Децата на Юда

41.

И от двете страни на Канала, където имаше интернет връзка, Кенеди продължи да разучава пророчествата на Толър, опитвайки се да осмисли идеята, която й бе дошла, докато говореше с Бушар. Когато приключи, вече се намираше на няколко минути от гара „Сейнт Панкрас“ и бе леко зашеметена. Мислеше, че след срещата с Племето на Юда нищо вече не може да я изненада.

Но бе сгрешила.

Телефонът й звънна, когато влакът навлизаше на перона. Тя погледна екранчето: Бен Ръш. Тъкмо се канеше да отговори, когато Лио Тилмън бавно се появи пред погледа й. Беше облегнат на една колона, пъхнал ръце в джобовете си, и я чакаше. Влакът спря и той се озова точно пред прозореца на Кенеди. Заради мрачното й настроение ефектът от появата му я стресна и тя не отговори на обаждането на Ръш. Щеше да му звънне по-късно.

Слезе от влака и Тилмън тръгна до нея.

— Добре дошла у дома — каза той.

Кенеди се огледа наоколо.

— Няма оркестър? Нито парад? Ама че посрещане.

— Хедър, за каквото и да става дума в тази история, определено не е за антична литература.

— Никога не съм смятала, че е — отвърна тя. — Всъщност, Лио, мисля, че става дума за края на света.

Той я изгледа с лека изненада.

— Не бих отишъл толкова далеч. Но потърсих твоите Елохим и открих…

— Какво си направил? — извика Кенеди, като се закова на място и се завъртя към него с ужасено лице. — Лио, казах ти…

— Знам, каза ми да си трая. Но не ти обещах. Слушай, трябва да ти покажа нещо. Можеш ли да ми отделиш час-два? Обещавам ти нещо, което не си виждала преди.

— Чувала съм това от много мъже — мрачно промърмори Кенеди. — И никога не води до нищо добро.

И това определено не беше изключение, помисли си тя след около четирийсет и пет минути. Стоеше в заключен гараж в Луишам, вторачена в каросерията на камион. Товарът му представляваше онова, което човек би видял, ако помоли терорист да му покаже представата си за земен рай.

Тя извади пушка от сандъка до задната врата на камиона. Всъщност беше автомат и не се използваше за спорт. Бе проектиран да бъде сложен на земята и настроен на автоматична стрелба, за да изстрелва няколкостотин куршума в минута по тълпа, която трябва да бъде унищожена.

В следващия сандък имаше гранати, а в третия — още оръжия. Бяха подредени до три варела с бял фосфор.

— Това е кошмар — изстена Кенеди.

— Или еротичен сън — ухили се Тилмън. — Зависи на коя страна си. Видях цял склад, пълен с тези неща, Хедър. Трийсет-четирийсет пъти повече от това, което разглеждаш в момента. Складът вече представлява само обгорени дървета и ще се отърва от товара на камиона веднага щом реша как. Просто исках да го видиш, за да знаеш, че не преувеличавам.

Тилмън прокара ръка през рошавата си коса. Изглеждаше по-неуверен и смутен, отколкото Кенеди го бе виждала някога.

— Хедър, разгледах документацията им. Групата, която притежава склада — „Скоростен превоз“ — доставя на стотици места. Мрежата им е по целия свят.

— Обади ли се в полицията?

Тилмън се засмя мрачно.

— Да, напълно безполезно. Както ти казах, това беше само център за разпределяне на пратки. Осъзнаваш ли какво разглеждаме? Вече знаехме, че Предвестниците са убийци, но това…

Той вдигна ръце в безпомощен жест, посочвайки камиона на смъртта.

— Освен ако лондонският им филиал внезапно не е откачил, говорим за невероятно засилване на враждебните действия. Разпращат промишлени количества оръжия, амуниции и експлозиви, достатъчни за започване на средно голяма война. И предполагам, че са предназначени точно за това.

Кенеди поклати глава отрицателно.

— Не са за това.

Лио се вторачи в нея объркано.

— Откъде знаеш? Да не си открила нещо във Франция? Нещо, свързано…

Кенеди го прекъсна.

— Не още, Лио. Засега само ти разказваш. Каква е връзката на всичко това с Предвестника, с когото се срещнах? С момичето? Каза, че си отишъл да го търсиш? Обяснявай.

По изражението му разбра, че гласът й я е предал. Тилмън знаеше, че тя крие нещо важно. Надали щеше да му е трудно да сглоби парченцата от мозайката и да осъзнае кого бе преследвал.

— Кажи ми — настоя Кенеди.

— Тя кара мотор — отговори той със спокоен глас. — Манолис успя да се добере до регистрационния номер, после проникна като истински хакер в записите на охранителните камери из града, за да види къде е обикаляла. Мислех, че може да узнаем къде се намира базата й. Но тя ни видя.

— Видя ви? — ужаси се Кенеди. — Искаш да кажеш, че си се срещал с нея? Наистина си…

— Не, нямам предвид това. Тя отгатна какво ще направим и размени ролите ни. Или поне така си мисля. Искаше да намеря склада. Използва мотора си, за да ме отведе там. Или пък самата тя е наблюдавала мястото и Мано се обърка. Което и от двете да беше, тя знае, че съм бил там. Наблюдаваше ме през цялото време.

Той взе автомата от Кенеди и го върна в сандъка, после затвори капака. Тя дори бе забравила, че държи оръжието.

— Откъде знаеш? — попита.

— Защото задействах алармата, докато бях там. Превърнах се в мишена. Трябваше да бъда убит. Но оцелях, защото получих помощ. Имаше друг стрелец, проснат във високата трева, който ми осигури прикритие. И доколкото видях, без да убие никого. Великолепна точна стрелба.

— Не беше ли твоят човек? Манолис?

— Той не е стрелец. А и не беше наоколо. Жена му жив ще ме одере, ако го помоля да направи нещо такова. Използвам го само за наблюдения, които са специалността му.

Тилмън замълча за миг и се загледа в нея. Кенеди едва потисна желанието си да му обърне гръб, уплашена от това, което можеше да прочете по лицето й.

— Слушай — каза той, — убеден съм, че никой не ме е проследил. И никой не се движеше из пустошта, когато стигнах там. Това означава, че стрелецът е заел позиция, преди да пристигна. Беше момичето. Няма друг отговор. И то ме подкрепи и ми помогна да се отърва. Ако наистина хубавицата ми е подала следата, ако е знаела, че ще тръгна да я търся, ще намеря мотора и всичко останало, значи е направила доста точни предположения по отношение на мен, без да ги базира на нищо солидно.

— Тя е Елохим — напомни му Кенеди. — Предвестниците те проучваха с години.

А и имате едно и също ДНК, помисли си тя. Вероятно и това й е помогнало.

Тилмън кимна.

— Звучи логично. Но все пак имам чувството, че става и нещо друго и то е свързано с онова, за което обеща да ми разкажеш. Май е време да проговориш, Хедър.

— Има… мисля… — заекна тя и млъкна.

Навремето, когато се запозна с Тилмън, той изглеждаше пред нервен срив, изтормозен от годините, през които бе издирвал семейството си. Сега се справяше по-добре, но ако му разкажеше за Диема и се окажеше, че греши, можеше да му нанесе непоправими щети. Но пък вероятно щеше да стане същото, ако Тилмън научеше от дъщеря си какво бе станало със синовете му. Кенеди имаше много причини да си държи устата затворена и само една да проговори. Но пък тя беше голяма: нямаше право да стои между Тилмън и дъщеря му, единственото живо същество, което той обичаше истински.

Тя поклати глава, за да проясни мислите си. Лио зачака разказа й търпеливо, но преди Кенеди да отвори уста, телефонът й звънна. Благодарна за прекъсването, тя го извади от джоба си. Отново се обаждаше Ръш.

— Трябва да отговоря — излъга тя.

— Добре — кимна Тилмън. — Аз ще съм още тук, когато свършиш.

Кенеди залепи телефона до ухото си и се завъртя настрани не за да заглуши гласа си, а защото все още изпитваше желание да се скрие.

— Давай, Ръш — каза тя.

— Кенеди — отвърна той с напрегнат глас. — Как мина пътуването ти?

— Добре. Научи ли нещо полезно за Толър?

— Ами… канех се да поработя върху… — започна Ръш, но някакъв глас отзад го накара да замлъкне. — Не трябва да говоря за това — промърмори той. — Тя казва, че ще оставим това за по-късно.

— Тя казва? Кой казва? Ръш…

— Съжалявам, Кенеди, трябва да се придържам към сценария. Слушай ме.

Треперенето в гласа му вече се долавяше по-ясно, но пък правеше думите му трудни за разбиране.

— Това е покана от Диема Бейт Юдас. Иска и двамата да дойдете и да се запознаете с нея.

— Ние двамата? — тъпо повтори Кенеди.

Тилмън изглеждаше готов да заговори. Тя вдигна ръка да го спре и в същото време включи телефона на високоговорител. Той вероятно трябваше да чуе това лично. А и тя бе забелязала, че момичето се представяше с различна фамилия от тази на бившата съпруга на Тилмън, Ребека Бейт Евром.

— И двамата трябва да се срещнем с нея? Попитай я кого има предвид, Бен.

Гласът на Ръш звучеше притеснено.

— Тя иска да говори с вас, но според нейните условия. Тя смята, че вече я познаваш достатъчно добре, за да не опиташ нещо глупаво. Но ако случайно греши, иска да знаеш, че и едно опасно движение от твоя страна ще я накара да ме убие. Разбираш ли?

— Разбрано — отвърна Кенеди с разтуптяно сърце. — Ръш, не се паникьосвай. Ще дойдем да те вземем. Дай ми адреса.

— Чакай, има и друго. Тя казва, че ти трябва да донесеш книгата, а Тилмън да докара камиона. И трябва да сте само вие двамата. Никой друг.

— Може ли да говоря с нея? — попита Кенеди. — С Диема?

Тилмън не проговори, но повдигна вежди и стисна устни.

Другият глас промърмори нещо зад Ръш.

— Да.

— Тогава дай й…

— Можеш да говориш с нея тук. Тя иска да дойдете, за да си поприказвате.

Кенеди издиша бавно, за да се успокои.

— И къде е това място, Бен?

— Ферма. Фермата „Гълъбарника“. Адресът е…

— Знаем адреса — прекъсна го Кенеди. — Идваме. Ще бъдем там скоро.

— Чудесно.

— Ръш, всичко ще е наред. Идваме. Тя няма да те нарани.

— Така ли мислиш? — саркастично попита той. — Вече ме върза с шибана…

Телефонът онемя. Кенеди се завъртя към Тилмън, който вече вървеше към кабината на камиона.

— Аз ще карам — каза той през рамо.

42.

Когато Бен Ръш си мислеше за ферми, което не му се случваше често, той си представяше голяма къща с обори и хамбари около нея, пилета, ровещи из праха, и кон, надничащ над живия плет.

„Гълъбарника“ обаче си беше чиста руина. Навремето вероятно е имало голяма къща, но очевидно бе изгоряла и на мястото й бе останало само парче обгорена земя, където не растеше нищо. Хамбарите и оборите още си стояха, но в стените им имаше дупки, а продънените им покриви изглеждаха готови да се сринат. Насекоми бръмчаха сред плевелите между постройките, но Ръш не виждаше нищо интересно. От позицията си на горното ниво на един от хамбарите, чийто сеновал бе отворен пред него, той гледаше към обгорената земя и пътя, а и можеше да бъде видян оттам, което вероятно бе смисълът да бъде оставен там. Глезените му бяха завързани за предните крака на разнебитен стол, а ръцете му — приковани с белезници към облегалката. Всеки път, когато се размърдаше, столът залиташе или напред и наляво, или назад и надясно. Ръш се боеше, че ако го наклони внезапно напред, ще падне от сеновала и ще си счупи врата. Или пък експлозивите, които момичето бе завързало за гърдите му, ще се взривят и ще го разкъсат на парчета.

Момичето седеше на няколко метра зад него, облегнато на една от гредите. Беше скръстило ръце и наблюдаваше пътя. Каквито и мисли да минаваха през главата му, лицето му не издаваше абсолютно нищо.

Седяха така от известно време. Очевидно девойката можеше да мълчи безкрайно. Така че ако някой щеше да наруши тишината, това беше той. Ръш събра смелост и отвори уста.

— Харесваш ли „Кураж, страхливото куче“? — попита я той.

Девойката не помръдна, но очите й се съсредоточиха върху него.

— Не — гласеше краткият й отговор.

Изрече го предупредително, сякаш темата бе забранена там, откъдето идваше тя.

— Гледаше го.

Никакъв отговор.

— Аз предпочитам златните стари филмчета — каза Ръш. — „Семейство Флинтстоун“, „Мечето Йоги“.

Тя не реагира и Ръш продължи да изброява стари анимационни филми. Така поне си убиваше времето и си упражняваше мозъка.

— „Хрътката Хъкълбери“, „Смешният фантом“, „Джози и котетата“, „Том и Джери“.

Все още никаква реакция от момичето. Е, може би прояви лек интерес при споменаването на Том и Джери, но Ръш не беше сигурен.

— Искаш ли да изиграем една игра? — попита той.

— Не.

— Хайде де. Обзалагам се, че мога да прочета мислите ти.

Девойката се вторачи в него за известно време и накрая каза:

— Млъквай.

— Не мислиш ли, че мога да прочета мислите ти? — настоя Ръш.

Този път тя не си направи труда да отговори.

— Намисли си число от едно до десет — каза Ръш. — После извади пет от него.

Челото на момичето се намръщи.

— Розов слон от Дания. Тъпо старо филмче. А сега замълчи. Или искаш да те порежа?

Внезапно в ръката й се появи нож. Беше странна асиметрична вещ с плоско удължение като кука или скоба от едната страна на острието. Ръш се вторачи в него, после в лицето на момичето. След секунда то прибра ножа обратно в ризата си. Вероятно на рамото си имаше кания, чийто ремък минаваше между гърдите му. Ръш се вторачи в тях, което вероятно не беше добра идея.

— Ако ме заколиш, няма да си имаш заложник — каза той, като едва успя да прикрие треперенето на гласа си.

— Не разбираш, момче — търпеливо отвърна тя. — Няма да имам заложник, ако те убия. Но все пак мога да те порежа.

Това му затвори устата за около десет минути. Но веднъж беше чел трилър, където детективът обясняваше, че психопатите са по-склонни да те убият, ако не гледат на теб като на човешко същество. Затова реши да опита отново.

— Аз се казвам Бен — представи се той. — А ти?

Вместо да му отговори, девойката бръкна в торбата си, извади тясна лента плат и започна да я усуква, като го гледаше с очакване.

Той премисли предимствата и недостатъците. Всъщност това беше добър знак — бе решила да му запуши устата, вместо да го реже. Но пък той не искаше да седи със запушена уста.

Ала ако тя се приближеше достатъчно, за да увие лентата около устата му, той можеше да направи нещо.

Да премести тежестта си в критичния момент и да я избута от сеновала. Знаеше обаче, че това няма да стане. Дори и двете му ръце да бяха свободни, момичето можеше да го направи на парчета.

А и какъв ли беше той, по дяволите? Тя го беше нарекла „момче“, а той със сигурност бе поне една година по-стар от нея, ако не и повече. И досега не бе направил абсолютно нищо, освен да бъде набит, завързан, разпитан и уплашен от нея.

— Това са наистина малки цици — каза той след дълго мълчание. — Но изглеждат страхотно върху теб. Ако някога се замислиш за пластична операция, не го прави.

Превръзката на устата му беше неудобна и му убиваше леко, но Ръш се поразвесели от факта, че момичето се изчерви, когато чу думите му.

Сега вече съм човек, помисли си той. А още по-важното е, че и ти си такава.

43.

На магистрала А3100, на юг от Шалфорд, имаше знак с надпис: „Продажба на вещи на мъртъвци“. Стоеше пред дървена барака без прозорци, чиято олющена бяла боя й придаваше вид на прокажена. Първия път, когато мина по този път едва дванайсетгодишна, тя се възмути от надписа. Дори не си и помисли кои бяха мъртъвците и как вещите им се бяха озовали в Съри. Преди три години, седнала също като сега в кабината на камион с Тилмън до себе си, само се изненада, че знакът все още си стои на мястото.

Днес, заради мрачното време и скритото зад тъмни облаци слънце, напомнянето за смърт й се стори лоша поличба.

Когато Тилмън отби камиона от магистралата и потегли по остатъците от пътя към „Гълъбарника“, мислите й бяха съсредоточени основно върху смъртта. А и не само нейните. При предишното й посещение тук преди три години тя и Тилмън бяха хванати в капан на покрива на горящата къща, а тримата Елохим на земята стреляха неуморно по тях всеки път щом надигнеха глава над улуците. Кенеди реши да скочи от покрива със слабата надежда, че ще оживее и избяга, когато се приземи, но всъщност избра счупения врат пред възможността да изгори жива.

Но Тилмън размени ролите им с тези на нападателите им, които се смятаха за неуязвими в тъмнината. Стреляйки от покрива, той взриви резервоара на камиона, с който бяха пристигнали. Един от Предвестниците загина в експлозията, а Лио застреля другия, който се втурна да помогне на приятеля си. Само дето не беше негов приятел, а брат му. Бяха собствените синове на Тилмън, Озия и Цефас, които той беше кръстил Джуд и Сет. И тъй като не ги беше виждал откак бяха на четири и пет годинки, а и защото така и не се бе доближил достатъчно, за да види лицата им ясно, Тилмън нямаше никаква представа какво бе направил, как дванайсетгодишният му кръстоносен поход най-после го бе отвел при семейството му само за да може да го убие.

Но Кенеди бе почти напълно сигурна, че Диема, която преди беше Табе, а още по-рано — Грейс, знаеше тази история добре. Момичето бе избрало мястото, където братята му се бяха били и загинали, защото по някакъв начин това се вписваше в плана му. Сега, когато Тилмън спря на същото парче обгорена земя, Кенеди се зачуди уплашена какъв ли е този план.

Тилмън я погледна въпросително, сякаш я питаше дали е готова. Кенеди му кимна, отвори вратата и слезе от камиона, хванала книгата на Толър в ръка. Черната почва под краката й изхрущя. Тя се огледа, а когато Тилмън заобиколи камиона, му посочи нещо безмълвно.

Ръш се виждаше ясно. Докато голямата фермерска къща още съществуваше, хамбарът, избран от Диема, беше скрит от погледите. Сега стоеше точно срещу тях, на около трийсет метра разстояние. Вратите на сеновала бяха широко отворени и Ръш седеше на кухненски стол близо до ръба и ги гледаше с очакване. Ръцете му бяха зад гърба, вероятно завързани. Кенеди се зачуди за миг защо не им беше извикал, но после видя превръзката на устата му.

Отначало Диема не се виждаше, но после пристъпи напред и застана до Ръш, облегнала ръка на стола му. Изражението й беше спокойно и студено. Тръгнаха към нея, но тя наклони глава предупредително и те спряха.

— Трябва да чуете нещо, преди да продължите — извика им Диема и вдигна ръка.

Нещо малко и бяло лежеше в дланта й. Тя го натисна с палец и чуха камбаните на Биг Бен. Очевидно мелодията идваше откъм Ръш.

— Това е само безжичен звънец — каза Диема. — Но огледайте приятеля си добре.

Кенеди я послуша. Ръш носеше нещо обемисто под ризата си, което приличаше на спасителна жилетка. Беше черно и лъскаво и каквото и да имаше в него или под него, изпъкваше на отделни правоъгълници. Жилетка на атентатор самоубиец. А звънецът щеше да се превърне в идеален детонатор. Диема тъкмо бе задействала експлозивите. Ако натиснеше звънеца отново, щяха да се взривят.

— Сега вече се разбираме — каза тя, като отпусна ръка настрани. — Качете се горе. Няма да ви моля да оставите оръжията си. Знайте, че ако се опитате да направите някоя глупост, момчето ви ще бъде разхвърляно по целия околен пейзаж.

— Тогава може би трябва да говорим тук долу — рязко отвърна Тилмън.

Диема се втренчи в него с подигравателно-презрително изражение.

— Страхуваш ли се да умреш, Тилмън? — попита го тя.

— Избягвам смъртта, когато мога — отговори той.

А и предпочиташ тя да е на терен, който не е подготвила, помисли си Кенеди. Но залозите тук са прекалено високи, Лио. И за теб, и за Бен Ръш.

— Ще се качим — извика тя, после се обърна към Тилмън с тих глас. — Не я притискай прекалено много. Щом разберем какво иска, ще решим как да действаме.

— Когато се доближим до двайсет-трийсет кила експлозиви ли? — промърмори той.

— Първо разкарайте камиона от пътя — нареди им Диема. — Паркирайте го зад хамбара. Тилмън, ти го направи. Кенеди, качвай се тук. Веднага.

Изпълниха заповедта. Тилмън се върна в камиона и го подкара. Мина покрай Кенеди, докато тя вървеше към хамбара. После Хедър влезе в сянката и изчезна от погледа му.

Стълбата към сеновала беше вдясно от нея. В порутения хамбар нямаше нищо друго — нито бали сено, нито ръждясала селскостопанска техника, нито ясли. Ако това беше засада, тези, които я бяха устроили, се намираха горе в сеновала с Диема и Ръш. Но пък ако ставаше дума за засада, Диема се трудеше прекалено усърдно. Спокойно можеше да остави и Кенеди, и Тилмън да си умрат поотделно, а вместо това бе положила усилия да ги задържи живи.

Ако планът й се бе променил, щяха да научат скоро. Но Кенеди не можеше да направи абсолютно нищо, освен да изпълнява нарежданията й. Не и ако не е готова да стои безучастно и да гледа как вътрешностите на Бен Ръш излитат от тялото му.

Тя се изкачи по стълбата.

Сеновалът беше по-добре обзаведен от долната част на хамбара. Освен стола, на който седеше Ръш, имаше още два и сгъваема маса. Кана вода стоеше на масата до купчина пластмасови чаши. Всички удобства на дома.

Диема се бе отдалечила от Ръш и стоеше с гръб към стената и с лице към Кенеди. Детонаторът беше в ръката й. Палецът й бе спуснат над него. Кенеди се вдигна на мускули през капака на пода, като се движеше бавно.

— Искам да се уверя, че Бен е добре — каза тя на момичето. — Мога ли да му сваля превръзката от устата?

— Можеш да седнеш до масата — отговори Диема, — и да чакаш кротко, докато ти кажа какво да правиш. Това ли е книгата?

Кенеди й показа преписа, който все още не беше подвързан, а се държеше само от дебел ластик. После го остави бавно и предпазливо на масата.

— Добре — кимна Диема. — Сядай.

Кенеди се подчини. Чу как Тилмън се закатери към тях.

— Ако натиснеш бутона сега — обърна се тя към момичето, — ще убиеш не само нас, но и себе си.

— Аз съм войник — отвърна Диема. — А войниците очакват смърт на бойното поле.

— Моят опит показва — обади се Тилмън, чиито глава и рамене се издигнаха над капака, — че войниците очакват това за всеки друг, но не и за себе си.

Празните му ръце бяха протегнати към Диема, която го гледаше с недоверие.

— Сядай — нареди му тя.

Той седна, но дръпна стола си настрани от масата и го завъртя към момичето. Иска да има свобода на движенията, отгатна Кенеди.

Ако Диема беше разбрала замисъла му, не показа с нищо, че това я притеснява.

— Всичко, което отнесе от склада, все още ли е в камиона? — попита тя.

Тилмън кимна.

— Всички уличаващи доказателства — отговори той. — Събрани на едно място. Заради това ли е всичко? Ти си почистващият екип?

Диема се замисли върху въпроса.

— Да — отговори тя. — Предполагам, че съм. Но нямаш представа какво почиствам, затова не знаеш какво говориш. И точно заради това сте тук. Да бъдете инструктирани.

Замълча за миг, сякаш очакваше въпрос. Когато Кенеди и Тилмън не заговориха, тя каза:

— Ако исках да ви нараня, щях да подходя по различен начин. Осъзнавате това, нали?

Кенеди погледна от нея към Бен Ръш, който седеше с гръб към тях, после обратно към нея и повдигна вежди.

Диема отговори на погледа й, без да мигне.

— Направих всичко възможно да ви помогна — каза тя. — Така ми беше наредено. И затова съм тук. Но после говорих с момчето и сега мисля, че май се налага да разтълкувам отново заповедите.

Тя продължи да наблюдава Кенеди напрегнато.

— Преди известно време ти беше поверена тайна. Велика тайна. Когато говорих с момчето… — очите й стрелнаха Ръш за миг — научих, че си споделила тайната с него. Преди да започнем друга тема, искам да знам защо. Предполагах, че имаш чувство за чест и знаеш какво точно означава достойнството.

Всичко това бе адресирано до Кенеди и сякаш изключваше Тилмън от разговора. При това бе изречено толкова тържествено, че Кенеди се слиса. Ако това момиче беше навършило двайсет, то сигурно бе съвсем наскоро.

— Завърза Бен на стола и му закачи жилетка на самоубиец, за да провериш дали имаме достойнство? — попита тя спокойно. — Това ли искаш да кажеш?

— Не — отговори момичето нетърпеливо, като изкриви уста в презрителна гримаса, преди да възвърне типичното си равнодушно изражение. — Ти казваш това. Да повторим.

Тя натисна звънеца и камбаните на Биг Бен се чуха отново. Кенеди ахна, а Ръш потръпна, но не последва експлозия.

В пълната тишина Диема метна звънеца на масата.

— Няма жилетка на самоубиец — каза тя. — Нито експлозиви. А му завързах устата, защото говореше за гърдите ми и това не ми хареса.

Кенеди се надигна. Първата й мисъл беше за Ръш. Искаше да го развърже и да го отдалечи от ръба на сеновала. Реакцията на Тилмън обаче бе различна. Дясната му ръка мина светкавично по лявата и внезапно в нея се появи пистолет, насочен към гърдите на Диема. Не беше тежкият и голям „Матеба Уника“, който носеше обикновено, а малък автоматик.

— Съжалявам, че трябва да направя това — бързо се извини той на момичето, — защото знам, че ти ми спаси живота онази вечер, но се проля прекалено много кръв и това не ми позволява да ти се доверя. Поне не още. Моля те, отиди до стената. Дръж си ръцете, където мога да ги виждам, и се движи бавно, сякаш си под вода.

— Лио — избъбри Кенеди със свито сърце.

— Тя е Елохим — прекъсна я той. — Не искам изненади, Хедър. Вече преживяхме достатъчно.

После се обърна към момичето:

— Моля те, застани до стената. Не искам да спорим. Направи го.

Едно шибано нещо след друго, горчиво си помисли Кенеди. Знаеше, че Тилмън е прав в известно отношение, но това, в което грешеше, я тревожеше повече и тя се озова между двамата. Дулото на пистолета му се притисна към гърдите й.

— Престани, Лио — каза тя. — Прибери пистолета. Тя направи достатъчно, за да докаже, че няма лоши намерения.

Тилмън се опита да я заобиколи, но Кенеди стисна китката му с двете си ръце и му показа ясно, че ще я освободи само с груба сила.

— Какви точно намерения доказа? — попита той.

— Че не желае да ни убие — отговори Кенеди през зъби. — Прибери оръжието и ще поговорим. Засега сме на неутрална територия — добави тя и се завъртя към Диема. — Така ли е?

— Въобще не е така — отговори Диема. — Тук беше пролята кръв. Кръвта на моите хора. Територията далеч не е неутрална. Но е свята и аз уважавам това. А вие, които проляхте кръвта, също трябва да я уважите.

Гледаше Тилмън в очите с яростно изражение. Той срещна погледа й с упоритата решителност, която Кенеди бе виждала на лицето му и преди.

Тилът й настръхна. За момент й се стори, че е застанала между Тилмън и отражението му в огледало. Как приятелят й можеше да гледа Диема от толкова близо и да не вижда? И как не можеше да чуе в гласа й, че пролятата кръв означава много за нея?

— Значи сме добре — обобщи тя, макар да знаеше, че това е по-лошо и от лъжа. — Засега сме добре и само това има значение. Пистолетът изчезва. Говорим. Може би ще ни кажеш какво, по дяволите, става, Диема, и каква е твоята роля в него. Никой няма да умира. Казах ти, Лио, никой няма да умира.

Той все още държеше пистолета. Кенеди го стисна и дръпна. Не би могла да охлаби хватката му, но Тилмън се поддаде и пусна оръжието. Тя си пое дъх и се обърна към момичето:

— Би ли развързала Бен? — попита тя. — Или искам прекалено много?

Момичето сви рамене.

— Той е много по-поносим така — отговори то, но извади ключ за белезници от джоба си и й го хвърли.

Кенеди дръпна стола от ръба, преди да освободи Ръш. А преди да свали превръзката от устата му, се наведе към ухото му.

— Не опитвай нищо глупаво — предупреди го тя. — Само Лио би могъл да я забави за повече от секунда. Така че просто си преглътни гордостта и си дръж устата затворена.

Ръш не отговори дори и след като свали превръзката му. Когато Кенеди отключи белезниците, той взе превръзката от нея и я уви около китката си.

— Вече казах прекалено много — промърмори той. — Тя имаше пистолет и заплаши, че ще ме убие. Съжалявам, Кенеди.

— Забрави — успокои го тя.

Като се имаше предвид, че нейната собствена проклета уста го бе набутала в това положение, тя беше човекът, който трябваше да се извинява.

Върнаха се до масата. Диема ги изгледа строго като даскалица.

— След като Алекс Уелс умря, казах на Ръш какъв е бил той — призна Кенеди.

— Алекс Уелс?

— Предвестникът в Райгейт Хаус. Онзи, който работеше под прикритие там. Ръш видя Уелс да убива човек с отровна сика. И го видя да плаче с кървави сълзи. Попита ме какво означава това и му обясних достатъчно, за да разбере. Разказах му за племето ти и Гинат Дания, където живеехте преди последното си преместване.

— На кого още си разказала? — попита Диема.

— На никого.

— Дори не и на любовницата си?

Момичето я гледаше с презрително недоверие. Кенеди отвърна на погледа му.

— Разбира се, че не и на Изи. Опитът ми показва, че всеки, който знае за вас, умира. Не бих причинила това на човек, когото обичам.

Диема се завъртя към Тилмън.

— Ами ти? — попита тя.

Той поклати глава отрицателно.

— На никого.

— Закълни се.

— Думата ми е камък, момиче.

— Думата ти е вода. Закълни се. Закълни се в нещо важно.

Тилмън се замисли за момент, после посочи навън.

— Спомена кръвта, която пролях тук. Кълна се в тази кръв. Никога не съм разказвал на никого за твоите хора или за Гинат Дания.

Лицето на Диема пребледня и изрази силни емоции. Тя се опита да проговори и Кенеди се напрегна, готова да се намеси, защото за миг й се стори, че момичето ще се хвърли върху Тилмън. Но то се овладя.

— Защо да ти вярвам, че кръвта е важна за теб? — попита Диема с дрезгав глас. — Проля я с лекота.

— Те бяха млади мъже — простичко отговори Тилмън. — Много млади. Наложи се да ги убия, защото някой беше напълнил главите им с отровни дивотии. Мразех се, че трябва да го направя. Но ако не ми вярваш, ще се закълна в нещо друго.

Диема махна с ръка небрежно.

— Няма значение — каза тя. — Кълна се в същата кръв, че никога няма да кажеш на никого другиго. Приеми го както искаш.

— Е, склонен съм да го приема като заплаха — мрачно отвърна Тилмън.

— За бога! — намеси се Ръш. — Аз бях прикован за стол със завързана уста и прикрепен към фалшива бомба. Може ли да изоставим тази тема и да пристъпим към основното?

— Съгласна съм — бързо каза Кенеди, като отдалечи и двамата от опасната зона. — Диема, срещата беше твоя идея. Какво искаш?

Момичето отиде до вратите на сеновала и донесе стола оттам. Остави го пред себе си, но не седна.

— Искам да споделяме информация — каза Диема. — А после да обсъдим стратегията си.

— Ще се наложи да бъда убеден — отвърна Тилмън. — Искам да съм сигурен, че предложението ти е добра идея.

Диема сякаш не го чу, а заговори на Кенеди:

— Това беше моя мисия, преди да стане ваша. Но не мога да ви накарам да ми се доверите или да сътрудничите с мен. Предлагам да обсъдим онова, което знаете. След като вече си прочела книгата на Толър, вероятно си наясно с много неща. Обади ми се, когато имаш нужда от мен. Ще ти разкажа това, което съм чула и научила, и ще отговоря на въпросите ти. Ще го направя, без да те моля да постъпиш по същия начин. Не мога да се сетя какво друго да предложа. Ще чакам в камиона.

— Който е пълен с… — започна Тилмън.

— В кабината. Ще ме виждате оттук. Помахайте ми и ще се върна.

Сега тя се завъртя към него и по лицето й се изписа омраза.

— Знаеш ли как са обвързани Елохим, Тилмън? Куутма, когото наричат Бранд, обясни ли ти го някога?

— Въобще не сте обвързани — възрази Тилмън. — Свободни сте да убивате когото си искате. Жреците ви дават пълно опрощение още преди да започнете.

— Свободни сме да убиваме, да. Или да измъчваме. Да крадем, когато се наложи. Да унищожаваме, ако това ще помогне на племето ни. Но не и да вършим някое от тези неща за собствено удоволствие или печалба. И не можем да лъжем. Затова ти повтарям, че не съм тук, за да ви убия. Господ ви е запазил живи толкова дълго, за да бъдете полезни. За да бъдете оръжието, което наказва враговете Му. А когато работата ви е свършена, тогава ще сте свободни да умрете.

Диема слезе по стълбата, без да издаде и звук. След миг я видяха да се качва в кабината на камиона, където седна със скръстени ръце.

— Откъде да започнем? — попита Кенеди.

— Първо ще проверим за подслушвателни устройства — тихо отговори Тилмън.

44.

Диема си спомняше много малко за биологичния си баща. Майка й я беше отвела обратно при племето още преди третия й рожден ден и разбира се, никога повече не го бе видяла. Три години бяха достатъчно време, за да се запазят някои спомени, но тъй като те принадлежаха на различен свят и друг живот, в мозъка й имаше все по-малко неща, които да задържат спомените. И те постепенно избледняха. Но имаше моменти, когато си припомняше разни неща.

В единия си спомен тя седеше до ниска дълга маса. Седеше на земята, така че сигурно това бе масичка за кафе. Рисуваше с цветни моливи. Картината й изобразяваше лъв в джунгла. Моливите бяха нови и непознати за ръката й.

Тя почти бе свършила рисунката си, но в мозъка й се прокрадваше чувство за напрежение, сякаш времето й изтича. После големи нежни ръце се сключиха около кръста й и тя усети как я вдигат и прегръщат.

Лицето на баща й, с квадратна челюст и набола четина, й се усмихваше мило. Басовият му глас й обясняваше, че е време за сън, и тя бе отнесена далеч от моливите и почти готовия лъв, за да бъде сложена в леглото с бели чаршафи в друга стая. Вероятно, тъй като стаята беше детска, в нея бе имало цветни предмети, но в спомена на Диема тя беше бяла като чаршафите и празна като осиротелите й ръце.

И макар споменът да беше неясен, тя знаеше, че никога вече не бе държала моливите и така и не завърши рисунката си. Това простичко, но прекрасно нещо беше откраднато от нея.

Биологичният й баща се отъждествяваше със загуба още тогава.

Диема прикова очи в отворените врати на сеновала, където нищо не помръдваше. Зачака да я повикат. И най-после да види лъва.

45.

— Бен Ръш, това е Лио Тилмън. Тилмън, Ръш — представи ги Кенеди.

Тя завъртя копираните страници към двамата мъже.

— Ако ще правим това, трябва да започнем с книгата на Толър — реши Кенеди. — Алекс Уелс дойде в Райгейт Хаус, за да я открадне, а после остана, за да изготви списък с всички, които са я чели, връщайки се шейсет-седемдесет години назад. И онези, които бяха още живи, вече са мъртъвци.

Кенеди стоеше права, а двамата мъже седяха един до друг до масата. Тилмън дръпна лист хартия от купчината и зачете на глас, а Ръш надничаше над рамото му.

— И лъжовното слово ще умре, а истинското слово ще живее. И както плявата се отделя от пшеницата, така всички, които работят съвестно и си печелят хляба, ще могат най-после да ядат…

Тилмън млъкна и погледна Кенеди.

— Някакъв шанс да обобщиш? — попита той.

— Почти всичко звучи по този начин — отговори тя. — Триста седемдесет и две пророчества, разпръснати върху шейсет-седемдесет страници. Всички предзнаменования и чудеса, които ще станат точно преди края на света.

— Като в Апокалипсис17 — обади се Ръш.

— Благодаря ти, Бен. Знаех си, че мога да разчитам на добро католическо момче като теб да направи връзката.

Все още засрамен от по-раншните унижения, Ръш се изчерви и я изгледа внимателно, за да провери дали не му говори със сарказъм.

— Точно като Апокалипсис — потвърди тя. — Само дето Толър навлиза в повече подробности. Прочетете някои от пророчествата и ще видите какво имам предвид.

Тилмън разлисти страниците и двамата с Ръш зачетоха мълчаливо.

— Защо е важна тази книга? — най-после попита Тилмън. — Имам предвид, за Племето на Юда? Защо им пука кой ще прочете това? Не е в техните писания, нали?

— Мисля, че е — отговори Кенеди.

Настъпи пълна тишина, докато Тилмън размишляваше върху думите й.

— Но ние четохме писанията им — възрази той. — Или поне ти. Те бяха много по-стари от тези дивотии — първи или втори век. И в тях ставаше дума за сделката, която Исус сключил с Юда.

— И каква беше тя? — попита Ръш.

— Юда помага на Исус да умре — отговори Кенеди изморено. — В отплата Господ дава на Юда и хората му земята. Но трябва да чакат три хиляди години, за да я получат. Трийсет сребърника срещу трийсет века.

— И къде се вписва всичко това? — попита Тилмън, като посочи книгата на Толър.

— Мисля, че Толър е бил от Племето на Юда — отговори Кенеди. — Излязъл е от скрития им град във външния свят и е създал или се е присъединил към култ, наречен „Петата монархия“. Проповядвали апокалиптична версия на християнството. Очаквали започването на петата и последна империя — тази на Христос, която щяла да сложи край на историята, на земните крале и на света, който познаваме.

— Чакай — прекъсна я Ръш. — Племето на Юда ли мисли така, или само Толър?

— Те всички вярват в това — обясни Кенеди. — Но Толър смятал, че ще се случи точно тогава, в края на седемнайсети век. И излязъл и разпространил словото сред неверниците, което пък въобще не отговаря на метода на действие на Племето на Юда.

— Значи Толър е бил нещо като еретика на племето?

— Може и така да се каже — усмихна се Кенеди. — Това, което има значение за нас, е, че той се появява от нищото в средата на седемнайсети век и започва да проповядва и пише…

— След инцидент — обади се Ръш.

Кенеди и Тилмън се вторачиха в него.

Той изглеждаше леко смутен от вниманието, но продължи:

— Толър паднал в дълбоко дере в Алпите. После някакъв ангел му заговорил за предстоящото. И след като се върнал в Англия, започнал да проповядва.

— Приближаване до смъртта — замислено отбеляза Тилмън. — Можеш да разбереш как това е променило курса на живота му. Накарало го е да вярва, че трябва да се занимава с нещо друго.

— Знаем ли още за него? — попита Кенеди.

Ръш сви рамене.

— Знаем кога е умрял. И също, че е правил знака на кръста по особен начин, сякаш си е разтривал корема.

— Примката — каза Кенеди. — Племето на Юда използва знака на примката по същия начин и той означава същото за тях. Защото в някои от ранните разкази за живота на Юда той умира обесен.

— Косвени доказателства — изсумтя Тилмън.

— Но Толър също говори за три хиляди години, дадени на четирите царства на хората преди завръщането на Христос. Съвпада с вярата на Племето на Юда, че ще наследят земята след управлението на децата на Адам в продължение на три хиляди години. Добре, Лио, ти попита защо книгата на Толър е важна. И защо е важна сега за нас и за Племето на Юда. Погледни пророчествата на първа страница в нея.

Този път Ръш зачете на глас, бавно и с равнодушно изражение.

— Неверниците, които оскверняват Святото слово, ще осъзнаят слепотата си и ще се покаят. Дори в къщата на безверния воин те ще се покаят. И в църквата в Мюнстер също ще се покаят. Но това покаяние ще дойде прекалено късно и адските огньове ще ги погълнат.

— Безверният воин е Томас Феърфакс — обясни Кенеди. — Един от генералите в Английската гражданска война. Симпатизирал на „Петата монархия“ на Толър известно време, но после ги изоставил. От тяхна гледна точка бил предател.

— Все още звучи като древна история — сухо отбеляза Тилмън.

— Така е — съгласи се Кенеди. — Но преди няколко седмици старият провинциален дом на Феърфакс, Нънапълтън Хол, изгорял напълно. Ако сте любители на мелодрамите, можете да кажете, че в къщата на безверния воин са бушували адски огньове. И църквата в Мюнстер бе унищожена по същия начин. В деня след пожара в Нънапълтън Хол някой взривил бомба в Убервасеркирхе.

Двамата мъже се вторачиха в нея мълчаливо, опитвайки се да решат какво означава всичко това. Но не бяха чули всичко, а Кенеди не възнамеряваше да щади чувствата им.

— С мен ли сте? Добре, прочети пророчество номер две. „Божият ангел ще стои над Цион с пламтящ меч в ръката си, готов да екзекутира.“ Един от божиите ангели се наричал Азраел — мисля, че е бил ангел на смъртта, но не съм напълно убедена. Когато се прибрах у дома преди четири нощи, пуснах телевизора и чух за инцидент, при който ракета земя-въздух „Азраел“ била изстреляна по Йерусалим. Израелското правителство смята, че е било инцидент. Ракетата избухнала във въздуха, слава богу, няма смъртни случаи. Този път. Но пророчеството твърди, че ангелът няма да замахне с меча си, защото още не е настъпило времето.

Кенеди замълча за миг, очаквайки мъжете да се възпротивят. Думите й звучаха налудничаво дори за самата нея, не можеше да си представи, че някой друг би ги приел с лекота. Но когато Тилмън заговори, той зададе практичен и логичен въпрос:

— Значи тези инциденти стават в реда, в който са пророчествата в книгата?

— Неизменно. Върнах се и проверих. Неуспешното изстрелване на ракетата е станало в деня на взрива в Мюнстер, но ако отчетеш местното време — два часа по-късно.

Тя отново погледна книгата. За Кенеди загадките в нея бяха част от извратена игра, а обещанията — пълни с налудничав ентусиазъм.

— „Където най-висшите са кървели и най-нисшите ще кървят. И презрените вредители ще бъдат отхвърлени.“ Когато Гражданската война свършила, парламентаристите на Кромуел осъдили Чарлс Първи на смърт чрез обезглавяване. Бил екзекутиран в Уайтхол, пред сграда, наречена Банкетната къща. Час и половина след инцидента с ракетата патрулно ченге намерило хиляда плъха на стъпалата на Банкетната къща. Всичките били с отрязани глави. Приемаме, че кралят е бил от „най-висшите“, а презрените вредители са кървели там, където и той кървял. И дори загинали по същия начин.

Тя срещна погледите на Тилмън и Ръш и сви рамене.

— А Истър е река Дунав. Водата й почервеняла няколко часа след намирането на плъховете. Не от кръв, а от анилинова боя, но пък пророчеството твърди „като от кръв“. И продължава по същия начин. Не успях да открия всички съвпадения, но ми се струва, че вече са изпълнени около три четвърти от посочените в книгата. Пророчествата на Толър се сбъдват едно по едно.

Тилмън се почеса по брадата, но не каза нищо.

— Мили боже! — извика Ръш. — За какво говорим? Сериозно ли? Толър предрекъл края на света преди триста години и сега той настъпва?

— Не слушаш — изръмжа Тилмън. — Хедър не казва нищо подобно.

— Не — потвърди Кенеди. — Но пък Ръш не беше в склада с теб, Лио. И не е видял какво има в камиона ти.

После тя се обърна към Ръш и добави:

— Пожарът в Нънапълтън е предизвикан нарочно. Труповете, намерени от полицията в къщата, били на неверници, осквернили святото слово, докарани там, за да умрат. Изстрелването на ракетата също не е било случайно. Някой проникнал в израелската станция и убил четирима войници, преди да изстреля „Азраел“. Никоя от тези случки не е инцидент, Ръш. Подготвени са грижливо и внимателно.

Ръш изглеждаше по-скоро объркан, отколкото убеден.

— Но ако се случват из целия свят… и ги делят само няколко часа…

Той не довърши изречението. Кенеди се завъртя обратно към Тилмън.

— Кажи му какво намери — помоли тя.

Тилмън не проговори.

— Лио, той знае за Предвестниците. А момичето го залови като мой съучастник — можеш да се обзаложиш, че Елохим знаят всичко за него. Разкажи му за склада, или аз ще го направя.

Тилмън махна с ръка примирено, но минаха две-три секунди, преди да заговори.

— Очевидно има група, която струпва огромни количества оръжия и експлозиви — каза той, като изгледа Ръш сериозно. — Разпращат ги на много места. Открих това, което, надявам се, е главният им запас, но е сигурно, че и другаде съхраняват смъртоносните си резерви. Ако сме късметлии, може би малко съм ги забавил.

— Мили боже — изстена Ръш с пребледняло лице.

— Някой използва книгата на Толър като наръчник — обобщи Кенеди. — Всичко, предречено от него, се осъществява. Те полагат доста грижи да изгладят всички подробности и да се уверят, че бедите се случват в правилния ред. Редът, в който са изложени в книгата.

Внезапно тя се сети нещо. Може би се дължеше на мястото, където се намираше, или на случилото се, на видяното от нея последния път, когато беше тук. Отиде до прозореца и погледна навън. След секунда, когато двамата мъже се присъединиха към нея, им посочи камиона. Той носеше името на компанията, която притежаваше склада — „Скоростен превоз“. Първите букви бяха изписани с червено, а логото им бе две вертикални греди, подкрепящи една хоризонтална.

— Хе — изрече Кенеди. — Петата буква от арамейската азбука. А те използват буквите и като цифри, така че този знак тук е 5. Като в „Пета монархия“.

— Но защо? — учуди се Ръш. — Защо някой ще сбъдва пророчества три века по-късно? Няма никаква логика.

— Може би е време да призовем нашия експертен свидетел — каза Кенеди в настъпилото мълчание.

46.

Диема им разказа, че навремето имало изключително добродетелен човек, за когото всички земни награди и похвали идвали рано и лесно. Всички го обичали. Всички вярвали в него. Всички искали той да успее. Но за съжаление, макар никой около него да не виждал това, той бил обладан от дявола.

Тя го разказа точно по този начин, сякаш беше приказка или притча, отдалечена от нея и слушалите й, макар да им показа ясно, че човекът, за когото говори, все още е жив.

Името му беше Бер Лусим. Елохим винаги избираха младежи. Самата Диема, призована на шестнайсет години, бе повикана късно според стандартите на племето. Повечето Предвестници овладяваха занаята си преди тринайсетия си рожден ден.

Бер Лусим се представил на Куутма, без да бъде призован, когато бил едва на девет години. Според историята думите му били: „Искам да служа“.

— И каква услуга можеш да предложиш? — попитал Куутма развеселен.

Бер Лусим разтворил ръце. Във всяка от тях имало мъртва птичка — миниатюрна, по-малко от десет сантиметра от човката до опашката. Птичките имали алени шийки и зелени пера отстрани, а на коремчетата — сиви. Колибри. Едни от най-бързите същества в света.

— Искам да служа — повторило момчето.

Куутма го приел в Елохим официално още тогава.

— Този Куутма — намеси се Тилмън с мрачен поглед — беше човекът, с когото се срещнахме в Мексико? Онзи, който се наричаше Майкъл Бранд?

Момичето отвърна на погледа му.

— Да, но това няма значение. Не е име, а служебна титла. Всички Куутма са Бранд. Куутма означава бранд18. А Майкъл е за онзи, чието име не може да бъде изречено. Куутма е марката на Господ в света на неверниците.

Тилмън махна на Диема да продължи, без да каже и дума.

Бер Лусим бил най-великият Предвестник. На петнайсет години го изпратили във Вашингтон, където видът му на прекалено млад и неопитен бил изключително полезен. Първото си убийство извършил, когато американска журналистка започнала да проявява прекален интерес към средновековни документи, които говорели за съществуването на секта, боготворяща Юда.

Журналистката била склонна към педофилия, изразена до момента само в събирането на незаконна порнография. Шефът на Бер Лусим смятал да използва този факт, за да я накара да замълчи, но Бер Лусим действал по-директно. Представил се на жената — младо момче, очевидно изпълнено с желание, съблазнително съчетание от невинност и похот. Бил поканен в къщата и спалнята й, където я убил по начин, който съсипал репутацията й и отвлякъл медийното внимание от проучванията й.

Било истински триумф. Но той навредил на момчето, което станало жертва на собствения си елегантен план. Или пък събудил нещо в него — дявола, който спял в душата му.

Бер Лусим продължил да се изявява — от чирачеството си в Берлин към Южна Африка, а оттам във ФРГ, където доказал, че го бива да неутрализира потенциални врагове, като се намесва безмилостно и решително веднага след като бъде заподозряна възможна опасност. Не си правел труда като повечето Предвестници да инсценира инциденти, но не оставял никаква следа към племето, така че бруталните му методи никога не били подлагани на съмнение.

На двайсет години той бил повишен в Известител. Бил популярен. Предвестниците, с които служел, му се възхищавали и му били верни. Звездата му греела ярко. Дали си падал прекалено много по екстремните наказания? Дали убийствата в неговия район били повече? Може би. Дали било само съвпадение, че мъжете в Елохим процъфтявали и били награждавани от Лусим, докато жените били оценявани безмилостно и бързо изпращани на други мисии? Може би не. Но винаги е по-лесно да забележиш подобни неща, когато се вгледаш в миналото.

Като Известител, Бер Лусим бил отговорен за охраната и прибирането на Келим, които се намирали в Германия по онова време. И бил много добър в работата си. Или поне го бивало да се увери, че жените ще се върнат при семействата си, щом настъпи определеният момент. За съжаление това се оказало задача, която разкрила пукнатините в личността на Бер Лусим и ги задълбочила.

Той не харесвал Келим и изпращането им във външния свят. Поискал от Съвета да прекрати тази практика, но загубил спора…

Този път Диема бе прекъсната от Бен Ръш.

— За това ли ми разказваше? — попита той Кенеди. — Светите курви? Жените, които напускат тайния град, за да забременеят?

Кенеди кимна напрегнато.

— Хайде да слушаме — каза тя лаконично.

Докато Диема говореше, Кенеди забеляза стиснатите юмруци на Тилмън и побелелите му кокалчета. Темата далеч не беше абстрактна и теоретична за него. Съпругата му бе една от тези жени и макар че бе умряла преди много години, чувствата му към нея не се бяха променили.

— Продължавай — каза той на Диема.

За миг двамата приковаха очи един в друг. Тя знае какво му причинява, помисли си Кенеди притеснено. Може би това дори е част от плана й.

Диема продължи. Бер Лусим мразел Келим. Или пък негодувал срещу това, за което загатвали — че жизнеността и енергията на мъжете от племето не са достатъчни, а трябва да бъдат подсилвани от време на време с кръв от други народи.

Или пък защото собствената му майка била Келим и той се чувствал опетнен от това. Каквито и да били мотивите му, постът на Бер Лусим му позволявал да действа според чувствата си. Жените, които излизали от Гинат Дания, за да спят с адамити и после да се върнат у дома, осквернени с тяхното ДНК, минавали през ръцете му и на отиване, и на връщане.

И той се отнасял сериозно към задълженията си. Никой не можел да го обвини, че се е провалил дори веднъж. Нито една овца не се отделила от стадото. Нито едно свято корито не се завърнало празно. Нито една Келим не останала в света на адамитите.

Някои обаче се завръщали наранени. По-точно бити. Когато ги разпитвали, обяснявали, че са били наказани за непослушание. За това, че са забавили уреждането на изчезването си, че плачели за съпрузите си, че взимали прекалено много със себе си или оставяли прекалено много в бившите си домове.

В Съвета постъпили оплаквания. Бер Лусим не бил наказан — някои смятали усърдието му за възхитително — но му било наредено да прекрати побоя. В някои случаи завръщащите се Келим били бременни и наказанията можели да навредят на неродените бебета, които били смисълът на цялото начинание.

Но дори това решение не било единодушно. Случаят на Бер Лусим засилил парадоксите в племето. Келим били необходими и на теория били уважавани. Жените, които излизали навън, били избирани от Съвета и нежеланата мисия можела да се падне на всекиго. Това било саможертва, важна за оцеляването на племето също като вечната бдителност на Предвестниците. И саможертвата била почитана.

На теория.

Действителността била по-сложна. Когато млада жена от добро семейство била избирана за Келим, родителите й често казвали молитвата за мъртвите за нея. А когато се завръщала, било трудно да си намери съпруг. Имало дори такива — религиозни фанатици или просто женомразци, които не позволявали сянката на Келим да падне върху тях.

Бер Лусим бил един от тях и много от Предвестниците, които служели с него, възприели мнението му. Но той се примирил с решението на Съвета и спрял да наказва физически завръщащите се жени.

До Орим Бейт Хима.

Орим Бейт Хима не се появила в определения за завръщането й в Гинат Дания ден. Бер Лусим трябвало да изпрати екип Предвестници да я вземат и решил да поведе екипа лично.

Намерил Орим все още при адамитския й съпруг. По-късно се разчуло, че тя била обяснила всичко на мъжа си и той се опитал да убие Предвестниците. Друг слух обаче твърдял, че съпругът открил, че Орим се кани да го напусне, и я превърнал в затворник. Говореше се и че пропуснала определената дата, защото била болна и не могла да се надигне от леглото.

Бер Лусим убил съпруга.

И Орим.

И децата.

За първи път, откакто започна да разказва, Диема се затрудни. Наложи й се да спре за малко и да отиде до прозореца, сякаш проверяваше дали някой не се движи долу, но всички чуха, че тихото ръмжене бе от самолет, който се спуска към летище „Гатуик“.

Тримата загледаха момичето безмълвно. То клекна до вратата на сеновала и се вторачи в пустия път. И макар вълнението й да показваше, че Диема има човешки чувства, позата й напомни на Кенеди какво точно представлява тя. Беше поза на граблива птица, която се оглежда за плячка.

Когато отново се присъедини към тях, Диема си бе възвърнала част от самообладанието.

Бер Лусим твърдял, че смъртните случаи били инцидент. Имало схватка със съпруга, който бил въоръжен. Жената и децата се озовали на огневата линия и били убити от заблудени куршуми, преди някой да се усети за присъствието им.

Хората на Бер Лусим подкрепили историята му във всяка подробност. Интересното било, че използвали същия език в описанията си, сякаш били инструктирани или поне били обсъждали въпроса помежду си. Ужасна история. И за разлика от побоите не можела да бъде пренебрегната. Нямало начин да я представят за нещо почтено. Най-доброто, на което Бер Лусим можел да се надява, било да загуби поста си на Известител. А ако откриели, че нарочно е убил Орим, никога вече нямало да напусне Гинат Дания. Щял да прекара живота си в миниатюрна килия без прозорци.

Но когато го призовали в съда, той изчезнал. И Предвестниците му изчезнали заедно с него.

— Значи с този човек си имаме работа — каза Тилмън, когато Диема завърши историята си.

Лицето му беше студено и безизразно, но юмруците му все още бяха стиснати до побеляване. Кенеди беше наясно колко силно го бе засегнала историята.

Ами Диема? Собствената й майка бе една от тези жени. Това ли й бе повлияло, или нещо друго? Тя си припомни момичето в действие, как се бе справило с двамата Елохим в спалнята на Изи, пребивайки ги почти до смърт.

Почти до смърт. Но не ги беше убила. Откога Елохим не довършваха работата си? Отговорът на този въпрос й дойде неочаквано, но колкото повече размишляваше по него, толкова повече се убеждаваше, че е права. Той обясняваше необичайната милостивост. Обясняваше защо Диема бе прекъснала историята си точно в този момент. И най-вече обясняваше случайната възможност, която бе привлякла първо Емил Гасан, а после и нея и Тилмън в бъркотията. Лио бе споменал, че човек се примирява със случайността или се предава на мегаломанията. Нямало трети начин. Но имаше. И той беше удивително прост.

— Врагът, срещу когото сме изправени — каза Диема сериозно, — са тези ренегати Елохим, командвани от Бер Лусим. Има и друг човек — Авра Шеколни, който се присъедини към тях наскоро и се превърна в техен духовен водач и учител. Смятаме, че Шеколни е подсилил екстремизма на Бер Лусим. Направил го е по-малко склонен на компромиси от преди.

— Чакай — прекъсна я Ръш. — Ако този Шеколни е нов на сцената, той ли е причината да се устремят към книгата? Негова ли е била идеята?

Диема се вторачи замислено в него. Изглежда се мъчеше да реши дали ако отговори на въпроса на бившия си заложник, ще съсипе достойнството си.

— Да — кимна тя накрая, — мислим, че идеята е била на Шеколни.

— Не са откраднали само този екземпляр от книгата, нали? — намеси се Кенеди. — В кашона в Райгейт Хаус имаше пепел.

Диема се завъртя към нея. Напрегнатото й внимание притесняваше, сякаш когато те гледа, останалият свят изчезва.

— Тефра — каза тя.

— Какво?

— Пепелта от пожертвувание се нарича тефра.

— Каквото и да е — изсумтя Кенеди, без да се опита да прикрие нетърпението си. — Откраднали са всеки екземпляр от книгата, до който са успели да се доберат. И са изгорили всички освен един. Взели са святото слово от ръцете на неверниците.

— Да.

— Но защо това е святото слово? Било е написано едва преди няколко века от… как бихте го нарекли? Еретик? Изменник? Дезертьор? Това не са вашите писания, а просто бърборене на религиозен лунатик.

Диема кимна.

— Думите на Толър бяха загубени, защото не смятахме, че си струва да ги пазим — съгласи се тя. — Мина много време, преди някой да осъзнае, че той може да е бил от племето. Един от Предвестниците ни изчезнал по онова време и тръгнали да го търсят, но не го намерили. Наскоро учен от племето видя съвпаденията в книгата на Толър и реши, че изчезналият ни брат е взел ново име и е проповядвал на хората като Йохан Толър.

— Защо тогава боготворят словото му? — учуди се Кенеди. — Защо дори въобще го четат?

— Толър бил първият, който напуснал племето, без да получи благословия или наказание. И до Бер Лусим и Авра Шеколни никой друг не последва примера му. Не и през всичките тези триста и седемдесет години.

Диема бръкна под ризата си и извади ножа, който държеше там, странното несиметрично острие, наречено сика.

— Знаете ли какво е това? — попита тя.

Преди да заговори и дори преди да завърши движението си, Тилмън отново държеше пистолета в ръката си. Но момичето дори не забеляза заплахата.

— Приеми това като „да“ — предложи Ръш.

— Но всъщност не знаете какво е — настоя Диема. — За вас е просто оръжие. За нас е две хиляди и петстотин години история. Носили сме го и сме убивали с него, когато сме били поданици на римляните. А сега го носим и убиваме с него като свободни мъже и жени.

— Какво точно искаш да кажеш? — обади се Кенеди. — И би ли го направила, без да държиш тази гнусотия в ръката си?

Диема остави ножа на масата до преписа на книгата на Толър.

— Предполагам, искам да кажа, че се придържаме към традициите. Промяната не е нещо, което ни се удава естествено и лесно. Вероятно Авра Шеколни се е интересувал от книгата на Толър още преди да напусне Гинат Дания. А може би не. Знаем обаче, че сега е вманиачен по нея. Толър е единственият му предшественик, религиозен човек, излязъл сам в света, отнасяйки на хората това, което смятал за велико послание.

— Е, и? — попита Кенеди.

— Шеколни вярва в това послание.

— Но Толър предрекъл края на света през седемнайсети век, а светът оцелял — обади се Ръш. — Да не би Шеколни да смята, че светът е свършил и всички живеем в Матрицата?

— Не разбираш — каза Диема.

Ръш се изчерви леко.

— Не, не разбирам. Точно това казах.

— Йохан Толър — заговори Диема с грижливия тон, запазен за глухи, чужденци и идиоти — казал, че светът ще свърши, след като всичките му пророчества се сбъднат.

— Тази част я схванах.

— Тогава какво би направил, ако искаше светът да свърши?

Ръш я погледна.

— Ако исках светът да свърши? — повтори той и прикова очи в нея.

Тилмън и Кенеди също се втренчиха в нея.

— Времето, посочено при сделката, настъпи — обясни Диема. — А после отмина. Господ не се появи сред нас. Но през толкова дълъг период са възможни грешки и недоразбиране. Не от страна на Святото име, а от наша страна. Сима, нашият Висш съвет, настояваше за търпение. Планът на Господ ще се изпълни, ако чакаме. Но Шеколни, който участваше в Съвета, не бе съгласен. Твърдеше, че Господ не иска от нас да чакаме. След три хиляди години времето ни настъпи. Но какво ще стане, зависи от нас. Ние трябва да действаме. А Господ вече ни е казал как да го направим.

— Чрез Йохан Толър — сети се Кенеди.

Диема сви рамене небрежно.

— А вие как мислите?

— И те правят точно това — зашеметена промълви Кенеди. — Сбъдват пророчествата, за да настъпи краят на света. Призовават Второто пришествие.

— А чудесата и знаците ще стават все по-зловещи и кървави — каза Диема. — Освен ако не ги спрете.

— Освен ако не ги спрем? — възнегодува Ръш. — Защо ние?

Диема посочи Кенеди, после Тилмън.

— Имах предвид тях — обясни тя. — А не теб, момче. Ти не си част от плана.

— А ние сме? — учуди се Кенеди.

— Момчето зададе логичен въпрос — изръмжа Тилмън, като се надигна. — Това си е ваша работа, а не наша. Нещо, което ти и хората ти сте изпуснали в нашия свят. Защо, в името на всичко, в което си готова да се закълнеш, идвате при мразени и презирани хора и ги молите да оправят вашата бъркотия?

Диема замълча и отново сви рамене. Този път жестът й казваше, че е представила аргументите си по случая и те могат да се възползват от тях или не.

— Вярно е, че искаме да сложим край на мрежата на Бер Лусим — каза тя. — Вярванията му са ерес и мерзост. Освен това той ни излага на риск. Прекалено на показ е. Кара хората да задават въпроси. И затова бях изпратена, и затова сега говоря с вас. А и залозите са по-високи за вас, отколкото за нас. Много хора загинаха вече. Но ако Бер Лусим стигне до последното пророчество, още повече ще умрат — каза Диема, като прикова очи в Кенеди. — Прочетете книгата. Толър говори за стотици хиляди, които ще бъдат пожертвани. Милиони хора. Не мога да повярвам, че искаш това да се случи.

— Но не това е причината да дойдеш при нас — отбеляза Кенеди. — Не ви пука колко хора ще умрат, стига да не са от вашите. Ние сме само добитък за вас. А залозите? Как точно биха могли да станат по-високи? Тайната е железен закон за вас. Всичко, което заплашва тази тайна, унищожавате веднага. А искате да повярваме, че тези маниаци, които вдигат толкова шум, са дребна работа за вас?

Диема стисна устни и присви очи.

— Лошо се изразих — каза тя търпеливо. — Разбира се, че ни засяга. Но има притча за пътешественик, нападнат от крадци, докато седи до огъня си през нощта. Той вади пръчка от огъня, за да се предпази от тях. После, когато пребива враговете си, хвърля пръчката обратно в пламъците.

— И ние сме пръчката? — извика Кенеди. — Адски мило. И много по-близо до истината. Но ти се издаде, когато говореше за смъртта на жената и децата й. Внезапно ти се наложи да отидеш до прозореца и да си поемеш дъх. Защо ти е толкова трудно да го кажеш?

— Какво да каже? — намеси се Тилмън. — Какво пропускам?

Диема ги изгледа за момент, после сведе очи към земята.

— Виждал си как се бият, Лио — каза Кенеди с груб, изпълнен с омраза глас.

Наистина мразеше това. Голямата неизречена лъжа, греха на пропуснатите думи. Мразеше всичко, което стои зад тях.

— Виждал си с каква лекота убиват.

— Да, виждал съм — потвърди Тилмън. — Също като теб.

— Но когато Диема преби двамата Предвестници, които се канеха да ме измъчват, ги остави живи. Пребити, кървящи, но живи. А и ти каза, че в склада… — Тя не довърши изречението.

— Същото нещо — съгласи се Тилмън.

Кенеди се наведе напред и доближи лице до Диема. Като порицана ученичка девойката остана със сведена глава.

— Не можеш да убиеш собствените си хора, нали? — попита Кенеди. — Вкарваш ни в играта, защото не можеш да свършиш работата сама. Има една заповед, която не можеш да нарушиш. Нямаш право да проливаш кръвта на благословените.

Драматичното положение продължи още няколко секунди.

— Отговори ми! — изкрещя Кенеди.

Диема най-после вдигна очи.

— Права си — призна тя смутено. — Има две заповеди, които не могат да бъдат нарушени. Наказанието за нарушаването им е изгнание завинаги. И едната от тях е… каквото ти каза. Не можем да свършим работата без вас. Можем да намерим Бер Лусим, можем да ви помогнем да го спрете, но…

Възцари се мълчание.

— Но трябва ние да натиснем спусъка — каза Тилмън.

Диема се изправи до него гордо, макар да бе една глава по-ниска. Вторачи се в Тилмън решително.

— Това е нещо естествено за теб — каза тя. — Говориш, че убиваме с лекота. Но ние убиваме, за да оцелеем. А ти си убивал за много по-дребни неща, например за пари.

Тилмън изглеждаше смутен от едва сдържаната ярост в гласа й. Той отвори уста да отговори, но Диема не беше свършила.

— Единственият въпрос е — изръмжа тя — дали искате да работите с мен и да използвате онова, което знам, или да ме зарежете и да действате сами. Казах ви за какво съм дошла. И макар да сте мои врагове, никога не съм се отнасяла с вас като с такива. Уважавах ви повече, отколкото вие мен.

По бузата й потече червена сълза, но тя не я избърса.

— Не — възрази Кенеди, — това не е единственият въпрос. Преди да реша дали мога да работя с теб, дали дори мога да стоя в същата стая с теб, искам отговор за нещо друго.

Момичето я изгледа мълчаливо.

— Какво те яде, Хедър? — попита Тилмън, който очевидно четеше по лицето й, че е нещо важно.

— Мислехме, че има само два вида емисари — каза Кенеди. — Войниците и майките. Но да предположим, че има и трети вид. Не точно бойци, а посредници. Хора с връзки и възможности, които се настаняват в адамитския свят и правят с пари онова, което Елохим вършат с ножовете си. Защитават Племето на Юда и обслужват интересите му.

— Защо мислиш така? — попита Диема тихо.

— Ами не знам. Защо например „Валидъс Тръст“ назначиха Емил Гасан да се разправя с кражбата на книгата на Толър от Райгейт Хаус? А после Гасан ме нае и се срещнах с теб и отидох при Лио. Нищо тук не е случайно, всичко е планирано. Някой ни подрежда като плочки от домино. Предвижда всеки наш ход, а парите от „Валидъс Тръст“ бяха първата плочка. Всичко друго последва от тях.

Диема не потвърди, нито отрече и никой друг не проговори. Всички седяха, вторачени в нея.

— Кажи ми, че не е станало така, Диема — настоя Кенеди. — Кажи ми, че не бяхме вербувани.

— Наричат се Нагодим — най-после каза Диема. — И работят точно по начина, който ти описа.

Кенеди бавно поклати глава. Мисълта, че бе манипулирана по този начин, я изпълни с възмущение и облекчение. Възмущение, защото я движеха като пионка в сложна игра. Облекчение, защото я движеше обикновен мъж или жена, а не Немезида19 или Господ.

Но пък двама души бяха загинали заради тези манипулации. Господи, те вероятно стояха и зад удобния инфаркт, повалил предшественика на Емил Гасан. Рано или късно трябваше да има възмездие. Кенеди каза това на момичето с поглед. А за да наруши напрегнатата тишина, рече на глас:

— Не си спечелила доверието ми. Все още мисля, че твоите хора са отрова, но това трябва да бъде спряно. Затова смятам, че трябва да работим заедно.

— Съгласен съм — присъедини се Тилмън. — И имам същите задръжки. Ще обединим сили, докато свършим онова, което трябва да се свърши. Но не отиваме по-нататък. Не даваме обещания.

— Аз имам ли право на глас? — обади се Ръш.

Кенеди се вгледа в лицето му. Предполагаше какво изпитва младежът. Сигурното съвпадаше поне малко с онова, което тя бе почувствала, докато беше безпомощна в ръцете на Самал и Абидос. Разликата бе в това, че никой не й беше предложил да се сдобри с двамата си нападатели. Ако залозите не бяха толкова високи, тя щеше да е готова да даде на Ръш право на вето. Но сега…

— Гласувам „Да“ — каза той, без да изчака отговора й. — За мен не е проблем, в случай че някой се чуди.

Той си наля чаша от водата, която никой не беше докоснал, и я изпи.

Всички в стаята бяха единодушни, че се налага да забравят за конфронтацията. Диема се отпусна и въздъхна дълбоко.

Ръш се протегна към сиката, за да я разгледа отблизо. Диема стисна китката му. С другата си ръка взе ножа от пръстите му и го плъзна обратно в канията под ризата си.

— Острието е отровно — каза му тя спокойно. — Ако го хванеш по погрешния начин, вероятно ще умреш.

Гледайки червената струйка по бузата на Диема, Кенеди си помисли, че думите й се отнасят не само за ножа, но и за самата нея.

47.

Разговорът течеше оживено около Ръш. Той се опитваше да внимава, но премеждията през последните два дни — сблъсъкът с Алекс Уелс и раняването на професор Гасан, разпитът му и отвличането от страшното момиче, пътуването дотук овързан в задната част на пощенски ван — го бяха зашеметили. Той откри, че се унася от време на време и пропуска връзката между изреченията и идеите или просто не може да ги осмисли.

Продължи да се връща към единствения път, когато Диема наистина го беше наранила. Тя имаше опит в разпитите и през повечето време успяваше да му измъкне истината само с думи. Изглежда бездруго знаеше почти всичко, така че той просто трябваше да се съгласи с няколко неща — че знае коя е тя, кои са приятелите й и каква е целта й.

Но когато го попита откъде е дошла, а той отговори, че не знае, тя хвана ръката му и прегъна китката му назад по някакъв сложен начин. Болката беше кошмарна и Ръш се ужаси, че китката му ще се прекърши.

— Гинат Дания — каза Диема. — Къде е?

— Не знам! — извика той, после се сви и заскимтя. — Не знам, не знам, не знам! Никога не съм чувал за това място. О, господи, моля те.

Нощта беше блато от страх и срам, но онзи момент изпъкваше ясно. Ръш не спираше да го преживява отново и отново. Точно затова бе гласувал с „да“, макар да знаеше, че гласът му не бе особено важен. Трябваше да докаже, че не се страхува от Диема. Беше добре да я мрази, но не и да се страхува от нея. Разликата имаше огромно значение за него.

А те все още говореха. Кенеди оспорваше онова, с което трябваше да се съгласят.

— Лио е войник, а ти си… каквото си. Но аз не се занимавам с това. Да, убивала съм хора, но само при полицейски задачи. Не мога да участвам в нападения, и засади или екзекуции. Вероятно дори не мога да гледам подобни неща.

— Изучавах те — каза прямо Диема. — Мисля, че грешиш. Все пак не съм сигурна какво можеш да направиш и какво не. Но това е без значение. Те са прекалено много на брой, за да се борим с тях по този начин. Трябва да измислим нещо друго.

После заговориха за двамата мъже — боеца Бер Лусим и свещеника Шеколни. За силните и слабите им страни според Куутма и според личните наблюдения на момичето. Ръш отново се унесе, пропускайки част от разговора.

— … проследих Бер Лусим до обезопасени къщи в три различни града — говореше Диема. — Берлин, Токио, Сантяго. Смятам, че имат бази и в Лос Анджелис и Лондон. Но доколкото знаем, нито едно от тези места не е основната им база.

— Същият е проблемът и с документацията, която видях в склада — отговори Тилмън. — Разпращат стока къде ли не. Сингапур. Тулуза. Ню Йорк. Будапеща. Няма откъде да знаем дали някое от тези места е база или дистрибуторски център. Те извършват единични терористични актове в дузина различни страни. Бер Лусим може да надзирава цялата програма от някое от тези места или пък от съвсем различно.

— Будапеща — обади се Ръш.

Разбра, че го изрича, защото чу гласа си, който прозвуча странно като на запис.

Другите трима се вторачиха в него.

— Имаш мнение по въпроса? — попита го Тилмън.

Ръш премигна няколко пъти, защото не виждаше ясно.

— Будапеща е — повтори той. — Така мисля.

Откри, че погледът му е привлечен от момичето, чиито тъмни очи и бледо лице внезапно му напомниха за фотографски негатив или рентгенова снимка, сякаш Диема принадлежеше на друг свят, противоположен на неговия.

— Спомена, че Шеколни е вманиачен по Йохан Толър — промърмори Ръш. — Също и че хората ви винаги следват традициите. Придържай се към онова, което знаеш.

— Да? — попита Диема. — И какво общо имат тези неща?

Ръш шокирано осъзна, че той е единственият, който знае това. Зарови се в преписа на книгата, докато намери снимката на скалата и града в подножието й. И латинският надпис. Показа ги на останалите.

— Това е хълмът Гелерт в Будапеща — каза той, като посочи малка група сгради. — Градът е Буда. Или поне е от страната на Буда на реката. Ходих веднъж там на почивка.

В този момент Ръш осъзна, че не е напълно сигурен, но продължи:

— Толър е сложил този образ на заглавната страница на книгата си. И може би изразът „Идвам от корема на чудовището“ наистина се отнася за него. Той просто ни обяснява произхода си.

— Будапеща — повтори Тилмън. — Но къде ни води това?

Диема бе застинала и оглеждаше ръцете си, които бяха отпуснати в скута й.

— Не само Будапеща — отговори Ръш и посочи отново снимката. — Точно тук. Хълмът Гелерт. Той е кух. Ходих на обиколка по Дунава, затова го знам. В хълма има огромна пещера, която модерният град използва за резервоар. Мисля, че е възможно Племето на Юда да е живяло там през седемнайсети век. Будапеща е била част от Османската империя тогава, така че придвижването е било истинско предизвикателство, но пък може да е улеснило Толър да избяга от своите хора и да не бъде последван.

— Има ли нещо вярно в това? — обърна се Кенеди към Диема. — Там ли е живяло племето ти преди триста години?

Девойката продължи да разглежда ръцете си съсредоточено.

— Казах ви, че има две заповеди, които не могат да бъдат нарушени — тихо отвърна тя. — Сега знаете и двете.

— Звучи логично — кимна Кенеди. — Значи, ако Шеколни смята Толър за великия пророк…

— … може да иска да се завърне при източника — довърши Тилмън вместо нея. — Но това ни налага да претърсим цял град. Може да отнеме много време, ако трябва да ходим от къща на къща.

— Нашите Елохим могат да го направят — обади се Диема.

Очевидно вече не бяха в забранена зона и тя можеше да говори свободно.

— Можем да получим достъп до записите от сателитите и охранителните камери, за да определим маршрута на всички камиони с логото на „Скоростен превоз“. Ще узнаем всеки адрес, на който камионът отива. Би трябвало да разполагаме с информацията след няколко часа или дни.

— Но те няма да доставят оръжия в главната си квартира — възрази Тилмън. — Това, което търсим, е генералният щаб. Мястото, където се взимат решенията. Арсеналите почти сигурно са някъде другаде.

— За всеки случай ще претърсим — каза Диема. — Ако главната квартира се окаже празна, не губим нищо. Освен това ще наблюдаваме комуникациите им. Разполагаме с дълъг списък телефонни номера, свързани с хората на Бер Лусим. В някои сме напълно убедени, други са твърде вероятни. И можем да проследим обаждания от всички тях до града.

— Чудесно — кимна Тилмън. — Но все пак става дума за време. Те действат неуморно по списъка на Толър. Щом стигнат до края, може да загинат един милион души. Трябва да ги намерим, преди това да се случи.

Кенеди започна да изброява на пръсти:

— Ако продължат да действат със сегашната скорост, смятам, че разполагаме с не повече от четири дни — каза тя.

Всички замълчаха за момент, докато осмисляха думите й. Будапеща беше огромна купа сено, а четири дни — крайно недостатъчни. Кенеди намери Алекс Уелс за почти толкова време, а трябваше да претърси само една сграда.

— Трябва ни резервен план — отсъди Тилмън. — Момиче, хората ти непременно трябва да се заемат с това. Но ние няма да седим и да чакаме, докато те работят.

— По-добро предложение ли имаш? — попита Диема, като го изгледа с присвити очи.

— Аз имам — отговори Кенеди.

Всички се втренчиха в нея с очакване.

— Мисля, че можем да ги накараме да дойдат при нас.