Децата на Юда

19.

В седем и половина сутринта Саутхамптън Роу вече бе оживена. Рулетките на магазините бяха вдигнати наполовина, така че служителите да се пъхнат отдолу и да започнат да подреждат рафтовете. Луксозните кафенета и закусвални бяха претъпкани с ранобудници, които се отправяха към магазините и офисите в Уест Енд, а по-евтините — с изморени чистачи и охранители, приключили нощната си смяна.

Кенеди вървеше сред тях като временен гост, който не принадлежи нито към нощта, нито към деня. Умора и тревога я отдалечаваха от всичко. Чувстваше се така, сякаш повърхността на мозъка й е изтъркана с шкурка.

Предишната вечер напусна апартамента на Изи само с дрехите на гърба си. И двамата й нападатели бяха още в безсъзнание, а Самал вероятно щеше да има нужда от сериозна медицинска помощ, ако иска някога да свири на пиано или да каже изречение с повече от една сричка. Но нервите на Кенеди бяха съсипани и тя не можа да се принуди да си събере багажа в присъствието на двете неподвижни мъжки тела, които трябваше да прескача, докато търси блузите и панталоните си сред елегантните рокли и секси бельото на Изи.

Затова просто напусна жилището, като заключи вратата зад себе си.

Отби се бързо в своя апартамент на долния етаж, където метна няколко ризи и малко бельо в сакче.

Беше посъветвала Изи да промени напълно начина си на живот. Когато те преследват, най-лошото е да се придържаш към навиците си и да се виждаш с познатите си. Рано или късно ще попаднеш в капана. Тя последва собствения си съвет. Отдалечи се на километър от дома си, преди да хване такси.

— Накъде, скъпа? — попита таксиджията.

— Откъде взе последния си клиент? — попита го Кенеди.

— Кво?

Таксиджията очевидно заподозря нещо лошо във въпроса.

— Последният ти клиент — повтори Кенеди. — Откъде го взе?

— От площад „Талбът“ до гара „Падингтън“.

— Чудесно. Закарай ме там.

Изборът беше добър. Площад „Талбът“ се отваряше към „Съсекс Гардънс“, където всяка втора къща беше хотел. Кенеди си купи няколко неща от денонощно магазинче, после се регистрира в един от хотелите, подходящо наречен „Бастион“, с плесенясали пиластри, обрамчващи вратата, и надпис в долния ъгъл на прозореца, който обещаваше „Безплатен безжичен интернет“.

Плати стаята в брой. Администраторът настоя да види лична карта с името Конрой, което тя му бе дала, но Кенеди приспа любопитството му с няколко двайсетачки.

Стаята имаше странна форма и очевидно бе обособена от части от съседните стаи. Кенеди подремна малко в тясното единично легло, но болката в наранената й страна я будеше всеки път, когато променеше позата си. Накрая се отказа и легна неподвижно по гръб, вторачена в олющения гипс на тавана, като се опитваше да осмисли как нещата се бяха объркали за толкова кратко време.

Не беше случайно. Светкавицата не удря на едно и също място два пъти, без да има причина за това.

Племето на Юда бе изпратило Предвестниците си, Елохим, да я убият.

Но момичето, което я спаси, също се представи за Елохим.

Колела вътре в колелата, пожари в пожарите.

Когато дневната светлина проникна през пердетата с щампи на цветя, тя стана и се изкъпа. Водата въобще не стана гореща, но бе достатъчно топла да накара плитката й рана да закърви отново. Кенеди изпита облекчение. Раната бе покрита с коричка и сега кървеше само защото я бе отворила отново. Имаше късмет, че Предвестниците използваха различни ножове за мъчения. Предназначените за убийство обикновено бяха напоени с мощно лекарство против съсирване, което правеше дори плитките рани смъртоносни.

Тя се избърса, съсипвайки хавлията, после дезинфектира и превърза раната. Време беше да действа. И отново да се превърне в мишена.

Защото първата й спирка щеше да бъде Лио Тилмън.

Кафене „Пантеонът“ на улица „Монтагю“ имаше толкова тясна и невзрачна фасада, че името му сигурно бе иронично. Когато Кенеди влезе вътре, откри, че е единствената клиентка, но пък помещението бездруго не можеше да побере повече от осем човека. Две маси, покрити с карирани найлонови покривки, стояха точно до вратата, в симетрия с двете навън. Зад тях имаше хладилник, прекалено голям за малкото пространство, който блокираше половината от тезгяха. На стената срещу автомата за напитки мърлява бяла дъска рекламираше специалитетите за деня — фалафел, сарми, салата с фета сирене. За гръцко кафене не звучаха толкова специални.

До тезгяха мъж със слабо спортно тяло, зализана назад коса и бандитски мустак, който изглеждаше като взет от чуждо лице, подреждаше парчета баклава върху кръгъл поднос.

— Здрасти — каза Кенеди. — Опитвам се да се свържа с Лио. Лио Тилмън.

Мъжът не вдигна очи от подноса.

— Да — отвърна той. — И?

— И ми казаха, че мога да му оставя съобщение тук.

— Аха.

Кенеди зачака, но не последва нищо друго.

— Ако ви оставя съобщение — продължи тя, — може би ще го предадете на Лио следващия път, когато мине оттук. Ако няма да ви затрудни прекалено много.

— Аха — повтори мъжът. — Ако.

— Слушайте — каза Кенеди. — Познавате ли Лио, или не? Ако не, изчезвам от живота ви.

Мъжът я погледна за първи път.

— Не си в живота ми, скъпа — сериозно каза той. — Ако видя този човек, ще му кажа, че го търсиш.

Той сви рамене и й се усмихна тъжно.

— Това е всичко, което мога да направя.

Кенеди прикова очи в неговите.

— И какво ще му кажеш? Дори не ти се представих.

— Ще му съобщя, че го търси много красива жена. И ще опиша хубавото ти лице и прекрасно тяло в такива подробности, че веднага ще разбере кого имам предвид.

Търпимостта на Кенеди към подобни дивотии не бе особено висока. Тя отвори уста, за да го наругае, но забеляза, че мъжът гледа над рамото й.

Тилмън стоеше зад нея, пъхнал ръце в джобовете си.

— Радвам се да те видя, Хедър — каза той. — Влез в кабинета ми.

Тя реши, че Тилмън има предвид кафенето, но се оказа, че кабинетът му е на Корамс Фийлдс, красива зелена площ на запад от улица „Грейс Ин“. В дните, когато Корам бил болница за безпризорни, полетата наоколо били пълни с градски сираци, откриващи какво е трева. В наши дни поляните бяха пълни най-вече с чуждестранни студенти и чиновници от съседните адвокатски кантори, излезли в обедна почивка.

Тилмън седна на пейка и махна на Кенеди да се настани до него. За момент тя пренебрегна поканата му и го огледа. Трябваше да признае, че той изглежда добре. Или просто първия път, когато го бе срещнала, беше действал на изчерпани батерии след дванайсет години кръстоносен поход, който съсипваше мозъка и тялото му бавно, но сигурно. Все още приличаше на ирландски докер с проблеми с контрола над гнева, но сега имаше вид на докер, който отива на църква, а не към кръчмата, където да продължи самоубийственото си пиянство. Седеше, облегнал огромните си ръце на коленете си. Пясъчнорусата му коса, сега посребряла на слепоочията, беше сресана назад и вече не стърчеше дивашки нагоре.

— Добре — каза Кенеди. — Просто исках да ти оставя съобщение. Казаха ми, че „Пантеонът“ е пощенската ти кутия. Но ти ме видя да идвам, нали?

— Джон ми съобщи, че искаш да се свържеш с мен — призна Тилмън.

— И какво? Реши да се нанесеш в кафенето, докато се появя? Завиждам ти, че имаш толкова много свободно време, Лио. С мен не е така. Защо просто не ми се обади?

— Манолис ми помага с нещо — каза Тилмън. — С един мой проект. И следващото, което се канех да направя, бе да ти се обадя, Хедър. Веднага след като приключа с това.

Тонът му беше кротък и спокоен. Истината бе, че гневът й нямаше нищо общо с него. Предишната вечер се бе почувствала адски безпомощна, завързана за леглото с широко разтворени крака, докато двама мъже я заплашваха и биеха. После видя нападателите си размазани от бой, но това не й помогна много да преодолее собствената си болка и унижение.

— Карам кофти седмица — сподели тя с Тилмън. — Извинявай. И аз се радвам да те видя.

Тя седна до него, сдържайки нервността си, която я караше да стои права и да се движи.

Тилмън не направи опит да я докосне. Не си падаше много по прегръдки и целувки. Навремето, когато издирваше семейството си, живя като монах достатъчно дълго, за да превърне самотата в свое естествено състояние. А човек не може да се откаже от подобно нещо лесно, след като то е станало негова природа. Не се опита да я накара да говори, просто зачака, тъй като знаеше, че Кенеди ще му разкаже всичко, когато настъпи подходящият момент.

— И какво правеше в кафенето? — попита тя отново. — Джон Партридж каза, че си зает с работа. Какво означава това за теб в наши дни?

Тилмън се засмя.

— Май никога не означава едно и също. Но това не е точно работа. А по-скоро нещо като страничен ефект от работата. Наблюдават ме. Опитвам се да науча кои са и какво искат да направят, но са достатъчно добри, за да не мога да ги хвана.

Кенеди се разстрои и той го прочете по лицето й. После я зачака кротко да му обясни.

— Добре — каза тя. — Това никак не ми харесва. Може да не е свързано с причината поради която съм тук, но май не е твърде вероятно.

Тя му разказа за събитията през последните няколко дни, сбито, но с колкото се може повече подробности. Искаше Тилмън да види всичко от нейната гледна точка и да разгледа парченцата от мозайката, които водеха до кошмарен и нежелан извод. Но спря със смъртта на Алекс Уелс. Не можеше да говори за случилото се след като напусна болницата и се прибра у дома. Не и с Тилмън. Не още.

— Племето на Юда — промърмори той, когато тя свърши.

Изрече го с притъпено учудване, сякаш това бе едновременно неочаквано и очевидно — нещо като фаворитът в конно надбягване да спечели, след като си заложил на него.

— Да — кимна Кенеди, леко раздразнена от спокойствието му. — Племето на Юда, Лио. Онези, които убиха партньора ми, откраднаха семейството ти и почти… — Тя се стегна, доловила истеричната нотка в гласа си. — Не се справям с всичко това добре — призна. — Минаха три години и положих усилия да забравя. А сега… струва ми се, че никога не съм се отдалечавала от него. Сякаш никога не сме се връщали от Мексико.

— Но се върнахме — напомни й той, като я изгледа безмилостно. — Хедър, те хвърлиха всичко върху нас, но все пак се измъкнахме. Сегашното положение е различно. Сега се движиш по ръба на нещо, в което те са замесени. Може дори да не сглобят мозайката. Може да не са те разпознали. Или да не са наясно, че знаеш всичко за тях.

— Ще ми се да можех да го повярвам — отвърна Кенеди измъчено. — Но не вярвам. Нито пък ти. Ако ставаше дума само за мен, щях да повярвам. Може би. Че е просто лош късмет. Но не съм само аз, а и Емил Гасан. Двама от тримата в света, които знаят, че Племето на Юда съществува. А това променя нещата, нали?

— Може би — въздъхна Тилмън.

— Може би?

— Бих могъл да обоснова предположението си. Всичко това изглежда свързано с онази книга, нали? А специалността на Гасан е разчитането на стари текстове. Затова не е чудно, че се е намирал наблизо, когато книгата е била открадната. Или унищожена. Или каквото и да се е случило с нея.

— Само дето той не е бил наблизо, а е бил привлечен по-късно. Също като мен.

— И все пак. Старите текстове са специалността му. Логично е да се намира там. А когато са го помолили да наеме частен детектив, да не мислиш, че е имал голям избор? Познавал е само теб. Ти си единствената личност с подобна професия, която той познава.

— Значи е само съвпадение?

— Само съвпадение. Защото алтернативата е да мислим, че вселената променя формата си само заради теб. А след като започнеш да разсъждаваш така, значи имаш сериозни психически проблеми.

Кенеди не спомена, че точно той няма право да подхвърля подобни забележки.

— Е, благодаря ти, че ми даде логично обяснение, Лио — каза тя. — Но от моето място нещата не изглеждат така. Музеят можеше да се насочи поне към стотина други палеографи. А и онзи, който е отговарял за колекцията, да получи инфаркт точно тогава… и кражбата да стане в точно този момент… Бих казала, че определено не е съвпадение.

Тя замълча за миг и се стегна.

— Както и да е — добави тихо, — има и друго.

— Мислиш ли, че не го виждам по лицето ти? Давай.

— Снощи се заеха с мен. Чакаха ме, когато се прибрах у дома.

Тилмън повдигна вежди, което за него бе проява на страхотна изненада.

— Познавайки методите им на действие — каза той, — имала си страхотен късмет, че си ги забелязала.

— Не ги забелязах — отвърна Кенеди. — Набутах се право в ръцете им. Щяха да ме убият. Първо да ме разпитат, а после, когато получат всички отговори, да ме убият. Но после се появи едно момиче. И не забравяй, Лио, че не наричам жените момичета. Тя си беше млада. И много по-добра от тях. Спаси ми живота. Остави двамата Предвестници почти мъртви. При това използва най-вече ръцете си и мебелите от спалнята.

Остави го да помисли за момент. Лицето на Тилмън отразяваше ясно мислите му. Но Кенеди реши да му помогне с извода.

— Тя беше една от тях. Елохим.

Той затропа с палец по облегалката на пейката и се вторачи в далечината. Кенеди осъзна, че мястото на срещата им не бе подбрано случайно, а заради гледката, която разкриваше. А и през цялото време Лио бе наблюдавал хората, които минаваха покрай тях. И все още го правеше. Искаше да се увери, че не ги наблюдават или подслушват.

— Две фракции — каза накрая той.

— Това е очевидното заключение — съгласи се Кенеди. — Но какво, по дяволите, означава? Откъсване от Племето на Юда? Така както членовете на „ИРА Приемственост“ се отделиха от оригиналната ИРА? Тези хора са се държали заедно две хиляди години. Какво толкова става сега?

— Знаем, че са преместили лагера си. Напуснали са скрития си град в Мексико и са се нанесли някъде другаде. Това е предизвикало сериозен стрес. Стотици хиляди хора на път, оставили зад себе си всичко познато. Наложило им се е да изградят нов дом. Вероятно в момента имат доста вълнения и бунтове. Бурни води за избраните.

— Това беше преди три години — напомни му Кенеди.

— Няма значение. Може да минат още много, преди положението да се успокои. Повярвай ми, виждал съм го. Много от мисиите ми за правителството бяха от така наречените „следвоенни“, така че ми се наложи да видя доста хора и култури, оцелели след ужасни събития. Всичко излита във въздуха и се стоварва долу в пълен хаос. За Племето на Юда това очевидно не беше война, а изселване. Но се обзалагам, че двете са доста сходни.

Кенеди откри, че негодува срещу довода му. Може би съчувствието към копелетата, направили толкова много, за да съсипят живота на Тилмън и да приключат с нейния, бе невъзможно за нея.

— Сходни ли? Единственият начин, по който можеш да ги сравниш, е, ако те дотолкова са откачили на тема криене и странен начин на живот, че и най-дребната промяна може да ги съсипе.

— Ами… — каза Тилмън, като отново погледна настрани — това е само хипотеза. Фактите показват, че се бият един срещу друг. Съгласни сме с това. Причините… е, никога няма да узнаем, нали? Ако ги попиташ, а те ти отговорят, ще трябва да те убият веднага.

Той изрече последните думи с усмивка, но Кенеди не се засмя. А и Тилмън всъщност не се шегуваше. Той се изправи и се вторачи в нея безмълвно.

— Какво? — попита Кенеди.

— Какво искаш от мен, Хедър?

— В момента ли? Нищо. Просто те предупреждавам, защото мисля, че ако те наистина са се заели с недовършената си работа и това е нещо повече от съвпадение, ще се насочат и към теб. И май изглежда, че вече са го направили. Обзалагам се, че точно те те наблюдават.

— Не — възрази Тилмън.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? Единственият човек, когото вероятно мразят повече от мен, си ти, така че е неиз…

— Имах предвид, не си дошла тук да ме предупредиш.

— Така ли?

— Е, не само за това. Разкажи ми останалото. Искаш да се присъединя към теб, нали?

Кенеди се ужаси.

— Не — бързо извика тя. — Лио, не. Господи, след всичко, което преживя? Не се опитвам да те забъркам отново във всичко това. Не…

Не и да се биеш с тях, искаше й се да добави. Не и да убиваш още от тях. Но ако заговореше за това пред Тилмън, нямаше начин да е сигурна какво щеше да издаде лицето й. Лио все още нямаше представа, че двамата Предвестници, които беше убил във фермата, бяха собствените му синове. И Кенеди бе твърдо решена да не му позволи да узнае това.

Всъщност в решението й имаше още нещо и то бе истинската причина, поради която беше дошла. Живата му дъщеря. Табе. Защото бе невъзможно да видиш лицето на момичето и да го чуеш как говори, без да забележиш приликата. Но пък тя бе останала с Диема за кратко, при това по време, когато мозъкът й не разсъждаваше трезво. Можеше да е сгрешила. Възрастта на момичето бе подходяща, но какво, по дяволите, означаваше това? Всички Предвестници бяха млади. Дрогата, която взимаха, за да увеличат силата и бързината си, ги убиваше, преди да остареят.

— Има и още нещо — призна тя. — Нещо, за което трябва да ти разкажа, но още не мога да го направя. Не знам дали съм права, а ако греша, може да е…

Тя замълча. Мамка му, бе навлязла в опасна територия.

— Кълна се, Лио — каза тя, усещайки кухото звучене на подлите си думи, — веднага щом се уверя, ще ти кажа. А тогава… ами тогава ще искам да се намесиш. Просто ще трябва да се намесиш.

— А дотогава трябва да се доверявам на инстинкта ти?

— Да.

— Добре — кимна Тилмън. — Доверявам ти се — въздъхна той тежко. — Странно. Дълго време си мислих, че вече съм спокоен. Знаех, че Ребека е мъртва. Знаех как е умряла и защо. Знаех, че децата ми са добре и щастливи, макар да са с онези маниаци. Мислех, че това е достатъчно. Но напоследък ме притеснява. Как мога да знам, че те са някъде там, и да не се опитвам да ги намеря? Дори да ги видя само отдалеч, това ще означава толкова много за мен. Идването ти тук е странно, но по хубав начин. Сякаш всичко, което смятах, че съм положил в гроба, се събужда отново.

Не всичко, помисли си Кенеди. Не и Озия или Цефас. А точно заради тях се страхуваше да го остави да се доближи прекалено много. Това засилваше риска той да узнае какво бе направил, а Кенеди бе убедена, че знанието ще го унищожи.

— Лио — каза тя, — открихме дома им веднъж и те го напуснаха. Няма начин да ти позволят да го намериш отново. Мисля, че трябва да забравиш за това. Моля те, повярвай ми, не съм тук, за да те въвлека в моите бъркотии. Дойдох да те предупредя да внимаваш и… Не, това е всичко. Просто внимавай. Ако имаш възможност да се покриеш някъде, направи го. Когато всичко свърши, ще ти оставя съобщение в кафенето. И ще дойда да ти разкажа какво е станало. Може би дори ще имам новини за теб.

— Хедър — кротко отвърна Тилмън, — знаеш колко те уважавам, нали? Просто не мисля, че нещата ще се развият по твоя начин. Дори ако исках да си седя кротко, аз съм единственият, когото можеш да помолиш за помощ. Единственият, който знае как действат тези копелета.

— Не те моля за помощ — каза Кенеди с отчаяние в гласа. — Всъщност моля те да не ми помагаш. Имам… уредила съм нещо. Доста сложно. И ако се намесиш може да го съсипеш. Моля те, Лио. Стой надалеч, докато ме няма.

— Нещо сложно.

— Да.

— Някаква измама?

— Щях да ти кажа, ако можех.

Тилмън се засмя.

— По дяволите, Хедър. Как е възможно да си била ченге толкова много години и още да не те бива в лъжите? Дори не можеш да ме погледнеш в очите. Слушай, имаш нужда от мен, а аз ти предлагам помощта си. Доброволно. Не трябва да ми отговаряш категорично сега. Просто поддържай връзка, а когато приключа с другата си работа, ще бъда на твое разположение. Къде си отседнала? Предполагам, че не си в собствения си дом?

— Не — отговори Кенеди. — Не съм на място, където някой може да ме намери.

— Добре, но все пак не се отпускай — предупреди я той. — Трябва да поддържаме връзка дори ако не желаеш да се намеся в играта ти. Особено ако не искаш да се намеся. Имаш ли лист и химикалка? Напиши ми адреса си.

Кенеди осъзна, че Лио внимава да не би някой въоръжен с дългообхватен подслушвател да чуе адреса й. Тя се поколеба за миг, но нямаше причина да не му даде адреса на хотела. Ако се случеше нещо — ако Елохим се появяха и в неговия живот, нямаше да е лошо да може да я уведоми веднага. Тя написа името и адреса на хотела на гърба на стара разписка, която намери в чантата си. Подаде я на Тилмън, а той я прибра в джоба си, без да я погледне.

— Ще поговорим скоро — обеща й.

— Ще те извикам, ако имам нужда от теб — отвърна Кенеди. — Ще оставя съобщение в кафенето. Стой далеч от мен и от всичко това. Поне докато ти се обадя.

— Не обещавам — усмихна се Лио. — Но все пак нека поддържаме връзка. Хубаво ще е всеки от нас да знае къде се намира другият, в случай че стане нещо. Приемам, че ще мога да те намеря на този адрес, освен ако не ми съобщиш, че отиваш другаде. Ясно ли е?

Кенеди кимна.

— Добре.

— А аз ще те уведомя, ако науча нещо за хората, които ме следят. Може да не е свързано, както ти каза. Просто недовършена работа от младините ми. Ако не е така, ще те държа в течение.

Сбогуваха се, но докато Кенеди се отдалечаваше, Тилмън извика:

— Хедър.

Тя се обърна.

— Също като в старите времена — каза той.

Точните думи на Гасан, помисли си Кенеди. По онова време не се беше съгласила с него.

— Да — отвърна тя мрачно. — Нещо такова.

20.

След срещата с Тилмън Кенеди потегли към Райгейт Хаус. Минаваше девет и половина сутринта, но сградата все още бе затворена. Стоманените капаци над вратите бяха спуснати, а отпред бяха паркирани три полицейски коли. Тя звънна няколко пъти, но не й отвориха. Заобиколи сградата, намери входа за персонала, за който Ръш й бе споменал, и потропа яко по стоманената врата.

Силният шум най-после свърши работа. Иззад вратата се чу тракане на ключове. Вратата се отвори и униформен пазач се вторачи тъпо в Кенеди.

— Това е входът за персонала — студено я уведоми той.

Тя мина покрай него, без да му даде време да реагира.

— Аз съм от персонала — отвърна тя. — Работя за професор Гасан.

— Пропуск, моля — настоя пазачът накрая.

Кенеди му показа шофьорската си книжка.

— Имам предвид пропуск. Вписана ли сте в системата ни? Ако не…

— Аз гарантирам за нея — каза Бен Ръш, като се присъедини към тях в тесния коридор. — Всичко е наред, Кобет. Тя разследва случая.

— Мислех, че полицията разследва — отвърна пазачът, недоволен, че пренебрегват нарежданията му.

— Тя е частен детектив. Докладва директно на професора.

Ръш я хвана под ръка и я отведе.

— Само дето това би било велик фокус в момента — мрачно промърмори той.

— Някакви новини за него? — попита Кенеди засрамена, че не бе звъннала в болницата.

Но пък оцеляването й беше номер едно в нейния списък.

— Нищо хубаво. Лорейн звъня в болницата десетина пъти. Не й казват много, защото не е член на семейството, но изглежда им е доста трудно да го стабилизират. Ченгетата са из цялата сграда, но не ни обръщат никакво внимание. Господин Торндайк е все още упоен, а Валъри Парминтър замина на някакъв семинар, така че никой не взима решения за нищо. Наоколо има само полицаи и кокошки без глави. Лорейн ще ти осигури дневен пропуск, а нататък — ще видим.

Ръш я поведе през лабиринт от коридори и стълбища и накрая излязоха във фоайето. Лорейн седеше на рецепцията, притиснала ръце към главата си, и хлипаше горко.

Изглеждаше неспособна да състави пълно изречение, но от откъслеците, които успя да промълви, Кенеди разбра, че Емил Гасан е мъртъв. Причината бе комбинация от отравяне и загуба на кръв, и двете усилени от неидентифицирания алкалоид по острието на ножа на Алекс Уелс. Валъри Парминтър не отговаряше на телефона си и може би също бе мъртва, изплака Лорейн. Може би всички бяха мъртви. Ръш включи телефонния секретар да приема съобщения, а Кенеди се зае да успокои разстроената жена. Припомни си разпитите на персонала и предложи на Лорейн да намери Алън Шол, следващия по ранг, и да му съобщи, че той ще е шефът за деня.

Всички тези действия й помогнаха да потисне собствените си емоции, докато се почувства способна да се справи с тях. Още в мига, в който Гасан бе ранен, тя знаеше, че е възможно да умре, така че не бе изненадана. Но пък изпитваше ужасно чувство за вина и срам, че бе позволила това да се случи. Гасан бе загинал заради немарливостта й. Тъпо и без да мисли, тя бе заложила капан за заек и се бе оказала неподготвена, когато улови тигър.

След като Лорейн си тръгна, Ръш се завъртя към Кенеди.

— Не можем и да припарим до бюрото на Алекс Уелс — съобщи й той. — Полицията прибра всичко и го отнесе, после опаковаха и бюрото. Увиха го в оня дебел найлон, който използват на летищата за съдрани куфари. А върху всичко това има и полицейска лепенка.

Кенеди се насили да разсъждава практично.

— Ами компютърът му? — попита тя.

— Първо него взеха.

— А шкафчето му?

— О, да. Няколко стъпки пред нас са.

Щеше да е изненадващо и дори скандално, ако не бяха. Ченгетата се бяха трудили цяла нощ, а и това им бе работата. Кенеди трябваше да си напомни, че вече не беше нейната работа. Не и сега, когато се бе превърнала в разследване на убийство. Единственото разумно действие бе да се оттегли.

И да прекара остатъка от живота си, виждайки пак и пак как Гасан поема ножа с гърдите си.

— Все още ли искаш да участваш в това? — запита тя Ръш.

— Няма значение какво искам — отвърна той. — Бездруго участвам.

Небрежният му тон притесни Кенеди, но в думите му имаше логика. След смъртта на Гасан и опита за убийството й предишната нощ залозите и за двама им бяха повече от ясни. Предвестниците вече се мъчеха да я очистят, а щяха да се втурнат след Ръш в мига, в който узнаят за участието му.

— Добре — каза тя. — Познаваш ли някого в компютърния отдел?

Младежът се замисли.

— Познавам слабо Матю Джукс. Имам предвид, пили сме заедно няколко пъти.

Кенеди измъкна портфейла си, извади две петдесетачки и му ги връчи.

— Ако компютърната ви мрежа има резервен склад, може да успеем да се доберем до файловете на Уелс по този начин. Виж дали този Джукс ще приеме подкуп.

— Ами ако не приеме?

— Набий го и му открадни паролата.

Ръш подсвирна.

— Бързо се плъзгаме по наклонената плоскост, а?

— Провери дали няма да се получи с подкупа — посъветва го Кенеди. — Ако това не свърши работа, ще помислим за нещо друго. Обади ми се, щом имаш новини. Ще се срещнем някъде, но не тук.

Тя си тръгна оттам, откъдето беше дошла. Вратата за персонала бе неохранявана, но пазачът, който я посрещна на идване, пушеше в задния двор. Дисциплината отиваше на кино.

21.

След като се раздели с Кенеди, Тилмън се върна в кафене „Пантеонът“. Съпругата на Манолис, Кейтлин, стоеше зад тезгяха. Тя му кимна сдържано и отключи вратата към задната стая.

Той знаеше, че не е разумно да я пита дали Манолис се е обаждал. Кейтлин смяташе, че Лио принадлежи на непочтеното минало, от което съпругът й трябваше да се е отделил отдавна, и наскорошното му връщане в живота на Манолис бе причина за чести гневни разправии, които Тилмън тактично се преструваше, че не чува.

Но Манолис бе един от най-добрите тайни наблюдатели, които познаваше. Определено в Лондон нямаше равен на него, затова Тилмън бе отишъл при стария си приятел и му бе предложил добре платена, вероятно лишена от риск задача.

Всичко това стана преди обаждането на Кенеди, но това, което тя му разказа, съвпадаше неприятно добре с неговите собствени проблеми. И това бе истинската причина, поради която не я притисна за допълнителна информация. Вече разполагаше с известни факти и скоро щеше да се сдобие с повече.

Той седна до омазана от мухи маса в задната стаичка и нареди пасианс с тесте, от което липсваше двойка спатия. Играта беше безсмислена, но бе ценна от гледна точка на медитацията. След три ръце вратата се отвори и Манолис влезе, все още с кожените си рокерски дрехи и каска. Той метна раницата си на масата пред Тилмън.

Лио прибра картите в джоба си.

— Е? — попита той.

Манолис кимна.

— Следяха ли я?

Манолис вдигна ръка и доближи палеца и показалеца си.

— Мъничка — отговори той. — Сигурен съм почти сто процента, Лио. Беше същото момиче, което те следеше преди две вечери. Не видях ясно лицето му, но височината и фигурата бяха същите. Позволи ми да ти покажа.

Той свали ръкавиците и каската си. От вътрешността й извади внимателно тънка лентичка от черна пластмаса, прикрепена там с две стоманени скоби, закачени към вътрешния ръб на каската. В единия край на устройството се виждаше миниатюрна стъклена крушка — обективът на микрокамерата.

От лентичката Манолис откачи още по-дребна пластмасова вафличка — картата на паметта. Той включи компютъра в ъгъла на стаичката, който въпреки очукания си вид беше невероятно мощен, и плъзна картата в устройството за разчитане. Отвори се прозорец, който започна да се изпълва със снимки. Манолис се наведе към екрана и се вторачи съсредоточено в миниатюрните образи.

— Ето — каза накрая, като кликна върху един от образите и го увеличи.

Виждаше се част от улица „Хънтър“, която минаваше зад Корамс Фийлдс. Образът беше леко изкривен, което не бе изненадващо, тъй като бе направен от движещ се мотор. Учудващото беше, че нямаше никакво замъгляване. Манолис си знаеше работата.

Той увеличи снимката. Хедър Кенеди се отдалечаваше от камерата, лицето й бе обърнато в профил. На около петдесет метра от нея се виждаше по-ниска фигурка, слабо момиче в черни джинси и бяла тениска. Гърбът му бе към камерата и лицето му въобще не се виждаше.

Манолис кликна с мишката и образите започнаха да се сменят бързо. Той бе изпреварил момичето и бе продължил да го снима. Образите се изкривиха още малко, но фокусът бе идеален.

Главата на момичето се виждаше добре, но не и лицето. Сякаш беше усетило камерата, то се бе извърнало от нея така, че Манолис бе уловил само тила му.

— Щях да се върна за още един опит — каза той с извинение в гласа. — Но реших, че няма да се получи. Нали знаеш как понякога разбираш, че някой е включил радара си. Е, това момиче определено бе включило своя. Не исках да го уплаша. Но ми изглежда съвсем същото.

— Да, определено е същото — потвърди Тилмън. — И аз не успях да видях лицето му. Значи досега следеше мен, а сега следи Хедър. Успя ли да го проследиш до източника?

Манолис наведе глава засрамено.

— Съжалявам, Лио. Загубих я. Не знам дали ме видя. Мисля, че просто я бива в занаята й. Вървеше на зигзаг, а аз все пак карах мотор. Тръгна по улица „Онслоу“. А по нея има стръмни стъпала. Не мога да карам там. А ако бях разкарал мотора и тя ме бе забелязала, щеше да разбере защо съм там. Трябваше да я оставя да си иде. После заобиколих до Сафрон Хил, но нямаше и следа от нея. Изчезна.

— Не се тревожи, Мано. Свърши чудесна работа. Но стой свободен. Може да ми се наложи да поискам още нещо от теб.

— Всичко е включено в цената. Разполагаш с мен още три дни.

— Даде ми всичко, което исках. Ако направиш това, ще ти платя премия. Но няма проблеми, ако откажеш, защото рискът се увеличи значително.

— Никога не съм искал да си държа главата сведена, Лио. Единственият начин да избегнеш всички рискове е да си мъртъв. Какво искаш да направя?

— Все още нищо — отговори Тилмън. — Хедър каза, че била нападната снощи, а това момиче я е спасило. Ще отида да огледам терена. Може да открия нещо, което да използваме. Защото това, което най-силно искам в момента, е да се запозная с това момиче и да го попитам какво си мисли, че прави.

Манолис сви рамене.

— Тук съм, ако имаш нужда от мен — каза той. — Само още нещо, Лио. Ако трябва да видиш приятелката си отново, по-добре го направи някъде другаде.

Тилмън се изненада.

— Защо така, Мано? Струва ми се, че Хедър е точно твоят тип.

— Точно така — потвърди Манолис. — Но и Кейтлин мисли така.

22.

Матю Джукс се предаде бързо, след като чу за парите, но в списъка с файловете на Алекс Уелс, който връчи на Ръш потайно в нишата, където се намираше машината за кафе, имаше над петдесет страници, а имената на файловете не подсказваха нищо за съдържанието им.

— Има ли начин да разгледаме тези файлове на друг компютър? — попита Ръш.

— Където пожелаеш — отговори Джукс.

По принцип той беше недружелюбен тип с кисела физиономия, но съчетанието от пари и възможността да се изфука го бе направило учудващо любезен.

— Всичко това се намира в мрежата. Дори ако го съхраниш на собствения си драйв, в края на деня има сто процента бекъп. Това е стандартната политика.

— Значи можеш да ме уредиш да видя файловете на Уелс на моята собствена машина?

— С удоволствие.

Всъщност Джукс направи още повече. Фалшифицира временен административен пропуск за Ръш, който му даде пълен достъп не само до файловете на Алекс Уелс, но и до потребителската му история. Това означаваше, че Ръш можеше да види какво бе правил и кога го бе правил, кои файлове бе отварял за най-дълго и дори кои бе принтирал.

Резултатите бяха изненадващи. Като личен асистент на Алън Шол, повечето от времето на Уелс трябваше да е поделено между журнала и входящата кутия на Шол. Всъщност той очевидно се бе справял с основната работа в началото на всеки ден, включвайки се в мрежата още в седем сутринта. След това беше оставял имейлите без внимание, а бе разглеждал стотици страници с неща, които изглеждаха пълна дивотия — случайни редици числа и букви, разделени от черти.

— База данни — небрежно отбеляза Джукс. — Изглежда по този начин, ако не минеш през клиентския сървър. Не можеш да ги отвориш като файлове, както правиш с текстовите документи.

— Защо не?

— Заради архитектурата. Задейства се от събития.

— Джукс, нямам понятие какво ми говориш.

— Очевидно — ухили се Джукс презрително и вродената му грубост изскочи за миг на повърхността. — Добре. Да кажем, че те попитам колко човека има на света.

— Да кажем.

— Добре. Какъв е отговорът?

— Няма отговор — каза Ръш. — Защото броят им се променя непрестанно. Променил се е дори докато ми задаваше въпроса.

— Точно така. С тези неща е същото. Задействана от събития архитектура означава, че системата се нагажда непрестанно в реално време. Външни събития задвижват осъвременяването. Така че всеки път, когато зададеш въпроса, получаваш различен отговор. Не можеш да отвориш файла, защото няма файл. Данните се променят непрестанно.

Ръш прегледа страниците с неясните безсмислици. От време на време виждаше нещо, което приличаше на фамилно име с прикрепени към него инициали. МИЛТОНТФ. ЛУБИНСКИДЖДЖ. СПИЙДУЕЛНМ. Останалото беше неразгадаемо, просто смесица от букви и числа.

— И какъв въпрос е задавал той? — попита Ръш. — Има ли начин да разберем?

— Може би.

Джукс му махна да се разкара от стола и зае мястото му. В продължение на няколко минути отваря различни прозорци на екрана, вторачен в текста по тях. От време на време пишеше редица букви в отговор на предложение от софтуера.

Резултатът беше друга купчина от случайни символи, но той кимна, сякаш ги разбираше.

— Ето — каза и посочи екрана.

Върхът на пръста му докосна думата „потребители“, последвана от около дузина числа. Ръш я видя да се повтаря по-надолу на екрана, поне веднъж на всеки два-три реда.

— Потребители на какво? — попита той.

Джукс отново затрака по клавиатурата и се наведе към екрана, сякаш имаше по-голям шанс да разгадае тайните, ако се приближи до него.

— Не знам — призна той накрая. — Чакай. Не. Да, знам. Това е стара база. Умряла работа. Нищо чудно, че Алекс е успял да проникне в нея толкова лесно.

— Това беше лесно?

— Опитай да проникнеш в действащите и ще видиш. Това е… да, това е част от базата данни на Британската библиотека.

Сърцето на Ръш подскочи и заби лудо.

— Коя част? — попита той.

Джукс го изгледа иронично.

— Започваме да се вълнуваме, а?

— Коя част, Джукс?

Трак. Трак. Трак.

— Потребители — отговори Джукс.

— Мамка му, това вече го разбрах.

— Стой спокойно. Това означава хора, които са изискали книга от рафтовете. Уелс се е опитвал да се сдобие с пълния списък, но системата не му е позволила, защото базата данни вече не е в действие. Била е заличена от данните, които можеш да използваш. Всеки от нашия отдел би могъл просто да промени знаменцето и да върне данните обратно, но Уелс не е разполагал с кодовете.

— Е, и? Аз схващам около една трета от това, между другото.

— Трябвало е да се гмурне в данните по най-простия начин. Търсил е идентификационния код за онази книга и винаги когато той се е появявал, е преглеждал данните за потребителите, докато е научил кой я е изискал.

Джукс вдигна очи към Ръш и примигна бързо, признак, че мисли усърдно.

— Искам да кажа, навремето, когато е била в склада. Преди да затворят читалнята в Британския музей и да пренесат цирка на другата улица. Тогава е имало написан на ръка формуляр, който потребителят е отнасял на гишето. После библиотекарят е сканирал картата му за самоличност и…

— Не — прекъсна го Ръш. — Не, Джукс. Не се опитвай да ми обясниш цялата система. Просто ми кажи дали съм прав. Уелс се е опитвал да изготви списък с имената на всички, които някога са чели дадена книга.

— Не.

— Не?

— Опитвал се е да изготви списък с всички, които някога са попълвали формуляр, за да видят книгата. Не е задължително да са я чели.

— Ясно. Прав си. Добре, кажи ми сега дали е успял. Дали можем да открием завършения списък някъде тук?

Джукс примигна отново.

— Не знам — отговори той. — Предполагам, че бихме могли да вкараме някои от имената на тези потребители в системата и да претърсим останалите файлове на Уелс, за да видим дали ще се появят и някъде другаде.

— Ами направи го.

И Джукс го направи.

— Не. Нищо. Може да го е писал на ръка. Или пък… чакай. Дай да видя изтритите файлове.

— Можеш ли да го направиш?

Джукс се ухили дяволито.

— О, да. Освен ако не използваш специална програма като „Ирейзър“, натискането на бутон „изтрий“ означава само „съхрани за по-късно“. И никой тук няма право да инсталира собствени програми на машината си, така че обичайно всичко се озовава… Добре, тук.

На екрана се отвориха няколко прозореца. Джукс ги огледа и ги затвори бавно, като остави само един.

— Ето го и твоя списък — каза той.

Първото, което Ръш забеляза, бе, че „Тръба, възвестяваща възмездие“ никога не е била включвана в списъка с бестселърите. В списъка имаше само около двайсетина имена, а ако датите до тях отбелязваха кога е искана книгата, времето покриваше повече от петдесет години. Най-ранното име, ФОСМАНХ, стоеше до датата 17.4.46, а най-новото, ДЕКЛЕРКДЖО, до 2.9.98.

— Има ли някакъв начин да открием адресите и телефоните на тези хора? — попита Ръш.

— О, да — отговори Джукс. — Всъщност начините са два.

Ръш зачака.

— Е, какви са?

— Телефонен указател или нещо подобно. Кредитът ти вече се изчерпи, приятел.

23.

Предната врата на площад „Винсънт“ номер 276, Пимлико, бе управлявана от домофон, но някой — вероятно двамата убийци, отбили се предишната вечер — го бяха повредили и сега той висеше на два-три сантиметра от рамката и отказваше да работи. Трябваше да забележиш това, Хедър, помисли си Тилмън. Излагаш се.

Апартаментът на Изи Джеймс беше номер единайсет и се намираше на третия етаж. Ключалката не бе разбита, а отключена и Тилмън се приготви да използва собствения си шперц, но не му се наложи. Намери резервен ключ под саксия с палма, която стоеше в прозоречната ниша близо до вратата — третото най-вероятно място след изтривалката и перваза на вратата. Вътре царяха тишина, спокойствие и мрак. Коридорът на апартамента нямаше прозорци и не гледаше към външния свят отникъде. Тилмън извади фенер и раздвижи лъча из ограниченото пространство. Никакво движение, не се виждаше и нищо интересно. Библиотечка. Маса със статуетка с голи фигури. Няколко палта на закачалката.

Неподвижният въздух имаше леко застояла миризма. След като затвори вратата, Тилмън претърси жилището набързо, като се движеше по коридора със скорост, невероятна за едрото му тяло. Надникна във всички стаи и зад всеки ъгъл. Проверяваше за засада, но въздухът не го бе излъгал. Беше сам в апартамента.

Беше почти убеден, че няма да го изненадат вътре, но се придържаше към плана си: започна на самото местопрестъпление, после щеше да работи навън. Влезе направо в спалнята.

Не се виждаха трупове, точно както той очакваше, защото носът му вече му го беше подсказал. Ако нападателите на Кенеди бяха умрели тук, а труповете им не бяха изнесени, вонята на разложено вече щеше да се усеща.

Но пък можеше да са умрели и просто да са били отнесени от някого. Тилмън огледа бъркотията из стаята и започна да я тълкува. Предположи, че кръвта по чаршафите принадлежи на Кенеди. Голямото тъмно петно на около една трета надолу от таблата отговаряше на широка плитка рана в горната част на тялото. Кенеди щадеше лявата си половина, когато се видяха, и сега той знаеше защо.

На две места по мокета имаше още кръв. Точно до него, между леглото и вратата, и в далечната част на стаята до стената.

Той коленичи първо до по-близкото петно, да разгледа тъмните точки и петънца по бежовия мокет — дискретния морзов код на зрелищно насилие. Някой бе ударен жестоко няколко пъти на това място, вероятно с повече от едно оръжие. Жертвата сигурно бе стояла права в началото на нападението, но после бе паднала на пода.

Тилмън прекоси стаята, за да огледа и другото голямо петно. То се състоеше от по-малко на брой петънца, които разказваха различна история: удар в горната част на тялото или главата. Той си представи светкавичен свиреп бой, отлично насочен удар, разбил носа на врага или срязал бузата или челото му.

Стената зад кървавите петна бе повредена. Нещо твърдо се бе ударило в гипса малко под главата на Тилмън и го беше разчупило. Нечий юмрук или тилът на нечия глава.

Сега, след като видя колко тясно и ограничено бе пространството, той се възхити на уменията на непознатото момиче. Да сразиш двама въоръжени противници, когато единият вече е насочил пистолета си към теб… това е сериозно предизвикателство дори когато разполагаш с неограничено свободно място. А в малката спалня, където бойното поле включваше неподвижно проснатото тяло на жената, която момичето бе дошло да спаси, си беше направо чудо.

Но момичето бе имало предимство пред враговете си. Беше вълк в овча кожа.

Нещо ярко привлече погледа на Тилмън. Намираше се под леглото и не се виждаше отвсякъде. Той коленичи и го взе. Скъсано парче от лъскава хартия, показващо гола женска гърда и част от рамото.

Не беше симулирала само безпомощност. Дегизировката на непознатата млада жена отиваше още по-далеч. Знаела е, че си има работа с… какво по-точно? Аскети? Женомразци? Религиозни фанатици? Всички определения бяха подходящи за тези типове. Девойката се бе въоръжила хитро и бе внесла тазера си в стаята под прикритието на порносписание.

Откъде ли го беше взела? Тилмън се огледа наоколо и намери остатъка от списанието, захвърлен зад скрина. Лесбийки. Страстни женски ласки. Манди и Селест си правят кефа с играчки и момчета! Нямаше етикет с цената, нито нещо друго, което да подскаже произхода на списанието.

Тилмън се върна в коридора, осветявайки пода с фенерчето си. След няколко секунди намери смачкана найлонова опаковка. В единия й ъгъл имаше зелен етикет с цената.

Попадение. Продуктът беше местен.

Тилмън откри магазина зад ъгъла на улица „Файнс“. Беше основно будка за вестници, сладки и цигари, но се виждаше и самотен рафт, отрупан с консерви боб, царевица, сосове, бисквити и бутилки с препарат за миене на чинии. Стената зад тезгяха бе покрита с рафтове с цигари. На отсрещната стена имаше метална рамка за списания, чиито две горни лавици бяха отрупани с порно. Камера, монтирана върху стоманен лост, висеше от тавана под странен ъгъл. Ъгълът беше странен, защото връзката бе хлабава и инструментът почти се бе измъкнал от нея. Изглеждаше сякаш камерата, обхваната от воайорски импулс, се насочва все по-близо до порното.

Сред цигарите и списанията седеше отегчен мърляч с дебели стъкла на очилата и сипаничаво лице. Беше се отпуснал лениво, сякаш не искаше да се доближи до собствената си каса. После Тилмън осъзна, че и изражението, и позата на мъжа имаха обяснение — гледаше телевизия на вехт малък апарат, който бръмчеше зловещо.

— Ти ли продаде това? — попита го Тилмън, като вдигна списанието.

Мъжът се наведе, за да го огледа. Задържа очи върху него по-дълго от необходимото, като първо се порадва на образа от корицата.

— Възможно е — каза той накрая. — Продаваме доста от тях.

— Но повечето на мъже, нали? — попита Тилмън.

Мъжът премести очи от страстно прегърнатите амазонки към лицето на Тилмън.

— Разбира се, че на мъже — отговори той. — Не продавам на деца. Да не си от градския съвет?

— Не, не съм. Ти ли работи тук снощи?

— Да.

— До полунощ?

— Отворено е по всяко време. Така пише на табелата.

— Е, снощи си продал това списание на една жена. Млада жена.

Мъжът примигна и адамовата му ябълка подскочи.

— А — каза той, — да. Спомням си.

— Какво си спомняш? — попита Тилмън.

— Малка дама с кисела физиономия.

— Продължавай.

— Ами опитах се да се пошегувам с нея. Не помня какво точно й казах, но беше нещо безобидно. А тя ме изгледа така, сякаш съм някаква мръсотия, попаднала под подметката й.

— Днешната младеж, а? — изсумтя Тилмън с каменно лице. — Това нещо работи ли? — попита той, като посочи камерата, а магазинерът проследи погледа му.

— Да, работи.

— И е работила снощи?

— Работи непрестанно.

— Бих искал да разгледам записа.

Мъжът го изгледа възмутено.

— Не мога да направя това. Клиентите ми ценят дискретността.

— И затова купуват порното си в магазин за цигари? Ами ако ти кажа, че снощното момиче е непълнолетно?

Продавачът погледна смутено, но се съвзе бързо.

— Накарах я да ми покаже документ за самоличност — каза той. — Беше си редовен.

— И това ли го има на записа? — попита Тилмън.

— Ами… аз… да… мисля, че може да е било друг път, когато тя… — Мъжът заекна и се зачуди как да довърши лъжата си.

— Не съм от градския съвет — прекъсна го Тилмън. — И не ми пука какво си й продал. Аз съм социалният служител, който отговаря за нея, и искам да се уверя, че е била тя. Покажи ми записа и ще те оставя на мира.

— Дигитален е — обясни продавачът. — На диск. Аз самият не разбирам от тези неща. Ще трябва да повикам нашия Кевин.

Тилмън кимна.

— Добра идея — каза той.

Екранът на портативния телевизор бе около осем квадратни сантиметра и картината не беше по-добра от звука. Показваше изкривен образ, влошаван често от смущения, които приличаха на вихрушка от точици.

Кльощавият безмълвен тийнейджър, който отговаряше на „нашия Кевин“, се заигра с копчетата на телевизора, плейъра и отново с телевизора. Картината се размазваше и проясняваше, но след известно време стана ясно, че няма да се подобри много. Профучаха набързо през записа от предишния ден, дванайсет часа време, скупчени в две-три минути запис. Типът с дебелите стъкла на очилата беше дежурен през цялото време, с изключение на няколко отивания до тоалетната, по време на които бе заместван от Кевин.

— Ето — каза мъжът най-после, посочвайки екрана с дебелия си пръст.

Кевин замрази образа, но между кадрите, и момичето затанцува напред-назад на входа на магазина. Тийнейджърът изруга тихо и занатиска различните копчета, докато образът се стабилизира. Но беше толкова неясен, че Тилмън се протегна и натисна „Плей“, за да изгледа целия запис от начало до край. Можеше да научи повече за момичето, докато то се движи. В действията му се долавяха пестеливост и внимание, стегнатостта на пружина или на балерина, очакваща появата си на сцената.

Той върна записа отначало и загледа как момичето влезе в магазина, избра списанието след кратък оглед на горния рафт и го представи на магазинера.

— Значи е тя? — попита продавачът. — Онази, която търсиш?

— Можеш ли да го увеличиш? — обърна се Тилмън към Кевин, пренебрегвайки въпроса на продавача.

— Малко — промърмори момчето, като задържа един от бутоните и централната част на образа се увеличи.

Лицето на момичето изпълни екрана.

Беше привлекателно лице със сърцевидна форма, големи тъмни очи, обрамчени от къса, щръкнала нагоре коса. Но девойката беше прекалено бледа, достатъчно бледа, за да я помислиш за анемична или съвземаща се от наскоро прекарана болест. Или от израстването си под земята, помисли си Тилмън, в град, който никога не вижда слънцето. Е, какво мислиш за външния свят, принцесо? Вероятно не си много наясно, тъй като са те пуснали навън само за да ловуваш.

Той върна записа, за да го изгледа отново, но отиде прекалено назад, още преди влизането на момичето в магазина. Навън пред витрината едва видими хоризонтални очертания бяха последвани от вертикални. После вратата се отвори и момичето влезе вътре бързо, устремено към спасяването на живота на Хедър Кенеди.

Какво беше видял току-що?

Той върна записа отново и се вгледа в неясните очертания. Нещо се движеше по тротоара или улицата. После някакво накланяне, бързо движение.

След това вратата се отвори.

Отново. Не можеше да схване. Отново. Увеличи звука и чу ръмжене, което спря, преди момичето да влезе в магазина. Всъщност спря още преди накланянето. Разбира се.

Тилмън се завъртя към магазинера.

— Пристигнала е на мотор — каза той. — Нали?

Лицето на продавача се озари.

— Да — съгласи се той. — На мотор беше. Помня, защото нямаше каска. И точно затова я заговорих. Казах й, че някой ден ще се пребие, ако кара без каска. А тя ме изгледа презрително, сякаш въобще нямам право да говоря с нея.

— Помниш ли нещо за мотора?

Мъжът сви рамене.

— Съжалявам. Нищо не разбирам от мотори.

— Абсолютно нищо? Цвят? Украси? Един или два ауспуха?

— Всъщност — обади се Кевин — беше „Дукати Мултистрада 1200“. Спортната версия в червено и сребърно. Гуми „Пирели Скорпион“. Имаше и странични кошове.

Двамата по-възрастни мъже се вторачиха в хлапето, магазинерът — в тъпо учудване, а Тилмън — с нещо като уважение.

Кевин се изчерви.

— Но беше свалила ветрозащитното стъкло — промърмори той.

24.

Х. Фосман. Н. О. Деклерк. Ф. Джулиани. С. Рейк. Дж. Лийвис. Д. Уенсбъри. А. Дейвис. И така нататък.

Ръш почти нямаше за какво да се хване, но реши, че повечето хора, които бяха поискали „Тръба, възвестяваща възмездие“, го бяха направили по професионални причини, а не от любопитство. Настанен в кабинета на Емил Гасан, където надали щяха да го безпокоят, той започна да вкарва имената в търсачка заедно с няколко допълнителни термина като „Гражданска война“, „Английска история“ и „седемнайсети век“.

Няколко от тях подхождаха отлично на профила. Бяха историци с публикувани трудове, включително биография на Оливър Кромуел (Найджъл Деклерк), история на религиозните секти в Северна Европа (Филида Джулиани) и пикантно проучване на Британското междуцарствие, наречено „Обезглавеното кралство“ (Стивън Рейк). Останалите не изглеждаха прочути в никоя област, от която Гугъл се интересуваше. Останаха си загадка, докато Ръш не се сети, че сигурно са взимали и други книги от Британската библиотека и може би още се намират в основната база данни. Това му осигури пълните им имена и координати за връзка и му откри доста възможности.

Повечето от които обаче пропаднаха много бързо.

Когато забеляза появилата се тенденция, Ръш изруга енергично. Звънна на Кенеди в едва ли не истерично състояние и й съобщи, че трябва да говори с нея колкото се може по-скоро. Тя му предложи да се срещнат в Юниън Чапъл12 и той грабна палтото си и се втурна натам.

Кенеди седеше под амвона, облегната на седалката и качила крака на предната. Това шокира леко Ръш, чието католическо възпитание му бе вдъхнало достатъчно вина и страх за трима обикновени хора.

Тя говореше по телефона и съдейки по това, което чу, Ръш реши, че разговорът е с приятеля й.

— Не, разбира се, че ми липсваш. Просто съм още… ако можех да дойда да те видя, щях да го направя. Знаеш, че щях.

От другата страна се чу учудващо пронизителен за мъж глас.

— Ясно, бебчо. Но не знам и не мога да обещая.

Нов пронизителен шум.

— Изи — прекъсна Кенеди излиянието от другата страна. — Изабел. Престани. Трябва да вървя. Ще ти звънна по-късно. Да, аз също те обичам. Е, не забравяй за това, скоро ще поработим върху него.

Тя затвори телефона и го прибра. Ръш се вторачи в нея. Беше загрял, че гаджето е от женски пол и се опитваше да осмисли информацията.

— Какво? — попита Кенеди.

Той се стегна и й подаде купчина разпечатки.

— Уелс е бил вманиачен по тая книга — каза. — Разкриването на божия план, говорещата тръба и всички други дивотии. Опитвал се е да изготви списък с всички, които са я чели или дори само взимали от библиотеката. Затова и аз се опитах да разбера кои са били тези хора. Някои от тях са мъртви, но…

— Наскоро ли са умрели? — прекъсна го Кенеди.

Тя застана нащрек веднага, което подсказа на Ръш, че новината не бе особено изненадваща за нея.

— Не — отговори той. — Не наскоро. Защо?

— Няма значение. Продължавай.

— Ами тези хора са взимали книгата през четирийсетте и петдесетте години. Щеше да е учудващо, ако все още бяха живи. Но ето какво е странното. Някои от имената непрестанно се появяваха в архивирани новинарски репортажи. Отначало ги пренебрегнах, тъй като сметнах това за съвпадение. Но после забелязах, че всички репортажи са за изчезнали хора. Десетина от хората, които бяха в списъка на Уелс, са изчезнали. Виждаш ли датите? Всичките са през тази година, през няколко месеца един от друг. А това вече не ми звучи като съвпадение.

— Не, звучи като конспирация. Но пък масово отвличане?

— Преди минута изглеждаше готова да приемеш масовото убийство — отвърна Ръш. — Каква е разликата?

Кенеди сви рамене.

— Масовото убийство е част от метода на действие на Племето на Юда — обясни тя. — Но обикновено си покриват следите и го правят да изглежда като инцидент. А изчезналите хора са нещо различно, това означава, че други хора ги търсят.

Ръш я изгледа озадачено и леко скандализирано.

— Да не искаш да кажеш, че биха убили някого само защото е прочел дадена книга?

— Може да се каже, че това е в основата на философията им — отговори Кенеди.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозно, Ръш. Предупредих те в какво се замесваш. Ако искаш да се оттеглиш, сега е подходящият момент. Снощи ме нападнаха и извадих късмет, че се отървах цяла.

Тя му разказа за двамата Елохим и страховитото момиче нинджа.

Ръш бе едновременно разтърсен и развълнуван и често я прекъсваше с въпроси. Когато Кенеди свърши, той поклати глава, сякаш да я прочисти.

— Господи — изсумтя той. — И какво ще правим сега?

— Очевидно е, нали? — ухили се Кенеди. — Ще прочетем книгата.

25.

— Това — каза Манолис, — ще е грубо нахлуване.

Тилмън си повтори думата наум и откри, че не я харесва.

— Няма ли начин да го извършим с финес? — попита той. — Да проникнем и да се измъкнем, без никой да ни усети?

Намираха се в задната стаичка на „Пантеонът“ и Манолис отново седеше зад бюрото. Беше захвърлил „Линукс“, който бе обичайната му система, и се бе върнал към някаква командна структура в зелен текст на черен фон, която се движеше адски бързо. Екраните бяха пет на брой, отварящи се един от друг и връщащи се обратно в накъсана каскада.

— Иска ми се — промърмори той разсеяно. — Но никой няма право на достъп до тези данни в реално време, Лио. Дори не и правителството. Трябва да разбереш, това не е само една система от камери. А хиляди системи, милиони отделни машини, повечето поставени от местните градски съвети за контрол над пътното движение или наблюдение на рискови обществени места. Полицията, армията, МИ5 и МИ6 дават нареждания за издирване чрез тези системи и получават достъп. Но те следват протокола, минават през необходимите канали и чакат. А това, което ние правим, е различно. Ние ще разпитаме всички системи едновременно.

— И можеш да направиш това? — възхити се Тилмън.

Манолис въздъхна тежко.

— Мога да го направя, по дяволите. Но не за дълго. Веднага след като вляза, всяка система ще докладва за проникване и всеки оператор ще се опита първо да ме изхвърли, а после да ме открие. И ще успеят, ако им отпуснем достатъчно време. Заместващите сървъри, дори и най-добрите, не са създадени да устоят на подобно ниво на проникване. Затова, преди да открият местонахождението ни, ще си вземем онова, което ни трябва, и ще изчезнем. Номерата, моля.

Тилмън му подаде сгънат лист, на който бе написал пет различни регистрационни номера. Манолис ги вкара един по един в търсачката в долния десен ъгъл на екрана. Направи го грижливо, проверявайки цифрата след всяко тракване по клавиатурата. Всички номера принадлежаха на мотоциклети, закупени в Обединеното кралство през последните шест месеца. И всичките бяха „Дукати Мултистрада“ в червено и сребърно със странични кошове и гуми „Пирели Скорпион“. Тилмън бе усетил непоколебимата увереност в гласа на Кевин, придружена от желание и копнеж, и би заложил живота си на точността на описанието. Дори най-простата „Мултистрада“ беше скъпа играчка, а машината, направила такова впечатление на момчето, явно бе изработена по поръчка. Това беше единственото, което им даваше шанс да открият мотора.

Из улиците на Англия бяха монтирани 4,2 милиона камери и голяма част от тях използваха система за оптическо разпознаване на регистрационните номера на колите. Така че на теория, ако съберяха всички данни от камерите, в които Манолис можеше да проникне, щяха да получат пет линии, разпрострени из пространството и времето, като всяка щеше да представлява пътя на един от петте мотора. Само една от линиите би пресякла магазинчето за цигари на улица „Файнс“ в Пимлико и тя беше целта им.

Манолис завъртя леко напрегнатото си лице към Тилмън.

— Готов ли си?

— Какво искаш да кажеш? Единственото, което трябва да правя, е да стоя тук, Мано. Действай веднага щом духът ти се раздвижи.

Манолис тракна по клавишите.

— Аз съм атеист — промърмори той. — Но много лош атеист. Да се надяваме, че господ ще вземе това предвид.

Прозорците по екрана се размърдаха като тесте карти, размесвано от професионалист, и се подредиха отново.

— Влязохме ли? — попита Тилмън.

— Да. Чакай, чакай, да, вече имаме победител.

— Така ли?

Манолис дръпна едно от прозорчетата настрани.

— Това са данните от централен Лондон — обясни той. — А този мотор с номер TC62BGZ е навсякъде.

— Бил ли е в Пимлико снощи?

— Ще те уведомя веднага щом разбера. Но предишния ден е бил в Клеркънуел. Това е тя, Лио. Чувствам го с душата си.

— С атеистката си душа.

— Да не мислиш, че християните имат монопол? Да, с атеистката ми душа.

Манолис замълча за момент, после изруга.

— Мамка му!

— Какво става? — попита Тилмън, но видя, че тестето намалява.

— Засякоха ме. Добра охрана. Прекалено добра, за да приемат бонбончето, което им предлагам. Не си правят труда да ме следят, а просто затварят системата, за да прекъснат връзката. Така че…

— Така че?

— Проникването се превръща в отвличане.

Дългите елегантни пръсти на гърка се движеха светкавично по клавиатурата.

— Сега контролирам движението из цял Лондон. Поздрави ме, Лио.

— Ти си подходящият човек за работата — отвърна Тилмън. — Това обаче не ги ли улеснява да ни открият?

— Да. След като се оттегля. В момента…

Манолис замълча отново и се съсредоточи върху информацията на екрана. Тилмън не каза нищо и го остави да работи.

— Готово — най-после каза Манолис. — Почти приключих. Лио, свали флашдрайва от машината, когато ти кажа.

Флашдрайвът беше яркожълт и украсен с усмихнатото лице на анимационно пате. Не беше знак за ирония, а просто част от много продукти, които Манолис бе купил евтино от продавач на едро. Възможностите на миниатюрното уредче го интересуваха много повече, отколкото вида му. Тилмън хвана малкото парченце пластмаса с показалеца и палеца си и зачака нареждането на приятеля си.

— Сега — каза Манолис и той изтегли флашдрайва.

В същия миг Манолис разпери ръце над клавиатурата и натисна четири-пет клавиша едновременно. Задържа така, докато останалите прозорци заизчезваха един след друг и накрая остана само един. На него актьорът Уилфрид Брамбъл говореше безмълвно на фона на метални рамки за легла и изхвърлени автомобилни гуми.

Манолис вдигна ръце от клавиатурата и размърда пръсти.

— Готово — ухили се той. — Смърт за тираните.

— Смърт? — повтори Тилмън.

Манолис сви рамене.

— Е, не точно смърт. Зависи от мнението ти за класическите британски комедии. Аз лично смятам, че „Стептоу и син“ беше страхотна. Така че давам на контрольорите на движението безплатен даунлоуд за първи и втори сезон. Това трябва да им попречи да ни проследят. Трудно е да се плува срещу течението, дори когато течението е по фиброоптичен кабел.

После Манолис извади очукан вехт лаптоп, за да провери данните, които бяха откраднали. Първоначалните му инстинкти не го излъгаха: регистрационният номер TC62BGZ бе записан от камера на площад „Винсънт“ в 11:30 предишната вечер. На самата улица „Файнс“ нямаше камера, но площадът бе достатъчно близо, а и придвижването на мотора през последните два дни им даде потвърждение. Беше записан шест пъти в Излингтън, на улица „Сейнт Питър“, а същия следобед и на улица „Онслоу“.

— Нищо чудно, че си я изгубил — отбеляза Тилмън. — Мислел си, че тя още ходи пеша. А докато ти си заобикалял, тя се е метнала на мотора. И вероятно е минала точно покрай теб.

— Едва ли — възрази Манолис. — Може да пропусна някои неща, но никога такъв мотор.

— Съжалявам — сухо отвърна Тилмън. — Не исках да проявя съмнение в професионализма ти. Добре, Мано, да изготвим план на действие. Искам да се запозная с това момиче. Колко можеш да ме приближиш към него?

— Мога да те стоваря в спалнята му. Меко като перце.

Тилмън се намръщи леко, защото момичето беше на половината на неговите години, а и бе видял кървавото доказателство за това на какво е способно в спалнята.

— Ще се задоволя и с предната врата — каза той. — И ще нося ботуши с железни налчета, за да ме чуе, че се приближавам. Не съм в настроение за самоубийство.

Телефонът звънна и Манолис вдигна. Каза два пъти „Да“, после го подаде на Тилмън.

— Приятелката ти — съобщи той.

— Коя приятелка? — учуди се Тилмън.

— Онази, която жена ми няма да одобри.

Тилмън взе телефона.

— Здрасти, Хедър.

— Помоли да те уведомя, ако потегля нанякъде.

— И накъде потегляш?

— Авранш. Нормандия. За един ден.

— Добре. Обади ми се, когато се върнеш.

— Ще го направя, Лио.

Тилмън затвори и върна телефона на Манолис.

— Кейтлин няма за какво да се притеснява — успокои го той. — Хедър има по-изискан вкус.

Манолис поклати глава тъжно.

— Жалко. Щяхме да сме чудесна двойка.

— Утеши се с работа — предложи му Тилмън.

И Манолис го направи. Лио реди пасианси три часа, докато старият му сержант обработваше безкрайните данни, съпоставяше и елиминираше.

— Ето — каза той накрая. — Мисля, че се справих, Лио. Това е мястото, където момичето ти е прекарало повечето си време през последните три дни. Имам предвид, цялото време, когато не е наблюдавало теб или изисканата блондинка.

— Къде е? — попита Тилмън, като остави картите настрани. — Къде живее?

— Очевидно в склад — отговори Манолис убедено. — На промишлен обект в Хейз — добави той и погледна приятеля си със съмнение. — Вероятно това е редовната й работа.

26.

Кенеди се натъкна на много повече проблеми, отколкото очакваше, когато започна да издирва книгата на Толър. Нае компютър в библиотеката на Чаринг Крос и опитвайки се да не буди спящите скитници, които използваха читалнята за спалня, успя да намери двайсет и три екземпляра от „Тръба, възвестяваща възмездие“, вписани по едно или друго време в каталозите на различни библиотеки в света. Това правеше книгата едва ли не толкова дефицитна, колкото Библията на Гутенберг.

Но всъщност беше много по-дефицитна, защото след като започна да звъни по телефона, Кенеди откри, че всеки от търсените екземпляри е продаден, изгорен, откраднат или просто изгубен през последните няколко години. Не можеше да се сдобие с книгата по никакъв начин.

Е, може би парите щяха да помогнат. Тя се обади на Джон Партридж, който възнегодува, че го карат да търси игла в купа сено. Но й звънна след около час и докладва, че е намерил един екземпляр. Или нещо почти толкова добро.

— Какво означава това? — попита Кенеди подозрително.

— Ами опитах очевидното — отговори Партридж. — Мислех, че най-лесното нещо на света ще е да намеря книгата сканирана или в електронен вариант. Повечето книги ги има онлайн. Но се сблъсках с каменна стена. И не поради липса на опити. Много линкове, които би трябвало да доведат до книгата ти, се оказаха задънени улици. Сайтовете бяха напълно заличени.

— Е, и?

— Дигитално унищожение, скъпа Хедър. Някой е нападнал сайтовете свирепо, унищожил ги е и после е посипал земята със сол.

— Но това може въобще да не е свързано с нашия текст — промърмори Кенеди.

— Ако ставаше дума само за един сайт, щях да го мисля за съвпадение. Но след половин дузина започваш да се съмняваш.

— И колко пъти се натъкна на това, Джон?

— Повече от половин дузина. Накрая извадих късмет, като се насочих към стари данни. С други думи, стари съхранени данни от вече несъществуващи сайтове. И там открих добрите новини.

— Има добри новини?

— Мястото, където намерих откъса, беше скрипторий, място за преписване на ръкописи в Авранш, Северна Франция. Нямат екземпляр от книгата, но имат препис от нея.

— И могат да ми го изпратят? Това е страхотно.

— Чакай малко, бивши сержанте. Те абсолютно отказаха да пуснат преписа онлайн или да го изпратят във файл, защото вече не разполагат с оригиналния текст, с който да го сравнят. Имали екземпляр от истинската книга, но бил унищожен при инцидент преди няколко години. Няма начин да удостоверят автентичността на преписа и уредниците не искат да поемат отговорност. Но ще ти позволят да го разгледаш, ако се появиш лично. Началникът на отдела по опазване се казва Жил Бушар. Той е приятел на приятел на приятелка, с която бях близък навремето. И заради нея е готов да пренебрегне някои от правилата и да ти направи услуга.

— Дали току-що чух любовна история, Джон? — попита Кенеди. — Не, не, знам, джентълменът никога не разказва. Слушай, това е страхотно. Наистина. Ако ти дължах една бира преди, сега вече е цяла пивоварна.

— Не пивоварна, а спиртна фабрика, моля. Любимата ми отрова е шотландско уиски.

— Чудесно. Други предпочитания?

— Изненадай ме.

Кенеди затвори и завъртя още няколко телефона. Последното й обаждане беше до Ръш.

— И сега какво? — попита той. — Заминаваш за Франция?

— Вече си купих билета. С „Евростар“ до Париж, оттам с обикновен влак до Рен и още осемдесет километра с кола под наем. Ще се върна утре.

— Трябва да ме вземеш с теб.

Ръш изрече това небрежно, но тя долови копнежа му.

— Имаш нужда от някого, който да ти помага и да стреля по тях, ако те пипнат отново.

— Да — съгласи се Кенеди. — Но не мога да си позволя да платя и за теб.

Нито пък да понеса още смъртни случаи, помисли си после.

— Виж какво можеш да откриеш за живота на Толър — предложи му тя.

— За живота му ли, Кенеди?

— Да. Помисли си. Аз преследвам творбата, ти преследваш човека. Ние с теб сме рогата на бизона, Бен.

— Ти си рогата на бизона. Аз съм размаханата му опашка, която прогонва мухите. Рогата не издирват разни дивотии в „Уикипедия“. Защото точно това ме караш да правя.

— Говоря сериозно — каза Кенеди. — По някаква причина Толър е изключително важен за Племето на Юда. Ако знаем какъв е бил, може да успеем да разберем тази причина.

Ръш все още не беше доволен от задачата си, но позволи да бъде убеден. А Кенеди не съжаляваше за времето, което бе отделила да го убеди, защото той беше прав за мотивите й. Тя го изпращаше да върши едва ли не измислена работа, докато сама се заемаше с разследването. Или поне такъв беше планът.

27.

В интернет Йохан Толър беше истинска загадка. Но Ръш все пак успя да открие няколко факта. Един от тях беше запис в енциклопедия, който се явяваше непрестанно от един сайт в друг, но без да споменава оригиналния автор.

„Йохан Толър (? — 1660), станал известен като член на движението «Пета монархия», група религиозни и политически дисиденти в Англия през седемнайсети век. Групата била свързана с други подобни, разпръснати из цяла Европа. За ранния му живот се знае много малко. Толър написал няколко книги и памфлети, критикуващи правителството на Оливър Кромуел за провала му да узакони пълната религиозна свобода. Бил екзекутиран през 1660 г. след неуспешен опит да убие сър Гилбърт Джерард, бившия ковчежник на парламентарната армия.“

Където и да се заровеше Ръш, все същото кратко резюме се вторачваше в него. Никой не си бе направил труда да впише няколкото творби на Толър, нито да каже още нещо за това как бе живял и умрял.

Ръш се прехвърли в „Изображения“ и намери едно-единствено. Не беше снимка на Толър, а репродукция на корицата на книгата му. Под заглавието имаше гравюра, изобразяваща хълм с малко градче, сгушено в подножието му. Изглеждаше му смътно познато.

Под снимката имаше кратко обяснение, изписано със сложен, почти неразгадаем шрифт. De agoni ventro veni, atque de austio terrae patente. Ръш забеляза, че думите са на чужд език, и почти се отказа в този момент, но все пак реши да вкара текста в преводача „Бабелфиш“ и да провери значението му. „Идвам от корема на чудовището и от отворената уста на земята.“

Той затърси данни за „Петата монархия“ и откри, че е било само едно от стотината радикални религиозни движения в Англия през седемнайсети век, преследвани редовно заради вярата си. Не звучаха прекалено радикални на Ръш, но подробностите го объркаха. Повечето текстове твърдяха, че второто пришествие на Христос ще стане в два следобед във вторник. Или пък в три сутринта в четвъртък. Или пък че трябва да внимаваш през този интервал от време. Но нали всяка епоха си има своите откачени религиозни фанатици, които вярват в края на света? Или това става циклично като нашествията от скакалци?

Неочаквано Ръш се натъкна на богата информация от човек на име Робърт Блекборн, член на движението „Пета монархия“. Блекборн разказваше анекдоти за Толър. Твърдеше, че той бил „роден в тъмнина и предаден на светлината“ и често говорел с ангелите. И въпреки липсата на акцент в говора му, Блекбърн изглеждаше сигурен, че Толър е роден на някое екзотично място, защото правел знака за кръста по особен начин и искал и останалите членове на движението да го възприемат. Слагал ръка на гърлото си, после на сърцето и корема и обратно натам, откъдето започвал. Обяснявал, че ангелите в рая благославяли по този начин и той не можел да не ги почете.

Блекборн разказваше и друга интересна история за Толър. Веднъж пътувал през Алпите, паднал в едно дере и едва не умрял. Бил жестоко ранен и заклещен в зловещата падина. Смятал, че няма да оживее. И предал душата си на Господ. Започнал да се подготвя да се изправи пред Божия съд.

Но после се явил ангел и разказал на Толър вечните истини, които той решил да предаде на останалата част от човечеството.

Ръш копира всичко във файла си. Започна да му се струва, че е постигнал някакъв резултат, и се зачуди дали да не отиде до Британската библиотека и да види какво може да открие там. Щеше да го направи с фалшиво име, защото бе наясно какво се е случило с всеки, който бе проявил интерес към живота и работата на Толър.

После се сети, че има и друга възможност. Беше глупава, но адски лесна за изпълнение.

Отиде до стая 37. Докато вървеше натам, на три пъти се натъкна на полицаи, които стояха и си бъбреха и само му кимнаха небрежно.

Влезе в стаята с картата си и отиде до кашона, използван от Алекс Уелс. Както вече бе забелязал, той съдържаше купчина стари текстове и съвременни коментари. Грабна няколко истории и биографии и бързо излезе.

Но щом се върна в кабинета на Гасан, откри, че не може да прочете нищо. Внезапно бе осенен от идеята, че върши нещо нередно и зловещо — седеше зад бюрото на мъртвец, който още дори не бе погребан.

Стори му се, че дотогава не бе осъзнал напълно, че Гасан наистина е мъртъв. Абстрактната идея изведнъж се бе превърнала в действителност. Виновни бяха стаята, бюрото и абсолютната тишина. От снимка в сребърна рамка професорът му се усмихваше триумфално, вдигнал бронзова фигура. Може би беше спечелил трета награда в някое археологическо състезание.

Колкото повече Ръш разглеждаше снимката, толкова по-зловеща му се струваше тази усмивка. Гасан сякаш казваше: „Знам нещо, което ти не знаеш“.

Знаеш само какво е да си мъртъв, каза си Ръш наум.

А всеки открива това някой ден.

28.

От терминала на „Евростар“ към влака, после към Париж, Рен и Лавал. Дълго пътуване. Кенеди възнамеряваше да убие времето с четене на откъса от книгата на Толър, който Джон Партридж й беше дал, но когато отвори файла на миниатюрния лаптоп, той се оказа много по-малък, отколкото бе очаквала.

Прекосявайки Канала сто метра под океанското дъно при скорост над триста километра в час, Кенеди прочете следното:

Имаше и още, но всичко беше абстрактно. Предвиждане на неща, които се бяха, или по-скоро не се бяха случили преди три века и половина. Ако човек търсеше определението за безсмисленост, то беше точно пред нея.

След като излязоха от тунела, Кенеди провери имейлите си. Всички освен един бяха от Изи. Прочетени последователно, те разказваха завладяваща история за безсилие, унижение и зверства. Героите — гадната вещица Каролин, мухльото Саймън, Хейли и Бен в ролите на бебетата, бяха обрисувани страхотно. Историята беше по-интересна от коледна пантомима. Или щеше да бъде, ако подтекстът не бе толкова ясен: аз съм твоята приятелка, ела и ме изкарай оттук.

А тя не можеше да го направи. След случилото се предишната нощ дори не смееше да изпрати отговор. Нямаше представа какво от живота й се следеше от Племето на Юда. Изи вече почти бе убита веднъж. Кенеди дори не можеше да си помисли да я върне обратно на огневата линия.

Затова тя отвори последния имейл, който беше от Ралф Прентис.

Прентис не спестяваше зловещите подробности на аутопсиите и макар и закоравяла, Кенеди откри, че устата й пресъхна, докато четеше. Жертвите били със завързани ръце и крака и натъпкани в устите кърпи. Били убити, докато стояли на колене един до друг в ограничено пространство — каменен килер зад кухнята. Ослепени, а после заклани очевидно един след друг, защото някои от труповете бяха паднали върху другите по начин, който щеше да е невъзможен, ако всички дванайсет анонимни мъже и жени бяха убити по едно и също време.

Но всъщност не бяха анонимни. Всички трупове бяха идентифицирани по ДНК-то или стоматологичните си картони. Кенеди прегледа имената набързо, но не й говореха нищо. Или поне означаваха много по-малко от ужасната представа за дванайсет човека, очакващи в страшно принудително мълчание ножа на касапина.

Кенеди затвори имейла. Дали това беше свързано по някакъв начин с кражбата на книгата на Толър? Дали някаква извратена логика свързваше взлома в Райгейт Хаус с клането, станало на четиристотин километра разстояние? Крадеш книга, а после заколваш цяла стая с мъже и жени? За повечето хора тези престъпления не принадлежаха към една и съща група. Но за Предвестниците на Племето на Юда, убивали в продължение на векове, за да запазят неприкосновеността на писанията си, беше нещо съвсем възможно.

Обзе я кошмарно подозрение. Тя бръкна в джоба си и извади списъка на Бен Ръш: имената на потребителите от Британската библиотека, получили достъп до книгата на Толър, а после изчезнали. Сравни го с убитите в Нънапълтън Хол. Списъците бяха абсолютно еднакви.

Кенеди имаше здрав стомах. Но мозъкът й се разбунтува срещу това зверство. Значи не ставаше дума за отвличане, а за масово убийство. Извършено със зловеща точност и грижа. Племето на Юда, което смяташе извършените от него убийства за напълно оправдани, а не грешни, отново действаше на свобода по света.

Не. Никога не бяха изчезвали. Тя потърси данни за Нънапълтън Хол в интернет. Не се изненада, когато откри, че мястото е било превърнато от манастир в дом веднага след Гражданската война, когато един от бившите генерали на Кромуел си търсел място да се установи и да отглежда рози и когато Йохан Толър започнал да проповядва из цяла Англия второто пришествие на Христос.

Тя направи и още нещо. Затърси „плъхове с отрязани глави“. Нямаше представа за какво говореше Прентис в имейла си, но търсачката й даде отговора бързо. Някой бе застлал Уайтхол в Лондон с плъхове с отрязани глави — около хиляда на брой. Полицията твърдеше, че става дума или за протест на организациите за защита на животните, или за тъпа ученическа шега. Плъховете бяха грижливо разположени пред сграда, наречена „Къщата за банкети“, проектирана от Иниго Джоунс и завършена през 1622 година.

Кенеди си помисли, че вижда парченцата от мозайка, но е прекалено близо до нея, за да осъзнае какво точно представлява. Очевидно означаваше нещо. Тя просто трябваше да намери гледната точка, от която всички смахнати дребни подробности ще се слеят в лице, дума, отговор. Всичко това със сигурност щеше да придобие смисъл на даден етап.

А тази мисъл беше най-страшната от всички.

29.

Тилмън лежеше в гъстите храсти и наблюдаваше склада с бинокъл. Беше се проснал по корем и се стараеше да не се движи. Камуфлажният му костюм щеше да го скрие от чужди погледи, но докато небето потъмнееше напълно, движението все още можеше да го издаде.

Складът не кипеше от оживена дейност, но все пак разни хора се движеха напред-назад. Два пъти през деня пристигнаха камиони, които бяха вкарани вътре по товарната рампа вляво от погледа му. Единият излезе с друг шофьор и потегли по страничния път, като мина на около три метра от Тилмън. Другият беше все още вътре. Вероятно го товареха или разтоварваха, но вратата на склада бе спусната и заключена, така че бе невъзможно да се разбере точно.

През целия ден хора се движеха зад прозорците бързо и целенасочено. В предния двор седем коли — всичките сравнително нови, но незабележителни — стояха една до друга. Сигурно принадлежаха на управителите на персонала, тъй като стояха там през цялото време, докато Тилмън наблюдаваше, и никой не се бе доближил до тях.

Това беше мястото, до което Манолис бе проследил мотора. Но от него и от момичето нямаше и следа. Възможно беше гъркът да бе допуснал грешка, а и самият той наблегна, че това е само догадка. Камерите не бяха записали мястото, където моторът бе оставен за през нощта. Складът бе връзката между последните му записани местоположения всеки ден. Понякога момичето се бе приближавало до него от запад, но по-често от север или изток. Беше идвало тук всеки ден около полунощ или малко по-късно, а моторът не се появяваше никъде по камерите до шест или седем на следващата сутрин. Ако девойката не беше прекарвала нощите в склада, то го бе правила достатъчно близо, така че сградата заслужаваше нещо повече от обикновен небрежен поглед.

По документи складът принадлежеше на товарната компания „Скоростен превоз“. Името и логото на фирмата бяха изрисувани на предната и задната врата на сградата. Логото приличаше на един от трилитоните в Стоунхендж: широка хоризонтална отсечка с две вертикални, спускащи се надолу. Отсечката вдясно докосваше горната, но между лявата и горната имаше тясна пролука. Тилмън не знаеше какво би трябвало да представлява това, но то дразнеше паметта му по неприятен начин. Беше го виждал и преди и тогава също не го бе харесал.

Всъщност не харесваше нищо на това място. Това, че беше пълно със заети хора, но почти нищо не влизаше и излизаше от него, бе подозрително. Тилмън имаше силно желание да види с какво точно се занимават тук, и знаеше, че единствената му възможност щеше да е посред нощ. И затова още лежеше във високата трева с изтръпнали крака, а малки камъчета се забиваха в гърдите му.

Той насочи бинокъла си към задната врата и товарната рампа, прозорците и покрива. Видя охранителни камери, разбира се, но и няколко места, откъдето можеше да проникне безопасно. Алармената система не изглеждаше особено сложна и непреодолима. На етикета й пишеше „Охранителни системи «Уестман»“. Тилмън знаеше какво има вътре в кутията и какво това съдържание може или не може да направи. Стига да не бяха променили основните му спецификации, щеше да е просто куче, забравило да излае.

Но вероятно имаше и кучета. И пазачи. Може би дори имаше нощна смяна. Ако беше така, той трябваше да промени плана си.

Но с потъмняването на небето един по един служителите на склада се отправиха към колите си, навличайки палтата си, и отпътуваха. Тилмън реши, че шансовете му са се увеличили.

Предният двор вече бе празен, но той зачака търпеливо. След петнайсет минути мъж в черна униформа излезе от задната врата, заключи я зад себе си, направи обиколка на периметъра, която му отне две минути и половина, и се върна вътре. Извърши същата проверка след един час.

Този път, щом вратата се затвори, Тилмън скочи на крака, разтърка скованите си мускули и тръгна към сградата.

Диема го наблюдаваше внимателно, както бе наблюдавала Кенеди, достатъчно отдалеч, за да не му даде възможност да я забележи. Седеше на половин километър разстояние зад укрепление от изхвърлени щайги и кашони между две еднакви на вид фабрики — едната за аларми за коли, а другата — за производство на импланти за гърди от медицински силикон. Цялата логика на света на адамитите, поднесена като поука от басня.

Това сравнение й хареса. Но пък не изпитваше презрение и превъзходство. Истината, макар да й бе неприятно да види подобна слабост в себе си, бе, че Тилмън я смущаваше.

Разбира се, Диема знаеше кой е той. Куутма й беше разказал всичко, беше я въоръжил срещу изненадите. Тилмън беше биологичният й баща. Той бе виновен за бременността на майка й, Ребека Бейт Евром, изпратена във външния свят като една от Келим. В цялата тази работа той беше като магарето, откарващо един от правоверните на молитва. То няма представа какво означава тежестта върху гърба му. Играе ролята си, контролирано от камшик и думи, а после го пускат да пасе.

Диема беше прекарала целия си живот сред своите хора, бащите и майките на душата й. Макар баща й да беше езичник, а майка й да бе умряла, когато тя беше толкова малка, че дори не можеше да тъжи за нея, Диема живееше сред избраните и бе една от тях. Вярно, че бе една от по-низшите и я бяха карали да се чувства така, но все пак истините на племето превъзхождаха всичко друго. Те бяха основата и природата й. Поради тази причина тя не чувстваше никаква връзка с Тилмън, който просто беше изпълнил животинската си роля преди деветнайсет години. Мисълта за участието му в зачеването й дори я изпълваше с отвращение и нещо като срам. Но не можеше да не се възхити от него. Беше изненадана и дори леко разстроена от това, което той бе успял да постигне тук. Беше осъзнал, че тя го следи, и по някакъв начин бе научил за нея достатъчно, за да я проследи дотук. Само благодарение на късмета си тя не се бе прибирала в жилището си през последните три дни, тъй като бе поделила времето си между следенето на Тилмън и онази жена и наблюдението над това място, за което бе почти сигурна, че принадлежи на Бер Лусим.

А сега Тилмън разследваше нейното разследване, което, разбира се, беше част от плана на Куутма. Но все пак това я смущаваше. А смущението и отвращението бяха като олио и вода — не се смесваха.

Тя си представи как го убива. Това й помогна малко.

30.

По-голямата част от пътя от Рен до Авранш бе по шосетата през съсипаните промишлени земи около Фужер. Но щом стигна до крайбрежието, Кенеди видя огромното устие на реката, което се простираше от двете страни, и приказния замък Мон Сен Мишел, издигащ се над нея.

Тя погледна залива и замъка, който го охраняваше тържествено. Подножието на хълмовете бе отрупано с евтини ресторантчета и магазини за сувенири, а абатството Ла Мервей стоеше гордо и чисто на върха като ангел върху бунище.

Трябваше да доведе Изи тук. Приятелката й нямаше да стъпи на мърлявия плаж дори за милион евро и розов кадилак, но щеше да се изкатери до абатството, щеше да пие ябълкова ракия в някоя от местните бърлоги, а после Кенеди щеше да я подкрепя обратно до хотела, за да правят празничен секс, див, страстен и умопомрачителен като първия път.

Не й беше трудно да намери скриптория, мястото за преписване на ръкописи. Пътят я отведе право в града, а сградата се намираше точно пред нея. Старинна часовникова кула се издигаше точно зад нея, а самата постройка представляваше триъгълен паметник с окръглени ъгли, нещо като създаден от хората мравуняк.

Кенеди знаеше, че тук има постоянна изложба, посветена на историята на книгите и подвързването, а на последния етаж се пазеше подбор от книги, спасени от библиотеката на Ла Мервей по времето, когато революционното правителство решило, че от библиите стават чудесни подпалки.

Тя се представи на гишето и докато чакаше, огледа изложбата. Видя макети на Ла Мервей, обрисуващи етапите на строежа му в продължение на векове, каменни скулптури и дърворезби от храма му, карти на района от различни периоди в историята. Но бе прекалено изморена от шофирането, а и доста неспокойна, за да възприеме всичко, което вижда.

— Госпожице Кенеди.

Гласът бе културен и със съвсем лек акцент. Тя се завъртя и Жил Бушар й протегна ръка.

Дългото познанство с Емил Гасан я бе подготвило да очаква елегантен, но сух тип. Но Бушар беше млад — вероятно на нейната възраст — як и облечен небрежно в сиво поло и снежнобели джинси. Косата му беше дълга и руса, а тясното лице — загоряло като на филмова звезда.

Тя пое ръката му и я разтърси.

— Да, аз съм Хедър Кенеди. А вие сте доктор Бушар?

— Жил.

— Жил. Благодаря ви, че се съгласихте да се видите с мен.

— Удоволствието е изцяло мое. Вярвам, че се отплащам за услуга, макар и по доста византийски начин.

Кенеди се ухили.

— Да, и при мен има нещо подобно.

— Освен това разбрах, че не разполагате с много време.

— Ще се съобразя с вас. Но ако книгата ви е подръка, бих искала да я погледна.

— Книгата — повтори Бушар, а в гласа му се долови лека ирония. — Е, добре, ще ви покажа какво имаме и ще ви обясня как се сдобихме с него. Моля, елате насам.

Той тръгна към врата, която водеше към стълбището, чиито стени бяха боядисани в червено. Стълбите бяха стоманени и звънтяха под краката им.

— Скрипторий в скриптория. Стаята за преписи се обикаля по часовниковата стрелка, а обществените помещения — в обратната посока. Наричаме мястото „административния нарез“. Разбирате метафората, нали? — попита той с жест, сякаш завърта гайка.

— Да, разбирам — потвърди Кенеди.

— Тук държим по-голямата част от колекцията — продължи той. — Тук се намират и помещенията за съхранение и поправки. Много от книгите ни дойдоха от абатството, както вероятно знаете, затова се интересуваме най-вече от религиозни творби. Заповядайте, отделих тази стая за вас.

Той отключи една врата и я вкара в стая с размерите на кутийка. Бюрото и столът с висока права облегалка я запълваха почти изцяло. Зад бюрото имаше монтирана на стената лавица. Стените и таванът бяха боядисани в кошмарно болнично зелено.

Стаята беше толкова тясна, че ако Бушар я беше последвал, щеше да е неудобно близо до нея, затова той остана на прага, пъхнал ръце в джобовете си. Кимна й към тънкото книжле, което лежеше в средата на бюрото.

— Книгата — заяви той иронично.

Кенеди седна и придърпа книжката към себе си. Беше просто купчина листа А4, прихванати с кламер. Заглавието „Тръба, възвестяваща възмездие“, бе отпечатано в средата на листа с шрифт „Куриер“, размер 12.

— И това е пълният препис? — учуди се тя.

— Да, така смятаме. Но не знам. Честно казано, е аномалия. Вероятно щяхме да го изхвърлим, ако не бяхме изгубили единствения си екземпляр от книгата — истинската напечатана книга — при странни обстоятелства. И не успяхме да я подменим. Тъй като това е всичко, с което разполагаме, го пазим. Но след като му липсва дори основна автентичност, не рекламираме неговото съществуване.

Той се извини учтиво, осъзнал напрежението й, и я остави с преписа.

Кенеди махна кламера и обърна страницата. Изненада се, когато откри, че втората беше неясно фотокопие на онова, което би трябвало да е заглавната страница на книгата. Беше рисунка на скала с град в подножието. Под рисунката имаше епиграма на латински. „De agoni ventro veni, atque de austio terrae patente.“ Латинският на Кенеди се ограничаваше до „Умиращите те поздравяват“, а и този поздрав бездруго никога не й беше харесвал.

Тя разгърна следващата страница, номерирана 1.

Кенеди огледа листата. Последната страница беше номер 86. Чакаше я ужасно дълга нощ.

31.

Тилмън се приближи по път, който го отведе точно в пролуката между обсега на действие на охранителните камери. Възможно беше никой да не наблюдава мониторите, но той реши да не поема излишни рискове.

Отиде на място, което си бе избрал отдалеч — ъгъла на стена, където сляпата зона на камерите съвпадаше с плътната сянка между две лампи. Притисна се към стената, отчасти скрит от отливна тръба, и зачака.

Следващия път, когато пазачът тръгна на обиколка, той беше готов. Остави го да мине съвсем близо до него.

— Хей — каза Тилмън. — Знаеш ли колко е часът?

Не се правеше на тарикат. Ротационната сила увеличава шансовете за чиста победа, защото когато човек се завърти бързо, мозъкът му, обвит в защитната си течност, стои сравнително неподвижно в черепа. Пазачът се завъртя към него и Тилмън го халоса с прът отстрани по главата. Коленете на мъжа се подгънаха, Тилмън го улови, докато падаше, и го положи внимателно на земята.

Свали бързо якето и кепето на пазача. Ключовете се намираха в джоба на якето. Чудесно. Нямаше време да му свали и панталона. Ако някой наблюдаваше записите от камерата, пролуката между излизането му и времето на връщане трябваше да е достатъчно кратка, за да не предизвиква подозрения. Той завърза ръцете и краката на пазача и залепи промишлена лепенка на устата му. Грубо отношение, но щеше да свърши работа за известно време.

После излезе навън в светлината, завъртял глава настрани от камерите, и тръгна към задната врата.

Беше готов да се обзаложи, че ключалката е проста и един от ключовете на пазача ще прилегне идеално, но все пак знаеше, че трябваше да успее от първия или втория опит. В противен случай щеше да му се наложи да простреля ключалката и да се справи с онези, които евентуално бяха вътре. Стисна пистолета си „Матеба Уника“ и пристъпи към вратата.

Извади късмет. Пазачът не само бе оставил вратата незаключена, но дори беше пъхнал дървено парченце под нея, за да я задържи открехната. Подобна мърлявщина и тъпота беше божи дар, от който Тилмън се възползва с радост. Дори не забави ход, а бутна вратата и влезе вътре.

От другата страна имаше тесен вестибюл, напълно празен с изключение на часовник, отбелязващ началото и края на работния ден, и купчина перфорирани карти за него. Часовникът показваше шест и вероятно беше така от доста време. Върху картите имаше слой прах, а някои бяха паднали на пода и бяха покрити с отпечатъци от обувки. Какъвто и да беше персоналът на това място, очевидно никой не си правеше труда да използва картите и да отбелязва работното си време.

Пред Тилмън имаше двойна врата, а от процепа й се процеждаше светлина. Той я отвори и влезе.

Озова се в много по-обширно пространство, осветено от прожектори. Огромни рафтове от дърво и стомана се издигаха към тъмния таван, който сигурно бе на дванайсет метра над него. По рафтовете бяха подредени щайги, кашони и обемисти предмети, увити в дебел найлон.

Близо до него друг пазач се обърна, когато вратата се удари в стената.

— Какво ти… — започна той.

После забеляза камуфлажния панталон на Тилмън или просто студеното му строго лице. Очите му се ококориха.

Тилмън го удари по челюстта с пистолета и го стовари върху близкия рафт, който бе солидно изработен и дори не се разтърси. Пазачът успя да стане на крака, но допусна грешка да се протегне за пистолета си. Тилмън срита краката му.

Нямаше нужда да го удря отново. Стисна го в здрава хватка и я затегна.

След трийсет секунди пазачът вече не мърдаше. След четирийсет Тилмън го остави на пода, завърза го и му запуши устата като на първия, после го избута встрани до един от ниските рафтове.

Тези типове със сигурност не бяха Елохим. Бяха обикновени наемници, вероятно местни, при това не много добри.

Сега, с известно закъснение, Тилмън се зае с разузнаването, което в един идеален свят щеше да е извършил, преди да влезе вътре. Първо провери за вътрешни камери и аларми. Нямаше никакви, което не го изненада, след като бе видял качеството на охраната. После откри останалите врати на огромната, подобна на хангар зала. Бяха седем. Заключи няколко с ключовете на пазача и отбеляза местоположението на останалите. Едната водеше към вътрешен кабинет с прозорци от пода до тавана, които даваха възможност на обитателя му да вижда всичко, ставащо в склада. Сега кабинетът бе празен и тъмен.

Тилмън провери и спускащата се от тавана врата на товарното помещение. Не беше отделно място, а пространство в голямата зала с изградена до него платформа и рампа за едри товари. Висок кран се издигаше над нея. Силуетът му приличаше на наведена глава на спящ тиранозавър.

Защо нашето момиче прекарва нощите си тук, зачуди се Тилмън. И защо не е тук сега?

Но може би по-важният въпрос беше: къде е това тук?

Той се приближи до най-близкия рафт и огледа съдържанието му. Едрите опаковани предмети приличаха на машинни части, но не можеше да се разбере за какви машини. Тилмън отвори някои от кашоните с немския парашутистки нож, който носеше в кания на глезена си. Те съдържаха метални детайли, винтове и уплътнители — общия знаменател на гаражи и работилници из целия свят.

Но в гараж или работилница някои от тези кашони щяха да са отворени и използвани. Дори в склад за продажба на едро човек би очаквал някои от тях да са извадени от опаковките, за да бъдат изпратени на поръчителите. Тилмън прокара разперените си пръсти по кашоните. Слоят прах беше доста дебел и с изключение на местата, които бе докоснал, беше непокътнат.

Каквото и да ставаше тук, предметите по рафтовете бяха само фасада. Но за какво? Той се сети за място, където можеше да потърси отговор: камиона. Ако бе натоварен, определено не беше с тези неща. Тилмън се приближи до товарната платформа и задните врати на камиона. Заключени с катинар. Не му отне много време да намери железен лост и да разбие катинара. После бързо отвори вратите.

Тъмната вътрешност на камиона бе претъпкана с кашони. Той извади фенер от раницата си и насочи, лъча към етикетите на по-близките.

Пое си стреснато дъх. Това хич не беше хубаво. Някои от тези неща — например амониевият нитрат, който бе съставка на голям процент търговски торове — изглеждаха невинни сами по себе си. Но имаше само един контекст, в който всички тези съединения можеха да се появят заедно, а той бе производството на бомби.

Камионът представляваше фабрика за бомби на колела.

Но не беше само това, откри Тилмън, когато разшири обиска си. Видя и дълги дървени кутии от тип, който разпозна незабавно от наемническите си дни. Това бяха сандъци, в които превозваха оръжия и пушки, опаковани в грес и найлон, за да не ръждясат при дълго складиране. Той отвори една от кутиите и извади лъскава пушка „FN Марк 16“. Преброи шест в кутията. Друга, по-малка кутия в съседната купчина съдържаше четирийсетмилиметрови гранатомети. В следващата имаше разпределители на тактически муниции. С други думи — касетъчни бомби и носителите им.

Бомби. Пушки. Гранатомети. Всичко, от което се нуждае човек, за да започне война. Тилмън отстъпи назад. Малките енергични бобърчета, крито бяха товарили камиона със смърт, вероятно не бяха донесли сандъците и кашоните отдалеч. При работа с тези неща човешкият контакт се ограничава колкото се може повече, защото ако нечия ръка случайно се плъзне, вече няма да има хора, а само кайма. Следователно някъде наблизо, вероятно в тази зала, имаше запаси от тях.

След като се сети за това, Тилмън откри резерва лесно. В отдалечен ъгъл на помещението той намери комплект подвижни стелажи, от онези, които използваха в библиотеките. Бяха натъпкани като сардини и между тях нямаше пътеки. Всеки се движеше на релси и имаше вграден волан, за да може да потегли наляво или надясно, така че да образува пътека там, където е нужно.

Размествайки рафтовете, Тилмън намери онова, което очакваше да види: капак в пода с три ключалки, разположени в единия му край.

Рискувайки да го чуят, той простреля ключалките и вдигна капака. Автоматично се включиха луминесцентни лампи, които осветиха долната зала. Тя беше също така огромна като горната, но не така висока. Подът бе застлан с каменни плочи, някои от тях напукани, а стените бяха варосани. Широки здрави дървени стъпала водеха надолу, а покрай тях се спускаше механично подемно устройство. Смесена миризма на плесен, грес и белина се издигна да поздрави Тилмън.

Той се замисли за момент. Искаше да слезе долу и да открие най-лошото. Но цялото място, не само скритото мазе, а и самата сграда можеха лесно да се превърнат в капан. Трябваше да вземе предпазни мерки. Не можеше да пренебрегне инстинкта за самосъхранение.

Отвори капака изцяло и той се удари в стената, където бе забито парче дърво, върху което да се облегне. После Тилмън обиколи склада, търсейки нещо, което можеше да използва.

На десет километра разстояние от сградата червена лампичка примигна на табло, придружена от ускоряващия се пулс на електронна аларма.

32.

Диема изруга тихо. Не беше истинска псувня, тъй като племето смяташе неприличните изрази за рана в душата на този, който ги изрича, но все пак вложи доста чувства в нея.

Алармата на склада беше безмълвна, но червената лампа, святкаща над вратите на товарното помещение, показваше, че Тилмън е задействал устройството. Вероятно бе насилил някоя ключалка или се бе озовал пред сензор за движение. И сега беше само въпрос на време. Той все още можеше да се измъкне оттам, преди те да се появят, но само ако знае какво е направил и се задвижи бързо.

Момичето зачака нервно да види как ще се развият нещата. Минаха единайсет минути преди черен ван без странични прозорци да отбие от шосе А312 към промишления район и да спре и да блокира пътя до склада.

Минута по-късно черно волво спря зад него. Веднага след това ванът заобиколи бавно към другата страна на сградата.

Диема загледа разиграващите се събития със смесица от гняв и фатализъм. Все още се нуждаеше от Тилмън и преждевременната му смърт щеше да е пречка. От друга страна, вероятно бе неспособен, за разлика от това, което й бяха казали. В досиетата на Куутма се говореше много за уникалните таланти на Тилмън — бойните му умения, интуицията му, страхотната му смелост, безкрайната му хитрина. А сега изглеждаше, че се проваля при първото препятствие, и то по такъв глупав начин! Не можа ли да провери дали има аларми? Не можа ли да отдели време да разузнае?

От вана и колата слязоха само мъже и тръгнаха към склада. Повечето бяха същите хора, работили там по-рано вечерта, но сред тях Диема видя двама, които бяха различни. Слабият като скелет мъж с бяла коса беше Хифела, Лицето на Черепа, а мускулестият мъж до него, който приличаше на касапин, беше Илайъс Шъд. И двамата бяха обучени палачи, които отговаряха само пред Бер Лусим.

Значи бе свършено. Освен ако не рискуваше всичко, за да отиде да спаси Тилмън от кашата, която беше забъркал. Но дори тогава…

Тя преброи десет. Десет Елохим. А двама от тях бяха сред най-добрите. Свършено беше, независимо дали ще отиде там, или ще си остане на мястото.

33.

Намереното в долната стая не изненада Тилмън, но само защото вече се бе изненадал достатъчно, щом отвори камиона. Заедно с още експлозиви и суровини за тях, имаше и ПЗРК — преносими зенитноракетни комплекси, самозапалващи се фосфорни гранати, белгийски бойни ножове „Татанг“, огнехвъргачки M2 и едва ли не засрамен от лошата си компания, кашон с дигитални часовници, предназначени да бъдат приспособени за таймери. Беше страховит богат арсенал, събран от хора, които знаят какво искат да предизвикат — вероятно Армагедон — и как да го постигнат.

Тилмън не бе склонен да оставя въображението си да се вихри лудо, но откри, че си представя сценариите, които ще се разиграят, ако тази кутия на Пандора се отвори и дори само една десета от съдържанието й се появи на бял свят.

Но това беше действаща операция в ход. Не приличаше на запаси на загрижени за оцеляването си фанатици. Бяха пристигнали два камиона и един бе потеглил нанякъде. Другият бе натъпкан до горе с инструменти на смъртта и бе готов да тръгне.

Объркан, Тилмън се завърна на горното ниво.

Припомни си дребното стегнато момиче, което бе наблюдавал на монитора в магазина за цигари в Пимлико. Трудно му бе да съпостави красивото сериозно лице с тази къща на ужасите. Но пък от разказа на Кенеди личеше, че момичето е едновременно и Красавицата, и Звяра.

Поклащайки глава, за да я прочисти от вонята на амоняк, Тилмън тръгна към кабинета. Този път не си направи труда да опитва ключовете, тъй като бездруго нямаше начин посещението му тук да мине незабелязано. Просто срита вратата и влезе вътре.

Тъмнозелен шкаф за документи стоеше скромно в ъгъла. Тилмън дръпна горното чекмедже и откри, че е заключено. Майната му на финеса, помисли си той отново. Все още държеше лоста в ръка и го използва, за да изкриви горната част на чекмеджето и да го издърпа.

По всички папки имаше етикети — TN1, GF3, КВ14. Той извади документите и ги прегледа. Повечето бяха фактури, товарителници и документация за пратките от склада. Винтове, болтове, ремъци и уплътнители пътуваха за Берген, Берлин, Богота, Брюксел и Бризбейн. Или буква А липсваше, или някой бе подредил папките небрежно. Логото на „Скоростен превоз“ бе на всеки лист заедно с различен адрес в различен град по света — всичките доста далеч от Хейз, Мидълсекс.

Тилмън отвори и другите чекмеджета и намери подобни документи. Нищо уличаващо, нищо свързано с действителната работа на склада. Прегледа още някои бумаги, за да се опита да разбере каква точно е операцията на враговете му по изпратените предмети и тяхното местоназначение.

Но нямаше никаква логика. Повечето дестинации бяха големи градове, но имаше и съвсем неизвестни места. Сан Джимиджано. Бардуел, Кентъки. Дарлинг, Южна Африка. Ла Оротава. Той погледна към бюрото, на което стояха два компютъра. Може би с тях щеше да извади по-голям късмет.

Но докато вървеше към бюрото и се навеждаше да включи близкия компютър, чу силен металически шум зад себе си, предизвикан от търкаляне на празни кутии от боя и масло. Беше си направил подобни аларми на всички врати, но посоката на звука показваше, че идва от двойната врата, през която бе влязъл.

Времето му беше изтекло.

34.

Диема чакаше и наблюдаваше. Не можеше да направи нищо друго. Видя Хифела и убийците му да влизат в склада през задната врата. Повечето излязоха отново и тръгнаха към предната част на сградата, вероятно за да заловят Тилмън между двете врати.

Мина цяла минута без никакъв звук.

После се чу силен отекващ гръм.

Лио Тилмън беше екзекутиран.

Диема се опита да реши какво изпитва. Тилмън бе умрял, преди обстоятелствата да я задължат да говори с него. Но докато размишляваше, тя се намръщи. Не, в това нямаше логика. Първото й предположение сигурно беше погрешно.

35.

Илайъс Шъд често мислеше за притчата за талантите. Дори прекалено често. В притчата човекът, който не използвал даденото му от Господ, бил порицан. Благословиите на Господ отивали при онези, които съвестно използвали това, което вече имат.

Талантите на самия Шъд бяха държани скрити, защото бе избрал да последва Бер Лусим в изгнание, а през последвалите десет години Лусим го бе изпращал само срещу най-леките мишени.

И така човек, способен да се изправи срещу най-могъщите воини и да се върне с кръвта им по ръцете си, бе използван да убива мъже, жени и понякога дори деца, които даже не знаеха, че са мишени, и умираха изненадани. Наскоро, докато Шеколни бе проповядвал правото им за присвояване, той бе сътворил ужаси в много по-голям мащаб, но пак без лично участие.

През последните години Шъд бе започнал да мисли за себе си като за човек, чиято служба се състои основно в унижение на гордостта му и в славата, която идва от пренебрегването на славата.

Днес беше същото. Реагираха на аларма в склада. Десет човека. Тълпа Предвестници! Бързаха да реагират на жица, прегризана от плъх, или на пазач, паднал от стола по време на дрямката си.

Но веднага щом видяха задния вход на склада, разбраха, че не е така. Вратата беше оставена отворена, което веднага им показа, че тъпите наемници бяха оплескали работата.

Хифела нареди с жестове на хората си да се разделят наляво и надясно от вратата и избра двама, които да ръководят групите. Но когато влязоха вътре, не последва нападение. Пътят през малката стаичка беше чист.

Шъд влезе и видя какво бяха пропуснали: един от пазачите, овързан и с лепенка на устата, бе натикан далеч от погледите им в ъгъла на стаята зад купчина панели. Беше в безсъзнание, но Шъд го шамароса и събуди и откъсна лепенката от устата му.

— Колко? — излая той гневно.

— Един — промърмори пазачът. — Аз… аз видях само един.

Броят не означаваше нищо. По-безопасно беше да приемат, че си имат работа с екип. Но сега поне знаеха, че наистина си имат работа с нападател. Не си бяха изгубили времето.

— Въоръжен ли? — попита Хифела, застанал зад него.

Пазачът кимна.

— Мисля… да. Пистолет. Удари ме с приклада на пистолет.

Хифела погледна двойната врата пред тях. Можеха да я отворят и да влязат вътре. Все пак бяха повече на брой, а и бяха Елохим, воини, служещи на Господ.

Но не бяха глупаци. Знаеха, че в битката е грях да се откажеш от предимствата си, когато не се налага.

Все още комуникирайки с жестове, Хифела определи двама от хората си да наблюдават вратата. Останалите поведе със себе си през задната врата.

Складовото пространство беше огромно. Заемаше по-голямата част от вътрешността на сградата и имаше поне пет-шест начина да се доближиш до него. Два от тях бяха вратите, които се отваряха в успоредни коридори, леснодостъпни от страничния вход.

Хифела използва шперца си и влязоха вътре, разделени на две групи. По сигнал на шефа си се придвижиха бързо и тихо по коридорите към двете врати. Хифела отключи едната с шперца, а Шъд разби другата с рамо.

Втурнаха се в склада от две страни и се разпръснаха бързо, търсейки врага.

Нямаше враг, но имаше огън.

В средата на пода гореше зелен стоманен барабан. Ярки сини пламъци и страховита горещина се издигаха над тях като дух в неподвижния въздух.

Шъд знаеше, че точно под тях се намират многобройни сандъци с експлозиви, без да се брои камионът, паркиран встрани.

— Загасете го — изсъска той.

Но не това беше грешката. Двама мъже се придвижиха напред бързо, останалите тръгнаха след тях, за да ги прикриват. Единият дръпна противопожарно одеяло от кутията, без да спира.

Но когато се приближиха до горящия барабан, стъпките им замряха. Единият падна на колене, а другият се препъна и стисна гърлото си.

Внезапно Шъд осъзна нещо, което трябваше да забележи преди: цвета на пламъците.

— Не се приближавайте! — изрева той на езика на племето. — Стойте надалеч. Това е парацианоген. Има цианиден газ в…

Точно над главата му се появи неясна сянка. Той се изтърколи настрани светкавично и се спаси. Нещо падна надолу със силен трясък и двамата мъже вляво от него изчезнаха.

Проснат на пода, Шъд огледа сцената. Разбитото пале, пълно със стоманени сачмени лагери, които сега се търкаляха по пода. Двамата мъже под него, единият очевидно мъртъв, другият — зловещо размазан, но все още мърдащ и опитващ да се освободи.

Над тях стрелата на крана се люлееше заплашително. Единственото, което врагът им беше направил, бе да разположи крана над горящия барабан и да ги чака да дойдат. И тогава започна престрелката.

36.

Диема се замисли върху ставащото.

Първо, звукът, който бе чула отначало, явно не беше изстрел, защото само луд би стрелял в склад, натъпкан с експлозиви.

После обаче осъзна, че звуците, които чува сега, са изстрели.

Следователно някой в сградата не се притесняваше от последиците или беше толкова уверен в прицела си, че бе готов да рискува.

Лио Тилмън се биеше. Срещу десет Елохим. Това беше абсолютна и великолепна лудост. И в нея определено имаше нещо, на което да се възхитиш.

37.

От мястото си на пода Илайъс Шъд имаше две основни предимства.

Първото бе, че останките от разбитото пале му осигуряваха добро укритие. Второто беше, че отровният газ, излизащ от горящия барабан, бе едновременно по-горещ и по-лек от въздуха в склада, така че нямаше опасност случайно да вдъхне глътка от невидимата смърт.

Следователно бе разположен чудесно, за да се възхити на точността на изстрелите, които убиха няколко от другарите му.

Идваха отвисоко и вляво от него и бяха достатъчно отдалечени един от друг, за да подскажат за стрелец, който не използва автоматичен пистолет. Оръжието беше и доста тежко: .454 или нещо подобно. С други думи, инструмент на майстор. Трима мъже умряха за десет секунди, всеки поразен от един-единствен изстрел.

По време на битка Шъд владееше чувствата си отлично, но бе уверен, че една от емоциите, които потиска, е тръпката от срещата с достоен противник.

Видя водача си, Хифела, коленичил зад ниска стена, да преценява откъде идват изстрелите. Хифела улови погледа на Шъд, направи му знак да чака и извади телефона си.

Шъд завъртя бавно глава, за да огледа района на товарната рампа. Имаше малко места, които биха осигурили укритие и добър прицел. Очевидно стрелецът бе започнал от онзи ъгъл, където контролното устройство на крана висеше в края на кабела.

Хифела шептеше на двамата мъже, които бе оставил навън да покриват задните врати. Той прибра телефона си и направи знак на Шъд да се подготви.

Шъд държеше нож сика в едната си ръка и пистолет „Джерико 941“, зареден с куршуми с кух връх, в другата. Като се изключи фактът, че лежеше проснат по гръб, беше абсолютно готов.

Когато вратите се отвориха, той вече беше приклекнал. Техният човек щеше да се изправи срещу страховит обстрел, който не очакваше. Щеше да му се наложи да се раздвижи или да умре, а всяко помръдване настрани щеше да го насочи към Шъд.

Тракането на полуавтоматични оръжия бе неговият сигнал. Шъд скочи на крака и се затича. Хифела тичаше от другата страна на рафтовете, готов да заложи капан в сляпата зона между релсите.

Шъд видя само за миг човека, приклещен в ъгъла на товарното помещение, останал без изход. Той вдигна ръка и стреля, без да намали скоростта си, и почувства задоволство, когато нападателят се сгърчи и почти се завъртя от силата на куршума. Беше поел изстрела или в рамото, или високо в гърдите си.

После неоновите лампи примигнаха и угаснаха. Стаята потъна в пълен мрак. Действайки по инстинкт, Шъд отби вляво и намали. Куршуми се разплескаха в циментовата стена до него. Значи врагът беше ранен, но жив, и все още се възползваше от всичките си предимства.

Но тъмнината помогна и на Шъд, не само на мишената му. Знаейки, че Хифела е идеално разположен за стрелба, в случай че мъжът се отдели от стената и се покаже на открито, той се втурна напред, претърколи се и застана до задната гума на камиона. На това разстояние, дори ако следваше само слуха си, не можеше да пропусне. Той зачака врага да се раздвижи.

Но нищо не помръдна. И сега Шъд бе затормозен от същата дилема — страхуваше се да издаде положението си, ако вдигне шум или се раздвижи.

Той се замисли. Мъжът трябваше да е някъде наблизо. Ако се бе затичал към Хифела или останалите, досега щяха да се чуят изстрели или звуци от борба. Значи бе останал в товарното помещение и стоеше неподвижно като самия Шъд, изчаквайки подходящия момент.

Врагът почти не разполагаше с възможности на този етап. Можеше да отиде до предната част на камиона, между бронята и вратата, към задната част, на открито и под прицела на Хифела, или под камиона, върху него или вътре в него.

Шъд се сети, че с изгасянето на лампите врагът бе издал решението си. Явно се движеше в тъмнината и беше на открито. Напредваше безмълвно сред нападателите си и се възползваше от единствената си възможност да се измъкне от капана и да стигне до една от вратите.

Шъд се надигна. На десет стъпки встрани, до изхода на товарното помещение, се намираше електрическото табло. Той запристъпя бавно и тихо, като преместваше тежестта си с безкрайна предпазливост, така че да не бъде издаден от шумоленето на дрехите си.

Спря зад каросерията на камиона. Никъде другаде в залата не се долавяше движение. Той протегна бавно ръка и напипа долния ръб на електрическото табло, гладка стомана, завинтена към очукана талашитена плоскост. Пръстите му докоснаха ключовете. Знаеше отлично как са разположени — външни лампи, товарно помещение, главна зала.

Но преди да натисне ключа, нещо студено и твърдо докосна тила му.

От вътрешната част на каросерията, чиито прозорци сигурно са били свалени през цялото време, гласът на мъжа промърмори в ухото му:

— Съжалявам, лампите бяха само примамка.

Шъд се раздвижи още при първата дума. Но мъжът го простреля високо в гърдите и куршумът се отправи надолу по тялото му под ъгъл. Стори му се, че не само е прострелян, но нападнат от целия свят. Стената го атакува и го събори, после подът се надигна, за да халоса проснатото му тяло. Шъд чу запалването на мотора на камиона и през замътените си очи видя как фаровете му проблясват като очите на разбуден от сън змей.

Двигателят изръмжа заплашително и камионът потегли напред, разбивайки близките рафтове, които се стовариха върху съседните. Верижната реакция събори горящия барабан с парацианоген и вълна сини пламъци се разля из залата, осветявайки сцена на хаос и унищожение — бягащи мъже, падащи сандъци и сриващи се рафтове.

После камионът смени посоката си и се насочи към Шъд. А след това всичко потъна в тъмнина.

38.

Камионът профуча през спускащата се врата на товарната рампа, без да намали, като я изтръгна от касата и смаза една от стоманените греди. По него падаха боклуци, но той вече се носеше към шосето.

Един от охранителните прожектори освети кабината и показа шофьора, несъмнено беше Лио Тилмън.

Диема се изненада и почувства силно възхищение. Десет Предвестници и един адамит. Невероятно! Просто не можеше да го осмисли.

Камионът ускори по черния път. Когато стигна до колата, оставена да блокира пътя, Тилмън внезапно отби наляво, за да я удари под ъгъл, като я завъртя страховито. Тя се преобърна на покрива си. Ударът бе ужасяващ, но камионът продължи напред.

Трима мъже — Хифела и двама други — изскочиха от сградата, стиснали пистолети в ръце, и се прицелиха. За да стигне до шосето, камионът трябваше да мине успоредно на тях, което правеше шофьора лесна мишена.

Диема се прицели ниско. Първите й два изстрела пропуснаха, но третият уцели един от стрелците в коляното. Той падна, стиснал крака си, а секунда по-късно писъкът му бе донесен до нея от лекия ветрец. Непрестанните изстрели принудиха Хифела и останалите да се оттеглят зад стената на склада, отнасяйки ранения със себе си. Отвърнаха на огъня, за да запазят самоуважението си, но поради тъмнината и отдалечеността Диема беше невъзможна мишена.

Щом камионът изчезна от погледа й, тя излезе от укритието си и тръгна бързо към оградата, която отделяше строителната площадка от съседната. Канеше се да се просне по корем и да пропълзи под дупката в основата на оградата, когато нощта се превърна в ден. Експлозията засегна всичките й сетива. След огнената топка ударната вълна я метна на земята. Звукът — оглушителен дълъг тътен — я зашемети. Изгаряща химическа смрад нахлу в дробовете й и сякаш ги разкъса.

Минаха няколко минути, преди да се насили да помръдне. Имаше чувството, че всеки сантиметър от кожата й е наранен и обгорен. Пожарът все още осветяваше нощното небе и димът се стелеше над всичко наоколо и го изкривяваше пред очите й.

Дишайки предпазливо, тя пропълзя под дупката в оградата. От другата страна пъхна пушката си в овехтял спортен сак, преоблече се бързо в дегизировката си на бездомен гамен и избърса по-голямата част от камуфлажа от лицето си с влажна кърпичка.

Когато се отдалечи, беше едновременно анонимна и мърлява. В адамитския свят това беше най-добрата маскировка. Очите на хората я отбягваха, защото не искаха да я видят.

Не че в момента някой въобще гледаше. Божият гняв се бе посипал върху Бер Лусим и хората му. Ироничното беше, че бе въплътен в лицето на Лио Тилмън.

Тилмън шофира около седем километра, придържайки се към черните селски пътища, преди да намери място, където да остави камиона. Беше изоставена бензиностанция, до която стоеше къща с вид на отдавна обезлюдена. Вероятно навремето там бе живял управителят на бензиностанцията, преди завършването на магистрала 25 да го захвърли на девет-десет километра от подходящите за търговия места.

Тилмън вкара камиона между ръждясалите помпи и будката, после го промуши внимателно през оградата в задната градина на къщичката. Излезе и оправи оградата. Къщичката скриваше машината от пътя, но укритието не бе достатъчно добро. Като се има предвид зловещият товар на камиона, Тилмън трябваше да се върне тук скоро и да го прибере на безопасно място. Но засега и това щеше да свърши работа. Все още му се налагаше да се върне и да прибере собствената си кола, която се намираше в малка горичка на около два километра от склада. Тилмън съблече якето си и с лявата си ръка дръпна каишките на бронираната си жилетка. Рамото го болеше и започваше да се схваща. Той огледа раната си и осъзна, че е извадил страхотен късмет да се измъкне толкова леко. Синината се намираше едва на около два сантиметра от края на жилетката. Тилмън изсумтя през зъби, обзет от възмущение към самия себе си. Беше действал аматьорски през цялото време и беше цяло чудо, че е успял да се отърве. Припомни си казармите в Ангола преди повече от десет години и сержант Бени Вермюленс, който зашиваше огромната си рана от нож с рибарска корда. „Импровизацията е последният инструмент в кутията, Лио. Захващаш се с нея, когато плановете ти се изчерпят. Затова всеки път, щом опреш до нея, си задавай въпроса дали не е трябвало да се подготвиш по-добре.“

Ако онзи последен тип, който изглеждаше прекалено едър, за да тича толкова бързо, се бе прицелил два сантиметра вдясно, куршумът с кух връх щеше да се забие в рамото на Тилмън и да раздроби гърдите му. А ако стрелецът бе заредил по-сериозен куршум, на това разстояние и жилетката нямаше да помогне.

Ами ако го нямаше удобния барабан с парацианоген? Или пък кранът? Или камионът?

Трябваше да се подготви по-добре. Без съмнение.

Но това не беше всичко. Беше оставил живи врагове зад себе си и им се бе предоставил като мишена, когато побягна. Спаси го друг стрелец от далечната страна на склада. Очевидно някой вече е бил на позиция, когато екипът убийци се появи, вероятно дори по-рано, докато Тилмън разузнаваше. Докато той бе наблюдавал склада с бинокъла, друг чифт очи са били приковани в гърба му. Приятелски очи? На този етап не беше разумно да приема нищо за даденост. Ръката, която те вади от огъня, може просто да иска да те вкара в тигана. Но приятелски или не, той знаеше на кого принадлежаха очите и колко елегантно му бе устроен капанът. Само не знаеше защо. Нито как момичето бе предположило, че той ще проследи мотора и ще го открие. Нито пък защо си бе направило труда да му помогне да се измъкне от капана.

Какво имаш наум, момиче? И откъде ме познаваш, при това толкова добре? Освен ако всичко беше просто случайност. Може би тя също наблюдаваше склада и затова прекарваше толкова време там.

Също като Кенеди, той внезапно изпита неприятното чувство, че е парченце от мозайка, която не може да сглоби. А може би когато най-после успееше, картината никак нямаше да му хареса.

39.

Кенеди бутна настрани тънката купчина листа и разтърка очите си. През последните три часа научи доста неща за Йохан Толър и започваше да се чуди колко още може да понесе.

Толър описваше източника на откровенията си като огнен ангел с шест крила и многобройни очи под всяко крило. Ангелът му се явил, когато бил близо до смъртта, и му изложил пророчествата.

А те бяха адски странни. Издигаха се и се спускаха от върховното и небесното до гнусното и дребнавото. Господ щеше да отмъсти на народите, които го отричат, но също и на определени хора: дребни служители в Парламента на Кромуел, интенданти в Армията на новия модел и дори чиновници в правителствените министерства.

Но зад дребните подробности се криеше религиозен фанатизъм, освободен от ограниченията на нормалността. Толър вярваше, че Христос слиза на земята за срещата, която си бе определил с вярващите преди дълги години. И вече закъсняваше. Търсеха го. Ако човек стаеше дъх и затвореше очи, можеше да чуе стъпките Му.

Докато четеше, Кенеди се убеди, че риториката на Толър бе изключително сходна с тази на Евангелието на Юда, което Емил Гасан й бе прочел навремето. И тези прилики очевидно означаваха нещо. Също като Толър, Племето на Юда бе маниакално съсредоточено върху времето и тормозено от страха, че Господ може да е извърнал лице от тях, че скъпоценното им царство може да не настъпи. Да, приликите бяха прекалено големи, за да бъдат случайни. Толър дори споменаваше същата цифра — три хиляди години, която бе в основата на теологията на Племето на Юда, но не говореше нищо на обикновените християни. Толър твърдеше, че след като три хиляди годишният цикъл се затвори, всички ще видят крайната цел на Господ. А точно преди три години Кенеди бе прочела същото в забранените страници на Евангелието на Юда.

Докато все още се опитваше да осмисли откритието, вратата зад нея се отвори. Жил Бушар влезе в стаята, заобиколи малкото бюро и се вторачи в нея. Движеше се безмълвно като монах в манастир. Тя му кимна за поздрав и видя, че той оглежда с експертен поглед страниците, които вече беше прочела.

— Трябва да минете направо на кулминационната точка, госпожице Кенеди — усмихна се той. — Иначе ще ви се наложи да изчетете доста повторения.

Всъщност тя вече бе прескочила до последната страница. Беше същата като останалите, може би само малко по-матова и фантасмагорична по съдържание, но нямаше голяма разлика.

— Това е необяснима и безсмислена книга — промърмори Бушар. — Но типична за времето си.

Кенеди остави страницата, която четеше, и се завъртя към него. Той беше облегнал ръка на облегалката.

— Така ли? — попита тя. — Какво по-точно имате предвид?

Осъзна, че търси успокоение. Ако цялата тази лудост е съществувала навремето, зловещите паралели, които виждаше сега, щяха да изглеждат по-малко обезпокоителни.

Бушар махна небрежно с ръка.

— Нямах предвид нищо важно — увери я той. — Просто исках да кажа, че идеите на Толър не са били толкова спорни през седемнайсети век, колкото звучат днес.

— Религиозната мания?

— Второто пришествие на Христос. Много хора по времето на Толър приемали, че денят на Страшния съд предстои. Не откачени бездомници с плакати в ръка, а влиятелни мислители. Дори цели религиозни движения.

Бушар се облегна на стената, тъй като нямаше къде да седне.

— В известни отношения е странно — каза той, — но съвсем разбираемо в други. Странно е определянето на точния момент. Думата „хилиастки“ се отнася за феномен, който се случва в края на милениума — края на голяма част време. Лесно е да объркаш това с края на самото време. Краят на седемнайсети век бил доста далеч от един от тези повратни моменти. Но изглеждал като край по други причини.

— Какви причини? — попита Кенеди.

Колкото и да бе скучна темата, тя беше страшно заинтересувана.

— Подканвате ме да ви изнеса лекция — предупреди я Бушар. — Може да съжалявате за това.

— Давайте — усмихна се Кенеди. — Не можете да ме уплашите.

Той се ухили и разпери ръце с ораторски жест.

— „Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време“14 — изрецитира. — Е, основно е било най-лошото време. Или поне най-неспокойното. Бунтовете през седемнайсети век приличали на велика и необратима промяна, кулминация на човешката история. В Англия монархията била свалена, а кралят — обезглавен от собствените си хора. В Европа лютеранското предизвикателство към Католическата църква отразявало катаклизмичните битки, обещани от свети Йоан в Апокалипсиса. Ако майката църква можела да бъде нападана, предизвиквана, принудена да се бори за оцеляването си, какво тогава е било в безопасност?

— Добре де, лимонадата е била кисела — обобщи Кенеди. — В продължение на около век. Из целия континент.

Бушар сви рамене, очевидно несъгласен с метафората.

— Йохан Толър принадлежал на група, наречена „Петата монархия“ — обясни той. — Чували ли сте за нея?

Кенеди поклати глава.

— Вероятно не съм чувала никоя от тези истории. Приемете, че съм напълно неграмотна. Няма да се обидя.

— По онова време имало много радикални организации. Религиозни фанатици и политически дисиденти. Имали различни занятия — политици, съдии, военни и писатели. Обединявала ги вярата. Вярвали, че човешката история има определена форма, която мъдрите и добрите могат да анализират и разберат.

— Каква форма?

— Циклична. Вярвали, че имало четири велики монархии или империи, всяка царувала през различна епоха. И всяка на свой ред била завоювана или унищожена от следващата. Смятам, че четирите били Вавилон, Персия, Македония и Рим.

— И къде била Петата монархия?

— Не къде — поправи я Бушар. — Кога. Петата монархия била онази, която трябвало да се възцари. Новият крал щял да е Христос и царуването му щяло да продължи завинаги. Подкрепяли теорията си с позоваване на библейски текстове. Особено силно се набляга на Откровението на свети Йоан, който дал прочутото число на дявола като 666. Много хора били убедени, че 1666 година ще бъде последната от земния календар. Падали си и по Книгата на пророк Даниил. В нея той получава видение. Четири велики звяра, които ще владеят земята, а после ще бъдат свалени. Това ще бъде сигнал, че синът на човека ще се изкачи на трона.

Кенеди отново чу страховитото ехо на възгледите на Племето на Юда, което държеше на циклите от хиляда години и си падаше по свети Йоан. Единствената запазена версия от тайното им евангелие бе шифрирана в екземпляр от неговото.

— И Толър бил част от тази група?

— Водеща фигура, заедно с Джон Карю, Вавасор Пауъл и Робърт Блекборн. Блекборн бил първият секретар на адмиралтейството, между другото. Съвременните им последователи може да са откачалници, но тези хора са били сериозни солидни мъже с обществено влияние и постове.

— Добре — кимна Кенеди. — Слушайте, вероятно ви отнех повече време, отколкото…

— Радвам се да помогна — прекъсна я Бушар.

Тя се надигна от бюрото и бутна преписа към него.

— Тогава можете ли да ми обясните някои от тези пророчества? Или поне съществителните собствени имена?

Бушар повдигна вежди. Страниците бяха доста на брой. Кенеди искаше прекалено много от него.

— Вероятно мога да добавя някои полезни забележки тук и там в полетата.

Кенеди се шашна.

— В полетата? На единствения оцелял екземпляр от изгубена книга?

— Не, разбира се. Това, което четете, не е единственият екземпляр, а негово копие. Направих го, за да можете да го вземете със себе си.

Той вдигна ръце, изпреварвайки благодарностите й.

— Благодарете на Джон Партридж. Той ме помоли много мило от ваше име. Изгорете го, когато свършите. И моля ви, не казвайте на никого кой ви е дал преписа. Трябва да мислим за репутацията си.

Кенеди го разбра чудесно. Навремето и тя имаше репутация.

Тъй като не разполагаха с втори стол, бездруго в тясното стайче нямаше място за такъв, Бушар седна на пода и й изясни пророчествата. Някои от тях само й разказа, но за повечето имаше и предположения, които Кенеди записа в полетата около текста.

Църквата в Мюнстер беше Убервасеркирхе, където група религиозни екстремисти — анабаптисти — бе въвела в длъжност новото си правителство по време на успял за кратко преврат.

Безверният воин почти със сигурност беше Томас Феърфакс, един от генералите на Кромуел, който бил близък с Толър и движението „Пета монархия“, но по-късно оттеглил подкрепата си за тях и изчезнал напълно от обществения живот.

Истър беше едно от много стари имена на река Дунав.

И така нататък, през всички лабиринти и дивотии на сложната откачена книга. Но Бушар не успя да предложи на Кенеди никаква идея за острова.

— Може да е навсякъде. Това е било по време, когато всички европейски сили са заграбвали територии от Новия свят, после са водили безкрайни войни за тях, използвайки туземните жители за пушечно месо.

Той се намръщи над текста, сякаш се дразнеше на незнанието си.

— Вероятно става дума за нещо, което все още е било ново и за него още се е говорело по времето на Толър. Но пък става дума и за въстанието в Мюнстер, а то е било десетилетия по-рано. Трудно е да се определи.

Кенеди почти не го слушаше. Нещо, което Бушар спомена, размърда паметта й и сега тя го издирваше на лаптопа. Убервасеркирхе. Намери справката и се вторачи в нея с безмълвен ужас.

И безверният воин. Още няколко кликвания с мишката й поднесоха биографията на Томас Феърфакс и тя осъзна, че е права.

— Краят на дните — промърмори тя.

— Какво? — учуди се Бушар.

Кенеди се вторачи в него.

— Става дума за края на дните. Второто пришествие. Армагедон.

Бушар кимна.

— Да, това е кулминацията на пророчествата на Толър. Христос ще слезе на земята и ще унищожи неверниците. Само праведниците ще оцелеят. А всички други събития са само предупреждения. Предизвестия. Обясняват ни, че началото на царството на Христос предстои.

— Значи Той вече е на път — изсумтя Кенеди. — Защото повечето от тези неща вече станаха.

40.

Ръш се притесни как ще изнесе купчината нелегално взети книги от Райгейт Хаус. Накрая просто избра подходящия момент и излезе от изхода за персонала, прибрал книгите в черен найлонов чувал. В случай че го спрат, щеше да каже, че е намерил чувала в коридора и е решил, че е боклук. Но не го спряха. Около час по-късно и на десетина километра оттам, в Харлсдън, той разтовари плячката си на кухненската маса на родителите си. Майка му и баща му вече бяха в леглото. Майка му сигурно бе заспала отдавна с помощта на половин диазепам, а баща му вероятно седеше с книга в ръка и слушаше класическа музика в слушалките си. Никой от двамата не бе чул завръщането на сина си, значи нямаше да му се наложи да се преструва, че всичко е наред.

Беше избрал книгите набързо и някои от тях въобще не вършеха работа. Но Толър се появяваше в съдържанието на всичките. В една от тях Ръш намери коментар за някаква загадъчна книга с пророчества.

Отначало изглеждаше обещаваща, но се оказа, че не казва нищо за самите пророчества. Интересуваше се повече от книгата като издание и най-вече от модерния метод, използван за рисунките в нея, който предхождаше техниката на литографията.

Ръш нямаше представа какво е литография, затова нямаше и мнение по въпроса. Но докато разлистваше страниците, видя друга репродукция на заглавната страница: стръмната скала, града и латинския надпис. Сега забеляза, че образът има и второ обяснение, а не само това, което Толър бе дал. И то гласеше: „Гелерт Хол, около 1640 година“.

Очите му започваха да се замъгляват. Не беше Гелерт Хол15, а Гелерт Хил, хълмът Гелерт.

Той се предаде и затвори книгата. Щеше да стане рано сутринта и да почете още малко, преди да отиде на работа. Или пък щеше да съобщи, че е болен, и да прекара деня в четене. Изгаряше от желание да покаже нещо солидно на Кенеди, когато тя се върне.

Влезе в кухнята, зарови из скромния запас от алкохол на баща си и намери половин бутилка евтино бренди, но когато свали капачката, миризмата накара стомаха му да се разбунтува. Това, от което наистина се нуждаеше, беше сън, но знаеше, че нямаше да заспи лесно. Щом затвореше очи, все още виждаше професор Гасан, стиснал ножа, който стърчеше от гърдите му.

Ръш върна бутилката на мястото й и отиде в стаята си, като се движеше колкото можеше по-тихо, в случай че баща му бе свалил слушалките си и си беше легнал. Отвори вратата на спалнята си, влезе вътре и я затвори, преди да запали лампата.

На леглото му лежеше момиче. Ръш забеляза първо това, защото не беше нещо обичайно. После осъзна, че момичето държи пистолет, и това го шашна още повече.

Третото, което забеляза, бе, че то гледа „Кураж, страхливото куче“16 на малкия му телевизор.

— Заключи я — нареди момичето, като кимна към вратата.