Детективи

Първа глава

В 22:35 ч. на 27 януари Малкълм Ейнсли почти беше стигнал до външната врата на отдел „Убийства“, когато телефонът зад него иззвъня. Той инстинктивно спря и погледна назад. По-късно му се искаше да не го бе направил.

Детектив Хорхе Родригес бързо отиде до празното бюро, обади се и после извика на Ейнсли:

— За теб е, сержант.

Ейнсли остави книгата, която носеше, и се върна на собственото си бюро, за да вдигне слушалката. Движенията му бяха отмерени и спокойни. Четирийсет и една годишен, детектив сержант Ейнсли имаше масивно телосложение: беше метър и осемдесет и един и не изглеждаше много по-различно от времето, когато играеше защитник в гимназиалния футболен отбор. Само малкото му шкембе издаваше некачествената храна, която често ядеше — основна за много от детективите, които трябваше да се хранят на крак.

Тази вечер офисите на отдел „Убийства“ на петия етаж в централната сграда на полицейското управление на Маями бяха спокойни. Тук работеха седем екипа за разследване, всеки от които се състоеше от по един главен сержант и трима детективи. Но сега целият дежурен екип беше навън и разследваше три различни убийства, за които бяха получили съобщения през последните няколко часа. В Маями, Флорида, престъпността рядко забавяше темпото си.

Официално дежурството в отдел „Убийства“ траеше десет часа, но често бе по-дълго заради продължителните разследвания. Малкълм Ейнсли и Хорхе Родригес, чиято смяна беше завършила няколко часа преди това, бяха свършили работата си само преди минути.

Почти със сигурност го търсеше жена му Карън, помисли си Ейнсли. Навярно се чудеше кога ще се прибере вкъщи и нямаше търпение да започнат отдавна планираната отпуска. Е, поне веднъж щеше да може да й каже, че вече си тръгва, че е свършил с писмените си доклади и че тримата с Карън и Джейсън са свободни да вземат рано на другата сутрин самолета на „Еър Канада“ от Маями за Торонто.

Ейнсли беше готов за почивка. Макар и в добра физическа форма, той нямаше онази безгранична енергия, с която преди десет години бе постъпил на служба. Докато се бръснеше предния ден, беше забелязал, че кестенявата му, оредяваща коса е посивяла още повече. А и още няколко бръчки — определено резултат от напрежението в отдел „Убийства“. Очите му — зорки и проницателни — издаваха скептицизъм и разочарование от изслушаните през годините свидетелски показания, от най-лошата форма на човешко състояние.

Точно в този момент Карън се бе появила зад него и прочела мислите му, както се случваше толкова често, прокара пръсти през косата му с думите:

— Това, което виждам, все още ми харесва.

Той я прегърна и силно я притисна към себе си. Стигаше едва до раменете му и Ейнсли усети с бузата си мекотата на копринената й кестенява коса. Както винаги близостта на телата им ги възбуди. Той повдигна с пръст брадичката й и я целуна.

— Идвам с малко багаж — беше му казала Карън скоро, след като се сгодиха. — Но в него има много обич, наред с всичко останало, от което ще се нуждаеш. — Така и се бе оказало.

Очаквайки да чуе гласа на Карън по телефона, Ейнсли се усмихна и пое слушалката от Хорхе.

Разнесе се дълбок, кънтящ глас:

— Обажда се отец Рей Ъксбридж. Свещеник съм в щатския затвор на Флорида.

— Да, зная. — Ейнсли няколко пъти се беше срещал с Ъксбридж и не го харесваше. Но отвърна любезно: — С какво мога да ви бъда полезен, отче?

— Тук има един затворник, който ще бъде екзекутиран в седем часа утре сутринта. Казва се Елрой Дойл. Твърди, че ви познава.

Ейнсли кратко каза:

— Разбира се, че ме познава. С моя помощ пратиха Звяра в Рейфорд.

— Говорим за човешко същество, сержант — сковано отвърна гласът. — Предпочитам да не използваме вашето определение.

Думите му напомниха на Ейнсли защо не харесваше Рей Ъксбридж. Свещеникът беше надуто копеле.

— Всички му викат „Звяра“ — отвърна полицаят. — Самият той се нарича така. Освен това е извършил убийствата си по-гадно и от животно.

Всъщност при гледката на обезобразените трупове на първите две жертви от приписваните на Елрой Дойл дванайсет убийства, заместник-патоанатомът на окръг Дейд, доктор Сандра Санчес, бе възкликнала:

— О, мили Боже! Виждала съм ужасни неща, но това е дело на истински звяр!

Забележката й се бе разпространила широко.

— Господин Дойл ме помоли да ви предам, че иска да ви види преди да умре — продължи Ъксбридж. Последва кратко мълчание и Ейнсли си представи как свещеникът поглежда часовника си. — Дотогава остават малко повече от осем часа.

— Дойл каза ли ви защо иска да ме види?

— Той съзнава, че повече от всеки друг вие сте причината за арестуването и осъждането му.

— Та какво казвате? — нетърпеливо попита Ейнсли. — Че иска да се изплюе в лицето ми преди да умре, така ли?

Моментно колебание.

— Двамата със затворника си поприказвахме. Но ви напомням, че разговорът между свещеника и осъдения е тайна и…

— Съзнавам това, отче — прекъсна го Ейнсли, — но аз пък ви напомням, че се намирам в Маями, на шестстотин и четирийсет километра разстояние, и нямам намерение да шофирам цяла нощ само защото на онзи луд му е хрумнало, че ще му е забавно да ме види.

Ейнсли зачака. Тогава свещеникът очевидно взе решение.

— Той казва, че иска да си признае.

Отговорът потресе Ейнсли — това беше последното нещо, което очакваше. Полицаят усети, че пулсът му се ускорява.

— Какво да признае? Искате да кажете всички убийства ли?

Въпросът бе естествен. По време на целия си процес за ужасното двойно убийство, за което беше признат за виновен и осъден на смърт, Елрой Дойл твърдеше, че е невинен, въпреки категоричните доказателства срещу него. Същото твърдеше и за други десет убийства — очевидно серийни, — в които не бе обвинен, но за които полицията беше убедена, че са негово дело.

Безжалостната жестокост на всичките дванайсет убийства беше предизвикала сензация и ужас в цялата страна. След процеса в пресата писаха: „Елрой Дойл е най-убедителният аргумент в полза на смъртното наказание. Жалко, че на електрическия стол той ще умре прекалено лесно, без да страда така, както са страдали жертвите му“.

— Нямам представа какво възнамерява да признае. Това ще трябва да разберете лично.

— О, майната му!

— Моля?

— Казах „майната му“, отче. Със сигурност и вие сте използвали този израз някой и друг път.

— Не е нужно да се държите грубо.

Ейнсли гласно простена от ненадейната дилема, с която се бе сблъскал.

Ако преди да умре, Звяра беше готов да признае, че обвиненията от процеса му са верни и че е виновен за другите серийни убийства, това трябваше да се документира. Поради една причина: неколцина витиевати общественици, включително група, обявяваща се срещу смъртното наказание, дори сега поддържаха невинността на Дойл и твърдяха, че го били осъдили, защото възбуденото обществено мнение се нуждаело от изкупителна жертва, при това бързо. Признанието на Дойл щеше да съкруши тези твърдения.

Естествено, беше съмнително какво разбира Дойл под „признание“. Дали влагаше в него обикновения юридически смисъл, или ставаше дума за нещо объркано и религиозно? На процеса един от свидетелите го бе описал като религиозен фанатик, изричащ „безумни и изопачени религиозни нелепости“.

Но каквото и да искаше да каже Дойл, имаше въпроси, които Ейнсли, издълбоко познаващ нещата, беше най-компетентен да зададе. Ето защо трябваше, просто трябваше да отиде в Рейфорд.

Той уморено се отпусна назад на стола си. Не можеше да се случи в по-неподходящ момент. Знаеше, че Карън щеше да побеснее. Само преди седмица тя го бе посрещнала на вратата на дома им в един часа сутринта с твърдо заявление. Ейнсли току-що се връщаше от страшно убийство, свързано с някаква банда, заради което полицаят беше пропуснал вечерята по случай годишнината от сватбата им. Облечена в розова нощница, Карън бе препречила пътя му и решително му каза:

— Малкълм, животът ни просто не може да продължава така. Почти не те виждаме. Не можем да разчитаме на теб. А когато си тук, си толкова уморен от шестнайсетчасовата си работа, че можеш само да спиш. Казвам ти, положението трябва да се промени. Трябва да избереш. — Карън извърна очи и тихо добави: — Говоря сериозно, Малкълм. Това не са празни приказки.

Той разбираше какво иска да каже Карън. И знаеше, че е права. Но нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха.

— Още ли сте на телефона, сержант? — разнесе се настоятелният глас на Ъксбридж.

— За съжаление, да.

— Е, ще дойдете ли, или не?

Ейнсли се поколеба.

— Отче, това признание на Дойл… за изповед в най-общ смисъл ли става дума?

— Не съм сигурен какво искате да кажете.

— Търся компромисно решение, за да не се налага да идвам до Рейфорд. Дали ще се съгласите Дойл да се изповяда пред вас в присъствието на служител на затвора? Така всичко ще е официално и ще може да се документира.

Нямаше шанс, Ейнсли знаеше, и експлозивният отговор не го изненада.

— Не, за Бога! Предложението ви е жестоко! Нашата изповед е свята и тайна. Особено вие би трябвало да го знаете.

— Предполагам, че сте прав. Извинете. — Дължеше на Ъксбридж поне това. Просто беше направил отчаян опит да избегне пътуването. Сега, изглежда, нямаше алтернатива.

Най-бързият път до щатския затвор бе със самолет до Джаксънвил или Гейнзвил. Затворът се намираше на кратко разстояние и от двата града. Но за днес повече полети дотам нямаше да има. Сега можеше да стигне до Рейфорд преди екзекуцията на Дойл само с кола. Ейнсли хвърли поглед към часовника си. Осем часа. Едва щеше да успее.

Той махна с ръка на Родригес, който внимателно слушаше разговора. Ейнсли закри слушалката с длан и тихо каза:

— Трябва да ме откараш до Рейфорд — веднага. Вземи кола с полицейски обозначения. Напълни резервоара догоре, после ме изчакай на служебния паркинг. И вземи клетъчен телефон.

— Слушам, сержант. — Хорхе енергично излезе през предната врата.

— Ще бъда ясен, Ейнсли — вече явно разгневен, продължи свещеникът. — Общуването с вас ми е отвратително. Правя го против съвестта си само защото ме помоли заслужаващ състрадание човек, който скоро ще умре. Истината е, че Дойл знае, че някога сте били свещеник. Той няма да се изповяда пред мен, каза ми го. Разумът му е съвсем объркан и иска да се изповяда пред вас. Това ме отвращава, но трябва да уважавам желанията му.

Е, това беше.

Ейнсли го очакваше още от мига, в който чу гласа на Рей Ъксбридж по телефона. Опитът го бе научил на две неща. Първо, че собственото му минало има навика неочаквано да изплува на повърхността и очевидно Ъксбридж го знаеше. Освен това никой не изпитваше по-силна злоба и предубеждения към един бивш католически свещеник от настоящия свещеник. Дори религиозните служители от другите вероизповедания се отнасяха с търпимост, но не и католическите свещеници. В миговете на преумора Ейнсли го отдаваше на завист — четвъртият смъртен грях.

Откакто свали расото, бяха изминали десет години. Сега той каза в слушалката:

— Вижте, отче, като полицай, единствената изповед, която ме интересува, е престъплението или престъпленията, извършени от Звяра. Ако преди да умре, иска да ми каже истината за това, ще го изслушам и, разбира се, ще му задам няколко въпроса.

— Разпит ли? — попита Ъксбридж. — Защо, необходимо ли е още това?

Ейнсли не успя да се сдържи.

— Никога ли не сте гледали телевизия? Не сте ли виждали онези малки стаички без прозорци, в които седим със заподозрените и им задаваме въпроси?

— Господин Дойл вече не е заподозрян.

— Беше заподозрян в няколко други престъпления, и така или иначе, е от обществен интерес да научим всичко, което успеем.

— Заради обществения интерес ли го правите или за да задоволите собствената си амбиция, сержант? — скептично попита Ъксбридж.

— Колкото до Звяра, личната ми амбиция беше удовлетворена, когато го признаха за виновен и го осъдиха. Но служебно съм задължен да разбера всички факти, които успея.

— А пък аз съм загрижен повече за душата на този човек.

Ейнсли се поусмихна.

— Естествено. Аз се занимавам с фактите, вие — с душите. Защо не поработите по душата на Дойл, докато съм на път, а аз ще ви заменя, когато пристигна?

— Настоявам още сега да ми обещаете, Ейнсли — мрачно каза Ъксбридж, — че каквото й да си говорите с Дойл, няма да имате претенции върху някаква духовна власт. Нещо повече…

— Вие нямате власт над мен, отче.

— Аз имам Божията власт! — изкънтя гласът на свещеника.

Ейнсли не обърна внимание на драматичното изпълнение.

— Вижте, губим си времето. Просто кажете на Звяра, че ще бъда в затвора, преди да се гътне. И уверявам ви, няма да имам каквито и да е претенции за ролята си там.

— Имам ли думата ви?

— О, за Бога, разбира се, че я имате. Ако исках да се правя на свещеник, нямаше да стана полицай, нали?

Ейнсли затвори.

После отново взе слушалката и набра номера на лейтенант Лио Нюболд, шеф на отдел „Убийства“, който не беше дежурен и се намираше у дома си. Отвърна му приятен женски глас с лек ямайски акцент:

— Семейство Нюболд.

— Здравей, Дивайна. Обажда се Малкълм. Мога ли да говоря с шефа?

— Той спи, Малкълм. Искаш ли да го събудя?

— Страхувам се, че се налага, Дивайна. Съжалявам.

Ейнсли нетърпеливо зачака. Той погледна часовника си и изчисли разстоянието, скоростта и времето. Ако нещо не им попречеше, можеха да успеят. Но нямаха време за губене.

Сержантът чу прещракване от вдигането на деривата, после сънен глас.

— Здрасти, Малкълм. Какво, по дяволите, има? Не трябва ли вече да си в отпуска? — Лио Нюболд имаше същия характерен ямайски акцент като жена си.

— И аз така мислех, сър. Но нещата се промениха.

— Както винаги. Разказвай.

Ейнсли обобщи разговора си с отец Ъксбридж и неотложността на пътуването.

— Обадих се да получа разрешението ви.

— Имаш го. Кой ще те откара?

— Взимам Родригес.

— Това е добре. Но го наблюдавай, Малкълм. Това момче кара като истински луд кубинец.

Ейнсли се усмихна.

— Точно такъв ми трябва в момента.

— Това няма ли да обърка семейната ти ваканция?

— Сигурно. Още не съм се обадил на Карън. Ще го направя по пътя.

— О, по дяволите! Наистина съжалявам.

Ейнсли беше разказал на Нюболд за специалните им планове за следващия ден, който се падаше едновременно осмият рожден ден на сина им Джейсън и седемдесет и петият рожден ден на бащата на Карън, о.з. бригаден генерал от канадската армия Джордж Грънди. Семейство Грънди живееха в едно от предградията на Торонто и планираха да ознаменуват двойния празник с пищна фамилна среща.

— В колко часа отлита самолетът ти за Торонто? — попита Нюболд.

— В 9:05.

— А в колко е изгарянето на Звяра?

— В седем.

— Това означава, че ще се забавиш до осем. Твърде късно, за да се върнеш до Маями. Проверил ли си какви са полетите за Торонто от Джаксънвил или Гейнзвил?

— Не още.

— Остави това на мен, Малкълм. Обади ми се от колата след около час.

— Благодаря. Ще го направя.

Преди да излезе от офиса на отдел „Убийства“, Ейнсли взе специален касетофон, който можеше да се скрие под дрехите. Каквото и да беше последното заявление на Дойл, думите му щяха да останат.

Хорхе Родригес го чакаше в патрулната стая на първия етаж на полицейското управление.

— Колата е уредена. Място №36. Взех и клетъчен телефон. — Хорхе бе най-младият детектив в отдела, в много отношения протеже на Ейнсли, и сега енергичността му се оказваше изключително ценно качество.

— Тръгваме.

На бегом излязоха от сградата и веднага почувстваха потискащата влага, която от дни обгръщаше Маями. Ейнсли вдигна поглед към небето, което с изключение на няколко облачета беше ясно и осеяно със звезди и полумесеца на луната.

Минути по-късно Хорхе изкара автомобила от паркинга на полицейското управление и бързо излезе на Северозападно Трето авеню. Две пресечки по-нататък те бяха на междущатски път 95, по който щяха да продължат на север още шестнайсет километра, а после да се прехвърлят на флоридската скоростна магистрала — оттам до Рейфорд щяха да им останат 480 километра.

Беше 23:10 часът.

Колата с полицейски обозначения, която бе поискал Ейнсли, беше изцяло оборудван синьо-бял шевролет „Импала“ с климатик на полицейското управление в Маями, който не можеше да се сбърка.

— Искаш ли да включа светлинната сигнализация и сирената? — попита Хорхе.

— Още не. Чакай да видим как ще тръгне, но остави лампата в краката си и я дръж там.

Движението бе спокойно и те вече летяха със сто и двайсет километра в час, като знаеха, че една маркирана полицейска кола, дори и извън границите на Маями, няма да бъде спряна за превишена скорост.

Малкълм се намести на седалката и се загледа през прозореца. После взе клетъчния телефон и набра домашния си номер.

Втора глава

— Не мога да повярвам, Малкълм! Просто не мога да повярвам.

— Страхувам се, че е истина — тъжно каза Ейнсли.

— Ти се страхуваш! От какво?

Първият въпрос на Карън, когато вдигна слушалката, беше: „Скъпи, кога ще се върнеш вкъщи?“.

Когато й каза, че тази нощ няма да се прибере, тя избухна, нещо, което се случваше съвсем рядко.

Ейнсли се опита да й обясни и да се оправдае, но безуспешно.

Сега тя продължи:

— Значи се страхуваш да не обидиш онзи човешки боклук, който ще седне на електрическия стол, както му се полага, дяволите да го вземат! Страхуваш се да не пропуснеш да добавиш нещо пикантно към поредния тъп случай? Но не се страхуваш, о, не!… изобщо не се страхуваш, че ще разочароваш собствения си син на рождения му ден. Твоя син, Малкълм, в случай, че си забравил — сина ти, който с нетърпение чака утрешния ден, брои дните, разчита на теб…

Всичко, което казва Карън, е вярно, мрачно си помисли Ейнсли. И все пак… Как да я накара да разбере? Да проумее, че едно ченге, особено ченге от „Убийства“, си остава винаги на работа. Че е длъжен да отиде. Че няма начин да не реагира на полученото повикване, независимо от личния си живот.

— Ужасно ми е мъчно за Джейсън — безизразно каза той. — Трябва да разбереш това.

— Нима? Е, изобщо не го разбирам. Защото ако те беше грижа, сега щеше да си тук с нас, вместо да отиваш при онзи убиец — при човека, когото поставяш пред всичко, особено пред собственото си семейство.

— Карън, трябва да отида! — остро отвърна Ейнсли. — Просто нямам избор. Никакъв!

Тя не отговори и той продължи:

— Виж, ще се опитам да хвана самолет от Джаксънвил или Гейнзвил и да дойда при вас в Торонто. Можеш да вземеш куфара ми.

— Предполагаше се, че ще пътуваш заедно с нас — да пътуваме тримата заедно! Ти, Джейсън и аз — твоето семейство! Или съвсем си забравил?

— Стига, Карън!

— И, разбира се, много важно, че баща ми има рожден ден, единственият седемдесет и пети рожден ден, който ще има, а кой знае още колко му остават. Но очевидно никой от нас не може да разчита на теб — освен онова създание „Звяра“. Така го наричате, нали? Звяр — и ти го поставяш над всички нас.

— Това не е вярно!

— Тогава го докажи! Къде си сега?

Ейнсли погледна през прозореца към пътните знаци на магистралата.

— Карън, не мога да се върна. Съжалявам, че не разбираш, но решението вече е взето.

Жена му замълча. Когато продължи, гласът й беше задавен и той разбра, че още малко, и ще се разплаче.

— Съзнаваш ли какво ни причиняваш, Малкълм?

Ейнсли не отговори и чу прещракването на телефона.

Отчаян, той изключи клетъчния телефон. Припомни си колко пъти е разочаровал Карън, като поставяше служебните задължения пред семейния си живот. В мислите му се върнаха думите на жена му отпреди седмица: „Малкълм, животът ни просто не може да продължава така“. Отчаяно се надяваше да не е говорила сериозно.

В колата се спусна тишина и Хорхе благоразумно не я наруши. След доста време Ейнсли мрачно каза:

— На жена ми адски й харесва да е омъжена за ченге.

— Кофти, а? — предпазливо отвърна Хорхе.

— Не мога да разбера — кисело прибави Ейнсли. — В момента просто прецаквам ваканцията си, при това само за да си поговоря с някакъв убиец, който ще е мъртъв на сутринта. Мислиш ли, че един добър съпруг би постъпил така?

Хорхе сви рамене.

— Ти си ченге от „Убийства“. Просто си длъжен да правиш някои неща. Не можеш винаги да ги обясниш. — После добави: — Аз никога няма да се оженя.

Изведнъж кубинецът натисна до дупка газта, рязко зави, за да изпревари една от колите и пресече пътя на друга. Шофьорът на втората кола протестира с натискане на клаксона.

Ейнсли изрева:

— За Бога! Карай по-спокойно! — После се обърна на седалката си и махна на човека отзад, като се надяваше, че той ще приеме жеста му за извинение. Беше ядосан.

— Дойл трябва да умре тази нощ, а не ние.

— Съжалявам, сержант — ухили се Хорхе. — Скоростта ме увлече.

Ейнсли разбра, че Лио Нюболд е прав. Понякога Хорхе наистина караше като луд, но кубинският му чар си оставаше непокътнат. Привлекателността му очевидно правеше чудеса и с жените — поредица от красиви, изтънчени жени, които го придружаваха навсякъде и като че ли го обожаваха, а после внезапно и необяснимо бяха заменяни с други.

— С навалицата около теб защо ли ти е да се жениш? — рече Ейнсли.

— На моята възраст трябва да имам избор.

— Е, определено нямаш проблем. Ти си истински Ромео. Нали помниш вчера — даже Ърнестин не можа да устои на чара ти.

— Ърнестин е проститутка, сержант. Може да я очарова всеки, който има в задния си джоб портфейл.

— Аз имах в джоба си четирийсет и пет долара и тя не ми се сложи.

— Не. Ами, просто… не зная. Хората те уважават. Онези момичета биха се чувствали така, сякаш се предлагат на чичо си.

Ейнсли се усмихна и тихо рече:

— Вчера се справи добре, Хорхе. Накара ме да се гордея с теб.

И после се отпусна назад в седалката си…

Един възрастен турист, Вернер Нихаус, караше взет под наем кадилак, когато се загуби из лабиринта от номерирани улици на Маями — много от тях имаха и имена, а понякога и по две. Често се случваше някой да се заблуди, дори от местните жители. За съжаление обърканият немец попадна в обвеяния с лоша слава Оувъртаун, където го нападнаха, ограбиха и застреляха, а после изхвърлиха трупа му от автомобила, който нападателите откраднаха. Това беше ужасно и безсмислено убийство. Грабежът — вероятната цел — можеше спокойно да мине и без него.

Липсващият кадилак незабавно бе обявен за национално издирване.

Убийствата на чуждестранни туристи вече привличаха международното внимание и натискът за скоростно решаване на случая се усилваше — от страна на кмета, общинските служители и шефа на полицията. Макар че нищо не можеше да заличи лошата слава на Маями, един бърз арест бе в състояние да смекчи отрицателната реакция.

Придружен от Малкълм Ейнсли, на следващата сутрин Хорхе обиколи в немаркирана кола района на Оувъртаун в търсене на улики или свидетели. Ейнсли остави младия полицай да води и на ъгъла на Северозападно Трето авеню и Четиринайсета улица той забеляза двама пласьори на дрога, познати му с уличните прякори Големия Ник и Малката мотика. За Мотиката имаше заповед за арест за участие в тежко престъпление.

Последван от Ейнсли, Хорхе бързо изскочи от колата. Ник тъпчеше нещо в панталоните си, когато полицаите го приближиха от две страни, като му отрязаха пътя за бягство. Той небрежно вдигна поглед.

Хорхе започна пръв.

— Хей, Ник, как я караш?

— Ей, какво има, бе, човек? — беше предпазливият отговор.

Пласьорите и детективите се спогледаха. Всички знаеха, че ако полицейските служители упражнят правото си да ги претърсят, ще намерят дрога, а навярно и оръжие, и тогава престъпниците, и двамата с огромни досиета можеха да получат тежки присъди.

— Чу ли за германския турист, който е бил убит снощи? — попита Хорхе Малката мотика, който беше висок метър и петдесет и шест, а лицето му бе осеяно с белези от шарка.

— Чух по телевизията. Тез копелета си правят к’вот си искат с туристите.

— Значи по улиците се говори за това?

— Малко.

Ейнсли пое разпита.

— Вие, момчета, можете да си помогнете, ако ни дадете някои имена.

Поканата беше ясна: „Нека сключим сделка“. Както го разбираха детективите от „Убийства“, разкриването на едно убийство имаше приоритет над повечето други случаи. В замяна на информацията щяха да пренебрегнат по-дребните престъпления — въпреки заповедта за арест.

Но Големия Ник упорстваше.

— Не знам ник’ви шибани имена.

Хорхе посочи към колата.

— Тогава най-добре всички да отидем до управлението.

Ник и Мотиката знаеха, че в полицейското управление непременно следваше пълен обиск и заповедта за арест не им мърдаше.

— Почакай! — предложи Мотиката. — Чух две курви да викат, че снощи застреляли нек’ъв бял и две копелета краднали колата му.

Хорхе се обади:

— Момичетата видели ли са го лично?

Мотиката сви рамене.

— Може би.

— Дай ми имената им.

— Ърнестин Смарт и една, дет’ й викат Флейм1.

— Къде можем да ги намерим?

— Ърнестин спи на Ривър и Трета. За Флейм не знам.

— Говориш за лагера за бездомни на Трета и Норт Ривър, нали? — попита Хорхе.

— Да.

— Ако сте ни метнали — обади се пак Хорхе, — ще се върнем и ще ви открием. Ако сте ни казали истината, ние сме ви длъжници.

Хорхе и Ейнсли се върнаха в колата. Отне им още час да открият една от проститутките.

Лагерът за бездомни на Трета улица се намираше под магистрала I–95, на брега на река Маями. Бившият паркинг нелепо пустееше, осеян с безбройните кашони и други леки заслони, събрани от изхвърлените боклуци — приличаше на бордей в някоя слаборазвита страна. Но тук живееха човешки същества, които водеха отчаян, деградирал начин на живот. Навсякъде бе пръснат боклук. Хорхе и Ейнсли предпазливо излязоха от колата си — всеки момент можеха да стъпят в купчина лайна.

Ърнестин Смарт и Флейм заедно обитаваха шперплатов сандък, който според надписите някога е бил пълен с автомобилни гуми. В сандъка бе пробита врата, заключена с катинар отвън.

Хорхе и Ейнсли продължиха нататък. Като караха към „страната на курвите“ — булевард „Бискейн“ и североизточна Осма улица, „Бискейн“ и Единайсета, Ийст Флаглър и Трето авеню — те разпитаха няколко дневни проститутки за Ърнестин и Флейм. Този ден не ги били виждали и накрая детективите се върнаха в лагера.

Този път завариха вратата на сандъка отворена. Хорхе пъхна глава вътре в мрака.

— Хей, Ърнестин. Аз съм твоето приятелче ченге. Как я караш?

Отвърна му дрезгав глас.

— Ако имах повече, нямаше да живея в тази кочина. Нема ли да ме чукаш, ченге? Ще ти пусна с отстъпка.

— По дяволите! Просто нямам време — трябва да разследвам едно убийство. Из улиците се приказва, че двете с Флейм сте го видели.

Ърнестин надзърна от мрака. Хорхе предположи, че е двайсетинагодишна, въпреки че изглеждаше двойно по-възрастна. Беше чернокожа, някога красива, но сега лицето й бе подпухнало и осеяно с бръчки. Фигурата й обаче беше хубава. Белият й гащеризон разкриваше стройно тяло и твърди гърди. Ърнестин видя погледа на Хорхе и като че ли се развесели.

— Всички виждаме разни неща — каза му тя.

— Но ще си спомниш, ако ти помогна, нали?

Ърнестин загадъчно се усмихна. Той знаеше, че отговорът е положителен.

Така беше с проститутките и точно затова детективите ги правеха свои приятели и съюзници. Проститутките изобилстваха от информация и я разкриваха, ако харесваха ченгето или сделката. Но никога не проявяваха инициатива — трябваше да им задават правилните въпроси.

— Случайно снощи да си работила на Северозападна Трета и Дванайсета улица? — колебливо започна Хорхе.

— Не знам… Може би.

— Е, чудех се дали си видяла двама типа да скачат в кола, карана от възрастен бял мъж, а после да го застрелват и да го изхвърлят от колата.

— Не, но видях как едно негро и нек’ва гадна бяла накараха нек’ъв старец да спре колата си и после направиха к’вото каза ти.

Хорхе погледна към Ейнсли, който кимна, изпълнен с гадно усещане.

— Дай да изясним — продължи Хорхе. — Били са чернокож мъж и бяла жена, така ли?

— Да. — Ърнестин го погледна право в очите. — Преди да кажа нещо повече, трябва да бутнеш нещо, мой човек.

— Ако не ни ментиш, ще си струва стотачката.

— Става. — Момичето изглеждаше доволно.

— Знаеш ли им имената?

— Черният е Кърмит Жабока. Прилича на жаба — очите му са смешно изпъкнали. Гаден е, винаги тегли парчето към себе си.

— Ами жената?

— Чувала съм да й викат Маги, винаги е заедно с Кърмит. Висят в кръчмата на Осма улица и съм виждала да ги прибират, ’щот имали дрога.

— Ще ги разпознаеш ли, ако донеса снимки?

— Естествено, миличък, за теб съм готова на всичко. — Ърнестин протегна ръка и докосна Хорхе по бузата. — Адски си готин.

Той се усмихна, после продължи да разпитва.

— Ами Флейм? Ще ни помогне ли?

— Трябва да питате него.

Хорхе се стресна.

— Него ли?

— Флейм е той-тя — поясни Ърнестин. — Казва се Джими Макрей.

Ейнсли шумно изпъшка.

— Не става за свидетел. Няма начин!

Хорхе кимна. Травеститите се срещаха често в похотливата част на подземния свят. Отгоре на всичко изглеждаше, че Флейм се подвизава като женска проститутка. Нямаше начин да докарат в съда такова чудо — съдебните заседатели щяха да се отвратят, така че трябваше да забравят за Флейм. От Ърнестин ставаше добра свидетелка, можеха да открият и други.

Хорхе се обърна към момичето:

— Ако онова, което ни каза, се окаже вярно, през следващите два дни ще дойдем с парите.

Този род разходи — парите за информатори — се покриваха от огромна банкова сметка, до която детективите имаха достъп.

В този момент по джобния полицейски радиотелефон на Ейнсли повикаха номера на частта му — 1910.

— Слушам — отвърна той.

— Обадете се на лейтенанта си.

Като използва същия джобен радиотелефон, Ейнсли набра номера на Лио Нюболд.

— Имаме напредък със случая „Нихаус“ — съобщи Нюболд. — Щатската полиция е открила липсващата кола с двама заподозрени. В момента ги карат насам.

— Не ми казвайте, сър — като погледна бележките си, рече Ейнсли. — Един чернокож на име Кърмит и бяла жена, Маги, нали?

— Точно така! Те са. Откъде знаеш?

— Хорхе Родригес откри свидетел. Проститутка. Казва, че ще ги разпознае.

— Кажи на Хорхе, че се е справил чудесно. Най-добре елате тук. Трябва бързо да свършваме с това.

Фактите бавно изплуваха на повърхността. Запомнил съобщението на полицията в Маями от предишния ден, някакъв бдителен служител от щатската транспортна полиция на Флорида забелязал търсения автомобил, спрял го и арестувал пътниците — чернокож мъж, Кърмит Капръм, деветнайсетгодишен, и Маги Торн, бяла жена, двайсет и три годишна. Носели револвери 38-ми калибър, които били пратени на балистична експертиза.

Двамата казали на транспортната полиция, че около час преди това намерили колата изоставена с ключовете вътре и се качили да се повозят. Историята очевидно била измислена, но транспортните полицаи не я оспорили, защото знаели, че със сериозния разпит ще се заемат детективите от „Убийства“.

Когато Ейнсли и Хорхе стигнаха в отдела, Капръм и Торн вече бяха там в отделни стаи за разпит. Компютърната проверка показа, че и двамата имат криминални досиета още от осемнайсетгодишна възраст. Младата жена, Торн, беше лежала в затвора за кражби и бе съдена за проституция. Капръм имаше две присъди за кражба и антиобществени прояви. Най-вероятно двамата имаха досиета и като малолетни престъпници.

Отдел „Убийства“ в Маями нямаше нищо общо е шумните, изпълнени с хаос детективски отдели от телевизионните филми, в които спокойно можеше да влезе всеки и да прави каквото си иска. Разположен на петия етаж в подобната на крепост главна сграда на полицейското управление на Маями в центъра на града, до отдела можеше да се стигне с асансьор от главното фоайе. Вратите на петия етаж обаче се отваряха само със специална карта, а такава имаха единствено детективите, цивилните служители и неколцина старши офицери. Всички останали членове на полицейския персонал и обикновените посетители трябваше да получат разрешение, за да влязат, и дори тогава се придружаваха от някой с карта.

Водените в отдела затворници и заподозрени влизаха през охраняван вход в сутерена и се качваха със специален асансьор, който стигаше направо до офисите на „Убийства“. Резултатът обикновено бе тиха, контролирана обстановка.

Хорхе Родригес и Малкълм Ейнсли погледнаха през едностранния прозорец към седналите в отделни стаи за разпит заподозрени.

— Трябва ни поне едно признание — каза Ейнсли.

— Остави на мен — отвърна Хорхе.

— Искаш да разпиташ и двамата ли?

— Да. Ще почна с момичето. Нещо против да го направя сам?

Обикновено заподозрените в убийство се разпитваха едновременно от двама детективи, но досегашните самостоятелни успехи на Хорхе бяха убедителен аргумент, особено в момента.

Ейнсли кимна.

— Давай.

Ейнсли наблюдаваше разпита на двайсет и три годишната Маги Торн. Заподозряната изглеждаше бледа и по-млада от годините си. Носеше изпоцапани, парцаливи джинси и мръсен блузон. Ако облечеше рокля и си измиеше лицето, помисли си Ейнсли, щеше да е красива. Но сега изглеждаше намусена, притеснена и нервно се люлееше на металния стол, към който беше заключена с белезници. Когато се появи Хорхе, тя дръпна белезниците, задрънча с тях по стола и извика:

— Защо, мама му стара, трябва да ме заключвате?

Хорхе спокойно се усмихна и се приближи до нея, за да ги свали.

— Иначе как я караш? Аз съм детектив Родригес. Искаш ли кафе или цигара?

Торн разтри китките си и измърмори нещо за мляко със захар. Изглежда малко се поотпусна, макар че продължаваше да се държи предпазливо. Тежък случай, помисли си Ейнсли.

Както обикновено, Хорхе беше взел със себе си термос, две пластмасови чаши и цигари. Той наля кафе и за двамата, като не спираше да говори:

— … Значи не пушиш, а? И аз. Опасна работа е тютюнът… — Не толкова опасна, колкото 38-калибровия пистолет на момичето, помисли си по-възрастният детектив. — … Съжалявам, ще трябва да го пиеш черно… Хей, нещо против да ти викам Маги? Аз съм Хорхе… Виж, искам да ти помогна, ако мога. Всъщност ми се струва, че можем да си помогнем взаимно… Не, не дрънкам глупости. Истината, Маги, е, че здравата си загазила и аз се опитвам да облекча положението ти, доколкото е по силите ми…

Ейнсли стоеше зад едностранния прозорец и потропваше с крак. „Свършвай с предупрежденията, Хорхе“, нетърпеливо си помисли той, макар да знаеше, че колегата му не може да продължи нататък докато не съобщи на Торн правата й, включително правото на адвокат. Разбира се, последното нещо, от което на този критичен етап се нуждаеха детективите, беше ограничаващото ги присъствие на защитници. И поради тази причина полицаите от „Убийства“ се опитваха да предупредят разпитвания по такъв начин, че отговорът му да е отрицателен.

Умението на Хорхе да получава точно такъв отговор бе станало легендарно.

Започваше с предразпит — съвсем законен, — по време на който задаваше общи въпроси: името на заподозрения, адрес, дата на раждане, професия, номер на социалната осигуровка… Но Хорхе напредваше съзнателно бавно и постоянно вметваше коментари…

— Значи си родена през август, Маги? Хей, аз също. И двамата сме зодия Лъв, но аз не вярвам наистина в тези зодиакални глупости. Ами ти?

Въпреки внимателния подход, момичето продължаваше да е предпазливо, затова Хорхе продължи с предразпита, макар още да не бе споменал за разследваното престъпление.

— Маги, само още няколко лични подробности. Омъжена ли си?… Не? Аз също. Може би някой ден. Е, ами гадже нямаш ли си? Кърмит? Е, страхувам се, че Кърмит също е загазил и точно сега няма да ти е от голяма помощ. Може би тъкмо той е причината да попаднеш тук… Ами майка ти?… Не думай! Никога не си я виждала?… Ами баща ти?… Добре, добре, край на въпросите за тях.

Хорхе седна близо до Торн, като небрежно докосваше ръката и рамото й. Някои заподозрени дори хващаше за ръка, което понякога предизвикваше сълзи. Но Торн беше труден случай и Хорхе отстъпи назад. Предразпитът обаче бе ограничен във времето.

— Искаш ли да се свържеш с някого, Маги?… Е, ако промениш решението си, спокойно можеш да ми кажеш.

Отвън Ейнсли напрегнато очакваше да чуе предупреждението за правата на арестувания. Междувременно наблюдаваше момичето. В лицето й имаше нещо познато, но въпреки способността за мигновено разпознаване — система за идентифициране, на която специално обучаваха полицаите — не можеше да си я спомни. Това го озадачаваше.

— Добре, Маги, имаме да си приказваме още много, но трябва да ти задам един въпрос: искаш ли да продължиш да разговаряш с мен — точно както и досега — без присъствието на адвокат?

Хорхе вървеше по ръба, но все пак оставаше в границите на законността.

Почти недоловимо Торн кимна…

— Добре, щото и аз искам да продължим. Но има нещо, което трябва да направим — нали знаеш какъв е правилникът. Така че трябва да ти го кажа, Маги, заради записа. Имаш право да запазиш мълчание…

Официалната формулировка продължи нататък, повече или по-малко в съответствие с точните думи:

— Не си длъжна да разговаряш с мен или да отговаряш на каквито и да е въпроси… Ако разговаряш с мен, всичко, което кажеш, може да се използва като доказателство срещу теб… Имаш право на адвокат по всяко време… Ако не можеш да си позволиш адвокат, ще ти бъде назначен безплатно…

Ейнсли внимателно слушаше. Макар че полицейските стаи за разпит бяха общо взето звукоизолирани, гласовете проникваха през едностранното стъкло пред него, така че по-късно, ако се наложеше, да може да свидетелства, че заподозряната е била предупредена за правата й. Независимо че гласът на Хорхе беше безцеремонен и небрежен, онова, което имаше значение, бяха съответните думи, макар че Торн като че ли почти не им обръщаше внимание.

Бе време за втория добре изчислен ход на Хорхе.

— Виж сега, Маги, можем или да продължим разговора, или аз се връщам на работа и ти повече няма да ме видиш…

На лицето на момичето се изписа съмнение: „Ами ако този тип изчезне?“

Хорхе разчете изражението й. Още малко, и щеше да успее.

— Маги, разбра ли какво ти казах току-що? Сигурна ли си? Добре, свършихме с това… А, само още нещо! Трябва да се подпишеш тук, за да потвърдиш онова, за което приказвахме.

Торн подписа официалния документ. Макар и нечетлив, подписът й потвърждаваше, че след като е била информирана за правата й, е решила да разговаря с детектив Родригес без присъствието на адвокат.

Ейнсли остави бележките, които си водеше. Хорхе действаше чисто и вече убеден във вината на двамата младежи, по-възрастният полицай смяташе, че в рамките на един час ще разполагат с признанията поне на един от тях.

Оказа се, че щяха да разполагат с признанията и на двамата.

В хода на разпита — първо на Торн, а после в другата стая и на Капръм — стана ясно, че двамата не са имали предварителен план, факт, който беше довел до извършването на тежко престъпление, вместо обикновен грабеж. Освен това по-късно те наистина смятаха, че ще могат да се измъкнат с няколко скалъпени лъжи, които им се струваха изключително правдоподобни, но изглеждаха смешни за всеки, който имаше опит в разследването на престъпления.

Хорхе се обърна към Торн:

— Относно колата, в която сте били двамата с Кърмит, Маги. Казала си на полицая, че сте я намерили само няколко минути преди това с ключовете вътре и че сте я взели, за да се повозите… Е, ами ако ти кажа, че имаме свидетел, който снощи ви е видял в тази кола и изобщо е видял всичко, което се е случило? Освен това в колата имаше повече от десет празни кутии от пиене и опаковки от храна. Всичко е пратено за анализ. Ами ако се намерят твоите отпечатъци, а също и на Кърмит?… Всъщност това ще докаже нещо, Маги, защото ще стане ясно, че двамата сте били в колата много повече от „няколко минути“, както казвате вие.

Хорхе отпи от кафето си и зачака. Торн също отпи от своята чаша.

— Още нещо, Маги. Когато са ви арестували и претърсили, у вас е имало много пари — повече от седемстотин долара. Нещо против да ми кажеш откъде сте ги взели?… Къде сте работили?… Наистина! Трябва да е била някаква много странна работа, че да ви донесе толкова пари. Как се казват работодателите ви?… Добре тогава, кажи ми едно-две имена и ние ще проверим при тях… Не можеш да ми кажеш нито едно? Маги, така няма да си помогнеш.

Добре, да продължим нататък. Виж сега, сред онези долари имаше и марки. Откъде ги взехте?… Марки, Маги — немски пари. Напоследък да сте били в Германия?… О, хайде, Маги! Как можеш да забравиш такова нещо? От господин Нийхаус ли ги взехте?… Това е господинът, който е бил убит. Със своя пистолет ли го застреля, Маги? Оръжието е подложено на експертиза. Ще разберем, ако си го направила.

Маги, разговарям с теб като приятел. Загазила си, здравата си загазила и мисля, че го разбираш. Иска ми се да ти помогна, но преди това трябва да започнеш с истината… Ето, налей си още кафе. Помисли си, Маги. Истината ще направи нещата съвсем лесни — особено за теб. Защото когато науча истината, мога да те посъветвам какво да направиш…

По-късно разпитът на другия, по-младия заподозрян, Капръм… с очи като на жаба, се оказа по-труден:

— Добре, Кърмит, през последния половин час слушах как отговаряш на въпросите ми, но и двамата знаем, че всичко, което ми каза, е пълна измишльотина. Дай сега да видим някои факти. Ти и гаджето ти Маги сте откраднали колата, обрали сте онзи старец, после сте го убили. Вече спокойно мога да ти кажа, че Маги Торн направи признания. Имам писмените й признания, в които твърди, че идеята е била изцяло твоя и че ти си застрелял господин Нийхаус…

Деветнайсетгодишният Капръм скочи на крака и бясно извика:

— Тая лъжлива кучка! Тя го направи, идеята беше нейна, не моя! Аз отидох само заради…

— Хей, чакай малко! Млъкни, Капръм! Чуваш ли ме? Успокой се!

„Като на лотария“, помисли си Хорхе. В отговор на онова, което смяташе за предателство на Маги Торн, сега Капръм нямаше търпение да разкаже собствената си версия за случилото се. Ейнсли би се усмихнал, но си спомняше за убития немец.

Капръм вече беше предупреден за правата си. Нямаше нужда да ги повтаря.

— Значи си готов да ми кажеш какво се е случило, Капръм, и този път истината? Ако е така, ще си помогнеш сам… Добре, да започнем с това, че двамата с Торн спирате онази кола и я превземате… Добре, щом така искаш, първо ще сложим името на Торн… Та къде бяхте двамата, когато…

Хорхе си водеше бележки в тефтерче, докато Капръм бързо разказваше и разкриваше фактите, без да мисли за последствията, без да разбира, че няма почти никаква разлика кой какво е направил и че най-важното е, че двамата заедно са извършили убийство. Когато Хорхе го попита защо изобщо са стреляли, Капръм отвърна:

— Старото копеле ни псуваше. Викаше много глупости, дето не ги разбирахме. Не искаше да си затвори тъпата уста, бе, човек.

Когато разпитът свърши, Капръм прочете всички страници, взе подадената му от Хорхе химикалка и се подписа под тях, с което документът се превърна в пълно признание.

Няколко часа по-късно балистичната експертиза показа, че в трупа на немеца са открити три куршума. Един бе изстрелян от пистолета на Капръм и два от този на Маги Торн. Заключението на патоанатома беше, че куршумът на негъра само е ранил жертвата. Един от двата куршума на Торн бе причинил незабавна смърт.

Ейнсли беше извикан по друга работа, но се върна навреме, за да чуе част от втория разпит на Торн. Накрая момичето със сериозно изражение на лицето попита:

— Какво ще стане сега? Ще ни пуснат ли условно?

Хорхе изобщо не си направи труда да отговори и Ейнсли знаеше причината.

Какво можеш да кажеш на човек, толкова странно несъзнаващ тежестта на извършеното от него и неизбежността на последствията. Как можеше Хорхе да отвърна на момичето: „Не, нямате никакъв шанс да получите условна присъда и даже временно да ви пуснат под гаранция или пък изобщо някога да излезете от затвора. Почти сигурно е, че след като ви изправят пред съдията и съдебните заседатели, ще бъдете обявени за виновни в убийство и осъдени на смърт чрез електрически стол“.

В съда адвокатите — със съответните жестикулации — щяха да ораторстват и беснеят, да твърдят, че признанията на Торн и Капръм са измъкнати чрез принуда. Можеха да използват думата „измама“ — при това не без известно основание, признаваше пред себе си Ейнсли.

Но получил свидетелски показания, че обвиняемите надлежно са били предупредени за правата си и че са се отказали от тях, съдията щеше да пренебрегне възраженията и признанията щяха да са валидни.

Колкото до „измамата“, Ейнсли беше стигнал до убеждението, че е оправдана. При което и да е тежко престъпление бе трудно да се сдобият с окончателно и убедително доказателство и заради коварството на адвокатите, виновните понякога се измъкваха. Неизбежно идваше наум случаят „О. Дж. Симпсън“. Но както и да бяха получени, признанията на Торн и Капръм казваха истината, която щеше да доведе до възтържествуване на справедливостта, а от гледна точка на обществото — и на Ейнсли — това имаше най-голямо значение.

Мисълта за признанията върна Ейнсли към Елрой Дойл и към причината за това безкрайно пътуване. Още от телефонния разговор със свещеника от Рейфорд се чудеше какво ли признание му предстои да чуе.

Той погледна навън към осветените пътни знаци. Бяха излезли от I–95 и летяха по скоростната магистрала. Първата им цел — Орландо — се намираше на триста и двайсет километра.

Трета глава

Малкълм Ейнсли се събуди от силно тупване — навярно неравност на пътя или по-вероятно миеща мечка. Труповете им осейваха цялата магистрала. Той се протегна и седна изправен, после погледна часовника си — десет минути след полунощ. Беше задрямал. Видя отбивка за Уест Палм Бийч, което означаваше, че са изминали една трета от пътя до Орландо. Хорхе, забеляза Ейнсли, караше в най-лявото платно сред сравнително натоварено движение.

Ейнсли взе телефона и набра номера на лейтенант Нюболд. Когато шефът му отговори, той каза:

— Добър вечер, сър.

— Здрасти, Малкълм. Наред ли е всичко?

Ейнсли погледна настрани.

— Лудият кубинец още не ме е убил.

Нюболд се засмя.

— Виж, проверих полетите и направих резервация. Мисля, че ще успееш да стигнеш в Торонто до утре следобед.

— Това е чудесна новина, лейтенант. Благодаря! — Шефът му съобщи подробностите: полет с „Делта“ в 10:05 ч. от Джаксънвил до Атланта и оттам с „Еър Канада“ до Торонто.

Щеше да стигне в Торонто само два часа по-късно от първоначално предвиденото, което наистина го облекчаваше. Положението обаче не беше идеално, тъй като родителите на Карън, които живееха на повече от един час път с кола от летище „Пиърсън“ в Торонто, бяха планирали някакво събиране за обед и той щеше да го пропусне. Но щеше да присъства на семейната вечеря.

— Накарай Родригес да те закара до Джаксънвил — продължи Нюболд. — Разстоянието е само деветдесет и шест километра — спокойно ще успееш. А когато се върнеш, ще измислим нещо за извънредните ти разходи.

— Това може би ще смекчи Карън.

— Разстроена ли беше? — попита Нюболд.

— Може и така да се каже.

Лейтенантът въздъхна.

— И с Дивайна беше същото, когато бях прекомерно зает. Не мога да я обвинявам. А, обадих се в щатския затвор. Обещаха ми да претупат формалностите, така че бързо да можеш да влезеш при Звяра.

— Чудесно.

— Помолиха за едно. Когато стигнеш на двайсетина минути път до Рейфорд, позвъни на лейтенант Нийл Хамбрик. Ето ти директния му номер.

Ейнсли го записа.

— Всичко е наред, лейтенант. Отново ви благодаря.

— Хей, приятно пътуване и добре да си прекараш в Торонто.

Ейнсли изключи телефона и се замисли за чудесните отношения между Нюболд и белите му подчинени. Подобно на повечето колеги в отдела, Ейнсли харесваше и уважаваше лейтенанта, ветеран с двайсет и четири годишен стаж в полицията, емигрирал на петнайсетгодишна възраст в САЩ от Ямайка заедно с родителите си. Младият Лио следвал криминология в университета в Маями и после на двайсет и две години постъпил в полицейското управление. Тъй като бе чернокож, политиката за даване на възможности на малцинствата от 80-те години беше ускорила произвеждането му в лейтенант, но за разлика от някои други бързи кариери, благодарение на очевидните способности на Нюболд, белите му колеги не го бяха намразили. Сега той караше осмата си година като шеф на отдел „Убийства“.

В страната бе изписано много за расовите противоречия в полицията на големите градове, най-вече за полицейското управление на Лос Анджелис, в което в продължение на много години нетърпимата дискриминация спрямо чернокожите — и полицаи, и цивилни — бе имала полуофициално одобрение отгоре. Едва сега в условията на озлобеност от всички страни там се правеха опити за постигане на равнопоставеност и справедливост. За разлика от Лос Анджелис полицейското управление в Маями беше преживяло същата болезнена промяна преди повече от десет години и със съвсем малки остатъци от миналото интеграцията вече бе постигната.

За голяма изненада на Малкълм, Карън спеше, когато й телефонира, за да й съобщи новата информация за пътуването си.

— Ще се видим утре към четири часа — завърши той.

— Ще повярвам, когато го видя — сънено, но с доловимо чувство на обич измърмори жена му.

Когато Ейнсли прекъсна връзката и се отпусна назад на седалката си, гласът на Хорхе прекъсна мислите му.

— Още ли си католик, сержант?

Въпросът бе неочакван.

— Моля?

Хорхе провираше синьо-бялата полицейска кола между многобройните тирове по магистралата. Когато излязоха на сравнително свободен участък, той продължи:

— Ами, някога си бил свещеник, а сега не си. Затова съм любопитен — още ли си католик?

— Не.

— Е, чудех се като католик, или поне като бивш католик, какво мислиш за това пътуване: за смъртното наказание, за това, че отиваш на среща със Звяра Дойл, преди да го вържат на стола, за това, че той знае благодарение на кого се е озовал там.

— Това е прекалено труден въпрос за този час.

Хорхе сви рамене.

— Няма проблем, ако не искаш да разговаряш за това.

Ейнсли се поколеба. Когато на трийсетгодишна възраст свали расото, той загърби семинарията, докторската степен в университета и петте години като енорийски свещеник. Просто си тръгна и изцяло се отказа от религията. Колкото до причините, освен неколцината близки приятели, на които се бе доверил, Ейнсли не говореше много и нямаше желание да оказва влияние на други. С времето обаче отговаряше на въпросите с все по-голяма готовност.

— В някои отношения — каза той — между ченгетата и свещениците няма голяма разлика. Свещеникът се опитва да помага на хората, бори се за справедливост — или поне така би трябвало. Ченгето от „Убийства“ иска да види убийците заловени и, ако ги обявят за виновни, да излежат присъдата си.

— Понякога — рече Хорхе — ми се ще да можех да говоря за това, да се изразявам правилно като теб.

— Имаш предвид смъртното наказание?

— Да, точно така. От една страна, аз съм ченге. Колко ченгета в тази страна наистина са срещу смъртното наказание? Двама? Може би трима? Но от друга страна, съм и католик. А църквата се противопоставя на смъртното наказание.

— Не бъди толкова сигурен, Хорхе. Под повърхността много религии изобилстват от лицемерие, защото приемат убийството, когато им изнася. О, известна ми е прекрасната теория. Преподавали са ми я. „Животът е Божи дар и никое човешко същество няма право да отнема живот.“ Но това е така само когато им е изгодно.

— И кога не им е изгодно?

— По време на война, когато хора, а не Господ, отнемат живот. И всички държави, които тръгват на война, още от старозаветните израилтяни, та чак до съвременна Америка — всички те приемат, че Бог е на тяхна страна.

Хорхе се засмя.

— Е, аз определено се надявам да е на моя страна.

— С някои от мошеничествата ти нямаш много шансове за това.

— Кой, аз ли? — попита Хорхе. — Ти си онзи, който е свалил расото. Не мога да си те представя в списъка на папските хора.

Ейнсли се усмихна.

— В последно време и в моя списък няма много папи.

— Как така?

— Някои от тях не се подчиняват на законите, които налагат на другите. Като папа Пий XII — чувал си за него. Точно той е оставил без внимание избиването на евреите от Хитлер и не е възразил, когато е бил в състояние да спаси живота им. Ето как религиите опрощават убийството без всъщност да заемат някаква позиция.

— Когато всичко излязло на бял свят, родителите ми потънали в срам — рече Хорхе. — Не се ли приказваше преди известно време, че църквата признава вината си?

— Да, през 1994-та, но всичко продължи само един ден. В Израел се появи копие на ватикански документ, в който се описвал „срама и разкаянието“ на католиците заради Холокоста. Но на следващата сутрин от Ватикана направиха категорично опровержение. „Може би някой ден, но не сега.“ Постъпиха като Галилей.

— Я се поясни.

— През 1633-та — отвърна Ейнсли — Галилей бил осъден за ерес и прекарал последните осем години от живота си под домашен арест — само защото доказал, че земята се върти около слънцето, обратно на католическата доктрина, според която земята е център на вселената и не се движи. Едва през 1992-ра, „след тринайсетгодишно проучване на Ватикана“, папа Йоан Павел II официално призна, че църквата греши — нещо, което науката бе доказала векове преди това.

— И църквата не е направила нищо! От 1633-та почти до днес?

— Три и половина века. Рим не бърза със собствените си изповеди.

Хорхе се засмя.

— Но ако аз използвам презерватив в петък, най-добре да се изповядам още в събота. Или не е така!

Ейнсли се усмихна.

— Знам, светът е безумен. Но да се върнем на въпроса ти. Когато бях свещеник, не ми харесваше каквато и да е форма на убийство. Все още е така. Но вярвам в закона и докато смъртното наказание е част от него, аз няма да му се противопоставям.

Докато говореше, Ейнсли си спомни за неколцината, наречени от прокурора „лунатици“, които твърдяха, че заради непреклонното му отричане виновността на Елрой Дойл не е доказана. Ейнсли не беше съгласен. Той вярваше, че виновността на Звяра е доказана, но сега отново се чудеше какви ли щяха да са признанията на Дойл.

— Ще останеш ли да присъстваш на екзекуцията? — попита Хорхе.

— Не, надявам се. Ще видим какво ще стане, когато стигнем там.

Хорхе замълча, после се обади:

— Из управлението се говори, че си написал книга на религиозна тема. Казаха ми, че си продал милиони екземпляри. Надявам се и да си направил милиони от това.

Ейнсли се засмя.

— Човек не забогатява от съавторство в книга по сравнителни религии. Нямам представа колко екземпляра са били продадени, обаче книгата излезе на много езици и все още може да се намери из библиотеките.

Часовникът на пулта за управление показваше 02:15 часа.

— Къде сме? — попита Ейнсли. Отново беше задрямал.

— Току-що минахме Орландо, сержант.

Ейнсли кимна и си спомни други, по-приятни пътувания по този маршрут. Знаеше, че от двете им страни се намира една от най-прелестните местности във Флорида. Магистралата от Орландо до Уайлдууд, на осемдесет километра пред тях, официално беше второкласен път. Там навън се криеха в мрака вълнисти хълмове, покрити с диви цветя, горички от високи борове, тихи езерца и дървета, разцъфнали в пъстри багри. По огромните полета пасяха крави, портокаловите горички бяха натежали от плод по това време на годината…

Флорида, замисли се Ейнсли, се бе превърнала в едно от желаните кътчета на света. Тук сякаш можеше да се открие всичко новаторско, изящно, артистично и вълнуващо, особено в Маями: разрастващ се, кипящ, разнороден котел, съдържащ много от най-доброто в съвременния живот. Но в същото време, мрачно си напомни той, бе и смесица от най-лошото.

Някога беше чел как през 1513 г. изследователят Понс де Леон измислил името на Флорида на основата на испанския израз „pascua florida“ — „сезон на цветята“. Днес името на слънчевия щат все още бе толкова вярно, колкото и тогава.

— Уморен ли си? — попита Ейнсли. — Искаш ли аз да карам?

— Не, добре съм.

Пътуваха вече малко повече от три часа, пресметна Ейнсли, и бяха изминали повече от половината разстояние. Като се имаха предвид второкласните пътища след междущатско шосе №75, на което скоро щяха да излязат, можеха да стигнат в Рейфорд към 05:30 часа.

Екзекуцията беше определена за 07:00 ч. и нямаше да имат почти никакво време. Освен ако не се отменеше в последната минута — малко вероятно в случая на Дойл.

Ейнсли се отпусна назад и положи усилия да подреди мислите си. Спомените му за Елрой Дойл и всичко, което се бе случило, приличаха на архивна папка, съдържаща хаос от бележки и страници.

Спомняше си, че за първи път видя името на Дойл преди година и половина, когато се появи в съставения от компютър списък на потенциалните заподозрени. По-късно, когато Дойл стана основният заподозрян, отделът извърши широко разследване, което стигаше чак до ранното детство на престъпника.

Когато започнаха убийствата, Елрой Дойл беше на трийсет и две. Бе роден и израснал в квартала на „бедните бели“ в Маями, известен като Уинууд. Макар името му да не се изписва на официалните карти, Уинууд обхваща район от шейсет улици в центъра на Маями, предимно с бедно бяло население, плюс мрачната статистика на голяма престъпност, безредици, грабежи и полицейска бруталност.

Точно на югозапад от Уинууд се намира Оувъртаун, също необозначен на картите, предимно с бедно чернокожо население, плюс тъжната статистика на престъпността.

Бюла, майката на Елрой Дойл, беше проститутка, наркоманка и алкохоличка. Тя казваше на приятелите си, че бащата на сина й „мо’е да е ’секи от стотиците тъпкачи“, макар по-късно да твърдеше пред Елрой, че най-вероятният му баща изтърпява доживотна присъда в затвора „Бел Глейд“ във Флорида. Въпреки това Елрой се запозна с дълъг списък от други мъже, които живееха с майка му за различни периоди от време и помнеше мнозина от тях с пиянските побоища и сексуалните извращения спрямо него.

Въпросът защо Бюла Дойл изобщо имаше дете след няколкото си предишни аборта получаваше простото обяснение: „просто не й останало време да се избави от хлапето“.

Накрая Бюла, изключително практична жена, обучи сина си на дребни престъпления и как да избягва „да му сцепят гъза“. Елрой усвояваше бързо. На десетгодишна възраст крадеше храна за себе си и за Бюла и отмъкваше всичко, което се изпречеше пред очите му. Обираше другите момчета в училище. Помагаше му това, че беше едър за възрастта си и свиреп побойник.

Под наставничеството на Бюла, Елрой се научи да се възползва от снизходителните по отношение на малолетната престъпност закони. Въпреки че на няколко пъти го бяха арестували за нападения, кражби и дребни обири, винаги го освобождаваха под опеката на майка му само с шляпване по ръката.

Както много по-късно научи Малкълм Ейнсли, на седемнайсетгодишна възраст за първи път заподозряха Елрой Дойл в убийство. Заловиха го да бяга от района, в който беше извършено престъплението и го задържаха за разпит. Тъй като бе малолетен, доведоха майка му в полицейския участък и в нейно присъствие детективите подложиха Дойл на разпит.

Ако бяха открили сигурни доказателства срещу него, Елрой щеше да бъде обвинен в убийство като възрастен. Бюла обаче разбираше достатъчно, че да откаже да сътрудничи и не позволи синът й доброволно да даде отпечатъци, които можеха да го свържат с намерения близо до местопрестъплението нож. Накрая полицията освободи Дойл поради липса на достатъчни улики и убийството остана неразкрито.

Години по-късно, когато го заподозряха в серийните убийства, детското му досие остана затворено и не можаха да открият отпечатъците му в архива.

След като на осемнайсетгодишна възраст Дойл официално стана възрастен, той продължи да използва придобитите си като дете улични умения. Никога не го хванаха и затова нямаше криминално досие като възрастен. Едва много по-късно, когато полицейското управление се разрови в миналото му, извадиха на бял свят важна информация, останала забравена или скрита.

Гласът на Хорхе рязко го откъсна от мислите му.

— Трябва да заредим бензин, сержант. Хайде да спрем в Уайлдууд, хей там точно пред нас.

Беше почти 03:00 часът.

— Добре, но напълни резервоара бързо. Междувременно аз ще изтичам вътре и ще донеса кафе.

— И пържени картофки. Не, нека са палачинки.

Ейнсли нежно погледна към него и разбра защо понякога приема Хорхе като свой син.

Когато поеха по отбивката, двамата мъже видяха светлините на няколко бензиностанции. Уайлдууд бе традиционно магистрално кръстовище — през деня хаотичен конгломерат от пълни с боклуци туристически магазини, а през нощта спирка за презареждане на тираджии.

Хорхе избра най-близката бензиностанция, която носеше знака на „Шел“. Зад нея имаше денонощна закусвалня, край която бяха паркирани автомобили. Пет-шест силуета се бяха струпали един до друг около две от колите. Когато синьо-белият полицейски шевролет приближи, те вдигнаха глави и обърнаха лица.

После картината с невероятна скорост започна да се променя. Фигурите се разделиха, някои се дръпнаха настрани, други се затичаха и групичката се превърна в размахващи се ръце и крака. Вратите на паркираните коли се отваряха, фигурите се хвърляха вътре и още докато затваряха, автомобилите потегляха и изчезваха. Поемайки по местните пътища и избягвайки главната магистрала, те бързо се скриха от поглед.

Хорхе и Ейнсли се разсмяха.

— Ако тази нощ не свършим нищо друго — отбеляза Ейнсли, — поне попречихме на продажба на дрога.

И двамата знаеха, че I–75 е опасен път късно през нощта. Освен пласьори на дрога, тук имаше джебчии, крадци и проститутки и всички те само чакаха подходящ момент, за да се хвърлят в действие.

Но видът на полицейската кола променяше всичко.

Ейнсли даде на Хорхе пари за бензин и после купи от закусвалнята кафе и палачинки, като запази сметката, за да му я изплатят по-късно. В допълнение за това си пътуване двамата щяха да получат и извънредно заплащане.

Продължиха отново по I–75, отпивайки от кафето през дупките в пластмасовите капаци на картонените чаши.

Четвърта глава

Сега Ейнсли и Хорхе се намираха на четиристотин и трийсет километра северно от Маями и им оставаха още около сто и шейсет километра.

Продължаваха бързо да напредват сред предимно тежкотоварни коли. Беше 03:30 часът.

— Ще успеем, сержант — обади се Хорхе. — Със сигурност.

За първи път откакто бяха излезли от Маями, Ейнсли почувства, че се отпуска. Той се загледа през предното стъкло в мрака и измърмори:

— Просто искам да чуя как го казва.

Говореше за Дойл и в известен смисъл, призна пред себе си той, Карън бе права. Интересът му към Звяра не беше само професионален. След като бе видял кървавите сцени на всяко едно от убийствата, след като преследва убиеца в продължение на месеци и особено след като разбра, че Дойл изобщо не изпитва угризения, Ейнсли се убеди, че светът трябва да се избави от този човек. Искаше да чуе признанието на Дойл за убийствата и после — въпреки онова, което по-рано бе казал на Хорхе — да го види как умира. Сега като че ли щеше да успее.

В този момент гласът на кубинеца прекъсна мислите му.

— О, не! Струва ми се, че ще си имаме проблеми…

Трафикът по I–75 в северна посока изведнъж се беше утежнил. Камионите пред тях спряха, колоните от автомобили между тях — също. По водещите на юг платна оттатък разделителната ивица нямаше нито една кола.

— По дяволите! По дяволите! — удари с длан по пулта за управление Ейнсли. Полицейският автомобил бе намалил скоростта си до пълзене и пред него се точеше колона от яркочервени светлини. В далечината се виждаха проблясващите светлини на други служебни коли, ползващи се с предимство.

— Мини в другото платно — нареди той. — Включи лампата.

Хорхе включи синьо-белите светлинни сигнали и пресече разделителната ивица. Движеха се бързо, но предпазливо, като подминаваха вече напълно спрелите автомобили. Вратите на камионите и леките коли се отваряха и оттам се показваха хора, които се опитваха да видят причината за задръстването.

— Давай по-бързо! — заповяда Ейнсли. — Не губи нито минута.

След секунди забелязаха проблясващите светлини на няколко патрулни автомобила на магистралната полиция на Флорида, които задръстваха целия път, включително и платното, по което сега приближаваше полицейската кола от Маями.

Един лейтенант вдигна ръка и им даде знак да спрат, след което се насочи към тях. Ейнсли излезе навън.

— Вие, момчета, сте извън своя територия — рече лейтенантът. — Да не сте се изгубили?

— Не, сър. — Ейнсли показа полицейската си значка. — Пътуваме за Рейфорд и нямаме много време.

— В такъв случай трябва да ви съобщя лоша новина, сержант. Пътят е затворен. Отпред има тежка катастрофа. Един бензиновоз се е сблъскал и се е пречупил между кабината и ремаркето.

— Трябва да го заобиколим, лейтенант!

Гласът на другия полицай стана по-рязък.

— Чуйте ме! Там е истинска каша. Шофьорът е загинал, а също, както смятаме, и двама души, смачкани в колата, върху която е налетял бензиновозът. Резервоарът се е пробил и на магистралата са изтекли двайсет хиляди галона газ. Опитваме се да разчистим движението преди някой идиот да запали клечка кибрит. Насам пътуват пожарни коли, заредени с пяна. Така че — не! Няма начин да заобиколите… Извинете ме.

Извикаха го и лейтенантът се обърна.

Ейнсли кипна.

— Трябва да минем по друг път.

Хорхе вече беше разпънал пътна карта на Флорида върху предния капак на шевролета и скептично клатеше глава.

— Няма време, сержант. Трябва да се върнем на I–75, после да минем по обиколни пътища. Лесно можем да се загубим. Не можем ли да минем по пяната?

— Невъзможно. Трифлуорната пяна представлява течен сапун и е адски хлъзгава. Освен това под нея има газ и кола с двигател, толкова загрят, колкото нашия, може да се възпламени. Така че нямаме избор — обръщаме. Нямаме време за губене. Да вървим!

Докато се качваха в автомобила, лейтенантът от магистралния патрул изтича обратно при тях.

— Ще направим всичко възможно, за да ви помогнем — бързо каза той. — Току-що разговарях с управлението. Знаят за вас, известна им е причината за пътуването ви до Рейфорд, така че ето какъв е планът. Оттук се връщате на юг до Майканопи — това е отбивка 73. Тръгвате по нея и карате на запад до магистрала 441. — Хорхе си водеше записки. — Ще стигнете 441 почти веднага. Оттам тръгвате на север към Гейнзвил. Пътят не е лош, не би трябвало да имате проблеми. Точно преди Гейнзвил ще пресечете магистрала 331. Движението там не е натоварено. Когато стигнете магистралата, завийте надясно. На 331 ще ви чака една от нашите патрулни коли. Дежурен е полицай Секиера. Последвайте го. Той ще ви отведе чак до Рейфорд.

Ейнсли кимна.

— Благодаря, лейтенант. Да използваме ли лампата и сирената си?

— Използвайте всичко, което имате. А, всички знаем за Дойл. Погрижете се да изпържите онова копеле.

Хорхе вече беше запалил двигателя. После пресече обраслата с трева и храсти разделителна ивица, рязко зави наляво и пое на юг — лампата проблясваше, сирената виеше и газта бе натисната до дупка.

Сега вече времето им беше съвсем оскъдно. Забавянето и отбиването им от пътя щеше да им струва почти час, навярно повече. Часовникът на пулта за управление показваше 05:34 часа. Звяра щеше да бъде екзекутиран след по-малко от час и половина. Ако приемеха, че всичко върви отлично, останалата част от пътуването щеше да им отнеме четирийсетина минути, което означаваше, че щяха да пристигнат в Рейфорд в 06:14 часа. Като се извадеше времето, необходимо на Ейнсли да влезе в затвора и стигне при Дойл и накрая, докато отвеждат осъдения до електрическия стол и го завържат, сержантът можеше да се надява най-много на половин час насаме със Звяра.

Не бе достатъчно! Изобщо не беше достатъчно.

Но трябваше да му стигне.

— О, по дяволите! — измърмори Ейнсли. Изкушаваше се да измърмори на Хорхе да кара по-бързо. Но нямаше смисъл. Кубинецът шофираше превъзходно, впил очи в пътя пред себе си, стиснал устни, съсредоточен. Бе дал листа с указанията на Ейнсли и когато се налагаше, детективът ги четеше на проблясващата светлина на лампата. Настилката на магистрала 441, по която се движеха в момента, бе по-неравна от I–75, с повече кръстовища. И все пак Хорхе правеше всичко възможно, за да не губи нито секунда. Лампата и сирената също помагаха. Някои от шофьорите на камиони отбиваха встрани и им даваха път. Но бе започнал да вали слаб дъжд и на места имаше мъгла, което ги забавяше допълнително.

— По дяволите! — изруга Ейнсли. — Няма да успеем.

— Имаме шанс. — Наведен напред, без да откъсва поглед от пътя, Хорхе увеличи скоростта. — Довери ми се!

„Това е единственото, което мога да направя — помисли си Ейнсли. — Сега всичко е в ръцете на Хорхе, моето време ще дойде после, може би! Във всеки случай, опитай се да се отпуснеш, мисли за нещо друго. Мисли за Дойл. Дали ще ме изненада с нещо? Дали най-после ще каже истината…“

Сензационният съдебен процес на Елрой Дойл изпълни заглавията на почти всички вестници в страната и по телевизията всекидневно се излъчваха репортажи. Пред залата на съда имаше демонстранти, чиито плакати искаха смъртно наказание. Журналистите се блъскаха за ограничените места в залата, отпуснати на медиите.

Решението на щатския прокурор да съди Дойл само за последното му престъпление — а именно, убийството на Кингсли и Нели Темпон, възрастна, заможна и уважавана чернокожа двойка, жестоко измъчвани и после убити в дома им в скъпия район на възвишенията над залива на Маями — предизвика обществена ярост.

Колкото до останалите десет убийства, които се смяташе, че е извършил Дойл, ако го екзекутираха само заради убийството на семейство Темпон, те завинаги щяха да останат неразкрити.

Спорното решение на щатската прокурорка Адел Монтесино, взето по съвет на старшите й прокурори, накара да надигнат глас семействата на другите жертви, които отчаяно искаха да видят възтържествуването на справедливостта в името на покойните си любими. Медиите отразиха негодуванието им и дадоха възможност името на Дойл публично да се свърже с предишните убийства. В такива случаи вестниците и телевизията рядко се вълнуваха от истината. Както се изрази един редактор, „Кога за последен път сте чували сериен убиец да даде някого на съд за клевета?“.

Така критиките растяха.

Бе известно, че шефът на полицията в Маями също е настоявал щатският прокурор да включи поне още едно двойно убийство в списъка на обвиненията срещу Дойл.

Но Адел Монтесино, ниска, набита, петдесет и четири годишна юристка, понякога наричана „питбула“, остана непреклонна. Тя караше третия си четиригодишен мандат, вече беше обявила намерението си да не се кандидатира за четвърти път и можеше да си позволи да упражни независимостта си.

Сержант Малкълм Ейнсли присъстваше на обсъждането на стратегията за процеса и чу госпожа Монтесино да казва:

— В случая „Темпон“ ще имаме желязно обвинение.

Тя отмяташе на пръсти важните моменти.

— Дойл беше арестуван на местопрестъплението, опръскан с кръвта на двете жертви и с парченца от кожата на мъртвия мъж под ноктите си. Имаме ножа с отпечатъците от пръстите на Дойл, идентифициран от патоанатома като оръжие на престъплението. Освен това разполагаме с достоверен свидетел, на който съдебните заседатели ще повярват. На света няма такива дванайсет души, които да оставят Дойл да се измъкне.

Свидетелят, за когото говореше, беше дванайсетгодишният внук на Темпон, Иван. Момчето било на гости при баба си и дядо си и бе единственият друг човек в къщата, когато Дойл нападнал възрастната двойка.

Малкият Иван се намирал в другата стая и с ням ужас гледал през полуотворената врата как убиецът реже баба му и дядо му парче по парче. Макар и уплашен, той знаел, че ще бъде убит, ако престъпникът го открие, и имал здравия разум и смелостта тихо да се промъкне до телефона, за да набере номера на полицията.

Макар че полицаите пристигнали прекалено късно, за да спасят Кингсли и Нели Темпон, те успели да заловят Елрой Дойл, който все още бил в дома на жертвите, целият опръскан с кръв. След като излекували Иван от шока, момчето с невероятна яснота и спокойствие описало нападението и Адел Монтесино разбрала, че ще говори убедително и от свидетелската катедра.

— Но ако повдигнем обвинение и за другите случаи — продължи щатската прокурорка, — в нито един от тях не разполагаме със същите силни, необорими доказателства. Да, има много улики. В състояние сме да докажем, че е можел да го направи, че е бил наблизо по времето, когато са се случили онези убийства, и че няма алиби. От първото серийно убийство разполагаме с отпечатък от длан, който почти сигурно е на Дойл, но нашите дактилографи ни предупреждават, че има само седем съвпадащи си точки, а не девет-десет, колкото са нужни за идентифицирането му. Освен това доктор Санчес твърди, че ножът тип „Боуи“, с който са убити семейство Темпон и който носи отпечатъците на Дойл, не е същият, с който са убити другите жертви. О, зная, че може да е имал няколко ножа и навярно е така, но полицията не успя да открие друг.

Можете да сте сигурни, че всеки адвокат ще се възползва от тези слабости. А ако защитата предизвика достатъчно съмнения в другите убийства, съдебните заседатели навярно ще започнат да се чудят дали нашият единствен сигурен случай — семейство Темпон — също не е съмнителен. Вижте, ще постигнем признание за вината му за Темпон и това ще прати Дойл на електрическия стол. Можем да убием човека само веднъж. Права ли съм?

Въпреки възраженията щатската прокурорка отказа да промени тактиката си. Накрая обаче се оказа, че Монтесино не е предвидила нещо друго: неуспехът й да обвини Дойл в поне още едно двойно убийство от предполагаемите общо дванайсет щеше да предизвика впечатлението — особено сред най-яростните противници на смъртното наказание, — че е останало някакво съмнение, отнасящо се дори и до случая, за който Дойл бе признат за виновен и осъден.

Недоизпипаният процес за убийството на семейство Темпон, както си спомняше Малкълм Ейнсли, изобилстваше от противоречия, бурни спорове и дори насилие.

Тъй като обвиняемият нямаше финансова възможност, съдията Руди Оливадоти назначи опитния в наказателните процеси адвокат Уилърд Стелцър да представлява Дойл.

Стелцър беше добре известен в юридическата общност в Маями, отчасти заради блестящите си успехи в съда, но отчасти и заради ексцентричния си вид и поведение. Четирийсетгодишен, той все още отказваше да носи традиционното адвокатско облекло и ходеше със старомодни костюми и вратовръзки, най-вече от петдесетте години, които купуваше от специални магазини. Освен това връзваше дългата си смолисточерна коса на плитка.

Верен на себе си, първата работа на Стелцър като адвокат на Дойл бе да разгневи и прокурора, и съдия Оливадоти. Като твърдеше, че заради широката гласност на случая в окръг Дейд не било възможно да открият безпристрастни съдебни заседатели, Стелцър направи постъпки за промяна на съдебния окръг, в който да се гледа делото.

Въпреки раздразнението си съдията уважи мнението му и процесът беше преместен в Джаксънвил, Флорида — почти на шестстотин и четирийсет километра северно от Маями.

Като друг защитен ход Стелцър се опита да уреди да обявят клиента му за невменяем. Той припомни изблиците на ярост на Дойл, факта, че като дете е бил насилван, бясната жестокост, която беше показал в затвора, и обичайните му лъжи, подсилени от настояването на Звяра, че никога не се е приближавал до дома на Темпон, въпреки доказателствата, които дори защитникът му признаваше.

Всичко това представлявало сериозно основание за вероятна лудост, смяташе Стелцър, и съдия Оливадоти отново неохотно се съгласи. Той нареди Дойл да бъде прегледан от трима щатски заклети психиатри, чието изследване продължи четири месеца.

Накрая психиатрите заключиха: Да, всички оценки на характера и навиците на Елрой Дойл, изложени от адвоката му, са верни. Това обаче не го прави невменяем. Важното е, че е съзнавал разликата между добро и зло. Тогава съдията обяви Дойл за психически здрав и нареди да бъде изправен пред съда за предумишлено убийство.

Поведението на Дойл в съдебната зала едва ли щеше да бъде забравено от тези, които присъстваха там. Той бе огромен мъж, висок метър и деветдесет и два, и тежащ сто и осем килограма. Чертите на лицето му бяха едри, имаше широки, мускулести гърди и огромни длани. Всичко в него беше прекомерно голямо, включително и егото му. Всеки ден той влизаше в залата с надменна, заплашителна походка. Това съчетание понякога го правеше безразличен към събитията около него — отношение, което продължи през целия процес и след него. Един репортер писа в обобщение: „Елрой Дойл спокойно можеше да бъде помолен за собственото му осъждане“.

Онова, което би могло да му помогне, както бе ставало в предишни случаи, щеше да е присъствието на майка му, много веща в престъплението и закона жена. Но Бюла Дойл бе починала няколко години преди това от СПИН.

Дойл се държа оскърбително и враждебно през цялото време. Дори когато избираха съдебни заседатели, той отправяше към адвоката си забележки, като например: „Разкарай онази шибана мръсна маймуна оттук!“ — имайки предвид някакъв автомобилен техник, когото Уилърд Стелцър почти бе приел за заседател. Тъй като волята на подсъдимия имаше значение, Стелцър беше принуден да го преглътне и да използва ценното право на безапелационен отказ.

Когато една достолепна чернокожа жена изрази известно съчувствие към Дойл, той извика:

— Тази тъпа негърка няма да види истината даже да я облее!

Жената беше освободена.

В този момент съдията, който дотогава се въздържаше от коментари, предупреди обвиняемия:

— Господин Дойл, по-добре се успокойте и запазете тишина.

Последва мълчание и Уилърд Стелцър, видимо ядосан, стиснал клиента си за ръката, сериозно говореше нещо на ухото му. След това повече прекъсвания по време на избора на заседатели нямаше, но същото се повтори отново, когато започна същинският процес.

На свидетелската катедра стоеше доктор Сандра Санчес, патоанатом на окръг Дейд. Тя бе дала показания, че ножът тип „Боуи“, върху който вече бяха доказали, че има отпечатъци от пръстите на Елрой Дойл, е действителното оръжие, с което са убити Кингсли и Нели Темпон.

В този момент с изкривено от ярост лице Дойл се изправи от скамейката на обвиняемия и извика:

— Ти, шибана кучко, защо ги лъжеш? Всичко това са лъжи! Този нож не е мой. Даже не съм бил там.

Педант по отношение на адвокатите, но известен с това, че се отнася с цялата допустима търпимост към подсъдимите, сега съдия Оливадоти строго го предупреди:

— Господин Дойл, ако не запазите тишина, ще бъда принуден да взема крайни мерки, за да ви накарам да замълчите. Това предупреждение е сериозно.

На което Дойл отвърна:

— Майната ти, съдия. Уморих се да седя тук и да слушам всички тези глупости. Това не е съдебна зала. Вече сте го решили, тъй че екзекутирайте ме, по дяволите! Хайде да свършваме с това!

Почервенял от гняв, съдията се обърна към Уилърд Стелцър:

— Господин адвокат, заповядвам ви да накарате клиента си да се държи разумно. Това е последното ми предупреждение. Съдът се разпуска за петнайсет минути.

След почивката Дойл се въртеше на мястото си, но мълчеше, докато даваха показания още двама криминолози. После, когато пред катедрата се изправи Ейнсли и описа арестуването му на местопрестъплението в дома на семейство Темпон, Дойл избухна. Той скочи от мястото си, прелетя през залата и се хвърли към полицая, като му крещеше:

— Лъжливо ченге… не съм бил там… шибан разпопен свещеник. Господ те ненавижда!… Копеле, лъжец…

Докато Дойл го бъхтеше с юмруци, Ейнсли почти не се защищаваше, вдигнал само едната си ръка като щит, без да отвръща на ударите. След няколко секунди двама съдебни пристави и един служител от затвора се нахвърлиха върху Дойл. Те го обезвредиха, заключиха ръцете му с белезници зад гърба му и го повалиха с лице на пода.

Съдия Оливадоти за пореден път обяви почивка.

Когато заседанието се възобнови, Елрой Дойл беше със запушена уста и заключен с белезници за тежък стол. Съдията строго се обърна към него:

— Господин Дойл, никога преди и в който и да е съд не съм нареждал обвиняемият да бъде поставен в положението, в което сте сега, и ужасно съжалявам, че се наложи да го направя. Но отвратителното ви поведение и оскърбителният ви език не ми оставиха друг избор. Ако обаче адвокатът ви дойде утре при мен, преди да се възобнови съдебното заседание, с вашето тържествено обещание за добро поведение, колкото и дълго да продължи делото, аз ще си помисля дали да не наредя да свалят белезниците и да отпушат устата ви. Но ви предупреждавам, че ако нарушите обещанието си, няма да имате втора възможност — ще бъдете вързан до края на процеса.

На следващия ден Стелцър наистина даде обещание от името на клиента си и устата на Дойл бе отпушена, макар да остана заключен с белезници. Преди да бе изтекъл и час от началото на сутрешното заседание, Дойл скочи от стола си и изкрещя към съдията: „Върви да шибаш майка си, задник такъв!“, след което устата му отново бе запушена и остана така до края на делото.

И в двата случая, когато нареждаше да обуздаят Дойл, съдията предупреждаваше съдебните заседатели:

— Това, че заповядах да завържат обвиняемия, не трябва да повлияе на вашето решение. Интересуват ви единствено представените доказателства…

Ейнсли си спомняше как тогава си помисли, че не е възможно заседателите да пренебрегнат поведението на Дойл в съдебната зала. Но независимо дали това бе повлияло върху решението им или не, в края на шестдневния процес и след петчасово обсъждане съдебните заседатели се върнаха с единодушната присъда: „Виновен в предумишлено убийство“.

Неизбежно последва смъртна присъда. По-късно, макар да продължаваше да настоява, че е невинен, Дойл не пожела да сътрудничи за каквото и да е обжалване и упорито отказа на другите правото да обжалват от негова страна. Въпреки това преди законодателната машина да може да определи дата за екзекуцията, трябваше да се свърши много писмена работа. Досадният процес между осъждането и екзекуцията отне година и седем месеца.

Но сега денят неумолимо бе настъпил и заедно с него мъчителният въпрос: какво искаше да каже на Ейнсли Дойл в последните мигове от живота си?

Само да успееха да стигнат навреме…

Хорхе продължаваше да кара сред мъглата и дъжда на север, по магистрала 441.

Ейнсли погледна часовника: 05:48 часът.

Той взе тефтера си и клетъчния телефон, после набра номера. Още при първото позвъняване се разнесе отсечен отговор:

— Щатски затвор.

— Лейтенант Хамбрик, моля.

— Тук е Хамбрик. Сержант Ейнсли ли се обажда?

— Да, сър. На двайсетина минути от вас съм.

— Е, закъсняхте, но когато пристигнете тук, ще направим всичко възможно. Обаче нали разбирате? Нищо не може да се отложи.

— Разбирам.

— Ескортират ли ви вече?

— Не… Почакайте! Виждам напред светофар.

Хорхе кимна, когато светнаха две зелени лампи.

— На светофара завийте надясно — упъти ги Хамбрик. — Ескортът ви е зад ъгъла. В момента предупреждаваме полицай Секиера. Ще потегли, когато стигнете при него.

— Благодаря, лейтенант.

— Добре, слушайте внимателно. Плътно следвайте Секиера. Вече е наредено да минете без да спирате през външната ни врата, през главната порта и през два контролни пункта след това. От кулата ще ви осветят с прожектор, но вие продължавайте напред. Спрете на предния вход на административната сграда. Аз ще ви чакам там. Разбрахте ли всичко?

— Разбрах.

— Предполагам, че сте въоръжен, сержант?

— Да, въоръжен съм.

— Веднага ще влезем в контролната зала, където ще предадете оръжието, амунициите и полицейска карта. Кой кара колата ви?

— Детектив Хорхе Родригес. Цивилен.

— Когато пристигнете, той ще получи отделни инструкции. Вижте, сержант, трябва да действате бързо, нали така?

— Готов съм, лейтенант. Благодаря ви.

Ейнсли се обърна към Хорхе и попита:

— Успя ли да чуеш всичко?

— Да, сержант.

Светофарът пред тях светна червено, но Хорхе не му обърна внимание. Той намали скоростта съвсем малко и навлезе в кръстовището, където зави надясно. Точно пред тях вече потегляше черно-жълтият автомобил на магистралната полиция, от покрива на който стърчеше антена и проблясваха сигнални светлини. Последваха го и след няколко секунди двете коли се превърнаха в едно-единствено блестящо петно, което стремглаво се носеше в нощта.

По-късно, когато Ейнсли си мислеше за последната част от шестстотин и четирийсет километровото пътуване, той откри, че си спомня само шеметния бяг на светлините. Доколкото можеше да пресметне, бяха изминали последните трийсет и пет километра от криволичещите пътища за по-малко от четиринайсет минути. Скоростта им достигна почти сто и петдесет километра.

Някои контролни пунктове бяха известни на Ейнсли от предишни пътувания. Първо, малкото градче Уолдо, после, гейнзвилското летище от дясната им страна — трябва да бяха подминали и двете толкова бързо, че не ги забелязаха. След това Старк, мрачния град на рейфордския персонал. Помнеше скромните къщи, прозаичните магазини, евтините мотели и разхвърляните бензиностанции, но сега не успя да ги види. След Старк имаше само мрак… нещо, напомнящо дървета… но всичко се губеше във вихъра на скоростта им.

— Стигнахме — каза Хорхе. — Пред нас е Рейфорд.

Пета глава

Щатският затвор на Флорида приличаше на гигантска крепост, каквато си и беше. Същото се отнасяше и за двата затвора точно зад него.

Парадоксално, но щатският затвор официално се намираше в град Старк, а не в Рейфорд. В Рейфорд бяха другите два — Рейфордският затвор и Съюзният поправителен институт. Но отделението на смъртниците бе именно в щатския затвор на Флорида, там се извършваха и екзекуциите.

Пред Ейнсли и Хорхе се извисяваха многобройни високи, мрачно сурови бетонни сгради, комплекс, дълъг километър и половина, осеян с редици от тесни и покрити с решетки прозорци на килиите. Отпред се издигаше функционална едноетажна постройка, в която се намираше администрацията на щатския затвор. До нея стърчеше триетажна бетонна грамада без прозорци, в която бяха затворническите работилници.

Три здрави огради заобикаляха всичко това — всяка от тях висока девет метра и завършваща с бодлива тел и няколко реда електрически проводници. Върху деветте бетонни кули, разположени на равни интервали покрай оградите, пазеха стражи, въоръжени с пушки, картечници, сълзотворен газ и прожектори. Оттам можеха да виждат целия затвор. Трите огради заграждаха две успоредни ивици, в които се разхождаха специално обучени немски овчарки и питбули.

Когато наближиха щатския затвор, намалиха скоростта. Хорхе, който виждаше комплекса за първи път, тихо подсвирна.

— Не е за вярване — рече Ейнсли, — но малцина са успели да избягат оттук. И не са стигнали много далеч. — Той погледна към часовника на таблото — 06:02 ч., — което му напомни, че Елрой Дойл щеше да избяга след по-малко от час по най-зловещия възможен начин.

Хорхе поклати глава.

— Ако пребивавах тук, със сигурност щях да се опитам да избягам.

Външната порта на щатския затвор и просторният паркинг зад нея бяха окъпани в светлина. Паркингът беше пълен с хора — необичайно по това време на деня, но общественият интерес към екзекуцията на Дойл бе привлякъл много репортери, които сега се мотаеха наоколо и се надяваха да научат поне нещичко за последните събития. Наблизо бяха паркирани и микробусите на няколко подвижни телевизионни станции.

Както обикновено, имаше малки групички демонстранти, които скандираха. Някои носеха значки срещу днешната екзекуция и смъртното наказание изобщо, други държаха запалени свещи.

Една група протестиращи носеше плакати: „ТВОИТЕ ДАНЪЦИ ОТИВАТ ЗА ТОВА САМОУБИЙСТВО“ и „СЛОЖЕТЕ КРАЙ НА ФИНАНСИРАНИТЕ ОТ ЩАТА САМОУБИЙСТВА“. Това бяха предимно млади адвокати и техни поддръжници, които възразяваха срещу правото на осъдени убийци като Елрой Дойл да се отказват от продължителния процес на обжалването.

След издаването на всяка смъртна присъда обжалването автоматично се гледаше от Върховния съд на Флорида, но ако се отхвърлеше, както ставаше в повечето случаи, понататъшното обжалване можеше да отнеме десет години, че и повече. Вместо това някои осъдени безропотно приемаха смъртното наказание. Губернаторът на щата благоразумно бе постановил, че ако осъденият приема присъдата, това е част от неговото право на избор, а не „самоубийство“. Колкото до протестиращите адвокати, губернаторът рязко беше отбелязал: „Те не се вълнуват толкова от това, че осъдените ще удължат живота си с още един ден в съда, а че самите те ще прекарат в съдебната зала един ден повече“.

Ейнсли се чудеше дали демонстрантите изобщо си спомнят за онези, които вече не можеха да изразят мнението си: жертвите на убиеца.

Ейнсли и Хорхе минаха покрай паркинга и приближиха към главната порта, двулентов вход, охраняван от униформени служители. Обикновено тук всички пристигащи спираха за проверка на документите. Сега обаче пазачите в специалните си униформи, със зелени панталони и бели ризи, само им махнаха да минават. В същия момент от една от кулите осветиха двете коли с прожектор, който ги проследи по пътя им до постройките на затвора. Ейнсли и Хорхе вдигнаха ръце, за да заслонят очите си.

По същия начин минаха през още два контролни пункта и след секунди приближиха до административната сграда. Ейнсли бе идвал в затвора няколко пъти, за да разпитва заподозрени затворници, а веднъж и за да арестува затворник по нови обвинения. Никога обаче не беше влизал така бързо.

Патрулната кола на магистралната полиция спря пред входа на сградата и Хорхе паркира до нея.

Когато излезе навън, Ейнсли видя, че към него се приближава висок, строен чернокож мъж в униформата на затворническата охрана и с отличителните знаци на лейтенант. Навярно към средата на четирийсетте, той имаше добре поддържани мустаци и носеше на проницателните си очи половинки очила. На бузата му се виждаше дълъг белег. Когато протегна ръка за поздрав, той енергично и самоуверено каза:

— Сержант Ейнсли, аз съм Хамбрик.

— Добро утро, лейтенант. Благодаря за съдействието.

— Няма проблеми, да влизаме. — С бърза крачка лейтенантът го поведе вътре по ярко осветения коридор — силно охраняван път, свързващ строго пазения външен район с ужасните килии вътре. Двамата бързо преминаха през отделни електронно управляеми стоманени врати, влязоха през дебела стоманена порта, водеща към широкия колкото четирилентов път главен коридор с килиите, и тичешком изминаха седемте отделения на затвора.

Хамбрик и Ейнсли спряха пред контролна зала от стомана и бронирано стъкло. Вътре се виждаха двама пазачи мъже и жена лейтенант. Тя се приближи към двамата отвън и плъзна метално чекмедже. Ейнсли остави вътре 9-милиметровия си автоматичен пистолет „Глок“, кутия с патрони и полицейската си карта. Чекмеджето се плъзна обратно вътре. Никой не попита дали не носи звукозаписни средства под сакото си. Реши да не проявява излишна самоинициатива.

— Да продължаваме — рече Хамбрик, но в същия момент откъм коридора отзад се появи група от двайсетина души, които препречиха пътя им. Новодошлите бяха добре облечени посетители и всички те изглеждаха внимателни и сериозни. Хамбрик хвърли поглед към Ейнсли и каза:

— Свидетели.

Ейнсли разбра, че групата се насочва към залата за екзекуции — „дванайсет уважавани граждани“, както се изискваше от закона, плюс други, които присъстваха с разрешението на директора на затвора, макар че броят на желаещите да гледат екзекуции винаги надхвърляше наличните места. Границата бе двайсет и четирима души. Свидетелите не трябваше да идват много отдалеч и се докарваха до затвора с автобус. Това беше знак, че нещата вървят по план.

Докато оглеждаше лицата на посетителите, Ейнсли разпозна една жена щатски сенатор и двама мъже от щатската камара на представителите. Политиците винаги с желание ходеха на екзекуции, като се надяваха, че присъствието им на такива правно-наказателни мероприятия ще им донесе нови гласове. После полицаят видя друго познато лице и се стресна: Синтия Ърнст, член на градския съвет на Маями. Някога бе играла важна роля в живота му. Но Ейнсли знаеше защо тя иска да види екзекуцията на Звяра Дойл.

За миг очите им се срещнаха и той рязко си пое дъх. Усети, че тя също е впечатлена от присъствието му, но не го показа. Изражението й остана безстрастно.

Няколко секунди по-късно свидетелите бяха изчезнали и лейтенантът и Ейнсли можеха да продължат напред.

— Главният интендант разреши да разговаряте в кабинета му в отделението на смъртниците — каза Хамбрик. — Ще ви доведем Дойл там. Вече е подготвен. — Лейтенантът погледна часовника си. — Ще имате около половин час, не повече. Между другото, присъствали ли сте някога на екзекуция?

— Да, веднъж. — Беше преди три години. По молба на едно опечалено семейство Ейнсли придружи младия съпруг и жена му, които бяха решили да присъстват на смъртта на закоравял убиец, изнасилил и убил осемгодишната им дъщеричка. Ейнсли, който беше разкрил този случай, отиде по задължение.

— Сега ще присъствате на още една — рече Хамбрик. — Дойл помоли за това и директорът даде разрешение.

— Никой не ме е питал — отвърна Ейнсли. — Но предполагам, че няма значение.

Хамбрик сви рамене.

— Разговарях с Дойл. Изглежда изпитва към вас някакви особени чувства. Не съм сигурен дали точната дума е „възхищение“, може би по-скоро уважение. Не сте ли се сближил с него по някакъв начин?

— В никакъв случай! — категорично отвърна Ейнсли. — Арестувах кучия син за убийство и това е всичко. Освен това той ме мрази. По време на процеса се нахвърли върху мен, нарече ме „лъжесвидетел“, „лъжливо ченге“ и прочее.

— Идиоти като Дойл си менят настроенията като носни кърпички. Сега вече не мисли така.

— Няма значение. Аз съм тук само за да получа някои отговори преди да умре. Нищо друго.

Двамата продължиха да вървят.

— Вярно ли е, че някога сте били свещеник? — попита Хамбрик.

— Да. Дойл ли ви каза?

Лейтенантът кимна.

— Колкото до него, все още сте такъв. Бях там снощи, когато помоли да дойдете. Бръщолевеше нещо от Библията за отмъщение и отплата.

Ейнсли кимна.

— Да, това е от Послание към римляните: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: «Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ»“2.

— Точно. После Дойл ви нарече „ангел отмъстител Господен“ и аз разбрах, че за него сте нещо повече от свещеник. Отецът каза ли ви всичко това по телефона?

Ейнсли поклати глава. Вече бе потиснат от обстановката и му се искаше да си е вкъщи и да закусва с Карън и Джейсън. Е, поне онова, което току-що беше научил, обясняваше враждебността на Рей Ъксбридж по телефона и речта на свещеника за „богохулната измама“.

Бяха стигнали до отделението на смъртниците или „Дома на смъртта“, както обикновено го наричаха. То заемаше и трите етажа на една от затворническите сгради и осъдените на смърт пребиваваха тук, докато упражняваха правото си на обжалване, а след това чакаха реда си за екзекуция. Ейнсли знаеше какви са останалите помещения — спартанска килия, в която осъденият прекарваше под постоянно наблюдение последните шейсет и пет часа от живота си; подготвителна стая със стар бръснарски стол по средата, на който преди екзекуцията обръсваха главата и десния крак на осъдения, за да осигурят добър електрически контакт; и накрая залата за екзекуции с електрическия стол — „Стария Искрьо“, както го наричаха затворниците, местата за свидетелите и скритата от поглед кабина на екзекутора.

Ейнсли знаеше, че през последните няколко часа в залата за екзекуции текат приготовления. Първи трябваше да се е появил главният електротехник, за да включи електрическия стол във веригата, да провери напрежението, резервния лост и копчето, с което облеченият в черна роба с качулка на главата екзекутор пращаше две хиляди волта в черепа на осъдения на смърт на автоматични осемциклови експлозии. Огромният електрически заряд предизвикваше смърт за две минути, макар да се предполагаше, че осъденият мигновено и безболезнено загубва съзнание. Съществуваха съмнения относно липсата на болка, но нямаше как да се провери, защото никой не бе оцелял, за да сподели преживяното.

Освен това в залата имаше червен телефон, който се виждаше от електрическия стол. Точно преди екзекуцията директорът на затвора разговаряше по този телефон с губернатора на щата, за да получи последно разрешение. По същия начин губернаторът можеше да позвъни на директора, дори само секунди преди да бъде натиснато копчето, и да отмени екзекуцията — въз основа на открити в последния момент доказателства, на нареждане на Върховния съд на САЩ или поради някаква друга законосъобразна причина. Вече имаше прецедент в миналото.

По неписано правило всяка екзекуция се отлагаше поне с една минута — предпазна мярка в случай, че телефонът се забави с няколко секунди. Така че макар и определена за 07:00 ч., екзекуцията на Дойл нямаше да бъде извършена преди 07:01 часа.

— Тук е — каза Хамбрик. Бяха стигнали до здрава дървена врата, която лейтенантът отключи. Влязоха вътре и той включи осветлението. Ейнсли видя голяма стая без прозорци. Мебелировката се състоеше от обикновено дървено бюро и стол с пусната назад облегалка. Пред бюрото имаше завинтен за пода тежък метален стол с малка масичка отстрани. Нищо друго.

— Интендантът не използва често този кабинет — рече Хамбрик. — Само когато има екзекуции. — Кимна към стола зад бюрото. — Седнете там, сержант. Скоро ще се върна.

Щом лейтенантът излезе, Ейнсли включи скрития под сакото касетофон.

Хамбрик се върна след по-малко от пет минути, придружен от двама пазачи, които водеха и отчасти подкрепяха позната на Ейнсли фигура. Дойл бе с пранги на краката и с белезници, заключени за здраво стегнатия му колан. Зад тримата вървеше отец Рей Ъксбридж.

Беше изминала почти цяла година, откакто сержантът бе виждал Елрой Дойл — последният път беше при произнасянето на присъдата. През това време с него бе настъпила драматична промяна. По време на делото престъпникът беше физически здрав, висок, силен и със съответното агресивно поведение. Сега видът му предизвикваше състрадание. Бе прегърбен, с увиснали рамене, отслабнал, с уморено и измършавяло лице. Вместо агресивност очите му излъчваха неувереност. Главата му беше обръсната за екзекуцията и неестествената розова плешивост подсилваше тъжния му вид. В последната минута щяха да намажат черепа му с контактен гел, за да го подготвят за смъртоносната метална шапка на електрическия стол.

Отец Ъксбридж пристъпи напред. Носеше свещеническо облекло и държеше в ръка молитвеник. Бе едър, широкоплещест мъж с патрициански черти и излъчваше присъствие, което Ейнсли си спомняше от предишните им срещи. Без да обръща внимание на сержанта, той се обърна към Дойл:

— Господин Дойл, искам да остана с вас, за да ви предложа Божие утешение, доколкото позволяват условията. Пак ви напомням, че не сте длъжен да правите каквито и да е изявления или да отговаряте на въпроси.

— Един момент — каза Ейнсли, като скочи от стола си зад бюрото и се приближи към другите. — Дойл, пътувал съм осем часа от Маями само защото си поискал да ме видиш. Отец Ъксбридж ми предаде, че си имал да ми казваш нещо.

Полицаят погледна надолу и видя, че осъденият бе стиснал двете си ръце. Китките му бяха охлузени от белезниците. Той вдигна очи към Хамбрик и посочи към тях.

— Можете ли да ги свалите, докато разговаряме?

Лейтенантът поклати глава.

— Съжалявам, сержант, не мога. Откакто е тук, Дойл е пребил трима от хората ни. Един от тях даже трябваше да бъде откаран в болница.

Ейнсли кимна.

— Добре, да забравим това.

Докато полицаят говореше, Дойл вдигна глава. Може би се дължеше на човещината, проявена с молбата за сваляне на белезниците, или просто на гласа на Ейнсли, но каквато и да бе причината, престъпникът падна на колене и щеше да се строполи с лице на пода, ако пазачите не го бяха задържали. Той доближи уста към ръката на Ейнсли и неуспешно се опита да я целуне.

— Благослови ме, отче, защото съгреших… — с неясен глас изломоти той.

С почервеняло от ярост лице отец Ъксбридж се хвърли напред.

— Не, не, не! — извика към Ейнсли той. — Това е богохулство! — После се обърна към Дойл и настоя: — Този човек не е…

— Млъквай! — изръмжа Ейнсли. След това, вече по-спокойно, каза на осъдения: — Аз вече не съм свещеник. Знаеш го. Но ако искаш да изповядаш нещо пред мен, ще те изслушам като човешко същество.

— Вие не можете да приемате изповеди! — отново извика Ъксбридж. — Нямате право!

— Отче, мина… — обърнат към Ейнсли, започна Дойл.

— Казах ти, че не е свещеник! — изкрещя Ъксбридж.

Дойл измърмори нещо и Ейнсли долови думите му:

— Той е ангел отмъстител Господен…

Ъксбридж изрева:

— Това е светотатство! Няма да го позволя!

Внезапно Дойл обърна глава и изръмжа на затворническия свещеник:

— Мамка ти! — После извика към другите: — Разкарайте този задник оттук!

— Страхувам се, че ще трябва да излезете, отче — обади се лейтенантът. — Негово право е да поиска това.

— Няма да си тръгна!

— Моля ви, отче — по-рязко настоя Хамбрик. — Не желая да ви извеждам със сила.

По знак на лейтенанта един от пазачите пусна Дойл и хвана Ъксбридж за ръката.

Свещеникът се дръпна.

— Как смеете! Аз съм свещеник, Божи човек! — Докато пазачът се колебаеше, Ъксбридж се обърна към Хамбрик: — Ще ви дам да разберете. Лично ще известя губернатора за поведението ви. — После изръмжа към Ейнсли: — Добре, че църквата се е избавила от вас. — Той хвърли последен поглед към стаята и излезе.

Все още застанал на колене пред Ейнсли, Елрой Дойл отново започна:

— Благослови ме, отче, защото съгреших. За последен път се изповядвах… Майната му, не помня кога.

При други обстоятелства Ейнсли би се усмихнал, но сега беше развълнуван. Гризеше го съвестта. Щеше му се да чуе онова, което имаше да му казва Дойл, но не като самозван свещеник.

Хамбрик погледна часовника си и благоразумно го посъветва:

— Ако искате да чуете всичко, оставете го да говори както си знае.

Ейнсли продължаваше да се колебае. Но трябваше да разбере… да получи толкова много отговори за толкова много събития, случили се толкова отдавна…

Беше преди две години в Коконът гроув в Маями — свежо януарско утро, малко след 07:00 часа.