Детективи

Първа глава

След решението на Малкълм Ейнсли да повика екип за идентификация, в малката временна стая в полицейското управление бяха направени важни разкрития. Както по-късно щеше да се изрази един щатски прокурор, сякаш „благословена слънчева светлина е осветила черното зло“.

Предметите в разпечатания от Ръби Боуи кашон изглежда убедително доказваха, че шест и половина години преди това Патрик Дженсън е убил бившата си съпруга Наоми и нейния приятел Килбърн Холмз. Това беше престъпление, за което бяха подозирали Дженсън, макар че тогава детективите не успяха да докажат вината му.

От кашона също ставаше ясно, че Синтия Ърнст — по това време детектив в отдел „Убийства“ — е помогнала за укриването на веществените доказателства. Макар и зашеметен и потиснат от разкритието, Ейнсли се дистанцира от личните си чувства и нетърпеливо очакваше пристигането на специалистите по идентификация.

Шефът им Хулио Верона, който лично се появи в отговор на повикването, бързо огледа кашона и съдържанието му, след което каза:

— Няма да пипаме нищо. Всичко трябва да бъде отнесено в лабораторията.

Лейтенант Нюболд, който също бе повикан, се обърна към Верона:

— Действайте колкото можете по-бързо и кажете на хората си, че това е свръхсекретно. Не трябва да има изтичане на информация.

— Няма да има. Гарантирам.

Два дни по-късно, сряда, в 09:00 часа. Верона се върна в същата малка стаичка заедно с кашона и с доклада си. Там го чакаха Ейнсли и Нюболд, както и Боуи и заместник-щатският прокурор Кързън Ноулс, шеф на служба „Убийства“ в щатската прокуратура.

Нюболд бе предложил да проведат съвещанието в кабинета на Ноулс, в друга сграда на няколко километра от управлението. Щатските прокурори бяха известни е това, че настояваха полицията да отива при тях — а не обратното, — но Ноулс обичаше да идва, както той се изразяваше, „на горещо“. И така, петимата стояха в малката, претъпкана стая.

— Първо ще докладвам за найлоновите пликове каза Верона. — По четири от тях има отпечатъци от пръстите на Синтия Ърнст. — Както бе добре известно, на полицаите задължително се вземаха отпечатъци и не се унищожаваха, когато някой напуснеше управлението.

— Сега за надписите на етикетите — продължи шефът на екипа за идентификация. — В архива разполагаме с два ръкописни документа от времето, когато съветник Ърнст беше майор, и според нашия графолог почеркът е напълно идентичен. — Той поклати глава. — Да прояви такава непредпазливост… истинска лудост.

— Изобщо не е и предполагала, че нещо ще бъде открито — отвърна Ноулс.

— Продължавай — каза Нюболд. — Там имаше и пистолет.

— Да, 38-мм „Смит & Уесън“.

Шефът на екипа за идентификация изреди един по един предметите от списъка и резултатите от анализа им.

— По револвера имаше отпечатъци от Патрик Дженсън. Преди няколко години ограбиха къщата му и той доброволно даде отпечатъци, за да ги сравним с тези на крадеца. Според правилата Дженсън получи картона с отпечатъците си, но и ние си запазихме копие за архива, нещо, което не казваме на такива като него.

В лабораторията по огнестрелно оръжие заредиха пистолета и го простреляха във воден резервоар. Веднага след това куршумът беше поставен под двоен микроскопски анализ заедно с един от двата оригинални куршума, извадени от труповете на жертвите. Следите от нарезите на цевта и по двата куршума бяха идентични. Същото се отнася и за втория куршум. Няма никакво съмнение, че това е пистолетът, с който са убити онези двама души. Кървавите петна по тениската и маратонките, които намерихме в кашона, показват наличие на ДНК на Наоми Дженсън и Килбърн Холмз. Освен това има и окончателно доказателство — заяви Верона и извади аудиокасета. — Това е копие, оригинала отново запечатахме в кашона. Очевидно е признание на Дженсън, че е извършил убийството. Но има големи празноти. Като че ли отначало върху лентата е имало и някакъв друг глас, но после е бил изтрит.

Той извади малък касетофон, постави касетата и натисна бутона. Записът започваше с няколко секунди тишина, после се разнесе шум от местене на предмети, последван от пресеклив мъжки глас, на моменти задавен от вълнение, макар че думите ясно се чуваха:

„Не съм го замислял предварително, нямах намерение… но никога не съм понасял мисълта, че Наоми е с някой друг… Когато ги видях двамата заедно, нея и онзи гадняр, бях заслепен, разярен… Бях взел пистолет. Извадих го и без да се замислям, стрелях… Внезапно всичко беше свършило… Тогава разбрах какво съм направил. О, Господи, бях убил и двамата!“ Следваше мълчание.

— Ето тук някой е изтрил част от записа — каза Верона. После от касетофона отново се разнесе същият глас:

„… Килбърн Холмз… Ходеше с Наоми през цялото време… Хората ми казваха…“

Верона спря записа.

— Ще ви оставя да го чуете до края. Съвсем е накъсан, очевидно това са отговори на въпроси, които някой е изтрил, и гласът принадлежи на един и същи човек. Разбира се, не мога със сигурност да кажа, че говори Дженсън — аз изобщо не го познавам. Но сме в състояние по-късно да направи гласов анализ.

— Направи го — отвърна Ейнсли. — Но още сега мога да те уверя, че е Дженсън. — Той си спомняше кратката им среща след екзекуцията на Елрой Дойл.

Когато Хулио Верона излезе, последва мълчание, нарушено от Лио Нюболд.

— И така, някой да има съмнения?

Другите един по един поклатиха глава с мрачно изражение.

— Защо? — ужасено попита лейтенантът. — За Бога, защо го е направила Синтия?

Малкълм тъжно разпери ръце.

— Имам известни предположения — отвърна Кързън Ноулс. — Но ще разберем всичко, когато разговаряме с Дженсън. Най-добре да го доведете тук.

— Как искате да го направим, господин прокурор? — попита Ейнсли.

Ноулс се замисли, после отговори:

— Арестувайте го. — Той посочи към оставения от Верона кашон. — Всички доказателства, които ни трябват, за да го осъдим, са тук. Ще приготвя клетвено заявление и един от вас тихичко ще го отнесе при някой съдия.

— Със случая се занимаваше Чарли Търстън — отбеляза Нюболд. — Той би трябвало да извърши ареста.

— Добре — съгласи се Ноулс. — Но да участват колкото се може по-малко хора и предупредете Търстън да не приказва с когото и да било. Засега трябва да продължим да пазим разследването в пълна тайна.

— А какво ще правим със Синтия? — попита Нюболд.

— Още нищо. Затова трябва да пазим тайна. Първо трябва да разговаряме с Монтесино. Преди да арестуваме общински съветник, тя навярно ще иска да се изправим пред съдебните заседатели, които да решат дали лицето носи наказателна отговорност, така че Ърнст не трябва да научи нищичко.

— Ще направим всичко възможно — увери го Нюболд. Но този случай е от изключителна важност. Ако не действаме бързо, информацията ще изтече.

Следобед извикаха детектив Чарли Търстън и му дадоха заповед за арестуването на Патрик Дженсън. Ръби Боуи щеше да го придружи.

— Не искаме никой друг да разбере за това. Никой! — каза лейтенантът на оплешивяващия ветеран Търстън.

— Няма проблем — отвърна той и прибави: Отдавна исках да пипна за яката този гад Дженсън.

Разстоянието от полицейското управление до апартамента на Дженсън бе съвсем кратко.

— Имал си проблеми с Дженсън? — попита Ръби, докато шофираше необозначения автомобил. — Там в управлението ми се стори доста нервен.

Търстън сбърчи лице.

— Предполагам, че е от лоши спомени. Докато работех по случая, научих много неща за Дженсън и още от самото начало бяхме убедени, че той е убиецът на онези двама души. Но беше адски арогантен и през цялото време се държеше така, сякаш беше сигурен, че не можем да го пипнем. Един ден отидох да му задам още няколко въпроса, а той ми се изсмя и ми каза да си го начукам.

— Мислиш ли, че ще се съпротивлява?

— За съжаление не — усмихна се Търстън. — Така че ще трябва да го отведем в необозначена кола. Като че ли пристигнахме.

Ръби спря автомобила на няколко метра от шестетажен тухлен блок на булевард „Брикел“. Търстън го огледа.

— Това копеле изглежда малко нещо е обедняло, някога имаше страхотна къща. — Той погледна заповедта за арест. — Апартамент 308. Хайде да вървим.

Малко след това таблото на домофона до стъклената входна врата потвърди номера на апартамента на третия етаж, макар че детективите нямаха никакво намерение да предупреждават Дженсън отдолу.

— Някой скоро ще излезе — каза Търстън.

Почти веднага в коридора се появи дребна възрастна жена с шотландска барета, вълнена рокля и високи обувки, която водеше на каишка малко кученце. Когато жената пусна вратата, Търстън я задържа отворена и показа служебната си карта.

— Ние сме полицаи, госпожо.

Ръби също извади картата си. Жената погледна и двете.

— О, Господи, точно когато излизам! Нещо вълнуващо ли ще става?

— Страхувам се, че не — отвърна Търстън. — Просто носим талон за неправилно паркиране.

Усмихната, жената поклати глава.

— Прочетох картите ви. Детективите не се занимават с това. Тя дръпна каишката на кучето. — Ела, Филикс, явно не сме желани тук.

Търстън почука два пъти на вратата на апартамент 308. Вътре се чу раздвижване, после се разнесе глас:

— Кой е?

— Полиция. Отворете, моля!

В малкото кръгче на шпионката проблесна светлина, последвана от щракване на резе. Вратата се отвори. Търстън веднага я бутна и влезе вътре. Облечен в отворена риза и спортни панталони, Патрик Дженсън отстъпи две крачки назад. Ръби влезе зад колегата си и затвори вратата.

Стиснал заповедта за арест в ръка, Търстън енергично каза:

— Патрик Дженсън, имам заповед за вашето арестуване по обвинение в убийство на Наоми Мери Дженсън и Килбърн Оуън Холмз… Предупреждавам ви, че имате право да не приказвате. Не сте длъжен да говорите или да отговаряте на въпроси… Имате право на адвокат… — Докато съобщаваше правата му, Търстън наблюдаваше лицето на писателя, което изглеждаше странно необезпокоено. Сякаш Дженсън беше очаквал този момент, помисли си детективът.

— Мога ли да телефонирам на адвоката си оттук? — тихо попита накрая Дженсън.

— Да, но първо трябва да ви претърся за оръжие. — Дженсън вдигна ръце, Търстън го претърси, после се изправи. — Добре, сър, можете да телефонирате. Само един разговор.

Дженсън отиде при телефона и набра номера, който очевидно му беше познат.

— Стивън Круз, моля — след малко рече той. — Стивън, тук е Патрик. Спомняш ли си, когато ти казах, че някой ден може да поискам помощта ти? Този ден настъпи. Арестуваха ме. — Писателят замълча за миг и добави: — За убийство.

Той остана заслушан, долепил слушалката до ухото си — очевидно Круз му даваше инструкции. След малко отвърна:

— Не съм казал нищо, няма и да кажа. — После се обърна към детективите: — Адвокатът ми иска да знае къде ще ме отведете.

— В полицейското управление, отдел „Убийства“ — отговори Търстън.

Дженсън повтори информацията и продължи:

— Да, до скоро. — Той затвори телефона.

— Ще трябва да ви сложим белезници, сър съобщи Ръби Боуи. — Искате ли първо да си облечете сако?

— Всъщност, наистина бих искал. — Дженсън изглеждаше изненадан. Той отиде в банята, закопча ризата си и си сложи сако, след което Ръби бързо заключи ръцете му зад гърба.

— Много сте любезни — каза писателят. — Благодаря ви.

— Не ни струва нищо — отвърна Търстън. — Когато се налага, можем да действаме и по-грубо. Но предпочитаме другия начин.

Дженсън напрегнато го погледна.

— Не сме ли се срещали и преди?

— Да, сър. Срещали сме се.

— Сега си спомням. Тогава се държах доста гадно.

Детективът сви рамене.

— Беше много отдавна.

— Не чак толкова, за да ви се извиня — ако приемете.

— Естествено. — Гласът на Търстън беше станал студен и безизразен. — Но ми се струва, че в момента имате много други неща, за които да се тревожите. Да тръгваме.

Ръби Боуи вече говореше по радиотелефона си.

— Арестували са Дженсън и пътуват насам — каза Ейнсли на Нюболд и Ноулс. След предишното им съвещание Ноулс бе излязъл, за да се консултира с шефа си, щатската прокурорка Адел Монтесино, и току-що се връщаше.

— Дженсън вече се е обадил на адвоката си — допълни Ейнсли. — Стивън Круз. Той също ще дойде.

Ноулс кимна.

— Добър избор. Круз е опасен противник, но с него човек може да се разбере.

— Познавам го — каза Нюболд. — Но колкото и да е добър, нищо не може да обори новите ни доказателства.

— Хрумна ми нещо — продължи Ноулс. — Преди да доведат Дженсън, защо не отнесем кашона с уликите в някоя от стаите за разпит и да извадим всичко върху масата? В момента, в който види нещата, Дженсън ще разбере, че е заловен, и може би ще се разприказва.

— Страхотна идея. — Нюболд хвърли поглед към Ейнсли. — Малкълм, ще се погрижиш ли?

В полицейското управление подложиха Дженсън на обичайната процедура: взеха му отпечатъци, снимаха го, изпразниха джобовете му, описаха съдържанието им, попълваха различни формуляри. Дженсън разбираше, че е попаднал в зъбните колелца на безлична машина. Кой знае кога щеше да се откопчи от нея, ако изобщо някога успееше? Макар и притеснен, в този момент той откри, че не се вълнува чак толкова много.

Откакто детективите се бяха появили в апартамента му, Дженсън беше изпаднал в странен унес. Твърде дълго се бе страхувал от онова, което се случи. Понякога в миналото дори го бяха измъчвали кошмари. Но сега страхът му беше изчезнал — навярно, помисли си той, заради неизбежността на положението. В глупав момент на страст и емоции бе извършил най-тежкото престъпление и сега според закона почти сигурно го очакваше наказание. Като обикновено човешко същество, той щеше да използва всички възможни средства, за да го избегне или намали, но щеше да разбере какви са шансовете за това едва по-късно.

Естествено в този момент все още не знаеше какво се е променило, за да го арестуват толкова неочаквано, но знаеше достатъчно за системата, за да разбира, че е нещо важно и съществено. В противен случай щяха да го извикат за разпит, преди да издадат заповед за арест.

След рутинната процедура качиха все още окования с белезници Дженсън на асансьора до отдел „Убийства“, няколко етажа по-горе. Там го отведоха в една от стаите за разпит, макар че на официалния заобиколен език вече ги наричаха „стаи за разговор“.

Едва беше влязъл вътре, когато видя върху масата пред себе си кашона със синята лепенка на Синтия. А до него — съдържанието му, подредено в прави, ясно разграничени уличителни редици.

Патрик неволно спря и замръзна на място. В мозъка му избухна отчаяна омраза към Синтия.

Секунди след това униформеният полицай го побутна напред, сложи го да седне на стола, заключи белезниците му и го остави сам.

Половин час по-късно Малкълм Ейнсли, Ръби Боуи, Кързън Ноулс и Стивън Круз се бяха събрали в стаята за разговор. Междувременно детективите съзнателно бяха оставили писателя сам.

— Съвсем сигурен съм, ме познавам всичко това — каза Ейнсли, като посочи на Дженсън подредените предмети. Всички седяха, освен сержанта, който обикаляше около масата. — Особено оръжието, с което сте убили и бившата си съпруга Наоми и нейния приятел Холмз. Случайно по целия пистолет има ваши отпечатъци. С него са изстреляни куршумите, убили и двамата. Всичко това е доказано от специалисти, които ще дадат показания в съда. А, да, има и един запис с вашия глас, който не може да бъде объркан. На записа разказвате точно как сте убили и двамата. Искате ли да го чуете?

— Не отговаряй на този въпрос — посъветва го Стивън Круз. — Ако сержантът иска да пусне някакъв запис, нека сам да реши това.

Дребен мъж в края на трийсетте, с остър, твърд глас, Круз бе пристигнал скоро след като докараха Дженсън. Докато чакаше, той приятелски беше разговарял с Ноулс и Нюболд, после го отведоха при арестанта.

Очевидно измъчен, Дженсън погледна към Круз.

— Трябва да разговарям с теб насаме. Може ли?

— Естествено — кимна Круз. — Това е твое право по всяко време. Това ще означава да те прехвърлят в…

— Излишно е — прекъсна го Ноулс. — Ние ще излезем и ще ви оставим сами. Какво ще кажеш, сержант?

— Разбира се — отвърна Ейнсли. — Той събра всички веществени доказателства и последва навън Ноулс и Ръби Боуи.

Дженсън неспокойно се размърда на стола си. Вече му бяха свалили белезниците.

— Откъде да знаем, че не ни подслушват? — попита той.

— Поради две причини — отвърна Круз. — Първо, съществува нещо, наречено право на тайна между адвокат и клиент. Второ, ако ни подслушват и ги хванат, ще последва дисциплинарно наказание. — Той замълча, като проучваше своя партньор по скуош и нов клиент. — Искаше да разговаряме, така че казвай.

Дженсън дълбоко си пое дъх и издиша, като се надяваше, че така ще проясни хаотичните си мисли. Беше уморен да крие истината и поне сега искаше да я каже. Освен това, както и полицията да се бе сдобила с проклетия кашон, реши той, вината беше на Синтия. Преди много време тя го бе подвела, че ще унищожи доказателствата. Въпреки всичко, което беше направил и рискувал, за да я предпази и да й помогне, Синтия ги бе запазила. От своя страна писателят знаеше, че ще удържи собственото си обещание.

Той вдигна поглед към Круз и започна:

— Чу какво казаха току-що. Е, Стив, отпечатъците по пистолета наистина са мои. Предполагам, че куршумите също съвпадат, а на записа, който не чу, наистина е моят глас. Какво е мнението ти?

— Основното ми впечатление — отвърна Круз — е, че си затънал до шия в лайна.

— Всъщност по-дълбоко, отколкото си мислиш — каза Дженсън.

Втора глава

— Ще ти кажа всичко — съобщи Дженсън, все още седнал в стаята за разпити в отдел „Убийства“ заедно със Стивън Круз.

Докато писателят излагаше историята, Круз слушаше и се опитваше да скрие удивлението, недоверието и накрая примирението си, но безуспешно. Когато Дженсън свърши, след продължително мълчание адвокатът рече:

— Патрик, сигурен ли си, че не си измислил всичко това, че не е нов роман, който се готвиш да напишеш? Нали не си организирал цялата история, за да разбереш какво мисля?

— Някога може би щях да го направя — мрачно отвърна Дженсън. — За съжаление всяка моя дума е истина.

Дженсън изпитваше донякъде облекчение, че поне в известен смисъл всички карти са свалени. С всяка изречена дума бремето се облекчаваше. Здравият разум обаче го предупреждаваше, че чувството му е илюзорно. Следващите думи на Круз го потвърдиха.

— Според мен на първо място се нуждаеш не толкова от адвокат, колкото може би от свещеник, за да ти прочете молитва.

— И дотам може да се стигне — рече Дженсън. — В момента имам адвокат и искам от теб да теглиш чертата. Какво е положението ми? Какво трябва да се опитам да постигна? Какви са шансовете ми?

— Добре! — Круз се изправи и започна да се разхожда напред-назад из малката стая. — Според онова, което ми каза, ти си сериозно замесен в убийството на петима души. На бившата ти съпруга и приятеля й и на онзи човек в инвалидната количка, Райс. После на Густав и Елиънър Ърнст, които бяха важни хора и недей да си мислиш, че това няма значение. Освен това случаят „Ърнст“ очевидно е предумишлено убийство. За него със сигурност, а може би и за първите двама души ще бъдеш осъден на смърт. Как ти се струва?

Дженсън понечи да отговори, но Круз му махна да замълчи.

— Ако беше убил само бившата си жена и приятеля й, можех да пледирам за престъпление от страст. В случаите, в които оръжието на престъплението е огнестрелно, максималната присъда е трийсет години. Тъй като досието ти е чисто, щях да искам по-малко, навярно петнайсет, даже десет. Но с другото убийство… — Адвокатът поклати глава. — Това променя всичко.

Той погледна през прозореца.

— Трябва да свикнеш с едно нещо, Патрик. Дори да не те осъдят на смърт, няма начин да избегнеш затвора, навярно за много време. Струва ми се, че е малко вероятно двамата с теб някога отново да играем скуош.

Дженсън направи гримаса.

— След като вече знаеш що за човек съм, съмнявам се, че изобщо би искал.

Круз само махна с ръка.

— Оставям подобни преценки на съдиите и заседателите. Но докато съм твой адвокат… а, между другото, скоро двамата с теб трябва да си поговорим за хонорара, и те предупреждавам, че не взимам евтино… Така или иначе, като адвокат, независимо дали харесвам клиентите си — имало е и такива, които не съм харесвал, — аз им давам всичко, на което съм способен, а истината е, че съм добър!

— Приемам всичко това — отвърна Дженсън. — Но имам още един въпрос.

Круз седна на стола си.

— Питай.

— Какво е положението на Синтия? Първо, защото не е съобщила онова, което е знаела за убийството на Наоми и Холмз, и после за укриване на веществени доказателства — пистолета, дрехите, записа и всичко останало?

— Почти сигурно ще бъде обвинена за възпрепятстване на правосъдието, а това е сериозно престъпление, особено в случай на убийство е изключително тежко. Освен това ще я обвинят в съучастие и за всичко това навярно ще влезе в затвора за пет години, дори десет. От друга страна, ако има първокласен адвокат, може да се измъкне с две години или дори, макар да не е много вероятно, с условна присъда. Във всеки случай с политическата й кариера е свършено.

— Значи казваш, че тя може да се измъкне по-леко от мен?

— Разбира се. Ти призна, че си извършил убийството. Тя не е знаела предварително и каквото и да е направила, е било след него.

— Но в случая с убийството на семейство Ърнст — родителите на Синтия — тя знаеше предварително. Сама замисли всичко.

— Така казваш ти. И съм склонен да ти вярвам. Но според мен Синтия Ърнст ще отрича всичко и как ще докажеш, че си прав? Кажи ми: тя срещала ли се е с онзи Върджило, който според думите ти е извършил убийството?

— Не.

— Излагала ли е нещо писмено до теб, когато и да било?

— Не. — Той замълча. — Но, чакай… всъщност има нещо. Не е много, но… — Дженсън му разказа за брошурата с плана на улиците в „Бей пойнт“, върху който Синтия беше обозначила къщата на родителите си с кръстче и после в присъствието на Дженсън бе написала работното време на прислужницата и отсъствието на иконома Паласио и жена му всеки четвъртък вечер.

— Колко са думите?

— Навярно дванайсетина, някои са съкратени. Но почеркът е на Синтия.

— Както сам каза, не е много. Нещо друго? — Докато разговаряха, Круз си водеше бележки.

— Ами бяхме заедно на Каймановите острови — за три дни на Гранд Кайман. Тогава Синтия за първи път ми каза, че иска да убие родителите си.

— Без свидетели, предполагам?

— Ясно, не мога да го докажа. Но, чакай. — Дженсън разказа как са пътували поотделно и са резервирали стаи в различни хотели. — Аз летях със самолет на „Кайман еъруейс“, запазих си билета и все още е у мен. Тя взе самолет на „Америкън еърлайнс“ под името Хилда Шоу, видях билета й.

— Знаеш ли номера на полета?

— Беше сутрешен полет — единственият. Шоу трябва да е в списъка на пътниците.

— Това пак не доказва нищо.

— Доказва връзка, защото по-късно Синтия трябва да е изтеглила онези четиристотин хиляди долара от сметката си в банка на Кайманите.

Круз разпери ръце.

— Известно ли ти е, че е абсолютно невъзможно да накараш банка на Кайманите да даде информация за сметката на свой клиент?

— Разбира се. Но ако предположим, че сметката на Синтия е регистрирана във вътрешната данъчна служба?

— А защо трябва да е регистрирана?

— Защото е точно така. — Писателят разказа как докато са били на Кайманите, той тайно преровил куфарчето на Синтия и след като разкрил съществуването на сметката, преписал основните данни. — Имам името на банката, номера на сметката, тогавашния баланс и името на човека, който е вложил парите като подарък — някой си „чичо Зак“. По-късно проверих: Густав Ърнст има брат Закари, който живее на Кайманите.

— Сега разбирам как си написал книгите си рече Круз. — А откъде е получила информацията данъчната служба?

— Синтия им е казала. Изглежда не е искала да нарушава американските закони и затова си е взела данъчен консултант — всъщност имам името и адреса му в Лаудърдейл, — който й е казал, че всичко ще е наред, стига да декларира лихвата и да си плати данъците по нея, както е и направила. В куфарчето й имаше писмо от данъчната служба.

— Подробностите, за което несъмнено си записал.

— Да.

— Напомни ми — рече Круз никога да не изпускам куфарчето си от ръце, когато си наблизо. — Лицето му потръпна в полуусмивка. — Всичко това изобщо не е толкова смешно, освен че Синтия Ърнст, която е действала толкова хитро, за да се запази чиста, все пак е оставила улики, които могат да говорят срещу нея. От друга страна, фактът, че притежава онези пари, не доказва абсолютно нищо, освен ако…

— Да?

— Освен ако тази усмивка на лицето ти, която не ми харесва много, не означава, че си премълчал нещо. Ако е така, дай да го чуем.

— Добре — каза Дженсън. — Разполагам с един запис. Намира се в банков сейф, за който само аз имам ключ. Той доказва всичко, което ти съобщих. А, да, другите документи — онези с бележката на Синтия за иконома Паласио, моите записки от Кайманите и самолетният билет също са в сейф.

— Стига си се правил на много умен. — Круз се приближи на сантиметри от лицето на арестанта и прошепна: — Това не е игра, Дженсън. Възможно е вече да си на път към електрическия стол, така че ако имаш някакъв важен запис, най-добре да ми разкажеш всичко за него. Веднага.

Дженсън покорно кимна, после обясни за записа, който тайно бе направил преди година и девет месеца по време на обеда в Бока Рътон. Тогава Синтия беше одобрила да наемат Върджило за убийството на родителите й, беше се съгласила да плати по двеста хиляди долара на колумбиеца и на Дженсън, беше му обяснила собствените си планове да имитира другите серийни убийства. Пак тогава писателят й каза, че Върджило е убил младежа на инвалидната количка, информация, която тя беше запазила за себе си.

— Господи Боже! — Круз замълча и се замисли. — Това може да промени всичко… Е, не всичко. Но много.

— Клиентът ми е готов да сътрудничи при определени условия — съобщи на Ноулс Стивън Круз, когато разговорът в стаята за разпити се възобнови.

— По какъв начин да ни сътрудничи? — попита Кързън Ноулс. — Защото разполагаме с всички необходими доказателства, за да осъдим господин Дженсън за убийството на Наоми Дженсън и Килбърн Холмз. Освен това, както изглежда, ще получи смъртна присъда.

Дженсън пребледня. Той неволно се пресегна и докосна Круз по ръката.

— Давай, кажи им.

Адвокатът се обърна към него и яростно го изгледа.

— Какво искате да ми кажете? — с лека усмивка попита Ноулс.

Круз възвърна хладнокръвието си.

— Като съдя по всичко това тук, изглежда нямате чак толкова доказателства срещу съветник Ърнст.

— Не разбирам защо ви интересува, Стив, но щом питате, ще ви отговоря, че разполагаме с достатъчно. По онова време тя работеше в полицията и носи наказателна отговорност за съучастничество, подстрекаване и укриване на престъпление. Навярно ще искаме присъда от двайсет години затвор.

— И навярно ще намерите съдия, който ще й даде пет, а може би и две. Възможно е даже да се измъкне.

— Това не е възможно, но продължавам да не разбирам…

— След малко ще разберете — увери го Круз. — Изслушайте ме, моля. Ако се договорим с вас, той може да ви донесе много по-голяма награда: Синтия Ърнст върху поднос като действителният убиец на родителите си Густав и Елиънър Ърнст. — В стаята настъпи мълчание. Чуваше се дори дишането. Всички погледи бяха насочени към Круз. — От вас с Ейнсли зависи какво наказание ще поискате в този случай, Кързън, но очевидно ще можете да получите максималното.

Опитният юрист никога не проявява изненада и лицето на Ноулс остана безизразно. Все пак той видимо се поколеба, преди да попита:

— И с каква магия ще го постигне клиентът ви?

— Той разполага с два документа, които уличават госпожа Ърнст, а също — което е по-важно — с касетофонен запис. Нередактиран. Всичко е на сигурно място, където не може да го достигне и заповед за обиск. Записът съдържа абсолютно всички доказателства, които ви трябват, за да я осъдите, лично от устата на Синтия Ърнст.

Круз продължи да разказва и като се консултираше с бележките си, в най-общи линии очерта характера на записа, макар че пропусна да спомене директно за Патрик Дженсън или за убийството на инвалида. Вместо това адвокатът каза:

— В записа също се споменава, и предполагам, че ще го сметнете за извънредна награда, името на друг човек, виновен за извършването на друго, съвсем различно и засега неразкрито убийство.

— Клиентът ви замесен ли е в тези други две престъпления?

Круз се усмихна.

— Това е информация, която в интерес на клиента си засега не трябва да ви разкривам.

— Вие лично слушали ли сте този предполагаем запис? Виждали ли сте документите, каквито и да са те?

— Не, не съм. — Круз очакваше този въпрос. — Но съм сигурен във верността на онова, което ми беше разказано, и ви напомням, че клиентът ми отлично си служи с думите и езика. Нещо повече, ако с вас стигнем до споразумение и доказателствата се окажат по-незначителни, отколкото ви обещаваме, всичките ни уговорки ще се смятат за недействителни.

— И няма да имат никаква стойност — рече Ноулс.

Круз сви рамене.

— Предполагам.

— Но ако всичко стане както вие казвате, какво искате в замяна?

— За клиента ми ли? Всичко това да се вземе предвид, и да повдигнете обвинение в непредумишлено убийство.

Ноулс се разсмя.

— Стив, наистина трябва да ви го призная! Притежавате невероятен кураж. Направо не мога да си представя как можете да искате при тези обстоятелства просто да го потупат по рамото, при това го правите така невъзмутимо.

Круз сви рамене.

— На мен ми се струва логично. Но ако идеята не ви харесва, какво е вашето предложение?

— Нямам такова, защото ние с вас вече стигнахме дотам, докъдето можехме — отвърна Ноулс. — Оттук нататък всички решения ще зависят от Адел Монтесино и тя може би ще иска да се срещне с двама ни навярно още днес. — Прокурорът се обърна към Ейнсли. — Малкълм, да прекъснем разтвора. Трябва да телефонирам.

Ноулс тръгна за щатската прокуратура, а Стивън Круз се върна в офиса си в центъра на града, след като потвърди, че ще бъде на разположение.

Междувременно Нюболд, който разбираше, че ролята на полицейското управление става по-сложна, се посъветва с прекия си шеф майор Маноло Йейнс, началник на звено „Престъпления срещу личността“. На свой ред Йейнс разговаря с майор Марк Фигерас и като шеф на секцията „Криминално разследване“, той незабавно свика съвещание в кабинета си.

Когато Нюболд пристигна там заедно е Ейнсли и Ръби Боуи, те завариха Фигерас и Йейнс в напрегнато очакване. Седнаха край правоъгълната заседателна маса начело е Фигерас.

— Да повторим всичко, което ни е известно — каза Фигерас. — Всичко.

Обикновено, докато за цялостната дейност на отдел „Убийства“ се докладваше на началниците, с конкретните подробности за отделните случаи не бе така: на основата на принципа, че е полезно по-малко хора да знаят тайните на разследването. Но сега, по настояване на Нюболд, Ейнсли разказа за някогашните си съмнения, свързани със случая „Ърнст“, последвани от признанието на Елрой Дойл за четиринайсет убийства и за категоричното му отричане да е убил семейството на съветника.

— Разбира се, ние знаехме, че Дойл е роден лъжец, но с одобрението на лейтенанта аз се поразрових в нещата. — Ейнсли описа проверката си на докладите, въпросителните около убийството на семейство Ърнст и разследването на Боуи в Метро-Дейд и Тампа.

Той даде знак на Ръби, която продължи. Фигерас и Йейнс внимателно слушаха.

— Въпросът беше дали Дойл ми е казал истината за всичко останало, освен случая „Ърнст“? — обобщи накрая Ейнсли. — Оказа се, че е така и тогава повярвахме, че той не е убил съветника и жена му.

— Това не е доказателство, разбира се — замислено отбеляза Фигерас, — но е основателно предположение, сержант, и аз го подкрепям.

Беше очевидно, че двамата старши офицери гледат на Ейнсли като на основна фигура в обсъждането, явно отнасяйки се към него с уважение и на моменти с определена почит, което изглеждаше странно.

После Ейнсли и Боуи разказаха за проверката на кашоните от дома на Ърнст, за детството на Синтия и накрая — за веществените доказателства, уличаващи Патрик Дженсън в убийство: доказателства, които Синтия беше скрила. Всички тези подробности бяха толкова нови, че до този момент не бяха напускали границите на отдел „Убийства“.

После идваше арестуването на Дженсън същия ден и неговите обвинения срещу Синтия Ърнст, наред с твърдението му, че притежава документи и касетофонен запис.

Въпреки богатия си професионален опит Фигерас и Йейнс очевидно се стреснаха.

— Имаме ли някакви доказателства — попита Йейнс, — свързващи Синтия Ърнст с убийството на родителите и?

— За момента, не, сър — отвърна Ейнсли. — Тъкмо затова документите и записът на Дженсън са изключително важни, ако наистина са толкова убедителни, колкото твърди адвокатът му. Щатският прокурор би трябвало утре да разполага с всичко.

— Незабавно трябва да докладвам за това на началника — каза Фигерас. — И ако наистина се стигне до арест — на общински съветник, — той трябва да бъде извършен много, много внимателно. Въпросът е от извънредно значение. — Той свали очилата си, разтърка очи и измърмори: — Баща ми искаше да стана лекар.

— Да не си губим времето е игрички. — Щатската прокурорка на Флорида Адел Монтесино впери строгия си поглед в Стивън Круз. — Кързън ми съобщи за вашите фантазии клиентът ви да пледира за непредумишлено убийство, така че вече пуснахте малката си шегичка. А сега да погледнем действителността. Ето предложението ми: ако приемем, че документите и записът, предложени от вашия клиент, са наистина убедителни, и ако той се съгласи да даде свидетелски показания, с които да ги потвърди, няма да искаме за него смъртно наказание.

— Хей! — възкликна Круз, но лицето му остана безизразно.

Беше късен следобед. Внушителният кабинет е облицовани с махагон стени и с библиотека, пълна е тежки юридически книги гледаше към двор с фонтан. По-нататък се виждаха корпоративни небостъргачи, а в далечината синееше морето. Ако се използваше за маса, бюрото на Монтесино можеше да побере дванайсет души. Зад него, на огромен тапициран стол, който можеше да се накланя и върти във всички посоки, седеше щатската прокурорка: ниска, набита и за пореден път потвърждаваща професионалната си репутация на питбул.

Стивън Круз седеше срещу Монтесино, Кързън Ноулс бе от дясната му страна.

— Хей! — повтори адвокатът. — Това не е никаква сделка, в никакъв случай, при положение, че клиентът ми е задържан за престъпление от страст… нали си спомняте страстта, Адел — любов и огън. — Неочаквана усмивка придружи думите му.

— Благодаря, че ми напомнихте, Стив. — Монтесино, която малцина се престрашаваха да наричат с малкото й име, беше известна с чувството си за хумор. — Но искам да напомня нещо и на вас: доброволно загатнатата от вас и клиента ви възможност той да е замесен в още едно престъпление — в случая „Ърнст“, който е очевидно убийство. В такъв случай моето предложение да не искам смъртно наказание даже е великодушно.

— Тълкуването на „великодушието“ зависи от алтернативата — възрази Круз.

— Тя отлично ви е известна. Доживотен затвор.

— Предполагам, че предвиждате и допълнителна клауза: след десет години на губернатора да може да се препоръча помилване.

— В никакъв случай! — отвърна Монтесино. — С всичко това завинаги се свърши, когато премахнахме комисията за условно освобождаване.

От 1995 г. доживотната присъда във Флорида означаваше точно това — за цял живот. Наистина, след като излежеше десет години, затворникът можеше да подаде молба за помилване до губернатора, но в повечето случаи, особено, ако присъдата беше за предумишлено убийство — нямаше почти никаква надежда.

Дори да беше разтревожен, адвокатът не го прояви.

— А не забравяте ли нещо? Че като се има предвид тази ужасна алтернатива, клиентът ми може да реши да не ви даде записа и документите, за които говорихме, и да поеме риска от съдебния процес.

Монтесино посочи към Ноулс.

— Вече обсъждахме тази възможност — рече прокурорът, — и според нас клиентът ви цели лично отмъщение срещу госпожа Ърнст, чието име също се спомена. И за да постигне отмъщението си, той така или иначе ще ни даде записа и всичко останало.

— Ето какво ще направим — прибави Адел Монтесино. — Когато получим всички доказателства и разберем какво е направил клиентът ви, ние отново ще прегледаме възможността да пледирате за по-леко престъпление. Но не даваме никакви други гаранции. Така че: край на споровете и обсъжданията. Довиждане, господин адвокат.

Ноулс придружи Круз до външната врата.

— Ако искате да се договорим, върнете се скоро и като казвам скоро, имам предвид още днес.

— О, Господи! Боже мили! Да прекарам дните си в затвора! Невъзможно е, направо е немислимо! — Гласът на Дженсън премина в истеричен фалцет.

— Може и да е немислимо — отвърна Стивън Круз. Но в твоя случай не е невъзможно. Това е най-добрата сделка, която мога да ти осигуря, и освен ако не предпочиташ електрическия стол, който от гледна точка на признанията ти е напълно вероятен, съветвам те да я приемеш. — Адвокатът отдавна беше разбрал, че при излагането на реалните факти пред клиента идваше момент, в който действаха единствено простите, откровени думи.

Седяха в една от стаите за разговор в затвора на окръг Дейд. Бяха довели Дженсън под охрана от килията, в която го бяха преместили от недалечното полицейско управление. Навън се бе спуснал мрак.

За късния разговор Круз трябваше да получи специално разрешение, но телефонното обаждане от щатската прокуратура премахна всички пречки.

— Има още една възможност, и като твой защитник ще ти и кажа. Можеш да не им дадеш записа и да бъдеш съден само за убийството на Наоми и приятеля й. В такъв случай обаче над теб винаги ще виси опасността по-късно да се открие доказателство за съучастието ви със Синтия в убийството на семейство Ърнст.

— Ще се открие — мрачно отвърна Дженсън. — След като вече им казах, ченгетата, особено Ейнсли, няма да престанат да ровят, докато не успеят да го докажат. Ейнсли е разговарял с Дойл точно преди екзекуцията и после искаше да съобщи на Синтия нещо, което Дойл е казал за родителите й, но тя го прекъсна. Зная, че беше адски уплашена и се чудеше какво е открил Ейнсли.

— Знаеш ли, че някога сержантът е бил свещеник?

— Да. Може би това му дава някаква особена проницателност. — Дженсън поклати глава. — Ще им дам записа и документите. Сега вече искам всичко да се разкрие — достатъчно съм мамил и лъгал, — а пък искам и Синтия да си получи заслуженото.

— В такъв случай се връщаме на пледирането за по-леко престъпление, както ни предложиха — каза Круз. — Обещах да им дам отговор още тази вечер.

Това отне още половин час, но накрая Дженсън през сълзи призна:

— Не искам да умра на електрическия стол и ако това е единственият начин, предполагам, че ще го приема. — Той изпусна продължителна, дълбока въздишка. — Преди няколко години, когато се носех по върховете и получавах всичко, което си поисках, изобщо не съм си представял, че някой ден ще изпадна в такова положение.

— За съжаление — отвърна Круз — познавам и други, които казват абсолютно същото.

На излизане адвокатът се обърна и каза:

— Утре рано сутринта ще се погрижа да взема записа и документите.

На следващата сутрин Малкълм Ейнсли бе първият клиент, който влезе в клона на „Фърст Юниън“. Току-що бяха отворили банката и той отиде направо в кабинета на управителя. Секретарката понечи да го спре, но той показа служебната си карта.

Четирийсетгодишен, добре облечен, управителят погледна картата на Ейнсли и се усмихна.

— Е, сигурно на идване съм карал малко по-бързо от позволеното.

— Ще забравим за това — отвърна детективът, — ако ни помогнете в един дребен проблем.

Той обясни, че клиент на банката, в момента затворник, чака в необозначен полицейски автомобил навън. Щели да го придружат до банковия му сейф и полицията щяла да вземе съдържанието му.

— Вашият клиент прави това съвсем доброволно. Ако искате, можете да го попитате, така че не е необходима съдебна заповед. Бихме искали всичко да стане бързо и тихо.

— Аз също — каза управителят. — Мога ли да…

— Да, сър. — Ейнсли му подаде лист хартия, върху който Дженсън беше написал името си и номера на сейфа.

Щом видя името, управителят вдигна вежди.

— Това е като в книгите на самия господин Дженсън.

— Предполагам, че сте прав — отвърна Ейнсли. — С единствената разлика, че е истина.

По-рано сутринта същия ден, петък, Ейнсли бе отишъл в управлението, където съхраняваха личните вещи на Дженсън, взети веднага след арестуването му. Сред тях имаше връзка ключове, един от които сержантът извади — очевидно ключ за банков сейф.

Процедурата в трезора на банката беше кратка. Дженсън, чиито ръце бяха свободни, макар лявата му ръка да бе заключена с белезници за дясната на Ръби Боуи, подписа необходимите формуляри и отключи сейфа.

След като извадиха оттам кутията, напред пристъпи специалистка от екипа за идентификация. Тя си сложи гумени ръкавици, отвори капака и извади четири неща — стара, сгъната брошура, малка страница от бележник, самолетен билет и малка аудиокасета. Жената постави всичко в пластмасова кутия и я запечата. После щеше да отнесе вещите в лабораторията, където щяха да бъдат проверени за отпечатъци от пръсти. После щяха да направят на всяка една от тях по две копия, включително и на записа, който се смяташе за най-важен. Ейнсли щеше да отнесе оригиналните предмети и по един екземпляр от копията в щатската прокуратура. Вторият екземпляр оставаше за отдел „Убийства“.

— Това е всичко. Да вървим — каза сержантът.

Управителят, който стоеше отзад, попита:

— Господин Дженсън, забелязах, че кутията е празна. Ще ви трябва ли повече?

— Малко вероятно е — отвърна Дженсън.

— В такъв случай мога ли да получа ключа?

— Съжалявам, сър — поклати глава Ейнсли. Той е веществено доказателство и трябва да остане в нас.

— Но кой ще плаща таксата за сейфа? — попита управителят, докато посетителите излизаха.

По-късно Ейнсли занесе оригиналните документи и записа, както и копията им, на Кързън Ноулс в кабинета на главния прокурор. Върна се в отдел „Убийства“ и в кабинета на Лио Нюболд заедно с лейтенанта и Боуи прослуша копие на записа.

Качеството на звука беше отлично и всяка дума на Дженсън и Синтия се чуваше ясно. В един момент Боуи възбудено въздъхна:

— Точно както обеща Дженсън. Всичко е тук!

— Вижда се, че той направлява разговора — отбеляза Нюболд. — Предпазлив е, но се е постарал всичко важно да бъде записано.

— Синтия сама е попаднала в собствения си капан — рече Боуи.

Малкълм Ейнсли, чиито мисли бяха в пълен смут, не каза нищо.

Късно следобед се обадиха от щатската прокуратура и извикаха Ейнсли. Въведоха го в кабинета на Адел Монтесино. Там бе и Кързън Ноулс.

— Прослушахме записа — каза Монтесино. — Предполагам, вие също.

— Да, госпожо.

Тя кимна.

— Реших, че трябва лично да ви го кажа, сержант Ейнсли продължи прокурорката. — За следващия вторник е насрочено заседание на предварителния състав на съдебните заседатели, които ще решат дали е необходим съдебен процес. Ние ще искаме срещу съветник Синтия Ърнст да бъдат повдигнати три обвинения, най-важното от които е в предумишлено убийство. Ще ни трябвате като свидетел.

— За подготовка имаме почивните дни и понеделника, Малкълм, и ще ни е нужно цялото време: за свидетелите и веществените доказателства, включително и клетвени показания от вас за признанията на Дженсън — прибави Ноулс.

Ако нямате нищо против, още сега ще отидем в моя кабинет и ще започнем работа.

— Разбира се — автоматично измърмори Ейнсли.

— Нека ви кажа нещо, сержант — рече Монтесино. — Научих, че докато всички други са смятали случая „Ърнст“ за поредното серийно убийство, вие сте бил единственият, който не е повярвал и сте се заел — с търпение и огромно усърдие — да докажете обратното. Което в крайна сметка и постигнахте. Искам да ви благодаря и да ви поздравя за това и скоро ще споделя мислите си с други хора. — Тя се усмихна. — Починете си хубаво през нощта. Предстоят ни четири тежки дни.

Два часа по-късно, докато шофиране към дома си, Ейнсли си мислеше, че би трябвало да триумфира. Но той не изпитваше нищо друго, освен непреодолима тъга.

Трета глава

— Положихме страхотни усилия, за да подготвим всичко — каза Кързън Ноулс. — Всички ни оказаха съдействие, и според нас доказателствата ни са стабилни, но, за Бога, тази нажежена обстановка изобщо не ни е от полза! — Беше вторник и наближаваше девет сутринта. Ноулс и Ейнсли седяха в малък кабинет, запазен за прокурорите, на петия етаж в съда на окръг Дейд в Маями. В съседство бе залата за съдебните заседатели, в която днес щеше да кипи оживена дейност.

И двамата бяха само по ризи, без сака, защото през нощта климатичната инсталация на сградата се беше повредила. В момента техниците работеха, но засега без резултат.

— Монтесино ще ви извика да свидетелствате първи — продължи Ноулс. — Междувременно се опитайте да не се стопите от жега.

Гласовете навън, в коридора, показаха, че съдебните заседатели вече пристигат. Бяха осемнайсет, с равен брой мъже и жени — латиноамериканци, чернокожи и бели.

Основната цел на предварителния състав на съдебните заседатели е проста: да решат дали има достатъчно доказателства за повдигането на обвинения срещу дадена личност. В някои случаи има и втора задача — да проверят дали местните органи на управление са корумпирани или действат неправомерно, — но постановяването на наказателна отговорност е по-важно.

За разлика от редовния съдебен процес, сесията на предварителния състав на съдебните заседатели е изненадващо неофициална. В окръг Дейд съществуваше институцията на пътуващия съдия, но рядко се използваше. Задълженията му бяха да определя списъка на съдебните заседатели и да ги заклева, обикновено за шестмесечен срок, като назначи председател, заместник-председател и секретар. Ако се налага, съдията пояснява законите и накрая на всяка сесия приема решенията на заседателите.

Съдебните заседатели седяха край четири дълги маси. На края на всяка от тях имаше друга маса, на която с лице към колегите си седяха председателят, заместник-председателят и секретарят. На срещуположния край беше обвинителят, обикновено заместник-щатски прокурор, който описваше наличните доказателства и разпитваше свидетелите. Днес това щеше да прави самата щатска прокурорка.

По време на разпита на свидетелите присъстваше и съдебен стенограф.

Съдебните заседатели можеха и прекъсваха заседанията с въпроси. Всичко, проявило се в хода на работата обаче, представляваше тайна — всички, които участваха в сесиите, полагаха клетва в този смисъл — и разкриването на каквато и да било информация без официално разрешение подлежеше на наказателна отговорност.

Застанала до дългите маси, Адел Монтесино започна небрежно:

— Извинявам се за невероятната жега. Обещаха ни скоро да поправят климатичната инсталация. Междувременно всеки, който иска да хвърли по някоя дреха, може да го направи. Разбира се, това е най-лесно за мъжете, макар да не е толкова интересно.

Разнесе се смях и неколцина мъже съблякоха саката си.

— Днес съм тук, за да поискам повдигането на три обвинения срещу един и същи човек — продължи Монтесино. — Първото е за предумишлено убийство, и обвиняема е Синтия Милдред Ърнст.

До този момент съдебните заседатели изглеждаха спокойни. Изведнъж безразличието им се изпари. Някои направо зяпнаха.

— Съвпадение ли е името? — попита председателят.

— Не е съвпадение, господин председател — отвърна Монтесино. — Да, дами и господа, наистина говоря за общинската съветничка от Маями Синтия Ърнст. Обвинена е в предумишленото убийство на родителите си Густав и Елиънър Ърнст.

Сега вече зяпнаха всички.

— Не вярвам! — заяви възрастна чернокожа жена.

— Отначало и аз не повярвах — призна Монтесино, — но сега съм убедена и предполагам, че след като чуете свидетелите и изслушате един невероятен запис, вие също ще се убедите — или поне достатъчно, за да постановите провеждането на редовен съдебен процес.

Тя прелисти документите пред себе си.

— Второто искане е за обвинение също срещу Синтия Ърнст в съучастничество, подстрекателство и укриване на престъпление в качеството й на офицер от полицията. Ще ви представя доказателства в подкрепа на обвинението си. Третото е във възпрепятстване на правосъдието чрез притежаване на информация за престъпление, и по-точно за извършителя на убийство и в укриването й.

Съдебните заседатели се оглеждаха, сякаш не разбираха къде се намират.

Адел Монтесино търпеливо изчака, после повика първия свидетел за обвинението в предумишлено убийство. Ейнсли, който бе въведен от съдебен пристав, се приближи до масата на прокурора. Детективът си беше облякъл сакото.

— Господин председател, дами и господа съдебни заседатели — започна щатската прокурорка, — това е сержант Малкълм Ейнсли от полицейското управление в Маями, детектив от отдел „Убийства“. Вярно ли е това, сър?

— Да, госпожо.

— Един личен въпрос, сержант Ейнсли. След като вие не сте обвинен в каквото и да било, защо се потите?

Залата избухна в смях.

— Желаете ли приставът да вземе сакото ви?

— Моля ви. — Ейнсли си помисли, че Монтесино съзнателно поддържа настроението на заседателите и по-късно те най-вероятно ще удовлетворят желанието й. Искаше му се да е весел и самият той.

— Сержант Ейнсли — продължи Монтесино, — моля, разкажете ни всичко във връзка с разследването на смъртта на Густав и Елиънър Ърнст.

Уморен и напрегнат, Ейнсли дишаше дълбоко и призоваваше на помощ всичките си сили за това изпитание.

След като предишната седмица окончателно се убеди, че Синтия Ърнст е укрила вината на Патрик Дженсън, и после, че е организирала убийството на собствените си родители, Малкълм Ейнсли за първи път от години насам искаше да избяга.

През последните няколко дни — пренаситени с работа — мислите му бяха в хаос. Вечерта на предишния петък, когато по същество двете разследвания се обединиха, той бе обзет от смазваща мъка. И по този случай, както и по толкова много други, в центъра на мислите му беше Синтия.

Синтия, чиято страст някога бе посрещал с радост и която беше споделял, на чиято компетентност толкова често се бе възхищавал, в чиято честност някога беше вярвал. После се появи онази Синтия, на която дълбоко съчувстваше, след като научи за ужасното й детство.

Какво трябваше да направи? Разбира се, нямаше избор. Въпреки цялото си състрадание към Синтия, въпреки съчувствието си към преживените от нея страдания и макар да разбираше омразата, която тя беше изпитвала към родителите си, той никога, никога не можеше да оправдае убийството им и щеше да изпълни дълга си — въпреки болката и скръбта.

Година и половина преди това; в момент на ужасно лично страдание, което му бе причинила работата в отдел „Убийства“, Карън го бе попитала вкъщи: „О, мили, още колко можеш да издържиш?“. И той беше отговорил: „Не много като тази вечер“.

Отговорът бе недвусмислен и двамата го знаеха. Сега имаше друг, различен отговор, и щеше да го съобщи на Карън до края на същия ден. Той беше: „Мила, стига ми. Това ще е за последен път“.

Но за момента Ейнсли се съсредоточи върху въпроса на Адел Монтесино…

— … Ръководех спецчаст, разследваща серийни убийства.

— Семейство Ърнст приличаха ли ви на жертви на същия сериен убиец?

— Отначало да.

— А после?

— Появиха се сериозни съмнения.

— Ще ги обясните ли по-подробно?

— Започнахме да смятаме, че убиецът на семейство Ърнст се е опитал да имитира поредно серийно убийство, макар че накрая не се е получило.

— Не е ли вярно, че отначало вие сте били единственият детектив, според когото случаят „Ърнст“ не е серийно убийство?

— Да, госпожо.

— Не исках да се измъкнете с прекалена скромност — усмихна се Монтесино. Някои от съдебните заседатели също се усмихнаха.

— Вярно ли е също, сержант Ейнсли, че според разговора ви с доказания сериен убиец Елрой Дойл, малко преди екзекуцията му, убийството на съветника и съпругата му не е серийно? И че впоследствие вие сте продължили разследването, в резултат на което сте решили, че го е замислила Синтия Ърнст и че тя е наела професионален убиец?

Ейнсли беше шокиран.

— Ами, така прескачаме ужасно много…

— Сержант! — прекъсна го Монтесино. — Моля ви, отговорете на въпроса ми с „да“ или „не“. Струва ми се, че го чухте, но ако искате, стенографката може да го прочете отново.

Той поклати глава.

— Чух го.

— Тогава отговорете.

— Да — неспокойно отвърна Ейнсли.

Знаеше, че въпросът е явно подвеждащ, че заобикаля много факти и че не е справедлив към обвиняемата. По време на редовен процес адвокатът би скочил и би отправил възражение, което би приел всеки съдия. Но по време на предварителна сесия на съдебните заседатели не можеше да има възражения, защото не участваше адвокат на защитата, нито пък имаше обвиняем. Всъщност, както бе известно на всички, засега обвиняемата, Синтия Ърнст, изобщо не знаеше какво става.

Още нещо: прокурорите представяха пред съдебните заседатели толкова доказателства, колкото искаха — обикновено минималното необходимо количество. Освен това използваха всякакви начини, както очевидно правеше Монтесино, за да ускорят нещата, когато бяха сигурни, че обвиненията така или иначе ще бъдат признати за основателни.

Ейнсли, който беше свидетелствал и пред други предварителни състави на съдебни заседатели, все по-малко харесваше тази практика и знаеше, че много от колегите му мислят по същия начин, защото смятаха, че системата е едностранчива и противоречи на безпристрастното правосъдие.

Като учен с широки интереси, Ейнсли знаеше историята на системата: предварителните състави на съдебните заседатели произхождаха от Средновековна Европа, когато около 1200-та г. обвинявали заподозрените в престъпления и после ги подлагали на съдебен процес. През следващите години двете функции били разделени и предварителният състав на съдебните заседатели станал само „следствен и обвинителен“. След повече от седем века, през 1933 г., Великобритания бе отменила предварителните състави, тъй като се смяташе, че не съответстват на съвременното право. В Съединените щати обаче те бяха запазени, макар че критиките допринасяха много, навярно през настъпващото столетие, британският пример да бъде последван.

Един от проблемите с предварителните състави на съдебните заседатели беше запазването им в тайна. Днес само няколко щата позволяваха присъствието на обвиняемите и техните адвокати. Само тринайсет щата изискваха произнасянето на предварителен състав за всички процеси, в останалите трийсет и пет това не беше задължително. Няколко щата съветваха съдебните заседатели да не приемат свидетелски показания — например Ню Йорк и Мисисипи. Други го позволяваха, включително и Флорида, при условие, че свидетелства детектив. Списъкът с нелепостите — и с неизбежните несправедливости — бе сложен и дълъг.

Някои американски юристи смятаха, че предварителните състави на съдебните заседатели все още са ужасно близо до процесите срещу салемските вещици от 1692 г. макар че обикновено прокурорите не бяха сред тях.

Въпреки съкратената процедура на Адел Монтесино разпитът на свидетелите продължи два часа. След като го задържаха почти цял час, Малкълм Ейнсли бе освободен и изведен от залата, а после получи инструкции да остане в готовност, защото отново щяха да се нуждаят от показанията му. Нямаше да му бъде позволено да чуе другите свидетели: на сесиите не присъстваше никой друг, освен съдебните заседатели и служителите в съда.

Във връзка с обвинението в предумишлено убийство бе разпитана детектив Ръби Боуи, която описа мотивите — омразата на Синтия към родителите й. Елегантно облечената в бежов костюм Боуи отговори на въпросите на прокурорката.

Боуи разказа как открила тайните дневници на Елиънър Ърнст, разкриващи жестоките детски години на Синтия, макар че Адел Монтесино я спря, преди да стигнат до момента на забременяването. Вместо това на въпроса на прокурорката, която явно се беше запознала с „превода“ на дневниците, Боуи прескочи напред и гласно прочете онази част, която започваше с думите: „Открих, че понякога Синтия ни наблюдава. Струва ми се, че в очите й долавям яростна омраза към нас двамата“, и завършваше така: „Понякога си мисля, че подготвя нещо срещу нас, някакво отмъщение, и се страхувам. Синтия е много умна, по-умна и от двама ни“.

Боуи очакваше разпитът да се върне на бременността на Синтия и раждането на детето й, но Монтесино каза:

— Благодаря ви, детектив. Това е всичко.

После, когато Ръби Боуи обсъди пропуска с Ейнсли, той кисело отвърна:

— Разкриването на факта, че е забременяла от баща си, би могло да предизвика прекалено силно съчувствие към Синтия. Ако беше прокурор, и ти самата не би го допуснала.

Преди да пусне касетофонния запис, щатската прокурорка повика като свидетел Хулио Верона, шеф на екипа за идентификация в полицейското управление. След установяването на компетентността му Монтесино продължи:

— Записът, който този предварителен състав на съдебните заседатели след малко ще чуе, е бил подложен на тестове за идентифициране на гласовете и те наистина са на Синтия Ърнст и Патрик Дженсън. Вярно ли е?

— Да, вярно е.

— Моля ви, разкажете за тестовете и за вашите заключения.

— В полицейския архив вече разполагахме със записи на съветник Ърнст от времето, когато работеше в полицията, и на господин Дженсън, който по-рано е бил разпитван във връзка с друг случай. Те бяха сравнени със записа, за който току-що споменахте. — Верона описа техническите анализи със специална акустична техника, после допълни: — Гласовете и на двата записа са идентични.

— А сега ще чуем записа, който е част от доказателствата в този случай — каза на заседателите Адел Монтесино. — Моля ви, слушайте внимателно, макар че ако пропуснете нещо и поискате да го чуете повторно, можем да го пуснем отново.

Свидетелят Хулио Верона остана, за да пусне записа с помощта на изключително качествена аудиотехника. Щом се чуха гласовете на Патрик Дженсън и Синтия Ърнст, когато отначало поръчваха храната и после тихо разговаряха за колумбиеца Върджило, всички заседатели бяха видимо съсредоточени. Когато Синтия възрази след съобщението на Дженсън, че Върджило е убиецът на младежа в инвалидната количка: „Млъквай, проклет да си! Не ми казвай нищо повече. Не искам да зная!“ Един млад латиноамериканец заяви:

— Да, ама вече го знаете. — На което млада, руса жена с кавказки черти отвърна:

— Но кучката го е запазила за себе си!

Отвсякъде се разнесоха шъткания и някакъв глас попита:

— Можем ли да чуем отново тази част?

— Естествено. — Щатската прокурорка кимна на Верона да спре записа, да го върне малко и отново да го пусне.

После, докато записаните гласове продължаваха: … Две плащания — двеста хиляди долара за колумбиеца, толкова и за Патрик… Синтия, която предлагаше с помощта на „странни особености“ да имитират серийните убийства… сред съдебните заседатели се надигна шепот, после възклицания на отвращение и гняв. Когато записът свърши, един от тях заяви:

— Категорично е виновна и не е нужно да слушам повече!

— Разбирам какво искате да кажете, сър, и уважавам чувствата ви — отвърна Адел Монтесино. — Но ние повдигаме още две обвинения и трябва да ви помоля да изтърпите още малко. Между другото, не зная дали някой е забелязал, но като че ли климатичната инсталация отново работи.

Последваха отделни ръкопляскания и въздишки, този път на облекчение.

Доста бързо бяха запълнени някои пропуски. Инспектор от вътрешната данъчна служба показа данъчните декларации на Синтия Ърнст, които потвърждаваха, че е декларирала и платила данъци върху лихва, натрупана от сметка в банка на Каймановите острови, и че тази лихва е резултат от влоговете — за които се твърдеше, че са подаръци и следователно не са облагаеми, — надхвърлящи пет милиона долара.

— Трябва да отбележа — каза накрая инспекторът, като свали бифокалните си очила, — че госпожа Ърнст изцяло е платила данъците си.

— Но съществуването на сметката — обърна се към заседателите Монтесино — подкрепя твърдението, което чухте на записа, за намерението на госпожа Ърнст да плати четиристотин хиляди долара за убийството на родителите си. Прокурорката не спомена парадоксалния факт, че тъкмо спазването на американските данъчни закони от страна на Синтия осигуряваше доказателства, които иначе щяха да останат скрити на Кайманите и следователно извън юрисдикцията на всеки американски съд.

Отново повикаха Малкълм Ейнсли. Той разказа за отварянето на банковия сейф на Дженсън, в който намерили току-що чутия от заседателите запис, както и други предмети. Един от тях бил двупосочен самолетен билет Маями-Гранд Кайман на името на Дженсън, издаден от „Кайман еъруейс“.

— Какво е значението на този полет? — попита Монтесино.

— Преди два дни в присъствието на адвоката си господин Дженсън ми каза, че двамата със Синтия Ърнст са прекарали три дни на Кайманите и тогава са замислили убийството на родителите й. Съобщи ми също, че до там са пътували поотделно. Госпожица Ърнст е взела самолет на „Америкън еърлайнс“ от Маями под името Хилда Шоу.

— Проверихте ли второто твърдение?

— Да. Отидох в представителството на „Америкън еърлайнс“ в Маями и с помощта на компютъризираната си документация те потвърдиха, че в списъка на пътниците за полет 1029 до Гранд Кайман от същия ден фигурира името Хилда Шоу.

Всичко това бяха само устни показания, Ейнсли разбираше, които щяха да бъдат отхвърлени на редовен съдебен процес, но понякога бяха полезни на такива бутафорни заседания.

Във връзка с второто обвинение — укриването на двете престъпления на Дженсън от страна на Синтия — детективът донесе кашона с веществените доказателства срещу писателя, запечатани и скрити от Синтия Ърнст. После по искане на Монтесино показа и обясни съдържанието му предмет по предмет.

След него извикаха Хулио Верона. Той свидетелства, че отпечатъците от пръсти, открити по найлоновите пликове в кашона, са на обвиняемата и че надписите върху няколкото етикета са били анализирани и идентифицирани също като нейни.

— Колкото до третото обвинение — каза на заседателите Монтесино, — няма да разпитвам свидетели, които да потвърдят, че Синтия Ърнст е знаела името на виновния за убийството на младежа в инвалидна количка и че след това не е съобщила тази информация в полицията, както я задължава законът. Причината е проста: свидетели сте самите вие, съдебните заседатели, тъй като чухте точно какво се е случило от записа, който ви пуснахме.

Заседателите отново отвърнаха с одобрително кимане.

Монтесино завърши с няколко кратки заключителни думи.

— Това заседание беше продължително и болезнено. Няма да го проточвам, ще ви напомня само едно. Сега вашата задача не е да определяте невинността или виновността на Синтия Ърнст. Това ще определят съдебните заседатели по време на процеса — ако вие решите, че представените доказателства са достатъчни, за да отнесем случая в съда. Дълбоко съм убедена, че те са много повече от достатъчни и че справедливостта ще възтържествува, ако признаете и трите обвинения за основателни. Благодаря ви.

Малко по-късно, след като щатската прокурорка и другите служители излязоха от залата, предварителният състав на съдебните заседатели остана сам.

Но не за дълго. Едва петнайсет минути след това съдията и Адел Монтесино бяха повикани обратно, след което съдията получи решенията на заседателите и ги прочете на глас. И по трите обвинения се постановяваше арестуването на Синтия Ърнст.

Четвърта глава

— Вие, момчета, ще трябва да действате бързо — предупреди Кързън Ноулс, като подаде на Малкълм Ейнсли пластмасовата папка с подписаните обвинения. — Щом тези съдебни заседатели излязат оттук, независимо дали са положили клетва да пазят всичко в тайна, някой ще се разприказва. Мълвата за съветник Ърнст ще се разпространи като пожар и със сигурност ще стигне до нея.

Бяха в коридора пред съдебната зала. Ейнсли попита:

— Можете ли да задържите всички за известно време? Нямате ли повече случаи с този състав?

— Само един. Така го бяхме и замислили, но не разчитай на повече от час. След това време ще трябва да си поемеш рисковете. В полицейското управление вече знаят за обвиненията. Монтесино се обади на началника. А, да, казаха ми да ти предам, че веднага щом пристигнеш, трябва направо да отидеш в кабинета на заместник-началника Серано. — Ноулс любопитно погледна към сержанта. — Доста необичайно е шефовете да участват директно в разследването на убийство.

— Не и когато става дума за общински съветник. Кметът и съветниците са специална порода и към тях се отнасят извънредно предпазливо.

Като щатски служител, който си имаше работа с много градове из целия щат, Кързън Ноулс не познаваше местната политика в Маями, докато детектив-сержантът беше съвсем наясно с нея.

Ейнсли знаеше, че на теория полицейското управление е независимо от градската политика, но че в действителност не е така. Общинският съвет контролираше бюджета му чрез общинския управител, който също назначаваше началника на полицията и имаше правото да го уволнява — имаше такъв прецедент. Членовете на съвета разполагаха с вътрешна информация за старшите полицейски служители, който чакаха реда си за повишение. И някои съветници имаха приятели в полицията, така че можеха да оказват скрито влияние, както понякога и ставаше.

От време на време в миналото между общинския съвет и полицейското управление бяха възниквали противоречия: съветът ревниво пазеше правомощията си и се засягаше, когато някой ги нарушаваше. Тъкмо затова пет дни по-рано лейтенант Нюболд предостави стъписващите разкрития на вниманието на шефовете си майор Фигерас и майор Йейнс. Те на свой ред предадоха информацията нагоре и така тя стигна до висшето началство, което се зае със случая.

Докато вратите на асансьора се затваряха, Ноулс извика отвън:

— Късмет!

„Късмет в какво?“ — зачуди се Ейнсли, докато асансьорът се спускаше надолу. В момента представата му за късмет предполагаше ролята му в тази драма да свърши, когато отнесе обвиненията в кабинета на заместник-началника. Но подозираше, че няма да стане така.

Лошото му настроение от предишния петък се запази през почивните дни и в понеделник, докато мрежата на възмездието се стягаше около Синтия.

В личния му живот също бяха настъпили промени. Късно през нощта в петък той беше казал на Карън за решението си да напусне отдел „Убийства“, когато свърши текущите си задължения, и навярно изобщо полицейското управление, макар че не бе сигурен в това. При тази новина, полуразплакана, Карън го прегърна и го утеши.

— Скъпи, това е огромно облекчение. Видях какво ти причиняват всички онези ужаси. Не можеш да издържаш повече и вече отдавна трябваше да си напуснал. Не се тревожи за бъдещето, ще се справим! Ти си по-важен от всичко останало — за мен, за Джейсън и… — Тя докосна корема си, вече наедрял от четиримесечната й бременност.

През онази нощ двамата с Карън разговаряха за Синтия. Той й разказа за трагедията й.

Карън го изслуша, после каза:

— Всеки би я съжалил, особено жените. Но истината е, че нищо от онова, което са й причинили родителите й и което тя е извършила, вече не може да бъде поправено. Прекалено късно е. Каквото и да стане, другите хора — особено ние с теб — не трябва да споделяме отчаянието или вината на Синтия и да съсипваме живота си. Така че, Малкълм, направи каквото трябва и напускай!

Когато изговаряха името на Синтия, Ейнсли както и преди се чудеше дали жена му знае за едновремешната му връзка.

Но сега трябваше да изпълни тази си мисия — определено последна — колкото можеше по-бързо.

Вратата на асансьора се отвори и той излезе на първия етаж на съда.

В офиса на заместник-началник Отеро Серано, шеф на всички полицейски разследвания, го посрещна секретарката.

— Добър ден, сержант Ейнсли. Очакват ви. — Тя се изправи и отвори вратата към вътрешния кабинет.

Вътре вече разговаряха Серано, Марк Фигерас, Маноло Йейнс и Лио Нюболд. При влизането на Ейнсли те млъкнаха и обърнаха глави към него.

— Обвиненията ли носите, сержант? — Висок и атлетичен, началник Серано седеше зад бюрото си. Бивш детектив, той беше постигнал забележителни успехи.

— Да, сър. — Ейнсли му подаде пластмасовата папка. Серано извади копията на обвиненията и подаде втория екземпляр на другите.

Докато всички четяха, Ръби Боуи тихо надникна в кабинета, приближи се до Ейнсли и прошепна:

— Трябва да поговорим. Открих детето й.

— На Синтия ли? — стреснато се огледа той. — Мислиш ли…

— Още не — отвърна тя.

Четенето продължаваше. Фигерас вдигна поглед от документите и въздъхна:

— За Бога! Няма как да е по-лошо.

— Случват се такива неща — примирено отвърна Серано.

Вратата се отвори и в кабинета влезе началникът на полицията, Фаръл Кетлидж. В стаята настъпи тишина и всички се изправиха.

— Продължавайте — тихо каза Кетлидж. — Той се приближи до прозореца и се обърна към Серано: — Това си е твоето шоу, Отеро.

Четенето не спираше.

— Синтия тотално ни е прецакала — отново се обади Фигерас. — Успяла е да получи повишение, след като е скрила онова убийство на съпругата на Дженсън и нейния приятел.

— Проклетите медии ще имат истински празник — предрече Маноло Йейнс.

Въпреки по-важното обвинение в преднамерено убийство, размишляваше Ейнсли, именно второто и третото обвинение — за съучастието на Синтия в качеството й на детектив от отдел „Убийства“ и за укриването на информация — ги засягаха най-силно.

— Ако се стигне до процес, той ще отнеме години — рече Лио Нюболд. — И ние през цялото време ще бъдем на мушката.

Другите мрачно кимнаха.

— Това е всичко — каза Серано. — Исках да си поговорим за събитията, защото всички ще участваме в тях. Но трябва да действаме.

— Може би няма да е толкова лошо, ако Ърнст разбере, преди да отидем при нея — предложи Маноло Йейнс. — Така ще може да направи нужното и да лапне пищова. Ще спести на всички адски много неприятности.

Ейнсли очакваше думите на Йейнс да предизвикат остър протест. Но не се обади никой. Последва мълчание, през което дори началникът не каза нищо. „Дали в думите му не се крие скрито послание?“ Докато се мъчеше да сподави подозренията си, Серано се обърна към него.

— Може и да не ви харесва, сержант Ейнсли, но вие сте избран да извършите ареста. — Той замълча за миг. — Има ли някакви проблеми?

Значи знаеше. Ейнсли предполагаше, че всички те знаеха за връзката му със Синтия. Той си спомни думите на Ръби: „Ние сме детективи, нали?“.

— Няма да ми е приятно, сър. Но ще свърша необходимото. — В известен смисъл дължеше на Синтия да издържи всичко това.

Серано одобрително кимна.

— Тъй като става въпрос за общински съветник, всичко от този момент нататък ще е под възможно най-критичния поглед на публиката. Репутацията ви е изключителна и съм сигурен, че няма да допуснете никакви грешки.

Ейнсли съзнаваше, че всички погледи са впити в него и точно както по време на разговора с Фигерас и Йейнс пет дни преди това, като че ли се отнасяха към него с повече уважение, отколкото изискваше чинът му.

Серано се консултира с някакъв документ, донесен му от секретарката само минути преди това.

— Рано тази сутрин установихме наблюдение над Ърнст. Преди половин час е пристигнала в кабинета си в общината. Сега е там. — Той вдигна поглед към Ейнсли. — Трябва да вземете с вас полицейска служителка. Това ще бъде детектив Боуи.

Ейнсли кимна. Днес заподозрените жени почти никога не се арестуваха само от мъже: прекалено лесно можеха да се оплачат от сексуален тормоз.

— Наредих да ви пратят подкрепление от униформени полицаи — продължи Серано. — Ще ви трябва и това. — Той му подаде заповед за арест, подготвена още докато очакваха обвиненията. — Действайте!

Ръби погледна към Ейнсли в претъпкания асансьор.

— По-късно, ще ми го кажеш по пътя — измърмори той. После, когато излязоха навън, допълни: — Докарай колата. Аз ще поговоря с подкреплението.

Двамата униформени полицаи — сержант Бен Брейнън, когото Ейнсли познаваше добре, и неговият партньор — стояха до синьо-бялата кола на служебния изход.

— Ние сме твоята могъща десница — каза Брейнън, след като го поздрави. — Заповедта е отгоре. Трябва да си адски важна личност.

— Даже да е така, не е за дълго — отвърна Ейнсли. — И това няма да промени заплатата ми.

— Каква е задачата?

— Отиваме до общината в „Гроув“, до кабинетите на съветниците. Двамата с Боуи извършваме един арест и вие ни подкрепяте. — Той извади заповедта и посочи написаното име.

— Леле Боже! — Брейнън не вярваше на очите си. — Това истина ли е?

Ръби Боуи докара необозначената кола пред синьо-белия автомобил.

— Напълно — потвърди Ейнсли, — така че ни последвайте. Навярно няма да ни потрябвате, но е добре да знаем, че сте с нас.

Щом потеглиха, Ейнсли погледна въпросително Ръби.

— Исках да ти кажа — започна Ръби, — че Синтия може би ни очаква. Заради онова, което открих снощи.

— Нямаме много време. Давай бързо — кимна Ейнсли.

И Ръби му разказа…

Още откакто беше научила от дневниците на Елиънър Ърнст, че Синтия е родила дете от баща си, Ръби се опитваше да разбере какво се е случило с бебето — дете, от което никой не се интересуваше.

— Било е момиче — каза Ръби. — Научих рано сутринта в центъра за осиновяване. — Но центърът не направи нищо повече и отказа достъп до старите архиви, като се позова на изискването за поверителност.

Ръби не настоява, защото информацията не е толкова съществена. За съществуването на детето вече се знае и за разследването на убийството на семейство Ърнст това е напълно достатъчно.

— Аз обаче исках да разбера — рече Ръби. — На два пъти минах през центъра — там имаше една по-възрастна социална работничка, която според мен можеше да наруши правилата и да ми помогне. Но се страхуваше. Преди два дни ми телефонира. Щяла да се пенсионира след седмица. Снощи отидох у дома й и тя ми даде един документ.

Документът, обясни Ръби, показвал, че осиновяването на детето на Синтия продължило по-малко от две години. Осиновителите били осъдени за насилие и пренебрегване на родителските задължения, и детето им било отнето. Последвала дълга поредица от семейства, при които момичето живяло, докато станало на тринайсет години. Документът свършвал дотам.

— Ужасно тъжна история, изпълнена с безразличие и жестокост — каза Ръби и прибави: — Имах намерение да проверя последното посочено семейство, после се отказах, когато видях името на детето.

— И какво е то?

— Маги Торн.

Беше му познато, помисли си Ейнсли. Просто не можеше да си спомни откъде.

— Това беше случаят на Хорхе Родригес — подсказа му Ръби, — германският турист, Нихаус, който бе застрелян. Струва ми се, че ти беше…

Сега вече всичко се върна в паметта му. Проститутката, безсмисленото убийство… международният отзвук и безпомощната двойка убийци: младият чернокож мъж Кърмит Капръм и бялата жена Маги Торн… Анализите доказаха, че са стреляли и двамата обвиняеми и че двата фатални куршума са от пистолета на Маги Торн… При разпита и двамата бяха признали.

Тогава, спомни си Ейнсли, лицето на младата жена му се беше сторило познато. Бе се опитал да се сети на кого му прилича, но не успя. Сега вече знаеше. Дори сега, след толкова време, той разбираше, че приликата на Торн със Синтия е невероятна.

— Има още нещо — каза Ръби, когато зави по улица „Бейшор“. — Жената от центъра за осиновяване, която ми даде информацията, се опита да се подсигури. Ако нарушат поради някаква причина правилото за поверителност, те трябва да съобщят на истинските родители на детето, и социалната работничка го направи. Прати официално писмо на Синтия за дъщеря й Маги Торн — Синтия вероятно изобщо не е знаела това име, — в което се казва, че полицията е искала информация и че такава й е била предоставена. Писмото беше пратено в петък на стария адрес на семейство Ърнст в „Бей пойнт“. Синтия сигурно вече го е получила.

— Случаят „Нихаус“. — Мислите на Ейнсли се лутаха. Трудно владееше гласа си. — Какво стана накрая? — Детективът си спомняше почти всичко, но искаше да е сигурен.

— Капръм и Торн получиха смъртни присъди. Сега са в отделението на смъртниците и тече процедура на обжалване.

Ейнсли забрави за всичко друго. Можеше да мисли единствено за Синтия, която получава писмото… Синтия бе умна, следеше случаите и веднага щеше да свърже името, да събере всички късчета на мозайката, включително и интереса на полицията… Официално писмо!… Сега тя знаеше, че единственото й дете, детето, което никога не бе виждала, скоро ще бъде екзекутирано… Той отчаяно мислеше: нямаха ли край ужасните удари, които животът нанасяше на Синтия?… Душата му се изпълни с дълбоко състрадание, което за миг засенчи всичко. Малкълм се наведе напред и закри лицето си с длани. Тялото му конвулсивно се разтърси. Той плачеше.

— Съжалявам — каза Ейнсли. — Има моменти, в които човек губи равновесие. — Спомни си за демонстрантите пред рейфордския затвор, които като че ли бяха забравили за жертвите на убиеца.

— Тази работа понякога… Снощи плаках… — Гласът на Ръби пресекна.

— Когато стигнем — започна Ейнсли, — искам първи да вляза при Синтия. Сам.

— Не може. Това не е според…

— Зная, зная! Не е според правилата, но Синтия никога не би подала жалба за сексуален тормоз, прекалено горда е. Виж, ти каза, че писмото е било пратено в петък на стария й адрес в „Бей пойнт“. Може още да не го е получила. Ако е така, мога да й съобщя новината по-внимателно и дори тя да…

— Малкълм, трябва да ти напомня нещо. — Сега гласът на Ръби бе тих и нежен. — Вече не си свещеник.

— Но съм човешко същество. И аз съм човекът, който ще наруши разпоредбите…

— И аз имам задължения — възрази тя. И двамата знаеха, че ако нещо се обърка, Ръби може да плати с кариерата си.

— Виж, ще те прикрия каквото и да стане, ще кажа, че съм ти заповядал. Моля те.

Намираха се на вълнолома „Динър кий“ и бяха стигнали до сградата на общината. Ръби спря колата пред главния вход. Синьо-белият автомобил паркира точно зад тях.

Тя се колебаеше.

— Не зная, Малкълм. — После попита: — Ще кажеш ли на сержант Брейнън?

— Не. Униформените полицаи така или иначе ще останат навън. Ти ще дойдеш с мен, но ще останеш в чакалнята. Дай ми петнайсет минути.

Ръби поклати глава.

— Десет. Най-много.

— Съгласен съм.

Двамата влязоха през главната врата на уникалната и стара сграда на общината.

В епоха, в която разкошът на властта бе норма и официалните сгради в натруфен стил възвестяваха самомнението на политиците, общината в Маями правеше изключение. Изградена върху скала, заобиколена от две страни от Бискайския залив, тя беше сравнително малка двуетажна сграда, боядисана в бяло, а някои декоративни релефи бяха в синьо. Хората често се изненадваха от цялостната простота, въпреки че тук бяха кабинетите на кмета, заместник-кмета, тримата съветници и градския управител. Други, обикновено по-възрастни хора, често казваха, че сградата повече прилича на база за хидроплани — което не бе за чудене, тъй като от 1934 до 1951 г. тя беше база на „Пан Америкън еъруейз“, построена, за да обслужва хидропланите „Клипър“, превозващи пътници от Маями за трийсет и две страни. После, когато хидропланите последваха пътя на динозаврите, „Пан Ам“ закри базата и през 1954 г. тя подслони общинарите на Маями.

Тук бяха творили история, помисли си Ейнсли, а защо не и сега?

В централното фоайе Ейнсли и Боуи се приближиха до възрастен служител от охраната и показаха служебните си карти. Човекът им махна да влизат. Сержантът знаеше къде се намира кабинетът на Синтия и даде знак на Ръби да тръгне по коридора, който водеше към чакалнята. Ръби неохотно го остави и демонстративно погледна часовника си.

Преди да влязат в сградата, Ейнсли бе инструктирал полицаите да останат отпред, да слушат радиотелефоните си и незабавно да отговорят, ако бъдат повикани.

Сержантът продължи по коридора и стигна до врата с табелка:

На бюро в стая без прозорци седеше млад служител. В отделен малък кабинет секретарка работеше на компютър. Тъмнозелената масивна врата между двамата беше затворена.

Ейнсли показа картата си.

— Тук съм, за да се срещна с госпожа съветничката по служебен въпрос. Не съобщавайте за мен.

— И бездруго нямаше да съобщя. — Младият мъж посочи към зелената врата. — Влизайте направо. — Сержантът отвори вратата.

И застана срещу Синтия. Тя седеше на орнаментирано бюро с безизразно изражение на лицето. Кабинетът бе просторен и красиво функционален, макар и не разкошен. Прозорецът на задната стена разкриваше изглед към пристанището. Една врата отдясно навярно водеше към килер или малка тоалетна.

Помежду им увисна тежко мълчание.

— Исках да кажа… — след няколко секунди започна той.

— Спести си го! — едва помръдна устни Синтия. Очите й бяха студени.

Тя знаеше. Ейнсли разбираше, че не са нужни обяснения. Синтия имаше много връзки: общинският съветник можеше да прави услуги и да иска в замяна. Несъмнено някой неин длъжник — от съдебните заседатели или от полицейското управление — бързо бе вдигнал телефона.

— Може да не ми повярваш, Синтия — каза Ейнсли, — но ми се иска да бях в състояние да сторя нещо, каквото и да е.

— Ами, тогава да помислим по този въпрос. — Гласът й беше леден, лишен от всякакво чувство. — Зная, че обичаш екзекуциите, така че навярно ще можеш да присъстваш на тази на дъщеря ми, за да се увериш, че всичко ще мине както трябва. А сигурно и на моята. Нима няма да ти достави удоволствие?

— Моля те, не прави това.

— Ти какво предпочиташ? Разкаяния и сълзи, някоя жалка грешница от старата ти игра ли?

Ейнсли въздъхна. Не беше сигурен на какво се е надявал, но знаеше, че то се е провалило. Знаеше също, че съвсем скоро ще влезе Ръби. Беше допуснал грешка, като я убеди да остане навън.

— Не ми е лесно да го направя — каза той и постави заповедта за арест върху бюрото. — Страхувам се, че си арестувана. Трябва да те предупредя…

Синтия сардонично се усмихна.

— Приемам, че вече си ми съобщил правата.

— Трябва ми пистолетът ти. Къде е? — Ейнсли бе стиснал с дясната ръка автоматичния си „Глок“, макар че не го извади. Синтия имаше същия. Като всеки положил клетва полицейски служител, след уволнението си тя беше получила пистолета като подарък от града.

— В бюрото. — Тя се изправи и посочи към едно от чекмеджетата.

Без да откъсва очи от нея, детективът протегна лявата си ръка, отвори чекмеджето и бръкна вътре. Пистолетът беше поставен под парче плат. Той го взе и го прибра в джоба си.

— Обърни се, моля. — Беше приготвил белезниците.

— Още не. Първо трябва да отида до тоалетната. Не можеш да свършиш някои неща със заключени зад гърба си ръце.

— Не. Остани където си.

Без да му обръща внимание, Синтия тръгна към вътрешната врата, която Ейнсли беше забелязал.

— Ако не ти харесва, давай, застреляй ме — подигравателно каза тя през рамо.

Тревожна мисъл блесна в ума на Ейнсли, но той я прогони.

Когато вратата се отвори, той видя вътре тоалетна. Очевидно нямаше изход навън. Вратата бързо се затвори. Сержантът свали ръка от пистолета и тръгна напред. Имаше намерение да я отвори — насила, ако се наложеше. Без конкретна причина Ейнсли разбра, че се движи прекалено бавно.

Преди да стигне до вратата и само секунди след като се бе затворила, тя отново рязко зейна. На прага застана Синтия с пламтящи очи и със силно напрегнато лице — маска на омраза. После изръмжа:

— Не мърдай! — В ръката си държеше малък пистолет. Макар да знаеше, че го е надхитрила, че пистолетът навярно е бил вътре, той започна:

— Син, виж… ние можем…

— Млъквай! — Лицето й се движеше. — Знаеше, че го имам. Нали?

Ейнсли бавно кимна. Той бе допускал тази възможност. Оръжието, което Синтия държеше, беше малък хромиран „Смит & Уесън“ с пет патрона: пистолетът, толкова успешно използван от нея по време на банковия обир, на който двамата с Ейнсли някога бяха попаднали.

— И си мислиш, че навярно ще го използвам, за да се застрелям! За да спестя на себе си и на всички останали неприятностите. Отговори ми!

Не бе време да крие истината.

— Да, така е — призна сержантът.

— Е, наистина ще го използвам. Но ще взема и теб със себе си, копеле мръсно! — Тя зае положение за стрелба.

Възможностите проблясваха през ума му като летни светкавици. Можеше да се опита да извади своя пистолет, но Синтия щеше да стреля в мига, в който помръднеше, а той беше видял крадеца в банката с дупка точно по средата на челото. Колкото до Ръби, бяха изминали едва пет минути. Нямаше смисъл повече да увещава Синтия. Можеше ли да направи нещо? Не, нищо. И така… „Краят рано или късно идва за всеки. Приеми го.“ Една последна мисъл: понякога се бе чудил — дали през последните си секунди щеше да се върне към вярата, та дори да е само надежда? Сега знаеше отговора. И той беше „не“.

Синтия бе готова да стреля. Той затвори очи и после чу изстрела… Странно, не почувства нищо… Ейнсли отвори очи.

Синтия лежеше на пода, стиснала в ръка малкия пистолет. От откритата рана отляво на гърдите й се стичаше кръв.

До външната врата Ръби се изправяше от полуприклекналата поза, от която беше насочила своя 9-мм автоматичен пистолет.

Пета глава

Новината за насилствената смърт на Синтия Ърнст се разнесе из Маями като приливна вълна.

И медиите избухнаха.

Също и останалите общински съветници, побеснели от онова, което смятаха за варварско убийство на един от своите.

Още преди да отнесат трупа на Синтия Ърнст, докато санитарите установяваха смъртта й, в сградата на общината бяха пристигнали две подвижни телевизионни станции — екипите им снимаха и задаваха въпроси, на които никой не даваше ясни отговори. Бяха научили от съобщенията по полицейската радиовръзка, както и други репортери и фотографи, които бързо се присъединиха към тях.

Подпомагани от пристигналите подкрепления, сержант Брейнън и партньорът му се опитваха да поддържат ред.

За Малкълм Ейнсли и Ръби Боуи събитията се развиваха като разпокъсан монтаж. След спешните обаждания до и от кабинета на заместник-началник Серано им наредиха да останат на място и да не разговарят с никого, докато не пристигне експертен екип от Министерството на вътрешните работи: стандартна процедура в случаите, когато полицай причинеше смърт или сериозно нараняване при изпълнение на служебните си задължения. Пристигналият съвсем скоро екип се състоеше от сержант и детектив, които старателно, но не враждебно разпитаха Ейнсли и Боуи. Бързо стана ясно, че още преди тръгването на екипа, министерството е било информирано за обвиненията на предварителния състав на съдебните заседатели и за заповедта за арестуване на Синтия Ърнст.

Полицейското управление, което също се мъчеше да събере информация, отклони исканията за незабавен коментар за убийството на общинския съветник Ърнст, но обеща пълни разкрития по време на пресконференция в 18:00 ч. същия ден, на която щеше да присъства началникът на полицията.

Междувременно началникът прати съобщение на кмета и общинските съветници, че ще телефонира на всеки от тях лично един час преди пресконференцията, за да им съобщи най-новата информация. Щеше да е по-удобно да проведат специално съвещание в неговия кабинет, но според „слънчевия закон“ на Флорида членовете на съвета нямаха право да се събират на каквото и да е друго място в отсъствие на медиите или на предварително информирана и поканена публика.

След разпита, проведен от екипа на Министерството на вътрешните работи, Ейнсли и Боуи се явиха на личен доклад в кабинета на заместник-началник Серано в присъствието на майор Фигерас и майор Йейнс. По време на целия разпит двамата детективи не скриха нищо, но както изглеждаше, не им задаваха и прекалено задълбочени въпроси — например защо Ейнсли и Ръби са се разделили за кратко в сградата на общината? Инстинктът подсказваше на Ейнсли, че основателно или не, чиновете в случая нямаха значение и полицейското управление маневрираше, за да защити хората си. Освен това се чудеше дали някой от петимата си спомня завоалираните думи на Йейнс за Синтия, изречени в същата стая само час преди това: „Така ще може да направи нужното и да лапне пищова. Ще спести на всички адски много неприятности“. Дали сега споделяха взаимно чувство на вина, че никой не възрази? И дали инстинктивно не усещаха, че ако започнат да задават прекалено конкретни въпроси, може да изплува нещо, което предпочитаха да не чуят?

Всичко това, Ейнсли бе сигурен, никога нямаше да получи отговор.

Накрая обобщиха всичко, което щяха да съобщят на медиите, и Серано лично го записа, за да бъде преписано и доразвито като официално изявление:

„Действайки с пълномощията, произтичащи от трите обвинения на предварителния състав на съдебните заседатели, двама полицейски служители — сержант Малкълм Ейнсли и детектив Ръби Боуи — се опитаха да арестуват съветник Синтия Ърнст. Полицаите отнеха пистолета на арестантката, който беше известно, че притежава. Преди да й бъдат сложени белезници, тя неочаквано извади малък пистолет, с който се готвеше да стреля срещу сержант Ейнсли. Тогава детектив Боуи стреля със служебното си оръжие и уби арестантката.“

Скоро след това тези факти бяха потвърдени от униформените полицаи, които веднага след изстрела бяха реагирали на радиоповикването на Ейнсли и за секунди се бяха появили на мястото.

По-късно Ейнсли и Ръби едва успяха да се видят за кратко насаме.

— След няколко минути чакане започнах да ставам неспокойна — обясни Ръби. — Тъкмо навреме, нали?

Ейнсли я прегърна.

— Дължа ти живота си — отвърна той. — Ще изпълня каквото поискаш. Само ми кажи.

— Ако се сетя за нещо — подсмихна се Ръби. — Виж, действията ми бяха съвсем егоистични. Работата в отдел „Убийства“ без теб нямаше да е същата. Ти научи всички ни на толкова много неща, превърна се в истински пример за подражание. Надявам се, че не те засрамвам.

Ейнсли стеснително сви рамене и предпазливо каза:

— Работата с теб, Ръби, беше истинска чест за мен. — Сега не е моментът, помисли си той, да й съобщи за решението си да напусне отдела, а навярно и управлението. Засега тайната оставаше между тях двамата с Карън.

Приготовленията за пресконференцията бяха извършени светкавично. Между полицейското управление и щатската прокуратура се провеждаха дълги телефонни разговори. Съвместно се реши, че трябва да бъдат разкрити всички важни факти за Синтия Ърнст: трите обвинения на предварителния състав на съдебните заседатели, дневниците на Елиънър Ърнст, насилието над малката Синтия, бременността, планът й да убие родителите си, дори фактът, че важни улики за друго двойно убийство, укрити от нея, са останали непроучени в продължение на година и половина в отдел „Веществени доказателства“ в полицейското управление. Последно беше обвинението, че Синтия не е съобщила информацията си за убиеца на инвалида.

Както се изрази заместник-началник Серано, след като се консултира с началника и служителя от отдела за връзки с обществеността Евелио Хименес: „Това е една чудовищна каша, от която никой няма да излезе чист. Могат да се появят проблеми обаче, ако скрием каквото и да било и после някой проницателен репортер го изрови“.

Само някои улики, които можеха да потрябват за процесите на Патрик Дженсън и Върджило, щяха да останат временно в тайна. Арестуването на Дженсън и обвиненията срещу него вече бяха известни.

Колкото до Върджило, съмняваха се дали изобщо ще го заловят. Когато от отдел „Убийства“ в Метро-Дейд научиха за участието му в убийството на Райс, той бе обявен за издирване. Детективите в Маями постъпиха по същия начин и заради убийството на семейство Ърнст. Но Върджило беше избягал в родната си Колумбия, от която нямаше голяма вероятност да го екстрадират.

Пресконференцията се проведе във фоайето на полицейското управление. Близо до главния вход стояха неколцина полицаи, които проверяваха служебните документи на журналистите. До асансьорите на първия етаж бе поставена катедра с микрофони. За всичко това щеше да отговаря Евелио Хименес: офицер от отдела за връзки с обществеността, прям и делови, бивш репортер във вестник.

Само минути преди пресконференцията, с посърнали лица влязоха членовете на общинския съвет. Репортерите ги наобиколиха, но никой от съветниците не отговори на въпросите им.

Телевизионните камери снимаха, микрофоните бяха подредени като плътна ограда, химикалките и лаптопите бяха готови, когато Хименес съобщи:

— Началник Фаръл Кетлидж.

Началникът на полицията пристъпи напред. После заговори тържествено, но без да губи време.

— Без никакво съмнение това е най-тъжният ден в цялата ми полицейска кариера. Смятах Синтия Ърнст за лоялен служител и своя добра приятелка. Една част от мен ще я запомни така, въпреки престъпленията и ужаса, които станаха известни. Защото, както след малко ще чуете, госпожица Ърнст е била престъпничка, виновна освен за всичко останало, и за ужасното убийство на родителите й…

Присъстващите във фоайето ахнаха. Няколко репортери хукнаха към телевизионните микробуси, други включиха клетъчните си телефони.

Началникът спомена и за двете убийства, за укриването на които Синтия бе помогнала в качеството си на детектив от отдел „Убийства“.

— По-рано днес — заяви той, — на основата на трите обвинения на предварителния състав на съдебните заседатели, беше издадена заповед за арест. Именно по време на ареста госпожица Ърнст неочаквано е извадила скрит пистолет, който явно е възнамерявала да използва срещу един от арестуващите я полицаи. Придружаващата го полицайка е стреляла само веднъж и моментално е убила госпожица Ърнст. Ако желаете, можем да поговорим още за това, но сега искам да свърша с днешните събития, като започна с обвиненията на съдебните заседатели срещу Синтия Ърнст. Ще помоля господин Кързън Ноулс, шеф на служба „Убийства“ в щатската прокуратура, да разкаже за обвиненията и за доказателствата за тях.

Облечен по-официално от обикновено, Ноулс застана зад катедрата и авторитетно говори в продължение на десет минути, през които изложи повечето факти, представени пред съдебните заседатели. Мнозина от публиката вдигнаха погледи от бележките си и напрегнато се заслушаха, докато описваше дневниците на Елиънър Ърнст и упражняваните над детето насилия.

— Разбрах — продължи Ноулс, — че в момента копират важни страници от дневниците и че скоро ще ги направят публично достояние.

Бяха му зададени няколко въпроса, но репортерите не се държаха агресивно. Повечето изглеждаха смаяни от информацията. Всички изпитваха усещането, че откровените думи и искреността са основна потребност на деня.

Когато Ноулс завърши, думата взе Серано. Заместник-началникът представи Лио Нюболд, който говори кратко, а после и Малкълм Ейнсли, който разказа за убийството на Густав и Елиънър Ърнст и за опита да бъдат имитирани предишните серийни убийства. Бързо стана ясно, че Ейнсли има поглед върху целия сложен комплекс и в продължение на половин час той ясно и уверено отговаряше на репортерите.

Вече се чувстваше изтощен, когато репортерка от телевизията го попита:

— По-рано се каза… — Тя замълча и се консултира с бележките си. — … Лейтенант Нюболд каза, че вие първи сте повярвали, че убийството на семейство Ърнст не е просто продължение на предишните. Защо сте останали с такова впечатление?

— Защото в Откровението няма заек — импулсивно отвърна той и съжали за думите си в мига, в който ги изрече.

След озадачено мълчание същата жена продължи:

— Бихте ли пояснили?

Ейнсли погледна към заместник-началник Серано, който сви рамене и каза на журналистите:

— Тук имаме способни хора, които понякога разкриват престъпления по необичаен начин. — После се обърна към сержанта: — Давай, кажи им.

— Всичко се свежда до символите — неохотно започна Ейнсли, — оставени от един и същи убиец на четири местопрестъпления и в крайна сметка идентифицирани като религиозни символи, вдъхновени от Откровението в Библията. На местопрестъплението в дома на Ърнст беше оставен заек. Това просто не съответстваше на цялостната картина.

Докато описваше символите от предишните убийства, Ейнсли си спомни, че по онова време цялата тази информация не беше разкрита на медиите и по-късно остана така, защото просто не се бе налагало. Накрая Елрой Дойл беше осъден и екзекутиран само заради убийството на семейство Темпон, на местопрестъплението на което не бе оставен символ.

Ето защо тази информация беше нова, при това изключително интересна, ако се съдеше по броя на репортерите, които, свели глави, припряно записваха или чукаха по клавишите на лаптопите си.

Когато Ейнсли свърши, някакъв мъжки глас попита:

— Кой откри какво означават онези символи?

— Аз ще ви отговоря — намеси се Серано. — Връзката направи сержант Ейнсли и тя доведе до неколцина заподозрени, един от които беше Елрой Дойл.

— Сержант Ейнсли — попита възрастен репортер, — вярно ли е, че някога сте били свещеник?

Ейнсли се бе надявал да не се стигне до този въпрос. Въпреки че не криеше миналото си, малцина извън управлението знаеха за него.

— Да, бил съм и в случая това ми помогна.

— Защо сте напуснали тази работа и сте станали полицай? — разнесе се женски глас.

— По свое решение, съвсем доброволно. Причините са лични, така че няма да ги обсъждам. — Той се усмихна. — В досието ми няма нищо осъдително и приемането ми за служител в полицията го доказва. — В залата се разнесе лек смях, който поразведри тежката атмосфера.

Повечето от репортерите нямаха търпение да излъчат новините и малко по-късно пресконференцията приключи, макар че някои журналисти и телевизионни екипи останаха за персонални интервюта на английски и испански. Разпитваха най-вече Ейнсли и той бе задържан още четирийсет минути. Дори и тогава репортерите го последваха до колата му без да спират да го снимат и да му задават въпроси.

През следващите дни Малкълм Ейнсли беше водеща фигура по телевизията. Изявленията му се излъчваха непрестанно. Репортерите от националните телевизионни мрежи отразиха историята на Синтия Ърнст и в повечето материали Ейнсли беше представен като официален говорител на полицията. По вечерните новини на „Ей Би Си“ подробно обясниха тайнствените символи и тяхната библейска интерпретация. В центъра на репортажите отново бе Ейнсли.

Пресата също отрази случая „Ърнст“, като прояви интерес към религиозното минало на Ейнсли. Един от репортерите откри информация за докторската му степен и за репутацията му на учен, като спомена и за съавторството на детектива в „Еволюиращите вярвания на цивилизацията“. Тази новина също обходи екраните на страната. Името му се появи на страниците на „Нюзуик“ и „Тайм“, а последният брой на националния седмичник „Пърейд“ излезе с надпис на корицата:

Телефонната централа в полицейското управление в Маями получаваше безброй обаждания от кино- и телевизионни продуценти и всичко това опровергаваше предвиждането на заместник-началник Серано, че никой няма да излезе чист от случая „Ърнст“.

— Наистина ми се иска всичко това да престане — призна на Лио Нюболд Ейнсли.

— Както чувам, момчетата над нас изпитват същото чувство — отвърна лейтенантът.

Въпреки неспокойствието си полицейското ръководство явно бе облекчено, че няма да се стигне до мъчителния за тях съдебен процес срещу Синтия Ърнст.

— Здравейте, сержант Ейнсли! — поздрави секретарката на майор Фигерас, Тиодора Ернандес, когато детективът се появи във външния офис на шефа на секцията „Криминално разследване“. — Преди да влезете — помоли го тя, — бихте ли ми направили една услуга?

— Стига да мога, Тио.

— Ами децата ми постоянно ви гледат по телевизията и четат за вас. Когато им казах, че ви познавам, адски се развълнуваха и ме помолиха да ви взема автограф. — Тя извади две бели картички и му подаде химикалка. — Имате ли нещо против?

— Аз не съм известна личност — смутено възрази той.

— О, напротив! Напишете на едната картичка „На Петра“, а на другата — „На Хусто“.

Ейнсли взе химикалката и картичките, написа двете имена и се подписа. После ги подаде на секретарката.

— Довечера вкъщи ще стана истински герой — рече Тиодора, докато го водеше към вътрешния кабинет. Сержантът забеляза, че вратата му е открехната.

Когато Ейнсли влезе, Марк Фигерас се изправи усмихнат.

— Ето я нашата звезда! Как се чувстваш?

— Абсолютно не на мястото си — сбърчи лице Ейнсли.

— Е, скоро всичко ще свърши. Можеш ли да се справиш?

— Предполагам. Ами управлението?

— Може да има известни проблеми — махна с ръка Фигерас. — Така или иначе, остави формалностите, Малкълм. Наредиха ми да проведа този разговор с теб — като мъж с мъж. А, все пак първо има една формалност. От този момент вече си лейтенант Ейнсли. — Той протегна ръка. — Поздравления. Може би малко късно, но е в правилната посока.

Ейнсли се зачуди какво следва. Повишението го радваше и повече от всичко му се искаше да телефонира на Карън, за да сподели новината с нея. Но продължи да чака, за да види какво ще му каже Фигерас.

— По отношение на кариерата, сега вече си в добро положение, Малкълм, и можеш да избереш няколко пътя: в общи линии зависи от твоето решение. Първият е да станеш шеф на „Убийства“. — Когато Ейнсли го погледна изненадано, той продължи: — Лио Нюболд е произведен в капитан и ще бъде преместен в друг отдел. В твоя случай също е нормално да те преместим, но личното ти досие в „Убийства“ е изключително и може да се допусне изключение, ако го искаш.

— Не искам — поклати глава Ейнсли. — Вече обясних на Лио причините.

— Неофициално чух за това и те разбирам. Просто искахме да знаеш — всички възможности.

Това „искахме“ беше многозначително. Онова, което щеше да му каже Фигерас, идваше отгоре.

— Добре, дай да видим бъдещето ти в управлението — продължи шефът на „Криминално разследване“. — Ставаш лейтенант на трийсет и девет. След още три години можеш да си капитан, след това, по решение на началника — майор, макар че нищо не е сигурно, и в сравнение с други е малко позакъсняло. Така че навярно на четирийсет и четири ще станеш майор след петнайсет години служба и както знаеш, нагоре остават малко постове, съперничеството за които е голямо. Така че можеш да продължиш нагоре, но майор ще е максималният ти чин, преди да се пенсионираш. Откровен съм с теб, Малкълм.

— За предпочитане е.

— Трябва да имаме предвид още нещо и сега наистина ти говоря като приятел. Наскоро привлече общественото внимание както никой друг досега. Една от причините е, че свърши страхотна работа, особено в отдел „Убийства“. Но медиите се нахвърлиха най-вече върху миналото ти на свещеник и учен, което ме навежда на една идея.

Ейнсли се досещаше какво следва.

— Въпросът е, че заради цялото това внимание, Малкълм, каквото и да направиш в управлението отсега нататък, медиите ще го забелязват и навярно ще го превъзнасят. В това всъщност няма нищо лошо, но за да сме честни, управлението може да изпадне в неудобно положение. Както знаеш, малцина тук постоянно са в центъра на общественото внимание и това се отнася даже за началника: повечето от жителите на Маями вероятно не знаят как се казва. Така е било винаги и повечето от нас бихме искали да си остане така.

— Хайде да сме наясно по въпроса — каза Ейнсли. — Да не би да ми казвате, че въпреки всичко, което се случи, въпреки повишението ми и останалото, всъщност искате да напусна?

— Ако си го приел така — отвърна Фигерас, — значи не съм успял да си свърша работата, защото това е последното нещо, което съм искал да кажа. Но повечето от нас тук смятат, Малкълм, че за теб в управлението просто не е останало нищо, което да отговаря на способностите ти. Бихме искали да се насочиш към нещо по-изгодно за теб, където по-добре ще можеш да използваш дарбите си.

— Проблемът е — рече Ейнсли, — че напоследък не чета много обявите за търсене на работа. Като че ли е трябвало.

Фигерас се засмя.

— „Търсене“ е подходяща дума. Истината е, и тъкмо това исках най-вече да ти кажа, че една организация извън полицейското управление влезе във връзка с началника, кмета, а може би и с други, и много иска да постъпиш в нея, както разбрах, при изключително изгодни условия.

Ейнсли се смути.

— Известна ли ми е тази организация?

— Не зная. Най-заинтересован е председателят на директорския борд на университета на Южна Флорида. — Фигерас се консултира са някакъв лист върху бюрото му. — Казва се доктор Хъртли Алърдайс. Съгласен ли си да се срещнеш с него?

„Животът е пълен с изненади“, помисли си Ейнсли.

— Какво друго мога да кажа, освен „да“?

Шеста глава

— Това може да ви изненада, доктор Ейнсли — каза Хъртли Алърдайс, — но в нашия университет говорим много за вас, още откакто способностите и миналото ви станаха толкова широко известни.

— Да, изненадан съм — отвърна Ейнсли. — Напоследък почти всичко ме изненадва.

От разговора му с майор Марк Фигерас бяха изминали три дни. Сега Ейнсли и Алърдайс обядваха заедно в градския клуб в центъра на Маями. Обръщението „доктор Ейнсли“ звучеше странно на Малкълм. Макар и валидно в научните среди, той не го беше чувал от години насам и не го бе използвал дори като свещеник. При сегашните обстоятелства обаче…

Доктор Алърдайс, който изглежда обичаше да приказва, продължи:

— Публиката обича местните герои, винаги е било така, и вие станахте такъв, когато разкрихте онези ужасни престъпления. Важното е, че сте го постигнали интелектуално, с помощта на научни познания, и тъкмо затова образованите хора ви се възхищават, включително и самият аз.

Ейнсли почти несъзнателно се усмихна и измърмори някакви благодарности.

Алърдайс продължи:

— Това, че станахте известна личност, не би могло да се случи в по-подходящ момент — и за мен, и за хората, които представлявам. А надявам се, и за вас.

Хъртли Алърдайс изглеждаше толкова внушителен като личност, колкото и името му. Беше среброкос, красив, със силен слънчев загар, държеше се самоуверено и имаше широка усмивка. Бе роден в богато семейство и по-късно увеличи състоянието си като глава на международен инвестиционен фонд, с което обогати и други хора. В същото време той беше страстен поклонник на висшето образование.

— Председател съм на директорския борд на Университета на Южна Флорида от шест години — обясни той — и през цялото това време съм искал да разработя лекционна програма по сравнителни религии. Имаме факултет по религия и философия, разбира се, но той не се занимава със сравнителния аспект до такава степен, каквато бих желал.

Алърдайс замълча, докато сервитьорът им поднесе основното ястие, филе миньон със сос „bearnaise“17.

— Между другото, надявам се, че виното ще ви хареса. Това е „Опус уан“, създаден от двама от най-големите винари в света: Робърт Мондави от долината Напа и покойния Филип дьо Ротшилд от Бордо. Опитайте го.

— Превъзходно е — отвърна Ейнсли. Така си и беше. Бе чувал за известното вино, макар че със заплатата си на детектив-сержант никога не би могъл да си го позволи.

— Да се върнем на въпроса — каза Алърдайс, — защо сте тук. В последно време повечето студенти в университета избират по-модерни области като бизнес, медицина, право и инженерство. Но аз бих искал да покажа на нашите млади хора ползата от изучаването на сравнителни религии. Различните религии казват толкова много неща — далеч повече от обикновената история — за времето, през което са живели хората, за мисловната им нагласа във всяка епоха и общество, за техните страхове, надежди и удоволствия, за онова, от което са се плашели, със или без да го съзнават, при което смъртта винаги е заемала водещо място, за това дали съществува след нея или просто настъпва забрава. Заповядайте още вино, доктор Ейнсли.

— Не, благодаря ви. Достатъчно ми е. Но преди да продължим, трябва да ви кажа нещо.

— Последното, което искам, е да обсебвам думата. Моля ви.

— Трябва да знаете, доктор Алърдайс — каза Ейнсли, — че въпреки моя интерес към религиите, аз не изповядвам никоя от тях. От много време насам.

— Вече зная това — отвърна Алърдайс — и не мисля, че има значение. Това даже може да ви направи по-обективен. Сигурен ли сте, че не искате още вино?

— Съвсем сигурен съм, благодаря.

— И така, причината, поради която ви повиках тук, е, че съвсем наскоро получих достатъчно пари, за да построя в университетското градче нов център по религия и философия. Много от тях идват от мой личен приятел, който ще дари няколко милиона долара. След като прочете за вас и за уникалните ви способности, приятелят ми постави едно условие. Освен за сградата, предвижда се дарение и за професор по сравнителни религии, който трябва да е прочут учен. Въпросът е, че приятелят ми иска това да сте вие, доктор Ейнсли.

Очите на Ейнсли се разшириха.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно.

— Мога ли да попитам кой е приятелят ви?

Алърдайс поклати глава.

— Съжалявам! Понякога богатите дарители предпочитат да останат анонимни и в наше време има основателни причини за това. Така или иначе, ангажиментът ви към университета като начало ще е за три години и годишният ви доход ще е сто хиляди долара. Простете ми, че говоря за пари, но понякога се налага.

Последваха няколко секунди мълчание и после Ейнсли отвърна:

— Прощавам ви, докторе. И навярно, в края на краищата, наистина ще пийна още вино.

— Има някои формалности — малко по-късно каза Алърдайс. — Но няма да имате проблеми.

Предложението развълнува Карън.

— О, мили, съгласи се! Това е точно за теб. Изградил си си научен авторитет в тази област и умееш да преподаваш. Не съм ти го казвала, но след онова, което се случи в общинския съвет, телефонирах на Ръби Боуи да й благодаря от мое име и от името на Джейсън. Тя ми каза, че по-младите детективи са ти изключително благодарни за това, че си ги учил, и че всички много те уважават.

— Трябва да се явя на още няколко разговора, преди да ме одобрят — напомни й Ейнсли. — Всичко ще мине добре.

От поредицата разговори най-важният беше с ректора на университета, доктор Гейвин Лоурънс — тих, дребен мъж, но изпълнен с решимост. Ректорът вдигна поглед от някаква папка и отбеляза:

— Определено притежавате академичната квалификация за този пост.

— Трябва обаче да ви кажа нещо. — Ейнсли отново напомни, че не изповядва никоя религия.

— Тук се споменава и за това — посочи към папката ректорът. — Хъртли представи писмен доклад, в който се отбелязва, че оценява откровеността ви. Аз също, и съм съгласен, че това не е пречка. — Лоурънс се облегна назад и събра пръстите на двете си ръце. — Всъщност чувам слухове, според които някои от нашите професори по религия и философия са открили, че с натрупването на повече познания вярата им отслабва. А през последните две десетилетия в областта на религията се появиха много нови неща. Понякога става така, не мислите ли?

— Така се случи и с мен.

— Е, това няма значение, тъй като в нашия факултет просто не се интересуваме от религиозните ви убеждения. Онова, което ни интересува, разбира се, са научните ви качества и искреното отношение към преподавателската работа. Смятам, че с това всичко е наред. Ейнсли кимна.

— Точно така.

— Искаме да ви помолим и още нещо. От време на време бихме желали да изнасяте публични лекции по вашия предмет. Смятам, че името ви ще привлече много хора и тъй като входът е платен… — Ректорът добродушно се усмихна.

За тригодишния договор на Ейнсли Лоурънс каза:

— Накрая, ако всичко е наред, можем да открием факултет, или пък да ви поиска някоя друга институция. Винаги е от полза, ако студентите ви харесват, а имам чувството, че ще стане точно така. Всъщност основното са студентите. И последно — завърши ректорът. — Разкажете ми как смятате да преподавате сравнителните религии.

Ейнсли се сепна.

— Не съм се готвил…

— Няма значение, импровизирайте.

Ейнсли се замисли за миг.

— Ще преподавам фактите, всички известни факти. Както казахте преди малко, през последните двайсет години се появиха много нови данни за религиите и те се нуждаят от изследване. Ще избягвам оценките. Ако искат, студентите могат сами да ги правят. И най-важното, няма да се опитвам да им проповядвам. Това просто няма нищо общо с изучаването на религиите.

Лоурънс замислено кимна.

— А в цялостен образователен план — принципната цел на университета — къде виждате мястото на сравнителните религии?

— О, несъмнено като важна история — човешката история в продължение на, грубо казано, пет хиляди години. През това време религиите са предизвикали безброй промени: нововъведения и разрушения, войни и мир, справедливост и тирания. Повечето религии имат своите светци и измамници. Хората по върховете — императори, политици, военни, користолюбци — са използвали религиите най-вече за да се докопат до властта.

— Религиите, разбира се, имат положителни и отрицателни страни. Как ще ги балансирате? Кои ще изведете на първо място? Така няма ли да изразите оценката си?

— В такъв случай изобщо няма да го правя, съмнявам се, че някой би могъл. Но съм сигурен, че независимо как разглеждаме мястото на религиите в историята, никой друг аспект от човешкото битие през вековете не е бил толкова всепроникващ или дълготраен. — Ейнсли се усмихна леко. — Предполагам, че дори само това показва значението на сравнителните религии за модерния живот и образованието.

Последва мълчание, после ректорът рече:

— Добре казано! Благодаря ви, доктор Ейнсли. Бъдете сигурен, че ще идвам първи на лекциите ви.

Сбогуването им беше сърдечно.

— Разбрах, че Хъртли има намерение да покани вас и съпругата ви на приема у тях. Ще имате шанс да се запознаете с други хора. Ще се радвам да видя и двама ви там.

Когато потвърдиха назначението му в университета на Южна Флорида, Ейнсли подаде оставката си в полицейското управление. През последните му няколко дни в отдел „Убийства“ много колеги, между които и старши офицери, наминаха, за да се сбогуват с него. За службата си — малко повече от десет години — щеше да получи пенсия, не голяма, но както се пошегуваха с Карън, „достатъчно за някоя бутилка «Опус уан»“.

Ейнсли обаче не задържа автоматичния си пистолет „Глок“, въпреки че като уволняващ се полицейски офицер имаше право. Той го върна в оръжейната на управлението. Беше си имал достатъчно работа с огнестрелни оръжия, за да му стигнат за остатъка от живота му и не искаше да държи пистолет вкъщи, особено заради децата.

Карън бе във възторг от последните събития. Тя с нетърпение очакваше Малкълм да прекарва повече време у дома, да се занимава с Джейсън и с второто им дете, което щеше да се роди след четири месеца. Неотдавна бяха научили от ултразвуковите тестове, че бебето ще бъде момиченце. Решиха да го кръстят Ръби.