Деца из града

68

Голямото жури бе свикано на седемнадесети февруари и не му отне много време да обяви Лори за виновна по обвинението в предумишлено убийство на Алън Грант. Насрочена бе и датата на процеса — пети октомври.

На следващия ден Сара се срещна с Брендън Муди в „Соларис“, известен ресторант зад ъгъла на областния съд в Бърджин. Всички съдии и адвокати, които влизаха в ресторанта, спираха да поприказват със Сара. Би трябвало да седи на една маса заедно с тях и да се шегуват, помисли си Брендън, вместо срещата им да е такава.

Сара бе прекарала цялата сутрин в библиотеката на съда в издирване на случаи на защита при невменяемост и понижени умствени възможности. Брендън виждаше тревогата в очите й, начина, по който се стопяваше усмивката й щом този, който я поздравяваше, отминеше. Изглеждаше бледа и имаше сенки под очите. Той се зарадва, като видя, че тя си поръчва обилен обяд, и й го каза.

— Като че ли всичко има вкус на плява, но не мога да си позволя да легна болна поне не на този етап от играта — рече иронично Сара. — А при теб как е, Брендън? Какво е положението в колежа?

— Както се очакваше. — Брендън с наслада отхапа от чийзбургера си. — Не съм стигнал много далеч, Сара. — Той извади бележките си. — Най-добрата и може би най-опасната свидетелка е Сюзън Граймс, която живее срещу Лори. Тази, с която си говорила два пъти по телефона. От октомври насам тя е забелязала Лори да излиза редовно между осем и девет вечерта и да се прибира не по-рано от единадесет, а дори по-късно. Твърди, че през всичките тези случаи Лори е изглеждала различно — много секси, обилен грим, предизвикателно разпусната коса, дънките напъхани в ботуши на висок ток — някакъв напълно необичаен за нея стил. Момичето е сигурно, че Лори е отивала на любовна среща.

— Има ли нещо, което да подсказва, че се е срещала тъкмо с Алън Грант?

— В писмата тя е посочила няколко определени дати, но ако се проверят, става ясно, че няма нищо вярно — откровено призна Муди. Той извади бележника си. — На шестнадесети ноември Лори е написала, че й било много хубаво в прегръдките на Алън предишната нощ. Предишният ден е петък, петнадесети, и Алън и Карън Грант са били заедно на някакво събиране в колежа. Същите фантазии, що се отнася до втори декември, както и за дванадесети, четиринадесети, а после и за шести и единадесети януари. Мога да продължа така до двадесет и осми януари. Надявах се да докажа, че Алън Грант я е подмамвал — там е работата. Известно ни е, че тя е обикаляла около къщата му, но нямаме и най-малкото доказателство, че той е знаел за това. Всъщност фактите сочат точно обратното.

— В такъв случай според теб всичко е било само измислица на Лори и не можем дори да твърдим, че Алън Грант се е възползвал от нейното отчаяние?

— Има още един човек, с когото искам да говоря, една преподавателка, която е в отпуск по болест. Името й е Вера Уест. Дочух някакви слухове за нея и Грант.

Приятният шум от гласовете на другите посетители, смеховете и потрепването на приборите, всички тези познати звуци, които някога бяха част от работния й ден, изведнъж станаха досадни и дразнещи за Сара. Тя разбираше какво й казваше Брендън Муди. Ако Лори наистина си бе измислила всички тези срещи с Алън Грант, ако в отсъствието на съпругата си той е имал любовна връзка с друга жена и Лори бе научила за това, твърдението на прокурора, че тя е убила в пристъп на ревност, само щеше да придобие по-голяма достоверност.

— Кога ще разпиташ Вера Уест? — попита Сара.

— Скоро, надявам се.

Сара глътна остатъка от кафето си и поиска сметката.

— По-добре да се прибирам. Трябва да се срещна с хората, които ще купуват къщата ни. И знаеш ли какво? Тази мисис Хокинс се оказа, че не е коя да е, а съпругата на преподобния Боби Хокинс.

— А кой е той? — попита Брендън.

— Новият проповедник на „Църквата на въздушния път“. Религиозното предаване, по което се появи мис Пъркинс и заяви, че Джим е името на човека, с когото е била Лори в онази закусвалня преди години.

— Я виж ти. Какъв мошеник. И как се случи, че тъкмо той купува къщата ви? Не е ли прекалено съвпадение, че е забъркан и с онази Пъркинс.

— Не е точно така. Жена му беше харесала къщата още преди предаването. Освен това Пъркинс му е писала, а не той на нея. Получихме ли някакъв отговор на запитването до полицията в Харисбърг относно „Джим“?

Брендън Муди се беше надявал Сара да не го пита за това. Внимателно подбирайки думите си, той рече:

— В интерес на истината получихме. Има един Джим Браун от Харисбърг, който е всеизвестен изнасилвач на деца. Досието му е дълго цяла миля. Намирал се е в района на закусвалнята, когато Лори е била забелязана там. Още тогава снимката му е била показана на мис Пъркинс, но тя не е успяла да го разпознае. Искали да го разпитат, но след като Лори била открита, той изчезнал безследно.

— И оттогава не се е появявал?

— Умрял е в затвора в Сиатъл преди шест години.

— За какво е бил осъден?

— Отвличане и изнасилване на петгодишно момиченце. На процеса тя свидетелства за двата месеца, които е прекарала с него. Четох показанията. Малко сладко детенце. И толкова изтормозено. Навремето всички вестници писаха за случая.

— Това означава, че дори той да е похитителят на Лори, не би могъл да ни свърши никаква работа. Ако Лори си припомни всичко и най-вече него и успее да опише какво й е сторил, прокурорът ще донесе в съдебната зала вестниците от Сиатъл и ще твърди, че тя просто е възпроизвела същия случай.

— Ние обаче не знаем дали този човек въобще има нещо общо с Лори — възрази Муди. — Ако е така все пак, ти си права — независимо какво ще си спомни Лори за него, то ще прозвучи като лъжа.

Нито един от двамата не изказа на глас мисълта, която се въртеше в ума им. Така както вървяха нещата, може би трябваше да се споразумеят с прокурора Лори да се признае за виновна, за да се избегне по-голямата присъда. Ако това се окажеше наложително, до края на лятото Лори щеше да е вече в затвора.

69

Бик и Оупъл пътуваха заедно с Бетси Лайънс към къщата на Кениън. И двамата бяха облечени доста строго за тази среща. Бик носеше сиво раирано сако с бяла риза и синьо-сива вратовръзка. Палтото му беше тъмносиво, а кожените ръкавици — сиви.

Оупъл беше изсветлила и фризирала косата си в модния салон от веригата на Елизабет Арден. Реверите и яката на сивата й рокля бяха лилави. Отгоре беше облякла подходящо черно палто с тясна самурена яка. Обувките и чантата й марка „Гучи“ бяха от черна змийска кожа.

Бик седеше на предната седалка до Лайънс. Агентката бърбореше и показваше различните забележителности на града, но от време на време хвърляше поглед и към Бик. Беше я изненадал въпроса на един неин колега: „Бетси, знаеш ли кой е този човек?“.

Тя, разбира се, знаеше, че той работи в телевизията. Но не бе предполагала, че води свое собствено предаване. Бетси реши, че преподобният Хокинс е изключително привлекателен и чаровен мъж. Сега той разправяше за преместването си в околностите на Ню Йорк.

— Когато бях поканен да работя за „Църквата на въздушния път“, разбрах, че трябва да наемем къща някъде наоколо. Аз не харесвам особено много големите градове. Карла бе натоварена с неприятното задължение да ни намери дом и ето че се е спряла на този град и на тази къща.

Слава тебе, Господи, помисли си Бетси Лайънс.

— Единственото ми колебание е продиктувано от страха — продължи проповедникът с учтивия си, гальовен глас — да не би Карла впоследствие да се разочарова. Честно казано, си мислех, че подобна къща изобщо не би трябвало да бъде предлагана за продан.

Бетси Лайънс потръпна при тази мисъл.

— Момичетата ще се чувстват по-щастливи в някой по-малък дом — увери ги тя. — Ето това е улицата. Спускате се надолу по булевард „Линкълн“, минавате покрай всичките тези прекрасни къщи, след това пътят завива и излизате на улица „Туин Оукс“.

Когато свърнаха по нея, Бетси заизрежда имената на съседите.

— Уилямс е собственикът на банката „Уилямс“. Семейство Кимбъл живеят в онази къща в стил Тюдор. А тази тук е на Кортни Майер, актрисата.

На задната седалка Оупъл мачкаше нервно ръкавиците си. Всеки път, когато идваха в Риджууд, й се струваше, че се пързалят върху тънък лед настоятелно и упорито, приближавайки се все по-близо до момента на пропадането.

Сара ги очакваше. Това беше първият път, когато Оупъл се срещаше с нея, и реши, че е привлекателна. Както и че е от онзи тип жени, които се разхубавяват с всяка изминала година. Бик би я подминал, докато е била малка. На Оупъл й се искаше Лий да не бе имала златиста коса чак до кръста. Искаше й се Лий да не бе излизала на пътя в онзи ден.

Овца, пременила се като агне, помисли си Сара, подавайки ръка на Оупъл. После се зачуди защо, за бога, този стар ирландски израз, един от любимите на баба й, бе й хрумнал така внезапно. Мисис Хокинс беше просто добре облечена жена, с модна прическа и в средата на четиридесетте. Тънките устни и малката брадичка й придаваха плахо, почти лукаво изражение. А може би преподобният Боби Хокинс имаше твърде обаятелно излъчване. Той като че ли изпълваше стаята и поглъщаше цялата енергия в нея. Веднага започна да говори за Лори.

— Не знам дали ви е известно, че ние се молихме по нашето предаване мис Томасина Пъркинс да си спомни името на похитителя на вашата сестра.

— Гледах предаването — отговори му Сара.

— Проверихте ли дали името Джим няма някаква евентуална връзка със сестра ви? Защото неведоми са пътищата Божии. Понякога са явни и открити, понякога тайни и скрити.

— Няма нещо, което да не сме проверили за защитата на сестра ми. — Гласът на Сара прозвуча категорично, с което искаше да покаже, че не желае да обсъжда повече този въпрос.

Той разбра намека.

— Стаята е прекрасна — заяви, докато разглеждаше библиотеката. — Жена ми не спря да ме убеждава колко щастлив съм щял да се чувствам да работя тук, заобиколен от всичките тези библиотеки и огромни прозорци. Обичам винаги да съм на светло. А сега не бих искал да отнемам повече от времето ви. Ако може само мисис Лайънс да ни разведе из къщата за последен път, след което моят адвокат ще се свърже с вашия за уреждането на документите.

Бетси Лайънс отведе двамата на горния етаж, а Сара се зае с подреждането на бележките, които си беше водила в юридическата библиотека. Изведнъж реши, че ще е по-добре да замине за Ню Йорк.

Семейство Хокинс и Бетси Лайънс се обадиха да кажат, че си тръгват. Преподобният Хокинс обясни, че би искал вътрешен архитект да започне работа по къщата колкото е възможно по-скоро, като въобще нямало да влиза в библиотеката, докато Сара работи в нея. Кога би било подходящо да дойде?

— Утре или вдругиден между девет и дванадесет часа или късно следобед — отговори му Сара.

— Утре сутринта тогава.

Когато Сара се върна от клиниката и влезе в библиотеката следващия следобед, тя не би могла да предположи, че отсега нататък всяка дума, произнесена от нея в тази стая, ще задейства сложна апаратура и че всеки неин разговор ще бъде записван на касетофон, скрит в стената зад шкафа в стаята за гости.

70

В средата на март Карън Грант пътуваше към Клинтън, като се надяваше това да й е за последен път. Седмици наред след смъртта на Алън тя прекарваше съботните дни из къщата, като преглеждаше вещите, трупани в нея през шестте години брачен живот, избираше мебелите, които искаше да вземе в апартамента си в Ню Йорк, а за останалите се бе уговорила с един агент да ги прибере. Бе продала колата на Алън, а къщата беше предоставила за продан. Днес в местната църква щеше да има заупокойна служба в негова памет.

На следващия ден заминаваше за Сейнт Томас за четири дни. Докато караше бързо към тунела в Ню Джърси, тя си мислеше колко би било хубаво да се махне от всичко, макар и за кратко. Условията на пътуването бяха чудесни. Беше поканена във Френчман Рийф — едно от любимите й места.

Едуин също щеше да бъде там. При мисълта за него пулсът й се ускори и без да усети, тя неволно се усмихна. След няколко месеца вече нямаше да има нужда да се крият.

Службата беше същата като при погребението. Объркващо беше да се слушат всичките тези хвалебствия за Алън. Карън усети, че плаче. Луиз Ларкин, която седеше до нея, я прегърна.

— Само ако ме бе послушал — прошепна й Карън. — Предупреждавах го, че това момиче е опасно.

След службата имаше прием в дома на Ларкин. Карън винаги се бе възхищавала на къщата им. Беше на повече от сто години и бе великолепно реставрирана. Напомняше й за къщите в Коупърс таун, където живееха приятелите й от училище. Беше израснала в ремарке и още си спомняше как едно от децата в училище я бе попитало присмехулно дали родителите й предоставяха подвижната хралупа да бъде снимана за коледни честитки.

Семейство Ларкин бяха поканили не само членове на факултета и на административния състав, но и доста студенти. Някои от тях изказваха горещи съжаления за смъртта на Алън; други разказваха известни случки от неговия живот. Очите на Карън се навлажниха, докато обясняваше колко все повече й липсва Алън с всеки изминал ден.

В другия край на стаята четиридесетгодишната Вера Уест — най-новият член на учителския колектив, беше прегърнала чаша с бяло вино. Кръглото й, приятно лице беше обградено от къса, естествено къдрава кестенява коса. Тъмни очила скриваха пъстрите й очи. Те не й служеха за корекция на зрението. Страхуваше се, че погледът й е прекалено издайнически. Тя отпиваше полека от виното, като се опитваше да забрави как само преди няколко месеца на факултетското събиране Алън, а не жена му стоеше в отсрещния край на стаята. Вера се надяваше, че взетата отпуска по болест ще й помогне да се пребори с бушуващите чувства, за които никой не трябваше да подозира. Докато отмяташе с ръка кичура коса, който винаги успяваше да падне на челото й, тя си спомни думите на един поет, живял през деветнадесети век: „Неизречената никога тъга е най-непосилното ни бреме“.

Луиз Ларкин се приближи до нея.

— Толкова е хубаво, че си отново сред нас. Много ни липсваше. Как се чувстваш? — Очите на Ларкин гледаха изпитателно.

— Много по-добре, благодаря ти.

— Грипът е доста изтощителна болест.

— Да, така е. — След погребението на Алън Вера бе избягала във вилата си на Кейп Код. Грипът беше извинението, с което се бе обадила на декана тогава.

— Карън всъщност изглежда доста добре за човек, когото наскоро е сполетяла такава непоправима загуба, не мислиш ли, Вера?

Вера поднесе чашата към устните си, отпи и после рече спокойно:

— Карън е прекрасна жена.

— Искам да кажа, че ти си отслабнала толкова много и лицето ти е толкова изпито. Кълна се, ако бях случаен човек и трябваше да позная коя от двете ви е вдовицата, веднага щях да посоча теб.

Луиз Ларкин стисна ръката на Вера и се усмихна състрадателно.

71

Лори се събуди от шепота на гласове, който долиташе откъм коридора. Този шум тя чуваше вече три месеца и той й действаше успокоително, февруари, март, април: сега беше началото на май. В света отвън, преди влизането си тук, на улицата, в колежа, та дори вкъщи, бе започнала да се чувства, като че ли пропада в пространството, безсилна да спре ужасния полет надолу. В клиниката, тя беше сякаш извън времето. Пропадането й бе забавено. Изпитваше благодарност за получения отдих, макар да знаеше, че в края на краищата никой не е в състояние да я спаси.

Бавно се надигна и обгърна с ръце краката си. Един от най-прекрасните моменти през деня — когато се събудеше със съзнанието, че кошмарът с ножа не я е преследвал през нощта и че всичко онова, което я дебнеше, беше далеч оттук.

Това бе от нещата, за които искаха от нея да пише в дневника си. Пресегна се към нощното шкафче и взе тетрадката и химикалката. Имаше време да нахвърля няколко мисли, преди да се облече и слезе за закуска. Подпря възглавниците, облегна се на тях и отвори тетрадката.

Вътре откри изписани страници, които ги нямаше миналата вечер. От горе до долу някаква детска ръка бе написала едно и също: „Искам мама. Искам да си отида вкъщи“.

Късно същата сутрин, докато седеше заедно със Сара пред на бюрото на Джъстин Донъли, Лори внимателно го изучаваше как чете дневника. Какъв голям мъж, помисли си тя, с тези широки рамене, изсечени черти и гъста тъмна коса. Харесваше очите му. Бяха наситено тъмносини. Тя обикновено не харесваше мустаци, но неговите изглеждаха толкова добре, особено над равните, бели зъби. Харесваше също и ръцете му. Широки, но с дълги пръсти. С тъмен тен и без следа от косми по тях. Смешно беше, че мустаците на д-р Донъли й се струваха великолепни, а не понасяше косми по ръцете или раменете на някой мъж. Усети се, че произнася тази мисъл на глас. Донъли вдигна глава.

— Лори?

Тя потръпна.

— Не знам защо казах това.

— Би ли го повторила?

— Казах, че не понасям косми по ръцете или раменете на мъж.

— Защо мислиш, че ти хрумна това?

— Тя няма да ти отговори.

Този път Сара веднага разпозна гласа на Кейт.

Джъстин изглеждаше спокоен.

— Хайде, Кейт — рече той весело. — Не можеш да продължаваш да притискаш Лори. Тя иска да говори с мен. Или може би това е Деби. Мисля, че Деби е писала в дневника миналата нощ. Прилича на нейния почерк.

— Е, със сигурност не е моят.

За последните три месеца тонът звучеше по-смекчено. Някакво странно разбиране се беше изградило между Джъстин и превъплъщението на Лори — Кейт.

— Мога ли да говоря с Деби сега?

— Е, добре. Само не я разревавай отново. Омръзнаха ми подсмърчанията на това хлапе.

— Кейт, преиграваш — рече Джъстин. — Ти защитаваш Деби и Лори и двамата знаем това. Но трябва да ме оставиш да ти помогна. Заела си се с прекалено трудна задача и няма да се справиш сама.

Падащата напред коса беше обичайният знак. Сърцето на Сара се късаше, докато слушаше гласа на изплашеното дете, което наричаше себе си Деби. Така ли се беше чувствала Лори през онези две години, докато я бе нямало: плачеща, ужасена, копнееща за хората, които обича?

— Здравей, Деби — подхвана Джъстин. — Как се чувства днес голямото момиче?

— По-добре, благодаря ти.

— Деби, толкова се радвам, че започна отново да пишеш в дневника. Знаеш ли защо написа това миналата нощ?

— Знаех, че дневникът е празен. Преди това обаче го разтърсих.

— Разтърсила си дневника? Какво очакваше да има вътре?

— Не знам.

— Какво те беше страх да не намериш, Деби?

— Още снимки — прошепна тя. — Сега трябва да тръгвам, те ме търсят.

— Кой? Кой те търси?

Но тя си беше отишла.

Чу се мързелив смях. Лори беше кръстосала крака и леко се бе отпуснала в стола. Със съзнателно предизвикателен жест тя прокара пръсти през косата си.

— Ето я и нея. Опитва се да се скрие, надява се да не я открият.

Сара настръхна. Това беше Леона, другата личност, тази, която пишеше писмата до Алън Грант. Презряната жена, която го бе убила. През тези месеци се беше появявала само два пъти.

— Здравей, Леона. — Джъстин се приведе напред над бюрото, начинът, по който оказваше любезно внимание на някоя привлекателна жена. — Надявах се, че ще ни посетиш.

— Човек трябва все пак да покаже, че е жив. Не може постоянно да стои безучастен. Да имаш цигара?

— Разбира се. — Той бръкна в чекмеджето, извади пакета и й запали цигара. — Май си без настроение, Леона?

Тя потръпна.

— О, знаеш как е. Бях доста луда по професор „цуни-гуни“.

— Алън Грант?

— Да, обаче слушай, всичко свърши, нали? Съжалявам за него, но се случват и такива неща.

— Какви неща?

— Имам предвид, че ме напъха в ръцете на психиатъра и ме изпорти пред декана на колежа.

— Била си му ядосана за това, нали?

— А ти как мислиш. Лори също, само че по други причини. Тя наистина се справи отлично, когато го баламосваше в коридора.

Май ще се наложи да се споразумея с прокурора — рече си Сара. Ако тази личност продължаваше да се държи така, без да проявява и най-малката следа от съжаление…

— Ти знаеш, че Алън е мъртъв…

— О, да, свикнах с това. Макар че стресът беше голям.

— А знаеш ли как е умрял?

— Разбира се, че знам. Нашият кухненски нож. — Перченето изчезна. — Молех се на бога да го бях оставила в стаята си онази нощ, когато отидох в дома му. Наистина бях луда по него.

72

През трите месеца от началото на февруари до края на април Брендън Муди посещаваше често колежа в Клинтън. Той беше станал познато лице. Бърбореше си със студентите в студентския център, разговаряше с преподавателите, постепенно се сближи с обитателите от блока на Лори.

Към края на този период той бе научил твърде малко неща, които биха могли да бъдат от полза при защитата на Лори, макар че беше открил някои, които поне щяха да облекчат присъдата й. През първите три години от следването си тя е била образцова студентка, харесвана еднакво и от възпитаниците на колежа, и от преподавателите.

— Харесвана, с което нямам предвид, поддържане на близки отношения — сподели един студент от третия етаж на блока. — Нормално е за приятели след известно време да си разправят за гаджетата, за семейството, или въобще за каквото ги вълнува. Лори не обичаше да се доверява. Тя не се делеше от другите и беше винаги любезна, но ако някой я закачеше за Грег Бенет, който очевидно бе луд по нея, просто го разкарваше. Никога не разкриваше душата си напълно.

Брендън Муди бе проучил внимателно произхода на Грег Бенет. Семейството плащаше за обучението му. Умен. Напуснал колежа, за да се занимава с търговия, пробил си ушите, после се върнал, за да завърши образованието си. Завършил едновременно две специалности с отличие. Дипломирал се през май. През септември заминава да учи за магистър в Станфорд. Момче, което всеки родител би мечтал дъщеря му да доведе вкъщи, за да го представи на семейството. В момента, в който тази мисъл се стрелна в ума на Брендън, той си спомни, че същото бяха казвали и за Тед Бънди, а той се бе оказал сериен убиец.

Всички студенти споделяха мнението, че в Лори бе настъпила дълбока промяна след смъртта на родителите й. Много непостоянна в настроенията си. Отдръпване от околните. Вечни оплаквания от главоболие. Нередовно посещаване на лекциите. Закъсняване със заданията за домашно.

— Понякога ще ме отмине, без да каже даже здравей, или ще ме погледне с такова изражение, като че ли не ме е виждала никога преди — обясни един по-млад студент.

Брендън не спомена на никого за заболяването на Лори „множествена личност“. Сара настояваше да се запази в тайна поне до делото и не искаше излишна публичност по този въпрос.

Голяма част от студентите бяха забелязали Лори да излиза сама нощем и да се връща доста късно. Това предизвикало любопитството им и те се опитвали да се досетят с кого се среща. Някои започнали да правят догадки за Алън Грант, заинтригувани, че Лори най-често пристигала за часовете му рано, а след края им нарочно се мотаела, за да може да поговори с него.

Жената на декана, Луиз Ларкин, обичаше да си бъбри с Муди. Именно от нея той подразбра, че Алън Грант е проявявал интерес към една от новите преподавателки по английски. Тръгвайки по следата на мисис Ларкин, той се срещна с Вера Уест, но тя го бе отрязала веднага.

— Алън Грант беше добър приятел с всички — бе отвърнала Уест, пренебрегвайки намеците в неговите въпроси.

Отново трябваше да започне да разнищва нещата, мрачно си помисли Брендън. Проблемът беше в това, че учебната година приключваше скоро и голяма част от старите студенти, които познаваха Лори добре, щяха да се дипломират. Хора като Грег Бенет например.

С тези мисли в главата Брендън се бе обадил на Бенет, за да го покани да се видят отново на чаша кафе. Грег щеше да отсъства през съботата и неделята, така че се бяха разбрали да се срещнат в понеделник. И както обикновено, Бенет беше попитал за Лори.

— Доколкото знам от сестра й, тя се справя доста добре — му бе отговорил Брендън.

— Напомнете на Сара да ми се обади, ако има нещо, с което мога да помогна.

Докато караше обратно към къщи, Брендън разсъждаваше, че се бе изнизала още една безрезултатна седмица. А за свое най-голямо разочарование се сети, че жена му даваше парти у тях същата вечер.

— Ще отскоча да пийна нещо в „Соларис“ — рече й той, след като нервно я целуна по челото. — Наистина не мога да проумея как все успяваш да се забъркаш в подобни тъпотии.

— Позабавлявай се, скъпи. Добре ще е да се видиш с приятелчетата.

Тази вечер Брендън се наслади на дългоочакваната си почивка. Седеше на бара и си говореше с познати от прокурорския кабинет. Постепенно разговорът се завъртя около Сара и Лори Кениън. Общото мнение беше, че ще е по-добре за Сара да се споразумее с прокурора.

— Ако отпадне обвинението в предумишлено убийство първа степен, Лори вероятно ще получи между петнадесет и тридесет години, а може би ще излежи една трета от тях и ще излезе на около двадесет и шест или седем.

— Делото е възложено на съдията Армън, а той не обича споразуменията — обади се един от помощник-следователите. — Освен това, когато работата опре до присъда, съдиите не се интересуват дали убийците са с омагьосващо красива външност.

— Не мога да понеса мисълта хубаво дете като Лори Кениън да бъде затворено заедно с онези уличници — заяви друг.

Бил Оуенс, частен детектив, работещ за застрахователна компания, седеше точно до Брендън Муди. Изчака, докато сменят темата, и подхвърли:

— Брендън, не искам да се разчува, че съм те предупредил.

Муди не обърна глава, но очите му се извъртяха към събеседника.

— Какво има?

— Познаваш ли Дани О’Тул?

— Дани, ловеца на съпрузи? Разбира се. Кого е следил напоследък?

— Точно там е въпросът. Оная вечер беше тук и беше понаправил главата, а както напоследък често се случва, разговорът се насочи към случая Кениън. И само чуй това. След смъртта на родителите Дани е бил нает да разследва двете сестри. Ставало дума за някакъв застрахователен иск. Когато по-малката била арестувана, го освободили.

— Звучи подозрително — изсумтя Муди. — Ще проуча тая работа. Благодаря ти.

73

— Хората, които купиха къщата ни, май лазят по нервите на Сара — рече Лори на д-р Донъли.

Джъстин остана изненадан.

— Не съм забелязал такова нещо.

— Да, Сара каза, че прекалено много се навъртат наоколо. Трябва да се настанят в къщата през август, а поискали позволение да започнат преустройството.

— Някога гледала ли си ги по телевизията, Лори?

Тя поклати глава.

— Не обичам такъв вид предавания.

Джъстин изчака. На бюрото му лежеше докладът от лекаря, който водеше изкуствотерапията. Малко по малко в скиците на Лори се оформяше някакъв смисъл. Последните шест работи бяха колажи и във всеки тя бе включила две характерни сцени. Едната показваше люлеещ се стол, върху който имаше дебела пухкава възглавница, а до него фигура на изправена жена; другата — дебелостволо дърво с големи разперени клони пред някаква къща без прозорци.

Джъстин посочи изображенията върху листовете.

— Спомняш ли си да си правила това?

Лори ги погледна с безразличие.

— Разбира се. Не ме бива много като художник, нали?

— Ще се научиш. Лори, погледни този люлеещ се стол. Можеш ли да го опишеш с думи?

Видя как тя се отнася нанякъде. Очите й се разшириха. Тялото й се напрегна. Но той не искаше някоя от другите й личности да му попречи.

— Лори, опитай.

— Боли ме главата — прошепна тя.

— Лори, ти ми имаш доверие. Ти току-що си спомни нещо, нали? Не се страхувай. Направи го заради Сара, довери ми това нещо, остави го да излезе навън.

Тя посочи люлеещия се стол, стисна устни и притисна ръце към тялото си.

— Покажи ми, Лори. Ако не можеш да говориш, тогава ми покажи какво се е случило.

— Добре. — Отново детският глас.

— Добро момиче си ти, Деби. — Джъстин чакаше.

Тя се захвана с крака отдолу за бюрото му и наклони стола си назад. Ръцете й се прилепиха към тялото, сякаш притиснати от някаква външна сила. Отпусна стола напред, после отново го наклони назад. Лицето й беше сгърчено от страх. „Божията благодат, как сладко звучи това“, запя тя с треперещ детски гласец. Столът се клатеше и потропваше, сякаш наистина беше люлеещ се. С извитото си тяло и неподвижни ръце тя наподобяваше малко дете, седнало в скута на някого. Джъстин погледна към най-горната рисунка. Това беше то. Възглавницата всъщност беше нечий скут. Малко момиченце, държано от някого и пеещо, докато столът се люлее. Напред-назад. Напред-назад.

„… и чудото ще ме отведе у дома.“ Столът спря да се клати. Очите й отново се затвориха. Дишането й стана учестено и мъчително. Тя се изправи и се повдигна на пръсти, за да покаже, че някой я взема на ръце. „Време е да се качваме горе“ — рече с плътен глас.

74

— Отново са тук — забеляза Софи язвително, когато добре познатият тъмносин кадилак спря отпред на алеята.

Сара и Брендън Муди бяха в кухнята и чакаха кафето да стане готово.

— О, боже — простена Сара раздразнено. — Аз съм виновна, че позволих това да се случи. Слушай, Софи, донеси кафето в библиотеката и им кажи, че имам важна среща. В момента не съм в настроение да слушам молитви.

Брендън тръгна след нея и затвори вратата на библиотеката точно когато звънецът иззвъня.

— Радвам се, че не си им дала и ключ — рече той.

Сара се усмихна.

— Не съм чак толкова луда. Работата е, че в тази къща има прекалено много неща, които няма да мога да взема, а те са ужасно нетърпеливи да ги купят. Направих оценка на вещите, но те доведоха свой собствен експерт и май вече всичко това започва да ме изнервя.

— Защо не приключиш наведнъж? — попита Брендън.

— Ами вината си е главно моя. Осведомявам ги, че искам да продам тези и тези неща, после отново хвърлям поглед на вещите из къщата и осъзнавам, че не мога да ги побера в най-обикновен апартамент, затова им казвам, че и другите работи са за продан. Или пък те идват при мен и питат дали тази или онази лампа, картина, маса се продават. И така нататък.

Сара отметна назад косата си. Денят беше топъл и влажен и тя се бе накъдрила в пухкав ореол около лицето й, а цветът напомняше за наситените багри на есента.

— Има и нещо друго — добави тя, докато сядаше зад бюрото си. — Татко никога не пожела да сложи климатична инсталация, а те възнамеряват да монтират някаква нова система. Искат да могат да я включат в момента, в който ние се изнесем. А това означава, че тук ще се напълни с разни работници и какво ли не още.

Дръж си устата затворена, рече на себе си Брендън, докато сядаше в кожения стол от другата страна на бюрото. Той знаеше, че семейство Хокинс бяха платили огромна сума за къщата, а щом бяха готови да купят и мебелите, които Сара не можеше да взема, това означаваше, че няма да има нужда тя да търси други купувачи или да ги държи на склад. Настаняването на Лори в болница струваше цяло състояние, а студентската й застрахователна полица покриваше само малка част. Въобще не ставаше дума за разходите по подготовката на съдебната защита, а и Сара в момента не беше на работа, помисли си той.

— Успя ли да провериш застрахователните ви полици? — попита той.

— Да. Брендън, нещо не разбирам. Няма неизплатен или съмнителен иск. Баща ми винаги е поддържал книжата си в ред. Неговата застраховка отива при майка ни, а в случай че тя го изпревари, при нас. И тъй като той я надживя само с няколко минути, ние сме преките наследници. За съжаление всичко, освен къщата, е поставено под попечителство, което по принцип щеше да е много хубаво, ако не се бяха случили тези злощастни събития. Щяхме да получаваме по петдесет хиляди долара годишно всяка от нас и след пет години щяхме да имаме по четвърт милион. Но няма възможност да вземем цялата сума наведнъж.

— Ами автобусната компания? — попита Брендън. — Подаде ли иск срещу тях?

— Разбира се — отговори Сара. — Но защо им е да се занимават с нас? Ние не сме пострадалите при злополуката.

— О, по дяволите! — възкликна Брендън. — Надявах се да постигна нещо точно по този начин. Ще поканя детектива на едно питие и ще го притисна, но вероятно това е положението. Проклета автобусна компания. Как е Лори?

Сара се замисли над отговора си.

— По-добре е. Според мен започва да свиква със смъртта на майка и татко. Д-р Донъли е чудесен.

— А спомня ли си нещо за смъртта на Алън Грант?

— Нищо. Обаче започва да се сеща за работи, случили се през годините, когато бе отвлечена. Само отделни неща, откъслеци. Джъстин, имам предвид д-р Донъли, е убеден, че е била сексуално малтретирана, през това време. Но дори когато й показва видеозаписите от лечебните сеанси, когато превъплъщенията й говорят вместо нея, това не й помага да си припомни всичко. — Гласът на Сара изгуби спокойния си тон и доби отчаяни нотки. — Брендън, вече сме май месец. За три месеца не съм открила нищичко, което да мога да използвам в защитата си. Тя, изглежда, има три различни личности. Кейт, която е някакъв вид закрилница, нещо като бавачка. Нарича Лори глупачка, ядосва й се, но после се опитва да я пази. Тя е тази, която не й позволява да си припомни случилото се. Леона е сексзвездата. Тя е била фатално привлечена от Алън Грант. Миналата седмица призна на д-р Донъли, че онази нощ е взела ножа със себе си и съжалява за това.

— Боже мили — промърмори Брендън.

— И последната от тях е Деби, четиригодишно хлапе. Тя непрекъснато плаче. — Сара разтвори ръце, после ги отпусна безсилно. — Ето това е, Брендън.

— Тя някога ще се сети ли какво точно се е случило?

— Вероятно, но никой не може да определи кога. Лори има доверие на Джъстин. Разбира, че може да свърши в затвора. Но, изглежда, все още няма проблясък. — Сара го погледна. — Брендън, само не ми казвай, че трябва да искам споразумение.

— Нямам такова намерение — измърмори Брендън. — Поне засега.

Софи влезе в библиотеката, носейки таблата с кафето.

— Оставих ги сами горе — съобщи тя. — Не съм сбъркала, нали?

— Не, разбира се — отговори Сара. — В края на краищата той е проповедник, Софи. Сигурно не тъпче тайно дрънкулки по джобовете си.

— Днес препирнята е на тема дали да се свърже твоята баня с тази на Лори и да бъдат направени в стил „Якудзи“. Мислех, че свещениците живеят скромно. — И тя постави таблата на бюрото.

— Не е задължително — отбеляза Брендън. Той сложи три бучки захар в кафето си и енергично го разбърка. — Сара, Грег Бенет наистина не е наясно какво е предизвикало реакцията на Лори миналата година. Мисля, че все още е много влюбен в нея. Вечерта, преди Грант да бъде убит, група студенти обсъждали отношенията на Лори с професора и Грег подочул от разговора. Изхвърчал като бесен от студентския център.

— Ревност? — бързо попита Сара.

Брендън сви рамене.

— Дори да е така, едва ли има някаква връзка със смъртта на Алън Грант, освен ако…

— Освен ако Лори не си върне паметта.

На вратата се почука. Сара вдигна очи.

— Пригответе се за благословия — промърмори тя, после извика: — Влезте.

Бик и Оупъл, с лица, озарени от смирени усмивки, се показаха на прага. Бяха облечени непретенциозно. Бик беше свалил сакото си, късите ръкави на тениската му разкриваха мускулести ръце, покрити с леко посивели косми. Оупъл беше сложила свободен панталон и памучна блуза.

— Няма да ви притесняваме, само искахме да попитаме как сте — рече тя.

Сара им представи Брендън Муди. Той изръмжа нещо като поздрав.

— А как е малкото момиче? — обади се Бик. — Нямате представа колко много хора се молим за нея.

75

Джъстин Донъли не искаше да признае пред Сара, че вече не се надява Лори да си спомни нещо важно преди започването на процеса. Заедно с две свои сътруднички, Пат и Кати, едната изкуствотерапевтка, а другата по водене на дневник той прегледа още веднъж видеозаписите на сеансите с Лори.

— Забележете, че сега другите й „личности“ вече ми имат доверие, а също и желание да говорят, но са като непробиваема стена, щом стане дума за случилото се през нощта на двадесет и осми януари или през годините, когато Лори е била отвлечена. Хайде отново да се спрем на всяка една поотделно:

— Кейт е на тридесет и три, което доста я доближава до възрастта на Сара. Мисля, че е била създадена от Лори като закрилник, такава, каквато е Сара в момента. Обаче, за разлика от Сара, Кейт обикновено е ядосана на Лори, нарича я глупачка и се отвращава, че Лори непрекъснато се забърква в неприятности. Според мен това разкрива усещането на Лори, че тя заслужава Сара да й се сърди.

Деби, четиригодишното дете, иска да говори, но е твърде уплашено или може би не разбира какво точно се е случило. Подозирам, че тя е същата, каквато е била Лори на тази възраст. Понякога проявява чувство за хумор. Сара Кениън твърди, че Лори е била необичайно духовито за възрастта си дете, преди да я отвлекат.

Леона е една доста сексапилна дама. Няма съмнение, че е била луда по Алън Грант и е ревнувала от жена му. Няма съмнение, че е побесняла, когато той я е предал, ето защо е била способна да го убие, само че сега тя говори за него с някакво чувство на топлота, така както се приказва за любим човек. Битката е приключила. Гневът се е уталожил и спомените са вече само за добрите страни.

Намираха се в малката стаичка, в съседство с кабинета на Джъстин. Пролетното слънце грееше в прозорците. От мястото, където седеше, Джъстин можеше да види целия солариум. Някои от пациентите бяха там и се наслаждаваха на слънчевата светлина. Докато гледаше, в солариума влезе Лори под ръка със Сара.

Пат, изкуствотерапевтката, държеше няколко нейни нови работи.

— У вас ли е снимката, която Лори е скъсала у дома си?

— Да. — Джъстин отвори папката.

Терапевтката разгледа фотографията, сравни я с някои от скиците на Лори, после ги нареди едно до друго.

— Добре, а сега вижте това. — Тя показа една изправена фигурка. — И това. И това. Какво мислите?

— Започнала е да рисува фигурката облечена с някакъв гащеризон или бански костюм — забеляза Джъстин.

— Правилно. Сега, забележете, че на тези три скици фигурката е с дълга коса. А вижте разликата на тези двете. Тя е със съвсем къса коса. Така е нарисувала лицето, че ме кара да си мисля за лицето на момче. Ръцете са свити по начина, по който са и на снимката. Мисля, че има вероятност тя да възпроизвежда представата за себе си, но под образа на момче. Как ми се иска снимката да не беше толкова повредена. Със сигурност добре се е справила с накъсването й.

Кати, другата терапевтка, държеше последното съчинение на Лори.

— Това е почеркът на нейната Кейт. Но погледнете колко по-различен е от този през февруари. Все повече и повече заприличва на почерка на Лори. А сега чуйте какво е написала.

Терапевтката подаде съчинението на Джъстин.

— Докторе, това вероятно е знак, че Кейт приема вината и наказанието на Лори.

Джъстин се загледа през прозореца. Сара и Лори седяха една до друга. При всяка дума на Сара Лори се смееше. Ако човек не знаеше, можеше да ги вземе за две привлекателни млади жени, седнали на терасата у дома или в някой клуб.

Лекарката по изкуствотерапия беше проследила погледа му.

— Говорих със Сара вчера. Мисля, че е на края на силите си. В деня, в който вратите на затвори се хлопнат зад Лори, можете да очаквате нов пациент, докторе.

Джъстин се изправи.

— След десет минути трябва да са в кабинета ми. Пат, мисля, че си права. Тя рисува различни варианти на скъсаната снимка. Познаваш ли някой, който да я разлепи, да изчисти цялото това лепило и после пак да я възстанови, но така, че да можем да видим нещата по-добре?

Тя кимна.

— Ще опитам.

Той се обърна към Кати.

— Мислиш ли, че ако Лори или Кейт осъзнае какво въздействие ще окаже върху Сара влизането й в затвора, ще бъде по-малко склонна към автоматично самоосъждане?

— Вероятно да.

— Добре. Има и още нещо, което мисля да направя. Ще разговарям с Грег Бенет, бившия приятел на Лори, и ще се опитам да разбера всички обстоятелства от деня, в който тя така се е изплашила от него.

76

Докато се настаняваше на един от столовете в бара на „Соларис“ до Дани, ловецът на съпрузи, Брендън Муди забеляза, че миловидното лице на Дани е започнало да попровисва в долната си част. Пукнатите капиляри по носа и бузите бяха белег за пристрастието му към сухите коктейли „Манхатън“.

Дани поздрави Муди по обичайния си жизнерадостен начин.

— А, ето те и теб, Брендън. Балсам за очите ми.

Брендън изръмжа нещо като поздрав, борейки се с желанието си да каже на Дани какво точно да направи с привнесения си ужасен ирландски акцент. После си припомни причината, която го бе довела тук, както и влечението на Дани към алкохола и към отбора „Метс“, поръча по един „Манхатън“ и попита Дани как смята, че ще се представи неговият отбор през този сезон.

— Блестящо — възкликна Дани щастливо. — Момчетата ще вземат дяволската купа, ей богу!

Познавах те и когато все още можеше да говориш свястно английски, помисли си Муди, но на глас рече:

— Браво, страхотно.

След час, докато Брендън допиваше първото си питие, Дани привършваше третото. Време беше. Брендън насочи разговора към Лори Кениън.

— Работя по този случай — осведоми го той с поверителен шепот.

Очите на Дани се разшириха.

— И аз това чух. Горкото момиче май се е побъркало, а?

— Така изглежда — съгласи се Брендън. — И знаеш ли, смахнала се е, след като родителите й са починали. Колко жалко, че още тогава не е получила обичайната професионална помощ.

Дани се огледа наоколо.

— Напротив, приятел — прошепна той. — Но забрави, че си го чул. Обаче ме е яд, че нищо не знаеш.

Брендън изглеждаше изненадан.

— Искаш да кажеш, че тя е ходела при психиатър?

— Да, в Риджууд.

— Откъде знаеш, Дани?

— Ще си остане между нас, нали?

— Разбира се.

— Веднага след като умряха родителите, аз бях нает да разследвам дискретно двете сестри и техните занимания.

— Не може да бъде! Вероятно са застрахователите? Нещо заради иска срещу автобусната компания?

— Е, Брендън Муди, много добре знаеш, че самоличността на клиента е строго поверителна.

— Разбира се, че е така. Но автобусът се е движел прекалено бързо, спирачките са били неизправни. За двамата Кениън не е имало никакво спасение. Естествено е застрахователната компания да бъде доста нервна и да гледа да се осигури срещу евентуалните ищци. Че кой друг ще е заинтересован да ги разследва?

Дани упорито продължаваше да мълчи. Брендън направи знак на бармана, който обаче поклати отрицателно глава.

— Аз ще откарам приятеля си вкъщи — обеща Брендън. Знаеше, че е време да смени темата. След час, когато настани Дани на предната седалка, той отново подхвана разговора за сестрите Кениън. Докато спираше пред скромното жилище на Дани, Муди просто извади късмет.

— Брендън, приятелю, ти си добър човек — изфъфли Дани с надебелял език. — Знам много добре, че се опитваш да изкопчиш нещо. Да си остане между нас двамата и уличната лампа, но не ми е ясно кой ме нае. Всичко беше много тайнствено. Някаква жена позвъни. Представи се като Джейн Грейвс. Никога не сме се срещали. Обаждаше се всяка седмица, за да ми напомни да й изпратя доклада си. До някаква частна пощенска кутия в Ню Йорк Сити. И знаеш ли кой си мисля, че е бил? Вдовицата на покойния професор. Та нали горкичкото шантаво момиче на Кениън му пишеше писма? А и моите услуги не се ли оказаха ненужни още на следващия ден след убийството?

Дани отвори вратата на колата и слезе.

— Много, много лека нощ и следващия път ме питай направо. Няма да ти струва чак толкова чашки.

77

„Архитектът“, който Бик бе довел в къщата на Кениън при едно от първите си посещения, беше бивш затворник от Кентъки. Именно той постави в библиотеката и в телефона висококачествена апаратура, която се задействаше при звука на човешки глас, а касетофона скри в гостната над кабинета.

Докато Бик и Оупъл се мотаеха из горния етаж с разни пособия за измерване и различни мостри на тапети и бои, за тях беше от лесно по-лесно да сменят касетите. В момента, в който влезеха в колата, Бик започваше да ги пуска и продължаваше да ги слуша отново и отново даже в апартамента им в „Уиндам“.

Сара вечер водеше редовни телефонни разговори с Джъстин Донъли и те бяха златна мина за информация. В началото на Оупъл й се налагаше да полага неимоверни усилия, за да прикрие ужасното си раздразнение от невероятната страст на Бик да научава всяка новина за Лий. Но когато минаха няколко седмици, тя започна да се разкъсва между страха да бъдат разкрити и очарованието на разговорите за проблясъците в паметта на Лори. Разговорът на Сара с доктора за спомена с люлеещия се стол особено ласкаеше Бик.

— Милата ми тя — въздъхна той. — Спомни си само колко красива беше и колко хубаво можеше да пее. Добре я бяхме научили. — Той поклати глава. После се намръщи. — Но тя започва да говори.

Бик беше отворил прозорците на хотелската стая, за да може топлият майски въздух да влезе вътре. Лекият повей издуваше пердетата. Беше оставил косата си малко по-дълга и днес тя беше разрошена. Облечен беше само с едни стари панталони и тениска, която разкриваше гъстите къдрави косми по ръцете му — моята любима възглавничка, както казваше Оупъл. Тя се втренчи в него с боготворящ го поглед.

— За какво си мислиш, Оупъл? — попита той.

— Сигурно ще речеш, че съм луда.

— Все пак опитай.

— Просто ми хрумна, че в този ти вид, в тази минута, с тази коса и тези дрехи, всичко, от което се нуждаеш, е онази златна обица от преди и преподобният Хокинс ще изчезне. Ще бъдеш отново Бик, певецът от нощните клубове.

Бик се взря продължително в нея. Не трябваше да му казвам това, ужаси се мислено Оупъл. Той не би искал да смята, че това е възможно. Но тогава той рече:

— Оупъл, Господ ти е изпратил това откровение. Тъкмо се реех из спомените за старата ферма в Пенсилвания и за люлеещия се стол, в който седях с онова прекрасно същество в прегръдката ми, и в ума ми се оформи един план. А сега ти кажи останалото.

— Кое останало?

Благосклонното му изражение изчезна.

— Без въпроси. Никога никакви въпроси. Знаеш го. Това е между мен и Благословения Господ Бог.

— Съжалявам, Боби. — Тя съзнателно се обърна към него по този начин, знаейки, че това ще го умилостиви.

— Така е добре. Единственото нещо, което научих от всичките касети, е, че не трябва да съм повече по къси ръкави, когато съм сред тези хора. Историята с космите по ръцете ми започва да става досадна. На теб направи ли ти впечатление нещо друго?

Тя изчака.

Бик се усмихна студено.

— Цялата ситуация полека-лека придобива все по-голяма романтичност. Чуй само начина, по който този доктор и Сара се обръщат един към друг. Тонът става все по-топъл и по-топъл. И той е все по-увлечен по нея. За Сара ще е добре да има някой, който да я утешава, след като Лий се присъедини към царството небесно.

78

Карън Грант погледна нагоре и се усмихна широко. Малкият оплешивяващ мъж с набръчкано чело изглеждаше смътно познат. Той връчи визитната си картичка и тя успя да разбере защо й се бе сторило, че го е виждала. Беше детективът, който работеше по случая Кениън, и бе присъствал на погребението. Луиз Ларкин я бе осведомила, че той се навърта из колежа и разпитва студентите.

— Мисис Грант, само ми кажете, ако съм дошъл в неподходящо време. — Муди се огледа наоколо.

— Не, напълно е подходящо — увери го тя. — Сутринта ми е свободна.

— Както разбирам, напоследък туристическият бизнес не се радва на голяма клиентела — подметна Муди нехайно. — Или поне моите приятели са на такова мнение.

— О, както всичко останало, и този бизнес си има проблемите. Интересува ли ви някое пътуване?

Хитра жена, помисли си Брендън, и точно толкова привлекателна, колкото изглежда на пръв поглед. Карън Грант носеше ленено сако в тюркоазно синьо с блуза, която беше в тон с него. Синьо-зеленикавият цвят подчертаваше зеленото на очите й. Брендън забеляза, че облеклото й не беше с марката „К. Март“13. Нито пък нефритеният полумесец с диаманти на ревера й.

— Не и днес — отговори той. — Ако ми разрешите, бих искал да ви задам няколко въпроса относно съпруга ви.

Усмивката й се стопи.

— Много ми е трудно да говоря за Алън. Луиз Ларкин ми каза за вас. Вие работите по защитата на Лори Кениън. Мистър Муди, ужасно съжалявам, но Лори отне живота на съпруга ми и заплаши моя.

— Тя не си спомня нищо такова. Тя е едно много болно момиче — рече Брендън тихо. — В това се състои и задачата ми — да се опитам да помогна на съдебните заседатели да го разберат. Преглеждах копията на писмата, които тя или някой е изпращал на професор Грант. Кога разбрахте, че той ги получава?

— В началото Алън не ми ги показваше. Предполагам, че се е боял да не се ядосам.

— Да се ядосате?

— Ами те бяха явно абсурдни. Имам предвид, че някои от така наречените „спомени“ се отнасяха за нощи, в които Алън и аз сме били заедно. Очевидно измислици, но въпреки това бяха наистина неприятни. Случайно видях писмата в чекмеджето на бюрото му и го попитах за тях.

— Колко добре познавахте Лори?

— Не много. Тя е прекрасна голфистка и съм чела статии за нея във вестниците. Срещала съм родителите й на някои събирания в колежа. Много й съчувствах, когато те загинаха. Алън смяташе, че тя е на ръба на нервна криза.

— Били сте в Ню Йорк през нощта, когато той е умрял, нали?

— Да, бях на летището, за да посрещна една клиентка.

— Кога разговаряхте за последен път със съпруга си?

— Обадих му се някъде около осем часа същата вечер. Той беше ужасно разстроен. Разказа ми за случката с Лори Кениън. Чувстваше, че не се е справил с положението. Смяташе, че е щяло да бъде по-добре първо да поговори със Сара и Лори, преди да изпрати Лори при декана. Спомена ми, че искрено е повярвал на твърдението й, че не си спомня да е писала тези писма. Била е толкова шокирана и обидена, когато са я обвинили.

— Предполагам, разбирате, че ако потвърдите това от свидетелското място в съда, би било от голяма полза за Лори.

В този момент сълзи бликнаха от очите на Карън Грант.

— Съпругът ми беше най-доброто и най-прекрасното човешко същество, което някога съм познавала. Той най-малко от всички хора би искал да навредя на това момиче.

Очите на Муди се присвиха.

— Мисис Грант, имало ли е повод да изпитате някакви съмнения, че съпругът ви може и да е влюбен в Лори?

Тя изглеждаше изумена.

— Това е смешно. Момичето е на двадесет или двадесет и една. Алън беше на четиридесет.

— Такива неща са се случвали и друг път. Във всеки случай със сигурност не бих ви винил, ако сте решили да се уверите, да речем, да поразучите.

— Не разбирам за какво говорите.

— Искам да кажа, възможно е да сте наели частен детектив, някой като мен например…

Сълзите секнаха. Карън Грант беше очевидно ядосана.

— Мистър Муди, за нищо на света не бих обидила съпруга си по такъв начин. Но вие успяхте да ме засегнете. — Тя се изправи. — Не мисля, че има за какво повече да разговаряме.

Муди на свой ред се надигна бавно.

— Мисис Грант, моля да ме извините. Опитайте се да разберете, че моята работа е да открия някакво основание за постъпките на Лори. По ваши думи професор Грант е смятал, че Лори е съвсем близо до нервна криза. Ако е имало нещо между тях, ако след това той я е предал на администрацията и тогава тя се е озлобила…

— Мистър Муди, не се опитвайте да оправдавате момичето, което уби съпруга ми, като петните репутацията му. Алън беше дискретен човек и винаги много се притесняваше от ухажванията на студентките. Не можете да промените фактите, за да спасите неговия убиец.

Докато кимаше извинително, погледът на Брендън Муди изучаваше офиса. Приятно тапицирани с червена кожа канапе и столове. Рекламни плакати на екзотични места висяха, поставени в рамки по стените. Във вазите на бюрото на Карън Грант и на малката масичка имаше свежи цветя. Бюрото й обаче съвсем не беше отрупано с книжа, а телефонът не беше иззвънявал, откакто той се намираше в офиса.

— Мисис Грант, бих искал да се сбогувам с нещо по-приятно. Дъщеря ми е стюардеса в „Американ Еърлайнс“. Обожава работата си. Твърди, че туристическият бизнес влиза направо в кръвта. Надявам се, че и с вас е така и че работата ви помага да понесете загубата на съпруга си.

Стори му се леко омилостивена.

— Без нея бих била наистина загубена.

Наоколо нямаше и следа от други хора.

— Колко души работят тук? — попита той нехайно.

— Секретарката е навън по работа. Ан Уебстър, собственичката, днес отсъства по болест.

— Значи вие сте шефът?

— Ан скоро ще се пенсионира. Тогава аз ще отговарям изцяло за агенцията.

— Разбирам. Е, отнех ви доста време.

Муди не напусна хотела веднага. Вместо това се настани във фоайето и започна да наблюдава туристическата агенция. Два часа по-късно той отбеляза, че нито един човек не бе пристъпил прага й. През стъклото можа да види, че Карън не бе вдигнала телефона нито веднъж. Като остави вестника, който му служеше за прикритие, той се отправи към човека от охраната и започна да разговаря с него.

79

Грег Бенет караше нагоре към бариерата14 при изхода на тунела „Линкълн“. Беше топъл мъглив ден, на който по-скоро му приличаше да е юлски, отколкото от последната седмица на май. Беше свалил покрива на новия си „Мустанг“, подарък от дядо му по случай дипломирането. Подаръкът го бе накарал да се почувства неудобно. „Дядо, аз съм на двадесет и пет. Достатъчно голям съм, за да мога да си изкарам сам парите за кола“ — беше се възпротивил той. Тогава майка му го беше дръпнала настрана. „За бога, Грег, не бъди такъв твърдоглавец. Дядо ти толкова се гордее, че си приет в Станфорд, та не може да си намери място от радост.“

В действителност Грег предпочиташе десетгодишния „Форд“, купен на старо, който караше в Клинтън. Още му беше пред очите как хвърля торбите със стиковете за голф на задната седалка и как Лори сяда до него отпред, като го задява за играта му.

Лори.

Той сви с колата към шосе 3 в близост до тунела. Както винаги, движението беше натоварено и погледна часовника на таблото. Три и четиридесет. Всичко беше наред. Оставил си беше предостатъчно време, за да стигне до клиниката. Надяваше се, че изглежда добре. Дълго се бе колебал какво да облече. Накрая се беше спрял на светлокафяво ленено сако, блуза по врата и мокасини. Лори не би го познала, ако отидеше прекалено издокаран. Устата му пресъхна при мисълта, че след толкова много месеци ще я види отново.

Сара го очакваше в приемната. Той я целуна по бузата. Ясно му бе, че тя се пече на адски огън. Синкави кръгове подчертаваха очите й. Тъмните мигли и вежди правеха кожата й да изглежда прозрачна. Тя веднага го заведе да се срещне с доктора на Лори.

Донъли беше изключително откровен.

— Някой ден Лори може би ще успее да ни разкаже за тези липсващи години и за смъртта на Алън Грант, но както по всичко личи, едва ли ще го направи навреме, за да подготвим защитата й. Това, което се опитваме в момента, е да заобиколим самоличността й, да пресъздадем сцена, при която тя реагира дисоциативно, и да открием кое я кара да реагира така. Вие сте разказали на Сара и на детектив Муди за случката във вашия апартамент преди около година. Бихме искали да я възстановите. Лори се съгласи на експеримента. Ще ви заснемем заедно на видеолента. Нужно ни е да разкажете в нейно присъствие какво сте правили, какво сте си говорили, какви са били отношенията ви един към друг. Но ви моля за нейно добро, недейте да променяте или да скривате нищо. И имам предвид точно това — нищо.

Грег кимна с глава.

Доктор Донъли вдигна телефона.

— Бихте ли довели Лори, ако обичате?

Грег не знаеше какво да очаква. Със сигурност не беше онази привлекателна Лори, облечена с къса памучна пола и фланелка с тесен колан, опасан около тънката й талия, и със сандали на краката. Тя настръхна, когато го видя. Някакъв вътрешен инстинкт подсказа на Грег, че не трябва да става. Той й махна непринудено за поздрав.

— Здрасти, Лори.

Тя го наблюдаваше внимателно, докато заемаше мястото си до Сара, после кимна, но не каза нищо.

Джъстин включи камерата.

— Грег, Лори е дошла да те посети преди година и поради някаква неизвестна причина изведнъж е изпаднала в паника. Разкажи ни за това.

Грег толкова често си беше преповтарял наум събитията от онази сутрин, че веднага започна без колебание.

— Беше неделя. Спах до късно. Лори звънна около десет и ме събуди.

— Опиши ни мястото, където живееш — подсказа Джъстин.

— Студио под наем над гараж, на няколко мили от колежа. Малка кухничка, барплот със столове, разтегаем диван, библиотечки, кухненски бюфет, два дрешника, прилично голяма тоалетна. Всъщност не е много лошо.

Сара наблюдаваше Лори, която бе затворила очи, като че ли се опитваше да си спомни.

— Добре — рече Джъстин. — Очакваше ли Лори да дойде?

— Не. Тя трябваше да се прибере за през деня вкъщи. Всъщност ме бе поканила да отида с нея, но аз имах да се готвя за контролно. Явно е била на църковната служба в девет часа, после се е отбила във фурната. Когато отворих вратата, тя рече нещо като: „Кафе за топла кифла. Може ли?“.

— Как се държеше тя?

— Безгрижно. Смееше се. Бяхме играли голф в събота и разликата в резултата беше много малка. Все пак тя спечели с един удар. В неделя сутринта носеше бяла ленена рокля и изглеждаше страхотно.

— Ти целуна ли я?

Грег хвърли поглед към Лори.

— По бузата. Търсех някакъв знак от нейна страна. Понякога беше много податлива, когато започнех да я целувам, но винаги внимавах. Имах чувството, че може да се изплаши всеки момент. Когато я целувах или прегръщах, трябваше да започна бавно и непринудено, първо да проверя да не би да е напрегната. Ако ми се стореше, че е така, веднага прекратявах.

— Не те ли дразнеше това? — попита бързо Джъстин.

— Със сигурност. Но мисля, че винаги съм знаел, че в Лори има някакъв страх и трябва да изчакам, докато ми се довери. — Грег погледна право в Лори. — Никога не бих й причинил болка. По-скоро бих убил, но не бих позволил и на друг да я нарани.

Лори гледаше в него, като вече не отбягваше погледа му. После на свой ред заговори:

— Седнах до Грег на бара. Пихме кафе и си разделихме третата кифла. Говорихме кога пак ще отидем да играем голф. Чувствах се толкова щастлива през тази сутрин. Беше прекрасна и всичко изглеждаше толкова свежо и чисто. — Гласът й прозвуча неуверено, когато произнесе „чисто“.

Грег стана.

— Лори настоя, че трябва да си ходи. Тя ме целуна и тръгна да излиза.

— Имаше ли белези на страх или паника в този момент? — вметна Джъстин.

— Никакви.

— Лори, искам да отидеш и да застанеш до Грег точно както е било в онзи ден. Представи си, че се готвиш да си тръгнеш от апартамента му.

Лори се изправи колебливо.

— Ето така — прошепна тя. Посегна към въображаемата дръжка на вратата, застанала с гръб към Грег. — И той…

— И аз я стиснах, за да… — рече Грег. — Искам да кажа, просто на шега. Щеше ми се да я целуна отново.

— Покажи ми как — нареди му Джъстин.

— Така. — Грег застана зад Лори, притисна длани към ръцете й и започна да я повдига.

Тялото й се стегна. Тя започна да скимти. Инстинктивно Грег я пусна.

— Лори, кажи ми защо се страхуваш? — веднага попита Джъстин.

Скимтенето се превърна в приглушен детски плач, но тя не отговори.

— Деби, ти си тази, която плаче — рече Джъстин. — Кажи ми, защо?

Тя посочи надолу и надясно. Крехкият нежен глас проплака:

— Той ще ме заведе там.

Грег изглеждаше изумен и объркан.

— Чакайте малко — рече той. — Ако бяхме в апартамента ми, тя щеше да сочи към разтегаемия диван.

— Опиши го — отсече Джъстин.

— Току-що бях станал и диванът беше все още разпънат и неоправен.

— Деби, защо се уплаши, когато си помисли, че Грег ще те отведе в леглото? Какво може да ти се случи там? Кажи ни.

Тя захлупи лицето си с длани. Нежният детски плач продължи.

— Не мога.

— Защо не можеш, Деби. Ние те обичаме.

Тя погледна нагоре и изтича при Сара.

— Сара. Аз не знам какво се случваше — прошепна тя. — Когато стигахме до леглото, се отнасях нанякъде.

80

Вера Уест пресмяташе дните до края на семестъра. Ставаше й все по-трудно да запазва спокойното си изражение, което знаеше, че е абсолютно необходимо. Сега, докато минаваше през колежа с чанта, пълна с контролни за проверка, тя усети как се моли да се добере колкото е възможно по-бързо до своето убежище в наетата от нея къща, преди да е започнала да плаче.

Обожаваше тази къща. Намираше се в глуха улица, цялата тънеше в зеленина, а навремето бе служила за дом на градинаря на голямото имение в съседство. Беше се съгласила да приеме мястото във факултета по английски в Клинтън, защото след като започна да учи за докторат на тридесет и седем и го защити на четиридесет, тя чувстваше нужда от промяна и реши да напусне Бостън.

Клинтън беше от онези скъпоценни малки колежи, които тя обожаваше. И понеже обичаше да ходи на театър, близостта до Ню Йорк я привлече още повече.

В досегашния й живот имаше твърде малко мъже, които да й бяха обърнали някакво внимание. Понякога си мислеше с копнеж колко би било добре да намери човека, който ще я обича истински. После реши, че явно й е писано да следва стъпките на неомъжените си лели.

И тогава срещна Алън Грант.

До момента, в който не се оказа твърде късно, тя не си даваше сметка, че се увлича по него. Той беше просто един от преподавателите, много добър човек, пред чийто интелект тя се прекланяше и чиято популярност напълно разбираше.

Всичко започна през октомври. Една вечер, след лекция за Кисинджер колата му не можеше да запали и тя му предложи да го закара до вкъщи. Той я покани да се качи горе, за да пийнат по нещо, и тя прие. Не й беше минало през ума, че жена му отсъстваше.

Къщата се оказа истинска изненада. Беше скъпо обзаведена. Видя й се странно, при положение че знаеше каква е заплатата му. Но не изглеждаше да е подреждана с мерак. Имаше нужда и от добро почистване. Тя знаеше, че жена му, Карън, работи в Манхатън, но не знаеше, че има апартамент там.

— Здравейте, доктор Уест.

— Моля? А, да, здравейте.

Вера се опита да се усмихне на групата минаващи студенти. По жизнерадостта, която се излъчваше от тях, си личеше, че семестърът е към своя край. Нито един от тези студенти не се страхуваше от самотата на лятото, от самотата на бъдещето.

През тази първа вечер в къщата на Алън тя бе предложила да донесе леда, докато той приготвяше уискито със сода. В хладилника имаше наредени пакети с пица, лазаня, пилешки котлети и още Господ знае какво. За бога, зачуди се тя, с това ли се хранеше горкият човек?

Две вечери по-късно Алън се отби да й остави една книга. Тя тъкмо бе опекла пиле и подканващата миризма изпълваше къщата. Когато той отвори дума за това, тя несъзнателно го покани да остане.

Алън имаше навика да прави дълги разходки преди вечеря. Започна да се отбива периодично, а след това зачести през вечерите, когато Карън оставаше в Ню Йорк. Обаждаше се и питаше дали има нужда от компания и какво да донесе. „Вечният посетител за вечеря“, както сам се наричаше, пристигаше с вино или парче сирене, или някакъв плод. Обикновено си тръгваше към осем или осем и половина. Отношението му към нея беше внимателно, но не по-различно от това, което би било, ако стаята беше пълна с хора.

Все пак Вера вече сън не я хващаше, като нощем си мислеше кога ли ще започнат да клюкарстват по техен адрес. Без да го е питала, тя беше сигурна, че той не е казал на жена си за времето, прекарвано с нея.

Алън й показа писмата от „Леона“ веднага след като те започнаха да пристигат.

— Няма да позволя Карън да ги види — рече той. — Те само ще я разстроят.

— Със сигурност не би им повярвала.

— Да, но под този свой изискан вид Карън е доста несигурна и се опира на мен повече, отколкото си мисли.

Няколко седмици по-късно той й съобщи, че Карън е открила писмата.

— Стана точно както предполагах. Разстроена е и е сърдита.

По това време Вера започна да си мисли, че Карън се досеща. Все пак го намираше за глупаво да се тревожи за съпруга си, а в същото време толкова често да отсъства.

В началото Алън умишлено се опитваше да отбягва всякакъв род лични разговори. След това малко по малко започна да разправя за детството си.

— Баща ми ни е напуснал, когато съм бил на осем месеца. Майка ми и баба ми… какви жени! Какво ли не правеха, за да изкарат някой долар. — Той се изсмя. — Искам да кажа — горе-долу абсолютно всичко. Баба ми имаше голяма къща в Итака. Даваше стаи под наем на възрастни хора. Винаги съм твърдял, че съм отгледан в старчески дом. Четирима-петима от обитателите бяха пенсионирани учители и ми помагаха доста в домашните. Майка ми работеше в местния супермаркет. Пестяха всяко пени, което можеха да заделят, за образованието ми и трябва да призная, че беше умно от тяхна страна. Кълна се, че останаха разочаровани, когато спечелих пълна стипендия за Йейл. И двете бяха добри готвачки. Още помня колко хубаво беше да се прибера у дома през някой студен следобед, след като съм свършил занятията, да отворя вратата, да почувствам топлината отвътре и да вдъхна всичките приятни миризми, които се носеха от кухнята.

Алън й беше разказал всичко това седмица преди да умре. После бе добавил:

— Вера, точно така се чувствам и когато идвам тук. Топлина и усещане, че се прибираш у дома, при някой, с когото искаш да бъдеш и който, надявам се, иска да бъде с мен.

Той я прегърна.

— Можеш ли да бъдеш търпелива? Има нещо, което трябва да уредя.

Нощта, в която умря, Алън беше с нея за последен път. Чувстваше се депресиран и разстроен.

— Трябваше да говоря първо с Лори и сестра й. А аз изстрелях куршума, като я заведох при декана. И какво направи деканът, успя да каже, че отношението ми към тези деца е прекалено приятелско. Съвсем направо ме попита дали Карън и аз имаме проблеми и дали съществува някаква причина тя да отсъства толкова много. — Същата вечер на вратата той я целуна, без да бърза, и рече:

— Всичко ще се промени. Много те обичам и имам нужда от теб.

Някакъв инстинкт й бе подсказал да настоява той да остане при нея. Само да се бе вслушала в този вътрешен глас, пък по дяволите разните клюки! Но тя го остави да си тръгне. Малко след десет и половина му позвъни. Гласът му звучеше особено весело. Говорил бе с Карън и нещата бяха вече изяснени. Беше си взел и приспивателното. Още веднъж бе рекъл „Обичам те“. Последните думи, които щеше да чуе от него.

Прекалено въодушевена, за да легне да спи, Вера беше гледала новините в единадесет, после започна да оправя всекидневната, да изтупва възглавниците и да подрежда списанията. Стори й се, че нещо проблясва в креслото. Беше ключът от стартера на колата на Алън. Сигурно се бе изплъзнал от джоба му.

Беше изпълнена с необяснима тревога за него. Ключът се оказа извинението да позвъни отново. Набра номера и остави телефона да звъни продължително. Отговор не последва. Приспивателното трябва наистина да е подействало — успокои се тя.

Сега, като се замисли отново за самотата си, Вера забърза по калдъръмената пътека с наведена глава, а образът на Алън не излизаше от съзнанието й. Ръцете й копнееха за него. Тя стигна до стълбите. „Алън, Алън, Алън.“

Вера не усети, че бе изговорила името му на глас, докато не срещна острия поглед на Брендън Муди, който я чакаше на верандата.

81

Настанена на една ъглова маса във вила „Цезаре“ в Хилсдейл, на няколко мили от Риджууд, Сара се чудеше как, за бога, се бе оставила да бъде увещана да вечеря с преподобния Боби Хокинс и Карла.

Двойката се беше появила на вратата й пет минути след като се бе върнала от Ню Йорк. Обясниха, че просто се разхождали с колата, за да опознаят новия си квартал, когато тя минала покрай тях на Линкълн авеню.

— Изглеждахте така, сякаш се нуждаете от малко подкрепа — подхвана преподобният Боби. — Почувствах как Господ ми внушава да обърна колата и да се отбия, за да ви кажа „Здравейте“.

Когато се прибра вкъщи в седем, след като бе напуснала клиниката и се бе разделила с Грег Бенет, Сара усети, че е изморена и гладна. Софи си бе отишла и в момента, в който Сара отвори вратата на празната къща, тя разбра, че не й се остава тук.

Вила „Цезаре“ открай време й беше любим ресторант, място със страхотна кухня. Миди, стриди, чаша бяло вино и тази винаги приятелска и гостоприемна атмосфера — помисли си тя. Тъкмо излизаше, когато семейство Хокинс се появи. И кой знае как се присъединиха към нея.

След като кимна на някои познати лица от съседните маси, Сара си рече, че в края на краищата това са приятелски настроени хора и тя би изтърпяла някоя и друга проповед от тях. Потънала в мисли, изведнъж си даде сметка, че преподобният Хокинс питаше за Лори.

— Всичко е въпрос на време — обясни тя. — Джъстин — искам да кажа доктор Донъли — няма никакви съмнения, че малко по малко Лори ще се отпусне и ще разкаже за нощта, в която умря професор Грант, но, изглежда, споменът за това се преплита със страха от всичко, което й се е случило в миналото. Докторът има усещането, че не е далеч моментът, когато ще се получи спонтанно отприщване. И се моля на бога това наистина да стане.

— Амин — добавиха Боби и Карла в хор.

Сара се усети, че е свалила защитната преграда.

Прекалено много приказваше за Лори. Тези хора бяха въпреки всичко непознати и единственото, което я свързваше с тях, бе, че са купили къщата.

Къщата. Безопасна тема за разговор.

— Майка е подбирала цветята така, че да е винаги разцъфнало наоколо — рече тя, докато се спираше на едно хрупкаво руло. — Лалетата са великолепни. Вече ги видяхте. Азалиите ще разцъфнат след около седмица. Те са любимите ми цветя и нашите са много хубави, но на Дандреас са разкошни. Те живеят в ъгловата къща.

Оупъл се усмихна широко.

— В коя по-точно? Тази със зелените капаци, или бялата, която преди беше розова?

— В къщата, която навремето беше розова. Господи, баща ми бе възмутен, когато предишните собственици я боядисаха в този цвят. Спомням си го как разправяше, че ще отиде в кметството с петиция да му бъдат намалени данъците.

Оупъл усети очите на Бик да я пронизват гневно. Осъзнавайки чудовищната си грешка, тя едва не зяпна от ужас. Защо ли ъгловата розова къща изведнъж беше изскочила в съзнанието й? Колко ли години бяха минали, откакто бе пребоядисана?

Но за щастие Сара Кениън, изглежда, не бе обърнала внимание на казаното. Тя започна да разправя за новия им апартамент и колко добре се подреждаха нещата.

— Ще бъде готов в началото на август — осведоми ги. — И ние ще бъдем в състояние да освободим къщата. Много мило от ваша страна, че се съгласихте да изчакате толкова време.

— Има ли вероятност Лори да се прибере вкъщи — попита Бик между другото, докато келнерът му сервираше.

— Молете се за това, преподобни Хокинс — отвърна Сара. — Доктор Донъли твърди, че тя не представлява абсолютно никаква заплаха за никого. Настоява назначен от прокурора психиатър да я прегледа и да даде съгласието си за амбулаторно лечение. Убеден е, че за да бъде в състояние да сътрудничи при защитата си, Лори трябва да преодолее усещането, че единствено зад заключени врати може да се чувства в безопасност.

— Нищо не желая по-силно от това да видя вашата малка сестра у дома й в Риджууд — рече Бик, като потупа Сара по ръката.

Същата вечер, когато вече беше в леглото, Сара изпита натрапчивото чувство, че нещо важно й се бе изплъзнало от вниманието.

Вероятно Лори се е опитвала да ми каже нещо, помисли си тя, докато се унасяше в сън.

82

Джъстин Донъли се прибираше пеша от клиниката към апартамента си в южния край на Сентръл парк толкова погълнат от мислите си, че за първи път не се наслади на променящия се при смрачаване изглед на Ню Йорк. В седем часа оставаха още само четиридесет минути до залеза. Тежката топлина беше изкарала поток от хора навън, които се разхождаха по Пето авеню и се спираха край сергиите с книги и картини на самодейни художници, разположени покрай парка.

Подмамващата миризма на понички, която долиташе до ноздрите му, докато продавачите бутаха количките си към нощните им прибежища, гледката на търпеливите коне на ъгъла на Пето авеню и Южен Сентръл парк, впрегнати в празнично украсени карети, върволицата от лимузини пред хотел „Плаца“ — всички тези неща убягваха от вниманието му. Мислите на Джъстин бяха изцяло съсредоточени върху Лори Кениън.

Тя беше наистина най-интересният пациент, на когото някога бе попадал. Беше нормално за жени, които са били сексуално насилвани като малки, да се чувстват по някакъв начин, отговорни или виновни за това. Повечето от тях в даден момент разбираха, че са били безсилни да предотвратят онова, което им се е случило. Лори Кениън обаче упорито не искаше да го приеме.

Все пак имаше известно подобрение. Той се бе отбил да я види, преди да напусне клиниката. Вечерята беше приключила и тя седеше в солариума. Беше умълчана и замислена.

— Ужасно мило от страна на Грег да дойде днес — промълви тя без подканване и после добави: — Знам, че никога не би ме наранил.

Джъстин се възползва от възможността.

— Дори нещо повече, Лори. Той ти помогна да видиш, че когато, те е закачил и се е опитал да те повдигне, просто е разбудил спомени, от които, ако се освободиш, ще се почувстваш много по-добре. Останалото зависи от теб.

Тя бе отвърнала:

— Знам, че е така. Ще се опитам. Обещавам. Знаете ли, докторе, какво най-много ми се иска да направя сега? — И веднага додаде: — Иска ми се да взема самолета за Шотландия и да поиграя голф в Сейнт Андрюс. Не ви ли се струва налудничаво?

— Струва ми се страхотно.

— Но, разбира се, никога няма да стане.

— Няма, ако не ми помогнеш.

Когато Джъстин сви към блока си, той се запита дали не я беше притиснал прекалено много. Запита се още дали обаждането му на психиатъра, назначен от прокурора, за да преразгледа случая, не беше грешка.

Няколко минути по-късно той седеше на балкона на апартамента си и отпиваше от любимото си австралийско „Шардоне“, когато телефонът иззвъня. Търсеха го от клиниката. Главната сестра се извини за обаждането.

— Става дума за мис Кениън. Настоява, че трябва да говори с вас веднага.

— Лори!

— Не Лори, докторе. Личността й Кейт. Иска да ви съобщи нещо ужасно важно.

— Свържете ме.

Острият глас рече:

— Слушайте, доктор Донъли, вие трябва да знаете. Тук има едно хлапе, което иска да ви съобщи нещо ужасно, но Лори се страхува да му разреши.

— Кое е хлапето, Кейт? — попита Джъстин бързо. Прав бях, помисли си той, у Лори има още една личност, която не се е появявала досега.

— Не му знам името. Не иска да ми го каже. Но е на девет или десет, умно е и направи много за Лори. Вече му дойде до гуша да си затваря устата. Продължавайте да работите с нея. Тя започва да се изморява. Днес беше на косъм да проговори.

И линията прещрака в ухото на Джъстин.

83

На петнадесети юни преподобният Боби Хокинс получи телефонно обаждане от Лиз Пиърс, журналистка в списание „Пипъл“, която молеше за интервю. Тя го осведоми, че й е възложено да напише статия за него за септемврийския брой.

Бик се възпротиви, но после отвърна, че е поласкан и очарован.

— Ще бъде удоволствие за мен да се разпространява словото, което проповядвам — увери той Пиърс.

Но след като затвори телефона, топлината изчезна от гласа му.

— Оупъл, ако откажа, тази репортерка може да си помисли, че крия нещо. Иначе поне мога да повлияя върху това, което ще напише.

84

Брендън Муди погледна състрадателно към Сара. Юнският ден беше задушен, но тя не бе включила вентилацията в библиотеката. Носеше тъмносиньо ленено сако с бяла яка и бяла пола. Беше само осем и половина, а тя вече се готвеше да тръгва за Ню Йорк. Цели четири месеца, помисли си Брендън, да лягаш и да ставаш с една защита, която е наникъде, да прекарваш дните в психиатричната клиника и с чувството на благодарност, че сестра ти е там, а не в областния затвор. А той сега щеше да разбие последното й упование за надеждна защита.

Софи почука и без да дочака отговор, влезе с табла с кафе, кифли и портокалов сок.

— Мистър Муди — каза тя. — Надявам се, че ще успеете да убедите Сара да хапне от тази кифла. На път е въобще да спре да яде и да стане кожа и кости.

— О, Софи — възрази Сара.

— Да не чувам „о, Софи“. Това е самата истина. — Тя постави таблата на бюрото с угрижено изражение. — Човекът чудо ще се появи ли днес? — попита. — Кълна се, Сара, трябва да вземаш наем на тези хора.

— Те трябва да ми вземат наем — отвърна Сара. — Къщата е тяхна собственост от март.

— Споразумението беше, че ти ще се изнесеш оттук през август.

— Те не ме притесняват. Всъщност бяха дори много мили с мен.

— Е, напоследък в неделя редовно ги гледам по телевизията и нека ти кажа, че те са мошеници. Доколкото аз мога да преценя, този човек просто използва името Господне, за да мами хората, че уж ще ги споходят чудеса, ако, разбира се, си платят за тях в брой, и приказва така, сякаш Господ Бог всеки ден го навестява, за да си бъбрят заедно.

— Софи — възмути се Сара.

— Добре, добре, знам, че си заета. — Като клатеше глава, Софи излезе от библиотеката и само тежките й стъпки издаваха нейното недоволство.

Сара подаде на Брендън чаша кафе.

— Та какво говорехме… въобще говорехме ли за нещо?

Брендън взе чашата, сложи три препълнени лъжички захар и започна да бърка шумно.

— Ще ми се да имах добри новини за теб — рече той. — Но за съжаление нямам. Най-голямата ни надежда беше, че Алън Грант се е възползвал от депресията и мъката на Лори, а после я е докарал до ръба, като е предал писмата й на администрацията. Е, Сара, дори и да се е възползвал, ние никога няма да можем да го докажем. Бракът му не е вървял. Подуших го и се позаинтересувах за жена му. Ама и нея си я бива! Според персонала на хотела доста приятелчета са се навъртали наоколо й. През последната година обаче тя се е задържала само с един и, изглежда, е доста хлътнала по него. Казва се Едуин Ранд. Един от онези излъскани красавци, които са свикнали да живеят цял живот без сериозни връзки. На около четиридесет или четиридесет и пет. Писател, който не изкарва много пари, но непрекъснато е канен в разни курорти из целия свят. Превърнал е в изкуство живота на аванта.

— Алън Грант знаел ли е за него? — попита Сара.

— Не мога да съм сигурен. Когато Карън си е била вкъщи, нещата между двамата изглеждали наред.

— Но да предположим, че е знаел и се е чувствал засегнат и отхвърлен, затова се е обърнал към Лори, която е била луда по него.

Сара започна да се посъживява, докато говореше. Горкото дете, помисли си Брендън, вкопчва се за всяко нещо, което би могло да послужи за основа на защитата й.

— Не става — отсече той. — Алън се е срещал с преподавателка от факултета — Вера Уест. Уест се издаде, когато ми каза, че е говорила с него към десет и половина вечерта в деня на убийството. Бил е в добро настроение и рекъл, че се чувства спокоен, защото всичко вече било изяснено.

— Какво е имал предвид?

— Според нея е съобщил на жена си, че иска развод.

Брендън избегна очите на Сара, в които се четеше отчаяние.

— Всъщност срещу жена му може да бъде предявено обвинение от общ характер — рече той. — Майката на Алън Грант му е оставила пари под попечителство, които са му носели около 100 000 долара годишен доход. Той не е имал право да посяга на основната вноска — а тя е била към милион и половина и продължавала да нараства, — преди да е навършил шестдесет. Майка му вероятно е била наясно, че не е имал никакъв усет за пари. От подочутото излиза, че Карън Грант е гледала на този доход като на лични средства. В случай на развод обаче нещата биха стояли по друг начин, защото този фонд не е бил обща собственост. Онова, което изкарва от агенцията, не би й позволило да поддържа скъпия си апартамент и да плаща на модисти. А и приятелчето писател би минало в историята. Със смъртта на Алън, от друга страна, тя наследява всичко. Единственият проблем е — заключи Брендън, — че Карън Грант със сигурност не е взела на заем ножа от Лори, за да изтича да убие мъжа си с него и после отново да й го върне.

Сара не забеляза, че кафето й беше изстинало. Просто отпиваше, защото това й помагаше да отпусне стегнатите мускули на врата и в гърлото си.

— Имаме новини от кабинета на областния прокурор — каза тя. — Психиатърът, който изпратиха да прегледа Лори, се е запознал с видеозаписите от нейните терапевтични сеанси. Приемат възможността, че страда от множествена личност.

Сара прокара ръка по челото си, сякаш се опитваше да отпъди главоболие.

— Ако Лори се признае за виновна в непредумишлено убийство, в замяна те няма да настояват за максимална присъда. Тя вероятно ще бъде на свобода след около пет години, а може и по-скоро. Но ако отидем на съд, обвинението ще бъде в предумишлено убийство. И има всички шансове те да спечелят.

85

— Горе-долу преди месец Кейт ми се обади, за да ми съобщи, че има още една личност, някакво девет или десетгодишно момче, което иска да разговаря с мен — рече Джъстин Донъли на Сара. — Както знаеш, оттогава Кейт отрича да й е известно каквото и да било за това.

Сара кимна.

— Да, знам. — Време беше да му каже, че с Брендън Муди се бяха разбрали в интерес на Лори да се пледира за смекчаващи вината обстоятелства. — Взех решение — започна тя.

Докато слушаше, очите му не слизаха от лицето на Сара. Ако бях художник, помисли си той, бих нарисувал това лице и бих озаглавил картината „Скръб“.

— Така че виждаш ли — заключи Сара, — психиатрите, представляващи държавата, вярват, че Лори е била сексуално насилвана като дете и има основателни признаци за наличие на болестта „множествена личност“. Убедени са, че съдебните заседатели ще й съчувстват и че е малко вероятно тя да бъде осъдена за предумишлено убийство. Но и обвинението за хладнокръвно непредумишлено убийство може да я вкара в затвора за тридесет години. От друга страна, ако пледира за убийство от втора степен, извършено с умисъл, но в изблик на основателна ревност, най-многото, на което могат да я осъдят, са десет години. От съдията ще зависи дали ще получи задължителни пет години без право на условни. А може да й даде пет години с право на условни и да е навън след година-две. Нямам право да разигравам на хазарт почти тридесет години от живота на Лори.

— Как може да се признае за виновна за престъпление, което не си спомня да е извършила? — попита Джъстин.

— Напълно е възможно според закона. Изявлението й ще бъде, че въпреки отсъствието на спомен за престъплението заедно с адвоката й са преразгледали доказателствата и са съгласни, че извършителката е тя.

— Колко време още можеш да отлагаш?

Гласът на Сара прозвуча неуверено.

— Какъв ще е смисълът? Според мен, ако не друго, то най-малко самото прекратяване на натиска върху Лори да си спомни, може да се окаже от полза за нея. Така че да оставим това.

— Не, Сара. — Джъстин бутна назад стола си и се отправи към прозореца, но после съжали, че го е направил. В далечния край на градината Лори стоеше в солариума с опрени на стъклената стена ръце и с поглед, устремен навън. Дори оттук той можеше да усети в нея тъгата на уловена птичка, копнееща да полети. Обърна се към Сара.

— Дай ми още малко време. Кога смяташ, че съдията ще й разреши да се прибере вкъщи?

— Следващата седмица.

— Добре. Свободна ли си тази вечер?

— Чакай да видим. — Сара говореше бързо с явното усилие да овладее емоциите си. — Ако се прибера у дома, нищо друго не ме очаква, освен едното от две неща: или семейство Хокинс ще дотърчат с още някои от вещите си и ще настояват да ме изведат на вечеря, или Софи, която много обичам, ще е там и ще рови из гардеробите на родителите ми, освобождавайки ме по този начин от работата, която все отлагам — да раздам дрехите. Третата алтернатива е да се опитам да подготвя блестяща защита на Лори.

— Е, със сигурност имаш приятели, които да те канят навън.

— Имам много приятели — съгласи се Сара. — Добри приятели, а също и братовчеди. Страхотни хора, които искат да помогнат. Но, разбираш ли, в края на деня нямам никакво желание да започна да обяснявам на всеки какво става. Не мога да издържам да слушам и празни увещания как нещо ще се появи и всичко ще се оправи. Не мога да понасям да ми се говори, че всичко това не би се случило, ако преди време Лори не бе отвлечена. Знам. И именно това ме побърква. А, да, и още не искам да слушам, че баща ми е бил към седемдесетте, а майка ми е прекарала тежка операция няколко години преди катастрофата и прогнозите не са били обещаващи, така че може би е било Божия благословия, че те са си отишли заедно. Виждаш ли, приемам всичко това. Само че не искам да го слушам.

Джъстин знаеше, че и най-малката успокоителна дума ще докара Сара до плач. Той не желаеше това да става. Лори щеше да дойде всеки момент.

— Щях да ти предложа да вечеряш с мен тази вечер — рече меко. — А тук има нещо, което ми се ще да видиш.

От папката на Лори той извади една снимка с размери осем на десет. Цялата беше замрежена от бледи линии.

— Това е увеличение на снимката, която Лори накъса в деня, когато постъпи в клиниката — обясни. — Човекът, който я възстанови, свърши добра работа. Кажи ми какво виждаш на нея.

Сара погледна надолу към снимката и очите й се разшириха.

— На предишния вариант не си личеше, че Лори плаче. И това дърво. Тази порутена къща. А онова отзад какво е, обор ли? В Риджууд не съществува подобно място. Къде е правена тази снимка?

После тя се намръщи.

— Я чакай малко. Лори ходеше на забавачка три следобеда в седмицата. Често водеха децата на екскурзии до паркове или езера. Такива ферми има около Хариман Стейт парк. Но защо тази снимка я е разстроила толкова много?

— Ще се опитам да разбера — обеща Джъстин и тъкмо включваше видеокамерата, когато Лори отвори вратата.

Лори насила погледна към снимката.

— Курникът зад фермата — прошепна тя. — Лоши неща се случват там.

— Какви лоши неща, Лори — попита Джъстин.

— Недей да говориш, глупако. Той ще разбере и знаеш какво ще ти се случи.

Сара заби нокти в дланите си. Това беше глас, който не бе чувала досега — млад, силен, момчешки. Лори се намръщи. Въпреки че лицето й изглеждаше като да бе изгубило очертанията си, устата й беше решително стисната. Едната ръка бе уловила другата.

— Здравей — рече Джъстин непринудено. — Ти си нов. Как се казваш?

— Прибирай се вътре — прозвуча котешкият глас на Леона. — Слушай, докторе. Знам, че тая деспотична Кейт се е опитала да ме пренебрегне. Обаче няма да стане.

— Леона, защо винаги създаваш проблеми? — попита Джъстин.

Сара усети, че той пробва нова тактика. Гласът му беше враждебен.

— Защото хората вечно се опитват да ме прекарат. Вярвах на Алън, а той ме направи за посмешище. Повярвах и на теб, когато ни каза да си водим дневник, а ти постави тази снимка вътре.

Косата на Лори падаше върху лицето й. Тя я отмяташе назад с несъзнателно сластно движение.

— Не е възможно. Ти не си намерила тази снимка в дневника си, Леона.

— Разбира се, че я намерих там. Точно по същия начин, по който намерих онзи проклет нож в чантата си. Бях толкова красива, когато отидох при Алън да си разчистим сметките. Той изглеждаше толкова спокоен, че дори не го събудих, а сега хората ме обвиняват, защото е мъртъв.

Сара не смееше да помръдне. Не прави нищо, рече си тя. Не я разсейвай.

— Опита ли се да го събудиш? — Със същия тон Джъстин спокойно можеше да съобщи прогнозата за времето.

— Не. Щеше да види той тогава. Искам да кажа, нямаше начин да се измъкна. Кухненският нож, който липсваше. Сара. Софи. Доктор Карпентър. Всички искаха да знаят защо съм го взела. Аз не съм го вземала. После Алън се подигра с мен. Знаеш ли какво реших да направя? — Тя не дочака отговор. — Щях да му дам да се разбере на този тип. Щях да се самоубия пред очите му. Нека после се измъчва заради това, което ми е сторил. Нямаше смисъл да продължавам да живея. Повече нищо не можеше да ме зарадва.

— Ти отиде в неговата къща и големият прозорец беше отворен, нали?

— Не. Аз не влизам през прозорци. Вратата на терасата към кабинета. Ключалката не захваща добре. Той си беше вече легнал. Влязох в стаята му. За бога, имаш ли цигара?

— Разбира се. — Донъли изчака, докато Леона се настани удобно назад в стола със запалена между пръстите цигара, преди да попита: — Какво правеше Алън, когато влезе вътре?

Устните й се разтегнаха в усмивка.

— Хъркаше. Можеш ли да повярваш? Да се размина с най-великото изпълнение в живота си. Свит в леглото като малко дете, с ръце, обгърнали възглавницата, с разрошена коса, той хъркаше. — Гласът й поомекна и стана неуверен. — Моят татко хъркаше. Мама казваше, че това е единственото нещо в него, което би искала да промени. Можеше и мъртвец да събуди, когато започнеше да хърка.

Да, помисли си Сара, вярно.

— И ти държеше ножа?

— А, това ли? Оставих чантата си на пода до леглото. В това време ножът беше вече в ръката ми. Сложих ножа отгоре върху чантата. Бях толкова изморена. И знаеш ли какво си помислих?

— Кажи ми.

Гласът напълно се промени и се превърна в този на четиригодишната Деби.

— Помислих си как, след като се върнах от къщата с курника, никога не позволих на татко да ме прегърне, така че легнах на леглото до Алън, а той въобще не разбра, просто продължи да хърка.

— Какво стана после, Деби?

О, моля те, Господи, помисли си Сара.

— Тогава се уплаших, ужасих се, че той ще се събуди, ще се разгневи и ще ме прати при декана отново. Затова станах и се измъкнах на пръсти. А той никога не разбра, че аз съм била там.

Тя се изсмя щастливо като малко момиченце, което е направило някаква беля, но се е измъкнало безнаказано.

Джъстин заведе Сара на вечеря в ресторант „Ниъри“ на улица „Ийст Фифти Севън“.

— Идвам често тук — рече Джъстин, докато сияещият Джими Ниъри бързаше към тях, за да ги посрещне. Джъстин представи Сара. — Ето посетител, когото трябва да поугоиш, Джими.

На масата той каза:

— Струва ми се, че имаше достатъчно тежък ден. Искаш ли да чуеш нещо за Австралия?

Сара не можеше да повярва, че е в състояние да изяде до последната хапка сандвича с пържола и пържените картофки. Когато Джъстин поръча и бутилка „Чианти“, тя се възпротиви.

— Хей, ти можеш да се прибереш и пеша, а аз трябва да карам.

— Знам. Все още е само девет часът. Ще си направим дълга разходка до моя апартамент и ще пийнем там кафе.

Ню Йорк през една лятна вечер, мислеше си Сара, докато седяха на малката тераса в неговия апартамент и отпиваха от еспресото. Лампите по дърветата, обграждащи таверната на улица „Грийн“, гъстата зеленина, конете и файтоните, минувачите. Всичко това беше свят далеч от залостените стаи и затворническите решетки.

— Нека поговорим за случилото се — рече Сара. — Имали някаква вероятност това, което ни каза Лори днес, или по-точно Деби — че само е легнала до Алън Грант и после го е оставила спящ, — да е истина?

— Доколкото е известно на Деби, това със сигурност е истина.

— Имаш предвид, че е възможно Леона да се е появила, когато Деби се е канела да си тръгне?

— Леона или друга личност, с която още не сме се срещали.

— Разбирам. Стори ми се, че Лори си спомни нещо, когато видя снимката. Какво ли може да е то?

— Мисля, че е имало курник там, където е била държана Лори през двете години на отвличането й. Тази снимка й е напомнила за нещо, което се е случило на това място. С течение на времето може и да успеем да разберем какво е било то.

— Но времето направо лети. — Сара не бе подозирала, че може да се разплаче, докато не усети сълзите да се търкалят по бузите й. Тя притисна ръце към устата си, като се опитваше да потисне напиращите стенания.

Джъстин я прегърна и нежно рече:

— Поплачи си, Сара.

86

Брендън Муди вярваше, че когато чакаш достатъчно дълго, накрая получаваш това, което си искал. И той го получи на 25 юни по един съвсем неочакван начин. Дон Фрейзър, студент в Клинтън, беше арестуван за продажба на наркотици. Осъзнал, че е хванат на местопрестъплението, той даде да се разбере, че в замяна на известна снизходителност може да разкаже някои неща за нощта на убийството на Алън Грант.

Прокурорът не обеща нищо, но заяви, че ще направи каквото може. Продажбата на наркотици до триста метра от колежа можеше да донесе на младежа три години затвор. Тъй като мястото, където Фрейзър бе заловен, се намираше в края на тристаметровата зона, прокурорът се съгласи да не иска наказанието, определено за простъпки в забранения периметър, ако Фрейзър имаше да съобщи нещо важно.

— Също така искам защита от преследване заради това, което ще ви съобщя — настоя Фрейзър.

— От теб ще стане добър адвокат — кисело му отговори прокурорът. — Ще го кажа още веднъж. Ако ни дадеш нещо полезно, и ние ще ти помогнем. Засега толкова. Или приемаш, или отказваш.

— Добре. Добре. Случайно се оказах на ъгъла на „Норт чърч“ и „Мейпл“ в нощта на двадесет и осми януари — започна Фрейзър.

— Случайно бил! И в колко часа?

— В единадесет и десет.

— Добре. Какво стана после?

— Говорех с приятели. Те си тръгнаха и аз останах да чакам един човек, който обаче не дойде. Беше студено и реших, че ще е по-добре да се откажа и да се върна в общежитието.

— Това става в единадесет и десет, така ли?

— Да. — Фрейзър внимателно подбра думите си. — Изведнъж това маце изскочи отнякъде. Знаех, че е Лори Кениън. Всеки знае коя е тя. Във вестника постоянно имаше нейни снимки заради голфа, а после и когато родителите й умряха.

— Как беше облечена?

— Със зимно яке и дънки.

— Имаше ли някакви следи от кръв по себе си?

— Не, никакви.

— Ти говори ли с нея?

— Тя приближи към мен. От начина, по който се държеше, реших, че се опитва да ме сваля. Имаше нещо много секси у нея.

— Я върни малко назад. „Нортчърч“ и „Мейпл“ са на около десетина блока разстояние от дома на Грант, нали?

— Горе-долу. Както и да е. Тя дойде при мен и ми поиска цигара.

— Ти какво направи?

— Това нали няма да се обърне срещу мен?

— Не. Какво направи?

— Помислих, че иска трева, така че извадих малко.

— И после?

— Тя побесня. Рече, че не иска такива неща, а истинска цигара. Носех у себе си, така че предложих да й продам един пакет.

— А защо не й предложи просто да си вземе?

— А защо трябваше да го правя?

— Тя купи ли си цигари от теб?

— Не. Потърси портмонето си и после избърбори нещо смешно. Каза: „По дяволите. Трябва да се върна. Това глупаво хлапе е забравило да го вземе“.

— Какво хлапе? И какво е забравило?

— Не знам какво хлапе. Сигурен съм обаче, че говореше за портмонето си. Рече да я изчакам двадесет минути. Щяла да се върне.

— А ти изчака ли я?

— Помислих си, защо не. Междувременно и приятелят ми може да се появи.

— И остана там?

— Не. Не исках да ме виждат. Махнах се от тротоара и се скрих между два храста в градината на ъгловата къща.

— Колко време мина, преди Лори да се появи отново?

— Може би петнадесет минути. Но тя изобщо не спря. Тичаше като луда.

— Това е много важно. Носеше ли чантата си?

— Държеше нещо с две ръце, така че е напълно възможно.

87

Бик и Оупъл съсредоточено слушаха касетата със записа на разговора между Сара и Брендън Муди относно показанията на студента наркопласьор.

— Съвпада с това, което научихме от Лори — обясняваше Сара на Брендън. — Деби, момиченцето, си спомня как си е тръгнало от дома на Алън Грант. Но никоя от другите личности не иска да каже какво се е случило, след като Лори се е върнала.

Бик отбеляза със злокобен глас:

— Да се измъкнеш от къщата на човека, после да се върнеш и да извършиш убийство — какъв ужас.

Оупъл се опита да потисне ревността си, като се успокои с мисълта, че това няма да продължи дълго. Сара Кениън щеше да напусне къщата след няколко седмици, а Бик нямаше да има достъп до апартамента й.

Бик пусна отново последната част от записа.

— Съдията ще разреши на Лий да напусне клиниката на осми юли. Това е следващата сряда — рече той. — Ще посетим Риджууд и ще поздравим Лий с „добре дошла вкъщи“.

— Бик, нали нямаш намерение да се виждаме с нея?

— Много добре знаеш какво имам предвид, Оупъл. И двамата ще бъдем официално облечени. Няма да говорим за молитви и за Господ, въпреки че ме боли, когато не споменавам името Му при всяка наша стъпка. Трябва да се отнасяме приятелски с нея. После, в случай че започне да си припомня твърде много неща, ние ще се постараем всичко да се обърка в съзнанието й. Няма да оставаме дълго. Ще се извиним за безпокойството и ще си тръгнем. Сега пробвай това, за да видим колко хубава ще изглеждаш.

Той й подаде една кутия. Тя я отвори и извади от нея перука. Отиде пред огледалото, сложи си я, нагласи я и се обърна към него.

— Боже мой, прекрасна е — отбеляза.

Телефонът иззвъня. Оупъл вдигна.

Беше Родни Харпър от радиостанцията във Витлеем.

— Помните ли ме? — попита той. — Бях ръководител на радиостанцията преди години, когато участвахте в нашата програма. Горд съм да заявя, че и сега съм на кормилото.

Оупъл направи знак на Бик да вдигне другия телефон и рече:

— Родни Харпър. Разбира се, че ви помня.

— Искам да ви поздравя с успеха. Вие, приятели, наистина извървяхте дълъг път. Причината да ви се обадя, е, че една жена от списание „Пипъл“ беше тук и говорихме за вас.

Бик и Оупъл си размениха погледи.

— И какво искаше тя?

— О, просто се интересуваше какви сте били навремето. Казах й, че Боби е най-добрият проповедник, който някога сме имали по тези места. После тя поиска да узнае дали разполагам с ваша снимка от онова време.

Оупъл забеляза внезапно появилата се тревога на лицето на Бик и осъзна, че тя отразява нейната собствена.

— И вие дадохте ли й?

— За съжаление не открихме нито една. Преместихме се в нова сграда преди около десет години и трябваше да се освободим от доста неща. Предполагам, че вашите снимки са заминали с останалото.

— О, не е кой знае каква загуба — каза Оупъл и почувства как мускулите на стомаха й се отпускат. — Почакайте за секунда. Боби е тук и иска да ви се обади.

Бик се включи с енергичен поздрав.

— Родни, приятелю, гласът ти е благодат за мен. Никога няма да забравя, че ти ни даде първия истински шанс. Ако не беше твоята радиостанция и не бяхме станали известни благодарение на нея, не знам дали днес щяхме да сме тук. Ако случайно попаднеш на някоя моя стара снимка, ще се радвам просто да я скъсаш. Прекалено много приличах на хипи в онези дни, а това някак си няма да се хареса на възрастните зрители на „Църквата на въздушния път“.

— Разбира се, Боби. Само още едно нещо, което, надявам се, няма да ви притесни. Заведох тази репортерка от „Пипъл“ да види фермата — домът ви през онези две години, в които бяхме заедно. И проклятие! Изпуснал съм новината, че е изгоряла. Сигурно са били деца или някой скитник, които са се вмъкнали вътре и не са внимавали с огъня.

Бик доволно смигна на Оупъл.

— И такива неща се случват, но аз наистина съжалявам, че е станало така. Двамата с Карла обичахме това местенце.

— Е, те снимаха каквото беше останало. Чух репортерката да казва, че е малко вероятно да използва снимките в статията, но поне кокошарникът беше оцелял и ще е достатъчно доказателство за това откъде сте тръгнали.

88

Карън Грант се озова зад бюрото си в девет часа и въздъхна от облекчение, че Ан Уебстър още не бе дошла. Карън вече трудно издържаше да прикрива раздразнението си спрямо собственичката на агенцията, на която й беше отдавна време да се пенсионира. Уебстър не искаше да приключи и да продаде агенцията на Карън преди средата на август. Тя пък беше поканена да участва за откриването на авиокомпанията „Ню Уърлд Еърлайнс“ в първия й полет до Австралия и не желаеше да го пропусне. Толкова бе очаквала това пътуване. Едуин също беше поканен и двамата бяха решили да се насладят на удоволствието заедно.

Карън бе заявила на Ан, че вече наистина няма нужда тя да идва в офиса. Бизнесът и без това не вървеше кой знае колко и Карън сама можеше да се справи с всичко. В края на краищата Ан беше почти на седемдесет години, а и пътуването от Бронксвил до града не беше никак леко. Но Ан се бе оказала изненадващо упорита и в момента се занимаваше да кани по обеди редовните клиенти на фирмата и да ги убеждава, че Карън ще се грижи за тях толкова добре, колкото и тя самата.

Разбира се, за всичко това си имаше причина. През следващите три години Уебстър щеше да получава процент от печалбата на фирмата и въпреки че през последните две туристическият бизнес не беше особено печеливш, положението в момента се променяше и хората започваха да пътуват повече.

А веднъж оттеглеше ли се Ан, Едуин можеше да се настани в кабинета й. Освен това трябваше да изчакат до края на есента, преди да заживеят заедно. По-добре щеше да е на процеса срещу Лори Кениън Карън да даде показания като истински скърбяща вдовица. Но като се пренебрегнеше досадното присъствие на Ан и онзи проклет детектив, който се отбиваше толкова често, Карън беше безкрайно щастлива. Луда беше по Едуин. Парите под попечителство на Алън сега бяха на нейно име. Сто хиляди, та дори и повече годишно през следващите двадесет години, а междувременно капиталът щеше да нараства. В известен смисъл тя дори не съжаляваше, че няма да получи всичките пари накуп сега. Може би след време нямаше да е чак толкова влюбена в Едуин, а ако не друго, неговите вкусове бяха далеч по-разточителни от нейните.

Тя обичаше бижутата. Не можеше да мине покрай бутика „Л. Краун“ във фоайето на хотела, без да погледне през витрината. Но всеки път, щом купеше нещо, което е грабнало окото й, обикновено после се страхуваше, че ще дойде ден, когато Алън ще се събуди от приказния си сън и ще поиска да види банковата сметка. Той вярваше, че тя внася по-голямата част от лихвата на парите му на влог. Сега вече нямаше защо да се бои, застраховката на Алън и отделно парите под попечителство й вършеха добра работа. Когато проклетата къща в Клинтън най-сетне бъдеше продадена, тя щеше да си купи изумрудена огърлица. Проблемът беше, че хората не примираха от желание да купят къща, в която някой е бил убит. Досега тя на два пъти беше сваляла цената.

Тази сутрин се чудеше какво да подари на Едуин за рождения му ден. Е, имаше още две седмици, за да вземе решение.

Вратата се отвори. Карън се насили да се усмихне приветливо, докато Ан Уебстър влизаше. Сега ще трябва да слушам как снощи не е могла да спи, но затова пък, както обикновено, си е дремнала във влака, помисли си Карън.

— Добро утро, Карън. Колко прелестно изглеждаш! Това нова рокля ли е?

— Да. Купих я вчера. — Карън не можа да устои на желанието си да спомене името на моделиера. — На Скааси е.

— Сигурно. — Ан въздъхна и отметна кичур посивяла коса, който се беше измъкнал от кока й. — Ох, как ми тежат годинките тази сутрин. Половината нощ не можах да мигна, а после, както обикновено, съм заспала като труп във влака. Седях до Ед Андерсън, съседът ми. Той винаги ме нарича спящата красавица и се шегува, че някой ден ще се събудя на товарителницата.

Карън се засмя. Боже мой, колко ли още пъти ще трябва да слушам историята за спящата красавица, помисли си. Не, само още три седмици, обеща си тя. В деня, в който подпишем договора, Ан Уебстър ще бъде история. От друга страна… Този път тя се усмихна на Ан наистина топло.

— Та ти си спящата красавица.

И двете се изсмяха.

89

Брендън Муди беше на своя пост. Той видя как в десет и петнадесет пристигна Кони Сантини, секретарката, и Карън Грант напусна офиса. Имаше нещо в разказа на Ан Уебстър за вечерта, която бе прекарала заедно с Карън на летището в Нюарк, което го безпокоеше. Беше приказвал с Уебстър преди седмица и сега искаше отново да поговори с нея. Влезе в офиса. Докато отваряше вратата, той изписа на лицето си усмивката на случаен посетител.

— Добро утро, мисис Уебстър. Минавах оттук и реших да се отбия. Изглеждате добре. Радвам се да ви видя отново. Страхувах се да не би да сте се оттеглили вече.

— Колко мило, че помните, мистър Муди. Не, реших да изчакам и да приключа с трудовата дейност към средата на август. Честно казано, бизнесът точно сега се съживява и понякога се чудя защо ли трябва да продавам. Но пък сутрин, когато стана и забързам за влака, а мъжът ми остане да си чете вестника и да си пие кафето, тогава си казвам — достатъчно.

— Е, сигурен съм, че вие с Карън Грант прекрасно умеете да обслужвате клиентите си — рече Муди, докато сядаше в едно кресло. — Помните ли, че ми споменахте как в нощта, в която професор Грант почина, вие с Карън сте били на летището в Нюарк? Едва ли всеки туристически агент би отишъл лично да посрещне дори и най-добрия си клиент.

Ан Уебстър изглеждаше доволна от комплимента.

— Дамата, която посрещнахме, е доста възрастна — заобяснява тя. — Обича да пътува и обикновено я придружават приятели или роднини на нейни разноски. Миналата година резервирахме за нея и за още осем души свита билети първа класа за околосветско пътешествие. В нощта, когато я посрещахме, тя бе съкратила едно от пътуванията си и се връщаше сама, тъй като не се чувствала добре. Шофьорът й отсъстваше, така че ние решихме да я вземем от летището. Това поне трябваше да направим, за да се чувства щастлива. Карън караше, а аз седях отзад и си говорех с нея.

— Самолетът е пристигнал в девет и половина, доколкото си спомням — подхвърли Брендън.

— Не. Така трябваше да бъде по разписание. Ние пристигнахме на летището в девет часа. Полетът имаше закъснение в Лондон. Казаха, че ще кацне в десет, затова отидохме в чакалнята на VIP15.

Брендън погледна бележките си.

— Тогава според твърдението ви самолетът наистина е пристигнал в десет.

Ан Уебстър изглеждаше объркана.

— Явно съм сбъркала. След това се сетих и си дадох сметка, че е било почти дванадесет и половина през нощта.

— Дванадесет и половина!

— Да. Когато влязохме в чакалнята, съобщиха, че компютрите не работят и че закъснението ще бъде доста голямо. Но Карън и аз гледахме филм по телевизията и времето мина бързо.

— Сигурно. — Секретарката се засмя. — Мисис Уебстър, много добре знаете, че сте спали през цялото време.

— С положителност не съм — с достойнство заяви Ан Уебстър. — Даваха „Спартак“. Преди години това беше любимият ми филм, а сега пуснаха дори тези части, които някога бяха изрязани. Не съм мигвала за миг.

Муди реши да не обсъжда повече този въпрос.

— Карън Грант има приятел, Едуин, който е автор на пътеписи и проспекти, нали? — Той не пропусна да отбележи израза върху лицето на секретарката, стиснатите й устни. Нея трябваше да разпита, и то насаме.

— Мистър Муди, жена, която се занимава с бизнес, се среща с много мъже. Налага й се да обядва или да вечеря с тях и ми е трудно да си обясня как някой в днешни дни, в нашия век, може да си помисли, че в това има нещо нередно. — Ан Уебстър беше непреклонна. — Карън Грант е красива млада жена, способна в работата си. Омъжена беше за прекрасен човек, който разбираше желанието й да си пробие път в живота. Той имаше отделен доход и беше безкрайно щедър към нея. Тя винаги говореше за Алън с възможно най-топлите думи. Отношенията й с другите мъже бяха напълно повърхностни.

Бюрото на Кони Сантини се намираше отстрани и малко по-назад от това на Уебстър. Когато погледът й срещна този на Брендън, тя отправи очи към небето, сякаш търсеше в него упование срещу всичките тези безсмислици.

90

Съвещанието на персонала в клиниката на осми юли почти беше приключило. Оставаше да бъде обсъден още само един пациент — Лори Кениън. Джъстин Донъли знаеше, че нейният случай силно занимава всички.

— Имаме напредък — започна той. — Сериозен напредък относно това, което й се е случило през онези две години. Проблемът е, че нямаме достатъчно време. Лори ще се прибере вкъщи днес следобед и отсега нататък ще е вече само наш амбулаторен пациент. След няколко седмици ще се яви пред съда и ще се признае за виновна. А тогава изтича и фаталният срок, даден от прокурора, за пледиране за виновност в непредумишлено убийство.

В стаята беше тихо. Освен д-р Донъли около заседателната маса имаше още четирима лекари: двама психиатри, изкуствотерапевтът и терапевтът по водене на дневник. Кати, която отговаряше за воденето на дневник, поклати глава.

— Докторе, без значение коя от различните личности пише в дневника, нито една от тях не признава да е убивала Алън Грант.

— Зная това — рече Джъстин. — Помолих Лори да ни позволи да я заведем до къщата на Грант в Клинтън, за да разберем какво точно се е случило през онази нощ. Тя ни представи в много жива картина как е седяла в нечий скут през годините на отвличането й, но не ми позволява да опитам по същия начин за смъртта на Грант.

— Което предполага, че нито тя, нито нейните други личности искат да си спомнят какво се е случило в онази нощ?

— Вероятно.

— Докторе, последните й рисунки са с много повече подробности, особено тези на изправената фигура на жена. Погледнете. — Пат ги подаде. — Изглеждат така, сякаш жената носи някакво украшение. Дали тя би искала да говори за това?

— Не. Единствените й думи са, че не я бива като художник.

Когато Лори влезе в кабинета на Джъстин час по-късно, тя беше облякла бледорозово сако и плисирана бяла пола. Сара я придружаваше и посрещна комплимента на Джъстин за външния вид на Лори с мълчаливо задоволство.

— Харесах костюма, докато пазарувах вчера — обясни. — А днешният ден е важен.

— Свобода — тихо се обади Лори, — кратка, плашеща и все пак добре дошла.

След това Лори неочаквано каза:

— Може би е време да изпробвам кушетката ви, докторе.

Джъстин се опита гласът му да прозвучи непринудено.

— Заповядай. А защо тъкмо днес?

Тя събу обувките си и се изтегна.

— Може би защото се чувствам толкова добре с вас двамата и защото с тези нови дрехи сякаш съм предишното момиче, а освен това ще е чудесно да видя къщата още веднъж, преди да се преместим. — Тя се поколеба. — Сара твърди, че след като се призная за виновна, ще имам на разположение шест седмици до присъдата. Прокурорът се е съгласил да не се противопоставя пред съдията срещу оставането ми навън под гаранция, докато съдът окончателно се произнесе. Знам, че в минутата, в която ме осъдят, вече ще съм обречена на живот зад решетките, затова добре ще се позабавлявам през тези шест седмици. Ще играем голф и ще обзаведем апартамента, така че да има за какво да мисля, докато съм в затвора.

— Надявам се, че няма да забравиш да идваш на сеансите си при мен, Лори.

— О, не. Ще идваме всеки ден. Само че има толкова неща, които искам да направя. Умирам да карам отново кола. Преди много обичах да карам. Грег има нов кабриолет. Ще играя голф с него другата седмица. — Тя се усмихна. — Хубаво е, че очаквам да изляза с него, без да ме е страх, че може да ми причини болка. Затова съм готова и да легна на кушетката. Знам, че вие също няма да ми сторите нищо лошо.

— Не, няма — увери я Джъстин. — Влюбена ли си в Грег, Лори?

Тя поклати глава.

— Това е силно казано. Прекалено съм объркана, за да мога да обичам когото и да било, поне по начина, който имате предвид. Но може би първата крачка е да ти е приятно да бъдеш с някого, нали?

— Да, Лори, така е. Мога ли да говоря с Кейт?

— Щом искате. — Гласът й беше безразличен.

От седмици Джъстин вече нямаше нужда да хипнотизира Лори, за да разговаря с другите й личности. Сега Лори седна, изпъна назад рамене и присви очи.

— Какво има този път, докторе? — Това беше гласът на Кейт.

— Кейт, малко съм разтревожен. Искам Лори да намери своя вътрешен покой и да се отърве от всички тревоги около това, което се случи, но не и преди цялата истина да излезе наяве. Тя я е погребала дълбоко, нали?

— Докторе, вече съвсем ми писна от теб! Не можеш ли да го кажеш направо? Сама си плаче за лекарството. Беше се заклела никога повече да не спи в къщата, а сега очаква с нетърпение да се прибере в нея. Знае, че смъртта на родителите й е ужасно произшествие, а не е по нейна вина. Мъжът в сервиза, където имаше уговорка да прегледат колата й, беше с космати ръце. Не беше нейна вината, че се изплаши до смърт. И тя добре разбира това. Е, доволен ли си?

— Ей, Кейт, ти си знаела причината, поради която Лори е отменила уговорката за прегледа на колата, и нищо не си ми казала. Защо тъкмо сега го правиш?

Сара си представи Сам, автомонтьора от градската бензиностанция. Вчера бе пълнила колата си при него. Беше постъпил на работа в края налятото. Едър мъж с яки ръце. Спомни си, че носеше риза с къси ръкави и тя бе забелязала, че целите му ръце са покрити с гъсти косми.

Кейт сви рамене.

— Защото се уморих да пазя тайни. Иначе онази глупачка ще бъде в безопасност в затвора.

— И какво я заплашва? Кой я заплашва? — бързо попита Джъстин. — Кейт, недей да й причиняваш това. Кажи ни каквото знаеш.

— Знам, че докато тя е навън, те могат да се доберат до нея. Не може да им избяга и тя е наясно. Ако не влезе скоро в затвора, те ще го направят.

— Кой я заплашва? Кейт, моля те. — Гласът му беше приканващ, умолителен.

Тя поклати глава.

— Докторе, омръзна ми да ти повтарям, че не знам всичко, а детето, което го знае, надали ще ти каже. Той е умникът. Ти ме изтормози.

Сара видя как агресивното изражение изчезна от лицето на Лори, докато тя се отпускаше назад и се изтягаше отново на канапето, как очите й се затвориха и дишането й пак стана равномерно.

— Кейт няма да е още дълго тук — прошепна Джъстин на Сара. — По някаква причина тя усеща, че нейната задача е изпълнена. Сара, погледни. — Той показа рисунките на Лори. — Виж изправената фигура. Тази огърлица напомня ли ти нещо?

Сара се намръщи.

— Изглежда ми позната. Май съм я виждала.

— Сравни тези двете — посъветва я Джъстин. — Те са най-подробно нарисуваните от всички. Виж, най-големият камък е овален и е заобиколен от брилянти. Това не ти ли говори нещо?

— Чудя се… — замисли се Сара. — Майка ми имаше няколко красиви бижута. Всички те са оставени на съхранение в сейф. Едното от тях е огърлица. Малки диаманти около голям камък — какъв беше той… аквамарин… не, не беше това. А, сещам се — беше…

— Не изричай тази дума. Тя е забранена. — Заповедта беше произнесена с детски, разтревожен, но решителен момчешки глас. Лори седеше, впила настоятелен поглед в Сара.

— Какво значи забранена? — попита Джъстин.

— Не я казвай. — Гласът, излизащ от устата на Лори, беше полуумолителен, полузаповеден.

— Ти си малкото момче, което искаше да говори с нас миналия месец — рече Джъстин. — Но ние все още не знаем името ти.

— Не е позволено да се съобщават имената.

— Е, на теб може да ти е забранено, но на Сара не е. Сара, спомняш ли си името на скъпоценния камък от огърлицата на майка ти?

— Опал — тихо произнесе Сара.

— Какво означава тази дума опал за теб?

Както беше на канапето, Лори рязко поклати глава. Изражението й стана нейното собствено. Тя изглеждаше объркана.

— Задрямала съм. Изведнъж така ми се приспа. За какво ме питаше? Опал? Това е скъпоценен камък, разбира се. Сара, мама нямаше ли една красива огърлица с опали?

91

Както винаги, Оупъл почувства растящото напрежение, което я обземаше при всяко минаване покрай табелата „Добре дошли в Риджууд“. Изглеждаме съвсем различно, опита да се успокои тя, като приглади новата си синьо-бяла моряшка рокля с доста строга кройка, шпиц деколте, дълги ръкави и тънко коланче. Обувките и дамската й чанта бяха в тон с роклята. Единствените украшения по нея бяха герданчето от перли и венчалният й пръстен. Косата й беше подстригана и боядисана само преди няколко часа. Всеки пепеляворус кичур беше част от безупречна прическа. Големи, синкави слънчеви очила криеха очите и леко променяха контурите на лицето й.

— Изглеждаш наистина елегантно — одобрително се бе произнесъл Бик, преди да излязат от „Уиндам“. — Не се тревожи. Няма абсолютно никаква вероятност Лий да те познае. А какво мислиш за мен?

Той беше облечен в крепирана бяла риза с дълъг ръкав, светлокафяв летен костюм с едноредно закопчаване и раирана вратовръзка в бяло, светло и тъмнокафяво. Сега цялата му коса беше сива. Въпреки че я бе оставил малко по-дълга от обикновено, този път я бе сресал така, че нямаше и следа от къдриците, с които на младини толкова се бе гордял. Беше избръснал космите по външната част на китките си. Въобще имаше, вид на уважаван църковен деятел.

Колата зави по улица „Туин Оукс“.

— Това беше розовата къща — саркастично отбеляза Бик. — Опитай се да не споменаваш отново за нея и не наричай малкото момиче Лий. Наричай я Лори, когато сега говориш с нея, което в никакъв случай не трябва да продължи дълго.

На Оупъл й се щеше да напомни на Бик, че тъкмо той я бе нарекъл Лий в предаването, но не посмя. Вместо това тя си преговори наум думите, които щеше да каже на Лори, когато се изправеха лице в лице.

На алеята бяха спрени три коли. Едната от тях разпознаха, че е на икономката. Втората, БМВ-то, беше на Сара. Но третата, „Олдсмобил“ с нюйоркска регистрация — чия ли беше тя?

— Има някакъв посетител — каза Бик. — Може би това е начинът Господ да ни осигури свидетел, който, ако стане нужда, да потвърди, че Лий се е срещнала с нас.

Беше точно пет часът. Полегатите лъчи на следобедното слънце хвърляха светли петна по зелената морава и проблясваха между сините листенца на хортензиите около къщата.

Бик спря на алеята.

— Ще останем само за минута, дори да настояват за по-дълго.

Но последното нещо, което би хрумнало на Сара, беше да покани семейство Хокинс да останат за повече. Заедно с Лори и Джъстин те седяха в кабинета, а усмихнатата Софи, която дълго беше прегръщала Лори, в момента правеше чай.

Докато Лори бе събирала багажа си, Джъстин беше изненадал Сара с предложението си да ги придружи.

— Мисля, че ще е по-добре да бъда с вас, когато Лори ще влезе отново вкъщи — обясни той. — Не очаквам задължително нежелателна реакция, но тя не е била в този дом цели пет месеца и хиляди спомени ще нахлуят в съзнанието й. Можем да идем заедно до апартамента ми да си взема колата, а после ще карам след вас.

— Освен това искаш да си край нея, ако случайно се появят някакви проблясъци, нали? — добави Сара.

— Това също.

— Впрочем ще се радвам, ако дойдеш. Мисля, че се боя не по-малко от Лори от това прибиране у дома.

Сара несъзнателно беше протегнала ръка и Джъстин я беше поел.

— Сара, когато Лори започне да излежава присъдата си, искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш и за собственото си психическо състояние. Не трябва да се притесняваш. Поне не от мен. Сигурен съм, че не го искаш. Но ще бъде много тежко.

За момент, докато чувстваше топлината на ръката му около своята, Сара усети, че по-малко я е страх от всичко — от реакцията на Лори при прибирането вкъщи, от процеса, който започваше следващата седмица и в който щеше да застане до Лори, за да чуе как тя се признава за виновна в убийство.

Когато се звънна на вратата, Сара почувства благодарност, че Джъстин е до нея. Лори, която допреди малко щастливо бе развеждала доктора из къщата, изведнъж се разтревожи.

— Не искам да виждам никого.

Софи промърмори:

— Десет към едно, че са онези двамата.

Сара прехапа устни от раздразнение. Господи, тези хора вече прекаляваха. Тя чу как преподобният Хокинс обясняваше на Софи, че търсят някаква кутия, съдържаща важни книжа, която по грешка са донесли в Ню Джърси.

— Ако бих могъл само да сляза до мазето и да я взема, ще сме ви много благодарни — рече той.

— Това са хората, които купиха къщата — обясни Сара на Лори и Джъстин. — Не се притеснявайте. Няма да ги поканя да влизат, но все пак трябва да им кажа няколко думи. Сигурно са забелязали колата ми.

— Не мисля, че трябва да си правиш труда да ставаш — възрази Джъстин, дочувайки шума от приближаващи се стъпки във вестибюла. Миг по-късно Бик вече стоеше на вратата, придружен от Оупъл.

— Сара, мила, извинявай много. Става дума за едни книжа, от които моят счетоводител се нуждае спешно. А, това Лори ли е?

Лори седеше на дивана до Сара. Тя се изправи.

— Сара ми каза за вас и мисис Хокинс.

Бик не помръдна от мястото си.

— Очаровани сме да ви видим, Лори. Сестра ви е прекрасно момиче и много ни е говорила за вас.

— Наистина е прекрасно момиче — повтори Оупъл — и ние сме толкова щастливи, че купуваме тази чудесна къща.

Бик погледна към Джъстин.

— Преподобният Хокинс и неговата съпруга д-р Донъли — промърмори Сара.

За нейно облекчение, след като се поздравиха с Джъстин, Хокинс рече:

— Няма да ви пречим. Ако е възможно само да слезем и да потърсим онези документи, а после сами ще се изпратим до вратата. Довиждане на всички.

През следващата минута-две Сара си даде сметка, че семейство Хокинс бяха успели да помрачат радостта от завръщането на Лори у дома. Лори остана мълчалива и напълно безучастна, когато Джъстин непринудено заразказва за детството си в австралийската овцеферма.

Сара се зарадва, когато той прие поканата за вечеря.

— Софи е сготвила като за цяла армия — рече тя.

Очевидно Лори също искаше Джъстин да остане.

— Чувствам се по-добре, когато сте тук, д-р Донъли.

Вечерята се оказа неочаквано приятна. Хладината, която Хокинс бяха внесли, изчезна, докато ядяха фазана с ориз, приготвен от Софи. Джъстин и Сара пиеха вино, Лори — „Перие“. По време на кафето, Лори тихичко се извини. Когато отново слезе долу, тя носеше малка чанта.

— Докторе — каза тя, — нищо не мога да направя. Трябва да се върна с вас и да спя в клиниката. Съжалявам, Сара, обаче знам, че нещо ужасно ще ми се случи в тази къща, и не искам да оставам тук тази нощ.

92

Когато на следващия ден Брендън Муди позвъни на Сара, той чу хлопане на отварящи се и затварящи врати, скърцане от преместването на мебели.

— Изнасяме се оттук — осведоми го Сара. — Не е добре за Лори да остава повече в тази къща. Апартаментът не е напълно готов, но можем да го довършим и след това. — И тя му разказа как предишната нощ Лори се бе върнала в клиниката.

— Ще я взема оттам късно следобед днес, а след това отиваме направо в апартамента. Може да ми помогне да го оправим. Навярно ще е хубаво да се занимава с нещо.

— Гледай да не дадеш на семейство Хокинс ключ и от апартамента — кисело рече Брендън.

— Нямам такова намерение. Тези двамата ме изкарват от нерви. Но все пак…

— Знам. Платили са много. Оставили са те да живееш в къщата и след продажбата. И как ще се преместите толкова бързо?

— Ще се понапънем.

— Ще дойда да помогна. Поне мога да опаковам книги или картини.

Когато Брендън пристигна, работата беше в разгара си. Сара, с коса, вързана отзад, облечена в шорти цвят каки и памучна блуза, маркираше мебелите, купени от Хокинс.

— Няма да изнасям всичко още днес — рече тя на Брендън, — но че ще има обратен курс, това е сигурно. В правото си съм да използвам това място до двадесет и пети август. Чувствам се свободна да идвам и да си отивам, и всичко останало.

Софи беше в кухнята.

— Никога не съм мислила, че ще дойде ден, когато ще съм щастлива, че напускам този дом — рече тя на Брендън. — Но това семейство Хокинс ме вбесява. Попитаха ме дали ще им помогна да се нанесат окончателно. Отговорът ми беше: „Не!“.

Брендън наостри уши.

— Защо не ги харесваш, Софи? Нали Сара все разправя, че са й направили огромна услуга.

Софи изсумтя. Кръглото й добродушно лице се сбърчи от отвращение.

— Нещо се мъти тук. Помнете ми думите. Колко пъти трябва да разгледаш една стая или един килер, за да решиш как да ги преустроиш? И прекалено много говорят, ако някой пита мен. Кълна се, че през последните месеци колата им непрекъснато обикаляше наоколо. А всички тези кутии, които оставиха в мазето. Леки са като перце. Обзалагам се, че не са пълни и до половината. Но това не им пречи да носят нови и нови. Просто извинение, за да се отбият, така мисля аз. На какво искате да се обзаложим, че преподобният ще използва историята на Лори в неговото предаване?

— Софи, ти си много умна жена — меко каза Брендън. — Може би току-що удари гвоздеят точно по главичката.

Сара повери на Брендън опаковането на съдържанието на бюрото, включително и на дълбокото чекмедже, в което бяха всички бележки, свързани с Лори.

— Внимавай само да не се разбъркат. Непрекъснато ги преглеждам с надеждата, че нещо ще изскочи.

Брендън забеляза най-горната записка, озаглавена „Пиле“.

— Какво е това?

— Споменах ти, че на снимката с Лори, която д-р Донъли възстанови и уголеми, в дъното се вижда кокошарник, и че явно нещо, свързано с него, е хвърлило в ужас Лори.

Муди кимна.

— Така е, спомена ми.

— Нещо около това все ми се въртеше в главата и в момента разбирам защо. Миналата зима Лори посещаваше д-р Карпентър, психиатър от Риджууд. Няколко дни преди Алън Грант да умре, на излизане от кабинета на Карпентър тя изпадна в шок. Това, което, изглежда, я бе довело до истерия, е, че стъпила върху главата на някакво мъртво пиле във фоайето.

Муди наведе глава като куче, подушило кокал.

— Сара, да не би да искаш да ми кажеш, че отрязаната глава на някакво пиле съвсем случайно е попаднала на пода във фоайето на психиатричен кабинет?

— Д-р Карпентър по това време лекуваше някакъв много депресиран пациент, който, явно, е дошъл непредвидено и за когото полицията смяташе, че участва в култови истории. Муди, тогава нито на мен, нито на д-р Карпентър ни мина през главата, че това може по някакъв начин да е свързано с Лори. Сега вече се питам дали не е така.

— Не знам какво да мисля — отвърна Брендън, — но с едно съм наясно — някаква жена е ангажирала Дани О’Тул да ви следи. Дани е разбрал, че Лори посещава психиатър в Риджууд. Той ми спомена за това, което означава, че този, който му е плащал, също го е знаел.

— Брендън, възможно ли е някой, който е знаел какво ще бъде въздействието върху Лори, да е поставил тази глава?

— Не зная. Но ще ти кажа следното. Чувствам, че не застрахователна компания е наела Дани. Самият той смята, че въпросният клиент е жената на Алън Грант. Но и това не ми се вярва.

Брендън забеляза, че Сара трепери от напрежение и вълнение.

— Спокойно — рече й. — Утре ще се отбия при Дани О’Тул и мога да ти обещая, че скоро и двамата ще знаем кой е поръчал това разследване.

93

По пътя към клиниката предишната нощ Лори беше мълчала. На следващата сутрин дежурната сестра съобщи на Джъстин, че тя е спала неспокойно и е говорила на сън.

— Чухте ли какво казва? — попита Джъстин.

— Тук-там по думичка. Влизах няколко пъти. Тя мърмореше нещо за някаква връзка, която свързва.

— Връзка, която свързва? — Джъстин се намръщи. — Чакайте малко. Това са думи от един химн. Ето този. — Той изтананика малко. — „Да бъде благословена връзката, която свързва…“

Когато малко по-късно влезе за сеанса си, Лори изглеждаше спокойна, но уморена.

— Докторе, току-що се обади Сара. Няма да може да дойде преди късния следобед. И знаете ли какво? Днес се местим в апартамента. Не е ли страхотно?

— Я, много бързо стана. — Умно от страна на Сара, помисли си Джъстин. Къщата е пълна със спомени. Той все още не беше сигурен кое точно бе предизвикало драстичната промяна у Лори вчера. Беше се случило, след като се отбиха, онези Хокинс. Но те бяха останали не повече от минута. Дали беше заради факта, че са непознати и следователно представляват някаква заплаха в очите на Лори?

— Това, което ми харесва в апартамента, е, че на входа на комплекса има охрана — рече Лори. — Ако някой позвъни, има телевизионен монитор, поглеждаш и никога няма да пуснеш непознат.

— Лори, снощи ти спомена, че нещо ужасно ще ти се случи у вас. Нека поговорим за това.

— Не искам да говоря за това, докторе. Повече няма да стоя там.

— Добре. Миналата нощ насън доста си бърборила.

Тя изглеждаше объркана.

— Така ли? Татко твърдеше, че ако има нещо, което да не съм казала през деня, трябва да се освободя от него поне през нощта.

— Сестрата не е разбрала много, но те е чула да говориш за „връзката, която свързва“. Помниш ли какво си сънувала, докато си казвала това?

Докторът видя как устните на Лори стават пепеляви, клепачите се спускат, ръцете се сгъват и краката започват да се клатят. „Благословена да е връзката, която свързва…“ Детският гласец, верен и чист, изпя думите, които увиснаха във въздуха.

— Деби, ти си, нали? Кажи ми за тази песен. Кога я научи?

Тя отново запя: „Сърцата ни с християнска любов…“.

Внезапно затвори уста.

— Оставете я на мира, мистър — нареди един момчешки глас. — Ако толкова ви се иска да знаете, тя научи това в кокошарника.

94

Този път, когато Брендън Муди се срещна с Дани, ловеца на съпрузи, той си спести черпнята с алкохол. Защото отиде в офиса на Дани в Хакенсак в девет сутринта с твърдото намерение да го намери, когато е най-трезвен. Независимо какво означаваше това, помисли си Брендън, докато, сядаше пред очуканото бюро.

— Дани, нямам намерение да си хабя думите — започна той. — Може би си чул, че Лори Кениън си е вкъщи.

— Чух.

— Някой да ти се е обаждал отново да я следиш?

Дани изглеждаше оскърбен.

— Брендън, много добре знаеш, че отношенията детектив — клиент са свещени като изповедта.

Брендън стовари юмрука си върху бюрото.

— Не и в този случай. Не и, когато се оказва, че човек е изложен на опасност заради доброто обслужване на детектива.

Цветущият вид на Дани помръкна.

— И как трябва да разбирам това?

— Някой, който е знаел за посещенията на Лори, умишлено се е опитал да я изплаши, като е поставил отрязана пилешка глава на място, където тя със сигурност е щяла да я намери. И още, дяволски съм убеден, че не застрахователна компания е наела услугите ти, както не вярвам да го е направила и съпругата на Алън Грант. Дани, имам три въпроса към теб и настоявам за отговор и на трите. Първо, кой ти плати и как ти плати? Второ, къде изпращаше информацията, до която си се добрал? Трето, къде са копията от докладите? След като ми отговориш на въпросите, искам тези копия.

Двамата мъже за момент си размениха погледи. После Дани стана, извади някакъв ключ, отвори картотеката и зарови из папките. Измъкна една и я подаде на Брендън.

— Всички отговори са тук — рече той. — Обади ми се жена, която се представи за Джейн Грейвс и твърдеше, че представлява един от евентуалните ответници по злополуката с Кениън. Искаше разследване на сестрите. Както ти казах, случи се малко след погребението на родителите и продължи, докато Лори Кениън не бе арестувана за убийството на Алън Грант. Изпращах докладите до частна пощенска кутия в Ню Йорк Сити, включително и сметките си. Основният хонорар и допълнителните разходи ми бяха изплатени с чек от банка в Чикаго.

— Банков чек — изсумтя Брендън. — Частна пощенска кутия. И ти не си ли помисли, че има нещо подозрително?

— Когато човек се занимава с преследване на брачни партньори и намери някой, който да му плаща и да иска от него просто да не задава въпроси, едва ли ще е полезно да започне да се съмнява в нещо — отговори Дани. — Можеш да преснимаш всичко това на моя ксерокс. И помни — не си го взел от мен.

На следващия ден Брендън Муди спря пред новия дом на Сара и Лори. Завари Сара сама със Софи, Лори беше заминала за Ню Йорк.

— Реши тя да кара. Наистина искаше да го направи. Не е ли прекрасно?

— А не е ли нервна?

— Заключи всички врати. Ще паркира до самата клиника. Освен това вече има телефон в колата. Това й дава чувство за сигурност.

— Винаги е добре да бъдеш предпазлив — промърмори Брендън, после реши да смени темата. — Между другото — това място ми харесва.

— И на мен. Ще бъде чудесно, когато довършим всички останали неща. А това няма да отнеме много време. Иска ми се Лори да има възможност да му се порадва преди… — Сара не довърши изречението. Вместо това рече: — С всички тези вътрешни стълби добре ще се раздвижваме. Освен това стаята на най-горния етаж става идеално за кабинет, не мислиш ли? Спалните са на етажа под нея, а всекидневната, трапезарията и кухнята са на най-долното ниво. Има и стая за игри с отделен вход отзад.

За Брендън беше ясно, че Сара приема толкова присърце работата по настаняването само за да освободи съзнанието си от проблемите с Лори. За съжаление имаше някои неща, които тя трябваше да знае. Той постави папката на бюрото.

— Хвърли един поглед на това.

Сара започна да чете и очите й се разшириха от изумление.

— Боже мой, та това е нашият живот, разнищен минута по минута. Кому е била нужна такава информация? И защо ще я иска? — Тя погледна към Муди.

— Възнамерявам да открия този човек и ако трябва, ще обърна наопаки цялата тази банка в Чикаго — мрачно заяви Муди.

— Брендън, ако успеем да докажем, че Лори е била под системно наблюдение от страна на някой, който е знаел как да я доведе до паника, уверена съм, че това ще окаже много силно въздействие върху съдията.

Брендън Муди извърна очи при вида на неприкритата надежда, изписана върху лицето на Сара. Той реши да не споделя с нея предчувствието си, което го караше да разследва Карън Грант. Имаше много гнили неща в Дания, помисли си, но поне едно от тях беше свързано с тази дама. Каквото и да беше то, решен бе да намери отговора.

95

Частната пощенска кутия в Ню Йорк беше наета под името Дж. Грейвс. Вноските за наема бяха плащани в брой. Чиновникът, който отговаряше за кутиите, дребен мъж с пригладена назад коса и измачкан костюм, нямаше абсолютно никаква представа кой я е наел.

— Минала е през трима наематели от февруари насам — осведоми той Муди. — Плащат ми да сортирам пощата, а не да си играя на детективи.

Муди знаеше, че този тип пощенски услуги се използват най-вече от доставчици на порно литература и от разни мошеници, измислили начини за бързо забогатяване, които се пазеха да оставят след себе си писмени следи, така че да се изложат на опасността да ги разкрият. Следващото му обаждане беше в Гражданската банка на Чикаго. Той стискаше палци поне тук да му се усмихне късметът. В някои банки беше възможно да влезеш, да подхвърлиш известна сума и да си купиш разплащателен чек. В други обаче издаваха подобни чекове само на редовните вложители. Мърморейки някаква молитва, той набра номера.

Служителят обясни на Муди, че политиката на банката е да продава разплащателни чекове само на вложители, които са изтеглили спестяванията си или текущите сметки. Бинго, помисли си Брендън. После, както се очакваше, служителят заяви, че без разрешение от съда той не може да дава никаква информация за влогове и сметки.

— Ще взема такова разрешение, не се бойте — каза Муди мрачно на банковия служител.

После позвъни на Сара.

— Имам един приятел от университета, който в момента работи в Чикаго — рече тя. — Ще го помоля да изиска съдебно разрешение. Ще отнеме около две седмици, но поне правим нещо.

— Само не се въодушевявай прекалено много — предупреди я Муди. — Все пак имам една теория. Карън Грант със сигурност разполага с необходимите пари, за да наеме Дани. Знаем, че истинската Лори харесваше и се доверяваше на професор Грант. Представи си, че тя е споделила с него нещо за това какво я плаши, а той го е обсъдил с жена си.

— Искаш да кажеш, че Карън Грант е вярвала, че между Алън и Лори съществува любовна връзка, и сее опитала да я сплаши?

— Това е единственото свястно обяснение, което ми идва наум. Но може и да бъркам. Едно нещо обаче знам със сигурност, Сара — тази жена е хладнокръвна лицемерка.

96

На двадесет и четвърти юли в присъствието на Сара Лори се призна за виновна в убийството на професор Алън Грант.

Местата, отредени за пресата, бяха препълнени с репортери от телевизията и радиото, от вестници и списания. Карън Грант, цялата в черно, но със златни бижута, беше седнала зад прокурора. Местата за публиката бяха заети от студентите от Клинтън, както и от много зяпачи. Всички без изключение следяха буквално всяка дума.

Джъстин Донъли, Брендън Муди и Грег Бенет седяха на първата редица зад Лори и Сара. Джъстин усети ужасно чувство на безпомощност, когато служителят извика: „Всички да станат. Съдът“, и съдията излезе от кабинета си. Лори носеше бледосин ленен костюм, който подчертаваше нежната й хубост. Изглеждаше по-скоро на осемнадесет, отколкото на двадесет и две. Отговаряше на съдията с нисък, но уверен глас. От двете Сара изглеждаше по-притеснена, помисли си Джъстин. Тъмночервената й коса грееше над перленосивото сако. То й стоеше доста свободно и той се запита колко ли е отслабнала от началото на този кошмар.

През залата сякаш преминаваха вълни на съжаление и тъга, докато Лори спокойно отговаряше на въпросите на съдията. Да, тя разбираше какво означава признанието й. Да, внимателно бе разгледала доказателствата. Да, тя и нейният адвокат бяха съгласни, че е убила Алън Грант в пристъп на ярост и страст, след като той бе предал писмата й на университетското ръководство. Накрая завърши с думите:

— Съгласна съм, че според доказателствата аз съм извършила престъплението. Не си спомням нищо, но знам, че трябва да съм виновна. Ужасно съжалявам. Той беше толкова добър с мен. Бях огорчена и ядосана, когато предаде онези писма на ръководството, но то беше, защото и за тях не си спомнях да съм ги писала. Бих искала да се извиня на приятелите и студентите на професор Грант, както и на преподавателите в колежа. Заради мен те загубиха един прекрасен човек. Никога няма да мога да изкупя вината си пред тях. — Тя погледна към Карън Грант. — Толкова много съжалявам. Ако беше възможно, с радост бих дала своя живот, за да върна съпруга ви.

Съдията насрочи датата за обявяване на присъдата на 31 август. Сара затвори очи. Всичко ставаше толкова бързо. Беше загубила родителите си преди по-малко от година, а ето че сега щяха да й отнемат и сестрата.

Един полицай ги изведе през задния вход, за да избегнат журналистите. Потеглиха бързо, Грег караше, Муди седеше отпред до него, а Джъстин, Сара и Лори бяха на задната седалка. Когато вече излизаха на шосе 202, Лори се обади:

— Искам да отида до къщата на професор Грант.

— Лори, ти твърдо беше решила да не ходиш там. Защо го искаш сега? — попита Сара.

Лори притисна главата си с ръце.

— Докато говорех в съда, кънтящите гласове в главата ми бяха по-силни от всякога. Някакво малко момче крещеше, че съм лъжкиня.

Грег направи непозволен обратен завой.

— Знам къде е.

Табелата „Продава се“ беше поставена на моравата отпред. Бялата къща имаше запуснат и потискащ вид. Тревата се нуждаеше от косене. Декоративните храсти бяха потънали в бурени.

— Искам да вляза вътре — каза Лори.

— Тук е даден телефонът на агенцията за недвижими имоти — посочи към табелата Брендън. — Можем да се обадим и да вземем ключа.

— Няма нужда. Стъклената врата към кабинета не се затваря добре — възрази Лори. После се изсмя. — Би трябвало да го знам. Доста често съм я отваряла.

Потресена, Сара осъзна, че знойният глас принадлежи на Леона.

Те мълчаливо я последваха покрай къщата до покрития с плочи вътрешен двор. Сара забеляза живия плет, който скриваше двора от улицата. В писмата си до Алън Грант Леона беше описала как го е гледала през тази врата. Без съмнение не е била забелязвана от пътя.

— На пръв поглед изглежда заключена, но ако я понатиснеш малко… — Вратата се отвори и Леона влезе вътре.

В стаята миришеше на мухъл. Бяха останали няколко мебели, безредно разхвърляни из помещението. Сара видя, че Леона сочи към стар кожен стол, поставен пред дивана.

— Това беше любимият му стол. Седеше в него с часове. Обичах да го гледам. Понякога, след като той си легнеше, аз се свивах там.

— Леона — рече Джъстин, — в нощта, когато Алън Грант умря, ти си се върнала за чантата си. Деби ни каза, че си го оставила да спи, а чантата ти и ножът са били на пода до него. Покажи ни какво се случи.

Тя кимна и започна внимателно и тихо да пристъпва по коридора, който водеше до спалнята. После спря.

— Толкова е тихо. Той вече не хърка. Може би е буден? — На пръсти тя продължи към спалнята, после отново спря.

— Вратата отворена ли беше? — попита Джъстин.

— Да.

— Светеше ли някъде?

— Нощната лампа в банята. О, не!

Тя стигна до средата на стаята и погледна надолу. Изведнъж стойката й се промени.

— Погледни го. Той е мъртъв. Отново ще обвинят Лори. — Момчешкият глас, който излизаше от гърлото на Лори, беше ужасен. — Извеждай я веднага оттук.

Отново момчето, помисли си Джъстин. Трябва да се добера до него. Той е ключът към всичко това.

Сара вцепенена гледаше как Лори, която всъщност вече не беше Лори — чертите се бяха променили, бузите бяха станали сякаш по-пълни, устните по-тънки, разкрачва крака, навежда се и прави рязко движение нагоре с двете си ръце.

Тя вади ножа от тялото, помисли си Сара. О, боже господи. Джъстин, Брендън и Грег стояха до нея като зрители на някаква сюрреалистична пиеса. В празната стая като че ли изведнъж се бе появило мъртвешкото ложе на Алън Грант. Килимът сега беше почистен, но Сара си го представи изпоцапан с кръв, такъв, какъвто трябва да е бил през онази нощ.

В момента превъплъщението на Лори, момчето, се навеждаше за нещо на пода. Чантата й, рече си Сара. Крие ножа в нея.

— Трябва да я изведем оттук — отново се обади изплашеният момчешки глас. Краката на момчето-Лори изтичаха до прозореца и спряха. Тялото на момчето-Лори се обърна. Очите на момчето-Лори огледаха стаята. Тя се наведе, като да вземе нещо от земята, и после направи движение, сякаш го пъхаше в джоба си.

Ето защо гривната й беше намерена в джоба на дънките, помисли си Сара.

Прозорецът беше притворен. Размахвайки въображаемата чанта, момчето-Лори прескочи ниския перваз и стъпи в задния двор.

Джъстин прошепна:

— След него.

Леона беше тази, която ги чакаше отвън.

— Онази нощ хлапето нямаше нужда да си отваря прозореца — осведоми ги тя сухо. — Когато се върнах, той вече беше отворен. Затова стаята беше станала толкова студена. Надявам се, че имате цигари, докторе.

97

Бик и Оупъл не присъстваха на явяването на Лори пред съда. Изкушението беше огромно за Бик, но той осъзна, че без съмнение ще бъде забелязан от медиите.

— Като Божи служител и семеен приятел би било съвсем естествено да присъствам — рече той, — но Сара досега отказа всички наши покани за вечеря, както и да я придружим при Лий.

Сега те прекарваха доста време в къщата в Ню Джърси. Оупъл я мразеше. Разстройваше се, като виждаше колко често Бик отиваше в стаята, която преди бе принадлежала на Лий. Единствената мебел в нея беше разнебитен люлеещ се стол, подобен на онзи, който имаха навремето във фермата. Той седеше в него с часове, люлееше се напред-назад и милваше извехтелия бански костюм. Понякога пееше химни. Друг път слушаше музикалната кутия на Лий, от която се разнасяше все една и съща виеща песен отново и отново.

Лиз Пиърс, репортерката от списание „Пипъл“, се свърза с Бик и Оупъл на няколко пъти, за да свери отделни факти и дати.

— Били сте в щата Ню Йорк и там сте открили своето призвание. Проповядвали сте по радиото във Витлеем, Пенсилвания, после в Мариета, Охайо, Луисвил, Кентъки, Атланта, Джорджия и накрая в Ню Йорк. Така е, нали?

Оупъл я побиваха тръпки при мисълта, че Пиърс разполага с точните дати от периода във Витлеем. Но поне никой там не бе виждал Лий. Нямаше човек, който не би се заклел, че са живеели сами. Всичко ще бъде наред, рече си тя.

В деня, когато Лий се призна за виновна в убийство, Пиърс се обади да иска още снимки. Трябваха й за корицата на „Пипъл“ за броя от 31 август, в който щеше да излезе статията.

98

Брендън Муди беше пристигнал в областния съд в Хънтердън със собствената си кола. Имаше намерение оттам направо да се прибере вкъщи, но след това, което видя в спалнята на Алън Грант, му се искаше да поговори на спокойствие с д-р Джъстин Донъли. Затова, когато Сара предложи да обядват в апартамента, той с готовност прие.

Брендън можа да подхване разговора, едва след като Сара помоли Донъли да се заеме с огъня за барбекюто. Муди го последва във вътрешния двор. Там, снижил глас, той го попита:

— Има ли някаква надежда Лори и нейните превъплъщения да казват истината: че е оставила Алън Грант жив, а после, когато се е върнала, той е бил мъртъв.

— Боя се, че много е възможно някое друго нейно превъплъщение, за което още не знаем, да е отнело живота на Грант.

— Мислите ли, че има все пак вероятност тя да е напълно невинна?

Донъли внимателно подреди брикетите от дървени въглища в скарата и взе запалителната течност.

— Вероятност? Според мен всичко е възможно. Днес наблюдавахте две от превъплъщенията на Лори — момчето и Леона. Може да има и много други, които не са се появявали още на повърхността. И не съм сигурен дали изобщо някога ще го направят.

— Все пак имам чувството… — Брендън стисна устни, когато видя Сара да се задава откъм кухнята и да се насочва към вътрешния двор.

99

— Благодаря ви, че дойдохте заедно с нас в съдебната зала в петък, д-р Донъли — каза Лори на Джъстин. Тя се бе излегнала на кушетката и изглеждаше спокойна, почти унесена. Само начинът, по който стискаше ръцете си, издаваше вътрешното й напрежение.

— Исках да бъда с теб и Сара, Лори.

— Знаете ли, докато правех изявлението, се притеснявах повече за Сара, отколкото за себе си. Тя толкова страда.

— Знам, така е.

— Тази сутрин около шест часа я чух да плаче и влязох в стаята й. Смешно е, защото през всичките години досега тя постоянно е утешавала мен. И знаете ли какво правеше?

— Не.

— Седеше в леглото си и съставяше списък на хората, които ще моли да пишат до съдията, за да се застъпят за мен. Надявала се е да сведе присъдата до две години затвор, а останалите да бъдат условни, но сега я е страх, че съдия Армън може да ми даде пет години без право на условни. Ще се радвам, ако продължите да поддържате връзка със Сара, докато съм в затвора. Тя ще има нужда от вас.

— Аз възнамерявам да поддържам връзка със Сара.

— Грег е страхотен, нали, докторе?

— Да, така е.

— Не искам да влизам в затвора — изведнъж избухна Лори. — Искам да остана у дома. Искам да бъда със Сара и Грег. Не искам да ходя в затвора.

Тя рязко се изправи, удари по пода с крака и сви ръцете си в юмруци. На лицето й се изписа ожесточение.

— Слушай, докторе, не трябва да й позволяваш да си мисли такива неща. Лори трябва да бъде затворена.

— Защо, Кейт, защо? — бързо попита Джъстин.

Тя не отговори.

— Кейт, помниш ли, че преди няколко седмици ти ми се обади, че момчето е готово да говори с мен. Той се появи вчера в къщата на Грант. Той и Леона истината ли казват за това, което се е случило? Има ли и някой друг, с когото трябва да разговарям?

След миг лицето на Лори отново се промени. Чертите се омекотиха, очите се присвиха.

— Не трябва да задавате толкова много въпроси за мен. — Момчешкият глас беше учтив, но решителен.

— Здравей — нехайно рече Джъстин. — Радвам се, че вчера отново те видях. Добре си се погрижил за Лори през нощта, в която професорът е умрял. Много си умен за твоите девет години. А аз съм възрастен. И мисля, че мога да ти помогна да се грижиш за Лори. Не е ли време да ми се довериш?

— Вие не се грижите за нея.

— Защо мислиш така?

— Позволявате й да разправя на хората, че е убила д-р Грант, а тя не го е направила. Какъв приятел сте й тогава?

— Може би някой друг, който все още не е говорил с мен, го е извършил.

— Ние сме само четирима: Кейт, Леона, Деби и аз. И нито един от нас не е убивал никого. Затова вчера се опитвах да накарам Лори да спре да говори със съдията.

100

Брендън Муди не можеше да се отърве от вътрешното усещане, което имаше за Карън Грант. През последната седмица на юли, докато чакаше нетърпеливо да бъде издадено съдебно разрешение от чикагския съд, той се навърташе из фоайето на хотел „Медисън Армс“. Беше очевидно, че Ан Уебстър най-накрая се е пенсионирала и напуснала агенцията. Бюрото й бе заменено с красива маса от черешово дърво и като цяло интериорът в агенцията беше придобил по-изискан вид. Муди реши, че е време за още една визита при бившата партньорка на Карън Грант; този път обаче в дома й в Бронксвил.

Ан не закъсня да разкрие пред Муди колко дълбоко бе засегната от отношението на Карън.

— Едвам дочака да напусна. Мастилото по договора още не бе засъхнало, когато ми рече, че вече не е наложително да ходя в офиса и че може да се справя отлично без мен. След това веднага подмени всички мои вещи с нови мебели заради онзи неин приятел. Като се сетя само как я защитавах от хорските приказки, честно казано, сега се чувствам като глупачка. Ама че скърбяща вдовица!

— Мисис Уебстър — намеси се Муди. — Много е важно. Мисля, че има известна вероятност Лори Кениън да не е виновна за убийството на Алън Грант. Но тя ще влезе в затвора другия месец, ако не успеем да докажем, че друг го е извършил. Бихте ли се върнали отново към онази вечер, когато сте били на летището с Карън Грант. Разкажете ми всичко до най-малките подробности, колкото и незначителни да ви се струват. Започнете с тръгването ви за там.

— Поехме към летището в осем часа. Преди това Карън беше говорила със съпруга си. Имаше ужасно разстроен вид. Когато я попитах какво се е случило, тя ми рече, че някакво истерично момиче било заплашвало съпруга й и че той сега си го изкарвал на нея.

— Изкарвал си го на нея? Какво е имала предвид?

— Не знам. Не съм клюкарка и не си пъхам носа в чуждите работи.

Ако има нещо, в което мога да съм сигурен, то определено е това, мрачно си помисли Брендън.

— Мисис Уебстър, какво все пак е имала предвид?

— Карън се задържаше все по-често в апартамента си в Ню Йорк през последните месеци, откакто срещна Едуин Ранд. Имам чувството, че Алън Грант й е дал да разбере, че цялата тази работа му е ужасно неприятна. На път за летището тя измърмори нещо от рода на: „Би трябвало да си изясня цялата тази работа с Алън, а не да се занимавам с пренос-превоз“. Напомних й, че тази клиентка е от най-важните ни, а освен това изпитва истинско отвращение към колите под наем.

— И после самолетът закъсня.

— Да, това наистина я вбеси. Но влязохме в салона на VIP и пийнахме по нещо. После пуснаха „Спартак“. Това е…

— Най-любимият от любимите ви филми. А също и много дълъг. И вие имате навика да заспивате. Можете ли да бъдете сигурна, че Карън Грант е стояла през цялото време с вас и е гледала филма?

— Е, знам, че отиде да провери за полета и да позвъни.

— Мисис Уебстър, домът й в Клинтън е на четиридесет и две мили от летището. За периода от два, два и половина часа имало ли е момент, за който да можете да кажете, че не е била до вас? Имам предвид, възможно ли е тя да ви е оставила и да е тръгнала към дома си?

— Аз наистина не вярвам да съм заспала, но… — За момент млъкна.

— Мисис Уебстър, какво има?

— Ами това, че когато посрещнахме нашата клиентка и напуснахме летището, колата на Карън беше паркирана на друго място. При пристигането ни се оказа, че е толкова препълнено, та се наложи да спрем доста далече от терминала, а когато тръгвахме, колата се намираше точно срещу главния вход.

Муди облекчено въздъхна.

— Иска ми се да ми бяхте казали това по-рано, мисис Уебстър.

Тя го погледна озадачено.

— Но вие не сте ме попитали.

101

Беше точно като през онези месеци, преди Лий да бъде затворена в клиниката, помисли си Оупъл. Двамата с Бик започнаха отново да я следят с коли, взети под наем. В някои дни те просто спираха от другата страна на улицата и наблюдаваха как Лий бърза от гаража към входа на клиниката, после оставаха там независимо колко дълго беше, докато тя се появеше отново. Бик с часове гледаше втренчен във вратата, като се страхуваше да не я изпусне, ако само за миг отклони погледа си. Капчици пот избиваха по челото му, ръцете му се вкопчваха здраво във волана, когато тя се покажеше наново.

— Чудя се за какво ли е говорила днес — питаше той с яд и страх в гласа си. — Тя е сама в стаята с онзи доктор, Оупъл. Може би той е привлечен от нея.

През съботите и неделите Лий отиваше в клиниката сутрин. Повечето от следобедите тя и Сара играеха голф обикновено на едно от близките игрища. От страх да не би Сара да забележи колата, която ги следи, Бик се обаждаше в клуба и питаше за резервации на името на Кениън. Ако му кажеха, че има, той и Оупъл понякога отиваха направо на игрището и се опитваха да се срещнат с тях в кафенето.

Той никога не се задържаше на масата, просто ги поздравяваше непринудено и продължаваше, но никога не изпускаше нито една подробност от Лий. След това разпалено коментираше външния й вид.

— Тази тениска направо й стои като излята върху нежното тяло… Едвам се сдържах да не посегна и да освободя шнолата, която придържаше златистата й коса.

Заради програмата на „Църквата на въздушния път“ те трябваше да са в Ню Йорк през по-голямата част от уикенда. Оупъл тайничко се благодареше за това. Дори и да успееха да зърнат Лий и Сара през съботата или неделята, докторът и онзи все един и същ млад човек — Грег Бенет — бяха неизменно с тях. Това вбесяваше Бик.

Един ден, в средата на август, той се обади на Оупъл да дойде при него в стаята на Лий. Щорите бяха спуснати и Бик седеше в люлеещия се стол.

— Молех се на Господ да ме напъти и получих отговор — й рече той. — Лий винаги отива до Ню Йорк и се връща оттам сама. Има телефон в колата си. Успях да открия номера на този телефон.

Оупъл се сви при вида на разкривеното му лице. Очите му светеха с онзи странен, пронизващ блясък.

— Оупъл — прогърмя гласът му. — Не си мисли, че не забелязвам ревността ти. Забранявам ти да ме безпокоиш с това отново. Присъствието на Лий на тази земя е почти приключило. През малкото дни, които й остават, ти не трябва да ми пречиш да се изпълвам с образа, гласа и уханието на това красиво дете.

102

Томасина Пъркинс страшно се развълнува, когато получи бележката на Сара, с която я молеше да напише писмо в полза на Лори до съдията, водещ нейния процес.

„Вие добре помните колко ужасена и изплашена беше Лори — казваше Сара, — а сте и единствената, която я е виждала някога с нейните похитители. Имаме нужда да накараме съдията да разбере каква травма е получила тя като малко дете. Не пропускайте да включите и името, което смятате, че сте чули, когато жената се в обърнала към мъжа, докато са бързали да избутат Лори навън от закусвалнята.“

Сара завършваше с думите, че добре известен изнасилвач на деца с това име се е подвизавал в района на Харисбърг по същото време и макар да не може да се докаже, тя възнамерява да го предложи като евентуалния похитител на Лори.

Томасина беше разказвала толкова пъти историята за това как е видяла Лори и как се е обадила на полицията, че писмото щеше да се напише просто от само себе си. Но тогава тя стигна до онова затормозващо място.

В онзи въпросен ден жената не се бе обърнала към мъжа с името Джим. Томасина вече го знаеше с абсолютна сигурност. Не, нямаше да даде това име на съдията. Щеше да е като да излъжеш след дадена преди това клетва. Тревожеше я само, че Сара беше похабила време и пари да гони не когото трябва.

Томасина губеше вяра в преподобния Хокинс. Беше му писала няколко пъти, като му благодареше за привилегията да участва в неговото предаване, и обясняваше, че тъй като тя никога не би се усъмнила, че Господ е могъл да допусне грешка, може би те просто е трябвало да изчакат още и да продължат да се вслушват в Божия глас. Защото Господ тогава й бе нашепнал първо името на момчето, работещо зад тезгяха. Така че можеше ли да опитат отново?

Преподобният Хокинс не си бе направил труда да й отговори. Е, поне беше сигурно, че е в списъка на хората, очакващи отговор от него. Срещу всеки два долара, които тя изпращаше като дарение, получаваше писмо с молба за още.

Племенничката й беше записала нейното появяване в предаването на „Църквата на въздушния път“ и тя обичаше да го гледа. Но след като недоволството й от преподобния Хокинс започна да нараства, тя постепенно взе да забелязва разни неща в този записан откъс. Начинът, по който устата му се приближаваше съвсем близо до ухото й в момента, когато бе чула името. И това, че дори не бе успял да произнесе правилно името на Лори. На едно място в записа той я наричаше Лий.

Съвестта на Томасина се бе разтоварила, след като изпрати прочувствено писмо на съдията, в което описваше образно паниката и истерията на Лори, но без да споменава името Джим. Тя изпрати копие от писмото, придружено с обяснителна бележка, на Сара, като изтъкваше грешката, която самият преподобен Хокинс бе направил, обръщайки се към Лори с името Лий.

103

— Все повече се приближава — бе казала простичко Лори на доктор Донъли, докато изригваше обувките си и се настаняваше удобно на кушетката.

— Кое, Лори?

Той очакваше, че има предвид нещо за затвора. Вместо това тя рече:

— Ножът.

Той почака.

Сега беше Кейт, която му говореше.

— Докторе, мисля, че и двамата направихме каквото можахме.

— Здравей, Кейт — каза той, — това не звучи в твой стил. — Дали Лори не беше пред самоубийство? — запита се.

Разнесе се ироничен смях.

— Кейт вижда написаното на стената, докторе. Имаш ли цигара?

— Разбира се. Как върви, Леона?

— Май никак не върви. Играта ти на голф се подобрява.

— Благодаря ти.

— Ти наистина харесваш Сара, нали?

— Много.

— Не я оставяй тогава да бъде толкова нещастна, можеш ли?

— Заради какво?

Лори се изпъна.

— Имам такова главоболие — измърмори тя. — И като че ли вече не е само през нощта. Даже вчера, докато бяхме със Сара на игрището, изведнъж ми се привидя ръката, която държи ножа.

— Лори, спомените ти се приближават все повече и повече към повърхността. Не можеш ли да ги оставиш да излязат?

— Не мога да се освободя от чувството за вина. — Дали говореше Лори или Леона, или Кейт? За първи път Джъстин не беше сигурен. — Аз направих толкова лоши неща — рече тя, — отвратителни неща. Някаква скрита част от мен още ги помни.

Джъстин взе неочаквано решение.

— Хайде, ела. Ще отидем да се поразходим в парка. Ще седнем за малко край детските игрушки и ще погледаме малчуганите.

Люлките и пързалките, катерушките и въртележките бяха пълни с хлапета. Други седяха по пейките до грижовните си майки и бавачки. Децата се смееха, викаха се едно друго, караха се чий ред е за люлката. Джъстин забеляза малко момиченце, което изглеждаше на около четири. То щастливо тупкаше топка. На няколко пъти бавачката извика на детето:

— Не отивай толкова надалеч, Кристи.

Детето, погълнато изцяло от топката, явно не я чуваше. Накрая бавачката стана, спусна се и здраво хвана топката.

— Ако излезеш да гониш топката на пътя, някоя от тези коли може да те блъсне.

— Забравих. — На малкото личице се изписа отчаяние и разкаяние. След това, като се обърна назад и забеляза Джъстин и Лори, изведнъж грейна.

— Харесва ли ви красивият ми пуловер? — попита детето.

Бавачката приближи.

— Кристи, не трябва да пречиш на хората. — Тя се усмихна извинително. — Кристи мисли, че всичко, което облича, е красиво.

— Е, пуловерът наистина е красив — рече Лори. — Изключително красив нов пуловер.

Няколко минути по-късно те поеха обратно към клиниката.

— Да предположим — подхвана Джъстин, — че това малко момиче, напълно погълнато от играта си, се отдалечи прекалено много и някой го грабне, напъха го в колата си, изчезне с него, а после го изнасили. Мислиш ли, че години по-късно то ще се самообвинява?

Очите на Лори бяха пълни със сълзи.

— Отбелязахте точка, докторе.

— Тогава защо не простиш и на себе си със същата готовност, с която би простила на това дете, ако нещо, което то не би могло да предотврати, му се бе случило днес.

Върнаха се в кабинета на Джъстин. Лори се изтегна на кушетката.

— Ако някой бе грабнал днес това малко момиченце и го бе вкарал в кола… — тя се поколеба.

— Вероятно можеш да си представиш какво би й се случило — подсказа Джъстин.

— Тя искаше да се прибере обратно у дома. Мама щеше да се сърди, че е отишла на пътя. Имаше един нов съсед, чийто син беше седемнадесетгодишен и обичаше много бързо да кара. Мама бе казала, че малкото момиченце не трябва никога повече да тича навън. Може колата да го блъсне. Те толкова обичаха малкото момиченце. Наричаха го тяхното чудо.

— Но онези хора няма да я заведат вкъщи?

— Не. Те пътуват и пътуват. Тя плачеше и жената я плесна и й рече да млъква. Мъжът с косматите ръце я вдигна и я сложи в скута си. — Лори ту стискаше, ту отпускаше ръце.

Джъстин я видя как се хвана за раменете.

— Защо правиш това?

— Те казаха на малкото момиченце да слезе от колата. Толкова е студено. Тя трябва да отиде до тоалетната, но той иска да я снима и я праща да застане до дървото.

— Снимката, която скъса в деня, когато постъпи в клиниката, ти напомни за това, нали?

— Да, да.

— А през останалото време, в което малкото момиченце стоеше с него… през останалото време, в което ти стоеше с него…

— Той ме изнасили — Лори изпищя. — Аз никога не знаех кога ще се случи, но винаги, след като пеехме песните в люлеещия се стол, той ме качваше горе. Тогава се случваше. Винаги тогава. Толкова ме болеше.

Джъстин се спусна да успокои хълцащото момиче.

— Всичко е наред — рече той. — А сега ми кажи само едно нещо. Твоя ли беше вината?

— Той беше толкова голям. Опитвах се да се боря с него. Не можех да го накарам да спре — изкрещя тя. — Не можех да го накарам да спре.

Беше моментът да попита:

— Оупъл беше ли там?

— Тя е негова жена.

Лори зяпна и прехапа устни. Очите й се присвиха.

— Докторе, казах ти, че това е забранен свят. — Деветгодишното момче не позволи да има повече спомени през този ден.

104

На 17 август, докато Грег беше с Лори на вечеря, а после на театър, Сара и Брендън отидоха на летище Нюарк. Те пристигнаха там в 8,55.

— Това е приблизително времето, по което Карън Грант и Ан Уебстър са пристигнали тук в нощта, когато е умрял Алън Грант — рече Муди на Сара, докато влизаха в паркинга. — Самолетът, с който е пристигнала тяхната клиентка, е имал повече от три часа закъснение, както и много от другите полети същата вечер. Това значи, че паркингът е бил пълен. Според Ан Уебстър е трябвало да повървят доста до терминала.

Той спря нарочно колата почти в края на паркинга.

— Ще трябва да повървим до сградата — отбеляза. — Нека измерим времето при нормален ход. Ще ни отнеме най-малко пет минути.

Сара кимна. Беше решила да не се лови за всяка сламка, да не бъде като семействата на толкова много подсъдими, които беше осъждала. Вечното отричане. Техният съпруг или дъщеря, или сестра, или брат беше неспособен да извърши престъпление, възразяваха. Дори при наличието на безспорни доказателства, те оставаха убедени, че е станала някаква ужасна грешка.

Но когато бе говорила с Джъстин, той предпазливо я бе подтикнал да приеме теорията на Муди, че Карън Грант е имала както възможността, така и подбудите да убие съпруга си. Бе й казал, че е започнал да вярва във вероятността в Лори да живеят само четирите личности, с които вече се бяха срещали, а те всичките, упорито твърдяха, че Лори е невинна.

Докато Сара влизаше заедно с Муди в прохладната чакалня, тя се зарадва на отморяващата свежест след горещината навън в тази августовска вечер. Опашките пред гишетата й напомниха за чудесното пътуване до Италия, което тя и Лори заедно с родителите си бяха направили преди малко повече от година. Сега изглеждаше, сякаш е било преди векове, помисли си с тъга.

— Не забравяй, че едва след като мисис Уебстър и Карън Грант са стигнали тук, те са разбрали, че компютърната система се е повредила и че полетът е отменен за дванадесет и половина. — Муди спря, за да погледне към таблото за пристигащите и заминаващите самолети. — Каква ще е реакцията ти, ако си Карън Грант и си нервна заради отношенията с мъжа ти. А може би дори повече от нервна, защото, когато си се обадила, той ти е съобщил, че иска развод?

Образът на Карън Грант изплува в съзнанието на Сара. През всичките тези месеци тя беше гледала на Карън Грант като на скърбяща вдовица. В съда носеше черно. Странно, помисли си Сара, като си спомни сцената. Може би все пак тя попресилваше нещата, поне малко хора, които са в началото на тридесетте, в днешно време слагат черно в знак на скръб.

Сара изтъкна този факт пред Брендън, докато вървяха към салона на VIP. Той кимна.

— Вдовицата Грант постоянно играе някаква роля и това си личи. Знаем, че тя и Ан Уебстър са се качили в салона и са пийнали по нещо. Филмът „Спартак“ е започнал в девет по филмовия канал. Момичето, което е било на смяна онази вечер, и сега е тук — осведоми той Сара. — Трябва да поговорим с нея.

Момичето не си спомняше нощта на 28 януари, но затова пък познаваше и харесваше Ан Уебстър.

— Работя тук от десет години — обясни тя — и не познавам по-добър туристически агент от нея. Единственият проблем на Ан е, че винаги, когато дойде, за да убие известно време, се лепва за телевизора. Неизменно го включва на филмова програма и става ужасно упорита, ако някой поиска да гледа новините или нещо друго.

— Наистина е проблем — рече Брендън съчувствено.

Тя се изсмя.

— Е, не чак толкова. Винаги казвам на хората, които искат да гледат друго, да изчакат пет минути.

Ан Уебстър заспива по-бързо от всеки друг, когото познавам. А веднъж заспи ли, сменяме канала.

Поеха обратно към Клинтън. По пътя Муди започна да разсъждава.

— Да допуснем, че Карън Грант се е въртяла из летището и все повече се е изнервяла от факта, че не може да поговори със съпруга си, за да го разубеди да не иска развод. Уебстър е била или погълната от филма, или вече заспала, така че не би усетила отсъствието й. Самолетът е щял да кацне не по-рано от дванадесет и половина.

— И тя се качва в колата си и тръгва към къщи — продължи мисълта му Сара.

— Точно така. Да предположим, че си е отключила със собствения ключ и е отишла в спалнята. Карън вижда чантата на Лори и ножа и разбира, че ако той бъде открит намушкан, Лори ще бъде обвинена.

По пътя те обсъдиха и факта, че съдебното разрешение за банката в Чикаго не им е помогнало поне до този момент.

Сметката е била открита на името на Джейн Грейвс с адрес на Бахамските острови. Депозитът е бил извлечение от номерирана банкова сметка в Швейцария.

— Почти е невъзможно да се извлече някаква информация от швейцарска банка — рече Брендън. — Сега съм склонен да мисля, че именно Карън Грант е наела Дани. Тя вероятно е отклонявала част от парите от попечителския фонд на Алън, а като туристически агент добре е можела да се оправя.

Когато стигнаха в Клинтън, забелязаха, че табелата все така си стои сред моравата пред къщата на Алън Грант.

Те постояха в колата няколко минути, загледани в къщата.

— Може и да е било така. Има смисъл — промълви Сара. — Но как ще го докажем?

— Днес пак говорих със секретарката Кони Сантини — рече Муди. — Тя потвърди всичко, което знаем. Карън Грант си е живеела живота, и то точно както на нея й е харесвало, а дохода на Алън Грант е използвала за лични цели. След това се представя за скърбящата вдовица, но това е само представление. Според секретарката тя никога не е била в по-добро разположение на духа. Искам те с мен на двадесет и шести август, когато Ан Уебстър се връща от Австралия. Ще говорим с тази жена заедно.

— Двадесет и шести август — повтори Сара. — Пет дена, преди Лори да влезе в затвора.

105

— Това е последната седмица — каза Лори на Джъстин Донъли на 24 август.

Той я гледаше как ляга на кушетката с ръце, подложени под главата.

— Вчера беше забавно, нали, Джъстин? Съжалявам. В клиниката е по-добре да ви наричам докторе.

— Наистина беше забавно. Ти си страхотна голфистка, Лори. Направо ни побърка.

— Включително и Грег. Е, така или иначе скоро няма да мога да играя. Снощи дълго време не можах да заспя. Мислех си за деня, в който бях отвлечена. Виждах се как, облечена в розовия си бански костюм, слизам надолу по алеята да погледам хората от погребалната процесия. Мислех, че е парад. Когато мъжът ме вдигна, все още държах музикалната си кутия. Тази песен продължава да се върти из главата ми. „На запад, на изток, из целия град… Момчета и момичета заедно…“ — Тя замълча. Джъстин, безмълвен, чакаше. — Когато мъжът с косматите ръце ме вкара в колата, аз попитах къде отиваме. Музикалната кутия още свиреше.

— Нещо определено ли предизвика тези мисли?

— Може би. Снощи, след като вие с Грег си тръгнахте, Сара и аз дълго стояхме и си говорихме за този ден. Казах й, че когато завивахме покрай ъгловата къща, онази, която беше боядисана в отвратителния розов цвят, старата мисис Уелън стоеше на вратата. Не е ли смешно да се сетите точно за такова нещо?

— Не съвсем. Всички спомени са тук. В момента, в който излязат навън, страховете, които предизвикват, ще изчезнат.

— „Момчета и момичета заедно… — лекичко запя Лори. — Затова другите дойдоха да бъдат с мен. Ние сме момчета и момичета заедно из града.“

— Момчета? Лори, има ли и друго момче?

Лори провеси крака от канапето. Започна да пляска с ръце.

— Не, докторе. Само аз съм. — Момчешкият глас се сниши до шепот. — Тя нямаше нужда от никой друг. Аз винаги я отпращах надалеч, когато Бик й причиняваше болка.

Джъстин не можа да чуе прошепнатото име.

— Кой й причиняваше болка?

— Олеле — простена момчето. — Не исках да го казвам. Радвам се, че не ме чу.

След сеанса Джъстин Донъли се утеши, че макар да не бе могъл да чуе името, което момчето несъзнателно произнесе, то беше вече почти излязло на повърхността и отново щеше да бъде назовано.

Но следващата седмица по това време Лори щеше да бъде в затвора. Щеше да е късметлийка, ако можеше да се вижда с психиатър поне на няколко месеца.

Джъстин знаеше, че повечето от неговите колеги не вярваха в множествената личност.

106

Ан Уебстър и съпругът й се завърнаха от пътуването си сутринта на 26 август. Муди успя да се свърже с мисис Уебстър по обяд и успя да я убеди незабавно да се срещне с него и Сара. Когато пристигнаха в Бронксвил, Уебстър беше неочаквано пряма.

— Много мислих за нощта, когато Алън умря — започна тя. — Знаете, че никой не обича да го правят на глупак. Оставих Карън да твърди, че не е местила колата. Но знаете ли какво? Имам доказателство, че го е направила.

Муди вдигна глава. Устата на Сара пресъхна.

— С какво доказателство разполагате, мисис Уебстър?

— Казах ви, че Карън беше угрижена по пътя към летището. Това, което забравих да спомена, е, че тя ми се сопна, когато й обърнах внимание, че горивото на колата е на свършване. Е, тя не зареди по пътя към летището, нито по пътя на връщане от летището, не зареди и на следващата сутрин, когато с нея тръгнахме за Клинтън.

— Знаете ли как плаща Карън Грант на бензиностанциите: с кредитна карта или в брой? — попита Муди.

Уебстър се усмихна мрачно.

— Можем да се обзаложим, че ако е зареждала в онази нощ, е платила с кредитна карта на агенцията.

— Къде са отчетите от януари?

— В офиса. Карън никога няма да ми позволи да вляза и да прегледам папките, но Кони ще го направи, ако я помоля. Ще й се обадя.

Тя дълго говори с бившата си секретарка. Когато затвори, рече:

— Имате късмет. Карън е на някакво пътуване, организирано от „Американ Еърлайнс“. Кони ще се радва да провери документите. Поискала е повишение, но Карън я е срязала.

По пътя към Ню Йорк Муди предупреди Сара:

— Знаеш много добре, разбира се, че дори да докажем, присъствието на Карън Грант в района на Клинтън през онази нощ, това все още не е доказателство, че има нещо общо със смъртта на съпруга си.

— Знам — отвърна Сара. — Но, Брендън, не може да няма някаква следа, която да ни върши работа.

Кони Сантини им се усмихна победоносно.

— Има януарска сметка от бензиностанцията „Ексън“ малко след шосе 78 и на четири мили от Клинтън — рече тя, — както и копие от фактурата с подписана Карън. О, боже, ще напусна тази работа. Тя е толкова долна. Не получих повишение миналата година, понеже бизнесът не вървеше. Сега се подобрява, и то значително, но тя се е стиснала за всеки цент. Ще ви кажа обаче следното — тя хвърля повече пари за бижута, отколкото аз печеля на година.

Сантини посочи към бижутерския магазин „Л. Краун“ във фоайето.

— Пазарува оттам със същата лекота, с която някои хора купуват от щанда за козметика. Но пак е стисната. В деня, в който съпругът й почина, тя си бе купила гривна, а после я загуби. Накара ме да лазя къде ли не, за да я търся. Когато на следващия ден се обадиха за Алън, тя тъкмо беше отишла в „Краун“ и вдигаше врява до бога, че са й продали гривна с повредена закопчалка. Отново се бе разкопчала и този път окончателно я бе загубила. И ако мен питате, на закопчалката й нямаше нищо. Просто не е отделила достатъчно време да я затвори добре, но можете да сте сигурни, че ги е принудила да й дадат нова гривна.

Гривна, помисли си Сара, гривна! В деня, в който Лори се бе признала за виновна, в спалнята на Алън Грант тя, или по-точно, нейното момчешко превъплъщение, бе показало как вдига нещо от пода и го пъха в джоба си. Никога не ми е хрумвало, че гривната, намерена в изцапаните с кръв джинси на Лори, може да не е нейна, рече си. Никога не поисках да я видя.

— Мис Сантини, много ни помогнахте — каза Муди. — Ще бъдете ли тук още известно време?

— До пет. И нито секунда повече.

— Чудесно.

Зад щанда в „Л. Краун“ стоеше млад служител. Впечатлен от твърдението на Муди, че е от застрахователна компания и събира информация по повод молба за загубена гривна, той услужливо прегледа документите.

— О, да. Мисис Грант е купила гривната на 28 януари. Била е нов модел, от изложената ни колекция: усукано злато, преплетено със сребърни нишки, създаващи впечатлението за диаманти. Чудесно бижу. Струва хиляда и петстотин долара. Но не мога да разбера защо е било нужно да подава молба. Ние й дадохме друга. Дойде при нас на сутринта след продажбата много разстроена. Беше сигурна, че е паднала от ръката й малко след като я бе купила.

— И защо е била толкова сигурна, че е така?

— Твърдеше, че преди да я загуби окончателно, още в офиса се била изплъзнала от ръката й. Честно казано, сър, проблемът е в това, че закопчаването беше от нов тип, много сигурно, ако му отделите, разбира се, необходимото време.

— Имате ли списък на продажбите? — попита Муди.

— Разбира се, но въпреки това решихме да й дадем нова. Мисис Грант е от редовните ни клиенти.

— А случайно да имате снимка на гривната или на някоя подобна на нея?

— Имам и снимка, и гривна. От януари насам сме изработили няколко дузини от тях.

— И всичките еднакви? Имаше ли нещо различно в онази?

— Закопчаването, сър. След случая с мисис Грант го променихме. Не искахме повече неприятности. — Той извади албум изпод тезгяха. — Виждате ли, оригиналната закопчалка беше такава… а тази, която използваме сега, се закопчава по този начин и има допълнително подсигуряване.

Служителят беше добър артист.

С копие от списъка на продажбите от 28 януари, цветна снимка на гривната и подписано и подпечатано описание в ръка Сара и Брендън се върнаха обратно в „Глобъл Травъл Ейджънси“. Сантини ги очакваше с очи, искрящи от любопитство. Тя охотно набра номера на Ан Уебстър, после подаде слушалката на Муди.

— Мисис Уебстър — рече той, — да сте чули нещо за липсваща гривна в нощта, когато бяхте с Карън Грант на летището в Нюарк?

— О, да. Както ви споменах, Карън откара мен и клиентката обратно в Ню Йорк. По едно време тя възкликна: „По дяволите, пак я загубих!“. После се обърна към мен и много разстроена ме попита забелязала ли съм дали е била с гривната на летището.

— И какво?

Уебстър се поколеба.

— Е, послъгах малко. Всъщност спомних си, че беше на ръката й, докато чакахме във VIP, но след като видях в каква паника изпадна, когато я загуби в офиса… Ами не исках да избухва пред клиентката. Уверих я, че не е била с нея на летището и че вероятно е паднала някъде в кабинета й. Все пак се обадих на летището онази нощ, в случай че някой я предаде. Но всичко беше наред. Бижутерът й даде друга.

Мили боже, мили боже, помисли си Сара.

— Ще я познаете ли, мисис Уебстър? — запита Муди.

— Разбира се. Тя я показа и на мен, и на Кони и се похвали, че е нов модел.

Сантини енергично кимна.

— Мисис Уебстър, след малко ще бъда при вас. Много ми помогнахте. — За собствено отмъщение, помисли си Муди, докато затваряше телефона.

Оставаше още една подробност. Сара се молеше наум, докато набираше номера на кабинета на областния прокурор. Свързаха я и тя му обясни за какво ставаше въпрос.

— Ще изчакам. — Докато държеше заглъхналата слушалка, осведоми Муди: — Изпратиха човек до стаята, в която пазят веществените доказателства.

Продължиха да чакат мълчаливо около десет минути, после Муди видя как лицето на Сара грейна като слънце и цялата дъга от чувства, когато сълзите й рукнаха неудържимо.

— Усукано злато с преплетени сребърни нишки — каза тя. — Благодаря ви. Утре сутринта трябва непременно да ви видя. Съдия Армън ще бъде ли в кабинета си?

107

Карън Грант ужасно се раздразни, когато във вторник сутринта установи, че Кони Сантини не беше зад бюрото си. Ще я уволня, рече си тя, докато палеше лампите и изслушваше съобщенията от секретаря. Имаше едно и от Сантини. Налагало и се да свърши спешно някаква работа, но щяла да дойде в офиса по-късно. Какво ли спешно можеше да има в нейния живот, помисли си Карън, докато отваряше първото чекмедже на бюрото си и вадеше от него черновата на изявлението, което смяташе да направи в съда при произнасянето на присъдата над Лори Кениън. То започваше с думите: „Алън Грант беше несравним съпруг“.

Само Карън да знаеше къде съм сега, помисли си Кони Сантини, докато заедно с Ан Уебстър седяха в малката чакалня пред кабинета на прокурора. Сара Кениън и мистър Муди бяха вътре и разговаряха с него. На Кони много й харесваше напрегнатата атмосфера на това място. Постоянно звънене на телефони. Млади адвокати, които сновяха насам — натам с папки под мишница. Една адвокатка врътна припряно глава и извика: „Остави ми съобщение. Не мога да говоря сега. Заета съм в съда“.

Сара Кениън се появи на вратата и рече:

— Влезте, ако обичате. Прокурорът иска да говори с вас.

След миг, докато ги представяше на прокурора Левин, Ан Уебстър хвърли поглед към бюрото му и забеляза някакъв предмет в надписан найлонов плик.

— Боже мой, та това е гривната на Карън — възкликна тя. — Къде я намерихте?

Час по-късно прокурорът Левин и Сара се намираха в кабинета на съдията Армън.

— Ваша чест — подхвана Левин, — не знам откъде да започна, но съм тук заедно със Сара Кениън, за да помолим за отлагане произнасянето на присъдата над Лори Кениън с две седмици.

Веждите на съдията се повдигнаха.

— Защо?

— Съдия, никога преди не ми се е случвало подобно нещо, особено когато обвиняемият се е признал за виновен. Сега обаче имаме сериозни основания да се съмняваме дали Лори Кениън е извършила това престъпление. Както знаете, мис Кениън заяви пред вас, че не си спомня да е извършвала убийството, но приема заключението от щатското разследване, че го е извършила. В момента някои нови и доста изненадващи доказателства излязоха наяве и те хвърлят сериозни съмнения относно нейната вина.

Сара слушаше мълчаливо прокурора да разказва за гривната, за твърденията на бижутера, за посещението в бензиностанцията в Клинтън. После той подаде на съдията писмените показания на Ан Уебстър и Кони Сантини.

Двамата мълчаливо изчакаха трите минути, за които съдията прочете показанията и прегледа наличните документи. Когато свърши, той поклати глава и рече:

— Седя на това съдийско място от двадесет години и никога не съм виждал подобно нещо. Разбира се, предвид обстоятелствата отлагам произнасянето на присъдата.

Той погледна със съчувствие към Сара, която седеше, стиснала с ръце страничните облегалки на стола, а на лицето й беше изписана смесица от най-различни чувства.

Тя се опита да овладее гласа си.

— Съдия, от една страна, съм очевидно безкрайно щастлива, но, от друга, ужасно съжалявам, че й позволих да се признае за виновна.

— Не бъди толкова строга към себе си, Сара — смъмри я съдията Армън. — Всички знаем, че направи невъзможното, за да я защитиш.

Прокурорът се изправи.

— Канех се да поговоря с мисис Грант за изявлението, което искаше да направи в съда. Вместо това май ще трябва да си поговорим с нея за фактите около смъртта на съпруга й.

— Какво искате да кажете с това, че присъдата няма да бъде произнесена в понеделник — попита с негодувание Карън. — Какво непредвидено обстоятелство е възникнало? Мистър Левин, искам да разберете, че целият този съдебен процес е за мен ужасно преживяване. Не желая да виждам отново това момиче. Дори самото подготвяне на изявлението пред съдията е разстройващо.

— Просто технически проблеми, нищо повече — успокояващо рече Левин. — Защо не дойдете утре към десет. Искам да прегледаме заедно с вас изказването ви.

Кони Сантини се появи в офиса към два часа, очаквайки гневът на Карън да се стовари отгоре й. Прокурорът я бе предупредил да не споменава нищо на Карън за срещата си с него. Карън, както винаги, беше много заета и не зададе никакви въпроси на секретарката си.

— Стой на телефона — нареди тя на Кони. — И казвай, че съм излязла. Работя върху изказването си. Искам този съдия да разбере какво съм преживяла.

На следващата сутрин Карън внимателно се облече за срещата. Щеше да е прекалено да се появи в черно и днес. Вместо това тя си сложи син ленен костюм и подходящи обувки. Гримът й беше дискретен.

Прокурорът не я накара да чака.

— Влезте, Карън. Радвам се да ви видя.

Той винаги беше любезен, а и беше доста привлекателен мъж. Карън му се усмихна.

— Готова съм с изказването пред съдията. Мисля, че доста точно отразява какво чувствам.

— Преди да стигнем до това, има някои неща, които искам да обсъдя с вас. Защо не влезете тук?

Тя се изненада, че той не я покани в личния си кабинет. Вместо това я въведе в друга, по-малка стая. Вътре имаше няколко души и стенографка. В двама от мъжете тя разпозна детективите, които бяха разговаряли с нея у дома й на сутринта, когато бе открито тялото на Алън.

Прокурорът Левин беше някак си различен. Гласът му звучеше делово и отчуждено, докато казваше:

— Карън, ще ви прочета конституционните права.

— Какво?

— Имате право да не говорите. Разбирате ли това?

Карън Грант усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Да.

— Имате право на адвокат… всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда.

— Да, разбирам, но какво, по дяволите, става? Аз съм вдовицата на жертвата.

Той продължи да й чете правата и да я пита дали разбира. Накрая рече:

— Ще се подпишете ли тук, че са ви били прочетени правата, и ще говорите ли с нас?

— Да, но мисля, че всички вие сте полудели. — Ръката й трепереше, докато поемаше листа.

Започнаха въпросите. Тя не усещаше, че я снимат с видеокамера, и едва чуваше тракането на пишещата машина.

— Не, разбира се, че не съм напускала летището онази нощ. Не. Не съм паркирала на друго място. Онази дъртачка Уебстър винаги е полуспяща. През цялото време гледах онзи тъп филм, а тя хъркаше до мен.

Показаха й разписката за горивото, с което бе заредила на бензиностанцията.

— Това е някаква грешка. Датата е сбъркана. Тези хора никога не знаят какво вършат.

Гривната.

— Продали са толкова много от тези гривни. Защо мислите, че аз съм единствената клиентка на този магазин? Както и да е, загубих я. Самата Ан Уебстър каза, че я е нямало на ръката ми, когато бяхме с нея на летището.

Главата на Карън започна да я цепи, когато прокурорът я осведоми, че нейната гривна е била единствена по рода си, а в клетвените си показания Ан Уебстър твърди, че на летището тя е забелязала гривната на китката на Карън и дори след това се е обадила да съобщи за нея в „Изгубени вещи“.

Времето минаваше, докато тя измисляше разни отговори на въпросите им.

Отношенията им с Алън?

— Великолепни. Бяхме лудо влюбени един в друг. Разбира се, че не е искал развод в разговора по телефона онази нощ.

Едуин Ранд?

— Просто приятел.

Гривната?

— Не искам повече да говоря за гривната. Не, не съм я загубила в спалнята.

Вените на врата на Карън Грант започнаха да пулсират. Очите й се навлажниха. Мачкаше носна кърпичка в ръцете си.

Прокурорът и детективите усетиха, че тя започва да осъзнава — по този начин нямаше да се измъкне. Вече чувстваше как мрежата около нея се затяга.

По-възрастният детектив, Франк Рийвс, опита да прояви съчувствие:

— Разбирам как се е случило. Отишли сте вкъщи, за да се помирите със съпруга си. Той вече е спял. Видели сте чантата на Лори Кениън на пода до леглото. Може би сте си помислили, че в края на краищата Алън ви лъже за истинските си отношения с нея. Ядосали сте се. Ножът е бил там. По-късно сте осъзнали какво сте извършили. Сигурно е било голям шок за вас да научите, че сме намерили ножа в стаята на Лори.

Докато Рийвс говореше, главата на Карън клюмна, цялото й тяло се отпусна. Очите й плуваха в сълзи и тя горчиво изрече:

— Когато видях чантата на Лори, наистина помислих, че той ме мами. Беше ми съобщил по телефона, че иска развод и че има друга. После разбрах, че ножът е у нея, и не можех да повярвам. Не можех да повярвам също, че Алън е мъртъв. Никога не съм имала намерение да го убивам.

Тя умолително погледна към прокурора и детективите.

— Наистина го обичах — изхълца. — Той беше толкова щедър.

108

— Уикендът беше чудесен — казваше Джъстин на Лори, докато тя се наместваше върху кушетката.

— Още не мога да повярвам — рече Лори. — Знаете ли, точно в този момент смятах, че ще съм на подсъдимата скамейка и ще ми четат присъдата.

— Какво изпитваш към Карън Грант?

— Честно, и аз не знам. Още ми е трудно да повярвам, че нямам нищо общо със смъртта на съпруга й.

— Повярвай го, Лори — нежно я окуражи Джъстин и внимателно я изгледа. Еуфорията около бързо протичащите събития беше отшумяла. Шокът от изживяното напрежение щеше да я държи още известно време. — Мисля, че е прекрасна идея ти и Сара да заминете на почивка за няколко седмици. Помниш ли как неотдавна ми рече, че би дала всичко на света, за да можеш да поиграеш голф на игрището в Сейнт Андрюс в Шотландия. Сега можеш да го направиш.

— Мога ли?

— Разбира се, Лори. Ще ми се да благодаря на малкото момче, което така добре се е грижело за теб. Той толкова упорито настояваше, че си невинна. Мога ли да говоря с него?

— Щом искате.

Тя затвори очи. Остана неподвижна за момент, после ги отвори и седна. Устните й се изтъниха. Чертите й се омекотиха. Позата й се промени. Учтивият момчешки глас се обади:

— Добре, докторе. Тук съм.

— Само исках да ти кажа, че беше страхотен — рече Джъстин.

— Не мисля така. Ако не бях взел тази гривна, Лори нямаше да бъде обвинена в нищо.

— Грешката не е твоя. Ти направи възможно най-доброто, а си само на девет години. Лори е на двадесет и две и наистина става по-силна. Мисля, че скоро ти и Кейт, и Леона, и Деби ще трябва да започнете да мислите как напълно да се присъедините към нея. През последните седмици почти не съм виждал Деби. Както и Кейт и Леона. Не смяташ ли, че е време да разкриеш и останалите тайни на Лори, за да й помогнеш да се оправи?

Лори въздъхна.

— Боже, какво главоболие имам — изрече тя с нормалния си глас и легна отново на кушетката. — Има нещо различно днес, докторе. Другите, изглежда, искат аз да говоря.

Джъстин знаеше, че това е важен момент, който не бива да бъде пропуснат.

— Това е, защото те искат да станат част от теб, Лори — внимателно я поощри той. — Кейт е естественото ти желание да се грижиш за себе си. Тя е инстинктът ти за самосъхранение. Леона е жената у теб. Ти така дълбоко си потискала женското у себе си, че то е трябвало да си намери път по друг начин.

— В малката разгонена кучка — подхвърли Лори с лека усмивка.

— Тя е, или беше, доста сексапилна — съгласи се Джъстин. — Деби е изгубеното момиченце, което иска да се прибере у дома. Сега ти си у дома, Лори. В безопасност си.

— Наистина ли?

— Така ще бъде само ако накараш това деветгодишно момче да сглоби останалата част от мозайката. Той призна, че едното от имената, които ти е било забранено да споменаваш, е Оупъл. Нека продължим. Накарай го да ти довери всичко от своите спомени. Знаеш ли името на момчето?

— Сега вече да.

— Кажи ми го, Лори. Нищо няма да се случи, обещавам ти.

Тя въздъхна.

— Надявам се, че няма. Името му е Лий.

109

Телефонът не преставаше да звъни. Сипеха се поздравления. Сара осъзна, че повтаря непрекъснато едни и същи неща.

— Зная. Чудо е. Още не мога да повярвам. Пристигаха букети и кошници с цветя. Най-огромната кошница дойде от името и с благословиите на преподобния Боби Хокинс и неговата съпруга Карла.

— Достатъчно голяма е да утеши и главния оплаквач на някое погребение — изсумтя Софи.

Думите й подсилиха неприятното чувство у Сара.

— Софи, моля те, когато си тръгваш, вземи я със себе си. Не ме интересува какво ще правиш с нея.

— Сигурна ли си, че няма да имаш повече нужда от мен днес?

— Хей, дай си малко почивка. — Сара отиде при Софи и я прегърна. — Нямаше да успеем да издържим на всичко това без теб. Грег всеки момент ще дойде. Лекциите му започват следващата седмица, така че утре заминава за Станфорд. Двамата с Лори ще прекарат деня заедно.

— А ти?

— Ще си остана вкъщи. Имам нужда от почивка.

— А д-р Донъли?

— Тази вечер няма да идва. Трябва да отиде в Кънектикът на някаква среща.

— Харесва ми този човек, Сара.

— На мен също.

Софи беше вече на вратата, когато телефонът иззвъня. Сара й направи знак да не се връща.

— Не се притеснявай. Аз ще се обадя.

Беше Джъстин. По тона на краткия му поздрав тя усети, че има нещо.

— Какво се е случило? — попита.

— Нищо, нищо — успокои я той. — Просто днес Лори ми каза едно име и се опитвам да си спомня къде съм го чувал.

— И какво е то?

— Лий.

Сара се намръщи.

— Чакай да помисля. А, сетих се. Писмото, което ми прати Томасина Пъркинс преди няколко седмици. Споменах ти за него. Решила е, че повече няма да вярва в чудесата на преподобния Хокинс. В него тя се оплаква, че докато се е молил над нея, той нарекъл Лори с името „Лий“.

— Ето това е — възкликна Джъстин. — И аз самият го бях забелязал, когато гледах предаването.

— По какъв повод е споменала Лори това име? — попита Сара.

— Ами това е името, с което нарича себе си нейното деветгодишно момчешко превъплъщение. Разбира се, много е вероятно да е само съвпадение. Сара, трябва да вървя. Чакат ме горе. Лори току-що си тръгна за вкъщи. Ще ти се обадя по-късно.

Сара бавно затвори. В съзнанието й проблесна мисъл, ужасяваща, невероятна и все пак правдоподобна. Тя позвъни на Бетси Лайънс в агенцията за недвижими имоти.

— Мисис Лайънс, моля ви, извадете документите по продажбата на къщата. Радвам веднага. Искам да знам точните дати, на които Хокинс са били у нас.

Лори беше на път към къщи. Грег щеше да пристигне всеки момент. Както се бе втурнала навън, Сара се сети да му остави ключа под изтривалката.

110

Лори мина по 96-а улица, по моста „Джордж Вашингтон“, на запад по шосе 4, на север по шосе 17. Тя знаеше защо я бе завладяло това ужасно чувство, че времето й изтича.

Беше й забранено да споменава имената. Беше й забранено да споменава комуто и да било какво й бе направил той. Телефонът в колата иззвъня. Тя натисна копчето.

Беше преподобният Хокинс.

— Лори, Сара ми даде номера ти. Вкъщи ли се прибираш?

— Да. Къде е Сара?

— Тук. Случи й се малко нещастие, но сега е добре, скъпа.

— Нещастие? Какво искате да кажете?

— Мина да прибере пощата и си навехна глезена. Можеш ли да дойдеш направо тук?

— Разбира се.

— Побързай, скъпа.

111

Новият брой на списание „Пипъл“ с преподобния Боби и Карла Хокинс на корицата пристигна във всички пощенски клонове на страната.

В Харисбърг Томасина Пъркинс възкликна, когато видя снимката на семейство Хокинс върху корицата, и почти им прости за проявеното пренебрежително отношение към нея. Тя отвори на статията и зяпна при вида на съвършено различната снимка на двамата, направена преди двадесет години. Златната му обица. Силно окосмените ръце. Брадата. Острата, тъмна и права коса. Държаха китари. Спомените нахлуха в съзнанието на Томасина. Тя прочете: „Бик и Оупъл, кандидати за бъдещи рок звезди“. Бик. Името, което бе напирало да изскочи в съзнанието й през всичките тези години.

Петнадесет минути след разговора си със Сара Джъстин напусна кабинета си, за да поеме към Кънектикът, където бе поканен да участва в семинар. Докато минаваше покрай секретарката си, той забеляза на бюрото й отворено списание. Случайно хвърли поглед към една от снимките в него и кръвта му се смрази. Грабна бързо списанието. Високото дърво. Къщата я нямаше, но кокошарникът беше там, отзад… Текстът гласеше: „Мястото, където се е намирала къщата, от която преподобният Боби е тръгнал към своето призвание“.

Джъстин изтича обратно в кабинета си, измъкна възстановената снимка на Лори и я сравни с тази от списанието. Дървото беше сякаш по-високо на новата снимка, но имаше същия възлест, дебел ствол; ъгълът от кокошарника на старата снимка беше същият като на новата. И каменната стена, която стърчеше зад дървото.

Той изхвърча от клиниката. Колата му беше паркирана на улицата. Щеше да се обади на Сара от телефона в колата. В съзнанието си виждаше телевизионното предаване, в което преподобният Боби Хокинс се молеше над Томасина Пъркинс, за да си спомни тя името на хората, отвлекли Лий.

В Тийнек Бети Муди доволно седна да прочете новия брой на списание „Пипъл“. Необичайно ленив, Брендън си беше дал почивка от няколко дни. Устните му се присвиха, когато видя снимката на Хокинс на корицата.

— Не мога да ги понасям тези двамата — промърмори той, докато гледаше през рамо. — Какво ли са измислили да напишат за тях?

Бети прелисти страниците и стигна до статията.

— Боже мили — изломоти Муди, като прочете „Бик и Оупъл, кандидати за бъдещи рокзвезди…“

— Какво ми става? — възкликна Брендън. — Беше ясно като бял ден. — Той се спусна към коридора, където спря единствено за да грабне пистолета си от едно чекмедже.

112

Сара седеше зад бюрото на Бетси Лайънс и четеше документацията по продажбата на къщата.

— Първият път, когато Карла Хокинс е дошла в този офис, е било малко след като обявихме къщата за продан — рече тя.

— Но аз не й я показах веднага.

— И как стана така, че й я показахте?

— Тя разглеждаше проспекта и сама я забеляза.

— А случвало ли ви се е да я оставите сама в къщата?

— Никога — отсече Лайънс.

— Мисис Лайънс, в края на януари от нашата кухня изчезна един нож за месо. Сега виждам, че няколко пъти преди това Карла Хокинс е разглеждала къщата. Не е лесно да се открадне нож от поставка на стената, освен ако човекът не е разполагал с малко време насаме. Спомняте ли си да сте я оставяли сама в кухнята?

Лайънс прехапа устни.

— Да — неохотно си призна тя. — Беше си изпуснала ръкавицата в стаята на Лори и аз я оставих да чака в кухнята, докато я донеса.

— Добре. Нещо друго. Не е ли твърде необичайно купувачите да не се пазарят за цената на имота?

— Сара, вие имахте късмет да продадете толкова изгодно къщата при това състояние на пазара.

— Не съм сигурна дали става въпрос за късмет. Не е ли твърде странно да купиш имот и да позволиш на предишните собственици да останат в къщата, без дори да им поискаш наем?

— Наистина е необичайно.

— Не се изненадвам. И едно последно нещо. Погледнете тези дати. Мисис Хокинс най-често е идвала в събота сутрин около единадесет.

— Да.

— Това беше именно времето, когато Лори ходеше на терапия — тихо рече Сара, — и те са го знаели. Пилешката глава е трябвало да изплаши Лори. После ножът. Снимката в дневника й. Тези хора, мотаещи се из къщата с кутии, които не тежаха и паунд. Лори, която настоя да се върне обратно в клиниката в нощта, когато се прибра у дома малко след като Хокинс се отбиха. И… розовата къща. Карла Хокинс я спомена вечерта, когато вечерях с тях. Мисис Лайънс, някога казвали ли сте на мисис Хокинс, че ъгловата къща на нашата улица на времето беше боядисана в ужасен розов цвят?

— Никога не съм знаела, че е била розова.

Сара грабна телефона.

— Трябва да се обадя вкъщи.

Грег Бенет вдигна слушалката.

— Грег, радвам се, че си там. Стой на всяка цена с Лори.

— Тя не е тук — отвърна Грег. — Надявах се, че е с теб. Сара, Брендън Муди е при мен. Джъстин също се обади, че идва. Сара, Хокинс са хората, отвлекли Лори. Джъстин и Муди са сигурни в това. Къде е Лори?

Сара го знаеше, и то със сигурност, за която нямаше разумно обяснение.

— Къщата — извика тя. — Отивам в къщата.

113

Лори караше по познатата улица, като едва устояваше на желанието си да натисне докрай педала за газта. На моравата пред една от къщите играеха деца. Преди години мама не й позволяваше да излиза навън заради онова момче, което караше толкова бързо.

Сара. Навяхването на глезен не беше кой знае какво, опита да се успокои тя. Не, не беше това. Нещо друго, нещо ужасно се бе случило. Знаеше го. През целия ден го бе предчувствала.

Тя зави по алеята. Къщата сега беше различна. Сините завеси на мама и белите сенници бяха толкова красиви. Хокинс ги бяха заменили с щори, които, така спуснати, отвън изглеждаха черни и придаваха на къщата затворен и неприветлив вид. Това й напомни за друга къща, тъмна, затворена къща, в която се случваха отвратителни неща.

Тя пресече алеята и забърза по пътеката, а после нагоре по стъпалата към външната врата. Беше поставен домофон. Може би я бяха видели, защото, щом натисна звънеца, чу женски глас да казва:

— Отключено е. Влез.

Тя натисна дръжката, пристъпи в преддверието и затвори вратата след себе си. Всекидневната, обикновено осветена от лампите в съседните стаи, сега тънеше в полумрак. Лори примигна и се огледа. Беше тихо.

— Сара — извика тя. — Сара.

— В твоята предишна стая сме и те чакаме — отговори й някакъв далечен глас.

Тя се заизкачва по стълбите, отначало бързо, после забави стъпките си.

Пот изби по челото й. Ръката, с която се държеше за парапета, беше мокра и оставяше влажна диря. Чувстваше езика си надебелял и сух. Дишането й се ускори. Беше вече на края на стълбите, от които почваше коридорът. Вратата на стаята й беше затворена.

— Сара — извика тя.

— Влизай, Лий. — Този път гласът на мъжа прозвуча нетърпеливо, така както беше и преди години, когато тя отказваше да се подчини и да се качи горе с него.

Тя стоеше отчаяна пред вратата на стаята. Вече знаеше, че Сара не е там. Винаги бе знаела, че те някой ден ще я чакат. И този ден беше дошъл.

Вратата се отвори. Показа се Оупъл. Очите й бяха студени и враждебни, същите, както първия път, когато Лори я срещна. Устните й се бяха изкривили, но не в усмивка. Носеше къса черна пола и тениска, която очертаваше гърдите й. Дългата й, остра черна коса, рошава и несресана, се спускаше на клечки по раменете. Лори не се възпротиви, когато Оупъл я хвана за ръката и я поведе навътре, където Бик седеше в стария люлеещ се стол. Краката му бяха голи, лъскавите черни панталони бяха разкопчани на кръста, мръсната тениска разкриваше косматите ръце. Златната обица проблесна на ухото му, докато той се навеждаше към нея. Взе ръцете й в своите, накара я да застане до него като непослушно дете. Някаква розова дрипа лежеше върху коленете му. Банският й костюм. Единствената светлина идваше от нощната лампа, която мама винаги оставяше да свети, защото Лори я беше страх от тъмното.

Кънтящите мисли прозвучаха в главата й.

Един ядосан глас крещеше: Малка глупачка, не трябваше да идваш.

Дете, което плачеше. Не ме карай да правя това.

Момчешки глас, който викаше: Бягай! Бягай!

Един уморен глас, който казваше: Време е да умрем заради всички лоши неща, които сме направили.

— Лий — въздъхна Бик. — Ти забрави обещанието си, нали така? Ти разказа за нас на онзи доктор.

— Да.

— Знаеш ли какво ще се случи с теб?

— Да.

— Какво се случи с пилето?

— Ти му отряза главата.

— Предпочиташ ли сама да се накажеш?

— Да.

— Добро момиче. Виждаш ли ножа?

Той посочи към ъгъла. Тя кимна.

— Вземи го и ела при мен.

Гласовете крещяха, докато тя вървеше през стаята. Недей! Бягай!

Вземи го. Направи това, което той ти казва. И двете сме уличници и го знаем.

Стиснала дръжката на ножа в ръка, тя се върна при него. Потръпна при спомена за умиращото пиле, което пляскаше с криле в краката й. Сега беше неин ред.

Той беше толкова близо. Дъхът му пареше лицето й. Винаги бе знаела, че някой ден ще влезе в някоя стая и ще го намери точно така, разположил се в люлеещия се стол.

Ръцете му се сключиха около нея. Тя беше в скута му, краката й висяха във въздуха, лицето му докосваше нейното. Той започна да се люлее напред-назад, напред-назад.

— Ти беше моето изкушение — прошепна. — Когато умреш, аз ще съм свободен. Моли се за опрощение, докато пеем онази хубава песен, която винаги сме пели заедно. После ще станеш, ще ме целунеш за сбогом, ще отидеш в ъгъла, ще насочиш ножа към сърцето си и ще го забиеш. Ако не се подчиниш, знаеш какво ще трябва да направя с теб.

Гласът му беше дълбок, но мек, когато запя:

— „Божествената благодат, какъв прекрасен звук…“

Люлеещият се стол се клатеше напред-назад върху голия под.

— Пей, Лий — сурово заповяда той.

— „Която спаси несретник като мен…“ — Ръцете му галеха раменете й, ръцете й, врата й. След минута всичко това ще свърши, обеща си тя. Сопраното й се извиси, високо и чисто.

— „Бях някога изгубен, намерен съм сега… бях сляп, но вече виждам.“ — Пръстите й притиснаха върха на ножа към сърцето.

Няма нужда да чакаме, подтикваше я Леона. Направи го още сега.

114

Джъстин измина разстоянието от Ню Йорк до Ню Джърси толкова бързо, колкото можа, като през цялото време се опитваше да си внуши, че Лори е в безопасност. Тя щеше да се прибере право вкъщи, където я чакаше Грег. Но нещо у нея тази сутрин го беше разтревожило. Примирение. Това беше думата. Но защо?

В момента, в който се качи в колата, той се опита да се свърже със Сара и да я предупреди за Хокинс, но в апартамента никой не отговаряше. На всеки десет минути натискаше копчето за автоматично набиране.

Точно беше излязъл на шосе 17, когато някой вдигна телефона. Беше Грег. Сара я нямало, осведоми той Джъстин. Очаквал Лори всеки момент.

— Не изпускай Лори от очи! — нареди Джъстин. — Хокинс са похитителите. Сигурен съм в това.

— Хокинс! Кучият му син!

Избликът на Грег изостри представата на Джъстин за огромното страдание, което Лори бе преживяла. През всички изминали месеци Хокинс са обикаляли около нея, тероризирали са я, опитвали са се да я докарат до лудост. Той натисна газта. Колата полетя напред.

Точно завиваше по Риджууд авеню, когато телефонът иззвъня. Беше Грег.

— Аз съм с Брендън Муди. Сара смята, че Лори е в къщата на Хокинс. Тръгваме натам.

— Бил съм само два пъти. Обясни ми как да стигна.

Докато Грег му обясняваше, Джъстин си припомни пътя. Покрай гарата, направо по „Годуин“, наляво по „Линкълн“…

Не посмя да кара с висока скорост, докато минаваше по „Грейдън Пул“. Беше пълно с хора. Семейства с малки деца, които пресичаха улицата.

Джъстин си представи картината: разтрепераната Лори се изправя пред чудовището, отвлякло я от дома й, когато е била само едно четиригодишно дете в розов бански.

115

Буикът на Лори беше спрян на алеята. Сара се втурна нагоре по стъпалата. Натисна с всички сили звънеца, после хвана дръжката. Беше отключено. Отвори и влетя във всекидневната. Някъде горе се чу трясък на врата.

— Лори — извика тя.

Карла Хокинс, която с разрошена руса коса пристягаше някакъв халат около себе си, докато слизаше по стълбите, рече с обезумял глас:

— Сара, Лори пристигна с нож в ръка преди няколко минути. Заплашваше да се самоубие. Боби в момента я успокоява. Не трябва да я стряскаш. Стой тук с мен.

Сара я бутна настрана и полетя нагоре. На площадката светкавично се огледа. В дъното на коридора вратата на Лорината стая беше затворена. Краката й едва докосваха земята, докато тичаше натам. После спря. Отвътре се чуваше мъжки глас. Внимателно тя отвори вратата.

Лори стоеше в ъгъла, вперила невиждащ поглед в Боби Хокинс. Тя държеше върха на ножа насочен към сърцето си. Острието беше проникнало в плътта и струйка кръв се стичаше по блузата й.

Хокинс се беше завил в дълга до земята бяла хавлиена роба, косата му стърчеше във всички посоки.

— Ти трябва да направиш това, което Господ иска от теб — говореше й той. — Не забравяй какво се очаква от теб.

Той се опитва да я накара да се самоубие, проблесна в ума на Сара. Лори, която беше изпаднала в транс, не я забелязваше. Сара не смееше да направи рязко движение.

— Лори — меко се обади тя. — Лори, погледни ме. — Ръката на Лори натисна острието по-силно.

— Всички грехове трябва да бъдат наказвани — продължаваше Хокинс с хипнотичен глас. — Ти не трябва да прегрешаваш отново.

Сара разбра по изражението на Лори, че тя е взела съдбоносното решение.

— Лори, недей — изкрещя й. — Недей, Лори!

Гласовете пищяха.

Лий викаше: Спри!

Деби хълцаше в ужас.

Кейт крещеше: глупачка.

Гласът на Леона беше най-силен. Свършвай най-сетне с това.

И някой друг плачеше. Сара. Сара, която винаги е била по-силната, винаги се е грижила за нея, сега се приближаваше с протегнати напред ръце, с лице, обляно в сълзи, и молеше:

— Не ме оставяй. Обичам те.

Гласовете утихнаха. Лори пусна ножа и се хвърли в прегръдките на Сара.

Ножът лежеше на пода. Със святкащи очи, с разрошена коса и полусмъкната от раменете му роба — Оупъл го беше наметнала, когато звънецът бе иззвънял — Бик се наведе към него. Пръстите му сграбчиха дръжката.

Сега вече Лий никога нямаше да бъде негова. Свършено бе е всичките онези години, в които я беше желал и се беше страхувал от спомените й. Свършено бе и с мисията му на проповедник. Тя беше неговото изкушение и неговото падение. Сестра й му я бе отнела. Те трябваше да умрат и двете.

Лори чу съскащия, свистящ звук, който я беше преследвал и плашил, видя острието да просветва в полумрака, да разсича въздуха в уголемяващи се кръгове, насочвано от едрата космата ръка.

— Не — простена тя. Със силен тласък тя отблъсна Сара настрани, извън обсега на ножа.

Загубила равновесие, Сара политна назад и падна. Главата й се удари в люлеещия се стол.

С чудовищна усмивка на лицето Бик тръгна полека към Лори, а проблясващото острие й отрязваше всякакъв път за бягство. Вече нямаше никакво място за отстъпление. Притисната до стената, Лори отчаяно се взря в своя екзекутор.

116

Брендън Муди натисна докрай газта, докато летеше по „Туин Оукс“.

— И двете са в къщата — извика той, като видя колите, спрени на алеята. Следван от Грег, се втурна натам. Защо ли външната врата зееше отворена?

Из тъмните стаи цареше неестествена тишина.

— Провери този етаж — нареди Муди. — Аз се качвам горе.

В дъното на коридора зърна още една отворена врата. Стаята на Лори. Спусна се към нея. Някакъв инстинкт му подсказа да извади пистолета. Докато приближаваше, дочу стон, а следващата крачка го изправи пред кошмарна сцена.

Сара лежеше замаяна на пода и се опитваше да се изправи на крака. От челото й течеше кръв.

Карла Хокинс стоеше вцепенена на няколко крачки от Сара.

Лори се беше свила в ъгъла на стаята, закрила с ръце гърлото си, взираща се в дивия поглед на фигурата пред себе си, която приближаваше с насочен нож.

Бик Хокинс вдигна високо във въздуха ножа, погледна надолу към лицето на Лори, което беше само на няколко инча от неговото, и прошепна:

— Сбогом, Лий.

Това беше мигът, който Брендън Муди чакаше. Куршумът му улучи целта си — гърлото на един похитител.

Джъстин нахлу в къщата, когато Грег тичаше през всекидневната към стълбите.

— Горе са — изкрещя Грег. Изстрелът проехтя в момента, в който стъпваха на горната площадка.

Тя винаги бе знаела, че ще се случи по този начин. Ножът, проникващ в гърлото й. Лепкавата топла кръв, плискаща се по лицето и ръцете й.

Но сега ножа го нямаше. И пръските кръв не бяха от нея. Не тя, а Бик се бе олюлял и паднал. Неговите очи, а не нейните се взираха в нищото.

Лори гледаше неподвижна как искрящите, хипнотизиращи очи потрепнаха и се затвориха завинаги.

Джъстин и Грег едновременно стигнаха до вратата. Карла Хокинс беше коленичила до тялото и се молеше:

— Върни се, Бик. Направи чудо. Ти можеш да правиш чудеса.

Брендън Муди все още държеше пистолета в отпуснатата си ръка и безстрастно наблюдаваше сцената.

Тримата мъже видяха Сара да се изправя на крака. Лори се приближи към нея с протегнати ръце. Двете дълго стояха и се гледаха. После с уверен глас Лори рече:

— Свърши, Сара. Наистина свърши.

117

Две седмици по-късно Сара и Джъстин стояха на пропуска на летището в Нюарк и гледаха как Лори се отдалечава по коридора към полет 19 на „Юнайтед Еърлайнс“ за Сан Франциско.

— За нея сега е най-добре да е близо до Грег и да завърши колежа — увери Джъстин Сара, когато забеляза как тревожно изражение замени сияещата й усмивка за довиждане.

— Знам, че е така. Ще може да играе голф колкото си иска, ще си възвърне формата, ще се дипломира. Ще бъде независима, но същевременно и Грег ще е до нея. Те толкова добре се разбират. Тя не се нуждае повече от мен, поне не по същия начин.

В края на коридора Лори се обърна, усмихна се и изпрати въздушна целувка.

Тя сега е различна, помисли си Сара. Уверена, сигурна в себе си. Никога преди не съм я виждала такава.

Сара притисна пръсти към устните си в отговор.

Когато стройната фигура на Лори изчезна зад ъгъла, тя усети ръката на Джъстин да обгръща утешително раменете й.

— Запази останалите целувки за мен, любима.