Децата на Юда

48.

Диема, Тилмън и Ръш отлетяха от „Хийтроу“ за летище „Ферихеги“ в Будапеща в дванайсет и половина през нощта. Използваха фалшиви документи, с които ги бе снабдил познат на Тилмън на име Бени.

Полетът трая само два часа, така че не можеше да става и дума за спане. Ръш беше донесъл някои от книгите, които бе откраднал от колекцията в Райгейт Хаус, и използва времето да потърси Йохан Толър в съдържанието на всяка от тях.

Диема си сложи слушалките и започна да гледа анимационно филмче. Беше много красиво, но след малко тя реши, че не й харесва. Започна с това как един мъж загубва жена си и тъгува за нея: емоционалната пропаст, която се отвори пред Диема, далеч не отговаряше на очакванията й от рисувано филмче. Тя искаше бурна война между котка и мишка, насилие, което изкривява света, а после го връща в нормалното му положение.

Ядосана и раздразнена, свали слушалките и ги натъпка в джоба на седалката.

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита я Ръш.

— Не — изръмжа Диема.

Беше забелязала колко често той поглеждаше към нея и това я раздразни толкова силно, че бе готова да смени мястото си.

— Не е голяма тайна, заклевам се в Бога. Става дума за Толър.

Диема се завъртя към него и го изгледа студено.

— Един въпрос. После ще ме оставиш на мира.

— Добре, ето. Толър казва, че е роден в тъмнина. Наистина ли е вярно? Твоите хора наистина ли живеят под земята?

Диема продължи да го гледа вторачено и безмълвно още няколко секунди. Накрая взе слушалките и ги нахлузи обратно на ушите си.

— Добре, съжалявам — бързо се извини Ръш. — Ако не искаш да отговориш, няма проблеми. Загрявам. Май това е една от големите ти тайни. Различен въпрос. Какъв е пасажът в свещените ви книги, който говори за трите хиляди години? Онзи, на когото Толър основава пророчествата си? Възможно ли е той да е броил от друга начална дата?

Диема потисна желанието си да прекърши гръкляна на момчето.

— Адамитите, които четат нашето евангелие, умират — напомни му тя. — Така че, ако това е въпросът ти, ще отговоря. После ще ти прережа гърлото на паркинга на летището. Ти решаваш, момче.

Ръш преглътна заплахата замислено.

— Добре — каза той след малко. — Забрави въпроса. Какво ще кажеш за това? Робърт Блекборн говори за странния кръстен знак, който Толър правел, но никой друг не го споменава. Чудех се доколко е различен от нашия.

Диема се намръщи.

— Да не искаш да те благословя?

— Исках да видя как се кръстиш. Това е всичко.

Стори й се, че се занимава с досадно бебе. Раздразнена, тя му показа знака на примката няколко пъти, а той я наблюдаваше развълнувано. Освен ако това не беше преструвка, която да му даде възможност отново да оглежда гърдите й.

— Може ли да опитам? — попита той накрая. — Или ще бъде богохулство?

Диема сви рамене с безразличие.

— Давай.

Ръш размърда ръка, сякаш страдаше от силни болки в стомаха и се опитваше да ги облекчи. Развеселена въпреки желанието си и доволна, че това разсейва мрачните й мисли, предизвикани от филмчето, Диема започна да го учи.

— Не цялата ръка, не така. Показалецът трябва да бъде протегнат и да сочи към гърдите ти. Не го прави толкова бързо, завърти само веднъж. Недей да въртиш ръка непрестанно. Представи си часовник, поставен на гърдите ти. Представи си как стрелките му се движат в обратната посока. Следвай ги с пръста си.

— Няма да го схвана — измърмори Ръш, но продължи да се опитва.

Накрая почти го успя.

— А казваш ли нещо в същото време? — попита я той.

— Можеш да кажеш: хе кул тайрах берал — нека Обесеният да те благослови.

— Ха кул тиар береш.

— Тайрах. Тай-рах.

— Ха кул тайрах берал.

— Хе кул.

— Хе кул тайрах берал.

— Ви ве кул те.

— Какво е това?

— И теб.

— Добре. Какво друго? Да, чудех се…

— Край на въпросите — прекъсна го Диема.

— Този не е за Толър, а за теб.

— Не съм ти казвала, че можеш да разпитваш за мен.

— Не, не си, но можем да си разменим информация. Аз ти задавам въпрос, а после ти ме питаш. Като размяна на заложници.

— Прекрасна идея — каза Диема.

— Чудесно.

— Само дето аз не искам да знам нищо за теб.

Това най-после накара момчето да се отдръпне и да я остави на мира. Тя намери друго филмче, кратка анимация от 1935 година, режисирана от Текс Ейвъри, но не можа да й се наслади. Мислите й бяха прекалено неспокойни.

Диема стана от седалката и отиде в задната част на самолета, уж за да използва тоалетната. Нямаше нужда от това, но искаше да остане насаме с мислите си. Присъствието на момчето беше натрапчиво, независимо дали говореше, или не.

И двете тоалетни бяха заети, а сякаш за да я вбеси допълнително, Лио Тилмън също чакаше там. Той й кимна, което в сегашното й настроение й подейства като червено на бик.

Облегната на преградата, приковала очи в облаците, тя му заговори, без да го погледне:

— Разбра ли плана, който очертах? — промърмори така, че гласът й едва се чу над ръмженето на двигателите.

— Мисля, че да — отговори Тилмън. — Защо?

— Защото смисълът да пътуваме отделно е да заблудим хората на Бер Лусим. Ако проверяват полетите към града, няма да осъзнаят, че работим заедно.

— Да, това го схванах.

— Би трябвало да наблюдават Кенеди, а не нас.

— Разбира се.

Тонът на Тилмън беше небрежен и вбесяващо спокоен.

— Ти самата каза, че може да проверяват списъците с пътниците на пристигащите полети. Предполагаме, че нямат шпиони в самолета. Толкова е невероятно, че можем да го смятаме за невъзможно.

Диема не бе склонна да му остави последната дума.

— Не поемаме излишни рискове — рязко излая тя. — Само глупак би действал така.

Тилмън не отговори. Тя се огледа наоколо. Той я наблюдаваше с небрежно любопитство.

— За първи път ли си на мисия? — попита.

— Не. Боец съм почти от година. И бях под прикритие във вражеска територия през повечето време.

Той кимна и изражението му се промени в нещо, което й заприлича на съжаление.

— Целият свят е вражеска територия за теб, нали? С изключение на малко парченце земя. Нищо чудно, че ти и хората ти откачате.

— Да бе, а твоето общество е паметник на разума — презрително отвърна Диема.

Как смееше този бандит, този проклет палач, да я поучава? Да й говори снизходително?

— Ние не превръщаме убийството в причастие — добави Тилмън.

— Как ли пък не! — възмутено извика Диема. — Правите го. Разбира се, че го правите. Свещениците и епископите ви благославят войници и касапи от векове. И все още го правят. В един ден убивате повече от своите, отколкото ние сме убили през цялата си история. Половината от приказките, романите и филмите ви имат герои убийци. Цялата ви култура е култура на насилието. Непрестанно се стремите към собственото си унищожение. Това ви определя. Унищожавате света, който ви е бил даден. Отнасяте се с него като с курва вместо с майка, а после…

Диема се насили да замълчи и да потисне гнева си. Тилмън все още я наблюдаваше втренчено, но изражението му беше непроницаемо.

— Е — каза той спокойно, — тук ме пипна. И двамата стоим тук, хлапе. На ниската морална плоскост.

— Не мисля, че бих могла да сляза толкова надолу — отвърна Диема, — дори и да копая хиляда години.

Тя го остави и се върна на мястото си. Разговорът не подобри настроението й и все още не можеше да се успокои. Почувства облекчение, когато самолетът най-после се приземи и можеше да се задейства. Движението винаги я лекуваше.

Минаха бързо през митницата и имиграционните. Носеха само ръчен багаж, а новите им паспорти издържаха проверката.

Беше й наредено да слезе до третото ниво на краткосрочния паркинг, където щеше да бъде посрещната от Известител на Елохим, който познаваше мястото. Той щеше да стои до синя „Шкода Фабия“ и да носи със себе си оборудване, от което тя и екипът й да си вземат нужното.

Диема го видя веднага щом излезе от асансьора. По-точно, видя и двамата. Чакаха я двама мъже с ръце в джобовете, солидни и търпеливи. Тя се завъртя към Тилмън и Ръш, които вървяха зад нея.

— Чакайте тук — нареди им. — Ще говоря с тях сама.

— Като се има предвид какво си говорихме в Англия за доверието — грубо каза Тилмън, — мисля, че идеята ти е ужасна.

— Ще бъда сама за минута — настоя Диема. — Ако това беше засада, щях да я уредя по телефона, преди въобще да се качим на самолета. Нямаше да се мъча да сглобя нещо сега.

— Минута — строго каза Тилмън. — Давай.

Тя прекоси трийсетте метра асфалт, които я деляха от двамата Елохим. По-близкият се усмихна и разтвори ръце. Прегърнаха се нежно.

— Толкова се радвам да те видя, Диема — промърмори той в ухото й.

— И аз се радвам да те видя, Нахир — отвърна тя равнодушно.

Беше се променил много, откак го видя за последен път, но вероятно не повече от самата нея. След като бе живял изложен известно време на слънце и въздух, той бе загубил типичната за племето бледост. Но там, където кожата на Диема отначало бе станала на петна, а после се бе зачервила, тази на Нахир бе придобила богатата мургавина, каквато членовете на племето вероятно бяха притежавали, докато бяха живели на чист въздух, а не под земята. Беше се променил и в други отношения. Очевидно се бе сдобил със самоувереност и уравновесеност, каквито никога не бе имал в Гинат Дания. Нищо чудно, че вече го бяха издигнали на важен пост.

Вторият мъж, Шрага, когото Нахир й представи, й беше напълно непознат. На него също му личеше, че е живял сред адамитите, но в неговия случай кожата бе потъмняла, а косата бе изсветляла до онзи цвят, който понякога наричат „ягодоворусо“. Щеше да изглежда адски екзотичен в Гинат Дания.

Те връчиха на Диема друг комплект документи. Ново име, унгарски паспорт и шофьорска книжка, банкова сметка, от която да тегли, и оръжия. Нахир бе предположил правилно, че тя ще остави ножовете, пистолетите и отровите си в Лондон и ще поднови запасите си при първа възможност.

— Куутма ни предаде съобщението ти — каза той, докато тя разглеждаше пистолетите, разглобяваше ги и ги сглобяваше, проверяваше тежестта и мерниците им.

Беше рисковано да го прави на паркинга, но бяха заслонени от вдигнатия капак на багажника, а и Диема искаше да приключи и да изчезне оттук колкото се може по-скоро.

— Той ни нареди да ти помогнем с всичко необходимо и ни обеща две дузини Предвестници в допълнение на тези, с които разполагаме. Някои вече пристигнаха. Искаш ли да ги инструктираш лично?

— Не — отговори Диема. — Не още. Трябва да свърша други неща. Предполагам, уверили сте се, че не са ви проследили дотук. Но аз няма да поема този риск отново, с вас или с някого другиго. Ако има новини, съобщете ми ги по телефона или по уговорените канали. Ако няма нищо ново, оставете ме на мира.

Нахир се вторачи в нея, едновременно обиден и притеснен.

— Разбирам — сковано каза той. — Ти ръководиш мисията.

— Точно така — потвърди Диема, все още погълната от арсенала.

Заедно с шестте ножа сика и модифицирания „Дан-инжект“, който бе избрала и поръчала за Кенеди, тя избра китайски полуавтоматичен пистолет и деветмилиметров ръчен, достатъчно малък, за да го прибере в кобур на глезена си. Прибра и двете оръжия в спортния сак, който Шрага й подаде. След секунда добави и карабина „Рюгер 44“.

— Следвайте инструкциите, които Куутма ви е дал — каза тя на двамата мъже и взе няколко кутии с амуниции. — Търсете възможни адреси или райони, от които Бер Лусим може да действа. Покажете снимките на хората му на вашите Елохим и ги накарайте да запомнят лицата и имената им. Освен това търсете камиони, ванове или коли с логото и името на „Скоростен превоз“. Ако откриете нещо положително или дори само обнадеждаващо, веднага ме уведомете.

— Теб ли? — попита Нахир.

Диема кимна.

— Да, мен. И после чакайте. Аз ще реша какви действия да предприемете. Онези мъже, които стоят до асансьора, са основният ми екип засега. Заедно с онази неверница, Хедър Кенеди. Сигурна съм, че Куутма не е пропуснал да ви уведоми за това.

Тя кимна на Тилмън и Ръш, които се приближиха към тях.

— Избирай — каза на Тилмън.

Той се зарови сред предложените оръжия, наблюдаван с безмълвно възмущение от двамата Елохим. Накрая вдигна модифицирана берета, която приличаше на състезателен пистолет.

— За .380 ли е пригодена? — обърна се той към Предвестниците.

Шрага кимна мълчаливо.

— Добре тогава — реши Тилмън. — Ще я взема. Благодаря.

— Ами аз? — обади се Ръш. — Аз няма ли да получа оръжие?

— Стрелял ли си някога? — попита го Диема.

— Не.

— Значи няма да получиш. Инак ще бъдеш по-опасен за нас от враговете.

Тя надникна отново в багажника на колата. Сред оръжията имаше и различни предмети, очевидно изостанали от тренировъчни упражнения. Диема взе малък цилиндър от черна пластмаса с халкичка от едната страна като на кутия от безалкохолно. Метна го на Ръш.

— Ето — каза тя. — Ти получаваш това.

Той завъртя цилиндъра в ръцете си, като го оглеждаше внимателно, сякаш можеше да избухне всеки миг. После намери етикета му. „Бомба със зелена боя. 400 мл. Пръска на 8 метра.“

— Страхотно — изсумтя Ръш. — Много смешно.

Диема не го слушаше. Беше насочила вниманието си обратно към Нахир и Шрага. Беше им казала всичко необходимо, но знаеше, че мъжете често приемат по различен начин инструкции, дадени от жена.

Затова реши да им обясни всичко отново.

— Не участвате в това — каза им тя. — Ролята ви е да събирате информация. Когато сте нужни за нещо повече, ще ви помоля за помощ. Говоря от името на Куутма. Ако се съмнявате, можете да го попитате. Дръжте си очите отворени и не пипайте нищо. Това е всичко.

Нахир настръхна.

— Това е абсурдно — възрази той. — Нуждаеш се от нас.

— Не съм съгласна — кротко отвърна Диема. — Изпълни нарежданията, братко. Моля те. Служим на същия бог и на същия град. Всичко ще е наред, стига да ми помогнеш, когато се нуждая от помощ.

Тя замълча за момент, приковала очи в неговите.

— Тези оръжия не могат да отведат до теб или хората ти, нали? — попита тя, като посочи пистолетите и мунициите в багажника на колата.

Шрага поклати глава.

— Добре. Тогава закарайте колата до Катона Йозеф Утка. Оставете я там заключена, а ключовете скрийте върху задната лява гума. Оставете всички оръжия на мястото им. Ако се нуждаем от нещо допълнително, докато сме тук, ще си вземем каквото ни трябва. Предполагам, че сте докарали и втора кола за нас?

Нахир й подаде комплект ключове и кимна към колата от другата страна на паркинга — черно „Ауди А4“ с унгарски регистрационен номер.

— Ами ти? — объркано попита Шрага. — Трябваше да те отведем в обезопасената къща и да те настаним там.

— Ще отидем в града сами — отвърна Диема, като тръгна към другата кола. — Успешен лов, братовчеди. И Господ да помага на всички ни.

— Нека Той те наблюдава — промърмори Шрага, като се поклони.

Ще трябва да върши много повече от наблюдение, помисли си тя и се качи в колата, последвана от Тилмън и Ръш.

— Бомбата с боята беше прекалено жестока шега — каза й Ръш, който изглеждаше наистина наранен.

— И животът е такъв — отговори Диема.

49.

Кенеди взе сутрешен полет и пристигна в Будапеща в два следобед. Митничарят, който провери паспорта й, я попита дали целта на пътуването й е бизнес, или почивка. Тя отговори, че е тук по работа.

Каза същото и на таксиджията, който я отведе от летището до хотел „Кароли“. Хотелът се намираше на отсрещната страна на Дунав, точно срещу хълма Гелерт, на кратко разстояние от парламента. Тя бе резервирала стаята със собственото си име и в отговор на учтивия въпрос на администратора, отново наблегна, че е в Будапеща по работа. Работата й можела да отнеме само ден или два-три, но щяла да остане тук, докато я свърши.

После хвана друго такси и отиде в управлението на полицията, наречено Полицейския дворец, който представляваше квадратна кула от стъкло и стомана точно срещу северния край на остров Маргарет. Попълни молба за временно разрешително да използва законно оборудване за проследяване, като вписа всички необходими предмети и обясни, че професията й е „детектив на свободна практика“.

Върна се пеша покрай реката от страната на Пеща. Тук опърпаните остатъци от съветската ера изглеждаха поддържани нарочно, за да подканват туристите да си фантазират, че са попаднали зад Желязната завеса. Но собствениците на хотелите и ресторантите поддържаха фасадите си в прецизно пресметната овехтялост, така че завесата очевидно бе толкова желязна, колкото пазарът можеше да понесе. Кенеди си купи обед — палачинки хортобаги и захаросани плодове на шиш — в кафене на площад до улица „Батори“, във величествената сянка на телевизионната кула. Загледа се в минувачите, но не направи опит да заговори някого от тях.

Това беше най-рискованата част. Ако всичко бе минало според плана, Тилмън и Диема я бяха засекли пред полицията и сега се движеха заедно с нея из града, като я държаха под око. Но трябваше да стоят на солидно разстояние, а навън, на открито, имаше прекалено много променливи величини, които биха могли да им попречат. Тя си представи как из въздуха около нея се трупа информация и определя местоположението й.

Или пък се самоласкаеше.

На път обратно към хотела направи много неща, които оставиха отпечатък. Изтегли пари от банкомат, подписа петиция за сградата на парламента, използва кредитната си карта, за да си купи грозде и четири бири „Старопрамен“ в малък супермаркет. Вероятно никое от тези неща нямаше да промени ситуацията, но малко излишества определено нямаше да навредят.

В хотела, все още мислейки за следите, които оставя, тя звънна в Райгейт Хаус. Говори с рецепционистката — не с Лорейн, която беше в продължителен отпуск — и остави безсмислено съобщение за Валъри Парминтър. Звънна и в апартамента на Изи и съобщи на телефонния секретар, че ще отсъства няколко дни, но ще се обади веднага щом може. Изи никога не проверяваше съобщенията си, така че нямаше да чуе загадъчното послание и да се паникьоса от него.

Вече нямаше какво друго да прави, освен да чака. Пусна телевизора и прегледа списъка с платени филми. Опита един-два, но комедията не беше смешна, а трилърът за конспирация я потисна, тъй като беше много по-правдоподобен от нейния собствен живот в момента. Обади се на румсървис и си поръча салата „Цезар“. Но когато салатата се появи, усети, че последното, което й се иска, е да яде.

Телефонът в стаята й звънна към девет вечерта, веднага след като се стъмни. Три позвънявания, после тишина. След десет минути Кенеди слезе долу и излезе от задната врата на хотела, където имаше редица зелени контейнери за боклук. Между третия и четвъртия се криеше голяма найлонова торба с логото на мол „Еуропеум“. Тя взе торбата и я отнесе в стаята си.

Отне й известно време да се запознае със съдържанието й. Когато работеше в полицията, Кенеди носеше глок 27, оръжие за истински полицай с ръкохватка, която сякаш подскачаше в ръката ти при стрелба. Загуби го при обстоятелства, които все още я караха да сънува кошмари, и бе стреляла само веднъж в следващите години. И определено не бе стреляла с нищо, приличащо на чудовището, което извади от торбата. Дан-инжектът беше идея на Тилмън и Диема бе видяла предимствата му веднага.

Кенеди угаси лампата рано, но не заспа. Седна на леглото и се замисли за Изи. Най-вече за секс с Изи. За други времена и места, за по-различен секс дори. Беше чудесен някога, а сега в спомените й изглеждаше още по-хубав.

Отдаде се на фантазия, в която тя отново беше в бар „Каск“ в Пимлико, а Изи й предлагаше да я отведе у дома и да прави с нея секс, докато мозъкът й се втечни. Във фантазията си Кенеди приемаше предложението и следваше върховно удоволствие.

В действителността обаче будилникът на нощното шкафче отброи 12:00, а светът около нея беше безмълвен и лишен от секс.

Тя се отпусна на възглавницата, но седна рязко, щом усети, че започва да се унася. Това беше лукс, който не можеше да си позволи, докато работата не бъде свършена.

50.

— Не виждам как това ще проработи — обади се глас в радиостанцията на Диема.

Ръш отново се оплакваше. Изглежда това бе уникалният му талант. Диема го пренебрегна, но Тилмън отговори:

— Диема смята, че има шанс, Ръш, а аз съм склонен да се доверя на инстинкта й. Тя си познава хората.

Беше дванайсет и половина. Диема стоеше на покрива на сградата точно срещу хотела на Кенеди, клекнала зад нисък парапет, за да не бъде виждана от улицата. Оттам се разкриваше чудесна гледка към прозореца на стаята на Кенеди. Тилмън наблюдаваше тясната уличка, където се намираха контейнерите за боклук и където Диема бе оставила пистолета за Хедър. Ръш седеше в паркираното на улицата ауди и наблюдаваше предната врата на хотела. Не беше твърде вероятно хората на Бер Лусим да минат през нея, следователно това бе мястото, където момчето можеше да причини най-малко щети.

Настъпи тишина, но не за дълго.

— Просто изглежда прекалено очевидно — обади се Ръш. — Имам предвид, сякаш се опитваме да ги предизвикаме.

— Може и така да е — отговори Тилмън. — Но знаем, че хората на Бер Лусим смятат Хедър за заплаха. Вече два пъти се опитаха да я убият, а втория искаха и да я разпитват. Тревожат се, че знае нещо важно. Ако извадим късмет, загубата на склада ще ги е притеснила още повече.

— Разбирам това. Просто не виждам как…

— Върши си работата и мълчи — рязко го прекъсна Диема. — Няма нужда да разбираш или да се съгласяваш. Просто трябва да вършиш онова, което ти казват.

Този път мълчанието продължи по-дълго. Чу се щракване, когато Тилмън изключи връзката с Ръш, за да може да говори само с Диема.

— Момчето се страхува — каза й той. — Ако искаш да му затвориш устата или да го успокоиш, трябва да му обясниш всичко.

— Ще стане по-бързо, ако му прережа гърлото — промърмори тя.

— Но пък ще отнеме повече време. Ще ти се наложи да слезеш долу до улицата и после да се върнеш тук. А и тогава няма да имаме човек, който да наблюдава лобито.

Диема не отговори, но след минута, все още намръщена, включи радиостанцията.

— Хедър Кенеди е прочута сред моите хора — каза тя с мрачен тон. — Повечето от нас презират адамитския свят, но тя има репутация. Носят се истории за нея. Как намери Гинат Дания и как се би с един от нашите Елохим до смърт. Тя е единственият човек извън племето, когото Предвестниците наистина уважават.

Почти единственият, добави тя наум, макар и неохотно.

— Но тя не направи нищо днес, освен да се разхожда — каза Ръш. — Държеше се като туристка. Те сигурно са разбрали, че не разполага с нищо.

Всъщност, помисли си Диема, това беше гениалното в плана на Кенеди. Но вероятно тя го виждаше по-ясно от момчето, защото планът бе насочен срещу начина на мислене на Предвестниците. Разбира се, Диема щеше да реагира правилно на него, тъй като бе от подходящата демографска група.

— Това, което те виждат, е следното — каза тя на Ръш. — Ако си прав и Будапеща е градът, където Бер Лусим и хората му са се установили, тогава вълчицата, кучката, мръсницата е успяла отново. Намерила ги е. Идва и се настанява тук, следователно знае, че и те са тук. След като приемеш това, фактът, че тя не прави нищо, е много по-заплашителен, отколкото ако вършеше нещо, което можеха да установят и прекратят.

Радиостанцията изпращя.

— Добре — бавно каза Ръш. — Значи тогава…

— Рано или късно ще изпратят някого да я отвлече. Ние ще го изпреварим и разпитаме. Ще разберем откъде идва.

— Добре, май загрях. Благодаря.

— Няма проблеми — изръмжа Диема. — Сега млъкни и наблюдавай вратата.

Момчето най-после изпълни нарежданията й. При това съвестно.

Нощта мина спокойно и слънцето изгря. Диема видя как Кенеди дръпна завесите на стаята си и отвори прозореца, за да подиша чист въздух. Тя улови погледа на момичето за момент, докато се протягаше и прозяваше.

Кукичката още си висеше във водата. Но рибата не кълвеше.

51.

— Не вярвам, че трябва да се заемем с това — каза Бер Лусим.

Авра Шеколни разпери ръце.

— Ти си Известителят. Прекланям се пред знанията ти, професията и ритуалите й — каза той с пресилена скромност. — Никой от Божиите предвестници не е толкова могъщ като Бер Лусим, нито толкова бдителен.

Той замълча за момент, сякаш изпитваше нежелание да изрече следващите си думи:

— Но все пак смятам, че трябва.

Намираха се в просторна стая в лабиринта, който Бер Лусим бе избрал за обител на последователите си. И двамата тъкмо бяха изслушали един от Предвестниците, който бе наблюдавал Хедър Кенеди половин ден и цяла нощ. Той им разказа за действията й, или по-скоро за бездействието й. Присъстваха и още няколко Елохим, включително Хифела, който наскоро се бе завърнал от Англия. Той стоеше в задната част на стаята до вратата, вживял се в ролята си на пазач. В това зорко охранявано място, с толкова много присъстващи Елохим, ролята му беше излишна и бе по-скоро проява на уважение и дискретност от негова страна.

Стаята беше затворена и без прозорци, което я правеше удобна за дом за всеки, роден и отгледан в Гинат Дания. Всеки мъж тук бе прекарал ранните си години под земята, приемайки светлина само от луминесцентните панели. Всеки от тях смяташе затворените места за безопасни и понасяше с лекота изкуствената светлина и преработения въздух.

Следователно клаустрофобията на Бер Лусим произтичаше от нещо друго. Странна работа. Откак се бяха заели с плана — от първата нощ на кървища и чудеса в Нънапълтън Хол, това чувство нарастваше в него. Животът му, който понякога приличаше на лабиринт от сложни избори, сега напредваше в една-единствена права линия.

Всеки негов избор, откак за първи път бе излязъл във външния свят, парадоксално бе стеснявал обсега на следващите му избори все повече, така че просторните гледки и красоти на адамитите, толкова различни от претъпканите и ограничени перспективи на дома му, за него представляваха дълъг прав коридор без отбивки.

Един от тези избори бе да даде доверието си на Авра Шеколни и въпреки опасенията и лошите си предчувствия, не съжаляваше за тази сделка. Старият му приятел се бе превърнал в негов пророк, в светлината, която насочваше душата му през тъмнината на света. Но той виждаше някои неща по-ясно от Пророка. Насилието и коварството бяха загадки, в които бе посветен, когато се присъедини към Елохим, и бяха така присъщи за него, че мозъкът му не познаваше друг начин на действие.

В настоящото положение имаше неща, които го тревожеха. Английският склад бе затворен. Сложният механизъм на плана им бе прекъснат и зарязан. А сега и това — вълчицата бе пристигнала тук и им се беше представила като лоша поличба или проклятие. Разбира се, всички жени бяха лоша поличба и проклятие. От Ева нататък за тях бе и работа, и удоволствие вечно да кривват от правия път и да повличат мъжете към унищожение. Човек не се захваща да наказва жена, ако не е абсолютно сигурен, че е решена да прави бели.

Той не сподели мислите си с Шеколни.

— Знаеш какво онзи математик, Архимед, е казал за лоста — отбеляза той.

Тъй като се намираше сред последователите си, говореше небрежно и придружи думите си с лека усмивка, намалявайки важността им.

— Казал е, че с достатъчно голям лост може да повдигне света — отвърна Шеколни.

Бер Лусим наклони глава.

— И Хедър Кенеди е само това, Благословени. Да, знам, че помръдна Гинат Дания. Всички го знаем. Също така знаем, че тя е достатъчно голям лост или поне в онзи момент беше хитро разположен лост.

— Прости ми, но мислех, че Архимед е роден от хората, а не от нашето племе.

Шеколни не се усмихна и тонът му беше строг.

— Освен това мисля, че онзи адамит, Лио Тилмън, намери Гинат Дания. Жената беше с него, но той уби тогавашния Куутма. И несъмнено сега той се крие зад нея.

Бер Лусим се завъртя към Хифела, подслона си в много бури.

— Разкажи ни отново какво се случи в склада — нареди му той.

Хифела направи знака на примката.

— Един мъж влезе сам в склада — каза той официално, сякаш четеше доклад, — втори остана навън, за да му осигури прикритие, когато се оттегли. Този мъж уби трима от нашите и рани четирима. Никой от нас не го видя ясно, за да го идентифицира, но вярваме, че беше Лио Тилмън. От охранителните камери имаше остатъци от записи. Червенокос, едър. Това са косвени доказателства, но ако ги разгледаш в светлината на начина, по който ни намери, изглеждат доста убедителни.

Той не добави, че беше чудо адамит да убие трима Предвестници. Всички бяха наясно с това.

— Значи — обобщи Бер Лусим — Тилмън действа срещу нас в Англия. Лишава ни от източници, които вече бяха разпределени за изпращане. Излага ни на опасност. А сега вълчицата пристига на прага ни. Да, възможно е да си прав. Може тези двамата отново да са се свързали. Но от това не следва, че трябва да се страхуваме от тях.

— Само забележи наглостта й — възрази Шеколни, като се наведе напред. — Тя идва. Застава пред очите ни. Дори не се опитва да се крие от нас.

— Вероятно не се крие, защото не знае, че има от какво да се крие — отвърна Бер Лусим.

Шеколни се намръщи, сякаш предположението го отврати.

— Възможно е, да. Но припомни си, Бер Лусим, всичките й действия, откак се появи пред очите ти. Започва с издирването на книгата. Намира твоя човек след няколко дни въпреки двата опита да бъде премахната.

— Говорих с Абидос — каза Бер Лусим. — Не можа да ми каже много, но сглобих парченцата от мозайката. Вълчицата получила помощ от друга, по-млада жена. Жена, чиято самоличност още не сме успели да установим.

Познатата ярост и омраза се надигнаха в гърдите му при тези думи. Той си представи хората си, братята на сърцето си, покосени от курви, чиито сили и умения бяха мерзост в очите на Бога, но лицето му остана безизразно, а гласът му — спокоен.

— Вярвам, че доводът ми е обоснован — кротко каза Шеколни. — Но разполагам и с други доводи. Тя намира екземпляр от Святата книга. Екземпляр, който не би трябвало да съществува, ако Предвестниците ти бяха изпълнили задачата си. А после плува нагоре по водопада, срещу течението на нашето начинание. Как го прави? Как намира онова, което твоите Елохим пропускат?

— Отново, Благословени, с помощ — отговори Бер Лусим. — Не е сама. Не притежава свръхчовешки способности или интуиция.

— А после, след като прочита книгата, идва тук.

— И не прави нищо.

— Да, засега не прави нищо. Но какви изводи можем да извлечем от това, Бер Лусим? Ако е дошла да ни търси, защо не ни търси? Ако е дошла да се съветва с някого, защо не се срещне с него? Защо от толкова бурна дейност минава към пълно бездействие? Какво чака? Моля те, удовлетвори желанието ми. Ако си прав, не губим нищо с разпита й. Ако грешиш, губиш много, като я оставяш свободна да ни навреди. Въпреки времето, пропиляно заради събитията в Англия, и необходимостта, която ми обясни, да намериш ново оборудване и нови пратки, вече се доближаваме до последната страница. Моля те, разпитай кучката и се увери, че планът й няма да навреди на нашия.

— Ще го направя, ако съм принуден — отвърна Бер Лусим. — Но точно заради загубеното време, Благословени, предпочитам да не го правя. Ако отвлека кучката, а после я разпитам, ще изгубим още повече време. Предпочитам да действам по задачите, които си поставихме.

— Е, аз нямам опит в тези неща — каза Шеколни с глас, преливащ от сарказъм и негодувание. — Аз съм плячка на глупави страхове.

Бер Лусим знаеше, че трябва да оправи положението. За останалите беше лошо да гледат как те двамата спорят. Осени го идея. Той улови погледа на Хифела и го задържа за момент.

— Кажи ми нещо, Благословени. Ако си прав и вълчицата знае, че сме тук, и се кани да стовари бедствие на главите ни, как да хвърля мрежата си за такава риба? Как да докарам тази жена в къщата си, за да мога да я разпитам? Независимо колко Предвестници изпратя срещу нея, тя просто ще ги изяде живи и ще изкенза кокалите им.

Никой не се засмя. Никой не бе напълно сигурен дали лидерът им се шегува.

— Изпрати мен — предложи Хифела.

Думите му увиснаха във въздуха. Елохим зачакаха решението на Бер Лусим.

— Теб ли, стари убиецо? — попита Бер Лусим. — Е, казах, че тя е страхотна. Но ако одобря този план, ще искам да ми бъде доведена жива, а твоите инстинкти клонят към убийството.

— Не — възрази Хифела.

— Не?

— Не, Танану. Инстинктите ми са да ти се подчинявам. Изчаквам волята ти. Ако кажеш да я доведа жива, ще я пазя като родна майка. Но ще я доведа.

Толкова добре ме познава, помисли си Хифела. Разигра чудесен театър с моя помощ. Вероятно с приближаването на края всички разговори ще заприличат на този, сякаш тежестта на дългите изминали векове притиска всяка дума.

— Наблюдавай я, Хифела — каза Бер Лусим. — Избери няколко души, на които имаш доверие, и я наблюдавай отблизо. Ако не върши нищо, и вие постъпете по същия начин. Щом се раздвижи, движете се с нея. А направи ли нещо, което ви притесни дори и в най-малка степен, отвлечете я. И я доведете при мен. Позволете ми да поговоря с нея и да задоволя любопитството си относно някои значими неща.

Надигна се на крака, сигнализирайки, че събранието е приключило. Никой от Елохим не помръдна и не заговори. Всички чакаха заключението му.

— Възможно е — каза той, — смъртта на Хедър Кенеди да е предназначена да се слее с по-великата смърт. Може Господ да я е докарал до вратата ни по определена причина. Защото иска да му направим жертвоприношение, съответстващо на великите дела, които вършим. Ако е така, ще я пожертваме с радост, както божиите заповеди повеляват.

Той напусна стаята под бурни аплодисменти. Спря на прага, сложи ръка на рамото на Хифела и се вторачи за момент в дълбоко разположените очи на подчинения си. После излезе, без да каже и дума. Лицето на Черепа никога не се чувстваше удобно, когато получаваше одобрение, да не говорим за обич. Но това беше бащинска благословия, дарена на верен син, следователно бе свята.

52.

Денят беше горещ и влажен, неприятен още в десет сутринта, а по обед — едва поносим. В хотелската стая на Кенеди, където климатикът на стената се оказа празна пластмасова кутия, времето течеше бавно.

Но за наблюдателите беше още по-лошо. Покривът на сградата срещу хотела бе нагорещен като тиган. Диема намаза бледата си кожа с цинков препарат и понасяше жегата стоически. Ръш, все още в колата, не беше такъв стоик, но тя му бе забранила да мести аудито на сянка. Единственото, което му оставаше, бе да отвори прозорците и да отпива непрестанно вода от пластмасовите бутилки, подредени на задната седалка. Само Тилмън, сгушен между контейнерите за боклук, беше скрит от свирепото слънце и се чувстваше сравнително удобно.

По едно време сутринта им се стори, че някой май щеше да влезе в капана им. Ван без прозорци спря до задния вход на хотела и от него излязоха двама мъже. Но те доставиха храна за ресторанта, кутии с чай и захар, пластмасови чаши и малки пакетчета бисквити. Свършиха за около десет минути и потеглиха.

В един часа, нарушавайки протокола, Кенеди се обади на Тилмън по радиостанцията, която Диема й бе дала.

— Какво? — попита той без излишни любезности.

— Нищо — промърмори тя. — Прекалено много нищо. Започвам да се изнервям.

— Съчувствам ти. Но можеш да нарушаваш радиотишината само ако има спешен случай. Има ли спешен случай, Хедър?

— Не.

— Тогава се придържаме към плана.

Тя усети по тона му, че се кани да затвори, затова заговори бързо:

— Лио, не съм убедена, че планът ще свърши работа.

Тилмън въздъхна.

— Споразумяхме се. Каквото и да направим сега…

— Не, изслушай ме. Да речем, че сме наясно с начина им на мислене и всичко мине така, както очакваме. Привличаме вниманието на Бер Лусим. Той разполага наблюдатели около хотела, но по-далеч от вас. Или пък по-близо. Някой, който седи във фоайето и чака да ме последва, щом тръгна нанякъде.

— Е, и?

— Ами може би трябва да се раздвижа. Той може да е готов да лапне въдицата, но не на място, което съм имала време да подготвя. Може да планира да ме отвлече от улицата, когато изляза.

— Още една причина да не се появяваш на улицата, Хедър — сухо отвърна Тилмън. — Тук контролираме положението. На улицата — не.

— Гледам от прозореца си към контейнерите за боклук, Лио.

— Знам. Виждам те.

— Махни ми тогава.

— Не. И не гледай към контейнерите.

— Слушай, ако залозите бяха по-малки, щях да се съглася с теб — рязко каза Кенеди, като не успя да сдържи дълго потисканото напрежение. — Но ако той ни чака да направим нещо, а ние чакаме той да го направи, той печели. Защото веселата му банда откаченяци е някъде навън и взривява бомби и обезглавява плъхове. Осъществяват плана си, който ще убие милион човешки същества. Не искам това да тежи на съвестта ми, Лио. Наистина не го искам. Не мога просто да седя тук и да се чудя колко са труповете вече.

— Но тук можем да те пазим — възрази Тилмън търпеливо. — Ако нахлуят при теб, ние ще сме точно зад тях. А навън е различно. Да не говорим за факта, че ако отново започнеш просто да се мотаеш, това няма да изглежда логично. Искаме те да мислят, че си се заела с нещо, което ги заплашва.

— Знам. Затова трябва да ми позволиш да направя нещо целенасочено.

— Какво например?

— Например среща.

Настъпи дълго мълчание, докато Тилмън обмисляше молбата й.

— Диема може да уреди да се срещнеш с някого — призна той неохотно. — Един от нейните Елохим…

— Нямах предвид истинска среща. Особено не с човек, когото те може да разпознаят. Имам предвид въображаема среща. Отивам на място, където има много хора, но само няколко входа и изхода. Място, където вие тримата лесно може да се приближите до мен.

— И какво ни осигурява това?

— Може би предимство. Ако мислят, че доставям нещо или имам среща с връзката си, може да решат да изиграят ръката си. Може да поискат да ме спрат.

Тя зачака. Мълчанието този път беше още по-дълго, защото Тилмън обмисляше последиците.

— Ще поговоря с Диема — каза той накрая.

— Решението не зависи от нея — раздразни се Кенеди.

— Не. Но тя има хора, които познават града. Ако решим да действаме, трябва да изберем подходящото място.

Отново тишина, но радиостанцията не изщрака, което подсказа на Кенеди, че Тилмън не е свършил.

— Може и да си права — призна той най-после. — Това би трябвало да е провокация. А колкото по-дълго седим тук и не правим нищо, толкова по-малко прилича на провокация. Ще поговоря с останалите и ще ти се обадя.

Той изключи радиостанцията. Кенеди метна своята на леглото и си направи чаша безвкусно кафе.

Диема дори не се опита да спори.

— Кенеди е права — каза тя. — Вероятно трябваше да го направим още по-рано. Да им дадем променяща се ситуация, на която да реагират, вместо пълно спокойствие.

— Господи, моля ви — намеси се и Ръш. — Готов съм на всичко, което ще ме извади от проклетата кола. Тук е като в сауна.

— И къде да отиде Кенеди? — попита Тилмън Диема.

— Ще разпитам.

— Имаш предвид, че ще се посъветваш с хората си?

— Да.

— Колко време ще отнеме това?

— Колкото е нужно.

Тя завъртя копчето, но след миг радиостанцията завибрира отново. Беше Ръш.

— Трябва да се изпикая — изстена той.

— Използвай празните бутилки от вода — нареди му Тилмън. — Това им е предназначението.

— Добре, тогава трябва да дишам.

— Не, не трябва. Това е просто навик.

— Трябва да си раздвижа краката, преди да пострадам от тромбофлебит и да умра.

— Дръж канала свободен — изръмжа Тилмън — и очите си — отворени. Все още сме на работа.

Той изключи радиостанцията. Раменете му бяха сковани, затова ги разтърка едно по едно, без да изпуска радиостанцията от свободната си ръка и без да сваля очи от задната врата на хотела.

Диема му се обади след около половин час.

— Моите хора смятат, че трябва да използваме сградата на парламента.

Тилмън бе изпълнен със съмнения.

— Обясниха ли ти защо? Предполагам, че охраната е отлична, а следователно и рискът. Бер Лусим има безброй причини да не пожелае да се доближи до Хедър на подобно място.

— И също така много причини да се страхува с кого тя ще се срещне там — възрази Диема. — При всяко положение има риск. Бер Лусим може да реши, че тя е дошла точно заради това. Че е очаквала среща с човек от правителството и тъкмо й се е отворил парашутът. Лусим ще иска да узнае с кого е срещата и какво планират. И ако предприеме нещо, вероятно ще го направи веднага щом разбере къде отива Кенеди — или докато е в предното фоайе или дори още преди да влезе в сградата.

— Това не ми харесва — каза Тилмън. — Там ще има въоръжена охрана. Ако хората на Бер Лусим нападнат Хедър, тя може да се озове под кръстосан огън.

— Хедър участва в разговора — обади се Кенеди по радиостанцията. — Без болка няма успехи. Съгласна съм с доводите на Диема и съм готова да действам.

Но Тилмън все още обмисляше положението и имаше въпроси.

— Колко изхода има там?

— Повече от дузина — призна Диема. — Но аз помислих за това. Хората ми ще ни доставят нещо, което ще ни осигури предимство.

— Какво нещо? — полюбопитства Кенеди.

— Джипиес чип. Размерът му е колкото главата на карфица и можем да го имплантираме под кожата ти. Така ще определяме местоположението ти с абсолютна точност. А това означава, че ако по някаква причина те загубим, бързо ще успеем да те проследим. Ще ми доставят чипа в следващите няколко минути. А аз трябва да го доставя на теб. Най-лесният начин е просто да вляза вътре, сякаш посещавам някого или нося нещо. Остави си вратата отключена.

Радиостанцията замълча, но само за няколко минути.

— Тилмън? — обади се Ръш.

— Момче, или използвай шибаните бутилки от вода, или изчакай докато…

— Не става дума за това. А за цялата тази история. За появата на Кенеди пред очите на врага.

— И какво имаш предвид, Бен?

— Мисля, че имам по-добра идея.

Кенеди изпълни нареждането на Диема и отключи вратата. Няколко минути след това се разхожда из стаята, без да може да седне спокойно. Накрая се върна до прозореца и се вторачи в контейнерите, като се опитваше да определи къде точно се е скрил Тилмън. Където и да се намираше, укритието му беше идеално. Но той я виждаше, така че и тя би трябвало да го види. Е, така или иначе й бе интересно да гледа, сякаш играеше шах само с един ход. Вратата изшумоля за миг по мокета и лек полъх докосна гърба на Кенеди. Тя се завъртя и видя как Диема я затвори и заключи.

— Добре — каза момичето. — Хайде да свършим работата.

Носеше чанта през рамо. Извади нещо като запалка „Бик“ от нея и я метна на леглото.

— Това ли е? — попита Кенеди.

— Това е апликаторът. А това — протегна тя другата си ръка, в която държеше малка тубичка, — е местна упойка с антибактериален крем. Трябва да го размажеш на мястото и да го оставиш да подейства около половин минута. Свали си панталона и седни на леглото.

— Какво да сваля?

Диема отговори спокойно:

— Ще има раничка от импланта. Миниатюрна, но все пак забележима. Ако разполагахме с време да заздравее, можеше да я направим навсякъде по тялото ти. Но сега най-разумното е да не оставяме видими белези. Доставчикът каза, че вътрешността на бузата ти върши работа, но добави, че лицето ти може да се подуе, а това ще изглежда подозрително. Затова смятам да последваме съвета му и да имплантираме чипа в стената на влагалището ти.

Кенеди скръсти ръце и остана на мястото си.

— Мисля да се придържаме към бузата — отвърна тя кротко.

Диема се вторачи в нея изненадана и леко раздразнена.

— Знаем, че хората на Бер Лусим изпитват отвращение към жените — започна тя с тон, който говореше, че ще продължи да обяснява, докато Кенеди най-после загрее. — Ако нещата се объркат и успеят да те отвлекат, може да те претърсят. Но двамата Елохим, които те нападнаха в Лондон, нямаха желание дори да те съблекат напълно, затова съм убедена, че не биха се ровили из дупките ти.

Тя изчака Кенеди да осмисли думите й и да я послуша.

— Седни, момиче — каза Кенеди.

Диема изглеждаше шокирана от поканата.

— Няма време — грубо отговори тя. — Ако настояваш на бузата, тогава хайде…

— Седни — повтори Кенеди. — Трябва да поговорим.

— Не — възрази Диема и дори не си направи труда да скрие презрението си към по-възрастната жена. — Не трябва да говорим. Само трябва да работим заедно. Мислех, че това е ясно.

— Може да е ясно за теб. Аз обаче ще седна. Ти можеш да си стоиш права, ако предпочиташ, но ще ти се наложи да поговориш с мен. Защото ако не го направиш, цялата история приключва.

Диема се ококори.

— Лъжеш — каза тя. — Заложени са прекалено много животи.

— Може би и два-три повече, отколкото предполагаш — отвърна Кенеди, като седна на единствения стол в стаята и зачака мълчаливо момичето да се присъедини към нея.

Диема постоя нерешително няколко секунди, после, скована от напрежение, прекоси стаята и седна на леглото срещу Кенеди с презрително изражение на лицето.

— Защо си смени името? — попита Кенеди.

Диема примигна.

— Какво?

— Въпросът не е толкова сложен. Защо си смени името?

— Няма причина да знаеш — отвърна Диема равнодушно.

Кенеди зачака.

— Защото си смених живота — най-после каза момичето със същия тон.

— Да — съгласи се Кенеди. — Виждам това, Грейс. Просто се опитвам да разбера колко дълбока е промяната.

Изражението на момичето не се промени, с изключение на леко потръпване на клепачите.

— Бях Табе — каза Диема. — Никога не съм била Грейс. Просто биологичният ми баща ме кръсти с това име.

— Биологичният ти баща? Така ли мислиш за него?

Диема отвори уста, за да заговори отново, но Кенеди вдигна ръка и я спря.

— Няма значение. Не се преструвам, че разбирам обичаите ви, но грешиш за това и трябва да го знаеш.

— Името ми е…

— Майка ти те е кръстила Грейс. И тя е кръстила братята ти Джуд и Сет. По принцип и тримата е трябвало да запазите имената си, когато ви е отвела обратно у дома, защото никое от тях не е било обидно за племето ви. Традицията е да се дават нови имена на децата само ако техните са прекалено адамитски. Но Джуд и Сет са чудесни библейски имена, а и кой би могъл да оспори Грейс?

— Казах, че името ми е Диема — процеди момичето през стиснати зъби.

— Но вашият Майкъл Бранд, вашият Куутма, смятал, че миналото на братята ти и твоето трябвало да бъде напълно заличено. Обичал майка ти Ребека и искал нейното семейство да бъде и негово. Но тя се самоубила. Не искала да живее без баща ти. Имам предвид биологичния ти баща, Лио Тилмън. А след като тя починала, Майкъл Бранд дал нови имена и на трима ви. Нарекъл те Табе, а братята ти Озия и Цефас.

Диема не изглеждаше трогната.

— Явно мислиш, че трябва да се интересувам как съм била кръстена тук в твоя свят — каза тя презрително, — но не е така. Този свят никога не е бил мой, а само място, където работя.

Кенеди кимна.

— Знам — каза тя. — Твоят свят е голяма пещера с нарисувано на покрива небе. Не мога да си представя как може да се живее така, но знам, че за теб не е било тежко. Не ти липсва това, което никога не си имал. Но не ти ли се струва ужасно сега, след като вече си видяла истинския свят, че някой трябва да порасне и да живее по този начин? В тъмното?

Кенеди чу треперенето на гласа си и усети сълзи в очите си. Опитваше се да говори с младата жена, но непрестанно виждаше затвореното в нея дете. Гледката беше толкова кошмарна, че изпитваше силно съчувствие.

— Не е тъмно — възрази Диема. — Беше тъмно само когато ти го видя. И то бе защото ти виждаше собствената си тъмнина.

— Не — рязко отвърна Кенеди. — Не. Повярвай ми, знам разликата. И знам, че не мога да кажа нищо, което да те промени. Не мога да върна годините назад. Но поне помисли за това. Моля те. Защо те изпратиха? Защо точно теб? Защо те превърнаха в… — тя посочи момичето с трепереща ръка — … в това? Не мога да забравя какво каза Куутма на Лио единствения път, когато го видяхме. „Дъщеря ти е художничка. Рисува. В нея има красота, която се излива от пръстите й в света.“ Той го каза! А после се обърна и те превърна в един от убийците си.

Кенеди усети, че сълзите ще потекат по бузите й, и се помъчи да ги сдържи. Знаеше, че момичето ще ги помисли за слабост. Но въпреки всичките й усилия по лицето й се стече сълза. Плачеше за Грейс и за Табе, и двете изчезнали без следа.

Диема не реагира с презрение на сълзата, а с възмущение.

— Никой не ме е карал да правя нищо! — извика тя. — Решението си беше мое. Куутма видя потенциала ми и ми даде възможност да служа на хората си.

Кенеди поклати глава.

— И те изпрати при мен, защото знаеше, че ще видя лицето на Лио в твоето. Знаеше, че ще ми се наложи да отида при Лио и да го въвлека в това отново. Не се самозалъгвай, Диема. Ако някога си била художничка, вероятно притежаваш дарбата да виждаш точно какво стои пред очите ти. Така че погледни тази картинка и виж какво ти говори. Обучиха те и те изпратиха при нас, защото знаеха, че си единствената, която би могла да получи помощта ни. Въобще не става дума за съвпадение. Нито за избор. За никого от нас.

Диема скочи на крака. Изглеждаше готова да побегне, но остана на място, стиснала юмруци.

— Не съм изненадана — изрече тя с почти овладян глас, — че се опитваш да ме настроиш срещу собствените ми хора. Точно това очаквах от теб. Само съм изненадана, че изчака, докато стигнем до тук. Трябваше да го направиш още в „Гълъбарника“, където ти и Лио убихте братята ми.

Единствената надежда на Кенеди беше, че бяха спестили на момичето поне това. Тя отпусна глава в ръцете си и изпита силно отчаяние.

— О, да — презрително се ухили Диема. — Да не смяташе, че можеш да ме излъжеш, Хедър Кенеди? Да не мислеше, че щяха да ме оставят да се срещна с него и с теб, без да ми кажат какво сте направили? Твърдиш, че съм била лъгана и манипулирана от хората, които обичам. Но забрави да споменеш какво ми причини Лио Тилмън. И какво ми отне. Вероятно се е изплъзнало от вниманието ти.

Кенеди се насили да я погледне в очите. Струваше й доста усилия. Наистина се страхуваше от презрението и омразата и онова, което те можеха да предизвикат.

— Диема — каза тя с дрезгав от плача глас, — питала ли си някога, разказвали ли са ти учителите ти защо Лио и аз отидохме в Гинат Дания?

— За да я унищожите — бързо отговори момичето.

— Не. Въобще не беше така. А и тя вече бе унищожена. Пристигнахме прекалено късно. Аз отидох там, за да арестувам някого. Но Лио търсеше жена си и децата си. Търсеше теб. Беше ви търсил в продължение на дванайсет години. От момента, в който се прибрал у дома и заварил къщата празна. Обичал ви повече от всичко на света. Не можел да живее без вас. Затова продължил да ви търси, макар да било изминало толкова време, че никой не вярвал, че дори сте живи.

— Не бяхме живи! — изкрещя Диема. — Майка ми вече беше мъртва. Братята ми бяха мъртви, защото той вече ги беше убил в Англия. Аз останах съвсем сама.

— Но той не знаеше това. И още не го знае. Знае за Ребека. Майкъл Бранд му разказа как е умряла. Но не знае за Озия и Цефас. А ако някога научи, това ще разбие сърцето му.

Диема се наведе към лицето на Кенеди и стисна реверите на сакото й.

— Тогава, когато всичко приключи — изръмжа тя, — ще разбия сърцето му.

Яростта премина през момичето като вълна и го остави уморено и отвратено. То се отвърна от Кенеди, но не защото се предаде, а защото искаше да приключи с всички тези думи и мисли.

— Сложи си чипа в бузата, невернице — дрезгаво каза. — Искам да се разкарам оттук.

— Задръж си го — отвърна Кенеди.

— Нуждаем се…

— Знам защо се нуждаеш от мен. Но след като си поговорихме, премислих. Смятам, че е лоша идея да си имплантирам чип, чрез който хората ти да ме намерят винаги когато поискат. Така че забрави за това.

Диема се вторачи в нея.

— Изборът си е твой — каза тя студено.

— Да, така е.

Радиостанцията, настроена на вибрация, се завъртя върху нощното шкафче.

Кенеди я взе и я включи. Диема извади своята и се завъртя настрани, когато я притисна към ухото си.

— Приключихте ли? — попита Тилмън.

— Да. Не. Почти — промърмори Кенеди. — Ще ни дадеш ли още няколко минути, Лио?

— Колкото искаш. Но чуй какво казва Ръш, преди да тръгнеш.

— Какво пък има да каже момчето? — извика Диема ядосано. — Защо някой трябва да се интересува от думите му? Той не знае нищо по въпроса.

— Всъщност — отвърна Тилмън — думите му са твърде разумни. Хедър, не би трябвало да ходиш в парламента.

— Къде тогава да отида?

Струваше й се, че всичко това е без значение сега. Попита механично, защото Тилмън очакваше въпроса й.

— В баните — отговори той.

53.

Хотел „Гелерт“ се издигаше в подножието на хълма Гелерт, в Буда, отвъд Моста на свободата. Беше постройка в стил ар нуво, облицована с бял камък, и с турски минарета в ъглите, макар че отоманците бяха изчезнали от Будапеща няколко века преди построяването на хотела.

На върха на хълма, 235 метра над главата на Кенеди, на ръба на пропастта, стоеше бронзова статуя на свети Гелерт, вдигнал едната си ръка над главата, сякаш се кани да скочи.

Хотелът с огромния си комплекс от бани беше основна туристическа забележителност, а в горещ ден като днешния до страничната му врата се виеше огромна опашка. Предната врата и площадът между хотела и реката бяха заети от просторен пазар.

Кенеди застана на опашката и се опита да не слуша разговорите на английски, унгарски, немски и италиански. Зад гърба й се издигаше хълмът Гелерт, покрит с дървета, които се спускаха от върха му до реката.

— Ето какво си мисля — беше казал Ръш. — Толър е използвал рисунката в заглавната страница на книгата си, нали? Обзалагам се, че къщата му също е тук на картината. Какво друго би искал да ни покаже? А ако Шеколни се опитва да следва примера на Толър, той може да е в същата къща, или поне колкото се може по-близо до нея. Така че няма смисъл Кенеди да ходи в парламента. Той се намира на грешната страна на реката и прекалено далеч на север. Тя би трябвало да отиде на място, изобразено на рисунката. Или на място, което се намира там, където са били къщите от картината.

После, доволен от самия себе си, той бе разкрил подходящото място: хотел „Гелерт“. Помнеше го от ваканцията си в Будапеща преди години. Хотелът щеше да е на картината на Толър, ако бе построен тогава. Беше достатъчно голям и претъпкан, за да е идеално място за срещи, но имаше само два главни входа. И нямаше въоръжена охрана.

Диема не хареса идеята му и дори не искаше да я обсъжда. Сблъсъкът с Кенеди я бе накарал да се оттегли в себе си и да премисли кои битки си заслужава да води. Но тя не успя да оспори доводите на Ръш и накрая се примири с факта. Дотогава вече бе станало ясно, че Кенеди и Тилмън предпочитат плана на Ръш и са отхвърлили нейния.

И така Кенеди прекоси реката по моста и зачака търпеливо в жегата. Най-после опашката се раздвижи достатъчно, за да й позволи да влезе в огромното фоайе с дървени колони, елегантни голи статуи и геометрични мозайки. Някои от тях бяха оригинални и наближаваха стотния си рожден ден. Останалите бяха изградени отново след 1945 година, когато руските бомбардировки над оттеглящите се немски войски бяха сринали по-голямата част от Буда.

Гишето за билети, към което Кенеди бавно се приближаваше, бе украсено с масивни дървени табла за бележки — едното на унгарски, а другото на лош английски, рекламиращи разнообразни услуги и лечения. В добавка към спа салона имаше сауни, будки за масаж, маникюр и педикюр, кални бани и хладни басейни. И бар, както Кенеди доволно забеляза.

Опитвайки се да не оглежда лицата около себе си и да не среща нечий поглед за повече от секунда, си взе карта за целия ден. Тя щеше да й осигури достъп до всички басейни и сауни. Специалните услуги с тежести, кал или маски струваха повече. Дадоха й хавлия, гривна за китката и инструкции на бърз унгарски, на които тя само кимна в съгласие. За мъжете и жените имаше отделни входове. Унгарският на Кенеди й позволи да последва стрелките към блестяща стоманена въртележка, поставена под декоративна арка, чиято дърворезба пресъздаваше асмите по хълма. Жена с каменно лице и бяла тениска с логото на хотела й показа как да използва гривната, за да влезе вътре.

Без да се оглежда наоколо, Кенеди продължи надолу по стълбището и през подземния тунел към главния комплекс с бани. Осъзна, че голяма част от него се намира под земята, макар навсякъде да имаше стрелки, които сочеха нагоре към външния басейн. Тя влезе в единична съблекалня, където си свали сакото, ризата и панталона и ги замени с тениска и шорти. Няколкото й дребни вещи бяха прибрани в чантичката на рамото й.

Изглеждаше безвредна. Невъоръжена. Агне, което отива на заколение.

Излезе от съблекалнята и се замота по безкрайните пътеки, докато намери една от извитите стълби, които водеха към външния басейн. Районът около басейна беше огромен и претъпкан със загорели тела. Преди години Кенеди беше чела, че цялото население на света можело да се побере рамо до рамо на остров Занзибар. Сега й стори, че всичкото това население се е събрало около басейна в хотел „Гелерт“.

Тя се настани на шезлонг и се намаза със слънцезащитно масло, а после прибра шишето обратно в чантата си. Погледна часовника си и се отпусна назад, скръстила ръце в скута си.

Ако нещо въобще щеше да се случи, вероятно щеше да е скоро.

Тримата придружители на Кенеди трябваше да прекосят града в близост до нея, което им попречи да изберат позициите си отрано. В западния ъгъл на Моста на Свободата се проведе кратко заседание, където Диема използва хотела като визуално средство за помощ.

— Аз ще съм на хълма — каза тя. — Оттам мога да виждам предната и страничната врата на хотела, така че ще ви предупредя отрано, ако някой се появи. Тилмън, ти влез във фоайето. Можеш да наблюдаваш входа към баните и ще си на подходящото място, ако някой се промъкне покрай мен.

— Ами аз? — попита Ръш без много надежда в гласа.

— Наблюдавай предната врата отвътре и стъпалата откъм реката — отговори Диема.

Дори не си направи труда думите й да прозвучат така, сякаш задачата на Ръш има някакво значение.

— Вероятно ли е да дойдат откъм реката? — попита Ръш.

— Възможно е — отговори Диема.

Тя вече се отдалечаваше, когато Тилмън я хвана за ръката и я спря. Беше напрегнат момент, който накара Ръш да преглътне оплакването си.

— Проблем ли имаш? — попита Диема с такъв тон, сякаш го питаше дали иска да загуби ръката си.

— Джипиесът — отговори Тилмън.

— И какво за него?

— Не се обиждай, момиче, но мисля, че аз съм по-загрижен за Хедър от теб. Защо не ми оставиш уреда?

Очите им се сблъскаха за момент.

— Защитник на жените — каза Диема презрително. — Защитник на слабите и слабоумните. Това ли е мисията ти, Тилмън? Или просто искаш да свалиш гащите на Хедър?

— Ако искаш да знаеш нещо за гащите на Хедър — спокойно отвърна Тилмън, — вероятно трябва да попиташ самата нея. А междувременно аз ще взема проследяващото устройство. Освен ако не искаш да се разправяме за това.

Диема бръкна в джоба на черното си кожено яке, извади нещо, което приличаше на дистанционно, и му го метна.

— Не — каза тя. — Вземи го, имаш благословията ми. Но няма да ти свърши работа. Тя промени решението си и се отказа от чипа. Трябва да дисциплинираш кучката си някой ден. Господ знае, че се нуждае от дисциплина.

Отдалечи се, преди Тилмън да успее да й отговори, и се отправи към източната част на хотела и хълма. Не погледна назад.

Тилмън се завъртя към Ръш, който го гледаше зашеметено.

— Правилно ли чух? — извика момчето. — Кенеди е в опасност?

— Не и ако си свършим работата добре — мрачно промърмори Тилмън. — Избери си място, момче. И дръж радиостанцията включена. Това може да е последният ни шанс.

— Или пък нейният — отвърна Ръш.

Тилмън не му отговори и се разделиха без повече любезности.

Ръш остана на мястото си, на тротоара пред главния вход на хотела. Тилмън влезе във фоайето и тръгна към колонадата, вградена на средата на купола.

Отново можеха само да чакат. Но Тилмън започваше да мисли, че ако чакат прекалено дълго, планът им ще се провали.

Освен това се чудеше, ако успеят да намерят и неутрализират Бер Лусим, колко дълго след това Племето на Юда ще им позволи да живеят.

Седнал под купола в центъра на фоайето на хотел „Гелерт“, издокаран в шарена риза и с камера около врата, Хифела видя как Кенеди мина през въртележката и се замисли за задачата си. „Ако направи нещо, което те притесни“ — беше казал шефът му. Можеше да се посъветва с Бер Лусим, но това май отговаряше добре на определението. Фактът, че неверницата беше стигнала шокиращо близо до базата, им позволяваше твърде малко тълкувания, но във всички тях тя или някой от сътрудниците й бяха успели да ги открият. Вероятно планираше някакво нападение, но изглеждаше невероятно да го извърши през деня. Но пък бе напълно възможно да проучва терена за по-късно.

Хифела реши, че моментът е добър за намеса. Но не искаше да наруши заповедите. Извади телефона си и написа кратко съобщение до Бер Лусим: „Жената е близо до теб. Хоризонтално разстояние — двеста и петдесет метра. Вертикално — осемдесет метра“.

Той изпрати съобщението и докато чакаше отговор, се замота из фоайето, оглеждайки критично статуите. Не можеше да се успокои и бе наясно, че изглежда така, сякаш инспектира голи войници на парад.

Замисли се за повратната точка в живота си, когато бе решил да последва Бер Лусим в изгнание. Това беше акт на сляпа вяра. Тогава нямаха представа за ролята, която щяха да изиграят в човешката история. Дори не знаеха, че са избрани. После Пророкът пристигна и им изясни всичко. Обеща да им покаже чудо и спази обещанието си. Показа им как всяко тяхно действие е парченце от мозайка, неслучайно, а идеално и необходимо. Когато Шеколни говореше, виждаха перспективите.

Така поне казваха останалите Елохим. За Хифела винаги ставаше дума за лоялност към шефа му, дори за любов. Онова, което изпитваше към Бер Лусим, беше по-пламенно и силно от любовта към жена, също както интимността на бойното поле е по-силна от интимността в спалнята.

Телефонът му бипна леко. Той погледна екрана и отвори съобщението, което се състоеше само от една дума: „Действай“.

Надигна се бавно, включи светкавицата на фотоапарата си и засне близката статуя. Това бе уговореният сигнал. Макар в тълпата около него да не се забелязваше никакво движение, той знаеше, че заповедта е предадена и Елохим са готови за действие.

Но не срещу жената. Тя щеше да почака още малко.

Първо трябваше да се освободят от тримата й ангели хранители.

54.

Бен Ръш преживя първото нападение само по една причина: беше пред очите на Диема. Той наблюдаваше предния вход на хотела, който гледаше към реката. Тя наблюдаваше от юг, откъм страната на хълма, и както винаги бе предпочела издигнато място. Поради липсата на сграда наоколо бе избрала високо дърво в подножието на хълма, чиито горни клони бяха на нивото на прозорците на петия етаж на хотела. Тилмън беше вътре във фоайето, близо до прозорец, който гледаше към външния басейн, където Кенеди се бе настанила.

Нещо в езика на тялото на един мъж, който пресичаше улицата по посока на предния вход и сякаш случайно към Ръш, накара Диема да се съсредоточи върху него. Не можа да определи какво точно бе разпознала, но веднага осъзна, че човекът принадлежи на нейното племе. После, когато той извади сиката от колана си, тя загря със закъснение, че лявата му ръка тъкмо бе направила знака на примката.

Разстоянието беше около двеста метра — доста далеч за деветмилиметровия, но пък той бе в ръката й, а китайският топ — в чантата на клона до нея. Сигурна беше, че може да уцели мъжа от това разстояние, но не знаеше къде точно щеше да попадне куршумът. А човекът бе от избраните, така че не можеше да рискува да го убие.

Прицелвайки се внимателно и ниско, Диема изстреля пет куршума. Паднаха трима пешеходци, простреляни в коляното, прасеца или стъпалото. Писъци и викове се надигнаха от улицата, а паниката се разрасна бързо. Изпълнението й бе недодялано, но все пак накара хората да се втурнат на пътя на мъжа с ножа. А и можеше да накара Ръш да погледне в правилната посока и да види нападателя си. Беше направила най-доброто за момента, макар да се бе забавила повече, отколкото й се искаше. Знаеше със сигурност, че се е провалила. Нямаше начин хората на Бер Лусим да се втурнат само след Ръш. Нямаше начин да не са я открили на дървото и да не са заели позиция да я обезвредят.

Торбата й беше на една ръка разстояние, а всичките й вещи, с изключение на деветмилиметровия и радиостанцията — в нея. Със същия успех можеха да са на обратната страна на луната. Тя изпъна крака, плъзна се напред и се пусна от клона. Изстрели от пушка раздробиха листата над нея и превърнаха клона й в стърготини.

Диема използва короната на дървото, за да омекоти падането си. Завъртя се сръчно и се залови за друг клон три метра по-надолу. Беше успяла да прецени откъде идва огънят и се измъкна наляво. Изпълзя няколко метра нататък по тънкия клон. Той се огъна опасно под нея, но стволът на дървото остана между нея и нападателите й.

Засега.

Тя грабна радиостанцията, но преди да успее да я включи и да заговори, още куршуми се разплескаха в кората над главата й.

Беше прикована поне от две посоки и я виждаха.

Тилмън видя първо ножа, вече във въздуха, а след половин секунда и мъжа. Беше прекалено късно и макар да се завъртя и просна по инстинкт, сиката само го засегна по-високо и по-плитко. По-остра от бръснач, тя се заби в делтоидните мускули от дясната му страна. Заедно с болката дойде шокът от мисълта, че смъртта му вероятно предстои. Антикоагулантите, използвани от Елохим за покриване на ножовете им, можеха да направят дори плитка рана смъртоносна, а той току-що бе ранен дълбоко между две главни артерии.

Двама мъже, очевидно Предвестници, ако се съдеше по избора им на оръжие, настъпваха към него от две различни посоки и му препречваха пътя към стълбите и асансьора. Пистолетът на Тилмън беше пъхнат отзад в колана му и нямаше време да стигне до него, особено заради ножа, който стърчеше от рамото му. Всеки Елохим вече имаше предимство пред него по отношение на бързината. Мъжът, който го бе пробол, вадеше нова сика. Вторият убиец се намираше по-близо, защото не бе губил време да се прицелва и да мята нож, и тичаше към него.

Държеше сиката в дясната си ръка, а лявата бе вдигната в защита. После разтвори ръце, за да прободе с дясната, а лявата се насочи към гърлото на Тилмън.

Лио не отбягна нападението. Тъй като вече беше ранен, не се тревожеше за целостта си, макар да не му се щеше да бъде изкормен. Той удари с дясната си ръка, за да отбие ножа, и се наведе настрани, така че ударът в гърлото му не го достигна.

Той стисна рамото на убиеца с лявата си ръка и се наведе, за да го метне. Хвана ръката му над китката и я дръпна надолу. Тежестта на мъжа направо откъсна ръката му от ставата.

И му осигури нож.

Тилмън го вдигна навреме, за да се предпази от нападението на втория убиец. Двата ножа се удариха един в друг, сякаш бяха саби в дуел. Тилмън знаеше, че всяко движение изтласква още кръв от дълбоката рана, но нямаше време да мисли за това.

По-тревожен бе фактът, че се биеше с по-опитен в боя с ножове воин. Заотстъпва към стената. Щеше да загуби и да умре. Затова направи единственото, за което се сети. Осигури си половин секунда с широк хоризонтален удар и я използва, за да отстъпи още малко назад, като остави торса си незащитен.

Убиецът се възползва от поканата и се задвижи с ужасяваща скорост, но Тилмън вече завърташе тялото си настрани. Късметът му проработи. Врагът му, прекалено освирепял, прелетя край него. Тилмън пусна ножа си и грабна мъжа здраво. Завъртя се на левия си крак, като добави собствената си инерция към удара.

Забиха се в прозореца заедно, но убиецът бе водещият партньор в краткия грозен валс.

Тилмън го задържа под себе си, когато паднаха от седем метра височина на земята. Приземиха се на яркосини плочки и гравитацията си свърши работата.

Печащите се на слънце туристи изпищяха и скочиха на крака, като се мъчеха да избягат от дъжда от стъкла и да се отдалечат от оплескания с кръв луд, който стоеше над размазания труп като лъв над плячката си.

Докато хората бягаха от него, Тилмън усети вибрирането на радиостанцията на колана си. Натисна бутона и чу гласа на Диема.

— Тилмън! Ръш! Планът се провали. Чакаха ни. Първо ще убият нас, а после…

Думите й бяха заглушени от изстрели на автоматична пушка.

Тилмън се затича. Внезапно около него се отвори обширно пространство. Туристите бягаха от него енергично.

— Къде си? — изрева той в радиостанцията.

Чу само една дума. Звучеше като „хълм“ или „гръм“.

Надяваше се момчето да оцелее. Надяваше се всички да оцелеят.

Но направи онова, което трябваше.

Кенеди чу първо изстрелите — точното оглушително тракане на пистолета на Диема, последвано от кошмарния трясък на автоматична пушка. Миг по-късно и много по-близо се разби прозорец.

Страничната част на сенника закри от нея падащите тела на Тилмън и Предвестника, а първите писъци заглушиха тътена от удара им в земята. Тя знаеше само, че около нея бушува зверско насилие. Следователно планът им едновременно бе успял и се бе провалил. Елохим бяха лапнали въдицата, но някак си бяха пропуснали мишената си. Или пък бяха решили да я очистят по начин, който включваше много странични жертви. Тя направи три стъпки в посока на звуците, но стигна само дотам. Хората пред нея се завъртяха и хукнаха, заразени от паниката на онези, които се намираха в епицентъра на суматохата. Но това не беше истинско бягство. Само за секунда стотиците хора, които се стичаха към изходите, се превърнаха в монолитна гърчеща се маса. Кенеди не можеше да плува срещу течението. Опита се да запази равновесие и да остави вълната да мине покрай нея, но това се оказа невъзможно и тълпата я понесе.

Мъже и жени в тениски с логото на хотела, вероятно спасители, се опитваха да отклонят тълпата и да попречат хора да бъдат размазани в стените. Един от тях беше бутнат настрани от бягащ мъж и падна в басейна. Кенеди си помисли, че в момента това е най-безопасното място, но трябваше да разбере какво става. При това трябваше да го направи бързо.

Остави се тълпата да я влачи. Щом слезеше долу в съблекалнята, щеше да е по-лесно да се отдръпне от хората.

— Насам! — крещяха спасителите. — Тук! Насам!

Двама от тях, мъж и жена, държаха вратата отворена. Кенеди мина през нея и слезе по стълбите. Всяка стъпка беше тежка борба да остане на крака и да не бъде смазана от полудялата тълпа.

В подножието на стълбите, които водеха към съблекалните, тълпата се поразпръсна. И тук спасителите насочваха хората напред и ги побутваха, за да не спират.

На пътя на Кенеди застана мъж, който закрещя енергично.

— Насам! Насам!

Тя тръгна в указаната посока, мина през друга врата и се озова в застлан с бели плочки коридор, който бе съвсем празен. Беше направила едва няколко стъпки, когато осъзна, че мъжът, който й беше извикал, нямаше хотелско лого на тениската си. Всъщност въобще не носеше тениска, а обикновена бяла риза и ленен костюм. Тя спря и се завъртя навреме, за да види как той затваря вратата и пуска резето.

55.

Веднага щом видя мъжа с нож в ръката, Бен Ръш се завъртя и побягна. Уличният пазар се намираше точно до него и беше единственото място, което не бе блокирано от пищящи хора.

Но мъжът с ножа също се затича и след бърз поглед през рамо Ръш осъзна, че няма начин да спечели надбягването. Господи, този тип беше бърз!

Единствената му друга възможност бе да превърне състезанието в бягане с препятствия. Той запрескача щандове, профуча през окачалки с дрехи и подредени кашони, мушна се под навесите и направи всичко възможно да се отърве от преследвача си.

Но всеки път, щом решеше, че се е измъкнал, копелето отново се появяваше пред очите му. Ръш беше млад и в сравнително добра форма, но бе наясно, че не може да издържи още много време. А и ставаше все по-трудно да маневрира, тъй като продавачите и купувачите спираха неподвижно, за да гледат преследването. Сега образуваха почти солидна стена, която му пречеше да се пъхне в някоя дупка. Внимателните им любопитни погледи насочваха убиеца към него безпогрешно.

Ако Диема ми беше дала пистолет, помисли си той диво. Но как можеше да започне престрелка посред хиляди невинни зяпачи? А и никога в живота си не бе стрелял. Беше убеден, че ако се опиташе да стреля тук, нямаше да уцели онзи, когото трябваше.

Ръш зави зад ъгъла и се закова на място. Пътят свършваше тук. Пазарът слизаше до реката и той се намираше точно там. Пред него имаше нисък парапет. Далеч отдолу широката панделка на крайречната улица стоеше между него и Дунава. Дори олимпийски състезател не би успял да прескочи подобно разстояние.

Ръш се замисли енергично. Извади бомбата с боя от джоба си. Може би щеше да успее да привлече нападателя си наблизо и да го заслепи с нея. Но пък в Ютюб беше гледал хора, които си играеха с тези неща. Бомбите пръскаха боя на струи, а не вълни. Бяха идиотска играчка, предназначена за пияни кретени, които смятат, че щетите върху чуждите имоти са адски забавно нещо.

Обзе го вдъхновение чак когато почти беше станало късно да се възползва от него. Все още му оставаха една-две секунди, преди убиецът да завие зад ъгъла и да го види. Той се запрепъва до най-близката сергия, където продаваха щрудели, вдигна гранатата над главата си и дръпна иглата.

— „Дебрецен“20! — изкрещя диво. — „Дебрецен“ са боклук. Полечик е чекиджия. „Ливърпул“ ви го наби в задника!

Гранатата избухна в ръката му и светът позеленя.

Огънят идваше поне от три посоки и Диема се сещаше само за един начин да реагира. Не можеше да отвърне на огъня — дори не виждаше откъде идваха изстрелите. А ако стреляше напосоки, можеше да убие някого от собствената си раса — грях, който щеше да й затвори вратата към дома.

Затова тя продължи да се плъзга по клоните на дървото. Криеше се от стрелците и се опитваше да намери място, което да я заслони отвсякъде. Като стратегия това вършеше малко по-добра работа от молитвите.

Веднага щом й дойде тази мисъл, осъзна, че има още една възможност.

Запя. Знаеше стотици благословии и повечето можеха да бъдат не само изречени, но и изпети. Започна с погребалния марш, който по очевидни причини беше на челно място в мислите й. Забрави за мелодия и хармония и закрещя с всички сили, като се надяваше, че гласът й ще достигне до хората на Бер Лусим.

Стрелбата замря.

Да, помисли си Диема. Момиче от родния град. Сега вече знаете.

Някъде наблизо изкрещя пронизителен глас, който произнесе заповед на развален арамейски.

Заповедта беше върховно богохулство: „Няма значение коя е, довършете мисията си“. За момент не стана нищо. Но говорещият бе произнесъл смъртната присъда на Диема.

Клонът, на който клечеше, едва успяваше да поддържа тежестта й, но онзи над него беше по-дълъг и дебел. Когато стрелбата се възобнови, тя се вдигна на него, запази равновесие и се затича.

Все още беше на около три метра над земята и я виждаха отдолу. Измъкна се от короната и излезе на открито. Дърветата тук бяха вековни и бяха сплели клони солидарно срещу набезите на града.

В края на клона Диема скочи. Не се целеше в определена част от съседното дърво, а само използваше растителността да омекоти удара от падането й на земята.

Приземи се на крака, което бе щастливо чудо. Точно отпред видя мъж с пушка в ръка, който се завъртя към нея. Диема го простреля в двата крака, после заби приклада на оръжието си в слепоочието му. Той падна на земята в безсъзнание.

Тя взе пушката му и се оттегли нагоре по хълма, като оглеждаше бързо дърветата около себе си. Долови движение и чу друг вик.

— Бе хин ет адом!

Да, помисли си Диема, на земята съм. Може би ще внимавате повече с пушките, когато рискувате да уцелите някого от собствените си хора.

Междувременно изстрелите от собствената й пушка звучаха като техните и ги затрудняваха да я проследят. Тя простреля друг мъж в коленете и го остави да пищи, после изчака един от другарите му да дойде да провери какво става и направи същото и с него. Нямаше нищо против да я кара така, докато не остане и един Предвестник, който може да ходи.

Продължи напред с надеждата, че ще привлече Елохим след себе си и ще ги отдалечи от останалите. Планът им вече бе провален, но все още се нуждаеха от жив Предвестник, когото да разпитат. Кенеди разполагаше с пистолета „Дан-инжект“, следователно имаше най-голям шанс да улови тази риба.

Разбира се, склоновете на хълма Гелерт сега бяха пълни с Елохим, които не бяха в състояние да ходят, но другарите им щяха да ги приберат веднага след като се справеха с Диема, а въпреки всичките й усилия това надали щеше да отнеме много време.

Докато мислеше за това, тя чу меко тупване на земята до себе си. Погледна надолу и видя граната, търколена до крака й. Срита я настрани, за да се затъркаля надолу по хълма, и се метна на земята по корем.

Или поне се опита.

Беше още във въздуха, когато ударната вълна я събори.

Кенеди се беше сблъсквала и преди с Елохим и бе оцеляла, най-вече благодарение на късмет и външна помощ, а веднъж, в Санта Клаус, Аризона и на проверената във времето традиция да носи пистолет в битка с ножове. Знаеше достатъчно, за да е сигурна, че ако остави този тип да се приближи до нея, вероятно ще умре.

Докато той напредваше, тя извади дан-инжекта от чантата си. Метна я надалеч, отпусна свободната си ръка настрани като участник в дуел във викториански роман и се прицели с лекото оръжие. Но това не беше истински пистолет, а модифицирана версия на пушките със стрелички, използвани от пазачите по зоологическите градини, за да приспиват опасни животни. Вместо куршуми оръжието изстрелваше стрелички с три милилитра фентанил.

Убиецът стигна до нея с три крачки. В този момент тя изстреля и двете стрели, целейки се в гърдите му. Но стрелите бяха по-бавни от куршуми, а и по-леки. Предвестникът, чиято пристрастеност към келалита усилваше значително възприятията му, ги избегна, накланяйки тялото си наляво и надясно.

Но това поддържаше мозъка му зает, докато Кенеди вдигна острата пръчка и го прободе в рамото.

Пръчката бе изработена от същата компания, произвела пистолета със стрелички. Задействаше се с пружина и бе модифицирана да изстрелва приспивателното или автоматично, или при натискане на спусъка. Онази, която Кенеди носеше, нелегално променена и смалена от двуметровата си дължина до около дванайсет сантиметра, бе настроена на автоматична стрелба. И тъй като беше оръжие за последна възможност, носеше пет милилитра фентанил вместо три. Очите на убиеца се ококориха шокирано, когато дрогата се вля в тялото му.

Но той не спря. Изби оръжието от ръката на Кенеди и в същото време я удари силно в корема.

Тя не видя юмрука му, затова не успя да смекчи удара. Сви се надве и изхърка агонизиращо. Последвалият светкавичен удар по главата й я накара да падне на колене, а пред очите й заиграха черни и бели петна.

Фентанилът е сравнително скорошна добавка към асортимента търговски приспивателни, синтетично етилово съединение, открито през шейсетте години и използвано отначало за спешно облекчаване на болка. Впечатляващо бързото му действие го направи идеален за употреба при жертви на изгаряния и травми, а ефектът на незабавно приспиване бе едната причина, поради която Диема го бе избрала. Другата беше химическа странност, отбелязана с ентусиазъм от изобретателя му: дори дългогодишни наркомани, привикнали с все по-големи дози морфин, реагираха на фентанила.

Изглежда обаче, употребяващите от дълго време келалит оставаха незасегнати от него. Предвестникът вече бе върху Кенеди, която лежеше по корем, и извиваше ръцете й зад гърба. Беше много по-силен от нея и трениран в техники за обездвижване. Държеше и двете й ръце в една от своите и тя не можеше да помръдне и сантиметър, без да я прониже зашеметяваща болка.

Кенеди изпищя, но той не й обърна внимание. Из сградата се носеха достатъчно викове, така че още един нямаше да бъде чут. Със свободната си ръка нападателят извади пластмасова връзка и я стегна здраво около китките й.

После я вдигна на крака и я притисна към облечената в бели плочки стена. Извади сиката си и я размаха пред очите й.

— Виждаш ли това? — прошепна в ухото й. — Само кимни.

Кенеди кимна.

— Острието е отровно. Ако те порежа, умираш. Разбираш ли?

Тя кимна отново.

— В края на коридора има врата. Зад вратата — малък паркинг. Ще го прекосим, за да отидем в паркирания там ван. Ще се качиш в задната му част. Направи го, без да промълвиш и дума, без да издадеш звук и без да се опиташ да бягаш. В противен случай ще те убия. Разбираш ли?

— Да — отговори Кенеди.

Сложил ръка на рамото й, той я завъртя, и насочи напред.

Когато най-после се изправи на крака, Диема откри, че е оглушала.

Двама мъже тичаха към нея надолу по хълма, но от взрива още валяха листа и пръст, които правеха въздуха по-гъст и от супа, така че не я видяха, докато не застана точно пред тях. Тя остави първия да се втурне към нея, мушна се под него и го метна високо и силно. Но това я откри за нападението на втория, кошмарно съчетание от ритници и юмруци, което я просна на земята. Тя се удари с тътен в дънера на дърво.

Предвестникът вдигна пушката си към гърдите и се приготви да стреля. Очите му срещнаха нейните.

— Аик кадал — промърмори Диема, вторачена умолително в тъмните очи.

По-големи братко.

Решителността на мъжа го напусна за миг. Тя стреля два пъти и изпразни пълнителя си. Единият куршум не уцели, но вторият се заби в дясната му ръка, разби приклада на пушката и отнесе два от пръстите му.

Той бръкна за сиката си с лявата си ръка, но Диема се метна към него в отчаян скок, за да го срита в гърдите. Мъжът падна тежко и му бе нужна секунда повече отколкото на нея, за да се надигне. За това време тя вече бе взела пушката му, която й послужи само като тояга. Широкият й размах го прасна в долната челюст и ударът го просна на земята в безсъзнание.

Слухът й започна да се възвръща, но цялото й тяло пулсираше от болка и всяко движение й причиняваше зверска агония. Вероятно бе пукнала ребро, когато падна след избухването на гранатата.

Но си имаше пленник. Ако останалите бяха оцелели, това можеше да се брои за успех. Диема се огледа за нещо, с което да завърже ръцете на нападателя си. Коланът му щеше да свърши работа. Тя коленичи и го разкопча, после завъртя мъжа настрани, за да може да го измъкне.

Но когато завърза китките му, той се размърда и отвори очи.

— Декай? — изхъхри.

Жив? Взимаш ме жив?

— За да те разпитам — отговори Диема, но се въздържа от повече обяснения. — Искаме да знаем за Бер Лусим и работата, която вършиш за него.

Мъжът се намръщи. Мускулите на челюстта му се стегнаха, а бледото му лице внезапно почервеня.

Диема не осъзна какво прави пленникът й, докато не стана прекалено късно, за да го спре. Тя се забори да отвори челюстта му, но макар да успя, той потръпна и се скова, ококорил очи широко.

Идеята, че човек от племето й може да използва самоубийствена капсула, бе така абсурдна за нея, както идеята да убиеш един от своите. Кръвта на божиите слуги е скъпа в очите на Господ. Животът им бе скъпоценен, защото бездруго бяха твърде малко на брой. Но Бер Лусим очевидно ги бе научил на нови неща.

Мрачна и едва потискайки сълзите си, Диема използва палеца и показалеца си, за да затвори клепачите на мъртвеца над изпъкналите му очи.

Когато го направи, нещо студено и твърдо докосна тила й.

— Акхот ха ’актана — меко каза Хифела, като повдигна зигзауера си и докосна бузата й с дулото му. — Малка сестричке.

Кенеди тръгна пред Предвестника, но щом стигнаха до края на коридора, той се протегна покрай нея, за да отвори вратата. Вътре нахлу ярко слънце, което я накара да примигне и присвие очи.

— Натам — каза мъжът, като я побутна в правилната посока.

На около седем метра от тях бе паркиран червен ван. На него с черни букви бяха изписани думите „Скоростен превоз“, а до тях бе изрисувано логото на компанията. Кенеди се запрепъва към вана, като се влачеше бавно с напразната надежда, че някой може да се приближи и да види какво става.

Никой не се появи. Стигнаха до колата и похитителят й отвори задната врата.

— Влизай вътре — заповяда й той.

Кенеди се вторачи в него. Гласът му определено бе прозвучал завалено, а стойката му изглеждаше нестабилна.

Тя отстъпи няколко крачки назад. Предвестникът скочи към нея и я улови за ръка, но едва не падна. Примигна бързо няколко пъти, сякаш за да проясни зрението си.

— Влизай вътре — повтори той, като я затегли към вана.

Държеше сиката си близо до гърлото на Кенеди и макар да внимаваше да не я пореже, тя бе ужасена, тъй като ръката му не изглеждаше особено стабилна.

Кенеди се качи във вана, затруднена от вързаните си ръце и се завъртя, за да седне с лице напред.

Когато Предвестникът се опита да затвори, тя се просна на пода на вана и срита вратите в лицето му. Ножът излетя от ръката му, а той се запрепъва назад и се свлече на едно коляно.

Кенеди се изтърколи от вана с надеждата да се приземи на крака и да избяга. Но убиецът вече се надигаше и блокираше единствения й изход от тясната задънена уличка. Тя се престори, че завива наляво, а после, щом той пристъпи към нея, профуча вдясно от него. Но макар и дрогиран и объркан, той беше по-бърз от нея. Завъртя се и срита краката й.

Кенеди се претърколи, когато падна, като отчаяно се опитваше да измъкне краката си изпод тялото си. Предвестникът застана между нея и изхода. Иззад стиснатите му зъби се процеждаше кръв, а очите му бяха замъглени, но на лицето му бе изписано убийствено изражение. Той бръкна в сакото си и извади две тънки дървени пръчки като дръжки на въже за скачане. След секунда Кенеди забеляза почти невидимата жица, окачена между тях.

Убиецът тръгна към нея и тя се отдръпна назад. Но само след няколко стъпки гърбът й се притисна в стената. Погледна наляво, после надясно. Нямаше накъде да отиде. Предвестникът вдигна гаротата, а Кенеди наведе глава и му обърна гръб.

Той метна примката около врата й, а тя пристъпи назад в прегръдката му, сякаш приветстваше собствената си смърт.

Сиката, която бе грабнала от земята, беше стисната здраво в завързаните й ръце. Убиецът се заби в острието й и то потъна изцяло в корема му. Кенеди завъртя ръце нагоре-надолу.

Умиращият изхърка немощно. Тя чу приглушеното тупване на тялото му на земята и едва тогава се обърна да погледне. Вероятно вече мъртъв, макар ококорените му очи да изглеждаха изпълнени с изненада. Кенеди си каза, че фентанилът сигурно е намалил болката му. Гаротата още висеше около врата й, а дървените й дръжки се люлееха свободно. Тя се зачуди как да освободи завързаните си ръце с помощта на отровното острие.

Диема отпусна ръце настрани и зачака. Позна гласа на Хифела, разбира се — от записите, които бе изучавала в Гинат Дания, и от заповедите му да бъде убита, независимо коя е и откъде е, докато тя пееше благословията си от върха на дървото. Знаеше добре какво ще стане, не бе наясно само с подробностите. Пистолетът бе притиснат в тила й, идеално разположен за екзекуция.

— Имам въпрос — каза тя.

— Аз също — отвърна Хифела със спокоен, почти небрежен глас. — Всъщност имам два въпроса. Как ни намерихте и кой друг знае? Очевидно ще зададем същите въпроси на неверницата, но след като вече сме тук, малка сестричке, отговори ми. Вие четиримата сами ли сте тук, или утре ще трябва да убивам отново?

— Сами сме.

Хифела се захили.

— Забележително. Вероятно трябваше да ви оставим да ни посетите у дома. Можеше да умрат по-малко хора.

Диема се скова.

— Не съм убивала никого — промърмори тя.

— Ти не си. Но якият ти приятел уби поне един от моите хора и обезобрази друг. А гранатата, която не успя да те премахне, уби един от нашите. Добре, вече имам половин отговор. Дай ми и другата половина, моля те. Как ни намерихте?

— Заглавната страница на книгата на Толър показва този хълм. Отгатнахме останалото.

— Гениална догадка. Да, разбирам. Елегантна работа, сестричке. А сега задай въпроса си, преди да наторя земята с кръвта и мозъка ти.

— Наистина ли би го направил?

Думите й прозвучаха почти детски, като молба за милост. Но Диема не искаше милост, а просто се молеше да разбере света наоколо. Но пък само дете би очаквало да разбере подобно нещо.

— Този войник не направи ли точно това, когато се самоуби? — попита я Хифела. — Неговият живот и смърт не струват ли колкото твоите?

Диема видя грешката в доводите му, но не можа да я определи точно поради затормозения си мозък. Хифела обаче явно не се нуждаеше от отговор.

— Когато поостарях — каза той, сякаш разчел мислите й, — започнах да изпитвам раздразнение от излишния багаж. Святото, тържественото, родствените връзки са ужасно бреме. Вече пътувам леко. Да, ще те убия, без да се замисля. Все пак аз съм убиец. Защо да налагам ограничения на толкова чисто и просто нещо? А сега е последният ти шанс да зададеш въпроса си.

— Оттеглям го — промърмори тя.

— Наистина ли?

За първи път в гласа на Хифела се забеляза нещо като интерес.

— Кажи ми тогава, момиченце, какъв щеше да е въпросът ти. Просто съм любопитен.

— Добре. Защо го последва? Защо тръгна с Бер Лусим, който се изплю върху задълженията си и се отрече от хората си? Наистина ли мислеше, че е по-добър от цялата Гинат Дания? Всъщност вярвам, че вече ми отговори. Ако нищо не е свято, какво би могло да ти попречи да вършиш всички тези гнусотии?

— А, не съм казвал, че нищо не е свято — отвърна Хифела, като я потупа леко по тила с дулото на пистолета, сякаш беше учител, който се кара на непослушно дете. — Нали?

Тя бавно завъртя глава. Знаеше, че това може да го провокира да я застреля, но след като бездруго се готвеше да я убие, нямаше какво да губи. А и й се искаше, вероятно заради презрителния му тон и наглото потупване, да го гледа в очите, докато умира.

— Тогава това може да е въпросът ми — каза тя, като се опита да говори със същия презрителен тон.

Той наклони леко глава, но пистолетът, който сега сочеше към гърлото й, не помръдна и милиметър.

— Моля? — намръщено попита Хифела.

— Какво е свято за теб, Хифела?

— А — усмихна се той накриво, — мислех, че това е очевидно. Той, разбира се.

Диема се ококори за миг, а устата й увисна. Хифела се засмя на глас.

— О, дете, ако беше живяла по-дълго, щеше да научиш много неща. Но може би Господ ни оставя да умрем, когато реши, че сме стигнали до предела на възможностите си за учене. Когато мозъците ни се затворят, а единственото, което правим, е да живеем като животни или растения. Затвори очи.

— Не — възрази тя.

— Ако ги затвориш, ще бъде по-лесно.

— Тогава ти затвори твоите — предложи Лио Тилмън.

Гърмеж от изстрел оглуши Диема отново.

56.

Ако Тилмън беше стрелял с дясната си ръка, ако тя все още функционираше, той щеше да се опита да убие врага, макар че мършавият, вече подобен на труп убиец и Диема бяха толкова близо един до друг, че почти се докосваха.

Лио се бе приближил към тях откъм хотела. Насочваше го сигналът от джипиеса — Диема бе оставила чипа в джоба си — но дори и без него разкъсаните от куршуми листа и надупчените дървета, както и пролятата кръв бяха пътека, която и идиот можеше да последва. На два пъти се бе сблъскал с тежко ранени Предвестници, осакатени от изстрели в краката. И двата пъти му се наложи да участва в престрелка с тях и да ги остави мъртви зад себе си.

Щом се приближи достатъчно, откри Диема по гласа й и гласа на онзи, който говореше с нея. Тилмън се бе научил да се придвижва безшумно в джунглите на три континента, а Диема и бледият тип бездруго бяха погълнати от разговора си и не чуха стъпките му.

Но в лявата си ръка носеше оръжие, с което никога не бе стрелял. Само луд би разчитал на подобен пистолет, когато приятел и враг стоят един до друг. Затова той се приближи колкото можеше повече без скелетоподобният мъж да усети присъствието му, стреля във въздуха и се хвърли върху врага.

Изстрелът свърши работа. Каза на убиеца, че е в опасност, и отмести вниманието му от момичето към Тилмън.

Но все още му оставаха около три метра. Подсилен от келалита, Хифела завъртя пистолета си и стреля, преди Тилмън да бе изминал това разстояние.

Диема, също подсилена от келалит, заби ръка в китката на убиеца и бутна пистолета му. Куршумът излетя настрани.

После Тилмън удари Хифела като танк.

Но в секундата преди сблъсъка Хифела бе преценил положението и бе взел решение. Вече имаше двама врагове вместо само един. Трябваше да избере по-опасния.

Той клекна и се завъртя и макар Диема да видя ритника, не можа да направи друго, освен да се примири с него. Петата на Хифела я удари странично по главата и я запрати надолу по склона.

Но цената беше доста висока. Хифела още не бе възвърнал равновесието си, когато Тилмън се метна върху него. Лявата ръка на Лио се спусна светкавично надолу и изби пистолета от ръката на убиеца, после нанесе зверско кроше в корема му. Предвестникът го изтърпя, забелязал, че юмрукът на противника му се забави малко в мига преди удара, което говореше за нараняване на дясната му ръка. Сега, когато Тилмън вече бе в обсега му, той отвърна светкавично на ударите.

Буря от ритници и крошета се развихри върху Тилмън и той се препъна назад, изпускайки пистолета си. Хифела го последва и Лио осъзна, че губи. Нямаше начин да спечели битката, особено като се имаха предвид и външните фактори. Един от тях се гърчеше на земята зад Хифела. Тилмън се опита да тръгне в обратната посока, принуждавайки убиеца да обърне гръб на Диема, но едва успя да се задържи на крака.

Момичето се задейства, но Хифела го видя с крайчеца на окото си. Той скочи енергично, завъртя се и срита Тилмън в корема.

Диема опита отново. Движенията й бяха бавни — от удара в главата бе наранена и замаяна. Вдигна се на ръце и колене и се стегна за нов ход.

Без дори да я поглежда, Хифела срита пръст и чакъл в лицето й, после се завъртя и я ритна отново в главата. Тя падна, а той се приготви за нов ритник. Този път тя повдигна ръце, за да блокира удара, но кракът на убиеца дори не се забави, а се заби в слепоочието й.

Това беше чиста демонстрация на превъзходството му над двамата му противници. Но последният шут принуди Предвестника да се извърне от Тилмън. Лио се хвърли към него, размахвайки юмруци. Хифела обаче вече бе вън от обсега му и бе стиснал пистолета му. Беше очаквал реакцията на Тилмън, вероятно дори го бе подтикнал към нея. Вторачен в дулото на беретата, Лио, който бе броил изстрелите си внимателно, осъзна, че това е единственият му шанс. Празното оръжие изщрака глухо, а той стисна Хифела в мечешка прегръдка.

Тактиката му не беше много добра. Успя да притисне дясната ръка на убиеца към тялото му, но лявата остана свободна. Надяваше се само да го задържи неподвижен, докато момичето се стегне и го нападне изотзад.

Хифела започна да го удря в главата със зверска сила. Тилмън видя звезди, а после и тъмнина. Наведе се по-близо и зарови лице в рамото на убиеца, принуждавайки го да извие ръката си, което намали силата на втория и третия му удар.

Четвърти удар не последва. Опитвайки се да се измъкне от хватката на Тилмън, Хифела бе успял да напипа сиката, която стърчеше от рамото му. Той я извади бързо и я заби отново.

Шокът от убийствената болка и почти прерязаният му трапецовиден мускул накараха Тилмън да отпусне хватката си. Хифела се отдръпна от него и вдигна ножа, за да го забие в сърцето му.

Поемайки риска, от който Лио се бе уплашил, Диема простреля убиеца в главата. Куршумът мина през черепа му, влизайки през лявата тилна кост и излизайки през лявото му око.

Тялото на Хифела, този изключителен инструмент, се разбунтува срещу него. Той замръзна с ножа във въздуха, а ръката му затрепери. После спазъмът премина и той се хвърли напред.

Тилмън улови китката му и го завъртя бавно, за да го отдалечи от Диема. Тя беше на колене, лицето й — оглупяло от шока, очите й — замъглени. Държеше пистолета на Хифела пред себе си, сякаш поднасяше приношение към олтар, който никой друг не може да види. Изстрелът в главата беше шанс едно на милион и тя се възползва от него.

Всъщност, тъй като в пълнителя бяха останали единайсет куршума, възползва се единайсет пъти. Хифела се просна на земята. Тилмън падна до него, неспособен да се задържи прав. Внезапно откри, че гледа право в отпуснатото измъчено лице на врага си.

— Било б’ейет ха йехуани — прохърка Хифела. — Сирута муот дил касех шох.

Думите изскочиха от него заедно с последните остатъци от духа му.

57.

Кенеди ги намери първа, изминавайки същия път като Тилмън. Знаеше, че не може да е далеч от глутницата. Местната полиция и антитерористичното поделение бяха отишли право в хотела, където имаше десетки свидетели на престрелката. Виждаха се и трупове — един проснат по корем до басейна, а другият — на паркинга за персонала. Но и в парка на хълма Гелерт бяха чути изстрели и експлозии, така че това щеше да е следващата им спирка.

Тилмън беше в безсъзнание и почти със сигурност умираше. Земята около него бе пропита с кръвта му и обувките на Кенеди подгизнаха. От дълбоките рани по рамото и гърдите му течеше кръв, но слабо, като последните капки от празен варел.

Мъжът до него бе мъртъв. Дузина прострелни рани изпъкваха като черни ореоли по мъртвешки бялата му кожа.

Имаше и друг мъж, също мъртъв, но без видими рани, с изключение на повредената му ръка. И Диема бе там. Тя се опитваше да се изправи, но не успяваше. Предницата на ризата й бе омазана с повърнато, а кървясалите й очи изглеждаха неспособни да се фокусират.

Кенеди й помогна да седне и да се облегне на едно дърво.

— Имаш мозъчно сътресение — каза тя. — Не се опитвай да мърдаш.

Очите й се стрелнаха обратно към посивялото лице на Тилмън и почервенялата му риза. Трябваше да направи нещо. Вероятно беше прекалено късно, но трябваше да опита.

Тя извади телефона си и започна да набира номера за спешни случаи. Ако Унгария беше член на ЕС, той трябваше да е 112. Ако не, щеше да се обади в бюрото за информация и да помоли да я свържат. Ръката на Диема стисна китката й.

— Канал нула — прошепна тя.

— Звъня за линейка — отвърна Кенеди, като издърпа ръката си. — Опитай се да останеш будна.

— Канал нула!

Момичето откачи радиостанцията от колана си на третия опит. Но после само се втренчи в нея, тъй като не виждаше ясно бутоните, за да ги задейства.

Кенеди взе радиостанцията от ръката й и я включи.

— Какво е канал нула? — попита тя.

— Кажи им… къде сме.

Ръцете на момичето се спуснаха отново към колана му. Кенеди чу пращенето по канала. Отсреща се обади ясен мъжки глас.

Скалпът на Кенеди настръхна — беше казал нещо на арамейски.

— На хълма Гелерт сме — каза тя.

Кратка пауза.

— Кой се обажда, моля?

— Диема е тук — отговори Кенеди. — Диема. Диема Бейт Евром.

— Пере ехон! — изкрещя Диема с глас на пияна. — Пере ехон адир!

— Чух — бързо извика мъжът. — На хълма Гелерт. От северната или южната страна?

— Северната. Точно над хотел „Гелерт“.

— Дръж канала отворен. Идваме.

Кенеди пусна радиостанцията и се втренчи в Диема, или по-скоро в онова, което тя държеше в ръката си. Малка спринцовка, от онези, с които диабетиците си инжектират инсулин, и ампула с безцветна течност. И двете паднаха в праха, когато ръката на момичето потръпна.

— Дал ле бехо’ота — каза Диема.

Кенеди взе спринцовката и я размаха пред лицето й.

— Диема, какво искаш да направя с това? — извика тя. — Говори на английски!

Очите на момичето се фокусираха за момент.

— Инжектирай я в сърцето му — каза то.

58.

Беше време на болка и прегрупиране. Но не бе достатъчно, тъй като имаше прекалено много за вършене.

Екипът на Нахир от местни Елохим, лоялни на племето и клетвата си, отнесе Тилмън от хълма посред бял ден в кухата вътрешност на носилка, замаскирана като количка за сладолед. Диема и Кенеди вървяха до тях, скрили наранените си лица под маски с лика на Пунчинело, смешния детеубиец от италианската комедия дел арте. Труповете на Предвестниците, загинали на хълма, също бяха разчистени, но Диема и Кенеди не бяха в състояние да се поинтересуват как точно.

В най-близката обезопасена къща, зад обкованата с дъски витрина на бивша цветарница на улица „Столар Бела“, Диема бе прегледана от лекарите на Елохим. Сътресението й бе леко и вече минаваше, но имаше две спукани ребра и счупен пръст, който дори не помнеше как е счупила. Тя нетърпеливо отказа болкоуспокояващите, които й предложиха, и веднага щом започна да разсъждава трезво, попита за здравето на екипа си.

Нахир й обясни, че затворниците са в безопасност. Англичанинът вероятно щял да умре, но останалите били в сравнително добро състояние и готови да бъдат разпитани от нея.

Диема се надигна на пръсти, за да доближи лице до неговото, и му просъска, че ще е адски неудобно, ако англичанинът умре. Толкова неудобно, че ако се случи, тя ще се погрижи Нахир да прекара следващите няколко години в клоаката на Гинат Дания, почиствайки отходните канали с езика си.

— Аз все още съм емисарка на Куутма — напомни му тя със заплашително спокойствие. — И докато съм тук, в града ти, отговаряш пред мен.

Бяха повикани опитни лекари. Лио Тилмън бе прегледан грижливо и лечението му започна.

После Диема ги накара да намерят Бен Ръш и да го доведат. Той се намираше в болница „Ужоци“, където служеше за шивашка мостра на медицинска сестра с мускулести ръце, няколко метра конци и грубовата трудова етика. Обработен жестоко от юмруци, обувки и специални инструменти, Ръш беше неразпознаваем. Вече имаше седемдесет и три шева по лицето, скалпа, рамото и гърба. Сестрата бе оптимистично настроена за лявото му око, но засега то беше подуто, затворено и покрито с трийсет и пет шева.

Когато двама непознати мъже се появиха до леглото на Ръш и му съобщиха, че Диема ги е изпратила, той предположи, че са дошли да го убият, и категорично отказа да тръгне с тях.

— Тя каза — предаде му Шрага внимателно, — че никой освен теб никога не е обиждал гърдите й. Добави, че малко момче, което харесва големи гърди, вероятно си пада по извратен начин по майка си.

Ръш промени решението си и се съгласи да ги придружи, макар че до момента, в който видя Диема, се страхуваше да не му прережат гърлото.

Разказа на Диема какво бе направил и как бе оцелял. Бомбата с боя бе маскирала лицето му или поне го омаца, както и лицата на двайсетина други човека, попаднали в обсега на избухналата граната. А тъй като повечето от тях вече се бяха нахвърлили върху него, обзети от нетърпение да му избият зъбите, объркването стана още по-голямо. Предвестникът, изпратен да го убие, се озова в мелето, но при звука на полицейските сирени се оттегли безмълвно.

Ръш не забрави да благодари на Диема, че го предупреди, когато се появи мъжът с ножа. Тя отговори, че съжалява за изхабените заради него куршуми и че за в бъдеще не би загубила и секунда от скъпоценното си време, за да го спасява. Всъщност обаче бе едновременно изненадана и макар и неохотно, впечатлена, че момчето е оцеляло в битката. При това с помощта на гранатата с боя, която тя му бе дала в знак на презрение. Диема си припомни как след един не особено успешен изпит неин учител й бе казал, че е по-добре да си късметлия, отколкото да си добър. Момчето вероятно беше прекалено глупаво да осъзнае, че току-що бе изчерпало наведнъж запаса си от късмет.

По това време тя вече бе накарала хората на Нахир да изпълнят още няколко заповеди, Кенеди бе преместена в килия с легло, а Тилмън — в идеално дезинфекцирана стая, където старателно бе сглобена медицинска апаратура.

Диема изиска доклад от лекарите и те послушно й го осигуриха. Казаха й, че адамитът е загубил повече от два литра кръв — почти максималното количество, което човек може да загуби, без да умре. Инжекцията, която тя беше дала на Кенеди, му бе попречила да изпадне в клиничен шок и му бе позволила да оцелее достатъчно дълго, за да му бъде прелята кръв. Но раните му бяха ужасни. Повредата на дясната му ръка вероятно щеше да е необратима, а докато не дойдеше в съзнание, нямаше да знаят дали няма и мозъчни увреждания. Лекарите обаче нямаха представа кога Тилмън ще се свести.

Диема отиде да го види. Един от лекарите проверяваше реакцията на зениците му, но отстъпи встрани от леглото, когато тя влезе в стаята и зачака с отпуснати ръце.

— Излез навън — нареди му Диема. — Остани там, докато те повикам.

Лекарят кимна и се оттегли.

Тя се приближи до леглото и прикова очи в Тилмън. Изглеждаше стар, слаб и доста грозен. Кожата му беше сиво-бяла и покрита с червени петна, а бузите — хлътнали. Целият бе оплетен в системи и кабели за диагностичните машини. Лека миризма на пот и дезинфектант се издигаше от него. Миризмата на лоши новини, съобщени в добре осветени стаи.

Диема се забори със загадката, но не можеше да я разреши без никакви следи, а всеки, който би могъл да я насочи нанякъде, вече бе мъртъв. Майка й, Ребека, отнела собствения си живот. Бившият Куутма, умрял, защото бе тъгувал за Ребека прекалено много. А баща й, бащата, когото помнеше как я отнася от недовършената й рисунка, онзи, който живееше в изпепелената пръст в паметта й…

Ти ли си този човек?

Тялото на леглото, от което стърчаха кабели и системи, не можеше да й каже. Тя се сети за Пунчинело. Независимо какъв бе проблемът, единствената реакция на Пунчинело бе да грабне пръчката си, която държеше като бебе в двете си ръце, и да извърши ново убийство. После си спомни и за койота Уайли, чиято неумолима враждебност към кукувицата бе основата на съществуването му.

Искаше Тилмън да е такъв: създание от анимационно филмче, просто, предвидимо и лесно за мразене. Винаги го бе виждала такъв, дори и преди да се запознае с рисуваните герои. И все още можеше да го види така, но с повече усилия.

Ала тук лежеше друг човек, който й се бе притекъл на помощ, когато се нуждаеше от него, вместо да се опита да спаси неверницата, своята приятелка и съюзничка. Човек, който се бе изправил срещу Хифела с наранената си и безполезна ръка и бе позволил да насекат гърдите му като свинско, за да й осигури добра възможност да се прицели.

Думите на Хифела продължаваха да отекват в мислите й. „И’тух гемае ле. Нет я нею.“

Един от членовете на племето се бе опитал да я убие. А биологичният й баща я беше спасил. Трябваше да осмисли този парадокс.

Или самата тя да се превърне в герой от анимационен филм.

Беше време да спре да отлага неизбежното. Отиде да се види с Кенеди, която избухна като бомба в мига, в който вратата се отвори.

— Къде е Лио? Какво направихте с него?

Тя пристъпи към Диема, без въобще да се притесни от двамата Предвестници, които стояха от двете й страни.

— Ако е мъртъв…

— Жив е — прекъсна я Диема. — Но почти. Седни, Хедър. Моля те.

Кенеди се подчини, вероятно защото осъзна, че Диема бе използвала малкото й име, а това бе знак, че се е променило нещо важно.

Диема отпрати Предвестниците с груб жест и затвори вратата зад тях.

— Кажи ми — помоли Кенеди с притеснен глас. — Кажи ми как е Лио.

Диема й разказа за загубата на кръв, за раните по гърдите и рамото му, за продължаващата кома. Беше точно и пълно обобщение. Учителите й щяха да се гордеят с нея.

— Но той ще се съвземе — каза Кенеди с почти умолителен глас. — Това е Лио. Той ще се върне при нас.

— Лекарите мислят така — отговори Диема. — Всичко, с изключение на рамото, ще се възстанови. Казват, че щетите върху мускула са прекалено жестоки. Направиха всичко възможно да го закърпят, но не дават обещания.

— Кои са те, Диема? — свирепо извика Кенеди. — Лекарите, на които довери живота му. Това място не е болница, а затвор. Откъде си взела тези лекари?

— Не е затвор — възрази Диема. — Просто обезопасена къща. Лекарите работят тук, но поддържат връзка с други в Гинат Дания. Говориха и с най-опитните ни лечители и поискаха съвет. В момента те са на път насам. Помолих да ги изпратят и идват.

Това не беше хвалба, а просто съобщение. Куутма й бе обещал цялата помощ, от която се нуждае, без да задава въпроси. И тя му каза, че се нуждае точно от това.

— Искам да го видя — каза Кенеди.

— Той е в безсъзнание. Няма да разбере, че си там.

— Искам да го видя.

Диема кимна.

— Добре.

— Ами Ръш? Какво стана с Ръш? Искам да видя и него.

— Добре — повтори Диема. — Обещавам. Но първо трябва да те попитам нещо. Мисията стигна…

— О, господи! — побесня Кенеди. — Недей. Дори не ми говори за това. Положихме всички възможни усилия, но ни победиха. Трябваше да сме наясно с това още преди да се захванем. Не сме виновни, че мисията претърпя неуспех!

— Не.

— Ако ставаше дума за друг, а не за Лио, щях да знам, че е пълна лудост.

Кенеди говореше повече на себе си, отколкото на Диема. Тя поклати глава объркано.

— Мислех го за някакъв проклет Супермен. Вярвах, че не може да се провали. И затова го оставих да тръгне срещу тези… тези чудовища. А и аз самата тръгнах срещу тях. Като че ли имахме някакъв шанс. Но нямахме. Провалихме се, защото трябваше да се провалим, Диема.

— Не се провалихме.

— Защото никой не би могъл да се справи с цял…

— Хедър, не се провалихме.

Най-после Кенеди се успокои и се замисли върху чутото.

— Какво? — промърмори тя объркано. — Какво казваш? Всички умряха. Или избягаха. Не разполагаме с нищо.

— Разполагаме с всичко, от което се нуждаем. Знам къде е Бер Лусим, И тръгваме за него. Просто чакаме екипировката. Затова дойдох тук. Да те попитам искаш ли да дойдеш с нас. Мисля, че си спечели това право. И мисля… — тя се поколеба, защото й бе трудно да изрече грозните си подозрения, — мисля, че ще си в по-голяма безопасност, ако си с мен, отколкото ако останеш тук.

Непоколебимият поглед на Кенеди бе изпълнен с изненада, недоверие и дори и с обвинение.

— Не те моля да убиваш никого — каза Диема. — Ти вече ми каза, че това е нещо, което не можеш да направиш.

Диема бе прочела полицейските протоколи от хотел „Гелерт“ и знаеше какво бе причинила Кенеди на обучен убиец, при това със собствената му сика, но реши, че е по-разумно да остави този разговор за друг път.

— Искам те с мен заради прозренията ти. Нуждая се от теб като детектив.

Кенеди бе неумолима и огорчена.

— За да открия какво? Нещо, което твърдиш, че вече си намерила? Да не мислиш, че падам от луната, момиче? Да не мислиш, че не съм наясно как ни подхвърляше само трохи информация през цялото време? Позволи на Лио да проследи мотора ти, за да те последва до онзи склад. Остави ни да намерим книгата на Толър, а после ни разказа какво пише в нея. Нуждаеш се от Лио само за да прерязва гърла, а от мен — за да ти доведа Лио. Което, господ да ми прости, направих. Но вече приключих. Отивай да си играеш игричките сама.

— Ти ни доведе тук — отвърна Диема. — Ти и момчето. Ти сглоби парченцата от мозайката и ги осмисли. Даде ми насока. Искам да си с мен, когато отида в дома на Бер Лусим, в случай че отново се нуждая от насочване. Каквото и да намерим там, каквото и да е планирал Лусим, да го видя през твоите очи може би ще ми помогне.

— Е, кофти късмет. Очите ми си остават тук заедно с мен. И с Лио.

От нетърпение Диема стана безразсъдна. Тя шамароса Кенеди по лицето.

Реакцията на Хедър още преди да регистрира болката от шамара, бе да тресне юмрук в челюстта на Диема. Момичето пое крошето без звук и без дори да примигне.

— Твоята болка — каза то, усетило тънката струйка кръв, която се стичаше от устата му — и моята болка. Еднакви ли са?

Кенеди отстъпи назад и вдигна ръце, приготвяйки се за битка. Очевидно не се страхуваше, че боят щеше да бъде съвсем кратък. Но въпросът я притесни и тя отпусна ръце. После сви рамене отвратено.

— Моля те, разкарай се оттук — промълви тя. — Позволи ми да видя Лио или се разкарай. Нямам нищо за теб.

— Отговори на въпроса ми. Болката ти…

— Откъде да знам дали са еднакви? — изкрещя Кенеди. — Не съм в мозъка ти, нали? Не знам какво изпитваш. Или дали въобще изпитваш нещо. Не знам нищо за теб освен името ти, а дори и то е под съмнение.

— Но ние сме еднакви — каза Диема. — Под кожата. Вярваш в това, нали?

Кенеди се вторачи в нея ядосано.

— Няма значение в какво вярвам. Нито ти в какво вярваш. Нали ти и хората ти вярвате в отделното сътворение? Вашите хора и останалите? Избраните и утайката!

— И коя от нас тогава би трябвало да се тревожи повече за милиона мъртъвци? — попита Диема.

Не очакваше отговор, но се зарадва, когато Кенеди реагира, а по лицето й се изписаха безброй емоции. У дома, в Гинат Дания, Диема бе свикнала да говори онова, което мисли, или просто да отказва да говори. Но в света на адамитите говоренето беше битка. Човек казваше това, което му осигуряваше предимство.

— Не се нуждаеш от мен — каза Кенеди. — Имаш всичко, което ти трябва.

Но гласът й не прозвуча убедено. След секунда тя заговори отново:

— Успя ли да заловиш жив някого от хората на Бер Лусим? Разпитвахте ли го през цялото това време?

Диема разбра, че е спечелила битката, но не го показа с нищо.

— След половин час ще има събрание — съобщи тя. — Дотогава екипировката, която поръчах, ще е пристигнала и ще сме готови за тръгване. Бих искала да дойдеш с мен. Можеш да вземеш окончателното си решение, когато ме изслушаш.

Тя излезе от стаята, като кимна на Предвестниците да заключат вратата зад нея. Нямаше нужда да казва нищо повече.

Но трябваше да говори с Нахир, който все още не бе сигурен какво точно иска от него и може би щеше да започне да спори с нея. Канеше се да поговори и с момчето, което просто трябваше да изпълни нарежданията й. Момчето.

Роналд Стивън Пинкъс, надигнал се от гроба, за да я навестява и тормози.

— Устроихме засада, но тя не ни свърши работа. Всъщност ние попаднахме в клопката.

Гласът на Диема прозвънтя високо в малката претъпкана стая. Заедно с Нахир там имаше повече от четирийсет Предвестници, повечето от които бяха пристигнали наскоро. Седяха мълчаливо на сгъваеми столове от стомана и черна пластмаса, облечени в ръчно тъканите си ленени дрехи. Проводници на ужасяващо насилие, увиснали безтегловно. Хищни птици, свалени някак си на земята и убедени да позират за групова снимка.

А сред тях седяха Кенеди и Ръш, обградени от празни места. Никой не искаше да седи до неверницата, вълчицата, и да бъде омърсен от близостта й.

Диема замълча и се прокашля. Гласът й бе отекнал пронизително. Звучеше като идиот. Не, по-лошо — звучеше като дете. Дланите й бяха горещи и влажни. През последните три години бе направила много неща, а още повече бе изтърпяла, но никога не й се бе налагало да говори пред публика. И сега се уплаши, че не я бива за това.

Опита отново.

— Идеята беше да подмамим един от Предвестниците на Бер Лусим да се опита да отвлече Хедър Кенеди, както вече пробваха да направят в Англия, като ги заблудим, че може би знаем къде се намира базата им.

Тя огледа мрачните лица наоколо.

— Това свърши работа. Но пък те не се втурнаха само по петите на Кенеди, а срещу всички нас. И не изпратиха един Елохим, а много.

— След мен изпратиха само един — обади се Ръш. — И това се оказа грешка.

Като се имаше предвид състоянието на лицето му и фактът, че приглушеният му променен глас излизаше от едната страна на зверски подутата му челюст, думите му очевидно бяха шега. Четирийсет Елохим, които нямаха чувство за хумор, особено когато ставаше дума за святото им призвание, се вторачиха в него в мрачно мълчание.

— Бяха повече от дузина — продължи Диема, насочвайки вниманието обратно към себе си. — Не сме сигурни колко точно, защото изчакаха да се разделим и ни нападнаха на малки групи. Последният убит бе Хифела, когото всички познавате. Или поне сте чували за него.

Внезапно стаята забръмча от десетки приглушени разговори. Диема ги изчака търпеливо. Беше обмислила думите си внимателно и искаше съотечествениците й да осъзнаят значението им — дванайсет Елохим бяха изпратени срещу трима адамити, двама от които седяха пред тях и дишаха спокойно.

— Преборихме се с Хифела на хълма Гелерт — каза Диема. — Имам предвид, аз и Лио Тилмън, познат на племето, защото навремето беше…

Гърлото й пресъхна и й се наложи отново да се прокашля.

— Познат на хората ни в други времена и при други обстоятелства. Хифела се би ожесточено и можеше да спечели. Някои от вас видяха трупа му и знаят. Бяха нужни дузина куршуми, за да умре. А докато умираше на земята, изрече следните думи: „Било б’ейет ха йехуани. Сирута муат дил касех шох“.

Ново нервно мърморене из стаята. Повечето Предвестници изглеждаха озадачени или притеснени. Нахир се намръщи.

— Не може да е казал това — възрази той.

— Бях на три метра от него, братко. Повтарям ти думите му дословно.

— Значи е имал предвид учителя. Изменника Шеколни. Земята, по която той върви.

— Не каза това.

— Някои от нас — намеси се Кенеди — не говорят езика ви. Ако въобще има смисъл да седим тук, някой трябва да ни превежда.

Нахир я изгледа студено и се обърна към Диема.

— Има ли смисъл те да са тук? — попита той. — Много от нас се чудят.

Диема отговори на въпроса на Кенеди, пренебрегвайки Нахир.

— Хифела каза: „Отведете ме при Известителя. Позволете ми да умра на свята земя“.

— И защо е важно това? — учуди се Кенеди.

— Защото единствената свята земя е Гинат Дания — обясни Диема.

В стаята се усети как събраните Елохим сдържаха дъх и се напрегнаха. Диема прикова очи в тези на Кенеди. Момчето Ръш нямаше представа, но неверницата сигурно осъзнаваше, че вървят и се мъчат да запазят равновесие по тънка като острие на нож жица. Човек не говореше с децата на адамитите за Гинат Дания. Това бе едно от най-важните правила. В общество, което живееше на ръба на катастрофата, инстинктът за самосъхранение надделяваше над всички останали.

— Въпреки свободата на действие, която ти е дадена — промърмори Нахир меко, — трябва да внимаваш какво говориш.

Диема го погледна в очите, без да примигне. Беше напрегнат момент, с който трябваше да приключи бързо, все едно че минаваше по нагорещени въглища.

— Жената, Хедър Кенеди — каза тя, — и мъжът, Бенджамин Ръш, вече знаят за съществуването на Гинат Дания. Освен това знаят, че навремето е била тук. Необходимо е да им обясним тези неща, за да открием следите на Бер Лусим, което ти, Нахир, въпреки всичките си източници не успя да направиш.

— Имам нож — извика една жена от задните редици на Предвестниците. — И съвест. Кажи ми защо да не се възползвам и от двете.

Жената седеше точно зад Кенеди. Кенеди не се обърна към нея. Знаеше, че това е игра на Диема, и бе достатъчно разумна да не се меси в нея.

— Използвай ума си, сестро — студено отвърна Диема. — Не го пренебрегвай. Жената знае за Гинат Дания от години и Куутма пощади живота й. А още по-важното е, че Куутма одобри намесата й в този случай. Тя има благословията му — първата адамитка, която получава благословия. А ти имаш само желание нещата да си останат като в старите дни. Но те са мъртви. Ако се придържаш към тях сега, ти също ще умреш.

Не беше категорична заплаха. Трудно бе да се определи какво всъщност означаваха думите й. Предвестницата отвори уста, но я затвори, без да проговори. Лицето й се изчерви и тя наведе глава, за да го скрие.

— Гинат Дания — каза Диема на всички в стаята, — живата и вечна Гинат Дания, е далеч от това място и очите на адамитите. Но преди триста години Гинат Дания е била тук. В пещерите под хълма Гелерт и под самия Дунав. Това е мястото, където Хифела помоли да бъде отведен. Там е домът на Бер Лусим — в лабиринт от тунели и пещери, достатъчно големи да поберат един милион души. Идеалното място, ако искаш да се скриеш от адамитите. Но не и ако искаш да се скриеш от нас. Разполагаме с карти на града, датиращи от времето, когато е бил жив. Можем да организираме издирване, което ще ги върне обратно в ръцете ни.

— Мислех, че ръцете ви трябва да са празни — вметна Бен Ръш и сви рамене в престорено извинение, когато святите убийци се завъртяха и вторачиха в него. — Имам предвид, че за вас човешкият живот е нещо незначително, но нямате право да се убивате един друг. И вече не можете да се криете зад Тилмън. Какво следва от това? Да не би да сте поискали смяна на правилата? Вече имате право да ловувате и убивате и своите?

Диема пренебрегна саркастичния му тон. Думите му подхождаха отлично на целта й.

— Мозъкът на адамитите — обърна се тя с усмивка към Елохим, сякаш ги призоваваше да се посмеят на тъпотата на Ръш. — Виждате колко малко могат да осмислят адамитите дори когато поставиш отговора в ръцете им. Точно затова не трябва да се страхуваме от онова, което знаят. В крайна сметка, знанията им са кръгла нула.

— Аз обаче знам… — възрази Ръш, но здравата хватка на Кенеди върху ръката му го спря да изтърси нещо повече.

— Нямаме право да ловуваме — каза Диема, като отвори една от кутиите и бръкна в нея. — Правилата не се променят. Но когато сме изправени пред нова ситуация, прилагаме правилата по различен начин.

Показа им пушката със стрелички и им обясни как действа. Увери ги, че тя ще срази Предвестниците на Бер Лусим, без да ги убива. Но не спомена, че куршумите, убили Хифела, бяха изстреляни от нея, а не от Лио Тилмън, с което бе нарушила табуто. Ако Елохим узнаеха това, нямаше да я оставят жива.

59.

Бер Лусим тъгуваше сам в стаята си — монашеска килия, вградена в солиден гранит, без прозорец и с пролука в скалата, която служеше за врата.

Предвестниците го оставиха на спокойствие, осъзнали, че мъката му не е част от публичната личност на водача им, а излияние на душата му. Авра Шеколни прояви по-малко съчувствие. Дойде до вратата на килията и седна с гръб към стената, потропвайки ритмично със сребърните си пръстени по камъка.

След известно време Бер Лусим излезе при него.

— Авра — каза той, — в момента не ставам за компания. Моля те, отнеси музиката и съболезнованията си някъде другаде, а аз ще дойда при теб, когато мога.

Шеколни го изгледа изпод смръщените си вежди строго и невесело.

— Поднесох ли ти съболезнования, Бер Лусим? — попита той.

— Не, Благословени, не си. Предположих, че си тук…

— Защото си загубил приятеля си и ти е трудно да понесеш загубата — прекъсна го Шеколни. — Да, разбира се. Но от това не следва, че съм дошъл тук, за да ти кажа как да я понесеш.

Бер Лусим се озадачи и притесни от речта му и тона, с който бе изречена. Не знаеше как да подходи.

— Хифела беше не само мой приятел — каза той най-после. — Беше мой слуга и първият сред моите Елохим. Разчитах на него за всичко.

— Беше твой приятел — рязко каза Шеколни. — Бер Лусим, Господ не е адвокат или политик. Наясно е с любовта ти към Хифела и знае, че загубата му те прави слаб човек, а не само слаб водач на хората.

Гласът на Пророка се повиши и той се надигна заедно с него, изправяйки се насреща му, вдигнал едната си ръка, сякаш проповядваше от амвона.

— Но да тъгуваш за него сега? Полудя ли, Бер Лусим? Да не би загубата му да е втечнила мозъка ти?

Той сложи ръце на раменете му и се вторачи в очите му.

Бер Лусим си пое дъх.

— Авра, знам си задълженията. Днес не е станало нищо, което да ми попречи да завърша…

— Не! Не ме разбираш! — извика Шеколни и раздразнено разтърси Известителя. — Помисли какво правиш, приятелю, и какво ще произлезе от него, щом свършим. В мирни времена да плачеш за скъп приятел, мъртва съпруга или съпруг е съвсем логично. Дори за човек, който вярва в рая. Плачеш за раздялата и за това колко далеч е раят.

Очите на Пророка пламтяха и Бер Лусим усети как поема част от огъня им.

— Но сега — изръмжа Шеколни — раят предстои. Раят виси над главите ни като плодовете по най-ниския клон на велико дърво. Да не би да плачеш, защото Хифела влезе преди теб в следващата стая? Помисли си колко абсурдни са сълзите ти! Поддържай вярата си или Хифела ще ти се присмее следващия път, когато се срещнете.

Думите му бяха толкова силни, че Бер Лусим видя лицето, което познаваше толкова добре в живота, да го гледа от дълбините на непознато пространство. Той кимна и примигна, за да проясни замъглените си очи.

— Да — съгласи се. — Прав си, Авра. Прав си. Какво да направя?

— Вече ти казах какво да правиш — нежно отвърна Шеколни. — Разиграй последното пророчество и си вземи наградата. Наградата за най-верния служител на Бога.

Думите уцелиха точното място. Бер Лусим чу онова, което винаги бе искал.

Бързи стъпки накараха двамата да се обърнат. Мъжът, който се появи пред очите им, напрегнат и почти паникьосан, беше Лемой, най-младият от последвалите Бер Лусим в изгнанието му. Той се закова пред тях, направи знака на примката към Пророка, но адресира думите си към Бер Лусим:

— Командире, разузнавачите на долните нива… Вдигнаха тревога. Има пробив!

— Какъв пробив? — попита Бер Лусим. — Говори ясно, Лемой. Адамити ли са? Да не казваш, че властите са ни открили?

— Не са адамити — отвърна Лемой. — Елохим. Цяла армия! Довели са армия срещу нас!

60.

Предвестниците на Диема, след които вървяха Кенеди и Ръш, влязоха в пещерите Гелерт през врата, вградена в задната част на къща.

Ръш беше назад, докато се спускаха по стълбите към подземията, но не най-отзад, разбира се. Зад него, а и от двете му страни вървяха въоръжени Елохим, стиснали оръжията си небрежно, с деликатен намек, че всичко ще е наред, стига той да не спре, да не се бави, да не завие погрешно или да не изглежда прекалено много като адамит.

Къщата беше собственост на Елохим още от Средновековието, така че в нея не бяха променени много неща. В най-ниското мазе имаше ръчна печатарска машина, а на стената до нея — масивна дървена рамка със стотици прегради за букви.

Предвестниците на Диема плъзнаха рамката настрани с усилие, защото железните й релси бяха ръждясали. Докато бледите мъже и жени напрягаха гърбовете си, се чу звук като мучене на бик. Постепенно, сантиметър по сантиметър, рамката бе преместена и се разкри тъмният тунел зад нея.

Всеки от Предвестниците носеше очила за нощно виждане и бе екипиран с модерни оръжия.

Ръш получи фенер и ябълка.

Той бе едва ли не трогнат от ябълката. За разлика от гранатата с боя това беше обида, която Диема бе обмислила. Очевидно бе отишла да я купи отнякъде или поне си бе направила труда да я вземе от купата и да я запази за него. Този жест помогна на Ръш да възстанови нараненото си самочувствие след разпита.

— Значи фенерът е, за да виждам в тъмното — каза й той. — А ябълката е за когато огладнея. Какво да използвам за оръжие?

Диема прикова тъмните си очи в него.

— Ябълката трябва да ти напомня, че нямаш оръжие — отговори тя. — А че нямаш оръжие, трябва да ти напомня, че не си тук, за да се биеш. Ако решиш да се озовеш в боя, погледни ябълката и тя ще раздвижи паметта ти.

— И после?

— После отиваш и се криеш някъде, докато желанието ти за бой премине.

Обърна му гръб и Ръш видя как Кенеди проверява оръжието си, същото, което Диема бе носила по време на нападението в хотела. Но сега момичето разполагаше с едно от новите оръжия. Само Кенеди имаше обикновен пистолет и позволението на Диема да го използва, макар и при извънредни обстоятелства.

— За теб всичко е наред — промърмори Ръш.

Кенеди му се усмихна невесело.

— Ще се бием в пещера, Ръш — каза тя. — Срещу хора, които цял живот са живели в пещери и вероятно са разполагали с години да укрепят точно тази. Така че „всичко е наред“ не е съвсем точно.

Кенеди пъхна няколко резервни пълнителя в колана си, а пистолета — в кобура под якето си.

— Но Диема е права — добави тя.

— За какво? — попита Ръш.

— За битката. Не е твоя, нито моя. И нашият ред ще дойде скоро, но не мисля, че ще е днес. Затова и двамата трябва да стоим отзад и да ги оставим да си свършат работата.

— Защо тогава ти получи пистолет, а аз ябълка?

— Защото аз мога да стрелям, а ти не. Стой близо до мен.

— Защо? — изръмжа той. — За да продължиш да се отнасяш снизходително с мен?

— Защото ти си единственият, който няма да се изкуши да ми пререже гърлото в тъмното — отговори Кенеди. — Можем да се грижим един за друг.

Вратата вече беше отворена, тежката дървена рамка — дръпната настрани. Разкри се широк коридор, който се спускаше надолу под лек наклон. Първите няколко метра бяха застлани със сини плочки, които блестяха дори в сумрака на мазето. Отвъд тях се виждаше гол гранит.

Диема вдигна ръка — уговореният сигнал. Шестима Предвестници се хвърлиха в тъмното.

Тя им отпусна трийсет секунди, после сигнализира отново. Още няколко убийци се отделиха от групата и минаха през вратата.

Ръш застана настрани, за да ги наблюдава. Гледката го накара да настръхне, а когато се опита да преглътне, откри, че устата му е пресъхнала. Какво беше толкова страшно в тях? И защо сега бе по-уплашен, отколкото в стаята, когато беше заобиколен от тях, а те го гледаха, сякаш се опитваха да решат дали убийството му си струва чистенето на кръвта от пода. Може би виновни бяха очилата за нощно виждане, с които приличаха на въоръжени бухали. Не, осъзна Ръш, беше нещо друго.

Причината беше, че човек очаква доминиращите хищници в дадена екосистема да ловуват самостоятелно, а видът на тези убийци, движещи се във формация като отбор по синхронно плуване, сякаш нарушаваше някой физически закон.

Ръш беше част от последната вълна. От всяка страна го обграждаха Предвестници, а Диема тичаше точно пред него. Той очакваше стръмно спускане, отчасти заради ъгъла, в който бе отворът на тунела, но най-вече защото слизаха в пещера. Къщата обаче се намираше в подножието на хълма и след първите стотина метра коридорът се превърна в каменно стълбище, което водеше нагоре. На върха на стъпалата имаше широк пасаж с каменни колони по краищата. Многобройни сводести отвори водеха вън от него в четири посоки.

Диема и хората й не се забавиха, щом излязоха в по-обширното пространство. Бяха планирали подхода си, използвайки старите карти, и всеки екип бе научил маршрута си и не възнамеряваше да се отклонява от него освен в спешни случаи.

Групата, с която бе Ръш, влезе в третия отвор вляво и продължи напред през тесни тунели с толкова ниски тавани, че трябваше да свеждат глави, и огромни колонади като подземни катедрали. На всеки няколко метра пасажът се пресичаше от други. Някои се спускаха надолу, но повечето водеха нагоре към сърцето на тайния град, стотици метри над главите им и повече от километър встрани хоризонтално.

Поне не беше абсолютно тъмно. Тук-там в скалите имаше процепи, вероятно направени преди векове. Сива светлина проникваше през тях, вероятно от страничната част на хълма. Ръш се зачуди какво ли има в другия им край. Заешки дупки? Крайпътни светилища? Вероятно бяха само безвредни решетки, които минувачите смятаха за част от канализационната система на града. Светлината беше без значение за Елохим, екипирани с очила за нощно виждане, но Ръш се радваше на всеки процеп.

Много преди да стигнат до горните нива, се сблъскаха с първата линия на съпротива. Ръш пропусна схватката, защото тя приключи още преди да осъзнае какво става. Изскочиха от устието на дълъг прав коридор в напълно неосветено пространство и около тях настъпи суматоха. Без дори да спрат, Елохим започнаха да стрелят във всички посоки. Тихият шум от оръжията им звучеше като леко потропване по врата. По-тежките звуци от падането на тела контрастираха с почти беззвучните изстрели. Никой от хората на Бер Лусим не се приближи достатъчно, за да започне ръкопашен бой с нападателите.

Диема бе последвала съвета на Тилмън и оръжията, които връчи на хората си, бяха модифицирани версии на дан-инжекта на Кенеди. Модификациите бяха ужасяващи. Оръжията стреляха не само по веднъж, а изплюваха многобройни стрели на принципа на карабина. Диема бе запомнила колко време бе отнело на Предвестника, прострелян от Кенеди, да падне и бе поръчала да покрият стрелите с четири пъти повече от легалната доза приспивателно. Опити върху доброволци от собствените й хора доказаха, че единичен изстрел ще свали врага незабавно. А ако уцелят някого три-четири пъти, има сериозен риск от смърт заради срива на дихателната система. Затова лекари следваха бойците, проверяваха състоянието на падналите и в случай на нужда им инжектираха венозно ампакин.

Втората битка продължи по-дълго от първата, но краят й бе същият. Приклещени в мишите си тунели, надминати по оръжия и маневри, Предвестниците на Бер Лусим положиха всички усилия, но макар да се опитаха да продадат живота си скъпо, леденото милосърдие на Диема им показа, че няма да намерят купувач.

Други екипи се присъединиха към техния по пътя напред, проверили районите, които им бяха поверени, и не намерили никого или справили се с враговете. Третият сблъсък се превърна в сериозна битка, която продължи пълни двайсет минути. Ръш и Кенеди стояха отзад, но след битката тръгнаха по широкия коридор с нисък таван, където тя се беше провела, и им се наложи да прескачат проснатите тела на десетки Предвестници. По каменния под се виждаха петна кръв — хората на Диема очевидно не бяха победили само с помощта на стреличките.

Прекосиха това помещение и още две, но стигнаха само дотам. Половин час след като започнаха пътешествието си в недрата на хълма, откриха, че пътят им е блокиран от масивна стоманена врата, която никак не приличаше на антика. Един от хората на Нахир я огледа и не бе доволен от резултата. Ръш небрежно се приближи да подслушва, когато Предвестникът се изправи и докладва на Диема, но чу само няколко думи на арамейски.

Диема зададе бързо няколко въпроса, после излая заповед и трима Елохим тръгнаха назад, откъдето бяха дошли.

— Пред какво сме изправени? — попита Кенеди.

— Врата за сейф „Мослер-Бахман“ — отговори Диема.

Гласът й прозвуча разсеяно, тъй като мислеше усилено.

— Шрага каза, че компанията фалирала преди повече от десет години и е възможно някой друг да е инсталирал вратата. Или пък Бер Лусим я е купил от банка, която вече не е имала нужда от нея, и я е донесъл тук. Но Шрага твърди, че вероятно е дебела цял метър и тежи четирийсет тона. Те не биха успели да я занесат далеч.

— Значи ще я пробиете с оксижен? — попита Кенеди.

Диема поклати глава отрицателно.

— Дебела е цял метър — повтори тя. — А основата е бетон. Ще използваме пластичен експлозив.

Кенеди я погледна шокирано.

— Колко експлозив?

— Много. Но не ни се налага да събаряме вратата, а само да я откачим от скалата около нея. После можем да я съборим. Би трябвало да е лесна работа.

— Защо тогава изглеждаш така, сякаш си погълнала оса? — обади се Ръш.

Диема го изгледа неодобрително, сякаш напомнянето, че момчето още е живо, можеше само да развали настроението й.

— Защото ще отнеме време — кисело отвърна тя. — А колкото повече време им отпуснем, толкова по-малко ще харесаме онова, което ще намерим от другата страна на вратата.

Авра Шеколни изнесе проповед пред останалите Предвестници на Бер Лусим. Беше кратка и проста, тъй като времето ги притискаше.

Темата му беше разликата между земното и небесното и колко е трудно иззад воалите на светското и плътското да разбереш какво е вечно и чисто.

— Засега — каза той тържествено — виждаме през стъкло, мътно. Но после ще съзрем всичко ясно. Сега разбираме отчасти, но после ще знаем и ще бъдем познати. Като ваш учител, винаги съм се опитвал да ви доближа до това стъкло не за да надничате през него, а за да видите колко близо е вечният свят и колко тънка и крехка е бариерата, зад която Той ви чака. Но днес не говоря с тази цел. Днес вие ще преминете през воала и ще видите сами какво е било скрито. И заради смелостта ви, вярата и любовта ви един към друг и към светлината на истината воалът скоро ще изчезне завинаги. Вижте как скланям глава пред вас. Глупакът е казал, че няма Господ. Но аз ви гледам и знам, че има. Никой друг създател или дух не би могъл да сътвори нещо толкова красиво и идеално като вас. Дайте ми благословията си, мои синове, мои ангели. Благословията си, а после, ако мога да помоля за това, ако заслужавам, и живота си.

Някои от тях избърсаха сълзите от очите си, докато Шеколни вървеше сред тях. Други ги оставиха да текат по бузите им. Някои се протегнаха да докоснат ръцете му или крайчеца на робата му. Всички се подготвяха за предстоящото.

Бер Лусим се приближи до Шеколни и се прегърнаха набързо.

— Не трябваше да става така — каза Бер Лусим, но не поясни за какво говори — за смъртта на Хифела или за предстоящото.

— Всичко става по Божията воля, Бер Лусим. Не е необходимо да ти изнасям лекции за предопределеното. Ти си оръдие на предопределението. И това не е трагедия. Но струва ми се, че проведохме този разговор неотдавна. Единственото трагично нещо би било да оставим недовършени най-важните и окончателни неща. Все едно да изкачим висока планина и да тръгнем назад, когато върхът вече се вижда. Ще бъдем глупаци вместо светци. А мисля, че Господ обича глупците по-малко от грешниците.

— Не искам да съм нито едно от двете — каза Бер Лусим. — Успех, Авра.

— И на теб, приятелю. Ще се видим скоро.

Нужни им бяха десет минути да разположат експлозивите. Диема използва времето, за да се увери, че няма по-лесен начин. Надяваше се една от съседните стени да е била построена от хора, но всички бяха скали, много по-дебели от стоманената врата. Точно това бе причината да поставят вратата тук, а не някъде другаде. Бер Лусим бе избрал базата си добре.

— Това не ти ли се вижда малко откачено? — попита я Ръш, докато тичаха заедно с Предвестниците обратно към мястото, което според Шрага беше безопасно.

— В сравнение с какво? — сухо отвърна Диема.

Шрага раздаде тапи за уши и им каза да дишат през устата си. Не е необичайно силна взривна вълна да спука тъпанчетата ти, но ако човек си държи устата отворена, евстахиевата тръба ще изравни натиска и ще попречи на спукването.

Той предложи детонатора на Диема, но тя поклати глава.

— Ти си експертът — каза му. — Давай.

Шрага преброи обратно от десет, после натисна бутона.

Въпреки тапите за уши и далечното разстояние, Диема почувства звука от взрива като физически удар, сякаш боксьор с тежки пръстени по ръцете я удря в слепоочията. После усетиха ударната вълна, от която вратата се огъна, а въздухът изплющя като камшик. Диема не осъзна, че е паднала, докато не усети студените камъни под гърба си. Тя се надигна и изкрещя на хората си да действат. Знаеше, че никой не може да я чуе, но виждаха устата й и вдигнатата й ръка.

Хората на Нахир се втурнаха в помещението, от което излизаше гъст дим. Носеха въжета и макари, но Шрага бе разположил експлозивите като истински майстор. Вратата вече беше долу. Отделена от скалата, тя се бе сринала под собствената си тежест.

Нахир излезе навън, размахвайки ръка, за да прогони дима, и даде сигнал. Предвестниците пристъпиха напред, предпазвайки фланговете си, нащрек за движение отвъд отвора в скалата. След миг, когато димът се разнесе, влязоха вътре и изчезнаха от погледа на Диема.

— Остани с мен — нареди тя на Кенеди, после погледна Ръш.

Той все още изглеждаше разтърсен и объркан от взрива, но размаха фенера си в знак, че е готов.

— Ти също — заповяда му тя грубо, като тръгна напред.

Двамата я последваха след секунда. Наложи им се да прескочат падналата врата и разрушенията около нея. Вратата по чудо бе останала цяла, но дебелото й стоманено покритие бе разкъсано на места, сякаш животно бе раздрало метала. Но пък такова животно би трябвало да е едно от чудовищата на Апокалипсиса. Асоциацията не беше приятна. Диема забърза напред. Къс коридор водеше към кръгло помещение, много по-малко от галерията, която тъкмо бяха напуснали, но с висок таван, който се губеше в сенките. Диема си помисли, че това вероятно е пещерен комин, скрит в сърцето на хълма Гелерт и поздравил Племето на Юда, когато се бе заселило тук.

До извитите стени лежаха двайсетина Елохим. Всички бяха мъже и никой не носеше очила за нощно виждане или бронирана жилетка. Около главите и гърдите им се бяха образували локвички кръв. Някои от тях бяха паднали по гръб или настрани, така че кръвта, която се стичаше от прерязаните им гърла, се виждаше ясно. Всички още стискаха ножовете си в ръка.

Хората на Диема отстъпиха назад и насочиха оръжията си към човека, който стоеше в средата на помещението. Беше облечен в черна роба, бос и с гола глава. Той също държеше сика в ръцете си, притисната към гърдите му, сякаш се молеше. Върхът на сиката сочеше гърлото му. На лицето му бе изписано божествено спокойствие.

— Авра Шеколни — каза Диема, като вдигна затворен юмрук, за да нареди на Предвестниците да останат на мястото си и да не правят нищо без нейна заповед. — Къде е Бер Лусим?

— Боя се — отвърна Шеколни, — че не мога да отговоря на този въпрос. Той отиде да осъществи славата на вековете и края на времето. Петият и последен цар идва да властва завинаги. Но Той чака да бъде поканен, а Бер Лусим трябва да Му отвори пътя.

— И аз искам да съм там — каза Диема. — Искам да видя това. Моля те, Танану! Кажи ми къде ще се случи това.

Шеколни се вторачи в нея замислено. После погледна ножа, който бе стиснал в ръцете си.

— Полунощ — прошепна той. — Неделя. Гринуичко време.

Наведе се напред и вкара сиката в гърлото си до дръжката. Диема изруга и се втурна към него. Измъкна ножа от ръцете му, но вече нищо не можеше да се направи. Шеколни се давеше в собствената си кръв, а югуларната му вена бе напълно прерязана.

Ръката му се издигна, треперейки силно, и хвана нейната, сякаш се опитваше да я утеши.

61.

— За бога, можете ли да говорите английски!

Кенеди бе отправила молбата три пъти вече, но за първи път успя да прекъсне безкрайния поток от арамейски и да привлече вниманието на останалите в стаята. Дори Диема не изглеждаше приятелски настроена.

Кенеди и Ръш бяха почти забравени по време на бързото оттегляне от хълма Гелерт. Убийците се превърнаха в чистачи, отнасяйки всичко, което можеха да намерят, включително падналите, няколкото мъртви и многобройните ранени и от двете страни, и се затичаха бързо с тежките си товари към старата печатница, откъдето бяха влезли.

Евакуацията продължаваше и от всички посоки се носеше вой на сирени. От хълма Диема отведе хората си обратно в обезопасената къща в една от много линейки, шофирайки с включени сирени, макар и в противоположната посока на останалите возила за спешни случаи, които се носеха към Буда. Кенеди не знаеше дали тяхната линейка е истинска или фалшива, но това нямаше значение. Земетресение или не, фактът, че хълмът Гелерт се бе разтърсил свирепо и бе сринал някои от къщите по склоновете му, беше приет изключително сериозно. Кенеди се молеше никой да не е пострадал в резултат на взрива, но после осъзна колко безсмислена е молитвата й, при положение че животът на милион души е заложен на карта.

А дали още беше заложен? Припомняйки си спокойното изражение на лицето на Авра Шеколни по време на самоубийството му, тя се зачуди дали току-що не бяха провалили последния си шанс да спрат Бер Лусим да превърне тривековното пророчество на Толър в смразяващ кръвта факт.

В обезопасената къща Диема проведе събрание с Нахир и заместниците му. В последния момент, точно както бе постъпила в тунелите, тя кимна на Кенеди и я покани при тях. Ръш бе отведен обратно в килията си въпреки енергичните му протести.

Но присъствието на Кенеди на събранието беше абсолютно безполезно, тъй като Племето на Юда бездруго я бе заключило навън — не с врата и ключалка, но с езика си. Слушайки напрегнатите и яростни спорове между тях, тя най-после се поддаде на нетърпението си и се намеси.

— Не разбирам — започна. — Ако говорите на английски, мога да участвам в разговора. Ако щете вярвайте, но може и да знам нещо, което да се окаже полезно.

Никой не й отговори. Убийците се вторачиха в нея със смесица от копнеж и омраза.

— Защо тя е с нас? — попита Нахир Диема, но го каза на английски, позволявайки на Кенеди да усети презрението му. — Защо отново трябва да търпим това?

Диема го изгледа предупредително.

— Поради причините, които тя спомена. Участва в този лов от самото начало. Това, което знае, е важно. Мислех, че е разумно да е близо до нас.

Нахир повдигна вежди скептично.

— Ако тя наистина знае нещо, моите хора могат да я разпитат.

— Тя е работила като детектив. Идеите й ми бяха полезни.

— Да — кимна Нахир. — Вече ми го каза. И аз чакам търпеливо да видя този велик мозък в действие. Но това не означава, че искам да седя на същата маса с нея или тя да ми говори, сякаш сме равни.

Диема се завъртя към Кенеди.

— Не говори, освен ако не те попитат нещо — нареди й тя.

— И няма да използвам гадния й език, за да й дам възможност да участва в разговора ни.

Нахир премина на арамейски и продължи да говори с Диема с повишен тон. Когато свърши, Диема погледна Кенеди и кимна. Двама Елохим се надигнаха и приближиха към нея.

— Ще те отведат обратно в килията ти — каза Диема. — Ще поговорим по-късно.

Кенеди се изправи, примирила се с неизбежното, както бе направила и Диема преди малко. Но в този момент вратата се отвори и влезе мъж, когото не бе виждала никога преди. Беше нисък, но як, а мускулите по ръцете му издуваха елегантния му бежов костюм. Плешивата му глава блестеше от пот и той избърса лицето си с ленена носна кърпа. Придружаваха го две жени, които застанаха встрани от него. И двете бяха високи около метър и осемдесет, облечени еднакво в тъмносиви раирани костюми, вероятно предназначени да им придават вид на адвокатки. Желаният резултат обаче не бе постигнат. Приличаха на ангела на смъртта и неговата сестра. Наблюдаваха стаята с очи, които сякаш предизвикваха някой само да помръдне.

Но Елохим помръднаха. Един по един, започвайки с Нахир, те бутнаха столовете си назад и паднаха на едно коляно, свеждайки глави. Диема беше последна.

— Благослови ни, Танану — промърмори тя. — И ни дай съвета си.

Кенеди се зачуди защо Диема бе заговорила на английски и кой ли беше важният мъж. Но вторият въпрос получи отговор в мига, когато погледът на непознатия се спря върху нея.

Той не заговори, но очевидно я позна. И тя бързо се усети. Трябваше да е Куутма, върховният командир на Елохим, човекът, който понякога носеше името Майкъл Бранд. Ангелите я оглеждаха с присвити очи. Вероятно бе обида към царската особа да погледнеш Майкъл Бранд в очите, но Кенеди не възнамеряваше да му се кланя. Не дължеше абсолютно нищо на копелето, освен ругатни.

Куутма насочи вниманието си обратно към хората си и им направи знак да станат.

— Съжалявам, че пристигнах прекалено късно, за да участвам в действията ви — каза той. — Съжалявам и че резултатът не е идеален. Изглежда сте провалили операциите на Бер Лусим, но пък очевидно той ви се е изплъзнал.

Куутма пристъпи към масата, а Нахир му отстъпи мястото си, без да промълви и дума.

— Моля ви, обяснете ми какво точно се случва сега — каза Куутма. — Какви стъпки предприехте, за да намерите Бер Лусим?

Нахир изглеждаше доста нервен, но говореше ясно. Куутма бе последвал примера на Диема и бе заговорил на английски, затова и той постъпи по същия начин.

— Затворихме летище „Ферихеги“, като вкарахме малка бомба там и се обадихме по телефона да ги предупредим. Направихме същото и в Дебрецен, Сармелек и Печ-Погани и предполагаме, че и там са отменили полетите. Освен това наблюдаваме основните гари и пътищата, които водят извън града, но е невъзможно да спрем движението там. Проследяваме телефони и лични карти, намерени у хората на Бер Лусим, за да открием къде са регистрирани. Надявам се да открием къщата, където се е скрил.

Куутма кимна.

— И сте разпитали хората, които пленихте в пещерите?

— Те отказаха да говорят — отговори Нахир. — Обмислихме мъчения, но…

— Но те са забранени за хора от племето — довърши Куутма вместо него. — Съгласен съм. Мерките, които сте взели, са добри, но трябва да приемем, че Бер Лусим е успял да избяга от града и сега е на път. Така че, къде отива? — попита той и без да чака отговор, се завъртя към Диема. — Вярваш, че той още действа по пророчествата от книгата на Толър, нали?

— Според мен е така, Танану — отвърна Диема. — Намесата на Лио Тилмън в Лондон ни осигури известно време, но няма причина да мислим, че е провалила плана на Бер Лусим да осъществи всички пророчества последователно и да принуди Господ да действа.

Богохулството, изречено толкова прямо, накара Елохим да потръпнат.

— И докъде е стигнал? — спокойно попита Куутма.

— Точно това се опитваме да определим — каза Нахир. — В момента моите хора разглеждат книгата.

— Твоите хора? — намеси се Кенеди.

Беше й писнало да стои и да слуша и дори не се опита да прикрие сарказма си. Нахир я изгледа с омраза, но Куутма се засмя високо и отметна глава назад. Предвестниците, включително Диема, се вторачиха в него. Нахир се накани да проговори, но се поколеба и изчака веселието на Куутма да премине.

— В думите й има логика — каза Куутма усмихнато и избърса ъгълчето на окото си. — С какви хора разполагаш, Деш Нахир? Успокой дамата.

Нахир очевидно не схвана шегата, а и нямаше желание да се обяснява на външен човек, при това неверница.

— Преводачи — отговори той. — Свещеници. Хора, които имат опит в книги с пророчества. Но тези пророчества нарочно са написани на неразбираем език. Могат да им се дадат многобройни тълкувания и е трудно, почти невъзможно да определиш кое е вярното.

— Значи не знаеш — отсъди Кенеди. — Нямаш представа с колко време разполагаш, нито до кое пророчество е достигнал Бер Лусим. Нито кое пророчество се стреми да осъществи.

— Това ми причинява болка — обърна се Нахир към Куутма. — Танану, готвех се да я изключа от разговора. Моля те, позволи ми да го направя. Не виждам какво печелим, като й позволяваме да слуша разговорите ни. Ако искаш да я разпиташ по-късно, ще се радвам да ти осигуря стая и някои подходящи…

— Последното пророчество — прекъсна го Кенеди.

— … някои подходящи уреди за…

— Той е стигнал до последното пророчество. Не видя ли какво направи Шеколни? Да не би да си го пропуснал някак си?

Нахир бе принуден да се обърне към нея. Той излая дума на древен арамейски, която вероятно бе ругатня, после каза:

— Говориш за неща, които не разбираш. Има загадки, които никога няма да ти бъдат разкрити, дори и да прекараш цял живот, за да ги разгадаеш.

Това трябва да е убийственият му словесен удар, помисли си Кенеди. Ако не бяха заложени толкова много неща, включително нейният живот, вероятно щеше да се изсмее в лицето на Нахир. Той бе само около година по-голям от Диема, осъзна Кенеди. Разбира се, Елохим трябваше да са млади. С изключение на Куутма, тя сигурно беше най-старата в стаята.

— Точно това е проблемът ти — отвърна тя с по-снизходителен и от неговия тон. — Търсиш разкрити загадки. А аз търся следа.

— И намери ли я? — попита Куутма, като се вторачи в нея с очакване. — Сподели с нас, моля те.

— Някой разполага ли с текста? — попита Кенеди.

Диема го бе научила наизуст и за изненада на Кенеди, го изрецитира.

Думите й бяха посрещнати безмълвно и с нещо като благоговение от останалите Елохим. Кенеди само кимна.

— С последните си думи Авра Шеколни ни съобщи времето. Полунощ в неделя. Той беше гласът, възвестяващ осъществяването на пророчеството на Толър. И набута и нас в него. Когато взривихме вратата, всички станахме част от сценария му. Изтърколихме камъка от гробницата. Това бе единствената причина той да ни изчака.

— Това място не беше гробница — ядосано възрази Нахир. — Било е използвано за житница.

Кенеди се завъртя и се вторачи в него.

— Леле, направо ме срази. Само дето мястото се превърна в гробница, когато голям брой мъже си прерязаха гърлата в него. Не мислиш ли така?

— И вратата беше стоманена, а не каменна!

— Стомана, вградена в бетон. Да не възнамеряваш да спориш за семантика с мъртъв пророк?

— Не — отговори Нахир. — С жива курва.

Кенеди поклати глава в презрително съжаление.

— Да не си пропуснал някои подробности в проучването си, сладурче? — попита тя. — Или се страхуваш, че ако кажеш „лесбийка“, ще се изчервиш?

Насочи вниманието си обратно към Куутма, но заговори ясно и високо, за да я чуят всички в стаята.

— Шеколни просто натисна спусъка — каза тя. — Вероятно никога няма да узнаем дали са планирали всичко по този начин, или той се самоуби, за да не ви даде възможност да го разпитвате. Но със смъртта си Шеколни отговори на условията, които да позволят на Бер Лусим да изпълни последното пророчество. И мястото, към което се отправи в смъртта си, бе „острова, даден за остров“. Намерете го и ще намерите и Бер Лусим.

Тя замълча и се вгледа в лицата на околните, срещайки безброй враждебни погледи и един любопитен.

— И как да направим това? — попита Куутма.

— Бих предложила да го сторите бързо — отговори Кенеди.

Чу се жужене на многобройни гласове, а Нахир и десетина от неговите Елохим закрещяха наведнъж. Куутма вдигна ръка и гласовете замряха.

— Достатъчно — каза той студено. — Трябва да науча абсолютно всичко за последните ви действия.

Диема отвори уста, но Куутма продължи, без да й даде шанс да проговори:

— Деш Нахир има ранг и контрол над този град, затова ще говоря първо с него. А после със специалната ми емисарка, Диема Бейт Евром. Времето е малко. Ще говорим в командната ти стая, Нахир, а после отново ще се съберем тук. Останалите от вас ще чакат връщането ни — каза той и погледна Кенеди. — Освен неверницата, която може да бъде настанена където смятате за подходящо.

— Отведете я обратно в килията й — нареди Нахир.

Двамата Предвестници, които се бяха приближили към Кенеди по-рано, но бяха замръзнали по местата си при влизането на Куутма, я хванаха за ръцете. Завъртяха я и я насочиха към вратата. Хватката им беше по-стегната, отколкото се налагаше, а единият бе притиснал юмрук в кръста й, готов да й попречи да се отклони. Нахир отмести очи настрани, приключил с цялата история. Диема постъпи по същия начин.

Ако преди не бях мъртва, помисли си Кенеди, вече със сигурност съм.

62.

В продължение на около петнайсет минути след като бе хвърлен обратно в килията си, Ръш седя на кушетката, отпуснал глава на коленете си. Но постепенно скуката и безсилието надделяха над страха.

Той уби малко време, драскайки неприлични графити по стените с ръба на монета. После тропа по вратата, настоявайки да получи нещо за ядене и пиене. Накрая си спомни ябълката, която Диема му беше дала, и я изяде. Тя утоли и жаждата му за известно време, но най-вече му напомни колко му се искаше да хапне един хамбургер или пиле по индийски.

Ръш се опита да потисне страха си, но бе видял как Нахир и хората му наблюдават него и Кенеди в пещерите и бе убеден, че знае какво означават погледите им. Двамата англичани вече не бяха полезни, не че той изобщо е бил особено полезен за тях някога. Елохим щяха да разберат пророчеството и без тяхната помощ или пък щяха да се провалят. Но и в двата случая той, Кенеди и Тилмън, ако още е жив, щяха да бъдат отведени зад хамбара. Дори и Диема да искаше да ги защити, вероятно не би могла да направи много по въпроса. А и според него Диема бездруго бе…

Резето на вратата изтрака и се отмести. Ръш се завъртя, очаквайки да види Предвестника, който го бе довел тук, но беше Диема.

Тя затвори вратата зад себе си тихо, но решително. Вгледа се в Ръш с непроницаемо изражение.

— Е, как мина денят ти? — попита той.

— Млъкни — отвърна тя.

— Добре.

— И легни на леглото.

Не беше очаквал да чуе подобно нещо, затова не можа да реагира с хаплива забележка, а само попита:

— Какво?

— Леглото — заповяда му Диема, като се приближи и го побутна към него.

Тялото й бе сковано от напрежение.

— Легни. Бързо!

Развеселен, Ръш се подчини, но това очевидно ядоса момичето.

— Не с дрехите! — извика тя. — За бога, никога ли не си правил секс! Свали си панталона! Панталонът!

Ръш се надигна.

— Шегуваш ли се? — попита той. — Защото наистина не съм в настроение. Ябълката? Е, добре, тя беше смешна, но това…

Осени го внезапна мисъл и той замълча насред изречението. Не беше шега. Въобще не беше шега, а… Отрова върху бучка захар. Молба да преброиш обратно от десет, за да не усетиш иглата, която се плъзва във вената ти на седем.

— Хей — каза той с разтреперан глас. — Хайде да не правим това. Кълна се, че няма да кажа на никого за теб. А и никой няма да ми повярва, ако го направя. Не е нужно да…

Диема въздъхна раздразнено, извади светкавично нож — един от онези зловещи сики — и го притисна в корема на Ръш.

— Ох, мамка му! — избъбри той.

С рязко движение тя преряза колана му и копчето на дюкяна. После отново го бутна на леглото. Срита обувките си и се съблече от кръста надолу. После, все още хванала ножа в ръка, се покатери върху Ръш. Лицето й беше сериозно, дори строго.

— Разполагаме с десет минути — каза тя. — Можеш ли да ме задоволиш за десет минути, Ръш?

— Мога ли…

— Защото ако не можеш, няма да нося отговорност за последиците. Но мога да гарантирам, че ще има много кръв.

Тя хвана члена му и го започна да го масажира енергично и не особено нежно. Когато стана достатъчно твърд, го вкара в себе си.

Това му напомни за „Гълъбарника“. Само дето когато Диема го наби във фермата, не се притесняваше за представянето си. Нужно му беше доста време да влезе в ритъм и един-два пъти едва не изгуби ерекцията си. Диема се тласкаше в него енергично, но по лицето й нямаше и следа от удоволствие.

Веднага щом Ръш свърши, тя се отдръпна от него и прибра ножа, после започна да се облича безмълвно.

— Беше ли… беше ли ти хубаво? — попита Ръш замаяно.

Диема изсумтя презрително.

— Не!

Той се повдигна няколко сантиметра, за да я погледне.

— Защо тогава го направихме?

Тя вдигна панталона си, обу обувките си и коленичи да завърже връзките.

— Защо? — настоя Ръш.

Страхуваше се от отговора, но наистина трябваше да знае.

Диема вече вървеше към вратата. Отвори я, но спря за миг на прага и го погледна.

— Защото не ти вярвам, че можеш да лъжеш — студено отвърна тя.

От тона на гласа й и погледа й човек би помислил, че Ръш току-що е прегазил кучето й, а не че са преживели истинска интимност.

Вратата се затвори с трясък зад гърба й.

Той се отпусна обратно на леглото и затвори очи, обзет от чувство за безпомощност и отчаяние.

Може би всеки осъден на смърт се чувства така след последната си богата вечеря.

Диема бе потисната от чувството, че времето изтича, макар образът в ума й да не приличаше на пясък, изтичащ през часовник. Виждаше запален фитил, устремен към взрива.

Намери Нахир седнал зад бюрото в командната стая, потънал в разговор с Куутма. Изчака до вратата да я забележат, готова да се оттегли, ако Куутма я пренебрегне, но той й махна да влезе.

— … наблюдение на данните от скенерите по летищата и границите — каза Нахир, когато тя влезе. — Но още не разполагаме с нищо. Проверяваме всички познати псевдоними на Бер Лусим, но разбира се, надали знаем всичките му самоличности. Откак затворихме летищата, започнаха проверки по всички главни пътища в града. Не можем да твърдим със сигурност, че сме го спрели, но съм убеден, че поне сме го забавили.

Куутма кимна.

— Разумни мерки — отбеляза той. — Диема, твоето мнение?

— Моето мнение? Не мисля, че можем да причиним някакви щети — отговори Диема.

Бавният й замислен глас загатваше за огромно количество неизречени думи.

— Какво би направила ти, което аз не съм свършил? — попита Нахир, понесъл обидата с ледено лице.

— Ако приемем, че си разположил Предвестници по крайните и началните гари в Келети и Нюгати…

— Разбира се.

— … и че наблюдаваш излитащите от частните летища самолети, тогава бих казала, че си направил всичко възможно да попречиш на Бер Лусим да напусне града.

— Благодаря ти.

— Така че това, което аз бих направила, Нахир, е да приема, че си се провалил, а после да положа всички усилия да открия къде отива Лусим.

Диема застана пред Нахир, който също се изправи, може би за да използва предимството на високия си ръст.

— Да положиш всички усилия — повтори той студено. — Това е безсмислена проповед, Диема Бейт Евром, а не съвет, който бих могъл да използвам.

— Тогава направи това — каза тя. — Събуди Лио Тилмън.

Нахир погледна от нея към Куутма и обратно. Поклати глава, но не в знак на отказ, а на объркване.

— Тилмън бе завербуван като убиец — напомни й той. — И ползата от него определено приключи.

— Нуждаем се от онова, което е в главата му. Той намери склада на Бер Лусим в Лондон. Видя документацията за оръжията и оборудването, които Лусим вече беше изпратил.

— Вече получаваме тази информация от компютрите, които намерихме в пещерите.

— Добре — отвърна Диема рязко. — Не казвам, че тези усилия трябва да се прекратят. Но съм убедена, че трябва да използваме всяка възможност, която ни се предостави. Кенеди е права, че адамитите, тя и останалите, разглеждат пророчествата на Толър не като нас, а от различен ъгъл. Тя току-що го доказа и оправда решението ти да я завербуваш, Танану. Искам да използвам способностите на Лио Тилмън. Тактическото му разузнаване, което бе достатъчно добро да му позволи да открие Гинат Дания.

Куутма потърка бузата си с пръст.

— Възможно ли е това да стане? — попита той Нахир. — Можете ли да го събудите? Или е почти мъртъв?

Нахир сви рамене небрежно.

— Не знам, Танану — призна той. — Гледах на Тилмън като на изчерпан актив, затова не съм молил лекарите да ми докладват за състоянието му. Ще го направя веднага.

— Благодаря ти, Нахир — каза Куутма. — Вземи телохранителките ми с теб. И двете имат опит във военната медицина. Вероятно ще ти бъдат полезни. А ние скоро ще се присъединим към вас.

— Искам и останалите да са там — бързо каза Диема. — Кенеди и Ръш.

Куутма се намръщи.

— Мислех, че те не са били с Тилмън в склада — отбеляза той.

— Не. Но и двамата проучваха Йохан Толър и пророчествата му. Това също е използване на всички възможни активи. Ако някой от тях има идея, която може да ни свърши работа, трябва да я изстискаме от него.

— Много добре — съгласи се Куутма. — Нахир, моля те, нареди да ги доведат.

Нахир направи знака на примката, на който Куутма отвърна, после излезе. Диема забеляза изключителното напрежение в раменете и гърба му. Той нямаше да й прости за униженията, на които го бе подложила днес. Но по някакъв начин това я улесняваше да направи необходимото. Нахир бе толкова съсредоточен върху наранените си чувства, че тя въобще не биваше да мисли за тях.

Сам с нея за първи път, Куутма я прегърна кратко, но топло.

— Доволен съм от всичко, което свърши — каза той. — Доволен и горд. Операцията тук бе проведена чудесно.

— Благодаря ти, Танану.

Диема възприе същия покорен тон, с който винаги говореше с него в Гинат Дания. Сърцето й се изпълни с гордост както винаги, когато я хвалеше, но този път бяха примесени и други емоции и тя подбра думите си внимателно.

— Но мисля, че можех да свърша повече и по-бързо. А и бездруго планът беше твой.

— Да — съгласи се Куутма. — Планът беше мой. Казах ти да вкараш Тилмън и неверницата в разследването ни и да използваш талантите им. Знаех, че искам много от теб. Знаех, че изпълнението ще е доста трудно. Но ти го извърши безукорно.

— Благодаря ти, Танану.

— Притеснява ме само мисълта как самата ти да не бъдеш наранена, особено при срещата с Лио Тилмън и принудата да работиш в близост с него. Никой Предвестник не е понасял подобно бреме.

Диема знаеше, че няма начин да се престори на безразлична, затова му позволи да види част от напрежението й и направи гримаса.

— Не беше лесно. Понякога виждах братята си в него. Дори себе си. И в тези моменти беше адски трудно да не му покажа колко силно го мразя.

— Ела с мен — предложи Куутма.

Поклони се и й махна да тръгне пред него. Напуснаха командната стая на Нахир и той тръгна до нея, сключил ръце зад гърба си. Движеше се с лекота и спокойствие, които не подхождаха на напрегнатото им положение.

— Значи омразата ти е така силна, както и преди? — попита той.

— Престъплението му си е същото като преди.

— Разбира се. Важно е да го знаеш в сърцето си, Диема. Изключително важно. За една година си направила за града ни повече, отколкото други за цял живот. Добруването ти означава много за мен.

— Знам — потвърди тя и сведе очи надолу.

— Добре — каза Куутма. — Получих отговор. Но дори не трябваше да питам. Ти самата предложи да събудим Тилмън и да говорим с него въпреки сериозността на раните му. Очевидно не те притеснява, че можем да забавим възстановяването му или да причиним смъртта му. Лекарствата, които ще използваме, ще бъдат много силни и ще напрегнат сърцето му, което вече е доста слабо.

Диема преглътна затруднено.

— Дано да оживее достатъчно дълго, за да говори с нас — подхвърли тя небрежно.

— Ето ни тук — каза Куутма.

Бяха стигнали до врата, която приличаше на всички други. Диема се зачуди как ли я е различил сред останалите. Дали бе проучил плановете на къщата, преди да пристигне? Или в обезопасените къщи имаше знаци, за които той знаеше, а тя не?

Дали му беше също така лесно да разчете и лицето й?

Диема знаеше, че продължителната употреба на келалит може да причини психози и параноята беше основната сред тях. Тя се протегна и отвори вратата, като се поклони на Куутма и му направи път. Дори не погледна отвъд прага.

— Танану — прошепна тя.

— Благодаря ти, Диема.

Той влезе и тя го последва, като се стегна. Когато й се наложи да извърши убийство, то се оказа много по-трудно, отколкото бе очаквала. Но това, което се канеше да направи сега, щеше да е още по-трудно.

Трябваше да изведе тримата адамити живи оттук.

63.

Когато видя Лио Тилмън за първи път, Кенеди едва потисна ужасения си вик. Бе видяла раните му още пресни и мислеше, че е бронирана срещу всичко, което можеше да открие, когато Предвестниците набутаха нея и Ръш в медицинската стая и им наредиха да чакат там.

Но не беше взела предвид смахнатата психика на Елохим. Раните на Тилмън бяха превързани и му бяха направили кръвопреливането, от което се нуждаеше отчаяно. Всъщност очевидно се бяха погрижили за него безукорно. Диагностични машини бяха докарани отнякъде и бяха закачени към тялото му заедно със системи и катетри. Превръзките му бяха чисти, а също и чаршафите. Но някой си беше спомнил, че все пак си имат работа с враг, и бяха оковали ръцете и краката на Лио с четири чифта белезници, стегнати толкова силно, че почти повдигаха тялото му от леглото.

Лекар проверяваше кръвното му със спокойно изражение. Двата ангела на Куутма стояха до него и го наблюдаваха с ледено безразличие.

— Мили боже! — възкликна Ръш.

Кенеди се завъртя към четиримата Елохим, които ги бяха довели в стаята.

— Освободете го — каза тя.

Изрече думите рязко. В слепоочията й пулсираше кръв и й се стори, че ще се задуши от яростта и паниката, които започнаха да се надигат у нея.

Предвестниците не й обърнаха внимание. Очевидно не изпълняваха заповеди на хора като нея.

Тя насочи вниманието си към Нахир, който стоеше в ъгъла на стаята и ги наблюдаваше безмълвно. Не бе помръднал, откакто влязоха, и затова не го бе видяла досега. Изражението му не беше толкова безразлично като това на лекаря и ангелите. По лицето му бе изписано най-вече любопитство.

— Какво? — извика Кенеди. — Да не се страхувате, че Лио ще се сбие с някого? Освободете го!

— Не — отвърна Нахир.

— Той е човешко същество.

— Така ли?

Тя се приближи до леглото и започна да развързва Тилмън. Когато Предвестниците пристъпиха да я спрат, се завъртя и фрасна най-близкия в лицето.

Обездвижиха я, преди да успее да си поеме дъх. Всъщност мъжът, когото тъкмо беше ударила, я стегна в здрава хватка без помощта на тримата си колеги. Ръш се втурна напред да й помогне, но се натъкна на човешка барикада: мъж и жена Елохим, застанали рамо до рамо, предизвикващи го да вдигне ръка срещу тях.

Той прие предизвикателството, но за разлика от Кенеди, не разполагаше с предимството на изненадата. Един от двамата го събори с кроше, което младежът въобще не видя. Ръш се просна на пода и се замъчи да си поеме дъх.

— Внимавай да не ме отпуснеш и сантиметър — изстена Кенеди.

— Няма — обеща й Предвестникът почти развеселен.

— Човешко същество — повтори Нахир. — И себе си ли смяташ за такова? Предполагам, че да. При това го изричаш без никаква ирония.

— Искаш ирония? — извика Кенеди. — Ще ти кажа какво е иронично. Това, че вие не смеете да се убивате един друг, когато убийството е единственото нещо, за което ви бива!

Нахир направи знак на Предвестника да я освободи. Кенеди видя по лицето и позата му, че очаква тя да го нападне и е готов за атаката й.

— Влагаш в това лично отношение, нали? — попита го тя, като притисна изтръпналата си ръка към гърдите.

Нахир се намръщи.

— Ни най-малко.

— Просто се опитвам да разбера защо — продължи Кенеди. — Дали защото намерихме Гинат Дания? Виждам, че от това те боли.

— Нищо, което си способна да направиш, не може Да ни засегне.

— Но все пак сме тук — ухили се Кенеди. — Спасяваме ви от самите вас. Защото три хиляди години се оказаха недостатъчно дълги за вас, жалки копелета, да се вразумите. Да твърдиш, че не се нуждаете от нас, е тъпа шега, след като положихте толкова усилия да ни докарате тук.

Нахир сложи ръка на колана си.

— Кажи още една дума — подкани я той — и ще разбереш колко се нуждая от теб.

Тя отвори уста, но скърцането на вратата я прекъсна и вероятно спаси живота й.

— Добре — каза Куутма. — Всички са тук. Предполагам, че всичко си е на мястото.

Диема влезе след него и затвори вратата. За момент прикова очи в тези на Кенеди, сякаш й задаваше безмълвен въпрос, после погледна настрани.

— Докторе? — каза Куутма.

Лекарят, мъж на възрастта на Предвестниците и със същата фигура като тях, се поклони любезно и направи знака на примката.

— Извърших подробен преглед на пациента — отговори той. — Очевидно е бил в идеално здраве, преди да получи раните. Организмът му е доста съсипан в момента, но вярвам, че мога да го събудя, като инжектирам адреналин и метилфенидат право в сърцето му. Разбира се, процедурата е доста рискована, но ако времето е от значение…

— Времето е от изключително важно значение — прекъсна го Куутма. — Направи го, моля те.

Лекарят се завъртя към количките и подносите до стената и започна да избира флакони оттам.

— Какви са рисковете? — попита Кенеди.

Приготвяйки инжекцията, лекарят отговори през рамо. Вероятно не беше забелязал, че въпросът му бе зададен от адамитка.

— Възможен е кръвоизлив в сърцето, но не е твърде вероятен. Главният риск е масивно свиване на сърцето, което да лиши организма му от кислород. Ще приготвя и инжекция с бензамин, в случай че това стане.

— Не го правете — обърна се Кенеди към Диема.

— Хванете я — заповяда Нахир. — Тя може да попречи на процедурата.

Двама Елохим хванаха ръцете на Кенеди. Другите останаха над Ръш, който вече седеше, но не бе успял да стане.

— Действайте — каза Куутма.

Лекарят използва епидурална игла, която приличаше на рапира за фехтовка. Кенеди се насили да не отмести поглед, когато той вкара иглата между четвъртото и петото ребро на около седемнайсет сантиметра дълбочина. За секунда тялото на Тилмън остана спокойно и неподвижно. После се разтърси зловещо. Мощна мускулна контракция премина по него, като го повдигна от леглото и опъна белезниците.

— Дръжте го! — нареди лекарят на двете телохранителки и те стиснаха здраво Тилмън.

Последва втора контракция, после трета, не така силна като първата, но по-продължителна.

Очите и устата на Тилмън се отвориха. Гърдите му се повдигнаха и гърлото му се раздвижи, но не излезе и звук. Лекарят бързо го инжектира във врата. Гърлото му захъхри като кафеварка, но звуците бързо замряха.

Лекарят се завъртя напрегнато към Куутма, очаквайки заповед или разрешение.

— Той едва диша. Имам нужда от химическо противодействие, за да се преборя с адреналина. Но тук не разполагам с такива средства. Къщата не е добре оборудвана като кабинета ми. Не се сетих да донеса…

— Глицеринов тринитрат — обади се едната телохранителка.

Лекарят примигна и ченето му увисна.

— Но това е… това е химичният състав на нитроглицерина. Експлозив.

— Също и съдоразширяващо — каза жената и погледна Нахир. — Разполагаш ли с него?

Нахир сви рамене.

— Почти сигурен съм, че имам.

Един от Предвестниците отиде да го търси. Останалите бяха изгонени от стаята, за да дадат възможност на лекаря да подготви Тилмън за ЕКМО (екстракорпорално мембранно окисляване). Ако се наложеше, щяха да вкарат кислород в кръвта му с помощта на канули21 и мембранни осцилатори.

Кенеди все още бе стегната в хватката на двамата Елохим, на които Нахир бе заповядал да я пазят. Но вече не се бореше с тях и те я държаха хлабаво. Ако Лио умреше, тя възнамеряваше да се отскубне от пазачите си, но нямаше представа дали ще нападне Нахир, Куутма или Диема. Просто чувстваше, че дължи на Тилмън да нарани един от тримата дори ако умре, докато се опитва.

Очите й се върнаха към Диема, която стоеше със скръстени ръце и мрачно изражение. Всичко, което се случваше тук, бе по нейна вина. Можеше да спре процедурата, но не каза нищо, не се ангажира с нищо.

Нитротолуолът беше донесен. Кенеди очакваше малка тухла, опакована в специална хартия като пакет С4, но експлозивът бе в бутилка и приличаше повече на лекарство. Елохим го занесоха в стаята на Тилмън и затвориха вратата зад себе си.

— Знаеш ли кое е единственото, за което съжалявам в цялата тази история? — обърна се Ръш към Диема, която се вторачи в него, стресната и извадена от унеса си.

— Че ти позволих да ме докоснеш — обясни той.

Тя не отговори. Куутма се намръщи и я изгледа, изненадан и замислен.

Вратата се отвори и лекарят ги погледна. Равнодушното му изражение не издаде нищо, но той кимна.

— Готов е за теб — съобщи на Куутма.

Върнаха се в стаята. Очите на Тилмън бяха отворени и той дишаше — не нормално, а дълбоко, като прохъркваше при всеки дъх. Кенеди се опита да се приближи до него, но Предвестниците не й позволиха.

— Лио — каза тя.

Очите му примигнаха и се обърнаха към нея. Тилмън се опита да проговори и накрая издаде звук, сякаш искаше да произнесе името й.

— Хе…

Секунда по-късно:

— … дър.

Куутма реши да не губи време.

— Както пожела, Диема — каза той, като й махна. — Моля те, действай.

Диема пристъпи напред.

— Намерихме базата на Бер Лусим под хълма Гелерт — съобщи тя на Тилмън. — Но той ни избяга. Смятаме, че се стреми да осъществи последното пророчество от книгата на Толър. Затова трябва да отидем да го спрем. Целта ни е същата, както през цялото време — да спасим живота на един милион хора. Успеем ли, всичко, което се случи, ще бъде оправдано.

Тонът на гласа й бе странен. А също и думите й, помисли си Кенеди. Звучеше, сякаш защитава каузата си, а не провежда разпит.

Тилмън кимна и преглътна, преди да се опита да проговори отново.

— Островът — каза той.

Диема кимна.

— Островът, даден за остров. Всички мислихме за това. Ако имаш някаква идея, ако някой от вас има идея, вероятно това е последната ни възможност да решим проблема.

Никой не отговори. Диема изгледа всички поред.

— Моля ви — отчаяно каза тя. — Каквото и да е. Не става дума за чувствата ни и дали се доверяваме един на друг, или не. Помислете за хората, които скоро ще умрат.

Нахир се намръщи и поклати глава. Очевидно мислеше, че тази сцена е под достойнството му.

— Имало е договори — обади се Ръш неохотно.

Диема се завъртя към него.

— Продължавай.

— През седемнайсети век. Понякога държавите търгували собствеността си върху колониите, за да предотвратят война или да си разделят печалбите след такава. Намерих цял куп договори.

Диема все още го гледаше с очакване. Също и Куутма. Ръш сви рамене.

— Не мисля, че мога да си спомня.

— Опитай — нареди му Диема.

Той се намръщи и се вторачи в пода.

— Островите на подправките — започна. — Западното крайбрежие на… мисля, че беше Индия. Дадени на Англия през 1660 година. Това е подходящото време за Толър, но не е имало размяна. Имам предвид, не били дадени за остров, а били част от зестра. Когато Катарина де Браганса се омъжила за Чарлс II.

— Вероятно тогава не са те — отбеляза Диема. — Какво друго?

Ръш се замисли.

— Азорските острови непрестанно били разменяни между Испания и Португалия през шестнайсети и седемнайсети век. Също и архипелагът Мадейра. Има куп договори, в които са си разменяли контрола над един или друг остров, изоставяли крепости, наемали земя и т.н. Може да се каже, че всеки от тези острови е бил даван за друг остров в даден момент.

— Там няма достатъчно хора — обади се Кенеди, припомнила си бележките на Жил Бушар. — Дори сега населението на Мадейра не надвишава четвърт милион. А Азорските острови са още по-малки.

— Добре — кимна Ръш. — Остров Ран в Индонезия. Великобритания го дала на холандците през 1667 година и получила Манхатън. Тогава Ню Амстердам станал Ню Йорк. Мартиника също е възможна. Била френска, английска, после отново френска. И все по времето на Толър. Гренада. Французите изкарали туземното население оттам през 1640 година, което отново е подходящо за Толър, и го забутали на по-малките острови в Гренадините. И пак можеш да кажеш, че остров е даден за остров. Има и други, но не мога да си спомня подробностите. Аруба подхожда, също и Тасмания. Абел Тасман доставял продукти на кораба си в Будапеща по време, когато Толър може още да е бил там.

Ръш поклати глава.

— Истината е, че можеш да си избереш всеки остров, който искаш. Навремето големите европейски сили са имали много колонии за размяна. Няма как да стигнем до отговора по този начин.

Всички се замислиха мълчаливо. Диема отпусна ръце настрани, после сви юмруци. Внезапно в ума на Кенеди проблесна образ: Алекс Уелс в залата за конференции в Райгейт Хаус в мига преди да се впусне в насилие.

— Манхатън — обади се Тилмън.

У Предвестниците настъпи някаква промяна. Опитаха се да я скрият и тя изчезна бързо — страховитият им самоконтрол се погрижи за това, но за миг изглеждаха по същия начин, както когато Диема бе отправила забележката си за Господ.

— Защо? — попита Куутма.

Тилмън се вторачи в него.

— Защото „Скоростен превоз“ имаха пратки за Манхатън.

— Разполагаме с тази информация — обади се Нахир. — От компютрите, които Бер Лусим остави зад себе си. Компанията наистина е имала пратка за Манхатън, но не оръжия, а хранителни продукти.

— Манхатън — промърмори отново Тилмън, този път с по-немощен глас.

— Какви хранителни продукти? — обърна се Куутма към Нахир.

— Боб.

— Боб?

— Рицинов боб.

— Това не е храна — намеси се Диема разгневено.

— Естествен… естествен източник — промърмори Тилмън.

— На рицинова отрова — довърши Куутма вместо него. — Поздравявам те, малка сестричке. Също и вас, господин Тилмън. Нахир, веднага отвори въздушното пространство. Свърши всичко необходимо. Диема и аз заминаваме за Ню Йорк.

Той отвори вратата и й направи път да мине. Диема остана на мястото си.

И си пое дъх дълбоко.