Децата на Юда

1.

Хедър Кенеди, бившата сержант детектив Кенеди 4031 от лондонската полиция, отдел „Тежка и организирана престъпност“, сега без ранг, излезе от фоайето на Лондон Бридж 32, сградата, позната още като „Шард“1, в ярката слънчева светлина. Тръгна бързо надолу по стълбите, но след като слезе, застана по средата на тротоара, несигурна как да действа нататък и бутана от минувачите.

Дясната ръка я болеше.

Дясната ръка я болеше, защото кокалчетата й кървяха.

Кокалчетата й кървяха, защото ги бе разранила в челюстта на мъжа, който допреди пет минути бе неин работодател.

Това бе уравнение, което все още не можеше да реши.

Кенеди бе раздразнена и доста изненадана от невъздържаното си избухване. При нормални обстоятелства, ако клиентът направеше сексистка забележка или се опиташе да я опипа, или дори се усъмнеше в професионалните й способности, тя се справяше с положението спокойно и опитно и се измъкваше без проблеми. В никакъв случай и при никакви обстоятелства не би го ударила.

Но дори не можеше да си спомни последния път, когато се бе чувствала нормално.

Разтривайки предпазливо наранената си ръка, тя се вля в солидния поток минувачи и туристи. Искаше да се прибере у дома и да накисне дланта си в студена вода. Искаше и сериозно, силно питие, последвано от още по-силно. Единственият проблем с това бе Изи. Не беше сигурна колко още може да се срине денят й, без да падне на дъното. Нито пък какви може да са последствията, ако влезе неочаквано при Изи по средата на работния й ден и без предупреждение. Последния път, когато това се случи…

Кенеди се помъчи да отклони мисли от тази посока, но не и преди да види отново образа, който се опитваше да избегне, и да изпита познатите чувства: горчива ярост, подсилена от ужасяваща празнота като евтино уиски върху лед.

Затова не се прибра у дома, а влезе в бар — невзрачно място от голяма верига с пресилено весело име, украсено с бурета, и си поръча уиски. Отпиваше мрачно и се чудеше какво ще последва. Работата в „Сандхърст Балантайн“ трябваше да е началото на нещо хубаво, но да удариш жестоко шефа си значително намалява шансовете той да те препоръча на приятелите си. И ето я тук, без никакви клиенти, с празен тефтер за ангажименти и изневеряваща приятелка. Бъдещето изглеждаше страхотно.

Великолепната фигура на Кенеди и дългата й руса коса привличаха вниманието на другите пиещи през деня. Или това просто бе обичайният интерес към жена в униформа. Нейната бе изключително строга — полицейски син гащеризон и черни войнишки обувки, но за някои мъже самото наличие на униформа бе достатъчно. Тя тъкмо довършваше уискито си, когато телефонът й звънна.

Кенеди го извади бързо, изпълнена с внезапна надежда: понякога се отваря врата точно когато друга се затвори.

Но се обаждаше Емил Гасан. Той беше историк в шотландски университет, с когото се бе запознала при стар случай — единствената тема, по което би разговарял с нея. Кенеди отхвърли обаждането и метна телефона обратно в чантата си.

Зачуди се дали да прекара деня в скитане из Лондон: да посети галерия или да отиде на кино. Но това бе абсурдно. Не бягаше от училище, а бе останала без работа и нямаше смисъл да отлага. Изпъна рамене и се отправи към вкъщи.

Домът й се намираше в Пимлико — кратко пътуване в претъпканото метро, но после — дълга разходка по Воксхол Бридж Роуд. Достатъчно дълга, за да й даде възможност да преразгледа по-раншния си реторичен въпрос, докато стигне до апартамента си. Къде точно е дъното напоследък? И наистина ли иска да узнае?

Вдигна доста шум с ключа си в ключалката, затътри крака по пода и затвори вратата с трясък. Когато влезе в коридора, Изи се появи да я посрещне — от дневната, а не от спалнята, за облекчение на Кенеди.

По-ниска и мургава от Кенеди, Изи се открояваше значително повече: енергична и гъвкава топчица от сексапил, ни най-малко ненарушен от широкия й ханш. Вторачи се в Кенеди от края на коридора, излъчвайки едновременно изненада и подозрение, и отметна косата от шоколадовокафявите си очи.

— Здрасти — каза тя.

— И на теб — отвърна Кенеди.

— Ще получа ли целувка?

Добър въпрос, но Хедър не разполагаше с отговор, нито с идея как да се измъкне. Пристъпи гузно напред, целуна Изи по бузата, после мина покрай нея.

Изи я загледа как се отдалечава.

— Рано се прибра — отбеляза тя. — Какво, да не би да си започнала да ме проверяваш?

— Не — отговори Кенеди. — Защо? Трябва ли да го правя?

— Не.

— Добре тогава.

Изглежда бяха стигнали до края на този разговор. Кенеди влезе в дневната, като се отби в кухнята, за да сложи лед в чаша. Но когато отвори шкафа с напитките и се видя в огледалото на гърба му, загуби ентусиазма си. Вече бе изпила едно. Ако се вцепенеше в единайсет сутринта, щеше лесно да се разплаче.

Изи я последва в стаята.

— Какво е станало? — попита тя. — Не трябва ли да си в „Шитхаус Бригадун“2 тази сутрин?

— „Сандхърст Балантайн“.

— Да де. При тях.

— Бях — завъртя се към нея Кенеди с бутилка в ръка.

— Предаде ли им доклада си?

— Опитах се.

Изи наклони глава настрани и я погледна смешно озадачена, което Кенеди би намерила за привлекателно, ако беше в друго настроение. Сега обаче само се раздразни.

— Клиентът отказа да ме изслуша. Нареди ми да не предавам доклада. Предложи да ми плати премия, ако го изхвърля и дам на смотания му малък отдел добра характеристика.

— Не разбирам — каза Изи.

Кенеди напъха бутилката уиски обратно в шкафа, после я извади отново и си наля.

— Правдоподобно за опровержение — промърмори тя, докато действаше. — Докладът твърди, че във фирмата има поне един или вероятно двама души, които търгуват с акции на клиенти благодарение на поверителна информация. Ако Кенууд знае за това, трябва да направи нещо по въпроса. А тъй като единият от двамата мошеници, сигурният, а не заподозреният, е началникът му, той реши, че предпочита да не знае.

— Защо тогава въобще те е назначил? — учуди се Изи. — Това е тъпо.

Кенеди кимна и отпи от силното уиски. Намръщи се погнусено. Вкусът на Изи относно алкохола беше кошмарен. Но все пак допи чашата.

— Угодничеството е част от работата му. Трябваше да си даде вид, че върши нещо, но се надяваше да се върна с празни ръце. Но когато не го направих…

Тя замълча.

— И ти взе ли я? — попита Изи.

— Кое да взема?

— Премията.

Кенеди въздъхна и остави празната си чаша на масата.

— Не, Изи, не я взех. Той се измъкна от отговорност като накисна мен. Ако взема подкупа и след година-две финансовата комисия проведе разследване, Кенууд може да каже, че аз съм укрила информацията. Тогава той ще е на чисто, а комисията ще се нахвърли върху мен.

— А, добре — кимна Изи и изражението й се промени. — И?

Кенеди й показа кокалчетата си, покрити със собствената й съсирена кръв.

Изи хвана ръката й и я целуна.

— Браво на теб, бебчо — каза тя. — Стига да не те съди. Ще те съди ли?

— Не мисля така. Когато съм насаме с някого, винаги правя запис. И го записах как ми прави непочтеното предложение. Ще изпратя доклада бездруго на него, на началника му и на президента на фирмата. За съжаление той все още ми дължи половината сума за работата. А когато си тръгнах, не се бръкна за чековата си книжка.

— Някакви други клиенти на хоризонта?

— Пълна суша, Изи. Тази работа трябваше да ми осигури препоръки за други компании в града, имащи нужда от охрана, с която не могат да се справят сами. Но си мисля, че това вече няма да се получи.

Изи изглеждаше противно развеселена от лошата новина.

— Добре — каза тя. — Значи за известно време ще бъдеш държанка. Ще живееш от неморални доходи.

Шегуваше се, но Кенеди не се засмя. Не можеше да й прости.

— Честно казано — отвърна тя, — това звучи като един от кръговете на ада.

В този момент осъзна, че се бе прибрала у дома, за да предизвика скандал. Сериозна разправия за верността и отговорността. Вероятно щеше да се почувства облекчена през първите пет минути, а после щеше да се разкае, че храни и себе си, и жената, която би трябвало да обича, с парчета счупено стъкло. Трябваше да излезе от къщи. Нямаше къде да отиде, но просто се налагаше да се махне.

— Слизам долу — промърмори тя. — Трябва да опаковам някои от нещата на татко. Ако се мотая тук, само ще ти губя времето.

— Или пък ще ме вдъхновиш — отвърна Изи, но Кенеди вече излизаше. — Хедър…

— Добре съм.

— Още не ми се налага да работя. Бихме могли…

— Казах, че съм добре.

Чу звука, който Изи издаде. Може би въздишка или накъсан дъх. Не погледна назад.

Долу, в собствения си апартамент, тя започна да хвърля различни предмети в кашоните, да отваря вратите на гардероба и да ги затваря, да се разхожда от стая в стая в безплодна пантомима на целенасоченост и заетост.

Съвместният живот с Изи бе изглеждал логична постъпка след смъртта на бащата на Кенеди. През последната година от живота му Изи фактически бе медицинската сестра на Питър Кенеди, неговата гувернантка или и двете. Това всъщност ги събра с Хедър. Кенеди беше изгряваща звезда в следствения отдел на полицията, дните й бяха дълги и непредвидими и тя се нуждаеше от близък човек, който можеше да се притече на помощ в последния момент. Изи беше идеална, защото макар да бе постоянна, работата й беше на секс телефон. Задълженията й на мажоретка за мастурбация бяха леки и можеше да ги изпълнява навсякъде. Единственото нужно оборудване беше мобилният телефон и мръснишкото съзнание, а Изи притежаваше и двете.

Причината да станат любовници, беше всичко друго, но не и неизбежна. Започна се по времето, след като Кенеди бе изритана от полицията, което означаваше, че си е у дома винаги, когато и Изи е там. Връзката им се разви през следващите месеци и когато Питър почина, изглеждаше съвсем естествено Кенеди да се пренесе при Изи. Апартаментът, който бе споделяла с баща си, приличаше на музей. Преместването, макар и само на горния етаж, й се стори бягство от тази среда.

Но бягството зависеше от много неща и си имаше правила. Едното от тях беше, че не можеш да избягаш от проблемите си. И макар работата на Изи да бе унизителна и неприятна, тя дори не си помисляше да напусне. Падаше си силно по секса, а когато не го правеше, обичаше да говори за него.

А както се оказа, обичаше и да го прави дори когато Кенеди не беше наоколо.

Сега съвместният им живот бе в застой: вечната драма на хванатите в изневяра — Изи, бързаща да се покрие, смотан младеж, който се опитваше да разбере какво става, и Кенеди, застанала до вратата с ококорени очи и бясна.

Изи никога не й бе обещавала вярност, а и бездруго правеше разлика между жени и мъже. Жените бяха любовници, партньори, сродни души. Мъжете бяха тръпка, която удовлетворяваше от време на време. Кенеди никога не бе смятала изтръгването на обещания за необходимо или желателно. В мизерната история на сексуалния си живот не бе имала повече от една любовница едновременно и това й се струваше предостатъчно.

Трябваше да прости на Изи. Или пък да се изнесе със злобна забележка от рода на: „Виж какво изпускаш, скъпа“. Не можеше да направи нито едно от двете. Пасивната агресия на обвиненията, укорите и мрачното отдалечаване бе ужасната среда.

Телефонът й звънна. Тя погледна екранчето и видя, че отново се обажда Емил Гасан. Предаде се и отговори, но само за да му каже, че моментът не е подходящ.

Гасан обаче я изпревари.

— Хедър, търся те цял ден. Страшно се радвам, че най-после те хванах.

Тя се опита да го отклони.

— Професоре…

— Емил — прекъсна я той.

Кенеди не му обърна внимание. Не искаше да се обръща към него с малкото му име. В известна степен дори й се струваше нередно, че сухият и упорит професор има малко име.

— Професоре, наистина не мога да говоря сега. Заета съм.

— О!

Гасан звучеше по-мрачен от обикновено и Кенеди бе обзета от угризения. Знаеше защо й се обажда и какво означава това за него. Ставаше дума за онзи стар случай. Най-голямото откритие в научната му кариера бе нещо, което не можеше да обсъжда с никого освен с нея. И често му се налагаше да си излее яда. Разказваше й неща, които и двамата вече знаеха, а тя трябваше да го слуша. Смяташе това за услуга. А тези разговори й показваха през какво минаваше Изи по време на работния си ден.

— Просто… нали разбираш… напрегната работа — оправда се тя. — Ще ти звънна по-нататък през седмицата.

— Значи графикът ти е натоварен? — попита Гасан. — Не разполагаш със свободно време да приемеш и друга задача?

— Да приема…? — озадачи се Кенеди и въпреки настроението си се развесели. — Какво? Да не би да се нуждаеш от детектив, Емил? Искаш да открия изчезнала от библиотеката книга или нещо такова?

— Да. Нещо такова. Ако беше свободна, щях да те помоля да поемеш малко работа. Много поверителна и добре платена. За сегашния ми работодател.

Кенеди се поколеба. Беше адски лицемерно и абсурдно да се отметне така безсрамно и бързо, но наистина се нуждаеше от пари. А още повече се нуждаеше от нещо, което да я държи вън от апартамента, докато реши как да постъпи с Изи.

— И кой е сегашният ти работодател, професоре?

Той й каза и веждите й се повдигнаха изненадано. Определено беше стъпка нагоре от градските мръсници.

— Веднага ще дойда — заяви тя.

2.

Големият двор на Британския музей бе като галерия от шепоти, усилваща околните звуци така, че Кенеди се чувстваше буквално обвита от разговорите на хората наоколо. В същото време близките звуци достигаха до нея приглушени и изкривени. Акустиката определено бе странна.

Или пък тя просто мразеше Големия двор, защото когато идваше тук с баща си като малка, това си беше истински открит, изпълнен с въздух двор. Спомняше си как държеше здраво ръката на баща си, когато той я поведе по осветения от слънцето двор към катедралата от миналото — място, където бе оживен, щастлив и у дома си, където като по чудо имаше нещо, което желаеше да сподели с нея.

Сега Големият двор имаше покрив от блестящи стъклени ромбове, които гледаха към читалнята и галерията. Светлината в просторното, но закрито място бе сива като зимен следобед. Беше впечатляващ успех на инженерството, но й се струваше, че в него има нещо извратено. Защо да криеш небето, а после да правиш фалшиво небе?

Кенеди се настани в едно от трите кафенета и започна да брои ромбовете, докато чака Гасан. Познавайки го добре, тя се бе облякла официално в светлосин костюм с панталон и сиви ботуши и бе прибрала рошавата си руса коса в спретнато кокче. Редът и официалността бяха на челно място в списъка от добродетели на Емил Гасан.

Видя го отдалеч как си пробива път през огромното пространство с деловото достойнство на оберкелнер. Беше облечен много по-добре от келнер обаче. Синият му костюм с жилетка с отличителните шевове на Енцо Товаре на джоба изглеждаше нов и безсрамно скъп. Гасан й протегна ръка още преди да стигне до нея.

— Хедър, чудесно е, че дойде. Страшно се радвам да те видя отново.

Изглеждаше искрен и тя се почувства обезоръжена от сияйната му усмивка. Протегна му ръка и той я разтърси енергично.

— Професоре — каза тя, после се предаде. — Емил. Мина доста време. Нямах представа, че работиш в Лондон.

Той повдигна рамене объркано.

— И аз нямах. До миналата седмица. Бях си още в Сейнт Андрюс и преподавах история на Ранното средновековие. Но бях издирен от работодателя.

— И започна работа само след седмица?

Кенеди демонстрира силното учудване, което той очевидно очакваше от нея.

— След един ден! От борда на музея ми се обадиха и попитаха дали искам да отговарям за колекцията в склада. Е, не ми се обадиха директно. Звънна ми Мерилин Милтън от „Валидъс Тръст“, независима група, която спонсорира проучванията ми през последните две години. Спонсор е и на Британския музей и Британската библиотека. Знаеш ли, че те са били една и съща институция до преместването на библиотеката през 1997 година?

Кенеди сви рамене. Не бе убедена дали го знае, или не, но не искаше да забавя Гасан с излишни обяснения.

— Както и да е — продължи той, — мястото се освободило по трагична причина. Предишният титуляр, Каръл Лиополд, получила инсулт. Мерилин се свърза с мен и ми предложи да кандидатствам, като ми обеща да уведоми комитета за назначенията, че съм одобрен от „Валидъс“. Канех се да откажа. Нали разбираш, напускането ми по средата на семестъра причинява доста неудобства. Но в крайна сметка, бордът на музея толкова държеше да ме вземе, че сключи отделна сделка с университета. Назначиха преподавател, който да ме замени, докато… не, не, не ставай.

Кенеди се бе надигнала със знак, че ще отиде да вземе кафе и за двама им. Ужасно й се искаше да прекъсне словоизлиянията му. Но Гасан отхвърли любезното й предложение. Забърза към щанда и когато се върна, на таблата му имаше две парчета морковена торта и две кафета. Очевидно той гледаше на срещата им като на празненство и тя щеше да го остави да се наприказва, преди да й обясни защо я бе повикал тук.

— Е — каза Кенеди, — значи отговаряш за… какво точно беше?

— Колекцията на склад.

— И какво е това?

— Всичко — щастливо отговори той. — Е, почти всичко. По-точно всичко, което не е по рафтовете. Както можеш да предположиш, музейната колекция е огромна. Онази част от нея, която е на разположение на обществеността, представлява приблизително един процент от всичко.

Кенеди се ококори почтително.

— Един процент!

— Брой — ухили се той весело и вдигна костелив пръст. — Един. Остатъкът от колекцията се помещава в над две хиляди квадратни метра складове и струва на музея дванайсет милиона лири годишно за поддръжка.

Кенеди отпи от кафето, но отхвърли изкусителната примамка на тортата. Навремето, когато още работеше в полицията, стресът и физическите усилия я поддържаха слаба, независимо какво ядеше и пиеше. През последните няколко години обаче й се наложи да се научи да се въздържа.

— Сигурно си адски горд — каза тя на Гасан. — Положили са страхотни усилия, за да те привлекат.

Професорът изигра кратка пантомима с престорено скромно въртене на очи и свиване на рамене.

— В известен смисъл това ми се струва нещо като кулминация — призна той. — Винаги съм смятал, че преподаването ми пречи да допринасям достатъчно за науката. Сега… ще ми позволяват, дори ще ме подтикват да публикувам, но въобще няма да имам обществени задължения.

Кенеди се замисли над думите му и си припомни какво беше казала на Изи за кръговете на ада. Идеята да прекара живота си в подземен трезор, без да има причина да излезе навън, правеше безкрайните мръснишки разговори на Изи да изглеждат като земен рай.

— Е — каза тя, заговаряйки най-после по темата, — къде е моето място?

Гасан тъкмо бе лапнал парче торта, осигурявайки й кратката тишина, през която да зададе въпроса си. Той преглътна набързо, за да може да отговори.

— Имаше взлом — обясни най-накрая, като избърса грижливо долната си устна с ъгъла на салфетката. — Преди месец. През нощта в понеделник, двайсет и четвърти юли.

— В складовете? — попита Кенеди. — А не в самия музей?

Той кимна решително.

— В складираната колекция, за която сега отговарям аз. Който и да е извършил престъплението, е бил много опитен. Успял е да влезе и излезе без и една от алармите да изпищи.

— Откъде тогава знаеш, че е имало взлом? Чакай, позволи ми да отгатна. По празнините по рафтовете?

— Не, не — увери я Гасан. — Всъщност, доколкото знаем, нищо не липсва. Не, открихме взлома няколко часа след като е бил извършен, при това по доста тревожен начин. Взломаджията е оставил нож зад себе си. Един от пазачите го намери на следващата сутрин. Лежеше на пода. И очевидно е бил използван. По острието имаше кръв. След грижливо разследване се оказа, че камерата е записала как взломаджията бяга, като се изкатерва през един от панелите на окачения таван.

— Чакай — спря го Кенеди. — Нека си изясня нещата. Има взлом, без да е откраднато нищо, и кървав нож, без да е наранен никой?

— Ами ние предполагаме, че някой е бил наранен. Но е вярно, че на местопрестъплението нямаше труп, слава богу, а не знаем кой е бил наранен и как. Много притеснително. Беше ни ужасно трудно да запазим историята вън от новините. Нещо подобно щеше да предизвика страхотна сензация.

— Да, предполагам, че е така — съгласи се Кенеди. — Но казваш, че разполагате със запис на взломаджията?

— Да, но той е маскиран и е трудно да се разбере нещо за него, освен това, че е мъж и е с празни ръце. Ако се вгледаш в записа отблизо, виждаш, че носи малка чанта, но в нея не може да е имало повече от няколко предмета. А бързата инвентаризация показа, че всичко си е на мястото. Все пак в колекцията има три милиона двеста и петдесет хиляди предмета, така че е възможно да сме пропуснали нещо.

Кенеди се замисли. Опитен крадец се промъква покрай сериозна система от ключалки и аларми, за да проникне в колекция от ценни и леснопреносими предмети. Но не си прави труда да си донесе голяма пазарска чанта, нито пък открадва нещо достатъчно значително, за да бъде забелязано. Това означаваше железен самоконтрол или беше специфично изявление. А бе оставил и нож. Дали това бе някакво послание? Заплаха? Лоша шега? Който и вътрешен орган да ръководеше инстинкта й на детектив, в момента действаше с пълна сила. Кенеди бе дошла тук, за да направи услуга на професора, а и заради парите. Но трябваше да признае, че бе силно заинтригувана.

— Каква е задачата ми? — попита тя.

Гасан вдигна ръка и сви кутрето си, после започна да отброява с показалеца на другата си ръка.

— Три задачи — отвърна той. — Ако приемеш. Първо, искаме да знаем как е бил осъществен взломът, за да премахнем дефекта в охраната.

Кенеди кимна. И тя си бе помислила същото.

— Второ, искаме да знаем дали нещо е било откраднато. А ако отговорът е отрицателен, искаме да научим какво е правил взломаджията, докато е бил в помещенията ни. Ако е имало вандализъм, това може да е дори по-сериозно от кражбата. А, да, бихме искали да узнаем и кой е бил наранен, разбира се — добави той.

— И трето?

— Искаме да намериш взломаджията. И ако се налага, да го арестуваш.

— Вече не работя в полицията, Емил.

— Знам. Разбира се, знам и защо. Просто те молим да ни предоставиш фактите — досието, уликите и всичко, което си открила. И да оставиш останалото на нас. Ако решим, че е необходимо, ще уведомим полицията.

— Мога ли да задам глупав въпрос?

— Винаги.

— Защо полицията вече не се занимава със случая?

Гасан се заигра с остатъка от тортата си.

— Това е положение, което наследих — предпазливо каза той. — Имаше полицейско разследване, но не бе особено сполучливо. Проникването в помещенията не е престъпление, освен ако има щети, а това беше единственото престъпление, което можехме да докажем. Разследването замря и музеят се примири. Вече бяха решили, че ще е по-разумно да се отнесем по-дискретно към въпроса. Мерилин Милтън настоя, че попечителите на музея искали аз лично да се справя с проблема, при това без участието на официални агенции.

Кенеди се усмихна.

— И ти се сети за мен?

Гасан отговори на усмивката й.

— Най-неофициалната личност, която познавам.

— Добре — кимна тя. — Ще се наложи да заговоря за пари, защото…

— Разбира се! — възкликна Гасан. — Извини ме, че не споменах за това по-рано.

Той бръкна в джоба си, извади лист хартия и го плъзна по масата към нея. Беше чек на нейно име от банковата сметка на „Валидъс Тръст“. Отпечатаната сума възлизаше на двайсет хиляди лири. Кенеди се вторачи в четирите нули. Фактът, че пред тях имаше и друга цифра, веднага разграничи тази работа от предишната й.

— Приемлива ли е сумата? — попита Гасан.

— Да — прямо отговори тя. — Напълно. Но бих искала да определим условията на договора ми. Не се обиждай, но задача номер три — намирането на взломаджията — може да се окаже непосилна, ако не успея да се сдобия с други следи към него. Не искам да работя по този случай цял живот. Нито пък да ми се наложи да връщам парите.

— Това е съвсем логично. Мерилин отбеляза, че това е заплащане за четири седмици от времето ти, което ще е посветено изключително на нас, ако това е възможно. Но ако имаш други случаи…

— Нямам други случаи. Това бяха дивотии.

— Е, бива те в дивотиите.

— Благодаря. На кого ще докладвам?

— Ще докладваш на мен, а аз — директно на борда на музея и на „Валидъс“. Те са нещо като мои посредници и музеят няма проблеми с това. Що се отнася до правомощията ти, предлагам да ти дам пълномощно. Така ще можеш да правиш всичко, което мога и аз. Да говориш с персонала. Да обикаляш цялата сграда. И да имаш пълен достъп до информацията.

— И да се консултирам с хора извън музея?

Професорът сви устни.

— Когато е подходящо. И стига да се поддържа пълна дискретност. Мисля, че това е разумно условие.

— Напълно. Ще поема работата.

— Радвам се да го чуя.

Гасан размаха ръце във въздуха, изглеждаше готов да се наведе и да я прегърне.

— Добре — каза Кенеди, като предотврати действията му, — искаш ли да ми покажеш местопрестъплението?

— Разбира се.

Професорът стана и й махна да го последва.

3.

Представата за музейните складове, която се въртеше в главата на Кенеди, беше много романтична. Беше си представяла подземни коридори с готически тавани и ултрамодерни стоманени врати като тези на банковите трезори. Или пък гигантският склад от първия филм с Индиана Джоунс, с безкрайни чудеса, подредени в еднакви сандъци — пещерата на Аладин в камуфлажни цветове. Действителността се оказа много по-прозаична. Главното складово помещение дори не се намираше в музея, а беше в съвсем отделна сграда, Райгейт Хаус, на улица „Сейнт Питър“ в Излингтън, на десет минути път с такси. Кенеди се зачуди за миг защо Гасан въобще я бе повикал в Британския музей, но отговорът бе очевиден. Той искаше да се похвали с добрия си късмет и с престижната си нова работа и явно смяташе, че Големият двор е по-подходяща сцена от мястото, към което се бяха отправили сега.

Оказа се прав. Сградата, пред която спря таксито, бе анонимен груб блок с бетонна фасада, леко оживена от украса от камъни. Гледката може да е била приятна, когато постройката е била нова, но сега повечето декоративни камъни бяха паднали, оставяйки празнини, позеленели от мъх. Ефектът бе като от сипаничаво лице на болник.

Кенеди напомни за бюджета от дванайсет милиона лири, който Гасан бе споменал. Част от парите можеха да се употребят за ремонт, нали?

— Така е — увери я професорът бързо. — Но не искаме да рекламираме какво се помещава тук. Държим да не привличаме внимание.

Той й посочи надписа до входа. Той гласеше само „Райгейт Хаус“ и въобще не споменаваше Британския музей. Да, това бе ефективен камуфлаж.

Вътре беше нещо различно. Мокетът във фоайето беше дебел и мек, а автоматичните врати се отваряха пред тях безшумно. Кенеди усети колко е дебел бетонът под грозните декоративни камъни. Разбра го по акустиката — всички звуци наоколо бяха заглушени напълно.

Бюрото на рецепцията бе с размера на малка яхта. Дежурната беше едрогърда червенокоска, чиято бяла блуза бе закопчана догоре. Тя позна Гасан и го поздрави любезно, дори топло, но хвърли на Кенеди колеблив проучващ поглед, който граничеше с открито подозрение. Хедър се зачуди дали професорът знае какъв удар бе направил само за една седмица. Ако останалата част от обитателите на сградата си падаха по него така, както рецепционистката, значи успехът му бе страхотен.

Гасан представи посетителката си със собственическа гордост.

— Това е сержант Кенеди, Лорейн. Тук е по настояване на борда, за да разследва взлома. Би ли могла да звъннеш на Глин Торндайк и да му съобщиш, че се нуждаем от достъп до стая 37?

Изчакаха до бариерата.

— Охраната е моя отговорност — обясни Гасан на Кенеди, — но Торндайк координира работата на персонала и шефовете и докладва пряко на мен.

Думите му подхождаха на представянето й като сержант въпреки факта, че тя вече въобще нямаше ранг: Гасан обичаше да използва хората около себе си като опора, върху която да гради егото си.

Встрани от тях се отвори врата и се появи униформен пазач. Изглеждаше адски млад, едва ли не тийнейджър, и имаше високата дългокрака фигура, харесвана от момичетата и любезно пренебрегвана от момчетата. Светлата му коса бе подстригана по войнишки, но сините му очи бяха бебешко ярки и това унищожаваше ефекта. Той се представи на Гасан, почти готов да козирува.

— Аз съм Ръш, господине — каза той. — Господин Торндайк ми обясни, че трябва да ви отворя няколко врати.

— Всъщност — прекъсна го Кенеди — мисля, че преди всичко се нуждая от обиколка на сградата. Възможно ли е това, професоре?

— Разбира се — отговори Гасан.

Младежът изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Би трябвало да съм до вратата за персонала — каза той. — Май няма да е лошо да попитам господин Торндайк, преди да…

— Аз съм отговорен за това — изсумтя Гасан, пренебрегвайки възражението му. — Сержант Кенеди е професионален консултант по охраната, експерт с дълги години стаж в полицията. Късметлии сме, че е при нас, и трябва да помогнем на разследването й по всички възможни начини.

Обиколката отне повече време, отколкото Кенеди бе очаквала. Изглежда обходиха цялата или поне по-голямата част от сградата, но беше трудно да се каже, тъй като вътрешната структура на Райгейт Хаус бе кошмарно еднородна. Състоеше се от десетки почти еднакви стаи с високи тавани, прохладни, с енергоспестяващо осветление, което се засилваше постепенно, стотици метри коридори с проверки на пропуските на всеки ъгъл и противопожарни врати, насичащи коридорите в тесни помещения. Имаше лека, но упорита миризма, която бе трудно да определиш. Накрая Кенеди реши, че й напомня за кабината на самолет с рециклиран многократно въздух.

Докато обикаляха складовете, Ръш възхваляваше чудесата им. Кенеди си помисли, че младежът се опитва да си придаде авторитетния вид на стар и опитен служител, но звучи така, сякаш е наизустил текстовете от ориентационната лекция. Той им обясни, че охранителните системи са наистина добри, едва ли не произведения на изкуството. По всички външни врати и прозорци имаше аларми за натиск и проникване, сензори за движение в повечето стаи и на възлови места из сградата бяха разположени електронни уреди, които отчитаха използването на всеки ключ и всяко влизане и излизане.

— Камери? — попита Кенеди, която още не бе видяла никакви.

— А, да, навсякъде — увери я Ръш. — Но няма как да ги видите. Вградени са в ъглите, корнизите и т.н. Използваме система, наречена ППЧЕД, сержант Кенеди, „Предотвратяване на престъпления чрез екологичен дизайн“. Показвате на хората къде са разположени камерите ви, ако искате да регулирате поведението на голямо обществено място, нали? Например в универсален магазин или многоетажен паркинг. Големия брат те наблюдава, нещо такова. Но ние маскираме камерите си, защото това е запечатано помещение. Неупълномощен човек няма да влезе тук, освен ако е с взлом. И камерите са предназначени да залавят престъпниците по време на престъплението.

Включително и собствените ви служители, помисли си Кенеди. Очевидните камери вършеха две неща едновременно — възпираха престъпниците и записваха престъпленията. Това, което не правеха, бе да регулират поведението на хората, работещи с колекцията ежедневно. Системата предотвратяваше неприятните изненади, гледайки на всички като на врагове. Ръш не си направи труда да спомене, че насред всички тези технологични чудеса е самата колекция, но докато се движеха от стая в стая, Кенеди не можа да се въздържи да не разгледа масивните скулптури, индианските тотеми, канутата, изработени от кора, и рицарските брони. По-дребните предмети, точно както беше очаквала, се съхраняваха в сандъци, подредени до стените, или върху километри рафтове от стоманеносив метал. Едрите неща обаче си стояха на открито. Стая 37 бе една от най-незабележителните в това отношение. Беше пълна с рафтове и кашони и нищо друго. Надникнаха вътре, но не влязоха, защото Кенеди още не бе готова да се съсредоточи върху нея. Искаше първо да си състави мнение за цялата сграда.

— Екологичният ни контрол също е произведение на изкуството — похвали се Гасан, докато вървяха напред. — Температура, влажност, осветление — всичко се регулира и наблюдава непрестанно.

— Какво е това? — попита Кенеди, като посочи сива кутия на стената точно до познатата червена кутия с противопожарната аларма.

Двете кутии бяха еднакви по размер и форма, но на сивата имаше етикет „Охрана“. И също като противопожарната аларма тя имаше правоъгълно стъкло, на което пишеше „Натисни тук“.

— Още един от детайлите на охраната — обясни Гасан. — Инсталиран от предшественика ми, доктор Лиополд. Чупенето на стъклото или натискането на бутона предизвиква заключването на всички вътрешни врати. Външните врати и прозорците също се заключват, а охранителните капаци се спускат. Сградата се превръща в затвор.

Ръш стоеше на няколко метра от тях и им държеше вратата отворена. Пристъпи зад Кенеди, след като Гасан вече бе влязъл.

— Не е много полезна — промърмори той поверително в ухото й.

Тя го изгледа учудено.

— Как така?

— Ами задвижва се ръчно. Не е свързана със сензорите за движение и камерите. Няма автоматично задвижване.

Професор Гасан ги чу въпреки тихия им шепот.

— Заради риска от нараняване на евентуалния натрапник — каза той, като изгледа Ръш неодобрително, преди да насочи вниманието си обратно към Кенеди. — Имаме правни и етични отговорности.

— Алармата е свързана с местния полицейски участък, господине — напомни му Ръш. — А средното време за реакция е дванайсет минути.

— Но все пак ние ще носим отговорността — възрази Гасан.

Ръш тръгна напред. Знаеше кога е победен. Завърши обиколката, като ги заведе на покрива. Посочи им алармите за натиск и движение, камерите и мрежата от бодлива тел, ограждаща целия покрив.

— Всичко това е ново — съобщи той на Кенеди. — Преди бяхме доста уязвими тук. А сега сме… — Той се поколеба.

— Произведение на изкуството? — помогна му тя.

— Да, наистина. Адски е впечатляващо.

Кенеди се замота наоколо, търсейки възможни места за проникване. Имаше тръби за климатиците, достатъчно големи да поберат човешко тяло, но отворите им бяха покрити с тежки метални решетки, приковани по местата си, а и по нищо не личеше някоя от тях да е била докосвана. Вратата, откъдето излязоха на покрива, бе от яка стомана с ключалка с комбинация и три мощни резета. Дори нямаше дръжка от тази страна.

Двамата мъже я изчакаха търпеливо да завърши инспекцията. Кенеди отиде до ръба на покрива и огледа земята долу и подходите към сградата. Нямаше близки съседи. Постройката стоеше самотна с поне два метра празно място от всички страни. Не се виждаха дървета или стълбове, по които би могъл да се изкатери някой.

Разбира се, имаше отводнителни тръби, но на чести интервали по дължината им Кенеди забеляза острите шипове на скоби против катерене. Освен това видя и камерите, които се въртяха на поставките си и покриваха всичко отдолу.

Тя се върна при Ръш и Гасан.

— Не сте записали никого на тези камери, нали? — попита тя, посочвайки камерите.

— Имате предвид от нощта на взлома? — Ръш поклати глава. — Не. Прегледахме всички външни записи още от момента, когато заключихме вратите предишната вечер. Нищичко. Дори не и птиче.

— Добре — кимна Кенеди. — Свърших тук. Благодаря за търпението.

— Е, открихте ли нещо вече? — срамежливо попита Ръш.

Вярата му в детективските й способности беше трогателна.

— Още не — отговори Кенеди. — Но бих искала да видя записите от стая 37 — частта, в която взломаджията се появява. А после ще се върна да разгледам внимателно стаята.

Влязоха в помещението за наблюдение, което бе с размера на килер. Ръш отвори заключен стоманен шкаф и извади един от стотината дискове, които бяха подредени там.

Имаше само един стол и Гасан настоя Кенеди да се настани на него, макар това да означаваше, че Ръш трябва да клечи, за да управлява плейъра. Той плъзна диска в устройството, което представляваше стоманена плоча без бутони, отвори прозорец в компютъра и вкара съответния час. На екрана се отвори втори прозорец: записът от камерата. Кенеди се вторачи в помещението, което можеше да е всяка от десетките стаи, откъдето бе минала.

— Стая 37 — заяви Ръш с леко драматичен тон. — В нощта на понеделник, двайсет и четвърти.

Гледката бе откъм тавана. Рафт я разделяше на две, така че се вгледаха в две успоредни пътеки. Всичко беше спокойно и неподвижно. Образът можеше да е от снимка, ако часовникът на камерата не отброяваше секундите и минутите.

— Можеш ли да увеличиш образа? — попита Кенеди.

Ръш се заигра с менютата на компютъра, но нищо не се получи.

— Съжалявам. Не познавам системата толкова добре.

Внезапно се появи фигура, облечена от глава до пети в черно и с черна маска, типичен образ на агент от специалните служби от популярните филми. Загадъчното несъответствие накара Кенеди да настръхне леко. Въпреки обяснението на Гасан по-рано й бе невъзможно да определи дали вижда мъж или жена, макар че от който и пол да бе човекът, беше млад и силен. Фигурата се изкатери по рафта като по стълба, бутна нещо, което не се виждаше на екрана, и изчезна от погледите им. Цялото действие отне не повече от двайсет секунди.

Ръш върна момента, в който фигурата изчезваше от екрана, и спря плейъра, така че образът застина пред очите им.

— Панел в тавана — каза той, като посочи монитора. — Влязъл е в окачения таван.

— А после?

— Нямаме представа. Огледахме там, но не открихме и следа от него.

— Някой имал ли е достъп до стаята след взлома? — попита Кенеди.

— Ние влязохме вътре. Имам предвид охранителния екип. Веднага след като видяхме записа от камерата. После полицията дойде и претърси стаята. А докато ченгетата бяха още там, няколко служители провериха дали нещо липсва. Но го извършиха под наблюдението на полицията. Оттогава до стаята няма достъп.

— Добре — кимна Кенеди. — Значи отиваме там.

4.

Гасан се извини, че се налага да ги остави, защото трябва да свърши някаква работа, преди да си тръгне. Помоли Кенеди да се отбие при него, когато приключи с проверката, но тя реши да се престори, че не го е чула.

На път към стая 37 тя се опита да накара Ръш да поговори за себе си. Повечето охранители, които познаваше, бяха бивши ченгета или военни, а понякога и бивши престъпници. Бе любопитна защо някой би започнал подобна работа веднага след училище. Но Ръш беше свенлив и не искаше да говори за себе си.

Стаята беше също така незабележителна и при втория оглед. Редица след редица опаковъчни сандъци и кашони и стълба, облегната на едната стена. Нямаше ни един от едрите и интересни предмети, които се издигаха над стелажите по другите стаи.

Кенеди се разходи по пътеките между рафтовете. Както вече бе чула, не изглеждаше нещо да е било пипано. Нямаше никакви следи, нито кашони, които да не са на мястото си. По прахта можеше да са оставени отпечатъци или следи, че нещо е било местено, но пък нямаше прах. Макар и заключено от три седмици, мястото бе безукорно чисто.

Тя се върна при Ръш, който нагласяше стълбата.

— Ето — каза той, като посочи нагоре. — Ето тук се е изкатерил. Кобет и аз се качихме горе да проверим, докато чакахме ченгетата. После те изпратиха свои хора горе, затова не мога да твърдя, че нищо не е било пипано.

Той подаде на Кенеди фенера, който бе донесъл от стаята за наблюдение, и задържа стълбата, докато тя се качваше.

— Внимавайте къде стъпвате — посъветва я.

Макар да носеше панталон, Кенеди забеляза, че момчето държи лицето си скромно извърнато настрани от задника й. Безукорни маниери. Или пък просто тя бе прекалено стара за него.

Окаченият таван бе изработен от полистиренови3 панели върху метална решетка. Кенеди вдигна ръце към панела, който Ръш й бе посочил, и го бутна нагоре и настрани. Успя да провре глава и рамене през тясната пролука над себе си. Видя, че има свободно пространство от около деветдесет сантиметра между окачения таван и истинския.

Светна фенера и той разкри ниското, но обширно пространство, еднакво по размери със стаята отдолу. Нямаше отдушници, тръби, дупки или решетки, през които натрапникът би могъл да се измъкне.

— Пропускам ли нещо? — извика тя към Ръш. — Струва ми се, че оттук няма изход.

— И ние не открихме изход — отвърна той. — Стените са солидни. Таванът е солиден. Ако е намерил дупка там, взел я е със себе си.

Кенеди направи още един оглед с фенера, като този път не търсеше изхода, а нещо, което да не е на мястото си. Не откри абсолютно нищо. Наведе се напред, за да огледа най-близката стена, до която можеше да стигне лесно. Почука с кокалчетата на пръстите си по нея. Солидна.

— Навсякъде ли е тухла? — извика тя на Ръш. — Никъде ли няма гипсокартон?

— Няма. Нито празнини. Нито скрити панели. Нищо освен това, което виждате, сержант.

Кенеди погледна надолу и срещна любопитните, леко нервни очи на Ръш.

— Не съм сержант — каза тя. — Вече не.

— А, добре.

— „Хедър“ ще свърши работа.

— Добре.

Очевидно в тавана нямаше нищо, което да заслужава внимание, затова Кенеди се смъкна обратно долу. Когато стъпи на твърда земя, помоли Ръш да й повтори последователността на събитията от момента, в който бяха открили взлома.

Той се замисли.

— Няма много за разказване — призна. — Намерихме ножа… чула си за него, нали? Намерихме го рано във вторник сутрин. Но взломът бе предишната нощ. Времето, показано на записа, който видя, е 11:58 вечерта.

— Как бе намерен ножът? — попита тя. — Проверявате всяка стая всеки ден ли?

— Да, проверяваме. Дежурният офицер се регистрира в шест сутринта, вписва останалите от нас в списъка и ни уведомява, ако има нещо специално. После правим две визуални проверки на всяка стая. Но не с помощта на камерите. Просто обикаляме сградата. Стив Фърнес намери ножа на пода ей там. Тринайсет или петнайсетсантиметрово острие. Адски остро. И беше използвано. По него имаше кръв.

— Откриха ли чия е кръвта?

Ръш поклати глава.

— Предполагам, че са направили проби, но не ни съобщиха какво са открили. Очевидно ние търсехме труп, но нямаше такъв. Нито дори още кръв, а само онази по ножа. Никой от персонала не липсваше, а и на записа можеш да видиш, че онзи тип не носи труп със себе си, когато си тръгва.

— Не изглеждаше да носи почти нищо.

— Не — съгласи се Ръш. — А и знаеш, че не открихме никакви липси. Но проблемът е, че става дума за стотици хиляди, може би дори милиони предмети, а някои от тях са съвсем малки. Нещо би могло да изчезне и липсата да не бъде открита дълго време. Служителите се увериха, че всички кашони са още тук и печатите върху важните неща не са били счупени.

— Всичко ли е запечатано?

— Не. Само най-ценните предмети. Може би десет-петнайсет процента от колекцията. Направиха две визуални проверки на всички тях. Но все пак е възможно да са пропуснали нещо. Повече от възможно дори.

Кенеди се заразхожда из стаята, като оглеждаше рафтовете и тавана.

— Колко камери има тук? — попита тя.

— Две.

— Скрити?

— Всичките ни камери са скрити, сержант… Хедър. Ако бяха на въртящи се поставки, трябваше да са на открито.

Тя знаеше, че пропуска нещо, някаква аномалия, която я дразнеше подсъзнателно. Реши да я зареже за известно време и да я остави да излезе на повърхността сама, за да не я подплаши.

— Нещо друго случи ли се в понеделник или вторник? — попита тя.

— Нищо значително.

— Забрави за значителното. За какво си мислеше в онзи ден?

Ръш се замисли за момент.

— Марк Силвър — най-после отговори той.

— Кой?

— Един от другите пазачи. Оказа се, че е починал в неделя вечерта. Научихме за това в понеделник.

— Как е умрял?

— Ударил го пиян шофьор. В понеделник следобед някои от служителите на рецепцията обикаляха наоколо и събираха пари за погребението му. Настроението беше доста мрачно. Случи се едва няколко седмици след като доктор Лиополд — директорът преди професор Гасан — получи инсулт. Всички говореха за това как лошите новини идват по три. Взломът в тази нощ беше третата лоша новина.

— Този тип Силвър беше ли ти приятел?

— Не. Не, наистина. Познавах го, но никога не съм говорил много с него. Просто ми беше кофти, че е загинал по такъв тъп начин.

Кенеди зададе още няколко безобидни въпроса, насочвайки разговора обратно към емоционално неутрална територия. Парченцата от мозайката все още не се наместваха по местата си, но тя видя, че темата разстрои момчето, затова реши да не го тормози повече.

— Благодаря ти за помощта — каза накрая. — Утре искам да прегледам дневниците на персонала, както и досиетата им. Също така трябва да проведа разговори с всички, които са били дежурни онзи понеделник. Можеш ли да се отбиеш в кабинета на професор Гасан и да му съобщиш това?

— Добре — съгласи се Ръш. — Разбира се. Или пък мога да те заведа там, за да му го съобщиш лично.

— Няма нужда — бързо отвърна тя. — Ще се радвам, ако ти предадеш думите ми.

Когато Кенеди напусна Райгейт Хаус, трима души я наблюдаваха.

Първите двама седяха в сребрист форд мондео — най-популярния цвят на много популярна кола — на около петдесет метра от предния вход на сградата. Бяха невзрачно, дори мизерно облечени, но от тях се излъчваше кротко напрежение, което привличаше втори поглед.

Те изчакаха Кенеди да си хване такси и да мине покрай тях на път обратно към центъра на града. После шофьорът запали двигателя и небрежно подкара след таксито. Мъжът до него огледа улицата с опитно око, за да види дали ги наблюдават.

Наблюдаваха ги, но той не забеляза това. Далеч от сградата, Диема гледаше към тях откъм покрива на заключен гараж през растителността, която я скриваше от любопитни погледи, но й осигуряваше идеална гледка към улицата. Тя не ги последва. Засега беше тук, за да наблюдава и да прецени риска. Преценката й бе, че такъв почти няма. Нито Кенеди, нито хората, които я следяха, бяха наясно с присъствието на Диема, както и с факта, че собственото им наблюдение става част от нещо много по-голямо.

Дойдеше ли време за действие, Диема щеше да действа. А тези, срещу които се насочеха действията й, нямаше да усетят приближаването й.

5.

Кенеди се върна в апартамента на Изи, влезе и отиде във всекидневната, където я посрещнаха думите: „О, господи, искам те. Искам те в мен. Веднага. Това ще ти хареса ли, бебчо? Искаш ли да ме запълниш? Обзалагам се, че мога да те поема целия…“.

Това щеше да е тревожно, ако Изи не седеше точно пред нея, сама, вторачена в „Коронейшън стрийт“4, намалила звука на телевизора до минимум. Държеше телефона си в едната ръка, чаша силен йоркширски чай в другата и макар лицето й да бе изкривено във възбудена гримаса, беше отпусната спокойно на креслото.

С други думи, работеше. Докарваше непознати до оргазъм срещу осемдесет пени на минута плюс ДДС. Тъй като и двете й ръце бяха заети, тя махна на Кенеди с левия си крак. После вдигна чашата си и прошепна беззвучно, че чаят е в чайника.

Кенеди не искаше чай. Приготви си уиски с вода, без да издава и звук, после занесе питието си в спалнята, свали чантата от рамото си и я метна на леглото. Стовари се до нея, срита обувките си и се протегна удобно, облягайки глава на противната табла от ковано желязо.

В спалнята също имаше телевизор. Тя го пусна, за да се разсее със звука. Но той бе настроен на същия канал като онзи във всекидневната и седемнайсетото повторение на това как Франк Фостър изнасилва Карла Конър в нощта преди сватбата им я раздразни. Кенеди запрескача по каналите, преминавайки през документален филм за природата и малоумно телевизионно състезание, преди да се спре на новините.

Докато лежеше отпуснато, осъзна, че е най-силно заинтригувана от ножа. Без него взломът беше само загадка със заключена стая, а повечето подобни загадки имаха прозаично обяснение, след човек изхвърли боклуците. Но ножът означаваше нещо друго. В края на разследването можеше да се открие друго, много по-сериозно престъпление. Тя просто все още не знаеше какво е то.

Новините бяха зловещи. Пожар в селска къща в Северна Англия бе убил дузина нещастници, макар мястото да било обявено за изоставено. Полицията подозираше умишлен палеж. Терористична група взривила бомба в немска църква по време на неделната служба. Ракета земя-въздух, изстреляна по погрешка от батарея пред Йерусалим, прелетяла над Купола на скалата5, преди да експлодира във въздуха, и едва не причинила най-кървавата религиозна война от третия кръстоносен поход до днес.

Прекалено много. Прекалено много лудост. Кенеди изключи телевизора и съсредоточи мислите си върху Райгейт Хаус. Първо щеше да се заеме с очевидните неща, за да може да ги задраска в списъка. А най-очевидното бе Ралф Прентис.

Прентис вдигна на третото позвъняване, но беше адски безцеремонен.

— Затънал съм до гуша в работа, Хедър. Давай накратко или ще затворя.

Тъй като той работеше в полицейската морга към криминологичния отдел на Новия Скотланд Ярд на улица „Дийн Фарар“, Кенеди се опита да не мисли в какво точно е затънал.

— Миналия месец, Ралф. През нощта в понеделник, двайсет и четвърти, или вторник сутринта. Видя ли някакви трупове с рани от нож?

Изскърца стол и от другата страна на линията се чу тракане по клавиатура.

— Не — отговори той. — Според дневника нощта е била доста тиха. Последната спокойна нощ, която си спомням. Оттогава е истински апокалипсис.

— Така ли? Защо?

Кенеди се заинтересува въпреки нежеланието си. Думата бе необичайна за Прентис, който по принцип беше майстор на омаловажаването.

— Бомба в кола на улица „Съри“. Престрелка в Ричмънд. А после онзи пожар в Йоркшир. Чу за него, нали? Запалителни бомби. Адски професионална работа. А за всичко, свързано с терористични атаки, имаме определена реакция. Така че много от хората ни са там и помагат на местните смотаняци да броят отпечатъци от обувки.

— Но никакви ножове?

— Не, и от доста време. Множество неприятни убийства, но затишие при порезните рани.

— Можеш ли да ми направиш една услуга, Ралф?

— Искаш да кажеш освен разговора с теб? Като се има предвид с каква сила те изритаха, Хедър, това тук си е истинска услуга.

— Знам. И съм ти благодарна. Наистина. Но се опитвам да науча нещо, а няма кого друг освен теб да попитам.

Прентис подсмръкна.

— Да, предполагам, че е така.

Той не си направи труда да каже „Защото не ти останаха приятели в собствения ти отдел“, но и нямаше нужда. Беше повече от очевидно. Кенеди беше дала показания срещу двама от бившите си колеги от полицията, замесени в незаконна престрелка, после бе загубила двама партньори в кошмарни касапници. Не бе виновна за тях, но в очите на повечето хора беше предателка и кутсузлийка. По времето, когато я изритаха, бездруго никой не би се съгласил да работи с нея.

Тя изчака Прентис търпеливо. Бяха добри приятели навремето, когато още работеше в полицията, а оттогава бе внимавала да не му досажда много. Според нея емоционалният капитал, от който можеше да тегли, още не бе изчерпан.

— Давай тогава — промърмори той накрая. — От какво се нуждаеш, Хедър?

— Виж дали в болниците се е появило нещо — отвърна тя. — Нараняване с нож.

— По същото време?

— Да. Миналият понеделник или ден-два по-късно.

— Само в Лондон ли?

— Ако можеш да провериш и районните болници, ще е чудесно.

— От какво умря последният ти роб, Хедър?

— Сексуален екстаз, Ралф. Това довършва всички накрая.

Прентис въздъхна.

— Мисля, че мен ще ме довърши холестеролът — мрачно изсумтя той. — Ще видя какво мога да направя.

Другото леко обаждане бе до човек, когото Кенеди познаваше под името Джонатан Партридж. Той беше инженер, завършил Масачузетския технологичен институт. Освен това беше математик, който обича загадки, и бе помогнал на Кенеди в няколко случая с необикновената си интуиция. Но Партридж не си беше у дома. Единственото, което Кенеди успя да направи, бе да му остави съобщение, след като гласът на телефонния секретар, който напомняше на този на Маргарет Тачър, я покани да направи това.

След като затвори телефона, Изи влезе в стаята, ухилена дяволито, и си потупа часовника.

— Две минути и половина — похвали се тя. — При това отчитам от „Как те наричат, любовнико?“ до „О, господи! О, господи!“. Иска ми се мръсните разговори да бяха олимпийска дисциплина. Страната щеше да се гордее с мен.

Кенеди остави телефона си.

— Не ти ли плащат на минута? — попита тя.

— Да, разбира се.

— Значи колкото по-бързо докараш мъжа дотам, докъдето иска да стигне, толкова по-малко ти плащат.

Изи се метна на леглото и се сгуши в нея.

— Не е само за парите, бебчо. Аз съм професионалистка.

— Разбира се.

— И стандартите ми са много високи.

— Знам.

— Не би уважавала тореадор, който оставя бика да агонизира, вместо да го довърши.

— Да. Това би било нечовешко.

— Точно така. Или пък при бой с петли, ако оставиш петела…

— Може ли да приключим с животинските аналогии? — прекъсна я Кенеди.

Изи се търколи върху нея, яхна я и се ухили.

— Но не стигнах до мятащия се жребец.

Кенеди вдигна телефона като адвокат, представящ улика в съда.

— Работя — каза тя.

— Да бе — игриво поклати глава Изи. — Когато говоря по телефона, аз работя. А когато ти го правиш, просто караш други хора да работят за теб.

— Да, както ти караш другите хора да се празнят за теб — отвърна Кенеди.

Думите й прозвучаха много по-студено, отколкото бе възнамерявала.

— Е, това е името на играта, бебчо. — Изи опита отново да оправи настроението. — Искаш ли да ми помогнеш да подобря рекорда си?

Кенеди бе обзета от клаустрофобия, приклещена не от тежестта на Изи върху себе си (можеше да я понесе лесно, а и й се бе наслаждавала безброй пъти), а от поканата за интимност, каквато не желаеше в момента. Поколеба се. Езикът я засърбя да изплюе нещо ужасно обидно и унищожително.

Телефонът я спаси. Завибрира в ръката й и издаде звук като стършел, попаднал под стъкло. Тя сви рамене извинително, а Изи се смъкна от нея и се облегна назад.

— На това му се вика бързина — каза Кенеди, когато видя екранчето.

— Какво мога да направя за теб, бивша сержантке? — попита Джон Партридж.

Тя се поколеба пресилено.

— Ами… това е голяма услуга, Джон.

Изчака търпеливо за момент, за да види дали той ще я спре или окуражи.

— Давай, Хедър. Свенливостта не ти отива.

Това бе окуражаването, от което се нуждаеше. Разказа му набързо за случая, после заговори по същество.

— Ти работеше в „Суонзи“, нали, Джон?

— Отговарях за магистърската им програма по физика в продължение на три чудесни години. Преди торите, когато университетът все още получаваше субсидии. Защо питаш?

— Мислиш ли, че ще ти позволят да вземеш назаем микроскоп „Келвин“?

Партридж се засмя — кратко скептично излайване.

— Не взимането назаем е проблемът, бивша сержантке. Микроскопът е просто гигантски скенер на баркодове, към който е прикрепен компютър. Безсмислено е да вземеш „Кевин“, без да имаш оператор. А тези дами и господа са като светците на нова религия. Времето им за проучвания е запълнено шест месеца напред.

— Добре — каза тя. — Не вреди да попиташ.

— Не съм казал „не“ — прекъсна я Партридж. — Ще видя какво мога да направя. Но ще си умрат от смях, когато им кажа, че ще разследват взлом. Масовите убийства са им в стила.

— Благодаря ти много, Джон. Ти си ангел.

— Да, паднал ангел. Поздрави приятелката си от мен.

— Ще го направя — обеща Кенеди, после се поколеба за момент. — Как е Лио напоследък?

— Спокоен.

— Това е хубаво, нали?

— Не, той е спокоен и когато не е добре. Но сега е кротък, защото работи. Не съм го чувал от месеци. Ако искаш да му пратиш послание, в Клеркънуел има кафене, което използва като пощенска кутия. Ти си сред тримата, на които ми е позволено официално да давам адреса му.

— Няма нужда, благодаря. Но му изпрати поздрави от мен, когато се видите.

— Добре. И ще те уведомя за микроскопа.

Линията прекъсна. Партридж смяташе сбогуванията за загуба на време.

— И каква е работата? — попита Изи.

Кенеди вдигна очи и я видя облегната на вратата със скръстени ръце. Игривостта й бе изчезнала, беше имала време да се поохлади и очевидно нямаше да рискува да я отхвърлят за втори път.

— Трудно е да се каже — призна Кенеди. — Разследване на престъпление, което може да не се е случило.

— Вече ми харесва. Искаш ли да ми разкажеш на едно питие?

Отидоха в „Каск“ на улица „Чарлуид“. Беше сравнително скъпа кръчма, но бе наблизо, а и толкова рано вечерта щяха да си намерят места без проблеми.

Разговорът беше непоследователен. След като разказа на Изи основните неща, Кенеди не отговори на нито един от въпросите й. Ако имаше енергията или въображението да измисли друга тема, щеше да го направи, но не се сещаше нищо. Изи се опита да поддържа разговора сама, но постепенно замлъкна.

След няколко минути тишина тя сложи ръка върху тази на Кенеди.

— Разделяме се, нали? — попита със спокоен, дори примирен глас.

Кенеди се вторачи в нея.

— Не знам какво правим — отговори тя.

Изи поклати глава.

— Бебчо, страхотна лъжкиня си, но не и с мен. Вече дори не можеш да ме погледнеш в очите. Говоря с теб, а ти планираш как да се измъкнеш.

— Не планирам нищо, Изи.

— Добре, тогава направи нещо за мен.

— Какво?

— Целуни ме.

Кенеди се огледа наоколо. Половината маси бяха заети.

— Ще привлечем внимание — каза тя.

— Откога ти пука? Целуни ме или се разкарай, Хедър. Не искам да се мотаеш в дома ми и да ме караш да си плащам за грешката денонощно, само защото си прекалено мързелива да си събереш багажа.

Да си събере багажа? Дрехите на Кенеди, дисковете и личните й вещи бяха мигрирали бавно към жилището на Изи в продължение на месеци. Моментът, в който се беше пренесла при нея, не бе отбелязан официално. И бе предполагала, че напускането й щеше да е също така бавно.

Веднага щом осъзна това, Кенеди се засрами, защото думите на Изи бяха верни. Но също така вярно беше, че Изи й изневери, и то с мъж. Така че бе трудно да седи кротко и да слуша поучения.

— Не знам какво правим — повтори тя. — Сериозно, Изи, бях прекалено заета да си търся работа. Но ако имах време, вероятно щях да реша, че си готова да ме оставиш на мира, тъй като ти бе онази, която спеше с кого ли не.

Изи се намръщи.

— Спя с кого ли не? Един-единствен тип. Бях пияна и възбудена и оставих един тип да ме свали. Бях сама цели две години, преди ти да се появиш. И просто свикнах с подобни неща.

Кенеди не отговори, но чувствата се изписаха ясно по лицето й.

— Не съм курва — каза Изи.

— Не си.

— Когато нямам партньор, все пак изпитвам нужда да си легна с някого от време на време. Не мисля, че това е престъпление.

— Когато нямаш партньор — отвърна Кенеди, — не е престъпление. Но ти имаш мен.

— Да, постъпих гнусно и плаках и те уверих, че съжалявам, и изритах нещастника навън бос, ако си спомням правилно.

— Е, той поне си запази топките.

Изи се усмихна, но Кенеди не се шегуваше. Ако все още разполагаше с разрешителното за оръжие и пистолета си, можеше да направи нещо тъпо. Представяше си го лесно. Много по-лесно, отколкото да си обясни какво точно бе станало. Тя просто бе застинала до вратата като сърна на магистрала и бе гледала как мършавият кретен си нахлузва панталона, поглежда от Изи към нея и обратно и се опитваше да реши уравнението наум.

— Не знам какво още да направя — продължи Изи. — Ако не ме беше пропъдила толкова надалеч, вероятно щях да успея да те убедя, че наистина те обичам и че търкулването в леглото с Босия Джо Джаксън никога не би могло да промени това. Но ти не ме допусна до себе си и аз не успях да те убедя. И сега сме тук.

Очите й заблестяха от сълзи, когато завърши речта си. Една от тях се търколи по бузата й.

— Където и да е това тук — каза Кенеди.

— Бебчо, и двете знаем къде сме.

Кенеди се надигна. Не бяха изпили питиетата си, но мисълта да продължат разговора само за да ги довършат, бе непоносима.

— Тази вечер ще спя долу — каза тя с тона на човек, който съобщаваше, че времето за екзекуцията е 11:43 вечерта. — Утре ще дойда да си взема нещата.

— Или пък можем да се приберем сега — отвърна Изи — и да те изчукам така страстно, че мозъкът ти да се разтопи и да забравиш защо си ми сърдита.

— Аз… — Кенеди не можа да намери подходящите думи. — Изи…

— Не — спря я Изи и вдигна ръце в знак, че се предава. — Няма нужда. Не се тревожи. Просто реших, че трябва да ти го кажа. Прави каквото искаш, Хедър. И защитавай моралния си връх от всички, които пълзят към него. Ще си добре, стига кислородът ти да не се изчерпи.

Последните й думи едва се разбираха, тъй като плачеше горко. Тя се завъртя и се отправи бързо към вратата, като се блъсна в празен стол, а после в мъж, който размахваше халба бира пред нея. Ръката му се разлюля и по пода се разля бира.

— Тромава кучка! — изкрещя той след нея. — Не пий, ако не можеш да носиш.

По принцип Кенеди не обръщаше внимание на подобни тъпи обиди. Но не и тази вечер. Тя хвана халбата на мъжа и я наведе така, че остатъкът от бирата се изля върху тениската му. После доближи лице към неговото.

— Следвай собствения си съвет — процеди.

Мъжът още крещеше, когато Кенеди излезе от кръчмата. Тя почти очакваше, че ще я последва, но очевидно погледът й го бе уплашил и зад нея не се чуха стъпки.

Изи не се виждаше никъде.

Кенеди се огледа объркана. Беше излязла едва двайсет секунди след нея, но улицата бе пуста. Вляво, накъдето Изи би трябвало да тръгне, се виждаше скелето пред хотел „Уиндзър Корт“, чийто надпис „Скоро ще е отворен под ново управление“ вече имаше нужда от ремонт. Вдясно се простираше редица от безмълвни къщи в джорджиански стил.

Изскърцването на ток върху камък я накара да се завърти обратно към хотела и този път тя видя онова, което бе пропуснала преди малко. На земята лежеше тяло. Половината от него беше под скелето, което покриваше фасадата на сградата.

Тя извика и се втурна натам. След секунди бе коленичила до неподвижната фигура. Беше Изи, просната по гръб. Ръцете и краката й бяха отметнати настрани. Главата й беше в сянката, но Кенеди я позна без проблем.

Не размествай трупа, напомни си тя. Изводите от мисълта й я накараха да изтръпне. Трупът! Ох, мамка му! Мамка му! Тя потърси пулса на Изи, който бе едва доловим, потърси рани, но не видя нищо.

— Изи — извика тя. — Скъпа, какво стана?

Започна да разтрива ръката й в своите, като се опитваше да я събуди.

— Какво стана?

Изи не помръдна и не отговори. Беше в безсъзнание.

Кенеди извади мобифона си. Набираше 999, когато скелето зад главата й се разтърси и издаде звук като от вибриращи релси, които известяват пристигането на влака в метрото.

Тя вдигна очи нагоре. Над главата й нещо черно и ъгловато затъмняваше светлината от уличната лампа, на фона на която бе очертано.

Имаше само секунда за действие, крайно недостатъчно време, но Кенеди внезапно осъзна какво ги очаква. Хвърли се върху Изи, сграбчи реверите на коженото й яке и я изтърколи настрани, влагайки свирепата сила на всичките си мускули.

Затъркаляха се енергично, Изи върху нея, до нея, после отново под нея. Точно до тях нещо се стовари на улицата като гигантски юмрук и ударната вълна халоса Кенеди в лицето. Тя ахна и устата й се напълни с нещо меко и плътно като талк. Внезапна виелица обви и двете.

След миг Кенеди чу гласове.

— Мили боже!

— Господи, видя ли?

Тя размаха ръце и се опита да прогони белите облачета, които я заслепяваха и давеха. Имаха горчив вкус и дразнеха очите й. Докато се надигаше да седне, усети фин прашец под пръстите си. Ръце я хванаха от двете страни и й помогнаха да се изправи на крака. Хора, които смътно разпозна от кръчмата, започнаха да изтупват дрехите й.

— Приятелката ви! — възкликна някой. — Тя…

— Не знам — изкашля се Кенеди, плю и опита отново. — Не знам колко лошо е наранена. Повикайте линейка. Моля ви!

Всички наоколо заровиха из чанти и джобове в търсене на телефони и после ги извадиха едновременно като стрелци в спагети уестърн.

Освободена от хватката на добрите самаряни, Кенеди коленичи отново, за да прегледа Изи, като внимаваше да не мърда гърба й. Бялата пудра, каквото и да представляваше, бе полепнала по лицето й. Почиствайки я внимателно, Кенеди откри цицината на слепоочието на Изи. Мястото, където беше ударена, вече бе доста подуто. Кенеди се ужаси, после се изпълни със свиреп гняв.

Погледна настрани към онова, което почти беше паднало върху тях. Лежеше само на сантиметри от главата на Изи. Строително пале, върху което бяха подредени дванайсет чувала цимент, завързани хлабаво с въже. Някои от торбите се бяха пробили и циментът се носеше из въздуха и пълнеше дробовете им.

Подобно нещо би изглеждало като ужасен инцидент, но очевидно не беше. Беше засада, набързо, но качествено импровизирана. Вероятно първоначалният план е бил да заловят и двете, щом излязат от кръчмата и си тръгнат заедно към вкъщи. Но Изи бе излязла първа и фактът, че бе използвана като примамка, сочеше повече от ясно, че Кенеди е истинската мишена.

Тя вдигна очи към скелето над главите им. Нищо не помръдваше. Изглежда онзи, който бе бутнал палето, не беше останал да види ефекта. На едната страна на скелето бе опряна стълба, която стигаше до първия етаж. Сигурно нападателят им се бе качил по нея. Но пък не беше слязъл обратно.

Кенеди избра един мъж почти случайно. Подбра го от група младежи с грижливо поддържания небрежен вид на студенти. Стисна ръжта му и посочи Изи.

— Не позволявай на никого да я докосва — каза тя. — Остани с нея, докато се върна. Ти и приятелите ти. Останете с нея. Заобиколете я. Разбираш ли ме?

— Добре — кимна мъжът, — но ние…

Кенеди не чу останалите му думи. Затича се нагоре по стълбите към входа на хотела. Панел от дебел талашит бе поставен на мястото на оригиналната врата, но някой го беше разхлабил от лявата страна и дръпнал настрани от стената. Тя успя да се пъхне в пролуката.

Вътре нямаше нищо освен тъмнина и тишина. Кенеди застана неподвижно и се вслуша, но чу само собственото си дишане. Когато очите й се приспособиха към тъмнината, пристъпи напред. Главното стълбище беше точно пред нея. Тя зарови из чантата си и извади сълзотворния спрей, който винаги носеше със себе си. Беше военен „Стихиен пожар“, нелегален във Великобритания, но не толкова, колкото пистолет без разрешително.

Предпочете да е бърза, а не невидима и се втурна нагоре, като взимаше стъпалата по три наведнъж. На първия етаж, после и на втория спря и се огледа. След втория нямаше къде другаде да отиде освен на покрива, а стълбите не стигаха дотам.

Застана неподвижно в сянката. Светлината от уличната лампа, която бе на нивото на прозорците, превръщаше сцената пред нея в черно-бяла мозайка.

Тъкмо бе решила, че си губи времето, когато нещо помръдна. Намираше се вляво от нея, където нямаше нищо освен стената на стълбището. Беше сянка, а това, което я хвърляше, бе отвън, на най-горното ниво на скелето. Рамката на прозорец се разтърси и изскърца, когато я отвориха отвън.

Кенеди изчака мъжът да се прехвърли наполовина над перваза, преди да го нападне. Напръска го със спрея в очите, но черна маска покриваше цялото му лице и той дори не реагира. Просто се пусна и завъртя, превръщайки движението в учудващо грациозно търкулване. А после се озова в стаята с нея.

Тя насочи юмрук към стомаха му, но той се отдръпна с невероятна скорост, сграбчи ръката й над и под лакътя, дръпна я напред и я метна на пода. Кенеди се стовари на дъските зашеметена.

През насълзените си и замъглени очи видя, че над нея стои мъж. Той извади нещо от колана си и по начина, по който предметът проблесна на светлината от уличната лампа, тя разбра, че е нож. Кенеди вдигна ръце, за да блокира удара, но не можеше да предпази цялото си тяло, а както бе просната на пода, представляваше отлична мишена. Беше мъртва.

Но ножът не се спусна към нея. Мъжът се запрепъва и задърпа маската си. Лютивият спрей най-после бе проникнал през нея. Изгаряше очите и дробовете му, а тъй като се бе просмукал в плата на маската, нямаше начин да се измъкне от него. Кенеди скочи на крака, но макар заслепен и наранен, той я чу. Пристъпи бързо към нея и я притисна до стената.

После я ритна в гърдите с такава сила, че вероятно щеше да размаже ребрата й, ако стената беше тухлена. Но тя бе облегната на тънък слой гипс, нанесен върху мизерни летвички. Кенеди се стовари в съседната стая, падна по гръб и се търколи настрани, очаквайки той да я последва.

Но никой не премина през стената. Тя се надигна и се запрепъва към дупката, като притискаше гърдите си и се опитваше да си поеме въздух.

Мъжът бе изчезнал. Кенеди влетя в стаята, където се биха. Нещо лежеше на пода, тъмна безформена маса. Тя се наведе и го вдигна, после се намръщи и го отдалечи от лицето си. Държеше вонящата на олеорезин маска, която мъжът бе съдрал на ленти, за да я смъкне от лицето си.

На улицата зяпачите се бяха разпръснали като призраци, чули кукуригане на петел. Гражданският им дълг бе изпълнен, а любопитството им — задоволено. Само малката група студенти, получили важна задача от Кенеди, стоеше в кръг около Изи, която все още бе в безсъзнание. Кенеди им благодари и ги освободи. Нямаше какво друго да прави, освен да чака пристигането на линейката. Изи се посъживи преди това. След първите няколко секунди, през които не знаеше къде се намира и какво, по дяволите, става, тя седна, пренебрегвайки опитите на Кенеди да я спре, разтърка очи и се огледа. Изкашля се, облиза устни и се намръщи, когато усети вкуса на цимента.

— Ако се опитваш да ме убиеш заради парите от застраховката, бебчо — каза дрезгаво, — нямам такава. Трудно е за вярване, но струвам повече жива.

Кенеди я прегърна здраво.

— Млъкни — промърмори тя.

Останаха седнали на тротоара дълго време. Изи се отпусна в прегръдките на Кенеди. В далечината се чу сирена. Линейката най-после пристигаше.

— Това ми харесва — промърмори Изи, притиснала глава до наранените гърди на Кенеди. — Много ми харесва. Трябваше да уредя да ме пребият преди сума ти време.

6.

Глин Торндайк, координаторът на охраната в Райгейт Хаус, изглеждаше като дебел призрак с кошмарно наднормено тегло, блед и невзрачен и очевидно не беше добре. Сякаш бе изненадан, че трябва да даде одобрение за разпита на персонала, и като се замисли, Кенеди съжали, че въобще си бе губила времето да го пита. Вече бе почти десет и очите й смъдяха от умора. Показанията в полицията държаха нея и Изи будни до късно след полунощ. После пък други неща ги държаха будни. В резултат, Кенеди бе едновременно изтощена и заредена с нервна енергия, сякаш трябваше да хване автобус, който вече бе потеглил.

— Искам всички досиета на персонала — заяви тя на Торндайк. — На хартия или на компютър — което ще стане по-бързо.

— Да, добре.

Торндайк огледа папките и документите по бюрото си, сякаш подозираше, че това, което е нужно на Кенеди, може да се озове пред него. Тя се зачуди дали той вече не води териториална война с Гасан. Професорът бе заявил категорично, че надзорът над охраната е част от неговите собствени задачи.

— Определено мога да те снабдя с хартиени копия. Ще имаш ли нужда и от още нещо?

Тонът му беше нещо средно между надежда и безпокойство. Очевидно Торндайк се надяваше тя да отговори отрицателно и да се разкара.

Кенеди обаче трябваше да го разочарова.

— Да, господин Торндайк. Ще искам и кабинет, в който да проведа разпитите. И някой, който да изпраща хората при мен. Не познавам никого и не знам къде работи даден човек.

— Не мога да ти дам кабинет — категорично отвърна Торндайк. — Стаите се резервират чрез рецепцията. А ако вземеш някого от моите хора, ще имам дупка в охраната.

— Какво ще кажеш, ако взема Бен Ръш? — попита Кенеди.

— Стажантът?

— Да, точно него. Можеш ли да живееш с тази дупка?

Торндайк се замисли.

— Предполагам, че да. Да. Стига да е само за един ден.

— Чудесно. Той ще дойде и ще вземе досиетата от теб веднага щом се приготвя.

Координаторът на охраната не изглеждаше щастлив, но Кенеди се оттегли, преди той да успее да измисли още възражения.

Професор Гасан, изпълнен с желание да помага и може би да демонстрира размера на новата си империя, й отпусна главната конферентна зала. Мястото бе огромно като футболно игрище, а масата вътре беше толкова дълга и широка, че сигурно я бяха внесли вътре на части и я бяха сглобили като мозайка. Помпозният й вид бе предназначен да кара музейните директори да се чувстват като хора, действащи в корпоративния свят. Дебелият мокет и плътните красиви завеси бяха с цвета на овесена каша.

Гасан също одобри взимането на Ръш на заем за един ден и високото момче се появи след около петнайсет минути с купчина папки в ръка. Стовари ги на масата и избърса челото си изморено.

— Благодаря ти, Ръш. Е, добре, прикачен си към мен за деня. Надявам се да нямаш проблеми с това. Работата е на закрито и няма да вдигаш тежести.

Ръш кимна доволно.

— Промяната е приятна като почивката.

— Добре тогава. Ще ми е нужен около час да прегледам досиетата и да си водя бележки. След това ще те помоля да вкарваш хората вътре един по един и да действаш като надзирател, докато ги разпитвам. А междувременно закуси ли вече?

Ръш сви рамене.

— Чаша чай и препечена филия.

— Най-важното ядене за деня, Ръш. Наоколо има ли място, където да продават кафе и гевреци?

Ръш кимна.

— Да. „Сам Уидж“ на улица „Джерард“.

— Геврек с пушена сьомга и топено сирене за мен, както и двойно еспресо. Ти ще решиш какво да вземеш за себе си.

Тя му подаде двайсет лири и Ръш изчезна.

Досиетата на персонала бяха банални и отегчителни точно както беше очаквала, и Кенеди успя да ги прегледа до определения час. Кафето помогна. Гумената кифла, тъй като нямало гевреци, не свърши работа.

Всички работещи в Райгейт Хаус, независимо дали на трудов или граждански договор, имаха безукорни служебни досиета. Никой не бе съден и нямаше неизплатени дългове, или поне такива, които да бъдат открити при повърхностното проучване, извършено от управата на музея. Повечето работеха тук отпреди Потопа, а почти всички начинаещи бяха повишени бързо.

На пръв поглед нямаше нищо необичайно.

Кенеди задълбочи проучването и започна да търси определени схеми. Стандартна полицейска процедура при подозрение за конспирация бе да търсиш обща територия, където конспирацията би могла да възникне. Ако двама или повече души от персонала на Райгейт Хаус бяха завършили едно и също училище или колеж, бяха работили заедно другаде или членуваха в един и същ клуб, това трябваше да бъде проучено. Но тя не откри нищо такова. Единственото общо между тях беше Райгейт Хаус.

Кенеди възприе нова тактика и затърси хобита или трудов стаж, които можеха да помогнат за придобиване на бандитски умения. И тук не откри много. Двама от пазачите бяха бивши военни, но стажът им — в транспорта и местната охрана — не навеждаха на мисълта, че някой от двамата е минал през обучението на специалните служби.

Най-после, без да разполага с повече информация отколкото в началото, тя бутна купчината по масата към Ръш.

— Разбъркай и раздавай — каза тя. — Подреди ги, както смяташ за удобно за теб, после ми ги връчвай едно по едно.

Ръш изглеждаше леко изнервен от прекалената отговорност.

— Добре ли е по азбучен ред? — попита той.

— Не — импулсивно отвърна Кенеди. — Изненадай ме.

Следващите няколко часа се оказаха изтощителни. Ръш й изпрати първо началниците. Най-важната сред тях, с изключение на Емил Гасан, бе Валъри Парминтър, която носеше титлата заместник-директор. Беше около петдесетгодишна и привлекателна по строг начин, с добре поддържан маникюр и оцветена в розово бяла коса, която имаше нарочно неестествен вид. Ако се съдеше по лицето й, тя смяташе разпита за страхотно накърняване на достойнството й.

Отговорите й на въпросите на Кенеди започнаха като кратки изречения, но скоро преминаха в едносрични думи. Лицето й казваше: трябва да изтърпя това, но не се налага да прикривам презрението си.

Кенеди се нахвърли върху нея почти доволно.

— Е — каза тя, — може да се каже, че това се е случило по време на вашето царство. В периода между напускането на стария директор и пристигането на професор Гасан.

Парминтър се вторачи в нея с леден негодуващ поглед.

— Не мисля, че времето има нещо общо.

— Аха — кимна Кенеди.

Който вади едносрична дума, умира от едносрична дума. Парминтър зачака някакво обяснение, но когато такова не последва, тя вложи наранените си чувства в изпълнено с обвинение мълчание.

— Държа да отбележа — процеди студено накрая, — че предложих подробен преглед на охраната още преди девет месеца. Доктор Лиополд каза, че ще последва съвета ми. Разбира се, това означава, че просто забрави за него.

— Имали сте съмнения в качеството на охраната — резюмира Кенеди и си записа нещо.

Парминтър се размърда на стола.

— Да.

— Но сте ги споделили само веднъж. Жалко, особено като се има предвид какво стана.

— Бях пренебрегната! Човек може да си удря главата в стената, но не вечно.

Кенеди стисна устни.

— Изразихте ли тези съмнения в имейл? Или докладна записка?

— Не — раздразнено отвърна Парминтър. — Само в личен разговор.

— Доктор Лиополд ще потвърди ли това?

Възрастната жена се засмя развеселено, негодуващо и учудено, но и леко нервно.

— Доктор Лиополд претърпя масивен инсулт. Не може дори да говори. Но аз не съм изправена пред съда. За охраната е отговорен директорът.

— Разбира се — съгласи се Кенеди. — Никой не е изправен пред съда. Просто бях помолена да предам и доклад за ефикасността на персонала в допълнение към разследването на случая. Исках да съм справедлива с вас. Така че започвайте да говорите.

— Това е абсурдно — възнегодува Парминтър.

Кенеди сви рамене съчувствено.

— Знам.

— Имахме няколко опита за влизане с взлом — каза Парминтър. — Всичките се случиха преди около седем месеца.

— Само опити?

— Да.

— Никакви загуби или щети?

— Не. Но осъзнахме, че охраната ни не е най-добрата възможна. Предишната година бях на курс, където ни обучаваха как да предпазваме много дребните и ценни предмети. Посочих на доктор Лиополд, че някои музеи и архиви използват двойно сляпа система за съхранение. Когато даден предмет трябва да бъде занесен от склада до друга част на сградата, трябва първо да се попълни формуляр за изискване. Помощниците използват шифъра на предмета, за да се снабдят с физически адрес от компютъра, и кашонът се вади от купчината запечатан. Уредникът, изискал кашона, знае какво има в него, но не и къде се намира. Помощникът знае къде се намира, но не и какво има в него.

— И ефектът е…

— … че целенасочената кражба става невъзможна. Нашата система обаче зависи от физически бариери и спирачки. И това е чудесно, докато някой не осъзнае как да се справи с тях. А когато го направи, знае къде точно да търси. Е, с изключение на книгите, разбира се.

— Книгите?

— Наследството от старата Британска библиотека. Стая 37 е пълна с тях, нали?

Интересът на Кенеди се засили въпреки отегчителното дрънкане на жената. Гасан й бе споменал, че Британската библиотека и Британският музей навремето са се помещавали на едно и също място. Тогава тя се бе зачудила откъде ли се бе появил този случаен факт.

— Защо? — попита тя. — Какво прави книгите различни?

— Ами нямаме наличен каталог за тях — отвърна Парминтър, сякаш заявяваше нещо очевидно. — Каталогът и всички шифри за достъп отидоха в новата библиотека на улица „Юстън“. Ако те искат да намерят определена книга, трябва да ни дадат физическото й местоположение — стая, рафт, място, номер на кашона. Единствената алтернатива е да претърсваш всеки кашон, докато намериш книгата — усмихна се по-възрастната жена. — Каква ирония.

— Така ли? — попита Кенеди. — Защо?

— Липсата на физически адрес означава, че сме достигнали ниво на охрана за тези книги, надминаващо всичко, с което разполагаме за останалите предмети. А все пак книгите, поне онези, които останаха при нас след преместването, са най-малко ценната част от колекцията.

— Не съм убедена, че това е точно ирония — отвърна Кенеди, — но ви разбирам. Госпожице Парминтър, какво според вас е искал крадецът?

— Всичко, до което може да се добере.

Отговорът звучеше нахално, но бе изречен категорично.

— Какво? Не мислите, че е имал план? Определена цел?

— Не, не мисля.

— Защо?

Парминтър се ухили презрително.

— Да кажем, че ако е имал план, а се е озовал в онова крило и онази стая, сигурно се е объркал.

Тя се надигна, без да попита Кенеди дали разпитът е приключил, и се отправи към вратата.

— Щеше да извади повече късмет, ако бе преровил боклука ни — добави през рамо.

Преди Кенеди да се заеме с втория разпит, звънна Изи. Все още беше във влака.

— Здрасти — поздрави тя, като се опитваше да звучи весело въпреки болката и мъката си. — С какво се занимаваш? Размазваш лошите?

— Разпитвам свидетели — отговори Кенеди. — Размазването може да започне чак след като намеря лошите. Мислех, че вече си стигнала.

— Влакът бе задържан пред Лестър. Скоро ще пристигнем.

Последва мъчително мълчание.

— Прати им много поздрави — накрая изтърси Кенеди, тъй като не знаеше какво друго да каже.

— Разбира се — потвърди Изи.

„Те“ бяха братът на Изи, Саймън, съпругата му Каролин, която мразеше гейовете и кръстосваше крака всеки път щом Кенеди влезе в стаята, сякаш се страхуваше, че влагалището й е под обсада, и странно кротките им, но готини деца Хейли и Ричард. Живееха в охолно предградие на Лестър, отглеждаха зайци и имаха безоблачния вид на степфордско семейство, което Кенеди наблюдаваше озадачено и с леко подозрение. Каролин работеше за фирма в лондонското сити, но от дома си, и изкарваше луди пари в заключена стая на последния етаж на къщата, която съдържаше само бюро, компютър и три телефона. Саймън се грижеше за децата, зайците, къщата и всичко останало.

Идеята Изи да прекара известно време с единствения си брат и семейството му бе на Кенеди. Искаше да я отдалечи от себе си, докато разбере кое пиле от предишния й живот е решило да си свие гнездо при нея? Трябваше да е това. Нямаше логика нападението да е свързано с работата й в Райгейт Хаус, която едва бе започнала. Но я притесняваше времето, както и обезпокояващото ехо от черния костюм и маската, които бе видяла и на записа от охранителната камера. Но дори ако взломаджията от Райгейт Хаус бе достатъчно откачен и отчаян, за да извърши убийство, с което да прикрие кражбата, Кенеди определено не представляваше достатъчно сериозна заплаха, за да мотивира подобно нападение. Не знаеше нищо, нямаше идеи, нито следи.

Изи възнегодува и се присмя на идеята, че трябва да бъде защитавана, но от друга страна, беше адски секси, че Кенеди иска да я пази и да бъде нейният рицар в блестяща броня. А след като се прибраха в удобния й апартамент, сексът, последвал разговора им за безопасност, достигна до висоти и дълбочини, които изненадаха и двете им.

Но когато свършиха и легнаха една срещу друга в усуканите чаршафи като жертви на торнадо, проблемите им — връзката им и нападението — все още не бяха разрешени. Един час дива страст не означаваше, че вече са в безопасност. А прясната превръзка на челото на Изи им напомняше, че някой току-що се бе опитал да циментира съдбата им с истински цимент.

Според Кенеди бе разумно да се разделят за известно време. Отчасти за да решат какво изпитват една към друга, отчасти защото така Изи щеше да е далеч от опасността, докато Кенеди научи откъде идва заплахата и я премахне.

Но не й беше лесно да убеди Изи. Страхотният секс и желанието на Кенеди да я предпази напълно промениха прогнозата й за връзката. Сега Изи искаше да се възползва от тази промяна и да накара Кенеди да й каже, че й прощава.

— Не ме карай да ходя в проклетия Лестър! — замоли се тя. — Мога да се пазя и тук. Ще отида да поживея при Полин и Кес в Брикстън.

— Прекалено е близо и очевидно — категорично отговори Кенеди. — А и ще продължиш да се виждаш с хората, с които обикновено общуваш. Всеки, който се опитва да те открие, ще те намери за един ден.

— Ами работата ми?

Кенеди взе телефона й от канапето и го размаха пред лицето й, преди да го пусне в чантата й.

— Това е работата ти. Можеш да я вършиш и на триста километра разстояние. А най-хубавото е, че няма да се изкушиш да поканиш някой от редовните си клиенти да се видите на живо.

Нарочно прояви жестокост, за да сложи край на спора. И това свърши чудесна работа. Изи пое удара, без да каже и дума, и започна да си събира багажа. Час по-късно, когато потегли, двете се прегърнаха, но ласката им бе несръчна и колеблива.

Също като сегашния им разговор.

— Дойде ми идея — каза Изи.

— Каква?

— Да преспиш с някого.

— Изи…

— Изслушай ме, бебчо. Мисля аз да те уредя с някого. С някой сладур. И ти да ми изневериш и да си изкараш яда. Дори не е нужно да се кефиш. Но това просто ще облекчи напрежението, нали разбираш? Така че отново да си станем ние двете.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувала някога.

— Добре — съгласи се Изи и бързо заряза идеята си. — И аз реших, че е тъпо, но просто исках да го споделя с теб.

— Трябва да вървя.

— Добре.

— Ще ти звънна довечера.

— Обичам те.

Кенеди затвори и грабна следващата папка.

Вторият заместник-директор, Алън Шол, приличаше на Борис Джонсън6 с нападалата си по челото руса коса и очевидно смяташе, че това работи в негова полза. Той беше много по-спокоен и любезен от Парминтър, но информацията му бе по-скромна от нейната. Държеше да подчертае важната си роля в деня, когато бил открит взломът. Той се обадил лично в полицията, наредил на охраната да запечата стаята и организирал предварителния преглед на колекцията, за да установи какво е откраднато. Наблюдавал работата внимателно, защото личният му асистент отсъствал по болест и макар да се върнал в този ден, закъснял.

— И открихте, че нищо не липсва? — попита Кенеди.

— Нищо, което да определим със сигурност — поправи я Шол. — Но оттогава направихме много по-подробна проверка и всичко изглежда на мястото си. Разбира се, трудно е да сме категорични на този етап.

— Защо, господин Шол?

Кенеди знаеше отговора, но никога не вреди да изглеждаш по-смотан, отколкото си — принципът на Коломбо.

— Защото в колекцията има буквално милиони предмети. Да зачертаеш всеки един от списъка би отнело невероятно много време. А и визуалното потвърждение може да не е достатъчно в някои случаи. Ако искаш да откраднеш много ценен предмет и да го продадеш, едно от нещата, които правиш, е да замениш оригинала с копие, така че липсата му да не бъде открита. След това идват книгите…

— Които не са каталогизирани.

— Били са, но каталогът е адски стар и не е тук. Намира се на улица „Юстън“, в отделна сграда. Така че, да, мисля, че се отървахме на косъм, и това е мнението ни за пред обществото. Но честно казано, аз съм настроен скептично.

Кенеди си припомни записа от охранителната камера и мъжа в черно с малката презраменна чанта. За каквото и да бе дошъл, предметът не беше обемист. А и със сигурност не бе дошъл да открадне нещо случайно.

Следователно нейното мнение беше повече от скептично. Беше почти сигурна, че нещо е било откраднато. Крадецът бе записан от камерата и бе изпуснал нож (след като го е използвал, а това беше парченце, което не можеше да се подреди никъде в мозайката). И все пак се бе измъкнал, а Кенеди нямаше причина да предполага, че се е отказал от мисията си. Каква тогава е била мисията му? И кой беше той? И как беше влязъл и излязъл? И най-важното: той ли се опита да я убие снощи?

Постепенно, с напредването на сутринта, тя влезе в ритъм. В бившия си живот като ченге Кенеди беше добра в тези неща. Интуитивно усещаше как да задава въпросите. Отначало трябва да ги поддържаш скучни и общи и хората споделят с теб онова, за което мислят. Въпросите са като мастилените петна на Роршах.

— Закъснях за работа в онзи ден — каза мъж с изрусена коса, стегната фигура на танцьор и огромни кафяви очи.

Кенеди погледна досието му. Алекс Уелс.

— Значи вие сте личният асистент на господин Шол? — бързо реагира тя.

Мъжът кимна многозначително, сякаш беше изрекла нещо важно, с което той е съгласен, но не каза нищо. Може би очите му не бяха толкова големи, а просто много по-тъмни от лицето му и затова привличаха погледа.

— В понеделник въобще не сте дошли на работа — отбеляза Кенеди. — А във вторник сте се появили към единайсет. Защо?

Последва мълчание, достатъчно дълго, за да й се стори неудобно.

— Имам злокачествена анемия — призна Уелс. — От време на време получавам припадъци. Взимам хапчета, за да контролирам болестта, но въпреки тях нивото на желязо в кръвта ми се променя непрестанно. Когато е прекалено ниско, дори не мога да стана от леглото.

— И в понеделник не дойдохте на работа, защото бяхте болен?

Ново мълчание.

— Просто лежах през целия понеделник. Също и във вторник сутринта. После станах.

Той очевидно подбираше думите си внимателно, сякаш се страхуваше да не го обвинят в нещо — например в симулиране на болест.

— Какво ставаше във вторник, когато пристигнахте тук? — попита Кенеди.

— Имате предвид, какво бе първото, което видях във вторник?

— Точно така.

— Полицаите претърсваха цялата сграда и всички стаи.

— А вие какво направихте?

— Настаних се зад бюрото и включих компютъра.

— Както обикновено?

Уелс кимна.

— Да.

— Не се ли изненадахте, когато видяхте полицаите? Не спряхте ли да ги попитате какво става?

— Помислих си, че вероятно разследват взлом.

— Така ли помислихте? Веднага?

Големите тъмни очи я изгледаха вторачено.

— Да. Веднага.

— Какво ви накара да помислите това?

— Изглеждаше очевидното обяснение. Но предполагам, че може да е имало много по-лоши неща.

— Какви например?

Тишина. Вторачен поглед. Изчакване.

— Ами — каза Алекс Уелс — ченгетата обикновено не идват с добри новини, нали?

Кенеди приключи, преди да се усети.

Очакваше последния чиновник или уредник да пристъпи колебливо в стаята, но когато вратата се отвори, видя Ръш.

— Свършихме — заяви той.

Тя погледна последното досие, което все още не бе подредено в купчината папки.

— Ами Марк Силвър? — попита, но внезапно, след като изрече името, паметта й се раздвижи. — Марк Силвър е мъртъв.

Ръш кимна мрачно.

— Да. Почина през уикенда преди взлома.

— Пътна злополука.

— Точно така.

— Защо тогава ми даде досието му?

— Съжалявам — извини се Ръш. — Каза да подредя досиетата по някакъв начин, но не и в азбучен ред, затова го направих според датата на започване на работа. Хората, които видя първи, са работили тук най-дълго. Гледах датите вместо имената. В противен случай щях да извадя досието на Марк.

Последва мълчание. Кенеди нямаше представа с какво да го запълни.

— Искаш ли да ти донеса още кафе? — попита Ръш.

— Няма нужда — отговори тя.

Истината беше, че се чувстваше прекалено изморена, за да помръдне. И сякаш се нуждаеше от оправдание да остане седнала, отвори папката на Силвър и прегледа данните набързо. Роден в Бирмингам, завършил „Уолсол“ и „Смедуик“, после се записал в армията. Очевидно Марк е имал нужда да отърси праха на родния си град и да се втурне в големия свят. Човек не можеше да го вини за това.

Докато очите й шареха по страницата, Кенеди изпита внезапно усещане за дежавю. При това, свързано с нещо, което бе видяла или чула наскоро. Тя се порови из паметта си и сравни досието на Силвър с едно от другите, които вече беше разгледала. Съвпадението не бе идеално, но беше достатъчно добро. Ръш бе споменал, че е подредил папките според датата на започване на работа.

Кенеди вдигна очи към него. Той я изгледа объркано, изненадан от светкавичната смяна на израженията по лицето й.

— Онези взломове — каза тя.

— Имаш предвид взлом. Единствено число.

— Не. Другите. Опитите за взлом.

Ръш се намръщи.

— А, тези. Те бяха преди известно време. Прибавихме няколко външни камери на покрива — видя ги вчера. Който и да се е опитвал да влезе тук, не се върна повече.

— Аха.

Тя почти загря. Или поне част от загадката й се изясни. Сменяш перспективата и невъзможното се превръща в банално. Дали това пак беше Коломбо или пък Шерлок Холмс?

— Извади си ключовете — нареди тя на Ръш. — Искам отново да видя стаята.

7.

Осем успоредни редици с кашони. Никакво празно място по рафтовете, макар Гасан да й бе казал, че стаята е запълнена само до една трета от капацитета си. Това беше първото.

— Значи в някои от тези кашони няма нищо? — попита тя Ръш.

— Всички онези от края на редица C нататък — потвърди той. — Чиновниците обикновено запълват мястото отпред. Но вероятно има още няколко празни кашона, смесени с пълните — места, които не са били запълнени, или преместени на ново място предмети, оставили празнина.

— Защо си правят труда да държат празни кашони?

Ръш се замисли.

— Предполагам за заблуда — най-после отговори той.

— Имаш предвид, че това би накарало крадеца да отвори всеки кашон?

— Да. Но честно казано, смятам, че е било повече заради мястото. Кашоните са твърди, с подсилени страни, високо качество. И къде другаде да ги подредим? Глупаво ще е да отделяме стаи за празни кашони, когато можем просто да запълним рафтовете тук и всичко да е готово, когато пристигнат новите неща.

Кенеди кимна.

— Да, глупаво би било.

Тя накара Ръш да й покаже двете скрити камери и с негова помощ обходи районите, видими от всяка от тях. Сляпото петно, където камерите не можеха да видят нищо, беше мястото, откъдето започна.

Ръш я загледа как отваря кашоните и наднича в тях. Беше озадачен.

— Тези са празни — каза й той.

— Да — съгласи се Кенеди. — И се обзалагам, че никой не си е направил труда да ги прегледа?

— Не знам. Не би имало смисъл, нали?

— Зависи какво търсиш.

Ръш зачака да чуе нещо повече, но Кенеди замълча. Ако грешеше, не бе нужно да споделя това с някого. По безбройните рафтове имаше стотици празни кашони. Пълните бяха със същия размер, тъй като съдържанието им бе еднакво: книги от излишъка на Британската библиотека. Празните кашони бяха подредени където бе имало място за тях. Бяха с различни размери, които отразяваха безкрайното разнообразие на предмети в музейната колекция.

Кенеди си правеше труда да отваря само големите и бе възнаградена още преди да стигне до ред D.

Тя махна на Ръш да се приближи и му посочи отворения кашон. Той се вторачи в него ококорено. Съдържанието му се състоеше от черен пуловер и черен клин. Черни ботуши. Черна маска, покриваща цялото лице. И солидно количество от нещо, което приличаше на пепел.

— Господи! — възкликна той. — Не разбирам. С това ли е бил облечен крадецът?

— Да — потвърди Кенеди. — С това.

— Защо тогава е още тук? Видяхме го как напуска стаята.

— Не, не го видяхме. Видяхме само как се пъха в окачения таван. Но и двамата знаем, че оттам няма изход. Така че каквото и да сме видели, не е било великото бягство. А нещо съвсем различно.

Кенеди все още сглобяваше мозайката в ума си, но фактът, че се бе оказала права в предположението си, й вдъхна увереност да се втурне по останалите по-неуловими аспекти на престъплението. Ако това въобще бе престъпление.

— Стаята е била заключена и никой не е имал достъп до нея от деня след взлома — отбеляза тя.

— Да — потвърди Ръш. — Вече ти казах това.

— Служителите са прегледали съдържанието й, но през цялото време са били наблюдавани. На никого не е било позволено да влезе тук сам.

— С изключение на полицията.

— С изключение на полицията. Запомни номера на кашона, Ръш. И после затвори тук. Остави всичко точно така, както е.

— Добре.

— И не споменавай и дума на никого.

— Добре. — Той примигва бързо и я изгледа бдително.

— Ще поговоря с професора — каза Кенеди. — И с Торндайк. Не те моля да лъжеш шефа си. Просто не говори с никого от персонала, ясно ли е? Слухът ще се разнесе светкавично, заподозреният ще го чуе и ще се прецакаме. Мисля, че това е шансът ни да разрешим случая.

Ръш, изглежда, хареса местоимението „ни“, но се почувства задължен да попита:

— Разполагаме със заподозрян? Откога?

— Отпреди пет минути. Няма да ти съобщавам име — не още. Ако видиш този човек, ще трябва да се държиш абсолютно нормално, за да не го поставиш нащрек. Но ти обещавам, че ти ще си първият, който ще узнае. След професора.

Кенеди се върна в конферентната зала, взе две от досиетата и ги занесе в кабинета на Гасан. Метна ги на бюрото му и застана със скръстени ръце, докато той четеше имената.

Професорът я погледна втрещено.

— Да не искаш да кажеш, че тези двамата имат нещо общо с взлома?

— Всъщност, професоре, казвам, че те са го извършили. И знам как са го направили. Единият отвътре, а другият отвън. Вероятно това е единственият начин, по който е възможно да се извърши. Но се нуждая от помощта ти за следващата част.

— Която е?

— Да разбера какво точно са направили.

Професорът разтърка челото си, сякаш го мъчеше главоболие. Очевидно новината, че взломът може да е бил вътрешна работа, не го зарадва. Той премести очи от едната папка към другата, после обратно към първата.

— Неприятно ми е да ти посочвам грешката, Хедър — най-после каза той, — но Марк Силвър вече бе мъртъв, когато стана взломът. Грешиш.

— Може би — допусна тя. — Дай ми отчета кой кога е напуснал службата в онзи ден и ще узнаем. Защото, ако съм права, двамата са излезли по едно и също време на нощта в…

Мобилният телефон на Кенеди изсвири кратка джазова мелодия — входящо съобщение, а не обаждане — и тя спря за миг, за да го прегледа. Беше от Джон Партридж и новината бе добра. От „Суонзи“ се бяха съгласили. Микроскоп „Келвин“ плюс оператор. Само за един ден. Утре.

Тя взе папките от ръцете на Гасан.

— Не е нужно да ми вярваш — каза тя. — Просто ме остави да проверя. Ще знаем повече утре. Защото тогава ще можем да отидем там, където те са били. Да видим какво са гледали и докосвали. Да открием какво са взели, ако въобще са откраднали нещо.

Професорът я изгледа скептично, сякаш тъкмо се бе опитала да му продаде таймшеър7.

— И как ще направим това? С вълшебство?

— Нещо такова — отговори Кенеди.

8.

— Изи и Хедър не са тук в момента, но ако искате, оставете съобщение след сигнала. Ще ви звъннем.

Никой не бе оставил съобщение. Червената лампичка на телефонния секретар не светеше. Кенеди бе натиснала бутона само за да чуе гласа на Изи. Апартаментът бе ужасно празен без нея.

Тя влезе от всекидневната в спалнята, после се върна в коридора. Имаше чувството, че никъде не е желана.

Още от седемгодишна, когато научи какво представляват циганите, Кенеди си фантазираше как зарязва всичко освен дрехите на гърба си и тръгва да скита по друмищата. Когато беше в лошо настроение, стаите й приличаха на затвори. Сега това чувство я обзе по-силно от когато и да било преди.

Тя извади мобилния си и се вторачи в него, сякаш очакваше да звънне или го предизвикваше да го направи. Не звънна, но Кенеди видя друго съобщение, което не бе забелязала, когато прочете онова от Партридж. Беше от Ралф Прентис.

Тя извика номера на Изи, поколеба се с пръст над бутона известно време, но накрая прибра телефона в джоба си.

Вечерта й беше отегчителна. Опита се да гледа телевизия, да чете и да разтреби апартамента. Мозъкът й отказваше да се съсредоточи. Вечеря размразена лазаня и две чисти уискита, после се просна на леглото с дрехите и се вторачи в тавана. Все още не бе осмислила откачените събития от предишната вечер. Приликата между облеклото на крадеца в Райгейт Хаус и собствения й нападател бе поразителна. Черното си е черно, но моделът на маската беше същият като на онази, която бе държала в ръка след нападението срещу Изи и нея.

Налагаше се да приеме, че някой иска да спре разследването й, и то в момент, когато тя още нямаше представа какво бе станало. При това го иска достатъчно силно, за да я убие. Тази мисъл я накара да потъне в неприятни спомени. Навремето се бе натъкнала на хора, които бяха готови с лекота да убият заради книга. И наистина не искаше да ги среща отново.

Жегата беше потискаща. Кенеди се върна във всекидневната и си приготви още едно питие, после седна до отворения прозорец, за да усети ветреца. Плътни облаци закриваха луната, но в небето се виждаха няколко звезди. Тя си представи, че гледа оттам към земята — психологическа техника, препоръчана й от психиатър след инцидента, който й бе струвал разрешителното за оръжие. Упражнението бе предназначено да те накара да се отпуснеш и да разгледаш проблемите си от друга гледна точка. Кенеди го намираше безполезно в това отношение, но пък й осигуряваше приятно усещане за безтегловност.

Докато седеше там и се опитваше да се изгуби в незначителни мисли, за да пропъди страшните, облаците се отдръпнаха театрално от луната. На внезапната светлина Кенеди видя как на отсрещния покрив нещо помръдна. Беше само за секунда. Вероятно котка или боклук, достатъчно лек, за да бъде вдигнат от вятъра. Но пък се движеше срещу вятъра.

Тя небрежно отпи от чашата, остави я настрани и се отдръпна от прозореца. Излезе от стаята и влезе в коридора, който вървеше по протежението на апартамента. Веднага след като се оказа скрита от прицела на човека на отсрещния покрив, се втурна надолу по стълбите, взимайки ги по три наведнъж и стигна до уличната врата след по-малко от двайсет секунди.

После забави ход и тръгна по улицата с небрежна крачка, навела глава. Разчиташе, че тъмнината ще я прикрие. Зави зад ъгъла, бързо пресече и влезе в малката уличка зад отсрещните кооперации. Сградата, която се намираше точно срещу тази на Изи, беше жилищна. Кенеди извади късмет: двама тийнейджъри — момче и момиче — излязоха от задната врата и момичето я задържа учтиво за нея.

Тя намери стълбите и ги изкачи бързо, но тихо. На върха имаше авариен изход към покрива. В удобна близост до вратата, Кенеди видя ниша с пожарогасител. Беше достатъчно малък, но тежък, за да се превърне в сравнително добро оръжие. Грабна го и отвори вратата. И откри, че гледа в погрешната посока. Вратата се отваряше към задната част на сградата вместо към предната. В ехото от затръшването на вратата се чуха други звуци — шумолене на камъчета, което замря бързо.

Кенеди изтича на покрива и заобиколи корпуса, в който бе разположена противопожарната врата. Вече нищо не пречеше на гледката й, но не видя никого или нищо, което не би трябвало да е там.

Все още възбудена и изпълнена с подозрения, тя обиколи покрива и се вторачи в прозорците на апартамента на Изи. Празната й чаша си стоеше на перваза. Кенеди започна да се оглежда и най-после откри мястото, където бе забелязала движение. По покрива върху зелен филц беше разпръснат чакъл, по който се виждаха отпечатъци от тътрене на крака и вдлъбнатини от седене или коленичене.

Не страдаше от параноя. Наблюдаваха я.

И наблюдателят й сигурно имаше крила, защото от покрива нямаше друг изход.

9.

Партридж я чакаше пред главния вход, на Райгейт Хаус, когато Кенеди пристигна там на следващата сутрин. Най-малкият фас, който някога беше виждала, бе заклещен между показалеца и средния му пръст. Придружаваха го двама души, които се мъчеха да се отдръпнат от дима на цигарата му: срамежлив, леко странен младеж и сериозна жена с очила. И двамата бяха в началото на двайсетте и облечени в най-хубавите си дрехи. Самият Партридж носеше вехто дънково сако върху бяла тениска и тъмносин панталон с безброй джобове. Той пое ръката на Кенеди и я поздрави със старомодна учтивост. После представи придружителите си.

— Катлийн Стърди и Уилям Прайс от инженерния факултет на университет „Суонзи“.

Младежите стояха до здрава стоманена кутия с редица дръжки, завинтени на двете й страни, и подпори от стиропор, прикрепени във всеки ъгъл.

— Това ли е „Келвин“? — попита Кенеди.

— Това е само сканиращата глава — отговори Партридж. — Има и много други съставни части. Намират се във вана, паркиран на три пресечки оттук. Господи, мразя този град.

— Но това те прави още по-голям герой, Джон — отбеляза Кенеди усмихнато и се завъртя към младежите. — Предполагам, че вие двамата сте операторите. Благодаря ви, че отделихте време за това.

— Всъщност още сме студенти. Учим за магистратура — отговори Катлийн.

Гласът й имаше лек уелски акцент, толкова деликатен и музикален, че звучеше, сякаш рецитираше поема.

— Но сме квалифицирани да използваме микроскопа. И двамата готвим тези по физическа микроскопия.

— А пък университетът не се съгласи да ни отпусне никого от преподавателите — добави Партридж. — И Уилям и Кати мило се съгласиха да дойдат в Задимения град и да ти помогнат. Ти ще им платиш пътя и скромна дневна надница.

— Разбира се — потвърди Кенеди. — Благодаря и на двама ви. Наистина. Това е чудесно.

Не смяташе, че Емил Гасан ще възрази срещу допълнителните разноски, но ако го направеше, тя щеше да плати от сумата, която вече беше получила.

— Да влизаме — предложи. — Ще се погрижа да ви донеса кафе, а после ще ви обясня от какво се нуждая.

— Можем да пропуснем кафето — каза Партридж, а двамата студенти вдигнаха стоманената кутия и я понесоха като носачи на ковчег, — и да се заемем направо с работата.

Но не можеха да направят това, без да обяснят на Гасан, а той се притесни отново, когато осъзна с какво се съгласява.

— Сигурни ли сме, че това е легално, Хедър? — попита професорът, като я дръпна настрани. — Струва ми се, че може да възникнат въпроси за свободата на информация и правото на поверителност.

— Това са твоите помещения — обясни тя. — Просто ще ги проверим за следи от неразрешен достъп. Не приемаме, че е станало престъпление, а само незаконно влизане. Ще огледаме стая 37 и ще разберем какво е станало там. После, щом пипнем заподозрения, ще разполагаме с амуниции. Това е професионална работа, Емил. Той няма да се предаде, ще лъже докрай. Ако искаш да научиш какво се е случило в онази нощ, ще трябва да знаеш по-голямата част от отговора, преди да зададеш въпроса.

Тя изчака Гасан да обмисли идеята, но знаеше, че е права, и не се съмняваше в окончателното му решение.

— Добре — каза той накрая. — Да го направим.

По предложение на Кенеди повикаха Ръш да помогне на двамата студенти да довлекат останалите части от вана на Партридж. Докато те разопаковаха и нагласяха уреда, Кенеди се опита да обясни на професора какво точно прави микроскопът, но скоро изчерпи познанията си и Партридж трябваше да й се притече на помощ.

— През осемдесетте години — започна той — двама швейцарски учени разработиха нов вид микроскоп, който може да сканира на атомно ниво. Нарекоха го МАС, микроскоп с атомна сила. И извършиха велики неща с него. Той може да анализира образи с абсолютна точност. Единственият проблем беше, че размерът на образите, дори за единично сканиране, бе огромен. Така че освен ако човек не разглеждаше невероятно малки райони, нямаше смисъл да използва МАС.

На заден план Кенеди видя Ръш, който стоеше встрани от студентите. Помагаше им, когато се нуждаеха от него, вадеше части от кутиите, държеше основата на микроскопа стабилно, докато Стърди или Прайс я свързваха с кабел или скоба. Очевидно бе привлечен от Стърди, но нямаше никакъв шанс, тъй като двамата студенти вече бяха гаджета. Безразсъдството на младостта, помисли си Кенеди.

Тя насочи вниманието си обратно към Партридж, който все още говореше за микроскопа и кратката му, но богата история.

— Но тогава — каза той — университетът „Суонзи“ се зае с оригиналния дизайн и започна да прави подобрения. Дори изобретиха наука, наречена нанопотенциометрия. Тя измерва промените в електрическия потенциал. Микроскопът разглежда проводимостта на повърхността на предмета и създава карта на електрическия му потенциал.

Гасан кимаше, но очите му бяха придобили стъклен вид.

— Можеш да го използваш за отпечатъци от пръсти — обясни му Кенеди важното. — Върши и милион други неща, но за полицията е нещо като машина за отпечатъци.

Партридж изглеждаше наранен от прекалено простото обяснение, но кимна.

— Традиционните процедури за снемане на отпечатъци използват мазните съставки от повърхността на кожата. Но същите тези съставки променят електромагнитния профил на всеки предмет, който докоснеш с ръка. Микроскопът просто премахва посредника и оглежда проводимостта на повърхността на предмета. Създава карта на електрическия потенциал, върху който отпечатъците изпъкват като гигантски фарове. И няма нужда въобще да докосваш повърхността, което означава, че няма опасност да унищожиш други улики като ДНК, докато търсиш латентни отпечатъци. И можеш да го програмираш да разпознава и реагира на определен отпечатък — например на главния ти заподозрян. Нещо като вълшебна лампа. Само дето е адски трудно да го използваш, защото трябва да настроиш чувствителността на отчитащото устройство идеално, за да не се объркаш с другите видове случайни или системни вариации в електрическото поле. Затова тези двама ентусиазирани младежи си скъсват задниците от работа и не мрънкат.

Кати Стърди и Уил Прайс вдигнаха очи притеснено, когато чуха щедрата похвала на Партридж. Бяха разопаковали съставките на микроскопа и го бяха сглобили. Сега Прайс нагласяше скоби и винтове, а Стърди отчиташе данните на малкия си таблет, който бе свързан с микроскопа чрез кабел. Ръш ги наблюдаваше, или поне Стърди, с възхитено изражение.

„Келвин“ не приличаше на вълшебна лампа. Всъщност не приличаше дори на микроскоп. Изглеждаше като идея на художник за прахосмукачка от научнофантастично списание, публикувано преди изобретяването на прахосмукачките. Всяка част имаше някак разнебитен вид. Единственото техническо постижение бяха образите върху таблета.

Стърди ги пооправи, използвайки контролите върху него. Занимава се с това доста време, преди накрая да кимне на Прайс. Той хвана оперативния край на устройството — сканиращата глава, дълга и дебела като измервателна линия, прикрепена към триметров кабел, и я прокара по пожарогасителя, монтиран на стената до него.

Екранът потъмня и след миг се появи нов образ. Беше трудно да разбереш какво виждаш. После Стърди го увеличи и показа повърхността на пожарогасителя.

— Двайсет? — промърмори й Прайс. — Двайсет и пет?

— Двайсет и пет — потвърди тя. — Ще засиля контраста с половин процент.

— Добре. Да държа ли неподвижно?

— Не. Прокарвай бавно. Точно така. Нагоре. Нагоре с един… спри.

Прайс бе насочил скенера към основата на пожарогасителя. Стърди потупа с върха на показалеца си контролите. Екранът примигна и линиите по него се появиха отново, увеличени. Кенеди и Гасан се озоваха вторачени в спираловидните извивки и ивици на пръстов отпечатък.

— Ха така! — доволно се ухили Партридж.

— Мили боже — ахна Гасан след кратка пауза на искрена възхита.

— Това е само първата битка — напомни им Кенеди. — Тук ще има много отпечатъци. Търсим един определен и ще ви предоставим с какво да го сравните — обърна се тя към студентите. — Ръш?

— А, да.

Ръш неохотно се отдели от Стърди и пристъпи към тях. Бръкна в джоба си и извади химикалка от неръждаема стомана, прибрана в найлонов плик за улики. Кенеди му беше казала да осигури нещо метално, ако може. Колкото по-голяма бе електрическата проводимост на повърхността, толкова по-добре работеше „Келвин“. Тя взе плика и го подаде на Стърди.

— Как ще действате сега? — попита Ръш.

— Взимаме отпечатък от химикалката — отговори Стърди, като пое плика предпазливо, — и го вкарваме в базата данни за разпознаване. После настройваме скенера да пренебрегва всичко, което не съвпада с него. Надявам се да успеем да вземем пълен отпечатък от химикалката, защото тогава ще имаме най-голяма възможност да идентифицираме частичните.

Кенеди се обърна към професор Гасан.

— А чрез това — обясни му тя — ще изготвим карта на действията в стаята. Ще разберем къде точно е бил крадецът и какво е докосвал.

— Но това все пак няма да ни каже дали нещо е било откраднато — отвърна Гасан със съмнение в гласа. — Както вече говорихме, Хедър, в тази стая се намира излишъкът от колекцията на Британската библиотека. Нямаме каталог.

— Зает ли си, Ръш? — попита Кенеди и главата на младежа се завъртя към тях.

— Аз ли?

— Да, ти.

— Не… не съм. Какво искаш?

— Иди и ми донеси каталог — нареди му Кенеди.

10.

Това отне три часа. Никой в Британската библиотека нямаше представа за какво говори Ръш, когато спомена старата колекция в Райгейт Хаус. Или пък имаха, но не виждаха причина да се нагърбят с проблема.

Най-после отегчен чиновник намери фотокопие на някакви страници, обозначени с единствената дума „прибрани“.

— Може да е това — каза той.

Май беше прав, защото списъкът бе категоризиран по стаи, които носеха номера от трийсет и четири до четирийсет и едно. Обаче това беше адски скапано, защото категоризацията беше само по стая, а не по редица или кашон. Но бе най-доброто, което щеше да получи, затова Ръш го взе и се върна в Райгейт Хаус.

Партридж и двамата студенти още сканираха стая 37, а Кенеди се разхождаше между редиците и лепеше жълти листчета за бележки на пода или по рафтовете, като отбелязваше местата, където „Келвин“ вече бе намерил съвпадащи отпечатъци. Професор Гасан, изглежда, присъстваше само като надзирател — стоеше в ъгъла и наблюдаваше с вълнение и тревога.

Ръш връчи списъка на Кенеди и я зачака да избухне, но тя не бе изненадана. Само кимна и му го върна обратно.

— Не е много полезен — отбеляза той.

— Не — съгласи се Кенеди. — Но на този етап бих се учудила, ако бях получила нещо друго.

Погледна към Стърди и Прайс, които бяха стигнали края на последната редица и сега оглеждаха стената.

— Почти приключихме — каза тя. — Ще огледаме резултата тук, после ще отведем заподозрения в залата за конференции и ще го попритиснем. Ръш, искам ти и професор Гасан да сте с мен, може би и началникът ти, Торндайк. С изключение на вас, все още няма да споделяме находката си с останалите. Първо трябва да се сдобием с пълната история.

— Добре — отвърна Ръш.

В другия край на стаята Стърди се завъртя към тях и любезно зачака да я забележат.

— Мисля, че свършихме — заяви тя.

Кенеди отиде да поговори с нея, а Ръш огледа стаята. За първи път се замисли какво точно вижда: триизмерна карта на движенията на крадеца из помещението. Или четириизмерна, тъй като натрупването на жълтите листчета сочеше колко време бе прекарал във всяка част на стаята.

Той се завъртя към Кенеди, която улови погледа му и го разтълкува правилно.

— Интересно е, нали? — усмихна се тя. — Всичко сочи към този район — посочи към края на ред B, където имаше безброй листчета. — Каквото и да го е интересувало, определено се е намирало някъде в тази отсечка. Но не е знаел точно къде.

— Докоснал е седем кашона — намеси се Стърди. — Ето тези тук, които са накуп. Останалите въобще не са пипани, освен този, сложен близо до останалите. Има отпечатък от длан, което означава, че просто го е бутнал настрани, за да не му пречи.

Докато говореше, студентката погледна Кенеди леко притеснено, сякаш хипотезите бяха неин прерогатив. Хедър й кимна окуражително.

— И аз така смятам. Е?

— Значи е знаел какво търси, но не и къде точно да го намери.

Защото бе работил по списъка, внезапно осъзна Ръш. А той категоризира книгите по стая, а не по кашон. Може би е започнал на случайно място или пък е направил избора си въз основа на дължината на списъка и разположението в него на онова, което е търсил.

А това означаваше…

Ръш загря, че досега бе гледал погрешно на нещата. Беше приел, че крадецът е минал през стая 37, за да се измъкне от сградата, след като е свършил работата си някъде другаде. Но купчината листчета сочеше ясно какво точно бе станало.

Крадецът е търсил книга или няколко книги.

— А фактът, че е спрял след седем кашона — отбеляза Кенеди, чиито мисли се движеха в същата посока, — означава, че е намерил онова, за което е дошъл.

— В кашон номер седем.

— Ето този — каза Кенеди, като сложи ръка върху него. — Емил, имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не, разбира се.

Гасан, развълнуван и леко притеснен от развитието на събитията, й махна бързо с ръка. Кенеди отвори кашона и извади първия том. Не беше точно книга, а тънък памфлет на потъмняла от времето хартия, прибран в твърд найлонов плик.

Тя го вдигна и им го показа. Заглавието не се разчиташе лесно. Всичко бе написано с един и същ шрифт, но в различни размери, а на някои места и в курсив.

— Новогодишен подарък за парламента — прочете Кенеди на глас.

— От Джерард Уинстенли — довърши Гасан.

Кенеди огледа корицата.

— Да — потвърди тя. — Точно той. Познаваш ли го?

— Уинстенли бил копач. Копачите били пракомунистите от времето на Английската гражданска война. Вярвали в общата собственост върху земята.

Ръш се консултира със списъка и откри памфлета бързо.

— Средата на седемнайсети век — съобщи той. — Хиляда шестстотин петдесет и втора.

Кенеди се върна при кашона и извади следващата книга. Още един памфлет, сходен с първия по външен вид и състояние: „Платформа за закона на свободата“. Ръш прочете заглавието през рамото й. Тя пъхна памфлета обратно в кашона и извади друга книга, подвързана и очевидно по-нова, озаглавена „Политически и религиозен екстремизъм в безвластието“. Завъртя я, за да прочете каталожния номер на гърба.

— Може и да извадим късмет — отбеляза. — Изглежда книгите са били прибрани в кашона според реда на каталога. А сега, когато вече разполагаме с него, имаме шанс да открием дали нещо липсва.

— Сегашният момент е напълно подходящ — обади се Гасан, като взе списъка от ръката на Ръш.

Кенеди се зае с кашона, Гасан зачете от списъка, а Ръш, Прайс и Стърди наблюдаваха, потънали в тържествено мълчание. Джон Партридж се оттегли в ъгъла на стаята, за да запали цигара, което бе строго забранено в сградата. Нужни им бяха само десет минути, за да открият първия липсващ екземпляр.

Това беше единствената липсваща книга. След нея до края на кашона всичко бе идеално подредено.

Ръш бе впечатлен. Най-вече от могъществото и пъргавостта на микроскопа, но не по-малко и от това, че някой е положил толкова усилия за една книга.

— Предполагам, че е ценна — замислено каза Кенеди. — Почти на четиристотин години е.

— Това е нищо — възрази Партридж. — Не съм съвсем наясно с бизнеса с антики — въобще не влиза в моята сфера на действие, но бих казал, че книга от онова време би струвала… ами не повече от стотина хиляди лири. Професор Гасан, съгласен ли сте?

— Не съм експерт в оценяването на пазарната стойност на тези неща — запротестира Гасан. — Но бих се изненадал, ако книгата е била застрахована за повече от петдесет-шестдесет хиляди.

Ръш се замисли. В кашона имаше сума ти други книги, чиято стойност вероятно бе поне същата, ако не и по-голяма, при това не тежаха много, така че за крадеца щеше да е лесно да грабне купчина от тях и да изчезне.

Но всички знаеха от доказателството на пръстовите отпечатъци, че не бе станало така. Преравяш седем кашона, взимаш един предмет и спираш. Очевидно си дошъл тук точно за този предмет.

А после какво? Изгаряш го? Защото онова, което Ръш бе видял в другия кашон, определено бе пепел.

Гасан се вгледа в Кенеди любопитно. Сега, след като бе сътворила подобно чудо, очакванията му към нея явно бяха адски високи.

— Много добре, Хедър — каза той. — Събра доказателствата. Предполагам, че имаш и план как да ги използваш?

— Мисля, че сме готови да притиснем заподозрения — отговори тя. — Ще се наложи отново да използваме залата за конференции.

— Залата за конференции? — намръщи се Гасан. — Няма ли да е по-дискретно в моя кабинет?

— Обзалагам се, че ще е — съгласи се Кенеди. — Но не виждам вреда в това да посеем малко шок и ужас.

11.

— Започнали сте работа тук преди шест месеца — каза Кенеди.

Бе настанила Алекс Уелс по такъв начин, че да получи пълния ефект от съдебна зала. Столът му стоеше срещу техните, от другата страна на гигантската като крепост маса. Самата Кенеди, Емил Гасан и Торндайк седяха един до друг по средата на дългата маса. По нейно нареждане Ръш стоеше отстрани, точно до рамото на Уелс, за да му покаже колко сериозно и официално е всичко това. Но Уелс не изглеждаше притеснен. В поведението му нямаше нищо, което да подскаже, че има какво да крие. Седеше грациозно, отпуснал ръце настрани и свел леко глава като актьор на прослушване.

— Да — потвърди той.

— А преди това сте работили в Британската библиотека.

— Да — отново кимна той.

— Но не сте споменали това в молбата си. Скрили сте тази връзка, въпреки че стажът ви там може да се смята за полезен. Защо?

— Не останах там много дълго — сви рамене той. — И напуснах по лични причини, които нямаха нищо общо с работата. Не исках да отговарям на въпроси за тях.

— Ясно — съгласи се Кенеди. — Ами приятелят ви, Марк Силвър? Каква беше неговата причина да скрие, че е работил там?

Уелс погледна професор Гасан, после и Торндайк, сякаш въпросът е несправедлив и очаква един от двамата да го защити.

— Марк Силвър не ми беше приятел — каза той.

Наблягането върху последната дума им посочи, че двамата определено бяха имали близки отношения, но Уелс няма да заговори за тях, ако не го принудят.

— Така ли? — скептично попита тя. — Постъпили сте в Британската библиотека заедно. Работили сте заедно. Напуснали сте заедно. После и двамата сте започнали работа тук в рамките на няколко седмици.

— Наистина ли? — попита Уелс. — Марк сигурно е работил в някой друг отдел.

— Той е бил пазач — отговори Кенеди. — Невъзможно е било да не го видите.

Уелс не отговори, но пък и тя не бе задала въпрос.

— Всъщност е имало известна пролука от време между напускането на службите ви в библиотеката и постъпването ви тук — заговори Кенеди отново.

— Бях без работа седем седмици — каза Уелс.

— И в тази пролука — през февруари — в Райгейт Хаус са били извършени няколко опита за влизане с взлом. Но всичките са се провалили.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Нищо не ме свързва с тези опити — каза Уелс.

— Може би не — съгласи се Кенеди.

Тя погледна досието пред себе си, прелисти няколко страници и ги сравни с друг лист на масата: жълто копие от страница на документ.

— Глождеше ме любопитство относно времето — продължи Кенеди — и се зачудих дали вие или Марк Силвър сте били съдени за проникване с взлом. Не исках да разчитам на нещо, което може да се окаже просто съвпадение. Затова се върнах към полицейската проверка, която библиотеката е извършила, когато сте започнали работа там. Знаете ли какво открих?

— Никога не съм имал неприятности с полицията.

— Алекс Уелс никога не е имал неприятности с полицията — поправи го Кенеди. — Но вие не сте Алекс Уелс, нали? Истинският Уелс е живял в Престън, докато е напуснал дома си преди три години, на шестнайсетгодишна възраст. Семейството му съобщило за изчезването му, но стигнали само дотам. Рутинната служебна проверка търси само присъди, затова не би уловила протокол за изчезнало лице. Били сте в безопасност, освен ако истинският Алекс Уелс не се появи, за да поиска самоличността си обратно. А това не е възможно, нали?

Кенеди се надигна.

— Искам да ви покажа нещо — каза тя, като отиде в далечния ъгъл на стаята, където стоеше някакъв предмет, завит със зелен брезент.

Дръпна брезента и го хвърли настрани, разкривайки голям кашон.

Уелс се вторачи в него. На лицето му бавно се изписа намръщена гримаса. Окуражена, Кенеди замълча, докато тишината стана наистина неудобна, но Уелс не каза нищо.

— Та значи през февруари е имало опити за взлом — най-после заговори тя. — А после, преди няколко седмици, е бил извършен истинският взлом. Професионален. Полицията не можеше да обясни как някой е успял да мине покрай охраната и да влезе в заключената стая. Отговорът е, че извършителят не е направил нищо такова. Крадецът вече е бил в сградата, когато тя е била заключена за нощта. Всъщност вече е бил в стаята. Свит в този кашон.

Уелс се усмихна ледено.

— Това не изглежда твърде вероятно — каза той.

— Не — съгласи се Кенеди. — Не изглежда, нали? Човек би предположил, че отчетите за напускането на службата биха показали, че някой не си е отишъл у дома онази вечер. В петък вечер.

— Взломът е станал в понеделник вечерта или вторник сутринта — обади се професор Гасан за първи път.

Той изглеждаше малко объркан и очевидно не бе чул абсолютно всичко, но се опитваше да си придаде вид на човек, който е наясно с цялата работа.

Кенеди го изгледа бързо и поклати глава.

— Не, професоре, не е станал тогава. Само така е изглеждало. Но само защото работата се е оплескала. Господин Уелс е заел поста си в петък, преди да заключат за нощта. Отворил стая 37 с картата си в 4:53 следобед. Седем минути по-късно, точно навреме, с картата му е отчетено напускане и по всичко личало, че си е отишъл у дома. Но не сте го направили, нали, господин Уелс? Връчили сте картата си на приятеля си Марк Силвър пред вратата на стая 37. Той е регистрирал напускането ви за деня, а вие сте отишли до кашона, грижливо подбран да бъде вън от обсега на камерите, пъхнали сте се в него и сте изчакали всичко да утихне. Лесна работа, и стига Силвър да избере подходящия момент, никой не би забелязал, че някой отчита две карти една след друга. Просто е трябвало да прокара първо своята, после да изругае, сякаш машината не е разпознала картата му, и да прокара вашата.

Кенеди отвори капака на кашона и го наклони, за да покаже вътрешността му на Уелс, а после и на останалите. Тя го завъртя в ръце, за да видят изхвърлените дрехи и тънкия слой пепел под и около тях.

Уелс промърмори нещо под нос. Ръш не беше сигурен, но звучеше като чужд език.

Кенеди се вторачи в престъпника любопитно.

— Какво казахте?

Уелс не отговори.

— Няма много следи от тридневно обитаване — каза тя, като потупа кашона. — Катетър ли използвахте или просто си сложихте памперс? Но това все пак означава три дни без ядене и пиене, защото не сте можели да вземете много неща със себе си. Били сте доста ограничен.

Уелс прикова очи в нейните.

— Повечето неща си имат граница — каза той със заплашителен тон.

— Господин Уелс е искал да остане сам в стаята с книгите, независимо колко време е щял да загуби — продължи Кенеди, пренебрегвайки забележката му. — Намерението му е било да претърси всеки кашон, докато намери определен том. А след като го намери, е трябвало да изчака края на уикенда. Защото в понеделник Марк Силвър е щял да се върне, да отчете картата му на главния вход и да отвори стая 37, за да го освободи.

— Хедър — обади се Гасан, — до какви заключения ни води това? Тези двама мъже са отишли в Британската библиотека, за да търсят книгата на Толър и са я проследили дотук?

— Точно така — потвърди Кенеди.

Тя се загледа в лицето на Уелс, чието изражение се промени при споменаването на Йохан Толър — стана по-напрегнато, а после доби отбранителен вид.

— Но единственото им откритие в библиотеката е било същият списък, който Ръш ни осигури. Това ги е насочило към стая 37. След това е трябвало да разчитат само на себе си. И тогава нещата са се объркали, защото Марк Силвър не се върнал в понеделник. През уикенда бил убит от неизвестен шофьор. А човек не може да планира подобна катастрофа. Господин Уелс вече разполагал с книгата, която издирвал от дълго време…

— „Тръба, възвестяваща възмездие, или Божият план, разкрит в многобройни печати“ — прочете Торндайк на глас от листа пред себе си.

— Но времето настъпило, а Силвър не се появил — продължи Кенеди, като се завъртя обратно към Уелс. — Не сте знаели, че той е мъртъв, разбира се, но сте били наясно, че се е провалил. И се е налагало да измислите друг начин да се измъкнете.

— Наистина не разбирам — запротестира Торндайк. — Тази книга датира от седемнайсети век. Сигурен съм, че е рядка, но пък не е Библията на Гутенберг или нещо подобно. Какъв е бил смисълът?

— Да — съгласи се Кенеди. — Какъв беше смисълът, господин Уелс? Ще ни разкажете ли? Интересувам се най-вече от пепелта в кашона. Откраднахте ли книгата, или я изгорихте?

Уелс бе държал ръцете си отпуснати през цялото време. Сега ги сключи и наведе глава, като въздъхна примирено.

— Невъзможно е да разберете — каза той.

— Е, ще стигнем и до това — прекъсна го Кенеди. — Както и да е, били сте в кашона. Работата е била свършена, но не сте имали изход. План А очевидно се е провалил. План Б е бил ножът, нали? Нож с кръв по него. Интересно е, че въобще сте носили нож. Сигурна съм, не е нужно да ви напомням, че въоръженият обир е много по-сериозно престъпление от влизането с взлом. Но както и да е, ножът е това, което ви е позволило да се измъкнете от онази стая. Отначало не загрях как човек, който явно е знаел къде са разположени камерите и как да ги избегне през цялото време, докато е бил в стаята, би се прецакал толкова зрелищно накрая. Всъщност се е прецакал цели два пъти — позволил е камерата да го види веднъж и е оставил ножа след себе си. Но в онзи момент просто се е налагало да се уверите, че камерата ще ви запише. Изчакали сте нощта, после сте се порязали — ръката или крака. Някъде, където не се забелязва. Оставили сте ножа на открито, за да бъде намерен. И сте минали пред камерата, изкатервайки се в окачения таван. Добра импровизация. Изглеждало е, че бягате от местопрестъплението. Но вие просто сте слезли в друга част на стаята, където камерите не са могли да ви уловят. След това е било нужно само да се пъхнете обратно в кашона и да изчакате утрото. На сутринта охраната намерила ножа и вдигнала аларма, а вие сте се нуждаели точно от това. Защото единственият начин, по който сте можели да се измъкнете от стая 37 без помощта на Марк Силвър, е бил да свалят обичайните ограничения за достъп с карти. А това е станало, за да дадат възможност на полицията да влезе и да претърси стаята.

Кенеди бе държала кашона през цялото време, а сега го остави да падне и той издумка приглушено на пода.

— И затова не сте били на работа в понеделник, нито във вторник сутринта, а внезапно сте се появили в средата на деня. Не знам как сте избрали момента да изскочите от кашона. Предполагам, че сте изчакали настъпването на пълна тишина и сте рискували. После сте излезли навън, преди някой да се усети, или сте останали в стаята, сякаш участвате в претърсването. Наложило се е да оставите дегизировката си в кашона, но разбира се, сте си носели дрехи за всеки случай. Кофти късмет, че след това са запечатали стаята и не сте можели да се върнете в нея ненаблюдаван, да грабнете черните си одежди и да ги изхвърлите. Близо ли съм до истината?

Уелс се усмихна.

— Много близо — призна той. — Много близо наистина.

Нещо не беше наред.

Кенеди бе разпитвала безброй заподозрени по време на работата си в полицията и бе присъствала на разпитите на още толкова. Беше усъвършенствала уменията си в притискането и разчитането на езика на тялото на хората, които разпитваше, защото всичко се свеждаше до точността на това разчитане.

Езикът на тялото на Алекс Уелс беше абсолютно озадачаващ. В страха или наглостта има логика, а между тях се вместват многобройни други емоции, които Кенеди би разпознала. Но това, което се излъчваше от Уелс въпреки опитите му да го прикрие, беше нещо съвсем различно. Беше очакване.

От време на време той се надигаше леко на пети и в позата му се забелязваше напрежение дори когато си придаваше примирен вид. Бе напрегнат и развълнуван за нещо предстоящо. Но Кенеди нямаше представа какво е то до момента, когато спомена за смъртта на Марк Силвър.

Тогава нещо стана с очите на Уелс и Кенеди потръпна шокирано, сякаш някой бе пуснал електрически ток в сърцето й.

Очите му се зачервиха внезапно, сякаш в тях се бе насъбрала кръв, която очакваше да бъде проляна.

Кенеди беше виждала това и преди. Хемолакрия8. Страничният ефект от келалита, силна дрога от семейството на метамфетамините. Но единствените хора, взимащи келалит, които тя познаваше, бяха светите наемни убийци от Племето на Юда. Тя си припомни как когато видя пепелта в кашона, Уелс измърмори под нос, а изражението му стана сериозно, дори тържествено. Беше й заприличал на човек в църква, който коленичи пред олтара за светото причастие. И бе убедена, че каквото и да бе казал, беше говорил на пепелта, а не на останалите в стаята. Ако Алекс Уелс бе употребил келалит, зачервяването на очите му сочеше, че организмът му се подготвя за неочаквано и жестоко действие. Дрогата щеше да му осигури скоростта и силата да убива като дявол, изскочил от ада.

Кенеди знаеше това, защото го бе виждала и преди. Бе наблюдавала как собственият й партньор бе накълцан от едно от тези чудовища, а и самата тя веднъж се бе изправила срещу тях, когато безскрупулните им зверства бяха предизвикани от нещо толкова банално и безинтересно като превода на загубено евангелие. Следователно, ако искаше с Гасан, Торндайк и младият Ръш да оцелеят в следващите няколко секунди, Кенеди адски бързо трябваше да измисли нещо.

А междувременно продължи да говори. Ако Уелс искаше да ги убие веднага, вече щяха да са мъртви. Но очевидно той чакаше още нещо.

— Отначало ме накара да се зачудя за целта ти — импровизира тя. — За книгата. Какво толкова й беше специалното? Защо си положил толкова усилия да я намериш и откраднеш? Фалшива самоличност. Проникване с взлом. Къмпиране в кашон. После осъзнах, че може въобще да не става дума за книгата.

Уелс се намръщи бавно. Очевидно догадката й бе погрешна. Ставаше дума само за книгата. Но той все още слушаше.

Искаш да си наясно какво сме узнали, помисли си Кенеди. Искаш да си напълно сигурен, че не знаем нищо, преди да ни очистиш. Или пък държиш да разбереш кого освен нас трябва да очистиш. И може би ще те забавим малко, ако решиш, че списъкът е прекалено дълъг.

— На този етап — продължи тя, като бутна стола си назад и се изправи — започнах да искам услуги. От хора, които познавах в полицията. Учени. Приятели от разузнавателните служби. Споделих данните с тях и им разказах цялата история. Името ти. Името на Силвър. Заглавието на книгата и предположенията ми относно истинската ти самоличност.

Гасан ахна и се вторачи в нея ужасено.

— Хедър — притеснено протестира той, — уговорихме се за пълна дискретност.

— Да — съгласи се тя. — От твоя страна.

Вече заобикаляше масата, а Уелс въртеше глава, за да я държи под око.

— Нямате представа кои сме — каза той.

Гласът му се промени. Смирението изчезна, в тона му се долавяше нещо съвсем различно.

— Знам обаче — отвърна Кенеди, която още се движеше към края на масата и не гледаше към вратата, макар да бе точно пред нея, — че ти и Марк Силвър не смятате извършеното от вас за престъпление и не изпитвате вина заради него. Дори ако ви се беше наложило да убиете, както сте очаквали, щяхте да сте готови за…

Не можа да стигне по-далеч. Уелс видя накъде се беше отправила или пък просто предположи, че нещо не е наред. Застана на пътя й и внезапно в ръцете му се озоваха два ножа.

Вторият шок беше също така болезнен като първия. Кенеди познаваше ножовете сика9. Зловещите им асиметрични оръжия се появяваха в кошмарите й.

— Торндайк! — изкрещя тя. — Направи го!

Думите й не означаваха нищо, а само целяха да разсеят убиеца.

Торндайк се надигна ужасен, а професор Гасан, запазил спокойствие, се хвърли към телефона.

Ръш се втурна към Уелс и бързината на рефлексите му спаси Кенеди от смъртта. Той се хвърли върху него изотзад и се опита да прикове ръцете му отстрани на тялото. За момент успя, но Уелс сви колене, измъкна се от хватката му и замахна назад и нагоре с лявата си ръка. Лакътят му удари слабините на Ръш и той се срина в агония. Уелс скочи и този път халоса младежа в лицето с кошмарна сила.

Гасан вече държеше слушалката до ухото си, а ръката му бе върху бутона. Тъкмо когато натисна единица, за да получи външна линия, дясната ръка на Уелс се изпъна и ножът се заби в гърдите на професора. Той се свлече на стола си, ококорил очи, размахвайки ръце объркано.

Кенеди се хвърли напред, преди Уелс да възстанови равновесието си, и се вкопчи с него. Не беше истинско нападение, повече приличаше на прегръдка. Надяваше се да прикове ръцете му към тялото, както бе опитал Ръш, и да му попречи да използва втория нож.

Той се затърчи и тя усети заплашителната му сила. Не можеше да задържи хватката си. Лявата ръка на Уелс се освободи и той тръшна Кенеди в стената. Но бяха толкова близо един до друг, че му бе трудно да използва ножа. Той отстъпи назад.

Ръш, по чудо все още готов за битка, го срита в краката. Ударът беше лек, но Уелс се препъна и му бе нужна секунда, за да се съвземе, която бе достатъчна за Кенеди да протегне лявата си ръка и да разбие стъклото на алармата. Звукът от счупеното стъкло едва се чу. Изщракването на всички ключалки в стаята беше много по-силно.

Уелс притисна Кенеди към стената с цялата тежест на тялото си и я ритна в краката. Тя падна, но в същия миг металните капаци на прозорците се спуснаха надолу и закриха светлината.

— Заключване за тревога — изохка Кенеди.

Тя лежеше по корем, притисната болезнено към стената и пода. Коляното на Уелс бе на кръста й, тялото му покриваше нейното, за да й попречи да направи движение. Той поднесе ножа към гърлото й и тя усети парването, когато острието поряза кожата и кръвта се стече към гърдите й.

— Няма изход, Алекс. Каквото и да ни направиш, няма да се измъкнеш.

Мъжът се наведе и лицето му почти се допря до нейното. Ококорените му очи, чието странно изражение тя не можеше да разгадае, се вторачиха в нейните. Червеният прилив в тях заплашваше да се разлее по бузите му.

— Средното време за реакция е дванайсет минути — изстена Кенеди, като потисна желанието си да се отдръпне от острието, сякаш Уелс беше котка и движението й може да събуди хищническите му инстинкти, толкова силни, че разсъдъкът му не е в състояние да ги преодолее.

Ръш все още беше на пода, свит на топка заради наранените си слабини. Емил Гасан бе отпуснат на стола си, притиснал ръце към гърдите си, като че ли се молеше. Торндайк стоеше замръзнал до стената и наблюдаваше сцената, а долната му устна висеше и потръпваше от страх и учудване.

— И още нещо — продължи Кенеди измъчено, като се опитваше да си поеме дъх. — Между теб и улицата има шест или седем врати. Бива ли те с ключалките?

Невъзможно бе да разбереш какво става зад зловещите кървясали очи. Уелс не проговори и острието от гърлото на Кенеди не помръдна. Но лицето му доби замислено изражение.

Ръш заговори за първи път зад тях. Кенеди не посмя да се обърне, за да види какво прави младежът и дали е успял да се надигне. Гласът му беше тих и трепереше.

— Алекс, чуй ме — каза той. — Това, което си направил досега, е само влизане с взлом. И може би кражба. Вероятно дори няма да влезеш в затвора. Но ако професор Гасан умре, това е убийство. Трябва да спреш. Предай се. Не бъди глупав. На никого не му пука, че си гепил някаква шибана книга.

Отвън се чуха стъпки и някой почука на вратата — отначало колебливо, после по-силно. След секунда се чу чукане по една от другите врати. Стаята бе обградена, а полицията пристигаше.

Уелс очевидно обмисляше положението си. Той въздъхна тежко, но лявата му ръка се напрегна. Острието потъна малко по-дълбоко в плътта на Кенеди. Тя потръпна и се скова.

— Кълна се в Господ — отчаяно извика Ръш, — няма да влезеш в затвора!

Уелс се надигна и освободи Кенеди от тежестта си.

— Не — съгласи се той. — Няма да вляза в затвора.

И прокара ножа по собственото си гърло.

12.

Няколко часа — четири или пет — преминаха зашеметяващо бързо. Несвързани картини, а между тях интервали, запълнени с безкрайни повторения на онзи незабравим миг. Кенеди се опита да пропъди спомена от мислите си, но непрестанно виждаше как кръвта на Алекс Уелс се стича по ножа, по ризата му, бежовия мокет и по ръцете на Ръш и нейните, докато се опитваха да спрат кървенето.

И през цялото време Уелс им се бе усмихвал презрително, развеселен от безплодните им опити да го задържат жив въпреки желанието му.

Кенеди даде показания пред полицията и пред една от многото антитерористични агенции, които бяха нащрек заради скорошните пожари, експлозии и взривени коли. Никой не я винеше за смъртта на Уелс. Показанията на Ръш се покриваха с нейните, а следователите разглеждаха събитията в светлината на нападението върху нея преди два дни. Изглеждаше повече от вероятно, че Уелс е бил нападателят. Несъмнено, Торндайк и Гасан също биха потвърдили историята й, но никой от двамата не можеше да бъде разпитан. Торндайк изпадна в истерия след самоубийството на Уелс, продължи да проявява признаци на паника и ужас, докато отнасяха трупа, а при пристигането си в болницата бе упоен. Емил Гасан беше в спешното отделение и можеше да не оцелее.

Криминолозите потвърдиха самоубийството. Ъгълът на прореза в гърлото на Алекс Уелс отговаряше на самонанесена рана и макар никой да не бе споделил това с Кенеди, очевидно бяха проверили ножа за отпечатъци и бяха открили само тези на Уелс.

Но персоналът на спешното отделение нямаше желание да я пусне да си отиде у дома. Бяха убедени, че съсирената по нея кръв е нейната собствена, и смятаха, че е в шок.

Може и да беше, но горещият сладък чай нямаше да й помогне да излезе от шока. Трябваше да се измъкне от равнодушните ченгета и да осмисли какво означаваше цялата тази история.

Племето на Юда. Племето на Юда се бе сблъскало с нея и Емил Гасан. Как бе възможно това? Какво би могло да го обясни?

Трябваше да се обади на Изи и да се увери, че е добре. Желанието й не бе особено логично, нямаше причина да се съмнява в това, но инстинктът й бе прекалено силен. Да се измъкне от болницата, като убеди дружелюбните детективи да я уверят, че е свободна да си ходи, щеше да отнеме доста време, затова тя отиде в тоалетната и звънна оттам.

Изи не отговори и Кенеди започна да се паникьосва. Но докато набираше отново, за да остави съобщение, телефонът й иззвъня.

— Съжалявам, бебчо — каза Изи. — Изпуснах те. Всичко наред ли е?

Нищо не беше наред, но внезапно езикът на Кенеди се върза. Изи бе в безопасност при брат си. А ако й разкажеше за случилото се, щеше да започне разправия, защото тя щеше да настоява да се върне и да се грижи за нея, а това бе последното, което Кенеди искаше в момента. Убийците от Племето на Юда не работеха сами, действаха по двама или трима. Мъжът, нарекъл се Алекс Уелс, беше мъртъв, но можеше да има други.

Кенеди надрънка няколко банални лъжи как всичко е наред и абсолютно нищо не се е случвало.

— Господ знае, че ти съчувствам — каза Изи мрачно. — Играта на „Забавни факти“ с Хейли и Ричард беше най-интересното в гостуването ми досега. И ме размазаха. Чувала ли си някога за Франки Кокоза10?

— Не — отговори Кенеди. — Изи, трябва да вървя. Някой тъкмо влезе.

— Добре. Какво е това ехо? Звучи сякаш си в тоалетната. А ако си там и някой тъкмо е влязъл, можеш да го съдиш.

— Аз съм… в коридора.

Внезапно Кенеди осъзна, че утрешните вестници щяха да са пълни с репортажи за жестокото самоубийство в Райгейт Хаус и Изи със сигурност щеше да научи за него. Затова тя промени решението си, заговори откровено и й разказа редактирана версия на скорошните събития. Обясни й само, че някой е умрял.

— Пред теб? — учуди се Изи. — Някой е умрял точно пред теб? Не загрявам.

— Беше… трудно е да се обясни, Изи. Но съм добре. Съвсем. Той се самоуби.

— Какво?

— Самоуби се. Човекът, проникнал в склада на музея. Заловихме го, но той се самоуби.

— Мили боже!

Дългата тишина от другата страна на линията показа колко учудена е Изи. Мълчанието не беше типично за нея.

— И всичко свърши? — накрая попита тя.

— Тази част свърши.

— Значи е безопасно да си събера багажа и…

— Не, не е. Дай ми още няколко дни.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

— Не мога да издържа повече от два дни. Проклетата вещица Каролин ме гледа мръсно всеки път, когато изтърся лоша дума.

— Добре.

— А знаеш колко лоши думи използвам.

— Добре, Изи.

— Не, бебчо. Не е добре. Никак. Казваш ми, че си добре, но не звучиш така, а и знам как премълчаваш проблемите си. Платих доста, за да го разбера. Само кажи и веднага идвам.

— Не, Изи. Остани там, където си. Ще ти звънна утре.

— Добре, добре. Хедър?

— Да?

— Обади ми се утре.

— Ще се обадя.

— Обещай.

— Обещавам.

— Знаеш ли, някои хора смятат мръсните разговори по телефона за полезни. Ако се нуждаеш от професионалните ми услуги…

— О, за бога! До утре, Изи.

Кенеди затвори, още по-неспокойна и изнервена от преди. Изи й липсваше. Все още негодуваше срещу нея, но и се страхуваше за приятелката си. Не искаше да я види никога вече, но копнееше да са заедно в момента.

А после идваше Племето на Юда, което все още й се струваше пълно безумие. Нямаше никакво обяснение.

Най-сетне лекарите и сестрите приключиха с подлудяващите си грижи и неохотно се съгласиха да изпишат Кенеди на нейна отговорност.

Преди да си тръгне, тя разпита за останалите. Гасан и Торндайк бяха в безсъзнание. Единият бе стабилен, а за другия нямаше да има новини преди следващата сутрин. Ръш беше изписан преди няколко часа.

Но не бе отишъл далеч. Чакаше Кенеди на улицата до входа, облегнат на табелата, която й показа, че се намира в университетската болница на улица „Юстън“. Дори не се беше сетила да попита, а ако някой й бе казал, явно не го беше разбрала.

Ръш изглеждаше измъчен и изтощен от умора. Дясната страна на лицето му бе подута, а очите му — почти затворени.

— Искам да поговорим за това — каза той.

— Тази вечер ли? — учуди се Кенеди.

— Да.

— Не може ли да почака?

Ръш сви рамене в жест, който обхващаше нараняването му, нейното, болницата и цялата откачена история.

— Ами ти ми кажи.

Кенеди се поколеба. Знаеше, че ще отговори само на няколко от безбройните му въпроси. Но се налагаше да признае, че той има право да зададе много повече. Погледна часовника си. Беше девет и половина вечерта. Учудващо рано.

— Добре — кимна тя. — Да поговорим.

Хванаха такси и потеглиха към кръчма на улица „Сейнт Мартин“. Можеха да стигнат дотам и пеша, но присъствието на шофьора ограничаваше разговора и осигури на Кенеди време да обмисли какво точно да сподели с Ръш.

Младежът се опита да плати пиенето, но тя го отпрати да намери места, взе халба бира за него и уиски с лед за себе си и го потърси с поглед. Беше избрал ъглова маса и седеше с лице към вратата. Ръцете му трепереха, когато хвана халбата и изпи половината на екс. Насиненото му лице привличаше любопитните погледи на околните посетители на заведението.

— Как си? — попита го Кенеди.

Ръш поклати глава. Вероятно и той самият не беше наясно как се чувства.

— Ти предвиди действията му — каза той. — Или поне някои от тях. Знаеше какво ще направи.

— Нямах представа докъде ще стигне.

Ръш отпи отново и остави почти празната халба на масата.

— Но знаеше, че е опасен. И че има оръжие. Задвижи се към алармата още преди той да извади ножовете. Затова си мисля, че би могла да ми обясниш какво, по дяволите, видях днес. Защото в момента имам чувството, че се давя. Не разбирам какво ми се случи. Едва не умрях. Струва ми се, че от небето падна метеор и ме фрасна по главата. Или нещо подобно. А не виждам смисъла, нали разбираш?

Кенеди завъртя чашата си, но не изпита желание да отпие. Стомахът й бе свит като юмрук.

— В лек шок си — каза тя. — Вероятно не трябва да се връщаш на работа. Ако бях на твое място, щях да си взема няколко почивни дни. Това, което преживя, не е в обичайните ти задължения.

Той се вторачи в нея изумен и недоволен.

— Ти така ли ще постъпиш? Ще си вземеш ли почивка?

— Не — призна Кенеди.

— Не. Защото зад всичко това има нещо много по-сериозно, нали?

— Да.

Ръш ококори здравото си око.

— Знаех си. Разбрах го по лицето ти. Искам да ми разкажеш за това.

— Не мога да го направя, Ръш.

— Не можеш?

— Няма да го направя. Повярвай ми, за теб е много по-добре да не знаеш. Да не се доближаваш до тази история.

— Какво означава това? — попита той.

Кенеди се опита да подбере думите си грижливо, но сякаш бе оглупяла и с вързан език.

— Това е от онези неща… веднъж узнаеш ли за него, не можеш просто да се оттеглиш. Има последици.

По лицето му пролича, че бе издрънкала дивотия.

— Готов съм да рискувам — отвърна той.

— Не — възрази Кенеди. — Слушай, Ръш, чувствам, че ти дължа нещо. Но не обяснение, а предупреждение. Попита ме дали знам кой е Алекс Уелс.

— Знаеш ли?

— Познавам… семейството му. Срещала съм ги преди и знам какви са. Ще търсят отмъщение за онова, което се случи с него. Срещу всеки, който се намираше в стаята, веднага щом узнаят кой точно е бил там. Така че най-разумното е да изчезнеш колкото се може по-далеч от Райгейт Хаус за известно време и да изчакаш суматохата да утихне.

— Наистина ли мислиш, че ако държат да ме намерят, няма да продължат да ме търсят?

Мамка му! Добър въпрос.

— Не — призна тя. — Ще продължат да те търсят.

— Точно така. А ти самата ще се върнеш там утре сутринта и ще възобновиш разследването, нали? Не съм малоумен, Хедър. Поне не съм толкова тъп, колкото изглеждам. Знам, че има още неща, които не си разбрала. Въпроси, на които трябва да се отговори.

Сърцето на Кенеди се сви.

— Ръш, въпросите са единственото, с което разполагам — каза тя, а гласът й прозвуча раздразнено. — Тези хора проникнаха в пещерата на Аладин и откраднаха една-единствена книга. Или пък не са я откраднали. Може само да са проникнали и да са я изгорили. Можеш ли да обясниш това? Защото аз не мога. И това е дори преди да стигнем до онази част, където позволих Емил Гасан, когото смятам за приятел, да бъде намушкан, може би смъртоносно, пред очите ми. Да, все още съм натоварена с работата. Но твоите задължения се различават от моите.

— Нямах предвид това — възрази Ръш.

— Така ли? Какво тогава имаше предвид?

— Защо Уелс бе още там? Откраднал е или е унищожил книгата преди три седмици. Ако работата е била свършена, можеше просто да изчезне.

— Е, и?

— Значи работата не е била свършена. Върнал се е, за да я довърши, а каквато и да е била, си е струвала риска да се мотае наоколо по време на следствието.

Кенеди бе стигнала до същия извод, но не желаеше да води този разговор с Ръш. Просто искаше той да разбере колко близо стои до ръба на пропастта и да прояви разум да тръгне в обратната посока.

— Предстои ли ти ваканция? — попита тя.

— Ваканция? — презрително попита Ръш. — Още не ми е свършил изпитателният срок. Аз съм прост работник.

— Тогава подходи небрежно — посъветва го Кенеди. — Не отивай на работа утре. Ако те уволнят, просто си тръгни. Млад си. Ще намериш нещо друго. Стой далеч от Райгейт Хаус. А ако някой те попита какво е станало днес, не отговаряй.

— Ами ако ме разпитват ченгетата? — саркастично отвърна Ръш.

— Ако са ченгетата, направи се на луд. Не помниш, не си видял, никой не ти е разказал нищо. Ти си прост работник.

— Приемаш много неща за дадени.

— Какво например?

— Например че смъртта означава за мен същото, което и за теб.

— Смъртта означава едно и също за всекиго — остро реагира Кенеди. — Означава, че сърцето ти спира, мозъкът ти угасва, а хората започват да те наричат „трупа“. Няма хубава смърт, Ръш. Просто някои са по-лоши от останалите.

Ръш потупа халбата си с пръст и се загледа в нея.

— Най-добрият ми приятел загина в битка с ножове в училище — каза той с почти небрежен тон. — Намушкаха го. А първото ми гадже се самоуби с приспивателни, защото вторият й баща я изнасили. Изпрати ми съобщение, за да се сбогуваме, а аз не успях да стигна там навреме. Сигурно е знаела, че няма да успея, но все пак ми написа съобщението. Още го пазя. Хвърлих се върху мръсника и едва не го убих, но когато го стоварих на земята, открих, че не мога да го направя. Предполагам, че просто не съм склонен към убийства.

— По време на интервюто ти за работа стана ли дума за някое от тези неща? — лаконично попита Кенеди.

Той сви рамене.

— Беше много отдавна.

Тя въздъхна.

— Добре, разбирам. Казваш ми, че знаеш за лошото и мрака в света на възрастните. Може и да е така. Ако си убеден, че искаш истината, ще ти я кажа.

— Искам я — светкавично отговори той.

И тя му разказа цялата история. Или поне онази част, която можеше да сподели.

Започна със смъртта на Крис Харпър, партньора си, който кървя в ръцете й, след като бе намушкан от един от отровните ножове на Предвестниците. Трудно й бе да говори със спокоен глас. Макар да бяха минали три години, все още я болеше.

После говори за Племето на Юда в продължение на час или повече. Разказа на Ръш как живеят като отделно племе сред човечеството. Как се крият из градовете, избирайки места с многобройно население, как са усъвършенствали изкуството на камуфлажа до висша степен.

Ръш мълча през повечето време.

— И те наистина вярват, че произлизат от змията в райската градина? — попита той, когато тя свърши.

— Да, по линия на Каин и Юда — отговори Кенеди.

— Но змията е дяволът.

Кенеди сви рамене.

— Това е нашата версия. А тяхната е, че змията е емисар на истинския Бог, който стои над и извън сътворението. Затова Каин и всичките му потомци били специални, а пък Ева била създала потекло от грешници и непрокопсаници. Нарекли се на Юда, защото той бил човекът, сключил договор с Господ от тяхно име.

— И сделката била?

— Три хиляди години в пустинята. През цялото това време децата на Адам ще се разпореждат с всичко живо. Но щом времето изтече, правоверните — истинските потомци на Каин и Юда — ще получат наградата си. А наградата е господство над целия свят.

Ръш обмисли думите й безмълвно.

— Откога се броят тези три хиляди години? — накрая попита той.

— Ами да кажем, че Господ вече трябваше да се обади. Юда сключил сделката преди около две хиляди години, но референтната дата е около хиляда години преди новата ера. Обединяването на израелските племена при цар Давид. Що се отнася до Юда, той е крайъгълният камък на историята — момент във времето, познат на всички, който никой нямало да оспори. И той, и Христос са отправна точка. Поне така твърди Евангелието на Юда.

— И са чакали толкова време… — замисли се Ръш.

— Още чакат. Не са доволни от това, но на този етап нямат избор. Проблемът е, че не са много. А три хиляди години е дълго време, когато става дума за кръвосмешение. И затова от време на време се появяват на бял свят. Имам предвид някои от тях.

Ръш я зяпаше с объркано изражение, затова Кенеди продължи, като подбираше думите си внимателно. Тази част от историята принадлежеше на Тилмън и в нея имаше неща, които се бе заклела, че няма да сподели с никого.

— Изпращали жени навън, за да забременеят. Да влеят нови гени в племето. Жените се запознават с адамити, омъжват се и отглеждат семействата си с тях.

— Адамити? — намръщи се Ръш. — Какво е това? Ние, нормалните хора?

— Точно така. А тези жени, наречени Келим или Съсъди, забременяват три пъти. Щом третото дете стане достатъчно голямо, за да пътува, просто изчезват. Връщат се при племето и взимат децата със себе си. Задачата е изпълнена.

— Майтапиш се с мен — запротестира Ръш. — Никой не би постъпил така. Откачено е.

— Да научиш всичко това е като да влезеш в друг свят — спокойно отвърна Кенеди. — Те си имат собствени правила. Свой начин, по който гледат на нещата. И той им върши работа, защото не позволява да измрат от двойни рецесивни гени. Но всичко би могло да се случи на жена, излязла в нашия свят сама. Жена, отгледана в уединение, напълно лишена от улични умения и хитрост. Затова има помощници. Агенти. Хора, които действат като ангели хранители за Келим, следователно и за цялото племе. Те се наричат Елохим, което на арамейски означава Предвестници. И ако решат, че някой знае прекалено много… специалността им е смърт при инцидент, но се справят идеално и с директното убийство. Алекс Уелс беше от тях.

Кенеди най-после замълча и Ръш се вторачи в нея безмълвно.

— Не знам защо седях търпеливо да слушам тези дивотии — каза той накрая.

— Да, знаеш — възрази Кенеди. — Защото видя как днес пред теб се самоуби човек и не можеш да пропъдиш картината от главата си. Готов си да изслушаш какви ли не дивотии, ако те ще ти помогнат да разбереш случилото се.

— Да, щеше да е чудесно, ако вършеше работа. Но не разбирам абсолютно нищо. Тъпа история.

— Така е, нали?

— Но ти каза, че ти се е случило и преди.

— А също и на теб. Днес, Ръш. Ти беше в стаята. Ако извадиш късмет, те няма да узнаят за това, но може би не е толкова лошо, че ти разказах историята. Поне сега може да те подгони параноя в момент, когато си струва да си настроен параноично.

— Благодаря — мрачно промълви Ръш. — Трябва ли да дебна за нещо специално?

— За онова, което се случи с очите на Уелс. Случва се често. Когато убиват. Когато обмислят убийство. Или понякога просто като реакция на стрес или емоция. Нарича се хемолакрия. Сълзят кръв.

— Господи!

— Причината е субстанцията, която взимат. Отровна е и накрая ги убива, но ги прави по-бързи, по-силни и устойчиви на болка. Вярвай ми, нужна е адска сила, за да се справиш с един от тях.

— Е, както ти каза — напомни й той, — аз бях в стаята.

Той се замисли, загледан в празната си халба.

— Но защо просто не уби всички ни? Имам предвид Уелс. Нямаше да му е много трудно.

Кенеди усети как я притисна тежестта на вината и тревогата.

— Можеше да го направи, ако искаше. Но мисля, че е трябвало да избегне разпитите. Те се крият от светлината. Споменах за полицейските разпити с надеждата, че той ще избяга. Не предположих, че ще се самоубие, за да избегне неудобни въпроси на дневна светлина.

Тя взе чантата си, оправи сакото си и се подготви да тръгне. Ръш пренебрегна тези сигнали.

— Какво ще правим сега? — попита той.

Кенеди се намръщи.

— Няма да правим нищо — отговори. — Прибираме се да спим. Никой от нас не е във форма да взима важни решения.

Ръш се засмя глуповато.

— Мислиш, че решенията ще зависят от нас. Наистина ли?

Кенеди се надигна.

— Мисля, че трябва да изчакаме и да видим — отвърна тя. — Ако извадим късмет, всичко ще приключи тук.

Но нямаше да стане така, разбира се. И точно по тази причина бе наредила на Изи да не се връща у дома и бе разказала на Ръш достатъчно, за да го накара да внимава. Нищо не бе приключило. Нямаше начин.

Тя и Емил Гасан. Не беше съвпадение. Беше привлечена в тази история от сила, която не можеше да види или определи. Намираше се тук поради някаква причина, за която нямаше представа.

— Ще говорим утре — каза. — Трябва да поспя.

— Добре.

— Тук ли оставаш?

— Имам нужда от още едно питие.

— Не забравяй, че ще ти се наложи да се прибереш у дома — напомни му тя. — Ще се видим утре.

Но когато му обърна гръб, той извика името й. Кенеди погледна през рамо.

— Бен — каза той завалено и тя не го разбра.

— Какво?

— Бенджамин. Малкото ми име. Бях кръстен…

— Добре — кимна тя. — Съжалявам, превалено е късно за това. Сега си Ръш.

Той въздъхна тежко.

— Каква е тайната на хубавата шега? — попита Ръш.

— Точният момент.

— Да. Значи тази беше лоша.

Кенеди едва успя да хване автобуса на площад „Лестър“, после се спусна към Пимлико с последния влак.

Краката й тежаха и през целия път се чудеше къде точно да спи. Предишната нощ в леглото на Изи, ала сама, се бе почувствала като на чужда планета. Но подозираше, че в собственото си легло щеше да е като в гробница.

Накрая се спря на леглото на Изи, защото бе оправено и можеше направо да се просне в него. А дали щеше да заспи, бе въпрос, на който щеше да получи отговор след известно време. Тя отвори вратата и влезе, като се зачуди за миг защо ключалката й се стори по-хлабава от обикновено. Прекрачи прага и видя, че вратата на всекидневната е отворена. Знаеше, че я бе затворила сутринта, следователно вече знаеше и защо ключалката бе хлабава.

Да остане или да избяга? Професионалист не би й дал възможност да избяга, а ако беше обикновен крадец — дано, господи — вероятно можеше да се справи с него. Тя бръкна в чантата си, за да извади лютивия спрей.

Някой я хвана изотзад и прикова ръцете й встрани. Притиснаха нещо към лицето й и макар да се мъчеше да не си поеме дъх, изгуби съзнание още преди да усети миризмата на лекарството.

13.

Светът се завърна около нея на части, много по-бавно, отколкото бе изчезнал.

Първо долови звуци: бавни, дискретни, басови. Не думи, а нещо, което не успя да определи.

После нещо гадно и кисело, отчасти миризма, отчасти вкус се надигна около и в нея. Тя потръпна.

— Мистак хе. Хе мет е’вер.

Хванаха я за главата и раменете. Тя се опита да се отдръпне от ръцете, но те просто я завъртяха настрани. Стомахът й се сви, тя повърна немощно и топла течност потече по устните и езика й.

Плат под бузата и тялото й. Мек и прохладен. Намираше се в легло.

Появи се светла точка, която се разшири. Пред нея се забелязваше движение.

— Можеш ли да ме чуеш? Чуваш ли какво казвам?

Мъжки глас, дълбок, но мелодичен.

Кенеди застина, докато се мъчеше да подреди спомените си. Стълбите. Вратата. Леглото. Не, нещо липсваше… Някой застана зад нея, прикова ръцете й настрани и притисна кърпа до лицето й. А после леглото. Чудесно.

Не, въобще не беше чудесно.

— Мисля, че е будна.

Различен глас. Не груб, но мъртвешки и безчувствен. Глас, който я уплаши, като се имаше предвид защо лежеше на легло и защо бе нападната.

— Тогава да започваме.

Отново ръце по нея. Тя бе прекалено слаба и болна да се възпротиви. Търколиха я по гръб, а ръцете й бяха повдигнати над главата. Нещо се затвори с щракане около китките й. Металните гривни ги захапаха достатъчно силно, за да я накарат да потръпне. Когато се опита да помръдне краката си, откри, че вече са обездвижени. Беше просната на леглото с разперени ръце и крака, напълно беззащитна.

— Ми мет веним йе сихедур.

— Наим.

Ако това беше езикът, какъвто и да бе той, на който нападателите й си говореха, Кенеди се зачуди за момент защо бяха минали на английски. Внезапно се сети за отговора: „Да започваме“ бе предназначено за нея — трябваше да го разбере и да се уплаши. Осъзнавайки намеренията им, тя се успокои малко.

Отвори очи. Нямаше смисъл да продължава да се прави, че е в безсъзнание.

Най-голямата изненада, макар че въобще не трябваше да се изненадва, беше, че се намира в спалнята на Изи. Вероятно бе останала в безсъзнание не за дълго и за нападателите й беше безсмислено да й устройват засада там, ако възнамеряваха да я водят на друго място.

Но пък познатата обстановка подсили страха й за онова, което предстоеше.

Бяха само двама — вече ги различаваше по гласовете. И двамата бяха млади, но единият вероятно бе в началото на двайсетте или дори още тийнейджър. Беше слаб, хубав, с дълга до раменете черна коса и добре оформени мустаци и брада.

Другият беше по-едър и як, с нацупено бебешко лице. Също с черна коса, но къса и в странно старомоден стил разделена на път по средата.

И двамата бяха облечени в светлобежови ленени костюми и притежаваха неестествената бледост на Племето на Юда, чийто живот протичаше най-вече под земята. Гледаха я напрегнато, а в изражението на по-едрия се долавяше и погнуса.

— Ще ви зададем няколко въпроса, госпожице Кенеди — каза брадатият нежно.

Той бе човекът с културния приятен глас, което не я изненада. Помисли си, че е взел ролята на доброто ченге. Но не разчиташе на добротата му.

— Относно работата, която ви възложиха в Британския музей и събитията онзи следобед.

Кенеди не отговори. Завъртя глава, за да види какво са й направили. Ръцете й бяха оковани в белезници, прикачени към таблата на леглото, изработена от ковано желязо. Розови пухкави белезници, предназначени за сексуални игри. Краката й бяха разкрачени и приковани с някакъв лост за обездвижване. Но беше напълно облечена. Дори не й бяха свалили сакото. Смесените сигнали бяха объркващи. Защо я бяха подготвили за изнасилване, а после бяха спрели?

— Не знам… за какво говорите… — промърмори Кенеди.

Устата и долната половина на лицето й още бяха изтръпнали от опиата и й бе трудно да изрече думите.

Едрият тип изруга нещо, което тя не разбра. Бръкна в сакото си и извади нож. Сърцето на Кенеди се сви, когато видя особената му форма, извитото острие и грубата дръжка, направена от същия метал. Отново проклетата сика.

Тези типове бяха Предвестници — професионалните убийци от Племето на Юда.

Якият мъж притисна ножа към бузата й.

— Чуй ме, мръснице — процеди той през зъби, — всеки път, когато ни излъжеш, ще те порязвам. Всеки път, когато не отговориш достатъчно бързо, ще те порязвам. Всеки път, когато не харесам отговора ти, ще те порязвам. А когато нямам повече въпроси, ще прережа гърлото ти.

— Самал. — Младежът изрече думата меко, но партньорът му се напрегна и го погледна бързо, което отговори на въпроса на Кенеди кой е по-важният.

Той направи жест и здравенякът отдръпна ножа от лицето й. Доброто ченге имаше по-висок ранг от лошото.

Младият мъж седна на леглото до нея и се втренчи в очите й. Усмихна се, но усмивката му бе много по-обезпокояваща от свирепостта на едрия тип. Беше усмивка на човек, толкова уверен в правотата си, че е лишен от чувство за вина и срам.

— Името ми е Абидос — каза той. — А този човек с ножа е приятелят ми Самал. И както вече си разбрала по маниерите му, той не се плаши от неприятна работа. Но каквото и да казва, аз ще съм този, който ще те разпитва. И ще позволя на Самал да те нарани само ако ме принудиш. Имам предвид, ако ме накараш да вярвам, че не ще ни кажеш истината, ако не те нараним. Разбираш ли? Ако сътрудничиш, ще има по-малко болка. Може и въобще да няма такава. А щом настъпи краят, всичко ще стане по-бързо и лесно.

Замълча, сякаш очакваше отговор. Когато Кенеди не продума, той възобнови речта си:

— Мога да ти предложа още една утеха. В този ти вид смъртта ти ще изглежда като сексуална игра, излязла извън контрол. Но ако ни кажеш истината, без да те подтикваме, преди да си тръгнем, ще свалим тези аксесоари от трупа ти и ще го оставим напълно облечен — каза той усмихнато. — Честта ти няма да пострада.

— Да, но ще съм мъртва — отвърна Кенеди. — Не искам да изглеждам неблагодарна, обаче… нали разбираш…

Откри, че гърлото я боли, когато говори, а гласът й излизаше като противно скърцане.

Младежът сви рамене.

— Ти си интелигентна жена — каза той. — Безсмислено е да ти обещавам, че ще те оставя да живееш. И двамата ще знаем, че лъжа, а тогава няма да повярваш на нито една от думите ми.

Кенеди облиза сухите си устни и промърмори нещо неясно. Когато младият мъж се наведе, за да чуе думите й, тя се изплю в окото му. Това бе единствената защита, на която беше способна, но по ужаса и погнусата, изписали се по лицето му, разбра, че й е свършила работа.

Мъжът извади носна кърпа и избърса бузата си.

— Добре тогава — каза намръщено. — Май сгреших. Вероятно все пак ще е невъзможно да проведем рационален разговор.

Той погледна приятеля си, който стоеше готов за действие, стиснал ножа в ръка.

— Самал, отрежи й един пръст.

Здравенякът се наведе към нея. По лицето му се изписаха различни изражения — нетърпение, погнуса, страх, омраза.

— Ще говоря — бързо каза Кенеди. — Няма нужда да ме режете. Ще ви кажа онова, което искате да узнаете.

Абидос махна с ръка и Самал спря. Дори не я беше докоснал и изглеждаше облекчен, че не му се е наложило, макар Кенеди да забеляза колко добре ножът прилягаше в ръката му. Беше сигурна, че е убивал и преди. Убедена бе и че мъченията не го отвращават. На лицето му нямаше и следа от милост. Ако въобще изпитваше нещо, то беше силна ненавист към нея. Тя импулсивно се затърчи и уж случайно докосна ръката му. Той подскочи като ужилен. Жени, помисли си Кенеди. Страхуваш се от жени.

— Много добре — каза Абидос. — Да започнем с онзи следобед. Ти свика събрание в Райгейт Хаус. Какво стана там?

Кенеди отново облиза устни и се опита да отговори със спокоен глас:

— Обвиних един човек, Алекс Уелс, в кражба.

— Кражба на какво?

— Книга.

— Кажи заглавието й.

Напрежението в думите на Абидос предупреди Кенеди да внимава. Тя знаеше колко важни са писаните думи за Племето на Юда. Всъщност по време на антитерористичните семинари, когато беше ченге, им бяха обяснили, че това се отнася за повечето религиозни фанатици. За мозъка на фундаменталиста думата буквално е плът и неуважението към нея е пряка обида към Бога.

Излъга инстинктивно:

— Знаехме само, че имаше кражба. Един от кашоните в стаята беше прекалено лек. Нещо беше откраднато.

— И знаехте, че Алекс Уелс го е откраднал.

— Да.

Откаченяците бездруго бяха наясно с това. Агентът им, другият член на клетката им, бе изчезнал от света. Смъртта му скоро щеше да се появи в новините, ако вече не се бе появила. Лъжите нямаше да й помогнат.

— Откъде знаехте? — попита Абидос.

Кенеди започна да обяснява. Датите в личните досиета. Хипотезата за вътрешния човек. Съвпадението със смъртта на Силвър.

— Много добре — кимна Абидос, сякаш беше учител или свещеник, който й преподава катехизис. — И сте свързали тези неща с Уелс.

— Да, аз го разпитах.

— И как отговори той?

— Никак. Отказа да отговори на въпросите ми. А после, когато го заключих в стаята и повиках полицията, се самоуби със собствения си нож.

Самал издаде гърлен звук. Абидос се вторачи в него и му се скара на неразбираемия им език.

— Не еяр в’щех. Де бейошин лекот.

Това определено звучеше като шибания арамейски на Племето на Юда.

— Ма ес’ирим шуд екол — отговори Самал с трагичното и умолително изражение на ударено куче.

Абидос го смълча с рязък заповеден жест. После се завъртя отново към Кенеди, сякаш въобще не ги бяха прекъсвали.

— Това няма да ни свърши работа — каза той. — Ти наблегна на „Аз направих това“ и „Той не ми отговори“, сякаш двамата сте били сами в онази стая. Но не е било така. Моля те, кажи ни кой още присъстваше там.

Внезапно Кенеди осъзна шокирана, че всичко, което й се случваше и предстоеше да се случи, е причината, поради която Алекс Уелс не я беше убил. Решил да отнеме собствения си живот, за него бе изключително важно да я остави жива, за да могат хората му да я разпитат.

— Мислех, че е по-вероятно Уелс да проговори, ако сме насаме — отговори тя.

Гласът й потрепери, но тя не успя да го спре.

— Не — възрази Абидос. — Не мисля така.

— Това е истината.

Последва дълга пауза.

— Питам те отново, госпожице Кенеди. Кой друг беше там? Кажи ми и си спести болката.

— Това е истината — повтори тя.

— Добре — кимна Абидос и направи знак на Самал.

Кенеди се стегна, но знаеше достатъчно за мъченията, за да е сигурна, че както и да се подготви, всичко ще е безполезно.

Помисли си, че мъжът ще се забави няколко секунди, за да събере смелост, но той просто мушна ножа дълбоко в лявата страна на торса й, докато докосна реброто и острието изскърца върху костта.

Тя отвори уста да изпищи. Абидос, който очакваше реакцията й, набута носна кърпа дълбоко в гърлото й. Писъкът се превърна във вибрация, а не в звук. Мъжът я наблюдаваше внимателно, докато тя се бореше.

— Отново — каза той.

Самал снижи острието и Кенеди се загърчи, а паника и ужас изпразниха мозъка й от мисли.

Но ножът не я докосна, защото двамата мъже бяха застинали внезапно от неочаквания звук, долетял отвън. Пет кратки почуквания по вратата.

— Изи?

Женски глас, младежки и леко хленчещ, идваше откъм външната врата.

— Любима? Там ли си?

14.

Абидос реагира по-светкавично от Кенеди и разликата в бързината им се оказа критична. Тя напрегна тялото си, за да предупреди с бурно движение новодошлата, но той стисна китките й здраво и прошепна на Самал:

— Краката.

В онзи момент краката на Кенеди вече се вдигаха от леглото, но Самал улови глезените й и ги прикова надолу бавно и категорично. Тя не успя да издаде никакъв звук освен от гърченето на тялото й върху чаршафите.

— Изи? Там ли си?

Гласът звучеше тревожно и нещастно.

— Вратата не беше заключена…

Абидос насочи смразяващ поглед към Самал, който потръпна като от шамар.

Стъпките в коридора приближиха.

— Изи?

На този етап, който и да приближаваше насам, вече бе видял светлината под вратата. Но човек не би влязъл в нечия спалня неканен. Никой не е толкова откачен или нагъл, за да направи подобно нещо, освен…

Дръжката се завъртя и вратата се открехна леко.

— Доообрееее…

Гласът се промени от колеблив в закачлив, макар все още да се долавяше неувереност.

— Ако има някого с теб, давам ти десет секунди да се скриеш под чаршафа. Девет… осем… седем… Не, по дяволите.

Вратата се отвори напълно и млада жена, много млада жена, влезе в стаята. Надали беше на повече от деветнайсет години и въпреки паниката си Кенеди се зачуди и възмути.

Мамка му, Изи!

Жената носеше джинси и бяла тениска — обикновена, дори развлечена — и черни ботуши, толкова старомодни, че сигурно си падаше по ретрото. Косата й беше къса, тъмна и ситно къдрава. Очите й бяха виолетови, а в момента бяха ококорени широко, защото каквото и да бе очаквала да завари, сега виждаше двама мъже с каменни лица и завързана жена, а Самал бе застанал с лице срещу нея, стиснал в ръката си пистолет, насочен право в нея.

— Аз… аз… — заекна тя. — Аз бях…

— Влез в стаята — покани я Абидос. — Влез. Няма да те нараним.

Гласът му беше твърд, но нисък и успокояващ. Не се приближи към девойката, но погледът му бе прикован в нея.

— Влез или тази жена ще умре.

Момичето погледна от Абидос към Самал, после към пистолета. Лицето й доби вида на жертва на травма, затъпяла от шока. Бягай, помисли си Кенеди, и се опита да го каже, но единственият звук, който излезе от устата й изпод носната кърпа, беше отчаяно ръмжене.

— Влез вътре — повтори Абидос със същия кротък глас. — Затвори вратата.

Момичето пристъпи. По-точно кракът му се премести напред, но тялото му остана замръзнало на прага.

— Мама знае, че съм тук — каза паникьосано то.

— Добре — кимна Абидос. — Всичко е наред. Затвори вратата.

Но момичето, изглежда, бе изчерпало запасите си от сила.

— Просто исках… Исках да върна книгите на Изи.

Младата жена вдигна нещо, което Кенеди не бе видяла досега: прекалено ярки цветове и силен блясък.

Беше порносписание. Лесбийско. Две голи жени бяха преплели тела на корицата. Едната бе завъртяна така, че да покаже гигантските си гърди в най-добрата светлина.

— Искате ли да видите? — попита момичето и протегна списанието.

Самал се сви, сякаш образът на корицата беше змия. Внезапно се случиха няколко невъзможни неща. При това светкавично. Изпод списанието, което се наклони неочаквано в ръката на жената, две блестящи дъги изскочиха и удариха Самал в гърдите.

Последва звук като от тиктакане на часовник, но прекалено бърз и шумен. Самал се препъна тромаво назад и раменете му се удариха в стената. Той се плъзна надолу и издиша измъчено като в агония.

Междувременно Абидос се хвърли към собственото си оръжие, но момичето бе захвърлило порносписанието и изхабения тазер11, бе прескочило леглото с лекота и го удряше по лицето със светкавични крошета, които го принуждаваха да използва и двете си ръце, за да се защити.

Отначало ръцете му бяха достатъчни, но момичето не спираше да се движи. Тялото му се люлееше напред-назад, бързите му ръце замахваха енергично и безмилостно. Настъпи момент, когато Абидос се предпази от два ниски удара и остави горната част на тялото си незащитена. Младата жена се възползва и заби чело в лицето му.

Той залитна назад, заслепен от болка, а тя се завъртя, левият й крак се вдигна грациозно и се стовари отстрани на главата му. Той се смъкна на колене, после се просна в цял ръст.

Движение наблизо привлече вниманието на Кенеди. Самал се мъчеше да се добере до падналия пистолет. Действайки инстинктивно, тя се търколи на леглото и спусна крака над главата му. После сви колене и лостът го удари в гърлото.

Ако не беше замаян от тазера, Самал щеше да се справи с несръчното нападение за миг. Но сега му се наложи да се бори с тежестта на Кенеди в продължение на няколко секунди преди да успее да повдигне тялото й и да я отметне от себе си. В това време младата жена отново бе прекосила стаята, грабвайки нощната лампа на Изи. Дори не се забави да огледа лампата, но със стоманената си основа и тежестта си импровизираното оръжие отговаряше на нуждите й. Тя замахна назад, после напред и нагоре, влагайки и собствената си тежест, и стовари лампата със страшна сила в брадичката на Самал. Ударът го повдигна от земята и го просна по гръб на пода, който потрепери. Жената го обиколи предпазливо. Едрият тип все още беше в съзнание. Търколи се настрани и се опита да се изправи. Без да бърза, но с лекарска прецизност момичето го халоса три пъти в тила и той заби лице в мокета на Изи, като че ли бе прикован с пирон. След кратък оглед момичето го удари отново.

Накрая то пусна лампата и раздвижи ръце, сякаш здравата хватка ги бе наранила леко.

През последните ужасяващи секунди Кенеди си бе поела дъх паникьосано, толкова дълбоко и внезапно, че отчасти бе погълнала кърпата на Абидос. И сега се давеше с нея. Загърчи се на леглото и се замъчи да си поеме дъх.

Момичето провери двете проснати тела спокойно, но най-после забеляза мъките й. Бръкна в устата й и извади кърпата.

Кенеди си пое дъх измъчено и изхлипа.

— Добре си — каза момичето и прозвуча като Абидос. — Свърши се. Но трябва да вървиш.

— Коя… — изхъхри Кенеди, — … коя… си ти?

— Аз съм Диема — простичко отговори момичето.

То започна да претърсва джобовете на Самал и Абидос за ключа от белезниците, но Кенеди не се усети, докато не го видя, когато момичето вече отключваше белезниците й и лоста на краката й.

— Трябва да изчезнеш оттук — повтори то. — Тези бяха двама, но ще има и други. Вероятно скоро.

Кенеди седна и започна да разтрива изтръпналите си ръце. Погледна надолу към Самал, ужасена, че каквото и да бе видяла и каквото и да й казваха рационалните й мисли, той може да се надигне и отново да я нападне.

— Съжалявам, но не разбирам — каза тя, когато най-после успя да проговори. — Коя си ти? Защо ми помогна? Наистина ли си приятелка на Изи?

Момичето я изгледа шашнато.

— Приятелка на любовницата ти? Не бъди глупава. Просто слушай какво ти казвам. Намери си място, за което те не знаят. После друго и друго. Не спирай да се движиш. Промени навиците си. Не бъди лесна мишена.

Полицията, помисли си Кенеди. Трябва да се обадя в полицията.

Нощното шкафче се бе преобърнало и телефонът лежеше на пода. Тя се протегна към него, но кракът на момичето настъпи китката й здраво. Кенеди изохка от болка и шок.

— Не — каза момичето.

Кенеди го погледна объркано. Лицето му, спокойно и равнодушно въпреки скорошното насилие, бе намръщено и решително.

— Знаеш ли коя съм? — попита то. — Откъде съм?

Кенеди процеди през зъби:

— Не. Всъщност не знам.

Очите на младата жена пробягаха по труповете на пода, после се върнаха на Кенеди.

— Аз съм от същото място като тях. И всички ние сме заклети да пазим мястото в тайна. Така че знаеш какво трябва да ти направя, ако вземеш телефона и се обадиш.

Тя отдръпна крака си. Кенеди предпазливо раздвижи пръстите на ръката си. Боляха ужасно и едва можеше да ги помръдне, но нито един не бе счупен.

— Помисли малко — каза момичето. — Тези мъже дойдоха тук да те разпитат и убият. Провалиха се, така че ще изпратят други. Съмнявам се, че полицията ще ти помогне много. Трудно ще им бъде дори да ти повярват. Изчезни още сега. Остави зад себе си всичко, от което не се нуждаеш. Внимавай къде ходиш. С кого говориш. Следата, която оставяш след себе си. Защото определено ще има хора, които да те издирват, а те са изключително опитни.

— Значи не бива да се връщам в Райгейт Хаус? — попита Кенеди. — Предупреждаваш ме?

Момичето се намръщи и се вторачи в нея, сякаш тя беше луда.

— Разбира се, че трябва да се върнеш. Довърши си работата. Намери книгата и направи необходимото. Защо, мислиш, си губя времето да те пазя? Защо иначе би си струвало да те спасявам?

Момичето се завъртя на пети и си тръгна, сритвайки порносписанието презрително.

15.

В Шотландия четирима свещеници, обявени за изчезнали, са намерени мъртви. Смъртта им е като смъртта на четирима от дванайсетте апостоли на Исус: Матей (прободен с копие, в този случай лекоатлетическо), Тадей (пребит с камък), Павел (обезглавен) и Петър (разпнат с главата надолу). Шотландската полиция определя убийствата като „престъпления от омраза“. В Умбрия се срива пътен мост. Коли падат като тежък дъжд в стръмно дере, на дъното на което има друг път, претъпкан с коли. Двеста души са убити.

В Калифорния всички топлокръвни животни в зоологическата градина в Сан Диего умират за три дни, проявявайки симптоми, подобни на ебола. Когато вирусите са открити, се установява, че са различни за всеки вид, индивидуално създадени или адаптирани за максимална възприемчивост. Птиците изчезват една сутрин от отворените клетки. Издирването из целия щат се проваля и нито една не е открита.

В Пекин площад „Тянанмън“, чиято структура е отслабена по начин, който не се поддава на анализ, се разпада на няколко масивни каменни блока, които размазват група немски туристи и трима студенти, отиващи с колела към колежа. Обезобразените трупове са отнесени в кофи, което предизвиква протести от роднините заради безчувственото отношение към останките на любимите им хора.

Седем млади пещерняци в Оукланд влизат в пещера за начинаещи, дълбока едва седем метра. Всичките са намерени мъртви от декомпресия, каквато може да предизвика само гмуркане на хиляди метри дълбочина и внезапно изскачане на повърхността.

Из целия свят се разливаха вълни. Но това е неточна метафора, помисли си Бер Лусим. Вълните отслабват, когато се отдалечат от източника си. А сегашното положение, отбеляза той с удоволствие, напомняше повече на издигането на цунами или настъпването на зловещ прилив, завличащ все повече плувци в дълбините.

Не че той се наслаждаваше на болката и унижението заради самите тях. Може би навремето. Малко. Но вече не бе такъв човек, не беше просто Дявола. Думите на Пророка бяха променили същността му, без въобще да променят призванието му. Вършеше същите неща както преди — убиваше плът и дух, но сега действията му имаха различно значение. Това беше чудото на Шеколни, доказателството, че той бе докоснат от божественото.

Пророка намери стария си приятел седнал на кушетката в спалнята си. Стаята беше гола като монашеска килия, така че нямаше къде другаде да седне. Спокойно и без стеснение Шеколни се отпусна на каменния под пред Бер Лусим. Приятелят му четеше, но сега скочи на крака и му предложи леглото си, но той отхвърли поканата с махване на ръка. Бер Лусим зае мястото си, затвори книгата и я остави настрани. Беше Книгата, разбира се. Тя се бе превърнала във фокуса на живота и стремежите им, в техен спасителен бряг и строг началник.

— Защо си толкова умислен, Бер Лусим? — попита Пророка. — Ти натисна спусъка и куршумът излетя в света. Не можеш да промениш полета му.

Бер Лусим повдигна вежди.

— Подобни неща са в моята област, а не в твоята. И не съм сигурен, че съм съгласен. С куршума, за който говориш, всички идеи и проблеми са решени още преди да бъде изстрелян. А после само гледаш какво ще стане.

— Е, и? Не правим ли точно това?

— Извини ме, свети човече, но това прилича повече на мъчение. Серии внимателно подготвени намеси с цел постигане на нарастващ ефект.

Шеколни се усмихна.

— И това те притеснява? Да не би да те тормозят съмнения?

— Ни най-малко! — шокирано извика Бер Лусим. — Мъчението е нещо, в което имам богат опит. Не се съмнявам в плана, просто се опитвам да го разбера.

Бер Лусим се вторачи в Шеколни в тъмнината на килията си, разсеяна само от пламъчетата на три свещи, горящи в нишата до леглото. Сенки покриваха лицето на Пророка като воал, така че изражението му не можеше да се разчете.

— Мислиш ли понякога за детството ни? — попита той накрая.

Когато ти бе само човек, помисли си, но не го каза. Когато все още имаше загадки, които ти не можеше да решиш. Не изрече и това. Тактът и скромността бяха важно нещо, когато човек си имаше работа с въплъщение на Бога.

Пророка се засмя.

— В онези времена дори не бях жив. Въобще не ги помня. Животът ми започна в деня, когато получих първото видение. Всичко преди това е без значение за мен.

Бер Лусим кимна, сякаш разбираше, макар думите на Пророка да показваха колко различни бяха. И двамата, благодарение на жестокостта и силата на волята си, се бяха отдали на определени съдби. Но докато Бер Лусим бе прегърнал жестокостта и я бе превърнал в своя роба, Шеколни я бе отворил като врата и бе преминал през нея на непознато място.

— Децата са жестоки — промърмори Бер Лусим.

Мислеше за себе си, за първите си опити с болката на другите, която му бе позволила да опознае самия себе си.

— Всички мъже са жестоки — отвърна Пророка. — Също и жените. Ако не беше така, нямаше да се нуждаем от Господ.

Той се изправи на крака. Движенията му бяха като на старец, макар че само месец го делеше от Бер Лусим. Вероятно мантията на светостта бе по-тежка, отколкото обикновените хора си представяха.

— Важно е да разбираш — каза Пророка. — Да имаш модел за действията си, който обмисля всичко и премахва пречките. Сега ще изнеса проповед пред другарите ти по оръжие. Би трябвало да дойдеш и послушаш.

— Подканвам ви да помислите за чудо — започна Пророка, а думите се затъркаляха из огромната зала като нещо материално.

Стотина мъже го наблюдаваха и слушаха, обзети от нетърпение да чуят важно разкритие, имунизирани срещу слабост и съмнение.

— Чудото на раждането — добави Пророка. — Никой от вас няма жена и деца. И никой няма да има. Не поради ваша слабост или провал, а заради историята и неотменната форма на Плана. Но нека ви уверя, че раждането, видяно отблизо, е ужасно грозно нещо. Майката, агонизираща от болка, изпълва въздуха с писъци. Понякога се изпуска. Новороденото, когато най-после се появи, е покрито с мръсотията на майката и кръвта й. Почти не прилича на човек, когато го вдигнат. За да стане човек, трябва да бъде пречистено. Трябва да диша. И да бъде отделено от утробата, която го е хранила и отглеждала. Да прережат пъпната му връв с нож. Дали докторът, който размахва ножа, вижда величие, или кошмара на кръвта? Дали усеща мирис на екскременти, или на тамян? Дали чува писъци, или ангелски песни?

Авра Шеколни замълча театрално, но не очакваше отговор.

— Вие сте този лекар. И бъдещето, което очаква да се роди, зависи изцяло от сръчността ви с ножа, от уменията ви. Вие трябва да прережете онова, което навремето е било скъпоценно и нужно, но сега е само мъртво бреме. Вие трябва да видите отвъд кръвта, независимо колко високо се надига тя. Да видите светлината, безкрайната светлина.

Той замълча, а разперените му ръце, които сякаш искаха да прегърнат всички, се отпуснаха настрани. Последователите на Бер Лусим паднаха на колене. Повечето хлипаха, а всички правеха знака на примката.

Бер Лусим също коленичи. Сърцето му запя, кръвта забуча в ушите му.

Сега той беше дума, изречена от Господ.