Деца из града

42

В сряда сутринта Сара не успя да открие по телефона Лори в стаята й, затова отново се обади на Сюзън Граймс.

— Моля ви да оставите бележка на вратата на Лори да ми позвъни в кабинета. Много е важно.

В единадесет часа Лори телефонира от полицейското управление.

Сара се вцепени от ужас. В тези първи минути все пак намери сили да се свърже с д-р Карпентър, да му разкаже какво се е случило и да го помоли да се обади на д-р Донъли. После грабна чантата и палтото и се втурна към колата. Час и половина, докато стигне дотам. Истински ад.

В ушите й звучеше гласът на Лори, заекващ, скован: „Сара, професор Грант е открит мъртъв. Смятат, че аз съм го направила. Арестуваха ме и ме доведоха в полицейското управление. Осведомиха ме, че имам право на едно обаждане“.

Единственият й въпрос към Лори беше: „Как е умрял?“. Знаеше обаче отговора още преди да го е чула. Алън Грант бил намушкан с нож. О, мили боже, защо?

Когато Сара пристигна в полицейското управление, й бе казано, че в момента разпитват Лори. Сара заяви, че иска да я види веднага.

Лейтенантът, който стоеше на пропуска, знаеше, че Сара е помощник-прокурор. Той я погледна със съчувствие.

— Мис Кениън, известно ви е, че единственото лице, на което е позволено да присъства на разпита й, е нейният адвокат.

— Аз съм нейният адвокат — отсече тя.

— Но вие не можете…

— От тази минута вече не съм на работа. Ако искате, слушайте, докато им съобщавам по телефона за оставката си.

Стаята за разпити беше малка. Видеокамера заснемаше Лори, която беше настанена на разнебитен дървен стол и се взираше в обектива. При нея имаше двама детективи. Когато видя Сара, Лори се втурна в обятията й.

— Сара, това е някаква лудост. Толкова съжалявам за професор Грант. Той винаги е бил добър с мен. Вчера бях много ядосана заради онези писма, които той си мислеше, че аз съм му написала. Сара, кажи им да намерят този, който ги е написал. Това трябва да е същият откачен, който го е убил. — И тя започна да хлипа.

Сара притисна главата на Лори към рамото си и инстинктивно започна да я люлее, смътно осъзнавайки, че точно по този начин ги успокояваше и майка им, когато бяха малки.

— Седни обратно, Лори — твърдо нареди по-младият детектив. — Подписала се е, че си знае правата — рече той на Сара.

Сара отведе нежно Лори до стола.

— Ще остана тук с теб. Не искам да отговаряш повече на никакви въпроси.

Лори скри лицето си в шепи. Косата й падна напред.

— Мис Кениън, мога ли да говоря с вас? Аз съм Франк Рийвс. — Сара си даде сметка, че по-възрастният детектив й изглежда познат. Беше свидетелствал по едно от нейните дела. Той я дръпна настрана. — Страхувам се, че случаят е ясен. Вчера е заплашила професор Грант. Тази сутрин, преди тялото му да бъде открито, тя съобщава пред цяла стая студенти, че той е мъртъв. В собственото й жилище намерихме нож, който най-вероятно ще се окаже оръжието на убийството. Опитала се е да изпере дрехите и спалното си бельо, но въпреки това са останали бледи следи от кръв по тях. Изследванията от лабораторията ще покажат чия е.

— Сарааа.

Сара се обърна. Това и беше, и не беше Лори. Изражението й беше различно като на малко дете. Гласът й беше като на тригодишно момиченце. Сарааа. Така Лори произнасяше името й, когато беше малка. „Сарааа, искам си мечето.“

Сара държеше Лори за ръка, докато официално й четяха обвинението. Съдията определи гаранция от сто и петдесет хиляди долара. Тя обеща на Лори:

— Ще те измъкна оттук до няколко часа.

Въпреки непоносимата болка изпрати с поглед окованата с белезници, безучастна Лори.

Грег Бенет пристигна в сградата на съда, докато Сара попълваше необходимите формуляри.

— Сара.

Тя вдигна поглед. Той изглеждаше толкова измъчен, колкото тя се чувстваше. Не го бе виждала от месеци. Някога Лори бе имала такъв щастлив вид в компанията на този приятен младеж.

— Сара, Лори никога не би наранила умишлено никого. Нещо в нея трябва да се е пречупило.

— Знам. Психическото разстройство би било в нейна защита. Психическо разстройство по време на убийството. — Докато изричаше тези думи, Сара си спомни за всички онези адвокати, които бе разгромявала в съда и чиято стратегия беше същата. Това рядко минаваше. Най-доброто, което обикновено се постигаше беше да внушиш достатъчно съмнение, така че да отървеш обвиняемия от смъртното наказание.

Тя усети, че Грег е сложил ръка на рамото й.

— Струва ми се, че чаша кафе ще ти се отрази добре — рече той. — Още ли го пиеш черно?

— Да.

Върна се с две димящи пластмасови чашки кафе, докато тя попълваше последната страница от молбата. После изчака с нея и докато траеше процедурата. Какво добро момче, помисли си Сара. Защо Лори не се беше влюбила в него? Защо беше избрала женен мъж? Дали не се бе спряла на Алън Грант, защото бе видяла в него заместник на баща си? Сега, когато шокът беше поотшумял, тя се замисли за професор Грант, за това как той се бе втурнал към Лори, когато тя бе припаднала. Имаше ли някаква вероятност той да я е поощрил в чувствата й? Да го е направил именно когато тя беше емоционално нестабилна? Сара си даде сметка, че в съзнанието й се оформят възможните подходи за защита.

В шест и петнадесет Лори бе освободена под гаранция. Тя излезе от затвора, придружена от жена в полицейска униформа. Щом ги видя, коленете й се подкосиха. Грег се втурна да я подкрепи. Лори изплака, когато той я хвана, после започна да пищи:

— Сара, Сара, не го оставяй да ми направи нещо лошо.

43

В единадесет часа в сряда телефонът в офиса на Международната туристическа агенция в хотел „Медисън Армс“ на 76-а улица в Манхатън иззвъня. Карън Грант тъкмо излизаше. Тя се поколеба, после извика през рамо:

— Ако е за мен, кажете, че ще се върна след десет минути. Трябва да оправя това нещо, преди да се заема с каквото и да било друго.

Кони Сантини, секретарката, вдигна слушалката.

— Международна туристическа агенция, добро утро — рече тя, после се заслуша. — Карън току-що излезе. Ще се върне след няколко минути. — Тонът на Кони беше рязък.

Ан Уебстър, собственичката на фирмата, се намираше в картотеката. Тя се обърна. Двадесет и две годишната Сантини беше добра секретарка, но гласът й звучеше доста нелюбезно, когато говореше по телефона, поне за вкуса на Ан. „Винаги настоявай първо да ти се представят — би измърморила шефката. — Ако се обаждат по работа, питай дали някой друг няма да им е от полза.“

— Да, сигурна съм, че ще се върне съвсем скоро — тъкмо казваше Кони. — Да не би да се е случило нещо лошо?

Ан забърза към бюрото на Карън, вдигна телефона и кимна на Кони да затвори.

— Ан Уебстър е на телефона. С какво мога да ви бъда полезна?

Толкова пъти в нейния шестдесет и девет годишен живот Ан беше получавала лоши новини по телефона, отнасящи се за някой роднина или приятел. Когато човекът отсреща се представи като декана Ларкин от колежа в Клинтън, тя с вледеняваща сигурност разбра, че нещо се е случило с Алън Грант.

— Аз съм собственичката на агенцията и приятелка на Карън — представи се на декана. — Карън отскочи за малко до бижутерския магазин във фоайето на хотела. Мога да я извикам.

Деканът Ларкин колебливо каза:

— Може би ще е по-разумно, ако предам на вас. Щях да пристигна лично, но ме беше страх, че Карън може да чуе новината по радиото или пък някой репортер да й се обади, преди да съм дошъл…

Ужасена, Ан Уебстър изслуша разказа за убийството на Алън Грант.

— Ще се погрижа за това — обеща тя. С насълзени очи затвори телефона и разказа на секретарката какво се бе случило. — Една от студентките на Алън му пишела любовни писма. Той ги предал на ръководството. Вчера същата студентка му направила ужасна сцена и го заплашила. Тази сутрин, докато Алън закъснявал за часа си, пак тя съобщила на чакащите го, че той е мъртъв. Намерили са го в леглото, прободен право в сърцето. Горката Карън!

— Идва — предупреди Кони. През остъклената стена, отделяща агенцията от фоайето на хотела, можеха да видят Карън да се задава. Походката й беше лека. На устните й играеше усмивка. Тъмната й коса се къдреше около яката. Костюмът на „Нипон“ — червен с перлени копчета — подчертаваше изваяната й фигура. Изглежда, поръчката й този път беше изпълнена добре.

Уебстър нервно хапеше устни. Как да започне? Да каже, че в Клинтън е имало нещастен случай, и да изчака, докато стигнат там, за да й съобщи останалото? О, боже, помоли си тя, дай ми силата, от която се нуждая.

Вратата се отвори.

— Извиниха се — победоносно съобщи Карън. — Признаха, че грешката е била тяхна. — После усмивката й угасна. — Ан, случило ли се е нещо?

— Алън е мъртъв. — Уебстър не можеше да повярва, че е изрекла тези думи.

— Алън? Мъртъв? — Гласът на Карън беше изпълнен с недоумение. После тя повтори: — Алън. Мъртъв.

Уебстър и Сантини видяха как лицето й пребледнява до пепелявосиво и се втурнаха към нея. Подхванаха я под мишниците и я настаниха в един стол.

— Как? — попита Карън. Гласът й беше равен. — Колата, нали? Спирачките са отказали. Предупреждавах го. Въобще не го бива да се грижи за такива неща.

— О, Карън. — Ан Уебстър сложи ръце на раменете на треперещата млада жена.

Кони Сантини беше тази, която разказа на Карън малкото подробности, които им бяха известни, а след това се обади в гаража и нареди колата на Карън да бъде докарана отпред незабавно, погрижи се още за палтата, чантите, ръкавиците. Тя предложи да тръгне с тях и да кара. Карън обаче отхвърли предложението. Някой трябваше да остане в офиса.

Карън настоя тя да шофира.

— Ти не познаваш пътя, Ан.

По време на пътуването тя не пророни нито сълза. Говореше за Алън, като че ли все още беше жив.

— Той е най-прекрасният човек на света… Толкова е добър… Той е най-умният мъж, когото познавам… Спомням си…

Уебстър беше благодарна, че нямаше много коли. Карън караше, все едно беше на автоматичен пилот. В момента се движеха покрай летището в Нюарк по посока на 78-о шосе.

— Срещнах Алън по време на една екскурзия — разправяше Карън. — Водех група в Италия. Той се присъедини към нас в последния момент. Това беше преди шест години. По време на ваканцията. Майка му беше починала същата година. Призна ми как изведнъж разбрал, че няма къде да отиде за Коледа, а не му се искало да остане в колежа. Докато се върнем обратно в Ню Йорк, вече бяхме сгодени. Наричах го моя мистър Чипе.

Минаваше дванадесет, когато пристигнаха в Клинтън. Карън започна да хлипа — беше видяла огражденията около дома си.

— До тази минута си мислех, че това е само лош сън — прошепна тя.

Един полицай ги спря на пътната врата, но после бързо се дръпна встрани, за да мине колата. Засвяткаха камери и фотоапарати. Ан улови Карън под ръка, докато забързано се изкачваха по стълбите, водещи към външната врата.

Къщата беше пълна с полицаи. Бяха навсякъде: в дневната, в кухнята, в коридора към спалните. Карън се втурна нататък.

— Искам да видя съпруга си.

Някакъв сивокос мъж я спря и я въведе в дневната.

— Аз съм детектив Рийвс — представи се той. — Много съжалявам, мисис Грант. Вече го отнесоха. Можете да го видите по-късно.

Карън започна да трепери.

— Това момиче, което го е убило. Къде е тя?

— Арестувана е.

— Защо е направила това? Съпругът ми винаги е бил мил с нея.

— Тя твърди, че е невинна, мисис Грант, но ние намерихме в нейната стая ножа, с който вероятно е извършено престъплението.

Накрая тя не издържа. Ан Уебстър знаеше, че това ще се случи. Карън Грант заплака неудържимо, после риданието й се превърна в смях, в хълцане и накрая в истерия.

44

Бик пусна обедните новини, докато двамата с Оупъл се хранеха в кабинета му в телевизионното студио на Западна 61-а улица. Най-интересната новина гласеше:

Оупъл зяпна, а Бик внезапно пребледня, когато на екрана се появи снимката на Лори като дете.

На екрана сега показваха къщата. Районът около нея беше ограден. Показаха един отворен прозорец.

Полицейски коли задръстваха улиците наоколо.

Някаква студентка с блеснали от вълнение очи разказваше:

— Лори крещеше на професор Грант, че иска да прави секс с него. Мисля, че той се опитваше да скъса с нея и тя направо се побърка.

Когато репортажът свърши, Бик рече:

— Спри това, Оупъл.

Тя се подчини.

— Значи се е отдала на друг мъж — промърмори Бик. — Пропълзявала е в леглото му всяка нощ.

Оупъл не знаеше какво да каже или да направи. Бик се тресеше. Лицето му се беше изпотило. Той съблече сакото, нави ръкавите си и протегна ръце. Дългите къдрави косми по тях сега бяха стоманеносиви.

— Помниш ли колко я беше страх, когато я държах на ръце? Но Лий знаеше, че аз я обичам. През всичките тези години тя все се появяваше и появяваше в съзнанието ми. Ти си свидетелка на това, Оупъл. А докато съм страдал през последните месеци, като я виждах, като бях достатъчно близо, за да мога да я докосна, докато се тревожех, че ще разкаже за мен на този неин доктор и ще унищожи всичко, което съм изградил през годините, тя е писала любовни писма на друг.

Очите му бяха станали огромни, кристалносветли, мятащи искри. Оупъл му даде отговора, който се очакваше от нея.

— Лий трябва да бъде наказана, Бик.

— Ще бъде. Ако окото ти се съпротивлява, извади го. Ако ръката ти се съпротивлява, отрежи я. Лий явно е изпаднала под влиянието на сатаната. Мой дълг е да й даря всеопрощаващата Божия милост, като я накарам да обърне острието към самата себе си.

45

Сара зави по Гардън стейт паркуей. Лори седеше до нея. По-точно спеше. Жената, която бе придружила Лори, беше обещала да се обади на д-р Карпентър и да му съобщи, че те се връщат вкъщи. Грег бе поверил Лори в ръцете на Сара с думите: „Лори, Лори, никога не бих те наранил. Аз те обичам“. После, като поклащаше глава, той се бе обърнал към Сара: „Не разбирам“. „Ще ти се обадя“ — бе отвърнала бързо Сара. Знаеше, че номерът му е записан в тефтерчето на Лори. Миналата година тя редовно му се беше обаждала.

Когато стигнаха в Риджууд и завиха по тяхната улица, Сара с ужас забеляза, че пред къщата им бяха спрели три микробуса. Тълпа репортери с камери и микрофони задръстваше алеята. Сара натисна клаксона. Те й направиха път, но после затичаха след колата и я последваха чак до входните стълби. Лори отвори очи и се огледа.

— Сара, защо са тук тези хора?

За щастие на Сара външната врата се отвори. Д-р Карпентър и Софи се втурнаха по стълбите. Карпентър си проби път през репортерите, изтича до вратата откъм Лори, отвори я и заслони Лори от тълпата. Запроблясваха светкавици, заваляха въпроси, докато докторът и Софи почти на ръце я качиха по стълбите.

Сара знаеше, че трябва да направи изявление. Тя излезе от колата и почака микрофоните да се насочат към нея. Като се опитваше да изглежда спокойна и самоуверена, изслуша въпросите. „Това убийство от любов ли е? Ще се опитате ли да се споразумеете?… Вярно ли е, че сте напуснали работа, за да защитавате Лори?… Мислите ли, че е виновна?“

Сара реши да отговори на последния въпрос.

— Сестра ми е невинна от юридическа и морална гледна точка и ние ще докажем това в съда. — Тя се обърна и си проправи път през обсадилите я инквизитори.

Софи държеше вратата отворена. Лори лежеше на канапето в дневната, д-р Карпентър стоеше до нея.

— Дадох й силно успокоително — прошепна той на Сара. — Трябва веднага да си легне в леглото. Оставих съобщение на д-р Донъли. Днес го очакват да се върне от Австралия.

Беше като при игра на кукли, помисли си Сара, докато двете със Софи събличаха пуловера на Лори и й слагаха нощницата. Лори дори не отвори очи. Изглежда, въобще не усещаше присъствието им.

— Ще донеса още едно одеяло — тихо рече Софи. — Ръцете и краката й са студени.

Първият протяжен стон се чу, когато Сара посягаше към ключа за осветлението. Това беше сърцераздирателно ридание, което Лори се опитваше да задуши във възглавницата.

— Плаче насън — каза Софи. — Горкото дете.

И забележката беше съвсем вярна. Ако не гледаха към Лори, Сара би си помислила, че е проплакало изплашено дете.

— Помоли д-р Карпентър да дойде за малко.

Инстинктът й я подтикваше да протегне ръце и да успокои Лори, но успя да се въздържи и да изчака доктора да дойде. Той застана до нея и в приглушената светлина двамата се вгледаха в спящата. И тогава, когато хълцанията утихнаха и Лори отпусна ръката си, с която стискаше възглавницата, тя започна да шепне. Те се наведоха, за да могат да чуят думите.

— Искам си мама. Искам си татко. Искам Сарааа. Искам да си ида вкъщи.

46

Томасина Пъркинс живееше в малка четиристайна къщичка в Харисбърг, Пенсилвания. Седемдесет и две годишна, тази бодра и весела жена имаше един-единствен недостатък — много обичаше да разправя за най-важното събитие в своя живот — участието си в случая Лори Кениън. Тя беше касиерката, позвънила в полицията, когато Лори бе изпаднала в истерия сред закусвалнята.

Най-много съжаляваше за това, че не бе успяла да огледа по-добре онези двамата и не бе могла да чуе името, с което жената бе нарекла мъжа, докато извеждаха Лори от закусвалнята. Понякога Томасина ги сънуваше, особено мъжа, но той никога нямаше лице, само дълга коса, брада и силни ръце, покрити с гъсти къдрави косми.

Томасина разбра за ареста на Лори Кениън от телевизионните новини в шест часа. Горкото семейство, помисли си тя тъжно. Всичките тези беди. А те й бяха толкова благодарни. Дори се бе появила с тях по „Добро утро, Америка“, след като Лори се беше прибрала у дома. Същия този ден Джон Кениън тихичко й бе дал чек за пет хиляди долара.

Томасина се беше надявала семейство Кениън да продължат да поддържат връзка с нея. Известно време тя редовно им пишеше дълги обстоятелствени писма, в които им разказваше как всеки, който минавал през закусвалнята, искал да узнае за случая и как очите на слушателите й се насълзявали, докато тя им разправяла колко уплашена изглеждала Лори и колко жално плачела.

След това един ден тя получи писмо от Джон Кениън. Той отново й благодареше за любезността, но по-надолу добавяше, че може би ще е по-добре, ако спре да им пише. Писмата разстройвали жена му. Всички те се опитвали да превъзмогнат спомена за онова ужасно време от миналото.

Томасина се почувства дълбоко разочарована. Тя толкова много искаше да я поканят на гости, тъй че да може да разказва нови истории за Лори. И въпреки че продължи да им изпраща поздравителни картички, за Коледа, те никога повече не й отговориха.

После тя изпрати съболезнованията си на Сара и Лори, след като бе прочела за катастрофата през септември, и получи много мило писмо от Сара, която я уверяваше, че майка й и баща й винаги са смятали Томасина за пратена им от бога в отговор на техните молитви, и отново й благодареше за петнадесетте години щастие, които нейното семейство беше изживяло, след като Лори се бе завърнала у дома. Томасина сложи писмото в рамка, за да бъде сигурна, че нито един от гостите й няма да пропусне да го прочете.

Томасина обичаше да гледа телевизия, особено в неделя сутрин. Тя беше дълбоко религиозна и „Църквата на въздушния път“ беше най-любимото й предаване. Предана на преподобния Рътланд Гарисън, тя се почувства истински покрусена, когато той почина.

Преподобният Боби Хокинс беше толкова различен. Томасина нямаше доверие в него. Той й внушаваше особено чувство. Но въпреки това беше като някаква хипноза да ги гледа заедно с Карла. Просто не можеше да свали очи от тях. А той със сигурност беше завладяващ оратор.

Сега Томасина трескаво очакваше отново да дойде неделната утрин, та когато преподобният Боби каже на всички да поставят ръцете си на телевизорите и да си пожелаят някое чудо, тя да се помоли арестът на Лори да се окаже грешка. Но все още беше сряда, а не събота и трябваше да изчака до края на седмицата.

В девет часа вечерта телефонът звънна. Беше продуцентът на местното телевизионно шоу „Добро утро, Харисбърг“. Той се извини за късното обаждане и попита Томасина дали е съгласна да участва в утрешното предаване и да поговори за Лори.

Томасина потръпна от вълнение.

— Прегледах отново случая Кениън, мис Пъркинс — каза продуцентът. — Боже, колко жалко, че не можете да се сетите за името на мъжа, с когото Лори е била в закусвалнята.

— Зная — съгласи се Томасина. — Името като че ли все се мъчи да изплува в мозъка ми, но този човек вероятно вече е или мъртъв, или живее някъде из Южна Америка. Така че каква полза би имало?

— Много голяма полза би имало — увери я продуцентът. — Вашите свидетелски показания са единственото достоверно доказателство, че Лори може би е била насилвана от своите похитители. А в съда тя ще се нуждае от много сериозни доказателства, за да спечели нужното съчувствие. Но за това ще говорим утре в предаването.

Като затвори телефона, Томасина скочи и забърза към спалнята. Извади най-хубавата си рокля — от синя коприна — и подходящо към нея сако, после ги разгледа внимателно. Нямаше петна, слава богу. Тя приготви и най-свестния си корсет, неделните обувки и чорапогащника от магазина на Джей Си Пени, който пазеше за специални случаи. Откакто беше спряла да работи, вече не си слагаше ролки на косата за през нощта, но сега внимателно нави изтънелите си кичури около всяка една ролка.

Малко преди да си легне, в съзнанието й изплува съветът на преподобния Боби, че човек трябва да се моли за чудото, което очаква.

Племенницата й бе подарила за Коледа комплект бледолилави пликове и листове за писма. Тя ги извади и потърси новата си химикалка „Бик“, която си беше купила от супермаркета. Настани се до малката масичка за закуска и написа дълго писмо до преподобния Боби Хокинс, в което му разказа всичко за участието си в случая с Лори Кениън. Тя обясни, че преди години е отказала да се подложи на хипноза, чрез която евентуално да си припомни името, с което жената бе нарекла мъжа. Винаги бе вярвала, че да се подложиш на хипноза означава да повериш душата си на някой друг, а Господ не одобрява подобни неща. Какво мислеше преподобният Боби за това? Тя ще послуша неговия съвет. Моля ви, пишете ми по-скоро.

Тя написа и едно второ писмо до Сара, за да й разкаже какво е намислила.

После реши да прибави към писмото до преподобния Боби Хокинс и дарение от два долара.

47

Д-р Джъстин Донъли се беше върнал у дома в Австралия за коледната ваканция с намерението да остане цял месец. Там беше лято и през тези четири седмици той се бе видял с родителите си, срещнал се бе с приятелите, свързал се бе с бившите си колеги и се отдаде изцяло на почивката.

Прекара също така голяма част от времето си с Памела Крабтрий. Преди две години, когато заминаваше за САЩ, те бяха доста близки и дори мислеха да се обвържат с обещание или годеж, но после решиха, че и двамата не са готови. Памела имаше своя собствена кариера на невролог и в момента се радваше на завидна известност сред медицинските среди в Сидни.

По време на ваканцията те обядваха заедно, ходеха на театър заедно, заедно излизаха с яхта в морето. Но въпреки че винаги беше очаквал с нетърпение да види Памела, въпреки че винаги й се бе възхищавал и беше прекарвал добре с нея, сега Джъстин усети нещо като неудовлетвореност. Може би освен конфликтите на професионална основа имаше и друго, което ги разделяше.

Измъчващото Джъстин чувство за непълнота постепенно се избистри до съзнанието, че той все повече и повече мисли за Сара Кениън. Беше я виждал един-единствен път тогава, през октомври, и въпреки това седмичните разговори с нея му липсваха. Сега му се искаше да се бе престрашил да я покани отново да вечерят заедно.

Малко преди да се върне в Ню Йорк, с Памела проведоха разговор и се съгласиха, че каквото и да е имало между тях, вече беше приключило. С огромно облекчение Джъстин Донъли се качи на самолета и уморен от дългото пътуване, се прибра в сряда по обед. Веднага легна да спи и се събуди чак в десет вечерта. Едва тогава провери оставените в негово отсъствие съобщения на телефонния секретар.

Пет минути по-късно той вече говореше със Сара. От тона на гласа й, уморен и напрегнат, сърцето му се сви. Ужасен, слушаше разказа й за онова, което се бе случило.

— Трябва да доведете Лори да я видя — посъветва я. — Утре имам някои неотложни задължения в клиниката. Какво ще кажете за петък в десет?

— Тя няма да иска да дойде.

— Ще трябва да я придумате.

— Зная. — Последва пауза, после Сара рече: — Радвам се, че се върнахте, д-р Донъли.

Аз също, помисли си Джъстин, докато затваряше телефона. Той знаеше, че Сара все още не е осъзнала напълно какво я чака. Лори беше извършила убийство в едно от своите състояния и с това множествената личност, която тя представляваше, можеше да се окаже извън възможностите му за помощ.

48

Брендън Муди се върна в Тийнек, Ню Джърси, късно в сряда вечерта след едноседмичен излет за риба във Флорида с приятели. Жена му Бети го чакаше. Тя му разказа за арестуването на Лори.

Лори Кениън! Преди седемнадесет години, когато четиригодишната Лори бе изчезнала, Брендън беше детектив към кабинета на областния прокурор на Бърджин. До пенсионирането си той беше в отдела за убийства и много добре познаваше Сара. Като поклащаше глава, пусна новините в единадесет. Убийството в колежа беше главната тема на деня. Репортажът включваше кадри от къщата на Алън Грант, от пристигането на вдовицата и минаването й през полицейския кордон, показваше Сара и Лори, докато излизаха от полицейското управление, после Сара, която правеше изявление пред къщата на Кениън в Риджууд.

С растящо недоволство Брендън гледаше и слушаше. Когато репортажът свърши, той изключи телевизора.

— Какво нещастие — рече.

Преди тридесет години, когато Брендън ухажваше Бети, нейният баща с насмешка бе отбелязал, че кандидатът е „опасен“ човек. В тази забележка имаше известна доза истина. Бети винаги беше усещала как когато Брендън е разтревожен или ядосан, през него сякаш минаваше електрически ток. Брадичката му леко се вирваше, оредяващата му посивяла коса сякаш настръхваше, бузите му пламваха, а очите му иззад очилата без рамки изглеждаха огромни. На шестдесет години Брендън не беше загубил и грам от огромната енергия, благодарение на която се бе прочул като най-добрия следовател в прокурорския екип. След три дни трябваше да отидат на гости на сестрата на Бети в Чарлстън. Съзнавайки, че по този начин му дава възможност да се откаже от пътуването, Бети попита:

— Можеш ли да направиш нещо?

В момента Брендън имаше разрешително за частен детектив и се занимаваше единствено със случаи, които му се струваха интересни.

Брендън се усмихна едновременно мрачно и с облекчение.

— Несъмнено. Сара се нуждае от някой там в онзи колеж, който да събира и пресява всяко зрънце информация, което може да й е от полза. Този случай изглежда прекалено ясен. Бети, чувала си ме да го казвам хиляди пъти и пак ще го кажа. Когато човек попадне в такова положение, единственото нещо, на което може да се надява, е да издейства няколко години по-малко. И най-вече трябва да продължи да вярва, че клиентът му е невинен като новородено. Само така ще може да открие смекчаващи вината обстоятелства. Сара Кениън е прекрасна жена и чудесен адвокат. Винаги съм твърдял, че един ден ще държи в ръката си съдийското чукче. Но сега тя се нуждае от помощ. От истинска помощ. Утре ще ида да се видя с нея и ще се хвана на работа.

— Ако те вземе — меко отбеляза Бети.

— Ще ме вземе. И, Бети, знам колко много мразиш студа. Защо не идеш в Чарлстън самичка и не постоиш при Джейн?

Бети съблече халата и си легна.

— Така и ще направя. Отсега нататък, доколкото те познавам, ти ще лягаш и ставаш с този случай.

49

— Карла, искам да ми опишеш с подробности стаята на Лий.

Оупъл държеше в ръцете си каничката за кафе и тъкмо се канеше да налее на Бик. Тя спря за момент, после внимателно приближи чучура до чашата.

— Защо?

— Хиляди пъти съм ти казвал да не ми задаваш въпроси, когато те карам да направиш нещо. — Тонът му беше любезен, но въпреки това Оупъл потръпна.

— Съжалявам. Просто ме изненада. — Тя погледна към него, като се стараеше да се усмихва. — Изглеждаш толкова красив с това кадифено сако, Боби. Сега да видим. Както вече ти споменах, нейната стая и стаята на сестра й са отдясно на стълбите. Според агентката по недвижими имоти семейство Кениън са превърнали по-малките спални в бани, така че всяка от четирите големи стаи да разполага със собствена баня. В стаята на Лий има двойно легло с плюшена покривка, гардероб, бюро, библиотека, нощни шкафчета и въртящ се стол. Стаята е типично женска, десенът на покривката на леглото и на завесите е еднакъв — на сини и бели цветя. Две малки тоалетки, прекрасна вентилация, светлосин килим.

Тя усети, че той не е доволен, и видя как присвива очи.

— О, да. Има семейни снимки на бюрото си и телефон на нощното шкафче.

— А има ли снимка на Лий като малка с оня, розовия бански костюм, с който беше облечена, когато дойде с нас?

— Мисля, че да.

— Само мислиш?

— Сигурна съм, че има.

— Забравяш нещо, Карла. Последния път, когато говорихме за това, ти ми каза, че на най-долната лавица на библиотеката имало няколко семейни фотоалбума и, както изглежда, Лий или често ги разглежда, или често ги пренарежда. И в тях явно има много снимки на Лий и сестра й като малки.

— Да, така е. — Оупъл нервно отпи от кафето си. Допреди няколко минути тя се успокояваше, че всичко ще бъде наред. Наслаждавала се бе на разкоша в красивата дневна на хотелския им апартамент и на новата си кадифена рокля от Диор. Тя вдигна очи и погледът й срещна този на Бик. Очите му святкаха като в транс. С примряло сърце тя разбра, че той ще поиска от нея да направи нещо опасно.

50

Лори се събуди от дълбокия си сън чак в дванадесет и петнадесет на обяд във вторник. Тя отвори очи и огледа познатата стая. Объркваща смесица от гласове кънтеше в главата й. Някъде плачеше дете. Две жени си крещяха една на друга. Едната викаше: „Бях му много ядосана, но го обичах и не исках това да се случи“.

Другата отвръщаше: „Казах ти да си стоиш вкъщи онази нощ. Глупачка. Виж сега какво й стори“.

Не аз разправих на всички, че той е мъртъв. Ти си глупачката.

Лори запуши с ръце ушите си. О, господи, дали това не беше само сън? Наистина ли Алън Грант беше мъртъв? Дали някой беше повярвал, че тя може да го е извършила? Полицейското управление. Килията. Камерите, който я снимаха. На нея ли се бе случило всичко това? Къде е Сара? Тя стана от леглото и се втурна към вратата.

— Сара! Сара!

— Скоро ще се върне. — Познатият глас на Софи, успокояващ, гальовен. Софи тъкмо се качваше по стълбите. — Как се чувстваш?

Лори изпита облекчение. Гласовете в съзнанието й спряха да се карат.

— О, Софи. Радвам се, че си тук. Къде е Сара?

— Трябваше да отиде до службата си. Ще се върне след няколко часа. Приготвила съм ти прекрасен обяд — бульон и салата от риба тон, точно както ги обичаш.

— Ще изпия само бульона. Слизам след десет минути.

Тя влезе в банята и пусна душа. Вчера бе прала чаршафи и дрехи, докато се къпеше. Колко странно. Нагласи кранчето така, че струята да стане силна и да масажира схванатите мускули на врата и раменете й. Тежестта и болката в главата й, последица от успокоителните, започнаха да се разнасят и в съзнанието й бавно изплува ужасът на това, което се бе случило. Алън Грант, прекрасният, сърдечен човек, беше убит с липсващия кухненски нож.

Сара ме попита дали съм вземала ножа, помисли си Лори, докато спираше водата и излизаше изпод душа. Уви се с една голяма хавлиена кърпа. После намерих ножа в чантата си. Някой трябва да го е взел от стаята ми, същият човек, който е написал онези отвратителни писма.

Тя се зачуди защо вече не изпитва съжаление за Алън Грант. В края на краищата той беше толкова мил с нея. Когато отвори вратата на гардероба и започна да се двоуми какво да облече, изведнъж разбра. Редицата пуловери. Мама беше с нея при купуването на повечето от тях.

Мама, чиято радост се състоеше в това да дава и да дава. Привидният ужас на татко, когато се върнеха вкъщи с пакетите. „Значи субсидирам търговията на дребно.“

Лори изтри сълзите си и облече дънки и един пуловер. След като си загубил двама души като мама и татко, едва ли ще имаш сили да скърбиш за някой друг.

Тя застана пред огледалото и среса косата си. Наистина се нуждаеше от подстригване. Но днес не можеше да си запише час. Хората щяха да я гледат и да си шушукат зад гърба й. Но аз не съм направила нищо, рече тя на отражението си в огледалото. Отново ясният, болезнен спомен за мама. Колко пъти беше повтаряла: „О, Лори, толкова приличаш на мен, когато бях на твоята възраст“.

Но мама никога не бе имала този угрижен, уплашен поглед в очите си. Устните на мама винаги бяха готови да се усмихнат. Мама правеше хората щастливи. И никога не бе причинила тревоги или болка някому.

Хей, защо ти е да поемаш цялата вина? — подметна саркастично един глас. — Карън Грант не искаше Алън. Тя непрекъснато си намираше извинения, за да остане в Ню Йорк. През половината от времето той ядеше пица. Той имаше нужда от мен. Само че все още не го знаеше. Мразя Карън. Искам тя да умре.

Лори отиде до бюрото си.

След няколко минути Софи почука на вратата и каза с разтревожен глас:

— Лори, обядът ти е готов. Добре ли си?

— Би ли ме оставила на мира? Проклетият бульон няма да се изпари, нали? — Ядосана, тя сгъна писмото, което току-що бе написала, и го прибра в плика.

Пощенският раздавач дойде около дванадесет и половина. Тя го забеляза от прозореца и когато той се отправи към къщата, изтича долу и отвори външната врата.

— Аз ще взема пощата. А тук има едно писмо за изпращане.

Докато Лори затваряше вратата, Софи се показа от кухнята.

— Лори, Сара не иска да излизаш навън.

— Ами че аз не излизам навън. Само прибрах пощата. — Лори сложи ръка на рамото на Софи. — Софи, нали ще стоиш с мен, докато Сара се върне? Не искам да оставам сама.

51

Рано вечерта в сряда бледата, но вече спокойна Карън Грант потегли за Ню Йорк заедно със своята приятелка Ан Уебстър.

— По-добре да се махна оттук — рече тя. — Не мога да понеса да бъда повече в тази къща.

Уебстър й предложи да остане при нея за през нощта, но Карън отказа.

— Изглеждаш по-уморена и от мен. Ще си взема приспивателно и веднага си лягам.

Тя спа дълбоко и дълго. Беше почти единадесет, когато се събуди в четвъртък сутринта. Последните три етажа от хотела бяха с апартаменти, запазени за работещите във фирмата. През трите години, в които бе живяла в този апартамент, тя бе добавила доста собствен почерк към обзавеждането — няколко ориенталски килимчета в яркочервено, синьо и слонова кост, които разведриха сивата анонимност на хотелската стая, лампи антики; копринени възглавнички; няколко лалически11 статуетки; оригинални картини от някои обещаващи млади живописци.

Ефектът беше очарователен, създаваше усещането за разкош и подчертаваше индивидуалността й. Освен това Карън обичаше предимствата на хотелския живот — обслужването по стаите и грижите на камериерките. Тя също така обичаше гардероба си, пълен с дрехи на известни дизайнери, обувките на Шарл Журдан и на Ферагамо, шаловете на Ерме и чантите на Гучи. Толкова бе приятно да знае, че служителите на рецепцията винаги гледаха с какво е облечена и я поглъщаха с погледи в минутата, в която се появеше от асансьора.

Тя стана и отиде в банята. Дебелият хавлиен халат, който плътно я обгръщаше от врата до петите, висеше на закачалката. Стегна силно колана на кръста си и се погледна в огледалото. Очите й още бяха подпухнали. Гледката на Алън, положен на дисекционната маса в моргата, беше ужасна. Тя си бе спомнила всички прекрасни моменти, които бяха изживели заедно, начина, по който обикновено потръпваше при шума на стъпките му по коридора. Сълзите й бяха искрени. Какво ли щеше да бъде, когато щеше да погледне лицето му за последен път? Това я подсети, че трябва да направи необходимите разпореждания за погребението. Но засега това щеше да почака. В момента искаше да закуси.

Набра номера на румсървиза. Поръчките приемаше Лили.

— Толкова съжалявам, мисис Грант — подхвана тя. — Всички сме потресени.

— Благодаря. — Карън поръча обичайната си закуска — пресен плодов сок, компот, кафе и кифлички. — Изпрати ми сутрешните вестници.

— Разбира се.

Тъкмо отпиваше първата си глътка от кафето, когато на вратата дискретно се почука. Отвори. Беше Едуин. Красивите му патрициански черти бяха застинали в изражение на грижовно състрадание.

— О, скъпа — въздъхна той.

Ръцете му я обгърнаха и Карън притисна лице в мекото кашмирено сако, което му бе подарила за Коледа. После тя сключи ръце около врата му, като внимаваше да не развали безупречно сресаната му тъмноруса коса.

52

Джъстин Донъли се срещна с Лори в петък сутринта. Беше виждал нейни снимки във вестниците и въпреки това не беше подготвен за изумително привлекателната й външност. От сините й очи дъхът замираше, а златисторусата коса, стигаща до раменете, навяваше спомени за принцесите от приказките. Беше семпло облечена с тъмносини панталони, бяла блуза и синьо-бяло сако. Вродената й елегантност се усещаше въпреки ясно осезаемия страх, който се излъчваше от нея.

Сара седеше близо до сестра си, но малко по-назад. Лори беше отказала да дойде сама в кабинета.

— Обещах на Сара да разговарям с вас, но само ако е с мен.

Може би се дължеше на успокояващото присъствие на Сара, но дори и така да беше, Джъстин се изненада от откровения въпрос на Лори:

— Доктор Донъли, мислите ли, че съм убила професор Алън Грант?

— Смяташ ли, че имам причина да мисля така?

— Предполагам, че всеки има достатъчно основания да ме подозира. Само че аз просто не съм убила и не бих убила което и да било човешко същество, фактът, че Алън Грант свърза името ми с онзи анонимен боклук, който е получавал, беше унизителен. Но ние не убиваме само защото някой не е преценил правилно нещата.

— Кои ние, Лори?

Притеснение или вина беше това, което за миг пробяга по лицето й? След като тя не отговори, Джъстин каза:

— Лори, със Сара сте разговаряли за сериозните обвинения, повдигнати срещу теб. Разбираш ли какво значи това?

— Разбира се. Тези обвинения са напълно абсурдни, но аз съм чувала как баща ми и Сара си говорят за делата, които тя завежда, и за присъдите, които обвиняемите получават, без дори да се замислят за значението им.

— Ще е доста разумно да мислиш с известен страх за това, което те очаква, Лори.

Тя наведе глава. Косата й падна напред и закри лицето. Раменете й се приведоха. Ръцете се отпуснаха в скута, а краката й се отделиха от пода, като останаха да се полюляват над него. Тихият плач, който Сара беше чувала няколко пъти през последните два-три дни, се разнесе отново. Сара протегна инстинктивно ръка към Лори, за да я успокои, но Джъстин Донъли поклати глава.

— Ти си толкова уплашена, нали, Лори? — мило попита той.

Тя поклати глава.

— Не си ли уплашена?

Главата й отново се врътна. Тогава през хълцане тя рече:

— Аз не съм Лори.

— Да, ти не си Лори. А би ли ми казала името си?

— Деби.

— Деби. Какво хубаво име. На колко години си, Деби?

— На четири.

Боже господи, помисли си Сара, докато слушаше как д-р Донъли говори на Лори, сякаш тя беше малко дете. Той е прав. Нещо ужасно трябва да й се е случило през онези две години. Горката мама, която се опитваше да се убеди, че похитителите са били семейна двойка, копнееща за деца, и че те са се грижили за нея и са я обичали. Знаех си, че се е променила, когато тя се прибра вкъщи. Ако тогава беше получила помощ, щяхме ли да стигнем дотук? Ами ако у Лори наистина живее някаква друга личност, която е написала писмата и после е убила Алън Грант? Дали да го оставя да я изкара наяве? Ами ако тя признае? Какво ли я пита в момента Донъли?

— Ти си уморена, нали, Деби?

— Да.

— Искаш ли да отидеш в стаята си и да си починеш? Обзалагам се, че стаята ти е много хубава.

— Не! Не! Не!

— Добре. Можеш да останеш тук. Защо не подремнеш на този стол, а ако Лори е наблизо, да я извикаш при мен?

Дишането й стана равномерно. В следващия момент тя повдигна глава. Раменете й се изправиха. Краката й стъпиха на пода и тя отметна назад косата си.

— Разбира се, че съм уплашена — рече Лори на Джъстин Донъли, — но тъй като нямам нищо общо със смъртта на Алън, зная, че мога да разчитам на Сара да открие истината. — Тя се обърна, усмихна й се, после отново погледна доктора. — Ако бях на мястото на Сара, щях да съжалявам, че не съм останала единствено дете. Обаче аз съм тук и тя винаги се е грижила за мен. Винаги ме е разбирала.

— В кое те е разбирала, Лори?

Тя сви рамене.

— Не знам.

— Мисля, че знаеш.

— Не, наистина не знам.

Джъстин беше наясно, че е време да каже на Лори в какво точно я разбираше Сара. Нещо ужасно се бе случило през онези две години, нещо толкова съкрушително, че малкото дете, което е била тогава, не е могло да се справи само. На помощ са се притекли други личности, може би една или две, а може би повече, и в резултат се е получила множествена личност. Когато тя се бе прибрала вкъщи, любовта, с която са я обградили, е направила ненужни тези превъплъщения, освен може би в известни случаи. Смъртта на нейните родители й е причинила такава болка, че тези, другите, отново са станали необходими.

Лори слушаше внимателно.

— И какво лечение предлагате?

— Хипноза. Бих искал да запиша на видеокасета тези сеанси.

— Представете си, че призная, че някаква част от мен… някаква друга личност, така да се каже, е убила Алън Грант. Тогава какво?

Беше ред на Сара да отговори:

— Лори, страхувам се, че така, както стоят нещата, съдебните заседатели неминуемо ще те признаят за виновна. Единствената ни надежда е да докажем наличието на смекчаващи вината обстоятелства или че не си била в състояние да разбереш, че вършиш престъпление.

— Разбирам. Значи е възможно аз да съм убила Алън и аз да съм написала тези писма. Дори не само възможно, а и вероятно. Сара, имало ли е и други, които да са пледирали като смекчаващо обстоятелство множествена личност при обвинение в убийство?

— Да.

— И колко от тях са успели?

Сара не отговори.

— Колко, Сара? — настоя Лори. — Един? Двама? Нито един? Така е, нали? Нито един не е успял. О, боже мой. Както и да е, нека продължим. Ние трябва да разберем истината, макар да е напълно ясно, че тази истина няма да ми върне свободата.

Тя явно се мъчеше да преглътне сълзите, после гласът й стана писклив, гневен.

— Само едно нещо, докторе. Искам Сара да бъде с мен. Няма да остана сама с вас в тази стая и няма да лягам на онази кушетка. Ясно ли е?

— Лори, готов съм да направя всичко, за да ти бъде по-лесно. Ти си много хубав човек, с когото се е случило нещо много лошо.

Тя се засмя подигравателно.

— И кое й е хубавото на тази глупачка? Никога не е направила нищо свястно, освен да създава неприятности от деня, в който се е родила.

— Лори — възпротиви се Сара.

— Според мен това вече не е Лори — каза спокойно Джъстин. — Прав ли съм?

— Прав си. Аз изцяло я държа в ръцете си.

— А как се казваш?

— Кейт.

— На колко си години, Кейт?

— На тридесет и три. Слушай, аз нямах намерение да се показвам. Исках само да те предупредя. Не си и помисляй да хипнотизираш Лори и да я караш да говори за онези две години. Губиш си времето. Ще се видим пак.

Последва пауза. После Лори въздъхна тежко.

— Ще може ли да спрем разговора дотук? Имам ужасно главоболие.

53

В петък сутринта Бетси Лайънс получи твърдо предложение от 575 000 долара за къщата на Кениън от семейството, което искаше да се нанесе бързо, тъй като очакваше дете. Тя се обади на Сара, но можа да се свърже с нея чак следобед. За нейно разочарование Сара й съобщи, че къщата вече не се продава. Сара беше любезна, но твърда.

— Ужасно съжалявам, мисис Лайънс. Първо, не мога да се съглася на толкова ниска цена, но така или иначе в момента не съм в състояние да мисля за преместване. Знам колко усилия вложихте в тази работа, но трябва да разберете.

Бетси Лайънс наистина разбираше. От друга страна, бизнесът с недвижими имоти беше отчайващо муден, а тя разчиташе на тази комисиона.

— Съжалявам — повтори Сара, — но не мисля, че ще се преместим от тази къща по-рано от есента. В момента имам посетител. Ще говорим друг път.

Намираше се в библиотеката с Брендън Муди.

— Смятах, че ще е добре Лори и аз да се преместим в апартамент — обясни тя на детектива, — но при тези обстоятелства…

— Естествено — съгласи се Брендън. — Най-добре ще е да обявиш, че къщата вече не се продава. Стигне ли веднъж делото в съда, тук ще се изсипят репортери, които ще се преструват на заинтересовани купувачи, само и само да надникнат вътре.

— Не се бях сетила за това — призна Сара. Тя отметна един кичур от челото си. — Брендън, нямам думи да ти кажа колко се радвам, че искаш да се заемеш с разследването по случая. — Тя току-що бе приключила с разказа си за сеанса на Лори при доктор Донъли.

Муди си водеше бележки. Високото му чело се беше набръчкало от съсредоточеност, очилата без рамки подчертаваха ясните му кафяви очи, а безупречно вързаната папийонка и строгият тъмнокафяв костюм му придаваха вид на добросъвестен слушател. Сара знаеше, че именно този негов вид внушаваше чувство на надеждност. Когато водеше разследване, Брендън Муди не пропускаше нищо.

Тя изчака, докато той старателно прегледа записките си. И това беше позната процедура. По същия начин бяха работили в кабинета на областния прокурор. Дочу Софи да се качва по стълбите. Това беше добре. Отново проверяваше как е Лори.

Сара си спомни за момент как се бяха прибрали вкъщи от кабинета на д-р Донъли. Гласът на Лори беше унил. „Сара, защо ли аз не бях в колата, когато я е ударил онзи автобус. Мама и татко сега щяха да са живи. Ти щеше да вършиш любимата си работа. А аз съм просто човек без късмет.“ „Не, не си. Ти беше на четири години, когато те сполетя лошият късмет да те отвлекат и да се държат с теб Бог знае как. Сега си на двадесет и една и си забъркана в ужасна каша, за която нямаш никаква вина. Така че спри да се самообвиняваш!“

Този път беше ред на Сара да поплаче. Безутешни сълзи замъглиха погледа й. Тя нервно ги избърса и се опита да се съсредоточи върху пътя. Даде си сметка, че този изблик може да е бил за добро. Изненадана и разкаяна, Лори бе рекла: „Сара, аз съм такава гадна егоистка. Кажи ми какво искаш да направя?“. „Прави това, което те посъветва д-р Донъли. Води си дневник. Ще му бъде от помощ. Престани да се съпротивляваш. Съгласи се на хипнозата.“

— Добре, мисля, че разполагам с всичко необходимо — отсече Муди, като прекъсна мислите на Сара. — Няма как да не се съглася, физическият аспект е недостатъчен.

Сара беше доволна да чуе, че той наблегна върху „физическия аспект“. Това означаваше, че е разбрал какво ще цели защитата.

— Ще настояваш, че става въпрос за стрес и понижени умствени възможности?

— Да. — Тя чакаше.

— Какъв човек е бил този Грант? Бил е женен. Не е ли била жена му вкъщи през онази нощ?

— Тя работи в туристическа агенция в Ню Йорк и явно през седмицата е оставала там.

— А в Ню Джърси няма ли туристически агенции?

— Има.

— А има ли някаква възможност да се твърди, че професорът е искал да компенсира отсъствието на жена си чрез своите студентки?

— Точно натам сме се насочили. — Изведнъж библиотеката с нейните уютни махагонови шкафове, със семейните снимки, картини, синия ориенталски килим, меките кожени канапета и кресла се изпълни с наелектризираната атмосфера, витаеща из задушната кутийка, която бе царството й в службата. Античното английско бюро на баща й се превърна в очуканата, жалка реликва, на която тя работеше от почти пет години.

— Наскоро имаше дело, в което обвиняемият бе съден за изнасилване на дванадесетгодишно момиче — рече тя на Муди.

— И?

— Всъщност се оказа, че жертвата е на двадесет и седем. Тя страда от множествена личност и успя да убеди заседателите, че по време на изнасилването е била в превъплъщението си на дванадесетгодишно дете и не е била в състояние да се защити. Подсъдимият бе обвинен в изнасилване, и то в момент, когато потърпевшата е била умствено разстроена. Присъдата бе оспорвана, но важното е, че заседателите повярваха на свидетелските показания на жена, която страда от множествена личност.

Муди се наведе напред с бързината на хрътка, която за пръв път подушва плячка.

— Искаш да обърнеш нещата, нали?

— Да. Алън Грант беше особено внимателен към Лори. Когато тя припадна на погребалната служба, той се втурна да й помогне. Предложи да я отведе вкъщи и да се погрижи за нея. Сега, като се връщам назад, започвам да се чудя, не беше ли това проява на доста необичайна загриженост? — Тя въздъхна. — Поне имаме някаква отправна точка. Изборът не е кой знае какъв.

— И то добра отправна точка — заяви Муди. — Трябва да си изясня някои неща, после отивам в Клинтън и започвам да се ровя.

Телефонът отново иззвъня.

— Софи ще вдигне — каза Сара. — Господ да я поживи. Премести се при нас. Рече, че не можем да оставаме сами. Сега да уточним хонорара ти…

— О, ще говорим за това по-късно.

— Не, няма да говорим по-късно — отвърна тя твърдо. — Познавам те, Брендън Муди.

Софи почука на вратата, после отвори.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, Сара, но агентката по недвижимите имоти отново е на телефона и настоява, че е много важно.

Сара вдигна слушалката, поздрави Бетси Лайънс, после се заслуша. Накрая бавно рече:

— Предполагам, че ви дължа това, мисис Лайънс, но трябва да бъда ясна. Тази жена не може да продължава да разглежда къщата. В понеделник сутринта няма да сме у дома, така че я доведете между десет и един часа, но за последен път.

След като затвори, Сара обясни на Брендън Муди:

— Има някаква купувачка, която, изглежда, е луда по това място. Явно е готова да плати цената, за която настояваме. Иска още веднъж да огледа и после ще реши дали желае да изчака, докато къщата се освободи. Ще дойде в понеделник.

54

Погребалната служба за професор Алън Грант се състоя в събота сутринта в епископалната църква „Св. Лука“ близо до колежа в Клинтън. Университетските преподаватели и студентите се събраха да отдадат последна почит на любимия учител. Ректорът топло говори за интелекта, сърдечността и щедростта на Алън. „Той беше изключителен преподавател… Усмивката му разведряваше и най-мрачния ден… Той караше хората да се чувстват добре… Беше чувствителен към проблемите на другите. И винаги намираше начин да помогне.“

Брендън Муди присъстваше на службата в качеството на наблюдател, не на опечален. Най-вече той не изпускаше от очи вдовицата на Алън Грант, която бе облечена в привидно скромен черен костюм и носеше колие от перли. За негова изненада някак си през годините Брендън бе развил нюх към облеклото на хората. С преподавателската заплата на съпруга, та дори да се прибавеше доходът от работата й в туристическата агенция, Карън Грант би се затруднила да си купува толкова скъпи дрехи. Дали тя или Грант не разполагаха с някакво семейно наследство? Времето беше хладно и ветровито, а тя не носеше палто. Това означаваше, че го е оставила в колата. Гробищата щяха да са доста вледеняващо място в ден като този.

Тя плачеше, докато вървеше след ковчега. Добре изглежда, помисли си Брендън. Той се изненада, когато видя, че с Карън Грант в първата лимузина са председателят на колежа и жена му. Нямаше ли някой роднина? Нямаше ли близък приятел? Брендън реши да продължи да засвидетелства почитта си. Щеше да отиде и до гроба.

Въпросът, който си бе задал относно палтото на Карън, намери отговора си. Тя слезе от лимузината, облечена в дълго палто от норка.

55

„Църквата на въздушния път“ се ръководеше от дванадесетчленен събор, който се събираше всяка първа събота на месеца. Не всички от членовете одобряваха бързите промени в религиозното предаване, за които настояваше преподобният Боби Хокинс. „Кладенецът на чудесата“ най-вече беше като анатема за председателя на събора.

Зрителите бяха приканвани да напишат от какво чудо се нуждаят. Писмата се пускаха в кладенеца и малко преди заключителния химн преподобният Хокинс протягаше ръце над тях и се молеше молбите да бъдат чути. Понякога той канеше някой от членовете на телевизионното паство, който особено се нуждаеше от чудо, да дойде в студиото за специална благословия.

— Рътланд Гарисън сигурно се обръща в гроба си — рече на Бик председателят на събора по време на месечната сбирка.

Бик студено го измери с поглед.

— Даренията нали се увеличават непрекъснато?

— Да, но…

— Какво но? Повече пари за болницата и за старческия дом, повече пари за сиропиталищата в Южна Америка, които са под мое покровителство, повече вярващи, отправили молитви към Господа.

Той плъзна поглед по лицата на членовете на събора.

— Когато приех тази длъжност, обещах, че ще разширя нашата дейност. Прегледах архивите. През последните няколко години размерът на даренията сериозно е намалявал. Вярно ли е това?

Отговор не последва.

— Вярно ли е това? — прогърмя той.

Няколко глави кимнаха.

— Много добре. Тогава предлагам този, който не е съгласен с мен, да се смята против мен и да бъде отстранен от тази августейша управа. Заседанието е закрито.

Той излезе от залата и тръгна по коридора към кабинета си, където Оупъл преглеждаше пощата за „Кладенеца на чудесата“. Тя хвърляше по един поглед на молбите и отделяше по-интересните, за да може Бик да ги прочете в ефир. После писмата се събираха накуп, за да бъдат изсипани в „Кладенеца на чудесата“. Даренията се трупаха на друга купчина, която Бик също щеше да прегледа.

Оупъл се боеше да му покаже писмото, което бе отделила настрана.

— Започват да виждат светлината, Карла — осведоми я той. — Започват да разбират, че моят път е предопределен от Бога.

— Бик — плахо се обади тя.

Той се намръщи.

— В този кабинет никога не трябва да ме…

— Знам. Съжалявам. Просто… прочети това. — Тя постави несвързаното писмо на Томасина в протегнатата му ръка.

56

След погребението Карън и преподавателите отидоха в дома на председателя на колежа, където ги очакваше лека закуска. Деканът Уолтър Ларкин каза на Карън, че не може да си прости, задето не си е дал сметка колко болна е всъщност Лори Кениън.

— Д-р Йовино, директорът на консултативния център, се чувства по същия начин.

— Това, което се случи, е трагедия и няма никакъв смисъл да обвиняваме себе си или другите за нея — тихо отвърна Карън. — Трябваше да убедя Алън да покаже тези писма на ръководството още преди да е разбрал, че Лори ги пише. Освен това Алън не биваше да оставя прозореца на спалнята отворен. Би трябвало да мразя това момиче, но единственото, което мога да си спомня, е колко загрижен беше Алън за нея.

Уолтър Ларкин винаги бе смятал Карън за студен човек, но сега се запита дали не е бил несправедлив. Сълзите в очите й и треперещите устни не бяха престорени.

На следващия ден на закуска той сподели това с жена си Луси.

— О, не бъди толкова романтичен, Уолтър — сряза го тя. — На Карън й беше скучен животът в колежа и събиранията ни на чай. Тя отдавна щеше да си е отишла, ако Алън не беше толкова щедър към нея. Погледни само какви дрехи носи! Знаеш ли какво си мисля? Алън малко по малко осъзнаваше за какъв човек се е оженил. Обзалагам се, че нямаше да издържи още дълго. Онова нещастно момиче осигури на Карън еднопосочен билет в първа класа за Ню Йорк.

57

Оупъл се появи в агенцията за недвижими имоти точно в десет часа в понеделник сутринта. Бетси Лайънс я чакаше.

— Мисис Хокинс — подхвана тя. — Страхувам се, че това ще е последният път, в който ви водя там, така че, моля ви, сетете се за всичко, което искате да видите или за което искате да питате.

Ето я и възможността, от която Оупъл се нуждаеше. Бик й бе наредил да се сдобие с колкото може повече информация за случая.

— Това семейство преживя толкова трагедии. — Тя въздъхна. — Как е горкото момиче?

Бетси Лайънс се зарадва да установи, че Карла Хокинс явно не свързваше къщата с ужасните заглавия за арестуването на Лори Кениън по обвинение в убийство. И тя я възнагради, като си отвори устата повече от обикновено.

— Както можете да си представите, в целия град само за това се говори. Всички много ги съжаляват. Съпругът ми е адвокат и смята, че ще трябва да излязат с тезата за умствено разстройство, но трудно ще го докажат. Лори Кениън никога не се е държала като луда през всичките тези години, откакто я познавам. Сега по-добре да тръгваме.

По пътя към къщата Оупъл мълчеше. Ами ако тази снимка припомнеше на Лий миналото? Но дори и да станеше така, тя щеше да й напомни за заплахата на Бик.

През онзи далечен ден Бик беше така отвратителен. Той бе окуражил Лий да обикне истински онова глупаво пиле. Очите на Лий, винаги сведени надолу, винаги тъжни, грейваха, когато излезеше на двора. Тя се втурваше към пилето, протягаше ръчички към него и го прегръщаше. В онзи ден Бик бе взел големия месарски нож от чекмеджето в кухнята и бе смигнал на Оупъл. „Наблюдавай представлението!“

Той бе изтичал навън, размахвайки ножа нагоре-надолу пред лицето на Лий. Тя се бе ужасила и бе прегърнала пилето още по-силно. Тогава той се бе пресегнал и го бе уловил за шията. Пилето започна да кряка и Лий в неочакван изблик на смелост се опита да го изкопчи от ръцете на Бик. Той я удари толкова силно, че тя падна по гръб, после, докато се изправяше на крака, ръката му се вдигна, изви се надолу и с един замах отряза главата на пилето.

Оупъл бе почувствала как кръвта й се смразява, когато той бе хвърлил телцето на пилето в краката на Лий, където то се замята конвулсивно, впръсквайки я с кръв. Тогава Бик бе вдигнал главата на мъртвата птица и насочвайки ножа към гърлото на Лий, бе разсякъл въздуха с него, а очите му мятаха страховити искри. Със смразяващ глас той се бе заклел, че това, което се бе случило на пилето, ще сполети и нея в момента, в който спомене някому дори думичка за тях. Бик беше прав. Споменът за този ден щеше да й затвори устата завинаги или щеше да я докара до пълна лудост.

Бетси Лайънс не се притесняваше от мълчанието на своята спътница. Опитът я бе научил, че когато хората се готвеха да направят важна покупка, обикновено ставаха сериозни и вглъбени. Тъжното бе, че Карла Хокинс не бе довела дори веднъж съпруга си, за да види къщата. Докато завиваше по алеята към дома на Кениън, Бетси попита за това.

— Съпругът ми е предоставил избора изцяло на мен — спокойно отговори Оупъл. — Той има доверие на моята преценка. Аз прекрасно зная какво ще го направи щастлив.

— Това е комплимент за вас — увери я Бетси с трескава припряност.

Лайънс тъкмо се канеше да пъхне ключа в ключалката, когато вратата се отвори. Оупъл неприятно се изненада да види ниската набита фигура, облечена в тъмна пола и жилетка, която й бе представена като домашната помощница Софи Пероски. Ако жената вървеше по петите им из къщата, може би Оупъл нямаше да има възможност да остави снимката.

Но Софи остана в кухнята и задачата й се оказа по-лесна, отколкото очакваше. Във всяка от стаите тя заставаше до прозореца, уж да се наслади на гледката.

— Съпругът ми ме помоли да се уверя, че няма други къщи в прекалена близост — обясни.

В стаята на Лий тя забеляза тетрадка на бюрото. Корицата беше леко повдигната и отвътре се показваше краят на химикалка.

— Какви са точните размери на тази стая? — попита, докато се привеждаше над бюрото, за да погледне през прозореца.

Както очакваше, Бетси Лайънс започна да тършува из куфарчето си за плановете. Оупъл бързо погледна надолу и отвори тетрадката. Само първите три-четири страници бяха изписани. Пред погледа й попаднаха думите: „Д-р Донъли иска аз да…“. Сигурно Лий си водеше дневник. С цялото си същество Оупъл пожела да може да прочете написаното.

Отне й само миг да извади снимката от джоба си и да я пъхне някъде по средата на тетрадката. Тази снимка Бик бе направил на Лий през първия ден, когато бяха пристигнали във фермата. Лий стоеше пред голямото дърво, трепереща в розовия си бански костюм, и плачеше, здраво обгърнала тялото си с ръце.

Бик беше отрязал главата на Лий от снимката и бе залепил парчето най-отдолу. Така тя показваше лицето на Лий с разрошена коса и очи, пълни със сълзи, които се взираха в обезглавеното й тяло.

— Наистина тук ще сме доста надалеч от околните къщи — установи Оупъл, докато Бетси Лайънс й съобщаваше, че стаята е 12 на 18 фута, безспорно чудесни размери за спалня.

58

Джъстин Донъли нагласи програмата си така, че да може да се вижда с Лори всяка сутрин в десет часа от петък до понеделник. Уреди й часове и при другите терапевти — чрез изкуство и водене на дневник. В петък той й връчи цял куп книги за множествената личност.

— Лори — рече й, — искам да прочетеш тези книги и да разбереш, че повечето от пациентите, страдащи от множествена личност, са жени, които като малки са били сексуално малтретирани. Те са потиснали това, което им се е случило, точно както си го потиснала и ти. Мисля, че тези личности, които са ти помагали да се справиш през двете години, просто са били заспали и са се събудили, когато са починали родителите ти. Сега са отново тук. Когато прочетеш тези книги, ще разбереш, че те често се опитват да помагат, а не да причиняват зло. Затова се надявам да направиш всичко възможно да ми позволиш да разговарям с тях.

В понеделник сутринта той беше поставил в кабинета си видеокамера. Знаеше, че ако Сара реши да използва някой от тези записи в съда, трябваше да е особено внимателен да не изглежда, като че ли подсказва на Лори какво да каже.

Когато Сара и Лори влязоха, той им показа камерата, обясни, че ще запише сеанса и рече на Лори:

— После ще ти пусна записа, за да го видиш.

След това д-р Донъли я хипнотизира за пръв път.

Стиснала здраво ръката на Сара, тя насочи цялото си внимание към него, послуша го, когато той настояваше да се отпусне, затвори очи, унесе се, а ръката й се изплъзна от тази на сестра й.

— Как се чувстваш, Лори?

— Тъжна.

— Защо си тъжна, Лори?

— Аз винаги съм тъжна. — Гласът й стана по-висок, колеблив и дори се усещаше леко заваляне.

Сара видя как косата на Лори пада напред, как чертите й се размиват и накрая придобиват детско изражение. Тя чу Джъстин Донъли да казва:

— Мисля, че разговарям с Деби. Прав ли съм?

Той беше възнаграден със срамежливо кимване.

— Тъжна ли си, Деби?

— Понякога аз правя лоши неща.

— Какви например, Деби?

— Остави това дете на мира! Тя не знае какво говори.

Сара прехапа устни. Ядосаният глас, който бе чула в петък. Джъстин Донъли не изглеждаше притеснен.

— Ти ли си, Кейт?

— Знаеш, че съм аз.

— Кейт, аз не желая да нараня Лори или Деби. Те са преживели достатъчно много. Ако искаш да им помогнеш, защо не ми се довериш?

Думите му бяха посрещнати с гневен, горчив смях, който потресе Сара.

— Ние не можем да се доверим на никого. Виж какво стана с Алън Грант. Той се държеше толкова мило с Лори, а само в каква каша я набута. Добре, че се отървахме от него.

— Нямаш предвид, че смъртта му те радва, нали?

— Бих искала никога да не се бе раждал.

— Съгласна ли си да поговорим за това, Кейт?

— Не, не съм.

— Ще напишеш ли за това в дневника?

— Тази сутрин тъкмо щях да пиша и това глупаво дете ме изпревари. А тя не може да напише и една проклета дума.

— Помниш ли за какво си щяла да пишеш?

Подигравателен смях.

— Не. Това, което щях да напиша обаче, би те заинтересувало.

По пътя към къщи Лори беше отново видимо изтощена. Софи ги чакаше с обяда и след като Лори хапна малко, реши да си легне.

Сара се настани зад бюрото и се зае с документите по делото. Голямото жури12 щеше да разгледа обвиненията срещу Лори на седемнадесети, в понеделник. След като прокурорът свикваше заседателите толкова скоро, явно беше убеден, че този случай е решен. В действителност така и беше.

На бюрото й се бе насъбрала цяла купчина писма. Тя прегледа пликовете, без да си прави труда да отваря някой, докато не попадна на един с грижливо изписан обратен адрес. Томасина Пъркинс! Касиерката, която някога бе забелязала Лори в закусвалнята. Сара си спомняше как сърдечната признателност на баща й към тази жена бе намаляла, след като писмата й бяха започнали да пристигат прекалено често, пълни с потресаващи подробности около ужасното преживяване на Лори. Но нямаше съмнение, че Томасина им желаеше доброто. През септември им бе изпратила едно извънредно мило писмо. Това сигурно отново беше някакъв израз на съчувствие. Сара отвори плика и прочете краткото послание. Пъркинс беше дала телефонния си номер. Сара веднага позвъни.

Томасина вдигна още при първия сигнал. Тя се развълнува, като разбра, че се обажда Сара.

— О, чакайте да ви кажа новините — избърбори. — Преподобният Боби Хокинс ми телефонира. Той не вярва на хипнозата. Затова пък ме покани да бъда гост в следващото му предаване. Ще се моли над мен Господ да ми прошепне името на онзи отвратителен мъж, който бе отвлякъл Лори.

59

Преподобният Боби Хокинс умело насочи проблема на Томасина Пъркинс към евентуално извличане на собствена облага. Доверен член на събора бе изпратен в Харисбърг да я провери. Преподобният Хокинс и членовете на събора трябваше да са сигурни, че тя не е подучена от някой репортер, който си е наумил да прави разследване. Бик също така се нуждаеше от сведения за здравето на Томасина, особено за зрението и слуха й.

Резултатите от проверката се оказаха задоволителни. Томасина носеше трифокални очила и беше оперирана от перде на очите. Описанието й на мъжа и жената, които бе видяла с Лори, беше неясно от самото начало.

— Тя не ни е разпознала на екрана, следователно няма да ни познае и на живо — успокои Бик Оупъл, щом прочете доклада. — Тя ще бъде вдъхновение за паството ни.

Следващата неделя сутринта щастливата Томасина, събрала ръце като за молитва, вдигна очи благоговейно към лицето на Бик. Той сложи длани на раменете й.

— Преди години тази жена е била споходена от чудото Господне, когато Господ Бог й е дал възможността да види, че едно дете се нуждае от помощ. Но Господ не я е дарил със способността да запомни името на престъпния мъж, който придружавал Лори Кениън. Сега Лий отново се нуждае от помощ. Томасина, заповядвам ти да слушаш внимателно и да си припомниш името, което се върти някъде из подсъзнанието ти от толкова много време.

Томасина едва се сдържаше. Ето я — беше тук, истинска знаменитост, показвана по телевизията даже извън страната. Нямаше как да не се подчини на заповедта на преподобния Боби. Тя наостри уши. Органът тихо свиреше. Отнякъде дочу прошепване: „Джим… Джим… Джим“.

Томасина изправи рамене, протегна ръце и извика:

— Името, което не можех да се сетя, е Джим!

60

Сара бе споменала на Джъстин Донъли за Томасина Пъркинс и защо щеше да се появи в предаването на „Църквата на въздушния път“. В десет сутринта в неделя Донъли пусна телевизора си и в последната минута реши да запише предаването.

Томасина се появи едва в края му. Донъли не можеше да повярва на очите си, докато наблюдаваше спектакъла, устроен от преподобния Боби Хокинс, а след това и откровението, озарило Томасина, че „Джим“ е името на похитителя. Този човек, който твърди, че е способен да прави чудеса, дори не можеше да произнесе правилно името на Лори, с отвращение си помисли той и изгаси телевизора. Нарече я Лий. Въпреки всичко Донъли старателно надписа видеокасетата и я прибра в куфарчето си.

Сара позвъни десет минути по-късно.

— Не исках да ви притеснявам вкъщи — извини се тя, — но не мога да се въздържа да не ви попитам. Какво мислите? Има ли някаква вероятност мис Пъркинс да си е спомнила истинското име?

— Не. — Гласът на Донъли беше равен. Той чу как тя въздъхна.

— Все пак ще помоля хората от полицията на Харисбърг да проверят в компютъра си — рече тя. — Може и да имат досие на някой изнасилвач на деца с това име, който да е бил активен преди седемнадесет години.

— Страхувам се, че само ще си загубите времето. Онази жена Пъркинс просто налучкваше. Та нали тя никога не е преставала да общува с Всемогъщия Господ Бог. Как е Лори?

— Доста добре. — Гласът й прозвуча предпазливо.

— Гледа ли предаването?

— Не, отказва да слуша каквато и да било госпъл музика. Освен това се опитвам да я държа настрана от всичко това. Ще отидем да поиграем малко голф. Навън е доста приятно, като се има предвид, че е февруари.

— Винаги съм искал и аз да опитам. Е, това ще ви разтовари и двете. Лори води ли си дневника?

— В момента е горе и пише.

— Добре. Ще се видим утре. — Донъли затвори и реши, че единственият начин да се отърве от чувството, че не го свърта на едно място, е да се разходи. Той си даде сметка, че за първи път, откакто живееше в Ню Йорк, перспективата за една напълно свободна от ангажименти неделя съвсем не го привлича.

61

Томасина се бе надявала, че след предаването „Църквата на въздушния път“ преподобният Боби Хокинс и прекрасната му съпруга Карла ще я поканят на обяд в някое хубаво място, като например „Зелената таверна“, а може би ще предложат и да я разходят из Ню Йорк, за да види града. Не бе идвала тук от петнадесет години.

Обаче съвсем друго се случи. В момента, в който камерите бяха изключени, Карла зашепна нещо на преподобния Боби и двамата придобиха разтревожен вид. Резултатът беше, че те зарязаха Томасина с едно „довиждане“, „благодаря“ и „продължавай да се молиш“. После някакъв човек я придружи до колата, която трябваше да я откара на летището.

По пътя Томасина се опита да се утеши с мисълта за славата, която бе спечелила, като се появи в предаването, и с новите истории, които имаше да разказва. Може би от „Добро утро, Харисбърг“ щяха да я поканят да разправи за чудото.

Томасина въздъхна. Беше уморена. Миналата нощ почти не бе мигнала от вълнение и сега главата я болеше и й се искаше да изпие чаша чай.

Тя пристигна на летището около два часа преди полета си и влезе в едно от кафенетата. Портокалов сок, овесени ядки, бекон с яйца, датско сирене и каничката с чай възстановиха обичайното й добро разположение на духа. Преживяването беше толкова вълнуващо. Преподобният Боби Хокинс така много приличаше на самия Господ Бог, че докато се молеше над нея, тя цялата се бе разтреперила.

Томасина бутна назад празната чиния, наля си втора чаша чай и докато отпиваше, си помисли за чудото. Господ й бе проговорил и то тъкмо на нея, прошепнал й бе: „Джим, Джим“.

За нищо на света тя не би оспорила нещо, което й е рекъл Всемогъщият Господ Бог, но докато пъхаше смачканата салфетка в чашата и докато почистваше петното от бекон върху хубавата си синя рокля, тя се почувства засрамена от гузната мисъл, която й мина през главата: „Не, това май не е името, което тогава чух“.

62

В понеделник сутринта, десет дни след погребението на съпруга й, Карън Грант влезе в туристическата агенция, понесла в ръце огромен куп писма.

Ан Уебстър и Кони Сантини бяха вече там. Те за кой ли път обсъждаха факта, че Карън не ги бе поканила да я придружат на лекия обяд, въпреки че ясно бяха чули как председателят на колежа й бе казал, че поканата се отнася за всички близки приятели, които бяха присъствали на службата.

Ан Уебстър още не можеше да намери отговора за този пропуск.

— Сигурна съм, че е само защото Карън беше толкова разстроена.

Кони не споделяше това мнение. Тя беше убедена, че Карън не е искала някой от преподавателите във факултета да започне да ги разпитва за туристическата агенция. Ами че Ан Уебстър съвсем честно щеше да си признае, че бизнесът не върви добре от няколко години. Кони беше готова да заложи последния си долар, че пред колежанската общност Карън беше представила нещата така, като че ли „Глобъл Травъл“ мереше сили с „Перило Туърс“.

Спорът приключи с пристигането на Карън. Тя ги поздрави набързо и рече:

— Деканът изпратил да приберат пощата от къщата. Събрала се е ужасна купчина. Предполагам, че повечето от писмата са съболезнователни. Не ми се четат, но май няма да ми се размине.

С дълбока въздишка тя седна зад бюрото си и се пресегна към ножа за рязане на хартия. Няколко минути по-късно изпищя:

— О, боже мой!

Кони и Ан подскочиха и се втурнаха към нея.

— Какво има? Какво се е случило?

— Обадете се в полицията в Клинтън — промълви Карън. Лицето й беше бяло като тебешир. — Още едно писмо от Лори Кениън, подписано с „Леона“. Този път обаче това смахнато момиче заплашва да убие мен.

63

Сеансът с Лори в понеделник сутринта се оказа безрезултатен. Тя беше мълчалива и потисната. Разказа на Джъстин за играта си на голф.

— Бях ужасна, д-р Донъли. Просто не можах да се съсредоточа. Толкова много кънтящи мисли имаше в главата ми.

Но той не успя да я накара да говори за тези кънтящи мисли. Освен това никое от превъплъщенията й не пожела да се появи.

Когато Лори отиде на изкуствотерапия, Сара съобщи на Донъли, че е започнала да се готви за представянето си пред Голямото жури.

— Струва ми се, че всичко направо се проваля — обясни тя. — Снощи я заварих да разглежда някакви албуми със снимки в стаята си. — Очите на Сара се напълниха със сълзи, но тя бързо ги избърса. — Казах й, че не е много добра идея да разглежда снимките на мама и татко точно сега.

Тръгнаха си по обед. В два часа Сара се обади по телефона. В далечината Джъстин Донъли чуваше писъците на Лори.

С треперещ глас Сара рече:

— Лори изпадна в истерия. Сигурно отново е разглеждала снимките. Намерих една, която е накъсала на парчета.

Сега Донъли можеше да чуе какво крещи Лори: „Обещавам, че няма да кажа. Обещавам, че няма да кажа“.

— Обяснете ми как да открия къщата ви — отсече той. — И й дайте два валиума.

Софи го посрещна на вратата.

— В стаята на Лори са, докторе. — Тя го поведе по стълбите. Сара седеше на леглото, прегърнала упоената Лори.

— Накарах я да вземе валиума. Утихна, но въздействието му вече преминава. — Сара пусна Лори, като намести главата й на възглавницата.

Джъстин се наведе над Лори и започна да я преглежда. Пулсът й прескачаше, дишането беше учестено, зениците разширени, кожата ледена.

— Намира се в шок — тихо съобщи той. — Знаете ли какво го е предизвикало?

— Не. Изглеждаше добре, когато се прибирахме вкъщи. Рече, че отива да пише в дневника си. После я чух да пищи. Мисля, че е разглеждала албумите, защото е накъсала една снимка. По цялото й бюро има разпръснати парчета.

— Искам тези парчета да се съберат — нареди Джъстин. — Внимавайте да не загубите някое. — Той започна да потупва Лори по лицето. — Лори, доктор Донъли е. Искам да говориш с мен. Кажи си цялото име.

Тя не отговори. Пръстите на Донъли я потупаха по-силно.

— Кажи ми как се казваш — настоя той.

Накрая Лори отвори очи. Когато го фокусираха, в тях се появи изненада, после облекчение.

— Доктор Донъли — промълви. — Кога сте дошли?

Сара се чувстваше омаломощена. Последният един час беше чиста агония. Успокоителното беше притъпило истерията на Лори, но последвалото затваряне в себе си беше още по-страшно. Сара се ужаси от мисълта, че Лори можеше толкова да се отдалечи, че да не са в състояние да я върнат повече.

Софи стоеше на вратата.

— Ще й помогне ли чаша чай? — меко попита тя.

Джъстин я чу. Погледна през рамо.

— Да, ако обичате.

Сара отиде до бюрото. Снимката беше направо надробена. За няколкото минути от момента, в който Лори беше започнала да пищи до пристигането им със Софи в стаята й тя бе успяла да я накъса на съвсем малки парченца. Щеше да е чудо, ако успееха да я сглобят.

— Не искам да оставам повече тук — измърмори Лори.

Сара се обърна. Лори беше седнала, обвила ръце около тялото си.

— Не мога да остана повече тук. Моля ви.

— Добре — спокойно рече Джъстин. — Нека да слезем долу. Всички ще изпием по чаша чай. — Той помогна на Лори да се изправи. Бяха слезли половината стълба, следвани от Сара, когато звънецът на външната врата иззвъня.

Софи се спусна да отвори. Двама униформени полицаи стояха на площадката. Носеха заповед за арестуването на Лори. Като бе изпратила заплашително писмо до вдовицата на Алън Грант, тя бе нарушила условията на гаранцията и това я бе направило невалидна.

Същата вечер Сара седеше в кабинета на Джъстин Донъли в клиниката.

— Ако не бяхте с нас, досега Лори вече да е в затворническата килия — каза му тя. — Не намирам думи да изразя колко съм ви благодарна.

Това беше вярно. Когато Лори бе изправена пред съдията, Донъли го беше убедил, че в момента тя е в дълбок психологически стрес и се нуждае от настаняване в болница при осигурени удобства. Съдията промени заповедта си и нареди незабавна хоспитализация. По пътя от Ню Джърси към Ню Йорк Лори беше изпаднала в някакъв унес, подобен на транс.

Джъстин внимателно подбра думите си.

— Радвам се, че тя е тук. Има нужда да бъде под постоянно наблюдение, както и от незабавен преглед на скенер.

— За да я предпазим да не продължи да изпраща заплашителни писма?

— И за да я предпазим да не посегне на себе си по някакъв начин.

Сара се изправи.

— Отнех ви достатъчно много време за един-единствен ден, докторе. Утре рано сутринта ще дойда отново.

Беше почти девет часът.

— Има едно ресторантче зад ъгъла, където яденето е хубаво, а обслужването — бързо — предложи Донъли. — Защо не хапнете набързо с мен, а после ще поръчам кола да ви закара до вкъщи?

Сара вече се бе обадила на Софи, за да й съобщи, че Лори е приета в болница, и да я освободи за вечерта. Мисълта да хапне и изпие чаша кафе с Джъстин Донъли, вместо да се прибере в празната къща, беше ободрителна.

— Бих се радвала — простичко отговори тя.

Лори стоеше до прозореца на стаята. Харесваше й тази стая. Не беше голяма, така че можеше да я обхване с поглед. В нея се чувстваше в безопасност. Външният прозорец не се отваряше. Беше го пробвала. Имаше вътрешен прозорец, който гледаше към коридора и стаята на сестрите. Закриваше го перденце, но тя го бе дръпнала наполовина. Никога отново не искаше да остава на тъмно.

Какво се бе случило днес? Последното нещо, което си спомняше, беше как седи зад бюрото и пише. После обърна страницата и тогава…

И тогава всичко изчезна, след което видях д-р Донъли да се навежда над мен — помисли си тя. — После, докато слизахме по стълбите, пристигна полицията.

Полицаите бяха казали, че тя е написала писмо на вдовицата на Алън Грант. Защо ще й пиша? — зачуди се Лори. Настояваха, че съм я заплашвала. Та това е глупаво, помисли си. Кога би трябвало да съм написала писмото? Кога би трябвало да съм го пратила?

Ако Карън Грант бе получила заплашително писмо през последните няколко дни, това беше доказателство, че някой друг го е изпратил. Нямаше търпение да го съобщи на Сара.

Лори облегна челото си на стъклото. Беше толкова хладно. Чувстваше се уморена и щеше да си легне. На тротоара отвън се виждаха няколко души, които бързаха покрай клиниката със сгушени глави. Явно навън беше наистина студено.

Тя забеляза мъж и жена да пресичат улицата отпред. Дали не бяха Сара и докторът. Не беше сигурна.

Обърна се, прекоси стаята и си легна, като се зави добре. Клепачите й тежаха. Хубаво беше да се отнесеш нанякъде. А щеше да бъде толкова хубаво и никога повече да не се събужда.

64

Във вторник сутринта Брендън Муди замина за колежа в Клинтън. Планът му беше да разпита студентите от блока, в който се намираше квартирата на Лори. След погребението на Алън Грант той бе поогледал сградата. Тя бе построена преди пет години за нуждите на студентите от по-горните курсове. Стаите бяха големи и включваха кухненски бокс и отделна баня. Беше чудесно място за студенти като Лори, които можеха да си позволят да плащат допълнително за усамотението си.

Апартаментът на Лори вече бе щателно претърсен от специалистите към кабинета на прокурора. Брендън се отби първо там.

Беше напълно разхвърлян. Завивките от леглото бяха смъкнати. Вратата на дрешника зееше, а дрехите явно бяха оглеждани и после намятани безредно по закачалките. Чекмеджетата на шкафа стърчаха полуотворени. Съдържанието на бюрото беше разпръснато отгоре му.

Муди знаеше, че полицията е прибрала пишещата машина, на която бяха писани писмата до Алън Грант, както и останалата част от пособията за писане. Знаеше, че и чаршафите, дрехите на Лори с кървавите петна, каишката на часовника и гривната й бяха конфискувани.

Какво тогава търсеше той?

Ако някой му бе задал този въпрос, Брендън щеше да отговори: „Нищо“, което означаваше, че нямаше определен план в главата си. Той се огледа наоколо си, изучавайки обстановката.

Беше очевидно, че в нормалното си състояние стаята бе изглеждала доста привлекателно. Дълги до земята пердета в екрю, китеник в същия цвят на леглото, репродукции на Моне и Мане, оригинални картини по стените, половин дузина трофеи от състезания по голф, наредени върху един от рафтовете на библиотеката. Тя не бе подпъхнала снимки на съкурсници и приятели в рамката на огледалото, както правеха повечето студенти. На бюрото й имаше една-единствена снимка на семейството й. Брендън разгледа фотографията. Семейство Кениън. Познаваше родителите. Снимката трябва да е била направена край басейна зад къщата им. Четиримата явно са се чувствали щастливи и доволни заедно.

Постави се на мястото на Лори, помисли си Муди. Изведнъж семейството ти е разсипано. Ти обвиняваш себе си. Уязвим си и се увличащ по човек, който е мил с теб, който е не само привлекателен като мъж, но и достатъчно възрастен, за да замени в съзнанието ти образа на бащата, а той те отхвърля. И ти изгубваш контрол.

Ясно като бял ден. Брендън обиколи помещенията, като оглеждаше преценяващо. Застана над ваната в банята. Бяха открили следи от кръв в нея. Лори е била достатъчно умна да изпере вътре чаршафите и дрехите си, после да ги занесе долу в сушилнята, да ги сгъне и да ги прибере. Беше се опитала да изпере и каишката на часовника си.

Брендън знаеше как прокурорът щеше да използва това доказателство. Щеше да се помъчи да докаже паника и объркване, когато убийцата се е втурнала да заличи уликите.

Преди да излезе от стаята, Брендън я огледа още веднъж. Не бе открил абсолютно нищо, нито едно доказателство, което би могло да помогне на Лори. Защо ли имаше неприятното чувство, че е пропуснал нещо?

65

Сара прекара безсънна нощ. Събитията от деня преминаваха пред очите й: смразяващите писъци на Лори; накъсаната снимка; полицаите на вратата; Лори, отведена в белезници; после Джъстин, който се кълнеше, че ще я освободи под свое попечителство, докато следваха полицейската кола към Клинтън. Вече се развиделяваше, когато накрая Сара успя да заспи неспокоен, тежък сън, в който сънуваше съдебни зали и обвиняеми, признати за виновни.

Тя се събуди в осем часа, взе си душ, облече светлокафява кашмирена блуза, подходящи панталони и тъмнокафяви ботинки, после слезе долу. Софи вече беше в кухнята. Кафето я чакаше на печката. На масата имаше кана с прясно изстискан портокалов сок. Плодовата салата от портокали, грейпфрут, ябълки и пъпеш беше красиво подредена в купа „Тифани“. Филийки хляб бяха наредени до тостера.

Всичко изглежда толкова нормално, помисли си Сара. Като че ли мама, татко и Лори ще слязат всяка минута. Тя посочи към тостера.

— Софи, помниш ли как татко наричаше това нещо? Тостеробойна и е бил прав.

Софи кимна. Кръглото й, гладко лице изразяваше притеснение. Тя наля сок в чашата на Сара.

— Тревожих се снощи — ще се прибереш, а мен ме няма тук. Лори наистина ли искаше да влезе в болница?

— Тя явно схващаше разликата между клиника и затвор. — Сара потърка челото си. — Нещо се е случило вчера. Не зная какво е било, но Лори твърди, че вече никога няма да прекара дори една нощ в стаята си. Софи, ако онази жена, която бе дошла да огледа още веднъж къщата, я иска, ще й я продам.

Не последва възражението, което очакваше. Вместо това Софи въздъхна.

— Мисля, че може би си права. Това вече не е щастлив дом. Може би е прекалено да очакваме, че отново ще стане такъв след всичко, което се случи през септември.

Това, че Софи се съгласи с нея, й дойде като облекчение, но и като удар. Сара допи на един дъх сока и преглътна заседналата в гърлото й буца.

— Ще си изпия само кафето и стига толкова. — Изведнъж я прониза една мисъл: — Сигурна ли си, че прибра всички парчета от снимката, която Лори накъса вчера?

Устните на Софи се извиха в победоносна усмивка.

— Нещо повече. Сглобих ги. — И тя донесе творението си. — Виж, възстанових снимката върху лист хартия и когато се убедих, че всичко е наред, залепих парчетата с лепило. Лошото е, че късчетата са толкова малки, че лепилото е избило отгоре. Не се вижда кой знае какво.

— Но това е само една снимка на Лори като малка — рече Сара. — Надали тя я е накарала да се разстрои толкова много. — Разгледа я, после безпомощно сви рамене. — Слагам я в куфарчето си. Д-р Донъли иска да я види.

С тревожни очи Софи видя Сара да избутва стола си назад. Беше се надявала, че сглобяването на снимката ще се окаже по някакъв начин от полза и ще разкрие какво бе предизвикало истеричния припадък на Лори. Тя си спомни нещо и бръкна в джоба на престилката си. Но то не беше там. Разбира се, че не беше. Кламерът, който бе свалила от едно от късчетата, беше останал в джоба на престилката, която носеше вчера. Най-вероятно не беше от значение, реши тя, докато наливаше кафе в чашата на Сара.

66

Във вторник сутринта, когато слушаха новините в осем часа по Си Би Ес, Бик и Оупъл чуха за заплашителното писмо на Лори Кениън до Карън Грант, за отмяната на гаранцията, както и за нейното настаняване в клиниката за пациенти, страдащи от множествена личност.

Оупъл нервно запита:

— Бик, мислиш ли, че ще я накарат да говори на онова място?

— Вероятно ще се потрудят да й помогнат да си припомни детството — каза той. — Ние трябва да знаем какво става там. Карла, обади се на онази жена от агенцията за недвижими имоти.

Бетси Лайънс успя да се свърже със Сара точно когато тя тръгваше за Ню Йорк.

— Сара — започна възбудена тя, — имам добри новини за вас. Мисис Хокинс се обади. Луда е по къщата, иска да я купи колкото е възможно по-скоро и е готова да чака дори година, за да я освободите. Единственото, за което моли, е да може да се отбива от време на време с вътрешния декоратор, когато ще ви е удобно. Сара, ако си спомняте, ви предупредих, че при сегашния пазар ще трябва да забравите за цената от 750 000 долара. Мила моя, тя въобще не се поколеба, при това плаща в брой.

— Сигурно така е било писано да стане — тихо рече Сара. — Радвам се, че хора, които толкова искат тази къща, ще я имат. Можете да им съобщите, че през август ще е свободна да се нанесат. Блокът дотогава ще е готов. Нямам нищо против да идват с вътрешния си декоратор. Лори и без това ще остане в болницата, а ако аз съм вкъщи, по всяка вероятност ще работя в библиотеката.

Бетси позвъни на Карла Хокинс.

— Поздравления. Всичко е уредено. Сара е съгласна да заведете декоратора си. Както казва, когато си е вкъщи, обикновено работи в библиотеката. — Тонът на Бетси стана поверителен. — Нали знаете, че тя ще защитава сестра си на процеса. Горката, колко ли много работа има.

Бик беше вдигнал другия телефон и слушаше разговора. След заключителното: „Още веднъж поздравления. Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи в тази прекрасна къща“, Лайънс се сбогува.

Усмихвайки се, Бик остави слушалката.

— Сигурен съм, че ще бъдем много щастливи заедно — промърмори той и отиде зад бюрото си. — Моят специален бележник с телефонни номера, Карла. Къде е?

Тя скочи.

— Ето тук, Бик, в това чекмедже. — Тя му го подаде. — Бик, какъв по-точно вътрешен декоратор искаш да заведа.

Той въздъхна.

— О, Карла. — Прелиствайки бележника, откри името, което търсеше, и набра някакъв номер в Кентъки.

67

Сара се сети, че Лори е постъпила в клиниката само с дрехите, които бяха на гърба й. Зарадва се, че все още не бе поела за Ню Йорк, отиде в стаята на Лори и с помощта на Софи събра някои неща в една чанта.

В клиниката съдържанието на чантата бе проверено и сестрата мълчаливо извади кожения колан и връзките на маратонките.

— Просто предпазливост — рече тя.

— Вие всички смятате, че тя е пред самоубийство — упрекна Сара Джъстин няколко минути по-късно, после извърна поглед, като съзря разбирането в очите му. Знаеше, че може да понесе всичко, само не и нечие съчувствие. Това не мога да си позволя, скастри се тя, отново потискайки спазъма, който се надигаше в гърлото й.

— Сара, вчера ви казах, че Лори в момента е уязвима и депресирана. Има обаче нещо, което мога да ви обещая, и на това всички много разчитаме: тя не желае по никакъв начин повече да ви наранява. Ще направи всичко, за да го предотврати.

— А осъзнава ли, че най-много ще ме нарани, ако би посегнала на самата себе си?

— Да, мисля, че разбира това. И вярвам, че започва да ми се доверява. Тя знае, че аз убедих съдията да я пусне, за да дойде тук, вместо да отиде в затвора. Успяхте ли да узнаете какво е накъсала вчера?

— Софи се бе справила със сглобяването на парчетата. — Сара извади възстановената снимка от чантата си и я подаде на Джъстин. — Не мога обаче да разбера защо тази снимка я е разстроила толкова — рече тя. — Подобна е на повечето други в албума, както и из къщата.

Донъли я разгледа.

— При всичките тези накъсвания и с това лепило е трудно да се твърди каквото и да било. Ще се обадя на сестрата да я доведе.

Лори беше облечена с някои от дрехите, които Сара бе донесла. Джинсите и белият пуловер подчертаваха сините й като метличина очи. Косата й беше разпусната. Беше без грим и приличаше на шестнадесетгодишна. Като видя Сара, тя се втурна към нея и двете сестри се прегърнаха. Докато я галеше по косата Сара, си помисли: „Когато отидем на процеса, тя трябва да изглежда именно така. Млада. Уязвима“.

Тази мисъл й помогна да се стегне. Осъзна, че когато се съсредоточеше върху защитата на Лори, собствените й емоции минаваха на заден план.

Лори седна в едно от креслата. Явно нямаше никакво намерение да се приближава до кушетката. И незабавно го показа.

— Обзалагам се, че възнамеряваше да я накараш да легне, нали? — Отново говореше острият глас.

— С Кейт разговарям, нали? — любезно попита Джъстин.

Лори вече не изглеждаше на шестнадесет години. Лицето й беше станало някак си сурово. Не, направо каменно, помисли си Сара. Тя беше остаряла.

— Да, Кейт е. И искам да ти благодаря за това, че вчера спаси онази глупачка от затвора. Това наистина щеше да я довърши. Опитах се да я спра да не пише шантавото писмо на жената на Алън онзи ден, но тя не ме послуша и сега видяхте какво се случи.

— Лори ли написа писмото? — попита Джъстин.

— Не, Леона го написа. Глупачката се канеше да напише съболезнователно писмо. Резултатът щеше да е също толкова лош. Кълна се, че не мога да я понасям, както и онези другите две. Едната пощуряла по Алън Грант, а другата, малката, все плаче. И ако не млъкне скоро, ще я удуша.

Сара не можеше да свали очи от Лори. Тази личност, която наричаше себе си Кейт, живееше вътре в Лори и ръководеше или се опитваше да ръководи действията й. И ако Лори се появеше на свидетелското място така арогантна и нахакана, нито един състав от съдебни заседатели не би я оправдал.

Джъстин каза:

— Знаеш, че не съм включил още видеокамерата. Тази сутрин се появи ужасно бързо. Ще може ли да я пусна сега?

Последва ядно присвиване на раменете.

— Давай. Така или иначе ще го направиш.

— Кейт, вчера Лори беше страшно много разстроена, нали?

— Би трябвало да знаеш. Беше там.

— Бях там, след като тя вече бе изпаднала в истерия. Просто се чудех дали не можеш да ми кажеш каква беше причината.

— Обсъждането на този проблем е забранено.

Донъли, изглежда, не се притесни.

— Добре, ще го оставим настрана. А можеш ли да ми покажеш какво правеше Лори, когато се случи това?

— Не се и надявай, приятелче. — Тя завъртя глава. — О, спри да ревеш!

— Деби ли плаче? — запита Джъстин.

— Че кой друг?

— Не знам. Колко сте там?

— Не сме много. Някои си отидоха, след като Лори се прибра вкъщи. И толкова по-добре. Беше започнало да става пренаселено. Казах, млъкни!

— Кейт, може би ако говоря с Деби, ще успея да разбера какво я тормози толкова.

— Давай. Аз не успявам да се справя с нея.

— Деби, моля те, не се страхувай. Обещах, че нищо лошо няма да ти се случи. Ще поговориш ли с мен? — Гласът на Донъли беше мил, увещаваш.

Промяната настъпи за секунда. Косата падна напред, чертите се омекотиха, устата се нацупи, устните затрепериха, ръцете в скута й се сключиха една в друга, краката се залюляха над пода. Сълзи се затъркаляха по бузите й.

— Здравей, Деби. Днес много плачеш, нали?

Тя енергично кимна с глава.

— Случило ли ти се е нещо вчера?

Тя отново кимна в знак на съгласие.

— Деби, знаеш, че те обичам. Знаеш, че те пазя. Мислиш ли, че можеш да ми се довериш?

Колебливо кимване.

— Тогава можеш ли да ми кажеш какво те плаши?

Тя завъртя отрицателно глава.

— Значи не можеш. Тогава вероятно ще ми покажеш? Ти ли пишеше в дневника?

— Не. Лори пишеше. — Гласът беше мек, детски и тъжен.

— Лори е писала, но ти знаеш какво е било, нали?

— Не съвсем. Аз сега се уча да чета.

— Добре. Покажи ми какво правеше Лори.

Тя вдигна въображаема химикалка, направи движение, като че отваря тетрадка, и започна да пише във въздуха. После се поколеба, подържа химикалката, сякаш се е замислила, огледа се наоколо и след това ръката й посегна да обърне следващата страница.

Очите й се разшириха. Устата и се отвори в ням вик. Тя скочи, хвърли надалеч тетрадката и започна да къса нещо с двете си ръце, лицето й беше застинало в неописуем ужас.

Внезапно тя спря, отпусна ръце и се разнесе вик:

— Деби, веднага се прибирай! Слушай, докторе, може да ми е писнало от това дете, но аз трябва да се грижа за него. Изгори тази снимка, чуваш ли ме? Просто не й позволявай да я види още веднъж.

Кейт беше взела нещата в свои ръце.

В края на сеанса придружителят дойде за Лори.

— Можеш ли да дойдеш пак? — помоли тя Сара на тръгване.

— Да, по което време д-р Донъли препоръча, че ще е добре.

Когато Лори излезе, Джъстин подаде снимката на Сара.

— Виждате ли нещо, което би могло да я изплаши?

Сара се вгледа в нея.

— Не може да се различи кой знае какво с всички тези ръбове от накъсването и засъхналото лепило. Човек би казал, че й е студено, така както е обгърнала ръце около себе си. Носи същия бански костюм, с който е облечена и на снимката в библиотеката, на която сме заедно. Беше направена няколко дни, преди да бъде отвлечена. Всъщност това е банският, който е носела, когато изчезна. Смятате ли, че е възможно това да е предизвикало ужаса й?

— Твърде е вероятно. — Д-р Донъли прибра снимката в досието на Лори. — Днес денят й ще бъде доста зает. Сутринта е на искуствотерапия, а следобед на сеанс по водене на дневник. Все още отказва да направи стандартните тестове. Ще имам възможност да я наблюдавам как се държи сред другите пациенти. Надявам се, да дойде времето, когато ще може да говори с мен, без вие да сте до нея. Мисля, че това ще стане.

Сара се изправи.

— Кога да бъда тук?

— Веднага след вечерята. Шест часът добре ли е за вас?

— Разбира се. — Като си тръгваше, Сара пресметна с колко време разполагаше. Сега беше почти обяд. Ако имаше късмет, щеше да си стигне вкъщи до един. И трябваше да тръгне обратно преди четири и половина, за да избегне най-големите задръствания. Това правеше три часа и половина, които можеше да прекара зад бюрото си.

Джъстин я изпрати до приемната и се загледа след нея. Стройното й тяло беше гордо изправено, голямата чанта — преметната през рамо, главата високо вдигната. Точно така, с вирната брадичка, помисли си той, добро момиче. После, докато я наблюдаваше как се отдалечава по коридора, той я видя да пъха и двете си ръце дълбоко в джобовете, сякаш да се предпази от студа, който единствено тя усещаше.