Детективи

Първа глава

Бледата, изтощена фигура на Елрой Дойл върна мислите на Ейнсли от миналото в аскетично мебелираната стая без прозорци. Човекът, седнал на завинтения за пода метален стол — с пранги и белезници, заключени за колана му, а от двете му страни стояха пазачи от затвора — изглеждаше коренно различен от могъщия и агресивен Дойл от миналото. Ейнсли не можеше да повярва, че това наистина е осъденият на смърт престъпник, с когото бе дошъл да се срещне. Но поведението на Дойл бързо беше изтрило съмненията.

Сега, след като Рей Ъксбридж бе излязъл при настоятелното искане на Дойл — „Да разкарат този задник от тук!“ — стаята беше утихнала.

Дойл беше коленичил пред Ейнсли и думите на офицера от затвора лейтенант Хамбрик — „Ако искате да чуете всичко, оставете го да говори както си знае“ — увиснаха във въздуха.

— Когато и да си се изповядвал за последен път — каза Ейнсли, — вече няма значение.

Дойл кимна, после мълчаливо зачака. Сержантът знаеше защо и неохотно, като се ненавиждаше заради този маскарад, продължи:

— Нека Господ бъде в сърцето и на устните ти, за да можеш правилно да изповядаш греховете си.

— Аз убих няколко души, отче — незабавно поде Дойл.

Ейнсли се наведе напред:

— Кои хора? Колко?

— Четиринайсет.

Сержантът инстинктивно изпита чувство на облекчение. Току-що направеното заявление щеше да принуди малката, но гръмогласна група, която твърдеше, че Дойл е невинен, да замълчи. Без да забравя скрития под дрехите му касетофон, Ейнсли погледна към Хамбрик, който беше свидетел на признанието. Преценката на отдел „Убийства“ щеше да се потвърди. В този момент го осени нова мисъл.

— Кои са първите, които си убил?

— Онез Икеи — двама японци в Тампа.

— Кои? — стресна се Ейнсли. Не беше чувал това име.

— Двама стари глупаци. И-к-е-и. — Докато произнасяше името по букви, Дойл нелепо се ухили.

— Убил ли си ги? Кога?

— Не си спомням… А, май че месец, пък може и два, преди да довърша онез латиноамериканци в къмпинга.

— Семейство Есперанца ли?

— Да, тях.

След като чу признанието на Дойл, Ейнсли реши, че престъпникът включва Кларънс и Флорентайна Есперанца, убити преди седемнайсет години в къмпинга „Хепи Хевън“ в западната част на окръг Дейд. Като малолетен, на Дойл никога не бе предявявано обвинение, макар новооткритите улики да доказваха, че е виновен, както самият той току-що беше признал.

И все пак… ако се включеше семейство Икеи, сметката излизаше друга.

Мислите на Ейнсли препускаха. Дали Дойл би признал убийство, което не е извършил, особено сега, когато му предстоеше да умре? Немислимо. Така че, ако бе убил семейство Икеи и признаваше общо четиринайсет убити, оставаха още две жертви.

Но всички — полицията, щатската прокуратура, медиите, обществото — бяха убедени, че Дойл е извършил четиринайсет убийства: семействата Есперанца, Фрост, Ларсън, Хенънфелд, Урбина, Ърнст и Темпон.

Ако Дойл казваше истината, дали някои от убийствата не бяха извършени от другиго? И ако беше така, кои?

Ейнсли неизбежно си припомни за подозрението, което сподели тогава със сержант Брюмастър, че убийството на семейство Ърнст може да не е работа на същия сериен убиец, когото преследват. Но остави тази мисъл — не бе време да си позволява лични грешки. Тогава всичките му колеги бяха изразили несъгласието си с него и той не се възпротиви на общото мнение. Но сега някак си трябваше да изстиска истината от Дойл.

Ейнсли погледна часовника си… „Толкова малко време!“… по-малко от половин час до екзекуцията на Дойл, а щяха да го отведат дори още по-рано… Той се овладя, овладя и гласа си и се наведе към престъпника, спомняйки си думите на отец Кевин О’Брайън: „Елрой беше патологичен лъжец. Лъжеше, без да се налага“.

Ейнсли не бе искал ролята на свещеник — сега беше време да я остави.

— Това за Икеи и Есперанца са пълни глупости — каза той. — Защо трябва да ти вярвам? Имаш ли доказателства?

Дойл се замисли.

— В онзи къмпинг на Есперанца трябва да съм изпуснал клипс от златна монета. С инициалите „ХБ“. Гепих я при един грабеж, неколко месеца преди да пречукам онез тъпаци. Изпуснал съм я докат’ съм изчезвал.

— Ами хората в Тампа?

Дойл криво се усмихна.

— До мястото, дето живееха Икеи, имаше едно гробище. Требваше да се освободя от ножа и го скрих в един гроб. И знаеш ли к’во беше името на плочата? Същото кат’ мойто. Видях го, знаех, че ще го запомня, ако поисках да си взема шибания нож, ама не го направих.

— И си заровил ножа в гроба? Дълбоко ли?

— Не, не много.

— Защо винаги убиваш стари хора?

— Карали са я добре прекалено дълго и беха големи грешници, отче. Направих го зарад Господ. Първо обаче ги наблюдавах. Всички онез дебелаци…

Ейнсли остави отговора без коментар. Всичко изглеждаше толкова логично, или по-точно толкова нелогично, колкото и останалата част от извратения ум на Дойл. Но дали казваше цялата истина, дори сега? Някои неща със сигурност бяха верни, но Ейнсли не вярваше в историята за заровения нож, както и за златния клипс. Освен това оставаше проблемът с общия брой на жертвите. Сержантът премина към по-конкретни въпроси.

— Ти ли уби семейство Фрост в хотел „Роял Колониъл“?

Дойл утвърдително кимна няколко пъти.

— Ти кимна с глава. Ако това означава „да“, моля те да го кажеш гласно.

Дойл рязко погледна към Ейнсли.

— Имаш касетофон, а?

Ядосан, че се е издал, детективът отвърна:

— Да.

— Нема значение. Да, пречуках и тех.

При споменаването на касетофона Ейнсли погледна към лейтенант Хамбрик, който сви рамене.

— Искам да те питам за още няколко имена.

— Добре.

Ейнсли започна да чете по списъка — Ларсън, Хенънфелд, Урбина. Отговорите бяха положителни. Дойл признаваше, че ги е убил.

— Съветник Ърнст и съпругата му.

— Не, не съм. Тъкмо това…

Ейнсли го прекъсна.

— Елрой, този път трябва да кажеш истината. Семейство Ърнст бяха убити по същия начин като другите — точно по същия начин. А ти познаваш „Бей пойнт“, където са живели жертвите. Бил си там, когато си работил за „Суарес мотърс“ — познавал си охранителната система. А един ден след убийството си напуснал работата си при „Суарес“ и не си се върнал дори за чека.

— Това е щото чух за убийството — с отчаян глас отвърна Дойл. Гледах шибаната телевизия и си рекох, че зарад онез другите могат да си помислят, че съм аз. Но не съм. Отче, кълна се! Тъкмо за това исках прошка. Аз не съм го направил!

Ейнсли упорстваше:

— Или защото си си мислил, че семейство Ърнст са важни хора и…

— Не! Не, не! — с почервеняло лице изкрещя Дойл. — Туй е шибана лъжа. Другите ги убих аз, но не ща да умра обвинен в нещо, дето не съм го направил.

Дали казваше истината? На пръв поглед Дойл бе убедителен, помисли си Ейнсли, но нямаше как да разбере.

Той продължи да го притиска:

— Хайде да изясним нещо друго. Признаваш ли, че си убил семейство Темпон?

— Да, да. Убих ги.

Въпреки непоклатимите доказателства срещу него по време на процеса, Дойл беше твърдял, че е невинен.

— За всички онези убийства — четиринайсетте, които признаваш. Съжаляваш ли за тях?

— Майната им на всички! Хич не ми пука! Ако искаш да знаеш, аз се забавлявах с тях. Опрости ми само другите, дето не съм ги извършил!

Искането беше напълно безсмислено и Ейнсли се зачуди дали в края на краищата не е трябвало да обявят Дойл за невменяем.

— Ако не си убил семейство Ърнст, както твърдиш, не се нуждаеш от опрощение. Във всеки случай, без разкаяние и изкупление за всичко, което си извършил, никой свещеник не би те опростил, а пък аз не съм свещеник.

Още преди да свърши, Дойл го погледна умолително. Когато заговори, гласът му беше задавен от страх.

— Скоро ще умра… Направи нещо за мен! Дай ми нещо!

Пръв реагира лейтенант Хамбрик. Младият чернокож офицер се изправи пред Ейнсли.

— Остават по-малко от пет минути. Няма никакво значение какъв сте били и какъв сте сега. Знаете достатъчно, за да направите нещо за него. Оставете проклетата си гордост и го направете!

Добър мъж е този Хамбрик, помисли си Ейнсли. Освен това реши, че вече нищо не може да убеди Дойл да промени версията си.

Той порови в паметта си.

— Повтаряй след мен: „Отче, в Твоите ръце се предавам; направи с мен каквото поискаш“.

Дойл протегна ръце докъдето му позволяваха закачените за колана белезници. Ейнсли се приближи и той постави дланите си върху неговите. После ясно повтори думите, впил очи в детектива.

Ейнсли продължи:

— „Благодаря Ти каквото и да направиш: готов съм за всичко, приемам всичко.“

Това бе „Молитвата на предаването“ на Фуко — виконт дьо Шарл Южен Фуко, френски благородник, някога войник, после смирен свещеник.

Ейнсли се надяваше паметта му да не му изневери. Той продължи стих по стих:

Последва секунда мълчание. Хамбрик се обади:

— Време е. — След това се обърна към Ейнсли: — Навън чака господин Бетъл. Той ще ви отведе до свидетелското ви място. Да побързаме.

Двамата пазачи вече бяха изправили Елрой Дойл на крака. Странно спокоен, той се остави да го поведат и тромаво затътри прангите си към вратата.

Ейнсли излезе преди него. Навън го чакаше служител от охраната с табелка „Бетъл“.

— Оттук, сър.

Двамата бързо поеха по обратния път, минаха по бетонните коридори, после заобиколиха помещението за екзекуции и спряха пред гола стоманена врата. До нея стоеше сержант от охраната с папка в ръка.

— Името ви, моля?

— Ейнсли, Малкълм.

Сержантът го отбеляза с молив.

— Вие сте последен. Запазили сме ви страхотно място.

— Ще уплашиш човека, сержант — обади се Бетъл. — Той няма предвид онова място.

— Не, не онова — потвърди сержантът. — То е запазено за Дойл, но той поиска да ви изберем място с добра гледка. — Пазачът любопитно погледна Ейнсли. — Освен това каза, че сте ангел отмъстител Господен. Вярно ли е?

— Помогнах да го осъдят и може би вижда нещата така. — Разговорът не му харесваше, но предполагаше, че малко хумор на това място не е излишен.

Сержантът отвори вратата и Ейнсли го последва. Помещението бе същото като преди три години. Бяха в задната част на отделението за свидетелите и точно пред тях имаше пет реда метални сгъваеми столове, повечето от които заети. Ейнсли знаеше, че сред тях са дванайсетте официални свидетели, които беше видял след пристигането си, приблизително същият брой представители на медиите и навярно неколцина специални гости с разрешението на губернатора.

От три страни отделението бе заобиколено с бронирано, звуконепроницаемо стъкло. През него се виждаше мястото за екзекуции с електрическия стол в средата — направен от здрав дъб, трикрак, описван някога като „люлеещ се назад като препускащ кон“. Беше изработен от затворници през 1924 г., когато обесването било отменено като законен начин за екзекуции във Флорида. Столът беше завинтен за пода. Имаше висока облегалка и широка седалка, покрита с дебела, черна гумена подложка. Две вертикални дървени летви представляваха облегалките за ръцете. Шестте широки кожени ленти осигуряваха неподвижността на осъдения.

На метър и половина от стола се виждаше помещението на екзекутора. Имаше правоъгълен наблюдателен отвор. Екзекуторът вече трябваше да е вътре — с качулка и роба, за да запази самоличността си в тайна. В момента, в който получеше сигнал отвън, той щеше да натисне червеното копче и да прати електрически ток с напрежение две хиляди волта.

В помещението за екзекуции се мотаеха неколцина души. Някакъв затворнически служител гледаше часовника си и го сверяваше с големия стенен часовник. Беше 06:53 часът.

Тихото бръмчене на разговорите заглъхна. Повечето от събралите се хора любопитно наблюдаваха как сержантът отвежда Ейнсли до първия ред и му посочва празното място в средата.

— Заповядайте.

Ейнсли вече беше забелязал, че точно от дясната му страна седи Синтия Ърнст, макар че тя не го поздрави, а продължи да гледа право напред. До нея детективът с изненада видя Патрик Дженсън, който отвърна на погледа му и леко му се усмихна.

Втора глава

Помещението за екзекуция оживя. Петима от мъжете, които чакаха вътре, застанаха в редица. Дежурният лейтенант излезе отпред. Зад него стояха двама пазачи, лекар с малка кожена чанта и представител на щатската прокуратура. Заобиколен от дебели, тежки кабели, които съвсем скоро щеше да свърже, електротехникът на затвора стоеше зад електрическия стол.

— Тишина, моля! Никакви разговори! — извика един от пазачите. Всички замлъкнаха.

Секунди по-късно страничната врата в помещението за екзекуция се отвори и вътре влезе висок мъж със сурови черти и ниско подстригана посивяваща коса. Ейнсли позна началника на затвора Стюарт Фокс.

Точно зад него вървеше Елрой Дойл, забил очи в земята, сякаш не искаше да погледне онова, което го чакаше отпред.

Ейнсли забеляза, че Патрик Дженсън е хванал ръката на. Синтия. „Сигурно я утешава за убийството на родителите й“, помисли си той.

Погледна отново към Дойл, който ситнеше с малки, тромави крачки, ограничен от прангите. От двете му страни имаше по един пазач, трети ги следваше отзад. Вървящите отстрани служители държаха китките на осъдения с „желязна лапа“ — единични белезници с хоризонтална метална пръчка, която позволяваше на стражите да осъществяват пълен контрол над всяка от ръцете му и правеха невъзможна всяка съпротива.

Дойл бе в бяла риза и черни панталони. За погребението щяха да му сложат и сако. Обръснатата му глава лъщеше там, където няколко секунди преди това го бяха намазали с електропроводим гел. Малката процесия беше минала по, както го наричаха, коридора на „смъртното бдение“ и през две бронирани врати.

Най-после Дойл вдигна очи. Щом видя стола, лицето му замръзна от ужас. Осъденият импулсивно спря и се огледа сякаш за да се отскубне, но това беше само миг. Стражите незабавно извиха железните лапи, което накара Дойл да простене от болка. После и тримата затворнически служители го заобиколиха, избутаха го към стола и въпреки съпротивата му, го вдигнаха и го сложиха да седне.

Дойл напрегнато се взря в червения телефон на стената от дясната страна на електрическия стол. Всеки осъден на смърт знаеше, че щатският губернатор може да отмени екзекуцията в последната минута. Дойл не откъсваше очи от телефона, сякаш го умоляваше да иззвъни.

Изведнъж той се обърна към стъклото, което го отделяше от залата за свидетелите, и истерично започна да крещи. Но тъй като стъклото беше звуконепроницаемо, Ейнсли и другите не можеха да чуят нищо. Те просто гледаха как лицето на Дойл яростно се криви. Навярно цитира Откровението, помисли си детективът.

По-рано звуците от помещението за екзекуция се предавали в помещението на свидетелите с помощта на микрофони. Сега единственото, което можеха да чуят, бе как началникът на затвора прочита заповедта за екзекуцията и пита осъдения дали има някакви последни думи.

Тогава за миг Дойл замълча и огледа лицата на свидетелите, което накара неколцина неспокойно да се размърдат. Когато очите му се спряха на Ейнсли, изражението на престъпника стана умолително и устните му замълвиха думи, които сержантът разбра: „Помогни ми! Помогни ми!“.

Ейнсли почувства, че по челото му избиват капчици пот. „Какво правя тук? — запита се той. — Не искам да участвам в това. Каквото и да е сторил, грешно е да се убива така.“ Нищо не можеше да се направи. По някакъв странен начин Ейнсли и другите до него също бяха затворници, докато не се изпълнеше екзекуцията на Дойл. Тогава един от стражите се премести и застана така, че осъденият не можеше вече да ги вижда. Ейнсли изпита облекчение, като непрестанно си напомняше, че Дойл току-що му е изповядал четиринайсет ужасни убийства.

За миг, осъзна той, беше попаднал в същия капан като мекушавите демонстранти пред затвора: да се вълнува за един убиец, като забравя за жестоко умъртвените от него хора. И все пак, ако ставаше дума за жестокост, помисли си Ейнсли, тези последни няколко минути навярно бяха най-жестокото нещо на света. Независимо от бързината, с която работеха затворническите служители, всички заключителни процедури отнемаха време. Първо, стражите от двете му страни издърпаха Дойл назад на стола и го завързаха през гърдите с широк ремък. После хванаха краката му и ги поставиха в Т-образна дървена подпора, а после ги завързаха с ремъци за глезените. Намазаха го с още електропроводим гел — този път по предварително обръснатия десен крак. Междувременно бяха пристегнати и останалите ремъци, включително и под брадичката му, така че главата на Дойл да стои неподвижно облегната на двете изправени дървени стълбчета на облегалката. Кафявата кожена смъртна шапка, която приличаше на древен викингски шлем и в която имаше медна проводникова пластина, беше поставена над стола като Дамоклев меч, заплашващ всеки момент да се спусне…

Ейнсли се зачуди дали екзекуцията на електрическия стол е наистина толкова жестока и варварска, както твърдяха мнозина. Това, което виждаше сега, го потвърждаваше, а имаше и други случаи. Беше преди доста години…

На 4 май 1990 г. в щатския затвор на Флорида осъденият на смърт заради убийство на двама полицаи Джоузеф Таферо получил електрически заряд с мощност две хиляди волта. Изведнъж изригнали пламъци и дим и главата му, както и влажната гъба под смъртната шапка се запалили. Екзекуторът моментално изключил електричеството. После в продължение на четири минути процедурата се повтаряла и изпод черната маска върху лицето на Таферо всеки път избухвали нови пламъци и дим. Осъденият продължавал да диша и бавно да клати глава. След три последователни удара най-после бил обявен за мъртъв. Свидетелите били ужасени, един от тях дори припаднал. По-късно в официалното заявление се признавало, че „в шлема е имало повреда“. В друго заявление се твърдяло, че Таферо е „загубил съзнание в мига, в който го е ударил електрическият ток“, макар че малцина от свидетелите бяха повярвали в това.

Някои хора, спомни си Ейнсли, твърдяха, че екзекутирането трябва да е варварско, като се има предвид характерът на довелото до него престъпление. Газовата камера, все още използвана в Съединените щати, убиваше осъдения чрез задушаване с цианид и свидетелите твърдяха, че смъртта е ужасна и в много случаи бавна. Изглежда всички се съгласяваха, че по-хуманна е смъртоносната инжекция — но не при бивши наркомани, чиито вени са колабирали и намирането на вена, в която да вкарат смъртоносната доза, можеше да отнеме цял час. Използваният в Китай куршум в главата навярно беше най-бързото от всички средства, но мъченията и унижението преди това несъмнено бяха най-ужасното зверство.

Дали Флорида щеше да приеме друга форма на екзекуция, навярно смъртоносна инжекция? — помисли си Ейнсли. Не му се струваше вероятно, като се имаха предвид обществените настроения към престъпността и масовото гневно убеждение, че престъпниците са причина за лошата слава на слънчевия щат в чужбина, която отблъскваше толкова важните за благоденствието на Флорида туристи.

Колкото до собственото му отношение към смъртното наказание, той му се бе противопоставял като свещеник, противопоставяше се и сега, макар и поради други причини.

Някога Ейнсли вярваше, че човешкият живот е дар Божи. Сега просто смяташе, че смъртната присъда морално унижава онези, които я издават, включително обществото, в чието име се извършват екзекуциите. Освен това, независимо от метода, смъртта бе избавление, а доживотната присъда без право на условно освобождаване представляваше много по-тежко наказание…

Гласът на началника на затвора прекъсна мислите на Ейнсли. Той четеше на глас подписаната от щатския губернатор заповед за екзекуция. Думите му се предаваха по високоговорител в залата на свидетелите.

— Като се има предвид… че Елрой Селби Дойл е признат за виновен в извършването на предумишлено убийство и заради… гореспоменатото престъпление е осъден да изтърпи смъртните страдания, като бъде екзекутиран чрез вкарване на електрически ток в тялото му… докато не умре…

… Вие, гореспоменатият началник на нашия щатски затвор с максимално тежък режим, или някой заместник, назначен от вас, трябва да присъствате на тази екзекуция… заедно с дванайсет уважавани граждани, които ще бъдат помолени да свидетелстват на същата. Трябва да осигурите и присъствието на компетентен лекар… Ако не успеете не по ваша вина…

Документът беше дълъг, претоварен с надути юридически фрази.

Когато четенето свърши, един от стражите приближи микрофон до устата на Дойл и началникът попита:

— Искате ли да кажете нещо?

Дойл се опита да се помръдне, но бе прекалено здраво завързан. Когато заговори, гласът му беше задавен.

— Аз никога… — После запелтечи и напразно се заопитва да обърне глава. Накрая успя тихо да изръмжи: — Мамка ви!

Пазачът свали микрофона. Процедурата незабавно се възобнови и на Ейнсли отново му се прииска да не гледа. Картината обаче бе хипнотична — никой от свидетелите в залата не извърна глава.

Между зъбите на Дойл сложиха подложка за езика, така че вече не можеше да говори. До стола затворническият електротехник потопи ръце в кофа с концентриран солен разтвор, откъдето извади медната контактна пластина и един сюнгер. Мъжът постави и двете в смъртната шапка над обръснатата глава на Дойл. Контактната пластина беше отличен проводник на електрически ток, а напоената със солен разтвор гъба, също добър проводник, трябваше да предпази кожата на осъдения от изгаряне и да предотврати отвратителната миризма на изгоряла плът, която в миналото трябваше да търпят свидетелите. В повечето случаи гъбата помагаше, но имаше и изключения.

Спуснаха смъртната шапка върху главата на Дойл и я закрепиха на място. Черната кожена лента отпред служеше като маска, така че лицето на осъдения вече не можеше да се вижда. Ейнсли долови всеобщата въздишка на облекчение, която изпуснаха свидетелите около него. Дали сега, запита се той, след като жертвата в известен смисъл беше станала анонимна, щеше да им е по-лесно да гледат?

За Синтия обаче, осъденият не бе анонимен. Ейнсли видя, че двамата с Патрик Дженсън са стиснали ръцете си толкова силно, че кокалчетата на бившата му любовница бяха побелели. Синтия сигурно ужасно мрази Дойл, помисли си детективът, и в известен смисъл можеше да разбере защо е тук, макар да се съмняваше, че гледката ще облекчи мъката й. Дали трябваше да й каже, зачуди се Ейнсли, че Дойл се е признал за виновен за четиринайсет убийства, но е отрекъл, че е убил Густав и Елиънър Ърнст, нещо, което самият сержант смяташе за вероятно. Навярно дължеше на Синтия тази информация дори само защото беше бивша полицайка и негова колежка. Ейнсли се колебаеше.

В помещението за екзекуция оставаше само да свържат два тежки електрически кабела, единият със смъртната шапка, а другият — със заземителя около десния крак на Дойл. И двата бързо бяха прикачени с помощта на тежки гайки.

Пазачите и електротехникът веднага отстъпиха назад и се отдалечиха от стола, като внимаваха да не препречат погледа на началника на затвора.

Някои от присъстващите журналисти си водеха бележки. Една от свидетелките беше пребледняла и притискаше длан към устата си, сякаш щеше да повърне. Някакъв мъж клатеше глава, очевидно ужасен от онова, което виждаше. Ейнсли се зачуди какво ли мотивира хората да присъстват на екзекуции. Предполагаше, че причината се крие в универсалната магнетичност на смъртта във всичките й форми.

Детективът отново погледна към началника на затвора, който беше навил заповедта за екзекуция и сега я държеше високо в дясната си ръка като диригентска пръчица. Той погледна към помещението на екзекутора. През правоъгълния отвор се виждаха две очи. С едно-единствено движение началникът свали навитата на руло заповед и кимна с глава.

Очите изчезнаха. Миг по-късно отекна рязък тъп звук — резултат от завъртането на червеното копче и задействането на тежкия електрически прекъсвач. Приглушеният шум се чу дори в залата за свидетелите, въпреки че аудиосистемата отново бе изключена. В същото време всички лампи замъждукаха.

Тялото на Дойл се разтърси, макар че първоначалното въздействие на двете хиляди волта беше до голяма степен потиснато, защото, както писа на другия ден един от журналистите, „Дойл бе завързан по-здраво и от пилот изтребител“. Същото въздействие обаче се повтаряше по време на двуминутния автоматичен цикъл, при който мощността падаше до петстотин волта и после отново се покачваше до две хиляди — общо осем пъти. При някои екзекуции началникът на затвора даваше знак на екзекутора да изключи автоматичния контрол, ако сметнеше, че още първият цикъл е бил достатъчен. Този път той изчака завършването на пълния цикъл и Ейнсли внезапно усети гранивия мирис на изгоряла плът, просмукал се в залата чрез климатичната инсталация. Хората около него отвратени сбърчиха лица.

Щом получи разрешение, лекарят се приближи до стола, разгърна ризата на Дойл и долепи до гърдите му стетоскопа си, за да провери дали има сърдечен ритъм. След около минута той кимна на началника. Дойл беше мъртъв.

Останалото бе рутинна процедура. Бързо свалиха електрическите проводници, ремъците и всичко останало. Освободеното тяло на Дойл се стовари напред в ръцете на пазачите. Те го напъхаха в черен гумен чувал и светкавично затвориха ципа, така че никой от свидетелите не успя да види дали трупът е обгорен. После го поставиха върху носилка и останките на Елрой Дойл изчезнаха през същата врата, през която само преди няколко минути беше влязъл жив.

Повечето от свидетелите вече се бяха изправили на крака и се готвеха да си тръгнат. Без да губи време Ейнсли тихо рече на Синтия:

— Госпожо съветник, струва ми се, трябва да ви кажа, че малко преди екзекуцията разговарях с Дойл за родителите ви. Той твърди…

Тя мигновено се обърна към него и с безизразно лице го прекъсна:

— Моля ви, не желая да слушам нищо. Дойдох тук, за да видя страданията му. Надявам се да са били ужасни.

— Били са — отвърна Ейнсли.

— В такъв случай аз съм удовлетворена, сержант.

— Разбирам ви, госпожо съветник.

Но какво разбираше? Ейнсли последва другите и замислен излезе от залата.

Свидетелите се събраха пред вратата и зачакаха да ги ескортират навън. Дженсън се приближи към детектива.

— Реших, че мога да се представя. Аз съм…

— Зная кой сте — студено го прекъсна Ейнсли. — Чудех се защо сте тук.

Писателят се усмихна.

— В новия ми роман има сцена на екзекуция и исках да получа информация от първа ръка. Съветник Ърнст уреди да ме пуснат.

В този момент се появи Хамбрик.

— Не е нужно да чакате тук — каза на Ейнсли лейтенантът. — Елате да си получите оръжието и после ще ви придружа до колата.

С бегло кимване към Дженсън Ейнсли го последва.

Трета глава

— Видях, че лампите потъмняват — каза Хорхе. — Тогава разбрах, че Звяра си получава заслуженото.

— Така е — тихо отвърна Ейнсли.

Това бяха първите им думи, откакто напуснаха затвора. Хорхе беше на волана на синьо-бялата полицейска кола и показваше пропуска на контролните пунктове. По пътя минаха покрай неизбежните демонстранти. Неколцина от тях все още държаха в ръце запалени свещи, но повечето вече се разпръскваха. Ейнсли мълчеше.

Мрачната процедура, предизвикала смъртта на Дойл, му бе въздействала дълбоко. От друга страна, не можеше да отрече, че Дойл си е получил заслуженото — знаеше, че е виновен, при това не само за двете убийства, за които го бяха осъдили, а поне за още дванайсет други.

Сержантът докосна джоба на сакото си, в който беше сложил записа на изповедта на Дойл. Някой друг щеше да реши кога и как и дали изобщо записът да бъде направен обществено достояние. Ейнсли щеше да го предаде на лейтенант Нюболд и оттам насетне с него щяха да се занимават полицейското управление и щатската прокуратура.

— Звяра беше ли… — започна Хорхе.

— Не съм сигурен, че вече трябва да го наричаме Звяр — прекъсна го Ейнсли. — Животните убиват само когато се налага. Дойл го е правил заради… — Детективът замълча. Защо всъщност бе убивал? За удоволствие, от религиозна лудост, неконтролируем порив? Гласно той каза: — Поради причини, които никога няма да разберем.

Хорхе го изгледа.

— Както и да е. Научи ли нещо, сержант? Нещо, което можеш да ми кажеш?

Ейнсли поклати глава.

— Първо трябва да разговарям с лейтенанта.

Той погледна часовника си: 07:50 часът. Лио Нюболд навярно все още си беше вкъщи. Ейнсли взе телефона от седалката и набра номера. Лейтенантът отговори при второто позвъняване.

— Очаквах да се обадиш — няколко секунди по-късно каза той. — Предполагам, че всичко е свършило.

— Ами, Дойл е мъртъв. Но се съмнявам, че всичко е свършило.

— Каза ли ти нещо?

— Достатъчно, за да се уверя, че екзекуцията е основателна.

— Така или иначе, бяхме сигурни, но това наистина е облекчение. Значи си призна?

Ейнсли се поколеба.

— Имам доста да ви докладвам, сър. Но е поверително и не е нужно да разговаряме по телефона…

— Прав си — съгласи се лейтенантът. — Трябва да бъдем извънредно внимателни. Добре, не по клетъчния телефон.

— Ако имам време — каза Ейнсли, — ще ви се обадя от Джаксънвил.

— Може да почака. Бъди спокоен, Малкълм.

Ейнсли изключи телефона.

— Ще имаш много време: летището е на по-малко от сто километра — рече Хорхе. — Може би дори ще можеш да закусиш.

Ейнсли сбърчи лице.

— Това е последното нещо, което искам сега.

— Зная, че не можеш да ми кажеш всичко. Но разбрах, че Дойл трябва да си е признал поне за едно убийство.

— Да.

— Като свещеник ли те възприемаше?

— Така искаше. А предполагам, че до известна степен и аз му позволих.

— Мислиш ли, че сега Дойл е в рая? — тихо попита Хорхе. — Или и на някое друго огнено място, наречено „ад“?

Ейнсли се подсмихна.

— Защо питаш, страхуваш ли се?

— Не. Просто исках твоето мнение — има ли рай и ад?

„Човек никога не се избавя напълно от миналото си“ — помисли си Ейнсли. Спомняше си, че енориашите му задаваха същия въпрос и че той никога не беше сигурен как да отговори честно. Сега се обърна към Хорхе и каза:

— Не, вече не вярвам в рая и никога не съм вярвал в ада.

— Ами сатаната?

— Сатаната е също толкова измислен, колкото и Мики Маус — създаден е като старозаветен герой. В книгата на Йов се описва като съвсем безвреден, после през Втори век преди Христа е бил демонизиран от една фанатична еврейска секта, наречена есеи. Забрави за него.

В продължение на години след като напусна църквата, Малкълм Ейнсли не желаеше да обсъжда вярванията си и религиозната софистика, въпреки че понякога го търсеха като специалист заради книгата му по сравнителни религии. От време на време научаваше, че „Еволюиращите вярвания на цивилизацията“ все още масово се чете. Напоследък обаче беше станал по-искрен по отношение на религията и сега Хорхе съвсем явно искаше от него напътствие.

Вече бяха далеч от Рейфорд и мрачната атмосфера на затвора беше останала назад. Слънцето ярко светеше и се очертаваше началото на прекрасен ден. Точно пред тях се виждаше четирилентова магистрала — междущатски път 10, по който щяха да стигнат до Джаксънвил, и там Ейнсли щеше да се качи на самолета. Вече с радост очакваше семейния празник.

— Нещо против да ти задам още един въпрос? — рече Хорхе.

— Питай.

— Винаги съм се чудил как си станал свещеник?

— Никога не съм искал да ставам свещеник — отвърна сержантът. — Но по-големият ми брат искаше. После го застреляха.

— Съжалявам — сепна се Хорхе. — Искаш да кажеш, че са го убили?

— От гледна точка на закона, да. Макар че куршумът беше предназначен за друг.

— Как се е случило?

— Беше в едно малко градче точно на север от Филаделфия. Двамата с Грегъри израснахме там…

… Ню Бърлинвил беше малко градче, създадено към края на деветнайсети век. Имаше няколко железопреработвателни фабрики, както и рудници, които осигуряваха работа на почти всички местни жители, включително на Айдрис Ейнсли, бащата на Грегъри и Малкълм. Той беше миньор. Почина, когато двете момчета бяха още съвсем малки.

Грегъри беше само с една година по-голям от Малкълм и двамата бяха много близки. Грегъри беше едър и се гордееше с това, че защищава по-малкия си брат. След смъртта на Айдрис майка им Виктория не се омъжи и отглеждаше синовете си сама. Вършеше обща работа, а доходът й се допълваше от малката годишна рента, наследена от родителите й. Прекарваше цялото си свободно време с двете момчета. Грегъри и Малкълм бяха нейният живот и те, на свой ред, й се отплащаха с обичта си.

Виктория Ейнсли бе добра майка, добродетелна жена и набожна католичка. Най-пламенното й желание беше един от синовете й да стане свещеник. По първородство, пък и по нейно предпочитание, за това бе избран Грегъри.

На осемгодишна възраст той помагаше на свещеника в местната католическа черква „Сейнт Кълъмбия“ заедно с близкия си приятел Ръсел Шелтън. Грегъри и Ръсел бяха съвсем различни. Грегъри растеше висок, як, с руса коса и красиво лице, топъл и отзивчив по природа. Той също беше набожен, особено в обредите и церемониите. Ръсел бе нисък и агресивен, със склонност към номера. Веднъж той размени шампоана на Грегъри с боя за коса и временно го направи брюнет. Друг път даде обява в местния вестник, с която предлагаше за продан новия велосипед на Малкълм. Освен това оставяше снимки от „Плейбой“ в стаите на Грегъри и Малкълм, така че майка им да ги открие.

Бащата на Ръсел беше детектив в шерифското управление на окръг Белкс, а майка му — учителка.

Една година след като бяха започнали да помагат в черквата, Малкълм също се присъедини към тях и през следващите години тримата бяха неразделни. Малкълм беше необикновено сериозно момче и не приемаше нищо на вяра. „Ти винаги задаваш въпроси — веднъж ядосано му каза Грегъри, после отстъпи: — Но определено намираш отговорите.“ Скептичността на Малкълм, в съчетание с неговата решителност, понякога му осигуряваше ролята на водач.

В черквата тримата бяха покорни католици и всяка седмица изповядваха грехове си, изразяващи се предимно в „неприлични сексуални помисли“.

И тримата бяха добри спортисти и играеха в гимназиалния футболен отбор на „Саут Уебстър“, на който бащата на Ръсел, Кърмит Шелдън, беше треньор по съвместителство.

После, към края на втората им година в отбора, се появи, както Малкълм щеше да го запомни с библейския цитат — „малко облаче от морето“. Тайно от училищните власти неколцина от по-големите играчи от отбора започнаха да отглеждат и канабис. Преди много време други футболисти бяха научили за удоволствието и насладата от марихуаната и скоро неизбежно почти целият футболен отбор пушеше. В известен смисъл това бе прелюдия към по-сериозното разпространение на кокаина през 80-те и 90-те години.

Двамата братя и Ръсел Шелтън бяха от последните, които опитаха „тревата“, както я наричаха играчите — едва след като връстниците им започнаха да ги подиграват. Малкълм опита веднъж, после зададе безброй въпроси: откъде са я взели, как е изглеждала, колко време продължава въздействието й. Отговорите го убедиха, че канабисът не е за него и той не повтори повече. Ръсел обаче продължи от време на време да пуши, а Грегъри още по-често, след като се беше убедил, че това не е религиозен грях.

Отначало Малкълм бе склонен да напада Грегъри заради това, после го остави на мира, като реши, че брат му задоволява каприз, който скоро ще изостави. За тази си погрешна преценка Малкълм щеше да съжалява през остатъка от живота си.

Марихуаната се разпространяваше най-вече в найлонови опаковки от по пет грама, които се продаваха по пет долара на улицата — тоест из района около гимназията „Саут Уебстър“. Но количеството, употребявано от футболистите, а вече и от други ученици, постоянно нарастваше и пораждаше още по-голямо търсене и конкуренция.

Още по онова време наркобандите започваха да се множат и отначало една от тях, бандата „Скин хедс“ от Алънтаун, задоволяваше нуждите на нюбърлинвилските ученици. После, с увеличаването на потреблението и натрупването на капитали, бандата „Крипто-Райкънс“ от съседния Рийдинг започна да поглежда със завист към техните територии. Един ден решиха да ги превземат.

Същия следобед Грегъри и Ръсел излязоха от училище и се насочиха към една западнала част на града. Грегъри вече беше ходил там и знаеше точно къде да отиде.

На вратата на някаква изоставена къща ги посрещна едър бял мъж с бръсната глава.

— Накъде сте тръгнали бе, хлапета?

— Имаш ли двайсет грама трева?

— Зависи дали ти имаш зелено, мой човек.

Грегъри извади двайсетдоларова банкнота, която другият грабна и я прибави към една дебела пачка. Друг мъж му подаде изотзад четири петграмови пакетчета, които Грегъри пъхна под ризата си.

Точно в този момент отпред спря автомобил и от него излязоха с извадени пистолети трима от хората на „Крипто-Райкънс“. Бандитите от „Скин хедс“ също се хвърлиха към оръжието си. Няколко секунди по-късно, докато Грегъри и Ръсел тичаха към улицата, за да се измъкнат, вече хвърчаха куршуми.

И двамата тичаха бързо, докато в един момент Ръсел разбра, че Грегъри не е до него, и се обърна назад. Приятелят му лежеше на земята. Дивата стрелба вече бе престанала и членовете на двете банди изчезваха. Малко след това дойдоха полицията и Бърза помощ. Първи пристигнаха санитарите, които обявиха Грегъри за мъртъв в резултат на рана от куршум от лявата страна на гърба.

Детектив Кърмит Шелдън случайно се оказа първият полицай на местопрестъплението, тъй като караше наблизо и чу повикването на диспечера по радиостанцията. Той отведе сина си настрани и строго го погледна.

— Бързо ми казвай всичко. Наистина имам предвид всичко, точно както се е случило.

Все още в шок, облян в сълзи, Ръсел се подчини и накрая прибави:

— Тате, това допълнително ще разсипе майката на Грег. Тя не знае за марихуаната.

— Къде е дрогата, която сте купили? — изръмжа бащата на Ръсел.

— Грег я скри под ризата си.

— У теб има ли?

— Не.

Кърмит Шелдън напъха Ръсел и служебната си кола и после се приближи до трупа на Грегъри. Санитарите бяха свършили прегледа си и покриха тялото с чаршаф. Униформената полиция още не бе пристигнала. Детектив Шелдън се огледа. Той повдигна чаршафа, бръкна под ризата на Грегъри, намери пакетчетата марихуана и ги пъхна в джоба си. По-късно щеше да ги изхвърли в тоалетната.

Когато се върна при колата, детективът нареди на Ръсел:

— Слушай ме. Слушай ме внимателно. Това ще бъде твоята версия. Двамата сте се разхождали, когато сте чули стрелба и сте се затичали, за да избягате. Ако си видял някой от въоръжените, опиши го. Но нищо повече. Придържай се към този разказ и не го променяй. По-късно — прибави бащата на Ръсел — двамата с теб ще проведем сериозен разговор, който изобщо няма да ти хареса.

Ръсел последва инструкциите му и в резултат в съобщенията на полицията и пресата се казваше, че Грегъри Ейнсли е невинна жертва, попаднала насред кръстосания огън на гангстерска война. Няколко месеца след смъртта на Грегъри откриха пистолета, с който беше убит, собственост на Мани Менендес — Лудото куче от „Крипто-Райкънс“. Дотогава Лудото куче също бе мъртъв, убит по време на друга престрелка, този път с полицията.

Не беше за чудене, че Ръсел Шелтън никога повече не опита марихуана. Но призна на Малкълм, който вече почти се бе досетил за действителната история. Тайната, която споделяха, а също и мъката и взаимните угризения, заздравиха приятелството им — връзка, която щеше да устои през годините.

Виктория Ейнсли преживя смъртта на сина си с ужасни страдания. Но измислената от детектив Кърмит Шелдън версия поне й остави утешителната вяра в невинността му. В същото време я утешаваше и религиозната й вяра.

— Той беше толкова чудесно момче, че Господ си го поиска — казваше тя на приятелките си. — Никой не може да оспорва Божията воля!

Малкълм бе впечатлен от онова, което е направил бащата на Ръсел — с известен риск за самия него, — за да запази паметта на Грегъри заради майка им. Преди не му беше хрумвало, че освен да пазят реда, полицаите могат да проявяват и милосърдие.

Скоро след смъртта на Грегъри Виктория каза на сина си:

— Чудя се дали Господ е знаел, че Грегъри щеше да става свещеник. Ако знаеше, можеше и да не го прибере.

Малкълм стисна ръцете й.

— Мамо, може би Господ е знаел, че аз ще последвам пътя на Грегъри в църквата.

Виктория го погледна с изненада. Малкълм кимна.

— С Ръсел решихме да постъпим в семинарията „Сейнт Владимир“. Вече разговаряхме за това. Аз ще заема мястото на Грегъри.

Така и стана.

Филаделфийската семинария, в която през следващите седем години учиха Малкълм Ейнсли и Ръсел Шелтън, беше стара, но възстановена сграда от самото начало на века, излъчваща атмосфера на спокойствие и академичност, в която двамата младежи незабавно се почувстваха като у дома си.

Още от самото начало Малкълм не възприемаше решението си да се отдаде на религията като саможертва. Напротив, изпълни се с радост и душевно спокойствие.

Семинарията, в която се преподаваха засилено теология и философия, се равняваше на колеж. Следваха още три години изучаване на теология, след които получиха докторска степен. Така, завършили съответно на двайсет и пет и двайсет и шест годишна възраст, отците Малкълм Ейнсли и Ръсел Шелтън бяха назначени за енорийски свещеници: Малкълм — в черквата „Сейнт Огъстъс“ в Потстаун, Пенсилвания, а Ръсел — в католическата черква „Сейнт Питър“ в Рийдинг. Двете енории се намираха само на трийсетина километра една от друга.

— Предлагам постоянно да си ходим на гости — весело каза Малкълм и Ръсел се съгласи.

През годините, прекарани в семинарията, близостта им се беше запазила. Но всъщност, заради тежката работа и недостига на католически свещеници из целия свят, тенденция, която продължаваше да се задълбочава, срещите им бяха малко и за кратко. Поне докато няколко години по-късно една природна катастрофа за пореден път не ги събра заедно.

— Всичко това — обясни на Хорхе Ейнсли — е до голяма степен причината, поради която станах свещеник.

Току-що бяха минали през Джаксънвил. Сега летището се виждаше точно пред тях.

— А как напусна църквата и стана ченге? — попита Хорхе.

— Съвсем просто — отвърна Ейнсли. — Загубих вярата си.

— Но как така си загубил вярата си? — упорстваше Хорхе.

Ейнсли се засмя.

— Това вече е сложно. А пък самолетът ме чака.

Четвърта глава

— Не мога да повярвам — каза Лио Нюболд. — Онова копеле навярно си е мислило, че е много хитро, като ни оставя лъжливи следи, та да си чукаме главите, без да стигнем доникъде.

Ейнсли разговаряше с Нюболд по външен телефон от джаксънвилското летище. Думите на лейтенанта бяха в отговор на съобщението му, че макар да е признал четиринайсет убийства, Елрой Дойл е отрекъл убийството на съветник Густав Ърнст и съпругата му.

— Срещу него има прекалено много улики — продължи Нюболд. — Почти всичко е идентично с останалите случаи и тъй като ние пазим в тайна голяма част от информацията, никой освен Дойл не знае достатъчно, за да подреди нещата така. О, известни са ми съмненията ти, Малкълм, и ги уважавам, но този път мисля, че грешиш.

Ейнсли обаче упорстваше.

— В онзи проклет заек, оставен на местопрестъплението след убийството на Ърнст, просто нямаше никаква логика. Не съответстваше на другите символи от Откровението. И все още не съответства.

— Но това е единственото ти основание — напомни му Нюболд. — Нали така?

Ейнсли въздъхна.

— Единственото.

— Е, когато се върнеш, ще трябва да провериш онова име, което ти е казал Дойл. Как беше?

— Семейство Икеи, в Тампа.

— Да, а и случая „Есперанца“. Но не му отделяй прекалено много време, защото тук имаме две нови криминални загадки и напрежението се усилва с всеки ден. Колкото до мен, случаят „Ърнст“ е приключен.

— Ами записа на Дойл? Да го пратя ли от Торонто?

— Не, донеси го, когато се върнеш. Ще направим копия и ще го транскрибираме, после ще решим как да процедираме. Засега ти желая добър път и приятно прекарване със семейството, Малкълм. Заслужи си го.

Ейнсли имаше достатъчно време и спокойно се качи на самолета на „Делта“ за Атланта, откъдето щеше да продължи за Торонто. Лекият багаж му позволи да седне сам на тройна седалка и той се отпусна на мястото си, наслаждавайки се на удоволствието от уединението.

Въпреки усилията му да заспи, думите на Хорхе продължаваха да го измъчват: „Но защо загуби вярата си?“.

Ейнсли разбираше, че не може да даде прост отговор на този въпрос, защото се бе случило почти без да го съзнава, стъпка по стъпка…

Първият случай беше по време на седемгодишното му обучение в семинарията „Сейнт Владимир“ с Ръсел Шелдън. Тогава двайсет и две годишен, Малкълм стана помощник на професора йезуит отец Ъруин Пандолфо в научните изследвания и в работата по новата му книга за древните и модерни сравнителни религии. Малкълм прие с ентусиазъм и през следващите две години успоредно с редовните си учебни занимания усилено се труди над проекта. В резултат, когато „Еволюиращите вярвания на цивилизацията“ беше готова за печат и издаването й бе осигурено, не можеше да се каже какво е участието на Пандолфо и какво — на Малкълм Ейнсли. Физически дребен, но с огромен интелект и чувство за справедливост, Пандолфо извърши необикновена постъпка.

— Твоята работа е изключителна, Малкълм, и ще получиш половината от авторския хонорар. Никакви спорове. Имената и на двама ни ще бъдат изписани с еднакъв шрифт, но моето ще стои първо. Става ли?

Малкълм остана толкова поразен, че загуби дар слово.

Книгата донесе и на двамата огромна слава. Но също така накара Малкълм, вече признат специалист, да постави под съмнение някои страни от религията, на която възнамеряваше да посвети целия си живот.

Спомняше си един разговор с Ръсел към края на следването в семинарията. Малкълм бе вдигнал поглед от някакви записки на лекции и попита:

— Кой беше написал: „Малкото учене е опасно нещо“?

— Алекзандър Поуп.

— Спокойно можеше да напише и: „Многото учене е опасно нещо, особено за бъдещи свещеници“.

Думите на Малкълм нямаха нужда от разяснения. Обучението им по теология включваше история на Библията, и на Стария, и на Новия завет. В по-ново време — главно от 30-те години насетне — историците и теолозите бяха открили нови, неизвестни дотогава факти за Библията.

Например Стария завет, все още смятан от мнозина, най-вече миряни, за единен, последователен текст, днес се разглеждаше от учените като съмнителна смесица от отделни документи с различни източници, много от които израилтяните — тогава слаб, изостанал народ — бяха „заели“ от религиозните вярвания на древните си съседи. Според общото мнение Стария завет обхващаше период от хиляда години, от около 1100 г. пр.н.е. — началото на Желязната епоха — до след 200 г. сл.н.ера.

Историците предпочитаха термините „преди новата ера“ и „след новата ера“ вместо „преди Христа“ и „след Христа“, макар че от гледна точка на годините разлика нямаше. Както веднъж се пошегува Малкълм, „Не се налага да пресмяташ като с градусите по Фаренхайт и Целзий“.

— Библията не е „свещена“, нито „Божие слово“, както са твърдели зелотите9 — каза на Ръсел Малкълм. — Онези, които вярват в това, просто не разбират, или може би не искат да разберат — как е съставена Библията.

— Това отслабва ли вярата ти?

— Не, защото истинската вяра не се гради на основата на Библията. Тя пониква от инстинктивното ни усещане, че всичко около нас не е станало случайно, а по Божия воля, макар че Господ навярно не е такъв, какъвто е описан в Библията.

Двамата разговаряха и по друг научен проблем — факта, че не са известни данни или писмен документ за Иисус близо петдесет години след смъртта му, а после за него се съобщава в най-старата част от Новия завет, Първото послание на св.ап. Павел до Солуняни. Дори четирите евангелия — първото от които на Марк — били написани по-късно, между 70 и 110 г. сл.н.ера.

До 1933 г. на католиците с папски декрет било забранено да се занимават с „проучване на Библията“. Но през тази година просветеният папа Йоан XXIII свалил забраната — днес католическите учени бяха също толкова информирани, колкото и всички останали по света, и принципно се съгласяваха относно авторството и датите в Библията с протестантските изследователи във Великобритания, Америка и Германия.

— Свалиха наочниците си — каза на Ръсел Малкълм, — макар че църквите продължават да крият от миряните тези факти за Библията. Виж, няма никакво съмнение в съществуването на Иисус, има го в римската история. Но всички онези неща около него: непорочното зачатие, звездата от изток, овчарите и неоновият ангел, влъхвите, чудесата, последната вечеря, дори възкресението — това просто са легенди, предавани от уста на уста в продължение на петдесет години. Колкото до точността…

Малкълм направи пауза.

— Помисли за това: колко години минаха от убийството на президента Кенеди?

— Почти двайсет.

— И го видя целият свят — телевизията, радиото, репортерите, записът „Запрудър“. Всичко беше записано, после имаше разследване, проведено от Министерството на правосъдието.

Ръсел кимна.

— И все още няма единно мнение как се е случило и кой го е извършил.

— Точно така! Сега да се върнем към новозаветните времена — без комуникационни системи, без оцелели документи — ако такива изобщо са съществували… И само си представи измислиците и изопачаването на истината през цялото това време, петдесет години!

— Не вярваш ли в тези истории за Иисус?

— Съмнявам се, но това няма значение. Независимо дали е легенда или факт, Иисус е оказал по-голямо въздействие върху света от който и да е друг в историята и е оставил най-чистото, най-мъдрото учение, съществувало някога.

— Но дали е син Божи? — попита Ръсел. — Бил ли е божествен?

— Иска ми се да вярвам. Да, все още вярвам, че е така.

— Аз също.

Но дали наистина вярваха? Дори тогава — поне за Малкълм — се появяваха бледи проблясъци на съмнение.

По-късно, по време на беседата върху църковната доктрина, изнесена от гостуващ архиепископ, Малкълм се изправи и попита:

— Ваше преосвещенство, защо нашата църква никога не е споделяла с миряните новата информация за създаването на Библията и светлината, хвърлена върху живота и времето на Иисус?

— Защото това би могло да подкопае вярата на мнозина католици — бързо отвърна архиепископът. — Най-добре е теологическите дебати да останат за онези, които притежават интелекта и мъдростта да ги водят.

— В такъв случай вярвате ли в Евангелие от Йоана, 8:32? — възрази Малкълм. — „… и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“

— Предпочитам младите свещеници да се съсредоточат върху Посланието на св.ап. Павел до Римляни, 5:19 — язвително отвърна архиепископът. — „… чрез послушанието на едного мнозина ще станат праведни.“

— Или може би Посланието до Ефесяни, 6:5, Ваше преосвещенство? — упорстваше Малкълм. — „… бъдете послушни на вашите по плът господари…“

Аудиторията избухна в смях. Усмихна се дори архиепископът.

След семинарията Ръсел и Малкълм поеха по трудния път на енорийския свещеник.

В черквата „Сейнт Огъстъс“ в Потстаун Малкълм беше подчинен на шейсетгодишния, болен от емфизема10 отец Андре Куейл, който почти не напускаше жилището си и често се хранеше сам в стаята си.

— Значи по принцип ти командваш парада — отбеляза Ръсел веднъж на вечеря.

— Нямам толкова свобода, колкото си мислиш — отвърна Малкълм. — Вече получих две мъмрения от стария Железен задник.

— От нашия господар епископ Санфорд?

Малкълм кимна.

— Някой от старата гвардия тук му е разказал за две мои проповеди. Не беше много щастлив.

— За какво се отнасяха?

— Едната за пренаселеността и семейното планиране, а другата за хомосексуалистите, кондомите и СПИН.

Ръсел избухна в смях.

— Сложил си пръст направо в раната.

— Предполагам. Но ме дразни това, че църквата не признава очевидни неща. Добре, физическата идея за хомосексуализма ме кара да настръхвам, но има известни специалисти по естествени науки и медицина, които твърдят, че хомосексуализмът е въпрос най-вече на гени и че онези хора не могат да се променят, даже да искат.

— Значи можеш да попиташ: кой е създал тези хора такива? — каза Ръсел. — И ако Господ е създал всички ни, не е ли създал и хомосексуалистите — навярно поради причина, която не разбираме?

— Позицията ни към кондомите ме вбесява още повече — прибави Малкълм. — Как да погледна енориашите си в очите и да им забраня да използват нещо, което спомага за предотвратяването на СПИН? Но църквата не иска и да чуе какво мисля. Искат само да си затварям устата.

— Ще се подчиниш ли?

Малкълм бавно поклати глава.

— Почакай да видиш какво съм измислил за следващата неделя.

Месата в 10:30 ч. започна с изненада. Без предупреждение, само няколко минути преди началото, пристигна епископ Санфорд. Възрастният съсухрен прелат беше придружен от помощник и вървеше с помощта на бастун. Имаше репутация на педант, който строго следва ватиканската политика.

След встъпителната процесия Малкълм публично приветства епископа. Безпокойството му се усили. Ненадейното пристигане на епископа го бе стреснало, защото знаеше, че проповедта, която се готвеше да изнесе, неизбежно ще предизвика неодобрението на Санфорд. Малкълм беше очаквал по-късно епископът да разбере и бе готов за това, но да го слуша направо в черквата беше съвсем друго нещо. Но бе прекалено късно да променя темата си, дори да искаше.

Когато настъпи моментът, той се облегна на амвона и решително започна:

— Абсолютната вяра в реалността на Господ и Иисус Христос е от жизнено значение за всички нас. Но също толкова важно е да имаме силата да запазим вярата си, когато е подложена на изпитание, както толкова често се случва през живота ни. Сега имам намерение да изпитам вашата вяра.

Като огледа претъпканите пейки пред себе си, той продължи:

— Истинската вяра не се нуждае от каквато и да е подкрепа, от нищо материално, от никакви доказателства, защото ако имаше доказателства, нямаше да имаме нужда от вяра. И все пак понякога ние обосноваваме вярата си, подкрепяме я с материален обект, обикновено с Библията.

Малкълм замълча, после попита:

— Но какво ще стане, ако разберете, че части от Библията, при това важни части, и особено онези, които са свързани с Иисус, не са верни, че са изопачени или преувеличени? Дали ще можете да запазите вярата си със същата убеденост? Наистина ли виждам озадачени лица? — полуусмихнат попита той. — Е, уверявам ви, че въпросът ми е съвсем сериозен. Сериозен е, защото съвременната наука е доказала, че части от Библията почти сигурно са неточни поради една-единствена проста причина. Те са били предавани от поколение на поколение, но не с писано слово, а устно — както всички знаем, съвсем несигурен начин на общуване. Това не е новост. Историците и изследователите на Библията са го открили преди много време, както и висшите ешелони на нашата църква.

Сред събралите се вече се забелязваше известно раздвижване, разменяха се въпросителни погледи, а епископът се мръщеше и клатеше глава.

Но Малкълм продължи:

— Да се конкретизираме. Знаете ли, че след христовото разпване изминават петдесет години, преди да се появи какъвто и да било писмен документ за неговото раждане, живот, учение, ученици и възкресение? Половин век, и ако през това време е било написано нещо, от него не са останали следи.

Въпреки нетърпението на неколцина в черквата, мнозинството съсредоточено гледаше Малкълм, докато обобщаваше онова, което беше известно, но за което толкова рядко се говореше… Евангелията бяха написани отделно и с различни цели… Евангелията на Матей и Лука почти сигурно бяха преписани от това на Марк… И четирите бяха от неизвестни автори, въпреки имената им… Новият завет бе съставен едва през 4-ти век сл.н.ера… И не съществуваше нито един от оригиналните текстове — на гръцки върху папирусови свитъци.

— Папирусът — обясни Малкълм — е бил правен от тръстика, която е растяла край Нил, и навремето се е пишело само върху него. Но папирусите са се разпадали бързо, така че всички оригинални писания са загубени. Разбира се, били са правени преписи, но до копирните машини на „Канон“ оставали още три хиляди години, така че неизбежно са правени промени. В Новия и в Стария завет има други промени — при превода от гръцки и еврейски на латински, а после и на други езици, включително и на английски… Така че единственото, в което можем да сме сигурни, е фактът, че в съвременния си вид Библията не е нито точна, нито е верен препис на онова, което първоначално е било съставено.

— Казвам ви всичко това — замислено прибави той — не за да повлияя на мисленето ви или да отслабя вярата ви, а просто, за да изложа фактите. Не вярвам в скриването на истината, независимо от причината.

След месата, когато свещеникът излезе навън да се сбогува с енориашите, около Малкълм можеха да се чуят похвални думи.

— Изключително интересно, отче…

— Никога преди не съм чувал всичко това…

— Прав сте, това трябва да стане известно на повече хора…

Епископ Санфорд се държеше любезно и се усмихваше, докато енориашите се ръкуваха с него. Когато всички си тръгнаха, той безапелационно махна с бастуна си, давайки знак на Малкълм да се отделят.

Топлотата му се замени с ледена студенина и епископът нареди:

— Отец Ейнсли, вече няма да изнасяте проповеди тук. Наказвам ви с още едно мъмрене и скоро ще получите нареждане за бъдещето си. Междувременно ви препоръчвам да се молите за смиреност, благоразумие и покорство, качества, които очевидно не притежавате и от които болезнено се нуждаете. — Без да се усмихва, той вдигна ръка за официална благословия. — Нека Господ води разкаянието ви и да ви насочи към по-благочестив път.

Същата вечер, по телефона, Малкълм разказа всичко на Ръсел и добави:

— Управлява ни прекалено кисел старец.

— Който просто е умрял за секс. Ти какво очакваш?

Малкълм въздъхна.

— Всички сме умрели за секс. Този живот е несправедлив.

— Да не би да готвиш нова проповед?

— Няма начин. Санфорд ми сложи намордник. Смята ме за бунтар, Ръсел.

— Забравил ли е, че Иисус също е бил бунтар? Задавал е въпроси също като твоите.

— Кажи го на Железния задник.

— Какво наказание според теб ще ти наложи?

— Кой знае? — отвърна Малкълм. — Да ти кажа честно, не съм сигурен, че ми пука.

Но отговорът дойде бързо.

Решението на епископ Санфорд беше предадено на Малкълм след два дни от отец Андре Куейл, който получи съобщението с писмо. Ейнсли незабавно трябваше да бъде прехвърлен в трапистки манастир в планината Поконо в Северна Пенсилвания, усамотено място, където щеше да остане за неопределен срок.

— Осъждат ме на мълчание — съобщи на Ръсел Малкълм. — Знаеш ли нещо за трапистите?

— Малко. Живеят при тежки условия и никога не говорят. — Ръсел си спомни статия, която бе чел. Доктрината и начинът на живот на католическия орден на цистерианците на стриктното съблюдаване, официалното наименование на трапистите, бяха като в каторга: малко храна, никакво месо, тежък физически труд и пълно мълчание. Основан във Франция през 1664 г., орденът имаше седемдесет манастира в целия свят.

— Наказанието е точно такова, каквото обеща старият Санфорд — каза Малкълм. — И спази обещанието си. Трябва да стоя тук, да продължавам да се моля, мълчаливо, разбира се, докато не започна да следвам ватиканската линия.

— Ще отидеш ли?

— Трябва. Ако не отида, ще отнемат църковния ми сан.

— Това може да не е най-лошото и за двама ни. — Думите бяха изречени импулсивно и изненадаха самия Ръсел.

— Може и да си прав — отвърна Малкълм.

Той отиде в манастира и за своя изненада намери там покой. Просто не обръщаше внимание на трудностите. Мълчанието, с което смяташе, че ще се справи трудно, не се оказа проблем и по-късно, когато се върна във външния свят, откри, че е пълен с безсмислен брътвеж. Хората, разбра Малкълм, просто не можеха да не запълват тишината с гласовете си. Но в Поконо той откри, че придружено от лесно усвоимите знаци с ръце, мълчанието в много случаи е за предпочитане.

Малкълм не се подчини само на едно от условията на наказанието си. Не се молеше. Докато монасите около него мълчаливо се молеха, той използваше времето, за да мисли, да си представя, да потъва в натрупаните познания и да преценява миналото и бъдещето.

След едномесечно самовглъбяване Малкълм стигна до три заключения. Вече не вярваше в какъвто и да е бог, в божествената природа на Иисус или в мисията на католическата църква. Въпреки че причините бяха многобройни, най-важната беше, че всички религии имаха история най-много от пет хиляди години. В сравнение с безкрайните хилядолетия на геологическото време, през което бе съществувала вселената — ако се приемеше, че Земята е голяма колкото глава на топлийка — продължителността на съществуването на религията се равняваше навярно на едно-единствено зрънце пясък от цялата сахарска пустиня.

Освен това му ставаше все по-ясно, че човечеството, homo sapiens, е еволюирало от хоминидите — маймуноподобни животни — преди милиони години. Научните доказателства ставаха все по-неопровержими, доказателства, на които повечето религии предпочитаха да не обръщат внимание, защото приемането им означаваше да загубят работата си.

Ето защо всички многобройни богове и религии бяха просто не толкова отдавна съчинени фантазии.

„Тогава защо толкова много хора вярват?“ — често се питаше Ейнсли. Един от вероятните отговори: това се дължеше най-вече на подсъзнателния им стремеж да избягнат забравата: концепцията за човешката тленност, която по някаква ирония се излагаше толкова добре в Библията — в Книга на Еклесиаста, 3:19–20:

„… защото съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една… и човек няма предимство пред добитъка, понеже всичко е суета! Всичко отива на едно място: всичко е произлязло от пръст, и всичко ще се върне в пръстта.“

Трябваше ли да се обезсърчава упражняването на религията? В никакъв случай! Онези, които намираха в нея утеха, трябваше да бъдат оставени и ако се налагаше, защитавани. Малкълм се закле, че никога няма да пречи на искрената вяра на другите.

А какво щеше да прави самият той? Явно щеше да напусне църквата. В ретроспекция той виждаше, че е направил грешка още от самото начало — реалност, която можеше да възприеме по-лесно, тъй като майка му бе починала година преди това. По време на последната им среща, Виктория Ейнсли, предчувствайки края си, стисна ръката му и прошепна:

— Ти стана свещеник, защото аз го исках. Не съм сигурна дали ти също си го желал, но постъпката ти ме изпълни с гордост. Чудя се дали Господ ще го сметне за грях.

Виктория умря в мир. Без нея той се чувстваше свободен да промени решението си.

Гласът на стюарда по високоговорителя откъсна Малкълм от мислите му.

— Капитанът ви съобщава, че скоро ще приближим Атланта. Моля, затегнете коланите си, затворете масичките и повдигнете облегалките на седалките.

Малкълм престана да слуша познатите думи и се понесе назад в миналото…

Той остана в Поконо още един месец. Искаше още време за размисъл. Но съмненията му само се задълбочиха още повече и на края написа писмо, с което си подаваше оставката като свещеник. И просто си тръгна.

След като извървя няколко километра, носейки всичко, което искаше да запази от миналото си в един-единствен куфар, Малкълм стопира един камион, който го откара до Филаделфия. Взе автобус до летището и тъй като не знаеше накъде да тръгне, импулсивно си купи билет за следващия полет — за Маями. Там започна новият му живот.

Скоро след пристигането си Малкълм се запозна с Карън, канадка, дошла на ваканция.

Стояха на опашка в заведението за химическо чистене на Стан. Малкълм остави няколко ризи за пране и служителката го попита дали ги иска сгънати, или на закачалки. Той се поколеба и тогава отзад се обади някакъв глас:

— Ако пътувате много — сгънати. Ако не — на закачалки.

— Окончателно приключих с пътуванията — каза той и се обърна, за да види привлекателната млада жена, с която разговаряше. После отвърна на служителката: — Нека бъдат на закачалки.

Карън приключи със своята поръчка и откри, че Ейнсли я чака на вратата.

— Просто исках да ви благодаря за помощта.

— Защо сте приключили с пътуванията? — попита тя.

— Тук не е най-доброто място, за обяснения. Искате ли да обядваме заедно?

Карън се замисли за миг, после весело отговори:

— Разбира се. Защо не?

Така започна тяхната история и те бързо се влюбиха. Две седмици по-късно Ейнсли й предложи да се оженят.

Приблизително по същото време Малкълм прочете в „Маями Херълд“, че градската полиция набира нови служители. Подтикнат от спомена за детектив Кърмит Шелдън, който бе помогнал на семейството му, Малкълм подаде молба. Приеха го и го пратиха на десетседмичен курс в полицейската академия на управлението, който той завърши с отличие.

Карън не само не възразяваше да живеят във Флорида вместо в Торонто, но направо се влюби в тази идея. След като научи всичко за неговото минало, тя одобри избора му на работа.

— В известен смисъл ще вършиш същото като преди — ще помагаш на човечеството да не излиза от правия път.

Той беше се засмял.

— Ще е по-трудно, но много по-практично.

След няколко месеца прекъсване Малкълм възобнови кореспонденцията си с Ръсел и научи, че той също е напуснал официалната католическа църква. Целта на Ръсел беше проста — искаше да се ожени и да има деца. В едно от писмата си той казваше:

„Знаеш ли, че в Съединените щати има около 17 000 като нас — свещеници, които напускат църквата по свое собствено желание и в повечето случаи на трийсетина години. Между другото, статистиката е на самата църква.“

Ръсел обаче нито бе загубил вярата си, нито беше изоставил религията и се присъедини към независима католическа група в Чикаго, където го приеха за свещеник, без да обръщат внимание на официалното му разстригване. В същото писмо Ръсел продължаваше:

„Ние вярваме в Господ и Иисус, но смятаме Ватикана и Римската курия за обсебени от мания за власт, самовлюбени мастодонти, които в крайна сметка ще се самоунищожат.

И не сме сами. Из цяла Америка хиляди католици прекъсват връзките си с Рим. Нямам пълен списък, защото нямаме и не можем да имаме централно управление. Смятаме, че такава «безпогрешна» централа, пълна с божии наместници, е последното, от което се нуждаем. Наистина, правим някои неща, които няма да се харесат на Рим. Позволяваме на всеки, който пожелае, да вземе причастие, защото вярваме, че не е нужно да пазим Господ от когото и да било. Ще венчаваме разведени католици, както и представители на един и същи пол, щом така искат. Ние сме против узаконяването на аборта. От друга страна, вярваме в правото на жената на избор.

Нямаме богати черкви, нито пищни одежди, статуи, цветни стъкла или златни украси и няма да купуваме. Всички свободни пари ще използваме, за да храним бездомните.

От време на време търпим атаки от страна на римската католическа църква и колкото повече расте броят ни, толкова по-често става това. Стават все по-нервни. Един католически архиепископ казал на вестникарски репортер, че нямаме Божията благословия, каквото и да правим. Можеш ли да повярваш! Рим единствено е богопомазан — и никой друг.“

Ръсел продължаваше да е независим свещеник, щастливо женен за бивша католическа монахиня. Според последното съобщение имаха две деца.

Самолетът на „Делта“ плавно кацна на летището в Атланта. Оставаше само двучасовият полет до Торонто.

Малкълм с благодарност се върна от миналото към приятните мисли за очакващите го няколко дни.

Пета глава

Пред имиграционната служба и митницата на летището в Торонто Малкълм видя униформен шофьор на лимузина, който държеше високо табела с надпис „ЕЙНСЛИ“.

— Господин Ейнсли от Маями? — любезно попита младежът, когато Малкълм спря пред него.

— Да, но не съм очаквал…

— Тук отпред има кола с поздрави от генерал Грънди. Мога ли да взема багажа ви, сър?

Родителите на Карън, Джордж и Вайълит Грънди, живееха в окръг Скарбъроу, близо до източните граници на Метро-Торонто. Пътуването дотам отне час и петнайсет минути — повече от обикновено заради силния сняг, валял предишния ден. Небето бе мрачносиво, а температурата — близо до нулата. Подобно на мнозина жители на Флорида, поели на север през зимните месеци, Малкълм разбра, че е облечен прекалено леко. Надяваше се, че Карън му е взела топли дрехи.

Посрещането му в извънградския скромен дом на семейство Грънди обаче бе изключително топло. В мига, в който лимузината спря навън, предната врата се отвори и към него се изсипаха членовете на семейството: първо Карън и веднага след нея Джейсън. Карън силно го прегърна и промълви:

— Добре е, че си при мен — което бе неочаквано и успокоително. Джейсън се гушеше в палтото му и викаше:

— Тате! Тате! — Ейнсли го взе на ръце с весел възглас „Честит рожден ден!“ И тримата се прегърнаха.

По-малката сестра на Карън, София, стройна и сексапилна, се промъкна, за да целуне с обич Малкълм, последвана от съпруга си Гари Мокси, брокер от Уинипег, който стисна ръката му.

— Цялото семейство се гордее с онова, което направи, Малк. Искам да ми разкажеш всичко. — Двете дъщери на семейство Мокси, дванайсетгодишната Майра и десетгодишната Сюзън, се присъединиха към шумното, нежно посрещане.

Наред беше елегантната Вайълит Грънди, която майчински прегърна зет си.

— Всички сме толкова щастливи, че успя да дойдеш.

Докато другите се насочваха обратно към къщата, Джордж Грънди, белокос, строен, на седемдесет и пет години, прегърна Малкълм.

— Гари е прав, гордеем се с теб. Понякога хората забравят колко важен е дългът — в наше време се случва все по-рядко. — Джордж снижи глас. — Изнесох им на всичките, особено на Карън, малка лекция по този въпрос.

Ейнсли се усмихна. Споделената забележка обясняваше много неща. Карън обожаваше баща си и явно думите му имаха сериозен ефект.

— Благодаря ти — с признателност отвърна той. — И честит рожден ден.

Бригаден генерал Джордж Грънди беше прекарал Втората световна война с канадската армия в Европа, където напредна в чин, оцеля в някои от най-тежките сражения и получи кръст за храброст. По-късно участва в Корейската война. След пенсионирането си, на петдесет и пет годишна възраст, той се отдаде на преподавателска дейност.

— Да влизаме вътре преди да си се превърнал в ледена шушулка — каза Джордж Грънди. — Подготвена е цяла програма.

Приветствията продължиха през целия ден. На вечерята по случай двойния рожден ден на Джордж и Джейсън беше шумно и претъпкано. Присъстваха роднини и гости — общо двайсет души. Малкълм се озова в центъра на вниманието.

— Все едно, че при нас е истински детектив от телевизията — каза дванайсетгодишната Майра, след като го отрупа с въпроси.

Сепнат, Джейсън изведнъж се изправи на стола си.

— Моят баща е много по-добър от онези типове от телевизията.

Другите искаха да чуят за екзекуцията, на която Малкълм съвсем скоро беше присъствал, за убийствата преди това и за начина на разкриването им. Доколкото можеше, Ейнсли искрено им отговаряше, макар че пропусна последната си среща с Елрой Дойл.

— Една от причините за любопитството ни — рече Джордж Грънди, — е огромното нарастване на тежката престъпност в Канада. Имаше време, когато човек можеше да излезе от дома си и да се чувства в безопасност, но вече не е така. Сега тук е почти толкова опасно, колкото и при вас, в Щатите.

По време на разговора за убийствата Малкълм обясни, че повечето убийци биват залавяни, защото допускат глупави грешки или подценяват силите, срещу които се изправят.

— Има толкова много информация за престъпността и наказателната система във вестниците, че престъпниците би трябвало да знаят, че нямат шанс — каза София Микси.

— Така е — съгласи се Малкълм, — но убийците често са млади и зле информирани.

— Може би е така, защото не четат много — обади се някой.

Малкълм кимна.

— Много от тях изобщо не четат. Някои дори не могат.

— Но трябва да гледат телевизия — възрази Майра. — А във филмите престъпниците ги хващат.

— Естествено — съгласи се Ейнсли. — Но по телевизията те обикновено изпъкват с нещо. Забелязват ги, а децата — особено бедните деца — искат тъкмо това. Последствията идват после, когато обикновено е прекалено късно.

За голяма изненада на Малкълм повечето от присъстващите бяха за смъртно наказание за убийство. Тенденцията за промяна на общественото мнение бе очевидна в Съединените щати, а сега навярно и в Канада, където смъртната присъда беше отменена през 1976 година.

За вечерята по случай рождените дни бяха свалили преградата между дневната и трапезарията, за да съберат дългата четири метра и половина маса, украсена с пъстри ленти и празнични шапчици. Докато специално наетите сервитьори се готвеха да поднесат четирите ястия, Джордж и Джейсън заеха определените за тях почетни места.

Джордж се огледа и отбеляза:

— Имам чувството, че трябва да се каже нещо…

— Остави на Малкълм! — отвърна Карън.

Всички обърнаха глави към него.

— Топката е твоя, Малк — каза Гари Мокси.

— Няколко спонтанни мисли за този исторически случай… — усмихнато рече Ейнсли, като вдигна глава.

После се огледа и продължи по-ясно:

— Тази вечер сме се събрали, за да потвърдим отново вярата си в морала, истината, обичта и, особено днес, в прекрасните идеали на семейния живот. Ние отбелязваме единството на това семейство, неговите успехи, благополучие и — за най-младите ни роднини тук — осъществяването на техните мечти и надежди. На този весел празник в чест на Джордж и Джейсън ние проявяваме взаимната си вярност, обещавайки си да се подкрепяме помежду си в тежки времена, както и където и да сме. Освен членовете на семейството, ние приветстваме скъпите ни приятели, които споделят нашия празник и нашата обич.

В чест на двуезичната Канада, Малкълм завърши с мощно „Salut!11“.

На следващата сутрин Малкълм, Карън и Джейсън се разходиха из крайезерните улици на Скарбъроу. От високите скали те ясно видяха езерото Онтарио, макар че съседният щат Ню Йорк, само на сто и четирийсетина километра от тук, изобщо не се забелязваше. През нощта отново беше валяло и тримата се замеряха със снежни топки. След три опита Джейсън най-после попадна в целта си: главата на Малкълм.

— Иска ми се в Маями да имахме сняг! — весело извика той.

Джейсън бе здраво момче с квадратни рамене и дълги, стройни крака. Големите му кафяви очи често гледаха сериозно и въпросително, сякаш разбираше, че има да открива толкова много неща, макар понякога да не знаеше как. Но от време на време лицето му се озаряваше от сияйна усмивка — сякаш да напомни на света, че в края на краищата животът е слънчев.

Като се отупаха от белия, рохкав сняг, те продължиха разходката си. Малкълм прегърна жена си и сина си.

След малко, когато Джейсън отпраши напред, Карън каза:

— Предполагам, че моментът е съвсем подходящ да ти съобщя нещо. Бременна съм.

Малкълм спря с разширени очи.

— Мислех си…

— Аз също. Понякога се оказва, че докторите могат и да грешат. Ходих два пъти на преглед. Не исках да ти казвам по-рано и да събуждам празни надежди. Но, Малкълм, само си помисли — ще си имаме бебе!

През последните четири години бяха искали още едно дете, но гинекологът на Карън беше казал, че вероятността не е голяма.

Тя продължи:

— Мислех да ти съобщя по време на полета за насам…

Малкълм се плесна с длан по челото.

— Сега разбирам как си се чувствала вчера. Скъпа, съжалявам.

— Няма нужда. Зная, че си постъпил правилно. Така или иначе, сега вече знаеш. Щастлив ли си?

Вместо отговор той я прегърна и я целуна.

— Хей! — извика Джейсън и се засмя. — Внимавайте! — После, когато се обърнаха, момчето ги уцели със съвършено насочена снежна топка.

— Трябва да се събираме по-често — каза рано сутринта на четвъртия ден Гари Мокси, когато семейната среща завършваше с нежно сбогуване. Бяха станали преди зазоряване за кратка закуска и после с няколко коли потеглиха към летището на Торонто.

Джордж Грънди откара Карън, Малкълм и Джейсън. По пътя момчето весело бъбреше.

— Дядо, много се радвам, че сме родени на един и същи ден — каза той.

— Аз също, синко — отвърна му старият генерал. — Надя вам се, че когато вече няма да ме има, ще празнуваш и за двама ни. Мислиш ли, че ще можеш?

— О, да.

— Ще може — рече Карън. — Но дотогава има много време, татко. Какво ще кажеш догодина да празнуваме рождения ви ден в Маями? Ще поканим цялото семейство.

— Готово! — Баща й се обърна и погледна към Малкълм, който седеше отзад. — Ако нямаш нищо против?

Малкълм се сепна.

— Извинявай! Какво питаш?

Джордж Грънди се засмя.

— Няма значение. И аз бях така, признаците са ми познати. Обмисляш работата си за утре, нали?

— Да ти кажа честно, да — призна Малкълм. Детективът се чудеше кой е най-подходящият и бърз начин да се справи с все още нерешените въпроси, възникнали от последния му разговор с Елрой Дойл.

Шеста глава

Както се оказа, през по-голямата част от първия си работен ден Малкълм Ейнсли нямаше никаква възможност да мисли за Дойл. Когато стигна до бюрото си в отдел „Убийства“, той откри, че цялото е отрупано с папки и документи, насъбрали се по време на четиридневното му отсъствие.

Най-важна за момента беше купчината с формулярите, определящи възнагражденията на детективите за оставането им в извънработно време. Ейнсли ги придърпа към себе си. Детектив Хорхе Гарсия, който седеше на съседното бюро, го поздрави с думите:

— Радвам се да видя, че се захващаш с главното.

— Зная как работите вие, момчета — отвърна Ейнсли. — Постоянно оставате, за да получите по някой и друг долар отгоре.

— Хей, нали трябва да храним децата.

Всъщност това извънредно възнаграждение бе изключително важно за детективите. Беше парадоксално: всички завиждаха на детективите и такива ставаха само най-добрите и най-умните, но в полицията в Маями за това звание не се полагаше по-голяма заплата.

До 1978 г. детективите в Маями получаваха извънредно сто долара месечно заради специалните си служебни задължения, заради уменията си и рисковете, на които се излагаха. Но през тази година полицейският съюз, в който детективите често бяха игнорирано малцинство, търсеше да направи някаква отстъпка в синдикалните преговори и отмени извънредното възнаграждение — предателство, според детективите, което превърна парите за извън работно време в жизнена необходимост. Сега детективът, работещ средно четирийсет часа на седмица, получаваше заплата от 880 долара, обложена с тежки данъци. Двайсет часа извънредна работа му носеха още 660 долара. Това е обаче си имаше цената: на практика не му оставаше никакво време за нормален семеен живот.

За всеки извънреден час работа подробно се докладваше и после се удостоверяваше от сержант, ръководещ детективски екип — задача, която Ейнсли нетърпеливо изпълни.

След това идваха оценките за всеки от служителите поотделно, които трябваше да прави на шест месеца. Пишеше текста на ръка и после го даваше на секретарката да го препише на машина. Следваха още документи — преглед на докладите на детективите за текущите разследвания, включително и новите убийства, — които трябваше да запомни, подпише и ако се налагаше, да предприеме съответните мерки.

— Понякога — оплакваше се Ейнсли на сержант Пабло Грийн — се чувствам като Дикенсов герой.

— Така е, защото всички се трепем заради Скрудж12.

Така че едва в късния следобед на първия си работен ден Ейнсли намери време за случая „Дойл“. Той взе касетата със записа и тръгна към кабинета на Нюболд.

— Какво те задържа? — попита Лио Нюболд. Всъщност, като си помисля, не е нужно да ми казваш.

Докато Ейнсли вадеше касетата, Нюболд каза на секретарката си:

— Не ме свързвай с никого, освен ако не е спешно. — После затвори вратата на кабинета. — С нетърпение очаквах да чуя това.

Ейнсли пусна записа от началото. Разнесе се шум от отваряне на врата, когато младият лейтенант от затвора Хамбрик се беше върнал заедно с Елрой Дойл, окован, с обръсната глава. Ейнсли тихо обясняваше какво става.

Нюболд внимателно слушаше последвалите реплики: мазния глас на свещеника… неясните думи на Дойл към Ейнсли — „Благослови ме, отче…“… крясъка на Ъксбридж — „Това е богохулство!“… отговора на Дойл — „Разкарайте този задник оттук!“…

Лейтенантът поклати глава. На лицето му се изписа удивление.

— Не мога да повярвам.

— Почакайте, има още.

Записът продължи по-спокойно, докато Ейнсли бе изслушвал „изповедта“ на Дойл.

— Аз убих няколко души, отче…

— Кои са първите, които си убил?

— Онез Икеи — двама японци в Тампа…

С напрегнато внимание Нюболд започна да си води бележки.

Скоро дойде потвърждението на Дойл за другите му убийства — семействата Есперанца, Фрост, Ларсън, Хенънфелд, Урбина, Темпон…

— Бройката не излиза — каза Нюболд. — Ти ми го каза, обаче се надявах…

— Че съм сгрешил в сметката ли? — леко се усмихна Ейнсли и поклати глава.

После идваше отчаяната молба на Дойл, свързана с убийството на семейство Ърнст: „Отче, кълна се!… Аз не съм го направил!… Туй е шибана лъжа… не ща да умра обвинен в нещо, дето не съм го направил!“.

Сълзливото излияние продължи, после Нюболд внезапно извика:

— Спри го! — Ейнсли натисна черното копче „ПАУЗА“. В заградения със стъклени стени кабинет настъпи тишина.

— За Бога! Дяволски достоверно звучи. Лейтенантът се надигна от стола си и импулсивно се заразхожда из стаята, после попита: — Колко време преди екзекуцията ти разказа всичко това Дойл?

— Може би десет минути. Не повече.

— Не зная, просто не зная. Бях сигурен, че няма да му повярвам… Но когато смъртта е толкова близо… — Нюболд погледна Ейнсли право в очите. — Ти вярваш ли му?

Ейнсли предпазливо отвърна:

— Както знаеш, винаги съм изпитвал съмнения за онзи случай, така че…

— Така че ти е по-лесно да повярваш на Дойл — довърши изречението лейтенантът.

Ейнсли не отговори.

— Да го чуем докрай — рече Нюболд.

Ейнсли включи записа.

— За всички онези убийства — четиринайсетте, които признаваше. Съжаляваш ли за тях?

— Майната им на всички!… Опрости ми само другите, дето не съм ги извършил!

— Той е луд — отбеляза Нюболд. — Или поне е бил.

— Същото си помислих и аз и продължавам да смятам така. Но лудите не лъжат непрекъснато.

Двамата замълчаха и се заслушаха как Ейнсли казва на Дойл:

— … никой свещеник не би те опростил, а пък аз не съм свещеник.

После думите на лейтенант Хамбрик:

— Знаете достатъчно… Направете нещо!

Очите на Нюболд бяха приковани върху Ейнсли, докато Дойл повтаряше след сержанта „Молитвата“ на Фуко. Лейтенантът прокара длан по лицето си и очевидно трогнат, тихо каза:

— Ти си добър човек, Малкълм.

Ейнсли изключи касетофона и пренави касетата.

Нюболд мълчаливо седна зад бюрото си. След малко продължи:

— Ти отговаряше за спецчастта, Малкълм, така че случаят си остава твой. Какво предлагаш?

— Да проверим всички твърдения на Дойл — клипса, грабежа, убийството на семейство Икеи, ножа, за който говореше, и гроба. Ще оставя разследването на Ръби Боуи — тя е добра в тези неща. Накрая ще знаем цялата истина за Дойл.

— А ако случайно се окаже, че не лъже? — попита Нюболд.

— Нямаме никакъв избор. Ще се заемем отново със случая „Ърнст“.

Нюболд навъсено го погледна. Малко неща в полицията можеха да се сравнят с проблемите, свързани с отварянето на приключен случай на убийство.

— Действай — най-после се съгласи Нюболд. — Кажи на Ръби да започва.

Седма глава

Минаваше 7 ч. сутринта. Намираха се в офиса на отдел „Убийства“. Боуи седеше на стола до бюрото на сержанта. Предишната вечер й бе дал касетофон и й бе казал да изслуша вкъщи записа от щатския затвор. Когато се срещнаха на сутринта, тя ужасено поклати глава.

— Адски гадна работа. Дълго не успях да заспя. Но го почувствах. Затворих си очите и като че ли присъствах там.

— Значи ти е ясно какво трябва да проверим?

— Записах си всичко. — Боуи подаде на Ейнсли бележник, на който сержантът хвърли поглед. Както обикновено, тя бе изброила всички въпроси, които изискваха проверка.

— Действай — накрая й каза той. — Зная, че ще се справиш.

Ръби Боуи излезе и Ейнсли се върна към натрупалите се на бюрото му документи, макар да не знаеше, че му остават само няколко кратки минути за тях.

Сигналът се получи в комуникационния център на полицията в Маями в 07:32 часа.

— Полиция, с какво мога да ви помогна? — отговори диспечерката. В същото време в горната част на компютърния екран се изписаха телефонният номер и името на онзи, който се обаждаше — Т. ДАВЪНЪЛ.

— Пратете полиция на булевард „Брикел“ 2801, на изток от Залива — разнесе се задъхан женски глас. — Застреляха съпруга ми.

Междувременно диспечерката попълваше информацията и после натисна един от функционалните клавиши на компютъра, с който прати данните на служителка в друга част на голямата стая.

Тя реагира светкавично, тъй като знаеше, че посоченият адрес се намира в зона 74. На екрана на собствения й компютър вече се беше появил списък на свободните патрулни коли с техните номера и местонахождение. Диспечерката избра съответния патрул и каза по радиовръзката:

— 174.

Когато 174 отговори, тя прати висок сигнал, предшестващ спешното съобщение. После предаде:

— Поемете 330 на булевард „Брикел“ 2801, на изток от Залива. — Първата тройка означаваше спешен случай, изискващ светлинна и аудиосигнализация, а 30 — стрелба с оръжие.

— Прието. Аз съм в парка „Алис Уейнрайт“, съвсем наблизо.

По време на разговора диспечерката даде знак на дежурния сержант, който седеше на бюрото си в средата на помещението. Тя посочи към адреса на екрана.

— Адресът ми е познат. Дали не са тези, за които си мисля?

Хари Клементе се приближи.

— Ако имаш предвид семейство Давънъл, права си!

— Случаят е 330.

— Мамка му! — Сержантът прочете останалата информация. — Загазили са. Благодаря, ще бъда наблизо.

Първата диспечерка продължаваше да разговаря със съпругата на жертвата.

— Към вас пътува патрулна кола. Моля ви, искам да проверя фамилното ви име. Правилно ли го казвам: Д-А-В-Ъ-Н-Ъ-Л?

— Да, да — нетърпеливо отвърна жената. — Това е моминското ми име. Сега се казвам Мадокс-Давънъл.

Служителката се изкушаваше да попита: „Вие ли сте прочутото семейство Давънъл?“, но вместо това каза:

— Госпожо, моля ви, останете на телефона, докато не пристигне полицията.

— Не мога. Имам да върша други неща. — Чу се прещракване и връзката прекъсна.

В 07:39 ч. диспечерката получи радиоповикване от патрул 174.

— Имаме случай на убийство с огнестрелно оръжие. Искам връзка с „Убийства“ на първи канал.

— Прието.

Малкълм Ейнсли седеше на бюрото си в отдела, включил джобния си радиотелефон, когато чу съобщението на патрул 174. Без да откъсва очи от документите, той махна на Хорхе.

— Поеми го ти.

— Добре, сержант. — Родригес включи радиотелефона си и каза на диспечерката:

— 1311 превключва на първи канал за връзка с патрул 174. — После набра номера на запазения изключително за отдел „Убийства“ канал. — 144, тук е 1311. Докладвай.

— 1311, имаме смърт на булевард „Брикел“ 2801. Вероятно 31.

Когато чу адреса, последван от кода 31, който означаваше „убийство“, Ейнсли рязко вдигна поглед. Остави папките и документите, отблъсна стола си назад и се изправи. После кимна на Хорхе, който съобщи:

— 174, тръгваме към вас. Блокирайте местопрестъплението. Ако трябва, повикайте още помощ. — Детективът прибра телефона в джоба си и попита: — Това не е ли адресът на онова богато семейство?

— Точно така. Семейство Давънъл. Знам адреса им, всички го знаят. — Всички в Маями знаеха това име. Универсалните магазини на Давънъл бяха търговска верига, обхващаща цяла Флорида. Притежаваха също телевизионен канал, който Фелиша Мадокс-Давънъл лично ръководеше. Нещо повече, семейството — по произход от Средна Европа, емигрирало в САЩ след Първата световна война — имаше както политическа, така и финансова мощ. Името Давънъл постоянно се споменаваше по новините и понякога говореха за него като за „Кралските величества на Маями“. Един не толкова любезен коментатор беше прибавил: „И се държат така“.

Иззвъня телефон. Родригес вдигна слушалката, после я подаде на Ейнсли.

— Обажда се сержант Клементе от комуникационния център.

— Поехме случая, Хари — каза Ейнсли. — Патрулните ни повикаха. Тръгваме веднага.

— Мъртвият е Байрън Мадокс-Давънъл, зетят. Обадила се е жена му. Известно ли ти е това име?

— Припомни ми го.

— Когато се е оженил за Фелиша, се е казвал просто Мадокс. Семейството настояло да промени фамилията си. Не можели да понесат мисълта, че някой ден името Давънъл ще изчезне.

— Благодаря. И най-незначителната информация ни е от полза.

Когато затвори телефона, Ейнсли се обърна към Родригес:

— Много влиятелни хора ще следят този случай, Хорхе, така че не можем да си позволим никакви провали. Тръгвай напред, вземи кола и ме чакай долу. Лз ще съобщя на лейтенанта.

Току-що пристигнал в кабинета си, при влизането на Ейнсли Нюболд вдигна очи.

— Какво има?

— Възможно 31 на Байрън Мадокс-Давънъл в семейната им къща. Тъкмо тръгвам.

Нюболд сепнато го погледна.

— Господи! Да не е онзи, който се ожени за Фелиша?

— Той е, сър. Или поне е бил.

— Тя е дъщерята на стария Давънъл, нали?

— Познахте. Тя се е обадила. Помислих си, че ще искате да знаете. — Лейтенантът протегна ръка към телефона.

— Прилича на феодален замък — отбеляза Хорхе, когато необозначеният им автомобил приближи до внушителния дом на Давънъл.

Къщата беше с кулички и многокатен покрив и заедно с прилежащите й земи обхващаше повече от три и половина акра. Заобиколено от висока, почти крепостна стена, цялото място излъчваше средновековна атмосфера.

— Чудя се защо не са си направили ров с подвижен мост — рече Ейнсли.

Точно зад имението бе Бискайският залив, а още по-нататък — Атлантическият океан.

Отвън се виждаше само част от масивната къща, в която се влизаше през две красиви порти от ковано желязо, украсени с хералдически символи. Вратите бяха затворени. От вътрешната им страна се виждаше дълъг, виещ се път.

О, по дяволите, вече са тук! — възкликна Ейнсли, който забеляза микробуса на подвижна телевизионна станция. На микробуса имаше знак на станцията на Давънъл — УБЕК-ТВ. За да пристигнат първи, помисли си той, навярно някой ги беше предупредил.

Три синьо-бели полицейски автомобила бяха паркирани близо до портите и лампите на покривите им проблясваха. Или патрул 174 бе поискал помощ, или просто на повикването се бяха отзовали повече коли. „Няма нищо по-лошо от любопитно ченге“, каза си сержантът. Пред портата възникваше спор между двама униформени полицаи и хората от телевизията, сред които и Урсула Филикс, привлекателна чернокожа репортерка, която Ейнсли познаваше. Жълтата полицейска лента вече беше опъната пред входа, но един от полицаите, разпознал Ейнсли и Родригес, отвори вратата колкото да ги пропусне вътре.

Хорхе намали скоростта, но репортерката се втурна към тях и им препречи пътя. Сержантът свали прозореца си.

— Хей, Малкълм — помоли го тя, — влей малко здрав разум в главите на тези момчета! Шефката, госпожа Давънъл, ни иска вътре — специално ни се обади по телефона. УБЕК е станция на Давънъл и каквото и да става, искаме да успеем за сутрешните новини. — Докато говореше, Урсула Филикс се притисна до вратата на автомобила. Едрите й гърди, изпъкнали още повече заради тясната й копринена блуза, бяха толкова близо, че Ейнсли можеше да ги докосне. Буйната й черна коса беше сплетена на стегната плитка и в колата се разнесе опияняващият й парфюм.

Значи все пак са им се обадили, помисли си детективът — и то не просто кой да е. Бе им съобщила Фелиша Мадокс-Давънъл, жена, която само преди минути беше станала вдовица.

— Виж, Урсула — отвърна той, — точно в момента това е местопрестъпление и ти знаеш правилата. Скоро ще пристигне човек от пресцентъра и ще ви съобщи информацията, която можем да ви дадем.

— Госпожа Давънъл не познава правила, когато се отнася за нейна собственост, а в случая и от двете страни на портата е нейна — посочи към телевизионния микробус и към къщата операторът, който стоеше зад репортерката.

— А и е невероятно строга — прибави Урсула. — Ако не влезем, може да ни изхвърли от работа с все парцалите.

— Ще го имам предвид. — Ейнсли даде знак на Хорхе да продължи напред през тежките порти. — Ти ще водиш разследването — каза на младия детектив той, — обаче аз ще работя плътно с теб.

— Да, сержант.

Под гумите им захрущя чакъл, когато поеха по пътя покрай високи палми и овощни дървета. До къщата беше паркирано бяло бентли. Спряха пред внушителния главен вход. Едната от тежките врати беше открехната. Докато Ейнсли и Хорхе слизаха, вратата се отвори докрай. Появи се висок, достолепен и безупречно облечен мъж на средна възраст — явно икономът. Той погледна полицейските карти на двамата детективи и после ги поздрави с английски акцент:

— Добро утро, господа. Влезте, моля. — В просторното, великолепно мебелирано фоайе, той се обърна: — Госпожа Мадокс-Давънъл разговаря по телефона. Помоли да я почакате тук.

— Не — възрази Ейнсли. — Получихме съобщение за убийство. Незабавно ще отидем на местопрестъплението.

Надясно продължаваше широк, покрит с килим коридор, от дъното на който извика униформен полицай:

— Трупът е насам.

Ейнсли понечи да тръгне, но икономът упорстваше.

— Госпожа Мадокс-Давънъл специално помоли…

Ейнсли спря.

— Как се казвате?

— Аз съм Холдсуърт.

Хорхе, който вече бе започнал да си води бележки, прибави:

— Малкото ви име?

— Хъмфри. Но, моля ви, разберете, че тази къща е…

— Не, Холдсуърт — прекъсна го Ейнсли. — Ти разбери. Тази къща сега е местопрестъпление и тук се разпорежда полицията. Много от нашите хора ще влизат и ще излизат. Не им се пречкай на пътя, но не си тръгвай — ще трябва да те разпитаме. Освен това не пипай нищо в къщата. Ясно ли е?

— Предполагам — неохотно отвърна Холдсуърт.

— И кажи на госпожа Мадокс-Данъли, че бихме искали да я видим незабавно.

Последван от Хорхе, Ейнсли тръгна по коридора. Очакващият ги в дъното униформен полицай, на чиято табелка пишеше „НАВАРО“, съобщи:

— Тук вътре е, сержант. — После ги въведе през отворената врата в стая, която приличаше едновременно на спортна зала и кабинет. С бележници в ръка двамата детективи застанаха на прага и я огледаха.

Помещението беше просторно и през отворените френски врати проникваха ранните утринни лъчи. Навън имаше красив вътрешен двор, от който се разкриваше прелестна гледка към залива и далечния океан. В стаята, близо до детективите, като спартански часовои бяха подредени шест спортни уреда с черна хромирана повърхност. Сред тях доминираше сложен уред за вдигане на тежести, после симулатор за гребане, пътека за бягане, съоръжение за катерене и два апарата с неясна функция. „Струват най-малко трийсет хиляди долара“, предположи Ейнсли.

В същата стая, с лице към уредите, беше кабинетът: елегантен и луксозен, с кресла, няколко маси и шкафове, дъбови лавици, пълни с подвързани в кожа книги, и красиво модерно бюро със стол с подвижна облегалка, изтеглен на известно разстояние от бюрото.

На пода между бюрото и стола видяха мъртъв бял мъж. Трупът лежеше на дясната си страна, горната лява част от главата липсваше и около нея и раменете бяха пръснати кръв, парченца от кост и мозък. Кървавата каша, която вече започваше да се съсирва, бе потекла по пода отпред и от двете страни на тялото. Убитият беше по жълто-кафяви спортни панталони и бяла риза, сега напоена с кръв.

Макар да не се виждаше оръжие, всички признаци сочеха, че убийството е извършено с пистолет.

— След пристигането ви — попита младия униформен полицай Родригес — нещо да е било пипано или премествано?

Наваро поклати глава.

— Нищо. Процедурата ми е известна. — После се сети нещо. — Когато дойдох, в стаята беше жената на убития. Тя може да е пипала нещо. Ще трябва да питате нея.

— Ще го направим — отвърна Родригес. — Но питам заради протокола. Не се вижда никакво оръжие. Ти да си го виждал?

— Търся го, откакто пристигнах, но не видях нищо.

— Как изглеждаше госпожа Мадокс-Давънъл, когато я завари тук? — попита Ейнсли.

Наваро се поколеба, после посочи към трупа.

— Като се има предвид начинът, по който се е случило, и че това е съпругът й, изглеждаше доста нормално, може да се каже даже спокойна. Стори ми се странно. И още нещо…

— Давай — подтикна го Ейнсли.

— Тя ми каза, че насам пристигал телевизионен екип от УБЕК. Това е…

— Да, станцията на Давънъл. Та какво за нея?

— Тя искаше, направо ми заповяда, да се погрижа да ги пуснат вътре. Казах й, че ще трябва да изчака хората от „Убийства“. Това не й хареса.

Младият полицай отново се поколеба.

— Ако имаш да казваш още нещо, давай — рече Хорхе.

— Ами само впечатление, но ми се струва, че дамата е свикнала да владее положението и не понася да й противоречат.

— И се е държала така, докато съпругът й е лежал там? — посочи към трупа Ейнсли.

— Точно така — сви рамене Наваро. — Предполагам, че останалото ще разберете вие, момчета.

— Ще се опитаме — отвърна Хорхе, като продължаваше да си води записки. — Но наблюденията на патрула винаги са от полза.

Хорхе изпълни рутинната процедура по джобния си радиотелефон и повика екип за идентификация, патоанатом и щатски прокурор. Скоро стаята и останалата част от къщата щяха да бъдат пълни с хора.

— Ще отида да поогледам — каза Ейнсли. Като стъпваше внимателно, той се приближи до отворените френски врати. Втренчи се отблизо. Имаше пресни следи от повдигане с лост по външната страна на двете врати около дръжката и ключалката. Навън по двора детективът видя няколко кафяви отпечатъка от обувки, сякаш някой беше стъпвал в рядка кал. По-нататък, покрай висока метър и двайсет стена, той забеляза цветна леха с още следи в пръстта, сякаш същият човек бе прескочил стената и после се беше приближил към къщата. Следите като че ли бяха от едни и същи спортни обувки.

През последните няколко минути слънцето се бе скрило и изглежда скоро щеше да завали. Ейнсли побърза да се върне вътре и нареди на Наваро да блокира задната част на къщата, като постави на пост друг униформен полицай.

— Веднага щом пристигне екипът за идентификация — каза той на Хорхе, — им кажи да заснемат онези следи от обувки, преди дъждът да ги отмие. После да вземат гипсови отпечатъци от следите в пръстта. Като че ли някой е прескочил оградата. В такъв случай трябва да е било преди жертвата да влезе в тази стая.

Хорхе се замисли.

— Дори да е така, Мадокс-Давънъл може да е видял нападателя — спомни си, че раната му е контактна, значи са били близо един до друг. Ако се съди по онези спортни уреди, човекът трябва да е бил във форма и би следвало да се очаква да е оказал съпротива, но няма никакви следи от борба.

— Вероятно са го изненадали. Убиецът може да се е скрил.

— Къде?

Огледаха просторната стая. Хорхе посочи към двете зелени кадифени завеси отстрани на френските врати. Завесата от дясната страна бе закачена на кука, но куката отляво висеше надолу и завесата падаше свободно. Ейнсли се приближи. По килима зад завесата имаше следи от кал.

— Ще ги покажа на хората от идентификацията — рече Хорхе. — Сега ни трябват някои данни. За часа на смъртта, откриването на трупа…

В стаята се появи икономът Холдсуърт и се обърна към Ейнсли:

— Госпожа Мадокс-Давънъл ще се срещне с вас, господине. Моля, последвайте ме.

Ейнсли се поколеба. При разследване детективът викаше онези, които искаше да разпита, а не обратното. И все пак не беше ли странно, помисли си той, че съпругата предпочита да не влиза в стаята, където лежи трупът на съпруга й? Ейнсли имаше право по своя преценка да повика всекиго, включително членовете на семейство Давънъл и техния персонал, на разпит в полицейското управление, но каква полза щеше да има?

— Добре, водете ме — каза на Холдсуърт и после се обърна към Хорхе: — Когато се върна, ще мога да ти дам някои от тези данни.

Гостната, в която отведоха Малкълм Ейнсли, беше също толкова помпозна, както и останалата част от къщата. Фелиша Мадокс-Давънъл седеше на голямо кресло, чиято облегалка беше покрита с красив копринен брокат. Бе красива четирийсетгодишна жена с класическо аристократично лице, по което имаше следи от пластична операция. Гъста и лъскава, светлокафявата й коса с руси кичури падаше свободно по раменете. Носеше къса кремава пола, която разкриваше добре оформените й крака, и подходяща копринена блуза с широк, гарниран със злато колан. Беше съвършено изпипана във всяко отношение — лице, коса, нокти и дрехи. „И го знае“, помисли си Ейнсли.

Без да каже нищо, тя му посочи към стария френски стол без облегалки за ръцете — определено неудобен, весело забеляза детективът. Ако това бе опит да го накара да се чувства раболепно, нямаше да успее.

Както обикновено правеше в случай на убийство, Ейнсли започна с думите:

— Бих искал да ви кажа, че съжалявам за смъртта на съпруга ви…

— Излишно е — съвсем спокойно го прекъсна Давънъл. — Сама ще се справя с личните си проблеми. Да се ограничим до служебните въпроси. Вие сте сержант, предполагам.

— Детектив сержант Ейнсли. — Едва не прибави „госпожо“, но не го направи. Не само тя можеше да си играе на превъзходство.

— Е, на първо място искам да разбера защо екипът от собствената ми телевизионна станция — изцяло собственост на Давънъл — не е бил допуснат да влезе в тази къща, която също е собственост на Давънъл.

— Госпожо Мадокс-Давънъл — спокойно, но твърдо каза Ейнсли, — като проява на учтивост ще отвърна на въпроса ви, макар да смятам, че вече знаете отговора. Но след това въпросите ще задавам аз. — Докато говореше, той усещаше студените сиви очи на жената, впити, без да мигат, в него. Детективът отвърна на погледа й със същата увереност.

— Сега за телевизионния екип — продължи сержантът. — Недопускането на медиите — на който и да е представител на медиите — по време на разследване на убийство е стандартна и законосъобразна полицейска процедура. Сега, след като свършихме с това, бих искал да чуя всичко, което знаете за смъртта на съпруга си, моля.

— Почакайте малко! — насочи към него изящния си показалец тя. — Кой е прекият ви началник?

— Детектив лейтенант Лио Нюболд.

— Само лейтенант? Заради вашето поведение, сержант, и преди да продължа с каквото и да е, аз ще разговарям с началника на полицията.

Ейнсли разбра, че неочаквано и без очевидна причина се е стигнало до сблъсък. Все пак това не беше безпрецедентно. Внезапният стрес, особено в случаите на насилствена смърт, понякога оказваше такова въздействие върху хората. После си спомни за забележката на полицай Наваро: „… дамата е свикнала да владее положението“.

— Госпожо — твърдо отвърна Малкълм, — незабавно ще ви придружа до телефона, където можете да се свържете с началник Кетлъдж. — Но непременно му съобщете, че когато разговорът ви свърши, ще ви отведа под охрана, а това означава окована в белезници, в офиса на отдел „Убийства“ заради отказа ви да сътрудничите на разследването на насилствената смърт на съпруга ви.

Двамата продължително се изгледаха. Давънъл дишаше тежко, устните й бяха здраво стиснати и в очите й се четеше омраза. Накрая тя извърна очи, после пак го погледна и тихо каза:

— Задайте въпросите си.

Ейнсли не изпита удоволствие от победата си и спокойно попита:

— Кога и как разбрахте за смъртта на съпруга си?

— Малко преди 07:30 ч. тази сутрин. Отидох в спалнята на съпруга си, която е на същия етаж като моята, защото исках да го питам нещо. Когато видях, че го няма, отидох в кабинета му на този етаж — той често става рано и отива там. Открих трупа му така, както сте го видели и вие. Незабавно повиках полиция.

— Какво искахте да питате съпруга си?

— Какво? — Давънъл изглежда се стресна от неочаквания въпрос.

— Ами… — Тя като че ли търсеше подходящите думи. — Всъщност не си спомням.

— Има ли врата между вашата спалня и спалнята на съпруга ви?

— Ами… не. — Неловко мълчание. — Задавате странни въпроси.

Не чак толкова странни, помисли си Ейнсли. Първо, нямаше незабавно обяснение за отиването на Давънъл при мъжа й. Второ, отсъствието на междинна врата говореше за отношенията между двамата.

— Изглежда съпругът ви е получил огнестрелна рана. Чухте ли изстрел или някакъв друг шум, напомнящ изстрел?

— Не, не съм чула нищо.

— Тогава е възможно съпругът ви да е бил застрелян доста време преди да го откриете?

— Предполагам, че е така.

— Съпругът ви имаше ли някакви сериозни проблеми или врагове? Можете ли да се сетите за някой, който да е искал да го убие?

— Не. — Давънъл бе възвърнала спокойствието си и продължи: — Рано или късно ще го научите, така че спокойно мога да ви го кажа сега. В известен смисъл със съпруга ми не бяхме близки: той си имаше свои интереси, аз имам мои и между тях няма нищо общо.

— Отдавна ли продължава това положение?

— От около шест години, женени сме от девет.

— Карахте ли се много?

— Не. — Тя се поправи: — Е, от време на време сме имали кавги за тривиални неща, но почти никога не сме се карали по важни въпроси.

— Мислил ли е някой от двама ви за развод?

— Не. Положението устройваше и двама ни. Специално на мен бракът ми носеше някои преимущества, в известен смисъл ми осигуряваше свобода. Колкото до Байрън, простата истина е, че той имаше изгода от това.

— Бихте ли се пояснила?

— Когато се оженихме, Байрън беше много привлекателен и харесван мъж, но нямаше много пари и перспектива за добра работа. След брака ни бяха решени и двата проблема.

— По-конкретно, моля.

— Той получи два важни ръководни поста: първо в универсалните магазини на Давънъл и после в УБЕК, телевизионната ни станция.

— Все още ли заемаше тези постове? — попита Ейнсли.

— Не. — Фелиша се поколеба, после продължи: — Истината е, че Байрън нямаше необходимите качества. Беше мързелив и некадърен. Накрая трябваше изцяло да го извадим от бизнеса си.

— А след това?

— Семейството даде на Байрън издръжка. Ето защо казах, че имаше изгода от това.

— Бихте ли казали каква издръжка получаваше?

— Толкова ли е важно?

— Навярно не. Но мисля, че до края на разследването така или иначе ще се разбере.

Последваха няколко секунди мълчание, после Фелиша отвърна:

— Двеста и петдесет хиляди долара годишно. Освен това Байрън живееше тук безплатно и му се купуваха всички онези спортни уреди, които толкова обичаше.

Четвърт милион долара годишно, помисли си Ейнсли, при това без да върши нищо. След като нямаше да се налага да плаща повече, семейство Давънъл щеше да има изгода от смъртта на Байрън Мадокс-Давънъл.

— Ако си мислите онова, което ми се струва, че си мислите — рече Давънъл, — забравете го! — Ейнсли не отговори и тя продължи: — Вижте, не искам да си губя времето с думи, за нашето семейство тези пари са жълти стотинки. — Последва пауза. — Важното е, че макар отдавна да не обичах Байрън, все още ми харесваше да е около мен. Може дори да се каже, че ще ми липсва.

Последната забележка бе направена сериозно, сякаш поверително. Враждебността от началото на разговора им някак си се беше изпарила, сякаш, помисли си Ейнсли, победена в спора, тя се бе предала и се беше превърнала в добронамерен съюзник. Той обаче не вярваше във всичко, което му казваше Фелиша Мадокс-Давънъл — особено в това как е открила трупа на съпруга си. В същото време инстинктът му подсказваше, че тя не го е убила, макар навярно да знаеше или да се досещаше кой е извършителят. Във всеки случай жената криеше нещо.

— Малко съм объркан — рече Ейнсли. — Вие ми казахте, че все още сте харесвали съпруга си, въпреки че сте живеели отделно. И все пак веднага след като сте разбрали за смъртта му, дори от същата стая, в която е лежал трупът му, вие сте повикали телевизионния си екип. Изглежда…

— Добре, добре! — прекъсна го Давънъл. — Зная какво си мислите — че съм студенокръвна. Е, може би отчасти е така. Но по-важното е, че съм прагматична. — Тя замълча.

— Слушам ви — каза Ейнсли.

— Ами, веднага разбрах, че Байрън е мъртъв. Нямах представа кой го е убил. Това беше факт и аз не можех да направя нищо, за да го променя. Но онова, което можех да направя, бе да се погрижа УБЕК — телевизионната станция, която лично ръководя — да съобщи новината преди всичките ни конкуренти. Тъкмо така и постъпих. Повиках един от екипите си и след като не го пуснахте вътре, телефонирах и предадох на новинарите ни всичко, което зная. Съобщението вече се е разпространило в цяла Флорида, а навярно и в цялата страна, но ние бяхме първи и на конкурентния пазар именно това има значение.

— Вие всъщност сте знаели, че няма да пуснем екипа ви вътре, нали?

Давънъл сбърчи лице.

— О, естествено. Но… Как беше онзи мъжкарски израз? А, пришпорих нещата. Цял живот съм го правила. Това ми е втора природа.

— Обикновено в това няма нищо лошо. Но при разследването на убийство не е добра идея.

Двамата продължително се изгледаха, после Давънъл каза:

— Вие сте необикновен полицай. Във вас има нещо, не съм сигурна какво, което ви прави различен… и ме изпълва с любопитство. — Последните думи бяха придружени от усмивка и загатване за чувствителност.

— Ако нямате нищо против — спокойно отвърна той, — имам още въпроси.

Тя въздъхна.

— Щом трябва, давайте.

— Кой друг беше в къщата през последната нощ?

— Чакайте да помисля.

— Постепенно се натрупаха нови факти.

Родителите на Фелиша, Тиъдър и Юджиния Давънъл, живеели в къщата, но в момента се намирали в Италия. Всъщност Тиъдър управлявал семейния бизнес, но бил предоставил голяма част от отговорностите на Фелиша. В къщата работели и живеели камериер и прислужница, но те също били в Италия.

Най-старият жив Давънъл бил Вилхелм. Деветдесет и седем годишният патриарх на семейството имал апартамент на горния етаж и за него се грижел един прислужник заедно с жена си, медицинска сестра.

— В момента дядо е в къщата, господин и госпожа Васкес също — обясни Фелиша, — макар че се виждам много рядко с когото и да било от тях.

Според нея Вилхелм Давънъл бил съвсем склерозирал, с отделни моменти на прояснение, „макар че стават все по-малко“.

Икономът Хъмфри Холдсуърт живеел тук с жена си, която била готвачка. Двама градинари и шофьор, и тримата със семействата си, живеели в отделни апартаменти в имението.

Всички тези хора трябваше да бъдат разпитани за каквото и да е раздвижване, което можеше да са видели или чули предишната нощ.

— Да се върнем на това как сте открили трупа на съпруга си — каза Ейнсли. — Струва ми се, че когато полицай Наваро е пристигнал, вие сте били в кабинета.

— Да. — Тя се поколеба. — Ами, след като открих Байрън, изтичах навън и се обадих в полицията от телефона в коридора. После… Всъщност не мога да си го обясня… но нещо ме привлече обратно. Предполагам, че отчасти съм била в шок. Беше толкова внезапно и ужасно.

— Това е разбираемо — съчувствено отвърна Ейнсли. — Въпросът ми е следният: в двата случая, в които сте оставали сама с трупа на съпруга си, докосвахте ли се до нещо в стаята?

— Абсолютно до нищо — поклати глава Фелиша. — Предполагам, инстинктивно съм усещала, че не трябва. Но не можех, просто не можех дори само да се приближа до Байрън или до онова бюро… — Гласът й секна.

— Благодаря ви — рече Ейнсли. — Засега нямам повече въпроси.

Възвърнала самообладанието си, Фелиша Мадокс-Давънъл се изправи.

— Съжалявам за лошото начало на разговора ни — каза тя. — Навярно с времето ще се научим да се харесваме повече. — Жената неочаквано протегна ръка и леко докосна Ейнсли по дясната длан, като задържа връхчетата на пръстите си една-две секунди. После се обърна и излезе.

Докато все още беше сам в гостната, Ейнсли позвъни на две места от полицейския си радиотелефон. После се върна в кабинета на Байрън Мадокс-Давънъл, вече пълен с хора. Екипът за идентификация бе пристигнал и работеше, а патоанатомът Сандра Санчес оглеждаше трупа отблизо. Тук беше и заместник-щатският прокурор Кързън Ноулс, работил по серийните убийства на Елрой Дойл.

Ейнсли видя, че навън вали, но Родригес го успокои:

— Направихме снимки на онези следи навреме, взехме и добри гипсови отпечатъци. — В момента се заснемаше калта зад завесата със свалената кука, след което щяха да я вземат за анализ. Търсеха отпечатъци от пръсти на всички възможни места.

— Хайде да поговорим — каза Ейнсли. Той отведе Хорхе настрани и му разказа за разпита на Давънъл, после му продиктува имената на всички други, които трябваше да бъдат разпитани. — Извиках Татето Гарсия — съобщи той на младия детектив. — Ще работи заедно с теб. Аз си тръгвам.

— Вече? — любопитно го изгледа Хорхе.

— Искам да се срещна с един човек — отвърна Ейнсли. — Човек, който знае много неща за старите семейства. И който може да ми даде съвет.

Осма глава

Името й беше легенда. Навремето я бяха смятали за най-добрия криминален репортер в страната, а славата й далеч надхвърляше границите на Флорида и нормалния новинарски пулс на Маями. Информацията й за събития и хора бе енциклопедична: не само в областта на престъпността, но и на политиката, и на бизнеса. Сега тя почти се беше пенсионирала. „Почти“, защото когато й се искаше, пишеше книги, които задължително се радваха на огромен успех. В последно време обаче й се пишеше все по-рядко и през повечето време седеше със спомените и кучетата си — имаше три пекинеза на име Ейбъл, Бейкър и Чарли. Интелектът и паметта й бяха все така остри.

Казваше се Бет Ембри и макар да пазеше възрастта си в тайна, дори за „Кой кой е в Америка“, смяташе се, че е на доста повече от седемдесет. Живееше в апартамент в Оукмънт Тауър в Маями Бийч, от който се разкриваше гледка към океана, и Малкълм беше един от многобройните й приятели.

Вторият телефонен разговор на Ейнсли от дома на Давънъл бе с Бет.

— Зная защо си тук, видях те по сутрешните новини да пристигаш в къщата на Давънъл. Както обикновено, тероризираше репортер.

— Никога не съм тероризирал теб — възрази той.

— Защото се страхуваше от мен.

— Адски права си — отвърна Ейнсли. — И още се страхувам. — Двамата се засмяха и той я целуна по бузата, докато Ейбъл, Бейкър и Чарли скачаха и лаеха около тях.

Макар да не можеше да се каже, че Бет Ембри някога е била красива в общоприетия смисъл на думата, тя притежаваше изключителна жизненост, която бликаше от нея. Бе висока и стройна, все още стегната, и винаги носеше джинси и пъстри памучни ризи — днешната беше жълто-бяла.

Двамата се бяха запознали преди десет години, когато, като вестникарска репортерка Бет започна да се появява бързо на местопрестъпленията на убийства, разследвани от Ейнсли, и питаше лично за него. Отначало той се държеше предпазливо, после разбра, че когато й дава информация, често получава от нея също толкова ценни данни и идеи. С времето взаимното им доверие растеше и Ейнсли й предостави няколко големи „парчета“, като знаеше, че тя ще скрие източника си. После от време на време ходеше при нея за информация и съвети, както направи и сега.

— Почакай малко — каза Бет. Тя занесе някъде кучетата и затвори вратата.

— Прочетох, че си ходил на екзекуцията на Елрой Дойл — започна тя. — Да не би да си искал да се увериш, че ще си получи заслуженото?

Ейнсли поклати глава.

— Не беше по мое желание. Дойл поиска да разговаря с мен.

Тя вдигна вежди.

— Предсмъртна изповед? Наистина ли ми мирише на добър материал?

— Може би някой ден.

— От време на време продължавам да пиша. Имам ли твоето обещание?

Ейнсли помисли малко.

— Добре, колкото се отнася до мен, обещавам, че ще си първата, която ще разбере резултата. Но дотогава — пълно мълчание.

— Разбира се. Някога да съм те подвеждала?

— Не. — Макар че, както винаги с Бет Ембри, маневрите и пазарлъците не се изключваха.

Споменаването на Дойл му напомни, че Ръби Боуи вече трябваше да е започнала разследването си. Ейнсли се надяваше бързо да разреши този нов случай. Сега на свой ред той запита:

— Разговорът ни за семейство Давънъл ще остане в тайна, нали?

— Но не завинаги, става ли? — отвърна тя. — Както казах, вече не пиша много — хлапетиите в криминалната хроника се справят доста добре, — но от време на време ме хващат бесните, особено в случаи като този с Давънъл.

— Знаеш ли нещо за тях?

— Родът Давънъл е част от историята. А Байрън Мадокс-Давънъл, както го накараха да се прекръсти, беше жалък тип. Не се изненадах, че са го убили. Нямаше да се изненадам дори да се бе самоубил. Имаш ли заподозрян?

— Още не. На пръв поглед прилича на човек отвън. Защо Байрън да е бил „жалък тип“?

— Защото откри, че „Човек не живее само за единия хляб“, дори да е дебело намазан с масло. — Бет се подсмихна. — Познато ли ти е това?

— Естествено. Само че използва два различни източника — започна с Второзаконието и завърши с Матей и Лука.

— Браво, впечатлена съм! Онази семинария ти се е отразила за цял живот. Има ли някаква възможност отново да се върнеш към църквата? — Бет редовно ходеше на черква и рядко устояваше да не ужили Ейнсли за миналото му.

— Заради теб — каза й той — ще си подложа и другата буза. Това също е от Матей и Лука. А сега ми разкажи за Байрън.

— Добре. Отначало беше голямата надежда на семейството за ново поколение Давънъл — затова и когато се ожени за Фелиша, го накараха да си промени името. Тя е единствено дете и освен ако не забременее, което вече е малко вероятно, династията Давънъл ще прекъсне заедно с нея. Е, из града никога не е имало недостиг на сперма на Байрън и се предполага, че е отпуснал малко и на Фелиша, но тя не успя да зачене.

— Разбрах, че не е имал успех и в семейния бизнес.

— Той беше истинско бедствие. Предполагам, че Фелиша ти е разказала за това и за издръжката му…

— Да.

— Тя разказва на всички. Изпитваше такова презрение към него, че направи живота му още по-празен, отколкото бе преди.

— Смяташ ли, че Фелиша може да е убила съпруга си?

— Ами ти?

— Засега не.

Бет решително поклати глава.

— Не го е убила тя. Първо, Фелиша е прекалено умна, за да направи нещо толкова глупаво. Второ, Байрън й беше полезен.

Ейнсли си спомни думите на Фелиша: „Положението устройваше и двама ни… в известен смисъл ми осигуряваше свобода“.

Не бе трудно да се досети какво означаваше нейната „свобода“.

Бет проницателно го наблюдаваше.

— Сети ли се? Обвързана с Байрън, нямаше нужда да се тревожи, че някой от многобройните й любовници ще стане прекалено силен и ще поиска да се ожени за нея.

— Многобройни любовници ли?

Бет отметна глава назад и се разсмя.

— Не можеш да ги преброиш! Фелиша направо яде мъже за закуска. Но бързо се уморява и ги разкарва. Ако връзката започне да става сериозна, просто трябва да им каже: „Вече съм омъжена“.

Бет отново изпитателно погледна към Ейнсли.

— Не започна ли да сваля и теб?… Ами да, направила го е! Господи, Малкълм, та ти се изчервяваш!

Той поклати глава.

— Беше само за миг и навярно е плод на въображението ми.

— Не е, приятелю, а ако те е харесала на вкус, ще опита отново. Обаче те предупреждавам — медът на Фелиша може да е сладък, но тя е царица с истинско жило.

— Ти спомена за династията Давънъл. От кое време датира?

Бет се замисли.

— От края на миналия век… от 1898 г., почти сигурна съм. Има една книга, помня много неща от нея. Сайлъс Давънъл и жена му Мария пристигнали тук като емигранти от Горна Силезия — това е между Германия и Полша. Имал малко пари и отворил смесен магазин. В края на живота му вече се наричал универсален магазин „Давънъл“ и старецът бил натрупал основния капитал на фамилията. Сайлъс и Мария имали син — Вилхелм.

— Който сега едва дишал, нали?

— Това пак ти го е казала Фелиша. Жената на Вилхелм почина преди много години, но той още е с разума си, въпреки че е на деветдесет и седем. Чувала съм, че не пропуска почти нищо от онова, което става в къщата. Трябва да поговориш с него.

„Склерозирал“ — бе му казала Фелиша.

— Да, ще го направя.

— Във всеки случай — продължи Бет — с всяко поколение Давънъл семейството ставало все по-богато и по-могъщо, и това се отнася също за Тиъдър и Юджиния: и двамата тирани.

— Честно казано, всички те ми се струват тирани.

— Не е задължително. Просто всички са тласкани от невероятна гордост.

— Защо?

— Защото винаги много са се вълнували от фасадата си. Общественият им облик трябва да е безупречен, да ги прави по-висши, даже съвършени. И всички малки мръсни тайни са заровени толкова надълбоко, че дори ти, детектив сержант, може би ще се затрудниш да ги откриеш.

— Според онова, което ми каза — рече Ейнсли, — Фелиша невинаги е безупречна.

— Защото повече се е пригодила към времето си. Но въпреки това изключително държи на гордостта си и трябва да се съобразява с Тиъдър и Юджиния, тъй като те продължават да контролират семейното състояние. Фелиша имаше неприятности с родителите си заради Байрън. Не искаха да се разчува за провала на брака им, затова и Байрън получи онази издръжка — за да мълчи. Пак ти казвам, те изобщо не се интересуват какъв начин на живот води Фелиша, стига да го крие в тайна.

— А тя наистина ли го крие?

— Не толкова, колкото биха искали Тиъдър и Юджиния. Чух, че имало страхотен семеен скандал и й поставили ултиматум: ако Фелиша опозори по какъвто и да било начин семейното име, щели й отнемат управлението на телевизионната станция, която толкова обича.

Те продължиха да разговарят и Ейнсли на свой ред й съобщи някои подробности за случая „Мадокс-Давънъл“. На тръгване детективът каза:

— Благодаря ти, Бет. Както винаги, ти ми даде много материал, върху който да мисля.

Някъде от стаите се чуваше лаят на Ейбъл, Бейкър и Чарли.

Когато Малкълм Ейнсли се върна в дома на Давънъл, останките на Байрън Мадокс-Давънъл бяха прибрани в найлонов чувал и откарани в моргата на окръг Дейд за аутопсия. Сандра Санчес вече си беше тръгнала. Според нея смъртта на жертвата бе настъпила някъде между пет и шест часа сутринта, приблизително два часа преди Фелиша Мадокс-Давънъл да съобщи за откриването на трупа.

Предишното оживление в спортната зала-кабинет беше стихнало, но шефът на екипа за идентификация Хулио Верона продължаваше да търси улики.

— Когато имаш малко свободно време, бих искал да ти покажа нещо — обърна се той към Ейнсли.

— Добре, Хулио. — Но първо детективът отиде при Хорхе Родригес и Хосе Гарсия и ги попита: — Какво ново?

Хорхе се ухили и посочи към Гарсия.

— Той смята, че го е направил икономът.

— Много смешно! — кисело отвърна Гарсия. После каза на Ейнсли: — Просто не вярвам на онзи тип Холдсуърт, това е всичко. Разпитах го и всичките ми инстинкти подсказват, че лъже.

— За какво?

— За всичко: че не е чул изстрел или някакъв друг шум, докато е бил на етажа си, и че се е появил на местопрестъплението едва когато го е повикала съпругата на убития. Той знае повече, отколкото казва, залагам си живота.

— Провери ли миналото му? — попита Ейнсли.

— Естествено. Още е британски поданик. В Щатите е от петнайсет години, има зелена карта и никога не е имал неприятности. Обадих се в имиграционната служба в Маями — там имат неговото досие.

— Нещо полезно?

— Ами странно е, но Холдсуърт има криминално досие във Великобритания и е бил достатъчно благоразумен, за да го съобщи, когато е подавал молбата си за зелена карта. Ако не го беше направил, щяха да го разкрият, но това е дребна работа.

— Да чуем.

— Когато е бил осемнайсетгодишен, преди трийсет и една години, откраднал бинокъл от задната седалка на паркирана кола. Видяло го едно ченге и го арестувало. Той се признал за виновен, получил две години условно и оттогава е чист. Човекът от имиграционната служба, с когото разговарях, твърди, че когато някой подава молба за зелена карта, не взимат под внимание толкова дребна и отдавнашна простъпка, стига да я декларира. Предполагам, че просто съм си загубил времето.

Ейнсли поклати глава.

— Няма такова нещо. Запази си бележките, Тате. Нищо ли не изскочи от другите разпити?

— Не много — отвърна Хорхе. — Двама души — съпругата на шофьора и един градинар — смятат, че са чули изстрела, но са си помислили, че е уличното движение. Нямат представа в колко часа е било. Сигурни са, че е било тъмно.

— Някой разговарял ли е със стареца — Вилхелм Давънъл?

— Не.

— Аз ще свърша тази работа — заключи Ейнсли.

Тримата отидоха при Хулио Верона в другата част на стаята.

— Вижте това — рече Верона. С помощта на гумени ръкавици шефът на екипа за идентификация извади от найлонова торбичка малък златен часовник, който постави върху бюрото на Байрън Мадокс-Давънъл. Той поясни: — Когато го намерихме, лежеше точно на това място. Ето и снимката, която го потвърждава. — Верона им показа полароидна снимка.

— Погледнете гърба на часовника — продължи той — и ще видите, че има кръв, доста голямо количество за такава малка повърхност. Но — той направи пауза, за да подчертае думите си, — ако предположим, че кръвта е на жертвата, и като имаме предвид разстоянието от трупа, няма начин да се е оказала върху гърба на часовника, ако е бил в това положение, в което е сега.

— И какво предполагаш? — попита Ейнсли.

— По време на убийството или незабавно след него часовникът е бил съборен от бюрото и е паднал в кръвта върху пода. По-късно същият човек — може би убиецът — го е забелязала, вдигнал го е и го е върнал обратно върху бюрото, където го засне нашият екип.

— Има ли отпечатъци от пръсти?

— Естествено. Два много добри отпечатъка. Нещо повече, и двата бяха кървави.

— Значи ако откриеш идентични — възбудено каза Хосе Гарсия, — ще хванем убиеца.

Верона сви рамене.

— Това зависи от вас, момчета, но според мен онзи, на когото са отпечатъците, ще трябва да отговаря на много сериозни въпроси. Във всеки случай, ще потърсим в архива и ако открием идентични, до утре ще разполагаме с идентификация. Сравнението на кръвта с тази на жертвата ще отнеме още един ден. Има и нещо друго. Елате насам.

Верона ги поведе към полиран дъбов шкаф в спортната част на помещението.

— Беше заключен — намерихме ключовете в едно от чекмеджетата в бюрото. — Шефът на екипа за идентификация отвори вратичката — покрит с червен филц, шкафът бе пълен с огнестрелно оръжие. Захванати с метални скоби, вътре бяха изправени автоматична пушка „Браунинг“, полуавтоматична ловна пушка „Уинчестър“ и автоматична пушка „Гросмън“ 22-ри калибър. До тях имаше още празни места.

В шкафа имаше няколко вътрешни чекмеджета. Верона отвори две от тях и каза:

— Очевидно Мадокс-Давънъл е обичал да стреля. Тук има много патрони за трите пушки и за пистолета „Глок“, който е и със зареден догоре пълнител. Освен това има кутия с патрони за магнум 357.

— Патрони, за които няма пистолет — отбеляза Ейнсли. — Точно така. Очевидно пистолетът липсва и може да е бил магнум 357.

Ейнсли се замисли.

— Възможно е Мадокс-Давънъл да има разрешителни за оръжията си. Някой проверил ли е?

— Още не — отвърна Верона.

— Хайде да го направим. — Ейнсли включи полицейския си радиотелефон и се обади в офиса на отдел „Убийства“. Отговори му сержант Пабло Грийн.

— Пабло, направи ми услуга, иди до компютъра — помоли Ейнсли. — Трябва ми проверка в регистъра на огнестрелното оръжие на окръг Дейд. Фамилията е Мадокс-Давънъл, малко име Байрън… Да, още сме в къщата… Искаме да разберем дали на негово име е регистрирано нещо.

— Открихте ли някакви куршуми на местопрестъплението? — попита Верона той, докато чакаше.

Шефът на екипа за идентификация кимна.

— Да, един. Намерихме го до перваза на пода зад бюрото: трябва да е минал през главата на жертвата, после се е ударил в стената и е паднал. Беше доста смачкан, трябва да се изследва, но може да е от магнум 357.

— Добре, Пабло, давай — обади се по радиотелефона Ейнсли. Сержантът записваше. — Разбрах!… Да… Съответства… Имаме и този… И този… А! Я повтори пак… Да, сега разбрах… И това е всичко, така ли?… Благодаря, Пабло.

Той изключи телефона и каза:

— Всички тези оръжия са регистрирани на името на Мадокс-Давънъл. Освен това е регистриран и пистолет магнум „Смит & Уесън“ 357, който липсва.

Четиримата потънаха в мълчание, опитвайки се да осмислят информацията.

— Съгласни ли сте с мен, момчета — попита Гарсия, — че ако липсващият пистолет е оръжие на убийството, цялата история започва да намирисва на вътрешна работа?

— Възможно е — потвърди Ейнсли. — Освен че онзи, който е оставил стъпките навън и после е насилил френските врати, може да е взел пистолета, преди да се скрие.

— Но откъде ще знае за пистолета, а и за ключовете от шкафа? — попита Гарсия.

— Мадокс-Давънъл може да е имал приятели, които да са знаели всичко това — отвърна Ейнсли. — Притежателите на оръжие са големи бъбривци и обичат да се хвалят с него. Още нещо, Хулио казва, че пистолетът „Глок“ е със зареден пълнител, така че онзи „Смит & Уесън“ 357 навярно също е бил зареден.

— И готов за стрелба — добави Гарсия.

— И аз се чудя дали не е вътрешна работа, Хосе — рече Ейнсли, — но нека да изчакаме със заключенията.

— Нужно ни е още нещо — каза Хулио Верона. — Взехме доста отпечатъци от тази стая и трябва да вземем доброволни отпечатъци от всички в къщата.

— Ще уредя въпроса — отвърна Хорхе Родригес.

— Погрижи се сред тях да е Холдсуърт — каза Ейнсли. — Госпожа Давънъл също.

„КЪРВАВОТО УБИЙСТВО В СВРЪХБОГАТАТА ФАМИЛИЯ ДАВЪНЪЛ“, както го описа един таблоид, беше водеща новина по местната телевизия и радио, и в пресата. Репортажи се излъчваха и в цялата страна. Повечето се позоваваха на интервюто на Фелиша Мадокс-Давънъл по станцията на семейството УБЕК-ТВ, в което тя говореше за „варварското убийство“ на съпруга си. Запитана известно ли й е какво смята полицията, тя беше отговорила: „Не съм сигурна, че изобщо смятат нещо. Като че ли са напълно объркани“. Фелиша Мадокс-Давънъл обеща, че след „завръщането на баща ми от Италия, където той все още е в шоково състояние и не напуска хотела си“, семейството ще предостави възнаграждение за информация, която да доведе до арестуването и осъждането на убиеца.

След неуспешния си опит да интервюира Тиъдър Давънъл в деня след смъртта на зет му, един репортер на „Асошиейтед прес“ в Милано обаче съобщи, че Тиъдър и Юджиния са били забелязани да обядват в скъпия „Ristorante L’Albereta di Gualtiero Marchesi“ и в присъствието на свои приятели са се заливали от смях.

Междувременно отдел „Убийства“ продължаваше разследването си в къщата на булевард „Брикел“. През втория ден Малкълм Ейнсли, Хорхе Родригес и Хосе Гарсия се срещнаха към десет часа сутринта в спортната зала-кабинет.

Хорхе съобщи, че двете прислужници и камериерът доброволно са се съгласили да дадат отпечатъци.

— Но когато помолих госпожа Давънъл, тя категорично отказа: нямало да даде отпечатъци в собствения си дом. — Икономът Холдсуърт също беше отказал.

— Това е тяхно право — замислено отвърна Ейнсли. — Макар че ми се иска да имаме отпечатъците на Холдсуърт.

— Мога да опитам да ги взема и без негово знание — предложи Хорхе. Детективите от полицията често правеха това тайно, макар че официално тази практика не бе насърчавана.

— В къщата е прекалено рисковано — каза Ейнсли. После се обърна към Гарсия: — В онова старо британско досие на Холдсуърт — не пишеше ли, че е бил осъждан?

— Признал се е за виновен и е получил условна присъда.

— В такъв случай трябва да пазят отпечатъците му.

— След трийсет и три години?

— Англичаните са сериозни — със сигурност ги пазят. Така че се свържи пак с онзи човек от имиграционната служба и му кажи бързо да ги прати тук по компютъра.

— Веднага — с готовност кимна Гарсия и включи полицейския си радиотелефон.

— Да се надяваме, че ще откриеш нещо — каза пристигналият няколко минути преди това Хулио Верона. — Онези отпечатъци от часовника са просто задънена улица. В нашия архив няма идентични, нито пък в архива на ФБР. А, между другото, доктор Санчес иска да разговаря с някой от вас двамата в моргата.

Хорхе погледна към Ейнсли, който отвърна:

— Ще отидем заедно.

— В смъртта на този Мадокс-Давънъл има нещо странно, нещо нелогично. — Сандра Санчес седеше зад бюрото си в офиса си на втория етаж в моргата на окръг Дейд на Северозападен Десети булевард. Наоколо бяха пръснати папки и книжа. Патоанатомът държеше в ръка ръкописните си бележки.

— Кое е нелогичното, докторе? — попита Хорхе.

Санчес се поколеба, после отговори:

— Сценарият на убийството, който чух всички вие да обсъждате. Всъщност не е моя работа. От мен се иска само да ви дам причината за смъртта…

— Ти правиш много повече и всички го знаем — увери я Ейнсли.

— Ами става дума за траекторията на куршума, Малкълм. Трудно е да се проследи точно, защото голяма част от главата е отнесена. Но от останките и от рентгеновата снимка личи, че куршумът е влязъл в главата през дясната буза, минал е нагоре през дясното око в мозъка и после е излязъл навън през темето.

— Като че ли това е достатъчно да го убие — отвърна Хорхе. — Какво нелогично има тук?

— Нелогичното е, че за да го убие така, някой трябва да е бил изключително близо до него и да е вдигнал пистолета на практика под носа му, а после да е стрелял.

— Не може ли всичко да е станало толкова бързо и неочаквано, че жертвата да не е разбрала какво става? — попита Хорхе.

— Да, може, но не ми се вярва. Пък и остават два въпроса. Първо, защо убиецът ще рискува излишно да се приближава толкова до здравеняк като Давънъл. Второ, независимо дали всичко е станало бързо, жертвата инстинктивно би се съпротивлявала, дори би влязла в схватка, а за такава няма признаци.

— Когато огледахме трупа — напомни на Хорхе Ейнсли, — ти отбеляза, че няма следи от съпротива. — После попита Санчес: — Какво още искаш да ни кажеш?

— Да, един прост въпрос. Обмисляли ли сте възможността да е самоубийство?

Ейнсли замълча, после бавно отвърна:

— Не, не сме.

— При това съвсем основателно — намеси се Хорхе. — Има сериозни улики за насилствено проникване в стаята. Вратата към вътрешния двор беше отворена с лост, навън има отпечатъци от обувки и липсва оръжие, каквото би трябвало да е останало при самоубийство. Още нещо: при самонанесена огнестрелна рана по ръката на жертвата винаги остават следи от барута. Открихте ли такива?

— Отговорът е, не — каза Санчес, — въпреки че преди аутопсията огледах и двете ръце. Но всеки, който познава оръжията, може да измие следите. А това повдига още един въпрос, върху който да помислите, Малкълм: възможно ли е всички други улики да са подправени?

— Да, наистина е възможно — потвърди Ейнсли, — и в светлината на онова, което ни каза, ще направим повторна проверка.

— Добре — кимна Санчес. — Междувременно ще обознача смъртта като „неопределена“.

Девета глава

Сред няколкото съобщения, които очакваха Малкълм Ейнсли при завръщането му в офиса на отдела, имаше и едно от Бет Ембри. Журналистката не беше оставила името си, но той позна телефонния номер и незабавно й се обади.

— Разговарях с един от старите ми информатори — без предисловие каза тя. — И научих за Байрън Мадокс-Давънъл две неща, които могат да те заинтересуват.

— Чудесна си, Бет. Какво си разбрала?

— Бил е в страхотно финансово затруднение, наистина страхотно. Освен това младата му приятелка забременяла и адвокатът й преследвал Байрън за помощ. След като не получил такава, той се обърнал към семейство Давънъл.

Информационните шокове, помисли си Ейнсли, идват като приливни вълни.

— Страхотното затруднение изглежда съвсем логично — отвърна той. — Когато разговаряхме миналия път, ти ми каза нещо — че не би се изненадала, ако Байрън се е самоубил.

— Така ли изглеждат нещата? — сепнато попита Бет.

— Възможно е, макар че за момента не знаем нищо повече. Разкажи ми за финансовото затруднение.

— Имал е дългове от хазарт. Взел е заем от мафията в Маями. Много. Повече от два милиона долара. Заплашвали са, че ще го убият, и че ще отидат при Тиъдър Давънъл.

— Който нямаше да им даде и цент.

— Не бъди толкова сигурен. Всички, които са стигнали толкова нависоко като семейство Давънъл, имат какво да крият, а мафията може да разбере тайните им. Но ако Тиъдър им беше платил, това би означавало край на потока от пари за Байрън.

Ейнсли отново благодари на Бет и й обеща да я държи в течение.

Хорхе се обади:

— Какво мислиш за идеята за самоубийство? Сериозно ли я приемаш?

— Приемам сериозно Сандра Санчес. А самоубийството току-що стана още по-вероятно. — Ейнсли му разказа за разговора си с Бет Ембри.

Хорхе леко подсвирна.

— Ако е вярно, онази Давънъл лъже. Гледах я по телевизията — приказваше за „варварското убийство“ на съпруга си. Какво ли крие?

Ейнсли вече имаше отговор. Беше се досетил от нещо, което още първия път му каза Бет Ембри. Само една дума: „гордост“. А Бет бе допълнила за семейството: „Общественият им облик трябва да е безупречен, да ги прави по-висши, даже съвършени“.

— Ще разпитаме ли отново госпожа Давънъл? — попита Хорхе.

— Да, но по-късно. Първо нека разберем още някои неща.

Същия ден, сряда, следствието на окръг Дейд предаде трупа на Байрън Мадокс-Давънъл на жена му Фелиша, която съобщи, че траурната церемония и погребението на покойния й съпруг ще се състоят в петък.

През по-голямата част от четвъртъка прислужниците в дома на Давънъл бяха заети с приготовленията за погребението и никой не обръщаше внимание на детективите от отдел „Убийства“. Малкълм Ейнсли обаче се качи с асансьора два етажа по-нагоре, за да се срещне със семейство Васкес, които се грижеха за патриарха на фамилията Вилхелм Давънъл. Сержантът откри прислужниците в апартамента им на третия етаж. Държаха се приятелски, услужливо и явно изпълняваха задълженията си. Да, бързо научили за убийството на Байрън и били шокирани. Да, „господин Вилхелм“ също знаел, макар че нямало да присъства на погребението, за да не се преуморява. Нито пък Ейнсли можел да се срещне с него веднага, защото спял.

Професионална медицинска сестра и отговорна, майчинска фигура в средата на петдесетте, Карина Васкес поясни:

— Старият господин няма много сили и спи доста, особено през деня. Но когато е буден, обратно на онова, което може да сте чули от семейството му, е с изключително здрав разум.

— Понякога оприличавам господин Вилхелм на точен стар часовник — допълни съпругът й Франческо. — Все някога ще спре, но дотогава ще работи точно.

— Само мога да се надявам — каза Ейнсли, — че някой ден и за мен ще говорят така. — После продължи: — Смятате ли, че старият господин може да ми каже нещо за смъртта?

— Не бих се изненадала — отвърна Карина Васкес. — Той е в течение на всичко, което става в семейството, но не споделя много, а и ние с Франческо не го разпитваме. Зная, че господин Вилхелм често се буди нощем, така че може да е чул нещо.

Ейнсли им благодари и каза, че ще се върне по-късно.

Въпреки че нямате много време, Фелиша направи всичко възможно да устрои на покойния си съпруг пищно погребение. За церемонията избра огромната англиканска черква „Сейнт Пол“ в „Коръл Гейбълс“, разпрати съобщения до всички медии и направи публични изявления по УБЕК-ТВ. Магазините „Давънъл“ в Маями бяха затворени за три часа, за да могат да присъстват всички служители, които неофициално бяха предупредени, че ако използват това време за други цели, имената им ще бъдат записани. В заупокойната служба участваше пълен църковен хор, епископ, декан и каноник. Ковчега носеха кметът, двама щатски сенатори и член на Конгреса на САЩ, привлечени от поканата на Давънъл като железни стружки от магнит. Черквата беше пълна. Тиъдър и Юджиния подозрително отсъстваха — все още не се бяха върнали от Милано.

Малкълм Ейнсли, Хорхе Родригес и Хосе Гарсия присъстваха на погребението и през цялото време оглеждаха събралото се множество. Въпреки новите подозрения за самоубийство, възможността Байрън Мадокс-Давънъл да е бил убит не бе елиминирана. А практиката показваше, че някои убийци изпитват болезнено привличане към погребението на жертвата си.

Трима души от екипа за идентификация дискретно заснемаха със скрити камери присъстващите и регистрационните номера на автомобилите им.

През късния следобед на същия ден, когато детективите се бяха върнали на бюрата си в отдел „Убийства“, в офиса пристигна служител от имиграционната служба. Беше отведен при Гарсия.

Двамата вече се познаваха.

— Реших да ти донеса това — каза човекът от имиграционната служба. Той подаде на детектива плик. — Вътре са отпечатъците, които искаше. Току-що пристигнаха по електронната поща от Лондон.

— Много ти благодаря! — ентусиазиран, както винаги, просия Гарсия. Двамата размениха още няколко реплики и детективът изпрати госта си.

Гарсия изчака малко, докато Ейнсли завърши телефонния си разговор, после се отказа и отиде в съседния отдел за идентификация, за да се срещне с Хулио Верона.

Десет минути по-късно Гарсия се върна. Когато се приближи до Ейнсли, той извика:

— Хей, сержант, открихме следа — наистина гореща! Ейнсли рязко завъртя стола си.

— Онзи кучи син Холдсуърт — казах ти, че лъже. Кървавите отпечатъци по онзи малък часовник все пак са били негови, с абсолютна сигурност. Освен това в отдела за идентификация са получили анализа на кръвта. Кръвта по часовника е същата като на жертвата.

— Добре, Тате… — Някакъв вик откъм друго бюро го прекъсна:

— Повикване за сержант Ейнсли по седми канал.

Той даде знак на другите да изчакат, вдигна слушалката на телефона си и се представи. Отговори му женски глас.

— Обажда се Карина Васкес, сержант. Господин Вилхелм е буден и каза, че ще се радва да се срещне с вас. Струва ми се, че знае нещо. Но моля ви, елате бързо. Може да заспи по всяко време.

Ейнсли затвори слушалката и въздъхна.

— Страхотна новина, Хосе — дава ни много материал за работа. Но първо трябва да се погрижа за нещо друго.

На четвъртия етаж в дома на Давънъл, Карина Васкес придружи Ейнсли до просторна спалня с красива облицовка от светъл дъб и широки прозорци, които гледаха към Бискайския залив. Срещу тях имаше голямо легло с балдахин, в което, приповдигната на възглавници, лежеше слаба, съсухрена фигура — Вилхелм Давънъл.

— Това е господин Ейнсли — представи го госпожа Васкес. — Той е полицаят, с когото се съгласихте да се срещнете, господин Вилхелм. — Жената сложи един стол до леглото.

Човекът в леглото кимна.

— Седнете.

— Благодаря ви, сър. — Ейнсли седна, а Васкес му прошепна отзад:

— Имате ли нещо против да остана?

— Не. Бих искал да останете. — Нямаше да е излишно да има свидетел.

Ейнсли се обърна към стареца, който го наблюдаваше.

Въпреки възрастта и слабостта си Вилхелм Давънъл беше запазил излъчването си на патриарх, с лице, напомнящо на хищна птица, с голям, заострен нос. Напълно побелялата му коса бе рядка, но старателно сресана. Държеше главата си високо изправена и само отпуснатата кожа по скулите и шията му, воднистите очи и треперещата ръка издаваха почти вековното износване на тялото му.

— Жалко за Байрън. — Старецът говореше със слаб глас и Ейнсли трябваше да се напряга, за да го чува. — Беше малко безгръбначен, хич не го биваше за нашия бизнес, но аз го харесвах. Често идваше да ме вижда. Другите не го правят, прекалено са заети. Байрън понякога ми четеше. Знаете ли кой го е убил?

Ейнсли реши да бъде откровен.

— Не сме сигурни, че е убит, сър. Обмисляме възможността за самоубийство.

Изражението на стареца не се промени. Той като че ли се замисли, после отвърна:

— Не се изненадвам. Веднъж ми каза, че животът му бил празен.

Ейнсли бързо си записваше. Васкес му прошепна:

— Не губете време, детектив. Ако имате въпроси, бързо ги задавайте.

Ейнсли кимна.

— Господин Давънъл, през нощта на миналия понеделник или рано сутринта във вторник чухте ли някакъв шум, който може да е бил от изстрел?

Този път гласът на стареца беше по-силен.

— Чух изстрела. Високо. Разбрах точно какво е. Зная и по кое време беше.

— По кое време беше, сър?

— Няколко минути след пет и половина. Тук имам часовник със светещ циферблат. — С треперещата си ръка старецът посочи към нощното шкафче от лявата му страна.

Ейнсли си спомни, че според Сандра Санчес смъртта бе настъпила между пет и шест часа.

— Чухте ли нещо друго след изстрела, господин Давънъл?

— Да, прозорците ми бяха отворени. Няколко минути по-късно долу настъпи вълнение. И във вътрешния двор. Разнасяха се гласове.

— Разпознахте ли някой от гласовете?

— На Холдсуърт. Той е нашият…

Гласът на стареца се отнасяше.

— Да, зная, че е икономът — подтикна го Ейнсли. — Разпознахте ли други гласове?

— Струва ми се… Струва ми се, че беше… — Думите се провлачваха и той тихо каза: — Малко вода. — Васкес донесе и го подкрепяше, докато старецът пиеше. После очите на Вилхелм сънено се затвориха и главата му се отпусна назад. Сестрата го намести на възглавницата, после се обърна към Ейнсли.

— Засега това е всичко, детектив. Господин Вилхелм навярно ще спи седем-осем часа. Предупредих ви. — Тя намести стареца в леглото и каза: — Ще ви изпратя.

Когато излязоха от спалнята, сержантът се спря.

— Госпожо Васкес, зная пътя и мога да се оправя сам. Но искам да свършите нещо важно.

Тя любопитно го изгледа.

— Какво?

— По-късно може би ще се наложи да взема от вас показания под клетва за въпросите и отговорите, които току-що чухте. Затова ще ви бъда благодарен, ако отидете някъде и без да привличате вниманието, запишете всичко, за което си спомняте от разговора ни с господин Давънъл.

— Разбира се — обеща Карина Васкес.

По обратния път към отдел „Убийства“ Ейнсли се чудеше дали името, което Вилхелм Давънъл почти беше произнесъл, не е на Фелиша.

— Искам заповед за арест на Хъмфри Холдсуърт във връзка с убийството на Байрън Мадокс-Давънъл — каза Малкълм Ейнсли.

Ейнсли, Хорхе Родригес и Хосе Гарсия стояха пред шефа си лейтенант Нюболд в кабинета му. Няколко минути преди това Ейнсли беше изредил уликите срещу иконома.

— Неговите отпечатъци бяха единствените върху часовника на бюрото, по който имаше кръв от жертвата. Ето защо, като се има предвид разстоянието между трупа и часовника, трябва да е бил вдигнат от Холдсуърт и поставен обратно на мястото му. По два от отпечатъците на Холдсуърт имаше кръв, макар че още не сме я идентифицирали. Холдсуърт излъга детектив Гарсия, че не е знаел нищо за убийството на Байрън Мадокс-Давънъл. В противоречие с твърденията на Холдсуърт Вилхелм Давънъл казва, че приблизително в 05:30 ч. в деня на убийството е чул висок изстрел, а после, няколко минути след това, гласа на иконома. Той го познава добре и е сигурен, че гласът е бил негов. Разнесъл се е под отворения прозорец на спалнята на господин Давънъл във вътрешния двор точно пред местопрестъплението.

— Всички ли смятате, че Холдсуърт е убиецът? — попита Нюболд.

— Казано честно, сър, не — отвърна Ейнсли. — Но имаме достатъчно основания да го задържим, да го поуплашим и да го накараме да проговори. Икономът знае всичко, което е станало там. И тримата сме единодушни по този въпрос. — Той погледна към другите двама.

— Сержантът е прав, сър — каза Гарсия. — И това е единственият начин, по който можем да изстискаме истината от него. Лейди Макбет съвсем сигурно няма да отвори здраво стиснатите си устни.

Родригес кимна в знак на съгласие.

— Ако одобря ареста — отвърна Нюболд, — какъв е планът ти, Малкълм?

— Да напиша заповедта довечера, после да намеря съдия, който да я подпише. Утре рано сутринта ще вземем патрулна кола, с която ще приберем Холдсуърт. Фактът, че е с белезници в полицейски автомобил с решетки на прозорците, ще го накара да се замисли. Освен това, колкото по-бързо го приберем от дома на Давънъл, толкова по-добре.

— Като че ли това наистина е най-добрата ни възможност — каза лейтенантът. — Действайте.

Когато Ейнсли стигна в щатската прокуратура на Северозападна Дванайсета улица, беше привечер. Той бе телефонирал на Кързън Ноулс. Прокурорът го чакаше.

Ейнсли описа уликите срещу Холдсуърт. Ноулс беше запознат със събитията.

— Струва ми се, че това е достатъчно за издаването на заповед за арест — призна той. — За да го осъдим, ще ни трябва повече, но предполагам, че можем да разчитаме на самопризнание. — Ноулс изгледа детектива. — Или може би има и нещо друго?

Преди да стане юрист, Ноулс бе работил като детектив в градската полиция в Ню Йорк и от собствен опит познаваше криволиците на един заплетен случай. Ейнсли обаче знаеше, че етиката му забранява да обсъжда възможното неправилно издаване на заповед за арест, и предпазливо отвърна:

— Винаги има алтернатива, господин прокурор, но засега Холдсуърт е основният ни заподозрян.

Ноулс се усмихна.

— Странното е, че когато видях местопрестъплението и тъй като малко познавах Байрън, първо си помислих за самоубийство. Но членовете на семейство Давънъл не се самоубиват, нали така?

Ейнсли не отговори.

Ноулс се изправи.

— Секретарката ми си отиде вкъщи. Нека да видим сега как се справям с компютъра.

Двамата отидоха във външния офис, където прокурорът с два пръста написа показанията на Ейнсли, разпечата ги, а сержантът официално се закле и се подписа под тях. Последва заповед за арест.

— А сега — каза Ноулс — да видим кои съдии са на разположение. — Той извади списък с телефоните и адресите на трима дежурни съдии. — Някакви предпочитания? — Той подаде списъка на детектива.

— Избирам Детман. — Ейнсли няколко пъти бе свидетелствал пред Исмаил Детман, а винаги беше от полза, ако съдията познава полицая, изискващ заповед за арест.

— Аз ще му телефонирам — каза Ноулс и след няколко минути добави: — Съпругата на съдията казва, че в момента вечерят, но съпругът й щял се освободи, докато пристигнете у тях.

Съдията Детман, който живееше в малка къща в „Маями Шорс“, лично отвори вратата. Снажен, достолепен, с посивяваща коса, той въведе Ейнсли в кабинета си, в който госпожа Детман им поднесе кафе. Седнал срещу него, съдията вдигна поглед от документите, които му беше дал детективът.

— Доста бързо сте открили престъпника. Сериозни ли са уликите?

— Така смятаме, ваша светлост, такова е мнението и на щатския прокурор. — Ейнсли отново се държеше предпазливо, защото знаеше, че каквото и да се случи на следващия ден, бързо ще стане публично достояние.

Съдията сведе очи.

— Ноулс — да, бил е обвинител в много мои дела. Е, неговият печат е достатъчен за мен. — Детман взе писалка и се подписа.

Вкъщи Ейнсли нагласи будилника на 05:00 часа.

В 05:50 ч., все още по мръкнало, двамата с Хорхе Родригес влязоха в имението на Давънъл с необозначена полицейска кола, последвана от синьо-бял полицейски автомобил. В него имаше двама униформени полицаи, единият от които сержант.

Пред главния вход на къщата и четиримата излязоха от колите и по предварителна уговорка първи тръгна Родригес. Пред масивната двойна врата той натисна копчето на звънеца и го задържа в продължение на няколко секунди. След малко го натисна повторно, после няколко пъти подред. Отвътре се разнесе шум и някакъв мъжки глас извика:

— Сега, сега… Идвам!

Последва леко суетене и тропот и едно от крилата на двойната врата се открехна няколко сантиметра, задържано от верига. В процепа се показа лицето на иконома Холдсуърт.

— Полиция. Свалете веригата, моля — каза Родригес.

Стоманата издрънча и вратата се отвори изцяло. Четиримата видяха набързо облечения Холдсуърт — ризата му беше отчасти разгърдена и в момента навличаше сакото си. Когато видя групата, той възрази:

— За Бога! Какво толкова се е случило?

Хорхе се приближи и с ясен глас каза:

— Хъмфри Холдсуърт, имам заповед за вашето арестуване по обвинение в убийството на Байрън Мадокс-Давънъл. Предупреждавам ви, че имате право да мълчите… Не сте длъжен да разговаряте с мен или да отговаряте на каквито и да е въпроси…

Долната челюст на Холдсуърт увисна и на лицето му се изписаха ужас и съмнение.

— Моля ви! Почакайте! — задъхано рече той. — Трябва да е някаква грешка! Не може да съм аз…

Без да му обръща внимание, Хорхе продължи:

— Имате право на адвокат… Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен…

— Не! Не! Не! — извика Холдсуърт и протегна ръка към документа, който държеше Родригес. Но Ейнсли бе по-бърз. Той се хвърли напред, сграбчи Холдсуърт за ръката и нареди:

— Млъкни и слушай! Няма никаква грешка.

Родригес каза на иконома:

— Сложете ръцете си на гърба.

Преди Холдсуърт да разбере какво става, вече му бяха сложили белезници. Ейнсли даде знак на униформените полицаи.

— Можете да го отведете.

— О, изслушайте ме! — умоляваше Холдсуърт. — Това не е честно, не е справедливо! Пък и трябва да кажа на госпожа Давънъл! Тя ще знае какво…

Но униформените полицаи го задърпаха към патрулната кола. Отвориха задната врата, наведоха главата на иконома и го набутаха вътре.

Полицаите откараха Холдсуърт в офиса на отдел „Убийства“, сложиха го да седне в една от стаите за разпит и заключиха белезниците му за стола. Ейнсли и Родригес, които пристигнаха малко по-късно, го оставиха сам за около половин час, после заедно влязоха в стаята. Детективите седнаха с лице към арестанта до голямата метална маса.

Холдсуърт яростно ги изгледа, но когато заговори, вече беше по-спокоен, отколкото в къщата.

— Незабавно искам адвокат и настоявам да ми кажете…

— Замълчете! — вдигна ръка Ейнсли. — Искате адвокат и ще го получите. Докато адвокатът ви дойде, не можем да ви разпитваме или да отговаряме на въпроси. Първо обаче, трябва да прегледаме някои документи. — Сержантът даде знак на Родригес, който отвори една папка и извади бележник и формуляр.

— Цялото ви име, моля? — попита Родригес.

— Знаете го отлично — изръмжа Холдсуърт.

Ейнсли се наведе напред и спокойно каза:

— Ако ни сътрудничите, можем да свършим много по-бързо.

Последва пауза.

После икономът отговори:

— Хъмфри Хауърд Холдсуърт.

— Дата на раждане?

Когато приключиха с рутинната процедура, Родригес му подаде формуляра.

— Моля, подпишете това. Тук се казва, че са ви информирали за правата ви и че сте решили да не отговаряте на въпроси, докато не пристигне адвокатът ви.

— Как да го подпиша? — С лявата си ръка Холдсуърт посочи дясната, заключена с белезници за стола.

Родригес го освободи.

Докато икономът разтриваше китката си, недоверчиво взирайки се в отпечатания формуляр пред него, Ейнсли стана.

— Ще се върна след малко — каза на Хорхе и тръгна към вратата. Когато я отвори, надникна и извика, без да се обръща към някого: — Хей, не носете още онези отпечатъци от Великобритания. Ще изчакаме адвоката.

Холдсуърт рязко обърна глава.

— Какви са тези отпечатъци?

— Съжалявам — поклати глава Ейнсли. — Не можем да разговаряме, докато не пристигне адвокатът ви.

— Почакайте малко — нетърпеливо рече Холдсуърт. — Колко време ще отнеме това?

Родригес сви рамене.

— Зависи от адвоката ви.

Икономът се ядоса.

— Искам да ми кажете за отпечатъците веднага!

— Значи искате да говорите, а не да чакате адвоката си, така ли? — попита Родригес.

— Да, да!

— Тогава не подписвайте формуляра, който ви дадох. Тук има друг, в който пише, че са ви съобщили правата ви и че вие сте решили…

— Няма значение! — Холдсуърт взе подадената му химикалка и се подписа. После се обърна към Ейнсли. — А сега ми кажете.

— Става дума за вашите отпечатъци. Взели са ви ги преди трийсет и шест години. — Гласът на сержанта бе тих и спокоен. — Поискахме да ни ги пратят от Великобритания. Те са идентични с онези по настолния часовник, открит на местопрестъплението. По тях има кръв от жертвата.

Последва мълчание. После Холдсуърт мрачно каза:

— Да, спомням си, че вдигнах проклетия часовник и го сложих обратно върху бюрото. Изобщо не се замислих.

— Защо убихте Байрън Мадокс-Давънъл? — попита Ейнсли.

Лицето на иконома се изкриви и той импулсивно отвърна:

— Не съм го убил аз! Изобщо нямаше убийство! Беше самоубийство, онзи идиот се самоуби!

С тези думи самообладанието на Холдсуърт се стопи. Стиснал главата си в ръце, той унило я клатеше и с пресекващ глас призна:

— Казах на госпожа Давънъл, че няма да стане… че полицаите са по-умни и че ще се разбере… Но не! Не поиска да ме послуша, тя знаела как трябва, знаела всичко!… Но сгреши. И сега — ето!

Когато вдигна поглед, очите му бяха пълни със сълзи.

— Онази стара работа във Великобритания — каза той. — Причината за отпечатъците. Аз съобщих…

— Знаем за това — увери го Родригес. — Това са дреболии, изобщо не се броят.

— Живея в Америка от петнайсет години. — Холдсуърт вече хълцаше. — Никога не съм си навличал неприятности, а сега обвинение в убийство…

— Ако всичко, което ни казахте, се потвърди, обвинението в убийство ще отпадне — успокои го Ейнсли. — Въпреки това положението ви е сериозно и от вас се иска пълно сътрудничество: да отговаряте на всички въпроси и да не скривате нищо.

— Питайте каквото искате. — Холдсуърт вдигна глава. — Ще ви кажа всичко.

Фактите, които им съобщи, бяха прости.

В 05:30 ч. Холдсуърт и Фелиша се събудили от силен изстрел. Те изскочили по нощници в коридора на първия етаж и влезли в спортната зала-кабинет на Байрън. Открили го мъртъв с полуотнесена глава. В дясната му ръка имало пистолет.

— Направо ми се догади, не знаех какво да правя — каза Холдсуърт. — Но госпожа Давънъл запази спокойствие. Винаги е била силна. Започна да дава нареждания. И двамата смятахме, че сме единствените будни в цялата къща.

Според Холдсуърт Фелиша казала: „Никой не трябва да разбере, че съпругът ми се е самоубил“. Тя обяснила, че това би означавало ужасен позор за семейството й и че господин Тиъдър никога не би й простил, ако допуснела самоубийството да се разгласи, затова трябвало да направят така, че да изглежда като убийство.

— Опитах се да я убедя, че няма да се получи — продължи икономът. — Предупредих я, че полицаите са умни и че всичко ще излезе наяве, но тя не ме послуша. Каза, че е била с телевизионни репортери на различни местопрестъпления и че знаела точно какво да направи. Освен това настояваше да запазя лоялност, твърдеше, че дължа на Давънъл много, което беше вярно, но сега ми се иска…

— Да се придържаме към фактите — прекъсна го Ейнсли. — Какво стана с пистолета?

— Госпожа Давънъл го взе от ръката на мъртвеца. Беше едно от оръжията, които държеше в шкафа си.

Ейнсли си спомни отрицателния отговор на Фелиша, когато я попита дали е пипала или местила нещо, докато е била сама в стаята с трупа на съпруга си.

— Къде е сега пистолетът?

Холдсуърт се поколеба.

— Не зная.

Родригес вдигна поглед от бележките, които си водеше.

— Ами, знаете, разбира се. Или поне имате някакво предположение.

— Всъщност госпожа Давънъл ме попита как да се избави от пистолета, така че никога да не го открият. Посъветвах я да го хвърли в някой канал — имаше един наблизо.

— Тя послуша ли ви?

— Не зная. Не исках да зная. И това е истината.

Родригес продължи да го притиска:

— Ами онази работа навън — насилената френска врата, стъпките? Кой ги направи?

— Страхувам се, че аз. Използвах голяма отвертка за вратата, а за стъпките взех собствените си маратонки „Найки“.

— На госпожа Давънъл ли беше идеята?

Холдсуърт го погледна засрамено.

— Не, моя.

— Къде са сега отвертката и маратонките?

— Същата сутрин, преди да пристигне полицията, ги изхвърлих в една кофа за боклук нататък по улицата. На следващия ден я бяха изпразнили. Проверих.

— Това ли е всичко? — попита Ейнсли.

— Така ми се струва… А, имаше още нещо. Госпожа Давънъл донесе сапун и топла вода и изми ръката на господин Байрън, онази, с която държеше пистолета. Каза, че трябвало да изчисти следите от барут — и това била научила, когато ходила с хората от телевизията.

— А вие научихте ли нещо от всичко това? — попита Родригес.

Холдсуърт за първи път се усмихна.

— Само че съм бил прав, че полицаите са умни.

Ейнсли сподави собствената си усмивка и каза:

— Не ставайте прекалено самоуверен, все още има неща, за които ще трябва да отговаряте. С лъжите си предизвикахте полицейско разследване, помогнали сте за укриване на улики и сте фалшифицирали доказателства. Така че засега ще ви задържим тук.

Малко по-късно униформен полицай отведе Холдсуърт в една от килиите.

Когато останаха сами, Хорхе попита Ейнсли:

— Какво ще правим сега?

— Време е да изкажем уважението си на Фелиша Давънъл.

Десета глава

Фелиша Давънъл я нямаше вкъщи. Беше 07:50 часът. Никой не знаеше къде е отишла.

Карина Васкес поясни:

— Единственото, което зная, е, че госпожа Давънъл доста припряно излезе. Беше разстроена. После чух колата й. — В отсъствието на иконом медицинската сестра на Вилхелм Давънъл очевидно бе поела отговорността и за долните етажи. Тя добави: — Може да е нещо свързано с господин Холдсуърт. — Сестрата се взря в лицата на полицаите. — Вие го отведохте, нали? Арестувахте ли го? Жена му беше отчаяна. Сега разговаря по телефона, опитва се да намери адвокат.

— Случват се разни неща — неопределено отвърна Ейнсли. — Както навярно ви е известно, тук е била извършена измама, дадени са лъжливи показания.

— Досещах се — призна Васкес. После я осени внезапна мисъл. — Може би госпожа Давънъл е отишла да ви търси.

— Възможно е — съгласи се Родригес. Той се обади по радиотелефона в отдела, после каза на Ейнсли: — Не, не е ходила там.

Разнесоха се забързани стъпки. Появи се Франческо Васкес. Камериерът задъхано каза:

— Госпожа Давънъл е в телевизионното студио на УБЕК! Току-що съобщиха, че в осем часа ще говори за смъртта на съпруга си.

— Това е след три минути — рече Ейнсли. — Къде има телевизор?

— Последвайте ме — каза госпожа Васкес и всички се запътиха по коридора към домашната кинозала, оборудвана със сложна апаратура. Гигантски телевизионен екран покриваше по-голямата част от една от стените. Франческо Васкес се приближи до контролния пулт, включи телевизора и на екрана се появи образ — краят на някаква реклама, — придружен от поразителен звук, бликащ отвсякъде. Последва надпис: „УБЕК — сутрешни новини“, после се появи говорителка, която съобщи:

— Изключително за УБЕК — важно съобщение за смъртта на Байрън Мадокс-Давънъл, за която се смяташе, че е убийство. Тук е госпожа Фелиша Мадокс-Давънъл, управителен директор на станцията.

После показаха отблизо лицето на Фелиша. Беше удивително красива. Ейнсли предположи, че за това е помогнал гримьорът. Изражението й бе сериозно.

— Можете да седнете — Карина Васкес посочи към двата реда кресла.

— Не, благодаря — отказа Ейнсли. Двамата с Родригес останаха прави, семейство Васкес също.

С ясен и спокоен глас, като гледаше право към камерата, Фелиша започна:

— Дойдох тук с цялото дължимо смирение и разкаяние, за да направя публично признание и да се извиня. Признанието ми е, че моят съпруг Байрън Мадокс-Давънъл не беше убит, както твърдях аз, а също и други по мое искане. Байрън умря от собствената си ръка — той се самоуби. Мъжът ми е мъртъв и вече не носи нито вина, нито отговорност за каквото и да е. Но аз трябва да поема и вината, и отговорността си. До този момент лъжех за начина на смъртта му, мамех приятелите и семейството си, правех неверни изявления пред медиите и полицията, скривах улики и фалшифицирах доказателства. Не зная какво наказание ще платя за всичко това. Каквото и да е, ще го приема. Приятели мои, скъпи съграждани от Маями, господа полицаи и телевизионни зрители — извинявам се на всички вас. А сега, след като си признах и се извиних, ще ви кажа защо извърших тази погрешна постъпка.

— Тази кучка пак ни изигра — прошепна на Родригес Ейнсли.

— Разбрала е, че Холдсуърт ще се предаде — тихо отвърна Хорхе, — затова е побързала да ни изпревари.

Ейнсли сбърчи лице.

— Сега ще изплува от тази гадост свежа като пролетно цвете.

— Трябваше да станете още по-рано, за да надхитрите госпожа Давънъл — обади се Карина Васкес.

Със смирен, но ясен глас Фелиша продължаваше:

— Още от най-ранното си детство споделях възгледите на другите от моето семейство и смятах самоубийството за нещо срамно — проява на страхливост, бягство от отговорност. Разбира се, съвсем различно е, когато някой иска да сложи край на ужасните мъки, предизвикани от смъртоносна болест. Но случаят със смъртта на моя съпруг Байрън Мадокс-Давънъл не е такъв. Нашият брак не беше удовлетворителен в нито едно отношение. За моя най-дълбока скръб аз нямам деца…

Докато гледаше и слушаше, Ейнсли се чудеше колко ли се бе подготвяла за този театър Фелиша. Макар че думите й звучаха спонтанно, той се съмняваше. Може би дори използваше телепромптър — беше разполагала с достатъчно време, за да копират текста, а в крайна сметка тя ръководеше станцията.

— Трябва да изясня един въпрос — продължаваше Фелиша. — Вината за онова, което извърших, нося единствено аз. Един от служителите в дома ми дори настоя да не го правя. Постъпих неблагоразумно и не го послушах. Специално държа той да не бъде обвиняван в нищо…

— Откача Холдсуърт от кукичката — прошепна Родригес.

— Не зная — каза Фелиша — какви проблеми, действителни или измислени, са накарали съпруга ми да сложи край на живота си…

— Адски добре го знае — прибави Хорхе.

Ейнсли се обърна.

— Губим си времето тук — рече той. — Да вървим.

Гласът на Фелиша отекваше след тях…

От бюрото си в отдел „Убийства“ Ейнсли телефонира на Кързън Ноулс.

— Да, гледах новините — каза прокурорът в отговор на въпроса на сержанта. — Ако има награда „Еми“13 за „лицемерие в действителния живот“, непременно трябва да номинират госпожа Давънъл.

— Мислите ли, че и другите ще са на това мнение?

— Не. Освен циничните прокурори и ченгета, всички останали ще повярват, че е чудесна и благородна — истинска представителка на династията Давънъл.

— Какво ще кажете за повдигане на обвинение?

— Вие се шегувате, разбира се.

— Нима?

— Малкълм, единственото, с което разполагате срещу тази жена, е, че е дала невярна информация на полицай и е възбудила разследване — това са ненаказуеми простъпки. Но да я изправим пред съда, особено след като е от семейство Давънъл и има най-добрите адвокати, които могат да се купят с пари… Никой прокурор тук няма да се заеме със случая. И ако продължавате да се чудите, ще ви кажа, че се качих на горния етаж и разговарях с Адел Монтесино. Тя е съгласна с мен.

— Значи ще я оставим на мира, така ли?

— Разбира се. И никой да не е посмял да твърди, че американският закон прави разлика между богатите и не толкова богатите. Ще отменя заповедта за арест.

— Изглежда сте скептик по отношение на нашата система, господин прокурор.

— Това е хронична болест, Малкълм. Ако чуете за някакво лекарство, съобщете ми го.

С това случаят „Мадокс-Давънъл“ като че ли приключваше. С два послеписа. Първият беше телефонно съобщение за Ейнсли от Бет Амбри, която го молеше да й се обади.

Както бе обещал, той държеше Бет в течение на събитията. Засега обаче тя не беше публикувала никакъв материал. Когато й телефонира, той я попита защо.

— Защото съм станала стара и мекушава, а не като едно време — абсолютен непукист — отвърна му тя. — Ако напиша защо Байрън се е самоубил, ще трябва да обясня, че е имал комарджийски дългове към мафията, което няма да има значение, но ще трябва да дам и името на забременялото момиче, а тя е мило хлапе и не го заслужава. Между другото искам да се срещнеш с нея.

— Знаеш, че Фелиша излъга, когато каза, че не знае защо се е самоубил Байрън.

— Представата на Фелиша за истината е онази част от нея, която я устройва в момента — потвърди Бет. — А сега за момичето. Тя има адвокатка и ми се струва, че я познаваш — Лайза Кейн.

— Да, познавам я. — Ейнсли харесваше Кейн. Бе млада, интелигентна и често работеше като обществен защитник на онези, които не можеха да си позволят адвокат. Разликата при Кейн беше, че въпреки ниското възнаграждение, което получаваха обществените защитници, тя правеше всичко възможно, за да помогне на клиентите си.

— Можеш ли да се срещнеш с нея утре?

Ейнсли се съгласи.

Лайза Кейн бе трийсет и три годишна, но изглеждаше десет години по-млада. Имаше къса червена коса, невинно лице без никакъв грим и когато се срещна с Ейнсли, носеше джинси и памучна тениска.

Срещата се проведе в разнебитен триетажен блок в прочутия с престъпността си квартал на Маями „Либърти сити“. Ейнсли пристигна сам с необозначена полицейска кола, а Лайза — с прекрасен фолксваген тип „калинка“.

— Не съм сигурен защо съм тук — каза той. Всъщност го бе довело любопитството му.

— Двамата с клиентът ми се нуждаем от съвет, сержант — отвърна Лайза. — Бет каза, че ще можете да ни помогнете. — Тя тръгна към стълбището и детективът я последва до третия етаж, като заобикаляше отпадъците и животинските изпражнения по пътя. Излязоха на балкон с ронещ се цимент и ръждив парапет. Лайза спря пред една от вратите и почука. Отвори им млада жена, навярно в началото на двайсетте. Тя покани двамата си гости.

— Влезте, моля.

Лайза ги представи.

— Това е Серафин… Сержант Ейнсли.

— Благодаря, че дойдохте. — Момичето протегна ръка, детективът я стисна, като се оглеждаше наоколо.

За разлика от мръсотията навън малкият апартамент блестеше от чистота. Серафин беше привлекателно, спокойно момиче, облечено в тениска на, цветя и син клин. Кафявите й очи сериозно наблюдаваха детектива.

— Съжалявам за обстановката навън — с дълбок, мек глас каза тя. — Байрън искаше аз да… — После рязко поклати глава и замълча.

— Байрън искал да намери по-добро място за Серафин — поясни Лайза Кейн, — но им попречили други неща. — После посочи с ръка. — Да седнем.

Когато седнаха, Серафин отново заговори, като гледаше Ейнсли в очите.

— Нося децата на Байрън. Навярно го знаете.

— Децата ли?

— Докторът ми каза вчера. Близнаци са — усмихна се тя.

— Има малко предистория — рече Лайза. — Байрън Мадокс-Давънъл и Серафин се срещнали, защото тя го снабдявала с наркотици. Двете с нея се запознахме, когато успях да постигна условното й освобождаване след обвинение в трафик на наркотици. Сега вече е чиста, условният срок изтече и Байрън престанал да взима наркотици месеци преди да умре. Никога не е бил сериозен наркоман.

— Аз обаче се срамувам — каза Серафин, като погледна към Ейнсли, после извърна очи. — Когато се случи, бях отчаяна…

— Серафин има четиригодишен син, Дейна — продължи Лайза. — Беше самотна майка, без издръжка, не можеше да си намери работа, а тук няма много възможности да намериш пари за храна…

— Виждам го непрекъснато — с разбиращ глас каза Ейнсли. — И къде се вписва в тази картина Мадокс-Давънъл?

— Ами, предполагам, че двамата със Серафин си подхождаха, някак си взаимно задоволяваха нуждите си. Във всеки случай Байрън започнал да идва тук, за да се измъкне от другия си живот и Серафин успя да го отучи от наркотиците — самата тя никога не е взимала. Може би не е било любов, но това няма значение. Байрън имаше малко пари, очевидно не много, но достатъчно, за да й помага. Купуваше й разни неща — Лайза посочи към мебелите около нея, — даваше на Серафин пари за храна и за наема и тя престана да продава наркотици.

„Естествено, че Байрън е имал пари — помисли си Ейнсли. — Не можеш да си представиш колко.“

— И се любели, разбира се — прибави Лайза.

— Нямах намерение да забременявам — намеси се Серафин, — но нещо се обърка. Когато казах на Байрън, той като че ли нямаше нищо против, каза, че ще се погрижи за всичко. Тревожеше се обаче за нещо друго, наистина се тревожеше, и един път каза, че бил хванат в миши капан. Беше точно след като престана да идва.

— Говорим за преди около месец. По това време свършили и парите — продължи Лайза. — Тогава Серафин ми се обади за помощ. Опитах се да телефонирам в дома на Давънъл, но не успях да се свържа с Байрън, а той не отговори на съобщенията ми. „Добре тогава“, казах си аз, и отидох в „Хавършам“ и… нали знаете? „Ние, Народът“.

Ейнсли знаеше. Престижната адвокатска кантора „Хавършам“ имаше толкова много важни партньори, че пълното й название заемаше цели два реда. Освен това бе добре известно, че фирмата представлява повечето от интересите на Давънъл.

— Постигнахте ли някакъв резултат? — попита той.

— Да — отвърна Лайза, — и точно затова се нуждаем от съвета ви.

Адвокатската кантора „Хавършам“, както се оказа от разказа на Лайза, проявила достатъчно благоразумие, за да приеме неизвестната млада адвокатка сериозно и да се отнесе към нея с уважение. Кейн се срещнала с един от партньорите на име Джафръс, който я изслушал и й обещал да проучи жалбата на клиентката й. Няколко дни по-късно Джафръс телефонирал на Лайза и й определил нова среща, която, както се оказало, станала около седмица преди самоубийството на Байрън Мадокс-Давънъл.

— Не си губиха времето — каза Лайза. — Очевидно отговорността на Байрън беше потвърдена, така че „Хавършам“ бяха съгласни на финансова издръжка за Серафин, но при едно условие. Името Давънъл не трябваше никога, когато и да било, да се използва във връзка с детето й. Бе предвидено и средство, което да го гарантира.

— Какво средство? Каква гаранция? — попита детективът.

Серафин, обясни Лайза, трябвало да удостовери под клетва в официален документ, че бременността й е резултат от оплождане от банка за сперма и че донорът е анонимен. После щяла да бъде получена документация от истинска банка за сперма, която да потвърди заявлението й.

— Навярно срещу голямо дарение — предположи Ейнсли. — А колко пари бяха определени за Серафин?

— Петдесет хиляди годишно. Но това е преди да разберем, че са близнаци.

— Не е достатъчно дори само за едно дете.

— Така си помислих и аз. Затова поискахме съвета ви. Бет каза, че ви били известни някои неща за семейството и че ще знаете накъде да се насочим.

Серафин внимателно слушаше.

— Как приемате тези неща с банката за сперма? — попита я детективът.

Момичето сви рамене.

— Единственото, което ме интересува, е децата ми да живеят на по-добро място и да получат най-доброто образование. Ако трябва, ще подпиша всякакъв документ, за да го постигна, дори да не е вярно. Името Давънъл също не ме интересува. Моето е също толкова хубаво, може би още по-хубаво.

— Как всъщност е фамилното ви име?

— Евърс. Чували ли сте го?

— Да, чувал съм го. — Ейнсли си спомни Медгър Евърс, един от лидерите на движението за граждански права през 60-те години, ветеран от Втората световна война, застрелян от бял сегрегационист, сега излежаващ доживотна присъда за това престъпление.

— Роднини ли сте? — попита Ейнсли.

— Далечни, струва ми се. Във всеки случай, ако едно от децата ми е момче, решила съм да го кръстя Медгър.

— А ако е момиче, можете да го кръстите Майрли. — Някога детективът се беше запознал с бившата съпруга на Евърс, в момента — под името Майрли Евърс-Уилиямс — председателка на борда на директорите на Националната асоциация за напредък на цветнокожите.

— Не съм се сещала за това — отново се усмихна Серафин. — Може би ще го направя.

Ейнсли си спомни за разговора си с Фелиша Давънъл, когато му бе казала, че Байрън получава четвърт милион долара годишно, плюс луксозен живот, без да прави нищо в замяна. И после нетърпеливите й думи: „За нашето семейство тези пари са жълти стотинки“.

— Ето съвета ми — каза той на Лайза. — Поискайте двеста хиляди долара годишно, докато близнаците не навършат двайсет години, като половината от сумата се плаща на Серафин за ежедневни разходи, а другата половина да остане под попечителство за образованието на децата и вече родения й син…

— Дейна.

— В сумата трябва да се предвиди и образованието на Дейна. Настоявайте на тази сума и ако „Хавършам“ — което всъщност означава Давънъл — откажат или се опитат да се пазарят, кажете им да забравят за клетвата и за банката за сперма, и че ще отнесете случая до съда, че ще претендирате за името Давънъл и всичко останало.

— Начинът ви на мислене ми харесва — каза Лайза. После погледна разколебано. — Обаче тяхното предложение беше съвсем различно.

— Направете го — настоя Ейнсли. — А, ако искате, опитайте се да предадете на госпожа Давънъл, че идеята за това уреждане на нещата идва от мен. Може да помогне.

Лайза продължително го изгледа, но само кимна:

— Благодаря ви.

Четирийсет и осем часа по-късно Ейнсли си беше вкъщи, когато му телефонира Лайза Кейн. Говореше задъхано.

— Направо не мога да повярвам! Тук съм със Серафин и току-що ни се обадиха от „Хавършам“. Приемат всичко, без никакви промени, без спорове, точно както аз… Не!… точно както вие предложихте.

— Сигурен съм, че начинът, по който сте се справили с…

Лайза не го слушаше.

— Серафин ми каза да ви предам, че сте чудесен. Според мен също!

— Знаете ли случайно дали госпожа Давънъл…

— Майк Джафръс от „Хавършам“ й телефонира с вашето съобщение и тя е отговорила, че иска да се срещнете. Казала е, че иска да й се обадите вкъщи, за да определите среща. — Гласът на Лайза се промени. Любопитството й бе прекалено силно, за да успее да го овладее. — Да не би между вас двамата да има нещо?

Ейнсли се засмя.

— Освен малко игра на котка и мишка — нищо друго.

— От това преживяване научих едно нещо — каза Фелиша Давънъл. — Да съм внимателна, когато разговарям с интелигентен детектив, особено ако е бил свещеник. Наистина може да ти струва много.

Двамата с Малкълм Ейнсли бяха в същата гостна, в която се бяха срещнали първия път. Сега обаче той седеше на удобно кресло, което съответстваше на креслото на Фелиша и беше съвсем близо до него. Тя бе красива както винаги, но по-спокойна, очевидно защото смъртта на Байрън вече не представляваше загадка, запълваща пространството помежду им.

— Като че ли сте се поразровили в миналото ми — рече Ейнсли.

— Телевизионната ми станция има ефикасен отдел за разследване.

— Е, надявам се, че са се погрижили да разполагат с достатъчно жълти стотинки, за да изпълнят условията на договора.

— Туш! — Тя отметна глава назад и се разсмя. — Малкълм — ако мога да те наричам така, започвам все повече да те харесвам. — Фелиша замълча, после продължи: — Докладът за теб, който ми подготвиха, беше изключително хвалебствен. Накара ме да се зачудя.

— Защо, госпожо Давънъл?

— Фелиша, моля!

Той кимна. Инстинктът му подсказваше в каква посока отива разговорът и не бе уверен как да се справи с него.

— Чудя се защо все още си полицай, след като очевидно имаш качества за много повече.

— Харесва ми да съм ченге. — После след моментно колебание прибави: — Фелиша.

— Това е абсурдно! Имаш отлично образование, учен, защитил докторат. Написал си книга по сравнителни религии, която все още масово се цитира…

— Бях съавтор и това беше отдавна.

Фелиша махна с ръка и продължи:

— Всичко показва, че си мислеща личност. Така или иначе, имам предложение. Защо не постъпиш в организацията „Давънъл“?

Той се стресна.

— Като какъв?

— О, не зная точно, още не съм се консултирала. Но винаги имаме нужда от умни хора и ако решиш да дойдеш при нас, ще намерим нещо, съответстващо на способностите ти.

— Думите й бяха придружени от лека усмивка, после Фелиша протегна ръка и докосна с връхчетата на пръстите си дланите на Ейнсли. Тя леко ги прокара по кожата му и допирът бе като паяжина, загатващ за обещание. — Сигурна съм, че каквото и да стане, така ще се сближим. — Жената навлажни устните си с език. — Ако това те интересува.

Да, интересуваше го — все пак беше човек. Изкушението предизвика у него душевна и физическа възбуда. После се събуди прагматизмът му. Той си спомни думите на Бет Ембри: „Фелиша направо яде мъже за закуска… Ако те е харесала на вкус, ще опита отново… Тя е царица с истинско жило“.

С жило или не, щеше да е вълнуващо да бъде разкъсан от Фелиша и да потъне в меда й — навярно си струваше, независимо от крайния резултат. Ейнсли бе имал любовна връзка, за която не съжаляваше дори сега, въпреки злобата на Синтия. Там, където управляваше страстта, обикновеният морал често заемаше второстепенно място. Часовете, прекарани в слушане на изповеди, бяха доказали това. В неговия случай обаче, помисли си той, епизодът със Синтия му беше достатъчен. Карън бе бременна с второто им дете и не беше време да се впуска в бесния ритъм на Фелиша.

Той докосна ръката й.

— Благодаря ти. После мога да съжалявам. Но ще оставя нещата такива, каквито са.

Фелиша дори не трепна. Без да престава да се усмихва, тя се изправи и официално протегна ръка.

— Кой знае? — отвърна госпожа Давънъл. — Пътищата ни могат отново да се пресекат.

Докато шофираше обратно към отдел „Убийства“, Ейнсли си напомни, че ако не се смятаха послеписите, „аферата Давънъл“ беше продължила само седем дни. Струваха му се много повече. Сега нямаше търпение да чуе доклада на Ръби Боуи.

Единадесета глава

На Боуи й трябваха точно единайсет дни, за да провери дали Елрой Дойл е казал истината по време на „изповедта“ пред Малкълм Ейнсли. До единайсетия ден все още оставаха важни въпроси: дали Дойл е убил семейство Есперанца по начина, по който твърдеше? И беше ли убил семейство Икеи?

Дори и двата отговора да бяха положителни, разбира се, щеше да стои основният въпрос: дали наистина не е убил общинския съветник Густав Ърнст и съпругата му Елиънър? И в крайна сметка дали има друг убиец, който точно имитира почерка на Дойл и все още е на свобода?

Боуи започна разследването си в полицейското управление на Метро-Дейд във внушителната му сграда на Северозападна Двайсет и пета улица. Първият й въпрос беше дали детективът, занимавал се преди седемнайсет години с двойното убийство на Есперанца, продължава да работи там.

— Било е преди да постъпя тук — отговори й лейтенантът в отдел „Убийства“. Той протегна ръка към лавицата с номерирани дела. — Да видим какво имаме. — След като прелисти няколко страници, той каза: — Да, ето го. Есперанца, Кларънс и Флорентайна, неразрешен случай, все още официално открит. Да не би вие да го разрешите вместо нас, детектив?

— Като че ли има такава възможност, сър. Но първо бих искала да поговоря с онзи, който е водил разследването.

— Това е бил Арчи Люис, пенсиониран преди шест години, живее някъде в Джорджия — прочете в папката пред себе си лейтенантът. — Сега случаят е към групата за повторно разследване. И при вас има такава, нали?

— Да.

Групите за повторно разследване се занимаваха със стари, неразкрити сериозни престъпления, особено убийства, които се подлагаха на проверка с помощта на новите технологии. Полицейските управления, в които имаше такива групи, постигаха изненадващи успехи в разкриването на, както се надяваха извършителите им, отдавна забравени престъпления.

— Членовете на групата въртят старите случаи помежду си — каза лейтенантът. — В момента с убийството на Есперанца се занимава Вик Краули.

Детектив Краули, който се появи скоро след това, беше оплешивяващ и отзивчив.

— Прегледах онова старо дело — каза на Ръби той. — Реших, че не можем да направим нищо. Случаят е мъртъв като самите Есперанца.

— Може би сме в състояние да го задвижим. — Боуи разказа как Елрой Дойл признал за убийството на Есперанца преди екзекуцията си, макар че истинността на изповедта му продължаваше да е под въпрос. — Бих искала да прегледам докладите във вашето дело и да видя дали нещо подкрепя версията на Дойл.

— И после какво? Ще ексхумирате онзи тип и ще повдигнете обвинение срещу него, така ли? О, добре, предполагам, че имате основание. Хайде да потърсим сами.

Краули я отведе в хранилището. Дебелото дело „Есперанца“ овехтяваше в един шкаф. Взеха го и се върнаха на бюрото на Краули.

— Ето онова, което ви трябва, струва ми се. — Той й подаде официалния доклад за извършване на престъпление.

На третата страница Боуи откри квитанцията от отдел „Веществени доказателства“, в която се описваха предметите, взети от местопрестъплението на двойното убийство: „клипс от монета, цвят златен, инициали ХБ“. В доклада на водещия разследването пишеше, че клипсът навярно е изпуснат от убиеца, тъй като инициалите не са на някоя от жертвите, а най-близкият им роднина — племенникът им — казал на полицията, че не го е виждал преди.

— Това трябва да е едното доказателство — обясни на Краули тя. — Дойл е казал на сержант Ейнсли, че е взел клипса при друг грабеж и че после го е изпуснал, когато е бягал от дома на Есперанца.

— Искате ли да видите самия клипс? Предполагам, че все още е в отдел „Веществени доказателства“.

— Мисля, че ще е най-добре да го видя. В противен случай някой сигурно ще ме попита защо не съм го направила.

— Нима винаги не се държат с нас така?

Краули направи за Ръби копие на квитанцията, после отведе младата полицайка в голяма самостоятелна сграда — отдел „Веществени доказателства“, в чиито препълнени подземия и строго охранявани стаи се съхраняваха останките от безброй престъпления.

С изненадваща бързина откриха два прашни кашона с улики от седемнайсетгодишния случай на двойно убийство и когато отпечатаха първия, видяха блестящия клипс в найлоново пликче. Ръби го разгледа отблизо и забеляза гравираните инициали „ХБ“.

— Не е потъмнял, трябва да е от истинско злато — отбеляза Краули. — Чудя се кой ли е бил този „ХБ“.

— Тъкмо това трябва да разбера — каза Ръби.

Криминалният архив на Метро-Дейд се намираше в друга част на главната сграда на полицейското управление. Тук се съхраняваха криминалните доклади от двайсет и седемте общини на града за последните двайсет години. Най-новите доклади бяха вкарани в компютър, а по-старите бяха филмирани. Както и в цялата сграда, офисите тук бяха чисти, добре осветени и модерни.

Златният клипс се споменаваше в бележките, които Ръби Боуи бе направила върху записа на изповедта на Елрой Дойл: „Гепих я при един грабеж, неколко месеца преди да пречукам онез тъпаци“.

Тя реши да започне търсенето в докладите за грабежи, датиращи три месеца отпреди убийството на Есперанца, извършено на 12 юли 1980 година.

— Имате ли представа с какво се захващате? — попита я служителката в архива. — Можете да си ровите цели седмици. — Тя взе една от касетите с микрофилми. — Ето тук са докладите за извършените престъпления в Дейд само за един ден през 1980 година. — Това са около хиляда и петстотин микрофилмирани страници, включително грабежи, обири, кражби, изнасилвания, побои… какво ли не! Така че за докладите от три месеца ще се наложи да проверите трийсетина хиляди страници.

— Не можем ли да отделим само грабежите?

— Сега да — с компютър. Старата информация обаче е на микрофилми. Няма начин.

Ръби въздъхна.

— Колкото и време да ми отнеме, непременно трябва да открия един случай на грабеж.

— Успех — пожела й жената. — В окръг Дейд се извършват средно по седемнайсет хиляди грабежа на година.

С напредването на часовете очите на Ръби Боуи натежаваха. Седеше в главния офис на криминалния архив и гледаше екрана на последен модел микропринтер „Канон“, който можеше да чете микрофилми и да принтира необходимото. Микрофилмираните страници бяха копия на стандартни полицейски формуляри — доклади за извършени престъпления. Стандартизацията им правеше проверката по-бърза, защото всеки формуляр започваше с графа „вид престъпление“ и Ръби преглеждаше цялата страница само в случай, че в графата пишеше „грабеж“. Малко по-долу имаше „характер на престъплението“ и когато беше класифицирано като „въоръжен грабеж“, полицайката обръщаше на документа специално внимание, защото смяташе, че Елрой Дойл най-вероятно е извършил точно такъв. Още по-надолу имаше графа „отнета собственост“ и ако не се споменаваше за златен клипс, тя продължаваше нататък.

Първият ден не даде никакви резултати и привечер Ръби се отказа, след като се уговори да продължи търсенето на следващата сутрин.

Вторият ден също завърши безплодно, макар че Ръби вече преглеждаше микрофилмите на висока скорост — беше се научила да обръща внимание единствено на грабежите. До вечерта тя бе прегледала пет микрофилмови касети.

На следващата сутрин, докато нагласяваше нова касета в микропринтера, тя обезсърчено се чудеше дали този грабеж изобщо е бил извършен, както твърдеше Елрой Дойл. И ако бе така, дали изобщо бяха докладвали за случая? Тези въпроси я измъчваха през следващите два часа, докато постепенно осъзнаваше колко много работа й остава.

Изведнъж вниманието на Ръби беше привлечено от случай на въоръжен грабеж, докладван под номер 27422-Ф, от 18 април 1980 година. В 00:15 ч. бил извършен грабеж пред нощния клуб „Каръсел“ на „Грейтигни драйв“ в „Маями лейкс“. Тя увеличи картината, за да се запознае с подробностите. Крадецът извадил нож, приближил се до жертвата си, мъж на име Харолд Бейърд, и поискал всичките му пари и бижута. Били откраднати четиристотин долара в брой, два пръстена по сто долара всеки и златен клипс на стойност двеста долара. Клипсът носил инициалите на жертвата „ХБ“. Престъпникът се описваше в доклада като „много едър бял мъж, самоличност неизвестна“.

С въздишка на облекчение Ръби натисна бутона за принтиране и протегна ръка към появилото се от отвора копие на доклад 27422-Ф. После се облегна — бе открила доказателство, че Дойл поне отчасти казваше истината.

А сега — към Тампа.

Когато се върна на бюрото си в отдел „Убийства“, Ръби телефонира в полицейското управление в Тампа, откъдето я свързаха с детективското бюро, а после и с неговото звено „Убийства“. Там й отговори детектив Шърли Джазмънд.

— Тук имаме информация — каза Ръби — за един ваш стар случай — семейна двойка на име Икеи, вероятно убити през 1980 година.

— Съжалявам, тогава още съм била ученичка в пети клас — засмя се детектив Джазмънд, но прибави: — Обаче някъде съм чувала това име. Как се пише?

Ръби продиктува името.

— Проверката може да ми отнеме малко време, затова ми дайте телефонния си номер — каза Джазмънд.

Три часа по-късно телефонът на Ръби иззвъня и в слушалката се разнесе гласът на Джазмънд:

— Намерихме делото, изглежда интересно. Възрастна семейна двойка — японци, и двамата около седемдесетте, убити с нож в лятната си вила. Труповете са били откарани в Япония и са погребани там. В доклада пише, че нямало сериозни заподозрени.

— Има ли подробности за местопрестъплението? — попита Ръби.

— Естествено! — Чу се шум от прелистване на страници. — Според доклада на детективите всичко е било истинска каша. Жертвите са били брутално пребити, завързани със запушени уста, с лице един срещу друг… откраднати са пари и… Почакайте, ето нещо странно…

— Какво?

— Чакайте да прочета… Е, до труповете е бил намерен плик. Отзад е бил запечатан със седем капки восък, разположени в кръг, а вътре е имало лист с печатен текст — страница от библията.

— Пише ли от коя част на Библията?

— Не… Да! Ето. От Откровението.

— Това е! — възкликна Ръби. — Вижте, имам да ви давам много информация, така че ще взема самолета и ще дойда при вас. Удобно ли е да пристигна утре?

— Чакайте да питам сержанта.

Чуха се приглушени гласове, после отново се обади Джазмънд.

— Удобно е. Събудихте любопитството на всички ни, включително на капитана, който слуша разговора. Каза да ви предам, че роднините на Икеи от Япония продължават да се обаждат всяка година и задават един и същи въпрос: има ли нещо ново по случая? Ето откъде съм чула името.

— Предайте на капитана, че когато отново му се обадят от Япония, вече ще може да им отговори.

— Ще му предам. А щом разберете кога пристига самолетът ви, съобщете ни и ще пратим патрулна кола да ви посрещне на летището.

Ранният полет на „Гълфстрийм еърлайнс“ от Маями за Тампа продължи шейсет и пет минути и Ръби Боуи пристигна в градското управление на полицията в 08:30 часа. Детектив Шърли Джазмънд я чакаше на входа и я придружи до детективското бюро. Двете жени — едната чернокожа, другата бяла — незабавно си допаднаха.

— Всички научиха за вас — каза Джазмънд. — Дори началникът на управлението получи информация за онзи стар случай с японците. Иска да му докладваме, когато приключим.

Около двайсет и пет годишна, Джазмънд беше симпатична и енергична, с блестящи кафяви очи, тъмна коса, високи скули и стройна фигура, на която Ръби завидя — в последно време бе сложила някой и друг килограм отгоре. „Скоро ще трябва да се откажеш от бързите закуски, скъпа“ — за кой ли път си напомни тя.

— Свикваме съвещание — каза Джазмънд. — Ще присъства сержант Клемсън, детектив Янис и аз.

— Причината, поради която онова японско семейство продължава да ни се обажда всяка година — каза на Ръби детектив Санди Янис от „Убийства“, — е, че отдават много голямо значение на предците си. Затова и поискаха телата да бъдат погребани в Япония, но очевидно няма да се успокоят, докато убиецът не бъде открит и наказан.

— Скоро ще могат да се успокоят — отвърна Ръби. — Деветдесет и осем процента съм сигурна, че извършителят е Елрой Дойл, екзекутиран преди три седмици в Рейфорд заради друго престъпление.

— Проклет да съм! Спомням си, че четох за това.

Ветеран в управлението, към края на петдесетте, Янис беше висок и мършав, с ъгловата фигура. Лицето му бе набръчкано и пресечено от дълъг белег на бузата, който приличаше на стара рана от нож. Остатъците от сивата му коса бяха разрошени. На върха на носа му бяха кацнали половинки очила.

Четиримата се бяха натъпкали в малкия кабинет на сержант Клемсън. В управлението в Маями-Дейд, откъдето се беше върнала предишния ден, дори килерите биха били по-големи, помисли си Ръби. Шърли Джазмънд вече й бе обяснила, че полицейското управление в Тампа, построено в началото на 60-те години, отдавна не отговаряло на новите изисквания.

— Политиците постоянно ни обещават нова сграда, но като че ли никога не могат да намерят пари, така че продължаваме да се борим.

— Казахте, че сте деветдесет и осем процента сигурна за онзи ваш Дойл. Ами другите два процента? — попита Янис.

— Възможно е в гробището в Тампа да е скрит нож. Ако го намерим, деветдесет и осемте процента ще станат сто.

— Хайде да не си играем игрички — каза сержант Клемсън. — Конкретизирайте се. — Той бе по-млад от Санди Янис, макар и по-старши по чин, изглежда отстъпваше водещата роля на по-възрастния детектив.

— Добре. — И Ръби за пореден път разказа за това как преди да го екзекутират, Елрой Дойл признал четиринайсет убийства, включително това на семейство Икеи в Тампа — случай, за който никой в отдел „Убийства“ в Маями не бил чувал. После им съобщи, че Дойл категорично отричал да е убил семейство Ърнст, макар че срещу него не било повдигнато официално обвинение.

— Бил е патологичен лъжец и отначало никой не му вярваше — продължи тя. — Но сега има известни съмнения и аз съм натоварена да проверя всичко, което е казал.

— Успя ли да откриеш нещо, за което да е излъгал? — попита Джазмънд.

— Засега нищо.

— Значи ако онова за Тампа се потвърди — рече Янис, — може да се сблъскате с още едно неразкрито убийство.

Ръби кимна.

— Имитация.

— Какво знаете за ножа в гробището? — попита Клемсън.

Ръби отвори бележника си и прочете думите на самия Дойл: „До мястото, дето живееха Икеи, имаше едно гробище. Требваше да се освободя от ножа и го скрих в един гроб. И знаеш ли к’во беше името на плочата? Същото кат’ мойто. Видях го, знаех, че ще го запомня, ако поисках да си взема шибания нож, ама не го направих“.

Въпрос: „И си заровил ножа в гроба? Дълбоко ли?“

Отговор: „Не, не много.“

Клемсън отвори папката, оставена върху бюрото му.

— Адресът, на който са живели семейство Икеи, е: „Северен Мантанзас, 2710“. Има ли някъде наблизо гробище?

— Естествено — отвърна Янис. — „Мантанзас“ излиза точно на „Сейнт Джон“ и точно зад църквата е гробището „Марти“. Малко и старо общинско гробище.

— В случай, че досега не сте разбрали — каза на Ръби Клемънс, — Санди е нашият оракул. Винаги е бил тук, нищо не забравя и познава всяко забутано кътче на Тампа. Затова в повечето случаи прави каквото си иска и ние се примиряваме с особените му методи.

— Колкото до паметта — рече Янис, — всъщност трудно помня рождения си ден. Вече не зная на колко съм години.

— В „Личен състав“ знаят — отвърна Клемсън. — Когато дойде време, ще се появят с пенсионния ти чек.

Ръби изпита чувството, че е слушала тази размяна на реплики много пъти преди това.

— Повечето служители в „Убийства“ — вече по-сериозно й обясни Янис — ги повишават или ги преместват другаде след шест-седем години. Напрежението е прекалено голямо. А пък аз като че ли съм залепен за мястото си. Ще остана тук чак докато ме изхвърлят. Помня стари случаи като онзи с Икеи и обичам да ги виждам приключени. Така че давайте да копаем в гробището. Няма да ми е за първи път.

Сержант Клемсън се свърза със заместник-щатския прокурор, като включи високоговорителя на телефона, така че другите да могат да слушат разговора. След като го информира за проблема, прокурорът категорично отвърна:

— Да, сержант, отлично разбирам, че не става дума за ексхумация. Но независимо на каква дълбочина от повърхността е ножът, не можете да разкопаете човешки гроб без съдебна заповед.

— Възразявате ли първо да проверим дали там изобщо има такъв гроб?

— Не, щом е в рамките на официално разследване. Но бъдете внимателни. Хората са много докачливи за гробовете — все едно да нарушите нечия собственост, че и още по-лошо.

— Санди, провери дали в онова гробище има гроб на някой си Дойл — каза след разговора Клемсън на Янис. — Ако има, можеш да поискаш от някой съдия да подпише заповед, която да ни позволи да го разкопаем. — После се обърна към Ръби: — Процедурата ще отнеме два дни, може би повече, но ще действаме колкото можем по-бързо.

Ръби придружи Янис до отдела за общинска собственост в градския съвет. Двамата се срещнаха със заместник-началника на отдела, Ралф Медина, който отговаряше и за гробището „Марти“. Дребен мъж на средна възраст, Медина любезно им обясни:

— „Марти“ не се нуждае от специално управление, отнема ми може би четири-пет процента от работното ми време. Хубавото е, че щом наемателите ни попаднат вътре, никога не се оплакват. — Той се усмихна на собствената си шега. — Но непременно ще ви помогна, ако мога.

Ръби му съобщи за целта на посещението им, каза му за заявлението на Елрой Дойл преди екзекуцията и какво търсят. После попита на колко гроба има неговото име.

— Как се пише?

— Д-О-Й-Л.

Медина извади някаква папка, прокара показалец по страниците, после поклати глава.

— Няма такова име. Никой с такова име не е бил погребван в „Марти“.

— Ами подобни имена? — попита Янис.

— Има няколко Д-О-Й-Л-С.

— Колко са?

Медина отново провери в папката.

— Трима.

— Какво мислиш? — обърна се към Ръби Янис.

— Не съм сигурна. Думите на Дойл са били „същото като моето“, а само като си помисля, че можем да разровим три гроба без действително основание… — Тя поклати глава.

— Да, разбирам те. Господин Медина, кога са били погребани онези хора?

Проверката отне няколко минути. Накрая служителят отвърна:

— Единият през 1903-та, другият през 1971-ва и последният през 1986-та.

— Оставете третия: това са само шест години преди убийството на Икеи. А за другите два — поддържате ли контакт със семействата?

Последва нова проверка в регистри, папки и пожълтели страници.

— Не. След погребението през 1903 г. не е имало никакви контакти, било е преди много време. След 1971 г. са били разменени няколко писма, после нищо.

— Значи не можете да се свържете с роднините на онези покойници, даже да искате? — попита Янис.

— Не, навярно не.

— А ако получим съдебна заповед да проверим първите два гроба само на няколко сантиметра дълбочина, ще ни окажете ли съдействие?

— Със съдебна заповед, разбира се.

— Значи във всички случаи си решил да продължиш? — попита Ръби, когато двамата с Янис излязоха от общината.

— Трябва — напрегнато отвърна той и добави: — Тази работа с различните имена е много съмнителна и може би просто си губим времето. Но е още по-лошо да пропуснем възможността да открием истината за убийството на онези старци.

Тя любопитно го изгледа.

— Наистина те интересува отговорът, нали? Въпреки че са минали толкова години.

— За мен — отвърна Янис — онези стари случаи никога не приключват, независимо колко години трябва да чакаш. Опитваш се да разрешиш случай отпреди десет-петнайсет години, но не можеш. После изплува нещо ново — като сега — и пак се опитваш, също толкова усърдно, колкото и преди.

— Не всички го правят — отбеляза Ръби. — Хубаво е, че това те вълнува.

Сякаш без да я чува, Янис почука с пръст по челото си и продължи:

— Тук вътре имам списък, който не може да се изтрие. На първо място е едно малко момиченце на име Хуанита Монталво. Преди петнайсет години, когато беше на десет, тук, в Тампа, момичето изчезна. Мнозина от нас работиха здраво по случая. Не стигнахме доникъде, но някак си, някой ден преди да умра, искам да разбера какво се е случило с Хуанита и къде е тя, даже да е заровена някъде и да трябва да копаем, за да я открием.

— Познаваше ли я?

— Не преди да изчезне. Но после научих толкова много за нея — била е чудесно дете, всички казваха така, — че имам чувството, че наистина съм я познавал. — Янис хвърли поглед към Ръби. — Мислиш си, че съм изкуфял, нали? Че може би съм в „Убийства“ от прекалено много време?

— В никакъв случай — отвърна тя. — Обаче ми се струва, че си прекалено жесток към себе си.

— Може и да е така. Но въпреки всичко ще стигна докрай заедно с теб, за да разбера какво е станало със семейство Икеи.

Предварителните процедури отнеха цели два дни.

Заместник-щатският прокурор подготви клетвено заявление и съдебна заповед, която позволяваше на полицията да отвори двата гроба. Детектив Янис и Ръби Боуи я отнесоха за подпис.

Отначало съдията, който очевидно добре познаваше Янис, се колебаеше.

— Защо да не издам заповед само за единия, Санди? После, ако не откриете нищо там, ще помисля и за нова заповед.

Старият детектив убедително му отвърна:

— Обещавам, господин съдия, че ако намерим онова, което търсим, в първия гроб, даже няма да се приближаваме до другия. Но ако се наложи да проверяваме във втория и предварително имаме разрешението ви, ще спестим на града много пари — да не говорим за ценното ви време.

— Както винаги човек не може да те наддума — отбеляза съдията. После се обърна към Ръби: — Вие какво мислите, детектив?

— Понякога, ваша светлост, малко повече настойчивост не е излишна.

— Предавам се — отвърна съдията и подписа заповедта.

Събралата се в 07:00 ч. на следващата сутрин в гробището „Марти“ работна група се състоеше от четирима детективи — Янис, Джазмънд, Боуи и някой си Анди Воско, временно придаден към тях от отдел „Грабежи“, — както и трима униформени полицаи от отдела за идентификация. Заместник-началникът на отдела за общинска собственост в градския съвет Ралф Медина също беше пристигнал — „Просто да си наглеждам земята“, както отбеляза самият той — а фотографът на управлението правеше снимки на двата определени гроба.

Бяха докарали предостатъчно инструменти. Имаха дъски, най-различни лопати, въжета, две сита, а хората от екипа за идентификация носеха техническото си оборудване в кашони и кожени куфари. Бяха се снабдили и с дванайсет четири и половина литрови бутилки питейна вода.

— До края на деня ще ги изпием — каза Янис. — Ще стане горещо. — Въпреки че беше зима, небето бе ясно, слънцето вече се издигаше, а въздухът беше много влажен.

Според предварителните инструкции всички бяха облечени в стари дрехи, най-вече гащеризони и гумени ботуши. Носеха си и ръкавици. Ръби бе взела назаем от Шърли Джазмънд размъкнати джинси, които малко й стягаха.

Решиха първо да отворят по-стария гроб. Той принадлежеше на Юстъс Малдън Дойлс, който, според изтрития, но все още четивен надпис върху надгробния камък, беше починал през 1903 година.

— Хей, през тази година братя Райт за първи път са извършили полет със самолета си — отбеляза някой.

— Това е най-старата част от гробището — потвърди Янис. — И най-близката до къщата, в която са били убити семейство Икеи.

Първото, което направиха под наставленията на сержанта от екипа за идентификация, бе да заковат четири дъски във формата на четириъгълник с размери метър и осемдесет на метър и двайсет, и да го поставят върху гроба, за да определят границите на разкопаваната площ. После хората от екипа завързаха на дървената рамка въжета, така че се получи решетка общо с двайсет и четири квадратчета. Целта бе да се разкопава квадрат по квадрат и да се записва точно къде е намерено нещо.

Но дали изобщо щяха да намерят нещо, чудеше се Ръби Боуи. Съмненията й бяха нараствали още от пристигането й тук сутринта, въпреки оживената работа. Името върху старата надгробна плоча, напомняше си тя, не отговаряше на споменатото от Елрой Дойл. Във всеки случай той беше известен лъжец и изобщо не бе сигурно, че е идвал на това гробище. Мислите й бяха прекъснати от гласа на сержанта от екипа за идентификация.

— Сега е твой ред, Санди. Тук ние даваме само нарежданията. Вие сте каторжниците.

— На твоите услуги, шефе. — Янис взе една от лопатите и каза на другите детективи: — Хайде да си поиграем на морски шах. — После внимателно започна да копае в един от квадратите. Тримата детективи от Тампа го последваха, като си избраха квадрати. Ръби също си избра квадрат.

Земята бе твърда и работата вървеше бавно. Внимателно прехвърляха пръстта в кофи, а после я пресяваха със сито.

Процедурата беше уморителна и досадна. Скоро всички започнаха да се потят. След един час едва дванайсет квадратчета бяха разкопани на дълбочина петнайсет сантиметра и след кратка почивка за по чаша вода работата продължи в останалите дванайсет. След два часа бяха намерени три предмета — стар кожен кучешки нашийник, петцентова монета от 1921 г. и празна бутилка. Нашийникът и бутилката бяха изхвърлени. Монетата, иронично заяви Янис, щяла да отиде в общинската хазна. После всички започнаха да копаят нов пласт от петнайсет сантиметра.

Накрая, след като бяха минали четири часа и нямаше никакъв резултат, Янис каза:

— Това е. Ще си починем, ще пийнем по малко вода и започваме да разкопаваме другия гроб.

Перспективата от още четири часа тежка работа предизвика хор от уморени въздишки.

Разкопаването на втория гроб започна в 11:40 ч. при температура 15°С. Това продължи час и половина, после Шърли Джазмънд тихо каза:

— Мисля, че открих нещо.

Другите спряха да копаят и вдигнаха глави. Детектив Джазмънд посочи надолу с лопатата си към квадрата, в който работеше.

— Съвсем малко е. Обаче е твърдо. Може би камък.

Ръби застина. Камък или нещо друго, явно не беше нож.

— Можем ли да проверим? — попита сержантът от екипа за идентификация.

Джазмънд сви рамене и му подаде лопатата си.

— Аз свърших работата, вие обирате лаврите.

— Такъв е животът, детенце! — Сержантът извади лопатата от гроба. После коленичи и леко размърда предмета в земята с пръсти.

Не беше камък. Въпреки че по него още имаше полепнала пръст, виждаше се, че е емайлирана златна брошка — явно скъпа.

Сержантът пусна находката в найлонова торбичка.

— Ще я огледаме по-отблизо в лабораторията.

— Хайде, банда — каза Янис. — Продължаваме да копаем.

Изтече още час и десет минути и Ръби все повече униваше. Бе решила, че тази част от разследването й явно ще завърши с неуспех, когато детективът от „Грабежи“ Анди Воско съобщи:

— И аз намерих нещо. Този път е по-голямо.

Отново спряха, за да погледат, докато сержантът от екипа за идентификация свърши работата си. С помощта на малка лопатка той внимателно разрови обемистия предмет и когато разчисти пръстта, полицаите видяха нож. Сержантът извади щипци и задържа ножа с тях, докато жената от екипа за идентификация доизчисти останалата пръст.

— Това е нож „Боуи“ — задъхано каза Ръби, като разглеждаше здравата дървена дръжка и дългото, едноостро лезвие. — Точно с такъв Дойл е извършил убийствата си. — Настроението й се подобри и тя изпита чувство на признателност към Санди Янис заради настойчивостта му, въпреки съмненията на самата Ръби.

Поставиха ножа в найлонова торбичка.

— И него ще разгледаме в лабораторията — каза сержантът. — Браво, Санди!

— Като че ли не е много вероятно — попита Ръби — да откриете отпечатъци или кръв след толкова години.

— Наистина е малко вероятно — отвърна сержантът. — Но… — Той погледна към Янис.

— Вчера — каза възрастният детектив — отидох да погледна дрехите на семейство Икеи — нощниците, които са носели, преди да ги убият. Все още ги съхраняваме в отдел „Веществени доказателства“. Оказа се, че са били пробождани през дрехите, което означава, че по ножа все още може да има нишки от тях. Ако нишките и дрехите съвпадат… — Той разпери ръце, без да довърши изречението си.

— Току-що ме научи на нещо, което не знаех — с възхищение рече Ръби.

— Той учи всички ни — отвърна Джазмънд. — През цялото време.

— Е, открихме онова, което търсеше — каза Анди Воско. — Приключваме ли, или ще продължим?

— Продължаваме — отговори Янис и те копаха още час, но без да намерят нищо.

Късно вечерта Ръби Боуи хвана самолета обратно за Маями. Шърли Джазмънд я откара до летището, а Санди Янис я придружи. Когато се разделяха на изхода, на сбогуване Ръби импулсивно разпери ръце и прегърна и двамата.

Дванадесета глава

— И какво е заключението ти? — попита Ейнсли.

— Заключението ми е — отвърна Ръби Боуи, — че когато е признал пред теб за убийството на семействата Есперанца и Икеи, Елрой Дойл е казал истината. О, естествено, някои от подробностите се разминаваха, но това не променя основните факти. — Тя замълча за миг. — Да започна ли от самото начало?

— Да.

Сержантът слушаше, докато Ръби му разказваше какво е научила, първо в Метро-Дейд, после и в Тампа.

— Рано сутринта разговарях по телефона с лабораторията в Тампа. Идентифицирали са нишките по ножа и те съответстват на дрехите, така че това със сигурност е ножът, с който е убито семейство Икеи, точно както ти е казал Дойл. А брошката, която намерихме в гроба… — Ръби погледна в бележките си — е определена като много стара и много ценна. Японска. Санди Янис смята, че възрастната госпожа е държала брошката някъде наблизо до себе си, когато е била убита, и Елрой Дойл я е харесал.

— После се е уплашил да не я открият у него и също я е оставил в гроба — довърши Ейнсли.

— Съвсем вярно. Така че Дойл все пак не ти е казал цялата истина.

— Но всичко, което ми призна, е вярно и ти го доказа.

— А, има още нещо. — Ръби извади копия на плика, намерен според Шърли Джазмънд до труповете на семейство Икеи, плика, върху гърба на който имаше седем печата в кръг, а вътре — страница от Откровението. Ейнсли огледа и двете.

— Това е от Пета глава — каза той, като гледаше оръфаната страница. — Три стиха са подчертани. — Сержантът ги прочете на глас:

„И видях в десницата на Оногова, Който седеше на престола, книга, написана отвътре и отвън, запечатана със седем печата.

И видях силен Ангел, който викаше с висок глас: Кой е достоен да разгърне книгата и да снеме печатите й?

И един от старците ми рече: плачи; ето лъвът, който е от Юдиното коляно, коренът Давидов победи и може да разгърне книгата и да снеме седемтях печата.“

— Това е работа на Дойл. — Ейнсли си спомни разговора с отец Кевин О’Брайън от черквата „Гизу“, който му описа страстта на дванайсетгодишния Дойл, както се беше изразил свещеникът, към „гнева Божи, преследванията, отмъщенията и убийствата“.

— Това съответства на всичките му по-късни престъпления — прибави сержантът.

— Защо е оставил тази страница до труповете? — попита Ръби.

— Само Дойл знае защо. Аз предполагам, че се е смятал за лъва от Юдиното коляно, което го е довело до серийните убийства. — Ейнсли мрачно поклати глава, после докосна плика и страницата и каза: — Ако разполагахме с това отначало и знаехме за убийството на Икеи, щяхме да заловим Дойл много по-рано.

Последва мълчание. Ръби попита.

— Току-що каза „серийни убийства“. А как виждаш сега случая „Ърнст“?

— Като отделно престъпление. — Ейнсли чуваше отчаяните думи на Елрой Дойл: „Другите ги убих аз, но не ща да умра обвинен в нещо, дето не съм го направил“.

— Преди се съмнявахме дали Дойл казва истината — продължи Ейнсли. — Но сега изглежда много вероятно да е така и предполагам, че случаят „Ърнст“ трябва да бъде разследван отново.

— От този момент продължаваме работа по случая „Ърнст“ — каза Лио Нюболд. — И ми се струва, че през цялото време си бил прав, Малкълм.

Ейнсли поклати глава.

— Това няма значение. Въпросът е откъде предлагате да започнем?

Двамата бяха сами в кабинета на лейтенанта.

— Ще започнем, като пазим всичко в тайна. Доколкото е възможно. — Нюболд се поколеба, преди да прибави: — Това включва и отдел „Убийства“. Кажи на Ръби да не обсъжда случая с никого.

— Вече й казах. — Ейнсли любопитно изгледа началника си и попита: — Какво е мнението ви?

Лейтенантът неуверено поклати глава.

— Не съм сигурен. Това би означавало, че убиецът на семейство Ърнст съзнателно се е опитал да имитира серийните убийства. И че същият този човек е знаел адски много за другите престъпления на Дойл: подробности, които никога не са били съобщавани в медиите.

Ейнсли внимателно подбра думите си.

— Предполагате, че някой е разполагал с вътрешна информация или че е имало съзнателно изтичане на сведения?

— По дяволите, не зная какво да предполагам! Единственото, което ми е известно, е, че съм адски нервен — чудя се дали някой в управлението, даже в този отдел, знае нещо по случая „Ърнст“, което двамата с теб не знаем. — Нюболд се изправи и се заразхожда напред-назад из кабинета. — Не ми казвай, че не си мислиш същото, защото отлично те познавам.

— Да, прав сте. — След кратко мълчание сержантът продължи: — Мислех си, че мога да започна, като прегледам всички случаи и отделя фактите, направени публично достояние. После можем да ги сравним с данните от случая „Ърнст“.

Нюболд кимна.

— Добра идея, но не го прави в офиса. Ако някой види всички онези документи пръснати около теб, ще се досети какво става. Вземи си ги вкъщи и поработи над тях няколко дни. Аз ще оправдая отсъствието ти.

Ейнсли беше стреснат. Имаше намерение да действа предпазливо, но не до такава степен, че да не вярва на колегите си. И все пак предполагаше, че Нюболд е прав. Освен това в отдела идваха и много външни хора, които винаги любопитстваха.

Ето защо същата вечер, след като пренесе дискретно пет обемисти папки в колата си — по една за всяко от двойните убийства на семействата Фрост, Ларсън, Хенънфелд, Урбина и Ърнст, — Ейнсли се прибра вкъщи и се приготви за напрегната работа.

— Не зная защо работиш вкъщи — каза на следващия ден Карън, — но самото ти присъствие с всички тези пръснати наоколо документи е направо чудесно. Мога ли да ти помогна?

Малкълм признателно я погледна.

— Можеш ли да отпечаташ някои от бележките ми на компютъра си?

Когато се върна от училище, Джейсън също се зарадва. Той седна при баща си на масата в трапезарията, премести настрани няколко от неговите папки, за да разчисти място за домашната си работа, и двамата продължиха да работят един до друг, прекъсвани само от въпросите на момчето:

— Татко, знаеш ли, че когато умножавана по десет, трябва само да прибавиш една нула? Нали е чудесно?… Татко, знаеш ли, че луната е само на триста осемдесет и четири хиляди километра от тук? Мислиш ли, че ще мога някога да отида там?… — И накрая: — Татко, защо винаги не правим така?

На Ейнсли му трябваха цели два дни, за да прегледа папките, да отдели подробностите, да си вземе бележки и да скицира всяко едно от престъпленията. Накрая стигна до някои важни заключения.

Започна с това, че прегледа подробностите около местопрестъпленията, които не бяха разгласени на медиите — с надеждата, че заподозреният може да се издаде, като покаже, че знае за тях. Сред тези факти бяха странните предмети, оставени до жертвите — четирите убити котки. Други запазени в тайна детайли бяха гърмящото радио, което полицията винаги откриваше на местопрестъплението; фактът, че завързаните жертви бяха поставяни една срещу друга. Това, че парите на жертвите липсваха, бе съобщавано, но полицията никога не беше споменавала, че ценните бижута, които убиецът също можеше да вземе, винаги бяха оставяни на местопрестъплението.

Някои репортери обаче имаха свои собствени източници на информация в полицейското управление и всичко, което научаваха неофициално, се излъчваше или отпечатваше независимо дали детективите го пазеха в тайна. Това повдигаше два въпроса. Първо, дали медиите бяха успели да публикуват всичко за четирите двойни убийства преди убийството на семейство Ърнст? Като че ли не, помисли си Ейнсли. И второ, съществуваше ли възможност — както бе загатнал Лио Нюболд — за изтичане на информация от управлението, случайно или не? Според Ейнсли отговорът беше положителен.

После идваше въпросът дали имаше някакви разлики между убийството на семейство Ърнст и другите убийства на Дойл? Да, откри сержантът, разликите бяха няколко.

Едната се отнасяше за радиоапаратите, оставени включени на всяко от местопрестъпленията. В случая с убийството на семейство Фрост в хотел „Роял Колониъл“ радиото бе настроено на „Хот 105“ и свиреше хардрок — основното амплоа на станцията. После идваше убийството на Хал и Мейбъл Ларсън и тъй като в доклада не се споменаваше за радио, Ейнсли телефонира на детектив Нелсън Ейбро, ръководител на разследването.

— Не — отвърна Ейбро, — доколкото ми е известно, не е работело никакво радио, но ще проверя и ще ви се обадя.

Детективът позвъни един час по-късно.

— Току-що разговарях с униформения полицай, който първи е пристигнал на местопрестъплението. Каза ми, че е имало включено радио. Спомнял си, че е свирело мощно рокендрол, но идиотът го е изключил и не ми е докладвал нищо. Беше ново хлапе и аз добре го насолих. Важно ли е?

— Не съм сигурен — отвърна Ейнсли, — но ви благодаря, че проверихте.

Ейбро полюбопитства за хода на разследването.

— Най-близкият роднина на семейство Ларсън ме попита дали Дойл със сигурност е извършил това убийство. Можете ли да ми кажете нещо по въпроса?

— В момента не, но ще предам на моя лейтенант, че бихте искали да научите, ако се появи нещо.

Ейбро се подсмихна.

— Разбрах. Знаете нещо, но не можете да ми го кажете.

— Сам знаете как стоят нещата — отвърна Ейнсли.

Беше му известно, че признанието на Дойл от Рейфорд все още не е разгласено и се надяваше да остане така още известно време. В крайна сметка обаче, заради спокойствието на роднините на жертвите, несъмнено щяха да разкрият цялата история.

След семейство Ларсън идваше убийството на Ървинг и Рейчъл Хенънфелд във Форт Лаудърдейл. По време на служебната си командировка в Маями шериф детектив Бенито Монтес бе съобщил, че когато открили труповете, радиото свирело „рок, при това толкова силно, че човек не можеше да си чуе приказката“.

После бяха Лазаро и Луиза Урбина, убити в Маями. Един съсед изключил шумното радио, за да се обади в полицията, но оставил станцията непроменена — „Хот 105“.

Радиото свирело високо и когато Тео Паласио, икономът на общинския съветник, открил труповете на Густав и Елиънър Ърнст. Паласио също изключил радиото, но запомнил, че било настроено на FM 93.1, УТМИ, „любимата програма на госпожа Ърнст“, защото предавали класическа и забавна музика. По УТМИ никога не излъчваха хардрок.

Дали музиката на местопрестъпленията имаше някакво значение? Ейнсли смяташе, че е възможно, особено в съчетание с другите разлики от убийството на Ърнст — мъртвият заек, който Ейнсли още от самото начало определено не смяташе за символ от Откровението.

И така, питаше се той, възможно ли е убиецът на семейство Ърнст да е чул за четирите котки и по погрешка да е решил, че друго животно ще свърши същата работа? Отговорът отново бе: вероятно „да“.

Също толкова важно беше, че малка група от старши детективи бяха научили за решената от сержанта теорема с цитатите от Откровението в деня след убийството на съветника и съпругата му.

Един друг фактор, свързан с времето, също повдигаше някои въпроси.

Интервалът между предишните убийства — на семействата Фрост, Ларсън, Хенънфелд и Урбина — никога не беше по-малък от два месеца и средно се равняваше на два месеца и десет дни. Но от убийството на семейство Урбина до това на Ърнст бяха изминали само три дни.

Сякаш, мислеше си Ейнсли, смъртта на семейство Ърнст е била подготвена да стане след обичайния интервал от време, но внезапно е попречило убийството на семейство Урбина. И докато новината за второто убийство се беше разпространила бързо, дали вече не е било прекалено късно, за да бъде спряно убийството на семейство Ърнст?

Внезапно съмнение смути мислите му, но той мигновено го сподави.

Колкото до последното убийство на Дойл — семейство Кингсли и Нели Темпон, макар че тук липсваха някои от основните характеристики на почерка му, навярно защото му бяха попречили, времето приблизително съвпадаше с предишните интервали и Ейнсли имаше обяснение за причината.

Детективът смяташе, че въпреки постановлението на съда за вменяемостта на Дойл, престъпникът всъщност е луд. В такъв случай бе възможно да е изпитвал неудържимо желание за убийство на определен интервал от време и за нещастие на семейство Темпон времето му за убиване да е дошло тъкмо тогава.

Но Ейнсли знаеше, че теорията му никога няма да може да се докаже.

Веднага след двудневната си работа с документите сержантът се отправи към отдел „Веществени доказателства“ в полицейското управление.

Винаги оживеният отдел „Веществени доказателства“ се намираше на един от по-долните етажи в главната сграда на полицейското управление. Началникът му, капитан Уейд Иъкън, набит, посивял ветеран с двайсет и девет годишен стаж в службата, посрещна Ейнсли в кабинета си.

— Точно ти ми трябваше! Как си, Малкълм?

— Добре, сър. Благодаря.

Иъкън махна с ръка.

— Остави официалностите. Готвех се да ти пратя бележчица, Малкълм — за онези серийни убийства на Дойл. Сега, след като вече е мъртъв и случаят е разплетен, тук имаме цяла планина от боклуци, които искаме да разчистим. Отчаяно се нуждаем от пространство.

Ейнсли сбърчи лице.

— Забрави за бележчицата, Уейд. По един от случаите отново започва разследване.

Думата „бележчица“ беше жаргонен термин за периодичните напомняния, изпращани на детективите, оставили криминални улики за съхранение в очакване на процес или с надеждата в някой момент да се стигне до арест. Всъщност в бележчицата се казваше: „Хей! Отдавна пазим тези неща и те заемат място, от което ужасно се нуждаем. Моля, помислете си дали все още ви трябват и ако не, хайде да ги разкараме оттук“. В повечето случаи изхвърлянето на улики изискваше съдебно нареждане.

С друга дума, „боклуци“, наричаха огромните количества предмети, съхранявани в отдел „Веществени доказателства“, включително наркотици — кокаин и марихуана в номерирани найлонови чували, които на улицата струваха няколко милиона долара; стотици огнестрелни оръжия — пистолети, пушки, амуниции, „достатъчни за да вдигнем бунт“, както веднъж бе заявил капитан Иъкън; кръв и телесни течности от убийства или сексуални насилия, които се пазеха в хладилници; по-прозаични неща като крадени телевизори, стереоуредби и микровълнови фурни, плюс стотици запечатани и подредени на високи камари кашони, съдържащи дреболии от други престъпления, включително и убийства.

Колкото до пространството, то никога не достигаше. „Претъпкани сме от пода до тавана, че и отгоре“ — постоянно се жалваше Иъкън, макар че някак си винаги намираха място за новите предмети и кашони.

— И какво става? — попита капитанът.

— Едно от онези серийни убийства може би не е разкрито, така че уликите трябва да останат. Но ти каза „планина“. Наистина ли са толкова много?

— Преди убийството на съветника и жена му бяха сравнително малко — отвърна Иъкън. — Но после пристигна голямата купчина. Само запечатани кашони. Казаха ми, че случаят бил изключително важен.

— Мога ли да ги видя?

— Естествено.

Капитанът го поведе през офиси и складови помещения, в които работеха двайсет души — петима полицаи и цивилни, въвеждащи изненадващ ред в предметите около тях. Всичко, което се съхраняваше, независимо от колко време — период от двайсет години не беше изключение, можеше да се открие за минути с помощта на компютър, като се въведеше номерът на случая и името или датата на постъпване в отдела.

Иъкън изпълни тази процедура и без да се колебае, спря пред купчина от десетина големи кашона, запечатани с лента „ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ОТ МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ“.

— Тези ги донесоха веднага след убийството на семейство Ърнст — каза той. — Струва ми се, че вашите хора са събрали много: боклуци от къщата, главно документи, и имаха намерение да ги прегледат, но не мисля, че някой го е направил.

Лесно можеше да се досети какво е станало, помисли си Ейнсли. Веднага след убийството на съветника и жена му спецчастта им бе започнала операцията по наблюдението на заподозрените, като използваха всички детективи, както и помощ от други отдели. В резултат документите и предметите от дома на семейство Ърнст бяха останали на заден план. После, след убийството на семейство Темпон, ареста и присъдата на Дойл, случаят „Ърнст“ бе смятан за приключен.

— Съжалявам, не мога да те избавя от боклуците на Дойл — каза Ейнсли. — Ще вземаме по няколко кашона, ще проучваме съдържанието им и после ще ги връщаме.

Иъкън сви рамене.

— Това е твое право, Малкълм.

— Благодаря — отвърна детективът. — Може да се окаже важно.

Тринадесета глава

— Сега искам от теб — каза сержантът на Ръби — да прегледаш всички онези кашони в отдел „Веществени доказателства“ и да видиш какво можеш да откриеш.

— Нещо специално ли търсим, Малкълм?

— Да, нещо, което да ни насочи към убиеца на семейство Ърнст.

— Но нямаш предвид нищо по-конкретно, така ли?

Ейнсли поклати глава. Някакво предчувствие, което не можеше да обясни, го предупреждаваше, че ще се случи нещо съвсем неочаквано. Кой всъщност беше убил Густав и Елиънър Ърнст и защо? До какъвто и отговор да стигнеха, той нямаше да е прост, детективът беше сигурен в това. Дойде му наум един стих от Книга на Йова: „в страната на тъмата и смъртната сянка“14. Имаше чувството, че е навлязъл в тази страна, и откри, че му се иска със случая да се занимава някой друг.

Ръби го наблюдаваше.

— Какво има?

— Не зная. — Той се насили да се усмихне. — Нека първо разберем какво има в онези кашони.

Двамата бяха в малка стая в задната част на управлението, далеч от отдел „Убийства“. Ейнсли я беше получил заради желанието на Лио Нюболд да пази в тайна подновеното разследване. Стаята бе малко по-голяма от килер, вътре имаше маса, два стола и телефон.

— Ще слезем до отдел „Веществени доказателства“ — каза й той — и ще те упълномощя да изнасяш кашоните от дома на Ърнст. Цялата работа не би трябвало да ти отнеме повече от няколко дни.

Това предвиждане се оказа съвсем погрешно.

Две седмици по-късно Ейнсли с известно нетърпение за трети път отиде да види Ръби на временното й работно място. Той отново я завари сред купчини документи.

Последния път тя му беше казала:

— Струва ми се, че съветникът и жена му просто не са можели да понесат мисълта да изхвърлят някой от тези документи. Пазели са всичко — писма, сметки, изрезки от вестници, анулирани чекове, покани… какво ли не… и повечето от тях са тук.

— Разговарях с Ханк Брюмастър, който отначало се занимаваше със случая — разказа й Ейнсли. — Проблемът е, че в къщата имало купища документи — десетина кашони, почти във всички стаи. Е, тогава бяхме толкова заети, че не можахме да прегледаме кашоните, но все пак е трябвало да ги запазят в случай, че в тях има важни улики. Оттогава никой не ги е потърсил.

Днес Ръби беше сложила пред себе си оръфана тетрадка и си водеше бележки в поставения отстрани тефтер.

— Все същото ли е? — попита Ейнсли, като посочи с ръка към отворения кашон.

— Не — отвърна Ръби. — Като че ли открих нещо интересно.

— Разкажи ми.

— Госпожа Ърнст е събирала повечето неща, а и са писани най-вече от нея — почеркът й е много нечетлив. Допреди два дни си мислех, че са глупости, когато открих нещо като дневник. Писала е в тетрадки, много тетрадки, които датират от години насам.

— Колко?

— Навярно двайсет-трийсет, а може и повече. — Ръби посочи към кашона. — Беше пълен с такива. Според мен ще има и още.

— Какво пише в тях?

— Ами това е проблемът. Освен че са трудни за четене, те са написани с някакъв шифър — може да се нарече лично стенографиране — за да не го разбира никой, предполагам, особено съпругът й. Трябва да е крила дневника от него през всичките тези години. Но ако проявиш достатъчно търпение, можеш да се научиш да ги четеш.

Ръби посочи към оръфаните страници пред себе си.

— Например, вместо да използва имена, тя ги замества с цифри. След известни усилия разбрах, че „6“ означава самата тя, а „4“ — съпругът й. Тогава се сетих — „Е“, първата буква от Елиънър, е шестата буква от азбуката, а „Г“, първата буква от Густав, е четвъртата. Съвсем прост шифър. Две цифри с тире помежду им са две имена. Реших, че 5–17–20 означава д-р У — който и да е бил той. Освен това тя съкращава думите, в повечето случаи пропуска гласните. Вече започвам да свиквам, но ще отнеме време.

Струваше ли си Ръби да продължава с тази досадна задача, питаше се Ейнсли, която щеше да продължи още много време и най-вероятно без резултат. Както обикновено в отдел „Убийства“ напираха и други проблеми.

— Можеш ли да ми кажеш изобщо нещо от дневника? Нещо важно?

Ръби се замисли.

— Така… Не ти казах досега, защото исках да разполагам с повече материал. — В гласа й се долавяше възбуда. — Знаеш ли, според дневниците нашият покоен, високопоставен и могъщ общински съветник Густав Ърнст жестоко биел жена си още от самото начало на брака им. Пращал я дори в болница. Мълчала е от срам и от страх. Освен това е била убедена, че никой няма да й повярва, както й внушавал онова копеле, мъжът й. Накрая просто е изляла мъката и страданията си върху тези оръфани страници. Всичко е тук!

Ръби трепереше от гняв.

— По дяволите! Как мразя тази гадост — Тя грабна една тетрадка и яростно я запрати в ъгъла.

След кратко мълчание Ейнсли вдигна тетрадката и я остави на масата.

— Навярно е била права. Може би нямаше да й повярват, особено преди години, когато никой не отваряше дума за насилието вкъщи. Хората просто не искаха да знаят. А ти самата вярваш ли на всичко това?

— Напълно. — Ръби възвърна самообладанието си. — Има прекалено много подробности, за да е измислица. Всичко е съвсем правдоподобно. Би трябвало сам да прочетеш.

— По-късно — отвърна Ейнсли.

Тя погледна към дневника и замислено прибави:

— Струва ми се, че госпожа Ърнст е знаела, надявала се е, че това, което пише, някой ден ще бъде прочетено.

— Натъквала ли си се на нещо във връзка с… — Ейнсли замълча, разбирайки, че въпросът е излишен. Ако отговорът беше положителен, Ръби щеше да каже.

— Чудиш се за Синтия, нали?

Той кимна.

— И аз се чудех, но засега няма нищо. Тетрадките, които прочетох, са от първите години след брака им и Синтия още не е била родена. Когато се появи, тя ще се споменава като „18“.

Погледите на двамата се срещнаха.

— Продължавай — каза Ейнсли. — Повикай ме, ако се появи нещо, което трябва да видя. — Той се опита да сподави човъркащите го опасения, но не успя.

Изминаха почти две седмици, преди Ръби Боуи да му телефонира.

— Можеш ли да дойдеш при мен? Искам да ти покажа нещо.

— Онова, което открих — каза Ръби, — променя много неща, но не зная как.

Двамата отново бяха в мъничката стая без прозорци, все така претъпкана с документи. Ръби седеше на малката си маса.

— Да свършваме вече с това — рече Ейнсли, съзнавайки, че е чакал достатъчно дълго.

— Синтия наистина се появи на сцената и една седмица след раждането й, госпожа Ърнст разбрала, че съпругът й си играе с бебето… сексуално. Ето какво пише: — Ръби побутна към него отворената тетрадка и посочи към долната част на страницата. Като се взираше отблизо, Ейнсли прочете:

„Днс зврх 1 млв 18 нчн, кт мжш см скслн. Бш й свлл гщчкт и я глдш. Псл, бз зн, ч г вждм, с нвд и зпчн прв нщ изрзм. Бх тлкв твртн и стрхвх з 18. Нм тз звртн тп е бщ й? Ккв л трбв изтрп прз дтствт? Кзх м, ч н м нтрсв ккв прв с мн, нчн трбв нкг пвч д г прв с 18, и ч ак прдлжв, щ ивкм хрт от слжбт з зщта н дцта и ч щ отде в зтвр. Н зглждш зсрмн, н ми бща д н г прв пвч. Н см сгрн, ч м врвм, зня, ч пкврн. Мга ли д зщтя 18? Н см сгрн.“

— Прочети ми го ти — каза детективът. — Получих представа, но ти можеш да ми го преведеш по-бързо.

Ръби прочете на глас:

„Днес заварих Густав да милва Синтия по начин, който можеше да е само сексуален. Беше й свалил гащичките и я гледаше. После, без да знае, че го виждам, се наведе и започна да прави нещо неизразимо. Бях толкова отвратена. Страхувах се за Синтия. Нима този извратен тип е баща й? Какво ли трябва да изтърпи през детството си тя? Казах му, че не ме интересува какво прави с мен, но да не закача повече Синтия, защото ако продължава, ще повикам хората от службата за защита на децата. Не изглеждаше засрамен, но ми обеща да не го прави повече. Не мога да му вярвам, зная, че е покварен. Мога ли да защитя Синтия? Не съм сигурна“.

Ръби допълни:

— През следващите две години се срещат отделни такива моменти и въпреки заплахите си, госпожа Ърнст не е направила нищо. После, след година и половина, е написала това. — Тя се пресегна да вземе друга тетрадка и посочи един абзац.

„Тлкв мнг пти прдпрждвх 4, н т прдлжв и пнкг тк нрнв 18, ч т рзплкв. Кгт с птх да г взспр, т кз: «Тв н нщ. Прст млк обч от ттк й.» Отгврх м…“

Ейнсли й даде знак с ръка да го прочете. Тя се подчини.

„Толкова пъти предупреждавах Густав, но той продължава и понякога така наранява Синтия, че тя се разплаква. Когато се опитах да го възпра, той каза: «Това не е нищо. Просто малко обич от татко й». Отговорих му: «Не, това е гадно. Тя го мрази, мрази и теб. Страхува се». Вече всеки път, когато Густав се приближава до Синтия, тя се разплаква и се отдръпва, свита на кълбо. Продължавам да заплашвам, че ще повикам някого, хората от службата за защита на децата, полицията или даже собствения ни доктор У и Густав се смее, защото знае, че когато се стигне до това, аз просто не мога да го направя. И това е истината. Срамът и позорът ще са ужасни. Как ще гледам хората? Не мога да разговарям с никого за това. Трябва сама да нося теглото си, Синтия също.“

— Това шокира ли те? — попита Ръби.

— След девет години в отдел „Убийства“ вече нищо не ме шокира, но ме притеснява онова, което ще последва. Има още, нали?

— Много. Прекалено много, за да го прочета сега, затова ще прескоча напред, а по-късно можем да се върнем. — Тя се консултира с бележките си. — После идва жестокостта. Когато Синтия е била тригодишна, Густав започнал да я бие. „Силно я шамаросваше за съвсем обикновени неща, а понякога без каквато и да е причина“ — пише в дневника. Не можел да понася детето да плаче и веднъж за „наказание“ я накарал да стъпи във вряла вода. Госпожа Ърнст завела Синтия в болница и казала, че изгарянето е инцидент. Според записките й личи, че не са й повярвали, но не реагирали.

После, когато Синтия станала на осем, Густав правил секс с нея, след което последвали още много пъти. От този момент Синтия започнала да се отдръпва от всеки, който се опитвал да я докосне, включително майка й. — Гласът на Ръби пресекна. Тя отпи от една чаша и посочи към купчина тетрадки. — Всичко е тук.

— Искаш ли да си починеш? — попита Ейнсли.

— Да, струва ми се. — Ръби тръгна към вратата и на излизане измърмори: — Скоро ще се върна.

Ейнсли остана сам с обърканите си мисли. От паметта му не се беше изтрила трескавата възбуда от връзката му със Синтия, нито пък някога щеше да я забрави. Въпреки злобата й заради решението му да сложи край и съзнателното спъване на кариерата му после, той все още я обичаше и от своя страна никога не би поискал да й навреди. Но сега, след като научи всичко това, мислите и съчувствието му прииждаха на вълни. Как беше възможно родители, които се смятаха за цивилизовани, да насилват собственото си дете: бащата — с извратената си похот, а майката — с безгръбначието си?

Вратата тихо се отвори и Ръби влезе.

— В състояние ли си да продължиш? — попита той.

— Да, искам да свърша, довечера може би ще отида да се напия и да изхвърля всичко това от главата си.

Но нямаше да може, той го знаеше. Заради трагичната гибел на баща си от ръката на петнайсетгодишно наркоманче, Ръби стриктно се въздържаше от всякакви наркотици и алкохол. Дори това преживяване нямаше да я промени.

— Неизбежното се случило, когато Синтия била на дванайсет — продължи тя, когато отново седна пред бележките си. — Момичето забременяло от баща си. Ще ти прочета какво пише госпожа Ърнст.

Този път Ръби не показа шифрованата версия, а направо започна да чете превода си:

„В това ужасно, позорно положение бяха направени някои приготовления. С помощта на адвоката на Густав, Л. М., Синтия беше отведена под друго име в една дискретна болница в Пенсакола, в която Л. М. има връзки. Според лекарите тя трябва да роди детето, защото бременността е прекалено напреднала. Дотогава ще остане в Пенсакола. Л. М. също уреди детето незабавно да бъде осиновено. Казах му, че не ни интересува как, къде и от кого, стига това да остане в тайна и да не може да се разбере. Синтия никога повече няма да види и чуе детето, ние също. Слава Богу!

От това дори може да излезе нещо добро. Преди Л. М. да се съгласи да се заеме със случая, той ужасно се накара на Густав. Каза, че му се гадело от него и използва думи, които не мога да повторя. Освен това му даде ултиматум: ако завинаги не се откаже да насилва Синтия, Л. М. ще съобщи на властите и Густав ще отиде в затвора задълго. Л. М. каза, че говори сериозно и че ако трябва, ще го направи, «по дяволите тайната на клиента». Густав наистина се уплаши.“

— По-късно се споменава, че Синтия е родила — каза Ръби. — Без никаква друга информация, дори за пола на бебето. После Синтия се е върнала вкъщи и скоро госпожа Ърнст е записала в дневника си това:

„Въпреки всичките ни предпазни мерки някак си нещо се е разчуло, защото при мен дойде жена от службата за защита на децата. От въпросите й разбрах, че не знае всичко, но имаше информация, че Синтия е родила на дванайсетгодишна възраст. Нямаше смисъл да отричам и аз признах, но за останалото излъгах. Казах й, че нямаме представа кой е бащата, но че преди време двамата с Густав сме се тревожили, че Синтия ходи със съмнителни младежи и че отсега нататък ще сме по-строги. Мисля, че въобще не ми повярва, но не можеше да ме уличи в лъжа. Тези хора са такива досадници!

Веднага щом жената си тръгна, открих, че Синтия е подслушвала. Не си казахме нищо, но тя ми хвърли яростен поглед. Мисля, че ме мрази.“

Ейнсли продължаваше да мълчи. Мислите му бяха прекалено сложни, за да е в състояние да ги изрази. Отвращението му беше непреодолимо: нито Густав, нито Елиънър си бяха помислили за доброто на новороденото дете, за своя внук, за когото очевидно нито един от двамата не бе давал пукната пара.

— Прескачах напред — продължи Ръби — и четях само части, които се отнасяха за Синтия. Нямаше време за всичко, може би никой никога няма да успее да го прочете. Но в общи линии Густав престанал да измъчва Синтия и започнал да се опитва да й помага с надеждата — според дневника — че тя ще „му прости и ще забрави“. Давал й много пари, самият той имал предостатъчно. Всичко това продължавало и когато станал общински съветник, а Синтия постъпила в полицията. Използвал влиянието си, за да окаже натиск върху управлението, така че първо да я вкара в отдел „Убийства“, а после да постигне бързото й израстване.

— Синтия работеше добре — отбеляза Ейнсли. — Навярно и без това щеше да се издигне.

Ръби сви рамене.

— Госпожа Ърнст е смятала, че това й е помогнало, но според нея Синтия никога нямало да бъде признателна за онова, което е направил за нея Густав. Ето нещо, което е написала преди четири години:

„Густав живее в измислен свят. Мисли си, че всичко между нас двамата и Синтия е наред, че миналото е напълно забравено и че сега Синтия ни обича. Каква глупост! Че защо? Никога не сме й дали основание за това. Сега, като поглеждам назад, ми се иска да съм направила някои неща по друг начин. Но е късно. Прекалено късно.“

— Остава ми да прочета още една част от дневника и може би тя е най-важната — каза Ръби. — Ето пак госпожа Ърнст, четири месеца преди двамата с Густав да бъдат убити:

„Открих, че понякога Синтия ни наблюдава. Струва ми се, че в очите й долавям яростна омраза. Такъв е характерът й: тя никога не прощава. Никога! Не прощава на когото и да било, даже и най-дребната обида. Някак си успява да накара всеки да си плати. Сигурна съм, че и с нас ще стане така. Понякога си мисля, че подготвя нещо, някакво отмъщение, и се страхувам. Синтия е много умна, по-умна и от двама ни.“

Ръби остави бележника си върху масата.

— Направих онова, което ме помоли. Но има още нещо. — Тя видя притесненото лице на Ейнсли. — Трябва да ти е било много тежко, сержант.

— Какво искаш да кажеш? — неуверено попита той.

— Малкълм, всички знаем защо не те направиха лейтенант. Досега би трябвало да си станал капитан.

Той въздъхна.

— Значи знаеш за нас със Синтия?…

— Разбира се. Всички знаехме. Ние сме детективи, нали?

При други обстоятелства Ейнсли може би щеше да се засмее. Но във въздуха висеше нещо мрачно и неизречено.

— Какво пише? — попита той. — Ти каза, че имало нещо. Какво?

— В отдела за веществени доказателства има запечатан кашон, но върху него е написано името на Синтия. Като че ли го е съхранявала в къщата на родителите си и е попаднал тук заедно с другите.

— Провери ли кой се е разписал за кашона?

— Сержант Брюмастър.

— Тогава е официално веществено доказателство и имаме право да го отворим.

— Ще го донеса — рече Ръби.

Кашонът, който донесе Ръби, приличаше на другите и беше залепен със същата лепенка с надпис „ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ОТ МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ“. Но когато я свалиха, под нея се появи втора — синя лента с инициали „С. Ъ.“, запечатана с восък на няколко места.

— Внимателно я свали и я запази — нареди Ейнсли.

Няколко минути по-късно Ръби отвори капаците на кашона. Двамата погледнаха вътре. Виждаха се найлонови пликове, във всеки от които имаше по един предмет. В един от най-горните имаше пистолет, който приличаше на 38-мм револвер „Смит & Уесън“. В друг плик имаше маратонка, под нея — още една. И по двете имаше петна. В четвърти плик се виждаше тениска с подобни петна. Отдолу имаше други пликове, в един от които се забелязваше аудиокасета. На всички бяха закачени етикети, надписани с почерк, който Ейнсли разпозна: на Синтия.

Не можеше да повярва на очите си.

Ръби бе озадачена.

— Защо са тук тези неща?

— Изобщо не е трябвало да бъдат. Били са скрити в дома на Ърнст, точно както каза ти, и са ги донесли тук по погрешка. — Ейнсли замълча, после прибави: — Не пипай нищо, но виж дали можеш да прочетеш какво пише за пистолета.

Тя се наведе и се вгледа.

— Тук пише: „Оръжието, с което П. Дж. застреля бившата си съпруга Наоми и приятеля й Килбърн Холмз“. Има и дата — 21 август… — отпреди шест години.

— О, Господи! — промълви Ейнсли.

Ръби се изправи и го погледна.

— Нищо не разбирам. Какво е това?

— Уликите от едно неразкрито убийство — мрачно отвърна той. — Неразкрито до този момент.

Макар че неговата група не се беше занимавала със случая „Наоми Дженсън/Килбърн Холмз“, Ейнсли си го спомняше добре заради старата връзка на Синтия с писателя Патрик Дженсън. Детективът отново си спомни, че Дженсън бе основен заподозрян в убийството на бившата си съпруга и младия й приятел, застреляни с 38-милиметрови куршуми от един и същи пистолет. Знаеше се, че две седмици преди това писателят е купил 38-мм револвер „Смит & Уесън“, но бе заявил, че го е загубил, а полицията не успя да открие оръжието на престъплението. Поради отсъствието на конкретни доказателства не бяха повдигнати никакви обвинения.

Сега възникваше очевидният въпрос: беше ли пистолетът от току-що разпечатания кашон липсващото оръжие? Ако вещественото доказателство бе действително, защо Синтия му беше закачила етикет и после бе пазила запечатания кашон в продължение на шест години? Поставянето на такива етикети беше рутинна практика за опитния детектив от отдел „Убийства“, а Синтия бе тъкмо такава. Но укриването на улики беше съвсем друго нещо.

— Това „неразкрито убийство“ свързано ли е по някакъв начин със случая „Ърнст“? — наруши мълчанието Ръби.

Самият Ейнсли вече се питаше това. Въпросите бяха безброй. Дали Патрик Дженсън бе замесен в убийството на семейство Ърнст? В такъв случай дали Синтия укриваше това, както и предишното му престъпление? Ейнсли беше дълбоко потиснат.

— В момента не съм сигурен в нищо — отвърна на той. — Екип за идентификация трябва да прегледа този кашон.

Сержантът вдигна слушалката.