Детективи

Първа глава

Синтия Ърнст можеше да си спомни точния момент, в който реши, че някой ден ще убие родителите си. Беше дванайсетгодишна и две седмици преди това бе родила детето на баща си.

В семейния дом в скъпия, строго охраняван квартал „Бей пойнт“ на Бискайския залив беше дошла просто облечена жена на средна възраст. Тя показа легитимацията си от службата за защита на децата и попита иконома за госпожа Ърнст.

Когато чу гласа на непознатата, Синтия тихо се промъкна в коридора пред гостната на първия етаж, където майка й бе приела жената, затваряйки вратата зад себе си. Също толкова тихо момичето я открехна, колкото да може да вижда и чува през процепа.

— Госпожо Ърнст, тук съм служебно, за да разговаряме за бебето на дъщеря ви — каза посетителката. Тя се огледа, очевидно впечатлена от обстановката. — Трябва да кажа, че при подобни случаи обикновено става дума за бедност и пренебрегване на родителските задължения. Явно положението тук не е такова.

— Не е имало никакво пренебрегване, уверявам ви. Тъкмо обратното — спокойно и жизнерадостно отвърна Елиънър Ърнст. — Двамата със съпруга ми полагаме всички грижи за дъщеря си още от самото й раждане и много я обичаме. Колкото до онова, което се случи, ние сме натъжени, както би било всяко семейство, макар да си казваме, че в нещо ужасно сме сбъркали като родители.

— Навярно ще е от полза, ако поговорим за миналото. Например как дъщеря ви… — Гостенката се консултира с бележника си. — Вашата дъщеря Синтия… при какви обстоятелства е забременяла? И знаете ли нещо за бащата? Познавате ли го — особено каква е възрастта му?

Синтия се приближи още повече до вратата не искаше да пропусне нито дума.

— Истината е, че не знаем абсолютно нищо за бащата и че Синтия отказа да признае. — Елиънър почти шепнеше. Тя допря до очите си малка кърпичка, после продължи: — За съжаление, колкото и да е малка, дъщеря ни ходи с много момчета. Не ми е приятно да го кажа, но се страхувам, че има съвсем безразборни сексуални връзки. От известно време двамата със съпруга ми се тревожим за нея.

— В такъв случай, госпожо Ърнст — рязко отвърна служителката, — не беше ли логично да потърсите професионална помощ? Вие със съпруга си сте информирани хора и трябва да знаете за съществуването на такива институции.

— Да, така е. Но фактът е, че не сме го направили. — Елиънър натърти: — За другите винаги е лесно да правят преценки.

— Имате ли намерение да потърсите съвет сега? Заедно с дъщеря си?

— Ние с Густав можем да обмислим въпроса. До този момент приготовленията, които трябваше да направим, отнемаха цялото ни време. След ужасното събитие детето беше дадено за осиновяване — предварително уредихме това. — Елиънър замълча за миг. — Наистина ли трябва да отговарям на тези въпроси? Със съпруга ми се надявахме всичко да остане в пълна тайна.

Служителката си водеше бележки в тефтера си.

— Доброто на детето е по-важно от тайната, госпожо Ърнст. Но ако се съмнявате в правото на нашата служба на разследване, винаги можете да попитате адвоката си.

— Излишно е — отстъпи Елиънър. — Ще ви кажа, че ние със съпруга ми, а също и Синтия, научихме много от случилото се. В известен смисъл това сближи и трима ни. Разговаряхме дълго и Синтия даде тържествено обещание отсега нататък да поправи поведението си.

— Навярно би трябвало да поговоря с дъщеря ви.

— Бих предпочела да не го правите. Всъщност, ви моля. Подобно нещо почти сигурно ще разруши всичко онова, което успяхме да постигнем.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

Днес, вече възрастен човек, Синтия понякога се чудеше защо в този момент не беше влязла в стаята и не бе казала истината. После разбра: макар че това щеше да засрами родителите й, в крайна сметка най-вероятно нямаше да й повярват. Бе чела за подобни случаи на насилие. Обвинените възрастни наемаха алчни лекари, които умело разобличаваха твърденията на децата, докато те — дори да разбираха — нямаха такава възможност.

Във всеки случай Синтия — навярно инстинктивно, не влезе в гостната. Десет минути по-късно майка й и служителката излязоха от стаята. Елиънър придружи гостенката си до предната врата. Когато се обърна, Синтия се приближи и погледна майка си.

— Синтия! — пребледня Елиънър. — Господи! Откога си тук?

Без да отвърне нищо, Синтия яростно и обвинително я изгледа. В много отношения тя продължаваше да прилича на дванайсетгодишно момиче, с къса кестенява коса и лунички, но очите й, наситенозелени и изпълнени с решителност, принадлежаха на много по-възрастна жена.

Елиънър нервно стисна ръце, очите й играеха. Беше елегантно облечена, с фризирана коса и на високи токчета.

— Синтия — продължи тя, — настоявам да ми кажеш откога си тук. Подслуша ли ни?

Отново мълчание.

— Престани да ме гледаш така! — Елиънър направи няколко крачки към нея, но Синтия отстъпи назад.

След няколко секунди майка й покри лицето си с длани и тихо заплака.

— Чула си, нали? О, миличка, нямах избор, ти сигурно ме разбираш. Знаеш, че те обичам. Моля те, прегърни мама. Знаеш, че никога не бих те наранила… Моля те, прегърни ме.

Синтия я гледаше с безизразно лице, после бавно се обърна.

Лъжливите, лицемерни думи, които беше чула от майка си, завинаги оставиха изгарящия си отпечатък в ума й. Тя вече мразеше баща си за физическото насилие, което упражняваше още от най-ранните мигове на детството й, които си спомняше. В известно отношение презираше майка си още повече. Дори на дванайсетгодишна възраст Синтия знаеше, че майка й би могла, че би трябвало да потърси външна помощ, и никога нямаше да й прости за това, че не го бе направила.

Но умна и проницателна още на дванайсет години, Синтия преглътна омразата заради бъдещето си. За да осъществи оформящите се в съзнанието й планове, тя се нуждаеше от родителите си — най-вече от връзките и парите им. Ето защо с времето, пред хора, тя проявяваше любезност и от време на време привързаност. Насаме Синтия рядко разговаряше с тях.

Баща й, тя знаеше, беше приел измамата, признателен за облика, който изграждаше пред обществото. Майка й се държеше така, сякаш не е станало абсолютно нищо.

И ако някой от родителите й проявяваше несъгласие с желанията й, Синтия скръстваше ръце и им отправяше студен, твърд поглед, сякаш казваше: „Зная какво направихте с мен, вие също го знаете. Няма ли да е по-добре, ако не разбере никой друг? Не рискувайте“.

Тази неизречена заплаха действаше безпогрешно. След мигове на напрегнато и неловко мълчание Густав Ърнст винаги се огъваше под погледа на дъщеря си и промърморваше: „Просто не зная какво да правя с теб“.

Както обикновено, Елиънър безпомощно свиваше рамене.

Две години по-късно между двете страни възникна несъгласие по въпроса за учението на Синтия.

Тя бе завършила начално и прогимназиално образование в обикновени училища в Маями и бележките й показваха, че е изключителна ученичка. Сега, когато навърши четиринайсет, Густав и Елиънър искаха да я запишат в реномираното частно училище „Рансъм-Евърглейдс“ в „Коръл Гейбълс“. Но четиринайсетгодишната Синтия имаше други намерения. В последния момент, когато приемът в „Рансъм-Евърглейдс“ на практика бе приключил, тя заяви, че ще постъпи в „Пайн крест“, интернат във Форт Лаудърдейл, на четирийсетина километра северно от Маями. Беше подала сама документите си и след като я бяха приели, бе потвърдила желанието си.

Густав категорично възрази.

— Нарочно се противопоставяш на желанията ни! — Бяха седнали да вечерят. — Ако бяхме избрали „Пайн крест“, щеше да искаш да се запишеш в „Рансъм-Евърглейдс“.

Елиънър безпомощно гледаше и знаеше, че в крайна сметка Синтия ще постигне своето.

Така и стана. Синтия не се докосваше до храната. Вместо това твърдо гледаше баща си и в очите й проблясваха искриците на абсолютната й власт. Накрая Густав остави вилицата и сърдито отстъпи.

— О, за Бога, прави каквото искаш.

Синтия кимна, стана от масата и се прибра в стаята си.

Същото се повтори четири години по-късно, когато Синтия трябваше да постъпи в колеж. Вече беше на осемнайсет и притежаваше опита и красотата на съвсем зряла жена. Тя знаеше, че майка й отчаяно иска да я запишат в „Смит колидж“ в Нордхамптън, Масачузетс, престижната алма матер на Елиънър, и в продължение на четири години момичето я бе оставило да вярва, че ще стане така.

Синтия изглеждаше силна кандидатка — в „Пайн крест“ бе постигнала много високи резултати и я бяха приели в Националното почетно общество. Освен това Елиънър беше направила на колежа значително дарение, което на практика оказваше своето въздействие.

Писмото за приемането й се получи в дома на семейство Ърнст и Елиънър го отвори. Тя незабавно телефонира на Синтия в училище, за да й съобщи новината.

— Да, очаквах, че ще ме приемат — студено отвърна Синтия.

— Миличка, не мога да ти кажа колко съм развълнувана. Искам да го отпразнуваме. Какво ще кажеш да вечеряме заедно в събота? Свободна ли си?

— Естествено, чудесна идея.

Синтия вече се наслаждаваше на начина, по който се уреждаха нещата, и следващата събота вечер тримата седнаха на същата дълга дъбова маса: родителите й — в двата края, а момичето — по средата. Масата беше подредена с най-скъпия им порцеланов сервиз и с покривка от английски лен. Горяха свещи. Синтия се беше облякла в официална рокля. Родителите й, ясно се виждаше, сияеха от щастие.

Баща й напълни чашите с вино, вдигна своята и каза:

— За новото поколение възпитаници на „Смит“!

— Господи! — възкликна Елиънър. — О, Синтия, гордея се с теб! След като завършиш „Смит“, целият свят ще е твой.

Като си играеше с чашата си, Синтия отвърна:

— Това може и да е вярно, майко, но само ако постъпя в „Смит“. — После развеселена, тя проследи как радостта на майка й се изпарява. Тази сцена се бе повтаряла толкова много пъти, че можеше да предвиди и най-малката подробност.

— Какво искаш да кажеш? — попита баща й.

— Подадох молба в университета на Флорида в Талахасий — весело отговори Синтия. — Миналата седмица ме приеха и аз им казах, че ще постъпя. — Тя вдигна чашата си. — Така че какво ще кажете да вдигнем наздравица? За Талахасий!

Елиънър беше прекалено ужасена, за да каже нещо.

По челото на съпруга й внезапно избиха капки пот.

— Няма да отидеш в онзи нещастен университет. Забранявам ти!

Елиънър се изправи от другия край на масата.

— Имаш ли представа каква привилегия е да те приемат в „Смит“? Таксата там е повече от двайсет хиляди долара на година. Това не ти ли говори колко изключително…

— В Талахасий е три хиляди — прекъсна я Синтия. — Помислете за парите, които ще спестите — невъзмутимо гледаше родителите си тя.

Елиънър скри лице в дланите си.

Густав удари с юмрук по масата.

— Този път няма да стане, млада госпожице!

Сега и Синтия се изправи и на свой ред яростно изгледа родителите си. Неизречените думи бяха оглушителни.

Густав се опита да отвърне на погледа й, но както се беше случвало и преди, той извърна очи и въздъхна. Накрая победено сви рамене и излезе от трапезарията. Секунди по-късно Елиънър го последва.

Синтия довърши вечерята си.

Три години след това, предсрочно приключила четиригодишния си курс на обучение, тя завърши университета на Флорида с отличие и я приеха за член на Фи Бета Капа15.

В гимназията и колежа Синтия беше ходила с много момчета и за своя изненада откри, че въпреки спомените от детството, сексът й харесва. Както го виждаше тя обаче, сексът се изразяваше единствено във власт. Никога, никога повече нямаше да е покорен партньор. Във всяка своя сексуална връзка Синтия се стремеше да доминира, независимо за какъв секс ставаше дума и с кого. Още повече я изненадваше фактът, че това доставя удоволствие на мъжете. Повечето от тях се възбуждаха още по-силно. След цяла нощ секс един от партньорите й, як футболист, й каза: „Господи, Син, ти си адски секси, но си жестока“.

И все пак, въпреки многобройните си връзки, Синтия никога не се бе влюбвала, никога не си го беше позволявала. Просто не бе подготвена да се откаже от независимостта си.

Много по-късно същото отчасти се отнасяше и за връзката й с Малкълм Ейнсли. Подобно на повечето мъже преди него, той харесваше „сексуалната й гимнастика“, както веднъж се беше изразил, и й отвръщаше по същия начин. Но никога не бе притежавала Малкълм докрай, нито пък изцяло беше доминирала над него, както над другите — той излъчваше някаква сила, която Синтия просто не можеше да преодолее. По време на връзката им тя се бе опитвала да разруши брака му. Нямаше никакво намерение да се омъжва за него, нито пък за когото и да било друг. За Синтия бракът беше равносилен на капитулация, нещо, което се бе заклела никога да не допуска.

Пълна противоположност на Малкълм беше писателят Патрик Дженсън, над когото Синтия бе установила господството си още в мига, в който се запознаха. Отначало отношенията им бяха чисто сексуални, но постепенно се усложниха. Връзките й с двамата мъже започнаха по едно и също време, но Синтия не ги смесваше, а, както самата тя мислеше за тях, ги направляваше по успоредни линии.

Когато започна връзката му със Синтия, Патрик изживяваше тежки времена, най-вече заради раздялата със съпругата си. Жена му Наоми се беше развела с него и след яростна схватка получи чудесна издръжка. Според приятелите им, по време на седемгодишния им брак, Патрик постоянно избухвал в бурна ярост и принуждавал Наоми на три пъти да подаде жалба за физическо насилие. Всеки път Патрик й обещаваше да се поправи и тя оттегляше жалбите си. Но той не се промени. Дори след развода публично проявяваше ревността си към Наоми, когато тя излизаше с друг мъж, и веднъж се беше наложило да го задържат.

За Патрик Синтия Ърнст бе надеждно убежище. Той я призна за по-силна от себе си и с готовност се превърна в неин покорен спътник, все повече разчитайки на напътствията й. От своя страна Синтия смяташе, че е открила човек, когото едновременно може да контролира и да използва за осъществяване на отдавнашните си лични кроежи.

Това се потвърди късно една вечер, когато Патрик пристигна в апартамента й.

От леглото си тя чу настоятелно чукане на външната врата. Синтия погледна през шпионката и видя Патрик, който оглеждаше коридора и нервно прокарваше пръсти през косата си.

Когато отвори вратата, той се втурна вътре и каза:

— Господи, Синтия, извърших нещо ужасно! Трябва да избягам. Мога ли да взема колата ти? — Той забързано се приближи до прозореца и огледа улицата и в двете посоки. — Трябва да се измъкна оттук… трябва да отида някъде! Син, нуждая се от помощта ти. Патрик умолително я погледна, като продължаваше да рови с пръсти из косата си.

— Боже мой, Патрик, направо си подгизнал от пот — твърдо му отвърна Синтия. — Трябва да се успокоиш. Седни, ще ти налея чаша скоч.

Тя му донесе чашата и седна при него на дивана, после започна да разтрива врата му. Той понечи да заговори, отказа се и изведнъж запелтечи:

— Господи, Син, аз убих Наоми! Застрелях я. — Гласът му секна.

Синтия се отдръпна. Тя беше полицайка — при това детектив от отдел „Убийства“ и пределно ясно знаеше задълженията си. Трябваше да арестува Патрик, да му съобщи правата и да го отведе. Като мислеше бързо и преценяваше възможностите, Синтия не направи нито едно от тези неща. Вместо това отиде в спалнята си, извади от чекмеджето на нощното си шкафче касетофон, постави в него нова касета и когато се върна в дневната, натисна „ЗАПИС“. Скрил лицето си в шепи, Патрик плачеше. Тя постави касетофона върху масата до него, скрит от погледа му зад декоративно растение.

— Патрик — рече Синтия, — ако искаш да ти помогна, трябва да ми разкажеш точно какво се е случило.

Той вдигна поглед, кимна, после започна с пресеклив глас:

— Не съм го замислял предварително, нямах намерение… но никога не съм можел да понасям мисълта, че Наоми е с някой друг… Когато ги видях двамата заедно, нея и онзи гадняр, бях заслепен, разярен… Имах пистолет. Извадих го и без да се замислям, стрелях… Внезапно всичко беше свършило… Тогава разбрах какво съм направил. О, Господи, бях убил и двамата!

Синтия бе ужасена.

— Убил си двама души? Кой беше мъжът?

— Килбърн Холмз — безпомощно отвърна той. — Ходеше с Наоми през цялото време. Хората ми казваха.

— Тъп, шибан идиот такъв! — Синтия за първи път изпита леден страх. Това бе двойно убийство, в което Патрик сигурно щеше да бъде заподозрян, а онова, което правеше тя — ако се приемеше, че ще продължи, — можеше да й струва собствената й кариера и свобода.

— Видя ли те някой? — попита Синтия. — Имаше ли свидетели?

Патрик поклати глава.

— Никой, сигурен съм. Беше тъмно. Даже изстрелите не привлякоха внимание.

— Оставил ли си нещо, каквото и да е, на местопрестъплението?

— Не, сигурен съм.

— Когато тръгваше, чу ли някакъв шум? Имаше ли суматоха, гласове?

— Не.

— Къде е пистолетът?

— Тук. — Той извади от джоба си 38-милиметров „Смит & Уесън“.

— Остави го върху масата — каза му тя.

Синтия замълча, като преценяваше рисковете, които можеше да поеме, и ги претегляше от гледна точка на превъзходството, което щяха да й дадат над Патрик. Ясно разбираше дълга си, но виждаше в Патрик полезно оръдие за плановете си.

Тя взе решение, отиде в малката си кухня и се върна с найлонов плик и готварска маша. Без да докосва пистолета, по който трябваше да има отпечатъци от пръстите на Патрик, Синтия го пусна в плика и го завърза. После посочи към тениската, която носеше писателят.

— Съблечи я, цялата е в кръв. Маратонките също.

Отново без да докосва нищо, тя прибра тениската и маратонките.

— Сега ми дай ключовете си от вкъщи и съблечи останалите си дрехи.

Патрик явно се колебаеше и Синтия изръмжа:

— Направи точно каквото ти казах! Сега ми кажи къде си ги убил?

— На улицата пред къщата на Наоми — поклати глава и въздъхна той.

С гръб към Патрик тя изключи касетофона. Синтия знаеше, че е прекалено замаян, за да забележи.

Патрик свали всичко останало от себе си и остана гол. Той нервно стоеше с увиснали рамене и поглед, забит в пода. Синтия отново отиде в кухничката и донесе голям кафяв чувал, в който писателят прибра дрехите си.

— Отивам у вас — рече тя. — Ще изхвърля някъде чувала и ще ти донеса чисти дрехи. Докато ме няма, вземи си горещ душ и се изтъркай хубаво — използвай четка за нокти — особено ръката, с която си държал пистолета. Откъде го взе?

— Купих го преди два месеца. — После мрачно добави: — И го регистрирах на мое име.

— Ако пистолетът не се открие и няма други доказателства, нищо не те заплашва. Така че си го загубил една седмица, след като си го купил. Запомни това и не променяй версията си.

— Няма — измърмори Патрик.

Когато Синтия тръгна, той влезе в банята й.

Докато шофираше по заобиколни пътища към дома на Патрик, Синтия изхвърли дрехите му в няколко различни кошчета за боклук и един контейнер. От къщата му взе чисти дрехи.

В 05:30 ч. се върна в апартамента си и когато отвори вратата, видя, че Патрик седи на кушетката, наведен над стъклената масичка, с навита на тръбичка доларова банкнота в носа.

— Как смееш да го правиш тук! — изкрещя тя.

Той рязко вдигна глава и върху масата се видяха четири пътечки от кокаин, които още не бе вдишал.

Патрик избърса носа си и изсумтя:

— За Бога, Синтия, не го прави на въпрос. Просто си помислих, че ще ми помогне да се съвзема.

— Изхвърли го в тоалетната, както и целия останал наркотик, който носиш в себе си. Веднага!

Патрик понечи да възрази, после тръгна към банята, като мърмореше:

— Като че ли съм наркоман.

Синтия мислено призна, че всъщност наистина не е такъв. Подобно на други хора, които тя познаваше, писателят използваше дрога само от време на време. Самата Синтия никога не беше опитвала наркотици или каквото и да е друго, от което можеше да загуби контрол.

Патрик се върна от банята, като мърмореше за двестате долара, които бил изхвърлил. Без да му обръща внимание, Синтия започна да закача етикети и да описва вещите, които бе поставила в найлоновите пликове, включително пистолета и окървавените дрехи, като го правеше така, че Патрик да я вижда. После сложи всичко в кашон, в който по-късно щеше да прибере и записа.

Патрик неспокойно се разхождаше назад-напред из стаята.

— Защо нравиш всичко това? — попита той.

— Просто за да подредя всичко. Синтия знаеше, че отговорът не е задоволителен, но това нямаше значение. Сега писателят беше свръхвъзбуден и разсеян. Без да обръща внимание на отговора, както и очакваше Синтия, той започна да разказва, че поддържал бележките си по също толкова организиран начин.

По-късно, след като Синтия скриеше кашона с уличаващите го доказателства, щеше да му отговори по-конкретно и по начин, който никак нямаше да му хареса.

На следващата вечер Синтия прослуша записа. Качеството му бе добро. Беше си донесла още един касетофон и празни касети, за да осъществи следващата си стъпка.

Първо, на оригиналната лента, в която Патрик описваше двойното си убийство, тя изпълни онова, което специалистите по звукозапис с чувство за историчност наричаха „Ник-еън-Уудс-Уотъргейт“ — изтриване на части от записа. С помощта на хронометър тя изтри всички следи от гласа си. После, точно като съдбоносния уотъргейтски запис на президента Никсън, в него имаше продължителни прекъсвания, но това нямаше значение — разказът на Патрик бе чист и уличаващ, както самият той щеше да разбере, когато Синтия му го пуснеше. За тази цел тя направи копие на редактирания запис и прибра оригинала в кашона при другите веществени доказателства.

После внимателно го запечата със синя лепенка, носеща инициалите й „С. Ъ.“, и се качи на колата си, за да отиде в дома на родителите си в „Бей пойнт“. Там Синтия имаше самостоятелна стая на втория етаж, в която от време на време преспиваше и пазеше някои лични вещи. Отключи вратата и постави багажа си на най-горната лавица в шкафа, скрит зад други кашони. Имаше намерение някой ден да отвори кашона и да свали етикетите, които саморъчно беше надписала, и с помощта на ръкавици да смени найлоновите пликове, по които имаше нейни отпечатъци. Това никога не стана.

Още от самото начало Синтия нямаше намерение да позволи на някой друг да разгледа съдържанието на кашона. Просто искаше Патрик да я види, че събира и описва нещата, е което завинаги получаваше власт над него. Накрая, мислеше си тя, щеше да постави уликите в здрава метална кутия и да я хвърли в Атлантическия океан на километри от брега.

Почти незабавно след откриването на труповете на Наоми Дженсън и Килбърн Холмз, Патрик Дженсън стана основен заподозрян и беше подложен на продължителни разпити. За облекчение на Синтия нямаше достатъчни основания, за да го арестуват и да повдигнат обвинение срещу него. Наистина Дженсън нямаше алиби, но липсваха доказателства. Освен това го беше предупредила по време на разпитите да говори колкото е възможно по-малко и само да отвръща на въпросите.

„Запомни, че ти не трябва да доказваш невинността си — бе подчертала тя. — Работа на ченгетата е да докажат вината ти.“

Екипът за идентификация откри на местопрестъплението две второстепенни улики, но нито една от тях не беше убедителна. До труповете намериха носна кърпичка като тези на Дженсън. Нямаше никакви доказателства обаче, че е негова. Освен това в стиснатата длан на Килбърн Холмз откриха парче хартия, което съответстваше на друго парче, намерено в боклука на писателя. Това отново не доказваше нищо. Куршумите в двата трупа бяха идентифицирани като 38-мм, а регистрите показваха, че два месеца по-рано Дженсън е купил пистолет „Смит & Уесън“ със същия калибър. Но той твърдеше, че го е загубил само седмица след това. Обискът на дома му не даде никакви резултати и без оръжието на престъплението детективите не можеха да направят нищо.

Синтия беше доволна, че със случая не се занимава екипът на Ейнсли, а на сержант Пабло Грийн. Разследването водеше детектив Чарли Търстън. Тъй като се знаеше, че поддържа връзки с Дженсън, Търстън почти колебливо я попита:

— Знаеш ли нещо за онзи тип, което може да ни е от полза?

— Не, не зная — любезно отвърна тя.

— Смяташ ли, че Дженсън е бил в състояние да убие двамата?

— Съжалявам, че трябва да го кажа, Чарли — отвърна Синтия. — Но отговорът е „да“.

Търстън кимна.

— Аз също мисля така.

И това беше всичко. На сержант Грийн, детектив Търстън или на когото и да е било в отдел „Убийства“ изобщо не им идваше наум, че макар и в миналото да се бе познавала с човек, когото в момента подозираха в убийство, детектив Синтия Ърнст може да е замесена в престъплението.

Причината, разбира се, се криеше във факта, че лицето, с което Синтия се представяше пред колегите, началниците и повечето си други познати, беше отзивчиво и приятелско. Само престъпниците, с които си имаше работа, виждаха нейната студена и безмилостна страна.

Патрик Дженсън се сблъска с нея при следващата си среща със Синтия, след като в продължение на няколко месеца предпазливо го бе избягвала.

Втора глава

За срещата си с Дженсън тя избра Каймановите острови, възможно най-дискретното място, където човек можеше да остане напълно изолиран.

Пътуваха отделно и се настаниха в различни хотели. Синтия имаше резервация в „Хаят Риджънси“ на Гранд Кайман под името Хилда Шоу. За да не се издаде с кредитна карта, тя преведе пари в брой чрез „Уестърн юниън“ и плати остатъка при пристигането си. На рецепцията никой не се учуди.

В изпълнение на дадените му по телефона нареждания от Синтия, Дженсън резервира стая в съседния, по-скромен хотел „Слийп ин“. Но през по-голямата част от трите денонощия на острова той остана в стаята на Синтия, която гледаше към красиво оформените градини.

Когато се срещнаха след тримесечна раздяла, те се вкопчиха един в друг, припряно разсъблякоха дрехите си и започнаха яростно да се любят. Когато Синтия стигна до оргазъм, тя заудря със свитите си юмруци по раменете на Дженсън.

— Господи, боли ме! — изохка той.

Когато после спокойно лежаха сред изпомачканите чаршафи, Патрик каза:

— През последната нощ, през която бяхме заедно, се случиха толкова много неща, че изобщо не ми хрумна да ти благодаря за онова, което направи за мен. Затова ти благодаря сега.

— Съвсем излишно — съзнателно безцеремонно отвърна Синтия. — Просто платих за закупена стока.

Патрик се засмя.

— Какво означава това?

— Това означава, че те притежавам.

Последва мълчание.

— Предполагам, че говориш за онзи кашон? — бавно каза писателят. — Скрила си го някъде.

Тя кимна.

— Естествено.

И смяташ, че ако аз не се подчиня по някакъв повод или те обидя, можеш да го отвориш и да кажеш: „Хей, момчета — я вижте тези доказателства. Сега вече можете да хванете онова копеле Дженсън“.

— Измисли добър диалог — леко се усмихна Синтия. — Не бих могла да се изразя по-добре.

На лицето на Патрик също се появи нещо като усмивка.

— Но има една-две подробности, които са ти убягнали. Дори на теб. Като например, че лично надписа етикетите. И остави отпечатъци от пръсти…

— Погрижила съм се за всичко това — излъга тя и си напомни, че скоро трябва да поправи този пропуск. — Надписах пликовете, за да си спомниш по-късно какво съм направила. Сега там са само твоите отпечатъци. А, да, има и един запис.

Синтия му обясни, че всичко, което беше казал в апартамента й през онази нощ — признанието му, че е убил Наоми и приятеля й Килбърн Холмз, — е записано на касета.

— Донесох ти копие. Искаш ли да го чуеш?

Той махна с ръка.

— Няма значение, вярвам ти. Но все пак мога да те улича, като обясня как си ми помогнала да скрия веществените доказателства. Така че, ако ме признаят за виновен, ти също ще бъдеш осъдена, най-малкото — за съучастие.

Синтия поклати глава.

— Никой няма да ти повярва. Ще отричам всичко и ще повярват на мен. Има още нещо. — Гласът й стана по-твърд. — Уликите ще бъдат намерени на някое място, на което би могъл да ги скриеш ти. За съжаление няма да знаеш къде, докато анонимно обаждане не накара полицията да ги открие.

Кръстосаха погледи. И двамата преценяваха възможностите. За нейно удивление Дженсън се отпусна назад и се разсмя.

— Скъпа Синтия, ти наистина си някакъв извратен гений. Е, каза, че ме притежаваш. Сега признавам, че е така.

— И нямаш нищо против?

— Това може да е перверзия, но странното е, че ужасно ми харесва. — После замислено добави: — И може да излезе страхотен роман.

— Който ти никога няма да напишеш.

— А какво ще правя, след като ще съм ти нещо като домашно животно, което водиш на каишка?

Моментът беше дошъл. Синтия впи очи в него.

— Ще ми помогнеш да убия родителите си.

Синтия бързо потуши протестите на Дженсън и го накара да замълчи.

— Изслушай ме! — заповяда тя. — Изслушай ме внимателно.

Без да бърза, като започна от най-ранните си детски спомени, плюс подробностите, измъкнати от майка й, Синтия образно и убедително изложи цялата история, без да спестява на него — или на самата себе си — каквото й да било.

Извратената сексуална привързаност на Густав към Синтия… нейният невинен ужас, усилващ се с всеки ден, докато на тригодишна възраст още щом видеше баща си да се приближава, тя се скриваше под завивките и хълцайки, се дърпаше…

Елиънър, разбира се, не направи нищо, мислеше единствено за себе си, за собствения си евентуален срам и позор, ако извратеността на Густав се разчуеше…

Междувременно умът на малката Синтия се развиваше… Спомените й, които сега кристализираха, щяха да останат през годините, наред със страха и яростта й…

Спомените бяха чудовищни — за постоянно усилващия се сексуален интерес на Густав към дъщеря му, вече стимулиран от побоите… жестоки плесници и удари за безобидни „простъпки“, чиято същност нито той обясняваше, нито Синтия разбираше… И нови, нови „наказания“ — за какво?… синините, изгорените крака… безкрайните лъжи на майка й…

Когато Синтия беше на шест, баща й за първи път започна да се трие в нея… И по-късно, когато тялото й се разви — най-голямата извратеност и унижение — той започна да я изнасилва, постъпка толкова отвратителна и болезнена, че тя крещеше… Густав, който се интересуваше единствено от собственото си задоволяване, не забелязваше, навярно дори се наслаждаваше на отчаянието на дъщеря си… И Елиънър отново не направи нищо…

И така, на дванайсетгодишна възраст Синтия неизбежно забременя… Ужасът за едно дете — вече отведено, скрито от погледите на другите, разбиращо, че е станало тромаво, че тялото му се уголемява и изпитва странни усещания и движения в себе си… Освен това тя съзнаваше ужасния позор, чувстваше се виновна и все пак безпомощна да си помогне сама, нямаше с кого да си поговори, на кого да се облегне или да се довери… И после унизителното, тайно, болезнено раждане, бебето, което й взеха и което тя никога не видя…

Единствената утеха: сексуалното насилие на Густав, продължило и по време на бременността й, някак си беше престанало поради причини, които никога не разбра — докато много по-късно майка й неохотно не й разказа за заплахата на адвоката им да издаде Густав, ако не престане…

После, като някакъв зловещ послепис, Елиънър и заявлението й пред жената от службата за защита на децата — онова служебно лице, което прие правдоподобните лъжи и изобщо не настоя да изслуша Синтия…

Накрая, и въпреки всичко, ледено прагматичната пресметливост на Синтия… решението й да изчака благоприятния момент, да използва родителите си, докато не си осигури независимост и после да насочи към тях отдавна трупаната омраза, и да ги убие — както те бяха убили толкова много в нея…

Сега времето за това възмездие бе наближило и тя започваше да обмисля… И вече имаше свое оръдие…

По време на целия монолог Патрик Дженсън почти не помръдна. Но лицето му отразяваше последователни чувства — отначало недоверие, после отвращение, гняв, ужас и тревога. В един момент очите му дори се напълниха със сълзи. После протегна ръка, сякаш да стисне дланта на Синтия, но тя се отдръпна.

Накрая писателят с болка поклати глава.

— Невероятно. — Гласът му едва се чуваше. — Не мога да повярвам…

— По дяволите! Най-добре е да повярваш — рязко го прекъсна Синтия.

— Нямах предвид това… — След кратко мълчание той продължи. — Естествено, че ти вярвам. За всичко. Но ми е толкова…

— Какво? — нетърпеливо попита тя.

— Толкова ми е трудно да намеря подходящите думи. Вършил съм лоши неща, но такива гадости…

— О, Патрик, я стига! Та ти уби двама души.

— Да, зная — сбърчи лице той. — Отрепка съм, добре. Да, наистина извърших убийство — от страст, импулсивно, както и да е. Но искам да кажа, че родителите ти са имали толкова много време, за да осмислят онова, което правят… е, така, както го виждам аз, твоите родители са най-мръсната измет на земята.

— Добре — отвърна Синтия. — Значи може би разбираш защо искам да ги убия.

След кратко колебание Дженсън кимна.

— Да, разбирам.

— Значи ще ми помогнеш.

Синтия и Патрик Дженсън разговаряха два часа. Мислите, аргументите, съмненията, споровете, отказите, заплахите и убежденията им се подреждаха, отхвърляха и пренареждаха като пулове на домино.

— Да предположим, че не се съглася с безумното ти предложение — каза по едно време Патрик, — че те пратя по дяволите. Наистина ли ще отвориш онзи кашон със змии, който може да ме прати на електрическия стол? Ако го направиш, няма да постигнеш нищо.

— Да, ще го направя — отвърна Синтия. — Не бих те заплашвала, ако не го мислех сериозно. Освен това ти заслужаваш да бъдеш наказан.

— И какво ще правиш без мен тогава, Госпожо Благородна Отмъстителке? — презрително попита Дженсън. — Без мен как ще си подготвиш терена за действие?

— Ще намеря някой друг.

Той знаеше, че ще стане така.

— Казах ти, че онова, което направих с Наоми, беше престъпление от страст — много по-късно й рече Дженсън. — Признавам го и ми се иска да можех да поправя стореното. Но не мога, просто знам, че не мога, да извърша хладнокръвно, преднамерено убийство. — Той вдигна ръце. — Независимо дали ти харесва, положението е такова.

— Всичко това ми е известно — отвърна Синтия. — Знаех го през цялото време.

— Тогава защо, по дяволите… — запелтечи Дженсън.

— Искам да уредиш да го извърши някой друг — спокойно каза тя. — Аз ще платя.

Дженсън дълбоко си пое дъх. И тялото му, и мозъкът му изпитваха непреодолимо чувство на облекчение. След миг се зачуди: „Защо?“.

Вече знаеше отговора. Синтия ловко и цинично го бе насочвала към момент, в който му предлагаше по-добрата от двете възможности — да прекара остатъка от живота си в затвора, а може би и да получи смъртно наказание за убийството на Наоми и приятеля й, или да рискува и да уреди някой друг да извърши убийство, за което на него, Патрик, не му стигаше смелост. Може би дори нямаше да се наложи да присъства. Имаше вероятност да го разкрият, разбира се, и това също означаваше наказание. Но положението му бе такова още от вечерта, в която беше убил Наоми.

Синтия леко се усмихваше и го наблюдаваше.

— Взе решение, нали?

— Ти си вещица и кучка!

— Но ще го направиш. Наистина нямаш избор.

Странно, с писателската си същност Дженсън вече мислеше за всичко това като за игра. Предполагаше, че е извратено и несъмнено достойно за презрение. Но въпреки това бе игра, в която можеше да участва и да спечели.

— Зная, че в последно време се влачиш с доста долна тайфа — продължи Синтия. — Единственото, което трябва да направиш, е да намериш подходящия човек.

Всъщност Дженсън бавно потъваше в подземния криминален свят. Това беше започнало преди повече от две години, когато реши да напише роман за наркотрафика. В хода на проучването си бе открил неколцина дребни пласьори на дрога — съвсем проста работа, защото самият той от време на време използваше кокаин, — които на свой ред го свързаха с по-едри акули.

Двама-трима от тези по-значителни трафиканти, макар че се съгласиха да се срещнат с него от любопитство, действаха предпазливо. Накрая обаче решиха: „Хей, на един истински писател, умен тип, чието име е по кориците на книгите“, можеха да се доверят. Присъщата суетност на повечето професионални престъпници и желанието да бъдат забелязани също отвориха вратите пред Дженсън. В барове и нощни клубове, когато алкохолът развързваше езиците, често му задаваха един и същи въпрос: „Шъ ма вкараш ли в некоя книга?“. Шаблонният му отговор беше „може би“. Така с времето кръгът на познанствата му в криминалния свят се разшири, излезе извън границите на проучването и Дженсън от време на време започна да осъществява сделки и трафик на дрога. Писателят с изненада откри колко лесно и изгодно бе това.

Парите му бяха от полза, защото романът му за наркотрафика не се продаваше добре, нито пък другият, който последва, и изглеждаше, че с популярността на Дженсън може би е свършено. По същото време загуби някои от инвестициите си и спестяванията му тревожно намаляваха.

Това съчетание от фактори правеше странната цел на Синтия поне по-осъществима, а навярно дори интересна.

— Нали знаеш, че за тази работа ще трябва да платим на някого много пари? — каза й той. — А аз ги нямам.

— Зная — отвърна Синтия. — Затова пък аз имам достатъчно.

Като част от опитите си да сключи мир с дъщеря си след дългите години на сексуално насилие, Густав Ърнст й бе отпуснал щедра месечна издръжка, която допълваше заплатата й и й позволяваше да живее добре. Освен това Густав беше вложил на името на Синтия голяма сума пари в банка на Каймановите острови. Но тя не ги бе използвала, въпреки че натрупаната сума надхвърляше повече от пет милиона долара.

В продължение на много години Густав Ърнст беше извършвал успешни финансови операции, а негова специалност бе закупуването на големи дялове от акции в малки новаторски фирми, които се нуждаеха от начален капитал. Инстинктът му беше невероятен. Повечето компании, които избираше, се развиваха бързо, стойността на акциите им хвръкваше в небето и в този момент Густав продаваше. Говореше се, че притежава чисти шейсет милиона долара.

По-младият брат на Густав, Закари, се бе отказал от американското си гражданство, както правеха все повече богати американци, за да избегнат наказателното данъчно облагане. Сега Закари разделяше времето си между Кайманите и Бахамите — двата архипелага, които бяха приветлив и слънчев данъчен рай. Именно Закари откри сметката на Синтия на Кайманите и периодично внасяше пари в нея, винаги като необложен с данъци „подарък“. При всеки такъв случай тя получаваше потвърдително писмо, придружено от следните няколко реда:

Синтия знаеше, че парите всъщност са от Густав, който имаше някаква уговорка със Закари за избягване на данъци — или пък ставаше дума за отклонение? Тя нито разбираше, нито се интересуваше, само й беше известно, че избягването е законно, а отклонението — не.

Интересуваше се обаче от собственото си законно положение и макар че не отвръщаше на писмата, тя ги запази и потърси съвета на данъчен консултант.

Специалистът й съобщи: „Писмата са редовни и ги пазете, в случай, че някога се наложи да докажете, че влоговете са подаръци и са необлагаеми. Колкото до сметката на Кайманите и подаръците, които получавате в нея, всичко това е съвършено законно. Но всяка година трябва да декларирате тази сметка и натрупаната лихва. Тогава ще сте на чисто“.

Впоследствие едно от данъчните заявления на Синтия, в което беше изпълнила съвета на консултанта, бе проверено и одобрено и вече нямаше нужда да се тревожи, че нарушава закона. Въпреки това тя запази сметката си на Кайманите в тайна от всички, освен от консултанта и вътрешната данъчна служба на САЩ. Нямаше намерение да казва и на Дженсън.

В продължение на няколко минути той беше потънал в мълчание.

— Това, че имаш достатъчно пари, ще е от полза — каза писателят. — За да остане убийството неразкрито и никой да не се разприказва… цената ще е невероятна може би двеста хиляди долара.

— Мога да ги платя — отвърна Синтия.

— Как?

— В брой.

— Добре. Какъв е крайният срок?

— Не съм решила. Разполагаш с достатъчно време, за да намериш подходящ човек: да е умен, сериозен, жесток, дискретен и абсолютно надежден.

— Няма да е лесно.

— Затова и ще разполагаш с много време. — „Ще се насладя на очакването“, помисли си Синтия. Накрая отмъщението, замислено толкова отдавна, ще бъде изпълнено.

— Докато още сме на тази тема — каза Патрик, — предвиди доста пари и за мен.

— Ще ги получиш и част от тях ще бъдат, за да ме пазиш. Не трябва да споменаваш името ми на онзи, когото наемеш. Дори не намеквай за това, че съм замесена, когато и да е, и на когото и да е. Освен това: колкото по-малко подробности са ми известни, толкова по-добре — освен че трябва да зная датата поне две седмици предварително.

— За да можеш да си уредиш алиби, така ли?

Синтия кимна.

— Тогава ще съм на пет хиляди километра оттам.

Трета глава

„Разполагаш с достатъчно време“ — бе казала Синтия на Патрик Дженсън. Но преди да бъдат предприети фаталните стъпки, изминаха почти четири години — определено повече, отколкото възнамеряваше тя.

Това време обаче изтече бързо, особено за Синтия, която с невероятна скорост се изкачваше по йерархичната стълба в полицейското управление в Маями. И все пак нито успехите й, нито времето укротяваха омразата, която изпитваше към родителите си. Нито пък отслабваше стремежът й за отмъщение. От време на време напомняше на Дженсън за ангажимента му към нея. Той твърдеше, че продължава да търси подходящия човек — умен, безжалостен, жесток и сигурен. Засега такъв не се беше появил.

Понякога целият замисъл се струваше на Дженсън зловещ и нереален. Като писател често бе писал за престъпници, но всичко това беше абстрактно — просто думи на компютърен екран. Истинският мрак на престъпността, както тогава го виждаше, се намираше в свят, който принадлежеше на други, съвсем различен вид, хора. И все пак сега той бе станал един от тях. С една-единствена безумна постъпка беше извършил възможно най-тежкото престъпление и от този миг с предишния му подчинен на закона живот бе свършено. Дали и другите попадаха в подземния свят по този главоломен, неочакван начин? Предполагаше, че с мнозина е така.

Понякога той се питаше: „В какво се превърна, Патрик Дженсън? — И си отговаряше: — Каквото и да е, ти отиде прекалено далеч. Вече няма връщане… Вече не можеш да си позволиш лукса на добродетелта… Ако някога се разбере какво си извършил, нищо няма да ти бъде простено… Така че единственото, което има значение, е оцеляването, оцеляване на всяка цена… дори и с цената на друг живот…“

Въпреки всичко Дженсън продължаваше да изпитва същото усещане за нереалност.

За разлика от него, и той го знаеше, Синтия не хранеше такива илюзии. Тя притежаваше твърдост, която не допускаше отклонение от целта. Беше я виждал в действие и разбираше, че няма как да избегне мисията си на екзекутор, действащ от името на Синтия Ърнст, и че ако я провали, тя ще изпълни обещанието си и ще го унищожи.

В крайна сметка Дженсън стигна до убеждението, че вече не е същият човек както някога. Беше се превърнал в безжалостен непознат, погълнат единствено от себе си.

По пътя към основната си цел Синтия се погрижи и за още нещо: използвайки високия си чин, попречи на производството на Малкълм Ейнсли в лейтенант. Мотивите й бяха съвсем ясни, дори за самата нея. Детството й! Никой, никой не можеше повече да я изоставя! Но Малкълм го беше направил, и прошка нямаше да има.

След продължителното отлагане Синтия реши, че е чакала достатъчно. Тя изрази нетърпението си пред Патрик по време на един уикенд, прекаран в Насау на Бахамите, където отново се регистрираха в отделни хотели — Синтия в луксозния „Парадайз айлънд оушън клъб“.

След продължителна сладострастна сутрин, Синтия внезапно седна на леглото си.

— Имаше достатъчно време. Искам да предприемеш някакви действия, в противен случай ще го направя аз. — Тя се наведе над него и го целуна по челото. — И вярвай ми, скъпи, действията, които имам предвид, няма да ти харесат.

— Зная. — От известно време Дженсън очакваше подобен ултиматум. — С колко време разполагам?

— Три месеца.

— Нека да са шест.

— Четири, като броим от утре.

Той въздъхна. Разбираше, че Синтия говори сериозно, съзнаваше също, че времето е дошло и за самия него.

Дженсън беше написал още една книга, която, подобно на предишните две, бе пълен провал в сравнение с някогашните му бестселъри. В резултат авансите, които Патрик беше получил от издателите за трите си книги и които отдавна бе изхарчил, не се изплатиха и постъпленията му спряха. Следващата стъпка можеше да се предскаже. Американската му издателска къща, която през успешните му години плащаше тлъсти аванси за все още ненаписани книги, престана да го прави и настоя да предаде завършен ръкопис, преди да подпишат какъвто и да е договор.

Това отчайваше Дженсън. През предишните няколко години той не беше овладял склонността си към разкошен живот и сега имаше само дългове. Така че възможността да получи двеста хиляди, за да наеме убиец — от които възнамеряваше да задържи половината, както и парите, които предвиждаше за собствените си услуги, — беше повече от привлекателна.

Задачата му да открие подходящ човек се улесни от поредица съвпадения. Първоначално те не бяха свързани с Патрик и се отнасяха до полицията, група инвалиди, ветерани от Виетнам и войната в Залива, и наркотици. Приковани към инвалидни колички, след войните ветераните се бяха пристрастили към дрогата, но после се бяха отказали и сега водеха истински кръстоносен поход срещу наркотрафика. В неспокойния, расово разнороден квартал, в който живееха — между „Гранд авеню“ и „Бърд роуд“ в Коконът гроув — те бяха обявили лична война на онези, които пласираха дрога и спомагаха за разрушаването на живота на мнозина млади хора. Членовете на групата знаеха, че и други от тяхното общество се опитват да се борят с наркотиците и трафикантите, в повечето случаи безуспешно. Ветераните в инвалидни колички обаче успяваха и по специфичния си начин се бяха превърнали в бдителни информатори на полицията.

Колкото и да беше парадоксално, техният водач и вдъхновител не бе нито ветеран, нито бивш наркоман, а някогашен спортист и студент. Четири години преди това двайсет и три годишният Стюърт Райс, известен като Стюи, бе претърпял падане по време на изкачване по отвесен планински връх, което завинаги го беше парализирало от кръста надолу и го бе приковало към инвалидна количка. Той също се вълнуваше от проблема за младежта и наркотиците и съюзът му с ветераните се роди от общата им позиция и братството, което хората в колички инстинктивно изпитват един към друг.

Райс обикновено казваше на новопостъпилите в групата, формирана в началото от трима ветерани от Виетнам, а сега увеличила броя си на дванайсет души: „Млади хора, хлапета със здраво тяло и активен живот биват унищожавани от онази измет, която би трябвало да е в затвора. И ние помагаме да я вкарат там“.

Тактиката на групата инвалиди се състоеше в това, да събират информация кой пласира дрога, къде, кога, колко често и кога се очакват нови доставки, и после анонимно да я предават на спецчастта за борба с наркотрафика от полицейското управление.

Веднъж Райс бе казал на свой доверен приятел: „Онези от нас, които са в колички, могат да се навъртат из местата, където се продава дрога. И почти никой не ни забелязва. Ако изобщо се сетят за нас, те си мислят, че просим. Смятат, че щом краката ни са парализирани или ръцете ни не помръдват, същото се отнася и за главите ни — особено наркоманчетата и пласьорите, отдавна разрушили и малкото си мозъчни клетки, които някога са притежавали“.

Отначало полицаите от спецчастта за борба с наркотрафика се отнасяха скептично към анонимните телефонни съобщения — съобщения, които Райс винаги предаваше лично по клетъчен телефон, за да не могат да го засекат. Веднага след предупреждението полицаят, приел разговора, питаше кой се обажда, но единственото име, което Райс съобщаваше преди да затвори, бе „Стюи“. Думите „Обажда се Стюи“ вече се посрещаха с поздрава: „Здрасти, приятел! Какво имаш за нас?“. Не се опитваха да го засекат. Защо да провалят нещо добро?

В резултат полицията започна все по-често да залавя наркобанди. Арестите и присъдите се трупаха. Отделни части от Коконът гроув станаха по-чисти. После установената система се наруши.

По-големите трафиканти усетиха, че има нещо гнило и започнаха да задават въпроси. Отначало нямаше резултат. После един от арестуваните пласьори случайно дочу реплика, разменена между двама полицаи: „Стюи се справи и този път“.

След час из целия Коконът гроув се разнасяше въпросът: „Кой, по дяволите, е този Стюи?“.

Отговорът дойде бързо. Беше разкрита и тактиката на групата на инвалидите.

Стюърт Райс трябваше да умре, и то по такъв начин, че да държи влага и на другите.

Поръчковото убийство предстоеше и тъкмо тогава — съвсем случайно — в историята се забърка Патрик Дженсън.

Дженсън бе станал редовен посетител в „Брас дъблуун“, шумен, задимен бар, добре известен като свърталище на пласьори на дрога. Когато онази вечер влезе вътре, от другата част на заведението се разнесе глас:

— Хей, Пат! Пишеш ли нещо ново, мой човек? Ела да ни разкажеш! — Гласът принадлежеше на бивш затворник на име Арли, е тясно, белязано от шарка лице, и е дебело криминално досие. Около масата имаше неколцина други, неизменна част от пейзажа, които Дженсън вече бе опознал покрай криминалния си роман. Един от групата писателят виждаше за първи път — едър мъж със сурови черти, широки рамене, мощни ръце, късо подстригана коса и светлокафява кожа. При приближаването на Дженсън непознатият се намръщи. Той изръмжа някакъв въпрос, на който отговори някой от присъстващите.

— Пат е наш човек, Върджило. Пише книги. Ти му кажеш некоя глупост, той прави цела история. Просто книга, нищо истинско, не ни вреди.

— Да, Пат си държи устата затворена — прибави някой друг. — Ясна му е картинката. Нали, Пат?

Дженсън кимна.

— Напълно.

Направиха му място край масата и му придърпаха стол. Той се обърна към огромния непознат и спокойно му каза:

— Не е нужно да ми казваш нищо, Върджило, просто ще забравя името ти. Ще ти задам обаче един въпрос. — Всички го зяпнаха. — Мога ли да ти взема нещо за пиене?

Все още намръщен, здравенякът изгледа Дженсън, после със силен акцент отвърна:

— Аз плаща пиячката.

— Чудесно. — Писателят също не извръщаше поглед. — Двойно уиски с черен етикет.

— Идвам! — извика барманът.

Върджило стана. Изглеждаше още по-огромен.

— Първо пусна една вода.

Когато се отдалечи, Дъч, мъжът, който беше гарантирал за писателя, каза на Патрик:

— Преценява те. По-добре да те хареса.

— Какво ме интересува?

— Щото никой не се пречка на Върджило. Той е колумбиец — идва и си отива. В родината му четирима доносници изпели шефа си на колумбийските ченгета. Върджило трябвало да им покаже, че не са постъпили добре. И знаеш ли к’во направил?

Дженсън поклати глава.

— Намерил ги и ги завързал за дървета с изпънати ръце. После с бензинов трион им отрязал десните ръце.

Дженсън рязко вдигна чашата си и отпи от скоча.

— Полезно е да познаваш Върджило — прошепна Арли. — Довечера ще има акция. Интересува ли те?

— Да. — В същия миг на Дженсън му хрумна нещо.

— Щом се върне — рече Дъч, — изчакай малко, после иди до кенефа и се помотай там. Ние ще питаме Върджило дали можеш да дойдеш.

Малко по-късно Дженсън получи разрешение.

— Продължавай да следваш джипа — нареди на Дженсън Дъч. — И когато спрат и изключат фаровете, направи същото.

Беше почти 03:00 часът. Пътуваха във волвото на Дженсън и бяха изминали петдесет и пет километра на юг по флоридската скоростна магистрала. Арли шофираше джип „Чероки“, в който бе и Върджило. После, точно когато минаваха покрай Флорида сити, отбивката за Евърглейдс, те завиха по „Кард саунд“, пуст, рядко използван път, който водеше към Кий Ларго16. На лунната светлина Дженсън можеше да види вълните и разнебитените колиби от стари лодки по тинестите брегове от двете страни. Нямаше нито къщи, нито селища, които да осветяват нощта, нямаше и следа от други коли. Нощем шофьорите отбягваха този път и предпочитаха по-оживената и по-безопасна магистрала САЩ–1.

— Не мож ме накара да живея в некой от онез лайнарници — каза Дъч. — Ами ти? — Фаровете им бяха осветили купчина останки от лодка, на които имаше груба табела с надпис „Продавам раци“. Като се чудеше защо изобщо е тук, Дженсън не отговори.

В този момент джипът пред тях отби от пътя и спря. Фаровете му угаснаха. Писателят го последва, изключи фаровете на волвото и излезе. Двамата от джипа ги чакаха. Не размениха нито дума.

Едрият колумбиец вървеше покрай самата вода и се взираше в мрака.

Изведнъж блеснаха фарове. От пътя отби микробус с надпис „Отпушване на канали“ и спря до джипа. От него слязоха двама мъже. Патрик забеляза, че са с ръкавици. Новодошлите отидоха до задните врати на микробуса. Другите се приближиха до тях. Дженсън остана назад.

В микробуса се виждаше някаква сянка. Когато я издърпаха, Патрик откри, че е механична инвалидна количка. Беше съборена. В нея имаше човек и макар да беше завързан с въже, изглежда се съпротивляваше. Върджило се приближи — той също си бе сложил ръкавици. После, сякаш тежката количка стана като перце, колумбиецът я вдигна и я изправи. Патрик видя млад мъж със запушена уста. Очите на пленника отчаяно скачаха насам-натам, опитваше се да освободи устата си. Някак си за миг той успя и изплю част от натиканата в устата му кърпа. Младежът погледна към застаналия встрани Дженсън и с мъка извика:

— Отвлякоха ме! Казвам се Стюи Райс. Тези хора ще ме убият! Моля ви, помогнете…

Върджило размаза лицето на Стюи с огромния си юмрук. От устата му бликна кръв и той нададе остър вик, който заглъхна, когато Дъч отново натъпка вътре кърпата. Очите на пленника умолително продължаваха да скачат от човек на човек. Дженсън трябваше да се извърне.

— Да размърдаме се — рече Върджило и забута количката към водата. Тя се запъна и той отново я вдигна без усилие. Двамата, които бяха пристигнали с микробуса, го последваха. Единият носеше верига, а другият — циментов блок. Дъч тръгна заедно с тях и махна на Патрик да не изостава. Дженсън неохотно се подчини. Арли остана на брега.

Нагазиха в стария канал. В средата той достигаше два и половина — три метра дълбочина. Двамата, докарали количката, тръгнаха напред, заобикаляйки мангровите дървета.

В мрака пред тях се очертаваше мангрово островче, заобиколено с плитка вода и водорасли. Двамата изглежда познаваха мястото и спряха там, където усетиха, че започва да става по-дълбоко.

— Тук е добре — каза единият.

Върджило забута напред количката с изпадналия в паника младеж, докато не го потопи до кръста. Другите двама прекараха веригата през всяко от вече потопените под водата колела на количката и после закачиха единия й край за някакъв дънер на островчето, а другия за циментовия блок, който носеха.

— Няма никакъв шанс да остане на повърхността каза Дъч. — Започва приливът и след няколко часа водата ще се покачи над главата му. — Той се изсмя. — Така копелето ще има време да си помисли.

Завързаният младеж явно го чу, защото простена и още по-усилено започна да се мъчи да се освободи, но от движенията му количката само потъна още повече.

Дженсън потръпна в мрака. Още щом видя пленника, той разбра, че участва в убийство, поне като съучастник. Но знаеше и че ако се опита да избяга, ще бъде следващата жертва. Върджило не би се поколебал.

Дълбоко в него някакъв слаб гласец от миналото се обаждаше: „В какво съм се превърнал? Кога престана да ми пука?…“. И Дженсън си припомни нещо забравено: „Човекът, който някога бях, вече не съществува“.

— Тръгваме — рече Върджило.

Когато се насочиха обратно към брега и оставиха инвалидната количка, Дженсън се опита да не мисли за смъртта на Стюи Райс. Младежът неизбежно щеше да умре. Патрик мислено виждаше как водата постепенно се покачва пред безпомощния поглед на Райс, докато солените вълни — малко по малко — започнат да обливат лицето му… Скоро щеше да надига главата си колкото е възможно по-високо, да вдишва, когато може, и да задържа дъха си въпреки неумолимото покачване на водата… Инстинктът му за самосъхранение щеше да действа до последния миг… навярно от време на време щеше да вдишва глътка въздух, макар да знаеше, че скоро няма да може… После, когато водата се покачи още, той отчаяно щеше да се дави и плюе… и накрая, когато устата и носът му потънеха и дробовете му се напълнеха с вода, милостиво щеше да настъпи смъртта…

Дженсън се откъсна от мислите си.

Когато се върнаха на брега, Върджило отиде при Патрик и приближи плътно лицето си до неговото.

— Трябва пазиш абсолютна тайна. Иначе убивам, мамка ти.

— Така или иначе, трябва да си държа устата затворена, нали? И аз съм вътре. — Дженсън не се отдръпна, като се опитваше да говори спокойно. Бе решил, че единственият начин да се разбере с Върджило е да не проявява страха си.

— Да — призна здравенякът. — И ти вътре.

— Някой път искам да разговарям с теб насаме — тихо каза Дженсън. — Само ние двамата.

Върджило изглеждаше изненадан. Ясно се виждаше, че обмисля. После въпросително вдигна вежди.

— Да — рече Дженсън. Другият очевидно беше разбрал съобщението му.

— Сега заминава за Колумбия — отвърна Върджило. — Щом връща, открива те.

Патрик знаеше, че ще го направи. Знаеше също, че е намерил убиеца, когото търсеше.

Двама мотоциклетисти, рано сутринта, първи видяха полупотъналата инвалидна количка. От „Алабама Джакс“, известен рокерски бар малко по-нататък по пътя, те се обадиха в полицията в Метро-Дейд. Двама униформени полицаи и санитарите от Бърза помощ нагазиха във водата и малко по-късно главният санитар обяви, че мъжът е мъртъв. Лесно идентифицираха Стюърт Райс по кредитните му карти и документите, които откриха у него. Репортерите от местните медии вече бяха чули информацията по полицейската радиовръзка и пристигнаха на мястото.

Драматичните кадри от изнасянето на количката на брега с увисналата, все още завързана фигура в нея, изпълниха телевизията и вестниците и така несъзнателно медиите изпълниха целта на престъплението: да предупредят другите, особено ветераните инвалиди. След като вече се знаеше за групата и методите й, шпионирането престана. Полицейската спецчаст за борба с наркотрафика също вече не получаваше информация.

— Жалко за Стюи — говореха си полицаите. — Някой трябва да се е разприказвал. Винаги става така.

Няколко дни след убийството Дженсън телефонира на Синтия в апартамента й, за да й обяви среща. Преди да си тръгнат от Бахамите, тя го беше предупредила, че не трябва да се виждат, докато не постигнат целта си, както и известно време след това. Ето защо Патрик не трябваше да ходи в апартамента й, а да й телефонира само там и никъде другаде. По време на телефонния разговор Синтия му каза, че ще се срещнат следващата неделя в Бока Рътон, който се намираше доста далеч от Маями. Щяха да се видят в ресторанта на Пит на улица „Глейдс“, където сигурно нямаше да срещнат познати.

Дженсън пристигна рано и остана в автомобила си до идването на Синтия, която паркира наблизо. Двамата влязоха в приятния ресторант и си избраха маса на вътрешната веранда, която гледаше към езеро с фонтан и където можеха да разговарят на спокойствие. Синтия си поръча гръцка салата, а Дженсън — специалитета на заведението, без да знае какъв е.

— Открих човека, който ни трябва — директно започна той, когато сервитьорката се отдалечи. Патрик описа Върджило и разказа онова, което знаеше за якия колумбиец.

— Откъде знаеш, че той… — започна Синтия, но Дженсън я прекъсна:

— Още нещо. Имах възможност да го видя в действие. — Той снижи глас и й разказа събитията отпреди няколко дни, като започна с „Кард саунд“. Стигна до момента, в който беше пристигнал микробусът с инвалидната количка, но Синтия му хвърли яростен поглед и изръмжа:

— Млъквай, проклет да си! — Писателят се подчини и тя прибави: — Не ми казвай нищо повече. Не искам да знам.

Патрик сви рамене.

— Е, вече знаеш. Въпросът е, че Върджило извърши убийството. Трябва да си чула за него.

— Разбира се, че съм чула. — Побесняла, Синтия дишаше тежко. — Тъп идиот такъв! Не трябваше да ми казваш, а сега забрави, че си го направил! Просто изтрий последните няколко минути от паметта си.

— Добре, щом искаш, но ме остави да ти кажа още нещо. — Той замълча, докато сервират храната им. Когато сервитьорката си тръгна, Дженсън се наведе напред и заговори още по-тихо: — Въпросът е, че този тип Върджило обича да убива — видях го онази нощ. Умен е и изобщо не се страхува.

Все още видимо притеснена, Синтия изчака малко, преди да реагира.

— Сигурен ли си, че ще се свърже с теб?

— Да, сигурен съм. Очевидно е заминал за Колумбия, докато нещата се поуталожат, но ще се върне и тогава ще разговарям с него да пречука родителите ти. Зная, че ще се съгласи. Междувременно трябва да се погрижим за някои неща. Например за парите.

— Имам ги.

— Двеста хиляди?

— Нали така ми каза.

— И после същата сума — за мен.

Синтия се поколеба, после отвърна:

— Добре, но после.

— Естествено.

— Имам план за убийството — вече по-спокойно каза тя.

— Разкажи ми го.

— Наскоро станаха две убийства: едното — в Коконът гроув, а другото — във Форт Лаудърдейл. Изглежда са извършени от един човек и имат едни и същи странни особености. От отдел „Убийства“ смятат, че могат да последват и други.

— Какви особености?

— В Коконът гроув на местопрестъплението са били оставени мъртви животни.

— Четох за убийството, но не си спомням за никакви животни.

— Това не беше съобщено на пресата.

— А във Форт Лаудърдейл?

— Не помня точно, но беше нещо подобно — отвърна Синтия. — Мислех си, че ако убийството на родителите ми може да се извърши така, че да прилича на онези две…

— Съгласен съм — прекъсна я Дженсън. — Това ще отклони всички подозрения и ще изглежда като дело на един и същи човек. Можеш ли да разбереш още подробности?

Тя кимна.

— Добре. Тогава да се срещнем пак след две седмици.

Малко по-късно двамата напуснаха ресторанта, след като Синтия плати сметката им в брой.

Волвото на Дженсън остана зад БМВ-то с подвижен покрив на Синтия, когато двата автомобила излязоха на междущатска магистрала I–95, за да потеглят обратно към Маями. Синтия караше по-бързо и Патрик остави колата й да се скрие от погледа му, после зави в следващата отбивка и пое към търговския център, пред който паркира. Без да излиза от колата, той бръкна под сакото и извади малък касетофон. След като пренави лентата, Дженсън си сложи малки слушалки и прослуша записа. Въпреки предпазливите, тихи гласове, качеството беше отлично. Ясно се чуваше всяка дума, включително реакцията на Синтия, когато научи името на убиеца на инвалида, последвана от уговорката им Върджило да убие родителите й.

Дженсън се усмихна. „Синтия — помисли си той, — ти не си единствената, която може да записва изобличаващи разговори.“ Надяваше се никога да не му се наложи да използва този запис, но поне едно нещо вече бе сигурно. Ако нещо се объркаше, определено щеше да повлече със себе си Синтия Ърнст.

Четвърта глава

— Спомняш ли си онези две убийства, за които ти разказах миналия път? — попита Синтия. — Онова в Коконът гроув и…

— Разбира се, че си спомням — рязко я прекъсна Дженсън. — Трябваше да разбереш повече подробности.

— Така и направих.

Беше третата седмица на юни, две седмици след последната им среща в Бока Рътон. Наложи се да се видят отново, въпреки че работното време на Синтия не позволяваше да отидат на Кайманите или на Бахамите. Затова тя се спря на Хоумстед, малък град на петдесет и пет километра от Маями. Пътуваха поотделно. Срещнаха се в ресторант „Потлайкърс“.

Шофирането бе уморило Дженсън, няколко нощи не беше спал добре. Отгоре на всичко сънуваше кошмари — не помнеше подробностите, но се събуждаше подгизнал в пот. В мъглата на ничията земя, точно преди да се събуди, виждаше полупотъналата инвалидна количка и заплашителното лице на Върджило.

Интериорът на „Потлайкърс“ имитираше селска къща. Дженсън и Синтия седнаха на пейки пред чвореста чамова маса на разстояние от другите посетители. Тя бе донесла малко кожено куфарче.

— Нещо не е наред ли? — попита Синтия.

— За Бога! Какво изобщо е наред? — едва не се разсмя той и едва се въздържа да не каже: „Не, всичко е наред. Просто обмисляме две убийства, за които и двамата имаме мотиви. А някои от най-добрите мозъци в криминалистиката ще се опитат да ги разкрият… Дори могат да успеят, и тогава кой знае? Навярно ще ни екзекутират на електрически столове един до друг… Иначе всичко останало си е съвсем наред“.

— Говори тихо — каза Синтия. — И не изпускай нервите си. Излишно е, защото всичко ще стане както трябва. Запомни, аз съм в състояние да преценя. Обади ли ти се вече твоят човек? Не използвай името му.

Дженсън кимна.

— Преди три дни.

Беше му се обадил петнайсет дни след убийството на инвалида. Нямаше как да разбере откъде му телефонира, а и Патрик не попита, но предполагаше, че е от Колумбия.

— Знаеш кой съм, но не казвай. — Писателят веднага позна гласа на Върджило.

— Да, зная.

— Скоро се връщам. Още ли искаш?

— Да. — Очевидно Върджило използваше само къси думи. Дженсън направи същото.

— След седмица, може би две. Става ли?

— Става.

И разговорът свърши.

Синтия попита:

— Сигурен ли си в инстинкта си? Той знае ли какво искаме?

— Сигурен съм. Човек не се среща с типове като него само за да си побъбрят. Така че ми разкажи за онези убийства. Със странните особености — нали така се изрази ти?

— Да. — Последва кратко мълчание. — В Коконът гроув до жертвите са били оставени четири убити котки.

— Четири котки ли? — не повярва Дженсън.

— Не ме питай защо, тъй като и аз не зная. Никой не знае. В отдел „Убийства“ продължават да правят догадки.

— Каза, че подобен случай имало във Форт Лаудърдейл. Какво ще ми кажеш за него?

— Там е по-сложно. Краката на мъжа са били обгорени и никой не знае защо. Смята се само, че с болния си мозък убиецът приема и двете неща за символи.

И какво предлагаш?

— Да имитираме първия случай. Кажи на твоя човек да вземе някакво мъртво животно и да го остави там.

— Не четири котки, надявам се.

Синтия поклати глава.

— Трябва да е подобно, но все пак да се различава. И едно животно ще е достатъчно — може би заек. Просто още един символ. Има и други неща.

— Какви?

Тя му разказа, че в случаите „Фрост“ и „Хенънфелд“ жертвите са били намерени завързани, със запушени уста, един срещу друг.

— И в двата случая оръжие на убийството е бил нож „Боуи“. Знаеш как изглежда, нали?

Дженсън кимна.

— Веднъж го използвах в един свой роман. Не е трудно да се купи. Давай нататък.

— И на двете местопрестъпления радиото високо е свирело хардрок.

— Елементарно. — Дженсън се бе съсредоточил и запомняше. Нямаше да си запише тези неща нито сега, нито по-късно.

— Трябва да бъдат взети абсолютно всички пари — продължи Синтия. — Баща ми винаги носи в себе си много и ги оставя до леглото си. Но бижутата на майка ми трябва да останат недокоснати. Така е било на онези местопрестъпления. Погрижи се да го изясниш на онзи човек.

— Няма да е трудно. Бижутата могат да се идентифицират и проследят. Предполагам, че онзи убиец също го е знаел.

— Сега за къщата — рече Синтия. — Може да имаш нужда от това.

Тя му подаде сгъната рекламна брошура, описваща квартала „Бей пойнт“. Когато я разгърна, Дженсън видя страница, на която имаше план на улиците и къщите. Една от тях беше отбелязана с кръстче.

— Това ли е?…

— Да — прекъсна го Синтия. — Трябва да знаеш и още нещо. Родителите ми имат трима служители — иконома Паласио и жена му, които живеят там. Рано сутрин идва прислужница, която си тръгва в четири следобед.

— Значи нощем в къщата остават четирима души?

— Освен в четвъртъците. Тогава икономът и съпругата му винаги ходят до Уест Палм Бийч, за да посетят сестрата на госпожа Паласио. Тръгват късно следобед и никога не се връщат преди полунощ, понякога и по-късно.

Паметта на Дженсън започна да се претоварва.

— Може да забравя това. Чакай да си отбележа. — Той взе брошурата и затършува в джоба си за химикалка.

Синтия нетърпеливо му каза:

— Дай го на мен. — После написа върху брошурата: „Присл. — сутр. рано, тръгва в 16 ч.

Семейство П. — четв. късно следобед, връщат се в полунощ.“

— Трябва ли да зная нещо друго за онези убийства? — попита Дженсън, след като прибра брошурата в джоба си.

— Да, всичко е било адски гадно. — Синтия сбърчи лице, докато описваше изпорязаните с нож и обезобразени трупове на семействата Фрост и Хенънфелд — информация, която беше получила от докладите на отдел „Убийства“ в Маями.

Една делнична вечер няколко дни преди това Синтия бе отишла до офиса на „Убийства“. Старши служителите от другите отдели често ходеха там, за да побъбрят и да научат подробности за важни случаи. Освен това там винаги правеха хубаво кафе. Като бивш детектив от отдела, Синтия често го посещаваше, понякога и служебно.

Бе избрала момент, когато в офиса нямаше много хора. Само двама детективи седяха на бюрата си. Там беше и сержант Пабло Грийн, най-старшият служител в момента.

— Бих искала да прегледам едно дело — каза му тя след размяната на приятелски поздрави.

— С удоволствие, майоре — весело махна с ръка Грийн към стаята, където се пазеше текущата документация. — Знаеш къде е всичко, но ако имаш нужда от помощ, ме повикай.

— Естествено — отвърна Синтия.

Щом остана сама, тя бързо се захвана на работа. Знаеше къде да търси папките за случаите „Фрост“ и „Хенънфелд“. Първата папка бе голяма, но Синтия бързо извади от нея бележките на Бърнард Куин, разследващия детектив, и на Малкълм Ейнсли като негов сержант наблюдател. Тя прехвърли записките, като спираше, за да отдели повече внимание на полезната й информация, като я преписваше в собствения си тефтер. След няколко минути Синтия затвори папката и отвори другата. Тя беше тънка, защото с нея не се занимаваше полицията в Маями, а я бяха завели в резултат от идването на шериф детективът Бенито Монтес от Форт Лаудърдейл. Той обаче бе донесъл копие на оригиналния доклад за произшествие и допълнителни бележки, които съдържаха повече подробности.

Тя прибра двете папки и се върна в главния офис, след което приятелски се сбогува със сержант Грийн и другите двама детективи. Когато погледна часовника си, Синтия видя, че е останала в отдела едва двайсет минути, пък и никой не знаеше кои дела е преглеждала.

Щом се върна в кабинета си, тя проучи и запомни бележките си, после откъсна страниците и ги пусна в тоалетната.

Докато слушаше в ресторанта подробностите за двете жестоки двойни убийства в Коконът гроув и Форт Лаудърдейл, Дженсън реши, че на Върджило няма да му е трудно да изпълни тази задача.

Дженсън обмисли цялата информация и мислено се съгласи с плана на Синтия да имитират онези две престъпления. В някакъв извратен смисъл, помисли си той, идеята бе блестяща. После се поправи. За живота, който вече водеше, това изобщо не беше извратено, а само блестящо!

— Много мислиш — каза от отсрещната страна на масата Синтия.

— Просто се мъчех да запомня всички онези основни правила — излъга той, като поклати глава.

— Тогава прибави към списъка и това: никакви отпечатъци от пръсти.

— Не се безпокой. — Дженсън си спомни как Върджило си бе сложил ръкавици преди да извади количката от микробуса.

— Още нещо — продължи Синтия, — и този път наистина е последно.

Дженсън зачака.

— Между убийствата от Коконът гроув и Форт Лаудърдейл има интервал от четири месеца и дванайсет дни, пресметнала съм го.

— И какво от това?

— Серийните убийци често действат на еднакви интервали от време, а това означава, че онзи, който е извършил предишните две убийства, може да извърши ново или през последните няколко дни на септември, или през първата седмица на октомври. И това съм пресметнала.

Дженсън беше озадачен.

— Каква връзка има това с нас?

— Ще изпреварим копелето, като определим датата за средата на август. Тогава ако на някоя от онези дати последва друго убийство, пак ще има интервал, но никой няма да се замисли за него, защото няма да изглежда важен фактор.

Синтия замълча.

— Какво има? Защо си толкова мрачен?

Дженсън, чието лице все повече изразяваше съмнение, дълбоко си пое дъх.

— Искаш ли да знаеш какво си мисля?

— Не съм сигурна, че ме интересува, но щом искаш, давай.

— Син, струва ми се, че се опитваме да надхитрим самите себе си.

— Какво означава това?

— Колкото повече разговаряме, толкова повече си мисля, че нещо може да се обърка, ужасно да се обърка.

— И какво предлагаш? — ледено попита Синтия.

Дженсън се поколеба. После въпреки противоречивите си чувства отговори:

— Да се откажем от всичко това. Още сега.

— А не забравяш ли нещо? — след като отпи от диетичната си сода, попита Синтия.

— Предполагам, че имаш предвид парите. — Патрик прокара език по устните си.

— Донесох ги със себе си, за да ти ги дам. — Синтия докосна коженото куфарче на пейката до нея. Но няма значение, ще си ги взема. — Тя вдигна куфарчето и се накани да си тръгва. За миг спря и погледна към Дженсън.

— На излизане ще платя сметката. В края на краищата за адвоката ще ти трябва и последният цент. Ако пък наистина не можеш да си го позволиш, ще ти назначат обществен защитник, макар да се страхувам, че не са много добри.

— Не си тръгвай! — Той я хвана, за ръката и уморено каза: — За Бога, седни.

Синтия не отвърна нищо.

— Добре — примирено продължи Дженсън, — щом искаш да ти го кажа, предавам се… Зная, че държиш всички козове. И зная, че би ги използвала без ни най-малко угризение. Така че да се върнем там, докъдето бяхме стигнали.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Сигурен съм — покорно кимна Патрик.

— Тогава запомни, че по възможност датата трябва да е в средата на август. — Синтия отново беше делова, сякаш през последните няколко минути не се бе случило нищо. — Повече няма да се срещаме. Можеш да ми телефонираш вкъщи, но разговаряй кратко и си мери приказките. А когато ми съобщаваш датата, прибави към действителната пет дни — аз съответно ще извадя пет. Ясно ли е?

— Ясно.

— Искаш ли да ми кажеш още нещо?

— Само едно — отвърна Дженсън. — Цялата тази тайнственост ужасно ме възбужда. Какво ще кажеш?

Тя се усмихна.

— Нямам търпение. Да се махаме оттук и да намерим мотел.

Когато излязоха от ресторанта, Синтия рече:

— А, между другото, можеш да се погрижиш за това. — И му подаде коженото куфарче.

Въпреки уговорката, съмненията продължаваха да гризат писателя. А щом стана дума за адвокат, у него се зароди нова идея.

Всеки вторник той играеше скуош в спортния клуб в центъра на Маями заедно с друг редовен посетител на име Стивън Круз. Бяха се запознали там и вече много месеци бяха партньори на корта. От други членове на клуба Патрик беше научил, че Круз е отличен адвокат, занимаващ се с наказателни процеси. Един следобед, докато двамата взимаха душ след тежка, но доставила им удовлетворение игра, Дженсън импулсивно го попита:

— Стивън, ако някой ден се случи да попадна в беда и имам нужда от помощта на адвокат, мога ли да разчитам на теб?

Круз се сепна.

— Хей, надявам се, че не си направил нищо…

Дженсън поклати глава.

— Абсолютно нищо. Просто ми хрумна.

— Ами, разбира се, отговорът ми е „да“.

С това разговорът приключи.

Пета глава

Двеста хиляди долара в брой — точно. Дженсън ги беше преброил в спалнята си, не банкнота по банкнота, което щеше да му отнеме прекалено много време, а като проверяваше отделни пачки. За негово облекчение всички банкноти бяха използвани и с различен номинал. Най-много бяха стодоларовите и всички бяха от новия, въведен през 1996 г. вид, обезопасен срещу фалшифициране. Още едно преимущество, помисли си Патрик, защото знаеше, че въпреки твърденията на американското правителство, че старите банкноти са напълно валидни, много хора и фирми отказваха да ги приемат, тъй като в целия свят имаше огромни количества фалшиви стотачки.

Следващи по количество бяха петдесетдоларовите банкноти — нямаше проблем, макар че скоро щяха да въвеждат в обръщение и нови петдесетачки. Имаше и голям брой пачки по двайсет долара, които заемаха много пространство, но това беше най-ниският номинал.

Дженсън подозираше, че Синтия е посочила точно какви банкноти иска и ги е донесла от Каймановите острови вероятно на няколко пъти. Внасянето на повече от десет хиляди долара в САЩ без митническа декларация на теория бе незаконно, но Синтия веднъж му беше казала, че митническата служба в Маями рядко проверява местни полицаи, особено с висок чин, ако дискретно покажат служебната си карта.

Синтия, разбира се, нямаше представа, че Дженсън знае за сметката й на Кайманите. Четири години преди това, когато двамата бяха в хотелската й стая на Гранд Кайман, тя се бе оплакала от болки в стомаха, извини се и отиде до банята. Патрик използва възможността да отвори малкото куфарче, което тя беше оставила на видно място. Бързо прерови съдържанието му и се натъкна на банков документ, който потвърждаваше кредит на нейно име в размер на повече от пет милиона долара. Когато го видя, Дженсън тихо подсвирна от удивление. Имаше и писмо от някой си чичо Зак, което доказваше, че новооткритата сметка е подарък, а също и някои други документи, прихванати с кламер, които показваха, че Синтия е декларирала сметката си във вътрешната данъчна служба и е платила данъците по лихвата. „Много хитро“ — помисли си Патрик.

Без да знае каква полза може да извлече от информацията, ако изобщо някога му се удадеше такава възможност, той извади бележника си и бързо преписа основните данни. Искаше му се да направи копия, но нямаше време. Така или иначе разполагаше с най-важното — името на банката, номера на сметката и последния баланс, името и адреса на данъчния консултант на Синтия във Форт Лаудърдейл, датата на писмото от данъчната служба и името на подписалия го чиновник, както и името на „чичо Зак“, който и да бе той. По-късно Дженсън откъсна тази страница от бележника си, написа датата, подписа се и грижливо я запази.

Писателят имаше и друга идея, свързана с богатството на Синтия на Каймановите острови — всъщност инстинктивно подозрение, която се оформи в главата му на етапи. Патрик смяташе, че тя не възприема тези пари като истински и че навярно, никога няма да ги използва за самата себе си. Ето защо нямаше да се развълнува прекалено за това колко от тях са изтеглени и кой ги е получил.

Синтия със сигурност го подозираше, че я лъже за сумите, необходими за убийството. Дженсън, разбира се, лъжеше и нямаше намерение да предложи на Върджило повече от осемдесет хиляди долара, за да убие семейство Ърнст, въпреки че ако се наложеше, щеше да се съгласи и на сто хиляди. Докато мислеше за всичко това, прибирайки пачките обратно в куфарчето, Патрик се усмихна. И оптимизмът му се укрепи, като изличи всички съмнения и страхове, които беше изпитвал в ресторанта в Хоумстед.

Пет дни по-късно, малко след 19 ч., домофонът в апартамента на Дженсън на третия етаж на булевард „Брикел“ иззвъня. Патрик отговори:

— Да, кой е? — Не се обади никой и той повтори въпроса. След секунда мълчание писателят се отдалечи.

Няколко минути по-късно се повтори същото. Дженсън се ядоса — понякога съседските хлапета си играеха с домофона. Третия път обаче се сети, че някой му праща съобщение, и с леко безпокойство слезе по стълбището. Но освен един наемател, който влизаше в сградата, не се виждаше никой друг.

Дженсън беше паркирал волвото си на улицата отпред и импулсивно тръгна към него. Когато забеляза, че на предната дясна седалка има човек, той се стресна. Само секунда по-късно обаче разбра, че това е Върджило. Патрик бе заключил колата и се готвеше да попита: „Как, по дяволите, успя да влезеш вътре?“, но после се отказа. Върджило вече му беше демонстрирал, че е надарена личност.

Колумбиецът посочи с огромната си длан и заповяда:

— Тръгвай!

— По-конкретно? — попита Дженсън и включи двигателя.

— Някое тихо място.

Десетина минути Патрик безцелно обикаляше улиците, после отби в паркинга на затворен железарски магазин, изключи двигателя и фаровете и зачака.

— Ти говори — нареди Върджило. — Имаш работа за мен?

— Да. — Дженсън не виждаше причина да не пристъпи направо към въпроса. — Имам приятели, които искат да бъдат убити двама души.

— Кои твои приятели?

— Не трябва да знаеш. Така е по-безопасно за всички.

— Добре — кимна Върджило. — Онез, дето трябва умират — важни хора?

— Да. Единият е общински съветник.

— Тогава струва много пари.

— Ще ти платя осемдесет хиляди долара — отвърна Дженсън.

— Не добре — яростно поклати глава Върджило. — Много повече. Сто и петдесе хилядо.

— Нямам толкова. Навярно ще мога да намеря сто хиляди, но не повече.

— Тогава не става. — Колумбиецът протегна ръка към вратата, сякаш за да си тръгне, после спря. — Сто и дваесе. Половината сега, другата, след като свършва работата.

Пазарлъкът беше според правилата, реши Дженсън, само съжаляваше, че не е започнал от по-ниска сума, например от петдесет хиляди. Но дори и при цена сто и двайсет хиляди за него оставаха осемдесет хиляди, плюс обещаното му възнаграждение след това, а той знаеше, че Синтия ще удържи на думата си.

— Ще имам шейсетте хиляди след два дни — отвърна Патрик. — Можеш да ме повикаш по същия начин, както тази вечер.

Здравенякът изсумтя в знак на съгласие, после посочи към волана.

— Къде живее онез хора? Показва ми.

„Защо не?“ — помисли си Дженсън. Отново включи двигателя и потегли към булевард „Бискейн“ и „Бей пойнт“, като спря малко преди контролния пост на скъпия квартал.

— Къщата се намира в онази оградена зона — съобщи той. — Бъди сигурен, че оградата е с алармена система, освен това има и пазачи.

— Сам намира път вътре. Имаш карта с къщата?

Дженсън отвори жабката, където бе оставил копие от брошурата на Синтия. Оригиналът беше скрил на сигурно място. Той посочи страницата с плана на улиците и обозначения с кръстче парцел, където Синтия бе написала: „Приел. — сутр. рано, тръгва в 16 ч.

Семейство П. — четв. късно следобед, връщат се в полунощ.“

— Това е важно — каза той и обясни за работното време на прислужницата, както и за навиците на иконома и жена му.

— Добре! — Върджило прибра брошурата в джоба си. Той слушаше обясненията съсредоточено и се мъчеше да запомни всичко. Караше Патрик да му повтаря, като кимаше с разбиране. Дженсън си напомни, че независимо от всичко, Върджило определено бе интелигентен.

После му съобщи за необходимостта убийството да прилича на други две престъпления, като му обясни причината.

— Това е от полза и за теб — отбеляза той и Върджило кимна в знак на съгласие. Дженсън му описа подробностите: трябваше да остави на местопрестъплението мъртво животно, навярно заек; радиото трябваше високо да свири хардрок — местната станция „Хот 105“…

— Знам я — вметна Върджило. Определено никакви отпечатъци… Колумбиецът кимна… Да вземе всички пари от и близо до жертвите, но да не пипа бижутата… Отново последва жест на съгласие… Убийството трябваше да се извърши с нож.

— Нож „Боуи“, разбираш ли? Можеш ли да намериш?

— Да.

Дженсън повтори разказа на Синтия за подробностите от предишните две убийства: завързани една срещу друга жертви, със запушени уста и ужасната бруталност… Въпреки че не можеше да бъде сигурен в полумрака на колата, на Патрик му се стори, че Върджило се усмихва.

— Това е много дълго за запомняне. Всичко ли разбра?

Колумбиецът докосна с показалец челото си.

— Да, всичко тук.

После разговаряха за датата. Дженсън помнеше настояването на Синтия за средата на август.

— Аз си отива, после се връща — отвърна Върджило и Патрик реши, че има намерение да внесе шейсетте хиляди долара аванс в колумбийска банка.

Накрая се разбраха за 17 август.

По-късно, когато наближиха апартамента на Дженсън, Върджило повтори предупреждението от нощта на убийството на инвалида.

— Хей, а ме предаваш, аз убива, мамка ти.

— Върджило, никога, никога няма да те предам — каза Патрик. В същото време беше решен след убийството на семейство Ърнст да стои надалеч от колумбиеца. Той бе в състояние да убие когото и да било, включително и Дженсън, стига да го смяташе за необходимо.

Същата вечер Дженсън телефонира на Синтия и без да се представя, каза кратко:

— Датата е 22 август.

— Всичко е ясно — отвърна тя и затвори.

Шеста глава

Синтия беше в Лос Анджелис от осем дни, когато научи за насилствената смърт на родителите си. През това време тя сякаш живееше два живота: единият — в напрегнато, замръзнало във времето очакване; другия — обичаен, дори прозаичен.

Привидно бе пристигнала тук, за да изнесе серия от лекции пред служители от полицейското управление в града за опита на Маями във връзките с обществеността — нещо, което с успех беше правила и друг път. Освен това възнамеряваше да прекара няколко дни със своя стара приятелка от ученическите си години, Пейг Бърдлън, сега вицепрезидент на „Юнивърсъл Пикчърс“.

На 27 юни, след като получи съобщението на Патрик Дженсън, че отдавна очакваната дата е 17 август, Синтия определи полета си от Флорида до Калифорния за 10 август. За пътуването и лекциите й бе съобщено в популярната рубрика „Разговор за нашия град“ в „Маями Херълд“ — в резултат от едно приятелско телефонно обаждане на Синтия в деня преди да замине. По същия начин за пристигането й спомена „Лос Анджелис Тайм“ — след разговор на Синтия с колегата й от западното крайбрежие командир Уинслоу Макгоуън.

— Не че се стремя към известност — увери го тя, — но колкото повече обществото разбира, че полицията се грижи за него, толкова по-добре двамата с теб можем да си вършим работата. — Командирът естествено се бе съгласил. По този начин отсъствието й на изток и присъствието й на запад бяха отлично документирани.

Пейг Бърдлън с радост научи за плановете на Синтия.

— Трябва да поостанеш тук — ентусиазирано каза тя по телефона. — Откакто с Бифи се разделихме, аз се лутам из този огромен апартамент като гостенка в собствения си дом. Идвай, Син, ще си направим страхотен купон, обещавам ти.

Синтия с удоволствие прие и направо от лосанджелиското летище замина за дома на Пейг.

Лекциите в полицейското управление — по шест часа дневно в продължение на две седмици — започнаха в деня след пристигането на Синтия. Публиката й, събрана в голяма заседателна зала в главната сграда на полицията, се състоеше от осемдесет подбрани служители от осемнайсетте отдела на управлението, различни по ранг и етнически произход. Около две трети от тях бяха униформени, останалите — цивилни. В момента управлението се опитваше да се превърне от централизирана сила, деспотично управлявана отгоре в продължение на много години, в група от разпръснати единици в приятелски отношения, с местните жители. Аналогичните промени в Маями, започнали много по-рано и със значителен успех, бяха уважавани в цялата страна като образец, на който си струваше да подражават.

Още с встъпителното си слово Синтия раздвижи духовете: „В полицейската работа трябва да е като в медицината, в която днес се акцентира върху профилактиката. Затова станаха толкова важни и отделите за връзки с обществеността. На пръв поглед задълженията ни са прости: трябва да учим хората да вземат предпазни мерки, които ограничават вероятността да станат жертви на престъпление. В същото време не трябва да допускаме гражданите, особено децата, да бъдат въвличани в престъпления. Невинаги сме го нравили, затова и критиците ни смятат, че увеличаването на броя на затворниците не е признак за нашия успех, а симптом за провала ни“.

Публиката се размърда, някои дори изпъшкаха при последните думи.

— Не съм тук, за да ви критикувам, а да ви накарам да се замислите — твърдо прибави Синтия.

Съзнанието й беше напрегнато и някак раздвоено… Безкрайното очакване… безсънните нощи, през които си представяше мъжа, проникващ в „Бей пойнт“… откриващ родителите й…

Тя се откъсна от мислите си и продължи да говори за програмите на отдела за връзки с обществеността на полицейското управление в Маями — групата „ПСВХ“ (Престъпления срещу възрастни хора), групата за оказване помощ на деца, за да не се включват в банди, групата „Изчезнали хора/младежи“ — една от най-напрегнатите програми, групата „Предотвратяване на престъпленията“ и още десетина други.

— Разбира се — продължи Синтия, — макар че връзките с обществеността са горещата тема в полицейската работа, ние също показваме на обществото, че за онези, които продължават да извършват грабежи, изнасилвания, палежи, убийства, ние не сме се отказали да разкриваме престъпленията — с по-мощни методи за разследване и с по-тежки наказания.

Забележката предизвика смях и одобрителни кимания.

Въпреки първоначалния скептицизъм накрая речта на Синтия получи силни аплодисменти, последвани от много въпроси. Първата й лекция продължи половин час повече от предвиденото.

Докато хората се разотиваха, един от по-възрастните полицаи, набит униформен командир с набръчкано лице и посивяваща коса, спря при нея.

— Вие сте решителна жена — сериозно каза той. — Аз съм от старата гвардия и скоро ще ме пенсионират. Не казвам, че съм съгласен с думите ви, не напълно. Но ми харесаха, затова ще се прибера вкъщи и ще помисля.

Синтия се усмихна. Собственият й майорски чин се равняваше на командир от лосанджелиското полицейско управление.

— Благодаря ви. Не може да се иска повече.

Висок, слаб мъж приблизително на възрастта на Синтия, Уинслоу Макгоуън се приближи към нея и рече:

— Поздравления, мина добре. — Той изчака да останат сами, после колебливо прибави: — Виж, Синтия, не е моя работа, но откакто пристигна, изглеждаш малко разсеяна. Наред ли е всичко или пък съм объркал нещо в организацията на престоя ти?

Тя се стресна. До този момент беше убедена, че успява да крие мислите си. Но очевидно Макгоуън бе проницателен човек.

— Организацията е прекрасна — отвърна тя. — Няма никакви проблеми. — Но после реши, че трябва да внимава повече.

Вълненията на Синтия от онова, което скоро щеше да стане на четири хиляди и осемстотин километра се уталожиха от бурната дейност, която беше разгърнала Пейг. Първата сутрин, която прекараха заедно, Пейг откара приятелката си на работа с открития си черен сааб в едно от студията на „Юнивърсъл“, където снимаха полицейски трилър. Пътуваха на север по междущатска магистрала 405 и вятърът развяваше косите им.

— Точно като в „Телма и Луиз“ — засмя се Пейг. Беше висока и стройна, с дълга до раменете руса коса и сини очи. „Истинско лосанджелиско момиче“ — както самата тя се характеризираше.

— Какъв е филмът, на чието заснемане ще присъстваме? — попита Синтия.

— „Мрачно правосъдие“. Страхотна история! Седемгодишно момиченце е убито една нощ в уличка близо до полицейския участък. Детективът, който води разследването, е добро ченге — интелигентен, семеен човек, — но колкото повече неща се разкриват, толкова повече уликите сочат към него.

— Детективът е убил детето?

— Такъв е сценарият. Този тип има остра шизофрения и не знае, че го е извършил.

Синтия се засмя.

— Сигурно се шегуваш.

— Не, наистина, вълнуващо е. Осигурили сме си психиатър, за да направим нещата правдоподобни.

— И какво става накрая?

— Да ти кажа честно, не зная. След като наехме за ролята Макс Кормик, сценаристите трябваше да променят финала. Неговият агент каза, че ако играе убиец на малко дете, ще разруши кариерата си. Струва ми се, че сега ще направим партньора му убиец.

— Партньора му ли? Това не е трудно да се предвиди.

— Така ли смяташ? — загрижено попита Пейг.

— О, естествено. Какво ще кажеш за жената на детектива?

— За жена му? Разбира се. Почакай малко. — Пейг възбудено взе телефона на колата и набра някакъв номер. — Майкъл, слушай. Тук съм с една стара приятелка, която е ченге в Маями. Според нея Сюзън би трябвало да е убиецът.

Пауза.

— Почакай… Син, защо жена му трябва да е убиецът?

Синтия сви рамене.

— Може би е влюбена в някой друг и иска да натопи съпруга си. И вместо да се освободи от него сама, тя урежда нещата така, че да му дадат доживотна присъда или да го пратят в газовата камера.

— Майкъл, чу ли това?… Добре, помисли си.

Пейг затвори телефона и се усмихна.

— Сега мога да те заведа в най-добрите ресторанти в града — в знак на благодарност от страна на студиото.

— За какво?

— За съвети по сценария.

Пейг вкара колата в задния паркинг на „Юнивърсъл“ и спря пред голямо бяло студио. В огромното пространство вътре цареше трескава дейност. В средата на сградата сякаш бяха спуснали истински детективски офис, заобиколен от прожектори, скелета, камери и безброй хора.

Синтия прегърна приятелката си през раменете и прошепна:

— Ще ме запознаеш ли с Макс Кормик?

— Ела. — Пейг я поведе към група хора, седнали на столове, където прочутата кинозвезда чакаше следващата си сцена. Той беше висок и самоуверен четирийсетинагодишен мъж с леко посивяваща коса и кафяви очи.

— Добро утро, Макс — каза Пейг. — Искам да ти представя майор Синтия Ърнст. Тя е от полицейското управление в Маями.

Той се обърка.

— Имаме ченге от Маями в сценария?

— Не, не — усмихна се Синтия. — Аз не съм актриса.

— О, съжалявам. Просто… е, повече приличате на актриса, отколкото на ченге.

— От всичко, което чувам, разбирам, че щях да печеля повече пари, ако работех тук.

Актьорът кимна с известно смущение.

— Да. Глупаво е, нали?

— Ами, може би не е. Веднъж в училище съм се опитвала да играя и ми се стори трудно. Толкова се мъчех да разбера ролята, че изобщо не изглеждаше действително.

Макс Кормик я хвана под ръка и я поведе към маса с храна.

— Майоре, актьорът не мисли за самата игра — никога. Ако го прави, веднага си проличава. Актьорът мисли само за себе си — за новото си аз, в което се е превърнал в новия свят, който сега е негов. Нов живот, семейство, работа — всичко!

Синтия кимна, очевидно проявявайки интерес само от любезност. Всъщност обаче беше запомнила всяка негова дума.

18 август. Шест дни по-късно.

На вратата на апартамента на Пейг се позвъни. Беше 06:50 часът. След няколко секунди звъненето се повтори.

Все още в леглото, макар и будна, Синтия го чу и след секунда се разнесе съненият глас на Пейг:

— Кой, по дяволите… по това време… — В този момент прозвуча повторният звън. Вратата на съседната стая се отвори. Преди Пейг да успее да стигне до външната врата, сигналът прозвуча за трети път.

— Добре, добре! Идвам! — ядосано извика тя.

Синтия вече усещаше, че пулсът й се ускорява, но спокойно остана да лежи, оставяйки онова, което щеше да се случи, да придобие естествената си форма.

Пейг погледна през шпионката и видя полицейска униформа. Тя отключи двете ключалки и свали веригата, после отвори вратата.

— Аз съм Уинслоу Макгоуън, госпожо — спокойно и любезно каза мъжът. — Работя с майор Ърнст, която струва ми се, е отседнала при вас.

— Да, тук е. Нещо лошо ли се е случило?

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, но трябва да я видя.

— Влезте, сър. Син, будна ли си? — извика Пейг. — Имаш гостенин.

Без да бърза, Синтия облече халата си и излезе от спалнята. Весело усмихната, тя поздрави Макгоуън.

— Здрасти, Уинслоу. Какво те води насам толкова рано?

Макгоуън се обърна към Пейг:

— Можем ли двамата със Синтия да поговорим някъде насаме?

— Естествено — посочи към вратата зад себе си тя. — В кабинета. Повикайте ме, когато свършите. Ще приготвя кафе.

— Изглеждаш ми сериозен, Уин — каза Синтия, когато седнаха. — Нещо лошо ли се е случило? — Зад небрежния въпрос умът й работеше и преповтаряше думите на Макс Кормик, произнесени в студиото на „Юнивърсъл“: „Актьорът не мисли за самата игра — никога. Ако го прави, веднага си проличава.“

— Да — отвърна на въпроса й Макгоуън. — Имам лоши новини, много лоши. Синтия, готова ли си да ги чуеш?

— Готова съм. Просто ми ги кажи! — Гласът й беше тревожен. После, сякаш я бе осенила внезапна мисъл, тя попита: — Да не се е случило нещо с родителите ми?

Макгоуън бавно кимна.

— Да… възможно най-лошото…

— О, не!… Те?… — Синтия замълча, сякаш не искаше да довърши изречението.

— Да, мила моя. Иска ми се да имаше друг начин да ти го кажа, но… страхувам се, че и двамата са мъртви.

Синтия скри лицето си в шепи и изпищя. После извика: — Пейг! Пейг!

Когато Пейг тичешком се появи, Синтия изпищя:

— Пейг, мама и татко… — Приятелката й я прегърна и погледна към Макгоуън.

— Катастрофа ли?…

Той поклати глава.

— Не е било катастрофа. — После добави: — Да не бързаме, Синтия. Човешката издръжливост си има граници. Засега ми се струва, че чу достатъчно.

Пейг кимна в знак на съгласие и силно прегърна Синтия.

— Миличка, моля те! Успокой се.

Изминаха още петнайсет минути преди Синтия — вече в нова самоличност и в нов сценарий — да бе в състояние да възприеме малкото известни до този момент подробности за убийството на родителите й.

От този момент насетне тя просто остави нещата да се развиват от само себе си. Уинслоу Макгоуън и Пейг смятаха, че Синтия е в шок, предположение, което тя подкрепи със замаяното си, покорно поведение. Бяха дошли още двама униформени полицаи, които провеждаха телефонни разговори.

— Уреждаме да те пратим обратно у дома — каза й Макгоуън. — Отмених останалите ти лекции и ти запазих директен полет за Маями рано следобед. До летището ще те откара кола на управлението.

— Аз ще те придружа, Син — обади се Пейг. — Не мога да те оставя да пътуваш сама. Ще ти събера багажа. Става ли?

Синтия безволево кимна и измърмори някаква благодарност. Щеше да е от полза да не пътува сама, макар че не искаше Пейг да остане дълго в Маями.

Тя се изтегна на кушетката, където я бяха сложили да седне, и затвори очи, откъсвайки се от суматохата край нея.

Най-после, мислеше си Синтия, родителите й бяха мъртви и след толкова дълги години внимателно обмисляната й цел беше постигната. Но защо не бе изпълнена с еуфорична радост, както би следвало? Навярно, реши тя, защото никой друг освен нея и Патрик Дженсън нямаше да научи истината — нито причината за убийството, нито предшестващото го находчиво планиране.

И все пак нито за миг не съжаляваше за решението си. Този завършек беше необходим, за да поправи стореното й зло. Това бе подходящо възмездие за отвратителния, ужасен начин, по който Густав и Елиънър Ърнст се бяха отнасяли с нея като дете и в много отношения бяха превърнали Синтия в личността, която представляваше сега. Личност, тя го признаваше, която понякога сама не харесваше.

О!… Имаше и един важен въпрос: щеше ли, можеше ли да стане различна, ако извратеното насилие на баща й и лицемерната пасивност на майка й не я бяха изпълнили с ярост и омраза? Разбира се!… Да!… Тя щеше да е друга личност… не толкова силна, навярно… по-нежна, може би. Кой знае? Но във всеки случай, въпросът нямаше значение — беше закъснял с половин човешки живот! Първоначалният характер на Синтия отдавна не съществуваше. Тя бе такава, каквато беше сега, и нямаше, не можеше да се промени…

Очите й все още бяха затворени, когато нежният глас на Пейг я откъсна от размислите й.

— Син, всичко е готово. Тръгваме за летището след няколко часа. Може би трябва да използваш това време, за да поспиш.

Тя с признателност се подчини. По-късно, благодарение на Пейг, пътуването на изток мина нормално.

Преди да пристигнат в Маями, Синтия дискретно натърка очите си с още няколко кристалчета сол. На тази хитрост се беше научила преди години по време на същия училищен театър, за който бе разказала на Макс Кормик — номерът предизвикваше сълзи и зачервени очи. През следващите дни, когато бяха необходими още сълзи, Синтия използваше сол.

Наред с престорената скръб, още с пристигането си, Синтия даде да се разбере, че е възвърнала силата и равновесието си, и се зае да научи какво е известно за убийството на родителите й. Високото й положение в полицията, което й осигуряваше незабавен достъп до всички подразделения на управлението, правеше тази задача съвсем проста.

На втория ден след завръщането си Синтия отиде в дома на родителите си. Къщата беше оградена с жълта полицейска лента. В гостната на първия етаж тя разговаря със сержант Брюмастър, който водеше разследването.

— Майоре, искам да кажа колко ужасно се чувстваме всички… — започна той, когато я видя, но тя го спря с жест.

— Благодаря ти, Ханк, искрено съм ти признателна. Но няма да мога да издържа, ако непрекъснато ми говорят за това, особено стар приятел като теб. Моля те, разбери ме.

— Да, разбирам, госпожо — отвърна Брюмастър. — Обещавам, че ще направя абсолютно всичко възможно, за да заловя онова копеле, което… — Задавен, той млъкна.

— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш — рече Синтия. — От онова, което вече чух, разбирам, че смятате случая за някакво серийно убийство.

Брюмастър кимна.

— Така изглежда, но има малки разлики. — „Този идиот Патрик!“ — помисли си тя. — На съвещанието на отдел „Убийства“ отпреди два дни, точно преди смъртта на родителите ви, Малкълм Ейнсли свърза четирите предишни двойни убийства с Библията и Откровението.

Леко тревога обзе Синтия.

— Когато започнахме да обсъждаме онези четири случая — продължи Брюмастър — и да излагаме всички подробности, най-странни бяха, както биха могли да се нарекат, символите, оставени на всяко местопрестъпление. Тъй като е бил свещеник и тези неща са му известни, Малкълм разбра какво означават.

Синтия изглеждаше смутена.

— Постоянно казваш „четири двойни убийства“. Мислех си, че има само две, които си приличат.

— Ами имаше още едно — на семейство Урбина в „Пайн теръс“ — също като онези другите и само три дни преди смъртта на родителите ви. А пък се оказа, че преди това е имало още едно, за което не сме знаели. — Брюмастър разказа за откритието на Ръби Боуи за пропуснатото съобщение. — Изглежда онова убийство в Клиъруотър е било из вършено по средата между тези на Фрост и Хенънфелд.

В съзнанието на Синтия прозвуча сигнал за тревога. Очевидно през малкото време, през което беше отсъствала, се бяха променили много неща — промени, които тя не бе предвидила. Мислите й хаотично се лутаха. Трябваше бързо да навакса пропуснатата информация.

— Каза, че в убийството на родителите ми имало някакви разлики. Какво имаше предвид?

— Първо, който и да е бил, престъпникът е оставил на местопрестъплението убит заек. Малкълм смята, че това не се вписва в картината, но не мисля, че съм съгласен с него.

Синтия не отговори.

— На другите местопрестъпления — продължи Брюмастър — всичко съответстваше на Откровението и на теорията, че убиецът е някакъв религиозен маниак. Но според Малкълм заекът не е нещо конкретно, каквито са останалите символи. Както обаче казах, аз не съм толкова сигурен.

Оставянето на заека, мрачно си помисли Синтия, беше нейна собствена идея. По онова време никой, дори в отдел „Убийства“, нямаше ни най-малка представа какво означават онези символи и когато заминаваше за Лос Анджелис, положението продължаваше да е същото.

— Нещо друго, което наистина е различно, е времето на извършване на престъплението — прекъсна мислите й Брюмастър. — Между другите серийни убийства има интервал от около два месеца, никога по-малко от два. Но между убийствата на Урбина и Ърнст… съжалявам, на вашите родители… има само три дни. — Той сви рамене. — Разбира се, това може да не означава нищо. Серийните убийци не се подчиняват на никаква логика.

Не, помисли си Синтия, но дори серийните убийци трябваше да обмислят нещата, а толкова краткият интервал от три дни изобщо не изглеждаше убедителен… По дяволите! Ужасно планиране на времето и липса на всякакъв късмет! Грижливите й изчисления бяха тотално съсипани от случая в Клиъруотър. Тя си спомняше думите на Патрик, произнесени в Хоумстед: „Син, струва ми се, че се опитваме да надхитрим самите себе си“.

— Онова четвърто убийство — попита Брюмастър тя, — как спомена, че се казват жертвите?

— Урбина.

— Случаят привлякъл ли е голямо внимание?

— Както обикновено. На първите страници на вестниците, много репортажи по телевизията. — Сега беше ред на Брюмастър да прояви любопитство. — Защо питате?

— Ами в Лос Анджелис не съм чула нищо. Предполагам, че съм била прекалено заета. — Неубедителен отговор, Синтия го разбираше, знаеше и че трябва да е предпазлива, когато си имаше работа с изключително проницателните детективи от отдел „Убийства“. Отговорът на Брюмастър обаче предполагаше, че Патрик трябва да е научил за случая със семейство Урбина и някак си е трябвало да отложи убийството на родителите й. Но най-вероятно Дженсън не е имал възможност да влезе във връзка с колумбиеца и жребият е бил хвърлен…

Брюмастър я откъсна от мислите й.

— Другите неща обаче напълно съответстват на серийните убийства, госпожо. — Сержантът говореше с уважение, сякаш едва ли не се извиняваше за въпроса си отпреди малко. — Всички пари на баща ви са били взети, но бижутата на майка ви са непокътнати, специално проверих. И още нещо, макар че не ми се иска да го споменавам…

— Продължавай — рече Синтия. — Струва ми се, че зная за какво става дума.

— Ами, раните много приличат на онези от предишните случаи… сигурна ли сте, че искате да го чуете?

— Все някога трябва да го науча. Може би е най-добре да е сега.

— Раните наистина са били ужасни. Патоанатомът казва, че пак са били нанесени с нож „Боуи“. А жертвите… — Брюмастър отново се поколеба. — Били са завързани една срещу друга и със запушена уста.

Синтия се извърна и поднесе кърпичка към очите си. По нея все още имаше няколко кристалчета сол и преди да се обърне, тя ги използва. Леко се закашля.

— Още нещо, което прилича на другите случаи — допълни Брюмастър. — Радиото е било оставено включено, високо.

Синтия кимна.

— Спомням си за това. На първите две местопрестъпления е свирело хардрок, нали?

— Да — консултира се с бележника си сержантът. — Този път е било УТМИ — класическа и забавна музика. Икономът каза, че е била любимата станция на майка ви.

— Да, така е. — Мислено Синтия изруга. Въпреки стриктните инструкции, които беше дала на Патрик, неговият колумбийски убиец бе включил радиото, но не го беше настроил на „Хот“. Може би не бе получил пълните инструкции — така или иначе, вече беше късно. В този момент Брюмастър изглежда не смяташе разликата за важна, но по време на задълбочения анализ на случая можеха да се сетят от отдела. Синтия знаеше как действа системата.

По дяволите! Изведнъж тя усети, че по тялото й пробягват тръпки от страх.

Седма глава

И през третата нощ след завръщането си в Маями Синтия не спа добре — все още беше нервна от неочакваното развитие на нещата. Сега, питаше се тя, какво друго ще се обърка?

Вълнуваше я също фактът, че трябва да се срещне с Малкълм Ейнсли — най-вече защото той ръководеше спецчастта, сформирана за разследване на серийните убийства, към които се отнасяше и смъртта на родителите й. По този начин, въпреки че с непосредственото разследване на случая „Ърнст“ продължаваше да се занимава Ханк Брюмастър, цялостната отговорност падаше върху Ейнсли.

Макар че срещата с него я безпокоеше, тя знаеше, че трябва да го направи. Иначе можеше да изглежда, че го отбягва, а това поставяше под съмнение мотивите й, особено от страна на самия Ейнсли.

Ейнсли беше детективът от отдел „Убийства“, от когото се страхуваше най-много, призна пред себе си Синтия. Въпреки злобната й ярост, когато скъсаха помежду си и решимостта й да изпълни обещанието, което му бе дала: „Ще съжаляваш за това, Малкълм, обещавам ти — ще съжаляваш през остатъка от нещастния си живот“, Синтия нито за миг не беше променила мнението си, че Ейнсли е най-добрият от всички детективи, които познаваше.

Никога не бе разбирала защо. По някакъв начин обаче, Малкълм притежаваше способността да прозира извън непосредствените граници на всяко разследване и да се поставя на мястото и на жертвите, и на заподозрените. В резултат — Синтия лично го беше виждала — той често стигаше до правилните заключения по случаите, било сам, било като ръководител на група.

Другите детективи в отдела, особено по-младите, понякога гледаха на Малкълм като на оракул и търсеха съветите му, не само за престъпленията, но и за личния си живот. Детектив Бърнард Куин, вече пенсионер, бе събрал колекция от, както ги наричаше, „афоризмите на Ейнсли“ и я беше закачил на таблото за обявления. Синтия помнеше някои.

„Залавяме хората, защото никой не е толкова умен, колкото ние смятаме, че сме.

Обикновено в живота дребните грешки не са от значение. Но при убийствата е необходима само една-единствена мъничка грешка, за да оставиш дупка, през която някой да надникне и да види истината.

Образованите хора си мислят, че са изключително умни, но понякога прекалената образованост ги кара да надхитряват сами себе си, заради което ги залавят.

Понякога и най-опитните лъжци казват прекалено много.

Престъпниците рядко си спомнят закона на Мърфи: «Ако нещо може да се счупи, ще се счупи». А това е много полезно за детективите.“

Синтия предполагаше, че за всичко това спомага миналото на Ейнсли — религиозното образование и ерудицията му. От онова, което й беше разказал Ханк Брюмастър, ставаше ясно, че същите тези способности му бяха дали възможност да открие връзката между странните предмети, оставени на местопрестъпленията.

Синтия се откъсна от спомените си. Никога до този момент не бе мислила, че интелектът на Малкълм може лично да й повлияе.

Тя реши да не отлага и незабавно да се срещне с него, докато още може да определя условията. Рано сутринта след неспокойно прекарана нощ Синтия дойде в отдел „Убийства“, настани се в кабинета на лейтенант Нюболд и нареди сержант Ейнсли да се яви на доклад при нея колкото е възможно по-скоро. Той се появи малко след това.

След като ясно даде да се разбере разликата в служебното им положение — майор беше с три чина по-високо от сержант — и че от връзката помежду им не е останало абсолютно нищо, Синтия постави конкретни въпроси за убийството на родителите й…

Докато питаше и изслушваше отговорите, тя долови преценката на Малкълм и я приветства. От начина, по който я гледаше, Синтия разбра, че е забелязал зачервените й очи. Лицето му изразяваше съчувствие. Добре! Така скръбта по загубените родители бе очевидна и Малкълм не се съмняваше в нея — следователно цел номер едно беше постигната.

Друга задача бе да демонстрира ясно служебната си власт, като настоява за бързо разкриване на убийството на родителите й, че на Ейнсли просто да не му дойде наум, че може да е замесена в него по някакъв начин. В хода на разговора тя разбра, че е успяла.

Към края, когато го попита за символите, свързани, с Откровението, Синтия долови в думите му предпазливост. Освен това подозираше, че Малкълм няма намерение да я информира толкова цялостно за разследването на спецчастта, колкото искаше тя. Но реши да не го притиска прекалено, след като беше постигнала толкова много.

Накрая, когато вратата зад Ейнсли се затвори, Синтия реши, че в края на краищата навярно е надценила способностите му.

Пищното погребение на Густав и Елиънър Ърнст бе предшествано от поклонение, продължило осем часа и посетено от около деветстотин души. Синтия знаеше, че трябва да изтърпи цялата двудневна церемония, трябваше да играе ролята на опечалена дъщеря и в същото време да запази равновесието и достойнството, отговарящи на високия й полицейски чин. От забележките, които чуваше и от изказаните й съболезнования към края, тя знаеше, че се е справила отлично.

Един от разговорите по време на поклонението, надяваше се тя, щеше да има дълготраен ефект. В него участваха двама души, които познаваше отдавна — кметът на Маями, Ланс Карлсън, и Орестес Кинтеро, един от двамата останали общински съветници. Пенсиониран индустриалец, обикновено във весело настроение, сега кметът тъжно говореше за бащата на Синтия и накрая прибави:

— Густав ужасно ще ни липсва.

— Ще ни бъде трудно да му намерим заместник. Той разбираше нуждите на града толкова добре — присъедини се и Кинтеро, по-младият от двамата, наследник на огромно състояние.

— Зная — отвърна Синтия. — Иска ми се само да имаше някакъв начин да можех да подхвана нещата оттам, докъдето той ги остави…

Тя видя как двамата мъже се спогледаха. Очевидно ги бе споходила една и съща мисъл. Кметът кимна.

— Трябва да поговоря с някои хора. Моля, извинете ме — рече Синтия. Докато се отдалечаваше, тя си помисли, че хвърленото от нея семе е хванало корен.

И на поклонението, и на траурната церемония Синтия забеляза Ейнсли. Той беше вторият по чин в почетната стража и в парадната си униформа изглеждаше чудесно, нещо, което преди не бе забелязвала. Златните акселбанти и белите ръкавици подсилваха церемониалната атмосфера. От друг полицай тя разбра, че във всеки свободен момент в някаква стая отзад Ейнсли поддържа радиовръзка със спецчастта, установила двайсет и четири часово наблюдение над шестимата вероятни заподозрени в извършването на серийните убийства.

След последната им среща Синтия не знаеше как да се отнася към Ейнсли и просто не му обръщаше внимание.

В деня след погребението тя седеше на бюрото си в отдела за връзки с обществеността, когато й се обадиха по телефона. Събеседникът й я предупреди, че разговорът е поверителен. Известно време Синтия слушаше, после отвърна:

— Благодаря ви. Отговорът ми е „да“.

Двайсет и четири часа по-късно, начело с кмета Карлсън, общинският съвет на Маями съобщи, че както позволява общинският устав, Синтия Ърнст е избрана да довърши оставащите две години от мандата на баща си като общински съветник.

На следващия ден тя подаде оставката си в полицейското управление.

С времето, докато поемаше новите си отговорности, Синтия се чувстваше все по-спокойна. Два и половина месеца по-късно арестуваха и обвиниха в убийство Елрой Дойл, един от заподозрените, наблюдавани от спецчастта. Бяха го задържали на местопрестъплението след убийството на Кингсли и Нели Темпон, което окончателно доказваше виновността на „Звяра“ Дойл. Допълнителните улики също караха полицията, медиите и обществеността да смятат, че той е виновен за всички предишни серийни убийства.

Един-единствен фактор засенчваше успешния край на операцията на спецчастта. Това бе решението на щатската прокурорка Адел Монтесино да съди Дойл само за едно двойно убийство — на семейство Темпон, за което, според собствените й думи, „ще имаме желязно обвинение“. В останалите случаи, отбеляза тя, макар и сериозни, уликите не бяха толкова убедителни.

Решението й предизвика протести от страна на семействата на другите жертви, към които съветник Синтия Ърнст се присъедини, тъй като искаше Дойл да бъде осъден и за убийството на родителите й. Но в крайна сметка това нямаше значение. Дойл отричаше всичко, дори и убийството на семейство Темпон, при което го бяха заловили. Съдебните заседатели го признаха за виновен и той бе осъден на смърт. Изпълнението на присъдата беше ускорено от отказа на самия Дойл да упражни правото си на обжалване.

През седемте месеца между осъждането на Дойл и определената за екзекуцията му дата увереността на Синтия Ърнст понесе тежък удар.

Сред нарасналите й ангажименти на новия й пост на общински съветник един ден й дойде наум — като че ли съвсем случайно, че преди много време е имала намерение да свърши нещо, но не го е направила. Не можеше да повярва: беше забравила кашона с доказателствата, прибрани същата нощ, в която Патрик й бе признал, че е убил Наоми и Килбърн Холмз. Сега Синтия разбираше, че трябва, всъщност, че отдавна е трябвало, да се освободи от този кашон изцяло и завинаги.

Помнеше точно къде го е оставила. След като грижливо го запечата в собствения си апартамент, тя го беше отнесла в своята стая в къщата на родителите си.

Въпреки че през повечето време след смъртта им домът на семейство Ърнст бе необитаем, Синтия беше оставила там много неща, докато чакаше окончателното съдебно решение за автентичността на завещанията на Густав и Елиънър, преди да реши дали да го продаде, или самата тя да се премести в „Бей пойнт“. Накрая щеше да зависи само от нея, защото според завещанията и на двамата й родители тя бе основен наследник. От време на време използваше къщата, за да кани гости, и все още държеше на работа иконома Тео Паласио и жена му Мария.

За изпълнението на толкова отдавна отлаганата задача Синтия избра следващата сряда. Каза на секретарката си Офелия да отложи срещите й за деня и да не определя нови. Отначало имаше намерение да отнесе кашона за изгаряне, после научи, че много от обществените пещи са затворени от екологични съображения. Тъй като не искаше да се довери на никого, тя се върна към първоначалната си идея да хвърли кашона в морето.

Синтия познаваше един собственик на лодки под наем, бивш морски пехотинец, работил в миналото за баща й, за когото бе известно, че действа на ръба на закона, но че е сигурен човек. Тя му телефонира и разбра, че на определената дата е свободен.

— Лодката ви ще ми трябва за цял ден и ще дойда с мой приятел, но не трябва да има друг екипаж, освен вас. — След като помърмори, че ще трябва да върши всичко сам, той се съгласи.

Споменаването на приятеля бе лъжа. Синтия нямаше намерение да води когото и да било и щеше да задържи лодката само колкото да хвърли кашона в открито море. Разбира се, щеше да плати за целия ден и това щеше да затвори устата на собственика. Знаеше също един рядко посещаван магазин, от който предишния ден щеше да купи подходящ контейнер за кашона. Естествено, щеше да плати в брой.

След като обмисли всички тези въпроси, Синтия се качи в колата си и отиде в „Бей пойнт“. Помнеше къде е оставила кашона и го потърси сред другите вещи. За нейна изненада той липсваше. Тя продължи да размества и накрая изпразни целия шкаф, но запечатаният кашон бе изчезнал.

„Не изпадай в паника! Някъде в къщата е… естествено е да не го откриеш след толкова време… затова спри и помисли къде другаде можеш да потърсиш…“ Но след като прерови всички стаи и шкафове, включително и в някогашните стаи на родителите си, тя не намери нищо.

Накрая Синтия се обади по интеркома и повика на горния етаж Тео Паласио. Икономът бързо се появи.

Когато му описа липсващия кашон, Паласия незабавно отговори:

— Виждал съм го, госпожице Ърнст. Полицаите го взеха заедно с много други неща. Беше в деня след… — Той замълча и тъжно поклати глава. — Струва ми се, че беше на втория ден от идването на полицията.

— И не си ми казал!

Икономът безпомощно разпери ръце.

Случиха се толкова много неща. Пък и това бяха полицаи, та си помислих, че сигурно знаете.

Фактите изплуваха един по един.

— Полицията имаше заповед за обиск — обясни Тео Паласио. — Един от детективите ми я показа и рече, че искали да погледнат навсякъде.

Синтия кимна. Това бе обичайна процедура, но тя не я беше предвидила, въпреки грижливото обмисляне на убийството.

— Сред онова, което откриха — продължи Паласио, — бяха адски много кашони с документи, повечето на майка ви. Доколкото разбрах, детективите не можеха да прегледат всичко тук и ги взеха, за да ги проверят някъде другаде. Обърнаха цялата къща, събраха кашоните и ги запечатаха. Един от тях беше вашият. Вече си беше запечатан, струва ми се, затова и го взеха.

— Ти обясни ли, че е мой?

— Да ви кажа честно, госпожице Ърнст, изобщо не ми дойде наум. Както казах, ставаха толкова много неща, двамата с Мария бяхме ужасно разстроени. Ако съм сбъркал нещо…

— Остави! — прекъсна го Синтия. В същото време трескаво обмисляше.

От смъртта на родителите й беше минала година и два месеца. Следователно кашонът също е бил отнесен преди толкова време. Така че каквото и да се бе случило с него, едно беше сигурно: никой не го бе отварял, иначе щеше да чуе. Освен това Синтия беше абсолютно сигурна, че знае къде се намира.

Когато се върна обратно в кабинета си, вече отменила ангажимента на лодката, тя се опита да мисли обективно. Имаше случаи, когато се изискваше изключително хладнокръвие, и сега бе един от тях. За момент в къщата в „Бей пойнт“ тя едва не се беше поддала на отчаяние, предизвикано от невероятната глупост, която бе направила, или по скоро от онова, което не беше направила. Спомни си един от афоризмите на Ейнсли: „Всички ние вършим глупости — понякога съвсем очевидни — и после се чудим как сме могли да го сторим…“.

Първо, най-важното.

Откритието й повдигна два жизненоважни въпроса. Единият вече бе получил отговор: все още не бяха отворили кашона. Вторият: имаше ли вероятност да остане неразпечатан? Разбира се, тя можеше да си седи и да се надява отговорът да е положителен. Но това не беше в нейния стил.

Синтия се консултира с телефонния указател на полицейското управление и набра номера на шефа на отдел „Веществени доказателства“. Отговори й телефонистката.

— Тук е съветник Ърнст. Капитан Иъкън, моля.

— Да, госпожо.

Малко след това:

— Добър ден, госпожо съветник. Тук е Уейд Иъкън. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искала да се срещна с теб, Уейд. — Двамата се познаваха добре от времето, когато Синтия работеше в отдел „Убийства“.

— За вас по всяко време.

Разбраха се тя да отиде в отдела след час.

Отдел „Веществени доказателства“, който се намираше в главната сграда на полицейското управление, както винаги бе оживен, шумен и пълен със заети служители, каталогизиращи и подреждащи складовете, претъпкани с безброй различни предмети — малки и големи, от скъпоценни до такива, които не струваха и пукната пара. Обединяваше ги единственото фактът, че всички бяха свързани с престъпления и можеха да се използват като веществени доказателства. Огромните хранилища едва ли не се пукаха по шевовете и все пак някак си се намираха места за всекидневния поток от нови предмети.

Капитан Иъкън посрещна Синтия и я отведе в малкия си кабинет. Пространството в отдела бе дефицитно дори за неговия началник.

— Когато бяха убити родителите ми… — започна Синтия и драматично замлъкна. Иъкън, стар служител в управлението, тъжно поклати глава.

— Направо не можах да повярвам. Толкова съжалявам.

— Все още ми е трудно да свикна — въздъхна Синтия. — Но след като случаят вече е приключен и Дойл скоро ще бъде екзекутиран… Е, трябва да направя някои неща и едно от тях е да открия част от документите на родителите ми, които са били взети от къщата ни преди година.

— Имаше нещо. Не помня точно, но ще проверя. — Иъкън бързо се обърна към компютърния терминал на бюрото си и написа името и съответната команда. На монитора незабавно се появи колона от числа.

Капитанът кимна.

— Да, вещите на родителите ви са при нас. Доста са, сега вече си спомням.

— Зная колко много неща минават през вас. Изненадана съм, че изобщо си спомняте.

— Ами случаят беше важен и силно ни развълнува. Всичко беше в кашони и детективите казаха, че ще ги вземат, за да ги проверят, когато могат. — Иъкън погледна обратно към компютъра. — Предполагам, че изобщо не са го направили.

— Имате ли представа защо? — попита от любопитство Синтия.

— Както чух, времето ужасно ги е притискало — бяха установили двайсет и четири часово наблюдение над серийния убиец, не са им достигали хора и никой не е имал време да прерови кашоните. После хванаха престъпника.

— Да.

— Което означаваше, че случаят е разрешен и никой не си направи труда да проверява нещата.

Синтия топло се усмихна.

— Това означава ли, че мога да си ги взема? В тях имаше някои лични вещи на родителите ми.

— Така ми се струва. Всъщност с радост бих поразчистил пространството. — Иъкън погледна към цифрите на екрана, после се изправи. — Да отидем да погледнем.

— Когато някой се загубва тук — усмихнато каза капитанът, — пращаме спасителни групи да го търсят.

Намираха се в един от складовете, в който кашоните и пакетите бяха натрупани от пода до високия таван. Пътечките помежду им бяха тесни и се извиваха като лабиринт. Но всичко беше номерирано.

— Каквото и да търсим — обясни Иъкън, — можем да го открием за броени минути. — Той спря и посочи с ръка. — Ето кашоните на родителите ви.

Синтия видя две купчини с повече от десет големи кутии, всички запечатани с лепенка с надпис „ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ОТ МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ“. Към върха на втората купчина зърна кашона, запечатан със синя лепенка, подаваща се изпод полицейската. „Открих го! — помисли си тя. — А сега, как да измъкна този кашон?“

— И така, мога ли да си прибера всичко това вкъщи? Ще се подпиша където трябва.

— Съжалявам! — поклати глава Иъкън. — Страхувам се, че не е толкова просто, макар и да не е чак толкова сложно. За да вземете всичко, трябва да имате подписано разрешение от онзи, който го е донесъл тук.

— А кой е той?

— Компютърът показа, че е бил сержант Брюмастър. Но може да се подпише и Малкълм Ейнсли — той отговаряше за спецчастта. Или лейтенант Нюболд. Познавате и тримата.

Синтия внимателно се замисли. Смяташе, че собственото й влияние на съветник ще е достатъчно. Трябваше сериозно да прецени към кого от тримата полицаи да се обърне.

На излизане тя небрежно попита:

— Тези веществени доказателства за дълго ли остават тук?

— Адски дълго — оплака се Иъкън. — Това е най-големият ми проблем. Много от тях са тук от двайсетина години, някои даже от повече.

Докато Иъкън й обясняваше, Синтия взе решение. Просто нямаше да моли никого. Най-лесно можеше да се обърне към Брюмастър, но той въпреки всичко можеше да й зададе някои въпроси. Нюболд почти сигурно щеше да се посъветва с другите двама. Колкото до Ейнсли… Малкълм беше наистина проницателен и можеше да се досети за мотивите й.

От друга страна, ако не направеше нищо, кашоните можеха да останат тук недокоснати в продължение на двайсет, че и повече години. Така че засега щеше да остави всичко, включително и кашона с уличаващите доказателства, и да поеме риска.

За по-далечното бъдеще Синтия имаше предвид нещо друго.

Сегашният кмет Карлсън бе дал да се разбере, че когато след две години мандатът му изтече, няма да се кандидатира отново. Синтия взе решение да го замести. Можеха да се кандидатират един или най-много двама от другите съветници, но тя смяташе, че ще е в състояние да ги победи. Моментът за избор на жени на всякакви постове беше изключително подходящ. Когато гледаха към най-високопоставените мъже, включително и в овалния кабинет на Съединените щати, хората все по-често си задаваха въпроса: „Наистина ли това е най-доброто, което може да даде системата?“.

Като кмет Синтия щеше да има изключително влияние в полицейското управление. Освен другите си правомощия, кметът имаше глас при назначаването на новия началник на полицията и при определянето на другите повишения. Постът автоматично променяше всичко и с тази власт тя лесно щеше да си получи кашона.

„Така че засега нека нещата останат така.“

— Благодаря за всичко, Уейд — каза Синтия, докато Иъкън я изпращаше на вратата.

През месеците, оставащи до екзекуцията на Дойл, Синтия изпитваше все по-силно безпокойство. Седмиците и дните се точеха мъчително бавно. Единствено със смъртта на Дойл дванайсетте серийни убийства щяха да бъдат приключени. Наистина Дойл беше обвинен и осъден само за убийството на семейство Темпон, но изглеждаше сигурно, че никой от онези, чието мнение беше от значение, не се съмняваше във виновността му за останалите, включително и за това на Густав и Елиънър Ърнст.

„И така, кой всъщност знае, че Дойл не е виновен за едно от убийствата?“ — запита се веднъж Синтия. Отговорът беше: самата тя, Патрик Дженсън и колумбиецът. Всичко трима.

Е… ако трябваше да бъде съвсем точна, четирима, като се прибавеше самият Дойл. Но това всъщност нямаше значение, защото каквото и да кажеше, никой нямаше да му повярва. На процеса той беше отричал абсолютно всичко — дребни неща, които не променяха нищо, и дори напълно доказаното си присъствие в къщата на Темпон, където всъщност го бяха заловили и арестували.

И още нещо: екзекуцията на Дойл! Синтия не би позволила заради нейното мълчание и бездействие да бъде убит невинен човек. Дойл бе виновен за всички други убийства и заслужаваше електрическия стол. Просто след като така или иначе участта му беше предрешена, спокойно можеше да направи услуга на Синтия и Патрик, като поемеше и тяхното бреме. Жалко, че не успяха да му благодарят!

„Но само едно подхлъзване…“ — нетърпеливо си напомняше известния стих тя, копнееща екзекуцията да бъде изпълнена и да предприеме следващия си ход.

От известно време Синтия отново се срещаше с Патрик Дженсън. Инстинктът й подсказваше, че не постъпва много благоразумно, но имаше моменти, в които изпитваше нужда от компания и нямаше с кого друг да се отпусне така цялостно. Двамата бяха еднакви, тя го знаеше, защото разбираха, че оцеляването им зависи един от друг.

Тази логика на мислене я накара да реши, че Патрик иска да дойде с нея в щатския затвор на Флорида за екзекуцията, на която си беше уредила да присъства с разрешение от началника на затвора. За отиването й имаше две причини. Тя бе най-близката роднина на две от жертвите на Дойл и освен това положението й на общински съветник в Маями й даваше това право. Когато сподели идеята с Патрик, той незабавно се съгласи.

— Имаме законно основание да видим как онзи тип хвърля топа. Освен това мога да го използвам в някой роман.

Така че тя повторно се обади на началника. Да станеш свидетел на екзекуция беше изключително трудно — имаше списък с чакащи за три години напред, — но с влиянието на Синтия разрешението беше осигурено.

Имаше моменти, в които тя се тревожеше за задълбочаващата се депресия на Патрик. Откакто го познаваше, той винаги се беше проявявал като мислеща личност, което, предполагаше тя, вървеше заедно с писателската му работа, но сега той ставаше все по-мрачен. Веднъж, когато разговаряха, Патрик печално цитира Робърт Фрост:

— Фрост е бил прав за разликата — каза Патрик. — Само че той е имал предвид правия път. Аз поех по погрешния, а от него връщане няма.

— Да не ставаш религиозен, а? — попита го Синтия.

Патрик ненадейно се засмя.

— Няма такава вероятност! Във всеки случай това е последното убежище, след като те хванат.

— Не приказвай такива неща! — изръмжа Синтия. — Няма да те хванат, особено след… — Тя замълча. Двамата знаеха, че има предвид екзекуцията на Дойл, до която оставаха само два дни.

Парадоксално е, помисли си Синтия, че изпитва облекчение из мрачните коридори на затвора, но наистина беше така, защото очакваният момент наближаваше. 06:12 ч. — тя погледна часовника си. Оставаше по-малко от час. Двайсетте свидетели на екзекуцията, предимно добре облечени непознати, вече се бяха събрали в съседния град Старк и с автобус бяха откарани в щатския затвор. По пътя нямаше •много разговори и сега групата минаваше през тежките стоманени порти покрай подобния на крепост контролен пункт. Патрик бе до нея, когато Синтия видя встрани двама души, изчакващи да премине колоната от свидетели.

Един от тях беше офицер от затвора, а другият… Малкълм!

Из главата на Синтия бясно запрепускаха въпроси. „Какво прави тук?… Може да има само един отговор: дошъл е да се срещне с Дойл, преди да го убият!… Защо?“

Тя срещна погледа на Патрик — той също беше видял Ейнсли и вероятно бе стигнал до същото заключение. Но нямате време да разговарят: придружаващите служители подканяха групата да побърза.

Синтия беше сигурна, че и Малкълм я е видял, но очите им не се срещнаха. Тя продължи напред с другите, без да престава възбудено да мисли. Ако се предположеше, че Малкълм Ейнсли и Дойл се срещнеха преди екзекуцията, за какво ли щяха да разговарят? Беше ли възможно Ейнсли все още да изпитва съмнения за това, че Дойл е извършил убийството на семейство Ърнст? Затова ли бе дошъл тук — да разбере каквото може в последните мигове от живота на Дойл? Определено притежаваше този начин на мислене и упоритост. Или пък вълнението й се дължеше просто на истерия и целта на Ейнсли, каквато и да беше тя, нямаше нищо общо с предположенията й? Можеше да е в затвора заради нещо, което не е свързано с Дойл. Но не й се вярваше.

Свидетелите влязоха в оградената със стъклени стени зала, която гледаше към помещението за екзекуции. Местата на Синтия и Патрик бяха по средата на първия ред. Когато всички седнаха, от дясната й страна остана свободен стол.

Поредният шок. Точно когато в помещението за екзекуции се раздвижиха, един служител доведе Малкълм Ейнсли до мястото от дясната й страна. Когато детективът погледна към нея, тя почувства, че иска да й каже нещо, но извърна очи. Патрик обаче се обърна към Ейнсли и леко му се усмихна. Синтия не вярваше, че детективът му е отговорил по същия начин.

Докато траеше екзекуцията, вниманието й само отчасти бе насочено към нея. Мислите й продължаваха бясно да препускат. Но когато тялото на Дойл се сгърчи от последователните цикли електрически ток с напрежение пет хиляди волта, малко й се догади. Патрик изглеждаше омаян от гледката. После всичко свърши. Трупът на Дойл беше в найлонов чувал и свидетелите се изправяха, готови да си тръгнат. В този момент Малкълм се обърна към нея и тихо каза:

— Госпожо съветник, струва ми се, трябва да ви кажа, че малко преди екзекуцията разговарях с Дойл за родителите ви. Той твърди…

Шокът от толкова внезапно потвърдилите й се страхове й дойде прекалено много. Почти без да разбира думите си, Синтия отвърна:

— Моля ви, не желая да слушам нищо. Дойдох тук, за да видя страданията му. Надявам се да са били ужасни.

— Били са — със същия тих глас отвърна Ейнсли.

— В такъв случай аз съм удовлетворена, сержант.

— Разбирам ви, госпожо съветник — безизразно каза той.

Излязоха от залата и тогава Патрик направи неловкия си опит да се представи, на който Ейнсли отговори студено.

Размяната на реплики свърши, когато се появи офицерът от затвора и поведе детектива навън.

В автобуса, който откара свидетелите обратно в Старк, Синтия седеше до Патрик, но не разговаряха. Тя откри, че й се иска да не бе прекъсвала Малкълм, когато се опита да я заговори.

Какво ли беше заявил Дойл? Най-вероятно, че е невинен. В такъв случай дали Ейнсли му бе повярвал? И щеше ли да продължи разследването?

Дойде й наум нова и неочаквана мисъл. Дали не бе допуснала най-ужасната грешка в живота си, когато преди време беше използвала положението си, за да попречи на производството на Малкълм Ейнсли в лейтенант? Иронията беше очевидна: ако не го бе направила, Ейнсли сигурно нямаше да е детектив в отдел „Убийства“.

Процедурата след производството от сержант в лейтенант беше автоматична: преместваха произведения в друг отдел в управлението. Ако бе станало така, Ейнсли нямаше да разследва серийните убийства. Другите в отдела, които не притежаваха неговите познания, най-вероятно нямаше да доловят връзката между убийствата и Откровението и така нямаше да се случат толкова много други неща. Нещо повече, Ейнсли нямаше да продължи разследването на случая „Ърнст“, както може би бе направил сега.

Синтия неволно потръпна. Беше ли възможно Малкълм Ейнсли, останал в отдел „Убийства“ заради една, както сега преценяваше, отдавна допусната грешка, в някакво неизвестно бъдеще да се превърне в нейно възмездие?

Не бе сигурна дали е възможно… просто можеше да се случи. И заради всичко онова, което той й беше причинил… и заради всичко онова, което той представляваше… и заради толкова много други неща — логично или не — тя вече знаеше, че го мрази, мрази, мрази!