Детективи

Първа глава

Орландо Кобо, петдесетинагодишен пазач в хотел „Роял Колониъл“ в Коконът гроув, беше уморен. Вече се готвеше да си тръгне за вкъщи, когато няколко минути преди седем часа сутринта се качи на осмия етаж за рутинна обиколка. Осемчасовото му нощно дежурство бе преминало сравнително спокойно, само с три незначителни инцидента.

В хотела рядко имаха проблеми, свързани с младежи, секс или наркотици. Клиентелата се състоеше предимно от сериозни и заможни хора на средна възраст, които харесваха спокойното, старомодно фоайе, многобройните му тропически растения и архитектурния му стил, известен някога като „сватбена торта от тухли“.

Донякъде хотелът съответстваше на района, в който се намираше — дразнеща смесица от минало и настояще. В Коконът гроув можеха да се видят грохнали дървени бараки, сгушени до някога скъпи, стилни къщи; малки дюкянчета стояха до модерни галерии и бутици; евтини закусвални граничеха с екзотични ресторанти — бедността навсякъде вървеше рамо до рамо с богатството. Коконът гроув бе най-старото селище във Флорида — историческо място, основано двайсет години преди Маями — и като че ли нямаше само една характерна черта, а много, в хаотична борба помежду си.

Това изобщо не безпокоеше Кобо, който излезе от асансьора и се понесе по коридора на осмия етаж. Той не бе нито философ, нито жител на Коконът гроув, а идваше всеки ден на работа с колата си от северната част на Маями. В момента, изглежда, всичко беше нормално и той с нетърпение очакваше успокояващото пътуване до дома.

Тогава пазачът забеляза, че вратата на стая 805, близо до противопожарния изход в края на коридора, е леко открехната. Отвътре се чуваше силният звук на радио или телевизор. Той почука и когато не получи отговор, отвори вратата, погледна и ужасната смрад го разтърси. Притиснал устата си с длан, Кобо влезе в стаята и коленете му се подкосиха. Точно пред него в локва от кръв лежаха труповете на мъж и жена и около тях се валяха части от телата им.

Кобо припряно затвори вратата, положи усилия да се успокои, взе закачения на колана му телефон и набра номера на полицията.

Отговори му женски глас:

— Полицейско управление. С какво мога да ви помогна? — Прозвуча сигнал, който показваше, че разговорът се записва.

Приемащата сигналите чиновничка в телефонната централа на полицията в Маями изслуша съобщението на Орландо Кобо за очевидно двойно убийство в хотел „Роял Колониъл“.

— Казвате, че сте пазач, така ли?

— Да, госпожо.

— Къде сте сега?

— Точно пред стаята. Номерът й е 805. — Чиновничката говореше и в същото време записваше информацията в компютър, за да бъде прочетена само няколко мига по-късно от диспечера в съответния отдел.

— Останете там — каза чиновничката. — Охранявайте стаята. Не пускайте никой, докато не пристигнат нашите служители.

На два и половина километра оттам младият полицай Томас Чебалос, с патрулна кола 164, обикаляше магистралата „Саут Дикси“, когато получи спешния сигнал на диспечера. Той веднага зави рязко надясно, гумите изсвириха, включиха се сигналната лампа и сирената и автомобилът се понесе към „Роял Колониъл“.

Няколко минути по-късно полицай Чебалос беше при пазача пред стая 805.

— Току-що разговарях с рецепцията — каза му Кобо, като погледна бележката в ръката си. — Стаята е наета на името на господин и госпожа Хоумър Фрост от Индиана. Госпожата се казва Бланш. — Той подаде на полицая бележката и картата за електронната ключалка на стаята.

Чебалос отключи и предпазливо влезе вътре. Първоначално се дръпна погнусен, но после се насили да отиде на местопрестъплението, защото по-късно трябваше да го опише.

Онова, което видя, бяха труповете на възрастни мъж и жена със запушени уста, завързани седнали един срещу друг, сякаш за да присъстват на смъртта на другия. По лицата на жертвите имаше следи от бой, а очите и лицето на мъжа бяха изгорени. Телата им бяха опасани в рани от нож. По радиото гърмеше хардрок.

Томас Чебалос бе видял достатъчно. Той се върна в коридора и се обади на диспечера по джобния си радиотелефон — номерът му автоматично щеше да се изпише на екрана в управлението. Гласът му трепереше.

— Трябва ми екип от „Убийства“ на първи канал.

Първи канал беше запазен за използване само от отдел „Убийства“. Детектив-сержант Малкълм Ейнсли, номер 1310, пътуваше към службата в полицейска кола без обозначителни знаци и вече бе разговарял с диспечера. Днес бяха дежурни Ейнсли и екипът му.

Диспечерът му предаде съобщението и сержантът превключи на първи канал.

— 1310 до 164. Докладвайте.

— Два трупа в хотел „Роял Колониъл“ — отвърна Чебалос. — Стая 805. Вероятно 31. — Той преглътна и прочисти гърлото си. — По-точно определено 31. Сериозно е, наистина е сериозно.

31 означаваше „убийство“ и Ейнсли му отговори:

— Добре, идвам. Охранявайте местопрестъплението. Не пускайте никой да влиза в стаята. Вие също.

Ейнсли зави по една двупосочна улица и силно настъпи газта. В същото време той се свърза с детектив Бърнърд Куин, член на екипа му, и му нареди да дойде в „Роял Колониъл“.

Останалите от екипа разследваха други случаи и засега не бяха на разположение. Последните няколко месеца изобилстваха от убийства и случаите се трупаха. Мрачната жътва продължаваше.

Ейнсли и Куин пристигнаха в хотела непосредствено един след друг и заедно се насочиха към вратите на асансьорите. С посивяваща коса и сбръчкано обветрено лице, Куин беше безупречно облечен в тъмносиньо спортно сако, сиви панталони и раирана вратовръзка. Англичанин по рождение, той бе ветеран в отдела и до пенсионирането му на шейсетгодишна възраст не оставаше много време.

Колегите му го обичаха и уважаваха отчасти защото никога не беше представлявал заплаха за нечии амбиции. Като детектив той си вършеше работата добре и не се стремеше към повишение. Просто не искаше да поема отговорност за други и не се яви на изпита за сержант, който спокойно можеше да издържи. Но Куин отлично ръководеше всяко едно разследване.

— Случаят е твой, Бърни — каза Ейнсли. — Аз обаче ще остана да ти помагам. Започвай.

Докато пресичаха просторното фоайе на хотела, сержантът видя до регистрационното гише две репортерки. Хората от медиите обикаляха из улиците, подслушваха полицейските радиовръзки и бързо стигаха на местопрестъплението. Познала детективите, една от двете жени избърза към асансьора, но вратата се затвори.

Докато се качваха, Куин въздъхна.

— Трябва да има по-добри начини да започнеш деня си.

— Съвсем скоро ще разбереш — отвърна Ейнсли. — Кой знае? Когато се пенсионираш, всичко това може да ти липсва.

Когато излязоха от кабината на осмия етаж, към тях се приближи пазачът Кобо.

— Имате ли някаква работа, господа… — Щом видя полицейските значки, които Ейнсли и Куин бяха закопчали на саката си, мъжът млъкна.

— За съжаление — отвърна Куин — наистина имаме работа тук.

— Извинявайте, момчета! Радвам се, че дойдохте. Спирам всеки, който няма…

— Продължавайте — каза му Ейнсли. — Останете тук. Ще се наложи да не пускате никого в коридора.

— Да, сър. — При цялото това вълнение Кобо изобщо не бе имал намерение да си тръгва.

Откъм вратата на стая 805 се приближи полицай Чебалос и почтително поздрави детективите от „Убийства“. Подобно на мнозина млади полицаи, той се надяваше някой ден да смени униформата с цивилните дрехи на детектив и нямаше да му навреди, ако направеше добро впечатление. Чебалос им даде бележката на пазача с имената на обитателите на стая 805 и им докладва, че освен Кобо и самият той, на местопрестъплението не е бил никой друг.

— Добре — каза Ейнсли. — Останете тук. Ще пратя двама души да ви помагат. Пресата вече е в хотела и съвсем скоро ще започнат да ни досаждат. Не искам на етажа нито един човек и нямам намерение да съобщавам каквато и да е информация. Просто ще им кажа, че по-късно ще дойде служител от пресцентъра на полицията. Междувременно до стая 805 не трябва да се приближава никой без разрешение от мен или от детектив Куин. Разбрахте ли всичко?

— Да, сержант.

— Добре, да видим какво е положението.

Когато Чебалос отвори вратата, Бърнърд Куин сбърчи нос от отвращение.

— И мислиш, че това ще ми липсва?

Ейнсли поклати глава. Миризмата на смърт предизвикваше гадене — особена смрад, характерна за всяко убийство, особено когато имаше открити рани и изтекли телесни течности.

Двамата детективи записаха в тефтерите си часа на влизането си. Щяха да продължат да си взимат бележки за всяко действие, предприето до края на разследването. Това беше досадно, но задължително, в случай, че по-късно в съда паметта им изневери.

Отначало застанаха неподвижно и оглеждаха ужасната сцена пред тях — двете локви почти засъхнала кръв и обезобразените, вече разлагащи се тела. Още в началото на кариерата си детективите от „Убийства“ научаваха, че процесът на разлагане след физическата смърт е изключително бърз — щом сърцето спреше и кръвта престанеше да циркулира, цели армии от микроби светкавично превръщаха плътта и телесните течности в гниеща леш. Ейнсли си спомняше как един стар патоанатом бе заявил: „Боклук! Точно това е човешкото тяло и щом научим каквото ни трябва, колкото по-скоро се избавим от него, толкова по-добре. Най-добрият начин е труповете да се изгарят. Ако после някой иска да разпръсне праха над някое езеро, добре, това няма да навреди никому. Но гробища, ковчези… всичко това е варварство, загуба на плодородна земя“.

Освен труповете стая 805 беше в пълен безпорядък — столовете бяха преобърнати, леглото — разхвърляно, а дрехите на жертвите се валяха навсякъде. Поставеното на перваза на прозореца радио продължаваше да свири.

— Така ли изглеждаше всичко, когато влязохте? — обърна се Куин към младия полицай.

— Да, а също и когато е влизал човекът от охраната. Струва ми се, че радиото е на програма „Хот 105“.

— Благодаря. — Куин си записа информацията. — Синът ми я слуша. Аз не мога да издържам на децибелите.

Ейнсли бе започнал поредица от разговори по джобния си полицейски телефон. Телефонът на стая 805 нямаше да се използва, докато не снемеха отпечатъците.

С първото си обаждане сержантът повика на местопрестъплението екипа за идентификация — специалистите от цивилното поделение на полицейското управление в Маями. Екипът за идентификация щеше да заснеме местопрестъплението и всички улики, включително незначителните предмети, които неопитното око можеше да не забележи, да потърси отпечатъци, да вземе кръвни проби — въобще, да направи всичко необходимо за детективите. А докато те пристигнеха, местопрестъплението щеше да остане „замръзнало във времето“ — точно както е било открито. Дори само един несръчен посетител, просто с ходенето си из стаята, можеше да унищожи особено важни улики, с което да попречи на разрешаването на случая и да остави престъпника на свобода. Понякога дори старши служители от полицията, дошли на местопрестъплението от чисто любопитство, унищожаваха улики и това беше една от причините, поради които водещият разследването от отдел „Убийства“ имаше пълна власт над всяко местопрестъпление, независимо от служебния си ранг.

Следващите разговори на Ейнсли бяха част от рутинната процедура: доклад пред шефа на отдела лейтенант Нюболд, който вече пътуваше към хотела; искане за присъствие на щатски прокурор; молба до полицейското управление да пратят служител от пресцентъра, който да се справи с хората от медиите…

Веднага щом екипът за идентификация приключеше работата си около труповете на жертвите, Ейнсли щеше да повика патоанатом, който трябваше да направи предварителен оглед на телата колкото бе възможно по-скоро след смъртта. Патоанатомите обаче се дразнеха, когато ги викаха прекалено рано и се налагаше да изчакват хората от екипа за идентификация.

След огледа и отнасянето на труповете в моргата на окръг Дейд, в присъствието на Бърнърд Куин щеше да им бъде извършена аутопсия.

Докато Ейнсли разговаряше, Куин си сложи гумена ръкавица и изключи от щепсела шумното радио. След това започна подробен оглед на труповете на жертвите, на раните им, на останалите дрехи и предметите около тях, като през цялото време си водеше бележки. После обърна глава и възкликна:

— Хей, виж това!

Ейнсли отиде при него. Нелепа и странна гледка — зад убитите, скрити от погледа, имаше четири мъртви котки.

Детективите огледаха неподвижните животни.

Накрая Ейнсли рече:

— Това е знак… Някакви идеи?

Куин поклати глава.

— Засега не. Ще помисля по въпроса.

През предстоящите седмици и месеци всички мозъци в отдела щяха да търсят вероятни причини за присъствието на мъртвите котки. Макар да бяха съставени многобройни необикновени теории, накрая се оказа, че нито една от тях не е достоверна. Едва много по-късно щяха да разберат, че само на няколко сантиметра от котките е имало друга много важна улика.

Сега Куин се наведе и разгледа по-отблизо жестоко обезобразените човешки части. След миг той се задави. Ейнсли погледна към него.

— Добре ли си?

— Веднага се връщам — успя да отвърна Куин и се насочи към външната врата.

В коридора пазачът Кобо посочи към отворената врата в дъното на коридора.

— Натам, шефе!

Секунди след това Куин повърна в тоалетната чиния закуската, която беше изял само преди час. След като изплакна устата, ръцете и лицето си, той се върна на местопрестъплението.

— Отдавна не съм виждал подобно нещо — мрачно рече той.

Ейнсли кимна. Всички служители от отдела имаха такива моменти. Но щеше да е непростимо, ако някой повърнеше на самото местопрестъпление и унищожеше важни улики.

Гласовете в коридора оповестиха пристигането на екипа за идентификация. Вътре влезе шефът му Хулио Верона, последван от Силвия Уолдън, специалист по идентификация първа степен. Ниският, набит и оплешивяващ Верона застана неподвижно и проницателните му тъмни очи методично огледаха обстановката. Госпожа Уолдън, по-млада от него, руса и висока, чиято специалност бяха отпечатъците от пръсти, носеше черна кутия, напомняща ваканционен куфар.

Докато двамата оглеждаха стаята, никой не разговаряше. Накрая Верона поклати глава и рече:

— Имам двама внуци. Тази сутрин закусвахме и гледахме по телевизията репортаж за двама тийнейджъри, които убили приятеля на майка си. Тъкмо бях казал на децата: „Светът, който ви оставяме, е станал адски гадно място“, когато ме повикаха по телефона. — Той посочи към обезобразените трупове. — И с всеки ден става все по-зле.

— Светът винаги си е бил жесток, Хулио — замислено отвърна Ейнсли. — Разликата сега е, че има много повече хора за убиване и много повече убийци. И с всеки ден новините се разпространяват все по-бързо.

Верона сви рамене.

— Така или иначе е потискащо.

Той започна да заснема мъртвата двойка, като правеше по три снимки от няколко вида — цялостен изглед, от средно разстояние и отблизо. След труповете щеше да фотографира други участъци от стая 805, коридора навън, стълбите, асансьорите и външността на сградата, включително входовете и изходите, които можеше да е използвал убиецът. Такива кадри често разкриваха незабелязани улики.

Освен това Верона щеше да направи подробна скица на местопрестъплението, която по-късно щеше да прехвърли в специален компютър.

Силвия Уолдън също търсеше невидими отпечатъци, първо върху вътрешната и външната повърхност на вратата, където бе най-вероятно да открият следи от убиеца. На влизане престъпниците често бяха нервни или невнимателни — ако изобщо взимаха мерки да заличат отпечатъците си, те обикновено го правеха по-късно.

Уолдън посипваше дървените повърхности с черен графитен прах, смесен с железни частици, и използваше магнитна четчица — прахът полепваше към влагата, мазнините, аминокиселините, солите и другите химически вещества, от които се състояха отпечатъците.

При по-гладките повърхности — стъкло или метал — се използваше немагнитен прах с различен цвят в съответствие с цвета на самата повърхност. В процеса на работата Уолдън сменяше праховете, знаейки, че отпечатъците варират в зависимост от строежа на кожата, температурата или мръсотията по ръцете.

Полицай Томас Чебалос се бе върнал в стаята и наблюдаваше работата на жената. Тя обърна глава и усмихнато му каза:

— Да откриеш добри отпечатъци е по-трудно, отколкото си мислят хората.

Чебалос се оживи. Беше забелязал Уолдън още в мига, в който бе пристигнала.

— По телевизията винаги изглежда лесно.

— Нима същото не се отнася за абсолютно всичко? В действителния живот — поясни тя — разликата е в повърхностите. Най-подходящи са гладките, като стъклото например, но само ако са чисти и сухи. Ако има прах, отпечатъците ще се размажат — и ще станат безполезни. Бравите на вратите са безнадеждни — те не са плоски и са прекалено малки за добри отпечатъци, пък и самото завъртане на бравата размазва всичко. — Уолдън погледна младия полицай, явно го беше харесала. — Знаеш ли, че отпечатъците зависят от това какво е ял човек?

— Шегуваш ли се?

— Няма шега. — Тя отново се усмихна и продължи да работи. — Киселите храни предизвикват допълнително овлажняване на кожата и по-ясни отпечатъци. Така че ако планираш някакво престъпление, не яж цитрусови плодове преди това — портокали, грейпфрути, домати, лимони. А, и никакъв оцет! Той действа най-зле.

— Или най-добре от наша гледна точка — поправи я Хулио Верона.

— Когато стана детектив — отвърна Чебалос, — ще запомня всичко това. — После попита Уолдън: — Даваш ли частни уроци?

— Обикновено не — усмихна се тя, — но мога да направя изключение.

— Добре, ще ти се обадя. — Полицай Чебалос с доволен вид излезе от стаята.

Малкълм Ейнсли отбеляза:

— Животът продължава дори на местопрестъплението.

Уолдън сбърчи лице и хвърли поглед към обезобразените трупове.

— Ако не беше така, отдавна да си се побъркал.

Жената вече бе открила няколко отпечатъка, макар че едва по-късно щеше да стане ясно дали са на убиеца, мъртвата двойка или на служители на хотела. Засега следващата стъпка беше да „вдигне“ всеки един отпечатък върху прозрачна лента, която се поставяше върху „проявителна карта“. От този момент картата с дата, подпис и отбелязано местонахождение на отпечатъка се превръщаше в доказателство.

— Чу ли за нашия зооексперимент? — попита сержанта Верона.

Ейнсли поклати глава.

— Разкажи ми.

— С разрешението на ръководството на зоопарка взехме отпечатъци от пръстите на ръцете и краката на шимпанзета и горили и после ги проучихме. — Той кимна към Уолдън. — Разкажи му останалото.

— Всичко беше точно като при човешките отпечатъци — продължи тя. — Същите белези — хребети, извивки, дъги, идентични точки — никаква принципна разлика.

— Дарвин се оказва прав — прибави Верона. — Всички имаме маймуни в родословното си дърво, а, Малкълм? — Беше му известно свещеническото минало на Ейнсли.

Някога сержантът бе оспорвал дарвиновия „Произход на видовете“, въпреки безбройните научни доказателства. Но това беше много отдавна.

— Да, струва ми се, че е така.

Ейнсли знаеше, че онова, което всички те правеха — Уолдън, Верона, Чебалос, Куин, самият той — целеше да ги разсее, макар и за кратко, от ужаса, с който се сблъскваха. Външните хора можеха да приемат поведението им като студенокръвно. Всъщност бе тъкмо обратното. Човешката психика, дори и тренираната психика на хората от „Убийства“, можеше да се справи с отвращението само в определени граници.

Беше пристигнал още един специалист и сега взимаше проби от локвите кръв около всяка от жертвите в малки експериментални шишенца. По-късно те щяха да бъдат подложени на сравнение с кръвта, взета при аутопсията. Ако кръвните групи се различаваха, тя можеше да е на нападателя. На пръв поглед обаче изглеждаше малко вероятно.

Специалистите взеха проби от ноктите на семейство Фрост, в случай че някой от тях е одраскал убиеца и под ноктите му са попаднали микроскопични парченца от кожа и коса, нишки от дрехи или други материи. Поставиха ги в специални кутии, за да бъдат изследвани по-късно в лабораторията. После ръцете на жертвите бяха прибрани в найлонови чували, за да могат преди аутопсията да им вземат отпечатъци. Труповете също бяха проверени за следи от чужди пръсти.

Дрехите на убитите бяха внимателно огледани, но щяха да останат на място, докато труповете им не стигнеха в моргата. После, преди аутопсията, щяха да ги приберат и да поставят всяка от тях в отделна найлонова торба.

Стая 805 бе станала претъпкана, шумна и още по-зловонна.

Ейнсли погледна часовника си. Беше 09:45 ч. и той внезапно си помисли за Джейсън, който трябваше да е в училищната аула с останалите третокласници в очакване да започне състезанието по правопис. Карън щеше да присъства заедно с други родители и сигурно се чувстваше неспокойна и горда. Ейнсли се бе надявал също да отиде за малко.

Мислите му се върнаха към местопрестъплението и той се зачуди дали разследването ще приключи бързо. Надяваше се отговорът да е положителен. Но с напредването на времето се появи най-голямата трудност: въпреки многото хора в хотела никой дори не бе зърнал вероятен подозрителен субект. Убиецът или убийците не бяха привлекли ничие внимание. Ейнсли нареди на полицаите да разпитат всички гости на осмия етаж, както и два етажа под и над него. Никой не беше видял нищо.

През седемнайсетте часа, които сержантът прекара на местопрестъплението онзи първи ден, двамата с Куин обмисляха мотивите. Имаше вероятност да е грабеж — сред вещите на жертвите не бяха открити никакви пари. От друга страна, оставените там бижута (по-късно оценени на двайсет хиляди долара) лесно можеха да бъдат отмъкнати. Освен това грабежът можеше да се извърши и без да бъдат убити двама души. Необяснима беше жестокостта, както и мъртвите котки. Така че основният мотив остана толкова неуловим, колкото и основният заподозрян.

Първоначалната информация за жертвите, получена по телефона от полицията в родния им град Саут Бенд, Индиана, ги описваше като заможни, но безобидни хора без очевидни пороци, семейни проблеми или опасни връзки. Въпреки това през следващите няколко дни Бърни Куин щеше да отлети за Саут Бенд, за да проведе разследване на място.

Някои факти и мнения изложи патоанатомът доктор Сандра Санчес.

Според нея мъченията били извършвани „методично и бавно“, като жертвите са били в съзнание. Макар че на местопрестъплението не откриха оръжие, аутопсиите показаха дълбоки рани от нож и по двете тела, от който бяха останали специфични белези по плътта и костите. И още една ужасна подробност — в очите на господин Фрост била наливана, а след това и възпламенена запалителна течност, в резултат на което очите му бяха овъглени и кожата около тях почерняла. След отпушването на устата на жената се оказа, че част от езика й е отхапана, навярно като реакция на страданията й.

Към края на четирийсетте си години, доктор Санчес бе известна с прямотата и хапливия си език. Обличаше се консервативно в тъмносини или кафяви костюми и връзваше посивяващата си коса на опашка. На Куин бе известно, че сред научните й интереси присъства и афро-кубинската религия сантерия, процъфтяваща в окръг Дейд, Флорида. Последователите й се изчисляваха на около седемдесет хиляди души.

Веднъж Куин чу потвърждение от самата Сандра Санчес:

— Добре, не казвам, че вярвам в оришите, боговете на сантерия. Но ако ти вярваш в онези други приказки — в непорочното зачатие, как Мойсей раздвоил водите на Червено море, как Иисус умножил, броя на хлябовете и рибите и как китът изплюл обратно Йона — в сантерия има поне също толкова убедителна логика. А освен това тя утешава разстроените умове с вудуистки магии.

Куин, който знаеше, че животинските жертвоприношения са сред присъщите на сантерия обреди, се зачуди дали четирите мъртви котки нямат някаква връзка с това.

— Определено не — отвърна му Санчес. — Огледах котките. Били са убити с голи ръце, почти сигурно брутално. Сантерийското жертвоприношение се извършва с нож и с набожност, а убитите животни не се изоставят като в този случай. Често се изяждат по време на религиозен празник, а котката никога не в менюто.

Ейнсли и Куин решиха, че първоначалните резултати далеч не са обещаващи. Както сержантът докладва на Лио Нюболд: „Това е класическа криминална загадка“.

А хората от „Убийства“ най-много мразеха криминалните загадки. С този термин обозначаваха пълната липса на информация за престъпника, а понякога и за жертвата. Двете противоположности на криминалната загадка бяха „спокойният ездач“ — случай, в който бързо откриваха вероятния убиец наред с убедителни доказателства, и „димящото оръжие“ — най-лесният случай, в който полицията залавяше извършителите на местопрестъплението.

Накрая, много след трагичната история на Хоумър и Бланш Фрост, именно „димящото оръжие“ щеше да даде ясен отговор и да разкрие убиеца на семейната двойка.

Втора глава

Малко преди осем часа в петък сутринта, три дни след убийството в хотел „Роял Колониъл“, Бърнърд Куин излезе от офисите на „Убийства“, за да отиде в цивилната секция по идентификация, също на петия етаж в сградата на полицейското управление. В едно от вътрешните помещения, в което сред компютри и претоварени с разпечатки бюра работеха пет-шест души от секцията, Куин се насочи към младата специалистка по дактилография, снела отпечатъците на местопрестъплението. Силвия Уолдън пишеше на клавиатурата пред голям компютърен екран и при приближаването на детектива вдигна поглед. Дългата й коса, забеляза той, беше влажна, навярно от силния дъжд, който бе настигнал на път за работа и Куин.

— Добро утро, Бърнърд — усмихната поздрави тя.

— Засега не е добро — мрачно отвърна той. — Може би ти си в състояние да го промениш.

— Недостиг на улики ли? — съчувствено попита Уолдън.

— По-скоро пълно отсъствие. Затова съм тук, за да те питам защо, по дяволите, докладът за отпечатъците се бави толкова.

— Три дни не е толкова дълъг срок — рязко отвърна тя. — Особено с количествата отпечатъци, които имам да проверявам и идентифицирам. Това би трябвало да ти е добре известно.

— Извинявай, Силвия — разкая се Куин. — Този гаден случай съвсем ме сговни. Забравил съм всичките си добри маниери.

— Не се притеснявай — рече тя. — Всички сме достатъчно уморени.

— Е, какви резултати получи?

— Някои отпечатъци пристигнаха от Ню Йорк тази сутрин. Принадлежат на човек, който отседнал в хотелската стая точно преди семейство Фрост.

— Имали ли са ги в архива?

— Не, не. Той се съгласил да даде отпечатъци в нюйоркското полицейско управление, за да ни помогне. Тъкмо ги сравнявам с онези, които открихме.

Компютърът пред Уолдън беше последен модел АСИОП — Автоматизирана система за идентифициране на отпечатъци от пръсти. След като се сканираха отпечатъците от местопрестъплението, за по-малко от два часа машината можеше да постигне онова, което щеше да отнеме сто и шейсет години работа — проверка на стотици хиляди архивни отпечатъци из цялата страна, откриване на идентични и определяне на самоличността. Отпечатъците се съхраняваха в системата и се извличаха с цифров код, който работеше със светлинна скорост. Често се случваше АСИОП мигновено да открие убиеца. Бяха възобновени много стари разследвания и след идентифицирането на отпечатъците на престъпниците се отправяха обвинения. Днес обаче задачата на Уолдън бе по-проста — да сравни получените по модема отпечатъци от Ню Йорк с неидентифицираните отпечатъци, които беше снела от стая 805 в „Роял Колониъл“.

На компютъра не му трябваше много време, за да даде отговор. Нюйоркските отпечатъци бяха същите като тези от стая 805.

Силвия Уолдън въздъхна.

— Страхувам се, че новините не са добри, Бърни. — Тя обясни, че намерените отпечатъци са от жертвите, от една камериерка и сега от предишния наемател на стаята. Но не и от престъпника.

Куин прокара пръсти през разрошената си коса и тъжно изпъшка. Имаше дни, през които му се искаше вече да е пенсиониран.

— Това не ме изненадва толкова — каза Уолдън. — Забелязах някои петна на местата, където би могло да има отпечатъци: петна, които оставят латексови ръкавици. Съвсем сигурна съм, че убиецът е бил с такива. Но все пак разполагам с нещо.

Куин рязко вдигна вежди.

— С какво?

— Неидентифициран отпечатък от длан. Частичен е, но не съответства на отпечатъците на хората, които вече идентифицирахме — специално поисках отпечатъци и от дланите им. Полицията има архив на отпечатъци от длани, но в него няма такъв. — Уолдън отиде до едно от бюрата, порови сред компютърните разпечатки и подаде на Куин лист хартия. Върху него имаше черно-бял частичен отпечатък от длан. — Ето го.

— Интересно. — Той обърна листа, разгледа го внимателни и го върна. — Не го познавам — лаконично каза детективът. — И какво можеш да направиш с това?

— Ето какво, Бърни: ако откриете заподозрян и вземете отпечатъци от дланите му, ще ти кажа, с почти абсолютна сигурност, дали е бил на местопрестъплението.

— Ако изобщо стигнем дотам — отвърна той, — ще долетя тук като ракета.

Докато се връщаше в отдел „Убийства“, Куин се почувства поободрен. Отпечатъкът от длан все пак беше нещо.

Още от самото начало в случая „Фрост“ имаше необичайно отсъствие на улики. В деня след откриването на труповете Куин се бе върнал в „Роял Колониъл“, въоръжен с дълъг списък от въпроси. Първо детективът повторно огледа местопрестъплението, после двамата с шефа на секцията по идентификация Хулио Верона обсъдиха всеки открит там предмет и оцениха стойността му. Един от тях беше скъсан плик от банка „Фърст Юниън“. По-късно през същия ден Куин обиколи клоновете на „Фърст Юниън“ в района и научи, че сутринта преди смъртта си семейство Фрост са осребрили пътнически чекове за осемстотин долара в намиращия се близо до хотела им клон на югозападна Двайсет и седма улица. Касиерът, който ги бе обслужил, добре помнеше двамата възрастни и беше сигурен, че с тях не е имало никой друг. Освен това нито той, нито другите касиери бяха забелязали някой да тръгва след двойката.

Куин поиска търсенето на отпечатъци в стая 805 да продължи на тъмно с помощта на флуоресцентен прах и лазерна светлина. Понякога така се откриваха отпечатъци, пропуснати при употребата на обикновен прах. Отново не намериха нищо.

От управителя на „Роял Колониъл“ получи списък на гостите по времето на убийството и втори списък на онези, които бяха отсядали в хотела предишния месец. Полицията щеше да се свърже с всеки от тях. Подозрителните щяха да бъдат проучени по-подробно.

Взеха показания под клетва от пазача Кобо. Куин настоятелно му задаваше въпроси, като се надяваше да раздвижи паметта му. Останалите от персонала, които познаваха семейство Фрост, също дадоха показания под клетва, но не се появи нищо ново.

Полицията провери телефонните разговори от стая 805 по време на престоя на жертвите. Хотелът имаше запис на изходните обаждания, а телефонната компания бе задължена да даде подробен списък на повикванията. Отново никакви следи.

Куин се свърза с неколцина информатори, като се надяваше да научи какво се приказва за убийството по улиците. Дори предложи да плати за информацията, но такава нямаше.

Той отлетя за Саут Бенд и провери в полицейското управление за някакви данни, свързани с жертвите — резултатът беше отрицателен. Детективът изказа съболезнованията си на членовете на семейството на убитите, след което ги разпита за миналото на Хоумър и Бланш Фрост. Интересуваше се дали има хора, които не са ги харесвали и може да са искали да им навредят. Всички отговори бяха „не“.

В Маями Куин и Ейнсли останаха изненадани от отсъствието на телефонни обаждания след подробните репортажи за убийството. Основните факти бяха разпространени чрез пресцентъра на полицията, макар че някои бяха запазени в тайна, нещо нормално в случаите на убийство, за да бъдат сигурни, че определени подробности ще останат известни само на детективите и на убиеца. Ако някой заподозрян споменеше за тези подробности, неволно или в рамките на самопризнание, това щеше да помогне на прокурора.

Сред неразкритата информация бяха мъртвите котки и запалените очи на Хоумър Фрост.

С напредването на времето — седмица, после втора, трета — разрешаването на случая изглеждаше все по-далечно. Най-важни си оставаха първите дванайсет часа от разследването на едно убийство. Ако дотогава не се появеше сериозна улика или заподозрян, вероятността за успех намаляваше с всеки изминал ден.

Трите най-важни неща в което и да е убийство са свидетелите, физическите улики и признанието. Без първото и второто, третото изглеждаше малко вероятно. Но в това разследване продължаваха да отсъстват и трите.

С появяването на други убийства случаят „Фрост“ неизбежно загуби приоритет.

Месеците течаха и престъпността във Флорида продължаваше да ескалира. Всички полицейски сили в щата, включително и отделите „Убийства“, бяха затрупани с работа, а мнозина от детективите — доведени до изтощение. Напрежението отчасти се дължеше на увеличаващия се порой от документи — външна поща, вътрешна поща, телетипи, факсове, доклади на местната полиция, протоколи, лабораторни анализи на кръв и наркотици, доклади и искания от други инстанции, съобщения за издирване… списъкът изглеждаше безкраен.

Налагаше се да движат нещата приоритетно. На първо място идваха спешните местни проблеми, а с останалата документация се предполагаше, че трябва да се справят по реда на значението й — понякога просто я забравяха. Някои доклади или искания бяха прехвърляни и оставяни настрани, за да се превърнат в растяща купчина за по-нататъшен прочит. Понякога редът на някой документ можеше да дойде след три, шест или дори девет месеца след получаването му.

Веднъж Бърнърд Куин нарече тези документи „купчината за утре“ и това име си остана. Обикновено детективът цитираше „Макбет“:

Именно заради всичко това един телетип от полицейското управление в Клиъруотър, Флорида, носещ дата 15 март и адресиран до всички полицейски управления в щата, получи само бегъл поглед в отдел „Убийства“ в Маями, а после остана в „купчината за утре“… докато не изтекоха пет месеца от получаването му.

Телетипът беше от детектив Нелсън Ейбро, който, смаян от бруталността на неотдавнашното двойно убийство в Клиъруотър, искаше информация за подобни убийства другаде. В съобщението се споменаваше за „необичайни предмети“, оставени на местопрестъплението. Предметите не бяха описани, защото клиъротърският отдел „Убийства“ ограничаваше информацията за тези улики поради същата причина, поради която колегите им в Маями запазваха в тайна някои подробности от случая „Фрост“.

В Клиъруотър живееха много възрастни хора. Жертвите и сега бяха семейна двойка — Хал и Мейбъл Ларсън, над седемдесетгодишни. Били завързани един срещу друг и измъчвани, за да умрат накрая от загуба на кръв. Изтезанията включвали жесток побой и обезобразяване с тежки рани от нож. Разследването бе показало, че два дни преди това семейство Ларсън са осребрили чек за хиляда долара, но парите не били открити на местопрестъплението. Нямаше нито свидетели, нито отпечатъци от пръсти, нито оръжие, нито заподозрени.

Макар че детектив Ейбро получи няколко отговора на телетипа си, нито един от тях не беше от полза и случаят остана неразрешен.

Два и половина месеца по-късно.

Форт Лаудърдейл. 23 май.

Отново семейна двойка: семейство Хенънфелд, около шейсет и пет годишни, живееха в апартамент на булевард „Оушън“ близо до Двайсет и първа улица. Жертвите отново бяха открити завързани по познатия начин. И двамата носеха следи от побой и бяха жестоко накълцани. Труповете им бяха открити едва след около четири дни.

На четвъртия един от обитателите на сградата усетил, че от съседния апартамент се разнася неприятна миризма и повикал полицията, която разбила вратата. Броуърдският шериф детектив Бенито Монтес едва не повърнал при гледката и ужасната смрад.

На това местопрестъпление не били оставени „необичайни предмети“. Затова пък краката на Ървинг Хенънфелд били свързани с отоплителна електрическа печка, включена след това в мрежата. Стъпалата и пищялите на мъжа се превърнали на въглен. Отново липсвали пари.

И пак нито отпечатъци, нито свидетели, нито оръжие.

Но този път шериф детектив Монтес си спомни, че около три месеца преди това е чел за подобно убийство на възрастна двойка в Коконът гроув. След телефонен разговор с отдел „Убийства“ в Маями на следващия ден Монтес се срещна с Бърнърд Куин.

За разлика от ветерана, Куин Монтес бе млад, на около двайсет и пет години, със старателно поддържана коса. Подобно на повечето детективи от отдел „Убийства“, той беше добре облечен — този ден в тъмносин костюм с раирана копринена вратовръзка. По време на двучасовия разговор детективите сравниха бележките си за убийствата на семействата Фрост и Хенънфелд и разгледаха снимките на двете местопрестъпления. Полицаите се съгласиха, че начинът на смъртта изглежда идентичен. Същото се отнасяше и за други обстоятелства, включително положението на труповете и варварската жестокост на убиеца.

Една малка подробност: и в двата случая имаше радио, оставено да свири високо.

— Спомняш ли си каква беше музиката? — попита Куин.

— Разбира се. Рок, при това толкова силно, че човек не можеше да си чуе приказката.

— Същото беше и в случая „Фрост“ — отбеляза си Куин.

— Значи е същият тип — каза Монтес.

— Сигурен ли си, че е един човек? — попита го Куин.

— Да. Освен това копелето е едро, силно като вол и умно.

— Мислиш ли, че е образован?

— Инстинктът ми подсказва, че не е.

Куин кимна.

— И моят.

— Това му доставя удоволствие — прибави Монтес, — кефи се, та чак му текат слюнки. Търсим садист.

— Някаква идея за мъртвите котки от нашето местопрестъпление?

Монтес поклати глава.

— Просто обича да убива. Може да е убил котките само за да минава времето и да ги е донесъл със себе си за възбуда.

— Все пак ми се струва, че е послание — рече Куин, — някакъв код, който още не сме дешифрирали.

Преди шериф детектив Монтес да си тръгне, Бърнърд Куин се извини за отсъствието на сержанта си. Той обясни, че Малкълм Ейнсли би искал да присъства на срещата им, тъй като също се занимава със случая. Ейнсли обаче трябваше да замине на еднодневен полицейски семинар в друга част на града.

— Няма проблем — отвърна Бенито Монтес, — има време. Струва ми се, че това, което видяхме, е само началото.

Трета глава

През пролетта и лятото на същата година жителите на Южна Флорида се задушаваха от изключително високите температури и влажност на въздуха, придружени от всекидневни гръмотевични бури и проливни дъждове. В самия Маями поредицата от прекъсвания на електричеството, предизвикани от претоварването на мрежата, върнаха онези, които имаха климатични инсталации, в лепкавия свят на останалите. Друг проблем беше изострянето на престъпността. Бандитските побои, престъпленията от страст и битовото насилие ескалираха. Дори търпението на иначе миролюбиви хора свършваше и те изпускаха нервите си — тривиални разправии по улиците и паркингите водеха до сбивания между абсолютно непознати. При по-сериозни спорове гневът завършваше с яростни изблици или дори с убийства.

Цяла една стена в отдел „Убийства“ бе заета от бяло табло, известно на детективите като табло на „хората, които умират, за да се срещнат с нас“. Разделени в стегнати редове и колони, там се изписваха имената на всички убити през текущата и изминалата година наред с ключовите подробности от разследванията и вероятните заподозрени. Арестите се обозначаваха с червено.

До средата на юли предишната година таблото показваше седемдесет убийства, двайсет и пет от които оставаха неразкрити. До средата на юли през текущата година имаше деветдесет и шест убийства, а броят на неразкритите възлизаше на напълно незадоволителната цифра седемдесет и пет.

И двете възходящи тенденции сочеха увеличаване на убийствата, придружени от иначе обикновени обири, автомобилни кражби и ежедневни улични грабежи. Като че ли навсякъде престъпниците застрелваха жертвите си без очевидна причина.

Заради широката обществена загриженост от растящите цифри, шефът на отдела лейтенант Лио Нюболд няколко пъти беше викан в кабинета на майор Маноло Йейнс, началник на звено „Престъпления срещу личността“, което обхващаше отделите „Грабежи“ и „Убийства“.

По време на последната им среща майор Йейнс, здравеняк с гъста, къдрава коса и школуван сержантски глас, не си губи времето, когато секретарката му въведе Нюболд.

— Лейтенант, какво, по дяволите, правите вие и вашите хора? Или би трябвало да кажа какво не правите?

Обикновено майорът се обръщаше към Нюболд с малкото му име и го канеше да седне. Този път не направи нито едното, нито другото, а просто свирепо го гледаше от бюрото си. Нюболд подозираше, че и самият Йейнс е бил мъмрен от началството си и тъй като му бяха известни принципите на субординацията, не бързаше да отговори.

Кабинетът на майора се намираше на същия етаж като отдел „Убийства“ и големите му прозорци гледаха към окъпания в ярка слънчева светлина център на Маями. Бюрото беше от сив метал с бяла пластмасова повърхност, върху която в строг военен порядък лежаха купчини папки и моливи. Срещу него имаше заседателна маса с осем стола. Както в повечето полицейски кабинети, обстановката бе аскетична, леко разведрена от няколко снимки на внуците на Йейнс, поставени върху странична масичка.

— Положението ви е известно, майоре — отвърна Нюболд. — Претрупани сме. Всички детективи работят по повече от шестнайсет часа на ден и проверяват всяка улика, с която разполагаме. Момчетата са на ръба на пълното изтощение.

Йейнс раздразнително махна с ръка.

— О, за Бога! Сядай.

— Удълженото работно време и изтощението са част от тази работа и ти го знаеш — каза Йейнс, когато лейтенантът седна. — Така че колкото и много да работят хората ти, опитай се да ги притиснеш по-силно. И запомни следното: когато са уморени, хората са склонни да недоглеждат разни неща и тъкмо ние сме длъжни да направим така, че това да не се случва. Казвам ти, Нюболд, отдели специално внимание на всеки случай, и то веднага! Погрижи се да не остане нищо недовършено. Спри се на всяка подробност — и най-вече търси връзки между случаите. Ако след това разбера, че е било пропуснато нещо важно, обещавам ти, ще съжаляваш, че изобщо си ми споменал за умората на хората ти. Уморени били! За Бога!

Нюболд вътрешно въздъхна, но не отвърна нищо.

— Това е всичко, лейтенант — завърши Йейнс.

— Да, сър. — Нюболд се изправи, пъргаво се обърна и излезе с твърдото решение да постъпи точно така, както настояваше Маноло Йейнс.

По-малко от месец след този разговор, както Лио Нюболд щеше да се изрази по-късно, „целият дяволски покрив рухна“.

Събитията започнаха на 14 август в 11:12 ч., когато температурата в Маями стигна 36°С, а влажността — 85%. През този ден детектив сержант Пабло Грийн оглавяваше дежурния екип, когато в офиса на „Убийства“ се получи сигнал за убийство в квартал „Пайн теръс“ на булевард „Бискейн“ и Шейсет и девета улица.

Жертвите бяха съпрузи от латиноамерикански произход на шейсетина години на име Лазаро и Луиза Урбина. След като почукал и не получил отговор, един от съседите им надникнал през прозореца. Когато видял двете завързани фигури, той разбил вратата и няколко секунди по-късно се обадил в полицията.

Убитите съпрузи бяха в дневната на четиристайния си апартамент. И двете жертви бяха пребити, телата им бяха нарязани с нож и жестоко обезобразени. По пода около тях се бяха събрали локви кръв.

Сержант Грийн, ветеран в полицията на Маями с двайсетгодишна служба, висок, строен, с щръкнали мустаци, спешно затърси кого да прати.

Той стана и огледа офиса на „Убийства“, но единственото, което видя, беше, че бюрата на всички детективи са пусти. Помещението бе просторно, с шест редици малки метални бюра, поставени едно до друго и отделени с високи до рамото паравани. На всяко от тях имаше многолинейни телефони, по няколко огромни купчини папки, а тук-там и компютърни терминали. Всички детективи имаха свои бюра и повечето се опитваха да оставят в сивото еднообразие личното си присъствие със семейни снимки, рисунки или карикатури.

В цялата стая имаше само две секретарки, които отговаряха на телефона. Както всеки друг ден, днес звъняха граждани, журналисти, членове на семействата на жертвите, които искаха информация за смъртта на роднините си, политици, които търсеха обяснение за внезапното покачване на убийствата, и кой ли още не.

Грийн знаеше, че всички налични детективи са по работа и че през по-голямата част от лятото отделът изглеждаше точно както днес. Собственият му четиричленен екип разследваше осем убийства, останалите екипи бяха подложени на същото напрежение.

Щеше да му се наложи лично да отиде до „Пайн теръс“. При това бързо.

Грийн погледна към купищата писмена работа върху бюрото си — доклади за престъпления и други документи, които се трупаха вече втора седмица и лейтенант Нюболд го притискаше да ги обработи. Той облече сакото си, провери кобура под мишницата си, след което тръгна към асансьора. По радиотелефона на необозначената си полицейска кола щеше да се свърже с един от хората си и да извика някого да му помага, но се съмняваше, че това ще стане бързо, защото знаеше, че всички са претрупани с работа.

Колкото до досадната и безкрайна писмена работа, Грийн мрачно си помисли, че ще му се наложи да се върне и да придвижи част от нея вечерта.

Петнайсетина минути по-късно Грийн пристигна на „Пайн теръс“, номер 18, вече опасан с официалната жълта лента: „ПОЛИЦИЯ — НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ!“. Той приближи до униформения полицай, застанал между входа на блока и малката тълпа любопитни.

— Полицай Франкъл? Аз съм сержант Грийн. Какво е положението?

— Тук бяхме първи с моя партньор, сержант — докладва Франкъл. — Не сме пипали нищо. — После посочи към застаналия встрани набит, брадат мъж. — Това е господин Хавиер. Той е съседът, повикал полицията.

Брадатият се приближи.

— Когато видях през прозореца онези трупове — каза той, — веднага разбих вратата. Може би не трябваше…

— Не се безпокойте. Винаги има шанс някой да е останал жив.

— Семейство Урбина определено бяха мъртви. Не ги познавах добре, но никога няма да забравя…

— Господин Хавиер е направил две неща — прекъсна го Франкъл. — Използвал е телефона вътре, за да повика полицията, и е изключил радиото.

— Свиреше ужасно високо — рече Хавиер. — Не можех да разговарям по телефона.

— Да сте правили нещо друго с радиото? — попита Грийн. — Например да сте сменяли програмата? Или пък да сте пипали нещо друго?

— Не, сър — унило отвърна Хавиер. — Мислите ли, че съм замазал някакви отпечатъци?

„Всички са специалисти детективи“ — помисли си Грийн.

— Рано е да се каже, но ще сме ви благодарни, ако ни позволите да вземем отпечатъците ви, за да ги сравним с другите. — Детективът се обърна към Франкъл: — Останете във връзка с господин Хавиер. По-късно днес ще имаме нужда от него.

Когато влезе в апартамента на семейство Урбина, сержант Грийн веднага разбра, че онова, което вижда, не е обикновен случай, а ужасно и критично продължение на вероятната поредица от отвратителни серийни убийства. Подобно на повечето старши служители в отдела, той беше в течение на разследванията на другите екипи и знаеше за януарското убийство на Хоумър и Бланш Фрост в Коконът гроув. Знаеше и за случая „Хенънфелд“ във Форт Лаудърдейл отпреди близо три месеца, който толкова приличаше на другия. А сега тук — ужасяващо ясно — беше третата аналогична кланица.

Грейн реагира бързо и взе закачения на колана му джобен полицейски радиотелефон, за да се обади на няколко места.

Първо повика екип за идентификация — най-неотложната работа в подобни случаи. Незабавно трябваше да се съберат и най-дребните улики. Но диспечерът му съобщи, че всички екипи за идентификация са заети с други случаи и нямаше да има свободен най-малко още час. Пабло Грийн кипна. Знаеше, че всяко забавяне може да доведе до изчезването на улики. Но ругатните нямаше да постигнат нищо и той си замълча.

При втория разговор, когато повика патоанатом, за да огледа жертвите, търпението му се изчерпа. Казаха му, че няма и свободен патоанатом, но че щели да му пратят „при първа възможност“.

— Не ми върши работа — отвърна той, като се опитваше да не крещи, но знаеше, че не е в състояние да направи нищо. При следващия разговор постигна същите резултати: нямаше свободни щатски прокурори — един от тях в момента бил в съда и щял да се опита да пристигне след час.

„В момента се променят“, помисли си Грийн. До неотдавна всяко повикване на местопрестъплението предизвикваше незабавна реакция, но очевидно вече не бе така. Предполагаше, че всичко това е част от упадъка на обществените ценности. Във всеки случай определено не се дължеше на намаляването на броя на убийствата.

Успя да се свърже по радиотелефона с лейтенант Нюболд и като подбираше внимателно думите си, тъй като разговора слушаха и други, му обясни неотложната необходимост от бързи действия в „Пайн теръс“. Нюболд му обеща незабавна помощ. Освен това Грейн предложи да съобщят на сержант Ейнсли и детектив Куин. Нюболд се съгласи и добави, че самият той също ще дойде на местопрестъплението.

Грийн отново насочи вниманието си към жертвите. Точно както и в другите два случая, мъжът и жената бяха завързани един срещу друг, със запушени уста. Най-вероятно така ги бяха принудили с беззвучен ужас да наблюдават изтезанията един другиму.

Сержант Грийн скицира положението им, без да пипа нищо, преди да е пристигнал екипът за идентификация. На една маса той забеляза плик с написан отгоре адрес — писмото беше извадено и пликът бе оставен отворен. Той внимателно го обърна с джобно ножче и успя да прочете пълните имена на съпрузите Урбина, които прибави към бележките си.

Върху малко бюро близо до труповете Грийн откри портативно радио — явно онова, което Хавиер беше изключил. Детективът погледна настройката: FM 105.9. Знаеше станцията — „Хот 105“. Хардрок!

После, като се движеше все така предпазливо, приглаждайки мустаците си, замислен, Грийн огледа другите стаи.

Всички чекмеджета в двете спални бяха отворени, вероятно от нападателя. Върху едно от леглата беше изпразнено съдържанието на дамска чанта и на мъжки портфейл. Нямаше пари, но бяха оставени някои дребни бижута.

Всяка от спалните имаше отделна баня с тоалетна и макар че екипът за идентификация щеше подробно да огледа и двете, надникна и там. Не забеляза нищо съществено. Дъската на тоалетната чиния в по-голямата баня бе вдигната и вътре имаше урина. Детективът си отбеляза тези факти, макар да знаеше, че нито урината, нито чинията можеха да доведат до идентифицирането на когото и да е.

Върна се в дневната и освен познатата смрад от откритите рани усети някаква нова миризма. Когато се приближи до жертвите, тя се усили. Тогава откри източника й. До ръката на убитата жена имаше бронзово гърне с нещо, което приличаше на човешки екскременти, отчасти потопени в урина.

Понякога в работата му имаше мигове, в които на Пабло Грийн му се искаше да е избрал друга професия.

Докато отстъпваше назад, той си напомни, че не е нещо ново престъпниците да се изхождат на местопрестъплението — обикновено по време на взлом в заможни домове, навярно като израз на презрение към отсъстващите собственици. Но не можеше да си спомни да е виждал такова нещо при случай на убийство, особено като имаше предвид ужасната смърт на двамата старци. Добър, приличен семеен човек, Грийн се изпълни с ярост към нападателя. „Що за гаден човешки боклук е този?“

— Какво казваш, Пабло? — разнесе се глас откъм външната врата. Беше на току-що пристигналия Нюболд и Грийн разбра, че е приказвал на глас.

Все още развълнуван от чувство, което рядко изпитваше или проявяваше, сержантът посочи към двата трупа, а после и към гърнето.

Лио Нюболд се приближи и огледа сцената.

— Не се тревожи — тихо каза той. — Ще хванем това копеле. А когато го направим, така ще разчепкаме случая, че кучият син непременно да бъде осъден на смърт.

Нюболд си спомни и не толкова отдавна изречените думи на майор Йейнс: „Погрижи се да не остане нищо недовършено. Спри се на всяка подробност — и най-вече търси връзки между случаите“.

Е, детективите от отдела знаеха за вероятната връзка между убийствата на семействата Фрост и Хенънфелд във Форд Лаудърдейл, а сега, след новото двойно убийство, толкова ясно свързано с другите две, неизбежно изникваше въпросът дали могат да постигнат нещо повече, като го обединят с предишните две разследвания и ги разглеждат като серийни. Дали това нямаше да доведе дори до откриването на заподозрян?

Нюболд не вярваше. Освен това бе сигурен, че ще се появи друго предположение, за което щяха да допринесат медиите и което почти сигурно щеше да доведе до усилване на натиска, оказван върху отдел „Убийства“ и изобщо върху полицейското управление.

Но в този момент най-важно беше да съсредоточат усилията си върху този последен случай, успоредно с подновяването на разследванията на другите два. Нямаше съмнение, че отделът си има работа с чиста проба сериен убиец.

— Успяхте ли да се свържете с Ейнсли и Куин? — попита Грийн.

Нюболд кимна.

— Идват. Казах на Куин да повика и колегата си от Лаудърдейл.

Няколко минути по-късно пристигна четиричленен екип за идентификация, почти незабавно последван от патоанатома Сандра Санчес. На когото и да се бе обаждал след спешното позвъняване на Грийн от местопрестъплението, Нюболд очевидно беше преодолял всички препятствия, навярно като бе разговарял с някой много по-високопоставен в управлението.

През следващите пет часа работата напредваше бързо. Останките на Лазаро и Луиза Урбина бяха прибрани в найлонови чували и откарани в окръжната морга, където по-късно вечерта щяха да бъдат подложени на аутопсия. Сержант Грийн щеше да присъства и отново щеше да отложи писмената си работа поне с още един ден. А дотогава тя щеше да нарасне.

Макар че трябваше да се извърши подробно проучване и анализ на много от уликите, събрани от екипа за идентификация, още в самото начало изникна огромно разочарование.

— Почти сигурно е, че престъпникът е бил с ръкавици — каза специалистката по отпечатъци Силвия Уолдън. — Има само няколко петна от онези, каквито оставят латексовите хирургически ръкавици — същите като в „Роял Колониъл“. Освен това ми се струва, че онзи, който е извършил това, знае достатъчно, за да използва два чифта, тъй като с един чифт след известно време ще се появят отпечатъци. Тук-там има следи от пръсти, разбира се, и аз ще ги проверя, но най-вероятно не са на убиеца.

Грийн поклати глава и измърмори:

— Благодаря.

— За нищо — отвърна Уолдън.

Няколко часа преди това Ейнсли и Бърнърд Куин бяха пристигнали на „Пайн теръс“ и се съгласиха с Нюболд и Грийн, че търсят един-единствен сериен убиец.

На излизане Ейнсли повторно огледа местопрестъплението, преди да вдигнат труповете на жертвите, и обърна специално внимание на бронзовото гърне. В него и в съдържанието му имаше нещо, което пораждаше някаква идея, смътен спомен, непълен образ, който детективът не можеше да определи. Ейнсли се върна при гърнето на два пъти, като се надяваше, че неуловимата мисъл ще се проясни.

Може би в крайна сметка нямаше абсолютно нищо, реши той, нищо, освен собствената му умора от сцените на трагична смърт и навярно желанието му да открие нова отправна точка. Сигурно онова, от което се нуждаеше в момента, беше да се прибере вкъщи и да прекара вечерта със семейството си… да се посмее по време на вечеря… да помогне на Джейсън с домашните… да се люби с жена си… и може би на сутринта мозъкът му щеше да е готов с някои отговори.

Но следващата сутрин не роди нови идеи. На паметта му бяха нужни още четири дни, за да се събуди с драматична, удивителна яснота, когато Ейнсли най-малко го очакваше.

Четвърта глава

Четири дни след убийството на „Пайн теръс“ лейтенант Лио Нюболд проведе официално съвещание на отдел „Убийства“. Присъстваха шефовете на екипи и детективите, участващи в разследването на масовите убийства, специалистите по идентификация, патоанатомът и щатският прокурор. Старшите полицейски служители бяха информирани и двама от тях също дойдоха. Именно на това съвещание, както по-късно си мислеше за него Ейнсли, нещата придобиха по-широки мащаби и подобно на драматичен шекспиров обрат, на сцената се появиха нови герои.

Сред тях — макар и позната в отдела — беше детектив Ръби Боуи, член на екипа на сержант Ейнсли. Колегите обичаха и уважаваха Ръби, дребна, двайсет и осем годишна чернокожа жена със слабост към лъскавите обеци и стилните дрехи, която работеше наравно с всички останали, а понякога и повече, и не чакаше отстъпки заради пола си. Бе издръжлива и упорита, понякога дори безмилостна. Но в по-леки случаи Ръби се държеше забавно и закачливо.

Тя беше най-малката от деветте деца на Ърскин и Алиса Боуи, които израснаха в обремененото от престъпност гето в оувъртаунската част на Маями. Ърскин Боуи работеше като полицай и бе застрелян от едно дрогирано петнайсетгодишно съседско момче по време на обир в местен магазин. Тогава Ръби беше дванайсетгодишна, ужасно малка, за да загуби баща си, но достатъчно голяма, за да запомни огромната взаимна обич.

Ърскин Боуи винаги бе смятал, че в момичето има нещо особено и казваше на приятелите си: „Тя ще постигне нещо важно. Само почакайте, и ще видите“.

Макар че от смъртта на баща й беше изминало много време, той ужасно й липсваше.

Ръби завърши началното училище „Букър Т. Уошингтън“ и гимназията „Едисън“, където се прояви като прилежна ученичка и участваше в извънучебни мероприятия, свързани предимно с борбата за социална справедливост и промяна. С особена страст се бореше срещу злоупотребата с наркотици, защото знаеше действителната причина за смъртта на баща й.

Получила стипендия, Ръби завърши с отличие психология и социология в технико-селскостопанския университет във Флорида, след което в изпълнение на мечтата на живота си незабавно постъпи в полицейското управление в Маями. Баща й беше служил седемнайсет години и в известен смисъл тя навярно можеше да компенсира смъртта му, като се бореше да „промени света“. Е, ако не целия свят, поне непосредственото си обкръжение.

Никой не се изненада, когато Ръби завърши полицейската академия първа в класа си. Онова, което предизвика удивление обаче, бе решението на лейтенант Нюболд веднага да я приеме в отдел „Убийства“ като детектив. Случаят беше безпрецедентен.

Отдел „Убийства“ във всички полицейски управления представляваше върха на пирамидата. Смяташе се, че детективите се избират измежду най-умните и най-находчивите и престижът им предизвикваше завист сред колегите им. Тъкмо затова назначаването на Ръби разочарова и ядоса неколцина по-възрастни полицаи, които се надяваха да бъдат приети в отдела. Но Нюболд изпитваше някакво инстинктивно чувство към Ръби. „Има моменти — довери на Малкълм Ейнсли той, — когато просто можеш да подушиш доброто ченге.“

Ръби работеше в „Убийства“ вече четвърта година и официалната й характеристика беше: „Изключителна“.

Като член на екипа на Ейнсли тя автоматично присъстваше на започващото в 08 ч. съвещание, но докато другите още се събираха, Ръби разговаряше по телефона, затрупана от купчина служебни книжа. Когато мина покрай нея, Нюболд й подвикна:

— Приключвай, Ръби. Ще ни трябваш на съвещанието.

— Да, сър — отвърна тя и секунди по-късно го последва, като си слагаше огромния златен клип, който бе свалила от ухото си, докато разговаряше по телефона.

В съседство с общото помещение на отдела имаше стаи за разпити на свидетели и заподозрени, стая с малко повече удобства, в която понякога приемаха семействата на жертвите, голямо архивно помещение, в което за период от десет години оставаха криминалните досиета, и заседателна зала.

Заедно с другите двама шефове на екипи Пабло Грийн и Ханк Брюмастър, Малкълм Ейнсли седеше до голямата правоъгълна маса в залата. Присъстваха също детективите Бърнърд Куин, Естебан Кралик, Хосе Гарсия и Ръби Боуи.

Трийсет и три годишният кубинец Гарсия работеше в полицията в Маями от дванайсет години, осем от които като детектив в отдела. Набит и оплешивяващ, той по-скоро изглеждаше на четирийсет и три, заради което колегите му го наричаха „Татето“.

Освен служителите от „Убийства“ тук бе шерифът детектив Бенито Монтес, който беше пристигнал в Маями от Форт Лаудърдейл, поканен по телефона от Бърнърд Куин. Монтес съобщи, че от предишното му идване тук в разследването на случая „Хенънфелд“ не е постигнат напредък.

Останалите участници в съвещанието бяха доктор Санчес, заместник-патоанатом, специалистите по идентификация Хулио Верона и Силвия Уолдън, както и заместник-щатския прокурор Кързън Ноулс.

Ноулс ръководеше секция „Убийства“ в щатската прокуратура и имаше отлична репутация като обвинител в углавни дела. Той говореше любезно, имаше добри обноски, носеше скромни готови костюми и вратовръзки с постоянен възел, поради което някога го бяха сравнявали с непретенциозен дребен чиновник. Когато подлагаше на кръстосан разпит мъчни свидетели по време на съдебните процеси, оставяше впечатление за неувереност, но всъщност истината бе точно обратната. Докато отговаряха на въпросите на незабележителния прокурор, мнозина свидетели, които смятаха, че безнаказано могат да излъжат, изведнъж откриваха, че са били оплетени в паяжина и без да разбират, сами са се издали.

Разоръжаващите му маниери и острият му ум бяха причината, поради която през петнайсетгодишната си служба в щатската прокуратура Ноулс беше постигнал присъди в забележителните 85 процента от процесите за убийство. Детективите от отдела винаги се радваха, когато със случаите им се занимаваше той, и сега Нюболд и другите бяха щастливи да го видят.

На съвещанието присъстваше майор Йейнс, а също и високопоставеният заместник-началник Отеро Серано, което подчертаваше общественото значение на последните събития.

Седнал начело на заседателната маса, лейтенант Нюболд побърза да открие срещата.

— Всички знаем, че два от висящите ни случаи и третият във Форд Лаудърдейл вече се смятат за серийни двойни убийства. Вероятно трябваше да стигнем до това заключение преди последното престъпление и с течение на времето това може да ни се отрази отрицателно. Но с този проблем ще се занимаваме после. В момента имаме друга неотложна работа. Сега искам — продължи лейтенантът — да направим пълен преглед на трите двойни убийства, без да пропускаме каквото и да е. Трябва да открием някаква връзка, която може да ни доведе до…

Ръби Боуи вдигна ръка. Нюболд рязко замълча и се намръщи.

— Каквото и да имаш да кажеш, не можеш ли да го направиш след като свърша, Ръби?

— Не, сър, не мисля — отвърна детектив Боуи. Гласът й беше нервен, но овладян. Жената държеше в ръка лист хартия.

— В такъв случай най-добре да е нещо важно. — Нюболд не скриваше раздразнението си.

— Казахте три двойни убийства, сър.

— И какво? Не мога да смятам ли?

— Не точно, сър. — Ръби вдигна листа в ръката си и погледна към другите. — На никого няма да му хареса, но най-добре ги направете четири.

— Четири ли! Какво искаш да кажеш?

Ейнсли тихо попита:

— Какво си открила, Ръби?

Тя му прати признателен поглед, после отвърна на Нюболд:

— Преди два дни, сър, проявихте безпокойство за големината на „купчината за утре“ и ми наредихте да поработя по въпроса.

Около масата се появиха усмивки при споменаването на „купчината за утре“.

— Да, така беше — съгласи се Нюболд. — Очевидно си открила нещо.

— Прочетох го едва тази сутрин, сър. Съобщение за издирване от Клиъруотър.

— Да го чуем.

Гласът на Ръби Боуи ясно разсече пълната тишина в залата:

— „Съобщение за издирване до всички полицейски управления в щата. На 12 март в града е извършено двойно убийство на възрастни хора — мъж и жена. Изключителна бруталност. Жертвите са завързани, със запушена уста. Многократно са рязани и свирепо бити по главата и трупа. Обезобразени са. Смята се, че е откраднат неизвестен брой пари. Отпечатъци от пръсти и други улики няма. Убиецът или убийците са оставили на местопрестъплението необичайни предмети. Ако са ви известни подобни случаи, моля, свържете се с детектив Н. Ейбро, полицейско управление в Клиъруотър, отдел «Убийства», с цялата налична информация.“

— Повторете датата, детектив — прекъсна надвисналата тишина майор Йейнс.

Боуи погледна листа.

— Убийството е извършено на 12 март, сър. Съобщението е с клеймо от 15 март.

Разнесе се всеобщ стон.

— Мили Боже! — възкликна Ханк Брюмастър. — Отпреди пет месеца!

Всички знаеха, че може да се случи — не би трябвало, но можеше. Някои неща оставаха в дъното на „купчината за утре“ и постоянно убягваха от вниманието. Но този пример бе направо ужасен.

Освен служебната полицейска кореспонденция медиите често забелязваха сходства между сериозни престъпления, извършени на големи разстояния, и ако откриеха прилика, съобщаваха за нея. В миналото тези връзки бяха вършили неоценима услуга и на детективите. Но при огромния брой на престъпленията в страната някои общи черти убягваха от вниманието на всички.

Нюболд скри лицето си с длани. Всички знаеха, че лейтенантът ще бъде отговорен за проблемите с кореспонденцията, довели до невъзможността на отдела бързо да обработи съобщението от Клиъруотър.

— За момента предлагам да продължим нататък, лейтенант — лаконично каза Йейнс. Бе ясно, че по-късно темата ще бъде подновена, навярно на четири очи.

— Има и още нещо, сър — рече Боуи.

Нюболд кимна.

— Продължавай.

— Точно преди да влезем телефонирах на детектив Ейбро в Клиъруотър. Споменах му, че имаме подобни случаи. Той ми каза, че двамата с неговия сержант биха искали утре да долетят тук и да ни разкажат всичко, което знаят.

— Добре. — Нюболд беше възстановил самообладанието си. — Виж кога ще пристигнат и прати кола да ги посрещне.

— Лейтенант — обади се Ейнсли, — бих искал да задам на Ръби един въпрос.

— Давай.

Ейнсли погледна Ръби от отсрещната страна на масата.

— Ейбро спомена ли нещо за предметите, оставени на местопрестъплението в Клиъруотър?

— Да, една стара, очукана тръба и парче картон. — Тя погледна листа си. — Картонът е бил изрязан във формата на полумесец и е бил боядисан в червено.

Ейнсли съсредоточено ровеше в паметта си, спомняйки си отново за бронзовото гърне в апартамента на „Пайн теръс“. Без да се обръща конкретно към никого, той попита:

— На всички местопрестъпления ли са били оставени такива предмети? Спомням си, че в хотелската стая на семейство Фрост открихме четири мъртви котки. Имаше ли нещо при труповете на Хенънфелд? — продължи той, без да чака отговор, като се обърна към Бърнърд Куин.

Куин поклати глава.

— Доколкото зная, не. — Той погледна към шериф детектив Монтес. — Нали така, Бенито?

Като гост, до този момент Монтес мълчеше, но сега отговори на въпроса на Куин:

— Ами, нямаше нищо, което убиецът да е донесъл със себе си. Но там беше онази електрическа печка, само че тя е на семейство Хенънфелд. Проверихме.

— Каква печка? — попита Ейнсли.

— Беше свързана с крака на господин Хенънфелд, сержант, а после включена в мрежата. Когато пристигнахме там, реотаните бяха изгорели, а краката на мъжа напълно овъглени.

— Не си ми казал това — рязко се обърна към Куин Ейнсли.

Куин го погледна засрамено.

— Съжалявам. Предполагам, че съм забравил тази подробност.

Ейнсли не отвърна нищо, после се обърна към Нюболд и попита:

— Лейтенант, мога ли да продължа аз?

— Имаш думата, Малкълм.

— Ръби — попита сержантът, — можем ли да изготвим списък на всички различни предмети, открити на местопрестъпленията?

— Естествено. На компютър ли го искаш?

— Да — намеси се Нюболд.

Ръби се насочи към малко странично бюро, върху което имаше компютърен терминал. Откакто бе постъпила в отдела, колегите й я наричаха „нашата компютърна магьосница“ и дори други екипи често я молеха да им помогне. Докато Ейнсли и другите чакаха на заседателната маса, тя пъргаво местеше пръсти по клавиатурата.

— Добре, давай, сержант.

Като поглеждаше отворената папка пред себе си, Ейнсли започна да диктува:

— 7 януари, Коконът гроув. Хоумър и Бланш Фрост. Четири мъртви котки.

Ръби бързо записа информацията. Ейнсли продължи:

— 12 март, Клиъруотър.

— Почакай! — прекъсна го Куин. Всички обърнаха глави към него. — В Коконът гроув очите на господин Фрост бяха залети със запалителна течност и после възпламенени. Ако вземем предвид изгорените крака на Хенънфелд…

— Да, прибави очите на господин Фрост — каза на Ръби Ейнсли. Той се обърна към Куин с лека усмивка. — Благодаря ти, Бърни. Забравих. Случва се с всички ни.

Те завършиха изброяването на предметите в Клиъруотър със старата тръба и картонения полумесец, прибавиха Форт Лаудърдейл с печката и изгорените крака на мъжа, после преминаха на „Пайн теръс“ 18.

— Там имаше бронзово гърне — каза Ейнсли.

Ръби престана да пише.

— Имаше ли нещо в него? — попита тя.

— Да, пикня и лайна — кисело отвърна от мястото си Пабло Грийн.

Ръби се огледа и невинно попита:

— Добре ли е, ако напиша „урина и фекалии“?

Присъстващите избухнаха в смях. Някой се обади:

— Ръби, страхотна си!

Дори Нюболд, Йейнс и заместник-началникът се смееха. В атмосфера, ежедневно изпълнена с ужаси, внезапният, неочакван проблясък на хумор действаше като пречистващ дъжд.

И тогава… докато смехът утихваше… бързо, ясно и болезнено Ейнсли разбра.

Сега вече знаеше. Всички парченца от мозайката се подредиха.

Сякаш непълна хипотеза, уморително и смътно зараждала се в мозъка му, изведнъж бе добила форма. Вълнението му щеше да експлодира.

— Трябва ми Библия — каза Ейнсли.

Другите го изгледаха.

— Библия — повиши глас той. — Трябва ми Библия!

Нюболд хвърли поглед към Куин, който седеше най-близо до вратата.

— Имам Библия в бюрото си. Вдясно, второто чекмедже отдолу.

Куин отиде да я донесе.

Наличието на библии в отдела не беше необичайно. Когато ги арестуваха или водеха тук за разпит, много престъпници искаха да четат Библията, някои искрено, други с надеждата, че очевидната им набожност по-късно може да им донесе по-лека присъда. Бяха известни прецеденти, които оправдаваха тази надежда — някои престъпници, предимно чиновници, бяха избегнали тежка присъда с твърдения, че се били „преродили“. Но макар и скептично настроени, по време на разследването детективите от „Убийства“ с готовност се подчиняваха, ако Библията можеше да ускори изтръгването на признание.

Куин се върна с Библия в ръка. Той я подаде на Ейнсли, който я отвори към края на последната книга от Новия завет — Откровението, или както го наричаха католиците, „Апокалипсиса“.

На Нюболд му проблесна.

— Това е Откровението, нали? — попита той.

Ейнсли кимна.

— Всеки един от предметите е послание.

Той даде знак на все още седналата пред компютъра Ръби.

— Ето първото. — После се огледа около масата и прочете: — Откровение, глава 4:6. „… и пред престола имаше стъклено море, подобно на кристал; а сред престола и около престола — четири животни…“

— Котките! — ахна Куин.

Ейнсли прелисти две страници назад, потърси с показалец и продължи да чете:

— Глава 1:14. „… главата и космите Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му — като огнен пламък…“

Той погледна към Куин.

— Господин Фрост, нали така?

— Онези две неща, котките и изгорените очи на Фрост, бяха съвсем близо едно до друго. Но изобщо не направихме такава връзка между тях…

Залата мълчеше. Заместник-началникът Серано се беше навел напред и внимателно слушаше. До този момент майор Йейнс си водеше бележки, но сега бе спрял. Всички чакаха, докато Ейнсли прелистваше страниците.

— В Клиъруотър беше тръба, нали?

Тя погледна компютърния екран.

— Тръба и боядисан в червено картонен полумесец.

— Ето за първото: Глава 1:10. „Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас като от тръба…“

Ейнсли отново прелисти страниците.

— Струва ми се, че си спомням и червената месечина. А, ето: Глава 6:12. „И видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв…“

Сержантът погледна към Бенито Монтес и каза:

— Чуй това: Глава 1:15. „… нозете Му — подобни на лъскава мед, като в пещ нажежени…“

— Точно такива бяха краката на господин Хенънфелд — със страхопочитание отбеляза Монтес.

— Ами семейство Урбина, Малкълм? — попита сержант Грийн.

Ейнсли отново започна да търси. После рече:

— Струва ми се, че го намерих. Убитата жена почти докосваше онова гърне, нали, Пабло?

— Да.

— Значи трябва да е това. — И Ейнсли за пореден път зачете Откровението: — Глава 17:4. „А жената беше облечена в багреница и червено, украсена със злато, скъпоценни камъни и бисери; в ръката си държеше златна чаша, пълна с гнусотии и нечистота…“

Одобрителен шепот обходи масата. Ейнсли махна с ръка за тишина.

— Не, не! — Пред погледите на присъстващите той скри лицето си с длани и остана за няколко секунди така. Когато вдигна глава, лицето му вече не изразяваше силна възбуда, а огорчение. После заговори с пресеклив глас: — Трябваше да се сетя веднага, трябваше по-бързо да разчета символите, даже в самото начало. Ако го бях сторил, някои от тези хора можеха сега да са живи.

— Как би могъл да се сетиш по-бързо? — попита сержант Брюмастър. — На нас изобщо не ни дойде наум.

Ейнсли понечи да отговори: „Защото съм защитил докторат по теология! Защото в продължение на дванайсет безкрайни години съм изучавал Библията. Защото всички онези символи разбудиха миналото в мен, но аз бях прекалено муден и глупав, та чак сега успях да разбера…“ После реши да не казва нищо. Каква полза имаше? Но срамът и угризенията продължиха да го измъчват.

Лио Нюболд видя. И го разбра. Погледът му срещна очите на Ейнсли.

— Най-важното, Малкълм — безстрастно каза лейтенантът, — е, че ни даде първата отправна точка, при това изключително важна. Бих искал да чуя твоето тълкуване.

Ейнсли кимна.

— Първо, така се стеснява полето на разследване. Второ, най-общо знаем какъв тип човек търсим.

— Какъв? — попита Йейнс.

— Религиозен маниак, майоре. Освен всичко друго той се смята за Божи отмъстител.

— Това ли е „посланието“, за което говориш, сержант? Това ли е значението на онези символи?

— Да, като се има предвид, че всеки символ е придружен от насилствената смърт на двама души. Най-вероятно убиецът смята, че носи Божието послание и че в същото време е изпълнител на Божието отмъщение.

— Отмъщение за какво?

— Това ще разберем, когато имаме заподозрян и можем да го подложим на разпит, майоре.

Йейнс одобрително кимна.

— Ето нещо, с което да започнем. Добре, сержант!

— Съгласен съм с тази оценка — кимна заместник-началникът Серано.

Нюболд възстанови контрола на съвещанието.

— Малкълм, ти знаеш повече от нас за тези неща… от Откровението. Можеш ли накратко да ни кажеш какво друго трябва да знаем?

Ейнсли помисли, преди да отговори, защото разбираше, че трябва да извлече същността на информацията и идеите от миналото си на църковен деятел и от сегашната си роля на детектив от отдел „Убийства“.

Той се опита да се изразява просто.

— Откровението е било написано на гръцки и е апокалиптично, което означава, че е кодирано с много символични думи, така че да го разбират само учените, занимаващи се с Библията. За мнозина то представлява безумна смесица от видения, символи, алегории и пророчества — в по-голямата си част несвързани помежду си.

Ейнсли замълча, после продължи:

— Понякога това притеснява някои християни, които не го разбират. А фактът, че Откровението може да се използва, за да се „докаже“ или опровергае каквото и да е, винаги е привличал безумците и фанатиците. Според разбирането на тези хора в него има готови рецепти за всякакво зло. Следователно онова, което трябва да знаем, е, че човекът, когото търсим, използва Откровението както му отърва. Когато открием отговора на този въпрос, ще го заловим.

Лейтенант Нюболд огледа заседателната маса.

— Някой да има нещо да прибави?

Хулио Верона вдигна ръка. Навярно заради ниския си ръст шефът на екипа за идентификация седеше вдървен на стола си. Когато Нюболд му кимна, той каза:

— Фактът, че знаем какъв човек е извършил престъпленията, е полезен. Моите уважения на Малкълм. Но трябва да ви напомня, че даже да откриете заподозрян, в момента разполагаме със съвсем малко улики — определено недостатъчно, за да бъде осъден. — Той погледна към заместник-щатския прокурор Кързън Ноулс.

— Господин Верона е прав — рече Ноулс. — Затова трябва отново да направим оценка на всеки открит на местопрестъплението предмет, за да се уверим, че не сме пропуснали или погрешно изтълкували нещо. Очевидно си имаме работа с луд убиец, навярно психично болен, и най-незначителната подробност може да се окаже полезна.

— Разполагаме с частичен отпечатък от длан от мястото на убийството на семейство Фрост — отбеляза Силвия Уолдън.

Ноулс кимна.

— Но доколкото разбирам, той не е достатъчен за пълна идентификация.

— Можем да сравним шест точки от отпечатъка, който имаме. За пълна идентификация ни трябват поне девет. Най-добре десет.

— Тогава частичният отпечатък ще е второстепенна улика, Силвия.

— Да — призна тя.

В разговора се намеси доктор Санчес. Както обикновено тя носеше един от тъмнокафявите си костюми и посивяващата й коса беше вързана отзад на опашка.

— Както вече докладвахме, раните от нож по четирите трупа, на семействата Фрост и Урбина, могат да се идентифицират — заяви тя. — Направени са с един и същ нож тип „Боуи“ с дължина двайсет и пет и половина сантиметра и с характерни белези и зъбци. Имам снимки на раните, които подробно показват белезите по костите и хрущялите.

Всички присъстващи познаваха ножа тип „Боуи“, понякога наричан „арканзаска клечка за зъби“. Изобретен в средата на деветнайсети век от един от двамата тексаски братя Джеймз и Редзин Боуи, оттогава ножът масово се използваше за лов и на животни, и на хора. Характерен и смъртоносен, той имаше дървена дръжка с предпазител и яко, едноостро лезвие, задната част на което бе права почти до края, а после се закривяваше, за да се съедини с режещата страна в острия връх. В продължение на век и половина ножът тип „Боуи“ беше нанасял ужасни рани, често като оръдие на смъртта.

— Доктор Санчес — попита Ноулс, — можете ли да свържете раните с конкретен нож тип „Боуи“?

— Ако някой го намери, да.

— И ще дадете свидетелски показания?

— Естествено, че ще дам — остро отвърна Санчес. — Такива улики са приемани и преди.

— Да, зная. Абсолютно същите… — Ноулс изглеждаше неуверен. За онези около заседателната маса, които го познаваха добре, той беше възприел колебливата, неуверена роля, която толкова често играеше в съда. — Да предположим, че съм адвокат на подсъдимия и ви задам този въпрос: „Докторе, разполагам със свидетелски показания, уверяващи, че ножове от този тип се произвеждат на партиди от по неколкостотин наведнъж. Можете ли да сте абсолютно сигурна, че точно този нож, сред стотици други — а навярно и хиляди като него — е нанесъл раните, които описвате? И когато отговаряте на въпроса ми, докторе, моля ви, помнете, че тук е заложен човешки живот.“

Санчес се поколеба. Ноулс съзнателно се извърна.

— Ами… — започна тя.

Прокурорът отново се обърна към нея и поклати глава.

— Няма значение.

Санчес се изчерви и стисна устни. Ноулс беше неотразим. Очевидно можеше да има известно съмнение — нещо, което съдебните заседатели щяха да забележат и от което адвокатът на защитата щеше да се възползва.

Санчес свирепо изгледа Ноулс, който й се усмихна.

— Съжалявам, докторе. Това беше само демонстрация, но по-добре тук, отколкото на свидетелското място.

— За миг си помислих — мрачно отвърна тя, — че наистина съм там.

Прокурорът се обърна към Хулио Верона.

— Това изобщо не означава, че ако възникне възможност, няма да се възползваме от тези улики. Но тя ще е ограничена.

— Ние, разбира се, не разполагаме с ножа — каза шефът на екипа за идентификация, — и това дали ще го открием зависи от вас, момчета. — Той посочи към детективите от отдела, включително и Нюболд. — А сега, след като със Силвия знаем, че два от случаите са свързани, ще анализираме и най-малките улики, за да открием вероятни прилики.

— Същото ще направя и аз с медицинските данни — каза доктор Санчес. — Може да открия неразрешен случай на убийство с подобни рани или с някаква религиозна връзка. — После замислено прибави: — Винаги има вероятност онова, с което в момента се занимаваме, да е повторение на нещо от миналото, на което не е било обърнато внимание. Веднъж чух за сериен убиец, който възобновил убийствата си след петнайсетгодишно прекъсване.

— Всичко това е добре — рече Нюболд. — А сега… — Той погледна началника си Маноло Йейнс, шеф на звено „Престъпления срещу личността“. — Искате ли да прибавите нещо, майоре?

— Да. — Както винаги Йейнс не си губеше времето с предисловия. Като оглеждаше със стоманените си очи присъстващите, с обичайния си рязък тон той заяви: — Всички тук трябва да положат много по-големи усилия, всичките си усилия. Просто трябва да сложим край на убийствата, преди да бъдат извършени нови.

Погледът на Йейнс се насочи към Нюболд.

— За протокола, лейтенант, ти и хората ти имате картбланш да предприемете необходимите мерки, включително и да формирате спецчаст. Когато решите точно какво ви трябва и каква да е спецчастта, ще получите още детективи от отдел „Грабежи“. Имате разрешението ми за всякакви разходи, включително и за извънредно работно време.

Йейнс огледа залата, после добави:

— А сега, след разработването на новата тактика, целта е ясна на всички ви — да открием този тип! Искам резултати. Дръжте ме в течение.

— Всичко е ясно, сър. Както чуха всички, незабавно ще формираме спецчаст, която ще работи само по тези случаи. Членовете й ще бъдат освободени от другите си задължения. Вече наредих сержант Ейнсли да оглави групата.

Присъстващите обърнаха глави към него. Нюболд продължи:

— Сержант, ще работите с две групи от по шестима детективи. Оставям на вас да определите сержанта, който ще ръководи втората група.

— Сержант Грийн — отвърна Ейнсли. — Ако е съгласен.

Пабло Грийн леко махна с ръка.

— Кучи син!

— Ще докладваш на сержант Ейнсли — каза Нюболд. — Ясно ли е?

— Да, сър.

— За моята група определено искам детективите Куин, Боуи, Кралик и Гарсия — прибави Ейнсли. — По-късно днес двамата с Пабло ще решим кои ще са останалите. — Той се обърна към майор Йейнс. — Трябва да обхванем много голяма територия, сър, и да извършим много подробно разследване. Затова ще ни трябват поне още двама детективи от „Грабежи“, а може би и четирима.

Йейнс кимна.

— Когато уточните броя им, съобщете на лейтенант Нюболд и ще ги получите.

— Ако това не е достатъчно — обади се Кързън Ноулс, — мога да уредя двама от следователите в щатската прокуратура. Така или иначе, бихме искали да следим разследването.

— Ние също, господин прокурор — отвърна Ейнсли.

— Разбира се — напомни на всички Нюболд, — спецчастта ще работи в тясна връзка с Форт Лаудърдейл и Клиъруотър. Искам да държите в течение местните детективи.

Разговорът продължи още няколко минути, след което Нюболд се обърна към заместник-началника Серано:

— Искате ли да прибавите нещо, сър?

Някога самият той блестящ детектив, Серано заговори ясно, но тихо:

— Искам само да ви кажа, че за това разследване имате подкрепата на цялото управление. Когато тези серийни убийства станат широко известни, общественият и политически натиск ще се засили. Ще се опитаме да ви предпазим от него, за да можете да продължите да правите необходимото за залавянето на онзи маниак. Но трябва да действате бързо. И не преставайте да разсъждавате. Дано всички имаме късмет!

Пета глава

След края на съвещанието новосформираната спецчаст се събра около Ейнсли. Остана и заместник-щатският прокурор Кързън Ноулс. Преди двайсет години самият Ноулс беше полицай — най-младият сержант в нюйоркската полиция. По-късно стана лейтенант, после подаде оставка, за да следва право във Флорида. Ноулс се чувстваше като свой сред детективите.

— Щом ще работим заедно, сержант — попита той Ейнсли, — имате ли нещо против да ми кажете какъв ще е първият ви ход?

— Съвсем кратък, господин прокурор — до компютъра. Ще ми бъде приятно да останете с мен. — Ейнсли се огледа. — Къде е Ръби?

— Винаги там, където има нужда от нея — разнесе се от групата ясният глас на детектив Боуи.

— Трябват ми пъргавите ти пръсти. — Сержантът посочи към компютъра, който току-що бе използвала. — Хайде да потърсим някои данни.

Ръби седна пред клавиатурата, включи машината и написа „ЛОГОН“.

На екрана се появи искане: „ИДЕНТИФИЦИРАЙТЕ СЕ“.

— Вашият или моят? — попита Ръби.

— 8439 — каза Ейнсли.

„ВКАРАЙТЕ КОДА СИ“ — отвърна компютърът.

Ейнсли се пресегна и написа „СЛАДКИШЧЕ“, нежното име, с което понякога се обръщаше към Карън. Кодът не се появи на екрана, но вместо това се изписа „ЦКР“ — Център за криминални разследвания.

Докато другите детективи и Ноулс мълчаливо наблюдаваха, Ръби каза:

— Влязохме във вълшебното царство. Quo vadis4?

— Какво, по дяволите, означава това? — измърмори някой.

— Камо грядеши? — отвърна Бърнърд Куин.

— Учих латински в детската градина — пошегува се Ръби. — Ние, децата от гетото, сме по-умни, отколкото си мислите.

— Докажи го — рече Ейнсли. — Намери „КРИМИНАЛЕН АРХИВ“. След това извикай категория „СТРАННИ СЛУЧАИ“.

Последва поредица от команди, после се появи заглавието „СТРАННИ СЛУЧАИ“.

— Тук е пълно със субфайлове — съобщи Ръби. — Някакви идеи?

— Потърси „РЕЛИГИЯ“ или „РЕЛИГИОЗНИ“.

Пръстите й бързо набраха заглавията.

— Хей, ето нещо интересно: „РЕЛИГИОЗНИ МАНИАЦИ“.

Ейнсли вдигна вежди.

— Това би трябвало да свърши работа.

Очакваха изобилие от имена, но резултатът ги разочарова. Появиха се само седем, всяко от които придружено от кратка биография, обвинения и присъди. Ейнсли и Ръби прегледаха имената и информацията, другите надзъртаха над раменете им.

— Можеш да елиминираш Върджил — рече Куин. — В затвора е. Аз го пратих там. — Компютърът показа, че Франсис Върджил е в затвора от две години и че му остават да излежи още шест. В подобно положение бяха още двама от списъка. Оставаха четирима.

— Махни Орниъс — каза Ейнсли. — Пише, че бил мъртъв. — Починалите престъпници не се изваждаха от архива, докато не изминеха две години от смъртта им.

— Предполагам, че можем да елиминираме Хектор Лонго — рече Ръби. Информацията показваше, че Лонго е на осемдесет и две години, почти сляп, с парализирана дясна ръка.

— Удивително е какво могат да правят в последно време сакатите — възрази Ейнсли. После прибави: — Добре, изтрий го.

Останалите две имена бяха „възможни“, но проверката не доведе нито до цифрите, нито до решенията, на които се бяха надявали.

— Какво ще кажете да опитаме с „MODUS OPERANDI“5? — попита Ноулс.

— Вече го правихме с отделните случаи — отвърна Ейнсли. — Не получихме нищо. — После замислено прибави: — Колкото повече напредваме в архива, толкова повече започвам да смятам, че търсим човек без досие.

— Защо не опитаме с „ТНАП“? — рече Ръби.

Ейнсли прие предложението скептично, но се съгласи:

— Защо не? Нямаме какво да губим.

„ТНАП“ — докладите за теренните наблюдения и автомобилните произшествия — съдържаха информация, събирана от полицаи, които наблюдаваха на обществени места особено, вулгарно или ексцентрично, макар и не незаконно поведение. Подобни доклади се правеха, ако някой бъдеше забелязан при подозрителни обстоятелства, особено късно през нощта, но без да нарушава закона.

Предполагаше се, че тези доклади се пишат на място върху официални формуляри. Полицаите бяха инструктирани да вписват колкото могат повече данни — пълното име на човека, домашен адрес, занятие, подробно физическо описание, информация за автомобила, ако има такъв, и обстоятелствата на срещата. Повечето от разпитваните хора се оказваха изненадващо разговорчиви, особено след като научеха, че няма да ги арестуват или претърсват. Но никой от онези, които имаха криминални досиета, не споменаваше този факт.

„ТНАП“ формулярите се връщаха в полицейското управление и се вкарваха в компютърна банка. Успоредно се извършваше автоматична проверка и към доклада се прибавяха евентуалните углавни присъди.

Известно време в полицията в Маями гледаха на докладите с лошо око. Това се дължеше на факта, че някои полицаи задръстваха системата с фалшиви доклади с надеждата да привлекат вниманието и да получат повишение. В някои формуляри дори имаше имена, преписани от надгробните камъни. В крайна сметка, след залавянето и наказването на неколцина виновни, на това се сложи край. Но повечето в управлението, включително и Ейнсли, не вярваха много на докладите.

Компютърната процедура за влизане в „ТНАП“ беше същата като за „КРИМИНАЛЕН АРХИВ“ и Ръби бързо намери в новата категория „СТРАННИ СЛУЧАИ“, а след това и „РЕЛИГИОЗНИ МАНИАЦИ“. Изведнъж екранът оживя от имена, дати и снимки. С повишено внимание Ейнсли се наведе напред. Зад него някой каза:

— Хей, вижте това! — Някой подсвирна.

Те отново прехвърлиха имената и подробностите, елиминираха някои, после прибавиха останалите в нов компютърен файл, вече съдържащ двамата „възможни“ от архива. Накрая Ръби разпечата пет-шест екземпляра от общия списък и ги раздаде.

Разпечатката съдържаше шест имена:

ДЖЕЙМС КАЛХОУН, мъж, бял, известен също като „Малкия Иисус“. Дата на раждане: 10.10.1967 г. 1.80 м 90 кг. Адрес: Маями, СЗ 10 ул. №271. Върху гърдите му е татуиран кръст. Приказва за близкия край на света и твърди, че е Христос и че е настъпило Второто пришествие. Има досие за убийство, нападение и въоръжен грабеж.

КАРЛОС КИНОНЕС, мъж, латиноамериканец, известен също като „Хлапето-дявол“. Дата на раждане: 17.11.1969 г. 1.67 м 81 кг. Набит. Адрес: Маями, ЮЗ 22 ул. №2640. Твърди, че е единственият месия и че проповядва Божието слово. Има голямо досие за нападение, изнасилване и въоръжен обир с упражняване на насилие.

ЪРЛ РОБИНСЪН, мъж, метис, известен също като „Отмъстителя“. Дата на раждане: 02.08.1964 г. 1.82 м 81 кг. Адрес: СЗ 65 ул. №1310. Строен, бивш боксьор тежка категория, много агресивен. Проповядва по уличните ъгли, цитира Библията, винаги Откровението, казва, че е ангел на Божия съд. Има голямо досие за въоръжен грабеж, непредумишлено убийство и многобройни нападения с нож.

АЛЕК ПЪЛАЙТ, мъж, хаитянин, известен също като „Месията“. Дата на раждане: 12.12.1969 г. 1.67 м 119 кг. Адрес: Маями, СИ 65 ул. №265. Приказва за писанията на всеки, който спре да го слуша, твърди, че разговарял с Господ. При проява на съмнение става агресивен. Може да упражни насилие, но няма досие. В САЩ е от 1993 година.

ЕЛРОЙ ДОЙЛ, мъж, бял, известен също като „Кръстоносеца“. Дата на раждане: 12.09.1964 г. 1.92 м 117 кг. Адрес: Маями, СИ 35 ул. №189. Твърди, че е ученик на Господ и че знае Божията воля. Проповядва на обществени места. Не се смята за опасен. Работи като наемен шофьор на камион.

ЕДЕЛБЕРТО МОНТОЯ, мъж, латиноамериканец. Дата на раждане: 01.11.1962 г. Адрес: СЗ 1 ул. 861, ап. 3. Има гъсти, тъмни мустаци и брада. Твърди, че е прероден християнин, цитира Библията, моли се за края на света. Има досие за изнасилване, нападение и сексуално нападение.

Докато Ейнсли, Ноулс и другите преглеждаха имената и характеристиките, вълнението се усилваше.

— Малкълм, струва ми се, че попаднахме на нещо — изрази всеобщото настроение сержант Грийн.

Детектив Гарсия с нетърпение вдигна глава.

— Робинсън е нашият човек! Трябва да е той. Вижте онези неща за Откровението! Освен това е известен като Отмъстител — това отговаря. Боксьор е, което означава, че е силен!

— Да не споменаваме за „нападенията с нож“ — прибави Ръби Боуи.

— Добре, добре — рече Ейнсли. — По-полека. Ще обърнем внимание на всичките.

— Ще арестувате ли някого? — попита детектив Монтес.

Ейнсли поклати глава.

— Нямаме достатъчно улики. Ще ги следим.

— Сержант — предупреди го Кързън Ноулс, — трябва много, много да внимавате да не би някой от тези хора да разбере нещо. — Ноулс огледа всеки един от детективите. — Моля ви, всички запомнете с колко малко улики разполагаме засега. А ако някой от тези шестима души е нашият човек и заподозре, че сме по следите му, може съвсем да престане да действа и да не ни остави нищо, което да използваме срещу него.

— Малко бездействие от негова страна обаче няма да навреди — отбеляза Пабло Грийн. — Определено не искаме да убие още някого.

— Ако го следите плътно, това няма да се случи. — Ноулс замислено замълча. — Идеалното развитие на нещата е да го хванем в действие.

— Идеално за прокурора — каза Ръби Боуи. — Но рисковано за жертвата.

Ейнсли се присъедини към смеха.

— Ръби обаче е права — настоя Куин. — В следенето има риск. Знаем, че този тип е хитър, а той знае, че го търсим.

Ейнсли се обърна към Лио Нюболд, който беше дошъл при групата няколко минути преди това.

— Какво мислите, лейтенант?

Нюболд сви рамене.

— Това си е твой случай, Малкълм. Ти си шеф на спецчастта.

— Тогава ще поемем риска — рече Ейнсли. — И ви уверявам, господин прокурор, той изобщо няма да разбере, че го следим. — После се обърна към Грийн. — Пабло, хайде веднага да направим график за следенето.

Договориха се, че за начало екипът на сержант Ейнсли ще установи наблюдение над Ърл Робинсън, Джеймз Калхоун и Карлос Кинонес. Хората на сержант Грийн щяха да следят Алек Пълайт, Елрой Дойл и Еделберто Монтоя. Наблюдението във всички случаи щеше да е пълно и да продължава по двайсет и четири часа на ден.

— Бързо ни трябват още хора от „Грабежи“, сър — съобщи на Нюболд Ейнсли, — за начало двама. Ще ги включа в графика.

Лейтенантът кимна.

— Ще разговарям с майор Йейнс.

После, когато групата вече се готвеше да се разотиде, вратата на заседателната зала рязко се отвори. Останал без дъх, с изкривено от ужас лице, на прага застана сержант Ханк Брюмастър, който си бе тръгнал след официалното закриване на заседанието. Този ден бе дежурен екипът на Брюмастър, така че всички разбраха какво се е случило.

— Тежко ли е, Ханк? — пристъпи напред Нюболд.

— Възможно най-тежко, сър — пое си дъх Брюмастър. — Градският съветник Густав Ърнст. И жена му. И двамата са убити. Току-що получихме сигнала. От описанието изглежда, че е точно като…

— О, Господи! — възкликна Ейнсли.

Брюмастър кимна.

— Очевидно е абсолютно същото.

Той се обърна към Нюболд.

— В момента хората ми пътуват натам, сър. Помислих си, че трябва да знаете. — После погледна към другите. — Помислих си, че всички вие трябва да знаете, защото на местопрестъплението има репортери и както разбрах, става адски напечено.

През следващите дни яростта на медиите и обществото обхвана града като пожар. Убийството на семейство Ърнст бе в центъра на публичното внимание.

Колкото до полицейското управление, варварското убийство на градски съветник и неговата съпруга бе достатъчно тежко — Ърнст беше един от тримата съветници, които заедно с кмета, заместник-кмета и градския управител управляваха Маями. Но престъплението засягаше още по-силно Ейнсли, Нюболд и всички останали в службата, защото дъщерята на жертвите бе майор Синтия Ърнст, старши служител в полицията в Маями.

По време на убийството Синтия Ърнст се намираше в Лос Анджелис по работа, съчетана с лична визита. Известиха я чрез лосанджелиското полицейско управление и „смаяна и опечалена“, както я описаха по новините в шест часа, тя отлетя обратно за Маями, превръщайки се в център на вниманието на напрегнатия, развълнуван град.

Шеста глава

Предварителната оценка, че убийството на градския съветник Ърнст и жена му е идентично с варварските убийства на други три възрастни двойки — семейство Фрост в Коконът гроув, Хенънфелд във Форт Лаудърдейл и Урбина в Маями — за съжаление се оказа вярна. Междувременно към списъка публично беше добавено аналогичното убийство на Хал и Мейбъл Ларсън в Клиъруотър — обект на откритото от Ръби Боуи издирване, обявено пет месеца преди това.

Разследването се съсредоточи върху построената в средиземноморски стил къща на семейство Ърнст в скъпия квартал „Бей пойнт“ — поставен под строга охрана — на западния бряг на Бискайския залив.

Именно там прислужницата бе открила обезобразените трупове на Густав и Елиънър Ърнст. Тя пристигнала в къщата преди всички и както обикновено приготвила сутрешния чай, който отнесла върху поднос в спалнята на семейство Ърнст. При вида на завързаните един срещу друг съпрузи и локвите кръв прислужницата изпищяла, изпуснала подноса и припаднала.

Писъците чул възрастният иконом на градския съветник Тео Паласио, който заедно с жена си Мария се грижел за дома и готвел. Тео и Мария спали до необичайно късен час, след като с одобрението на работодателите си отсъствали до ранните часове на сутринта.

Когато стигнал в спалнята и видял какво се е случило, Паласио бързо реагирал и се втурнал към най-близкия телефон.

Когато пристигна сержант Брюмастър, пред къщата пазеха униформени полицаи, а вътре санитарите от Бърза помощ помагаха на прислужницата да се възстанови от шока.

Детективите Дайън Джейкъбо и Сет Уайтмън от екипа на Брюмастър го бяха изпреварили. Брюмастър беше обявил Джейкъбо за свой главен заместник и това му даваше допълнителна власт, от която най-вероятно щеше да се нуждае, като се имаше предвид изключителното значение на случая.

Як и набит, Джейкъбо работеше в „Убийства“ от дванайсет години и вече бе наредил на униформените полицаи да блокират цялата къща и градината с жълта лента.

Скоро след това пристигнаха Хулио Верона и доктор Сандра Санчес. Верона беше дошъл със специалния микробус на екипа за идентификация, придружен от трима колеги. Бе съобщено, че на път е и шефът на полицейското управление.

Предупредени от спешните повиквания по полицейската радиовръзка, представителите на медиите се бяха струпали пред главната порта на „Бей пойнт“, където бяха спрени от охраната, действаща също по заповед на детектив Джейкъбо. Репортерите вече обсъждаха как убиецът или убийците са проникнали през охранителната система на „Бей пойнт“ и как са влезли в дома на Ърнст.

При пристигането си Брюмастър беше задържан за кратко от трима телевизионни репортери, които протегнаха микрофоните си към отворения прозорец на колата му, докато камерите го заснемаха отблизо. Журналистите крещяха въпросите си един през друг:

— Детектив, има ли вече заподозрени?…

— Вярно ли е, че семейство Ърнст са убити по същия начин, като…

— Съобщено ли е вече на дъщеря им, майор Ърнст?…

— Тя веднага ли ще се върне в Маями?

Но Брюмастър само поклати глава и продължи нататък, като спря пред дома на съветника, за да нареди на един от униформените полицаи:

— Обади се в пресцентъра на полицията и им кажи, че ни трябва човек, който да се занимава с медиите.

В някои полицейски участъци убийството на висш държавен чиновник или на известна личност се категоризираше като „приоритетно“ или, не толкова официално, като „мръсен“ случай. В съответствие с това разследването му получаваше първостепенно внимание. В Маями се предполагаше, че такава категория не съществува и че всички убийства и убийци са „равни пред закона“. Но убийството на градския съветник Ърнст и жена му вече доказваше обратното.

Част от доказателството за това беше незабавното пристигане на началника на полицейското управление Фаръл У. Кетлъдж със служебен автомобил, шофиран от помощника му. Началникът бе униформен и ясно се виждаха четирите звездички, обозначаващи ранга му — отговарящ на генералски чин в армията на Съединените щати. Както тихо сподели с един от униформените полицаи детектив Уайтмън „… можеш да преброиш колко пъти на година шефът се появява на местопрестъплението само на пръстите на едната си ръка“.

Пристигнал няколко минути преди това, лейтенант Нюболд посрещна началника на предната врата към къщата. Брюмастър беше до него.

— Покажете ми местопрестъплението, лейтенант — кратко заповяда началникът.

— Да, сър. Оттук.

Водени от Нюболд, тримата се изкачиха по широкото стълбище и тръгнаха през площадката към спалнята, чиято врата бе отворена. Вътре спряха и началникът се огледа.

Специалистите по идентификация вече работеха. Доктор Санчес стоеше отстрани и чакаше фотографът да свърши. Детектив Джейкъбо и Силвия Уолдън обсъждаха местата, където най-вероятно можеше да има отпечатъци от пръсти.

— Кой е открил труповете? — попита началникът. — Какво ни е известно досега?

Нюболд даде знак на Брюмастър, който разказа за пристигането на прислужницата, за приготвянето на сутрешния чай и за писъците й — за всичко това беше научил от иконома Тео Паласио. Паласио му обясни, че двамата с жена си са отсъствали от късно следобед предишния ден до рано сутринта — така правели всяка седмица, когато посещавали сакатата сестра на Мария Паласио в западната част на Палм Бийч. Прислужницата също си тръгнала в 17 ч. предишния ден.

— Още не знаем часа на смъртта — прибави Нюболд, — но най-вероятно се е случило, докато господин и госпожа Ърнст са били сами в къщата.

— Разбира се, сър — обърна се към началника Брюмастър, — ние ще проверим алибито на Паласио.

Кетлъдж кимна.

— Значи е възможно да търсим човек, който е познавал живота в къщата.

Заключението беше толкова очевидно, че Нюболд и Брюмастър не отговориха. И двамата знаеха, началникът Кетлъдж никога не бе работил като детектив и беше постигнал високия си чин с отличните си качества в полицейската администрация. Както и всички останали в системата на полицията обаче, понякога той проявяваше афинитет към криминалните разследвания.

Кетлъдж влезе навътре в стаята, за да я разгледа по-добре. Той мина отстрани, а после и зад отпуснатите трупове, върху които работеха хората от идентификацията. След това, тъкмо когато се готвеше да продължи по-нататък, изкънтя гласът на Дайън Джейкъбо:

— Стоп! Не ходете там!

Началникът се обърна. В очите му се четеше гняв. С леден глас той попита:

— Кой…

— Сър! Детектив Джейкъбо, господин началник — без да чака, рязко отговори Джейкъбо. — Аз съм главен заместник в разследването.

Двамата мъже се спогледаха. И двамата бяха чернокожи.

— Съжалявам, че извиках, сър, но се налагаше — първи проговори Джейкъбо.

Началникът продължаваше да гледа свирепо, очевидно обмисляйки следващия си ход.

От формална гледна точка категоричната заповед на Джейкъбо бе целесъобразна и правилна. Като главен заместник той имаше власт над всички останали на местопрестъплението, независимо от чина им. Но тази власт рядко се използваше в пълните си граници, особено когато ставаше дума за служител седем ранга над детектива.

Докато другите ги наблюдаваха, Джейкъбо преглътна. Знаеше, че прав или не, навярно е отишъл прекалено далеч и че по същото време на другия ден можеше отново да облече униформата като обикновен патрул в центъра на Маями.

В този момент Хулио Верона дискретно се покашля и се обърна към началника:

— Извинете, сър, струва ми се, че детективът просто се опитваше да запази онова, което имаме тук. — Той посочи към мястото зад двата трупа.

— Какво е това? — попита лейтенант Нюболд.

— Убит заек — отвърна Верона, като погледна надолу. — Може да се окаже нещо важно.

Брюмастър се сепна.

— Дяволски си прав, наистина е важно! Това е още един символ. Трябва ни Малкълм Ейнсли.

— И според вас детектив Джейкъбо е знаел, че животното е там? — скептично попита началникът.

— Не зная, сър — меко отвърна шефът на екипа за идентификация. — Но докато не проверим всичко, трябва да приемем, че уликите са навсякъде.

Кетлъдж се поколеба, очевидно в опит да възстанови хладнокръвието си. Имаше репутация на педант по отношение на дисциплината и на справедлив ръководител.

— Много добре. — Вече по-спокойно, той се обърна към всички, присъстващи на местопрестъплението. — Дойдох тук, за да ви кажа колко важен е този случай. В момента ни наблюдават много очи. Работете с всички сили. Трябва ни бързо разрешение.

На излизане Кетлъдж спря пред Нюболд.

— Лейтенант, погрижете се в досието на детектив Джейкъбо да се впише похвала. — Началникът леко се усмихна. — Да речем, „за добросъвестно запазване на улики в трудни условия“.

След миг вече беше излязъл.

Около един час по-късно, още докато събирането на улики продължаваше, Хулио Верона съобщи на сержант Брюмастър:

— Сред вещите на господин Ърнст има портфейл с шофьорска книжка и кредитни карти. Пари липсват.

Брюмастър се консултира с Тео Паласио, който заедно с жена си беше инструктиран да остане в кухнята. Икономът и жена му едва сдържаха сълзите си.

— Господин Ърнст винаги имаше пари в портфейла си — каза Тео с мъка. — Предимно едри банкноти, по петдесет и сто долара. Обичаше да има пари в брой.

— Знаете ли дали си е записвал номерата на едрите банкноти?

Паласио поклати глава.

— Съмнявам се.

След като остави иконома да се поуспокои, Брюмастър продължи.

— Искам да ви питам още нещо. — Той прелисти тефтера си. — Казахте ми, че когато сутринта сте влезли в спалнята на господин и госпожа Ърнст, сте разбрали, че не можете да им помогнете с нищо и незабавно сте отишли на телефона.

— Така беше, сър. Обадих се в полицията.

— А пипахте ли нещо в спалнята? Каквото и да е?

Паласио поклати глава.

— Знаех, че докато не пристигне полицията, всичко трябва да си остане както си е. — Икономът се поколеба.

— Какво има? — попита Брюмастър.

— Ами, чак сега си спомням. Радиото свиреше много високо. Аз го изключих. Съжалявам, ако…

— Няма значение. Хайде да отидем да видим.

В спалнята на семейство Ърнст двамата мъже се приближиха до малкото радио.

— Да сте сменяли станцията, когато го изключихте? — попита Брюмастър.

— Не, сър.

— Някой пипал ли е радиото след това?

— Мисля, че не.

Детективът нахлузи на ръката си гумена ръкавица и включи апарата. Стаята се изпълни със звуците на песента „О, прекрасно утро“ от операта „Оклахома“ на Роджърз и Хамърстайн6. Брюмастър погледна към станцията: FM 93.1.

— Това е УТМИ — рече Паласио. — Любимата програма на госпожа Ърнст. Често я слушаше.

Скоро след това Брюмастър доведе Мария Паласио в спалнята на убитата двойка.

— Съветвам ви да не гледате към труповете — каза й той. — Ще застана между тях и вас. Но искам да видите друго нещо.

Това „друго нещо“ бяха бижутата — пръстен със сапфир и диамант в комплект с обеци, още един златен пръстен, перлена огърлица със закопчалка от розов турмалин, златна гривна с диаманти — всички тези очевидно ценни накити бяха оставени върху тоалетката, така че да се виждат още от пръв поглед.

По-късно, в отговор на друг въпрос на детектива, доктор Санчес потвърди:

— Да, като цяло нараняванията и обезобразяванията по лицата и телата на господин и госпожа Ърнст са подобни на онези в случаите с Фрост и Урбина — а навярно, ако съдя по докладите, които получих, и в случаите от Форт Лаудърдейл и Клиъруотър.

— Ами раните от нож, докторе?

— Преди аутопсията не мога да дам сигурен отговор. Но на пръв поглед бих казала, че раните от нож по двата трупа са оставени от същия тип нож „Боуи“.

Колкото до убития заек, доктор Санчес помоли Хедър Юбънс, собственик на магазин за животни, с когото беше работила по-рано, да дойде в дома на Ърнст. Господин Юбънс, специалист по дребни животни, го идентифицира с популярното му име — „клепоух заек“. Много такива, поясни той, се продавали в района като домашни любимци. Тъй като по тялото му нямаше рани, според господин Юбънс той очевидно е бил удушен.

След като снимаха заека, доктор Санчес го прибра в найлонов чувал и го прати в лабораторията на патоанатома, за да го запазят във формалдехид.

Сержант Брюмастър попита Тео Паласио дали заекът не е бил домашен любимец в дома на Ърнст.

— Не. Господин и госпожа Ърнст не обичаха животни — отвърна икономът и добави: — Исках да си вземат куче пазач заради цялата тази престъпност. Даже им предложих лично да се грижа за него. Но господин Ърнст отказа: тъй като бил градски съветник, полицията винаги щяла да охранява безопасността му. Обаче не стана така, нали?

Брюмастър предпочете да не отговори.

По-късно полицията провери в други зоомагазини в Маями и с помощта на снимки от местопрестъплението се опита да открие купувача на заека. Продаваха се обаче толкова много зайци, понякога котила по седем-осем наведнъж, и тъй като малко магазини поддържаха подробна документация, проверката се оказа безрезултатна.

Ханк Брюмастър разказа на Малкълм Ейнсли за убитото животно и попита:

— Смяташ ли, че в Откровението има нещо подобно — като в другите случаи?

— В Откровението няма нищо за зайци, нито пък в която и да е друга част на Библията, сигурен съм — отвърна сержантът. — Въпреки това обаче, може да е символ. Като биологичен вид зайците са много стари.

— Някакъв религиозен смисъл?

— Не съм сигурен. — Ейнсли си спомняше един лекционен цикъл — „Произход на живота и геологическо време“ — който беше посещавал скоро след като религиозната му вяра започна да отслабва. — Зайците са бозайници от разред Lagomorpha, към който спадат също дивите зайци и някои други. Появили са се в Северна Азия към края на палеоцена. — Той се усмихна. — Това са петдесет и пет милиона години преди версията за Сътворението в книга Битие.

— Мислиш ли, че нашият човек — религиозен маниак, както го нарече ти, знае всичко това? — попита Брюмастър.

— Съмнявам се. Но кой знае какво се върти в главата му?

Същата вечер в дома си Ейнсли седна пред персоналния компютър на Карън, в който имаше английската версия на Библията. На следващия ден той каза на Брюмастър:

— Проверих в компютъра дали в Библията се споменават думите „лагоморфни“ и „диви зайци“. Вторите се появяват на два пъти — в Левит и във Второзаконие, но в Откровението няма нищо.

— Мислиш ли, че нашият заек може да е бил използван като библейски символ?

— Не. — Ейнсли се поколеба, после добави: — Ще ти кажа до какво заключение стигнах, след като размишлявах цяла нощ. Смятам, че онзи заек изобщо не е символ от Откровението. Просто не пасва. Според мен е за заблуда.

Под любопитния поглед на Брюмастър той продължи:

— Всички други символи отговаряха на нещо конкретно. Като четирите мъртви котки — „четири животни“, червеният полумесец — „месечината стана като кръв“ и тръбата — „силен глас като от тръба“.

— Спомням си — кимна Брюмастър.

— Е, заекът естествено може да е „животно“. Откровението е пълно с такива. — Ейнсли поклати глава. — Но някак си не мисля, че е така.

— И какво предлагаш?

— Навярно е чисто инстинктивно, Ханк. Но ми се струва, че трябва да помислим дали случаят „Ърнст“ наистина е ново серийно убийство, или ги е убил някой друг, който се е опитал да представи нещата по този начин.

— Това е изненадваща идея, Малкълм. Ще я имам предвид. Но трябва да ти кажа, че след като видях местопрестъплението, мисля, че не си прав.

Оставиха въпроса отворен.

Малко по-късно Сандра Санчес им съобщи заключенията си от аутопсията на двата трупа. Да, били убити с нож „Боуи“, както беше предположила след предварителния оглед на жертвите. Характерните белези по телата обаче се различавали от предишните убийства, следователно бил използван друг нож — което не доказваше нищо, тъй като този тип ножове се продаваха свободно и серийният убиец спокойно би могъл да притежава няколко.

Дните минаваха и въпреки съмненията на Малкълм Ейнсли, изглеждаше все по-сигурно, че убийството на семейство Ърнст е извършено от същата ръка, както в осемте предишни случая. Най-важните обстоятелства бяха идентични, същото се отнасяше за второстепенните подробности: убитият заек, въпреки всичко вероятен символ от Откровението, отсъствието на каквито и да е пари, оставените на видно място недокоснати бижута и високото радио. Освен това, както и при предишните убийства, нямаше отпечатъци от пръсти.

Детективите обаче бяха затруднени от бързината, с която убийството на семейство Ърнст бе последвало случая „Урбина“ — само с тридневен интервал. Предишните убийства бяха от два до три месеца едно след друго. Медиите и обществеността се интересуваха от този факт и задаваха уместни въпроси. Дали убиецът не беше ускорил смъртоносната си мисия, каквато и да бе тя? Дали не се бе почувствал неуязвим? Имаше ли някакъв особен смисъл в това, че следващата жертва е градски съветник на Маями? Бяха ли застрашени други съветници или висши държавни служители? И какво прави полицията — ако изобщо прави нещо, за да изпревари следващите ходове на престъпника?

Макар че на последния въпрос не можеха да отговорят публично, спецчастта, начело със сержант Ейнсли, беше започнала наблюдението на шестимата заподозрени.

Но още преди спецчастта да започне да изпълнява всичките си задачи, се състоя среща, която Ейнсли знаеше, че е неизбежна.

Седма глава

В 08:15 ч., два дни след откриването на обезобразените трупове на Густав и Елиънър Ърнст, Малкълм Ейнсли пристигна в полицейското управление, след като вече беше получил текущия доклад на сержант Брюмастър. За негово разочарование от предишния ден нямаше нищо ново. Резултатът от проверката при съседите, по време на която хората бяха разпитани за появата на непознати в района, бе, както се изрази Брюмастър, „nada“7.

В отдела Ейнсли завари до бюрото си лейтенант Нюболд. Той посочи с ръка и каза:

— В кабинета ми те чака един човек, Малкълм. Най-добре е да побързаш!

Малко след това сержантът видя майор Синтия Ърнст, седнала на стола на Нюболд.

Беше облечена в стегната полицейска униформа и изглеждаше прекрасно. Каква ирония, помисли си Ейнсли, че грубо скроените мъжки дрехи можеха да стоят толкова секси върху женско тяло. Квадратните рамене на семплото сако със златните дъбови листа на високия й чин само подчертаваха съвършените пропорции на фигурата й. Тъмнокестенявата й коса, подстригана според устава на четири сантиметра над яката, контрастираше на бледорозовата й кожа и проницателните й зелени очи. Ейнсли долови аромата на познат парфюм и внезапно го заляха спомени.

Седнала зад бюрото, Синтия четеше някакъв документ. Вдигна лице с безстрастно изражение.

— Влизай — рече тя. — Затвори вратата.

Ейнсли се подчини. Той забеляза, че очите й са зачервени.

Сержантът се изправи пред бюрото и започна:

— Бих искал да кажа, че искрено съжалявам…

— Благодаря — бързо го прекъсна майор Ърнст и делово продължи: — Тук съм, за да ти задам няколко въпроса, сержант.

— Ще се опитам да ти отговоря — със същия тон отвърна Ейнсли.

Дори сега, въпреки студеното й отношение към него, видът и гласът на Синтия Ърнст го възбуждаха, както толкова пъти по времето, когато бяха любовници. Онзи еротичен, вълнуващ и предизвикателен миг сякаш беше преди векове.

Връзката им беше започнала пет години преди това, и двамата бяха детективи в отдел „Убийства“. Тогава Синтия бе красива и желана трийсет и три годишна жена — три години по-млада от Малкълм. А сега, реши той, беше станала още по-привлекателна. Както винаги Синтия излъчваше сексуалността си като маяк и за негов срам, Ейнсли усети, че се е възбудил.

Тя посочи към стола пред бюрото и без да се усмихва, каза:

— Можеш да седнеш.

Ейнсли си позволи съвсем лека усмивка.

— Благодаря, майоре.

Той седна. Разбираше, че с няколкото разменени реплики Синтия вече е изяснила отношенията помежду им — отношения между хора на служба. Естествено. Нямаше нищо лошо в това да знаеш къде ти е мястото. Искаше му се обаче, да му бе позволила да изкаже искрените си съболезнования заради ужасната смърт на родителите й. Но Синтия върна очи към документа, който четеше, и после, без да бърза, го остави.

— Разбрах, че ти ръководиш разследването на убийството.

— Да. — Той започна да й разказва за спецчастта и причината за сформирането й, но тя го прекъсна.

— Всичко това ми е известно.

Ейнсли замълча, като се чудеше какво цели Синтия. Беше сигурен в едно: тя дълбоко и искрено скърбеше. Издаваха го зачервените й очи, а той от личен опит знаеше, че връзката между Густав и Елиънър Ърнст и Синтия, тяхно единствено дете, бе изключително дълбока.

При други обстоятелства би я прегърнал или просто би докоснал ръката й, но разбираше, че сега това е невъзможно. От четири години пътищата им се бяха разделили, а Ейнсли знаеше, че Синтия незабавно ще издигне непроницаемата си защитна преграда, която използваше толкова често, като оставяше всичко лично, за да се превърне в познатата му енергична професионалистка.

Докато работеше заедно с нея, Синтия беше проявила и някои не дотам положителни черти. Категоричната й прямота я караше да отхвърля гъвкавостта, макар че понякога това качество се оказваше полезно в разследванията. Тя предпочиташе да действа директно, дори това да означаваше, че минава границата на закона — като сключваше сделки с престъпници извън служебното договаряне или подхвърляше улики, за да „докаже“ някое известно престъпление. Като неин пряк шеф в отдела, Ейнсли понякога бе възразявал срещу методите й, макар че никой не би могъл да оспорва резултатите й, които тогава се бяха отразили благоприятно и върху самия него.

После идваше напълно непрофесионалната, влюбена, изоставена, безумно чувствена Синтия — тази нейна страна той нямаше да види днес, нито пък някой друг път. Ейнсли се отърси от мислите си.

Тя се наведе напред и каза:

— Да се върнем на въпроса. Искам да чуя какво правиш всъщност и недей да криеш абсолютно нищо.

Синтия Ърнст постъпи в полицията в Маями на двайсет и седем годишна възраст, една година преди Малкълм Ейнсли. Напредваше бързо — според някои заради баща й. И сигурно тази връзка не беше в минус, нито пък фактът, че правата на малцинствата и жените пораждаха нови възможности. Но както разбираха всички, които я познаваха добре, истинската причина за успеха на Синтия бяха вродените й способности и енергичност, придружени от усилена работа.

Синтия се отличи още по време на задължителния десетседмичен курс в полицейската академия, където прояви силна памет и бързи реакции. Представи се изключително добре в стрелбата с оръжие и инструкторът я характеризира като „забележителна“. След четири седмици тя стреляше с вещината на опитен стрелец, можеше да разглоби и да сглоби пистолета си със светлинна скорост и резултатът й никога не падаше под 298 от 300 възможни точки.

След курса в академията Синтия се оказа извънредно добър полицай. Началниците й започнаха да я ценят заради инициативността, изобретателността и бързите й реакции — последното качество бе особено ценено в полицията и беше забележително за жена. Тези способности плюс умението да бъде забелязвана спомогнаха за прехвърлянето на Синтия в отдел „Убийства“ само след две години работа като униформен патрул.

В отдела личното й досие продължи да се пълни с успехи и тя придобиваше все по-добра репутация на изключителен детектив.

Синтия и Ейнсли бяха назначени в един и същ екип, оглавяван тогава от ветерана в службата детектив сержант Феликс Фостър. Скоро след постъпването й произведоха Фостър в лейтенант и го преместиха в друг отдел. Повишен в сержант, Ейнсли зае неговото място.

Но още преди това двамата със Синтия бяха работили заедно и изпитваха взаимно привличане.

Синтия водеше разследване на тройно убийство и Ейнсли от време на време й помагаше. В преследване на няколко обещаващи следи, двамата отлетяха за Атланта за два дни. Перспективите бяха добри и в края на първия изтощителен, но успешен ден те отседнаха в крайградски мотел.

После, на вечеря в малък, изненадващо добър италиански ресторант, Ейнсли погледна към Силвия и инстинктивно чувствайки какво ще последва, попита:

— Много ли си уморена?

— Адски — отвърна тя. После хвана ръката му. — Но не прекалено уморена за онова, което и двамата искаме ужасно. И това не е десертът.

В колата, докато се връщаха обратно в мотела, Синтия се притисна и облиза ухото му с език.

— Не съм сигурна, че мога да чакам — задъхана каза тя. — А ти? — После започна да го дразни с ръка и го накара да простене и да се отклони от пътя.

На вратата на стаята си той нежно я целуна.

— Струва ми се, че искаш да влезеш.

— Не чак толкова, колкото ти искаш да вляза — закачливо отвърна тя. После издърпа ключа от ръката му, бутна го настрани и отвори вратата. Изведнъж той се оказа зад нея. Синтия чу вратата да се затръшва и стаята потъна в мрак. Ейнсли я притисна с лице към стената.

Като дишаше в косата й и я целуваше по тила, Ейнсли пъхна ръка покрай кръста й.

— О, Господи — промълви Синтия. — Искам те веднага.

— Шшт — рече Ейнсли, докато я дразнеше с влажния си пръст. — Не казвай нищо. Нито думичка.

Тогава тя се обърна — бързо и без предупреждение — и застана с лице към него, но все още здраво притисната до стената.

— Ще те чукам, сержант — задъхана каза Синтия, после запуши устата му с устни.

Те припряно събличаха дрехите и в същото време все по-отчаяно се целуваха.

— Красива си — на няколко пъти промълви Ейнсли. — Господи, колко си красива.

Накрая Синтия го бутна върху леглото и се качи отгоре му.

— Искам те сега, любов моя. Не смей да ме караш да чакам нито секунда.

После си починаха, отново се любиха и така продължи през цялата нощ. Сред хаоса на мислите си Малкълм осъзна, че Синтия е възприела водещата роля в секса и за своя изненада откри, че няма нищо против.

През следващите месеци, след като го повишиха в детектив сержант, Ейнсли беше в състояние да урежда графиците за дежурствата така, че двамата със Синтия да са често заедно — и в Маями, и по време на случайните еднодневни командировки извън града. Така или иначе, връзката им продължи.

Имаше много моменти, в които Ейнсли с чувство на вина си напомняше, че е женен за Карън. Но експлозивната жажда на Синтия и собственото му безумно удоволствие, когато я задоволяваше, като че ли затъмняваше всичко останало.

Както първия път, всяка от следващите им любовни срещи започваше с дълга целувка, докато се събличаха, и с времето вълшебната им весела игра продължи.

Веднъж, докато се събличаха, Ейнсли откри, че подобно на повечето жени детективи, Синтия носи в кобур под панталоните на глезена си втори пистолет. Обичайното полицейско оръжие, каквото имаха и Ейнсли, и Синтия, бе 9-милиметров автоматичен пистолет „Глок“ с пълнител с 14 патрона с кух връх. Но тя си беше купила този малък пистолет сама — хромиран „Смит & Уесън“ с пълнител с пет патрона.

— Това е за всеки друг, който ме нападне, освен теб, скъпи — промълви Синтия. После плъзна върха на езика си в ухото му. — В момента единственото оръжие, което ме интересува, е твоето.

Полицаите можеха да носят втори пистолет, ако го регистрираха и бяха квалифицирани да го използват. Синтия отговаряше и на двете изисквания.

Всъщност това оръжие щеше да бъде използвано по начин, за който Малкълм Ейнсли си спомняше с признателност.

Синтия Ърнст водеше разследването на сложна криминална загадка, а Ейнсли беше сержант наблюдател. Смяташе се, че един банков служител в Маями е присъствал на убийство, но не иска да го признае. Синтия и Ейнсли заедно бяха отишли в банката — голям клон в центъра на града, — за да разпитат вероятния свидетел и при влизането попаднаха на банков обир.

Бе около пладне и банката беше претъпкана.

Само три минути преди това крадецът, мускулест бял мъж, въоръжен с автоматичен картечен пистолет „Узи“, заповяда на една от касиерките да сложи всички пари в платнена чанта, която бутна към нея. Почти никой не разбра какво става, докато един от охраната не забеляза мъжа и не се хвърли към него. С изваден пистолет пазачът нареди:

— Хей, ти, на гишето! Хвърли оръжието!

Вместо да се подчини, крадецът се обърна и прати откос към пазача, който се строполи на земята. Сред последвалите писъци нападателят извика:

— Това е грабеж! Никой да не мърда и други пострадали няма да има! — После се пресегна, стисна касиерката за шията и я повлече по гишето.

Точно в това време Синтия и Ейнсли влязоха в банката.

Без да се колебае Ейнсли пъхна ръка в кобура под сакото си и извади 9-милиметровия „Глок“. Зае стабилна стойка и високо извика:

— Аз съм полицай. Пусни жената. Остави оръжието си на гишето и вдигни ръце, иначе ще стрелям!

В същото време Синтия се отдалечи от Ейнсли, но без да прави резки движения, за да не привлече вниманието на престъпника. В ръцете си небрежно държеше малка дамска чантичка.

Крадецът стисна още по-силно шията на касиерката и насочи оръжието си към главата й. После изръмжа към Ейнсли:

— Ти пусни пистолета, боклук такъв, иначе кучката първа ще си го получи. Давай! Пусни го! Ще броя до десет. Едно, две…

С тънък и пресеклив глас, касиерката извика:

— Моля ви, направете каквото ви казва! Не искам… — Думите й пресекнаха, когато натискът върху гръкляна й се усили.

— Три… четири… — продължаваше крадецът.

— Пак ти казвам, остави проклетото си оръжие и се предай — извика Ейнсли.

— Глупости!… пет… шест… Ти пусни шибания си пистолет, боклук, или на десет гръмвам тази кучка!

Доста встрани, Синтия хладнокръвно преценяваше откъде ще е най-удобно да стреля. Знаеше, че Ейнсли се досеща какво прави тя и се опитва да печели време. Крадецът разбираше, че никога няма да се измъкне и затова не му пукаше…

Той продължаваше да брои.

— Седем…

Ейнсли решително продължаваше да се цели в него. Синтия знаеше, че сега той разчита изцяло на нея. В банката не се чуваше нито звук — всички бяха замръзнали по местата си и напрегнато гледаха. Предполагаше се, че някой вече е натиснал копчето, с което беззвучно се сигнализираше в полицията. Но докато пристигнеха още полицаи, щяха да изминат няколко минути, а и какво можеха да направят те…

Синтия виждаше, че точно зад престъпника нямаше никой. Сега той гледаше почти директно към нея, но като че ли не я забелязваше, тъй като вниманието му беше съсредоточено върху Ейнсли. Касиерката обаче, все още с насочено към главата й оръжие, бе опасно близо. Нямаше избор. Синтия щеше да има възможност само за един изстрел и той трябваше да е смъртоносен…

— Осем…

С едно-единствено бързо движение тя освободи закопчалката на специалната си чантичка — нов ефикасен заместител на кобура на глезена. Като остави чантичката да падне, Синтия извади малкия „Смит & Уесън“ и хромираният пистолет проблесна, докато го насочваше.

— Девет…

Тя се прицели светкавично и стреля.

Резкият звук накара хората да обърнат очи към нея. Синтия не ги забеляза. Очите й останаха впити в мъжа, който се строполи на пода, а от единствената червена дупчица почти по средата на челото му бликна кръв. Касиерката бързо се освободи от ръцете му, после се свлече в ридания на земята.

Все още насочил пистолета си към крадеца, Ейнсли се приближи и внимателно огледа вече неподвижното тяло. После отпусна оръжието си. Когато Синтия дойде при него, той усмихнат й каза:

— Справи се чудесно. Благодаря ти.

Хората изведнъж осъзнаха случилото се. Залата избухна в спонтанни аплодисменти. Синтия усмихнато се облегна на Малкълм и облекчено въздъхна:

— Мисля, че ми дължиш една седмица отпуск.

Ейнсли кимна.

— Трябва да внимаваме. Ще станеш известна.

И през следващите няколко дни медиите наистина направиха от нея героиня.

Много след това, когато си спомняше за връзката си със Синтия, Малкълм Ейнсли се чудеше дали необузданата му страст не е закъсняла реакция на дългите години, прекарани в безбрачие. Така или иначе, „годината на Синтия“, както я кръсти той, премина под знака на щедрите плътски удоволствия.

От време на време се питаше дали не трябва да изпитва угризения. Тогава си напомняше, че има безброй прецеденти. Теологичните му спомени (щеше ли някога да избяга от тях?) го връщаха към библейския цар Давид и книга II, Царства, 11:

„Веднъж привечер, като стана от леглото си, Давид се разхождаше по покрива на царския си дом и от покрива съгледа жена, която се къпеше; а жената беше много хубава.“

Това беше Вирсавия, разбира се, жената на Урия, който бе — както се казваше в Стария завет — на една от Божиите войни.

„Давид прати слуги да я вземат; и тя дойде при него, и той спа с нея… Тая жена стана непразна и прати да обадят на Давида и да кажат: непразна съм.“

За нещастие на Давид всичко това се беше случило преди появата на кондомите, които Ейнсли използваше със Синтия. Нито пък се налагаше Ейнсли да се бори със съпруга на любовницата си — както войнът Урия, когото цар Давид наредил да убият…

За негова изненада през цялото време, прекарано със Синтия, обичта на Малкълм към Карън не отслабна. Сякаш водеше два отделни живота. Единият, семеен, сигурен и постоянен, а другият — безумна авантюра, която, винаги бе знаел, някой ден трябваше да свърши. Ейнсли никога сериозно не беше смятал да изостави Карън и сина им Джейсън, тогава тригодишно прекрасно малко момченце.

От време на време Ейнсли се чудеше дали Карън не знае или поне не подозира за връзката му. Понякога само някоя дума или изказано мнение можеха да го накарат с тревога да повярва, че наистина е така.

Междувременно с напредването на годината на Синтия някои нейни черти започнаха да го безпокоят, понякога дори професионално. Настроението й периодично се менеше — без каквато и да е явна причина — от обилно изливаща се любовна топлота до внезапна ледена студенина. В тези моменти Ейнсли се чудеше какво ли е станало. След няколко такива случая разбра — просто Синтия си беше такава. С времето тази черта на характера й се проявяваше все по-често.

Но докато тази промяна на настроенията бе търпима, с професионалната страна на въпроса не беше така.

През цялата си полицейска кариера Ейнсли бе вярвал в етичното поведение, дори когато си имаше работа с проявени престъпници, напълно погазващи етиката. Понякога можеха да се допуснат дребни сделки в замяна на информация, но Ейнсли стигаше най-много дотук. Някои полицаи обаче не мислеха така и сключваха незаконни сделки с престъпниците, лъжесвидетелстваха или подхвърляха улики. Но Ейнсли забраняваше тази тактика както на самия себе си, така и на онези, които работеха с него.

Синтия очевидно нямаше такива скрупули.

Като неин пряк началник, Ейнсли подозираше, че в морално отношение някои от успехите в разследванията й са спорни. Но директно до него не беше достигнало нищо и когато я питаше за непозволени методи, тя отричаше. На повърхността обаче изплува нещо, което той не можеше да пренебрегне.

Ставаше дума за Вал Кастлън, художник и крадец, неотдавна условно освободен от затвора. Синтия водеше разследване на убийство и макар че Кастлън изобщо не беше заподозрян, тя смяташе, че може да има информация за друг бивш затворник, когото наистина подозираха. Доведен в полицията за разпит, Кастлън отрече всякаква връзка със случая и Ейнсли бе склонен да му повярва. Но Синтия беше на друго мнение.

По време на последвалия разпит на четири очи Синтия го заплаши, че ако откаже да й сътрудничи, ще му подхвърли наркотици и после ще го арестува. В такъв случай условното му освобождаване щеше да бъде отменено и той щеше да се върне в затвора. Номерът с наркотиците беше разпространена тактика в полицията.

Ейнсли разбра за заплахата на Синтия от сержант Ханк Брюмастър, който пък научил от един от информаторите си, близък приятел на Кастлън. Когато Малкълм я попита дали е вярно, тя си призна, макар че още не бе подхвърлила наркотиците.

— И няма да го направиш — каза й той. — Аз нося отговорността и няма да го позволя.

— Стига глупости, Малкълм! — отвърна Синтия. — Онзи изрод така или иначе ще се върне в затвора. Просто щях по-бързо да го пратя там.

— Не разбираш ли? — не вярваше на ушите си той. — Тук сме, за да налагаме закона, а това означава, че ние също трябва да му се подчиняваме.

— Задръстен си колкото тази стара възглавница. — Синтия запрати към него възглавницата от леглото в мотела, в който бяха наели стая през един дъждовен следобед. В същото време легна по гръб и широко разтвори крака. — Законно ли е това, което ти се иска? — попита тя. — В края на краищата и двамата сме дежурни. — После тихо се изсмя.

Лицето на Ейнсли промени изражението си. Той се приближи и хвърли сакото и вратовръзката си върху леглото. Внезапно Синтия рязко каза:

— Бързо, бързо! Пъхни в мен прелестния си голям незаконен хуй!

Както и по-рано, Ейнсли потъна в нея и се почувства безпомощен, но в същото време вулгарният й език го караше да изпитва неувереност и срам. И все пак това беше част от сексуалната й агресивност и правеше любенето им по-възбуждащо.

Въпросът за Вал Кастлън бе изоставен и макар че Ейнсли имаше намерение да го поднови по-късно, никога не го направи. Нито пък разбра как е получена липсващата информация в разследването на Синтия, което се превърна в поредния й триумф.

Онова, за което Ейнсли се погрижи, беше Кастлън да не получи обвинение в притежание на наркотици и да не анулират условното му освобождаване. С това сякаш отправяше предупреждение към Синтия.

Безпокоеше го още нещо. За разлика от повечето полицейски служители Синтия изглежда се чувстваше добре в компанията на престъпници и безпроблемно и приятелски се смесваше с тях в баровете. Двамата с Ейнсли се различаваха и в отношението си към нарушаването на закона. Сержантът възприемаше разкриването на престъпленията и конкретно на убийствата като високо морален въпрос. Синтия гледаше на нещата по друг начин. Веднъж му каза:

— Погледни действителността, Малкълм! Това просто е надиграване между мошеници, полиция и юристи. Кой ще победи зависи от това кой юрист е по-умен и колко богат е подсъдимият. Твоите така наречени морални въпроси нямат шанс в тази игра.

Това не се хареса на Ейнсли. Нито пък беше щастлив да научи, че постоянен придружител на Синтия в баровете и ресторантите е Патрик Дженсън, блестящ писател и бонвиван от Маями, но с лоша репутация, особено в полицията.

Бивш телевизионен репортер, Дженсън бе написал поредица от популярни криминални романи и на трийсет и девет годишна възраст беше натрупал, както се говореше, дванайсет милиона долара. Някои твърдяха, че успехът е размътил мозъка му и той се е превърнал в груб и арогантен женкар. Втората му съпруга Наоми, с която се бе развел, на няколко пъти беше подавала жалби за нанесен побой и после ги оттегляше, преди да бъдат предприети наказателни мерки. След развода им Дженсън бе правил опити да се върне при нея, но тя го беше отхвърлила.

Тогава откриха Наоми Дженсън убита с 38-милиметров пистолет. Куршумът беше преминал през гърлото й. До нея лежеше приятелят й Килбърн Холмс, млад музикант, убит със същия пистолет. Според свидетелите по-рано същия ден Наоми и Дженсън яростно спорели пред дома. Тя настоявала да я остави на мира и му казала, че възнамерява отново да се омъжи.

Патрик Дженсън бе заподозрян и разследванията на отдел „Убийства“ показаха, че няма алиби. До труповете откриха носна кърпичка, идентична с тези на Дженсън, макар по нея да нямаше нищо, което да доказва, че е негова. В ръката на Холмс обаче намериха парче хартия, което си пасваше с друго парче, открито в боклука на Дженсън. После детективите разбраха, че две седмици преди убийството Дженсън е купил 38-милиметров револвер „Смит & Уесън“, но той твърдеше, че го е загубил. Така или иначе оръжието на престъплението не беше открито.

Въпреки положените усилия, сержант Пабло Грийн и неговите хора не откриха други улики, а малкото, с които разполагаха, не бяха достатъчни, за да се възбуди углавно дело.

Патрик Дженсън също го знаеше.

— Днес отидох при онзи арогантен хуй Дженсън — разказваше на Грийн и Ейнсли водещият разследването детектив Чарли Търстън, — за да му задам още няколко въпроса, а той само ми се изсмя и ми каза да си го начукам. — Опитен детектив, обикновено любезен и търпелив, Търстън беше побеснял.

— Копелето знае, че ние знаем, че го е направил — продължи той — и иска да ни каже: „И какво, никога няма да го докажете“.

— Нека сега се посмее — отвърна Грийн. — После може да е наш ред.

Но Търстън поклати глава.

— Няма да стане. Той ще опише всичко в някоя своя скапана книга и ще се натъпче с пари.

До известна степен Търстън бе прав. Не се появи нищо ново, което да свърже Дженсън с убийството на Наоми и приятеля й Килбърн Холмс. Дженсън наистина издаде нов криминален роман, в който описваше детективите като некомпетентни шутове. Но книгата не се продаваше добре. Не я последваха други и като че ли блестящите дни на Патрик Дженсън бяха отминали, както толкова често се случваше — в литературната орбита се появяваха млади писатели, а по-старите отпадаха. Дженсън беше загубил по-голямата част от милионите си и се оглеждаше за нови източници на доход. Говореше се също, че двамата с детектив Синтия Ърнст отдавна поддържат любовна връзка.

Ейнсли не обърна внимание на последния слух. Смяташе, че Синтия няма да прояви такава глупост, като се имаше предвид положението на Патрик Дженсън като заподозрян в убийство. Освен това не можеше да приеме, че тя е в състояние едновременно да има двама любовници, най-вече защото връзката между Синтия и Ейнсли често ги обезсилваше докрай.

Веднъж Малкълм спомена пред нея името на Дженсън, като се опитваше да звучи небрежно. Както обикновено, не можа да я заблуди.

— Ревнуваш ли? — попита тя.

— От Патрик Дженсън! Как ли пък не. — Той се поколеба, после прибави: — Имам ли основание да ревнувам?

— Между мен и Патрик няма нищо — увери го тя. — Аз искам теб, Малкълм, при това целия. Не искам да те деля с никого. — Пътуваха в необозначена полицейска кола. Шофираше Синтия. Последните няколко думи прозвучаха като заповед.

Той се сепна и почти без да се замисля, попита:

— Да не би да искаш да се оженим?

— Малкълм, първо се освободи. Тогава ще си помисля.

Отговорът, помисли си той, бе типичен за Синтия. През последната година той я беше опознал добре. Ако се разведеше, тя най-вероятно щеше да го използва, да го изстиска докрай и после да го разкара. За нея нямаше нищо постоянно.

Ейнсли знаеше, че все някога ще дойде моментът да вземе решение. Знаеше също, че това няма да се хареса на Синтия и че гневът й ще изригне като Везувий.

За миг той отложи сблъсъка и отново се замисли за Давид и Вирсавия… любовниците, оженили се, след като се избавили от съпруга й Урия в битка, устроена от самия цар. Но според Библията вероломството му разстроило Господ.

„И делото, което извърши Давид, беше зло пред очите на Господа… Господ прати Натана (пророка) при Давида, и той отиде при него и му рече… Тъй говори Господ: Ето, Аз ще повдигна против теб зло от твоя дом, ще взема твоите жени пред очите ти и ще ги дам на ближния ти, и той ще спи с твоите жени…“ II, Царства, 11 и 12.

Подобно на толкова много други неща в Библията, това бе — според учените — изключително неправдоподобна народна легенда, разказвана край лагерните огньове на полуномадите израилтяни, а двеста години след това записана в смесица от действителност и митове, преразказвани хиляди пъти. Но докъде се простираше истината и къде започваше измислицата нямаше значение. Важното беше, че в отношенията между хората нямаше нищо ново, а само вариации на стари теми. С една от тях Ейнсли се сблъскваше сега — нямаше да се ожени за Синтия и не искаше да се „освободи“ от Карън.

Движеха се по тиха крайградска улица. Синтия сякаш предусещаше какво ще се случи, защото отби и изключи двигателя на колата.

— Е? — погледна го тя.

Малкълм хвана ръката й и нежно каза:

— Любов моя, онова, което се случи помежду ни, беше вълшебно, прекрасно. Никога не съм го очаквал и ще изпитвам благодарност за него, докато съм жив. Но трябва да ти кажа: не можем да продължаваме, трябва да сложим край.

Бе очаквал избухване. Нищо подобно. Вместо това тя се засмя.

— Предполагам, че се шегуваш.

— Не — твърдо отвърна той.

Синтия поседя мълчаливо няколко секунди, като гледаше през прозореца. После, без да се обръща, със зловещо спокойствие каза:

— Ще съжаляваш за това, Малкълм, обещавам ти — ще съжаляваш през остатъка от нещастния си живот.

Той въздъхна.

— Може да си права. Предполагам, че трябва да рискувам.

Изведнъж тя го погледна с ярост и сълзи в очите. Юмруците й бяха стиснати.

— Копеле такова!

От този момент насетне двамата почти не се виждаха. Една от причините беше, че няколко дни по-късно я произведоха в сержант. Няколко седмици преди това бе издържала изпита и се беше класирала трета от шестстотин кандидати.

След повишението й я прехвърлиха с по-висок ранг в „Сексуални насилия“. Назначиха я за началник на група от петима детективи, които разследваха изнасилвания, опити за изнасилване, сексуални мъчения, воайорство — списъкът бе дълъг. Синтия постигна изключителни успехи. Както и в „Убийства“, тя вещо разнищваше случаите чрез мрежа от връзки и информатори. Прояви се като всеотдаен ръководител, който работеше усилено и караше хората си да правят същото. Още в самото начало Синтия успя да арестува и да помогне за осъждането на сериен изнасилвач с петнайсет жертви, който в продължение на повече от две години постоянно тероризираше жените в града.

Отчасти поради тази причина, както и поради отличните й резултати на следващия изпит, две години по-късно Синтия бе произведена в лейтенант и я преместиха като заместник-началник на отдел „Връзки с обществеността“. Тя осъществяваше контакти с публиката, появяваше се на срещи в града, изнасяше лекции пред различни общности, а понякога и пред представители на други полицейски управления и изобщо допринасяше за изграждането на положителен облик на полицията в Маями.

С всичко това тя привлече вниманието на началника на управлението и когато шефът на отдела й неочаквано почина, Фаръл Кетлъдж я назначи на неговото място. В същото време заради все по-нарастващото значение на „Връзки с обществеността“ Кетлъдж реши, че отделът трябва да се ръководи от майор. Така Синтия получи високия чин, без дори да е била капитан.

Междувременно Ейнсли продължаваше да е сержант, до известна степен благодарение на факта, че е бял мъж във време, в което силно се насърчаваше непропорционалното, а според някои и несправедливото, повишение на малцинствата и жените. Той обаче беше издържал отлично изпита за лейтенант и очакваше скоро да го произведат. От практична гледна точка повишението щеше да допълни годишната му сержантска заплата от 52 000 долара с добре дошлите 10 400 долара.

Когато финансовите им трудности намалееха, двамата с Карън щяха да пътуват повече, по-често да ходят на концерти — обичаха джаз и камерна музика, — да вечерят навън и изобщо да подобрят качеството на живота си. След края на връзката му със Синтия започна да го гризе закъсняло чувство на вина и това повече от всякога караше Ейнсли да бъде верен, всеотдаен съпруг.

Тогава му се обади капитан Ралф Лиън, който работеше в администрацията — в „Личен състав“. Двамата бяха постъпили в полицията заедно и бяха в един и същ клас в полицейската академия, където се сприятелиха. Лиън бе чернокож, с отлична квалификация, поради което политиката на насърчаване на малцинствата и жените не забави изкачването му нагоре.

По телефона Лиън каза само:

— Малкълм, хайде да пием по едно кафе. — Той назова деня и часа на срещата и едно малко кафене в Литъл Хавана, далеч от полицейското управление.

Пред заведението те усмихнато се поздравиха и топло си стиснаха ръце. Облечен в яке и спортни панталони, вместо в униформа, Лиън отвори вратата и влезе в тихото кафене. Имаше стегната фигура, беше усърден и методичен, а когато ставаше сериозен, претегляше думите си.

— Този разговор не се е състоял, Малкълм.

Погледна въпросително и Ейнсли кимна.

— Добре. Разбирам.

— В „Личен състав“ подочух някои неща… — Лиън замълча. — О, по дяволите, Малкълм! Ето какво. Ако останеш в Маями, няма да постигнеш абсолютно нищо. Не ми е приятно, но заради приятелството ни трябваше да ти го кажа.

Смаян, Ейнсли не отговори нищо.

Гласът на Лиън стана по-развълнуван.

— Заради майор Ърнст. Злепоставя те навсякъде и пречи на повишението ти. Не зная защо, Малкълм, може би ти знаеш. Но дори и така да е, не ми казвай.

— На какво основание пречи на повишението ми, Ралф? Личното ми досие е чисто и официално… е, отлично.

— Основанията са тривиални и всички го знаят. Но един майор… особено този… има много влияние, а при нас, ако имаш могъщ враг, обикновено губиш. Знаеш как е.

Ейнсли наистина знаеше. Но любопитството го накара да попита:

— В какво ме обвиняват?

— В занемаряване на служебни задължения, мързел, безотговорно отношение към работата.

При други обстоятелства Ейнсли можеше да се разсмее.

— Трябва да е преровила всеки проклет случай — каза Лиън. После разказа някои подробности. Например имаше случай, в който Ейнсли не се беше явил навреме в съда.

— Спомням си. Пътувах към съдебната зала, когато ме повикаха по радиотелефона — убийство. Имаше преследване, хванахме убиеца и след това го осъдиха. По-късно същия ден се срещнах със съдията, обясних му положението и му се извиних. Той ме разбра и насрочи ново съдебно заседание.

— За съжаление съдебните документи показват само твоето отсъствие. Проверих. — Лиън извади от джоба си сгънат лист. — Няколко пъти си закъснявал за работа, пропускал си заседания.

— Господи! Това се случва на всекиго. В управлението няма човек, който да не го е правил — спешни повиквания, на които трябва да реагираш и оставяш службата да почака. Даже не си спомням.

— Ърнст обаче е запомнила и е намерила случаите в архива. — Лиън погледна към листа. — Вече казах, че са дреболии. Искаш ли още?

Ейнсли поклати глава. Бързите промени на плана, светкавичните решения, справянето с неочаквани проблеми бяха част от полицейската работа, особено в отдел „Убийства“. Знаеха го всички, включително и Синтия.

Но и той знаеше отговора — не можеше да направи нищо. Синтия имаше висок чин, влияние и държеше всички козове. Ейнсли си спомняше заплахата, която отправи към него. Е, тя наистина бе удържала на обещанието си.

— По дяволите — измърмори той и погледна през прозореца към улицата навън.

— Съжалявам, Малкълм. Наистина гаден удар.

Ейнсли кимна.

— Благодарен съм ти, че ми каза, Ралф. И никой няма да разбере, че сме разговаряли.

Лиън сведе очи към масата.

— Сега това не изглежда толкова важно. — Той вдигна поглед. — Ще останеш ли в управлението?

— Струва ми се, че да. — Най-вече, помисли си той, защото едва ли имаше алтернатива.

И наистина остана.

След срещата с Ралф, Малкълм се сети за нещо друго: за краткия, неочакван разговор с майката на Синтия госпожа Елиънър Ърнст няколко месеца преди това.

Обикновено сержантите от полицията не се срещат с градските ръководители и жените им в обществото, но това се случи на малка вечеря по случай пенсионирането на висш офицер, с когото Ейнсли беше работил. На вечерята присъстваха господин и госпожа Ърнст. Ейнсли бе виждал госпожа Ърнст. Изглеждаше скромна жена, облечена в скъпи дрехи, но малко стеснителна. Ето защо той се изненада, когато по време на приема преди вечерята тя се приближи към него с чаша вино в ръка.

— Вие сте сержант Ейнсли, нали? — тихо попита госпожа Ърнст.

— Да.

— Струва ми се, че вие с дъщеря ми вече не… как да се изразя… не излизате заедно. Така ли е? — Тя видя, че Ейнсли се колебае и прибави: — О, не се притеснявайте, няма да кажа на никого. Но понякога Синтия не е особено дискретна.

— В последно време се виждаме съвсем рядко — неуверено отвърна той.

— Думите ми могат да ви се сторят странни от устата на една майка, но съжалявам за това. Според мен вие й оказвахте благотворно въздействие. Кажете ми, приятелски ли се разделихте?

— Не.

— Жалко. — Госпожа Ърнст заговори още по-тихо. — Предполагам, че не би трябвало да го правя, но искам да ви кажа нещо, сержант Ейнсли. Ако Синтия смята, че към нея са постъпили зле, тя никога не го забравя, никога не го прощава. Просто ви предупреждавам, за да го имате предвид. Приятна вечер.

Госпожа Ърнст се отдалечи.

И ето че не след дълго пророческите думи на Елиънър Ърнст се потвърдиха. Капитан Ралф Лиън беше изпълнил ролята на вестител и Ейнсли — като че ли завинаги — бе платил цената на Синтия.

Сега, след толкова много събития и толкова много промени и за двамата, Малкълм Ейнсли и Синтия Ърнст се гледаха лице в лице в кабинета на Лио Нюболд.

— Да се върнем на въпроса — беше казала за убийството на родителите си тя. — Искам да чуя какво правиш всъщност и недей да криеш абсолютно нищо.

— Съставихме списък на заподозрените, които ще следим. Наредих да пратят копие…

— Вече го получих. — Синтия докосна папката пред себе си. — Има ли в списъка някой, когото да подозирате най-много?

— Робинсън изглежда вероятен. Някои моменти съвпадат, но още е прекалено рано да се каже. Наблюдението би трябвало да ни даде повече информация.

— Сигурен ли си, че убиецът във всички случаи е един и същ?

— Колкото и всички останали. — Личните му съмнения, помисли си Ейнсли, не бяха от значение.

Последваха още въпроси и въпреки студенината на Синтия, с отговорите си Ейнсли се опита да изрази съчувствието си. В същото време беше нащрек. Сержантът знаеше от собствен опит, че бившата му любовница ще използва всяка информация както си знае.

— Разбрах, че си свързал някои от откритите на местопрестъплението неща — каза към края Синтия — с моменти от Библията.

— Да, предимно от Откровението.

— Предимно?

— Нищо не е точно. Както знаеш, не е възможно да сме сигурни за източника или за мотива на престъпника. Може да е нещо абсолютно непоследователно. Просто тези библейски моменти ни насочиха към група хора, които в момента наблюдаваме.

— Искам да ме информираш за всички нови разкрития. С ежедневни доклади по телефона.

— Извинявай, майоре, но би трябвало да се разбереш с лейтенант Нюболд за това.

— Вече се разбрахме. Той получи инструкциите ми. Сега ги предавам и на теб. Моля те, гледай да ги спазваш.

Е, помисли си той, майор Синтия Ърнст имаше достатъчно висок чин, за да даде тези инструкции, макар че ако трябваше да са стриктни, те бяха извън компетенцията й. Но пък това не означаваше, че трябва да й съобщават всяка незначителна подробност, въпреки че ставаше дума за убийството на родителите й.

Ейнсли се изправи, приближи се до бюрото и погледна към Синтия.

— Майоре, ще направя всичко възможно, за да те държа в течение, но като шеф на спецчастта основното ми задължение е да разреша този случай. — Той изчака, докато жената вдигне очи, после продължи: — Нищо не е по-важно от това.

Тя като че ли се готвеше да каже нещо, после очевидно се отказа. Ейнсли отстъпи назад, без да я изпуска от поглед. Да, тя имаше по-висок чин и на практика можеше да му заповяда всичко в областта на служебните задължения. Но на лично равнище, реши той, никога нямаше да се остави да бъде победен… никога.

Простата истина бе, че не вярваше на Синтия и вече почти не я харесваше. Знаеше, че има неща, които тя крие, макар да нямаше представа какви са и по какъв начин бяха свързани с разследването на серийното убийство. Но от собствените си източници в управлението Ейнсли знаеше, че Синтия Ърнст продължава да я кара през просото и да се движи в съмнителна компания, най-вече с писателя Патрик Дженсън.

Полицията в Маями все още следеше Дженсън. Носеха се слухове за връзка между него и банда пласьори на дрога, същата, която подозираха в така нареченото „Убийство в инвалидна количка“, разследвано от полицията в Метро-Дейд. Жертвата, парализиран ценен полицейски информатор, била откарана през нощта и завързана със запушена уста в някакъв отдалечен район на юг от Хоумстед. Инвалидната количка била закачена с верига и тежести за самотно крайбрежно островче и мъжът бил оставен да се удави във водите на прилива.

Разбира се, всичко това беше много далеч от майор Синтия Ърнст…

Тя леко кимна.

— Това е всичко, сержант. Можеш да си вървиш.

Осма глава

— От всички задължения на ченгетата — каза детектив Чарли Търстън — наблюдението трябва да е най-гадното.

— И на мен определено не ми е любимо — съгласи се Брадфърд Андрюс. — Пък и този проклет дъжд само влошава нещата.

Търстън от „Убийства“ и Андрюс от „Грабежи“, и двамата в началото на трийсетте, седяха във временното си прикритие — микробус на електрическата компания „Пауър & лайт“ — Флорида. Бяха определени да следят Карлос Кинонес, един от шестимата заподозрени в серийните убийства, посочени от компютъра.

Полицейското управление разполагаше с най-различни автомобили, използвани за установяване на наблюдение над заподозрени. Сред тях имаше таксита, камиони на телефонни, газови и електрически компании, няколко коли за доставка на стоки и дори пощенски микробуси. Някои от тях бяха дарени или продадени на полицията от фирмите собственици. Други, конфискувани по време на акции срещу наркотрафиканти, им бяха дадени от съда. Видът на автомобила, с който се следеше даден човек, например Кинонес, се променяше всеки ден.

Детективите висяха вече близо два часа пред апартамента на Кинонес — една от многото бедняшки квартири в квартала, неофициално наричан „Град на свободата“.

Наближаваше 19:00 ч. и Брад Андрюс се прозяваше от скука. Той обичаше действието. Това се отнасяше за всички детективи и мнозина от тях бяха станали такива именно поради тази причина. И все пак през повечето време наблюдението изискваше тъкмо обратното. Налагаше се в продължение на часове да седят в автомобила и да зяпат през прозорците. Дори при хубаво време беше трудно да се концентрират върху работата си, без да си мислят за вечерята, спортуването или секса, или пък за пресроченото изплащане на ипотеката…

Вече час се сипеше проливен дъжд и пречеше на детективите да виждат добре какво става навън, а включването на чистачките само щеше да ги издаде. Монотонният ритъм на водните капки също не им помагаше — и двамата се унасяха.

Търстън видя прозявката на Андрюс.

— Разсъни се, бе, човек!

— Опитвам се — отвърна Брад Андрюс и се размърда в седалката. Опитен полицай, той беше един от детективите, които командироваха от „Грабежи“ за наблюдението. Преди това Андрюс бе работил в „Убийства“, но в опит да стабилизира семейния си живот се беше прехвърлил в сегашния си отдел, където работното време бе по-приемливо.

Спецгрупата за наблюдение се състоеше от двайсет и четирима души — двамата сержанти от „Убийства“ Ейнсли и Грийн, двата им екипа от по четирима детективи, плюс още дванайсет детективи от „Грабежи“. В графика за следене бяха включени и двама следователи от щатската прокуратура.

— Хей! — каза Андрюс. — Ето го нашия човек. Направо не е за вярване — пак си реши косата.

Латиноамериканец с маслинена кожа, Кинонес беше висок, строен мъж с тясно лице и гъста къдрава коса, която сресваше непрестанно. Дългата му криминална кариера включваше нападение, изнасилване и въоръжен грабеж с упражняване на насилие.

Придружен от непознат брадат мъж, той влезе в очукан жълт шевролет, модел 1978-ма, и потегли. Двамата детективи го последваха с микробуса си. Шофираше Андрюс.

Кинонес се насочи направо към шосе 836 — натоварена скоростна магистрала. След като пое на запад към международното летище на Маями, той започна да кара опасно, като блъсна няколко автомобила отзад — очевиден опит да ги спре и ограби.

— По дяволите! — изръмжа Търстън. — С удоволствие бих арестувал онези две копелета.

Андрюс кимна.

— Да, може и да ни се наложи.

Бяха изправени пред дилема, и двамата детективи го разбираха. Задачата им беше да наблюдават Кинонес като вероятен сериен убиец, но ако някой от ударените автомобили спреше, полицаите бяха длъжни да защитят собствениците му. Колите обаче не спираха, несъмнено поради многобройните предупреждения на полицията и медиите.

За голямо облекчение на детективите след известно време блъскането престана и Кинонес като че ли се отказа.

Жълтият шевролет отби от магистралата по северозападен 57-ми булевард, зави на юг в западния край на Литъл Хавана и спря до малък универсален магазин. Брадатият мъж излезе от колата. Кинонес продължи сам към южното университетско градче на общинския колеж в Маями — Дейд, разположен на югозападен 107-ми булевард и 104-та улица. Продължилото почти цял час пътуване бе досадно и Андрюс, който все още шофираше микробуса, изостана назад, колкото беше възможно, без да губи от поглед шевролета.

Вече бе 20:30 ч. и Кинонес спря на паркинга на колежа, така че да може да наблюдава студентите, които влизаха и излизаха от вечерни лекции. Детективите видяха, че няколко студентки рязко обръщаха глави, докато минаваха покрай автомобила на латиноамериканеца. Очевидно им подвикваше нещо, но те не спираха.

— Онзи тип има в досието си нападения и изнасилване — промърмори Търстън. — Мислиш ли, че…

В този момент Кинонес излезе от колата си и тръгна след млада русокоса жена.

— Да вървим! — Последван от Андрюс, Търстън изскочи от микробуса.

Кинонес беше на пет-шест метра зад жената, когато тя стигна до автомобила си — червена хонда — скочи вътре, включи двигателя и потегли. Латиноамериканецът изтича обратно до шевролета, все още без да забелязва детективите, които също побързаха към микробуса си.

Когато блондинката мина покрай колата на Кинонес, той потегли след нея. Сега полицаите преследваха и двата автомобила.

— Не изпускай от погледа си онзи кучи син — предупреди Търстън. — Ако е нашият човек, не трябва да допускаме ново убийство.

Андрюс кимна. Сега той караше по-близо до жълтия шевролет, знаейки, че вниманието на Кинонес е съсредоточено върху червената хонда отпред. Трите коли се движеха на север сред разредения трафик по югозападен 107-ми булевард, когато хондата рязко отби вдясно по югозападна 8-ма улица, „Тамаями трейл“. Кинонес очевидно не беше готов за завоя, продължи доста нататък след пресечката, спря и после рязко зави, за да последва жената.

— Тя знае какво иска това копеле — каза Търстън.

Кинонес бе забавен още повече от друга кола, която се готвеше да излезе от 8-ма улица. Той продължи няколко метра напред и шевролетът с вой на спирачки зави надясно. Изостанал назад при последната пресечка, Андрюс го последва.

Докато пътят се освобождаваше, детективите видяха, че блондинката е спряла в паркинга на висок жилищен блок и е излязла от автомобила си. Тя забърза към входа и отключи предната врата. Почти незабавно след като влезе вътре, жената затвори вратата зад себе си.

Няколко секунди по-късно жълтият шевролет на Кинонес спря до хондата. Андрюс подкара микробуса към паркинга и избра място, откъдето полицаите да могат да наблюдават едновременно заподозрения, който все още беше в колата си, и блока пред тях. След няколко минути двамата видяха, че в един от апартаментите на по-долните етажи светват лампи и ясно различиха през прозореца му русата жена. Но само за миг. Тя се приближи до прозореца и спусна завесите.

— Знае, че той е навън — каза Търстън.

— Да, може да я е проследявал и преди. Навярно знае апартамента.

— По дяволите! — внезапно извика Търстън. — Няма го. — Докато двамата гледаха към прозореца, Кинонес бе излязъл от автомобила си. Тъкмо влизаше в блока след някакъв човек, който бе отключил вратата.

Детективите изскочиха от микробуса и се затичаха към входа. Андрюс дръпна вратата, но тя се беше заключила. Вътре вече не се виждаше никой. Търстън незабавно натисна бутоните на домофона.

— Полиция! — извика той. — Преследваме заподозрян. Моля, отворете предната врата.

Знаеше, че повечето от обитателите на блока щяха да се отнесат към молбата му с подозрение, но някой можеше да…

Някой наистина им повярва. Прозвуча високо бръмчене. Андрюс извика „Отворено е!“ и двамата се хвърлиха вътре.

— На кой етаж е? — попита Андрюс. — Според мен на третия.

Търстън кимна.

— Качваме се!

Във фоайето имаше два асансьора, и двата затворени. Андрюс натисна бутона, после вратите на единия внезапно се отвориха и от него бавно излезе възрастна жена. Водеше на каишка пекинез, който изглежда нямаше желание да я последва. Търстън реши въпроса, като грабна кучето и го изхвърли навън. Докато жената отвори уста да протестира, двамата детективи вече бяха в асансьора, Андрюс натискаше бутона на третия етаж и после другия, с който се затваряха вратите. Но машината не бързаше — докато полицаите кипяха от ярост, вратите бавно се плъзнаха една към друга.

Щом стигнаха на третия етаж, полицаите изскочиха навън и свиха вдясно, където според тях беше апартаментът на русокосата жена. Но в коридора нямаше никой и всички врати бяха затворени. Търстън почука на две от тях, без да получи отговор.

— Тук няма нищо! — съобщи той. — Трябва да е на четвъртия етаж. Давай по стълбите! — Последван от Андрюс, той се насочи към вратата с надпис „ПРОТИВОПОЖАРЕН ИЗХОД“. Тичешком се заизкачваха по бетонното стълбище, после минаха през друга врата и излязоха в коридор, идентичен с онзи на долния етаж. Вратата на един от апартаментите на няколко метра от тях зееше разбита на трески. В същия миг оттам се разнесоха два високи изстрела, очевидно от пистолет. Детективите спряха, за да извадят оръжието си, и чуха още четири гърмежа бързо един след друг.

С мрачно изражение на лицето Търстън се придвижи, притиснат до стената откъм страната на отворената врата. Той махна с ръка на Андрюс да остане отзад и прошепна:

— Аз ще се заема. Прикривай ме.

Докато Търстън предпазливо се приближаваше, откъм апартамента се чуваха тихи звуци — леки стъпки, след това няколко неясни тупвания. С протегнат напред пистолет, той внимателно надникна през вратата. После почти незабавно свали оръжието и влезе вътре.

Зад малкото антре детективът видя дневна, на пода на която в локва от кръв лежеше по очи Кинонес. Дясната му ръка бе изпъната и близо до нея блестеше остър нож. Беше автоматичен нож със седефена дръжка, забеляза Търстън… Жената, която отблизо изглеждаше по-възрастна, седеше на кръгла табуретка. Държеше сведен надолу пистолет, тялото й бе отпуснато, косата разрошена, погледът замаян.

Търстън се приближи до нея.

— Аз съм полицай. Дайте ми това — посочи той към оръжието. Забеляза, че бе 22-милиметров автоматичен пистолет „Кал Рон“ с шест патрона. Тя покорно му го подаде. Детективът извади химикалка от джоба на ризата си, пъхна я през предпазителя на спусъка, пое оръжието така, за да не размаже отпечатъците от пръсти и за момент го остави върху някаква маса.

Андрюс предпазливо влезе, след което веднага отиде при трупа на Кинонес и провери за признаци на живот.

— Мъртъв е — заяви той. После леко премести тялото и попита Търстън: — Видя ли това, Чарли? — Полицаят посочи към сваления цип на панталоните на Кинонес, откъдето стърчеше пенисът му.

— Не, но всичко е ясно. — Изнасилвачите често се разголваха, като смятаха, че гледката ще възбуди жените. Търстън прибави: — Най-добре извикай Бърза помощ, за да удостоверят смъртта.

Андрюс включи джобния си радиотелефон.

— 1931 вика диспечера.

— Слушам.

— Пратете Бърза помощ на „Тамаями канал роуд“, апартамент 421, за да удостовери вероятен случай 45. Пратете също двучленен екип, който да се оправи със зяпачите, както и екип за идентификация.

— Прието.

След по-малко от минута навън се чу приближаващ вой на сирени — униформените полицаи и Бърза помощ бързо реагираха на сигнала. Екипът за идентификация действаше по-бавно, но несъмнено вече беше на път.

Търстън се свърза със сержант Малкълм Ейнсли като ръководител на спецчастта, за да му докладва.

— Наблизо съм — отвърна Ейнсли. — След минути ще бъда при вас.

Междувременно Андрюс бе започнал рутинния оглед на местопрестъплението, водеше си бележки и после разпита все още седналата жена.

— Моля, името ви, госпожице?

Тя изглежда с усилие събра мислите си, макар че ръцете й трепереха.

— Дулче Гомес.

После му съобщи, че е неомъжена, трийсет и шест годишна и живее в този апартамент. Била в Маями от десет години. Привлекателна е, помисли си Андрюс, въпреки известната твърдост, която се долавяше в нея.

Работела в „Саудърн бел“ като телефонен техник, каза му Гомес. Вечер посещавала лекции в общинския колеж на Маями-Дейд, следвала телекомуникации.

— Искам да си намеря по-добра работа.

Търстън се бе приближил до тях и посочи към трупа на Кинонес.

— Познавате ли този мъж, Дулче? Виждала ли сте го преди?

Тя потрепери.

— Никога!

— Ние го наблюдавахме. Възможно е да го е правил преди без ваше знание.

— Ами… като ми казвате сега, на няколко пъти имах чувството, че някой… — Тя замълча и се опита да си спомни. — Този pendejo8 сигурно е знаел номера на апартамента ми, трябва да се е качил направо горе.

— И е разбил вратата? — подсказа й Андрюс.

Жената кимна.

— Влетя вътре като бясно куче, пишката му висеше навън и размахваше нож.

— И тогава вие го застреляхте, така ли? — попита Търстън.

— Не. Тогава още не бях взела пистолета, затова му нанесох каратистки удар с крак. Той изпусна ножа.

— Владеете карате?

— Имам черен пояс. Изритах го в главата и тялото и той се строполи на земята. После взех пистолета и го застрелях.

— Къде беше пистолетът?

— В другата стая. В спалнята ми, в едно чекмедже.

Търстън изглеждаше стреснат.

— Искате да кажете, че вече сте го били повалили на земята, но въпреки това сте взели пистолета и сте го застреляли, при това сте изпразнили и шестте патрона?

Жената се поколеба.

— Ами, исках това копеле да престане да мърда. Беше взел ножа и го размахваше насам-натам. Затова след като го застрелях, все пак няколко пъти го изритах в главата.

Това обясняваше шумовете — леките стъпки и тупванията — които двамата детективи бяха чули при приближаването си към апартамента.

— Но след като сте го застреляли, вече не го е размахвал — рече Андрюс.

Гомес сви рамене.

— Предполагам, че не. Но все още бях доста уплашена.

По време на разпита бяха пристигнали хората от Бърза помощ. Трябваха им само няколко секунди, за да потвърдят, че Кинонес е мъртъв. А в коридора навън вече стояха на пост двама униформени полицаи. Бяха оградили апартамент 421 с жълта полицейска лента и се занимаваха със събралата се тълпа от наематели.

Малкълм Ейнсли пристигна навреме, за да чуе втората половина от разпита.

— Да изясним едно нещо, госпожо Гомес — предпазливо каза той. — Вие сте свалили мъжа, защото владеете карате, и той все още е бил на земята, когато сте се върнали и сте изстреляли в него шест куршума, така ли?

— Вече ви казах това.

— Може ли да видя разрешението ви за притежаване на оръжие, моля?

За първи път младата жена прояви тревога.

— Нямам. Приятелят ми ми даде пистолета миналата Коледа. Беше под елхата, опакован като подарък. Мислех, че не…

— Сигурно е от НОА. Само такъв човек може да остави оръжие под коледната елха.

Полицаите често се сблъскваха със смърт, причинена от свободно продавани нападателни оръжия. Затова Националната оръжейна асоциация не се ползваше с добро име.

— Как се казва приятелят ви, Дулче? — попита Андрюс.

— Хусто Ортега. Само че вече не ходим заедно.

Ейнсли докосна Брад Андрюс по ръката.

— Започва да става оплетено. Струва ми се, че трябва да съобщиш на жената правата й.

— И аз си мислех същото, сержант. — Андрюс се обърна към младата жена. — Дулче, според закона, трябва да ви предупредя, че не сте длъжна да разговаряте с мен или да отговаряте на въпроси. Ако обаче от този момент насетне го направите, възможно е нещо, което сте казали, да бъде записано и да се използва като доказателство…

— Знам правата си — сприхаво го прекъсна Гомес. — Но аз не съм молила онзи задник да нахълтва в апартамента ми и действията ми бяха при самозащита.

— Няма значение, аз съм длъжен да ви ги кажа докрай, така че моля ви, изслушайте ме.

— Обикновено не правим това, госпожо Гомес — прибави Ейнсли, когато Андрюс свърши, — но сериозно ви препоръчвам веднага да повикате адвоката си.

— Защо?

— Не твърдя, че ще стане така, но някой може да заяви, че не е трябвало да застрелвате този човек и че вече достатъчно сте се…

— Това са глупости! — извика Гомес, после рязко замълча. — Е, мисля, че ви разбирам, макар да…

— Просто ви съветваме да повикате адвоката си.

— Вижте, аз съм работещо момиче и тлъстите хонорари на адвокатите не са по джоба ми. Оставете ме за малко сама. Ще поседя тук и ще събера мислите си.

— Повикал ли си щатски прокурор? — тихо попита Търстън сержантът.

— Още не.

— Побързай да го направиш. Трябва да решим този въпрос.

Търстън включи радиотелефона си.

Екипът за идентификация беше пристигнал и работеше бързо. След като Търстън си записа серийния номер на 22-милиметровия пистолет „Кал Рон“, специалистите го запечатаха в найлонова торбичка. Детективът позвъни по телефона на Гомес, вече свободен за използване, и се свърза с отдел „Комуникации“ в полицейското управление.

— Бих искал да проверите един пистолет, моля. — Той описа оръжието и серийния му номер. — Започнете с окръг Дейд, после ако се налага, разширете диапазона на търсенето. — В „Комуникации“ имаха компютърен достъп до оръжейните регистри в окръга, в страната, а ако се полагаше, и в целия свят.

Полицаят мълчаливо почака, после изведнъж възкликна:

— По дяволите! Хей, я повторете пак. — Той бързо записа нещо в тефтера си. — Да, разбрах всичко. Много благодаря.

След това набра нов номер — на отдел „Убийства“ в Маями. Разговорът продължи десет минути. Гласът на Търстън бе нисък, но възбуден. После даде знак на Ейнсли и Андрюс. Тримата се събраха в ъгъла на дневната стая.

— Няма да повярвате — каза Търстън. — Помните ли един стар случай — убийството „Ишъм“? Отпреди година и половина.

— Да, помня го — замислено отвърна Ейнсли. — Жертвата беше убита с куршум от собствения му пистолет, но оръжието липсваше. Разследването водеше Дайън Джейкъбо. Дайън имаше заподозрян, но без оръжието нямаше доказателства. Така си и остана неразрешен.

— Вече не е. Току-що открихме липсващото оръжие.

— Нейния пистолет ли? — посочи към Дулче Гомес Андрюс.

Търстън кимна с доволно изражение.

— От „Комуникации“ идентифицираха оръжието, първоначалния му собственик, изобщо всичко. А предполагам и името на заподозрения в случая „Ишъм“.

— Ортега ли? — предположи Андрюс.

— Позна! Някой си Хусто Ортега, онзи идиот, който е подарил още топлия пистолет на приятелката си. Във всеки случай току-що разговарях с Дайън Джейкъбо. Той знае къде е Ортега и в момента прави постъпки за заповед за задържане. Дайън казва, че след като имаме оръжието, случаят вече е разрешен.

— Едно печелиш, друго губиш — отбеляза Ейнсли. — Добре, Чарли. — Той посочи към трупа на Кинонес, вече покрит с чаршаф. — Какво ще кажете да арестуваме момичето?

— Честно казано, не ми се иска да се занимавам с нея — отвърна Търстън. — Костелив орех е. Не ми се иска и да я обвинят в убийството на Кинонес. Според мен този боклук сам си го е изпросил.

Андрюс кимна.

— И аз мисля така.

— В общи линии съм съгласен с вас — каза Ейнсли, — но трябва да ви напомня, че ръцете и краката на добрия каратист се смятат за смъртоносно оръжие. Затова някои черни пояси — а Гомес твърди, че има такъв — се регистрират в полицията. Така че прокурорът може да я обвини в убийство по невнимание. Във всеки случай скоро ще разберем. — Той кимна към външната врата, през която току-що беше влязла и оглеждаше местопрестъплението ниска, уверена жена на около петдесет и пет години.

Небрежно облечена в синя ленена пола и яркожълта блуза, новодошлата беше Мати Бийсън, заместник-щатска прокурорка и любимка на Ейнсли. Той уважаваше последователната й твърдост в съда в подкрепа на добре свършената работа, макар че преди процеса тя можеше да се държи изключително жестоко с детективите, ако подготовката и доказателствата им бяха непълни или недостатъчни.

— Какво е положението? — попита Бийсън.

Търстън изложи подробностите — установеното от него и Андрюс наблюдение над Кинонес, преследването на Дулче Гомес, търсенето из апартаментите и местопрестъплението, открито в апартамент 421.

— Действали сте доста бавно, а? — Типично в неин стил, прокурорката слагаше пръст направо в раната.

Търстън сбърчи лице.

— Какво друго мога да кажа, освен „да“?

— Във всеки случай така поне е честно. И за ваше щастие няма да бъдете изправени пред съда.

— Изобщо ще има ли съд? — попита Андрюс.

Без да обръща внимание на въпроса му, прокурорката погледна към Дулче Гомес, която все още седеше и чакаше. Бийсън се обърна към Ейнсли:

— Предполагам, че си преценил условието за каратисткия удар като смъртоносно оръжие.

— Когато пристигна, тъкмо обсъждахме въпроса.

— Винаги е толкова сложно, Малкълм. — Тя погледна към Андрюс. — Преди да отговоря на въпроса ви, детектив, ще ви попитам нещо. Ако повдигнем обвинение в убийство срещу тази млада жена от гледна точка на каратистките й умения, мислите ли, че в нейна защита може да се изтъкне нещо?

— Вижте, госпожо прокурор — започна, да изброява на пръсти Андрюс. — Тя работи на пълно работно време, следва вечерно, за да се издигне — изобщо е добър гражданин. Мислила е за собствените си проблеми, когато онзи боклук, с нападение и изнасилване в досието, я е проследил. Той прониква в жилищния й блок и разбива вратата на апартамента й, в който тя е сама. После се приближава към нея с увиснала навън пишка и смъртоносно оръжие в ръка. И какво става? Тя изпада в паника и действайки в самозащита, отива, може би законно, прекалено далеч. Но щом разкажете всичко това на съдебните заседатели, те не само че няма да я признаят за виновна, а ще се избият да я оневиняват.

Прокурорката си позволи да се усмихне.

— Не е зле, детектив. Може би трябва да следвате право. — После се обърна към Ейнсли. — Съгласен ли си с него?

Той кимна.

— Струва ми се логично.

— Естествено. Така че ще ти кажа само три думи, Малкълм: забрави за това! За архива — „убийство, неподлежащо на наказателна отговорност“.

Смъртта на Карлос Кинонес беше последвана от още нещо.

По време на обиска на наетия от него апартамент полицията откри, че той не е серийният убиец, защото при три от убийствата бе отсъствал от града и нищо не го свързваше с другите.

Така Кинонес първи отпадна от списъка с поставените под наблюдение заподозрени.

По време на своето наблюдение детектив сержант Тереза Данъли и детектив Хосе Гарсия нямаха работа с убийство. Течеше втората седмица на разследването и те наблюдаваха хаитянина Алек Пълайт, който живееше на североизточна 65-а улица в Литъл Хаити в Маями.

Сержант Данъли, детектив от отдел „Грабежи“, временно назначена в „Убийства“, беше висока, трийсет и пет годишна бяла брюнетка с десетгодишен стаж и имаше репутация на изобретателен следовател. Понякога я наричаха „Голямата мама“ заради огромните й гърди, прякор, който съвсем естествено използваше и самата тя. Данъли и Хосе Гарсия, обикновено наричан „Татето“, се познаваха от осем години и бяха работили заедно.

Колкото до Алек Пълайт, в досието му в „ТНАП“ се споменаваше, че страстно цитира Библията и че според самия него можел да разговаря с Господ. Смяташе се за агресивен и понякога активен, макар че нямаше регистрирани криминални прояви. В двуетажния бетонен блок, в който живееше, имаше още четири семейства с шест-седем деца.

Данъли и Гарсия отговаряха за Пълайт за първи път от началото на наблюдението. Досега бяха следили Еделберто Монтоя, който не бе извършил нищо подозрително.

Колата им беше паркирана близо до блока на североизточна 65-а улица и за голямо раздразнение на двамата детективи, вече бе привлякла вниманието на хората от улицата, както и любопитството на събралите се дечурлига.

За прикритие Данъли и Гарсия разполагаха с чудесен яркосин микробус „Лумина“ на „Дженеръл Мотърс“. Автомобилът бе натъпкан с техника — камери, телефони, касетофони и последен модел предаватели и приемници със скрити в тапицерията антени. Прозорците бяха тъмни и отвън не можеше да се види нищо. Микробусът беше експериментален, предназначен за специални акции.

— За Бога! — изпъшка Гарсия, когато видя блестящата нова „Лумина“ и съвършената й техника. — Обичам играчките, но в Литъл Хаити ще изпъкваме като лайно върху сватбена торта.

Тереза Данъли се засмя.

— Най-вероятно си прав, Тате. Когато видях какво са ни определили, се опитах да го сменя, но днес нямаше нищо друго. Или ще вземем колата, или ще трябва да вървим пеш.

Сега микробусът привличаше още по-голямо внимание — от двуетажния блок излязоха няколко души и се приближиха до яркосинята „Лумина“.

— Ще трябва да се разкараме — каза Гарсия. — Проклетата кола е направо като магнит.

— Чакай първо да опитаме нещо друго. — Данъли включи джобния си полицейски радиотелефон на секретния канал, определен за операцията по наблюдението, и каза: — 1321 вика централата.

В полицейското управление се обади специалният диспечер.

— Слушам.

— Пратете патрулна кола на североизточна 65-а улица № 265. Инструктирайте дежурните да не вдигат шум, да не използват светлинна или звукова сигнализация и да разпръснат малката тълпа, която се е събрала до блока. Да не обръщат внимание на паркирания наблизо син микробус „Лумина“.

— Прието. — И няколко секунди след това добави: — Пращам ви патрул 324.

Двама мъже, които бяха излезли от тухлената къща, надничаха през прозорците на микробуса, но очевидно не виждаха нищо.

— Това е истинска лудост! — прошепна Гарсия.

Към групата навън се присъедини трети мъж, мършав и оплешивяващ. Данъли погледна снимката на заподозрения и съобщи:

— Онзи плешивият е нашият човек.

— Проблемът е, че сега той наблюдава нас — измърмори Гарсия.

Мъжът, който първи се беше приближил до микробуса, опита дръжката на вратата. Когато не успя да я отвори, бръкна в джоба си и извади тежка отверка. С приглушен, но доловим вътре глас, той каза:

— Вътре нема никой. — И тримата се бяха събрали до вратата, а децата се бяха отдалечили.

— Не мога да повярвам — рече Гарсия. — Те ще я разбият.

— Ако го направят, вътре ще ги очаква изненада. — Данъли беше поставила ръка върху служебния си револвер.

Ситуацията можеше да стане съвсем парадоксална, ако мъжът с отверката не се беше огледал, за да се увери, че няма свидетели. Тогава видя пристигащата полицейска кола.

— Ето го и моя патрул — триумфално каза Гарсия.

Тримата мъже едновременно отскочиха назад и се отдалечиха. Новодошлият, когото Данъли бе разпознала като заподозрения Алек Пълайт, се подхлъзна, но успя да се хване за предния капак на микробуса. После изчезна и той.

Патрулният автомобил спря. От него излязоха двама полицаи и започнаха да обикалят района. Както обикновено, когато в Литъл Хаити се появеше полицията, всички се втурваха в различни посоки. Единият полицай хвърли поглед към синята „Лумина“, после се извърна. Скоро след това патрулната кола си замина.

— Оставаме ли? — попита Гарсия.

— Ще ти кажа след малко. — Данъли включи радиотелефона си и набра номера за пряка връзка с шефа на спецчастта им.

— Тук е Тереза Данъли — каза тя, когато сержант Малкълм Ейнсли отговори. — Имам въпрос.

— Питай, Тереза…

— Нямахте ли частичен неидентифициран отпечатък от длан от местопрестъплението на първото убийство — „Роял Колониъл“? — Както бе типично за нея, преди да установят наблюдението, Данъли си беше направила труда да прочете докладите за серийните убийства.

— Да, и все още не е идентифициран.

— Е, струва ми се, че разполагаме с отпечатък от дланта на Алек Пълайт. Ще можеш ли да уредиш да го проверят?

— Естествено — отвърна Ейнсли. — Отиди до специалния паркинг и прикрий микробуса. Ще пратя някого от екипа за идентификация да те посрещне.

— Разбрано. Благодаря, Малкълм. — После се обърна към Хосе Гарсия, който седеше зад волана. — Да се махаме от тук!

— С удоволствие.

Разположен под магистрала I–95 близо до полицейското управление, заобиколен с висока стоманена ограда, специалният паркинг на полицията в Маями беше мястото, където се пазеха като улики заловените по време на полицейски акции — особено насочени срещу наркотрафика — автомобили.

— Чудесно, че се сети за отпечатъка от дланта — каза Гарсия. — Аз изобщо не забелязах. Добър ли е?

— Абсолютно сигурна съм. — Данъли посочи напред. — Там някъде е.

На специалния паркинг при детективите дойде Силвия Уолдън.

— Аз вдигнах частичния отпечатък от местопрестъплението в „Роял Колониъл“ — каза тя. — Казаха ми, че може би имате идентичен.

— Ако не е така, ще елиминираме още един заподозрян. — Данъли я поведе към паркираната „Лумина“ и й показа мястото, на което се беше подпрял Алек Пълайт. Госпожа Уолдън извади четчиците и праховете и започна работа.

Един час по-късно Малкълм Ейнсли вдигна телефонната слушалка в офиса на отдел „Убийства“.

— Тук е Силвия Уолдън. Сравних отпечатъка от микробуса на сержант Данъли — между другото чудесен пълен отпечатък — с този от местопрестъплението в „Роял Колониъл“. Няма никаква прилика. Съжалявам.

— Нищо — отвърна Ейнсли. — Това означава, че имаме един заподозрян по-малко, което също ни е от полза.

Той позвъни на Данъли и й съобщи резултата, като прибави:

— Добро хрумване. Е, сваляме наблюдението над Алек Пълайт. И без това не беше сериозно заподозрян. Почини си, Тери, по-късно днес ще съобщим на двама ви с Хосе следващия обект.

В доказателство на разпространеното сред детективите убеждение, че наблюдението неизменно е хазартна игра, която може да даде резултати, вариращи от изключителен драматизъм до невероятна комичност, в срещуположната част на града детективите Хектор Флейтс и Огдън Джоли преживяха нещо, с каквото не можеше да се похвали никой друг.

И двамата бяха временно прехвърлени от „Грабежи“. Млад и енергичен, Флейтс имаше амбицията да се захване с частен охранителен бизнес, след като изучеше от първа ръка полицейския занаят. Щом чу за създаването на спецчастта, той незабавно подаде молба да го включат. Джоли беше опитен, но по-улегнал и с по-силно чувство за хумор от колегата си.

Обект на наблюдението им бе Джеймз Калхоун, известен като „Малкия Иисус“ заради татуирания върху гърдите му кръст и убеждението му, че е настъпило Второто пришествие и че той е Христос, който скоро ще се завърне обратно на небесата.

— Междувременно обаче е свършил доста работа тук — беше се пошегувал детектив Джоли. Калхоун имаше криминално досие за убийство, нападение и въоръжен обир и бе излежал две присъди в затвора. Освободен условно, той живееше в „Браунсвил проджектс“ — поредното неофициално название на населения предимно с чернокожи и латиноамериканци квартал близо до търговския център „Нордсайд“. Районът се намираше извън границите на Маями и следователно извън юрисдикцията на полицията в града. При секретни операции обаче, формалностите — например да информират местната полиция — се пренебрегваха и поради тази причина Флейтс и Джоли седяха в сервизен камион на компанията „Саудърн бел“, паркиран пред популярната дискотека „Кампала Стереофоник“.

Вече трета вечер проследяваха Калхоун до същия бар, където очевидно по цяла нощ пиеше заедно с приятели. До 21:00 ч. детективите бяха привършили купените от магазина сандвичи, бяха изпили по няколко чаши кафе и бяха уморени и отегчени. Флейтс съжаляваше, че е подал молба да го включат в тази, както вече се изразяваше, „абсолютна загуба на време“.

Тогава забелязаха няколко проститутки, които се мотаеха по улицата и провокативно се оглеждаха, преди да влязат в „Кампала“. И двамата детективи ги познаваха от времето, когато работеха като униформен патрул. В същия момент в зле осветения паркинг наблизо тихо спря кадилак. В него почти сигурно седеше сводник, който следеше момичетата си, докато ги извеждаше на работа. Проститутките сменяха локалите и баровете всяка нощ, за да избегнат срещи с полицията. Системата беше пределно ясна на детективите.

Очевидно бъдещите клиенти бяха информирани, защото скоро пристигнаха няколко автомобила. Шофьорите щяха да влязат в „Кампала“, отново да се появят с някоя от проститутките и после да отидат до най-близкия тъмен ъгъл, където сенките им щяха да се слеят — макар и не за дълго. Явно тази будоарна операция бе съвсем долнопробна.

— По дяволите! — каза Флейтс. — Ако онези жени ни видят, ще влязат обратно вътре и край с прикритието ни.

— Спокойно — отвърна Джоли. — Няма да ни видят.

— Трябва да се изпикая. Пих прекалено много кафе, не мога да трая повече. — Флейтс избра момент, в който не се виждаше нито една от двойките, излезе от камиона и тръгна назад по уличката. Когато свърши, той вдигна ципа на панталоните си и се насочи обратно само за да види, че към него се приближават проститутка, която познаваше, и нейният клиент. Детективът се обърна, но улицата беше глуха и завършваше с тухлена стена.

Въпреки че бе доста тъмно, той забеляза в ъгъла контейнер за отпадъци. Флейтс инстинктивно тръгна нататък, вдигна се на мускули и се прехвърли вътре. Секунда по-късно откри, че контейнерът е пълен с някаква мокра, гнила каша. Докато се ослушваше за спрялата до скривалището му двойка, детективът се опита да отърси от себе си нещо, напомнящо на картофени обелки, пилешки кости, кори от банани, гнили домати и някакво меко, граниво и мазно вещество, което предпочиташе да не се опитва да разпознае.

За разлика от другите двойки, двамата навън не бързаха. Любенето им беше придружено от тежко дишане, драматични възгласи „да, да“, доволни звуци и накрая тих разговор. Изглежда никой от партньорите не бързаше да си тръгва. Флейтс предположи, че мъжът е платил повече от обикновено. Детективът се чудеше дали изобщо някога ще си отидат. След двайсетина безкрайни минути те най-после се отдалечиха.

Когато Хектор Флейтс отвори вратата на камиона и влезе вътре, Джоли се обърна към него и после рязко запуши с длан устата и носа си.

— Господи, човече, ужасно смърдиш! — След това го огледа по-внимателно и като видя, че колегата му е омазан от главата до петите, избухна в смях.

Флейтс мрачно кимна: той знаеше, че има две неща, които не е в състояние да промени. Първо, до края на наблюдението му оставаха още шест часа. Второ, Огдън Джоли никога нямаше да престане да припомня на другите детективи историята за скривалището на Флейтс.

В началото на третата седмица от установяването на наблюдението детективите Ръби Боуи и Бърнърд Куин се срещнаха с Малкълм Ейнсли в офиса на отдел „Убийства“. Боуи и Куин се бяха редували с двама полицаи от „Грабежи“ да следят Ърл Робинсън.

В началото Робинсън беше главен заподозрян — като че ли всичко в досието му съответстваше на характера на серийните убийства. Докладът „ТНАП“ го описваше като „много агресивен“. Бивш боксьор тежка категория, Робинсън проповядваше по улиците — винаги с цитати от Откровението, — като твърдеше, че бил ангел на Божия съд. Прякорът му беше „Отмъстителя“. Досието на Робинсън включваше въоръжен грабеж, непредумишлено убийство и нападения с нож.

Ето защо за огромна изненада на Ейнсли Ръби Боуи му съобщи:

— И четиримата смятаме, че трябва да изключим Робинсън. Убедени сме, че е безопасен. През цялото си свободно време помага в приюта за бездомни „Камилъс Хауз“.

— Вярно е — потвърди Бърнърд Куин.

Според разказа на Боуи, когато година преди това приел религията, Робинсън изоставил всичко, свързано с престъпното си минало. Оттогава насетне той се превърнал в мирен гражданин с постоянна работа, занимаващ се с благотворителност.

— Собственият ми опит показва — продължи Куин, — че обикновено тези религиозни „превъплъщения“ са фалшиви. Но сега съм убеден, че човекът е искрен.

— Разговаряхме с директора на приюта Дейвид Даксман — каза Ръби Боуи.

— Познавам го — рече Ейнсли. — Добър човек.

— Даксман казва, че познава Робинсън от години и че сега е напълно променен. — Ръби погледна бележките си. — „Внимателен човек, който иска да помага на хората“ — ето как го описва директорът. Според него всички в приюта го обичали.

— Добре, прекратете наблюдението над Робинсън — нареди Ейнсли. — Задраскайте го от списъка. — Той се облегна на стола си и въздъхна.

Девета глава

Когато много по-късно се връщаше назад, Малкълм Ейнсли си припомняше онези три седмици на наблюдението като мозайка, в която различните обстоятелства сякаш се бяха наговорили да пречат на работата.

През първия ден на операцията Ейнсли разбра, че като член на почетната стража на полицията в Маями е длъжен да прекара следващите два дни на пост по време на поклонението и погребението на градския съветник Густав Ърнст и неговата съпруга Елиънър. Командвана от капитан Уорън Ъндърхил, ветеран с двайсетгодишен стаж в управлението и бивш майор от армията на САЩ, почетната стража се състоеше от шейсет внимателно подбрани полицаи с отлични лични досиета, физически качества и изключително поведение.

Рядко се налагаше да свикват почетната стража и работата обикновено не беше тежка. За Ейнсли обаче моментът не би могъл да бъде по-неподходящ. Но нямаше как да избяга от задължението.

— Не съм те викал от много време, Малкълм, а сега ужасно ми трябват старши сержанти — обади се по телефона капитан Ъндърхил. — Освен това зная, че ръководиш разследването на убийството на Ърнст, така че за теб е добре да си там. Виж, сигурен съм, че си адски зает, но същото се отнася и за другите. Така че, надявам се, няма да ми губиш времето, като ми изтъкваш цял куп извинения, нали така, сержант?

Ейнсли се усмихна.

— Ако ми бяхте дали такава възможност, сър, със сигурност бих се опитал.

— Значи ще дойдеш — твърдо каза Ъндърхил.

— Знаете, че ще дойда — примирено отвърна Ейнсли.

— Благодаря ти, сержант. Оценявам отношението ти. Разбира се, ще ти бъде платено за извънредното работно време.

Поклонението на Ърнст, на което бяха изложени и двамата покойници, се проведе в траурния дом „Кламеръс“ в центъра на Маями от обяд до 20:00 ч. вечерта. През цялото време пред ковчезите имаше почетен караул от шестима полицаи, облечени в парадна униформа. Имаше две караулни групи, които се сменяха на два часа. Ейнсли, който също участваше, отговаряше и за смяната на караула. Ето защо не бе в състояние да напуска траурния дом, но доколкото можеше, поддържаше връзка с екипите от наблюдението по телефона или по полицейската радиовръзка.

По време на поклонението сержантът периодично наблюдаваше Синтия Ърнст, която се движеше сред потока от около деветстотин посетители. Тя разменяше реплики с много хора и любезно приемаше съболезнованията им. Синтия също носеше униформа и сигурно беше забелязала Ейнсли, но предпочете да не му обърне внимание.

Когато церемонията най-после свърши, той се преоблече и се качи на колата си, за да отиде в отдел „Убийства“, където проучи докладите за проведеното през деня наблюдение.

През следващия ден за разследването му остана още по-малко време.

В 09:00 ч. почетната стража се събра в траурния дом „Кламеръс“. С военна прецизност полицаите качиха ковчезите в катафалките. Двайсет и четири полицейски мотоциклета и трийсет патрулни коли с включена светлинна сигнализация водеха траурната процесия, която се отправи към черквата „Сейнт Мери“. В 10:00 ч. щеше да започне заупокойната служба.

Разположен на булевард „Маями“ и 75-а улица, огромният храм беше препълнен още в 09:30 ч. и закъснелите трябваше да седят на столове отвън и да слушат по високоговорител речите, произнесени от кмета, губернатора на щата, старшия сенатор от Флорида и архиепископа.

Да, помисли си Ейнсли, по традиция градските съветници се погребваха с пищни церемонии, но сегашната определено нямаше равна.

След службата процесията се насочи към гробището „Уудлоун“. Освен новите ескорти от другите полицейски управления в окръга и магистралните патрули, автомобилният кортеж се бе увеличил с безброй лимузини. Общата дължина на процесията възлизаше почти на пет километра.

На гробището под акомпанимента на молитви почетната стража положи ковчезите в общ гроб. Накрая дадоха на Синтия Ърнст два американски национални флага, с които тя загърна ковчезите.

Цялата траурна церемония продължи седем часа.

Всеки починал по време на мандата си градски съветник в Маями се погребваше с тържествена церемония. Но в случая с господин и госпожа Ърнст, както скептично се изразяваха по-късно, сякаш Холивуд, Дисниуърлд и полицейското управление в Маями се бяха обединили, за да изнесат невиждано досега представление. А колкото до широкото полицейско участие, което изнесе по-голямата част от спектакъла, навярно — както на следващия ден писа в „Маями Херълд“ един журналист — полицията се чувстваше виновна, че не е опазила съветника и жена му и че убиецът им очевидно все още не е известен и е на свобода.

Журналистът също задаваше много популярния въпрос какво прави полицията, за да разреши случая, и защо се бави толкова много.

През дългите часове на поклонението и погребението Малкълм Ейнсли си задаваше именно последния въпрос. Всеки път, щом погледът му попаднеше върху двата ковчега, той си спомняше жестоко обезобразените трупове и мрачно се питаше: „Кой? Защо? Какъв е следващият ход?“.

Два дни след погребението на семейство Ърнст градският съвет на Маями излезе с изявление. Според градския регламент, посочваше се в изявлението, в случай на смърт на градски съветник, в срок от десет дни останалите съветници трябва да изберат нов член на съвета, който да довърши мандата на предшественика си. В случая с Густав Ърнст оставаха две години, половината от мандата.

По-нататък изявлението отбелязваше, че съветът с единодушие е избрал за този пост дъщерята на починалия, Синтия Ърнст. В друго изявление се казваше, че майор Ърнст е приела избора и незабавно ще подаде оставка от полицията в Маями.

След като довършеше мандата на баща си, госпожа Ърнст можеше да се кандидатира отново. И както каза детектив Бърнърд Куин на един разговор в отдела, „Естествено, че ще се кандидатира. Пък и как е възможно да загуби?“.

Ейнсли изпитваше към промененото положение на Синтия смесени чувства. От една страна, формално, тя повече нямаше да има власт над него в полицията. Но от друга, инстинктът му подсказваше, че влиянието й в полицейското управление почти със сигурност щеше да нарасне.

Ейнсли разбираше, че не трябва да очаква светкавични резултати от програмата за наблюдение. В началото на третата седмица обаче той вече се тревожеше, че единственият успех — ако изобщо можеше да се нарече така — бе елиминирането на заподозрените Карлос Кинонес, Алек Пълайт и Ърл Робинсън.

През следващата седмица се появиха и съмнения относно основателността на подозренията към Елрой Дойл. Според детективите Дан Дзагаки и Луис Линарес, Дойл имал постоянна работа като наемен шофьор и изглеждало все по-малко вероятно да е серийният убиец. Дзагаки беше отишъл още по-далеч и препоръча да задраскат Дойл като заподозрян, но Ейнсли не се съгласи.

Оставаха Джеймз Калхоун и Еделберто Монтоя, все още „възможни“, но не и „вероятни“. Цялата ситуация предизвикваше съмнения у все по-отегчените детективи — съмнения, които Ейнсли тайно споделяше. Дали компютърното търсене на заподозрени, което първоначално изглеждаше отлична идея, всъщност не беше губене на време? Накрая сержантът сподели опасенията си с лейтенант Нюболд.

— Сега е лесно да се откажем, може би прекалено лесно, и тъкмо затова не ми се иска да го направя. Склонен съм да продължа още една седмица, а после, ако не открием нищо, ще прекратим.

Лейтенантът се отпусна в стола си и както често правеше, разсеяно започна да се люлее на него.

— Малкълм, подкрепих те, защото се доверих на преценката ти и бях сигурен, че ако имаш проблеми, ще дойдеш при мен. Знаеш, че ще те подкрепя, ако смяташ, че наистина трябва да продължим. Но от „Грабежи“ ме притискат. Искат си хората обратно.

Ейнсли на два пъти бе виждал шефа на отдел „Грабежи“ лейтенант Даниъл Хуерта в кабинета на Нюболд и лесно можеше да се досети за причината. Скоро беше Коледа — по това време на годината грабежите скачаха с петдесет процента и отделът се претрупваше с работа. В „Убийства“ също имаха подобен проблем заради програмата за наблюдение и всички детективи оставаха много след края на работното си време.

Ейнсли и Нюболд се договориха помежду си за компромис. Третата седмица от наблюдението щеше да продължи, но поради отпадането на трима заподозрени, щяха да освободят четирима детективи от „Грабежи“, включително двамата сержанти. След това в края на третата седмица Ейнсли щеше да реши дали да продължат и лейтенант Нюболд щеше да го подкрепи независимо от решението.

— Майор Йейнс ни обеща още хора — каза Нюболд. — Ако се наложи, ще почукам на вратата му и ще му напомня.

Тази уговорка се спазваше в продължение на два дни. После ново събитие промени всичко.

То започна малко преди обяд в четвъртък.

На паркинга пред клона на банка „Барнет“ на „Коръл Уей“ и Трийсет и втори булевард спря брониран камион на „Уелс Фаргоу“, който караше пари в брой. Няколко секунди след това един от двамата пазачи в камиона отвори страничната врата и беше посрещнат от трима мъже, според свидетелите един чернокож и двама латиноамериканци, въоръжени с автоматични пистолети.

Точно в този момент патрулна кола на полицията в Маями зави покрай ъгъла и се озова пред сцената на грабежа. Крадците първи видяха противника и откриха огън още преди полицаите да разберат, че се извършва престъпление. Единият от тях веднага беше убит, а вторият, полуизвадил пистолета си, бе ранен, докато се опитваше да излезе от колата. Крадците застреляха пазача от „Уелс Фаргоу“ и взеха чувала с пари. После се втурнаха към собствената си кола и отпратиха. Целият епизод продължи по-малко от минута.

Когато престъпниците изчезнаха, Томас Рамирес, случаен свидетел на грабежа, висок, атлетичен младеж на не повече от двайсет години, изтича при изпадналия в безсъзнание полицай. Той забеляза, че от колана на ранения се подава джобен радиотелефон, взе го и натисна страничния бутон.

Първото му съобщение бе прието и записано в полицейския комуникационен център.

— Ало, ало. Тук е Том Рамирес. Има ли някой там?

Разнесе се спокойният глас на диспечерката:

— Да. Откъде сте взели полицейския радиотелефон? Всичко наред ли е?

— Не, Господи, не е! Тук пред банката беше извършен грабеж и имаше стрелба. Застреляни са двама полицаи. Пратете помощ, моля ви.

— Добре, сър. Не натискайте страничния бутон, докато говоря. Къде сте? Моля, съобщете ми местоположението си. — Диспечерката пишеше на компютъра, докато разговаряше, и докладът й се появяваше на компютърните екрани на шестима други диспечери в комуникационния център.

— Хм, намирам се на паркинга пред банка „Барнет“ на „Коръл Уей“ и Трийсет и втори булевард. Единият полицай и пазачът изглеждат мъртви, струва ми се, че и другият полицай умира. Побързайте, моля ви.

Прочели информацията, други диспечери вече викаха помощ.

Първата диспечерка обяви:

— Идваме, сър. Тръгнаха ли си заподозрените?

— Да, скочиха в колата си — сив буик „Сенчъри“. Бяха трима. Всички имаха оръжие. Наистина стреляха в полицаите.

— Добре, сър. Опитайте се да се успокоите. Трябва ни вашата помощ.

Друг диспечер беше натиснал съответните копчета и бе задействал системата за обявяване на издирване. Съобщението щеше да се получи в целия окръг, в щатската полиция и във всички други органи на реда. То се предшестваше от петсекунден висок сигнал, който показваше значението и приоритетността му. Сигналът и самото съобщение щяха да прекратят всички останали предавания.

— До всички коли: внимание. На „Коръл Уей“ и Трийсет и втори булевард, банка „Барнет“, току-що е извършен 329. Има данни, че са убити поне двама полицаи. Заподозрените са напуснали местопрестъплението в сив буик „Сенчъри“.

Числото 3 в съобщението означаваше спешност, а 29 беше код за обир.

Полицейски коли от всички части на града на висока скорост се насочиха към банка „Барнет“ на „Коръл Уей“. Както отбеляза един телевизионен репортер, „Когато застрелят ченге, всички се втурват на местопрестъплението. Не се спазват никакви правила. Настава истински ад“.

Друг диспечер вече бе извикал Бърза помощ — линейки и санитари.

Първата диспечерка:

— Господин Рамирес, още ли сте там?

— Да. Вече чувам сирени. Слава Богу, идват.

— Сър, в състояние ли сте да дадете описание на заподозрените?

— Запомних номера на колата. NZD 621, флоридска регистрация.

Диспечерката бързо прехвърли информацията в компютъра и си помисли: „Това момче е добър гражданин!“

Друг диспечер бързо прати второ съобщение за издирване, вече с номера на автомобила на заподозрените, отново предшествано от петсекунден сигнал за приоритетност.

— Господин Рамирес, видяхте ли как изглеждат заподозрените?

— Успях да ги разгледам много добре. Да, мога да ги опиша.

— Чудесно, сър. Моля ви, почакайте, докато пристигне полицията и й предайте тази информация.

— Вече пристигат. Слава Богу!

Лейтенант Нюболд пътуваше в колата си, включил радиотелефона на трети канал, и чу сигнала за помощ на Рамирес. Той незабавно премина на канала, определен за операцията по наблюдението, и повика Ейнсли, чийто глас, също от автомобил, бързо му отговори.

— Слушам, лейтенант.

— Малкълм, вземи всичките си хора от наблюдението. Кажи им да тръгват към „Коръл Уей“ и Трийсет и втори булевард. Двама полицаи и един пазач са застреляни при въоръжен обир на банков камион, за единия полицай и пазача съобщиха, че вече са мъртви. Искам да се заемеш със случая. Назначи някой да води разследването.

Ейнсли мислено изруга. Знаеше, че тази нова приоритетна задача означава прекратяване на програмата за наблюдение.

— Добре, лейтенант. Ще съобщя на хората си.

Екипите за наблюдение, които следяха същия канал, трябваше да са чули разговора, но Ейнсли каза:

— 1310 вика всички екипи. Чухте ли всичко?

— 1311 вика 1310. Чухме го. — Другите дежурни екипи също потвърдиха.

— Тогава тръгвайте към „Коръл Уей“ и Трийсет и втори булевард, момчета. Ще се срещнем там.

Ейнсли превключи канала и продължи:

— 1310 вика диспечера. Съобщете на всички полицаи на местопрестъплението да преминат на първи канал. — Това беше каналът на отдел „Убийства“.

От банка „Барнет“ му отговори познат глас:

— 1310, тук е 170. Слушам.

— Барт, ти ли си? — попита Ейнсли. Бартоло Еспозито бе сержант от патрулната полиция, но фамилните имена никога не се използваха по радиовръзката главно защото медиите подслушваха.

— Естествено, Малкълм. Положението тук е ужасно. Какво да направя?

Блокирай местопрестъплението, огради колкото можеш по-голям район и дръж всички на разстояние.

— Вече съм отстранил всички с изключение на хората от Бърза помощ. Опитват се да стабилизират ранения полицай, преди да го откарат в болницата.

— Благодаря, Барт. След малко пристигам.

Ейнсли превключи на трети канал и помоли диспечера да прати на местопрестъплението екип за идентификация.

— Вече го направих, 1310.

На друг канал Ейнсли повика щатски прокурор.

Когато пристигна при банка „Барнет“, Малкълм Ейнсли назначи за водещ разследването детектив Ръби Боуи. Тя незабавно започна да разпитва неколцината свидетели, включително Томас Рамирес, който й даде изненадващо пълно описание на тримата престъпници, вече издирвани в изключително голям мащаб. Въпреки тази информация никой не беше виждал заподозрените. Като че ли се бяха скрили някъде наблизо.

Само минути след като лейтенант Нюболд стигна до банката, там се появи и лейтенант Даниъл Хуерта от отдел „Грабежи“. Първите му думи към Нюболд бяха:

— Зная, че сега този случай е твой, Лио, но незабавно ми трябват всичките ми хора.

— Имаш ги — отвърна Нюболд.

Двамата се договориха „Грабежи“ да помогне за идентифицирането на заподозрените, които най-вероятно имаха досиета за предишни обири.

Макар и негласно, между „Убийства“ и „Грабежи“ винаги имаше съперничество. Нито една от страните обаче не бе достатъчно глупава, за да позволи това да пречи на разследванията.

Всички следи бяха проверени, събраха улики и информация и с помощта на снимките от полицейския архив неколцината свидетели успяха да разпознаят тримата убийци. Обвинението вече щеше да е в тройно убийство, защото раненият втори полицай бе починал.

Данните на информаторите за вероятни убежища на убийците бяха довели до нападателни операции — неуспешни до момента, в който двама от престъпниците бяха забелязани да влизат в апартамент на първия етаж в изоставен жилищен комплекс насред Гроув, район, съседен на Коконът гроув. Местните жители, които бяха видели заподозрените, извикаха полиция.

Малко преди зазоряване на третия ден след обира отряд от специално обучени полицейски командоси нападна апартамента, в който спяха тримата мъже. Въпреки че бяха тежковъоръжени, те бяха заловени с изненада, сложиха им белезници и прибраха оръжието им. Чувалът с откраднатите от бронирания камион пари беше открит, а използваният по време на престъплението буик бе намерен на две пресечки от там.

Ейнсли вече знаеше, че няма как да поднови наблюдението и не беше сигурен, че това е толкова лошо, като се имаха предвид постигнатите до този момент разочароващи резултати. Не се бяха появили нито следи, нито нови идеи.

Тогава се случи неочакваното.

Три дни след арестуването на похитителите на бронирания камион, когато работата на отдел „Убийства“ започваше да тече в нормалното си русло, заместник-патоанатомът на окръг Дейд позвъни на Малкълм Ейнсли.

— По време на последната ни среща, Малкълм — каза Сандра Санчес, — ти обещах да проверя в архива за стари аутопсии на жертви на неразкрити убийства с подобни рани. Е, открих и съжалявам, че ми отне толкова много време, но се наложи да търся из доста стара документация, която не е вкарана в компютъра…

— Не се извинявай — прекъсна я Ейнсли. — Въпросът е дали си открила нещо?

— Да, струва ми се. В една папка заедно с много други материали… Вече ти пратих по човек голяма част от информацията. Случаят е стар, отнася се за неразкрито убийство отпреди седемнайсет години с две възрастни жертви, Кларънс и Флорентайна Есперанца.

— Споменава ли се за заподозрени?

— Има едно име. Но виж, не искам да ти казвам нищо повече, защото трябва да прегледаш делото. Обади ми се, щом свършиш.

Папката пристигна скоро. Както беше отбелязала Санчес, в нея имаше много документи. Без прекомерни очаквания, Ейнсли разгърна вече избелялата корица и започна да чете.

Съпрузите Есперанца били в началото на седемдесетте си години и живеели в къмпинга „Хепи Хевън“ в западната част на окръг Дейд. Труповете им били открити от някакъв съсед — завързани, със запушени уста, седнали един срещу друг. И мъжът, и жената били брутално бити — смятало се, че са били живи — и покрити с дълбоки рани от нож. Формалната причина за смъртта им била загуба на кръв.

Ейнсли прелисти останалата медицинска информация, после намери копие на полицейски доклад, в който се казваше, че семейството живеело нормално, макар и не заможно. Имали в банковата си сметка три хиляди долара и според племенника им, който живеел наблизо, двамата обикновено разполагали с по неколкостотин долара в брой за покриване на непосредствените си нужди. След убийството пари не били намерени.

Докато прелистваше страниците, в края на папката Ейнсли видя познатия формуляр 301 — доклад за разследване на отдел „Убийства“. Отнасяше се за малолетен заподозрян, разпитан във връзка с убийството на семейство Есперанца, и после освободен поради липса на доказателства.

В очите му се наби името, вписано във формуляра: Елрой Дойл.

Десета глава

В съответствие със законите на Флорида, когато навърши осемнайсет години, криминалното досие на малолетния Елрой Дойл беше затворено. От този момент то стана недостъпно за детективите, освен със съдебно нареждане, каквото рядко се издаваше. Подобни закони съществуваха и в повечето други щати.

Според мнението на Малкълм Ейнсли, споделяно от мнозина в системата на органите на реда, тази процедура представляваше абсурдно остарял законодателен анахронизъм, обиден за спазващите закона граждани. По време на срещата си с лейтенант Нюболд на сутринта след откриването на името на Елрой Дойл в стария формуляр 301, Ейнсли, който едва сдържаше гнева си, разтвори документите върху бюрото на шефа си.

— Това е лудост! Има неща, които би трябвало да сме разбрали още преди година.

Един час по-рано сержантът бе изровил от архива папката с неразрешения случай „Есперанца“. Не разполагаха с пълна информация, тъй като престъплението попадаше извън юрисдикцията на Маями, на територията на Метро-Дейд. Но разследването беше преминало границата и отдел „Убийства“ в Маями бе отворил свое собствено дело „Есперанца“, съдържащо някои данни от Метро-Дейд. Сред тях Ейнсли откри съобщение за разпита на Дойл, за който му бе споменала Сандра Санчес. Но без подсещането на Санчес нямаше да имат основание да изравят старото дело.

— Разбира се — отбеляза Нюболд, — Дойл нито е бил арестуван, нито му е отправяно обвинение.

— Защото майка му е постъпила достатъчно хитро, като не е позволила да му вземат отпечатъци. На местопрестъплението е намерен нож с отпечатъци от пръсти и с кръвта на двете жертви. Нож „Боуи“. От отдел „Убийства“ в Метро-Дейд са искали да сравнят отпечатъците с тези на Дойл и са били съвсем сигурни, че ще са идентични. Но тъй като не е имало достатъчно улики за арест, освен че Елрой е бил малолетен, това не е станало.

Нюболд се съгласи.

— Прекалено много съвпадения, наистина.

— Съвпадения ли? Убийството „Есперанца“ в онзи къмпинг е същото като тези, които разследваме сега; начинът, по който са били открити труповете — със запушени уста, завързани един срещу друг — следите от побой, раните от нож, откраднатите пари. Ако разполагахме с досието на малолетния Дойл, вече отдавна да сме сравнили информацията и да сме го заловили. — Ейнсли се наведе напред с яростен поглед. — Знаете ли колко живота можехме да спасим?

Нюболд се изправи и също го погледна.

— Хей, сержант, да не би аз да измислям законите! Я се успокой!

Ейнсли се отпусна на стола зад него и въздъхна.

— Съжалявам. Но, Лио, цялата ни система за малолетните е напълно безумна, не само във Флорида, но и навсякъде другаде. Вече просто не съществува малолетна престъпност — каквато и да е възрастта, това си е обикновено, чисто престъпление, и ти го знаеш също толкова добре, колкото и аз. Всеки ден се занимаваме с убийства, извършени от деца — четиринайсет, петнайсет, шестнайсетгодишни, за Бога! Или още по-малки. Повече от половината от арестите за незаконно притежание на оръжие са на тийнейджъри. В Детройт момчета на единайсет и четиринайсет години убиха една жена. Двама дванайсетгодишни в Чикаго хвърлиха петгодишно дете от висока сграда. В Англия две десетгодишни момчета убиха двегодишно. Същото се отнася за грабежите, нападенията, изнасилванията, кражбите на коли и всичко останало. И въпреки всичко ние, полицаите, силите на реда, сме в оковите на тази смешна архаична система, която отдавна би трябвало да е отменена.

— Предлагаш досиетата на малолетните изобщо да не се затварят, така ли?

— Да, по дяволите! Всяко престъпление трябва да отива в архива, за да е на разположение на детективите. Ако на родителите и на Американския съюз за граждански свободи не им харесва, майната им! Щом нарушаваш закона, това ще влиза в досието ти. Такава е цената — или поне би трябвало да е — независимо от възрастта.

— В управлението се приказваше за петиция до щатското правителство по тези въпроси — каза Нюболд. — Прати ми докладна с подробностите за Дойл, плюс твоето мнение, и аз ще я пусна нагоре. Ако после има изслушване на свидетели, ще те препоръчам и ще можеш да кажеш каквото искаш.

— Ще напиша докладна — отвърна Ейнсли. Но се съмнявам, че ще ме изслушат.

— Недей да пишеш нищо — рязко каза Нюболд и погледна сержанта право в очите. — Влиянието ми не е толкова силно, колкото на някои наши общи познати. Но имам приятели в ръководството на управлението и щата, които ще ме послушат.

Значи, помисли си Ейнсли, Нюболд знаеше, че Синтия Ърнст спъва повишението му и навярно се досещаше за останалото. Това не го изненадваше. Полицейското управление не беше толкова голямо и слуховете бързо се разпространяваха, като прескачаха стените между отделите и чиновете.

— И какво ще правим сега? — попита лейтенантът. — Ще искаш нареждане за отваряне на досието на Дойл, нали?

— В момента работя по въпроса. Свързах се с Кързън Ноулс и той ще напише заповедта. Аз ще я отнеса при съдията Пауъл. Все още информацията не трябва да се разпространява и той няма да задава много въпроси.

— Приятелчето ти Фелън Пауъл? — усмихна се Нюболд. — Доколкото си спомням, негова светлост често ти е правил услуги. Но ако те попитам какво знаеш за него, ти няма да ми кажеш, разбира се.

— Аз съм негов незаконен син — сериозно отвърна Ейнсли.

Нюболд се разсмя.

— Това означава, че е свалил майка ти, когато е бил на… колко? Дванайсет? Значи е нещо друго, но няма значение. В тази игра всички трупаме и пасивите, и активите си.

По този въпрос, разбира се, лейтенантът беше прав.

Много години преди това, когато детектив Ейнсли току-що беше преминал в отдел „Убийства“, една вечер двамата с партньора си Йън Дийн караха из града и видяха пред себе си светлосин кадилак. Когато се приближиха до него, от шофьорското място се появи полугол мъж, който припряно намъкваше панталоните си. От другата страна излезе разсъблечено чернокожо момиче. Детективите познаха и двамата. Момичето бе проститутка на име Уанда, а мъжът — районният съдия Фелън Пауъл, пред когото многократно бяха свидетелствали. Пауъл беше висок, атлетичен мъж и обикновено се държеше надменно. Този път не беше така.

Двамата с Уанда заслониха очи от светлините на фаровете в отчаян опит да разпознаят фигурите, появили се от автомобила зад тях.

Когато Ейнсли и Дийн се приближиха и за момент застанаха пред фаровете, Уанда нададе примирен вик.

— О, майната му! — За разлика от нея съдията изглеждаше зашеметен. После реалността бавно изкристализира в ума му.

— О, Господи! Детективи. — Гласът му звучеше отчаяно. — Умолявам ви, забравете този случай! Проявих се като идиот… поддадох се на внезапно изкушение. Иначе не съм такъв, но ако докладвате, аз ще бъда опозорен, с мен е свършено! — Той замълча и тримата мъже размениха неловки погледи. — Господа, моля ви, просто направете изключение, само този път, моля ви!… Никога няма да го забравя… Ще направя за вас каквото мога, наистина.

Всъщност, ако Ейнсли и Дийн го арестуваха или докладваха за случая, срещу Пауъл щяха да повдигнат обвинение в „подтикване към проституция“ и „скитничество“. И двете бяха простъпки, наказанието за които, като се имаше предвид, че са за първи път, щеше да е най-много глоба. Обвинението дори можеше да бъде отхвърлено. Но със съдебната му кариера щеше да е свършено.

Като старши Ейнсли се колебаеше. Знаеше принципа на закона: правосъдието трябваше да е сляпо и никога да не прави разлика между хората. От друга страна… Без да обмисля съзнателно решението си, той каза на Дийн:

— Стори ми се, че чух повикване по радиовръзката. Трябва да се върнем в колата.

И детективите си тръгнаха.

През годините оттогава нито Ейнсли, нито съдията Пауъл бяха споменали нещо за инцидента. Ейнсли не каза на никого, а детектив Йън Дийн беше убит скоро след случая в престрелка по време на операция срещу наркопласьори в Оувъртаун.

Но съдията изпълни обещанието си. Винаги щом Ейнсли се изправеше пред него във връзка с арест или даване на свидетелски показания, той се отнасяше към сержанта с изключителна любезност и внимание. Имаше и случаи, в които Ейнсли бе ходил при Пауъл с искане за бързи съдебни действия и винаги ги получаваше — както се надяваше да стане и сега.

Преди да напусне отдела, Ейнсли позвъни в кабинета на съдията. През годините Фелън Пауъл се беше издигнал и сега бе член на Трети областен апелативен съд. Детективът обясни положението на секретарката и след кратко изчакване тя каза:

— Съдията се готви да започне изслушване на свидетели. Но ако дойдете в съдебната зала, той ще обяви почивка и ще се срещне с вас в кабинета си.

По пътя Ейнсли се отби в прокуратурата, където Кързън Ноулс му даде необходимия формуляр. След подписването му от съдията Пауъл, той щеше да позволи отварянето на досието на малолетния Елрой Дойл. Цялата процедура беше сложна и отнемаше време — още една причина, поради която не се практикуваше често.

Приставът в Трети областен съд очевидно бе получил съответните нареждания и когато Ейнсли пристигна, го придружи до първия ред в съдебната зала. Съдията Пауъл го погледна, кимна и почти незабавно заяви:

— Хайде да направим петнайсетминутна почивка. Изникна неотложен проблем, който изисква вниманието ми.

Всички в залата се изправиха, съдията излезе през вратата зад него и същият пристав придружи Ейнсли до кабинета на Пауъл.

Вече седнал зад бюрото си, съдията вдигна поглед и се усмихна.

— Влезте, радвам се да ви видя, сержант. — Той посочи към стола. — Чакайте да се сетя… отдел „Убийства“ още е в бизнеса.

— Както изглежда, за цяла вечност, ваша светлост. — Ейнсли седна срещу Фелън Пауъл и му разказа за целта на посещението си. Съдията беше запазил внушителната си фигура, макар че през годините бе понапълнял и косата му беше почти съвсем бяла. Наред с белезите на възрастта се забелязваха и следи от умора — очевидно те вървяха заедно с работата. В последно време апелативните съдилища бяха ужасно претоварени и дори решенията на висши съдии като Пауъл можеха да бъдат отменени от по-горни апелативни инстанции. Както казваха някои, от дикенсовата мисъл „Законът е задник“ насам не се е променило много.

Когато Ейнсли свърши, Пауъл кимна.

— Добре, сержант, с удоволствие ще ви помогна. Просто, за да спазим процедурата, трябва да ви попитам защо искате отварянето на това досие?

— Досието е затворено преди дванайсет години, ваша светлост. В момента господин Дойл е заподозрян в извършването на тежко престъпление и смятаме, че някои по-стари подробности ще помогнат на разследването ни.

— Така да е. Ще го отворим. Разбирам, че носите документите.

Ейнсли му ги подаде.

Всеки друг съдия, Ейнсли го знаеше, щеше да отхвърли аргументите му като незадоволителни. И щяха да последват още въпроси, по-подробни, навярно още по-заядливи. Съдиите обичаха прерогативите си и преди да одобрят каквото и да е, мнозина държаха на предварителния словесен двубой. Но сега Ейнсли искаше колкото се може по-малко хора да разберат, че Елрой Дойл е основен заподозрян в серийните убийства. Фактът, че не се налагаше да обяснява повече подробности, означаваше, че съществува много по-слаба вероятност отварянето на досието на Дойл да се разчуе или самият той да научи, че го подозират.

— Всичко изглежда наред — рече съдията Пауъл. — Сега според ритуала трябва да положиш клетва, но тъй като се познаваме от много време, просто ще приемем, че си го направил. Условията на клетвата са ти известни и вече си я положил. Нали така?

— Надлежно се заклех, ваша светлост.

Пауъл бързо се подписа и всичко бе уредено.

— Иска ми се да можех да остана и да си поговорим — каза съдията, — но в залата ме чакат, а на адвокатите им се плаща на час. Знаете как е.

— Да, господин съдия. И ви благодаря.

Двамата се ръкуваха. На вратата Пауъл се обърна.

— Когато имате нужда от помощта ми, не се колебайте да дойдете при мен. Знаете, че говоря сериозно.

Архивът с криминални досиета се намираше в сградата на полицейското управление в Метро-Дейд на запад от международното летище на Маями. След като Ейнсли попълни и подписа друг формуляр, в негово присъствие извадиха и отвориха досието на Елрой Дойл. Сержантът можеше да го проучи в отделна стая. Имаше право да копира каквото му трябваше, но не и да изнася каквато и да е част от самото досие.

То беше по-обемисто, отколкото предполагаше. Докато преглеждаше документите, Ейнсли разбра, че схватките на Дойл със закона са били далеч по-сериозни, отколкото бе смятал.

Детективът преброи трийсет и две задържания от полицията (при малолетните терминът „арест“ не се използваше), довели до двайсет присъди, несъмнено покриващи само малка част от престъпленията на Дойл в юношеските му години.

Досието започваше още от десетгодишната му възраст — обвинение в кражба на часовник „Таймекс“ от магазин. Подстрекаван от майка си, на единайсет, той просел на уличен ъгъл и бил отведен вкъщи от полицията. На дванайсет нападнал една от учителките си и я малтретирал. След разпита в полицията Елрой бил предаден на майка му Бюла Дойл — типична при малолетните престъпници система, която в случая продължила с години. Няколко месеца по-късно Елрой влязъл в улична банда, специализирана в кражби на портфейли, и отново бил задържан, а после „предаден на майка му“. Поредната кражба на портфейл, когато бил на тринайсет, се придружавала от нападение на възрастна жена — със същия резултат.

Всъщност досието на Дойл показваше, помисли си Ейнсли, че в повечето случаи малолетната престъпност просто не се възприема сериозно нито от полицията, нито от съда. От собствен опит знаеше, че полицаят може да „задържи“ малолетен в девет сутринта и още преди дежурството му да изтече в три следобед същият престъпник трябва да се върне на улицата. Междувременно родителите му щяха да бъдат извикани в полицейското управление и малолетният щеше да бъде освободен под тяхна опека, с което инцидентът приключваше.

Дори когато малолетният бъдеше изправен пред съда, наказанията бяха незначителни — обикновено неколкодневен престой в специално място за задържане на младежи, което дори бе приятно и където децата имаха сравнително удобни стаи, играеха на видеоигри или гледаха телевизия.

Мнозина смятаха, че цялата система или по-точно нейната липса създават престъпници за цял живот и че ако са били осъдени като по-млади, те лесно биха избегнали проблема. Същото мнение споделяха дори съветниците на малолетните и го потвърждаваха в докладите си.

На малолетните се назначаваха съветници след второто задържане. Това бяха ниско платени, претоварени с работа хора, почти без специална квалификация, от които не се изискваше университетска степен. От обременените с непосилен товар служители се очакваше да съветват малолетните и родителите им — съвети, които обикновено се пренебрегваха.

Очевидно през цялата си кариера на малолетен престъпник Елрой Дойл бе имал един и същи съветник — Хърбърт Елдърс. Досието съдържаше няколко отделни страници, озаглавени „Само за информация“ и изписани от Елдърс, който, изглежда, беше направил всичко по силите си. Един от докладите, написан когато Дойл бил „на тринайсет, но едър за възрастта си и много силен“, предупреждаваше за „вероятност от дългосрочно насилие“. Същият доклад отбелязваше „безразличието“ на майката на Дойл към този проблем.

Ейнсли особено се заинтересува от случай, в който Дойл, тогава тринайсетгодишен, бил заловен да измъчва и убива котка. Бил отрязал краката й един по един, после и опашката, като използвал нож, който според доклада винаги носел. Заловили го, докато гледал как котката се гърчи в смъртна агония. Това довело до обвинение в „жестокост към животно“ и глоба от сто долара. Не се споменаваше кой ги е платил.

В друг доклад на Елдърс се разказваше за участието на дванайсетгодишния Елрой в операция „Напътствие“ — финансирана от градските власти програма за онеправданите деца. Отец Кевин О’Брайън ръководил програмата в черквата „Гизу“ в Маями. Тя се изразявала в предоставяне на храна, спортуване и изучаване на Библията всяка събота в заградената територия на черквата. Елдърс с надежда споменаваше за „разбудения интерес на Елрой към религията и Библията“.

Друг доклад обаче, носещ дата от година и половина по-късно, мрачно съобщаваше, че нито религията, нито религиозно-библейската страст на Дойл — която според отец О’Брайън била „погрешна и непоследователна“ — сложили край на простъпките му.

Ейнсли си записа телефонния номер и адреса на отец О’Брайън.

През годините до пълнолетието на Дойл досието беше попълвано с престъпления. За никое от тях не успели да му вземат отпечатъци. Това можеше да се направи само след арест за тежко престъпление или с позволение на родителите, каквото според досието, Бюла Дойл решително отказвала да даде.

Именно липсата на отпечатъци от пръсти бе направила отдел „Убийства“ безсилен в последния описан в досието случай, в който Дойл бил основен заподозрян в убийството на Кларънс и Флорентайна Есперанца. Но без отпечатъци или други уличаващи доказателства, не му било предявено никакво обвинение.

Беше лесно да си представи раздразнението на тогавашните детективи от „Убийства“, помисли си Ейнсли, когато затвори досието и се насочи към копирния апарат.

Ейнсли използва телефона от управлението в Метро-Дейд, за да набере номера, който си бе записал. Отговори му самият отец О’Брайън. Да, каза той на сержанта, добре си спомнял Елрой и бил съгласен да разговаря за него. Всъщност, ако детективът искал да отиде в черквата „Гизу“ веднага, свещеникът щял да го приеме.

Светлоок, оплешивяващ ирландец на средна възраст, отец Кевин О’Брайън посочи дървения стол пред бюрото си.

Ейнсли седна, поблагодари на свещеника, че го е приел, и после накратко му обясни интереса си към Дойл, като прибави:

— Не съм тук, за да събирам улики, отче. Просто се чудя дали можете да ми кажете нещо за него.

О’Брайън замислено кимна.

— Спомням си Елрой, сякаш съм го видял вчера. Струва ми се, че отначало се записа в нашата програма заради храната, но след няколко седмици Библията като че ли направо го хипнотизира — много повече, отколкото другите деца.

— Интелигентен ли беше?

— Изключително. Но по свой собствен начин. И четеше ужасно много, което ме изненада, защото знаех за елементарното му образование. Сега, като си помисля, спомням си, че се увличаше от престъпността и насилието — първо във вестниците, после в Библията. — О’Брайън се усмихна. — Увличаше го Старият завет с всичките му „свещени войни“, с гнева Божи, преследванията, отмъщенията и убийствата. Запознат ли сте с всичко това, сержант?

Ейнсли кимна.

— Да. — Всъщност, помисли си той, можеше да изреди наизуст цитатите, които биха привлекли Дойл.

— Виждах в малкия Дойл огромни възможности — продължи О’Брайън — и след известно време започна да ми се струва, че наистина общуваме, но накрая се оказа, че не е така. Разговаряхме за Библията, но той изопачаваше значението на думите, включително и моите, както си искаше. Мамеше го ролята на Божи отмъстител, макар да подозирам, че искаше да мъсти заради онова, което възприемаше като престъпление на живота срещу самия него. Опитвах се да му обясня, да му посоча всеопрощаващата Божия любов. Той изобщо не ме слушаше и ставаше все по-непоследователен. Иска ми се да се бях справил по-добре.

— Мисля, че сте направили всичко по силите си, отче — каза Ейнсли. — Смятате ли, че Дойл страда от някакви психически отклонения? Прекалено ли ще е, ако кажем, че е луд?

— Навярно — замисли се свещеникът. — Всички имаме някакви отклонения. Проявяват се по различен начин и само специалистите могат да определят къде свършва отклонението и къде започва лудостта. Сега като си мисля, единственото, в което съм сигурен, е, че Елрой беше патологичен лъжец. Лъжеше, без да се налага. Лъжеше ме даже когато знаеше, че истината ми е известна. Сякаш просто не можеше да понася истината, независимо каква е тя. Едва ли мога да ви кажа нещо повече — завърши О’Брайън. — Той просто беше момче, тръгнало по лош път, и от факта, че сте тук, разбирам, че не се е променил.

— Не съм сигурен — отвърна Ейнсли. — Отче, имам още един въпрос. Имали ли сте някога основание да смятате, че Дойл носи пистолет? Или каквото и да е друго оръжие?

— Да — веднага отговори О’Брайън. — Много добре си спомням. Повечето от момчетата в програмата ми постоянно разговаряха за пистолети, макар че им забранявах да носят тук. Но Дойл презираше пистолетите и го заявяваше на всеослушание. Не зная защо, но ми казаха, че носи нож — голям нож, струва ми се, с който се перчеше пред приятелите си.

— Виждали ли сте някога ножа?

— Не, разбира се. Ако го бях видял, щях да му го взема.

На сбогуване Ейнсли каза:

— Благодаря ви за помощта. Елрой Дойл е загадка, но вие ми помогнахте да сглобя някои от парчетата от мозайката.

Ейнсли се върна в офиса на отдел „Убийства“ в ранния следобед, след като бе изминал петдесетина километра до различни източници на информация. Сержантът незабавно свика съвещание на избрани членове на ръководената от него спецчаст, което трябваше да започне в 16:00 часа. Списъкът, който даде на секретарката, включваше сержантите Пабло Грийн и Ханк Брюмастър; детективите Бърнърд Куин, Ръби Боуи, Естебан Кралик, Хосе Гарсия, Дайън Джейкъби, Чарли Търстън, Сет Уайтмън, Гъс Джейнек и Луис Линарес. Всички те участваха в операцията по наблюдението.

Дан Дзагаки, друг детектив, който се занимаваше с наблюдението, не фигурираше в списъка. Когато същия следобед младият детектив се появи в отдела, Ейнсли го отведе в един от празните офиси на частен разговор. Дзагаки очевидно не се чувстваше спокойно, докато се настаняваше на стола. Беше сравнително отскоро в отдела. Произхождаше от семейство на висши военни: баща му бе генерал от армията на САЩ, а по-големият му брат — подполковник от морската пехота. След двегодишна отлична работа като униформен патрул той беше произведен в детектив и назначен в „Убийства“. Дзагаки беше енергичен, може би дори прекалено, помисли си сега Ейнсли.

— По време на наблюдението — започна сержантът — ти ми докладва, че Елрой Дойл навярно не е нашият убиец. Препоръча да го елиминираме като заподозрян и да преустановим наблюдението. Вярно ли е?

— Ами, да, сержант. Но партньорът ми Луис Линарес беше на същото мнение.

— Не съвсем. Когато разговаряхме, Линарес каза, че бил съгласен с теб, но не изцяло, и че не е за прекратяване на наблюдението. Точните му думи бяха: „Не бих отишъл толкова далеч“.

Дзагаки изглеждаше оклюмал.

— Сгрешил съм, нали? Предполагам, че се готвиш да ми кажеш точно това.

— Да, сгреши — с по-рязък тон отвърна Ейнсли. — При това опасно. Тук приемаме сериозно препоръките на детективите, но за щастие аз не се съгласих с твоята. Сега искам да прочетеш това. — Той подаде на Дзагаки купчина документи. Сред тях беше формулярът 301 от Сандра Санчес, един от докладите на отдел „Убийства“ отпреди седемнайсет години за убийството на семейство Есперанца, в който Дойл се посочваше като основен заподозрян, и три преснимани страници от досието му като малолетен.

Накрая Дзагаки вдигна глава. На лицето му се бе изписало тревожно изражение.

— О, Господи, колко дълбоко можеш да сгрешиш… Как ще постъпиш, сержант, ще ме изхвърлиш ли от „Убийства“?

Ейнсли поклати глава.

— Това си остава само между нас. Но ако искаш да останеш в отдела, трябва да си вземеш поука от случилото се. Ще трябва да се научиш да правиш такъв род преценки. Не можеш да вадиш заключения само от повърхностни впечатления. Бъди скептик — винаги. Помни, че нещата рядко изглеждат такива, каквито са.

— Със сигурност ще го запомня, сержант. И благодаря, че не задълбочаваш нещата.

Ейнсли кимна.

— Трябва да знаеш още нещо. Този следобед съм свикал съвещание, за да възстановим наблюдението на Елрой Дойл. Навярно ще чуеш за това, но съм те извадил от списъка.

Дзагаки умолително го погледна.

— Сержант, знам, че съм си го заслужил. Но има ли начин да те убедя да ми дадеш още една възможност? Този път няма да се проваля, обещавам.

Ейнсли се поколеба. Преценката му подсказваше да не променя решението си. Все още изпитваше съмнения в Дзагаки. После си спомни собствените си първи стъпки в полицията, когато беше допускал грешки. Освен това предполагаше, че играе роля и прошката — правило от миналото, което никога не го бе напускало.

— Добре — отстъпи той. — Ела там в четири часа.

Единадесета глава

— Приемам, че всички сме съгласни за основния заподозрян — каза Ейнсли.

Събралите се в кабинета на Нюболд дванайсет души от спецчастта изразиха съгласието си с приглушено мърморене. Лейтенантът беше отстъпил бюрото си на Ейнсли и седеше до отсрещната стена. С напредването на съвещанието Ейнсли долавяше нарастващата възбуда на хората си, съживена от важната информация, която бе получил от Сандра Санчес и вече отвореното досие на малолетния Елрой Дойл.

Когато чу за криминалното минало на заподозрения, сержант Грийн избухна:

— Тази проклета система! Това е безумие, обществена заплаха…

— Двамата с лейтенанта вече разговаряхме по въпроса — прекъсна го Ейнсли. — Съгласни сме с теб — много хора също смятат така и се надяваме да прокараме някои промени. Но за сега трябва да работим със системата. Във всеки случай вече имаме досието на Дойл.

— Добре — продължаваше да кипи Грийн.

— На първо място — съобщи на групата Ейнсли, — незабавно трябва да възобновим наблюдението на Дойл. Искам вие, Пабло и Ханк, да направите график за дежурствата. Предлагам да определите смените за следващите четирийсет и осем часа още тук, за да можете да ни ги съобщите преди да свършим. Аз ще се редувам заедно с вас. Сложете ме в двойка с Дзагаки.

Брюмастър кимна.

— Разбрано, Малкълм.

— Трябва да запомним две неща, свързани с наблюдението — продължи Ейнсли. — Едното е адски да внимаваме Дойл да не ни забележи. В същото време трябва да сме достатъчно близо, за да не го изпуснем. Ще се наложи да балансираме нещата, но всички знаем какъв е залогът. И още нещо — каза той на сержантите. — Не включвайте детектив Боуи в графика. За нея имам друга работа.

Той се обърна към застаналата близо до вратата Ръби Боуи.

— Искам да провериш служебното досие на Елрой Дойл, Ръби. Знаем, че е шофьор на камион и че работи за различни компании. Нужно е да разберем точно за кои, кой го е назначил, къде е бил и какво е правил през дните на всяко от серийните убийства. Бъди внимателна.

— Ще ми е от полза — каза Ръби, — ако разполагам с цялата информация за Дойл, включително докладите от досегашното наблюдение.

— Веднага след съвещанието ще наредя да ти направят копие. — Ейнсли се обърна към другите. — Въпроси? Никой не се обади и той каза:

— Тогава да действаме.

Наблюдението над Елрой Дойл продължи три седмици и два дни. Както обикновено, в по-голямата си част двайсет и четири часовите смени на детективите бяха спокойни и често отегчителни. Понякога имаха проблеми, особено при опитите си да не бъдат забелязани от заподозрения. Отгоре на всичко времето постоянно беше отвратително — най-неприятното време през годината. Скоро след като започна програмата, студеният фронт източно от Тексас се придвижи към Южна Флорида и се задържа цели две седмици. Вихреха си силни ветрове и валеше постоянен, проливен дъжд. Това правеше следенето на Дойл, който през повечето време караше камион, необикновено трудно. Ако колата, от която го наблюдаваха, останеше прекалено близо задълго, заподозреният можеше да я забележи в огледалата. От друга страна, силният дъжд и слабата видимост пораждаха опасност да го изпуснат.

Отчасти разрешиха дилемата, като използваха два, а понякога и три автомобила, които поддържаха радиовръзка помежду си. Следенето с повече коли на полицейски жаргон се наричаше „прескочи кобила“.

Системата с трите автомобила, обикновено една товарна и две лимузини, бе използвана за няколкото извънградски курса, извършени от Дойл за компании доставчици, които временно го наемаха на работа. По време на пътуването до Орландо шестимата дежурни детективи, по двама във всяка кола, го загубиха от поглед точно след като влязоха в града. Валеше проливен дъжд. Като проклинаха слабата видимост, те претърсиха централните улици. Накрая детективите Чарли Търстън и Луис Линарес, които пътуваха с пощенски микробус, откриха Дойл. Забелязаха го през прозореца на някаква пицария, в която се хранеше сам, привел над чинията масивните си рамене. Камионът бе паркиран наблизо.

Търстън съобщи по радиовръзката на другите.

— По дяволите! — изръмжа Линарес. — Това преследване може да продължи с години.

— Знаеш ли какво, Луис? — отвърна Търстън. — Иди при стария Дойл и му кажи: „Хей, тъпако, уморихме се от тези глупости. Стига си се мотал и се захващай със следващото убийство.“

— Много смешно — рече Линарес. — Направо си за някое шоу.

Освен дългите пътувания голяма част от наблюдението се извършваше и около дома на Дойл, а това също предизвикваше проблеми.

Когато беше жива Бюла, майката на Елрой, двамата живееха в двустайна дървена барака край железопътната линия на североизточна 35-а улица № 23 в Уинууд. Вече сам, Елрой продължаваше да живее в същата съборетина и държеше стария си пикап в предния двор.

Непознатите автомобили можеха да привлекат вниманието и затова бяха редовно подменяни. Бяха с тъмни прозорци и никой не можеше да види детективите вътре.

През някои нощи дежурните екипи прекарваха дълги часове пред любимите заведения на Дойл. Едно от тях беше „Пусикат тиътър“, бар със стриптийз, друго — „Харлем найт клъб“. И двете бяха известни на полицията като свърталища на проститутки и пласьори на дрога.

— За Бога! — бе възкликнал Дайън Джейкъбо, след като прекара три последователни дъждовни нощи, паркирал колата си срещу „Пусикат“. — Това копеле не може ли поне веднъж да отиде на кино? Поне един от нас би могъл да седна на няколко реда зад него. — Детективите никога не следваха Дойл в баровете или на друго осветено място, защото знаеха, че могат да ги разпознаят.

След близо три седмици денонощно наблюдение никой от членовете на спецчастта не беше забелязал нещо, което да уличава Дойл. Ейнсли, който съзнаваше, че повечето от хората му започват да се отегчават, се опита да повдигне духовете им с нова информация, в по голямата си част идваща от детектив Ръби Боуи.

Боуи започна разследването си в службата за социално осигуряване в центъра на Маями, в която получи пълен достъп до служебното досие на Елрой Дойл. Тя се съсредоточи върху последните две години и откри, че заподозреният е бил наеман от пет местни компании. В повечето случаи беше работил за кратки срокове. Изглежда, че Дойл постоянно сменяше работодателите си. Боуи обиколи компаниите. Особено полезен се оказа господин Алвин Травино, собственик на „Оувърланд тръкинг“, дребен, съсухрен мъж в края на шейсетте, който на няколко пъти се извини за „зле поддържаната документация“, докато всъщност архивът му беше в безупречно състояние. Старецът лесно намери подробностите за пътуванията на Елрой Дойл през последните две години, включително датите, времетраенето, разстоянията и разходите за всяко от тях. За да спести на Ръби Боуи труда да си води бележки, той накара секретарката си да й направи копия.

Травино охотно сподели впечатленията си от Дойл.

— От нещата, които съм чувал, разбрах, че е имал проблеми, но реших, че не е моя работа, освен ако не ми навлече някоя неприятност, а той никога не го е правил. Е, имаше един-два инцидента, но нищо сериозно, което да повлияе на работата му. Главното е, че е адски добър шофьор. Може да се измъкне с тир от всякакво задръстване, никога не се колебае, а това не е толкова лесно — самият аз изобщо не мога да се сравнявам с него. Освен това кара сигурно. Никога не е катастрофирал, никога не е връщал камионите ми повредени.

— Онези „инциденти“, за които казахте — попита Боуи, какви бяха?

Алвин Травино се подсмихна.

— Странна работа, почти съжалявам, че споменах за тях. Ами, от време на време откриваме в камиона, който е карал, разни неща: може би шест-седем убити птици, друг път две кучета, веднъж една мъртва котка.

Очите на Ръби се разшириха.

— Това наистина е странно. Какво казахте на Дойл?

— Ами… — поколеба се дребният мъж. — Веднъж наистина се скарахме.

— Така ли? Какво се случи?

— Отначало си помислих, че мъртвите животни може да са свързани с някаква религия, като козите при хаитяните. Тогава реших, че така или иначе не искам тези боклуци в камионите си и му го казах.

— И?

Травино въздъхна.

— Ще ми се да не бях започвал да ви разказвам, защото се досещам вече какво търсите. Истината е, че негодникът побесня. Лицето му почервеня, после извади онзи огромен нож и започна да го размахва, като ме псуваше жестоко.

— Спомняте ли си как изглеждаше ножът?

Травино кимна.

— Проклетото нещо беше остро и блестящо с дълго, извито острие.

— Нападна ли ви?

— Не. Защото се изправих пред него, погледнах го право в очите и високо и ясно му казах, че е уволнен. Казах му да се маха и никога повече да не се връща. Той прибра ножа и излезе.

— Но се върна?

— Да. След една-две седмици ми телефонира и ме помоли да му дам някаква работа. Съгласих се. След този случай не съм имал проблеми. Както казах, той е добър шофьор.

Секретарката се върна с купчина преснимани документи. Травино ги прелисти и после ги подаде на детектив Боуи.

— Оказахте ми голяма помощ — рече тя. — Ще ви бъда благодарна, ако не казвате на Дойл, че съм идвала.

Травино се усмихна.

— В никакъв случай. Ако го направя, може да извади онзи нож.

В „Сюпърфайн транспорт“ Ръби Боуи разговаря с генералния директор и двама служители, които познаваха Елрой Дойл. Във всички компании, които посети, хората с готовност отговаряха на въпросите и даваха ясно да се разбере, че не искат да имат проблеми с полицията.

Лойд Суейз, учтив, разговорчив чернокож надзирател, изрази очевидно общото мнение за Дойл.

— Човекът е самотник. Не иска приятели. Ако не му висиш на главата, си върши работата. Само че има свиреп характер. Веднъж го видях да избухва, когато друг шофьор се опита да го измайтапи. Дойл беше готов да го убие, кълна се.

— Стигна ли се до бой?

— За малко, но тук не позволяваме такива неща. Пратих другия обратно на работа и после казах на Дойл да се успокои, иначе да си взима нещата и да се маха. За миг бях сигурен, че се готви да ме удари, после размисли. Но определено може да бъде опасен, ако питате за това.

— Благодаря — каза Боуи. — Спестихте ми въпроса.

Мик Либо, един от шофьорите в „Сюпърфайн“, як мъж с груб език, потвърди повечето от думите на Суейз, като прибави:

— Този тип е абсолютна гад. Не бих му се доверил и за миг.

Боуи попита дали сред другите шофьори има някой, с когото Дойл е споделял повече. Въпросът бе стандартен, защото много убийци бяха залавяни, след като разказваха за престъпленията си на предполагаемите си приятели, които после информираха или свидетелстваха срещу тях.

— Онова копеле никога не приказва! — отвърна Либо. — Нито дума на никого. Ако застанеш до него да се изпикаеш, няма да ти обърне нула внимание. Естествено, може да ти се изпикае върху краката. — Либо се захили на собствената си шега, като сбута Ръби с лакът.

За разлика от другите компании, „Суарес мотърс & икуипмънт“ не се занимаваше с доставки, а с ремонт на автомобили, както и с продажба на автомобилни части. Елрой Дойл работеше от време на време при тях като техник. Преди около месец обаче ненадейно бе напуснал и не се беше върнал дори за да получи последната си заплата. Младият собственик Педро Суарес показа на Боуи чека, тя помоли за копие.

— Добър техник ли е Дойл? — попита Ръби.

— Много добър и работи бързо, но само какви неприятности ни създава! През цялото време предизвиква побоища. Готвех се да го уволня, когато напусна.

— Смятате ли, че Елрой Дойл е умен?

— Да. Умен е, усвоява бързо. Само да му обясниш нещо, да му покажеш как се прави, и той го научава. Но не може да се владее.

Суарес обясни, че компанията развива странична дейност, свързана с доставки на малки разстояния. Така продавали и автомобилните части — с два малки покрити камиона снабдявали няколко магазина в района, които нямали собствен транспорт.

— Дойл осъществявал ли е някога тези доставки? — попита Ръби.

— О, естествено. Понякога, когато отсъстваше някой от редовните шофьори.

— Имате ли документи кога е било това и докъде е пътувал?

Суарес сбърчи лице.

— Страхувах се, че ще ми зададете този въпрос. Предполагам, че имаме, но ще се наложи да поровим малко.

Той отведе Боуи в малка, прашна стая в задната част на сградата с претрупани лавици, пет-шест шкафа с папки и копирна машина. Суарес посочи към два от шкафовете.

— Интересуват ви последните две години, така ли? Всичко е там. Опасявам се, че ще трябва да търсите сама.

— Разбира се. С ваше позволение, бих искала да използвам ксерокса.

— Естествено — Суарес се ухили. — Ако Дойл намине за чека си, да го доведа ли тук?

— Не, моля ви! — Боуи бързо изясни за пореден път необходимостта от поверителност.

Търсенето, което включваше проверка и сравняване на фактури, разписки за доставка, графици и счетоводни списъци, отне по-голямата част от деня. Но Ръби си тръгна с пълни сведения за работата на Елрой Дойл в „Суарес мотърс“.

В останалите две фирми — „Пенске фаст диливъри“ и „Поркис тръкинг“ — се държаха също толкова отзивчиво и четирите посещения разкриха нови черти от характера на Дойл, включително факта, че не обича постоянната работа. Когато имаше нужда от пари, той телефонираше в някоя от компаниите и ако имаше работа, се наемаше временно. Очевидно беше достатъчно умен, за да не краде пари от фирмите, но явно не можеше да сдържа буйната си, агресивна природа.

Следващата стъпка на Ръби Боуи бе да сравни информацията с датите от различните убийства.

Щом се върна в отдел „Убийства“, Боуи първо се зае със случаите извън Маями. На 12 март в Клиъруотър бяха убити Хал и Мейбъл Ларсън, на четиристотин и шестнайсет километра северозападно от Маями. Същия ден Елрой Дойл беше карал тир на „Оувърланд тръкинг“, пълен с мебели, от Маями до Клиъруотър, където, според пътния лист и платежната разписка, бе пристигнал към средата на следобеда и беше преспал в мотела „Дом далеч от дома“. С нарастващо вълнение Боуи телефонира в мотела и научи, че се намира на четири пресечки от жилището на жертвите. Дойл се бе върнал в Маями на следващия ден с товар от стоманена тел и пластмасови тръби.

Освен това заподозреният беше пътувал с камион на „Оувърланд“ до Клиъруотър само две седмици по-рано и бе отседнал в същия мотел. Първото пътуване, помисли си Боуи, може би му е позволило да определи жертвите си, а второто — да ги убие.

После идваше убийството на Ървинг и Рейчъл Хенънфелд във Форт Лаудърдейл, открито на 23 май, макар да се смяташе, че престъплението е извършено четири дни преди това, на 19-и.

През май Дойл беше пътувал до Форт Лаудърдейл два пъти, вече с камиони на „Поркис тръкинг“: първо на 2-ри, а после на 19-и. Пътният лист за втория курс показваше, че е тръгнал от Маями в 15:30 ч., направил е три доставки във Форт Лаудърдейл и се е върнал няколко минути преди полунощ. Разстоянието между двата града бе само четирийсет километра и осемте и половина часа, през които бе отсъствал, изглеждаха прекалено много. Първото пътуване от 2 май обаче, при което беше извършил четири доставки, бе продължило само пет часа. Боуи отново си помисли: определянето на жертвите навярно му беше отнело по-малко време, отколкото кървавото им убийство.

Макар че трите серийни убийства в Маями не бяха свързани помежду си толкова тясно, всички те имаха много общи черти, за да бъдат смятани за съвпадение.

Сутринта преди убийството на Хоумър и Бланш Фрост в хотел „Роял Колониъл“ Дойл бе извършил осем доставки и четири зареждания в Коръл Гейбълс с камион на „Пенске фаст диливъри“. Две от доставките бяха до магазин на югозападен 27-ми булевард — точно там се намираше и клонът на банка „Фърст юниън“, в който същата сутрин семейство Фрост бяха осребрили пътнически чекове за осемстотин долара.

Беше напълно възможно, помисли си Боуи, Елрой Дойл да е видял възрастната двойка, дори в банката, и да ги е проследил до хотела им. Не представляваше особена трудност да се качи в асансьора заедно със семейство Фрост до техния етаж, като се престори просто на гост на хотела, да види номера на стаята им и после да се върне късно през нощта. Това бяха само предположения, разбира се, но в съчетание с предишните престъпления и с връзките помежду им, бяха прекалено вероятни, за да не им обърнат внимание.

След това идваха новите убийства в Маями — на Лазаро и Луиза Урбина в апартамента в „Пайн теръс“ и на съветник Густав Ърнст и жена му Елиънър в „Бей пойнт“. И в двата случая документите от „Пенске фаст диливъри“ и „Суарес мотърс & икуипмънт“ показваха, че Дойл е правил доставки близо до домовете на жертвите.

От преснетите в „Пенске“ документи се виждаше, че Дойл е извършил две доставки близо до Урбина — в различни дни в рамките на три седмици преди убийството им. Колкото до строго охранявания квартал „Бей пойнт“, Дойл бе направил там две малки доставки с камион на „Суарес мотърс“ — не за Ърнст, а в други къщи. Последният случай беше повече от месец преди убийството на съветника и съпругата му, но това, напомни си Боуи, можеше да се дължи на факта, че Суарес е използвал Дойл като техник и само от време на време като шофьор. Двете му пътувания до „Бей пойнт“ обаче, му бяха дали възможност да се запознае с охранителната система и навярно да проникне отново вътре с фалшиви документи за доставка.

Вниманието на Боуи бе привлечено и от нещо друго. Копираният от нея чек от „Суарес мотърс“, който Елрой Дойл не беше взел, показваше, че ненадейно е напуснал работа само един ден след убийството на Густав и Елиънър Ърнст.

Дали не е напуснал, зачуди се Ръби, защото е решил, че вече го подозират?

Горящата от нетърпение Боуи съобщи новините на сержант Ейнсли. Той се зарадва на новата информация и предаде по-голямата част от нея на хората от спецчастта.

— Дойл е нашият човек, в това няма съмнение, така че проявете търпение и бъдете нащрек въпреки гадното време — каза накрая той. — Рано или късно ще се подхлъзне и ние ще сме там, за да го хванем.

Ейнсли предаде новите данни и на заместник-щатския прокурор Кързън Ноулс. Реакцията на прокурора обаче бе скептична.

— Естествено, Ръби е проявила голяма изобретателност при събирането на всичко това. Да, сега знаем, че Дойл е имал възможност да убие всички онези хора, както навярно е и направил. Но съвсем друго нещо е да го докажем. Нямаме нито едно твърдо доказателство. Няма да можете дори да получите заповед за арест.

— Съзнавам това, господин прокурор, но просто исках да ви държа в течение. Обаче има един положителен момент. Сега вече сме съвсем сигурни, че Дойл е извършителят.

— Да, разбирам.

— Така че ще продължим да работим по въпроса — каза Ейнсли. — Съвсем скоро ще имаме резултат. Искрено вярвам в това.

Прокурорът се подсмихна.

— Струва ми се, че в крайна сметка работата ти все още е свързана с вярата, Малкълм.

Дванадесета глава

Отвратителното време, което съпътстваше продължилото повече от три седмици наблюдение на Елрой Дойл, донесе и грипна епидемия. Мнозина в полицейското управление се разболяха, включително и двама детективи от спецчастта, Хосе Гарсия и Сет Уайтмън. Полицаите бяха пратени вкъщи с инструкции да пазят леглото и това предизвика нови проблеми.

В резултат Малкълм Ейнсли и Дан Дзагаки сега работеха на двойна смяна. От началото на дежурството им бяха изтекли девет часа и им оставаха още петнайсет. Детективите бяха паркирали микробуса от универсалния магазин „Бърдинс“ на североизточна Трийсет и пета улица, половин пресечка от двустайната дървена барака на Елрой Дойл.

По-рано същия ден Дойл бе потеглил в седем часа сутринта с тир на „Оувърланд тръкинг“ от Маями за Уест Палм Бийч, а после и за Бока Рътон, завръщайки се след приблизително двеста двайсет и четири километрово пътуване в лошо време. Проследиха го три от екипите, включително и Ейнсли и Дзагаки. Валеше непрекъснато, но не се случи нищо необикновено. По едно време Дзагаки отбеляза:

— Днес Дойл ми се струва променен, сержант. Не съм сигурен точно…

— Напрегнат е — съгласи се Ейнсли. — Личи по начина му на шофиране, пък и всеки път, когато спира, изглежда неспокоен.

— Какво означава това, сержант?

Ейнсли сви рамене.

— Може да е дрогиран, макар че в досието му не се споменава нищо за наркотици. Възможно е да е нервен. Само той си знае защо.

— Може би ние ще разберем.

— Може би. — Ейнсли съзнаваше, че събитията наближават своята кулминация.

Сега, след като бяха проследили Дойл от гаража на „Оувърланд тръкинг“ в Маями до дома му, Ейнсли и Дзагаки чакаха да видят какво ще се случи.

— Имаш ли нещо против да подремна малко, сержант? — попита Дзагаки.

— Не, разбира се. — Беше разумно да си почиват при възможност по време на продължителната двойна смяна, особено поради факта, че след осемчасовото си пътуване Дойл бе вътре и навярно спеше.

— Благодаря, сержант — рече Дзагаки, отпусна се назад и затвори очи.

Ейнсли обаче нямаше никакво намерение да спи. Продължаваше да изпитва съмнения в младия детектив и поиска да го сложат в един екип, за да го държи под око. Трябваше обаче да признае, че до този момент Дзагаки се представяше безупречно. Само че…

Безпокоеше го стилът на Дзагаки и макар че не можеше да посочи нищо конкретно, изостреният инстинкт на Ейнсли му подсказваше, че почтителността на младежа е преднамерена.

А може би самият той, зачуди се Ейнсли, беше прекалено критичен?

— 1300 вика 1310 — разнесе се енергичен глас по джобния му полицейски радиотелефон.

1300 бе лейтенант Лио Нюболд.

— 1310 слуша — отвърна Ейнсли.

За да компенсира недостига на хора в спецчастта, Нюболд се беше включил в няколко смени в екип с Дайън Джейкъбо. Двамата поддържаха Ейнсли и Дзагаки и сега се намираха на няколко пресечки от тях в осемгодишен форд седан с огъната броня, люспеща се боя, но със свръхподсилен двигател, който им позволяваше да настигнат всеки автомобил.

— Става ли нещо? — попита Нюболд.

— Нищо — отвърна Ейнсли. — Обектът е… — Той внезапно млъкна. — Почакайте! Тъкмо излиза от дома си и тръгва към пикапа. — Сержантът се пресегна и разтърси Дзагаки, който отвори очи и седна, после включи двигателя.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, свел поглед към земята, Дойл тежко пресече двора.

— Обектът вече е в пикапа, потегля и бързо се отдалечава — след няколко секунди продължи Ейнсли. — Следваме го.

Излизането на Дойл бе неочаквано.

— Тръгваме — обади се Нюболд. — Ще бъдем зад вас. Определете посока на движение.

— Обектът стигна до булевард „Маями“ — отвърна Ейнсли — и в момента завива на юг… Пресича Двайсет и девета улица.

— Движим се по Втори булевард, успоредно с вас — съобщи Нюболд. — Продължавайте да съобщавате пресечките. Готови сме да ви сменим, когато поискате.

Използването на две коли, които пътуват по успоредни улици и периодично се редуват, беше обичаен, макар и понякога сложен начин за проследяване.

Дъждът се усили. Надигаше се вятър.

— Случаят си е твой, Малкълм — отново се обади Нюболд. — Но не смяташ ли, че трябва да повикаме трети екип?

— Още не — отвърна Ейнсли. — Не вярвам пак да излезе извън града… Сега пресича Единайсета улица, ние сме на една пресечка зад него. Да се сменим на „Флаглър“.

— Прието.

— Наближаваме „Флаглър“ — малко по-късно съобщи Ейнсли. — Обектът продължава на юг. Поемете го, лейтенант. Ние ще изостанем.

Нюболд съобщи:

— Излизаме на „Флаглър“ откъм изток и завиваме наляво по булевард „Маями“… Да, виждаме го. Той е зад нас… сега ни задминава… останахме на две коли зад него и ще запазим тази дистанция. — След малко допълни: — Обектът пресича „Тамаями трейл“ и като че ли знае къде отива, навярно на запад. Предлагам да се сменим пак на „Бейшор“.

— Прието. Приближаваме се към вас.

Случи се така, че Ейнсли и Дзагаки бяха във водещата кола, когато след кратко пътуване на запад по претоварената улица „Бейшор“, пикапът на Елрой Дойл намали скоростта близо до болницата „Мърси“ и после зави надясно към богатия жилищен район „Бей хайтс“.

— Обектът излезе от „Бейшор“ и пое на север по улица „Халисий“. Движението е слабо — съобщи Ейнсли. После се обърна към Дзагаки: — Изостани така, че да не го изпуснем. — Видимостта обаче отслабваше. Въпреки че дъждът бе понамалял, вече се стъмваше.

Подобно на по-голямата част от „Бей хайтс“, къщите по „Халисий“ бяха огромни и елегантни, а целият район — гъсто залесен. Пред тях се показа двупосочна пресечка. Ейнсли знаеше, че това е булевард „Тайгъртейл“, жилищата по който бяха в същия стил. Но преди да стигне дотам, пикапът отби вдясно и спря под високо фикусово дърво, извисило се пред една от големите къщи. Фаровете му угаснаха. Дзагаки също спря и изключи светлините на микробуса. Намираха се на около сто и петдесет метра по-назад и помежду им бяха паркирани няколко автомобила, но улицата се спускаше под достатъчен наклон, за да виждат главата и раменете на Дойл в пикапа на светлината на улична лампа.

— Обектът спря на „Халисий“ близо до „Тайгъртейл“ — съобщи Ейнсли. — Все още е в кабината на пикапа. Няма признаци, че се готви да излиза.

— Ние сме на една пресечка от вас — отвърна Нюболд. — Също сме спрели.

Детективите зачакаха.

Изтекоха десет минути — Дойл не мърдаше.

— Като че ли вече не е толкова неспокоен, сержант — рече Дзагаки.

След още няколко минути от полицейския радиотелефон се разнесе гласът на Нюболд:

— Какво става?

— Нищо. Пикапът още е спрял, обектът е в кабината.

— Получих съобщение, Малкълм. Трябва да разговарям с теб. Можеш ли да дойдеш при мен? Ако стане нещо, бързо ще те върнем.

Ейнсли се поколеба. Не му беше приятно да остави Дзагаки сам. Но знаеше, че лейтенантът сигурно има основателна причина да го вика.

— Идвам — отвърна, после каза на Дзагаки: — Ще се върна колкото мога по-скоро. Не изпускай от поглед Дойл и ми съобщи, ако се случи нещо. Щом тръгне нанякъде, последвай го отблизо и най-важното, дръж ни в течение.

— Не се безпокой, сержант — енергично отвърна Дзагаки. — Ще внимавам.

Ейнсли излезе от микробуса. Дъждът беше спрял.

Дан Дзагаки проследи с поглед сержанта и си помисли: „За Бога, какъв шибан досадник си ти. Не бързай да се връщаш!“

Още от самото начало на Дзагаки му се искаше да е в екип с някой друг. Според него Ейнсли бе прекалено предпазлив, муден и не особено умен. На негово място вече щеше да е лейтенант, а може би даже капитан. Дзагаки знаеше, че притежава достатъчно способности, за да се изкачи чак до върха — не беше ли преминал бързо от патрул до детектив в „Убийства“? Главното в полицията и в армията бе да мислиш единствено за повишение, повишение и пак повишение; да помниш, че изкачването не идва от само себе си — че трябва сам да си го изработиш! В същото време беше важно висшестоящите да те забелязват, при това често и само в положителна светлина.

Дан Дзагаки усвои тази тактика, като наблюдаваше как баща му получава повишение след повишение в армията на САЩ и аналогичната кариера на големия си брат Седрик в морската пехота. Някой ден Седрик също щеше да стане генерал — и не го криеше. Освен това се отнасяше с презрение към решението на младия Дан да постъпи в полицията в Маями — „долна работа“, както казваше той. Генералът не бе толкова откровен, но Дан усещаше, че е разочарован от избора на по-малкия си син. Е, той щеше да им покаже.

Дан се усмихна, като си спомни с какво умение той, Безстрашния Дан, се беше подмазвал на Ейнсли през последните две седмици, наричайки го „сержант“ на всяка втора дума. Глупакът не забелязваше. И колко умело се престори на смирен. А Ейнсли му повярва. Тъпак.

— О, по дяволите — промърмори Дзагаки. — Пак ли? За кой ли път днес?

Дан Дзагаки също се беше разболял от грип. Наистина засега не го тресеше, но бяха налице другите симптоми, особено разстроеният стомах и острата диария. За разлика от другите обаче, той не каза нищо, решен на всяка цена да остане на поста си. Просто не можеше да пропусне шанса да участва в разрешаването на този случай. Бе успял да се справи с проблема по време на няколкото спирания по-рано през деня, но сега вече просто трябваше да излезе, да намери скрито място — сред храсталаците от дясната страна — където да се облекчи.

Той погледна през предното стъкло на микробуса. Силуетът на Дойл все още се виждаше в пикапа. Щом копелето беше останало толкова дълго, сигурно нямаше да направи нищо през няколкото секунди, от които се нуждаеше Дан — незабавно!

Дали не трябваше да повика Ейнсли по радиовръзката и да му каже? Глупости! Безстрашния Дан можеше сам да вземе решение.

Дзагаки припряно излезе от микробуса, тихо затвори вратата и тръгна към храстите. Трябваше да побърза. Не разполагаше с цялата нощ.

— Ще бъда кратък, Малкълм — каза Лио Нюболд. — Току-що ми се обадиха от отдел „Убийства“ във Филаделфия. Обявили сме за национално издирване Дъдли Рикинс. Нали така?

— Да, сър. Аз одобрих заповедта. Разследването води Бърни Куин и Рикинс е главният заподозрян. Ако го разпитаме, предполагам, че ще можем да приключим със случая.

— Е, заловили са Рикинс във Филаделфия и могат да го задържат седемдесет и два часа, но някой е оплел конците, като не ни е съобщил. До освобождаването остават само дванайсет часа. Известно ми е, че се нуждаеш от всичките си хора тук…

— Няма значение, Бърни незабавно трябва да отлети за Филаделфия.

Нюболд въздъхна.

— Така си помислих и аз.

И двамата знаеха, че загубата на още един човек от групата ще усложни неимоверно преследването.

— Добре, Малкълм. Ще съобщя на Бърни и ще му кажа да тръгва. Благодаря. Сега можеш да се връщаш обратно. Дойл още ли не прави нищо?

— Не. В противен случай Дзагаки щеше да ни съобщи.

Ейнсли излезе от колата и пое по пътя, по който беше дошъл.

„По дяволите!“ — помисли си Дзагаки, докато оправяше дрехите си. Беше му отнело адски много време! Той побърза обратно към микробуса.

И пристигна едновременно с Малкълм Ейнсли.

— Къде, по дяволите, си бил! — без да вярва на очите си попита сержантът.

— Ами, сержант, просто трябваше да…

Ейнсли пребледня.

— Стига глупости! Да не си мислиш, че не разбирам? Нали ти казах да не откъсваш поглед от Дойл!

— Да, сержант, но…

— Никакво „но“! След края на дежурството напускаш групата за наблюдение.

— Сержант, оставете ме да обясня — умолително каза Дзагаки. — Не бях добре…

Ейнсли беше преставал да слуша и гледаше над автомобилите към пикапа.

— Господи, няма го!

Силуетът на Елрой Дойл бе изчезнал от кабината.

За кратко настана хаос. Ейнсли се затича към пикапа и надникна в мрака за някакви следи от заподозрения. Нямаше нищо. От колата той тичешком измина краткото разстояние до булевард „Тайгъртейл“. Уличното осветление бе слабо. Ейнсли разбираше, че Дойл спокойно можеше да се е скрил в сенките.

Зад него задъхан дотича Дан Дзагаки.

— Сержант, аз…

Ейнсли рязко се обърна.

— Затваряй си шибаната уста! — изръмжа той. — Колко време си отсъствал от микробуса?

— Само една-две минути, кълна се.

— Не ме лъжи, малко копеле такова! — Ейнсли го сграбчи за реверите и го разтърси. — Колко време? През цялото време, докато ме нямаше ли?

— Почти — полуразплакан, призна Дзагаки.

Ейнсли с отвращение го отблъсна. Преднината на Дойл можеше да е десет минути, даже дванайсет. Дори да приемеше, че е останал наблизо, можеше да е навсякъде и нямаше начин да го открият без помощ, което му оставяше един-единствен начин на действие. Той извади полицейския си радиотелефон.

— 1310 вика диспечера. Отвърна му спокоен женски глас:

— Слушам, 1310.

— Пратете ми няколко патрула в района на булевард „Тайгъртейл“… — Ейнсли направи пауза, докато прочете номера на най-близката къща — … номер 1611. Изпуснахме бял мъж под наблюдение. Висок е метър деветдесет и два, тежи около сто и десет килограма, носи червена риза и тъмни панталони. Въоръжен и опасен.

— Прието.

След няколко секунди сержантът чу приближаващите се сирени, в отговор на излъчения сигнал 315. Три означаваше „Спешно“, а петнайсет — „Полицай се нуждае от помощ“.

Ейнсли знаеше, че Нюболд и Джейкъбо щяха да чуят съобщението и също щяха да поемат насам. Засега не можеше да направи нищо друго.

Тогава по радиовръзката го повика сержантът, дежурен в комуникационния център. Полицаят говореше бързо, но спокойно.

— Малк, току-що получих съобщението ти. Тук на телефона има едно момче, което твърди, че някакъв едър мъж биел и мушкал с нож дядо му и баба му в дома им.

— Това е Дойл, Хари! Бързо ми дай адреса!

— В момента го получавам, почакай. Детето трябва да шепне. — Ейнсли чуваше как сержантът търпеливо задава въпроси, наричайки събеседника си Иван. После отново се обади: — Казва, че фамилното име на дядо му и баба му е Темпон и че къщата им се намира на „Тайгъртейл“. Не знае номера, сега го търсим… Имаме го! Номер 1643… Малкълм, повиках Бърза помощ и променям сигнала от 315 на 331. — „Спешно — извършване на убийство“.

Ейнсли почти не го чу. Той вече тичаше на запад по булевард „Тайгъртейл“. Дан Дзагаки бягаше до него, но сержантът изобщо не го забелязваше.

Двамата видяха номер 1643 на портата на голяма двуетажна къща с няколко колони отпред и с широк павиран път, който водеше до вратата. Висока желязна ограда с почти двуметрови храсти от двете й страни заобикаляше двора. Откъм улицата се влизаше през двойна порта. Едното крило бе леко отворено.

С пристигането на Ейнсли и Дзагаки се появиха и две патрулни коли с включени лампи и сирени. От тях изскочиха четирима полицаи с извадени пистолети. От двете срещуположни посоки по „Тайгъртейл“ към къщата се носеха още две патрулни коли.

Ейнсли се идентифицира и бързо описа Дойл.

— Смятаме, че е вътре, може би в момента извършва убийство. — Той посочи към двама от полицаите. — Вие двамата идвате с мен. — После се обърна към другите: — Вие пазете навън и блокирайте по четири пресечки от всички страни. Без мое разрешение не пускайте вътре никого.

Един от полицаите извика:

— Сержант, натам! — И посочи встрани от къщата, където се промъкваше някаква тъмна фигура. Друг полицай насочи натам мощен фенер. Лъчът освети гърба на едър мъж в червена риза и кафяви панталони.

— Той е! — извика Ейнсли и се затича с изваден пистолет. Другите го последваха. Сега и престъпникът вече тичаше и сержантът изкрещя: — Стой, Дойл, или ще отнеса шибаната ти глава!

Фигурата спря. Ейнсли се приближи и яростно заповяда:

— Лягай на земята. Веднага! Дойл се обърна и изръмжа:

— Майната ти!

— По корем, кучи сине, ръцете отзад! — изрева Ейнсли. — Действай!

Под насочения пистолет на сержанта Дойл бавно се подчини. Тогава Дзагаки отиде при него, хвана китките му и бързо ги заключи в белезници зад гърба му. В този момент мигновен проблясък освети сцената.

Ейнсли инстинктивно се обърна, но се разнесе женски глас:

— Съжалявам, началник. Затова ми плащат вестниците.

— По дяволите — измърмори сержантът и отпусна пистолета. Знаеше, че медиите следят полицейските радиовръзки и при спешен случай действат бързо, но все пак се стресна от незабавната им реакция. Той се обърна към униформените полицаи: — Някой от вас да блокира района с лента, петнайсетина метра около цялата къща, и никой да не влиза.

Бързо обвиха всичко наоколо — дърветата, уличните лампи, оградата с жълта лента с надпис „ПОЛИЦИЯ — НЕ ПРЕМИНАВАЙТЕ!“, каквато задължително носеха патрулните коли. Оформи се преграда между детективите и светкавично събралата се тълпа от зяпачи и репортери.

— Този тип е целият в кръв! — извика Дзагаки.

— О, не! — изпъшка Ейнсли. Беше се случило това, от което се страхуваше най-много. Овладя се и извика на полицаите: — Двама от вас да съблекат този тип по долни дрехи. Свалете му също обувките и чорапите. Не оставяйте дрехите на земята, не размазвайте кръвта и колкото е възможно по-скоро сложете всичко в найлонови чували. И не му позволявайте да става, внимавайте за всяко негово действие. Той е агресивен и много опасен.

Причината за събличането на Дойл беше необходимостта да запазят кръвта по дрехите му в първоначалното й състояние. Ако ДНК-анализът покажеше, че е от жертвите, присъдата му бе в кърпа вързана.

През няколкото изтекли минути се бяха появили Лио Нюболд и Дайън Джейкъби.

— Влиза ли вътре? — попита Ейнсли лейтенантът.

— Не, сър. Тъкмо отивах.

— И ние ще дойдем, става ли?

— Разбира се — отвърна сержантът и нареди на полицая, който първи се беше появил на местопрестъплението: — Искам да дойдеш с нас. Следвай ни плътно и бъди нащрек. — После лаконично прибави към Дзагаки: — Ти остани тук. Не мърдай даже на милиметър.

Водени от Ейнсли, четиримата се насочиха към къщата.

Една от страничните врати бе отворена — навярно Дойл беше влязъл от тук. Вътре видяха сумрачен коридор и сержантът включи осветлението. Продължиха напред. Коридорът се свързваше с облицовано антре, завършващо с широко, покрито с килим стълбище с парапет. На най-долното стъпало седеше малко момче, дванайсетинагодишно, предположи Ейнсли, което гледаше с празен поглед и силно трепереше.

Ейнсли коленичи и прегърна детето.

— Ти ли си Иван? — нежно го попита той. После каза на другите: — Той се е обадил в полицията. — Момчето съвсем леко помръдна глава.

— Можеш ли да ни кажеш къде…

Детето като че ли потъна в себе си, но се обърна и погледна нагоре по стълбището, после се разтрепери още по-силно.

— Извинете, сержант, момчето е в шок — каза униформеният полицай. — Трябва да го откараме в болница.

— Можеш ли да го отведеш?

— Разбира се.

— Бърза помощ вече е повикана — каза му Ейнсли. — Би трябвало вече да са навън. Ако откарат момчето в „Джаксън мемориъл“, отиди с него и ни съобщи. В никакъв случай не го оставяй, по-късно трябва да поговорим с него. Ясно ли е?

— Ясно, сержант. — Полицаят взе детето на ръце. — Да вървим, Иван. — Докато се отдалечаваха, той му каза: — Всичко ще се оправи, синко. Само се дръж за мен.

Ейнсли, Нюболд и Джейкъбо се изкачиха по стълбището. Когато стигнаха на първия етаж, те забелязаха пред себе си отворена врата. В стаята светеше. Тримата замръзнаха на място при гледката, която се разкри пред тях.

Дайън Джейкъбо, стар детектив, видял много убийства, издаде задавен звук.

— О, мили Боже! Мили Боже!

Сцената представляваше повторение на предишните убийства — този път жертвите бяха възрастна чернокожа двойка. Единствената разлика бе, че Дойл очевидно беше действал по-припряно и не така прецизно — навярно бе чул сирените.

Убитите бяха завързани със запушени уста един срещу друг. Виждаха се следите от брутален побой. Едната ръка на жената беше извита и счупена. Дясното око на мъжа бе прободено с остро оръдие, разцепило очната ябълка. В сравнение с предишните убийства раните от нож бяха по-редки и по-дълбоки. Сякаш всичко беше извършено набързо — явно убиецът бе съзнавал, че времето му е ограничено.

Ейнсли стоеше замръзнал и се мъчеше да овладее дълбоката си, отчаяна мъка. Знаеше, че докато е жив, няма да забрави тази сцена, нито собствената си вина.

— Малкълм, добре ли си? — Гласът на Лио Нюболд го сепна.

Кимна с усилие.

— Да. Добре съм.

— Зная какво си мислиш — тихо каза Нюболд, — и няма да ти позволя да го запазиш за себе си. Скоро ще си поговорим за това, а сега какво ще кажеш да си отидеш вкъщи и да се наспиш? Изтощен си. Дайън може да се заеме с работата тук.

Ейнсли поклати глава.

— Ще издържа, лейтенант, но наистина искам Дайън да остане и да ми помогне. Благодаря все пак.

Той взе джобния си полицейски радиотелефон и започна стандартните процедури.

Когато Малкълм най-после се прибра у дома си, вече минаваше един часът сутринта. Облечена в бледозелен памучен халат, Карън го чакаше. Няколко часа преди това бе успял да й телефонира. Щом го видя, тя протегна ръце и го прегърна. После вдигна поглед и докосна лицето му.

— Било е ужасно, нали?

Той бавно кимна.

— О, мили, още колко можеш да издържиш?

Тя се сгуши в ръцете му.

— Добре е, че си вкъщи. Искаш ли да поговорим?

— Може би утре.

— Малкълм, скъпи, върви право в леглото. Ще ти донеса нещо.

„Нещото“ бе „Овалтин“, напитка от детството му, която обичаше да пие вечер. Когато пресуши чашата и отпусна глава върху възглавницата, Карън рече:

— Това ще ти помогне да заспиш.

— За да не сънувам кошмари ли?

Тя легна до него и отново силно го притисна.

— За това ще се погрижа аз.

Карън остана будна. Колко ли още може да продължава това? Рано или късно Малкълм трябваше да избере между семейството и тази демонична работа. Като много други жени на детективи Карън не беше в състояние безкрайно да издържа на такъв живот.

Следващият ден дойде с ироничен послепис.

Недалеч от дома на семейство Темпон в „Бей хайтс“ живееше професионална фотографка, която работеше за различни вестници. Това обясняваше незабавното й пристигане на местопрестъплението и снимката, която бе направила, докато слагаха белезници на Дойл.

Драматичната снимка показваше легналият по очи Дойл, който се съпротивляваше, и детектив Дан Дзагаки, който му слагаше белезници. Разпространена от „Асошиейтед прес“, тя се появи в по-големите американски вестници с надписа: „ПОЛИЦАЙ ГЕРОЙ: След драматично преследване детектив Дан Дзагаки от полицията в Маями залавя заподозрения Елрой Дойл, който е обвинен в убийството на възрастна чернокожа двойка и е подложен на разпит за други серийни убийства. Запитан за работата си и нейните опасности, Дзагаки отговори: «Понякога има риск. Просто даваш най-доброто от себе си». Той е син на генерал Тадеуш Дзагаки, командир на Първа армейска дивизия, Форт Стюарт, Джорджия“.

Тринадесета глава

Елрой Дойл беше отведен в затвора на окръг Дейд и обвинен в предумишленото убийство на Кингсли и Нели Темпон. Както изискваше законът, по време на двайсет и четири часовия му арест в съседната съдебна сграда на окръга проведоха изслушване за пускане под гаранция. Не се налагаше Дойл да говори — щеше да го направи по време на предварителното изслушване две до три седмици по-късно. Вместо това съдът му назначи защитник и той формално поиска пускане под гаранция, което също толкова формално бе отхвърлено.

Дойл не прояви интерес към процедурата, отказа да разговаря с адвоката си и се прозяваше пред очите на съдията. Когато обаче трябваше да го отведат от съдебната зала и приставът го хвана за ръката, престъпникът удари човека в корема толкова силно, че той се преви надве. Двама от охраната и един от затворническите служители мигновено се хвърлиха върху Дойл, нанесоха му няколко удара, оковаха го във вериги и го отведоха. В затворническата килия тримата отново го заблъскаха с юмруци, докато не се отпусна в ръцете им.

Макар че официалното решение в случая вече зависеше главно от щатските прокурори, екипът от специалисти по идентификация и детективи от отдел „Убийства“ продължаваха да събират улики.

В един от храстите в градината на семейство Темпон, близо до мястото, където беше задържан Елрой Дойл, откриха окървавения нож „Боуи“. Лабораторните анализи на ножа показаха, че по дръжката има негови отпечатъци и че кръвта по острието и дръжката са идентични с тази на двете жертви. Освен това доктор Сандра Санчес, патоанатом на окръг Дейд, бе готова да свидетелства, че точно този нож „Боуи“, идентифициран по характерните белези и зъбци, е действителното оръжие, с което са убити Кингсли и Нели Темпон.

Според Санчес обаче това не беше ножът, използван при убийството на семействата Фрост, Урбина и най-накрая Ърнст. Подробностите за раните от убийствата в Клиъруотър и Форт Лаудърдейл още не бяха получени за сравнение.

Когато разговаряше с детективите и екипа за идентификация, Санчес добави:

— Това не означава, че Дойл не е извършил другите убийства. Ако се съди по типа на раните, според мен го е направил той. Но може би си е купил повече от тези ножове и когато претърсите жилището му, вие ще ги намерите.

Но за голямо разочарование на детективите и прокурорите, които се надяваха на окончателно разрешаване на предишните случаи, сред оскъдното имущество на Дойл не бяха открити ножове, нито каквито и да е други улики.

Твърдите доказателства в случая „Темпон“ обаче, продължаваха да се трупат. Откритата по дрехите и обувките на Дойл кръв отговаряше на пробите, взети от двете жертви. Материята, взета изпод ноктите му незабавно след арестуването, съдържаше нишки от дрехите на Кингсли Темпон и негов косъм. Кървавите отпечатъци от обувки на местопрестъплението бяха идентични с кецовете, които носеше Дойл, а отпечатъкът от палеца му, също кървав, бе открит на страничната врата на къщата.

Разполагаха и с показанията на дванайсетгодишния Иван Темпон. Щом се възстанови от шока, той се прояви като спокоен, убедителен свидетел. Първо на детектив Дайън Джейкъбо, а по-късно и на щатския прокурор детето разказа как през полуоткрехнатата врата е видяло Дойл да измъчва и убива дядо му и баба му.

— Просто не сме имали по-лесен случай — каза щатската прокурорка Адел Монтесино, когато обявяваше спорното си решение да обвини Дойл само в убийството на семейство Темпон.

Докато на прокуратурата й трябваха повече от шест месеца, за да разгледа уликите и да се подготви за процеса, полицейското управление в Маями много по-бързо се занима с друг сериозен проблем — слабата работа по наблюдението на Елрой Дойл, довела до ненужната смърт на семейство Темпон. Тази информация беше известна само на неколцина от началниците. Детективите от отдел „Убийства“ бяха специално предупредени да не обсъждат въпроса с никого, включително и със семействата си.

В продължение на няколко дни полицейското управление със затаен дъх се чудеше дали някой репортер няма да се задълбае по-надълбоко от обикновените новини, колкото и драматични да бяха те. Друг проблем представляваше фактът, че Кингсли и Нели Темпон са чернокожи. Макар че в грешката на полицията нямаше нищо расистко, винаги имаше активисти, горящи от нетърпение да превърнат всяка възможност в расово противопоставяне.

После колкото и да бе странно — почти невероятно — онова, от което се страхуваха, не се случи: информационният бент издържа. Медиите, включително националните вестници и телевизия, се съсредоточаваха върху ужасното престъпление и изтъкваха факта, че най-после е заловен очевиден сериен убиец. Тук им помогна друг фактор. Малкият Иван Темпон, който, според думите на един журналист, „смело повикал полицията въпреки риска сам да бъде убит“, незабавно се превърна в национален герой.

Нямаше нито свободно ефирно време, нито излишни квадратни сантиметри във вестниците за повече информация.

Успоредно с това, тихомълком и зад кулисите, се обсъждаха наказанията на полицаите, свързани с, както беше казано, „убийството, което не би трябвало да бъде извършено“. Участваше дори началникът на управлението заради потенциалните щети за облика на полицията в случай, че истината излезеше на бял свят. Окончателното решение обаче зависеше от майор Марк Фигерас, шеф на секцията „Криминално разследване“, който ръководеше всички криминални отдели.

Фигерас изясни намеренията си:

— Искам да знам всичко до последната подробност, без да се премълчава и най-незначителната информация.

Заповедта бе предадена на лейтенант Нюболд, който проведе отделни едночасови разговори с Малкълм Ейнсли и Дан Дзагаки, записани на касетофон.

Макар че не спести нищо за действията на Дзагаки, Ейнсли хвърли върху себе си вината за това, че е променил първоначалната си преценка за младия детектив.

— Допуснах грешка — каза на Нюболд той. — Отговорността е моя и аз я поемам. Нямам никакво извинение.

Дзагаки се опита да се оневини и дори обвини Ейнсли в това, че не е дал ясни нареждания — твърдение, на което Нюболд не повярва.

Лейтенантът предаде доклада си и записите на майор Маноло Йейнс, началник на звено „Престъпления срещу личността“, който ги отнесе на майор Фигерас. Няколко дни по-късно той тихо обяви решението си.

Детектив Дзагаки получаваше мъмрене за „небрежност при изпълнение на служебни задължения“ и глоба в размер на шейсет работни часа, освен това го понижаваха в униформен полицай. Фигерас отбеляза пред Йейнс:

— Бих предпочел да изхвърля този кучи син. За съжаление, според правилника за държавните институции, небрежността не е нарушение, изискващо уволнение.

Сержант Ейнсли получаваше мъмрене за „лоша преценка“. Когато му съобщиха, той прие наказанието като основателно, въпреки че щеше да остане в личното му досие до края на полицейската му кариера.

Лейтенант Нюболд обаче имаше друго мнение.

Той отиде в кабинета на майор Йейнс и поиска незабавен разговор с него и Фигерас.

Йейнс вдигна очи от бюрото си.

— Държиш се много служебно, Лио.

— Въпросът наистина е служебен, сър.

— За какво се отнася?

— За сержант Ейнсли.

Йейнс с любопитство погледна Нюболд, после взе телефонната слушалка, тихо размени няколко думи и кимна:

— Ще ни приеме веднага.

Без да разговарят, двамата тръгнаха по коридора и секретарката ги въведе в кабинета на майор Фигерас.

— Зает съм, лейтенант — рязко каза Фигерас, — така че давай бързо.

— Сър, моля ви да преразгледате наказанието на сержант Ейнсли.

— Ейнсли ли моли за това?

— Не, сър. Аз ви моля. Ейнсли не знае, че съм тук.

— Вече взех решение. Не виждам причина да го променям. Ейнсли е виновен.

— Той го знае и се самообвинява много повече, отколкото трябва.

— Тогава защо, по дяволите, си тук?

— Защото сержант Ейнсли е един от най-добрите ни служители, майоре. Досието му е за пример, а процентът на разкрити случаи и качествата му на ръководител са изключителни. Предполагам, че знаете това. Майор Йейнс също. А… — Нюболд се поколеба.

— Продължавай! — изръмжа Фигерас.

Нюболд погледна двамата старши офицери в очите.

— Както почти всички в управлението знаят, наскоро към Ейнсли се отнесоха адски несправедливо. Струва ми се, че му дължим нещо.

Последва кратко мълчание. Фигерас и Йейнс се спогледаха, разбирайки точно какво има предвид Нюболд. После Йейнс тихо каза:

— Съгласен съм с лейтенанта, сър.

Фигерас свирепо погледна към Нюболд.

— Какво искаш?

— Деветдесетдневно мъмрене.

— Имаш го — след кратко колебание отвърна Фигерас. — А сега се махай!

Нюболд се подчини.

Сега вече Ейнсли щеше да получи мъмрене, което щеше да остане в досието му само деветдесет дни, след което наказанието и всички негови копия щяха да бъдат унищожени.

През следващите седмици и месеци Елрой Дойл постепенно престана да бъде в центъра на вниманието както на отдел „Убийства“, така и на медиите. Положението се промени за кратко по време на процеса, на който Ейнсли, доктор Санчес, Иван Темпон и други дадоха свидетелски показания, последвани от признаването му за виновен от съдебните заседатели и от произнасянето на смъртна присъда от съдията. Няколко месеца по-късно се забеляза слаб интерес при отхвърлянето на автоматичното обжалване на Дойл, последвано от съобщението, че самият Дойл не позволил по-нататъшно обжалване и че е определена дата за екзекуцията.

После за пореден път забравиха за Дойл — до вечерта, в която отец Рей Ъксбридж от Рейфордският затвор телефонира на сержант Малкълм Ейнсли.

Съобщението бе озадачаващо. Елрой Дойл, който щеше да седне на електрическия стол след осем часа, беше поискал преди да умре да се срещне с Малкълм Ейнсли.