Детективска агенция Private

1.

Хората ми доверяват тайните си, не знам точно защо. Може би има нещо в лицето ми, сигурно в очите. Преди няколко месеца Гуинивер Скот-Евънс беше поела този риск и ми беше поверила живота и кариерата си.

И сега стискаше ръката ми, докато й помагах да слезе от тъмносиньото ми ламборгини. Когато се изправи, тя дискретно оправи черната рокля по слабото си тяло, макар че й стоеше идеално. Беше прекрасна — световноизвестна кинозвезда, която освен това беше наистина забавна и толкова умна, че бе завършила престижния университет „Вандербилт“.

Тази вечер щях да придружавам Гуин на церемонията по раздаването на наградите „Златен глобус“ — нейният начин да ми благодари за това, че бях успял да хвана съпруга й — рок музикант — в изневяра. (Както се оказа, с друг мъж.)

Знаех, че Гуин скърби за това, но за церемонията беше извадила най-самоувереното си излъчване. Тази вечер искаше да я видят с някой пич — тя употреби тази дума — и освен това бях сигурен, че иска да се почувства желана.

— Ще бъде забавно, Джак — каза тя и стисна пръстите ми. — Ще бъдем на страхотна маса. Заедно с всички от „Кълъмбия Пикчърс“, както и Мат, разбира се.

Гуин беше номинирана за най-добра актриса в поддържаща роля за една любовна история, която беше снимала заедно с Мат Деймън. Мислех си, че има шанс да спечели. Със сигурност се надявах на това. Гуин ми харесваше много.

Феновете пред хотел „Бевърли Хилтън“ се наслаждаваха на пристигането на звездите на червения килим и крещяха името на Гуин, докато се изкачвахме към входа, а фотоапаратите не спираха да снимат. Една почитателка насочи телефона си към мен и ме попита дали съм някой известен.

Засмях се.

— Шегуваш ли се? Аз съм само за красота.

Гуин пусна ръката ми, за да прегърне Райън Сийкрест, водещият на „Американ Айдъл“, който я издърпа в светлината на прожекторите. Феновете искаха да видят нея, но тя ме прегърна през кръста, така че да се виждам на снимката.

Сийкрест реагира добре, като одобрително огледа кройката на смокинга ми и ме попита как се казвам. Челото му се набръчка, докато се опитваше да се сети дали ме познава, но после пристигна Скарлет Йохансон, каза ми: „Здрасти, Джак“ и двамата с Гуин бяхме поведени по червения килим, който водеше нагоре по стъпалата към входа на „Бевърли Хилтън“.

Крайно неподходящ момент, в който да звънне мобилният ми телефон.

— Не вдигай, Джак — каза Гуин. — Не си на работа. Тази вечер си само за мен, нали така?

Усмивката й помръкна, а върху красивото й лице се спусна сянка на притеснение.

— Нали така, Джак?

Хвърлих поглед към екрана на телефона.

— Само секунда.

Обаждаше се Анди Къшмън, но не можах да повярвам как звучеше. Анди беше стабилен като скала, но гласът му беше напрегнат до сълзи.

— Джак, трябва да дойдеш. Имам нужда от теб, веднага.

— Анди, моментът не е подходящ. Повярвай ми, наистина не е. Какво става?

— Шелби. Тя е мъртва, Джак.

2.

Мъртва? Шелби — мъртва? Това не беше възможно. Сигурно имаше някаква грешка. Но как така?

Именно аз бях запознал Шелби и Анди. Бях кум на сватбата им преди по-малко от шест месеца. Миналата седмица бяхме вечеряли заедно в „Мусо&Франк“. Анди ми беше казал, че ще нарекат първото си дете Джак. Не Джон или Джаксън, а просто Джак.

Дали Шелби не беше получила инфаркт… но на нейната възраст? Или беше катастрофирала?

Анди не беше обяснил нищо, но звучеше съсипан. А това, което нараняваше Анди, нараняваше и мен.

Натъпках няколко банкноти в ръката на служителя на паркинга, придружих видимо разтревожената Гуин до балната зала, извиних се и я предадох на Мат Деймън. Когато излязох обратно на улицата, колата ми вече ме чакаше.

Бях в шок, докато карах към къщата на Къшмън в натруфената си спортна кола. Беше ми подарък от един клиент, защото бях запазил ужасната му тайна. Когато не беше на ремонт в сервиза, колата непрекъснато привличаше вниманието на ченгетата.

Намалих скоростта, когато влязох в Пасифик Палисейдс — солидно охраняван квартал от малки магазини и жилищни домове, на няколко минути пеш от брега на океана. Десет минути по-късно спрях на кръговата алея пред къщата на Анди.

Здрачаваше се. В къщата не светеше, а входната врата зееше отворена с разбита рамка.

Дали в къщата нямаше чужд човек? Съмнявах се, но все пак извадих пистолета си от жабката, преди да вляза през отворената врата.

Трите години като пилот на транспортен хеликоптер „CH-46“ във военна зона бяха изострили наблюдателността ми. Бях свикнал да разпределям вниманието си между уредите и земната повърхност в търсене на признаци за движение, прах, дим, отражения, човешки силуети или внезапни проблясъци.

Като детектив бях намерил друго практическо приложение на донякъде необичайната си способност да откривам аномалии. Бях в състояние да погледна местопрестъплението и почти веднага да забележа какво не е както трябва: случайна пръска кръв, одраскана стена, косъм на дебелия килим.

Когато влязох в къщата на семейство Къшмън, веднага сканирах дневната за някакви признаци на безпорядък. Възглавниците бяха подредени. Килимите бяха подравнени. Книгите и картините бяха по местата си.

Извиках името на Анди и той отвърна:

— Джак? Джак. В спалнята съм. Ела, моля те.

Пистолетът ми — произведен по поръчка „Кимбър“ 45 калибър — остана в ръката ми, докато прекосявах просторните стаи към голямата спалня, разположена в отделно крило в дъното на къщата.

Протегнах се към ключовете на осветлението до вратата и включих лампите. Анди седеше приведен на леглото, стиснал главата си в окървавените си ръце.

Господи Боже! Какво беше станало тук?

За разлика от дневната, спалнята изглеждаше така, все едно през нея беше минало торнадо. Лампите и рамките на картините бяха натрошени. Телевизорът беше изтръгнат от стената, но кабелът му все още беше включен.

Дрехите, обувките и бельото на Шелби бяха разхвърляни из цялата стая. О, Боже! Господи Боже!

Шелби лежеше гола и мъртва, с лице към тавана, по средата на леглото.

Опитвах се да не пропусна нищо, но беше невъзможно да осъзная какво виждам. Шелби беше простреляна в челото. Ако се съди по кръвта, която се беше събрала в бледите чаршафи от сатен, явно беше застреляна и още веднъж в гърдите.

Коленете ми омекнаха от шока. Преборих се с импулса си да отида при Анди, да отида при Шелби. Не биваше, не трябваше да го правя. Ако влезех в тази стая, щях да наруша целостта на местопрестъплението.

Вместо това извиках на моя приятел:

— Анди! Какво е станало тук?

Анди вдигна поглед към мен — кръглото му лице беше бяло като брашно, очите му бяха кръвясали, а очилата му с метални рамки бяха накриво. Лицето и ръцете му бяха окървавени. Гласът му трепереше, когато каза:

— Някой е убил Шелби. Застреляна е намясто. Трябва да разбереш кой го е направил, Джак. Трябва да откриеш този кучи син, който е убил Шелби.

С тези думи най-добрият ми приятел рухна и се разплака като малко момче. А най-тежкото беше, че аз го бях виждал да плаче и когато беше малко момче.

3.

Подът сякаш се клатеше под краката ми, но знаех, че Анди разчита на мен да мисля и заради двамата. Да запазвам самообладание в извънредни ситуации — това би трябвало да е част от длъжностната ми характеристика. Все пак бях Джак Морган, нали?

Казах на Анди да не мърда от мястото си, отидох до колата си и се върнах с един „MD 80“ — най-добрият фотоапарат за заснемане на местопрестъпления. Имаше нощно виждане, GPS, и говореше на десет езика — ако случайно някога ми се наложи да разбера, че съм забравил да сложа капачето на обектива на фарси или мандарин.

Направих десетина снимки от вратата на спалнята, като покрих всички подробности, за които се сетих.

Докато снимах, се опитвах да си представя какво може да се е случило по време на самото убийство.

С изключение на кръвта по леглото и по Шелби нямаше други очевидни следи: нито пръски, нито отпечатъци по стените, нито пък следи от влачене или капки на пода. Почти със сигурност тя беше убита в леглото си. Представих си как Шелби се беше притиснала от страх към стената, когато нападателят беше нахлул в стаята. Беше я принудил да лежи неподвижно, нали така? А после я беше застрелял два пъти — веднъж в гърдите и веднъж в челото. Тя беше получила обилен кръвоизлив от ужасните си рани, а след това беше умряла.

Какъвто и да беше долният мотив на нападателя, очевидно не беше грабеж. Годежният пръстен на Шелби все още беше на ръката й, а на една верижка на шията й висеше още по-голям диамант. Дамската й чанта „Ерме“ беше на шкафчето, плътно затворена.

Но ако не беше грабеж, какво беше тогава?

В този момент ми хрумна една мисъл, която със сигурност щеше да се появи в главата на детективите от полицията. Дали Анди не беше убил жена си? Затова ли ме беше повикал? Защото аз вероятно бях най-подходящият човек, който да се справи с това и да го прикрие?

Поговорих тихо с моя приятел, като му казах колко съжалявам и колко съм потресен. После го помолих да остави Шелби там, където си беше, и да дойде с мен.

— Трябва да го обсъдим, Анди. Трябва да го направим още сега.

Той се доближи до вратата, простена и се отпусна на рамото ми. Задържах го на крака, докато стигнем до един стол в дневната. Аз седнах на дивана, нарочно по-далеч от Анди. Следващите десетина минути щяха да бъдат тежки — и за двама ни.

Започнах с лесните въпроси.

— Обади ли се в полицията?

— Аз… не исках ченгетата да идват, преди да се обадя на теб. Не, не съм се обаждал в полицията.

— Анди, имаш ли пистолет? Държиш ли пистолет в къщата?

Той поклати глава.

— Не. И никога не съм имал. Адски ме е страх от пистолети. Знаеш това.

— Добре. Хубаво. Забеляза ли… липсва ли нещо?

— Сейфът е в моя кабинет. Влязох през гаража. Бях в офиса и оставих куфарчето си в кабинета, преди да отида в спалнята… Всичко изглеждаше наред. Не знам, Джак. Не съм мислил за обир. В момента не мога да се съсредоточа…

Продължих да бомбардирам Анди с въпроси, а той ми отговаряше, като ме гледаше така, все едно бях спасителна лодка, а той беше човек зад борда в бурно море. Каза, че за последен път е видял Шелби сутринта, преди да отиде на работа, и че преди един час са разговаряли по телефона, докато е бил в колата. Звучала добре.

— Сега има един тежък въпрос — казах аз. — Тя срещаше ли се с някого? Или ти?

Анди ме погледна така, все едно съм полудял, и отговори:

— Аз ли, Джак? Не. Тя? Тя ме обичаше. Нямаше причина за такова нещо. Ние и двамата се обичахме, много. Никога не съм си мислил, че мога да се чувствам по този начин, както с нея. Опитвахме се да си направим дете.

Внимателно си поех въздух и продължих:

— Някой да те е заплашвал? Или Шелби?

— Стига бе, Джак. Аз съм счетоводител с малко по-гръмка титла. А кой ще иска да убие Шелби? Тя е такова сладурче. Всички я обичаха…

Очевидно не всички.

А сега трябваше да го попитам и още нещо.

— Трябва да ми кажеш истината, Анди. Имаш ли нещо общо с това?

През следващите пет секунди изражението на Анди се промени от скръб на шок, а после на ярост.

— Как можеш да ме питаш такова нещо? Знаеш колко много я обичах. Казвам ти го сега и не искам никога повече да се налага да ти го казвам. Не съм я убил аз, Джак. И не знам кой го е направил. Не мога да си представя какво е станало. Наистина не мога, Джак.

Смрачаваше се. Протегнах се и светнах една лампа. Анди ме гледаше така, все едно съм го ударил в лицето.

Господи, все пак бях най-добрият му приятел.

— Вярвам ти — казах аз. — Но ченгетата ще те въртят на шиш. Разбираш ли? Съпругът винаги е първият заподозрян.

Той кимна и отново се разплака.

Изправих се и излязох във фоайето. Обадих се на домашния телефон на Майкъл Фескоу, началникът на полицията. През последните няколко години бяхме станали приятели. Той винаги беше потиснат заради тъпата си работа, но беше добър човек и аз му вярвах.

Обясних на Фескоу какво е станало и му казах, че двамата с Анди сме приятели от детинство и състуденти от „Браун“, така че мога да гарантирам за него на сто процента.

После останах при Анди, докато пристигнат ченгетата и криминалистите. Чух как той каза на един детектив, че Шелби не е имала нито един враг на света.

Но въпреки това човекът, който я беше убил, искаше да заяви нещо.

Това не беше просто екзекуция.

Беше лично.

4.

Джъстин Смит беше елегантна, сериозна, блестящо образована брюнетка на трийсет и няколко години. По специалност беше психоаналитик, но работеше като профайлър и беше вторият човек след Джак Морган в Private. Клиентите й вярваха почти толкова, колкото на Джак. Освен това я обожаваха.

Тази вечер тя беше излязла на вечеря с окръжния прокурор на Лос Анджелис, Боби Петино. Боби беше най-добрият й приятел, а освен това й беше любовник. Беше родом от Ню Йорк, познавач на италианската кухня. Бе изненадал Джъстин, като я беше взел от работа и я беше откарал в едно от любимите им места — „Джорджо Балди“ в Санта Моника.

Ресторантът беше семейна собственост, уютен и с неформална обстановка. На масите бяха запалени свещи, бяха разположени нагъсто и създаваха приятна интимност. Няколко от клиентите бяха истински знаменитости, но очите на Боби не се откъсваха от Джъстин. Дори когато влязоха Джони Деп и Дензъл Уошингтън, като се смееха и шегуваха помежду си, все едно животът им беше истинска комедия.

Боби чукна чашата си в нейната, когато Джорджо им донесе димящата, домашно приготвена паста. Сякаш в ресторанта нямаше никого другиго, освен тях.

— Знаеш ли? — каза Джъстин. — Обичам изненадите, когато обръщат хода на някой особено ужасен ден. Това беше страхотно. Благодаря ти.

— Ако само работиш, няма кога да бъдеш щастлива — отговори той. — А това не е позволено.

— Значи вече мога да го кажа официално. Ужасният ден остана в миналото. Помагах на колегите от офиса в Сан Диего с един гаден случай, но стига толкова за днес. Ура!

Джъстин се усмихна, но Боби сякаш отбягна погледа й. Все едно имаше нещо, което не искаше да й каже. Обикновено лесно четяха мислите си, но точно сега Джъстин не можеше да разбере какво става.

— Какво има? Моля те. Не ме карай да отгатвам.

— Обади ми се началникът на полицията. Заклевам се, че исках да ти кажа след вечеря. Убили са още една ученичка. Току-що са я намерили.

Мислите на Джъстин препуснаха неконтролируемо. Бутна чашата си и виното се разля по масата, но тя не реагира. Блясъкът в очите й помръкна, когато мислите й се върнаха към най-лошите дни от близкото минало.

Заредиха се образи от моргата: тийнейджърки, които бяха убити през последните две години. Горките момичета бяха ученички в гимназията и живееха в Лос Анджелис, но повечето бяха родом от предградията в източната част на града. Последното убито момиче беше намерено преди малко повече от месец.

Полицията и медиите бяха обърнали толкова много внимание на този случай, че Джъстин почти беше повярвала, че убиецът се е оттеглил или дори се е отказал. Може би вече беше в затвора. Или беше умрял. Това щеше да бъде хубаво, нали?

Но сега Боби беше разбил тази илюзия, както и поне още една — за продължението на вечерта и възможностите за тях двамата, които си беше представяла.

5.

Джъстин вдигна очи към Боби:

— Трябва веднага да се обадя на Джак. Налага се. По дяволите. По дяволите!

Той се протегна и стисна ръката й:

— Аз вече му се обадих. Колата ти ще пристигне след двайсет минути. Тази нощ ще трябва да работиш, Джъстин. Хапни малко паста. Моля те, мила. После ще ми благодариш, че съм те накарал да ядеш.

Един сервитьор смени покривката на масата и напълни чашата на Джъстин, но тя вече не виждаше какво става наоколо. Взе вилицата си и я забоде в пастата, за да успокои Боби и да не й се налага да говори, докато мислено прехвърляше случая в главата си.

И единайсетте момичета бяха убити по различни начини. Това беше твърде необичайно. Оръжията на убийството бяха отнесени от местопрестъплението, както и чантите, и раниците на жертвите. Убиецът винаги вземаше трофеи: кичур коса, контактна леща, бикини, пръстен с емблемата на класа. В полицията ги наричаха „смъртоносни сувенири“.

А после, в неочакван и дързък обрат, убиецът беше поел отговорност за едно от убийствата, като беше изпратил непроследимо кодирано съобщение по електронната поща до кмета на града.

Беше написал, че е заровил трофеите от най-скорошното си убийство в една декоративна саксия пред някаква бизнес сграда на ъгъла на булевардите „Сънсет“ и „Доъни“. Беше се подписал с прякора „Чистача“, който не разкриваше нищо повече за него нито тогава, нито сега.

Отне известно време, докато това съобщение по електронната поща си проправи път през системата на администрацията, и още известно време, докато го приемат насериозно.

Но три дни, след като то беше изпратено, саксията беше претърсена. В почвата беше открит найлонов плик. В него бяха сувенирите, взети от последната жертва. По тях нямаше ДНК, отпечатъци или други следи. На полицията не й оставаше нищо, освен да се превърне в обект на присмеха на убиеца.

Джъстин доброволно беше предложила услугите си на полицейското управление в Лос Анджелис и те я бяха поканили да участва в разследването. Тя си спомняше как й беше станало лошо, когато беше видяла личните вещи на момичето. Убиецът ги беше взел, а после ги беше изпратил обратно на полицията с предизвикателно съобщение, което не означаваше нищо.

И тогава Джъстин беше измислила план. За да проработи, тя беше запознала Джак Морган и Боби Петино.

Със скандална договорка, която беше вбесила отдел „Убийства“ в полицейското управление на Лос Анджелис, окръжният прокурор се беше съгласил детективската агенция Private да разследва случая в обществен интерес — про боно.

А сега беше убито още едно момиче.

Боби говореше по мобилния си телефон и се опитваше да привлече вниманието й.

— Джъстин. Джъстин. Шофьорът ти е тук.

6.

По дяволите! Джъстин стисна облегалката в лъскавия, черен, абсурдно бърз мерцедес S65, когато Емилио Круз — нейният „шофьор“ и колега детектив от Private, направи остър десен завой по авеню „Хайпириън“ в предградието Силвър Лейк в източната част на Лос Анджелис.

Покрай шосето с четири платна се редяха търговски центрове и ресторанти за бързо хранене от всякакви вериги — всички на удобно разстояние от гимназия „Джон Маршъл“, така че учениците да могат да идват пеш. Две от убитите момичета бяха учили в тази гимназия.

— Какво знаеш за жертвата? — попита най-сетне Джъстин, като хвърли поглед към Емилио.

Емилио Круз дори не правеше усилия да изглежда добре. Връзваше черната си коса с гумен ластик, носеше древното си кожено яке върху всякакви дрехи и като цяло винаги приличаше на кинозвезда, която ще изгрее всеки момент.

Гласът му беше мек като масло.

— Казва се Кони Ю. Умно момиче. В единайсети клас, само на шестнайсет години.

— Ако е била толкова умна, защо е вървяла сама по тази улица? — възрази Джъстин.

— Тези момичета загиват в моя квартал, Джъстин. Те са прекалено корави, за да издават страха си.

— Извинявай, Емилио. Говоря така, защото съм бясна. И отчаяна, и дори виновна. Защо не мога да притисна този кучи син?

— Какво говориш… Нали и аз съм с теб? Про боно. Мразя да работя про боно.

Освен това Круз мразеше и да губи, наистина. Може би дори повече, отколкото Джак. Беше се състезавал като професионален боксьор, преди да стане полицай, а после и следовател от кабинета на окръжния прокурор, пряко подчинен на Боби Петино. Три години по-късно Боби Петино го беше запознал с Джак, който го нае като детектив в Private.

Джъстин изпитваше истинско страхопочитание към Круз, който беше упорит като булдог в търсенето на истината. Това качество заедно с естествения му чар го правеха талантлив детектив.

В Private успяваха само талантливите.

— Какво друго знаем за Кони Ю? — попита Джъстин.

— Слушай, Джъстин, извинявам се. Права си. Момичето е било умно, така че какво не е наред в шибаната картинка? Особено след като ти отиде във всички училища, за да предупредиш децата да внимават. Не бива да се чувстваш виновна. Ти правиш повече от всички останали.

Круз намали скоростта на мощната кола и спря до бордюра между патрулните полицейски автомобили, които бяха задръстили една малка уличка на няколко пресечки от моста „Хайпириън“.

Джъстин слезе от колата, пъхна ръцете си в джобовете и се отправи към лентата за заграждане на местопрестъпления, която бяха опънали през уличката. Забеляза главния детектив от полицейското управление в Лос Анджелис, който се занимаваше със случая с ученичките — лейтенант Нора Кронин.

Кронин беше буйна и интелигентна, но понякога се държеше доста арогантно. Беше лудо влюбена в Круз и гледаше Джъстин така, сякаш искаше да я застреля. Освен това с цялото си същество — всичките сто килограма — излъчваше крайната си неприязън от факта, че Private е замесена в нейния случай.

— Окръжният прокурор ни изпрати — каза Джъстин, за да я изпревари.

— Аха. Твоето гадже звъни, а ти отиваш на местопрестъплението. Доста извратено.

Джъстин се отдалечи от раздразнителната лейтенантка, подписа се в служебната книга и добави името на Круз. После се шмугна под лентата и се обади на съдебния лекар, доктор Мадлин Калдър, с която бяха приятелки.

— Здрасти, Мадлин. Трябва да погледнем жертвата.

— Как си, Джъстин? Круз? — отговори Калдър.

Съдебната лекарка беше дребна и фина, но достатъчно силна, за да обърне тялото на жертвата на убийство, когато се налагаше. Тя отстъпи встрани, така че Джъстин да може да разгледа момичето, проснато между найлонови торби за боклук и мръсния заден вход на една закусвалня от веригата „Тако Бел“.

Джъстин се наведе към Кони Ю и видя тъмната локва кръв, в която лежеше главата й. Както и златната халка, която блестеше на лявото ухо на момичето.

— Погледни, Джъстин — обади се Мадлин Калдър.

На дясното ухо на жертвата нямаше обица.

Всъщност нямаше дори дясно ухо.

— Ухото го няма, Джъстин — каза доктор Калдър. — Претърсихме контейнерите за боклук на ресторанта. Хората от екипа обиколиха цялата улица, за да го търсят. Няма го никъде. Предполагам, че извършителят сам ще ни каже къде е след няколко дни.

Вниманието на Джъстин беше привлечено от мъчителните писъци, които отекнаха откъм полицейския кордон. Тя вдигна очи към Круз:

— Това сигурно са близките на Кони Ю. Да се махаме, Емилио. Не можем да помогнем на бедните хора. Поне не тук.

7.

Джъстин беше пристигнала в моргата заедно с тялото на момичето и вече минаваше два през нощта, когато се обади на главния криминалист на Private, Сиймор Клопенбърг, когото наричаха „доктор Сайънс“, или накратко „Сай“, за да му каже, че има нужда от него веднага.

Сай каза на приятелката си Кит-Кат, че трябва да отиде в Private, приготви закуска за твърде необичайния си домашен любимец Трикси и излезе от апартамента си, като носеше каската си под мишница. Куриерският му мотоциклет с кош от Втората световна война, поправен с много любов, беше в гаража под блока на Сай. Той запали мотора и даде газ нагоре по рампата, за да излезе на булевард „Хойзър“, а после продължи по Шесто авеню чак до офиса на Private в центъра на Лос Анджелис. Там показа значката си на охраната и слезе с асансьора до подземното ниво, където беше лабораторията му.

Джъстин вече го чакаше.

— Ученичка номер дванайсет? — попита той, отключи вратата и веднага пусна музика. Този път от мюзикъла „Суини Тод, бръснарят демон“.

— Да — потвърди Джъстин. — И може да повърнеш. Е, може би не ти.

Сай направи престорено страшна физиономия. После придружи Джъстин през помещението за декомпресия в лабораторията, която наричаше своята „зала за игри“.

Акредитирана от Международната организация за стандартизация, лабораторията на Сай беше на стойност няколко милиона долара и представляваше сърцето на дейността на Private, както и сериозен източник на приходи. Използваха я редица агенции от Западния бряг, защото беше по-добре оборудвана и по-ефективна от лабораториите на полицейското управление в Лос Анджелис или на Федералното бюро за разследвания.

Екипът на Сай се състоеше от дванайсет специалисти, които работеха в няколко различни области на криминологията: анализ, кръвни изследвания, идентификация на отпечатъци и ДНК. Най-голямата гордост на Сай беше апаратурата за холографски манипулации, с която разделяше отделни клетки с микролазер под мощен микроскоп. Хората му бяха първите в света, които използваха сателит в реални условия по най-новия метод, наречен телекриминалистика. С помощта на миниатюрни фотоапарати детективите на Private можеха да изпращат образи в реално време от местопрестъплението директно в лабораторията, като спестяваха време и ресурси и предотвратяваха замърсяването на местопрестъплението.

Джъстин последва Сай през обширното подземно помещение до мястото, което му служеше за кабинет и контролен център. Стените бяха украсени с плакати от съвременни филми на ужасите: „Шон и мъртвите“, „Кери“, „Хостел“, „Зомбиленд“.

Сай придърпа един стол за Джъстин, после се отпусна на своя и се завъртя като малко дете в сладкарница.

— Извинявай, че те отнех от Кит-Кат — каза Джъстин и се усмихна. — Но исках да погледнеш с какво разполагаме, преди да го предам на полицията утре сутринта.

Тя разказа на Сай за подробностите от престъплението, доколкото ги познаваше: мястото, отрязаното ухо, причината за смъртта.

После му подаде раницата на Кони Ю.

— Емилио я намери недалеч от местопрестъплението. Мръсното копеле най-сетне направи грешка… освен ако не е искал да намерим това.

— Имаш кръв и тъкан от жертвата? — попита Сай.

— В раницата заедно с личните й вещи. Ще видиш.

Сай отвори раницата. Погледна нещата вътре. В мислите си вече анализираше кръвта, разглобяваше портфейла, претърсваше паметта на телефона. Ако вътре изобщо имаше нещо полезно, той щеше да го открие навреме за оперативката в девет сутринта.

— Заемам се — каза той и усили музиката от „Суини Тод, бръснарят демон“, докато не стана почти оглушителна.

8.

Джъстин прекоси обширната поддържана морава с невероятната й гледка към каньона — особено красива в перлената светлина и резките сенки в 5,15 на проклетата сутрин. После се съблече по сутиен и бикини и тихо отвори портичката към тенис корта.

Взе една ракета от стойката и се зае да упражнява сервиса си, като с всичка сила изпращаше топките над мрежата и влагаше цялото си раздразнение в ударите по жълто-зелените пухкави сфери.

Десет минути след като беше започнала тренировката си, тя забеляза нещо и се обърна. Боби се беше подпрял на оградата, пъхнал пръсти в телената мрежа.

— Добре ли си, Джъстин? Часът е пет сутринта. Какво става, скъпа?

— Опитвам се да освободя натрупаната агресия, за да не избухна — обясни тя.

После подхвърли следващата топка във въздуха и изръмжа, когато стовари ракетата си върху нея.

— Остави тази ракета и ела. Моля те.

Джъстин се подчини, мина през портичката и се остави Боби да я прегърне. Той я задържа така в продължение на няколко минути, така че тя почти изпадна в унес от допира на силните му ръце.

После той каза:

— Какво ти се иска? Гореща вана, закуска или леглото?

— И трите — в този ред.

Боби съблече халата си, наметна го на раменете на Джъстин и я поведе към беседката.

— Откри ли нещо интересно?

— Освен факта, че това убийство е поредната шибана трагедия?

— Да.

— Нищо, което да мога да ти кажа. Все още не.

— Нека да се изразя по друг начин, Джъстин. Имаш ли нова теория? Каквото и да е? Докъде сте стигнали с този случай?

Джъстин се изкачи по стъпалата от тиково дърво до джакузито, свали халата и бельото си. После хвана ръката на Боби, докато влизаше във водата, от която се издигаше пара.

Тя седна вътре и се облегна на рамото му. После затвори очи и въздъхна, като остави водата да подейства.

— Трябва да имаш някаква теория — настоя Боби.

— Ето я. Убиецът страда от тежък случай на шизофрения с многобройни отделни самоличности.

Джъстин въздъхна и добави:

— И всичките му самоличности са психопати.

9.

Сънищата ми не бяха съвсем еднакви, но винаги представляваха вариации на една и съща тревожна тема. Имаше експлозия: понякога се взривяваше къща, друг път кола или хеликоптер. Аз винаги изнасях някого от огъня: Дани Йънг, Рик дел Рио, баща ми или моя брат близнак — или пък човекът, когото носех в ръцете си, бях самият аз.

Но никога не успявах да изляза жив от огъня. Нито веднъж.

Мобилният ми телефон започна да вибрира на нощното шкафче, като ме събуди от сутрешния кошмар — както правеше почти всеки ден през последните три години.

Аз вече бях в плен на тревогата — онова мъчително усещане за пропадане, което те връхлетява още преди да разбереш защо.

А после мислите ми настигнаха инстинктивното усещане и аз осъзнах, че ако не вдигна телефона, той ще продължи да звъни, докато не отговоря.

Това беше истинският ми кошмар.

Вдигнах телефона и го доближих до ухото си.

— Мъртъв си — каза ми някой.

Гласът минаваше през електронен филтър. Мислех за него в мъжки род, но можеше да бъде и в женски, дори в среден. Понякога се обаждаше сутрин: за събуждане. Понякога посред нощ или пък пропускаше един ден, за да ме държи в напрежение — и успяваше да го прави.

Всеки път, когато мобилният ми телефон звъннеше, аз се разтърсвах от ново усещане за тревога. Когато се обаждаше моят мъчител, понякога го питах: „Какво искаш, по дяволите?“. Понякога се опитвах да преговарям с него и спокойно казвах: „Просто ми кажи какво искаш“.

Тази сутрин, когато гласът каза: „Мъртъв си“, аз му отговорих:

— Все още не.

И затворих телефона.

Бях съкратил списъка на враговете си до стотина души, може би сто и десет.

Който и да се обаждаше, той го правеше от монетен телефон. Точно така. Монетен телефон. Все още ги има — във фоайетата на хотелите, железопътните гари и на ъгъла на почти всяка пресечка във всеки голям американски град. Горе-долу веднъж в годината си сменях телефонния номер, но все пак не можех да запазя номера на мобилния си телефон в тайна. Служителите ми, приятелите ми, клиентите ми от Private — всички те трябваше да могат да се свържат с мен. Особено клиентите. Винаги трябваше да бъда на линия, когато имат нужда от мен.

За пореден път се запитах кой беше човекът, който се обаждаше, за да ме заплашва със смърт.

Дали го познавах? Дали беше някой от близките ми? Или някой от мошениците, или боклуците, които бях наказал през кариерата си като частен детектив?

Запитах се дали заплахата изобщо е истинска.

Дали ме наблюдаваше и преследваше, докато планираше някой ден да ме убие? Или просто се забавляваше за моя сметка?

Разбира се, аз се бях обърнал към полицията, но те бяха загубили интерес към моя случай още преди години. В крайна сметка така и не беше имало физическа атака срещу мен и дори не бях виждал мъчителя си.

Мислите ми отново се насочиха към Шелби Къшмън.

Представих си какъв ужас беше преживяла в последните си мигове и притиснах длани към очите си. Исках да си я спомням жива. Едно време излизах с Шелби. Оставах до късно в малките, мръсни театрални салони, където тя изпълняваше разни скечове, а после си тръгвахме заедно през задния вход. Разделихме се, защото аз съм си аз, а Шелби наближаваше четирийсетте. Вече искаше семейство и деца. Както и Анди. Ако се вярва на техните разкази, двамата се бяха влюбили още на първата среща.

А сега Шелби беше мъртва, а Анди беше опечален и сам, и скоро щеше да се превърне в основната мишена на детективите от полицейското управление на Лос Анджелис.

Изправих се в леглото. Какво беше това, по дяволите? Къде се намирах?

Чаршафите бяха на цветя, до леглото се виждаше пухкав килим, а стените бяха боядисани в тревисто зелено. А, добре. Всичко беше наред.

Бях в къщата на Колийн Молой.

А това беше хубаво място.

10.

Излязох от спалнята. Колийн седеше до кухненската маса с гръб към мен, приведена над лаптопа си, на който се подготвяше за теста за американско гражданство. Вече беше пресушила чашата си с чай. Да, това наистина беше хубаво място.

Отместих дългата, тъмна, красива плитка от врата й, за да я целуна. Тя се обърна, затвори теменужено сините си очи и вдигна лицето си към мен. Отново я целунах. Обичах да целувам Колийн Молой и никога нямаше да ми омръзне да го правя.

Но дали обичах самата Колийн? Дали наистина я обичах? Понякога бях сигурен, че е така. Но после започвах да се питам дали изобщо мога да обичам някого, наистина. Или бях твърде саможив, твърде наранен и изтормозен от баща си?

— Можеше да поспиш още един час за красота, младежо — каза ми тя.

В гласа й се усещаше мелодичен ирландски акцент, от лицето й се излъчваше келтска руменина, а кожата й ухаеше на розова вода.

— Ще закъснея за делова среща на кафе с Фрескоу — началникът на полицията.

Отново целунах Колийн, после занесох чашата й до умивалника. Изплакнах я с гореща вода и отново я напълних от чайника. Все още не бях успял да забравя за убийството. Но се налагаше да го направя.

— Внимавай някой да не те тресне пет-шест-седем пъти — каза ми тя.

— И защо ще го направи?

— Защото стоиш гол като пушка и ми разправяш, че трябва да ходиш на работа.

Аз се засмях и Колийн най-сетне се изправи в прегръдките ми и сложи малките си ръце на задника ми. Опитах се да се измъкна.

— Ще сложа райбера — каза ми тя и ме стисна. — Сериозно, Джак.

Вече беше успяла да ми го вдигне. Как го постигаше? От нула до кокал — за пет секунди.

— Ти си вещица — казах и дръпнах халата й от раменете.

После я вдигнах на ръце, така че да обвие бедра около кръста ми, и притиснах гърба й към хладилника. Тя изпищя, когато усети допира на студения метал.

Веднъж Колийн ми беше казала един виц: „Какво е любовна игра за ирландеца?“. Сега аз й казах отговора на вица:

— Приготви се, скъпа.

Тя рязко си пое въздух, после двамата задишахме учестено, докато оскъдното съдържание на хладилника дрънчеше и подскачаше в ритъма на движенията ни.

— Съжалявам, че ще закъснееш заради мен — каза ми тя, когато свършихме.

Сладката й усмивка подсказваше, че изобщо не съжалява. Плеснах я по дупето и отговорих:

— Стига ти да не закъснееш заради мен.

Оставих я под горещия душ, с румени бузи, докато си тананикаше едно старо рок парче, което много обичаше: „Come on, Eileen“.

Включих сота, заключих вратата и изтичах надолу по стълбите. Всъщност се оказа доста приятно да те треснат пет-шест-седем пъти. Но сега наистина трябваше да ходя на работа.

11.

На път към Private минах през полицейското управление. Все още не бяха повдигнати никакви обвинения срещу Анди Къшмън. Вече закъснявах, така че бързо продължих към офиса.

Залата за съвещания в Private е осмоъгълна, а в центъра й стои една кръгла, черна лакирана маса — единствената мебел, останала от баща ми и старата агенция Private. Около масата са струпани тапицирани въртящи столове, а стените са плътно покрити с гигантски плоски екрани.

Всички вече ме чакаха, когато влязох в залата с двайсет минути закъснение. Посрещнаха ме с потискащо мълчание, точно както очаквах.

— Съжалявам за Шелби — каза Дел Рио. — Тя беше такова сладурче. Просто не мога да повярвам, Джак. Мамка му, никой от нас не може.

Останалите около масата отекнаха като ехо със съболезнованията си, а в този момент влезе и Колийн Молой, като ми носеше един „Ред Бул“ и програмата за деня. Не съм сигурен какво говори това за мен, но с изключение на Анди в момента в тази зала бяха всички хора, които са ми важни на този свят. Сред тях бяха и половин дузина детективи, нашият криминалист Сай и компютърният ни специалист, Морийн Рот, която всички наричаха Мо-бот.

— Трябвам ли ти за нещо друго? — попита Колийн.

Тя ми беше личен асистент от две години — точно така се запознахме, а после всичко стана по-сложно… доста по-сложно.

— Не, Молой, благодаря ти. Всичко е наред.

Прегледах съобщенията за пропуснати обаждания и видях, че Анди ми е звънял два пъти, откакто бях излязъл от полицейското управление преди половин час. Анди беше разтревожен и имаше причина за това. Полицията разполагаше само с един заподозрян и това беше той. Включих лаптопа си и отворих снимките, които бях направил на местопрестъплението в къщата на семейство Къшмън. Те се появиха на екраните по стените на конферентната зала.

— Направих ги снощи — казах аз.

Снимките бяха максимално близки планове на натрошената рамка на вратата, разхвърляната спалня, раните на Шелби и дори една на Анди, който плачеше, притиснал окървавените си ръце към лицето — беше достойна за първа страница на вестника.

— Първо трябва да ви кажа нещо — обърнах се към всички. — Преди време двамата с Шелби бяхме заедно. Преди да се запознаят с Анди. Така че, каквото и да чуете, Шелби ми беше приятелка, близка приятелка.

Всички в стаята запазиха строго мълчание. Джъстин ме гледаше вторачено, но сякаш през мен. Знаех, че се опитваше да намести Шелби в мозайката на миналото ми. Имаше сериозна причина да го направи.

— Разгледайте снимките — продължих. — Аз вече ги разгледах, но засега не откривам нищо повече от очевидното.

Джъстин се обади първа.

— Предполагам, че отговорът е „не“, но взето ли е нещо от къщата?

— Само животът на Шелби.

— Някой от тях да е продавал наркотици? — попита Дел Рио. — Извинявай, Джак. Но тези въпроси трябва да бъдат зададени. Знаеш това.

Казах му, че не. Семейство Къшмън не използваха наркотици и със сигурност не ги продаваха. Знаех, че Анди печели достатъчно като управител на финансов фонд, така че двамата с Шелби да живеят съвсем комфортно. Бях сигурен в това. Анди управляваше и част от моите пари и именно неговите инвестиции ми бяха позволили да открия офисите на агенцията в целия свят, включително в Ню Йорк и отскоро в Сан Диего.

— Добре, ако приемем, че бижутата на Шелби са истински, стаята очевидно е разхвърляна само за фасон — каза Джъстин. — Изстрелът в гърдите сякаш насочва към сексуален садист. Другият изстрел означава екзекуция. Защо Шелби е била мишената?

— Може би целият смисъл е Анди да бъде натопен за убиец — каза Емилио Круз.

Кимнах.

— Ако убиецът е искал това, задачата е изпълнена.

Разказах им какво ми беше казал началникът на полицията Фескоу. Работната версия на полицията в Лос Анджелис беше, че убийството на Шелби е престъпление от страст — Анди я е застрелял, а след това ми се е обадил, за да се сдобие с алиби. Трябваше да призная, че звучеше логично.

— Сигурен ли си, че не го е направил той? — попита ме Емилио.

— Сигурен съм. Знам, че някои от вас не могат да се поставят на мястото на Анди, но той обичаше Шелби. А сега е наш клиент. В полицията ми казаха, че не могат да открият оръжието, с което са изстреляни куршумите в тялото на Шелби, а преди убиецът да напусне къщата, е излъскал всички повърхности до блясък.

Помолих Сай да се свърже с криминологичната лаборатория на полицейското управление в Лос Анджелис и да ни докладва за всичко, което успее да научи от тях. После казах на Круз да вземе още един детектив и да отиде до къщата на семейство Къшмън, за да разпитат съседите и да проверят дали полицията не е пропуснала нещо. Ние бяхме много по-добри от полицията, а освен това не се налагаше да следваме техните правила и процедури. Освен това можех да отделя повече хора, за да разследват случая.

Накрая се обърнах към Рик Дел Рио, моят кръвен брат. След като се върна от Афганистан, Рик беше направил няколко сериозни грешки в живота си. Той си плати за тях, като прекара четири години в затвора „Чино“ — и точно това го правеше особено ценен за Private. Докато излежаваше присъдата си, Дел Рио беше станал специалист по криминално право — отначало за да помогне на себе си, но след това и на някои от съкафезниците си, така че си беше създал много приятелства в подземните кръгове.

— Провери твоите източници — казах му аз. — Почти съм сигурен, че убиецът е познавал навиците на семейство Къшмън. На първо място, той е разбил вратата, защото е бил сигурен, че Шелби никога не включва алармата. Освен това вероятно е знаел кога се прибира Анди. И е почистил всички отпечатъци.

После се обърнах към всички:

— От този момент нататък най-важната ни задача е да открием убиеца на Шелби Къшмън. Всички да се заемат с това. Това е всичко от мен засега.

Изправих се и затворих лаптопа си.

— Задръж малко, Джак — спря ме Джъстин. — Имам новини за случая с ученичките.

12.

Джъстин ме познава по-добре от всички на света, включително Дел Рио и дори брат ми. Двамата живяхме заедно в продължение на две години, а след като се разделихме, останахме близки. Двамата сме най-добри приятели, които си споделят всичко. Разказвал съм на Джъстин дори за всекидневните обаждания със заплахи. Тя е единствената, която знае за това. Мъртъв си, Джак.

Джъстин протегна ръка под стола си, извади една синя раница и я сложи на конферентната маса.

— Това ли е чантата на Кони Ю? — попитах аз.

Джъстин кимна:

— Ще я предам на полицейското управление в Лос Анджелис веднага щом ние свършим с нея. Ще ни бъде по-полезна, отколкото на тях. Не знаем дали убиецът е допуснал грешка, или това е примамка.

После тя описа младата жертва и сцената на престъплението с мъчителни подробности, като се напрягаше все повече с всяка следваща дума. Говореше със свито гърло и накрая млъкна. Поклати глава и преглътна тежко, после се извини и продължи.

Но продължи.

Измъчвах се, когато виждах колко я тормози този случай, дори само по тази причина исках да заловя убиеца поне толкова силно, колкото го искаше и тя. Всички го искахме.

— Нека да повторя, Джак. Този психопат убиец, който и да е той, не е първият, който използва различни методи — но това се случва рядко. Повечето убийци от този тип си имат модел и се придържат към него. Моделът описва настроението на убиеца, а понякога и характера му. А тези убийства са различни. Това е откачено. Не съм виждала такова нещо преди. Когато застреляш някого, това е дистанцирано. Когато го запалиш, това е сексуално престъпление. Когато го удушиш, това е лично. А в случая имаме и трите метода, както и още много други. Не виждам как се развива този убиец и все още не мога да си го представя. Не отговаря на нито един профил, който познавам. Единствената добра новина е, че Круз намери тази малка чанта.

— Беше на брега на реката, в сенките под моста — обясни Круз. — Може би убиецът се е изплашил от нещо, за да я захвърли така. Може би има свидетел, за когото все още не знаем.

Доктор Сай продължи оттам, докъдето беше стигнал Круз. Беше облечен с червена хавайска риза, шорти в цвят каки и джапанки — една от обичайните му униформи.

— Проверих за отпечатъци всички шибани нещица в чантата на момичето — каза той. — Имаше петна по портфейла на Кони и един ясен частичен отпечатък, но не излезе нищо в базата данни. Този отпечатък може да бъде на всеки — на някоя приятелка на Кони или на убиеца, но който и да го е оставил, този човек никога не е бил арестуван, не е преподавал в училище, не е служил в полицията или в армията.

— Жалко — каза Круз. — Надявах се на нещо повече от това.

Сай продължи:

— Но не всичко е загубено. Истинският джакпот е мобилният й телефон, приятели. Мо-бот пристигна в четири сутринта и успя да изтегли всичко от паметта му.

— Намери ли нещо, Мо? — попита Джъстин.

— Имаше цяла лавина от есемеси — отговори Мо-бот.

Беше изключителен компютърен специалист и сама се беше провъзгласила за майката в семейството на Private. Беше на петдесет и няколко, но годините не й личаха — имаше татуировки, модерни дрехи и пънкарска прическа, а освен това носеше очила с двойни лещи, които изглеждаха така, сякаш трябва да стоят на носа на някоя баба в курортното градче Бока Ратон в щата Флорида.

— Открих стотици получени съобщения, като всички можеха да се проследят до компютри и мобилни телефони, с изключение на последното, което е изпратено от предплатена карта. Да, знам. Истински шок. Но трябва да ви го покажа.

Мо-бот пъхна една флашка в лаптопа си и натисна няколко клавиша. На централния екран се появиха текстови съобщения.

Прочетох това, което беше най-отгоре в списъка — изпратено вчера следобед: „кони, линда е. мама ми взе телефона. имам страшен проблем, трябва да говорим. да се срещнем зад тако бел? мооля те. не казвай на никого!“

Мо продължи:

— Да приемем, че Кони получава есемес, от който разбира, че нейната приятелка Линда има неприятности. Дотук няма причина да бъде подозрителна. Така че отива да се срещне с Линда. И готово — капанът щраква.

— Значи есемесът е бил фалшив? Изпратен като примамка?

— Точно така. Всеки може да разбере името на някоя от приятелките на Кони, да си купи предплатена карта и да я примами, за да я убие. Но вече са убити общо дванайсет момичета. Те всички са ходили в различни училища и нито една от тях не е познавала някоя от другите. Точно затова ми се струва вероятно и дори сигурно, че всяко убито момиче е получило фалшив есемес. Просто, но гениално.

Джъстин се обади:

— Значи някой хакер влиза в телефона на момичето, проверява на кого вярва тя и приема самоличността на някоя от приятелките й, за да изпрати есемес от предплатена карта.

— Точно така мисля — потвърди Сай. — Призрак в системата. Но това все още не ни води към убиеца. След това стигаме до задънена улица.

13.

Джъстин се изправи, бързо смени мястото си с Мо-бот и се зае с клавиатурата.

— Не вярвам в призраци — каза тя. — Ако убиецът на ученичките е жив човек, той трябва да оставя коса, кожа, отпечатъци от пръсти. Колкото повече пъти убива, толкова по-вероятно е да допусне грешка. — Тя натисна няколко клавиша и изкара на екраните по стените кратко описание на случаите с убити ученички.

Убийствата бяха ставали приблизително на всеки два месеца през последните две години, но накрая бяха започнали да се случват по-често. До хронологията имаше карта на източната част на Лос Анджелис, на която беше отбелязано местоположението на жертвите.

На друг екран се виждаха лицата на самите жертви.

Момичетата бяха най-различни.

Светли. Тъмни. Някои бяха хубави. Някои бяха съвсем обикновени. Отличнички. Спортистки. Някои бяха слаби. Други не. Но всички бяха ученички от гимназията. И всички бяха необяснимо, трагично мъртви.

— Трябва да разпространим предупреждение за анонимните есемеси — каза Мо. — И пак да говорим с директорите на гимназиите. Може да пуснем телевизионна кампания за фалшивите есемеси с лична информация.

— Да кажем, че сме прави за това — възрази Джъстин. — Веднага щом разпространим предупреждение за анонимни съобщения по телефона, убиецът ще промени модела си. И тогава пак няма да сме стигнали доникъде. Дори може да ускори темпото още повече. Вече знаем, че обича да се говори за него.

— Мисля си за онова, което каза, Джъстин — намеси се Сай с обичайния си носов, монотонен глас. — За различните профили. Как е възможно един човек, който може да запали момиче, да го направи само веднъж? И как е възможно същият този човек да застреля следващото момиче от разстояние петдесет метра?

— Какво искаш да кажеш, Сай?

— Ами ако негодникът не е само един? Ами ако има повече от един убиец?

14.

Рудолф Крокър се криеше в една кабинка в мъжката тоалетна на осмия етаж на сградата на частната финансова компания „Уилшър Пасифик Партнърс“, когато мобилният му телефон започна да вибрира. Мъжът си фантазираше за новата стажантка, Кармен Родригес, която имаше перфектен бюст, красиви топли очи и практически беше лишена от мозък. Мислеше си да я покани на среща, за предпочитане такава, която ще продължи до сутринта.

Той измъкна телефона от джоба на сакото си и видя, че обаждането е прехвърлено от стационарния му телефон. Беше Франклин Дейл, старши партньор във фирмата, един от „старейшините“. Крокър вдигна и Дейл го покани да изпият по нещо след работа.

Крокър работеше като финансов анализатор вече повече от година. Работеше съвестно, като в същото време гледаше да не се набива на очи. Идеята му беше да стане един от онези интелигентни млади мъже със страхотно бъдеще във финансите — скучен и предвидим служител със сигурен инвестиционен портфейл, непрекъснати печалби и надеждно скрит блясък. А сега трябваше да изпие по нещо с този досадник Франклин Дейл.

В седем вечерта Крокър заключи кабинета си и се срещна с Дейл до асансьорите. Двамата слязоха заедно и Крокър се зачуди дали старият кучи син не е гей и дали няма да се опита да го налази. Две питиета и една купичка кашу по-късно, Крокър беше уведомен, че се справя изключително добре и старият динозавър Франклин Дейл е силно впечатлен от работата му. Дейл каза, че според него Крокър е истинска находка — човек със скрити таланти, който ще бъде възнаграден толкова повече, колкото остане в тази чудесна стара компания с традиции. Все едно му пукаше за това. Все едно изобщо го интересуваше какво мисли шибаният Франклин Дейл за него или за работата му.

Когато Крокър се прибра вкъщи, вече беше девет и половина. Останалата част от вечерта беше само негова и щеше да бъде страхотна. Той се облече за джогинг и десет минути по-късно вече тичаше покрай „Марина дел Рей“, като си спомняше последния им удар, когато неговата група беше убила Кони Ю.

Изпотен и задъхан, Крокър забави ход пред едно от местата за яхти на пристанището. Подпря се с ръце на коленете си, за да си поеме дъх. Когато се увери, че е сам, той извади един малък найлонов плик с цип от джоба си и го зарови под едно тежко намотано въже.

След като свърши това, той спокойно довърши джогинга си. Влезе през входа на блока си, махна на портиера и се качи горе. Мина под душа, после взе един телефон с предплатена карта от зарядното устройство.

И изпрати есемес на кмета на Лос Анджелис, Томас Хеферън, в който му написа къде може да открие ухото на Кони Ю.

Съобщението беше подписано: „Чистача“.

15.

Бяха минали три дни от убийството на Шелби Къшмън. Все още не бяха повдигнати никакви обвинения, а аз не можех да науча нищичко от кабинета на окръжния прокурор.

Отидох на закуска с Анди в неговия офис, на ъгъла на една елегантна нова бизнес сграда на Авеню Старс.

Анди каза на секретарката си да не го свързва с никого. После внимателно затвори вратата на кабинета си. Изпитото му лице ми се струваше почти непознато. Под очите му имаше сенки и очевидно беше спрял да се бръсне.

— Не мога да спя — каза той. — Ако случайно не си го забелязал, Джак.

Той жадно отпиваше от кафето си, докато отключваше шкафа, вадеше папки от него и ми обясняваше с какво се занимава един много успешен финансов мениджър, за да остане на гребена на вълната в Лос Анджелис.

— Всички тези хора от киното — актьори, агенти, директори на студиа и адвокатите на звездите… — той махна с ръка, за да покаже целия Холивуд. — Те печелят десетки милиони. И тъй като не знаят какво да правят с тях, ги дават на мен. Аз ги инвестирам от тяхно име. И получавам процент от всичко, обикновено пет процента.

— А ако инвестицията се окаже неуспешна? — попитах аз.

Мислех си за кризата с недвижимите имоти, лошите кредити и парите, които изтичаха в канала, като отнасяха със себе си и преуспелите, и бедните.

— Хората ти държат сметка, ако им загубиш парите, дори да не си виновен за това.

— Значи имаш и недоволни клиенти.

Анди въздъхна.

— Честно ли да ти кажа, Джак?

— Не, за Бога. Излъжи ме, Анди, моля те. Колкото повече ме лъжеш, толкова по-голяма вероятност има да отидеш в съда. Познавам окръжния прокурор. Той ще насъска по теб някоя от младите си акули, така че да те разкъса на големи кървави парчета…

— Престани — каза той.

— Ако някой ти мисли лошото, трябва да знам за това. Хайде, Анди. Трябва да ми кажеш всичко. Аз съм Джак, старият Джак.

— Аз прибирах част от печалбата — изтърси Анди. — Не съм като Бърни Мадоф, така че не ме гледай така. Определях такса, а после заемах част от главницата и инвестирах от свое име. Винаги внимавах. Но всичко се случва, а ти не можеш да го кажеш на клиентите.

— Слушам те.

— Инвестициите ми потънаха още в първата вълна. Нали си спомняш, когато фалира „Лемън“? Аз удвоих инвестициите, за да си върна загубите, и изгубих още повече. Някои от клиентите ми изгоряха до основи.

— Дай ми техните папки, Анди. Искам да видя кои са загубили най-много от теб. И искам да знам точно кои са те. Край на тайните.

16.

Когато на една врана пише Private1, искаш да видиш какво има от другата страна. Когато на един плик пише Private2, веднага искаш да го отвориш.

Влязох в Private през рецепцията, махнах на Джоуни зад бюрото и се изкачих по голямото спираловидно стълбище, което се издига през фоайето. Това стълбище винаги ме изпълва с енергия. Прилича ми на отворена морска раковина.

— Имаш гости — спря ме Колийн пред кабинета ми. — Много гости. С костюми. Скъпи костюми.

От прага видях трима мъже, седнали в ъгъла, обзаведен с тапицирани кресла, тъмносиньо канапе и шлифован дънер от секвоя, който използвам вместо масичка за кафе.

Двама от неканените ми гости пушеха цигари, все едно бяха директори на тютюневи компании. Колийн добави:

— Господата казаха, че предпочитат да не ги виждат на рецепцията. Каква изненада.

Третият мъж се обърна към нас и аз с изненада осъзнах, че беше чичо ми Фред.

Фред Кройцер е братът на мама. Моят чичо, който винаги ми беше казвал да му се обаждам, ако трябва да споделя нещо с някого. Когато с Томи бяхме още деца, той ни научи да играем футбол, а после ме насърчаваше да продължавам да тренирам и в гимназията, а след това и в колежа. Накратко казано, чичо Фред беше добрият заместник на мъжа, който ми беше истински баща. Фред беше стигнал с футбола по-далеч от мен — много по-далеч. Беше станал главен съдружник в отбора „Оуклънд Рейдърс“.

Едрият червендалест мъж се изправи и ме стисна в мечешка прегръдка, а след това ме представи на колегите си, които вече бях разпознал.

Евън Нюман беше точно толкова рафиниран, колкото Фред Кройцер беше грубоват. Костюмът му беше ръчно ушит по поръчка. Косата му беше фиксирана с лак, а маникюрът му блестеше, както и ръчно изработените му обувки. Беше собственик на футболен отбор „Сан Франциско 49“.

Третият мъж беше Дейвид Дикс — легендарен предприемач и един от онези хора, за които се учи в бизнес колежите. Дикс беше направил луди пари в Детройт през осемдесетте, беше се измъкнал от автомобилния бизнес навреме преди кризата от 2008 година и беше купил отбора „Минесота Вайкингс“.

Спомних си нещо, което бях прочел за него — че видимото му благоденствие прикрива фундаменталното му безсърдечие. Това ми звучеше като епитаф.

Евън Нюман се изправи и пристъпи към мен с убедителна усмивка и протегната ръка.

— Извиняваме се, че се натрапихме така — каза ми той. — Фред ни обеща, че ще ни приемеш.

— Имаме проблем — намеси се чичо Фред. — Излезе нещо спешно, Джак. В интерес на истината, излезе нещо адски спешно.

— Надяваме се да грешим — обади се Дикс. — Налага се да кажа, че ако сме прави, това може да съсипе професионалния футбол в тази страна.

Той ми махна да седна.

— Ние разполагаме с пари — каза той. — А ти разполагаш с най-добрите хора за такава работа. Седни, за да ти разкажем за какъв кошмар става дума.

17.

Евън Нюман тръсна някаква невидима прашинка от панталоните си и започна:

— Имаме причина да подозираме нагласени залагания в професионалната футболна лига, Джак. Това може да се окаже също толкова катастрофално за футбола, колкото беше скандалът с „Блек Сокс“ за професионалния бейзбол.

Не ми беше приятно, че бяха нахълтали така в офиса ми, но освен това ми беше интересно. В куфарчето ме чакаше списъкът с бившите клиенти на Анди, Джъстин имаше нужда от мен за убийствата на ученичките, а след двайсет минути трябваше да участвам в телефонна конференция с офиса на агенцията в Лондон по повод на някакъв скандал в Камарата на лордовете, за който все още никой не знаеше нищо.

Погледнах часовника си и казах:

— Разкажете ми най-важното. Моля. Ще ви помогна, ако мога.

Фред заговори пръв:

— Смятаме, че, вероятно, всичко е започнало преди две години, Джак — по време на плейофите. На хартия победата на „Джайънтс“ трябваше да бъде сигурна. Противникът им, „Каролина“, беше силен отбор, но двама от защитниците им не участваха в мача. Разпределителят им пък имаше микроскопична фрактура на показалеца на ръката, с която хвърля топката. Играта дори не трябваше да бъде оспорвана. Но както може би си спомняш, Томи…

— Джак.

— Джак, извинявай. Господи. Както и да е, в третата четвърт Картрайт направи спринт, за да отбележи тъчдаун — през коридор, който беше толкова широк, че можеше да се мине с товарен камион, — но му свириха фал и отмениха тъчдауна. Съдията каза, че е свирил за задържане, а в последната четвърт, докато отборът на „Ню Йорк Джайънтс“ се опитваше да отбележи точка, за да се дадат продължения, свириха още един фал срещу тях и им попречиха да го направят.

Лицето на Фред беше почервеняло, когато продължи:

— „Ню Йорк“ загубиха мача с разлика от три точки. В този момент всичко изглеждаше като поредица от лоши съдийски решения. Спортната преса вдигна обичайния шум, но в крайна сметка скандалът утихна и плейофите продължиха.

— Добре, Джак — намеси се Дикс. — Да прескочим напред до третия мач от последния сезон, между „Вайкингс“ и „Каубойс“. Различни обстоятелства, но, общо взето, същият сценарий.

Чичо ми отново взе думата. Искаше да разкаже мача подробно.

— Този път отмениха един четирийсетметров пас на „Вайкингс“ в края на втората четвърт, когато можеха да се приберат в съблекалните с преднина от седемнайсет точки.

Фред жестикулираше ядно, докато ми обясняваше как предимството на отбора е било отменено от поредния съмнителен фал за задържане.

— А когато се подредиха в края на последната четвърт, когато със сигурност щяха да отбележат победната точка, отново свириха фал срещу „Вайкингс“ заради разместване на позициите, което никой, ама никой, освен съдията не беше видял. Това отново им попречи да отбележат точка, бяха дадени продължения и „Вайкингс“ загубиха мача.

Разбира се, аз виждах накъде водеха всички тези истории. Във футбола често се свирят грешни решения, но хората шумно обвиняват съдиите в некадърност, а после забравят за това и продължават. След като Фред Кройцер, Евън Нюман и Дейвид Дикс бяха дошли при мен, значи със сигурност не ставаше дума за обичайните грешки в няколко мача.

Нюман продължи:

— Гледахме записите, докато не ни стана лошо, включително и мача от последната неделя в Сан Франциско. Виждаме определен модел. Като цяло, през последните две години и половина има единайсет мача, които са много съмнителни. Девет от победените отбори са били с положително съотношение между победи и загуби, а седем от тях са стигнали до плейофите.

Чичо ми добави:

— Много хора са загубили много пари от тези мачове. И те започват да се питат дали няма нещо гнило.

— Защо дойдохте при мен? — попитах аз. — Защо първо не се обърнахте към федерацията?

— Нямаме доказателства — отговори Дикс. — И честно казано, Джак, ако наистина се е случило нещо такова, ние не искаме нито федерацията, нито пресата, нито зрителите да разберат за това. Никога.

18.

Пет минути след като си тръгнаха собствениците на футболните отбори, първи в кабинета ми влезе Емилио Круз, а малко след него и Дел Рио. Махнах им да седнат.

— Трима от собствениците на отбори от националната футболна лига се свързаха с нас — обясних аз. — Като може би представляват още десет. Един от тях беше Фред Кройцер. Фред е брат на майка ми.

Круз повдигна вежди:

— Фред Кройцер ти е чичо?

— Да. Той и някои от другите собственици смятат, че има нагласени мачове. Виждат модел, при който по-слаби отбори печелят прекалено често на базата на съмнителни съдийски решения.

— Това е налудничаво — намръщи се Круз. — Във футбола не може да се лъже. Не може да се предвиди какво ще промени играта, а дори да можеше, всяко движение на играчите се следи от камери. Всяка секунда от играта може да се разгледа под микроскоп.

— Ако се окаже, че е така, клиентите ни ще бъдат щастливи, а ние ще получим тлъсти чекове — отговорих аз. — Гарантират ни двойно по-високо заплащане от обичайното, ако работим бързо, изчерпателно и дискретно.

— Значи казват, че играчите нагласят мачовете? — попита Дел Рио.

Дел Рио е на моята възраст, но годините, прекарани в затвора, са състарили лицето му и са разбили вярата му в хората. Мисля, че светостта на футбола е едно от малкото неща, в които продължава да вярва.

— Фред казва, че не са открили нарушения от страна на играчите, а само неправилни съдийски решения. Или е това, или съдиите са станали жертви на оптически илюзии. Но преди да вземем решение за това, нека да поговорим за семейство Къшмън. Тази сутрин се видях с Анди. Пресата вече го е натиснала. Срещу него не са повдигнати обвинения и той иска да се махне от града. Казах му да отиде на хотел и да не казва на никого къде е отседнал, освен на мен.

— Има причина да се притеснява — каза Дел Рио. — Който и да е убил Шелби, той е влязъл и излязъл от къщата също толкова умело, колкото опитен проктолог от Бевърли Хилс. Заех се да проверявам наемните убийци. Вече имам няколко следи. Ще разрешим този случай, Джак.

Попитах Круз и Дел Рио дали могат да работят по двата случая едновременно и те отговориха, че могат. Това беше обичайният отговор на такива въпроси в Private — наемахме само най-добрите, на много висока заплата, и те бяха подготвени за дълги работни дни и трудни случаи.

— Искам да направите пълна проверка както на Шелби, така и на Анди — казах аз.

— Какво търсим, което ти все още не знаеш, Джак?

— Отговора на един съвсем обикновен въпрос: защо някой ще поиска да убие Шелби Къшмън?

— Няма проблеми — каза Дел Рио. — Два случая на цената на три? Нямам нищо против.

И тримата се засмяхме, после Круз и Дел Рио излязоха и се заловиха за работа.

Бях останал сам в кабинета си около шейсет секунди, когато влезе Колийн и затвори вратата.

— Посетителите ти за единайсет часа са тук, Джак. И не ми харесват.

— Защо? Те са просто адвокати — отговорих аз.

Колийн се ухили.

— Просто адвокати. Точно така. Ухилени адвокати. Потни адвокати.

Минута по-късно тя ги въведе в кабинета ми. Знаех кои са. Репутацията им ги предшестваше.

Казваха се Ферара и Райли и представляваха Рей Ночия, капото на мафиотския клан Ночия.

19.

Когато влязоха, аз им стиснах ръцете и ги поканих да седнат. Адвокат Ед Ферара беше облечен с тъмен костюм от три части. Колегата му Джон Райли беше с черни джинси и черен кашмирен пуловер. Райли огледа кабинета ми, като търсеше за скрити камери по лавиците. Мисля, че не ги видя.

— Радвам се да се запознаем, Джак — каза Ферара. — Няколко източника дадоха много добри препоръки за теб.

— Винаги се радвам да го чуя — отговорих аз. — Как мога да ви бъда полезен?

Райли бръкна в джоба си и извади снимка на една много красива блондинка в началото на двайсетте. Стори ми се, че я познавам — казваше се Елизабет някоя си и беше актриса. Бях я виждал един-два пъти в късното телевизионно шоу на Крейг Фъргюсън.

— Това е Бет Андерсън. Тя е киноактриса — каза Ферара. — Освен това е добра приятелка на господин Ночия.

Рей Ночия беше поне на седемдесет години. След като беше чакал в продължение на две поколения, просто беше поел поста на върха от чичо си Антонио, след като той беше починал. А сега беше „добър приятел“ с Бет Андерсън, която беше на двайсет и няколко.

Райли продължи:

— Никой не е виждал Бет от една седмица. Не отговаря на обажданията на господин Ночия. Той иска да се увери, че с нея не се е случило нещо неприятно.

— Това ми звучи като работа за полицията в Лос Анджелис — отговорих аз. — По-добре да се обадите за тях. Мога да ви дам добри препоръки за тях.

Ферара се усмихна и каза:

— Искаме да запазим всичко това в тайна. Не желаем да предизвикаме шум, който може да навреди на кариерата на Бет. И това ни води към теб, Джак. Бихме искали да ни дадеш примерна цена.

Зачудих се дали Бет Андерсън беше напуснала града, или беше мъртва. Във всеки случай не исках Private да работи за Ночия.

— Съжалявам, но не давам примерни оферти — казах аз. — И не работя за мафията.

За известно време се възцари тежка тишина, после Райли и Ферара се изправиха като един.

— Работиш за Анди Къшмън — каза Ферара. — А доколкото разбирам от пристрастени свалячи, работиш и по младото ирландско парче, което седи отвън пред кабинета ти.

Райли спря на прага, за да изстреля и последния си куршум.

— Нека да не забравяме и това, че баща ти беше с доживотна присъда за убийство, когато умря. Имаш доста кураж за такъв глупак, Джак.

И сигурно беше така, но точно това беше една от причините Private да работи толкова добре.

20.

В три часа на същия следобед Джейсън Пилзър беше в кабинета си в агенцията за връзки с обществеността „Хауърд“ и чакаше да започне срещата на борда на директорите, когато получи есемес, който го изпълни с въодушевление.

Съобщението беше от самия Чистач, който изпращаше подробности за следващото „излизане“. В съобщението беше наречен с прякора си — Сцила, а текстът гласеше: „Приготви се. Ти си наред“.

Дявол да го вземе, значи беше истина — това щеше да бъде огненото му кръщение. Мислеше за това от седмици насам. В действителност, не мислеше за почти нищо друго. Беше се запознал със Злокобния в „Смъртоносните командоси“ — една военна игра, която се играеше в реално време по интернет. Двамата станаха съюзници и проведоха десетки успешни битки през последните две години.

Но когато Злокобния го покани в една много по-избрана група играчи, това направо го зашемети. Запознанството му с Чистача беше само виртуално и трябваше да почака, докато Злокобния гарантира за него. А сега Чистача беше започнал играта. И скоро Джейсън, под името Сцила, щеше да излезе от екрана на компютъра и да участва в истински бойни действия.

През следващите три часа Пилзър работи автоматично като робот. Дори не трепна, когато шибаната директорка го натопи за това, че е прецакал една оферта, в съставянето на която изобщо не беше участвал. Майната й. В шест часа той си облече сакото и си тръгна от работа.

Отиде с колата си право в един железарски магазин в западната част на Холивуд.

Прекоси тесните пътеки между рафтовете, натъпкани до тавана, и си избра два метра изолиран кабел, ролка скоч и чифт ръкавици от груб памучен плат. Нищо необичайно. Плати в брой за покупките си, като стоеше с наведена глава, така че охранителната камера над касата да не запечата лицето му.

Беше толкова превъзбуден, че дланите му се потяха.

Голямата вечер щеше да настъпи само след три дни. И той беше наред. В събота щеше да убие едно момиче някъде в Лос Анджелис.

21.

Това не беше истински сън, нали така? По-скоро приличаше на война, на която отивах всяка вечер, а на сутринта експлозията ме връщаше в реалността.

Този път в съня си тичах през горящото бойно поле, в ръцете ми беше Колийн, а по обувките ми се плискаше кръв. Сърцето ми се удряше в гърдите, когато тя каза: „Спаси ме, Джак. Аз съм майката на децата ти“.

Гръмотевичната експлозия на снарядите ме събори на земята. Очите ми рязко се отвориха и за миг останах със силното усещане, че все още се намирам на бойното поле на последния си ден в Афганистан.

Спомнях си почти всичко оттогава, но липсваше нещо съдбоносно — в паметта ми имаше някаква празнина от момента, в който хеликоптерът беше свален и аз бях загинал.

Бях скрил липсващия спомен толкова надълбоко в подсъзнанието си, че все едно беше под земята. Трябваше да го изровя. Трябваше да науча истината за този ден. Ако можех да си спомня, може би най-сетне щях да си върна съня.

Все още се опитвах да уловя нишките на съня и спомена, когато мобилният ми телефон започна да вибрира на нощното шкафче.

Погледнах екрана и видях, че на него пише „непознат номер“. Оставих телефона на шкафчето, скочих от леглото и включих охранителните монитори в къщата.

Огледах шестте екрана, но не видях нищо необичайно, затова ги оставих и проверих лично терена около къщата. Колите се носеха по крайбрежната магистрала, която минаваше недалеч от портала на двора. Между моята къща и съседите ми от двете страни имаше високи огради. Зад къщата ми беше пустият плаж.

Бях съвсем сам.

Телефонът най-сетне спря да звъни. През прозорците се процеждаше светлина, а Тихият океан гърмеше зад прозореца на спалнята ми.

Това беше къщата, която бях купил заедно с Джъстин.

И като стана дума за спомени, които те преследват, сякаш все още виждах Джъстин в тази стая — тъмната й коса беше разпръсната по възглавницата, а в очите й се четеше любов. И знаете ли какво? Аз я гледах по същия начин.

Взех душ, облякох си спортни панталони и синя риза с английска яка и телефонът започна да звъни отново. Занесох проклетото нещо до масата в трапезарията, която използвах вместо бюро, и го вдигнах.

— Мъртъв си — каза механичният глас.

— Все още не — отговорих аз.

После си направих много силно кафе и прекарах следващия час и половина в телефонни разговори и потвърждения на срещи.

Когато се срещнах с Дел Рио на летището в Санта Моника, вече беше почти десет часът.

Време за полет.

22.

Качихме се в малкия, пъргав и надежден самолет с един двигател „Чесна Скайхоук SP“ и Дел Рио седна до мен в кабината. Точно както едно време.

Погледнах към Рик. Той отвърна на погледа ми и аз разбрах, че мислим за едно и също: Афганистан, където нашите приятели бяха загинали в хеликоптера, а Дел Рио беше накарал сърцето ми да започне да бие отново, след като беше спряло, така че му дължах своя живот.

Запитах се дали няма да ми каже повече за това, което се беше случило последния ден в Гардез. Бяха ми дали медал, защото бях изнесъл Дани Йънг от горящия хеликоптер. Но аз не можех да си затворя очите за мъчителните сънища. Дали съзнанието ми не правеше финт, като ме защитаваше от непоносимия спомен, но в същия момент ме подтикваше да си спомня?

— Рик, какво стана последния ден в Гардез?

— С хеликоптера? Защо, Джак?

— Разкажи ми отново.

— Вече ти разказах всичко, което си спомням.

— Все още не ми е ясно. Нещо ми липсва — нещо, което не мога да си спомня.

Дел Рио въздъхна.

— Транспортирахме войници до Кандахар. Беше през нощта. Ти беше пилотът на хеликоптера, а аз бях вторият пилот. Не можахме да видим някакъв тип с чалма, който се беше скрил в каросерията на един камион с ракета земя–въздух. Никой не го беше видял. Удариха ни в шасито. Никой не беше виновен, Джак. Ти приземи хеликоптера. Машината гореше отвътре навън — спомняш ли си? Аз излязох от страничната врата, а ти — от задната. Момчетата от отряда тичаха по цялото поле. Започнах да те търся. Когато те намерих, ти носеше Дани Йънг на ръце. Винаги си бил герой, Джак, до последно. После ни удари снарядът от минохвъргачката.

— Виждам само отделни кадри, но не и целия филм.

— Защото беше умрял, затова. Удрях те по гърдите, докато не се свести. Няма какво повече да ти разкажа.

Отделните кадри все така не вървяха последователно и не образуваха едно цяло. Спомнях си катастрофата. Спомнях си как тичах с Дани Йънг на рамото си. А после изведнъж се събуждах.

Нещо липсваше. Какво не си спомнях? Какво друго се беше случило на това бойно поле?

Все така не откъсвах поглед от Дел Рио. Той се ухили.

— Мило, да не ми кажеш, че ме обичаш?

— Обичам те, кучи сине.

Дел Рио се разсмя гръмогласно и бутна тъмните си очила надолу от козирката на шапката. Аз се заех да проверя самолета преди излитането.

Получих разрешение от контролната кула, дадох газ и подкарах самолета по пистата. Завъртях щурвала малко надясно, за да остана на осовата линия. Когато индикаторът за скоростта показа 100 км/ч, дръпнах щурвала съвсем леко назад и самолетът се издигна плавно, като излетя в синьото слънчево небе над Лос Анджелис. Като по масло.

През следващите сто минути управлявах самолета така, все едно беше част от тялото ми. Летенето е рутина, рутина, рутина, и аз знаех всичко наизуст. Слушах съобщенията по радиостанцията в слушалките си, а те сякаш изтриваха мъчителните ми мисли. Докато не забравих за съня и не потънах в чудото на полета.

23.

Малко след дванайсет кацнахме на летище „Метрополитън“ в залива на Сан Франциско.

Взехме кола под наем и попаднахме в задръстване по магистрала „Харбър Бей“, така че пристигнахме на тренировъчното игрище на „Оуклънд Рейдърс“ с половин час закъснение за срещата ни с Фред.

Дадох визитната си картичка на охраната на входа и двамата с Дел Рио бяхме пропуснати до тренировъчното игрище с естествена тревна настилка, където професионалните футболисти упражняваха пасове и блокади. В далечния край на игрището имаше двама нападатели, които се редуваха да изпълняват удари от линията на четирийсетте метра.

Фред седеше отстрани в средата на игрището и дойде да ни поздрави. Представих му Дел Рио, като обясних, че той ще работи заедно с мен по този случай.

Чичо ми махна на няколко от най-известните играчи на „Рейдърс“ да се включат в тренировката: Бранкузи, Липскомб и нападателят Мохамед Ръгинс — професионалисти, които печелеха милиони годишно.

Господи, колко бяха грамадни!

Поговорихме за предстоящия мач със „Сиатъл“, после посветихме вниманието си на талантливия разпределител на „Рейдърс“, Джърмейн Джарвис, който също беше на игрището и упражняваше къси пасове.

— Не мога да разбера как преценява момента за дългите пасове — казах аз. — Все едно знае точно кога ще се обърне съотборникът му.

— Ти беше добър футболист в „Браун“, Джак. Хвърляше като по конец. Но по-добре, че не се опита да влезеш в професионалния футбол.

Не можех да го направя, дори да исках. Не бях достатъчно едър — или може би нямах достатъчно силна ръка. Освен това, университетите от „Бръшляновата лига“, един от които беше и „Браун“, не са най-известни със спортните си постижения.

Очите на Фред светнаха.

— Ех, Джак, какво ще кажеш двамата с Рик да похвърляте топката заедно с моите момчета?

— Луд ли си? — възразих аз. — Мислех, че ме обичаш като син.

Но Дел Рио приличаше на дете, което току-що е спечелило безплатна карта за пазаруване в магазина за видеоигри. Двамата с него излязохме на игрището и се редувахме да правим къси спринтове, докато Джърмейн Джарвис ни подаваше топката.

След като загрях, започнах да влизам в ритъм. Но точно когато се протягах да уловя един от прецизните пасове на Джарвис, неволно се сблъсках с Дел Рио, така че и двамата паднахме на тревата. Фред изтича при нас, подпря се с ръце на коленете си и през смях каза:

— Това беше прекрасно, Джак. Просто съвършено. Но сега трябва да ви покажа нещо, което не е толкова смешно.

Излязохме от игрището и минахме по един дълъг бетонен коридор и през няколко заключени врати, докато не стигнахме в кабинета на Фред. Той отключи един шкаф и извади малък сейф, пълен с дискове. На тях бяха записани всички мачове от професионалната лига, изиграни през последните двайсет и осем месеца.

— Отбелязал съм единайсетте мача, за които имаме сериозни съмнения. Гледайте ги и ще си поговорим.

После той ми каза откъде да започна издирването на мошениците, които застрашаваха бъдещето на професионалния футбол.

— Досега не съм те молил за нищо, Джак, но този път те моля наистина. Имам нужда от помощта ти.

24.

Вече беше тъмно, когато се прибрах у дома. Нарастващата луна осветяваше покрива, който едва се виждаше зад високия стоманен портал на оградата.

Докато вкарвах ламборгинито си в гаража, видях отражението на фарове в огледалото за обратно виждане.

Фаровете бяха точно зад мен и примигнаха, сякаш някой искаше да привлече вниманието ми. Натиснах спирачката, угасих двигателя и слязох от колата. Видях един черен седан, който влизаше на алеята пред къщата ми.

Кой беше това, по дяволите?

Останах до колата си, докато предната врата на седана не се отвори. Шофьорът слезе от колата и разкопча сакото си, докато крачеше към мен.

— Господин Джак Морган?

Когато потвърдих това, той продължи:

— Господин Ночия желае да разговаря с вас. Важно е.

— Точно в момента не ми се говори с никого — отвърнах, без да се поколебая. — Внимавайте, когато излизате от алеята. Могат да ви ударят странично на магистралата.

— Сигурен ли сте, че не искате да му предам нещо друго?

Бях съвсем сигурен. Не отстъпих от мястото си, докато шофьорът се върна до колата си. Очаквах да си тръгне, но вместо това се отвори вратата на мястото на пътника. От колата слезе втори човек, който отвори задната врата и оттам слезе трети. После тримата пристъпиха заедно към мен.

Единият от тях беше Рей Ночия.

Носеше сиво спортно сако и имаше сива коса, посивяла кожа и остър нос, който хвърляше сянка на лицето му. Най-сетне осъзнах какво става. Един капо на мафията, професионален убиец, който беше разпоредил десетки екзекуции, стоеше на алеята пред къщата ми. Беше нощ. Никой не го беше видял да пристига. И никой нямаше да го види, когато си тръгне.

Той протегна ръка към мен.

— Рей Ночия — представи се. — Радвам се да се запознаем.

Не извадих ръката си от джоба, докато той не отдръпна своята. По лицето му премина сянка, все едно го бях зашлевил или се бях изпикал на обувките му.

После Ночия се усмихна.

— Двамата с баща ти работехме заедно. Точно затова изпратих моите адвокати да говорят с теб. Очевидно са те обидили по някакъв начин. Затова ти дължа извинение, а аз поднасям извиненията си лично.

— Няма нужда от извинение — казах аз.

В усмивката му нямаше и следа от добро настроение.

— Добре. Значи ще потърсиш Бет заради мен? Разбирам условията ти. Не предлагаш примерни цени. Ще ти платя обичайната такса с допълнителен бонус, ако я откриеш. Правя го, защото ти си най-добрият.

Беше време да приключа с този въпрос веднъж завинаги.

— Твоите хора знаят къде са я заровили. Спести си парите. Вместо това разпитай тях.

Настъпи тишина, тежка като олово. Ночия не откъсна поглед от мен и когато най-сетне заговори, думите му бяха почти заглушени от шума на движението по магистралата и прибоя на Тихия океан.

— Ти си много по-добре образован от баща си, но не си и наполовина толкова умен — каза Ночия. — А виж как свърши той.

После се обърна и закрачи обратно към колата си.

Сигурно бях прекалил с дързостта си, но не ми пукаше. Рей Ночия вече ми беше казал най-ужасното нещо, което можеше да ми каже — че двамата с баща ми бяха работили заедно.

Ръката ми трепереше, когато пъхнах ключа си в ключалката на входната врата. Надявах се никога повече да не видя и да не чуя Рей Ночия.

Но нямаше как да се надявам на това.