Децата на Юда

64.

Манхатън се простира отвъд острова, чието име носи, като навлиза доста навътре в сушата. Но на самия остров, ако продължиш на север, тъкмо преди да стигнеш до река Харлем, се озоваваш в Инууд.

Това е почти шизофреничен квартал, всеки ще го потвърди, но има спорове къде точно минава разделителната черта. Някои смятат, че е от изток на запад, там, където Бродуей го разделя на Ийст Сайд, пълен най-вече с доминикански семейства, и на по-малкия и бохемски Уест Сайд, населен от художници, писатели и музиканти. Според други основното различие е по оста горе-долу. Инууд или е първият ти пристан в морето на манхатънските недвижими имоти с перспективата да потеглиш на юг, щом натрупаш състояние, или лебедовата ти песен, преди да се отправиш към Куинс или Бруклин.

Но има и трета разлика, за която населението на Инууд дори не подозира: между онези, които живеят над земята, и тези под нея. Защото от парка „Айшам“ на север до Джордж Хил на юг, от Десето авеню до Пейсън, от десет до двеста и петдесет метра под земята под Инууд е днешната Гинат Дания, вечно странстващият дом на Племето на Юда.

В това пространство, чиято обща площ по всички нива е близо хиляда и триста квадратни километра, цялото население на племето живее, работи, мечтае и умира. Шест многоетажни блока на повърхността, собственост на Елохим, са перископите и охранителните им кули, но по-голямата част от населението никога не посещава надземните постройки. Хората са свикнали с живота под земята до такава степен, че „подземие“ вече не означава нищо за тях.

Гинат Дания, райската градина, от която останалата част от човечеството е била прогонена отдавна, е мястото, където те живеят.

И сега Куутма се завръщаше в Гинат Дания, за да я защити. Докато се приземи в Нюарк и мине през митницата, стана единайсет и девет минути сутринта. Тъй като Източното стандартно време е пет часа преди Гринуичкото, това означаваше, че остават седем часа и петдесет и една минути. Нулевият час щеше да е седем вечерта. Куутма вече бе дал заповеди на Предвестниците си, докато пътуваше по улиците на Ню Джърси, и първите Елохим бяха мобилизирани и излизаха навън по времето, когато той стигна до Манхатън и слезе в дома си.

Първата и най-важна задача бе да запечатат и обезопасят границите. Куутма нареди улиците около хотел „Тейър“, авеню „Нейгъл“ и по източните краища на Инууд Хил Парк да бъдат подкопани така, че да започнат да се сриват. Нюйоркските власти веднага ги затвориха за ремонт и насочиха движението по моста към Юнивърсити Хайтс. Очевидно колите все още можеха да се движат из острова, но ако Бер Лусим пренасяше отровата си в камиони, те нямаше да могат да влязат директно в територията, под която лежеше Гинат Дания.

Така потенциалните рискове оставаха въздухът и водата. Елохим бяха изпратени да прегледат всички познати частни летища около града, търсейки най-вече леки самолети, достатъчно малки, за да бъдат освободени от федерални инспекции. Сателитните снимки бяха проверени, за да бъдат открити възможни писти, чието местонахождение е замаскирано.

Колкото до водата, пристанищните складове бяха непрестанно претърсвани, както и корабите по реката. Фабриката, в която Бер Лусим бе извлякъл и преработил отровата, вече бе идентифицирана от сателитните снимки, показващи как червените камиони на „Скоростен превоз“ изпълняват доставката преди повече от месец. Но очевидно мястото бе изоставено от доста време. Сега там нямаше нищо освен индустриални отпадъци, чували с химикали и стотина килограма необработен рицин. Местоположението на фабриката бе добре пресметната обида: тя беше в Марбъл Хил и гледаше през река Харлем към северната част на Манхатън. Бер Лусим, когото бяха издирвали из целия свят, бе сътворил оръжието си за масово унищожение съвсем близо до Гинат Дания.

Издирването на Предвестниците бе затруднено от факта, че нямаха представа какво точно е оръжието и как изглежда. Но все пак те можеха да изключат някои възможности и да се съсредоточат върху по-вероятните. Рицинът доста трудно се превръща в оръжие. Макар и силно отровен, той е най-ефективен в твърдо състояние, или като сачма, или като покритие на куршум. Количеството, необходимо за убийството на милион души, се измерваше в тонове, а всяка от жертвите трябваше да е изложена пряко на отровата — действието й не можеше да бъде предадено от човек на човек.

Всички тези фактори им помагаха, но и Бер Лусим ги знаеше и бе избрал рицина пред всички други отрови като сарин, ботулин или антракс, които можеха да са по-удобни или по-ефикасни. Следователно имаше план как да разпространи отровата из града, или поне в достатъчно голяма част от града, за да убие милион от жителите му.

Дали наистина щеше да нападне и Гинат Дания? Мисълта беше кошмарна, но и логична. Шеколни вярваше пламенно в божественото вдъхновение на Йохан Толър, който описваше в книгата си как Господ е избрал подходящите за спасение. И кого друг да избере, ако не Племето на Юда? И къде другаде тогава би могло да се разрази окончателното зверство?

Това означаваше, че Гинат Дания е под обсада, всичките й входове и изходи охранявани и подсилени, а всичките й Предвестници отговаряха директно на Куутма, който непрестанно изпращаше заповеди и указания от покоите си.

Или почти всички Предвестници.

Идвайки от малко търговско летище цял час след Куутма поради усложненията при транспортиране на един от пътниците, бронирана камионетка с логото на известна охранителна фирма също пътуваше към Манхатън. В нея се намираше малката група, предадена на заповедите на Диема. Състоеше се от самата Диема, Деш Нахир, двете телохранителки на Куутма, Алус и Тария, и тримата адамити. Тилмън. Кенеди. Ръш.

Куутма се намръщи, щом се сети за тях. Споменът за последния час в Будапеща все още го притесняваше. Беше изслушал Диема — дължеше й го. Но далеч не бе убеден, че е взел правилното решение.

— Имам нужда и тримата да дойдат с мен — беше му казала Диема. — Разбираш го, Танану, нали? Причината да ме изпратиш при тях не бе само защото те могат да убиват там, където ние нямаме право. А и защото виждат нещата по различен начин от нас и се нуждаем от способностите им. С тяхна помощ стигнах дотук. Глупаво ще е сега да се откажем от помощта им, тъй като все още се нуждаем от нея. Позволи им да дойдат с нас в Ню Йорк.

Нахир изсумтя отвратено.

— Не си ли съгласен, Нахир?

— Няма логика, Танану. Ако се нуждаеш от идеите им, говори с тях по телефона или възложи на мен да говоря от твое име. Не е необходимо да те придружават. Дори така ще е по-добре, защото Тилмън вероятно е прекалено слаб, за да бъде местен. Рискуваш да го убиеш по време на пътуването, което Диема Бейт Евром със сигурност не би искала, след като той е толкова ценен.

— Не можем да предвидим какво ще намерим и от какво ще се нуждаем — възрази Диема. — Вероятно ще се нуждаем от Тилмън, независимо колко е слаб. Не става дума за опазване на доброто му здраве, а да го държим там, където може да свърши работа.

— И с Кенеди ли е същото? — попита Куутма.

— Да, точно така.

— А момчето?

Диема не отговори, което само по себе си беше отговор.

— Много добре — реши Куутма. — Ще вземем неверницата. А също и Тилмън, макар да ми е трудно да повярвам, че ще успеем да го използваме по начина, който предлагаш. Но момчето ще остане тук. А след като заминем, Нахир може да се освободи от него както реши.

Диема се напрегна, сякаш се подготвяше за физическо усилие.

— Бенджамин Ръш е бащата на детето ми — каза тя, — което още не е родено.

Шокът на Куутма бе не по-малък от този на Нахир, но за разлика от него, той успя да го прикрие.

Нахир обаче извика отвратено. Пристъпи към нея с вдигната ръка, сякаш възнамеряваше да я удари. Тя зае бойна поза, готова да се защити.

— Какво е това? — студено я попита Куутма. — Какво ми казваш? Ти не си Келим, а Елохим.

— Сега съм и двете — отвърна тя.

— Сега си курва! — изрева Нахир. — Мръсна курва!

Диема го изгледа с ледено презрение.

— Трябва да научиш някои нови ругатни, Деш Нахир. Да разнообразиш репертоара си. Ужасно ще е да си останеш тъпак.

— Деш Нахир направи логично предположение — намеси се Куутма ядосано. — Ако греши, обясни ми защо. Как се случи това?

Диема го погледна в очите.

— Случи се по следния начин, Танану — започна тя. — Отдадох се на момчето, за да спечеля доверието му, а чрез него и доверието на Хедър Кенеди. Беше част от мисията ми. Не изпитах удоволствие, но и не се поколебах. Други Елохим са вършили същото безброй пъти. Но обърках броенето на дните и забременях. Очевидно аз съм си виновна.

— Виновна? — изпищя Нахир. — Такова безчестие…

Куутма му направи знак да замълчи.

— Продължавай — каза той на Диема.

— Бях изправена пред труден избор — каза тя. — Можех да прекратя бременността. Това нямаше да е срамно. Но утробите на дъщерите на племето са порталите, през които Благословените влизат в света. Реших да родя бебето, ако мога да го износя. А след като взех това решение, се превърнах и в Келим, а Бен Ръш — в моя партньор, в мъжа, чието семе трябва да бъде посадено в мен. Три пъти, както постановяват законите.

— Законите не покриват това! — извика Нахир. — Законите дори не говорят за това!

— Това е случай без прецедент — отбеляза Куутма.

— Не, по-скоро е гадна мерзост!

Диема бе изложила случая си и зачака със сведена глава присъдата на Куутма.

За първи път откак бе влязъл в ролята на командир, Куутма се почувства объркан.

— Доведете ми момчето — каза той накрая.

Нахир се обърна към най-близките Елохим, но Алус и Тария, телохранителките на Куутма, вече бяха излезли от стаята.

— Не му казвай нищо — нареди Куутма на Диема. — Аз лично ще го разпитам.

След няколко секунди жените се върнаха заедно с Бен Ръш. Той изгледа Диема разтревожено, но тя отмести очи настрани. После погледна Нахир, който се вторачи в него като чудовище в пантомима.

— Дръж си очите върху мен — рязко му заповяда Куутма и Ръш се подчини стреснато. — Ако е станало нещо между теб и сестра ни, разкажи ни как. Само честността ще те спаси. Лъжата те осъжда на смърт, а унищожава нея. Говори.

Момчето се забави доста преди да отговори, а тъй като бе адамит, когато най-после отвори уста, изрече лъжа.

— Не съм я докосвал — каза Ръш и отново хвърли бърз поглед на Диема.

— Гледай в мен — изръмжа Куутма. — Само в мен. Значи не е имало физически контакт? Тя е чиста? Не е омърсена от теб?

Ръш очевидно бе ужасен. Вероятно загря какво е заложено тук и колко близо е до смъртта.

— Аз… ами… аз опитах да я сваля — заекна той. — Мислех, че мога да имам шанс. Затова… да. Всичко, което се случи, бе моя вина. Но не беше много. Тя… Диема не беше заинтересувана. Удари ме по главата и толкова.

Куутма се протегна и стисна лицето на момчето в огромната си ръка.

— Твърдиш, че не си лягал с нея?

— Не — промърмори Ръш. — Искам да кажа, да. Това казвам.

— Значи, ако тя е бременна, детето не може да е твое?

Изражението на момчето му даде отговора, от който се нуждаеше. Учудването, страхът и объркването не можеха да бъдат изиграни.

— Танану, умолявам те — обади се Нахир с дрезгав глас. — Убий адамитите още сега и да приключим с тях. И тримата. Не печелим нищо от това унизително съюзничество.

Куутма пусна момчето и махна с ръка. Алус и Тария отведоха Ръш, като този път се отнасяха с него доста по-грубо от преди.

Лицето на Нахир вече беше така прозрачно като това на момчето. Всичките му чувства към Диема, надеждите му и мъката можеха да бъдат разчетени лесно.

— Няма да се произнеса — обърна се Куутма към Диема. — Не още. Времето ни притиска. Диема, ще ти позволя да доведеш адамитската си менажерия в Ню Йорк и ще гарантирам безопасността им, докато се справим със заплахата. След това ще поговорим по-сериозно по въпроса. Засега забравяме за този проблем.

Но Нахир не беше приключил. Цялото му тяло трепереше и той излая официалното проклятие, което го превръщаше в обвинител на Диема.

— Сигурен ли си, че искаш това? — попита го Куутма.

Нахир не отговори. Нямаше какво повече да каже.

— Ти ще се върнеш с нас — нареди му Куутма. — Уреди пътуването.

Сега Куутма се замисли за решението си, седнал сам в покоите си, докато в града около него Предвестниците се движеха сред адамитите и плетяха невидимата си мрежа. Със сигурност толкова много Елохим на едно място не бяха виждани никога преди, още от времето на смъртта на Христос. Може би Бер Лусим беше прав и наистина предстоеше краят на света.

Или пък просто той остаряваше.

Само старците, преминали разцвета си, се съмняваха в собствените си решения. А той не се съмняваше какво цели Диема. Тя бе избрала метод на действие, вероятно единствения възможен метод, който щеше да изведе Тилмън, Кенеди и момчето от Будапеща живи, защото логично беше заключила, че ако ги остави в ръцете на Нахир, ще ги осъди на смърт. Затова бе показала, че Тилмън и вълчицата все още са ценни живи, а после бе дала на момчето временния, но обвързващ статут на външен баща.

Беше хитро, но и доста тревожно, че протежето му, агентката му, почти негова дъщеря, бе изхабила толкова усилия за подобен резултат. Сякаш бе загубила присъщото за Елохим безразличие към адамитските животи. Сякаш бе забравила изведнъж правилата, която я ръководеха.

Но пък не беше внезапно, поправи се той. Започна се с момчето, което беше убила, и неспособността й да забрави за смъртта му. Предупредителните знаци си бяха там още от самото начало. Куутма знаеше, че е прав да върне Нахир в Гинат Дания. Ако преживееха всичко това, Сима щеше да изслуша обвиненията му срещу Диема и да се произнесе. Това щеше да означава изгнание или самоубийство за единия от тях. И трябваше да се свърши колкото се може по-бързо. Не можеха да оставят раната да загнои.

Но да вкара Нахир в екипа на Диема, да ги принуди да работят заедно, това бе ненужна жестокост. И тя показа на Куутма собствения му провал. Беше вложил прекалено много вяра в момичето, бе го допуснал твърде близо до себе си, а сега изпитваше тъга и гняв, когато трябваше да се отдаде изцяло на ролята си на Куутма, а собствените му емоции да бъдат потиснати от праведността.

Никога не беше имал семейство. Жените, които познаваше, никога не му се струваха истински, за разлика от призванието и живота му в служба на племето, и ги бе оставял да си отидат, без да изпита мъка или чувство за загуба. И сега за първи път откри, че размишлява върху онова, което Тилмън бе загубил. А после за онова, което Тилмън бе унищожил със собствените си ръце. Невъзможно бе да си представиш двама мъже, водили по-различен живот от тях двамата. Личният егоистичен кръстоносен поход на адамита срещу неговия посветен на обществото живот и неуморните му саможертви.

Куутма знаеше, че това, което чувства, и повърхностните сравнения не смекчават истината. Ревността на Нахир, толкова неприкрита и неприлична, му позволи да види своята собствена, но не му подсказа какво да направи по въпроса. Може би пък щеше да извади късмет и решението да дойде от само себе си.

Може би светът щеше да свърши.

65.

На пет километра от Манхатън, в каросерията на камионетка, фучаща с висока скорост, Кенеди се държеше здраво за напречната пръчка и се опитваше да не мисли за положението, в което се намираха.

Ръш бе потънал в мрачно самосъжаление. Двете Елохим, Алус и Тария, седяха неподвижно и изглеждаха равнодушни към околните, но Кенеди усещаше силното им присъствие. Тилмън беше буден, но немощен, завързан с каиши към пейка в предната част на камионетката, така че непрестанното друсане да не го запрати на пода. Все още имаше опасност раните му да се отворят и Кенеди виждаше по съсредоточеното му изпотено лице какви усилия му струваха опитите да не припадне всеки път, щом ги раздруса неравна отсечка от пътя. Диема седеше на няколко стъпки от него в ъгъла и наблюдаваше баща си замислено. Нахир наблюдаваше всички така, както котка дебне пред миша дупка.

Пътуването от Унгария не й остави време да поговори с Тилмън или Ръш. Беше хаотично безкрайно мъчение, което започна с рисковано препускане по тесни претъпкани улици към словашката граница. После нощен полет от частно летище близо до Подлужани, което се оказа не истинско летище, а само тясна писта от пресен асфалт, насипан върху трева и плевели и изгладен с градински валяци. Докато вървяха към самолета, краката им едва се отлепяха от още влажната му повърхност и шумно жвакаха.

В самолета бяха изтръгнали редица седалки и бяха приспособили тази зад тях във временна носилка, закрепяйки ранения с колани и широки лепенки. Той често губеше съзнание, тъй като лекарят Елохим очевидно предпочиташе режим с болкоуспокоителни, които действаха като химически чук. Но в един от кратките периоди, когато Тилмън бе в съзнание, Кенеди поне успя да го попита как се чувства.

— Чудесно — отговори той лаконично. — Добре съм, Хедър. Боли ме само когато се смея.

— Тя ни предаде, Лио — каза му Кенеди, като се наведе към него, за да прошепне в ухото му. — След като ти падна на хълма Гелерт, тя ни заведе у дома да се запознаем с роднините. И сега те ръководят шоуто. И нас.

Тилмън се усмихна накриво.

— Аз съм неин роднина — каза той.

Това стресна и ужаси Кенеди, която си помисли, че може би се бе издала по някакъв начин.

— Знаеше го?

— Да, знаех. И затова последвах сигнала й на хълма. Знаех, че и ти може да си в опасност. Също и момчето. Но чух… стрелба, експлозии около нея. Не можех да я оставя там. Съжалявам, че оставих вас двамата да се справяте сами.

— Не съжалявай — промърмори Кенеди. — Откъде знаеш, Лио? Какво казах?

Той поклати глава бавно.

— Нищо. Е, в „Гълъбарника“ спомена, че си дошла при мен едва след като си се запознала с Диема. Не каза, че е заради запознанството, но това бе очевидната причина.

— Мамка му — изруга Кенеди мрачно.

— Бездруго щях да разбера. Тя прилича невероятно много на майка си.

— Мисля, че приликата е само външна.

Кенеди трябваше да изрече следващите си думи, независимо колко щеше да го нарани. В противен случай раната щеше да е много по-страшна по-късно.

— Не й пука за никого от нас. Накара ги да забият игла в сърцето ти, за да те събудят и да могат да те разпитат.

Тилмън се намръщи от болка, но Кенеди не знаеше дали от раните или думите й.

— Добре — каза той.

— Добре ли?

— Тя не прави разлика между мен и Адам, а благодарение на възпитанието си смята Адам за лайно. Милион мъртви, Хедър. Това предстои да се случи. Диема играе с картите, които са й дадени, и искам тя да прави точно това. Аз самият бих го направил.

Разговорът им приключи тогава, защото вече кацаха. Диема внезапно се бе появила до тях, за да им го съобщи, и нямаше начин да разберат откога ги слуша.

За Кенеди все още бе загадка как бяха влезли в Съединените щати. Вероятно не беше официално. Самолетът трябваше да мине митническа проверка, разбира се, но никой не провери съдържанието му, нито паспортите им, имиграционните процедури не бяха спазени. Кенеди предположи, че са се приземили на отдалечено поле, използвано най-вече от търговци на дрога, а Племето на Юда се бе възползвало от мрежата си от подкупи, тайни канали и полупрофесионални връзки. Що се отнася до щатската митница, всички те представляваха товар. Който и да беше прибрал рушвета, не се интересуваше дали бяха секструженици, терористи или свенливи рок звезди.

И затова на нито един етап от процедурите не получиха възможност да се откъснат от Предвестниците и да поискат убежище. Действаха според условията на Диема и бяха изложени на нейната милост още след битката на хълма Гелерт. Бяха попаднали в откачен свят, успореден, но напълно отделен от техния. А сега съдбата им беше в ръцете на луди и на хлапета.

Беше малко след девет във влажната и слънчева неделна сутрин, което означаваше, че до Армагедон остават десет часа.

Камионът зави рязко и се заклати като лодка в прилив. Една от телохранителките на Куутма, според Кенеди беше Алус, заговори бързо на другата, която шофираше. И двете се бяха преоблекли в униформите на охранителна фирма, в случай че някой спре камионетката. Всички други получиха нови дрехи, когато напуснаха Будапеща, и сега бяха издокарани небрежно-елегантно и не привличаха вниманието. Само Тилмън приличаше на ходещ мъртвец, а лицето на Ръш бе покрито с шевове.

— Къде сме? — попита Диема Алус.

— Хе вутех — отговори жената кратко. — Тунелът.

Диема погледна Кенеди и Тилмън, но пренебрегна Ръш.

— Стигнахме до тунела „Линкълн“ — съобщи им тя. — Влизаме в Манхатън. Трябва да решим къде да отидем най-напред.

— Фабриката — промърмори Тилмън неясно. — В Бронкс. Там, където Лусим е преработил рицина. Искам да я видя.

— Тя вече е претърсена от хората ни — обади се Алус. — Няма да откриеш нищо, пропуснато от тях.

Той реши да не губи енергия, за да спори с нея, и Кенеди знаеше защо. Девойката все още отговаряше за операцията и важен беше нейният глас.

Диема каза нещо, което прозвуча само като една дума, на Алус, а тя заговори през рамо с Тария.

— Това е глупаво — каза Нахир с нисък свиреп глас. — Загуба на време. Всички други претърсват северния край на острова.

— Виждаш ли смисъл в това и ние да правим същото като останалите? — попита го Тилмън.

Диема каза нещо бързо на арамейски на Нахир и той замълча. Значи тя се доверяваше на инстинкта на Лио. Също като Кенеди. Всеки се нуждае от скала, за която да се хване по време на наводнение.

Нямаше какво да правят, докато минат през претовареното движение до Бронкс. Кенеди се приближи до Ръш, който все още бе потънал в мрачните си мисли, и сложи ръка на рамото му.

Той я погледна изморено.

— Държиш ли се? — попита го тя.

— Добре съм — отговори той и дори опита да се усмихне.

— Не мисля, че някой от нас е добре, Ръш. Но не си казал и дума, откак напуснахме Будапеща. Случи ли се нещо там?

— Много неща се случиха там.

— Вярно е — потвърди Кенеди. — Но ти се справи чудесно. Изправи се срещу опитен убиец и оживя, а това е едно на нула за нас. Няма да ти се наложи да го правиш отново, ако това те тревожи. Разберем ли къде Бер Лусим ще нанесе удара си, хората на Куутма ще се задействат, а не ние.

— Не е това — каза Ръш. — Аз…

Той затърси подходящите думи. Кенеди осъзна, че Нахир ги наблюдава от другата страна на тясното пространство, и се премести, за да блокира гледката му. Звукът от движението и тракането на дизеловия двигател на камионетката щяха да заглушат думите им.

— Какво? — попита тя.

— Диема има проблеми с хората си — отговори Ръш. — Мисля, че е заради мен.

Мисълта, че той може да се тревожи за момичето, въобще не бе хрумвала на Кенеди и тя се обърка.

— Какво? — попита тъпо.

— Заради нещо, което се случи в обезопасената къща. Мисля, че тя май е арестувана или нещо подобно. Онова лайно там, Нахир, й крещеше, а после страшният плешив тип заговори и каза, че щял да издаде присъда.

— Каква присъда? Имаш ли представа?

Той поклати глава.

— Ще ми се да не бях идвал тук — промърмори той тъжно. — Не помогнах с абсолютно нищо. Не знам защо си въобразявах, че мога да помогна. Само прецаках нещата.

— Не си експерт в това, което правим в момента — нежно го утеши Кенеди. — Нито пък аз.

Той прикова очи в нейните.

— Хедър, аз не съм експерт в нито едно отношение.

Тя извади преписа от книгата на Толър и му го подаде.

— Не е вярно — възрази тя. — Ние с теб сме детективи, Бен. И затова те имат нужда от нас.

Камионетката най-после спря и Тария отключи и отвори задните врати отвътре. Излязоха на слънце за първи път от два часа. Тария и Алус помогнаха на Тилмън да слезе с изненадваща нежност и внимание.

Кенеди си напомни, че със същата лекота щяха да прережат гърлото му, ако получеха заповед. Човек трябваше да е нащрек с тези типове.

С всекиго от тях.

Фабриката представляваше само вехта черупка. Повечето й прозорци бяха разбити или заковани с дъски, а стените — украсени с графити. Издигаше се на напукана и начупена от плевели асфалтирана площ. По первазите на високите прозорци се виждаха гълъбови гнезда, а по стените — дупки с изпадали тухли. Видяха голям надпис, омазан от птичи курешки. Думите „Желязо и стомана Парнас“ бяха изписани на фона на планина като в логото на „Парамаунт“.

Отвъд увисналата телена ограда водите на река Харлем се плискаха в бетонен кей, на който стоеше древно канапе, мухлясало и миризливо. До него се виждаше купчина празни бирени бутилки и кутии с логото на „Макдоналдс“. По-далеч назад, доминиращи над всичко, се издигаха небостъргачите на Манхатън — страната на млякото и меда, точно от другата страна на реката.

Един от Предвестниците на Куутма, който изглеждаше на възрастта на Диема или около година по-стар, стоеше и ги чакаше до портала на фабриката. Беше облечен в съдрани джинси и избеляла тениска. Застана мирно, когато Диема се приближи към него, и я поздрави със знака на примката. Очевидно двамата се познаваха.

— Разийл — каза тя.

Той се изчерви от удоволствие, че го е познала.

— Готов съм да ти служа, сестро — отвърна.

После тръгна след нея, без да каже и дума повече. Останалите, с изключение на шофьора, я последваха в сградата. Тилмън, облегнат на двете телохранителки на Куутма, вървеше най-отзад.

— Къде са варелите? — попита той. — Бих искал да ги видя.

Разийл погледна Диема, която кимна.

— Изпълни молбата му.

Разийл ги поведе към огромно помещение, което заемаше по-голямата част от вътрешността на фабриката. Таванът очевидно беше долната част на покрива на постройката, укрепен с масивни стоманени греди, по които висяха кабели. Под него летяха гълъби и всичко наоколо бе изцапано от тях. Плясъкът на крилата им напомни на Кенеди за велосипеда, който имаше на седем годинки. Беше сложила карти в спиците на задното му колело и звукът, който издаваше, когато го караше, беше същият като от уплашените гълъби.

В средата на помещението, явно много по-нови от всичко останало, но също вече оплескани с курешки, стояха седем гигантски варела. Бяха от жълта пластмаса и стигаха до рамото на Кенеди. Във всеки имаше около два сантиметра гъста зелена утайка.

— Дайте ми малко от това — каза Тилмън. — Но не го докосвайте с ръце.

Тария намери дървена пръчка, която използва като лъжица, и загреба малко от утайката. Поднесе я към Тилмън, който се облегна на бетонна колона, преди да поеме пръчката и да подуши мазната течност.

— Това ли е отровата? — попита го Кенеди.

— Не, прекалено е мокра — отговори Тилмън. — Това е само калъп. Хората на Бер Лусим са смачкали зърната тук, извлекли са маслото, а после са филтрирали утайката няколко пъти. И е трябвало да утаят рицина, а това е двуетапен процес. Търсим стая с много широки и плоски тави в нея.

— И защо я търсим? — саркастично попита Нахир.

Диема го пренебрегна и излая бърза команда. Разийл и ангелите на Куутма направиха знака на примката и се задействаха. Нахир остана на мястото си.

— Дадох заповед. Добре е да я изпълниш — каза му Диема.

Тонът й беше мек, но очите — присвити. Нахир задържа погледа й за миг, после се включи в търсенето.

Диема остана с тримата англичани и се обърна към Тилмън.

— Виждал ли си подобно място преди? — попита го тя.

— Два пъти — отговори той, като вдигна ръка и изброи на пръсти. — Първият път в Афганистан, вторият път — тук в Америка. Тексас. И двата пъти бяха малки групи, доколкото успяхме да разберем, никоя от двете не бе произвела достатъчно рицин, за да отрови някого. Но това изглежда по-мащабна операция — посочи Тилмън чувалите с химикали, подредени до варелите. — Натриев сулфат. Въглероден тетрахлорид. Голямо количество и от двете. А седем варела означава, че едновременно са извличали и сушили. Истински конвейер.

Той протегна ръка, за да се почеше по гърдите, но дебелите превръзки му попречиха и се отказа след миг.

— Всеки път е системата за доставка — промърмори той.

— Какво? — попита Диема.

Тилмън я погледна и сви рамене.

— Проблемът с рицина. Гадно нещо. Убива, ако е погълнато, вдишано или вкарано в организма по друг начин. Но са нужни повече от едно-две зърна. Трябва ти гъст спрей или твърда сачма. Чувала ли си някога за Георги Марков?

Диема поклати глава.

— Български писател, политически дисидент. Живя в Лондон през седемдесетте години. Говореше неприятни, но верни неща за Съветския съюз. Искаха да му затворят устата, затова накараха наемен убиец да го прободе с острието на чадър. Три дни агония, после умря. Чадърът бе изработен да изстрелва сачма с рицин.

— Което е удобно, ако искаш да убиеш един българин — отбеляза Диема.

Тилмън кимна.

— Но не можеш да бомбардираш Ню Йорк с отровни чадъри. Нужна ти е система за доставка, която ще наводни улиците с милиони от тези сачми или с милиарди по-дребни твърди частици. Ако се досетим за системата, ще знаем къде да намерим Бер Лусим. Каквото и да е измислил, той го е сглобил тук, значи тук можем да открием следа.

Нахир и Разийл се завърнаха, последвани след няколко минути от Тария и Алус.

— Нищо — съобщи Нахир. — Няма тави, нито явна повърхност, върху която да са били подреждани тави. Май грешиш.

Тилмън се завъртя бавно към него.

— Възможно е да греша за изпълнението — призна той. — Но не и за химията. Процесът произвежда мазна каша, която се събира от повърхността, след като изсъхне. Разполагаш я в плитка тава, защото ти трябва голяма повърхност. Ако Бер Лусим не е извършил това тук, значи е занесъл извлечената каша някъде и е събрал каймака там.

— Втора фабрика за преработка — обади се Кенеди. — Може да е в самия Манхатън. Дали има начин да я идентифицираме?

Тилмън поклати глава неохотно.

— Не, операцията е доста проста. Това е най-голямата и трудна част от работата. Смачкването на зърната, извличането на маслото и преработката на кашата. Отнема време, работна сила и голямо количество мощни химически разредители. Но щом събираш каймака, единственото, от което се нуждаеш, е гребло.

— И ръкавици — добави Диема. — Така поне предполагам.

— Да, определено не искаш да докосваш тази гадост. Или да я вдишваш. Събирачите ти ще бъдат в защитни костюми със собствен въздушен резервоар. Но освен ако не излязат да изпушат по цигара и забравят да се преоблекат, не виждам как това ще ни помогне.

— При всички случаи събирането вече е приключило — намеси се Кенеди. — Каквото и да възнамерява да направи Бер Лусим, трябва да приемем, че всичко вече е готово.

— Камионите, доставили рицина и химикалите тук — обади се Тария, — къде са отишли после?

Кенеди никога преди не я беше чувала да говори и се изненада, че гласът й е нежен и мек.

— Не знам — призна Диема. — Добър въпрос. Нахир, разбери това.

Нахир извади мобифона си и набра, без да протестира. По-раншното напомняне за заповедите очевидно бе свършило работа, помисли си Кенеди.

Докато той говореше — или с Куутма, или по-вероятно с някого от подчинените му — Тилмън обиколи фабриката, като се движеше трудно. Кенеди тръгна с него, за да го подкрепя.

В главното помещение нямаше нищо, което да привлече вниманието му, но в задната част на сградата, далеч от вратата, през която бяха влезли, имаше двойна врата, някога заключена с катинар. От едната й дръжка още висеше верига, а дървото на крилата бе разцепено по краищата. Отначало Кенеди си помисли, че Предвестниците на Куутма сигурно са разбили вратата, когато са претърсвали фабриката. Но после осъзна, че счупената верига е буквално заварена към касата с огромни количества гълъбови курешки. Явно стоеше тук от дълго време.

Зад вратата намериха яма за смазка. Тилмън я огледа отблизо, макар да му се наложи да коленичи, за да го направи. Беше огромно пространство, около седем на три метра площ и метър и петдесет дълбоко, с две успоредни решетки от ръждясало желязо на дъното.

— Тук е имало някакъв хидравличен кран — замислено отбеляза Тилмън. — Имам предвид едно време, когато мястото е работело.

— И се чудиш дали Бер Лусим е разположил тави там, за да събере рицина? — попита Кенеди.

— Да, мина ми през ума.

На пръв поглед не изглеждаше твърде вероятно. Подът на ямата бе покрит с гъста миризлива утайка от масло и кал.

Но Кенеди потропа с крак по ръба на ямата. Тилмън погледна натам, накъдето сочеше върхът на обувката й: пресните драскотини, които изглеждаха много светли на фона на маслените петна по ръба, и разчупената кора от гълъбово гуано показваха къде е било преместено парче ръждясала ламарина.

— Нещо е било правено тук — отбеляза Кенеди. — Той може да е хвърлил покривало върху ямата и да е разположил стойките на него.

Тилмън огледа бавно и съсредоточено празното помещение. После обиколи ямата, което му отне десетина минути, и се върна при Кенеди.

— Много следи от движение — каза той. — Местене на тежки предмети. Мисля, че си права, Хедър. Бер Лусим е преработил рицина тук и после го е изнесъл. Сега търся нещо, което да ми подскаже какво друго е правил с него. Дали все още е на прах, или е бил пакетиран в някакъв вид контейнери. Спрейовете са възможни, но в такъв случай трябва да намерим още химически утайки. Лусим е трябвало да работи с пропанови или етерови съединения, за да приготви експлозив, и ако беше така, щяхме да усетим силна миризма.

Кенеди си погледна часовника. Беше 14:48. Оставаха четири часа и дванайсет минути.

— Да отидем да видим дали Нахир е намерил нещо — предложи тя.

Откриха, че другите се бяха върнали в камионетката. Ръш седеше отзад и преглеждаше преписа от книгата на Толър, а Диема говореше с останалите Елохим на родния им език.

Тя се завъртя към Тилмън и Кенеди и мина на английски:

— Камионите са потеглили към парцел в Локуст Пойнт — съобщи им тя. — На около шест километра на изток. И все още са там. Никой не ги е използвал оттогава.

— Добре — кимна Тилмън. — Проверихте ли за…

Нахир го прекъсна.

— Празни са и идеално почистени. Нищо, за което да се захванем. Нищо, което да използваме. А наемът на парцела е платен от компания в Белгия. Задънена улица.

— Но има и още нещо — добави Диема. — Куутма работи по сателитните снимки и откри нещо. Доколкото знаем, са доставили рициновите зърна втория път, когато са посетили това място. А камионите са идвали тук и седмица по-рано. Значи може да има и друго освен рицина. Друга заплаха.

— Не — обади се Ръш.

Нахир изгледа момчето раздразнено и промърмори нещо на арамейски.

— Просто няма логика — каза то, като сви рамене. — Пророчеството говори за едно нещо. За един дъх, убиващ милион хора. А не за многобройни атаки.

— Бен е прав — каза Кенеди. — Каквато и да е била първата доставка, трябва да е свързана с рицина. Можем ли да узнаем каква е била?

— Опитваме се — отговори Диема. — Информацията може да е в компютрите, които взехме от хълма Гелерт. Но не можем да си позволим да я чакаме. Или трябва да намерим Бер Лусим, или да защитим всяка база.

Кенеди усети как я залива вълна от фаталистично отчаяние. Имаха прекалено много работа, а разполагаха с прекалено малко време. Бер Лусим бе следвал плана си през цялото време, а те не бяха постигнали нищо повече от това да се озоват на предния ред за представлението. При тези обстоятелства й беше трудно да повярва, че нещо друго може да има значение.

Но Диема се разхождаше нервно и замислено. Тилмън я наблюдаваше с изражение, което бе едновременно тревожно и болезнено. Желанието му да й помогне за успеха на мисията й се виждаше ясно. Почти бе умрял заради нея, а проблемите все още не бяха приключили.

Какво оставаше? Какво пропускаха? На какво още можеха да се надяват?

— Ти спомена, че хората ти вече са проверили водата? — обърна се тя към Диема.

— Да — нервно отговори момичето. — Там няма нищо. А Елохим са разположени по местата, където се сливат реките. Ако се появи нещо, което не би трябвало да е там, ще го наблюдават и елиминират, ако се наложи.

По местата, където се сливат реките. Това означаваше северния край на Манхатън, точно срещу реката, където се намираха сега. Кенеди се зачуди дали момичето е наясно колко издава и реши, че отговорът е положителен. Каквато и да беше Диема, определено не беше глупачка.

Големият финал на Бер Лусим включваше и завръщането му у дома. Къде другаде един от избраните да очаква слизането на Месията? Кенеди вече бе намерила Гинат Дания два пъти, а този път дори не я беше търсила. Това бе поредният проблем, срещу който щеше да им се наложи да се изправят: дали имаше начин те тримата да се измъкнат живи, като се има предвид всичко, което знаят.

— Добре — каза тя. — Покривате и уличното движение. Въздушното разпространение изглежда най-вероятно, но пък Лусим няма начин да се приближи, като отклони търговски полет. Събитията от единайсети септември затвориха тази вратичка.

— А ние сложихме ръка на всички частни летища — намеси се Алус. — Нищо не може да излети във въздуха, без Елохим да го видят. И ако не харесат видяното, ще го унищожат още преди да се издигне от пистата.

— Влаковете в метрото — каза Кенеди, макар да не вярваше много в тази възможност.

— Според нас само една станция би могла да бъде мишена — сподели Диема. — 207-а улица, на върха на Бродуей. Тя е крайната северна точка за една от основните подземни линии, така че няма странично движение, за което да се тревожим. Но Куутма разположи Предвестници по платформите и околните улици, в случай че Бер Лусим се опита да внесе нещо по този начин.

— По този начин? Имаш предвид във влак? Добре, но да предположим, че е сложил нещо в тунелите. Може би си струва да изпратиш екип да провери.

— Не мислиш за бройката — презрително й каза Нахир. — В края на линията почти няма хора. Цялата мрежа на метрото превозва около четири милиона пътници на ден. Може да са и повече, но не много повече. Какъв процент от тях според теб ще посетят 207-а улица и Бродуей, невернице? Гарантирам, че няма да са двайсет и пет процента.

Кенеди направи всичко възможно да не обръща внимание на гнева, който се надигна в нея. А фактът, че Нахир беше прав, не й помогна.

— Може би трябва да забравим за картите за известно време — предположи тя.

— И какво да правим?

Любезността беше още по-вбесяваща от презрението му.

— Да се върнем към книгата. Ръш, ще ни припомниш ли последното пророчество още веднъж?

Ръш я погледна, кимна и обърна на последната страница от преписа. Зачете на глас:

— И камъкът ще бъде търколен встрани от гробницата, както беше…

— Знаем какво гласи — нервно го прекъсна Диема.

— Да — съгласи се Кенеди. — Но отчетохме ли всички променливи величини? Камъкът, гробницата и гласът — да. Всичко това се случи, когато Шеколни умря. А „времето преди“ вероятно се отнася за смъртта и възкресението на Христос. Толър, изглежда, твърди, че поне някои от обстоятелствата при втората поява на Христос ще са същите като при първата.

— Очевидно — обади се Нахир.

— А после идва и дъхът. „Той ще унищожи мнозина на един дъх.“ Ако Бер Лусим действа буквално, както при другите пророчества, сигурно е превърнал рицина в газ.

— И ние така предполагаме — потвърди Диема.

Гласът й все още звучеше изнервено, сякаш тези разсъждения я отвличаха от по-важни неща.

— Колко високо трябва да е, за да се разпръсне тази гадост по вятъра? — зачуди се Кенеди. — Някой направи ли си труда да пресметне?

— Не е въпрос на височина — възрази Нахир. — С лек самолет би могъл да покрие район от…

— Не мисля за самолет — прекъсна го Кенеди. — А за покриви. Первази на прозорци. Тераси. Ами ако предположим, че разчита само на вятъра? Рицинът се разпространява най-добре като прах. Ако го е превърнал в такъв, може да разполага с тонове отрова, които да изхвърли във въздуха. Ти си мислиш за самолети, но той може да използва нещо по-просто.

Диема грабна телефона си. След секунда вече говореше с Куутма или с някого другиго, по-висш от нея.

Изключена от разговора за пореден път, Кенеди върна преписа на Ръш.

— Мисля, че май скоро ще потеглим — каза му тя. — Приготви се.

Диема отпусна телефона.

— Преобладаващият вятър е западен — каза тя. — Но само за няколко часа. Прогнозата е, че ще задуха от север, както през последните три дни. Куутма ще изпрати Предвестници по върховете на най-високите сгради. Ще търсят подозрително движение. Но говорим за хиляди прозорци и стотици покриви. Той е… — тя се поколеба, подбирайки думите си внимателно, — той ще се опита да мобилизира допълнителни Елохим.

— Търси доброволци — преведе Тилмън. — Събира дружина от загрижени граждани.

Последва кратка пауза. Диема кимна.

Нахир промърмори нещо свирепо и Диема го смълча с рязко:

— Ве рахи!

Току-що бе потвърдила, че Гинат Дания е точно тук, и този факт не остана незабелязан от останалите Предвестници.

Кенеди се опита да не мисли върху това.

— Поправи ме, ако греша — каза тя. — Но северният вятър ще мине точно оттук, нали?

— Да — потвърди Диема. — Куутма вече отбеляза това. Той ще изпрати колкото се може повече хора тук. Но в момента сме прекалено малко на брой. Надали ще успеем да проверим всички възможни места навреме.

— Тогава да започваме — каза Кенеди. — Можем да действаме навън от това място в полукръг, като се връщаме назад всеки път щом стигнем до реката.

— Остават само два часа — обади се Тилмън. — Не твърдя, че грешиш, Хедър, но май не е много разумно да слагаме всичките си яйца в една кошница.

— Това е единствената ни кошница — възрази Диема. — Освен ако някой не се сеща за нещо по-добро, ще действаме точно по този начин.

Тя зачака и огледа лицата на присъстващите. Никой не проговори.

— Значи сме съгласни. Разделяме се на двойки. Във всяка двойка ще има по един Предвестник, за да можем да поддържаме връзка един с друг и с Куутма.

— Мога ли да дойда с теб? — попита я Ръш.

— Не — отговори тя.

Той опита отново, колеблив, но упорит.

— Бих искал… трябва да поговоря с теб за някои неща. Моля те, позволи ми да дойда с теб.

— Ще поговорим по-късно, Ръш. Засега върви с Тария. Алус, ти си с Кенеди. Аз ще тръгна с…

— Аз оставам тук — каза Тилмън. — Това е висока сграда. Ако успея да се изкача на покрива, мога да огледам района оттам. Бездруго само ще те бавя. Ще свършиш два пъти повече работа без мен, а можем да държим връзка по телефона. Ако се сетя още нещо, веднага ще те уведомя.

— Той трябва да бъде охраняван — обади се Нахир, като пренебрегна Тилмън и заговори директно на Диема. — Особено след непредпазливите ти думи. Не можем да го оставим, за да говори с други като него или да им остави съобщение. Някой трябва да го наблюдава отсега до…

— Тогава го наблюдавай — рязко каза Диема.

— Да — намеси се Ръш саркастично. — Това ще свърши работа.

Той се изправи, плясвайки с навития препис по камионетката. Шумът накара всички да погледнат към него, както се бяха вторачили в Тария, когато тя доказа, че не е няма. Лицето на Ръш бе изкривено от гняв, объркване и наранена гордост.

— Имам предвид, че твоят приятел няма да ни очисти веднага щом си обърнеш гърба. Нищо че вече се опита да убеди шефа ти да ни убие в Будапеща. Не, той е разумен човек. Обзалагам се, че дори няма да си помисли да си изпробва ножа в бъбреците на Лио.

Диема се залюля нетърпеливо на пети.

— Той ще изпълнява заповедите — сковано каза тя. — Куутма обеща да издаде присъда. В безопасност сте, докато Куутма се произнесе.

— Ти смяташ така. Ако Лио остане, и аз оставам. И ще наблюдавам приятеля ти през цялото време, през което той наблюдава нас.

Ръш се вторачи в нея мрачно. Изглеждаше готов да се разплаче. Диема отвърна на погледа му с ледено лице. Той вдигна преписа като щит пред очите си.

— Кенеди каза, че отговорът е тук, и аз й вярвам. Прави каквото искаш. Аз ще остана тук и ще си наваксам с четенето.

— Твоя воля — лаконично отвърна Диема. — Ще търсим около час, после ще се съберем тук. А междувременно ще поддържаме връзка по телефона.

И потегли напред заедно с Алус, Тария, Кенеди и Разийл. Тя и Кенеди се качиха в камионетката, останалите поеха по улиците пеша.

66.

Сърцето на Ръш се сви отчаяно, когато Диема се отдалечи. Макар че правиха любов съвсем за кратко, сега той беше по-наранен и уязвим, отколкото се бе почувствал след смъртта на бившата си приятелка, Шибон, онази, която се беше самоубила.

После Куутма бе хвърлил светлина върху цялата откачена история. Диема го бе съблазнила или изнасилила, защото по някаква причина искаше да забременее. Може пък да беше една от онези банални истории, които чуваш за самотни майки и общински жилища. Момичета, които раждат, за да застанат най-отпред на опашката. Може би в Гинат Дания имаше недостиг на жилища.

Но когато стигна дотам и се опита да си я представи, нея, която смяташе за тиктакаща бомба в човешко тяло, да плете терлици, да кърми и да бута количка, разбра, че това е невъзможно. Ако това беше всичко, ако тя просто се нуждаеше от бърза система за доставка на ДНК, той щеше да се чувства тъпо, но можеше да забрави за цялата история. Трудно му беше да не е наясно с истината. Имаше чувството, че сръчен джебчия го е обрал, а той дори не може да разбере какво са му откраднали.

Но колкото повече Диема избягваше разговора с него, толкова по-сигурен беше, че всичко това има значение.

Веднага след като останалите потеглиха, Тилмън се завъртя към Нахир.

— Значи тя е права? — попита той. — Ще изпълняваш заповедите и ще работиш с мен? Или ще трябва да се разправяме? Знам, че не лъжеш, затова реших да попитам. Полезно е да знам дали мога да ти обърна гръб.

Предвестникът се вторачи в него с каменно спокойствие. Омразата му личеше, но бе потисната и контролирана. Долавяше се и още нещо под безразличното изражение. Може би Нахир се страхува, помисли си Ръш.

Диема им беше казала, че това е родният й град — Гинат Дания, великото загадъчно убежище. Ръш още не можеше да разбере как можеш да криеш цял град по средата на Ню Йорк, но ако беше така, Нахир заедно с останалите Елохим скоро щеше да бъде бездомно сираче. При тези обстоятелства беше чудо, че все още се държаха. Може би това, че бяха абсолютно откачени, ги предпазваше от най-лошото. Ръш знаеше, че единствената причина да запази спокойствие в момента бе, че собственият му мозък не можеше да приеме идеята за милион мъртви.

— Няма да има разправии — ледено каза Нахир. — Ако смятах, че ти и момчето трябва да умрете, щях да ви убия. Но надали щях да чакам да стъпите на свещена земя. Щях да ви убия във външния свят. Можех да се справя с вас, докато Диема ни водеше към хълма Гелерт. Дори мислех да го направя. Но се отнасям сериозно към обетите, които съм дал. Подчинението на войника е това, което е целомъдрието в брака.

Тилмън повдигна вежди, озадачен от сравнението.

— Имаш предвид, че е ценно, защото е рядко?

— Писна ми да ме наричат „момче“ — намеси се Ръш. — Просто реших, че трябва да го знаете.

— Искам да се кача на покрива — каза Тилмън. — Да огледам оттам. Ако вече си се успокоил, бих се радвал на помощта ти. Тук има ли стълби?

Оказа се, че има, и с помощта на Нахир и Ръш Тилмън успя да ги изкатери.

Стоманена врата, увиснала накриво на пантите, водеше към тесен коридор, над който се издигаше покривът. Прескочиха нисък парапет и ято гълъби отлетя, когато Ръш бутна вратата.

Излязоха навън и под краката им захрущя чакъл. Бронкс се простираше пред тях, навлякъл красивата вечер като дреха — изрязан сутиен или нещо подобно, евтино и съблазнително. Складовете и фабриките наблизо отстъпваха на улици с ниски постройки и залепени една до друга къщи на север и изток.

Хиляди тераси, издигащи се стъпаловидно като амфитеатър.

Хиляди места за луд, който да седне и наблюдава залеза на слънцето, докато разпръсва отровните си конфети.

Нахир и Тилмън започнаха да обсъждат скоростта на вятъра и височината. Ръш ги остави, убеден, че не се нуждаят от него и няма да усетят липсата му.

Той слезе обратно долу в голямото помещение с варелите. Намери място, осветено от слънцето през дупка в покрива, и седна да прочете книгата на Толър за последен път.

Диема остави Кенеди да шофира, защото се доверяваше на своите инстинкти и внимание повече, отколкото на чуждите. Но започна да осъзнава безнадеждността на задачата още преди да бяха изминали и километър. Възможните места за въздушно разпръскване на рицина бяха безброй, а и ако не видеха Бер Лусим да зяпа през прозореца или да се разхожда по някой покрив, нищо не отличаваше едно място от друго.

Колкото по-високо, толкова по-добре. Посоката на вятъра беше важна. Претърсваха огромен конус от триизмерно пространство, като северният край на Манхатън бе основата, а те обикаляха по земята.

Само дето Кенеди не правеше това. Тя спря камионетката и се загледа на юг. Диема проследи погледа й. Бяха стигнали до кръстовището с 225-а улица. Пред тях се намираше магистрала 9, а отсечка повдигнати влакови релси се издигаше над улицата като крепостен вал. Отзад имаше още фабрики, складове, празни дворове и бараки, а тук-там — редица магазини с толкова мръсни прозорци, че отдалеч не се виждаше какво продаваха.

Но на юг от тях, отвъд блестящата арка на моста „Хенри Хъдсън“, се разтваряше Бродуей.

— Какво става? — попита Диема. — Защо спря?

— Сетих се за един стар виц — отговори Кенеди. — Когато купуваш недвижим имот, кои са трите най-важни неща, които трябва да имаш предвид?

— Нямам представа. Моля те, подкарай колата.

— Разположение. Разположение. Разположение.

Кенеди се завъртя към Диема, която внезапно осъзна смисъла на думите й.

— Фабриката на Бер Лусим — промърмори тя.

— Точно така. Защо тук? Предполагаме, че не е искал да транспортира отровата надалеч. Всеки път, когато я е местил, е рискувал да го спрат и заловят. Затова е искал да е наблизо. Но чак толкова близо? Имам предвид, долу е Гинат Дания, нали? На по-малко от километър на юг от нас?

Диема не отговори.

— О, за бога! — избухна Кенеди. — Просто кимни!

Бавно, настръхнала от суеверен страх, Диема поклати глава.

— Значи е бил в радиуса на граничните ви патрули. Няма начин да не наблюдавате собствения си праг. Бер Лусим е прекалено наблизо и е прекалено видим.

— Вероятно ласкае самочувствието си, като си играе с нас.

Кенеди затропа с пръсти по волана и се замисли.

— Може би. Но такъв ли беше като Предвестник? Обичаше да се фука или да си свърши работата?

— Най-вече си вършеше работата — призна Диема.

— Значи пропускаме нещо. Така трябва да е. В противен случай…

Телефонът на Диема звънна и макар неверницата да изглеждаше готова да продължи разговора, тя я смълча с повдигане на ръка. Този тон означаваше Куутма. А ако Куутма й се обаждаше, значи имаше да й каже нещо важно.

Ръш бе ужасно отегчен и раздразнен от последното пророчество. Бяха го оглеждали безброй пъти, но нищо ново не им идваше наум. Затова той се върна на първата страница и започна от самото начало.

Отново му направи впечатление колко абсурдно бе да чете тези дивотии, сякаш съдържат свещени истини. Толър беше не само откачен, но и ужасно досаден и толкова съсредоточен върху дребните подробности на собственото си време, че не можеше да говори за вечното, без да се позове шест-седем пъти на настоящето.

А това беше странно за човек от Племето на Юда. Да се занимаваш с местната политика — политиката на адамитите, изглеждаше като да се тревожиш за прогнозата за времето на луната.

Нещо обаче тормозеше Ръш. Някаква идея бе пробягнала през съзнанието му, докато четеше разказите на учените за Толър и другите смахнати от „Петата монархия“ в самолета, а също и когато говори за това с Диема. Но явно не го бе впечатлила достатъчно, за да я запомни. Просто усещаше, че нещо не е наред, при това в съчетание с нещо дребно, но специфично, което вече бе забелязал, несъответствие между писанията и случващото се в момента.

Секунда по-късно, когато навлезе в пророчествата, това напълно се изпари от главата му, защото нещо друго го впечатли повече. Намери го в началните параграфи на книгата и единствената причина да не го види преди беше, защото тогава се бе съсредоточил върху самия текст, а не върху бележките, които Кенеди бе надраскала над думите. Бележките на онзи французин.

Това беше Толър. А над думите „планината на Музите“ Кенеди бе написала спретнато с черна химикалка една-единствена дума.

Думата докара образа пред очите му: рисунката на планина върху знака, покрай който минаха на път за насам. „Желязо и стомана Парнас“.

Ръш скочи на крака. Кожата на тила му настръхна, сякаш някой стоеше зад него и дишаше във врата му. Възможно ли беше Бер Лусим или Авра Шеколни да пропуснат това сведение? Бяха приели всичко друго в книгата буквално като евангелие. Значи имаше логика да решат, че книгата ги е насочила към това място. А то беше празно. Тук нямаше никого, нито възможност да се скрият. Предвестниците на Куутма бяха претърсили сградата, но не бяха открили нищо.

Но на Ръш се стори, че тишината около него се е променила по някакъв начин, и не му се искаше да сяда отново. Бездруго тишината бе относителна. Също както навсякъде в Ню Йорк, във въздуха се носеше ръмженето от оживеното движение в далечината. Празнина в сърцето на велик град. Ръш стоеше в неподвижния център на променящия се свят.

Той излезе от слънчевата светлина и бавно обиколи помещението, стиснал навития препис в ръка. Вървеше предпазливо, защото ехото от стъпките му звучеше ужасно силно. Щом спреше, се вслушваше. Но не долови нищо освен шума на пътя.

После реши да обиколи по-малките помещения във фабриката. Едва тогава призна пред себе си, че е започнал претърсване. Все още не знаеше какво точно търси, но го тормозеше тревога и искаше да е напълно сигурен, че тук няма нищо.

Накрая се озова пред двойната врата, която водеше към ямата. По-рано бе видял как Кенеди и Тилмън я оглеждаха, затова бе почти убеден, че няма какво да види там, но все пак се приближи до нея.

Ямата беше адски гадна. Вероятно бе оставена в това състояние от предишните собственици. Стените и дъното бяха покрити с промишлена утайка, която можеше да е масло, катран, боя или най-вероятно всичко това. Виждаха се локви вода с нездрав блясък, а вонята на нагорещена смола напомняше на напечена магистрала през август.

Той вдигна поглед към тавана. В него нямаше очевидни дупки, но това не означаваше нищо. Водата си намира пролуки. Дъждът можеше да е проникнал отнякъде другаде и да се е озовал в ямата, защото тя бе най-ниската точка.

Нямаше начин да слезе в нея, без да си съсипе дрехите. Ако седнеше и се спуснеше надолу, дъното на панталона му щеше да се покрие с мазни гнусотии. А ако скочеше, щеше да се оплиска целият.

Той започна да обикаля около ямата. Чувстваше се като идиот, но в същото време изпитваше и облекчение, че няма какво да се види.

Само дето имаше. На половината обиколка Ръш пристъпи в лъч слънчева светлина, който проникваше през счупените стъкла на покрива над него и осветяваше една от стените на ямата. Част от стената сигурно беше малко по-издигната от тази около нея, защото се виждаше сянка. Идеален квадрат със страни от метър и половина. Приличаше на тайна вратичка в стената. Цветовете и структурата на тази част от стената бяха абсолютно същите като на всички останали. Вероятно беше игра на сенки, но го притесняваше. А след като вече я бе видял, не можеше да си затвори очите.

Той застана нерешително до ръба на ямата. Това беше абсурдно. Ако там имаше нещо, човек, който си знае работата, вече щеше да го е намерил.

Слънцето се скри зад облак, лъчът изчезна и въображаемата врата се изпари заедно с него. Ръш се извърна. Но в последния момент преди да излезе от стаята, си припомни думите на Диема в „Гълъбарника“.

„Не и ти, момче. Ти не си част от плана.“

Майната й.

Ръш се хвърли енергично в ямата и се приземи тежко, като оплиска всичко наоколо с воняща кал. Едва не падна, но успя да се задържи за стената.

С бебешки стъпки, уплашен от това, което газеше и дишаше, той прекоси ямата до мястото, където бе видял сянката. Нямаше нищо. Нито следа от панта или дръжка, нито от процепи в стената, където да започва врата. Но пък мазната кал, оплискала всичко, бе замаскирала стената чудесно.

Но тук калта беше по-дебел слой, отколкото по другите части на стената. Потискайки тръпка на отвращение, Ръш заби пръсти в гъстата кал. Прокара ги от дясно наляво, после обратно. Търсеше процеп в стената. Не откри нищо такова.

Но имаше нещо друго. На височината на гърдите си откри повдигната точка, кръгла и около три сантиметра в диаметър. Розетка или глава на нит. Ръш почисти гадната кал от нея и откри кръгла плочка от стар очукан метал. Беше поставена на ос, за да може да се плъзга настрани. Ръш го направи.

— Мамка му — прошепна той.

Гледаше право в ключалка.

Кенеди слезе от камионетката и тръгна към ъгъла на улицата. Разговорът на Диема с Куутма май нямаше да приключи скоро, а тъй като си бъбреха на своя език, беше безсмислено да подслушва.

На магистралата движението бе оживено, но никъде не се виждаха пешеходци. Ъгловият магазин навремето очевидно е бил видеотека, но сега беше празен. На витрината му имаше плакати за филми отпреди няколко години. „Зодиак“, „300“. Друг плакат предлагаше два филма под наем плюс пуканки и голяма бутилка кола за 12,99. Под него лежеше мъртво врабче.

Оставаха два часа и няколко минути, а те се мотаеха безцелно. Но Кенеди не се сещаше какво друго биха могли да вършат. В игра на криеница в огромен град криещият се има страхотни предимства пред този, който го търси.

Но тя беше права за мястото. Знаеше, че тук има нещо, убедена бе в това. Бер Лусим бе преработил отровата си на място, което увеличаваше неимоверно рисковете за самия него. Защо майстор стратег би постъпил така глупаво?

Може би отговорът беше съвсем банален. Може би, преди да стане Предвестник, Бер Лусим бе патрулирал по тези улици. Може би тогава бе намерил старата фабрика и я беше запомнил. Само дето тогава още е бил нормален и не е планирал масово убийство.

Добре, да предположим нещо различно. Избрал е мястото по-късно. Търсел е определени предимства и това тук е имало такива. Каквито и да бяха те, са си стрували риска да изпрати очебийните си яркочервени камиони тук два пъти сам и да дойде лично, на безумно кратко разстояние от родната си земя, където бе издирван.

Два пъти. Камионите бяха идвали тук два пъти. А отровата беше втората пратка, а не първата. Но в такъв случай…

Диема застана до рамото й, без да издаде звук, и я стресна.

— Мамка му! — изруга Кенеди.

Момичето не губи време с извинения.

— Открили са каква е била първата пратка.

— Говори.

— Обикновен експлозив. Десет хиляди тона октонитрокубан22 и пет килограма ацетонов пероксид.

Кенеди се замисли за количествата.

— Пероксидът е запалителното съединение?

Диема кимна.

— И за какъв взрив говорим? Няма да е достатъчно силен, за да убие милион души, нали?

— Достатъчно силен, за да срине сградите между две пресечки. В зависимост от това къде го разположиш, можеш да причиниш десет-двайсет хиляди смъртни случая.

Очевидно момичето искаше да се върнат в камионетката. То се завъртя натам и погледна Кенеди очаквателно, но тя се опитваше да си припомни по-раншната си мисъл за камионите. Мозайката се бе подредила и експлозивът беше парченцето, което липсваше досега.

— Земя и въздух — промърмори тя.

Диема загря бързо.

— Книгата на Толър — каза тя. — „Вие не можете да избирате, защото Той ще говори отначало с Огън и Вода, а накрая със Земя и Въздух“.

— Провалихме се — каза Кенеди. — Мисля, че здраво се оплескахме.

— Как? Какво пропуснахме?

— Мислехме, че Бер Лусим ще пусне рицина във въздуха.

— Така е — настоя Диема. — Няма друг начин да избие такова количество хора.

— Но малки частни самолети? Това е най-свирепо охраняваното въздушно пространство в света. Никога не би могъл да е сигурен, че ще успее да премине. А моята идея за балкони и покриви — ако вятърът смени посоката, той остава на сухо. Не може да чака. Знаем поне това. Шеколни ни каза точното време.

Диема се замисли.

— Ако земята и въздухът бяха едно…

— Точно така — съгласи се Кенеди. — Помниш ли единайсети септември? Все още си била в училище, но…

— Помня — лаконично отвърна Диема.

— Когато кулите паднаха, се образува страховит облак от прах. Стотици хиляди тонове прах заляха улиците като ударна вълна из целия Манхатън. Много хора се разболяха само заради праха. И някои от тях още са болни.

— Ха! Той ще използва експлозива, за да взриви сграда…

— Да я превърне в прах. За да се получи масивна ударна вълна и кошмарен облак прах. А рицинът е в сградата, така че отравя облака. И се разпростира оттук по улиците. Земя и въздух се смесват в отровен коктейл. А той убива всеки, който си поеме дъх.

— Но къде? — попита Диема. — Коя сграда би избрал?

— Камионите са пристигнали тук само два пъти, Диема. Не се върнали повече.

Момичето се вторачи в нея озадачено.

— И какво?

— Не е избрал фабриката, защото е харесал обзавеждането й. Избрал я е, защото е точно в северния край на Бродуей. Това е системата за доставка. Бер Лусим е създал дуло на пушка, дълго двайсет километра и широко двайсет и пет метра. Мисля, че отровата никога не е напускала сградата.

За Ръш беше доста трудно да убеди Тилмън и Нахир да дойдат и да видят какво бе открил. Всъщност още по-трудно му бе да ги накара въобще да го изслушат. След като най-после го изслуша, Нахир реши, че „открил“ вероятно бе погрешната дума.

— Сградата бе претърсена от Елохим — напомни му той, а тонът му намекваше, че само глупак би имал нужда от подобни обяснения. — Можеш да си напълно сигурен, че всичко, което ти си видял, са видели и те и са го разследвали.

— Но това се забелязва само от определен ъгъл — обясни Ръш, като се опита да прозвучи спокойно и разумно. — И дори под този ъгъл се вижда само когато слънчев лъч попадне право върху него. Замаскирано е.

— Замаскирано срещу аматьори — каза Нахир. — Но не и срещу професионалисти.

— Къде е това място, Ръш? — попита Тилмън.

— В онова празно басейнче.

— Ямата? В задната част на сградата?

— Да. Точно там.

Тилмън го изгледа със съмнение.

— Проверих мястото — каза той. — Заедно с Кенеди. Решихме, че Бер Лусим е разположил там тавите си. Но нямаше и следа от нещо подобно.

Гласът на Тилмън беше по-мил от този на Нахир, но това не утеши Ръш.

— Мамка му! — изрева той. — Не си измислям и не съм тъпак. Знам какво видях. А сега, моля ви, елате и погледнете.

— По-късно — кисело се съгласи Нахир. — Сега нямаме време за това.

Ръш си погледна часовника, който показа, че остават само четирийсет и пет минути.

— По-късно? — повтори той.

Двамата мъже бяха възобновили разговора си и никой не му отговори. Нахир очевидно предаваше на Тилмън онова, за което говореше с Предвестниците в града. Държеше телефона до устата си и минаваше от английски на арамейски и обратно.

— Съжалявам — прекъсна го Ръш. — По-късно не върши работа.

Той дръпна телефона от ръката на Нахир и го метна през парапета.

Изненадата и яростта в изражението на Предвестника бяха адски приятни, но само за секунда. После Нахир се метна върху Ръш и го стовари на земята.

— Да не си откачил? — изсъска той. — Да не искаш да умреш?

— Никой няма да убива никого — тихо се обади Тилмън.

Достатъчно тихо, така че изщракването на предпазителя на беретата му прозвуча оглушително. Добре стана, че той пое юздите на разговора, защото гръклянът на Ръш бе почти смачкан от лакътя на Нахир и той не можеше да говори, нито да си поеме дъх. Лицето му бе притиснато в чакъла, а той нямаше представа как се бе озовал там. Никой от крайниците му не можеше да помръдне.

— Прибери оръжието — обърна се Нахир към Тилмън. — Или това ще приключи зле.

— Ще го прибера с радост — отвърна Тилмън. — Но пусни хлапето. То просто се опитваше да привлече вниманието ни.

— Е, успя да привлече моето. И мога да прекърша врата му, независимо дали ще стреляш по мен, или не.

— По-разумно е да го пуснеш, а аз да си прибера пистолета.

Последва кратко болезнено мълчание. Или поне болезнено за Ръш.

— Ще го пусна — обеща Нахир. — Но ако проговори отново, ще счупя и двете му ръце.

Внезапно натискът върху тялото на младежа изчезна, а Нахир скочи на крака. Ръш обаче си остана там, където беше. Можеха да го хвърлят отново на земята само ако допуснеше грешката да се изправи.

— Елате да видите шибаната врата — каза той сериозно.

— Предупредих те, момче.

— Не — обади се Тилмън. — Да отидем да видим вратата. Убеди ме, Ръш. Каквото и да си намерил, току-що си рискува врата заради него.

— Е, направих необходимото — изхърка Ръш и се надигна.

Заслизаха бавно по стълбите. Движенията на Тилмън очевидно бяха затруднени и той се нуждаеше от повече подкрепа. Но се справяше по равното, когато Ръш ги поведе през двойната врата и ги насочи към ямата.

— Ето там — посочи той. — Далечната страна. Под стъкления покрив.

Нахир влезе първи, а Ръш застана настрани да направи път на Тилмън. Искаше двамата мъже да видят вратата с очите си. После обаче забеляза, че слънцето отново се бе скрило и те може да пропуснат целта.

— Добре — каза той, като бързо пристъпи между тях. — Дайте да ви покажа.

Нямаше нужда да се притеснява. Пролуката в стената на ямата беше ясно видима въпреки лошата светлина, защото вратата бе отворена, а тъмнината отвъд нея бе по-дълбока отколкото в ямата.

Но Нахир и Тилмън не гледаха вратата.

А мъжа, който стоеше от другата страна на ямата, точно срещу тях.

— Това е лош късмет — проговори мъжът със спокоен, почти тържествен тон.

— Бер Лусим — ахна Нахир.

Предвестникът изглеждаше замръзнал на мястото си, неспособен да осмисли това, което вижда.

Ръш изпита нещо като замайване. Бяха дошли толкова далеч, за да присъстват на тази среща, че за миг той почти повярва, че някои неща наистина са предопределени.

Бер Лусим ги разглеждаше хладнокръвно. Ако се чувстваше заплашен от присъствието им, това не личеше по лицето и позата му. Ръш реши, че това е доста ужасяващо.

— В тези последни моменти на стария ред — заговори Бер Лусим — все още е възможно хората да умрат. Но след това последно велико умиране смъртта ще приключи завинаги. Следователно смятам, че от моя страна ще е прекалено самонадеяно да ви убия. И нагло. Сякаш утвърждавам силата си в този живот, макар да навлизам в следващия, във вечния свят. Не изпитвам желание да извърша това. Така че ако искате да умрете, трябва да изразите предпочитанията си или да демонстрирате желанието си чрез категорично действие.

Нахир скръсти ръце над гърдите си и внезапно две сики се озоваха между пръстите му.

Бер Лусим се засмя, сякаш беше чул адски смешен виц.

— Да — кимна той. — Нещо такова.

67.

Ръцете на Нахир се стрелнаха нагоре в светкавично и грациозно движение, което накара Ръш да си помисли за миг, че вижда танцьор на фламенко. Двата ножа очертаха успоредни линии. Бер Лусим едва помръдна в отговор, но сега и в неговата ръка имаше нож, който посрещна остриетата на Нахир във въздуха. Прозвучаха две звънтящи като камбанка ноти. Ножовете на Нахир излетяха вляво и вдясно и проблеснаха, когато попаднаха в слънчевия лъч.

Нахир извади нови ножове, а Тилмън — пистолета си, но Бер Лусим беше по-бърз от тях. Прекоси ямата с енергичен скок и се озова между двамата мъже. Очевидно не се притесняваше, че вече му се налага да се бие на два фронта.

Нахир насочи третата си сика към гърдите му, а той отскочи настрани, завъртя ножа си и прободе китката му, като едва не преряза ръката му.

В този момент Тилмън вече се прицелваше, но движенията му изглеждаха комично бавни в сравнение с тези на двамата Елохим. Бер Лусим дори не се завъртя към него, а само му изби пистолета с ритник, после насочи вниманието си към Нахир.

Серия светкавични размахвания на сиката принуди Нахир, който вече можеше да се защитава само с една ръка, да отстъпи назад и да отдалечи Бер Лусим от обсега на Тилмън.

Тилмън се препъна след него. Ръш, който до този момент бе стоял замръзнал в шок, се стегна достатъчно, за да изкрещи:

— Лио, недей!

Хвърли се напред, но в трите секунди, които му бяха нужни да стигне до него, се случиха много неща.

Бер Лусим се закова на място и остави Тилмън да го халоса силно по главата. Предвестникът не изглеждаше особено засегнат от удара и в същото време заби лакът в гърлото на Тилмън.

Нахир нападна отчаяно, но Бер Лусим блокира атаката, после преряза другата му китка, сякаш му се подиграваше.

Нахир се скова, а по лицето му се изписаха болка и тревога. Бер Лусим се наведе и го ритна в корема, после заби сиката в едната страна на главата му. Острието в черепа на Нахир издаде звук като от сатър, разцепващ диня.

А Бер Лусим все още имаше време, преди Ръш да стигне до него, да завърти ножа си и да го насочи към гърдите на младежа. Ръш се закова на място, а острието докосна кожата му, след като преряза ризата му, сякаш въобще я нямаше.

— Помисли малко — спокойно каза Бер Лусим, когато Нахир се просна на земята в цял ръст, а Тилмън падна на колене. — Те поне имаха оръжия, а ти нямаш нищо. Но ако искаш, заповядай.

Тилмън се мъчеше да намери падналия си пистолет. Бер Лусим го срита в лицето с жестока сила и го запрати в ямата. Все още държеше ножа под същия ъгъл, но имаше един кратък момент, в който Ръш можеше да се измъкне от него и да го нападне. Но той не успя да помръдне. Беше замръзнал на мястото си от ужас и гледаше вторачено неподвижното тяло на Тилмън. Лио лежеше по лице в калта, която покриваше пода на ямата. Ако вече не бе мъртъв, вероятно щеше да се удави или задуши.

Ръш се принуди да се размърда. Обърна гръб на Бер Лусим и скочи в ямата.

Този път не успя да запази равновесие. Просна се по гръб във вонящата кал и запляска в нея безпомощно няколко секунди преди да се завърти и изправи. Изпълзя до Тилмън, хвана го с мазните си ръце и го обърна по гръб. Едрият мъж беше в безсъзнание, но поне дишаше.

Ръш пъхна ръце под мишниците му и започна да го повдига сантиметър по сантиметър към ръба на ямата. Подпря го в ъгъла така, че да не се плъзне отново на пода.

Осъзнаваше присъствието на Бер Лусим над себе си, макар че Предвестникът не помръдваше.

— Много път ли измина? — попита го той.

Незначителен разговор с най-великия убиец.

— Лондон — отговори Ръш. — Будапеща. Ню Йорк. Сигурен съм, че можеш да сглобиш мозайката.

Говореше смело, но гласът му звучеше прекалено пронизително и уплашено дори в собствените му уши. Бер Лусим се засмя, сякаш младежът бе казал нещо смешно, и скочи до него, после го подмина и тръгна към отворената врата.

— Очакваме да вървим в права линия — каза той, като погледна Ръш през рамо. — Не знам откъде идва тази надежда. Опитът би трябвало да ни научи, че в природата няма прави линии. Господ не чертае с линия. Как се казваш, момче?

Ръш прие обидата с лекота, защото наистина се бе проявил като хлапе, докато мъжете се биеха.

— Бен — отговори той.

— Това е половината ти име. Означава „син на“. Къде е останалото?

— Ръш, Бен Ръш.

Бер Лусим го изгледа стреснато.

— Бен Ръш — повтори той.

— Да — с мъка преглътна Ръш и погледна Тилмън. — Слушай, той е в плачевно състояние. Ще ме пуснеш ли да си ходя, за да мога да му осигуря помощ?

— Разбира се, че не — отговори Бер Лусим. — А и каква помощ би могъл да му осигуриш? След двайсет минути тази сграда ще е кратер. А после времето ще спре. Остави го. Искам да ти покажа нещо.

Той посочи към вратата.

— Какво? — попита Ръш.

— Влез вътре — нареди му Бер Лусим.

— Аз… какво има вътре? Защо да влизам там?

Ръш не се беше страхувал от тъмнината от седемгодишен, но в момента квадратният отвор му изглеждаше пълен със зловещи опасности.

— Измина дълъг път, за да ме видиш — каза Бер Лусим. — И успя там, където всички други се провалиха. Това беше впечатляващо и изключително и очевидно е било предопределено, както всички други неща. Пророкът ми припомняше това, когато го забравях. Връщам се обратно вътре, Бен Ръш. Не мога да те оставя зад мен, свободен да си тръгнеш. Ако настояваш да останеш тук, ще уважа желанието ти. Но — той повдигна ръка и ножът проблесна опасно в нея — ще се уверя, че не можеш да се движиш. Най-бързият и лесен начин е да прережа гръбначния ти стълб. Решението си е твое. Ще ти дам няколко секунди да помислиш.

— Не, аз… добре съм. Имам предвид, ще дойда вътре. Избирам това.

Бер Лусим кимна и му направи път. Задавен от страх и унижение, Ръш пристъпи в тъмнината.

Ако искаше да стигне до предната врата на фабриката, Кенеди трябваше да заобиколи почти целия район, затова просто ускори и профуча през заграждението. Част от телената ограда остана закачена на предницата, а един от бетонните стълбове се откъсна от земята и заподскача след камионетката като кученце.

Диема използва времето, докато пътуваха, да се обади на Куутма, но се включи гласовата му поща. Тя му разказа с няколко нервни изречения за догадката на Кенеди и прибра телефона.

Хедър завъртя камионетката и спря рязко, вдигайки цял куп чакъл във въздуха, и скочи от седалката още преди тежкото возило да спре да се клати. Тя се втурна в сградата пред Диема, но намали скоростта, когато влезе вътре, за да се огледа.

— Там! — извика Диема, сочейки с ръка.

Не беше трудно да разберат къде трябва да отидат — сгърченото тяло на Нахир беше проснато в коридорчето, което свързваше главното помещение с по-малката стая.

Диема извади пистолет и сика и предпазливо се доближи до Нахир. Нищо от другата страна на вратата не се движеше. Нямаха представа кой или какво бе повалило Предвестника, а двамата адамити не се виждаха.

Тя остави Кенеди да прегледа Нахир, застанала на стража до тях. За своя изненада още в мига, когато Кенеди завъртя Нахир по гръб, момичето видя, че той е жив. Беше се бил и загубил и бе понесъл ужасни рани. От прерязаните му китки още течеше кръв. Ударът в главата бе унищожил дясното му око. Кенеди потръпна при вида на раната, но Диема запази спокойствие и просто си представи, че окото му се е превърнало в сълзи, потекли по бузата му, и как може да пресъздаде този ефект с маслени бои. Друга част от нея, шокирана и протестираща, й напомни, че бе спала с този мъж. А трета част я накара да отбележи, че състоянието на Нахир доказва правотата на Кенеди. Бер Лусим беше тук. Сега.

Нахир се опита да проговори.

Диема коленичи до него.

— Нахир — каза тя.

Устните му се задвижиха, но звуците, които излязоха от тях, бяха неразбираеми.

— Бер Лусим — подтикна го Диема. — Къде е?

Здравото око на Нахир се завъртя към ямата, а пръстът му потръпна два пъти. Диема се накани да стане, но ръката му се удари в нейната. Той се опита да я хване за ръка, но пръстите му не изпълняваха командите на мозъка му.

— Прекалено… бърз… — прошепна Нахир. — Прекалено… бърз… да… — Той си пое дъх дълбоко и опита отново. — Не… бий. Прекалено…

— Ще се върнем скоро — каза Диема, вторачена в здравото му око, което бе ококорено от непознати досега ужас и шок.

Тя съблече коженото си яке, сгъна го и го пъхна под главата на Нахир. Кенеди се приближи до ръба на ямата, пое си дъх стреснато и скочи вътре.

— Ще се върнем скоро — повтори Диема. — Ще доведем помощ.

Или пък мястото ще бъде превърнато в прах от десетте килотона експлозив, помисли си тя. При всички положения Нахир нямаше да страда дълго.

Тя отиде до ямата и разучи вътрешността й, преди да слезе долу предпазливо. Кенеди бе намерила Тилмън, подпрян в единия ъгъл на изкопа, и проверяваше състоянието му. Лицето му бе омазано с кръв, той беше в безсъзнание, но раните му не изглеждаха така страшни като тези на Нахир. Поради слабостта си не бе представлявал такава опасност като Предвестника.

Кенеди отвори уста да заговори, но Диема я смълча с вдигната ръка и й посочи отворената врата. Хедър кимна, докосна бузата на Тилмън с пръст и го целуна по главата. После се изправи.

Диема извади китайския полуавтоматик от колана си и понечи да предложи деветмилиметровия от кобура си на Кенеди, но тя мина покрай нея, като се движеше бавно, за да намали жвакащите звуци от краката си, и взе падналия пистолет на Тилмън. Провери го внимателно, усмихна се доволно и кимна на Диема. Беше готова.

Тръгнаха към вратата, като се движеха далеч една от друга. Застинаха неподвижно и се вслушаха.

Два мъжки гласа водеха сериозен, макар и странен разговор някъде долу.

— Той е парче хляб — каза гласът на Бен Ръш.

— Господ е хляб. Само глупаците отричат това — отговори другият глас.

Имаше седем дървени стъпала, опасно хлъзгави, тъй като бяха изцапани с мазната кал от ямата. После краката на Ръш стъпиха на мръсен, но сух цимент.

Над главата му се чу изщракване, последвано от проблясването на луминесцентни лампи. Той примигна и закри очи, когато тъмнината около него внезапно засия по-ярко от слънцето.

Стоеше в широка стая с нисък таван, укрепен с груби дървени греди. Навсякъде около него имаше огромни чували с тор, които се издигаха чак до тавана. Изглеждаха напълно еднакви и на всеки бе написано: „Експлозив C₈(NO₂)₈“.

В далечния край на стаята върху дървена маса стоеше лаптоп. Два дълги кабела го свързваха с модернистична скулптура, състояща се от купчина стоманени пръчки и няколко десетки дебели пакета, увити в пергаментова хартия.

Въпреки кошмарното състояние на стъпалата подът бе сравнително чист. Метла бе подпряна на чувалите с експлозив, а след като забеляза това, Ръш видя и други следи от домакинство: чайник и кутия с мляко, оставени върху сандък, чифт тонколони с айпод между тях, лампа за четене на масата и отворена до нея книга.

Бер Лусим очакваше края на света в домашни удобства.

Той застана до Ръш, сложи ръка на рамото му и го насочи към масата. Спомняйки си какво бяха направили ръцете му преди малко, Ръш потръпна и се отдръпна бързо, после се завъртя с лице към Предвестника.

Бер Лусим го наблюдаваше с интерес.

— Слушай — започна Ръш, — не… не знам какво искаш от мен. Дори не би трябвало да съм тук.

— Да — възрази Бер Лусим. — Би трябвало да си тук. Разбира се, че трябва. Нямаше избор. Моля те, седни. Няма да те нараня.

— Добре съм си тук — отвърна Ръш.

Бер Лусим кимна.

— Хубаво.

Мина покрай Ръш и взе книгата, която лежеше на масата. Повдигна я към младежа, което означаваше, че той трябва да потисне страха си и да пристъпи към него.

Книгата беше много стара, ъглите й — пречупени и изтрити, а обложката й имаше вид, сякаш някой я бе изпуснал във ваната. На корицата с прости неравни букви бяха изписани думите: „Тръба, възвестяваща правосъдие“.

— Познато ли ти е това? — попита Бер Лусим.

Ръш се зачуди дали да излъже, но само за миг. Защо иначе би дошъл тук?

— Да.

Бер Лусим се усмихна топло, сякаш бе изтръгнал признание, което щеше да е добро за душата на Ръш.

— Искам да ти благодаря — каза той.

Тонът му — сериозен и дружелюбен — разтърси и уплаши Ръш. Той не отговори, а се вторачи в другия мъж, който прелисти страниците и му подаде книгата. Ръш я взе и видя, че е обърната на последната страница. Вековната хартия, суха и крехка, изшумоля между пръстите му.

— Този параграф ме затрудни — каза Бер Лусим. — Особено когато Толър казва, че синът и духът ще присъстват, щом краят настъпи. Това звучеше като безсмислена литургия на римската църква. Имам предвид разделянето на Господ на три, сякаш е парче хляб.

— Той е парче хляб — каза Ръш. — Още ли не си схванал цялата тази история с причастието?

Той чу собствения си глас и му се зачуди. Дали искаше Бер Лусим да потроши ръцете и краката му? Или дрънкаше смело заради по-раншното обещание, че няма да бъде наранен? Но пък Бер Лусим не реагира на наглия му тон или дори не го чу.

— Господ е едно — каза той. — Само глупаците отричат това. Така че това позоваване на сина и духа винаги ни се е струвало — на мен и Авра — доста странно. Дори загадъчно. Но времето и провидението изясняват всичко. Знаеш ли какво означава името ти?

— Ти вече спомена, че означавало „син на“.

Бер Лусим кимна.

— Да. Точно така. Но сега имах предвид фамилията ти. Ръш — продължи той, без да изчака отговора на младежа. — Отговаря на староеврейската дума, която означава дух. Ти си синът, Бен Ръш, а също така си и духът. Господ казал на Йохан Толър, че ще дойдеш, а Йохан Толър го каза на мен. По този начин той ме уверява, че всичко е наред. Че това, което върша, е правилно. Между другото, чувам дишането ви.

При последните си думи той повиши глас и погледна над рамото на Ръш към стълбите.

— Присъединете се към нас, моля — каза той. — Няма смисъл да се криете там. А и вече не остана време за нищо, което би могло да промени плановете ми. Макар че, разбира се, ще ви убия, ако се опитате.

Въпреки думите на Бер Лусим Кенеди беше почти сигурна, че не дишането им ги бе издало.

Тя бе открила, че оръжието на Тилмън — модифицирана берета — има различен предпазител от нейния пистолет, и бе избрала момент, когато Бер Лусим говореше, за да го свали. Изщракването беше съвсем тихо и Хедър мислеше, че е било прикрито от звука на гласа на Лусим, но нещо в начина, по който той замълча незабавно след него, й показа, че ги е разкрил по нейна вина.

После той ги покани да се присъединят към него и не остана съмнение. Кенеди направи знак на Диема, като сключи ръце, а после ги раздели. Да се разделим, за да му предоставим две мишени. Диема кимна.

Слязоха по стълбите. Диема вървеше отпред, а Кенеди — малко зад нея. Бер Лусим ги наблюдаваше внимателно.

— Показвах евангелието на приятеля ви — каза им той. — Много забавно. Никога не съм се смятал за проповедник. Няма да е лошо да пуснете оръжията, за да не би да се съблазните да ги употребите.

— В стая с експлозиви? — извика Кенеди. — Това би било доста глупаво, нали?

Бер Лусим погледна купчините с чували около тях.

— Не можеш да взривиш октонитрокубан с куршум — каза той. — А запалителят е зад мен, на масата. Но пък ще стреляте през господин Ръш, който надали ще ви благодари за това. А и в ъгъла има голям брой пластмасови кофи, пълни с изключително силна отрова на гранули. Рицин. Ако пробиете някоя от тях, въздухът ще се изпълни с отровен прах. Разбира се, експлозията ще ви убие дълго преди отровата да заработи, така че няма значение кое от двете ще е.

— Защо сме още живи? — попита Диема. — Да не си загубил вкуса си към убийствата, Бер Лусим?

Тя се отдалечаваше от Кенеди и така затрудняваше Предвестника да ги държи под око едновременно. Той вдигна ръка, за да ги спре.

— Достатъчно. А сега ще отговоря на въпроса ти. Каня се да убия един милион души, което не води до заключението, че съм загубил вкус към убийствата. Но това е по-скоро пожертвование, отколкото убийство. Религиозен ритуал. Смъртта на отделен човек… тук, на това място, по това време… намирисва на неблагочестие. Но ще го направя, освен ако не останете по местата си и не пуснете оръжията. Радвам се, че всички вие ще чакате с мен върховния момент, но знам какво таите в сърцата си и няма да го допусна.

— Все още има време да спреш това — каза Кенеди.

Тя знаеше, че Диема щеше да се прицели и стреля много по-бързо и точно от нея, затова реши да отклони вниманието му.

— Прекалено много хора загинаха вече.

Бер Лусим я погледна, но бързо върна очи върху Диема. Очевидно бе пресметнал добре опасността.

— Всеки, който е живял някога, е умрял — каза той. — С изключение на малкото хора, които живеят сега. Но днес всичко ще се промени.

— Заради няколко реда в тристагодишна книга? — попита Кенеди. — Не го разбирам.

— Не е нужно да разбираш. И този абсурден танц трябва да спре веднага. Застанете мирно. Пуснете оръжията до краката си. Не искам да проливам кръвта ви тук. Не го смятам за необходимо. Но няма да се поколебая, ако ме принудите.

Кенеди спря на място.

— Добре — каза тя. — Печелиш.

Завъртя пистолета си и го насочи в тавана, после се наведе бавно, за да го остави на земята.

Диема избра момента и стреля.

68.

Също както в битката до ямата. Ръш не успя да отграничи причина от резултат.

Видя ръката на Диема да помръдва и чу три изстрела, толкова шумни, че възприе звука като физически удар.

После нещо излетя от ръката й, а тя самата бе отхвърлена назад към стената.

Стори му се, че звукът идва от всички посоки в тясното пространство, и едва по-късно разбра, че Диема въобще не е стреляла. И трите изстрела бяха дадени от Бер Лусим.

В момента, когато осъзна това, всичко бе свършило. Диема се плъзна по стената към пода, а Бер Лусим насочи пистолета си към Кенеди, която замръзна на мястото си, протегнала ръка към оръжието си.

— Недей — посъветва я той.

Диема въздъхна тежко. Лежеше на циментовия под и притискаше страната си. Между пръстите й течеше кръв, а по крачола на джинсите й се разпростря червено петно. Поне два от куршумите на Бер Лусим я бяха уцелили.

Не, и трите, загря Ръш. Пистолетът на Диема лежеше на около три метра от нея, а дулото му бе зловещо изкривено.

— Иска ми се да не се беше наложило — каза Бер Лусим. — Но поне си още жива. За съжаление това е последната любезност, която мога да ти окажа.

Сърцето на Ръш биеше като чук в гърдите му. Струваше му се, че ще повърне. Видя как раменете на Кенеди се напрегнаха, което означаваше, че и Бер Лусим ги бе забелязал. Тя се канеше да действа, а това щеше да я убие.

Но пък той можеше да направи нещо по въпроса.

Ако само имаше време за това. И ако можеше да намери подходящите думи.

— Чакай! — каза Ръш.

Всъщност не го каза, а го изкрещя шумно и пронизително. И вдигна книгата на Толър в ръка, сякаш се канеше да проповядва.

Бер Лусим се завъртя и се вторачи в него, а той размаха книгата в лицето на Предвестника.

— Аз съм тук, нали? — избъбри Ръш. — Ти го каза. Аз съм част от картинката. Господ ме е изпратил, за да ти донеса послание. Нали така?

— Да — отговори Бер Лусим с глас, чието спокойствие и кротост накараха паникьосаното момче да звучи още по-абсурдно. — Казах го.

— Добре — кимна Ръш, като се помъчи да спре треперенето на ръцете, краката и гласа си. — Тогава точно тук, точно сега, за времето, което ни остава, аз съм това, което си ти. Аз съм един от божиите Предвестници. Не съм просто някакъв идиот адамит.

Бер Лусим се намръщи.

— Е, и? — попита той. — Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня. Ако аз съм Предвестник, Бер Лусим, посланието ми е за теб. Съгласен ли си да го изслушаш?

Бер Лусим повдигна ръце в знак, че се предава.

— Давай — каза той.

— Добре — тежко преглътна Ръш.

Дотук добре, помисли си той. Рискува да погледне през рамо. Диема почти не бе помръднала, освен за да се надигне леко на левия си лакът. Все още притискаше ръка към раната си и се опитваше безуспешно да спре кръвта. Наблюдаваше Бер Лусим с помътени очи, или поне се опитваше, но главата й непрестанно клюмаше. Кенеди все още изглеждаше готова да се възползва от удобен момент. Ръш срещна погледа й и кимна незабележимо. Не още.

После се завъртя към Бер Лусим.

— Всичко, което вършиш, е заради Толър, нали? Заради пророчествата в книгата му. Все едно я е написал за теб. Сякаш преди триста години е видял появата ти и ти е проговорил през вековете.

— Той видя края на света — поправи го Бер Лусим. — Но, да, той говори с нас. Каза ни, че трябва да доведем историята докрай и да сложим начало на царуването на Месията.

— Добре. Но се чудя дали знаеш с кого си говорил. Имам предвид, научи ли нещо за живота на Йохан Толър?

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Мислиш си, че го познаваш.

Ръш знаеше, че се движи в минирано поле. Но още по-силно бе чувството, че се намира в съдебна зала и разпитва свидетел. Опитваше се да изгради солидна защита само от едно предчувствие.

— Да — съгласи се Бер Лусим. — Вярвам, че го познавам.

— Ще оспоря това — каза Ръш. — Прав си, че Господ ме изпрати тук, Бер Лусим. Мисля, че той искаше да чуеш думите ми. Защото ти допусна огромна грешка. Уби много хора и се каниш да убиеш още повече, а всичко това се основава на… глупава… абе оплеска нещата. Оплеска ги ужасно.

Бер Лусим се вторачи в него безмълвно. Ръш видя в очите му как Предвестникът обмисля смъртта му. Единственото, което можеше да му помогне, бяха случайни бележки за Йохан Толър, и нямаше представа колко дълго щяха да му вършат работа.

— Има нещо, което не знаеш — каза той, а гласът му потрепери леко при последната дума. — Нещо за Толър. Сгрешил си.

— Сгрешил съм — повтори Бер Лусим меко. — Наистина ли?

— Наистина.

— И в какво съм сгрешил?

— Кой е бил той.

Бер Лусим стисна устни.

— Ще пренебрегна непочтителността ти — каза той. — Все още вярвам, че има смисъл да си тук. Причина да попаднеш на пътя ми в този важен момент. Но трябва да внимаваш какво говориш. Йохан Толър е бил вдъхновен от Господ. Да говориш лоши неща за него е все едно да богохулстваш.

Ръш не сваляше очи от пистолета в ръката му, макар че ако Бер Лусим решеше да го убие, нямаше да си хаби куршумите, защото лесно можеше да го очисти с голи ръце.

— Лошо ли е да кажа, че Толър не е бил този, за когото го мислиш? — попита той. — Не искам да богохулствам. Просто смятам, че си разтълкувал погрешно прочетеното.

Бер Лусим повдигна вежди.

— Така ли? Как?

— Ами ти смяташ, че Толър е бил вашият липсващ пророк. Единственият, който е излязъл от скрития ви град без официална заповед. Имам предвид, единственият, който го е направил преди теб и хората ти.

— Не мисля, а знам.

— Защото Толър говори за тайните вярвания на племето.

— Да.

— И книгата му показва местоположението на Гинат Дания.

— Да, и това също.

— И защото е благославял приятелите и последователите си със знака на примката вместо с кръстния знак.

— Разбира се.

Ръш застана на ръба на пропастта. Не посмя да се огледа отново, за да види дали Диема или Кенеди следят движенията му. Ако не ги следяха, това нямаше да доведе доникъде. Всичко, което можеше да направи, бе да им осигури прозорец.

— Е, въпреки всички тези неща, Бер Лусим, мисля, че си подкрепял погрешния отбор. Толър никога не е бил от Племето на Юда. Бил е адамит.

Диема използва две неща, за да запази съзнание: болката от раните си и отброяването на минутите на часовника си.

Болката бе постоянна величина по хилядите разплитащи се километри от нервни окончания в тялото й. Часовникът показваше, че остават седем минути.

Бер Лусим притисна пистолета си към слепоочието на Ръш, който се наведе настрани, но не посмя да отстъпи или да се опита да избута оръжието.

— Виждам смъртта ти — каза Бер Лусим. — И без привилегията на пророчеството.

— Не, просто слушай — потрепери Ръш. — Изслушай ме. Мога да те накарам да повярваш.

— Вече вярвам.

— Тогава мога да те накарам да се съмняваш. Защо Господ ме изпрати?

— За да ме изпробва. Да изпробва вярата ми.

— Тогава… тогава трябва да се пробваш, нали? Трябва да ме изслушаш. Ако само ми пръснеш черепа, Господ ще се ядоса.

Никой от двамата не помръдна известно време. После Бер Лусим бавно спусна пистолета настрани.

— Това са глупости — тежко въздъхна той. — Но казвай каквото искаш. Глупостите не могат да ме наранят.

— Добре, погледни документалните доказателства — бързо избъбри Ръш. — В твоята версия на историята Толър излиза от Гинат Дания и се отправя на запад. После, доста дълго време след това, той пристига в Англия и започва да проповядва. Ти решаваш, че той е твоят човек заради онова, което говори. Знае за Гинат Дания. Знае за три хиляди годишния цикъл. Как иначе е можел да разбере за тях? Но какво е станало междувременно? Какво го е накарало да изостави мисията си и хората си?

— Ангел — изръмжа Бер Лусим — е говорил с него.

— Точно така — кимна Ръш. — Ангел е говорил с него и му е разказал тайните на рая. А Толър искал да сподели забележителните неща, които научил. Чувствал, че трябва да ги сподели с целия свят. Затова отишъл в Англия. И тук вече губя връзката. Гражданската война бушува. Политическата сцена в Англия е змийско гнездо, но Толър скача право в него. Сприятелява се с кого ли не, но си създава и врагове в правителството на Кромуел. Предвожда религиозните сектанти, дори става нещо като техен говорител. Присъединява се към движението „Пета монархия“. Настанява се до масата. А аз се питам защо. Какъв е смисълът? Ако си видял вечната истина, защо ще ти пука дали Кромуел или Феърфакс ще спазят обещанията си и дали епископите ще могат да говорят в парламента? Това е нещо незначително и странично. Светът ще свърши, царството ще настъпи и това е всичко, което има значение.

Диема отклони вниманието си от спора и затърси пистолета си. Беше прекалено далеч, за да допълзи до него, а и очевидно бе уцелен от куршум.

Но в кобура на глезена й имаше друг пистолет: малкия скромен М26, който бе взела от Нахир и Шрага.

Тя изстена и се претърколи, сякаш беше в агония, и използва движението, за да свие крака и да ги приближи до лявата си ръка. Струваше й се, че дясната й китка е счупена, вероятно когато Бер Лусим простреля оръжието от ръката й — страхотно постижение, дори и при това късо разстояние.

— Времето се съдържа във вечността, както песъчинката в перлата — каза Бер Лусим. — Толър е видял всички неща и отблизо и отдалеч и се е интересувал от тях.

Ръш повдигна книгата с треперещи ръце.

— Добре, може и така да е. Може да е станало така. Но ето ти и друг сценарий: Толър е бил Господин Никой. Просто някакъв тип. Но е бил англичанин. И е излязъл от Англия, за да попътува или просто защото е бил търговец или дипломат. Та докато пътувал из Алпите, преживял инцидент. Но не е бил сам, когато се случило това. Имало и друг оцелял. Лежал до него ранен, вероятно умиращ. А това бил твоят пророк, скоро напуснал Гинат Дания. И в този момент всичко се променило за Толър. Животът му се преобърнал с краката нагоре. Защото раненият халюцинирал и не можел да спре да говори. Или просто знаел, че умира. Трябвало да разкаже историята на живота си, преди да умре, а Толър бил на подходящото място и го слушал. При това слушал адски внимателно.

— Това е гротескно — отвърна Бер Лусим.

— Та Толър изслушал историята. Святото предателство. Тайният град. Краят на света. Откровение. Не, цяла книга с откровения. Трябвало да е истина, защото кой би губил последните часове от живота си да измисля подобна откачена история? Сякаш Господ бил пратил този човек на точното място и в точното време, за да отвори очите на Толър. А щом всичко приключило и мъжът умрял, той се върнал в Англия и подновил живота си. Но вече бил пророк. Човек с послание. И искал да вдъхне колкото се може повече авторитет на посланието си, затова измислил историята с ангела. Или пък вече си въобразявал, че наистина е бил посетен от ангел. Или пък е смятал, че твоят човек е ангел.

— И защо това да е истина? — попита Бер Лусим. — Къде са ти доказателствата?

Диема бе дръпнала крачола на джинсите на около десет сантиметра от глезена си, разкривайки кобура. Пистолетът вече лежеше в ръката й. Но сега се появи друг проблем. Всъщност два проблема. Как да сломи съпротивата на Бер Лусим при втория опит, когато вече използваше по-бавната си и слаба ръка? И как да се прицели в него и да го простреля, без да уцели и Ръш, който беше на пътя й? Тя забеляза, че Кенеди я наблюдава, готова да се задвижи заедно с нея.

— Доказателствата не са важни — отвърна Ръш, — макар да разполагам с такива. Поне с няколко. Но помисли малко. Моята версия не ти ли се струва по-разумна? В твоята история Предвестник просто решава да стане предател и да отиде да проповядва на езичниците. В моята той проговаря само защото знае, че умира.

— Не просто е решил — възрази Бер Лусим. — Забравяш, че е бил посетен от Господ.

— И от това посещение му е станало ясно кой какъв е в английската политика? И му е просветнало, че английската политика е нещо значимо? Защото той е прекарал остатъка от живота си в политиката, Бер Лусим. Бил е екзекутиран, защото се опитал да убие правителствен чиновник. Какво, по дяволите, означава това?

Бер Лусим пристъпи към Ръш, но младежът се отдръпна. Вдигна книгата в ръце, готов да я съдере.

— По-добре отстъпи назад — предупреди той Бер Лусим. — Или ще извърша страхотно богохулство.

Той вдигна пистолета си и го насочи към Ръш.

— Книгата бездруго ще бъде унищожена в експлозията — каза тихо. — Физическата й цялост вече не е от значение за мен сега. Просто бих искал да умра с нея в ръка. Но както и да е, изслушах те и не си промених мнението. Ако си целял да ме изпробваш, момче, изкарах теста.

— Но аз разполагам с доказателства — избъбри Ръш. — Казах ти го, нали? Е, ето ги. Забрави за ангела и инцидента, а и за всичко останало. Забрави какво е знаел Толър или откъде го е научил. Спомни си единственото, което е извършил, за да се представи за член на Племето на Юда.

— Използвал е знака на примката.

Диема стисна дръжката на пистолета и го измъкна наполовина от кобура. Но Ръш все още беше в най-ужасното възможно положение — блокираше огневата й линия, но не и тази на Бер Лусим.

— Толър е използвал знака на примката като благословия — каза Ръш. — Последователите му не знаели какво означава знакът и той никога не им го обяснил. Просто го правел.

— Знам — отвърна Бер Лусим.

— Нищо не знаеш. Толър не е направил знака на примката нито веднъж.

Бер Лусим присви очи.

— Какво?

Ръш сви рамене и показа празните си ръце.

— Странно, нали? И аз си помислих същото, когато прочетох книгата за първи път. Но после видях Диема да прави знака на примката и нещо ми се стори нередно. Накарах я да ми го покаже бавно и внимателно. После прочетох отново книгата и загрях. Той е слагал ръка на гърлото си, после на сърцето и корема и в обратен кръг към мястото, откъдето е започнал.

— Чел съм този пасаж — изръмжа Бер Лусим. — Да не ме смяташ за глупак?

— Ако имаш часовников циферблат на гърдите — каза Ръш, открадвайки метафората, използвана от Диема в самолета до Будапеща, — това е начинът, по който ще се движат стрелките. Погледни. Ето така.

Диема видя, че Ръш прави знака по начина, по който Робърт Блекборн бе описал знака на Толър. И по разширените очи на Бер Лусим разбра, че и той е схванал смисъла.

— Това е погрешно — каза Ръш. — Сякаш Толър го е научил, гледайки се в огледалото. И аз мисля, че е направил точно това.

— Не е така — възрази Бер Лусим.

Думите му не прозвучаха като несъгласие, а като предупреждение.

— Да — настоя Ръш. — Добре, не е било огледало. Видял е някой друг да го прави и го е копирал точно по начина, по който го е видял. Просто е забравил да го обърне.

— Не — повтори Бер Лусим.

— Смешно е, макар и по извратен начин — отбеляза Ръш грубо. — Положи толкова усилия — засмя се той. — Жалко, че Авра Шеколни умря. Обзалагам се, че това щеше да му хареса.

Може би смехът на младежа накара Бер Лусим да побеснее и да си изпусне нервите. Той се хвърли напред, протегнал ръка към гърлото на Ръш.

Това бе единствената възможност, която щяха да получат.

— Сега! — изкрещя Диема. — Направи го веднага!

Кенеди скочи на крака, стиснала пистолета си.

Бер Лусим се завъртя.

И Диема стреля.

Предвестникът си пое дъх с трепет. Погледна гърдите си и малката кръгла рана, появила се там като загадъчна точка право върху сърцето му. От черна тя стана червена и от нея потече кръв. Бер Лусим се скова, а очите му се ококориха, сякаш бе осъзнал нещо ужасно.

Но този, който падна, бе Ръш. Коленете му се подгънаха и той се свлече на земята. Заради неудобното си положение и с лявата ри ръка, Диема бе дала единствения възможен изстрел — през дясното рамо на Ръш в лявата част на гърдите на Бер Лусим.

А сега пътят бе чист. Тя и Кенеди продължиха да стрелят, докато изпразниха пистолетите си в убиеца. Бер Лусим склони глава и пое наказанието, сякаш човек може да изтърпи куршумите по същия начин, по който понася силен дъжд.

Но никой не би могъл да се справи с подобен порой. Той се отпусна на колене, после се свлече бавно на земята и умря.

Кенеди тръгна към Предвестника, насочила вече безполезния си пистолет към него.

— Не! — изкрещя Диема. — Таймерът, Кенеди! Таймерът!

Хедър изтича до бюрото, но се поколеба. По-малката бомба, запалителят на зловещото оръжие за масово поразяване, беше несръчно изделие с жици и метални пръчки, свързани към пакети с ацетонов пероксид и купчини взривни капсули.

— Какво да направя? — извика тя.

Таймерът на екрана показваше двайсет и три секунди. Кенеди се завъртя нервно към Диема, но тя също нямаше представа как да действат и по лицето й се изписа отчаяние.

С див вик Кенеди отскубна лаптопа от мрежата.

Той продължи броенето.

Десет.

Пет.

Нула.

Диема сдържа дъха си, докато гърдите я заболяха. После издиша бавно и безмълвно.

69.

— Кървя — съобщи им Ръш от пода. — Мили боже, кървя ужасно. Помогнете ми.

Диема изпълзя до него, като влачеше безполезния си крак зад себе си. Тя огледа раните на младежа. Входната беше малка и чиста и нямаше да създаде никакви проблеми. Изходната обаче беше доста по-голяма и куршумът бе отнесъл и месо със себе си.

По времето, когато уцели мишената си, куршумът бе изхабил поне една трета от началната си скорост в Бен Ръш. Нищо чудно, че бе заковал Бер Лусим на мига. Забавеният куршум нямаше енергията да напусне тялото, след като бе проникнал в него, и вместо това бе предизвикал кошмарна ударна вълна вътре, която бе размазала вътрешните му органи като чук.

— Добре се справи — похвали Диема Ръш, докато го превързваше.

Кенеди коленичи до нея и й помогна да скъса още няколко парчета плат, за да закрепи превръзката на мястото й.

— Справи се чудесно — потвърди тя. — Ръш, как, за бога, успя да разбереш тези неща?

— Не ги разбрах — промърмори той с пребледняло лице. — Измислих си повечето. И вероятно всичко е грешно. С изключение на знака. Бях почти сигурен за знака.

— Предотврати милион убийства — каза Диема. — Ти беше щит за моите хора. И за част от твоите. Май от теб ще излезе нещо някой ден, малко момченце.

— А ти… ох, мамка му… а пък на теб някой ден може да ти пораснат гърди — парира Ръш. — Мечтай си за големи.

Диема насочи вниманието си към Кенеди.

— Аз ще довърша тук — каза тя. — Ти отиди да видиш баща ми. И докарай камионетката. Тръгваме си.

Двете се спогледаха. Кенеди кимна и ги остави насаме, после бързо се върна долу до ямата.

Диема продължи да наглася превръзката, но Ръш я хвана за ръка, за да я спре.

— Когато правихме секс — каза той, — само за да забременееш ли го направи?

— Не съм бременна, Ръш.

Той се вторачи в нея изумено.

— Не си?

— Не съм. Казах го, за да попреча на Нахир да ти пререже гърлото.

— А, добре.

Той се замисли за миг и добави:

— Защо?

Диема замълча за дълго.

— Какво точно имаш предвид? Защо това би му попречило да те убие? Или защо ми пука дали ще те убие?

— И двете.

— Трудно е за обяснение — отговори тя. — Моите хора гледат на някои неща по доста странен начин.

Ръш се намръщи, когато случайно движение изпрати вълна от зловеща болка в разкъсания му раменен мускул.

— Айде бе. Е, благодаря за героичната саможертва.

Диема не отговори, престори се, че проверява посивяващото тяло на Бер Лусим за признаци на живот.

Историята още не бе приключила.

— Готов ли си да се раздвижиш? — попита тя.

Ръш се опита да се надигне, но го болеше ужасно от всяко движение. Диема го подкрепи, доколкото можеше, и го повдигна като знаме, сякаш се предаваше, макар и прекалено късно, на логиката на довода, който бе чула преди три години, когато ръцете й бяха около врата на Роналд Стивън Пинкъс, а светлината в очите му гаснеше.

— Готов ли си?

— За какво да съм готов? — изстена Ръш. — Да не искаш да танцуваме?

— Трябва да вървиш.

— Добре.

Отне им цяла вечност да се качат по стълбите. Кенеди ги посрещна горе с мрачно лице.

— Лио е буден — съобщи тя на Диема, — но мисля, че някои от раните на гърдите му се отвориха. Страхувам се да го помръдна.

— Нямаме избор — каза Диема.

И двете се вторачиха в Тилмън. Той бе на крака в ъгъла на ямата, подпрян на ръцете си. Главата му бе отпусната на гърдите. Приличаше на боксьор, който едва бе преживял предишния рунд.

Диема се завъртя към Кенеди.

— Хедър, трябва да вървим — каза тя. — Това е…

— Знам какво е.

— Това винаги е част от плана. Вадиш тоягата от огъня, пребиваш враговете си, после я хвърляш обратно и я оставяш да изгори.

— Схващам, Диема. Загрях го още в самото начало.

— Мога да вървя — обади се Тилмън.

Гласът му звучеше зловещо, сякаш идваше от гърлото на обесен.

— Докажи — каза Диема.

Но първо трябваше да излязат от ямата, което беше толкова трудно, че тя изпита носталгия по стълбите. Двете с Кенеди трябваше да опрат Тилмън на стената й, после да вдигнат крайниците му един по един, сякаш се опитват да сглобят куба на Рубик. Когато свършиха, той лежеше по гръб на ръба, изтощен от болка, и си поемаше дъх с такова затруднение, че предницата на ризата му, вкоравена от прясна кръв, дори не помръдваше.

После трябваше да извършат същото и с Ръш.

Накрая и двамата мъже бяха извадени и се движеха. Диема подкрепяше Тилмън, защото бе по-силната от двете, а Кенеди помагаше на Ръш.

Тръгнаха измъчено като последен отбор в трикрак маратон през главната зала към предната врата.

По пътя минаха покрай Деш Нахир, който лежеше в кървава локва. Диема промърмори благословия, но не спря. Вратата вече беше пред тях и тя видя задницата на камионетката. Тилмън се хлъзна в калта на полузасъхнала локва и едва не падна, но тя го задържа прав, като се пъхна под него и го бутна нагоре.

Приковала очи в земята, защото бе принудена да внимава за всяка стъпка, Диема видя как краката й и тези на Тилмън пристъпиха в слънчево петно върху мръсния цимент. Излизаха във външния свят бавно като костенурки.

Куутма прекрачи прага, обграден от Алус и Тария, и ги посрещна там. Други Предвестници стояха на асфалта отвън, неподвижни и безмълвни, и чакаха заповедите му.

Той се вторачи в Диема и тя се закова на място. Изражението му беше сложно и неразгадаемо.

— Докладвай — нареди й Куутма с опасно мек тон.

Диема се опита да говори, но помътеният й мозък й попречи да се изрази.

— Аз… ние… — опита.

— Бер Лусим е мъртъв — обади се Кенеди. — Свършено е. Но трябва да разглобите бомбата. А вашият човек Нахир се нуждае от медицинска помощ.

Погледът на Куутма се насочи към нея за миг, после се върна върху Диема.

— Вярно ли е? — попита той.

Диема кимна.

— Премахната ли е заплахата? Значи вече няма опасност?

— Има… — отново опита Диема. — Бомбата. Както Кенеди каза. Свалихме детонатора, но бомбата трябва да бъде разглобена. А Нахир…

Куутма се завъртя към Алус и Тария.

— Погрижете се за него — заповяда им той и те изчезнаха в миг.

— Дан чейра ху меирха! — изкрещя Куутма.

Предвестниците се подчиниха на заповедта, втурнаха се вътре и обградиха малката група.

С Ръш, подпрян на дясната й ръка, Кенеди се опита да бръкне с лявата в якето си, за да стигне до кобура си. Диема протегна ръка със светкавично движение и стисна китката й. Ако Хедър успееше да извади оръжието, щеше да умре, преди да си поеме дъх.

Куутма наблюдаваше Диема внимателно през цялото време.

— Добре свършено — каза й той. — Много добре. Можеш да си починеш, Диема Бейт Евром. Другите ще довършат останалото.

Тя не помръдна. Стори й се, че мускулите на гърдите притискат дробовете й и не й позволяват да си поеме дъх.

— Танану — каза бавно. — Трябва да поговоря с теб.

— Не — възрази Куутма. — Не трябва.

— Да — настоя Диема. — Трябва да докладвам.

— Чух доклада ти, Диема. Сега нещата са в мои ръце. Излез навън. Обмислих проблема с бременността ти и взех решение. Единственото възможно решение, ако искаш да избегнеш порицанието. Смъртта на момчето защитава честта ти. За другите смърти вече се уговорихме, преди да напуснеш Гинат Дания. Но няма нужда да присъстваш на тях. Разбирам, че може да се разстроиш, ако видиш как хората, които се биха на твоя страна, загубват живота си. Върви. Отиди до портата и ме чакай там.

В гърлото на Диема се надигна горчилка и тя я преглътна затруднено.

— Танану — каза тя измъчено. — Искам да говоря. Показанията ми са важни. Изслушай ме.

Гледаха се напрегнато няколко секунди. Ако Куутма забеляза напрежението в позата й и разбра какво означаваше то, не се издаде с нищо.

— Много добре — съгласи се той накрая.

После излая няколко команди и Предвестниците се приближиха, за да дръпнат Тилмън от ръцете на Диема и да хванат Кенеди и Ръш.

— Кучи син! — изрева Кенеди и изгледа свирепо Диема, която пренебрегна погледа й.

Съдбата им вече беше в ръцете на Куутма.

Той се отдалечи от тях и й махна да го последва. Диема се подчини.

— Слушам — каза Куутма. — Но няма начин да спреш това, малка сестричке. Трябва да го знаеш.

— Братко — каза Диема, като го погледна в очите, — така е. Ти си Куутма, Бранд, и каквото кажеш, че ще стане тук, ще стане. Никой няма да спори с теб.

Куутма сви рамене небрежно.

— Това е без значение. Не мога да се отрека от това, което вече казах. Те ще умрат.

Той въздъхна бавно.

— Виждам, че тези тримата означават нещо за теб. Забелязах го още в Будапеща. И ми е мъчно за теб. Вече понесе доста загуби в живота си. Но смъртта на Кенеди и Тилмън беше част от задачата, която прие. Бъди силна и се примири с това. А що се отнася до момчето, дори и да го обичаш, скоро ще го забравиш. Намери си друг любовник. Или дори съпруг. Деш Нахир ще се радва да е с теб.

Диема не обърна внимание на зловещото предложение, а продължи да настоява.

— Танану, Лио Тилмън е мой баща.

— Не, Диема, не е. Той е само…

— Той е бащата на плътта ми и на духа ми. Той е единственият баща, когото признавам. Ще му бъда вярна и ще остана до него. Ръката, която го нарани, ще се превърне в ръка на мой враг. На хълма Гелерт той се би за мен, готов да се пожертва, макар че почти не се познавахме. Вече знам, че е обичал децата, които е загубил, следователно не е убил братята ми нарочно. Станала е ужасна грешка, както ми обясни неверницата Кенеди. Чудовището, с чиято смърт се съгласих, никога не е съществувало. А не съм съгласна със смъртта на баща ми, Танану.

Куутма изслуша речта й с мрачна загриженост. Когато Диема приключи, той не проговори дълго време.

Накрая протегна ръка и я сложи на рамото й.

— Направих ти лоша услуга — тежко каза той. — Сега го разбирам. Обичам те и те почитам, Диема, но те потопих в тази болка и не виждам как да я прогоня от теб.

— Остави ги да живеят.

— Не мога да го направя. Нямам право да избирам.

— Тогава и аз нямам — отвърна Диема, като извади сиката си от канията и допря острието до корема си. — Убий Лио Тилмън и аз също ще умра.

Куутма се ококори ужасено.

— Диема — прошепна той. — Не го мислиш.

— Съвсем сериозна съм.

Безброй емоции се изписаха по лицето на Куутма. Най-видима бе болката.

— Това е богохулство — каза той.

— Вече съм прокълната. На хълма Гелерт прострелях Хифела и го гледах как умира. И те излъгах в Будапеща, Танану. Не съм бременна. Казах го, за да спася момчето, а то току-що спаси всички нас.

Тя се бореше с думите, с логиката и се опитваше да обясни нещо, което бе осъзнала неочаквано.

— Ако ги оставя да умрат — продължи тя, — ще се превърна в нещо много по-недостойно от тях. Много по-недостойно от това, за което ги смятах, преди да ги опозная.

Лицето на Куутма все още бе измъчено и озадачено.

— Мога да те обезоръжа — напомни й той.

— Възможно е — отвърна Диема. — Но не можеш да ме обезоръжиш завинаги.

Тя отстрани ножа от корема си, за да наблегне на думите си.

— Не е нужно да умирам тук и сега, Танану. Разполагам с цялото време на света. Ако реша да се самоубия, единственият начин да ме спреш, е ти да ме убиеш.

Настъпи мълчание. Двамата се гледаха втренчено, без да помръднат. Без да издадат никакъв звук, Алус и Тария застанаха от двете страни на Диема.

— Деш Нахир ще живее — съобщи Алус.

— И оттегли проклятието си — добави Тария. — Не иска да нарани Диема Бейт Евром.

Куутма кимна.

— Благодаря — каза той. — Обезопасете Диема Бейт Евром и конфискувайте оръжията й.

Двете жени изпълниха заповедта. Момичето не се възпротиви, когато Алус хвана ръцете му зад гърба, а Тария методично го претърси за оръжия. Очите на високата жена срещнаха нейните и Диема разбра колко тежко е за телохранителките да се отнасят по такъв начин с една от своите.

— Пазете я — нареди Куутма.

Тария кимна.

— Да, Куутма. Ами неверницата и останалите? Дали да…

— Не правете нищо — каза Куутма. — Искам да говоря с Лио Тилмън.

Изпълнявайки резките му заповеди, Предвестниците преобърнаха един от пластмасовите варели и го търколиха в далечния край на стаята. Тилмън бе полуотнесен, полузавлечен дотам и настанен на варела. Куутма се присъедини към него.

Тилмън все още агонизираше от болка, но медицинските умения на Алус отново се оказаха полезни. Тя му бе направила коктейл от силни лекарства, за да преодолее болката и да остане в съзнание. Разширените му зеници и напрегнатата му поза издаваха, че лекарствата вече действат.

Куутма се вторачи в адамита с обърканото изражение на математик, обмислящ решението на трудна задача.

— Имах план — каза той, — който включваше смъртта ти. Твоята и на жената.

Тилмън кимна.

— Вярно е, че смъртта ви беше само подробност — продължи Куутма. — Начин да се справим с неудобната ситуация, която предшественикът ми допусна. Но основната цел на плана беше свързана с много по-ясни опасности.

Той се поколеба за миг, после седна до адамита. Това му даде възможност да сниши гласа си — всички Предвестници наскоро бяха взели солидни дози келалит, който засилваше сетивата, така че можеха да ги чуят въпреки голямото разстояние.

— Иска ми се първо да те бях убил, а после да намеря начин да разреша останалите си проблеми — сподели Куутма.

Тилмън се засмя кратко.

— Да — отвърна той. — Струва ми се, че това обобщава какви сте. Все размишлявате прекалено много и все допускате една и съща грешка.

Куутма се намръщи, но тонът му остана спокоен и овладян.

— И каква е тази грешка, господин Тилмън?

Лио прокара ръка по изпотеното си лице и примигна няколко пъти. Лекарствата влияеха на възприятията и мисловния му процес.

— Тя е забележителна, нали?

— Какво? — обърка се Куутма.

— Малкото ми момиченце. Страхотна е. Предполагам, че това се отнася за всички жени в семейството й. Напомня много на съпругата ми.

— Ребека не беше твоя съпруга.

— Така ли?

— Не. Връзката между Келим и баща адамит не се брои за брак според нашите закони. Каква грешка смяташ, че допускаме, господин Тилмън?

Тилмън примигна още няколко пъти и завъртя глава, за да погледне Куутма.

— Има една стара поговорка, която сигурно си чувал. „Ако имаш само чук в кутията си с инструменти, всичко ти прилича на пирон.“

— Това наблюдение ми е познато.

— Прекарали сте две хиляди години, убивайки всеки, който се доближи до истината за вас. Играете си с историята.

— Правим това, което трябва да направим.

— Не — възрази Тилмън леко завалено. — Правите каквото знаете да правите. Не променяте репертоара си дори когато виждате, че не ви върши работа.

— Досега ни е вършил работа — отвърна Куутма.

Тилмън се засмя отново.

— Тогава защо въобще съществуваш? Ако ви вършеше работа, ако въобще някога е вършил работа, нямаше да има нужда от теб. Хиляди години, прекарани в убийства, и всеки път, щом приключите с една операция, трябва да започнете отново. Стотици Елохим слухтят из целия свят, опитвайки се да проследят шепота на седем милиарда гласа. Разбира се, че ще се провалите.

— Да не твърдиш, че има по-добър начин? — саркастично попита Куутма.

— Да.

— Научи ме, учителю Тилмън.

— Ами като начало — каза Тилмън — не потулвайте историята. Изкрещете я. Наводнете света със слухове за Племето на Юда и Гинат Дания. Разкажете на всички за святата книга и загубеното евангелие. Кажете им, че ако го прочетат, бледи мъже с кървави сълзи ще ги намерят и убият с ножове, които са виждани за последен път преди двайсет века. Разкажете им за красивите жени, които ще спят с тях, а после ще изчезнат, оставяйки ги да полудеят, докато ги търсят. Разкажете им за подземния град и всичко останало.

— Защо? — попита Куутма озадачен. — Защо да правим всички тези неща?

— Защото светът е пълен с лъжи — отговори Тилмън. — Прелива от тях. Когато историята ви излезе навън, ще прилича на поредната лъжа. Ще се говори за нея около час, а после ще затихне и всички ще се насочат към следващата интересна история. „Все още се опитваш да продадеш ония дивотии с Племето на Юда? Сериозно ли? Нова книга твърди, че Исус е бил жена!“ Ето от какво се нуждаете, Куутма. От познатото усещане „бил съм там, чувал съм го вече“. А е толкова лесно. Единственото, което трябва да направите, е да погледнете натам, накъдето гледат всички други, да се загубите в тълпата. А вместо това вие плувате срещу течението през цялото време. И не само ви е по-трудно, но и всеки път, щом направите нещо, създавате нова пътека, която някой би могъл да проследи.

Речта очевидно изчерпи силите на Тилмън. Той отпусна глава на гърдите си и затвори очи.

Куутма се изправи и след моментно колебание се отдалечи.

— Позволи ми да поговоря с нея за последен път — каза Тилмън.

Куутма се закова на място.

— Защо?

— За да се сбогувам.

— Тя не се нуждае от сбогуване с теб. Примирила се е със смъртта ти.

Тилмън махна изнурено с ръка.

— Щом така казваш. Знам, че не можете да лъжете.

Не, помисли си Куутма, вторачен в ранения мъж, не можем.

Но можем да залъгваме самите себе си.

70.

Полетът до Лондон беше погребален. А фактът, че се намираха в първа класа, го правеше и нереален.

Всеки път, когато Ръш казваше нещо, Кенеди отговаряше едносрично. И той не я обвиняваше, защото всичките му думи бяха идиотски. Маловажни дрънканици. Отчаяни отклонения, за да се отдалечат от темата, която не искаха да обсъждат.

Защо им позволихме да му направят това?

Защо не го направиха на мен?

Стюардесата дойде и им предложи шампанско. Кенеди дори не я чу. Ръш поклати глава отрицателно.

— Добре сме — излъга той. — Благодаря.

71.

Кенеди не звънна, за да предупреди Изи, че се прибира. Истината бе, че се страхуваше. На този етап се плашеше от думите повече от всичко, защото първото, което направи, когато най-после се приземиха на „Хийтроу“, бе да прочете съобщенията, изпращани от Изи цяла седмица.

Никога не беше имала желание да стане археолог, но познаваше археолози. И това тук й приличаше на археология. Изравяне на следи от изчезнал начин на живот.

Тонът на Изи преминаваше от бъбрив към горчив и накрая — прощален.

А в мрачните дни — вторник, сряда и днес — нямаше никакви съобщения, никакви.

Тя взе влака до Лестър. Нямаше доверие в шофьорските си способности в момента. Такси я отведе от гарата до Найтън. Шофьорът дрънка нещо през цялото време, но тя не чу и дума.

Помоли го да почака. Може би въобще нямаше да се забави.

Каролин отвори при третото позвъняване. Изненада се да види Кенеди и ако се съдеше по стиснатите й устни, изненадата не бе от приятните.

— Здравей, Хедър.

— Здравей, Каролин — отвърна Кенеди, замисли се за момент и реши да пренебрегне любезностите. — Тук ли е Изи? Бих… бих искала да поговоря с нея. Само за минута.

Каролин кимна и се оттегли. Кенеди остана пред прага в лекия летен дъждец и се заслуша в отдалечаващите се стъпки.

Не чу приближаването на Изи, защото приятелката й бе по чорапи. Просто внезапно се появи пред нея. Вратата се отвори широко и Изи се хвърли в прегръдката на Кенеди и я зацелува свирепо, сякаш искаше да я насини.

Останаха така дълго време. Каролин дойде в коридора зад тях и ги загледа с ледено мълчание като жената на Лот, втренчена назад към градовете в равнината. После отново изчезна.

— Провалих се — каза Кенеди, когато Изи най-после освободи устата й. — Но те обичам, Из. Не мога да си представя, че ще изчезнеш от живота ми. Ако ми дадеш още един шанс, никога вече няма да те отблъсна.

— Знаех си — промърмори Изи в ухото й.

— Какво знаеше?

— Че ако удържа достатъчно дълго, ще намериш начин да си повярваш, че ти си виновна, задето изчуках онова хлапе. Ти си гений, бебчо. И затова се нуждая от теб.

Целунаха се отново, но Изи се отдръпна от прегръдката и се вторачи в улицата.

— Таксито теб ли чака?

— А, да — отвърна Кенеди.

— Слава богу. Да вървим.

72.

Червеният цвят на очите бе даденост. Начин да кажеш нещо, което трябва да бъде изречено.

Но имаше проблем с черния цвят, реши Диема.

И двете жени имаха толкова гъсти и лъскави коси, че тя не можеше да предаде богатството и красотата им с техниките, които познаваше.

Частичното решение на проблема бе да ги нарисува в стилизирана форма. Косата абсолютно черна с бели линии за кичурите, мускулите в сиво върху идеално белия фон на кожата.

— Трябва да се раздвижа — изстена Алус. — Носът ме сърби.

— Той вероятно не е в картината — промърмори Тария. — Платното не е толкова голямо.

Когато Диема най-после им позволи да видят картината, двете бяха озадачени.

— Прилича на нещо, нарисувано от дете — отбеляза Тария. — Но пък… въздейства. Както когато всички разбират, че преувеличаваш, докато разказваш, но виждат истината под преувеличението. Нещо такова, но на картина.

Диема се изчерви.

— Във външния свят наричат тези рисунки карикатури.

— Двегодишният ми син рисува така — каза Алус. — Мислиш ли, че мога да нарека драсканиците му „карикатура“ и да ги продам?

Диема можеше да се обиди, но се засмя и пропусна хапливата забележка покрай ушите си. Все още бе впечатлена, че се бяха съгласили да й позират, и внимаваше да не направи нещо, което да ги накара да си променят мнението. Не само получи възможността да ги нарисува, което й се искаше още откак ги видя за първи път, но те бяха и единственият й източник на новини от баща й.

Сега заговориха за него, докато тя приготвяше закуска от хляб и маслини за двата си модела, които се обличаха в ъгъла на студиото. Помещението беше изключително просторно. Тук, в дъното на Гинат Дания, мястото не беше проблем.

— Сега се оплаква заради липсата на прозорци — каза Алус. — Защо не можел да има прозорци? Полудявал заради липсата на гледка. Намира се сто и петдесет метра под земята, а иска гледка. А пък Куутма, вместо да му каже да си набута гледката в задника, го пита: „Каква гледка бихте искали, господин Тилмън? Какво искате да гледате?“. А Лио отговаря: „Не знам. Може би езеро или нещо такова“. И следващия път, когато влизам вътре, Куутма е уредил предаване на живо от езерото Мичиган. И знаеш ли какво казва Лио?

— Казва: „Няма звук!“ — намеси се Тария, изпреварвайки Алус. — Водата му харесвала, но не изглеждала истинска без звука. Затова Куутма се обръща и казва на Алус…

— „Обади се в Мичиган. Накарай ги да сложат микрофон.“

Двете жени се изсмяха гръмогласно. Това беше една от любимите им истории за Тилмън — от онези, в които той вършеше нещо абсурдно, възмутително или необяснимо, сякаш бе разглезеното им домашно животинче с екзотични нужди и невротични, трудни за поддръжка навици.

Диема знаеше, че в Гинат Дания гледат на Тилмън по особен начин. Той беше затворникът в кулата, заловеното чудовище, трофеят, който Куутма бе донесъл, след като бе унищожил Бер Лусим и спасил града. Нещо повече, той беше бившият враг, принуден да работи за племето, макар това да разбива гордото му сърце.

Тилмън беше гениалният адамитски тактик, който навремето бе намерил Гинат Дания и бе принудил племето да се мести. Но сега мненията му, изтръгнати с безмилостните разпити на Куутма, служеха на племето. Те бяха променили основната дейност на Елохим от прикритие към разпространяване на дезинформация.

Беше нова ера, а Лио Тилмън бе ценен източник.

Елохим знаеха и че той е заложник за доброто поведение на неверницата, Хедър Кенеди, и убиеца на Бер Лусим, Бенджамин Ръш. Тези двамата бяха спасили града в най-тежкия му момент и затова им бе позволено да изживеят живота си във външния свят като акт на върховно милосърдие от страна на Куутма. Единственото условие беше пълно и вечно мълчание. Ако изречаха и дума за онова, което бяха направили и видели, Тилмън веднага щеше да умре.

— С течение на времето — каза Куутма на Диема — ще променим това. Малко по малко. Ще кажем, че светлината на истината и силата на думите могат да пробият дори най-плътната тъмнина у човек като Лио Тилмън. Ще кажем, че той работи за нас доброволно, тъй като вижда стойността на онова, което изгражда, и предишните си грешки. Ще кажем, че иска да бъде запомнен с добро, а не с лошо, и се надява да намери изкупление, като служи на нещо по-велико от себе си.

Диема разбираше тази стратегия, но нямаше търпение да я види изпълнена. Куутма се бавеше и изглеждаше доволен да отлага решението от месец за месец, докато проучваше общественото мнение.

— Кога мога да го видя? — питаше тя при всеки доклад за напредъка на баща си.

— Скоро — отговаряше Куутма всеки път.

Но не още. Фактът, че Тилмън бе външен баща, а детето му все още живееше в града, беше най-проблематичният и скандален аспект от присъствието му тук. Ами ако научеше за съществуването на детето си? Ами ако се опиташе да получи право на достъп до дъщеря си или родителски права? Ами ако детето случайно се сблъскаше с него?

Затова — не още. Сега племето разсъждаваше върху неща, които навремето бяха анатема. Но все още имаше граници, които не можеха да бъдат прекосени.

Диема му пишеше писма, макар че винаги бе изпитвала затруднения с думите. После, след като чу от Алус и Тария историята за прозорците, тя започна да му изпраща картини. Въображаеми пейзажи. Гори и поля, пустини, планини. И огромно езеро, което се простираше до хоризонта, изпъстрено с малки островчета. Понякога сънуваше как двамата се разхождат там и си говорят за миналото, което вече не може да ги нарани, а брегът на езерото се превръща в мост, който ги отвежда у дома.