Детективска агенция Private

50.

Двамата с Колийн бяхме в един бар, в който се носеше лек аромат на тежък физически труд. Казваше се „Барът на Майк Донахю“.

— Идвам тук повечето вечери след работа — каза ми тя.

Колийн беше с рокля на цветя и вталено розово сако, а дългата й коса се спускаше на вълни по раменете. Работеше усърдно, за да получи американско гражданство, но аз разбирах как този мрачен ирландски пъб с тъмната си наливна бира и тъмните си ирландски субекти й напомня за дома.

Това, което се случваше между нас, ме притесняваше. Двамата се срещахме някъде от година, но явно приемахме това по различен начин. Колийн очевидно смяташе, че трябва да спрем да се размотаваме.

Докато чакахме да ни настанят, поръчахме смесено тъмно и светло пиво и играхме на дартс — някаква версия за начинаещи, която се казваше „Часовник“. Ръката, с която хвърлям, все още беше контузена от боя с Москони, така че Колийн безмилостно ме разбиваше.

— Не бива да ми се даваш, Джак — каза тя. — Ще ми се подиграват заради теб.

— Нали не мислиш, че губя нарочно, Молой?

— Гледай да улучиш осмицата — каза ми тя и ме потупа по хълбока.

Със следващите стрелички не успях да улуча целта, но с удоволствие предадох реда си на Колийн. Тя се приготви да хвърля. Още първата й стреличка попадна в центъра на мишената и сложи край на играта.

— Май ще трябва да платя сметката — отбелязах аз.

Тя се засмя и ме целуна, а в същото време собственикът на заведението Донахю, който й беше приятел, излезе от кухнята. Донахю беше на трийсет и шест години и носеше брада. Колийн ми беше казала, че вече страда от подагра.

— Значи това е мъжът, който открадна твоето сърце от нас — каза той.

— Майк е голям чаровник — обясни Колийн, като ме прегърна през кръста.

Последвахме Донахю до една маса, закътана в ъгъла на задното помещение. След като се нахранихме, сервитьорът пристигна с торта, на която блестяха свещи. След като ръкопляскането и подсвиркването приключи, аз се наведох над масата, за да целуна Колийн.

— Честит рожден ден на патерици, Молой — казах и побутнах към нея малка кутийка, опакована със златна хартия.

Лицето й светна, докато я разопаковаше. После Колийн бавно повдигна капака и извади златен часовник.

— Благодаря ти, Джак — каза тя — Чудесен е.

— Отива ти, Колийн.

— Хайде, Джак — отговори тя с пресилен ирландски акцент. — Няма нужда да го казваш, когато имаш предвид нещо друго.

Съобщението беше разбрано съвсем ясно.

Не беше пръстен.

51.

Колийн живееше в малка къща под наем в Лос Фелис — уютен квартал с ниски сгради и еднофамилни жилища, построени нагъсто.

Останахме в колата ми и аз й обясних защо не мога да остана тази вечер, макар че празнувахме рождения й ден. По улицата се виждаха хора, които разхождаха кучета, гонеха се деца, които викаха едно след друго. Идилия. Колийн сведе поглед към сплетените си ръце и малкия златен часовник, който проблясваше на светлината на уличните лампи.

— Двамата с Рик летим за Лас Вегас след един час — казах й аз.

— Няма нужда да ми казваш. Нали аз организирах пристигането на летище „Маккарън“, Джак.

— Отиваме по работа, Колийн. Няма да ходя на казино.

— Всичко е наред, Джак. И без това тази вечер трябва да уча. Нямаше да бъда много забавна компания. Още веднъж ти благодаря за чудесния рожден ден и за подаръка. Това със сигурност е най-хубавият часовник, който съм имала.

Тя леко ме целуна по устните и се протегна да отвори вратата.

— Ще те изпратя — казах аз.

Колийн се облегна, докато й отворя вратата на колата, после излезе, без да ме поглежда. Тръгнах до нея по алеята, до която имаше тясна градинка с избуяли розови храсти и лавандула. Колийн намери ключовете си.

— Лек полет.

— Ще се видим утре сутринта — отговорих аз.

После се върнах по уханната алея до колата си. Чувствах се ужасно, че трябваше да я оставя тази вечер, но нямах друг избор.

В къщата светна. Проследих как Колийн минава от антрето в кухнята и оттам в малката дневна, където скоро щеше да седне пред компютъра с чаша чай и включено радио, за да й прави компания. Представих си как поглежда новия си часовник и мисли за всички неща, които можеше да ми каже и които щеше да ми каже утре.

Запалих колата и потеглих. На първия светофар се обадих на Рик.

— Как си? — попитах.

Рик не беше в настроение след инцидента в имението на Гленда Трийт.

Дел Рио е най-коравият човек, когото познавам, и със сигурност не му беше лесно да приеме такъв бой.

— Точно тръгвам — отговори той. — Би трябвало да съм на летището след двайсет минути, ако няма задръстване.

— Само да ти напомня — казах аз. — Вземи си пистолета.

— Аха. И ти си вземи твоя, Джак.

52.

Къщата на Кармайн Ночия беше на половин час от летище „Маккарън“ в Лас Вегас и на петнайсет минути от централния булевард в града. Спрях колата под наем пред високия портал на жилищния комплекс от затворен тип, обитаван от знаменитости, султани, собственици на казина и други мистериозни, свръхбогати хора, които често са клиенти на Private. Дел Рио слезе от колата и каза имената ни по домофона. Порталът се отвори.

Подкарах по завоите на една алея, докато стигнахме до втори портал. До домофона на този имаше табела от ковано желязо с номера на Ночия. Дел Рио позвъни, после и тази врата се отвори, за да ни пропусне.

Потеглих и почти веднага чух шум от течаща вода. Това ми се стори невъзможно на това място. Минахме по един мост над изкуствена река и продължихме покрай тенис кортове и конюшни, докато не стигнахме в двора на едно имение в испански колониален стил, пред което бяха подредени осветени палми.

Беше трудно да се повярва, че този натруфен оазис беше построен върху гол пясък, но точно това се беше случило.

Един мъж с джинси и червена риза без вратовръзка ни отвори масивната врата, въведе ни във фоайето и ни нареди да се подпрем с ръце на стената. После ни взе пистолетите и ни претърси за подслушвателни устройства. Видях как лицето на Дел Рио помръкна. Готвеше се да даде воля на гнева си, но аз му хвърлих предупредителен поглед.

Онзи с червената риза ни каза „Насам“ и ни поведе през поредица от колонади и помещения с високи тавани и покрай няколко мафиота, които играеха билярд, докато не стигнахме до голяма зала със стъклени врати, които водеха към един басейн.

Кармайн Ночия седеше пред камината и четеше книга с твърди корици. Беше среден на ръст и макар че беше само на четирийсет и шест, косата му беше посивяла. Беше облечен със сив пуловер и спортни панталони — небрежни, но идеално скроени от скъп плат. Несъмнено изглеждаше така, както трябва да изглежда един богат мафиот — наследникът на последната значима мафиотска фамилия на Западния бряг, който всяка седмица прибираше по няколко милиона нелегални долара.

Знаех доста за Кармайн Ночия. Завършил с отличие престижния университет „Станфорд“, имаше и магистърска степен по маркетинг от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. През последните десет години се занимаваше с управлението на семейния бизнес с проституция, а вероятно и с наркотици. Синът на капото никога не беше обвиняван в убийство, но имаше няколко случая с проститутки, открити мъртви в контейнери за боклук. Един посредник, който беше внасял момичета от бившия Съветския съюз, беше изчезнал безследно.

А моят пистолет и оръжието на Дел Рио бяха останали върху един античен шкаф във фоайето.

Прекрачихме прага и Ночия веднага се изправи, като пъхна ръце в джобовете си. Покани ни да седнем и двамата с Дел Рио се отпуснахме на дивана с кожена тапицерия, поставен под ъгъл с неговото кресло.

— Донесе ли парите, за да откупиш брат си? — попита ме Ночия. — Надявам се. Защото в противен случай това е загуба на време за мен, нали разбираш?

Потупах джоба на сакото си и казах:

— Имам нужда от помощта ти за друго. Някой е убил Шелби Къшмън. Изглежда работа на професионалист и полицията в Лос Анджелис работи точно по тази версия. Ако знаеш кой е натиснал спусъка, бих искал да го разбера. Тя ми беше приятелка.

Докато говорех, Дел Рио се изправи и започна да се разхожда покрай стените на голямата зала, като разглеждаше снимките и пушките, окачени на тях. После се обърна към Ночия:

— Ти ли яздиш онези коне навън?

— Не знам кой е убил Шелби — отговори ми Ночия, като не откъсваше поглед от Рик. — Но мога да ти кажа, че ние много я харесвахме. Беше чудесна жена. Много интелигентна и много забавна.

Извадих тънкия плик от джоба на сакото си и му го подадох. Той го отвори и надникна вътре, където имаше чек за 600 хиляди долара. Хазартният дълг на Томи вече беше изплатен докрай.

— Ще предам това на когото трябва — каза Ночия.

После прибра плика между страниците на книгата, която четеше: „Дързостта на надеждата“.

Интересно. Зачудих се дали беше за или против Барак Обама.

— Ако чуя нещо за Шелби, ще ти се обадя — каза ми той. — Тази вечер останах впечатлен от теб, Джак. Ти направи каквото трябваше за брат си.

53.

Когато на следващата сутрин отидох в Private, Анди Къшмън седеше срещу бюрото в кабинета ми. Лицето му беше много червено, а около очите му имаше ярко бели кръгове от тъмните очила — доказателство за твърде много време, прекарано край басейна. Косата му беше сресана. Беше гладко избръснат, а дрехите му бяха спретнати и чисти.

Не изглеждаше като човек, който е ударил дъното, но аз не се съмнявах, че през следващите няколко минути ще стигне дотам.

— Имаш новини за мен — каза той.

Колийн ми донесе моя „Ред Бул“ и еспресо за Анди. И двамата й благодарихме.

— Анди, трябва да ти кажа нещо. Няма да ти хареса.

— Не се тревожи, Джак. Каквото и да е, ще го приема. Затова съм дошъл.

Кимнах, все едно бях съгласен с него. После казах на стария си приятел как бяхме открили къде е работила Шелби, когато е била убита: в „Бенедикт Спа“.

Анди скочи на крака и започна да размахва показалеца си като копие:

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?! Тя да е работила там? Това са стопроцентови простотии! Това е лъжа! Някой те лъже, Джак!

Изчаках Анди да свърши своята реч и пак да седне. Разбирах защо е разстроен.

— Нямаше да ти го кажа, ако не бяхме проверили, Анди. Съжалявам. Но това е самата истина.

Лицето на Анди беше почти лилаво от ярост. Дишаше учестено и плитко.

Притесних се, че може да получи сърдечен удар в кабинета ми, може би с фатален изход.

— Тогава ми кажи защо, Джак. Обясни ми защо. Тя имаше всичко, което поиска. Господи, ние имахме много активен сексуален живот.

Той отстъпи от бюрото ми.

— Искам доказателства. Трябват ми доказателства. Ти се занимаваш точно с това, нали така? Намираш доказателства? Доказателства, Джак, доказателства.

— Снощи двамата с Дел Рио ходихме до Лас Вегас и се срещнахме с Кармайн Ночия.

Анди стреснато ме погледна:

— А той какво общо има с всичко това? Това е абсурдно, Джак. Напълно абсурдно.

— Той е собственикът на „Бенедикт Спа“. Познаваше Шелби и не отрече, че е работила за него. Но не знаеше нищо за убиеца. Или поне така каза.

— Значи ми казваш, че жена ми е била курва и лъжкиня, а на всичко отгоре е работила за мафията? Защо, Джак? Тя нямаше нужда от пари.

— Много съжалявам, Анди — повторих аз.

— Значи убиецът може да е всяка мръсна мутра с пистолет? Това ли си открил досега?

— В момента работим по това. Всички работим по този случай. И ще открием човека, който го е направил.

Анди удари с юмрук по бюрото ми.

— Знаеш ли какво? Вече не ме интересува кой го е направил. Не искам да похарча и цент повече за нея. Майната му, Джак. Майната му на всичко.

Поклатих глава.

— Помисли, моля те. Ако не открием убиеца на Шелби, полицията ще продължи да се занимава с теб.

— Нека да се занимават. Те нямат нищо срещу мен и никога няма да имат. Ти току-що се лиши от работата си, Джак. Уволнен си.

Анди събори стола си, докато се изправяше, и изхвърча от кабинета ми. На вратата едва не събори Колийн.

— Правилно ли чух? — попита Колийн.

Беше с новия си часовник.

— Той ни уволни, така ли?

— Не. Тоест, да. Сега е в шок, но ми е приятел. Ще преместим случая на Къшмън в списъка от задачи, с които се занимаваме про боно. Продължаваме да работим по него. Но вече ще работим безплатно.

— Ще се погрижа за това, Джак — каза Колийн и затвори вратата на кабинета ми зад гърба си. — А аз все още ли съм ти приятелка, Джак?

54.

Круз паркира колата си пред „Бенедикт Спа“ и проследи с поглед една абсолютно зашеметяваща млада блондинка, която излезе от портала и пое надолу към улицата, и мястото, откъдето я гледаше. Беше висока около метър и шейсет и осем, с фина конструкция и къса момчешка прическа. Носеше черен клин, зелен спортен потник от спандекс и обувки без ток. Жената изключи алармата на своя кабриолет лексус, докато Круз се приближаваше към нея.

— Здрасти, може ли да спреш за малко? — каза той в движение.

Тя се качи в колата си и заключи вратата.

Круз извади значката си от задния джоб. Показа я на младата жена и направи жест, за да й покаже да си отвори прозореца.

— Откъде си? — попита го тя. — ФБР?

— Частен детектив — отговори той и се усмихна. — Трябва ми само една минута. Ти работиш в спа центъра, нали? Няма да боли, обещавам.

— Не мога да говоря с теб. Дръпни се, моля те, за да не ти смачкам пръстите на краката.

— Казвам се Емилио Круз. А ти?

— Аз съм Карла. Запиши си час, става ли? Вътре в спа центъра можем да си говорим, колкото искаш. Ако искаш, ще си говорим с часове.

— Карла, стой си в колата. Не отключвай вратата. Имам само два-три въпроса към теб, това е всичко.

Карла, фамилия неизвестна, пъхна ключа в таблото и запали двигателя.

Круз заобиколи колата отпред до другата врата. Блондинката се протегна през седалката и натисна копчето за заключване, но прозорецът остана отворен наполовина. Круз протегна ръка в колата, отвори си вратата и седна до нея.

— Слез, иначе ще викам. Ще се обадя в къщата и някой ще излезе, за да те пребие, приятел. Момчетата могат да станат много неприятни, и то много бързо.

— Идвам с мир. Не искам да те притеснявам — каза Круз. — Просто искам да те попитам нещо за Шелби Къшмън.

— Дай пак да ти видя значката.

Круз я вдигна в ръка.

— Имам разрешително — каза той. — Но не съм от полицията. Работя по случая Шелби.

В очите на младата жена изведнъж се появиха сълзи.

— Много я обичах — каза тя.

— Чувал съм страхотни неща за нея.

— Тя беше готова да плаче вместо теб, когато ти е тъжно. Да ти даде ризата от гърба си — дори когато не я искаш. И беше толкова забавна!

— Тогава какво се е случило с нея?

— Ще ти кажа това, което съм чула. Не знам дали е истина. Била е в спалнята си и някой я е застрелял. Два пъти.

— Откъде знаеш къде е била, когато е застреляна, Карла?

— Някой до басейна говореше за това. Чакай малко. Мисля, че беше Гленда.

— А Гленда откъде знае? Това е важно.

— Не знам. Нямам представа кой би искал да направи нещо на Шелби — каза Карла. — Но се радвам, че се опитваш да разбереш кой е виновен.

Круз продължи:

— Между нас казано, мислиш ли, че семейство Ночия може да има нещо общо с това?

Карла скръсти ръце на гърдите си и сякаш се сви в черупката си.

— Ти така ли мислиш?

— Аз те попитах пръв.

— Шелби изкарваше много пари и не създаваше абсолютно никакви проблеми. Просто не разбирам защо да го правят.

Карла очевидно започваше да се притеснява.

Круз й се усмихна.

— Почти свършихме. Кои бяха нейните редовни клиенти? Имаше ли някой, който да ти прави впечатление на нестабилен човек? Или такъв, който искаше тя да бъде само за него? Или отмъстителен човек?

— Не, не мисля. Но имаше няколко мъже, които постоянно си записваха часове при нея — каза Карла. — Двама от тях идваха по няколко пъти на седмица. Шелби работеше само през деня.

— Кои са те? Това може да бъде много полезно. Шелби говореше ли за тях, за постоянните си клиенти?

— Бяха от Холивуд. Единият е режисьор. Другият е актьор. Лошо момче. Не мога да ти кажа кои са. Но ти може би сам ще се сетиш. Обичаш ли да ходиш на кино?

— Естествено, кой не обича?

— Гледал ли си „Прилеп от ада“?

— Благодаря ти, Карла. Страхотна си.

— Няма такова нещо — каза тя и форсира двигателя. — Сериозно. Не сме говорили и не сме се виждали, изобщо. Не казвай на никого. И не ме посещавай, моля те — нито вътре, нито навън. И без това поемам адски голям риск, сладурче. Не искам да свърша като Шелби.

55.

Круз и Дел Рио нахлуха в кабинета ми. Круз приглади косата си с две ръце и отново я завърза на конска опашка. Дел Рио изправи стола, който Анди беше съборил, и седна на него.

— Значи Анди ни е уволнил? Сигурно се шегуваш.

— Трябваше да му кажа за Шелби и спа центъра. Не можа да повярва.

— Уф — въздъхна Круз. — Жал ми е за човека.

— И на мен — казах аз. — Случвало ли ти се е да ти се иска да грешиш?

— Значи той ни уволни, защото си му казал истината, така ли? — попита Дел Рио.

— След няколко дни ще му мине и ще си промени решението.

— Мислиш ли? — каза Круз.

— А при вас как върви? — попитах аз. — Още работим по този случай, нали? И ще разберем кой е убил Шелби.

Круз бръкна във вътрешния си джоб, извади един тесен бележник и започна да разказва. Беше разпитал една жена, която работеше в спа центъра на Гленда Трийт. Беше му казала имената на двама клиенти, които често бяха посещавали Шелби Къшмън.

— И двамата са от шоубизнеса — каза Круз. — Проверих ги. Освен това се обадих в офиса в Ню Йорк. Единият от мъжете, Боб Сантанджело, е родом от Бруклин. Познаваш ли го?

— Само по име. Гледал съм го в един-два филма.

— Типичен побойник от Източния бряг. От онези актьори, които не дават интервюта. Обича да се перчи.

— Често ли е ходил при Шелби?

— Явно по няколко пъти в седмицата. Другият се казва Зев Мартин, първокласен режисьор, който снима много за „Уорнър Брадърс“. Казват, че освен това е първокласен задник. Изглежда е доста самовлюбен.

— „Прилеп от ада“ — обади се Дел Рио. — Класически филм на ужасите, истински шибан шедьовър. Гледал съм го поне шест пъти. Мартин го е режисирал. Сантанджело играеше лошия.

— И двамата са женени — продължи Круз. — Нито един от двамата няма полицейско досие.

— Имат ли разрешително за оръжие? — попитах аз.

— Съвсем не — отговори Круз.

— Има ли значение кой ще ти се падне?

— Не.

— Добре, ти поеми Сантанджело — казах на Круз. — Дръжте ме в течение.

56.

Двамата с Дел Рио отидохме с колата до студията на „Уорнър Брадърс“ в Бърбанк. Показах значката си на охраната и ги накарах да се обадят на директора на студиото, който ни беше клиент. Няколко минути по-късно вече карах по широкия път през студиото, покрай кетъринга и снимачните студия. В дъното имаше къщи, разположени като в лагер.

Зев Мартин поправяше мотоциклета си до една бяла къща с неговото име, написано на вратата. Беше дребен мъж на трийсетина години, с късо подстригана брада и татуировка на бодлива тел на бицепса.

Представих Дел Рио и себе си, а Мартин подозрително присви очи, за да ни огледа.

— Какво? — каза той.

— Разследваме смъртта на Шелби Къшмън — обясних аз.

Вече бях забелязал, че тази реплика може да сложи край на всеки разговор. И този път не беше по-различно.

— Ходил си при нея няколко пъти в седмицата — каза Дел Рио. — В „Бенедикт Спа“. Споменавала ли ти е нещо за някого, който да я тормози там?

Мартин се изправи, избърса ръцете си в един мръсен парцал и каза:

— Човек не ходи при такива момичета, за да слуша за проблемите им. Това всъщност е доста смешна мисъл. Ти така ли правиш? Плащаш на жените, за да говорят за себе си? Защо просто не се ожениш?

Синините на Дел Рио бяха многобройни и все още тъмни. Приличаше на питбул, който се е бил с равностоен противник — и е победил.

— Не, аз не плащам на жените — отговори той. — И се чудя какъв човек трябва да си, за да го правиш.

— Рик — намесих се аз. — Почакай ме в колата, моля те.

Но той не ме послуша. Вместо това сграбчи Мартин за тениската и го стисна за гърлото. Моторът се преобърна и падна.

— Не ни трябват твоите глупости — изсъска Дел Рио до лицето на Мартин. — Разкажи ни за Шелби, иначе собственоръчно ще те пребия от бой, а после ще отида да съобщя на нещастната ти жена за нещастните ти посещения в спа центъра.

— Ей! Какво ти става? — изквича Мартин.

Чух сирената на една от количките на охраната, която се приближаваше към нас.

Лицето на Мартин беше почервеняло, докато Дел Рио сякаш се опитваше да изстиска отговора от него.

— Шелби беше влюбена в някакъв тип. Но не в съпруга си, разбирате ли?

— Рик! — казах аз и го хванах. — Пусни го.

— Кой е този тип, в когото е била влюбена? — попита Дел Рио и разтърси режисьора.

— Не знам. Беше просто слух, който чух от другите момичета. Шелби никога не е говорила за това.

Откъснах Рик от Зев Мартин и се извиних на режисьора, докато Дел Рио се отдалечаваше към колата.

— Добре ли си? — попитах Мартин.

— Не, мамка му — каза той и прокара ръка по гърлото си.

— Дел Рио е ветеран от армията — казах аз, като пропуснах факта, че освен това беше лежал в затвора. — Страда от посттравматичен стрес. Много съжалявам.

— Трябва да го осъдя за побой — каза Мартин.

Количката на охраната спря до бордюра.

— Може би греша, но според мен не искаш да привличаш допълнително внимание към цялата ситуация — казах аз.

Отбягнах погледа на охранителя и тръгнах обратно към колата си. Качих се и затръшнах вратата след себе си.

— Дано Шелби не е била влюбена в теб, Джак — промърмори Дел Рио. — „Близки приятели“, така ли го каза?

Запалих двигателя и се обърнах към него:

— Какво ти става, по дяволите? Да не си забравил да си вземеш лекарствата?

Той се беше свил до вратата.

— Искам да те питам нещо — каза Рик. — Случвало ли ти се е да ходиш насън?

— Не, никога.

— Събуждам се и виждам, че съм зад дивана или в килера, или навън на моравата. И не знам как съм стигнал там. Сънувам и кошмари, лоши кошмари.

— Днес си почини, Рик. Прибери се и се наспи, преди да ни убият някъде заради теб.

57.

Джъстин отпи от изстиналото кафе в картонена чаша. Полицаят, когото беше открила, лейтенант Марк Бруно, седеше зад бюрото си в кабинета с изглед към залата на отдел „Убийства“. Бруно беше на четирийсетина години, набит и замислен. Преди пет години беше разследвал убийството на Уенди Борман в източната част на Лос Анджелис.

— Уенди беше мъртва от един ден, когато са я намерили в онази уличка — каза Бруно. — Беше валяло. Пълна трагедия. Всякакви евентуални следи по тялото й бяха измити от дъжда и бяха заминали в канала.

— Каква беше твоята хипотеза за този случай? — попита Джъстин.

— Беше повече от хипотеза. Имахме свидетел — отговори той. — Някой е видял как я отвличат.

Джъстин рязко се изправи на стола си.

— Чакай малко. Не е имало свидетели.

— Напротив, имаше. Но това не беше публикувано във вестниците, най-малко защото свидетелката беше на единайсет години. Едно момиченце — Кристин Кастиля. Майка й не позволяваше да я разпитваме дълго, а така или иначе не беше видяла нищо полезно.

— Отчаяно се нуждая от следа — каза Джъстин. — Каквото и да е, независимо колко незначително ти изглежда.

— Досега никой не е свързвал случая на Уенди Борман с убийствата на ученичките — каза Бруно. — От теб щеше да излезе добро ченге, ако можеше да си позволиш резкия спад в доходите.

— Благодаря — каза Джъстин. — Но може би греша.

— Ами, не се отказвай — каза Бруно. — Не съм от онези ченгета, които не могат да те понасят, доктор Смит.

— Джъстин.

— Джъстин. Не ми пука кой ще пипне кучия син. Всъщност даже съм за теб. Очевидно имаме нужда от всяка възможна помощ.

Джъстин се усмихна.

— Разкажи ми за Кристин Кастиля.

Бруно завъртя стола си на сто и осемдесет градуса, отвори един шкаф зад гърба си и извади оттам тетрадка със спирала, на корицата на която с дебели главни букви беше написано „Борман“. После пак се завъртя към бюрото си и потърка челото си, докато разлистваше бележките си и от време на време промърморваше: „Аха“. Накрая пак вдигна поглед към Джъстин.

— Добре, значи, спомням си почти всичко. Накратко казано, Кристин и майка й, Пеги Кастиля, са били в едно кафене на ъгъла на „Роуена“ и „Хайпириън“. Момичето е седяло с лице към „Хайпириън“ и е видяло двама мъже, които са хвърлили едно момиче в някакъв микробус…

— Двама мъже?

— Така каза. Но не беше сигурна, че отвлеченото момиче е било Уенди Борман. А ние не можахме да определим часа на смъртта на Уенди с такава точност, че да кажем дали е била убита по времето, през което семейство Кастиля са били в кафенето.

Бруно въздъхна и продължи:

— Но е видяла двама мъже. И това беше горе-долу всичко, което научихме по време на цялото разследване. Така и не изскочи нищо друго.

— Кристин даде ли някакво описание на мъжете? Или поне на единия?

Бруно разлисти страниците и извади скица на млад мъж с къдрава коса и очила. Чертите му бяха обикновени, почти безлични. Обърна скицата към Джъстин, за да я види.

— От тази рисунка се разбира само, че Кристин не е успяла да му види лицето — каза Бруно. — Извършителят е имал тъмна коса и очила, не е видяла нищо друго.

— Лоша работа, по дяволите.

— Да, сега си спомних и още нещо. Кристин е видяла и втория мъж в гръб. Бил по-нисък и имал по-дълга и права коса от първия. Страхотно, нали? Можем да изключим всички, освен няколко милиона бели мъже в Лос Анджелис.

— Показахте ли й снимки на престъпници от полицейски досиета?

— Не, не можахме да стигнем дотам. Майка й я изведе толкова бързо, все едно косата й се беше запалила. Не можахме да я убедим да ни даде още малко време.

— Момичето е било на единайсет — каза Джъстин. — Значи сега трябва да е на шестнайсет, в гимназията.

— Не съм спирал да мисля за Уенди Борман — каза Бруно. — Ето ти последния известен адрес на семейство Кастиля.

— Благодаря ти, Марк — каза Джъстин. — Има и още нещо, с което можеш да ми помогнеш. Запознай ме с най-добрия специалист по стари случаи, който имате.

Той бавно кимна.

— Смятай го за сторено.

58.

На Круз му трябваше целия ден и част от вечерта, докато успее да стигне до кинозвездата Боб Сантанджело — и накрая се наложи да го причака пред бар „Тедис Лаундж“ като някаква малоумна почитателка, докато актьорът излезе на улицата с целия си антураж.

Круз закрачи след един телохранител на актьора и стигна до перленосивия мерцедес на Сантанджело в момента, в който колата потегли. Круз притисна значката си в затъмненото предно стъкло и колата рязко спря.

Една от задните врати се отвори и навън излезе един от телохранителите. Беше азиатец или самоанец. Много едър мъж.

— Какво обичате, господине?

— Имам само няколко въпроса, после господин Сантанджело може да продължи по пътя си.

От колата се чу глас:

— Няма проблеми.

Сантанджело седеше отзад. Беше с тен, къса кестенява коса и набола брада. Носеше кафяво кожено яке като онова, с което беше облечен в „Голямата буря“. Актьорът му направи място и Круз седна до него.

Сивата лимузина отново потегли по улицата.

— Казвам се Емилио Круз — представи се Круз. — Частен детектив.

— Какво, по дяволите…? — каза Сантанджело. — Помислих, че си истински полицай.

— Съжалявам, че те разочаровам така — отговори Круз.

— Тогава за какво става въпрос? Елън е платила да ме следят ли?

— Не познавам жена ти.

— Но явно знаеш, че се казва Елън. Кажи ми какво искаш, при това бързо. На „Гауър“ ще трябва да слезеш.

— Разследвам убийството на Шелби Къшмън.

— Божичко. Горката Шелби. Сериозно! Не можах да повярвам, когато чух за това.

— Отдавна ли я познаваш? От колко време, Боб?

— Само от няколко месеца. Беше чудесна жена. И много забавна. Виж ме само — женен съм, имам си всичко, но всъщност исках само да бъда с Шелби. Влюбих се в нея. Мисля, че наистина се влюбих.

— Къде беше по времето, когато е била убита? Извинявай, но се налага да те попитам.

— Летях до Ню Йорк с Хо — отговори той и посочи телохранителя на предната седалка. — Онази вечер бях с Джулия Робъртс в ресторант „Меркюри“. Ако се налага, можеш да провериш.

— Ще го направя. Ако трябва да посочиш някого, който е искал да навреди на Шелби, кой ще е той?

— Не знам, човече. Може би нейният дилър. Орландо някой си. Веднъж й дадох пари назаем, за да му плати. Но никога не съм виждал този боклук лично. Знам само, че доставяше на много от момичетата в спа центъра.

Актьорът се наведе към шофьора и му нареди да спре.

— Тук слизаш, господин… ъ-ъ, Круз.

Круз се усмихна и поклати глава.

— Не, върнете ме до „Тедис Лаундж“. Там съм паркирал. След като вече сме толкова добри приятели.

— „Тедис Лаундж“ — каза актьорът на своя шофьор и се обърна към Круз. — Не искам да те виждам повече.

— Само в киното, приятел.

Емилио Круз се облегна на меката кожена тапицерия. В случая поне започваше да се появява някаква логика. Шелби Къшмън, момичето със златно сърце и богат съпруг, е имало, освен всичко и дилър на наркотици. Може би е проституирала, за да плаща за пристрастяването си.

На Анди това нямаше да му хареса, нито на Джак.

На никого няма да му хареса да разбере, че половинката му е била наркоманка.

59.

Когато влязох в кабинета си, чичо Фред се беше подпрял на една стена в ъгъла и говореше по мобилния си телефон.

Беше минала почти цяла седмица, откакто тримата с Дейвид Дикс и Евън Нюман ме бяха зарибили с голямата задача и обещанието за апетитен бонус. Поне до този момент обаче дори не бяхме заслужили таксата за разходите си.

Фред изглеждаше разтревожен още тогава. Сега челото му беше толкова набръчкано, че приличаше на някое от онези кучета китайска порода.

Футболът беше не само професията му, но и неговата страст — единственото нещо в живота, към което изпитваше истинска любов. Беше ми го казвал поне десет или повече пъти, още когато бях малък. Ако играта не беше честна, целият му свят щеше да отиде по дяволите.

— Току-що влезе — каза Фред по телефона. — Ще ти се обадя после.

Едрият мъж, който ми разрошваше косата, когато бях малко момче, сега се приближи към мен, като накуцваше заради контузените си колене. Стисна ръката ми с две ръце и тежко се отпусна на един стол.

— Мислех, че трябваше да се видим в петък — казах аз.

— Снощи ми се обадиха, Джак. Не исках да ти го казвам по телефона.

Той бръкна в джоба си, извади един пакет цигари, прибра ги обратно и каза:

— Опитвам се да ги намаля. Но цялата тази история изобщо не ми помага.

Колийн влезе в кабинета ми, за да каже довиждане.

— Сложих номера на господин Морено в куфарчето ти. Утре в седем сутринта имаш телефонна конферентна връзка с офиса в Рим. За поръчката от „Фиат“. Има ли нещо друго, Джак?

— Това е, благодаря ти. До утре, Молой.

Тя затвори вратата на кабинета ми след себе си.

— Е, как върви нашата работа? — попита ме Фред. — Кажи ми, че напредваме, моля те.

— Напредваме. Мисля, че Дел Рио е надушил нещо интересно. Трябват ни няколко дни, за да го проверим. Разкажи ми за това обаждане.

— Барни Сапок — каза Фред. — Познавам го от… не знам, петнайсет години. Досега никога не се беше обаждал вкъщи.

Фред отново посегна към цигарите си, но се удържа.

— Каза ми, че нашите приятели в хазартния бизнес също душат наоколо и са стигнали до същите заключения като нас. Този сезон нещо не е наред. Трябваше да ти се обадя по-рано, Джак. Но просто не исках да повярвам. И сега мафиотите ми задават същите въпроси, които трябваше да е задала комисията. Но не го е направила. Каквато и да е истината, аз трябва да я науча преди тях.

— Няма да те разочаровам. Цялата агенция е на твое разположение.

— Знам. Ти си мой човек. Винаги си бил по-умният.

Изпратих чичо до асансьора и отстъпих назад, когато вратите се затвориха.

Загледах се в цифрите над асансьора, които показваха как слиза надолу по етажите.

Мислех за мафията, която се беше заела да провери каква е работата с тези съмнителни мачове с резултати, променени в последния момент, и които сигурно бяха стрували много милиони на организираната престъпност.

Някой трябваше да плати за това.

Но кой беше толкова хитър, че да уговаря професионални футболни мачове, в които десетки телевизионни камери и милиони свидетели следят всяко подозрително действие?

Изобщо не можех да си представя как е възможно да се постигне това.

60.

Апартаментът на Сай беше на последния етаж на една порутена сграда, в която преди е имало печатница — още по времето, когато някои хора в Лос Анджелис четяха книги. Беше отворено пространство с метални колони, които поддържаха високите тавани.

По белите стени в непрекъсната поредица се прожектираха фотографии: Ватиканът през нощта, река Татшеншини в тундрата на Аляска, централният площад на университета „Харвард“, Северното сияние и Стената на плача в Йерусалим, заснета от високите етажи на хотел „Цар Давид“ — някои от любимите гледки на Сай. От тавана, на вериги, закачени на една подпорна греда, висеше четириметрова тигрова акула.

Трикси, питомната му маймунка, която беше спасил от лабораторията, се беше покатерила върху клетката си и се тъпчеше с бананов чипс, докато Сай седеше пред компютъра и си говореше с любимата си във видеочата.

Хубавото лице на Кит-Кат изпълваше екрана.

— Тази вечер си много притеснен — каза тя. — Този случай те тревожи, нали?

— Всичко е започнало като извратени фантазии, които са се превърнали в истински убийства. Така ли ти звучи, Кат?

— Да. Точно така работят тези гадни убийци. Случва се по целия свят.

— Само че този път не виждаме никакъв модел на действие.

Сай знаеше, че Кат е биохимичка. Освен това, че е омъжена и живее в Стокхолм, но не знаеше истинското й име, а само прякора й — Кит-Кат. Не планираха да се срещат на живо, това щеше да развали всичко.

— Обаждам се, защото попаднах на нещо за теб, Сай. Просто слух. Не мога да го потвърдя. Но се говори за някаква програма за безжично шпиониране, която идва от Щатите. С нея потребителят може да прихване сигнала на определен мобилен телефон и да го клонира. Незабелязано.

Сърцето на Сай сякаш започна да бие по-силно. Често си беше представял подобна програма, а сега Кат му казваше, че тя наистина съществува.

— Разкажи ми всичко, моя прекрасна Кат.

Маймунката Трикси изкрещя, захвърли чипса и изтича по въжето, което беше опънато за нея. Оттам скочи на рамото на Сай, където приклекна и започна да бърбори към образа на Кат на екрана на компютъра.

— Здравей, Трикси, красавице… Добре, Сай, значи тази програма ми се стори позната отнякъде. Затова потърсих една друга, която е отпреди няколко години, но е с подобен стил. Написана е от един геймър с прякор Злокобния. Но моля те, скъпи, не залагай твърде много на това. Това е просто предположение, основано на един слух. Но пък наистина претърсих навсякъде.

— Кат, не знам как да ти благодаря. Това е най-близкото нещо до следа, с което разполагам от началото на това разследване.

— След няколко минути трябва да затварям — каза Кат. — Имаме точно толкова време, колкото ни трябва…

Кат разкопча блузата си и от колоните се разнесе техномузика със сложна мелодия и динамичен ритъм.

Мислите на Сай за шпионската програма останаха на заден план, той заключи Трикси в клетката и отново се обърна към Кит-Кат. Едрата, красива жена извади една шнола от гъстата си руса коса и започна да се измъква от дрехите си.

— Кажи ми какво ти се иска тази вечер, любовнико — каза тя. — А след това и аз ще ти кажа.

61.

По-късно същата вечер Сай седеше в сянката на страховитата, фантастична акула и пръстите му не се отделяха от клавиатурата, а очите — от екрана.

След като прекъсна видеочата с Кит-Кат, той беше пуснал прякора Злокобния в търсачките на компютъра си, откъдето излязоха траш бандите „Злокобен ангел“ и „Злокобна смърт“, както и думата „злокобност“ във всевъзможни абсурдни категории.

Сай бързо изчерпи възможностите на търсачките „Гугъл“ и „Бинг“ и започна да обикаля по форумите за програмисти, като търсеше някаква информация за шпионска програма, която да клонира мобилни телефони по безжичен път, както и за програмист с прякора Злокобния.

Провери всички форуми, които посещаваше, но не откри нищо. Затова изпрати съобщение по електронната поща на своя добър приятел Дарън в Индия.

Дарън работеше за един от най-големите интернет доставчици и отговори на Сай с линкове към ексклузивни уебсайтове, които бяха ограничени само за компютърни професионалисти от най-високо ниво. Освен това му изпрати и собствените си пароли за тях.

Сай си направи кафе и се зае да броди по тайните коридори на интернет.

Накрая попадна на истинско съкровище в един суперманиашки форум, за съществуването на който дори не беше подозирал, което само по себе си беше необичайно. Изрови името на Злокобния от един наскоро проведен диалог и прочете съобщение, което гласеше: Великият Злокобния е излязъл на улицата. Говори се, че е ключов играч в бойна игра в реалния живот, която се казва „Изродска вечер“.

Сай остана като прикован на стола, изпълнен едновременно с вълнение и страх, че и това може да се окаже задънена улица.

Ето защо Private бяха най-добрите — разполагаха с най-добрите ресурси и не бяха ограничени по начина, по който беше ограничена полицията. Работеха според собственото си усещане за справедливост. Сай използва паролата на своя приятел, за да пусне запитване за „Изродска вечер“.

Почти веднага му отговори един от членовете на форума, който го сметна за Дарън: „Дарън, пич. Какво да ти кажа. «Изродска вечер» е толкова маниашка, че се играе на съвсем друго ниво — в реалността“.

„Откъде знаеш за това?“

„Един геймър, който се казва Сцила, пусна няколко съобщения във форума на «Екстремна битка». Каза, че са го избрали за играта. Но може и да лъже. И аз се опитах да вляза. Дори не ми отговориха“.

„За пръв път чувам“, написа Сай от името на Дарън.

„Защото живееш в някаква землянка в Мумбай. Ха-ха-ха. На повечето места по света убийството не е игра. И въпреки това Сцила сигурно е бил надрусан, когато е пуснал съобщението“.

Сай записа сайта в паметта на компютъра си, като предполагаше, че е било точно така — Сцила наистина е бил надрусан. Както много други пристрастени геймъри, той вероятно вече не прави разлика между реалния и виртуалния си живот. И дори не вижда, че има разлика. Превърнал се е в своя виртуален герой, невидим и неуязвим.

Сай претърси геймърския форум „Екстремна битка“, докато не намери следното съобщение от Сцила: „Играта е на воини срещу курви. В събота вечер мислете за мен!“.

По-късно беше добавено ново съобщение от друг член на форума, с прякор Троянеца: „Събота е за играта. Неделя е за разплата. Сцила полетя от балкона си. Летенето е лесно. Трудното е да кацнеш на паважа“.

Сай отвори страниците с профилите на потребителите на сайта и откри, че Сцила е записан като Джейсън, а адресът му е в Лос Анджелис.

Беше четири часът сутринта, когато един от администраторите на форума най-сетне забеляза, че „Дарън“ е влязъл от неодобрен интернет адрес, и веднага блокира достъпа на Сай.

Сай си направи още кафе.

Пръстите му бяха изтръпнали, а ръцете му трепереха. Хвана чашата с две ръце и потърси в един легален новинарски блог информация за човек на име Джейсън, който е паднал от балкон в Лос Анджелис в нощта, в която беше убита Маргарита Есперанса.

Откри статия в интернет страницата на вестник „Таймс“.

Прочете я два пъти и се обади на Мо-бот.

Тя вдигна и изръмжа:

— Среднощните обаждания по телефона са едно от най-малко любимите ми неща на света, Сай. Веднага след рентгеновите прегледи за рак на гърдата.

Сай й разказа какво беше открил.

Тя го изслуша докрай, преди да отговори:

— Тогава кой е този Злокобния? Аз вече претърсих навсякъде, където се сетих. Ще се обадя на Джак.

— Остави го да спи. Предполагам, че това може да почака до сутринта.

62.

Вдигнах телефона, изкрещях „Още не!“ в слушалката и го хвърлих обратно на нощното шкафче.

Бях сънувал и бях стигнал дотам да погледна в товарния отсек на сваления хеликоптер „CH-46“. Вече почти можех да видя собственото си подсъзнание и бях взел решение какво да направя след това.

А сега сънят ми беше прекъснат.

Какъв беше въпросът?

Какво бях решил?

Телефонът отново звънна. Моят досаден неизвестен събеседник, който се обаждаше да ме заплашва със смърт, никога не ме търсеше повторно, след като бях вдигнал на първото обаждане и бях затворил.

Този път първо погледнах екрана на телефона. Обаждаше се Сай.

— Имам следа за случая с ученичките — каза ми той.

63.

Половин час по-късно вече бях в „Старбъкс“ и пиех шейк от портокал и манго заедно със Сай. Той беше облечен със синьо долнище на пижама с щампи на усмихнати личица и тениска с надпис „Животът е хубав“, и розово сърчице на гърдите. Косата му беше сплескана от мотоциклетната каска. При други обстоятелства щях да се пошегувам нещо за облеклото му, но все още бях уморен, а и той изглеждаше съсредоточен и адски сериозен. Разбърках шейка си със сламката и се опитах да се съсредоточа върху това, което искаше да ми съобщи.

— Работата е там, че някакъв тип на име Джейсън наистина е паднал от балкона на апартамента си, точно след като беше открито убитото момиче Есперанса. Според полицията в Лос Анджелис е било самоубийство.

— Джейсън е програмист, така ли?

— Не, работи в агенция за връзки с обществеността. Работил е.

— Не разбирам. Обясни ми пак каква е връзката.

Сай въздъхна. Знаеше, че не съм като него. Мога да се оправям с компютрите, но не съм маниак.

Той опита отново, като взе в двете си ръце една захарница с канела и една с шоколад на прах.

— Виж сега. Канелата е безжична програма, която може да клонира телефони, да изпраща и да получава съобщения, нали така? А шоколадът е военна игра — в истинския живот. Казва се „Изродска вечер“.

Той чукна двете захарници една в друга и продължи:

— Общото между двете е геймърът, който използва прякор Злокобния.

— Обясни ми пак какво представляват тези компютърни игри — помолих аз.

— Повечето от най-популярните са военни игри. Мо-бот играе на една от тях. Казва се „World of Warcraft“. Играта е MMORPG — ролева игра в интернет, в която по всяко време има много участници от целия свят. Играе се денонощно, по цялата планета. Има единайсет милиона регистрирани играчи всеки месец.

— Военни игри на компютъра. Повярвай ми, това със сигурност е за предпочитане пред истинските.

— Повечето от тези игри са за големи войни с цели армии. Играчите трябва да превземат държави или планети — в миналото, в настоящето или в бъдещето. Играта е пристрастяваща, сериозно пристрастяваща. Човек се отнася към нея така, сякаш е истина. Разбираш ли? Следиш ли мисълта ми дотук?

— Аха — потвърдих аз.

— Има и по-малко игри, в които битките са един срещу един — играчите се сражават като самураите от едно време или като римски войници. Понякога имат съотборници или съюзници, нещо като военни другарчета.

— Не се съмнявам, че всичко това води нанякъде, Сай, иначе нямаше да ми се обадиш в пет и половина сутринта, но…

— Дръж се още малко, Джак, става ли? Аз изобщо не съм спал.

— Държа се. Продължавай.

— Добре. Представи си, че един играч с прякора Сцила се хвали за бойна игра в реалния живот, която се казва „Изродска вечер“. Според неговото описание играта е битка на „воини срещу курви“.

— В реалния живот?

— Точно така, Джак. И в нощта, в която е убита Маргарита Еспернаса, Сцила — истинското му име е Джейсън — е полетял от терасата си. Намерих статия за това в интернет версията на „Таймс“. Същата вечер мъж на име Джейсън Пилзър е извършил самоубийство.

— Да обобщим — казах аз. — Някакъв програмист с прякора Злокобния създава безжична програма за клониране, за да прониква в чужди мобилни телефони.

— Така изглежда.

— И освен това е играч в тази реална бойна игра, която се казва „Изродска вечер“?

— В реалния живот. И е много добър играч — каза Сай.

Взех захарницата за канела и продължих:

— И някакъв тип, който се представя с прякора Сцила, но всъщност се казва Джейсън Пилзър и работи в агенция за връзки с обществеността, също играе на тази игра. И в събота вечер се е самоубил…

— С това разполагам засега, Джак. Все още не съм събрал всичко, но нещата отиват натам. Има прекалено много взаимовръзки, за да е съвпадение. Въпреки че е мъртъв, Джейсън Пилзър е следа, която ще ни отведе донякъде. Мисля, че вече сме много близо до истината.

— Значи трябва да внимаваме?

— Трябва изключително много да внимаваме.

64.

Трябваше да започнем да внимаваме сега, точно тук — в блока на Джейсън Пилзър на „Бъртън Уей“ в Бевърли Хилс. В Бевърли Хилс няма много високи жилищни блокове, но тази улица беше изключение от правилото. Всички сгради от тази страна на „Бъртън“ имаха тераси с изключителна гледка към хълмовете.

Преброих нагоре до балкона на шестия етаж. Плъзгащите врати към апартамента бяха затворени.

— Защо е скочил Джейсън Пилзър? — обърнах се към Сай.

— От разкаяние. Не, шегувам се.

През последните няколко часа бях събрал малко информация за Пилзър. Беше двайсет и четири годишен, от отдела за обслужване на клиенти в уважавана агенция за връзки с обществеността. Вероятно е изкарвал около петдесет хиляди долара годишно, което не беше зле за млад мъж в тези трудни времена, но и не представляваше чак такъв голям приход, за да си позволи подобно жилище. Миришеше ми на семейна спестовна сметка или може би на богати, разведени родители.

Чух изсвирване на гуми, когато колата на Боби Петино спря до бордюра. Той излезе с черния си копринен костюм за три хиляди долара и пъхна под чистачката една табелка, на която пишеше, че е тук по служебен въпрос. След като поздрави мен и Сай и включи алармата на колата, той подхвърли:

— Най-сетне истинска гореща следа. Добра работа, Сай. Какво каза Джъстин за това, Джак?

— Тя работи по този случай от друга страна. Покриваме всички възможности.

— Добре. Започвам да усещам предпазлив оптимизъм — заяви Петино. — Изразява се в леко боцкане във възголемите ми уши.

Последвахме ушите на Боби през фоайето с под от черен мрамор към рецепцията, където имаше огромен разкривен букет от екзотични цветя. Петино ни представи на портиера, който се казваше Сам Уилямс и беше възрастен мъж с униформа, и му показа съдебната заповед за претърсване.

— Влизал ли е някой в апартамента на господин Пилзър, с изключение на полицията? — попита го Петино.

— Госпожа Костела от апартамент 6-А си прибра фикуса. След това ми наредиха да заключа вратата и да изчакам майката на господин Пилзър да пристигне от Ванкувър.

— Случайно да сте видели Джейсън Пилзър в нощта, в която е загинал? — попитах аз.

— Не, така и не го видях. Вече се беше прибрал, когато застъпих на смяна. Пуснах до апартамента му един доставчик от аптеката, а към единайсет господин Пилзър се обади на рецепцията, за да ме предупреди, че очаква приятели.

— Тези приятели на Пилзър — казах аз. — Той спомена ли как се казват? Видяхте ли ги?

— Не. Каза само „приятели“. И явно са пристигнали, след като смяната ми свърши в полунощ. След това няма дежурен, Ралф застъпва в шест сутринта.

— Имате ли охранителни камери? — попитах аз.

— Онази там. Но тя е програмирана да записва последните четирийсет и осем часа. Вече е записала нов материал върху стария запис от събота вечер. Ще ми кажете ли за какво става въпрос? Според вас не е самоубийство, така ли?

— Благодарим за помощта — каза му Боби. — Може да поискаме да говорим отново с вас, след като слезем.

Портиерът кимна.

— Знаете къде съм.

Сетих се за още един въпрос.

— Господин Уилямс, какво мислите за Джейсън Пилзър? Между нас казано.

Той кимна и заговори по-тихо:

— Абсолютен задник.

Докато отивахме към асансьора, се обърнах към Боби:

— Предлагам ти да разчистиш пътя на Private да претърси апартамента на Пилзър. Ако пусна Сай и неговия екип, до утре сутрин ще са проверили всичко, а ти ще имаш доклада до края на деня.

— Смятай, че съм го направил — отговори Боби. — Нека да разберем с какво се е занимавал този задник.

65.

Като пилот на хеликоптер от морската пехота бях обучен да забелязвам всичко и все още не бях загубил това умение. Започнах да правя снимки с общи и близки планове в апартамента на Джейсън Пилзър от фоайето навътре, като внимавах да не преча на Сай и да не стъпвам върху следите, в случай че тук наистина беше извършено убийство.

Доктор Сай работеше мълчаливо и разменяше телеграфни къси реплики с екипа си, докато използваха най-съвременното оборудване, което си струваше и последния цент от цялото състояние, което бяхме похарчили за него. От моето място изглеждаше така, все едно нищо не е пипано — което може би означаваше нещо друго. Когато Сай ми разреши, аз го последвах от стая в стая през двустайния апартамент, който беше семпло и модерно обзаведен.

Възглавниците на дивана и креслата бяха подредени, в умивалника нямаше мръсни чаши, леглото беше оправено, а дрехите в гардероба бяха в изрядно състояние. Не видях и бележка, оставена от самоубиеца.

Но забелязах едно сако, окачено на разгъваема закачалка в спалнята. Също бинт и йод на умивалника в банята.

— Съдебният лекар казва, че в стомаха му е имало ядки, няколко мартинита и болкоуспокояващи — каза Сай. — Може би е планирал да излезе на вечеря с приятелите си. Или с убийците си. Охлузванията по корема съвпадат със следите от кръв и кожа по парапета на терасата. Той се е плъзнал през парапета, което ми се струва невероятно, или поне необичайно.

— Или са го бутали малко по малко, докато не падне — казах аз. — Това ми се струва по-вероятно.

— Имаме пръстови отпечатъци — подвикна от коридора Карън Паскуале, асистентката от лабораторията. — Досега от трима души.

— Отлично — каза Сай. — А къде е компютърът му?

— Какво е това? — попитах аз и посочих към едно куфарче.

Беше почти невидимо в сенките, пъхнато между стола на бюрото и стената. Сай вдигна куфарчето с ръцете си в ръкавици, остави го на бюрото и го отключи. Куфарчето се отвори.

Вътре имаше лаптоп и вратовръзка. В страничния джоб бяха напъхани някакви документи.

И мобилен телефон.

— Това ми стига — каза Сай. — Още една безсънна нощ.

— Имаш ли нещо против веднага да погледнеш телефона? — попитах аз.

— Не, никак.

Сай отвори телефона:

— Батерията му е почти изтощена, но ще се опитам.

Застанах зад него и гледах през рамото му, докато разглеждаше съобщенията. Изведнъж Сай замръзна, сякаш се беше превърнал в камък.

— Сай?

Той ми показа един есемес, получен на телефона на Пилзър миналата сряда. Беше кратък и делови:

Беше подписано от Чистача.

— Чакай малко — казах на Сай. — Това съобщение не трябваше ли да е изпратено от Злокобния? Нали той е връзката? Кой е този Чистач?

Сай отвори и затвори устата си няколко пъти, после каза:

— Кой е Чистача ли? Колкото и да съм гениален, ще трябва да ти отговоря на този въпрос малко по-късно.

66.

Луксозната и астрономически скъпа рехабилитационна клиника, където беше настанен Томи, се казваше „Сини небеса“ — явно някой от маркетинга беше решил, че това е най-подходящият символ на надеждата. Намираше се в Брентуд, на север от булевард „Сънсет“, на площ от десетина акра и със страхотна гледка към планините Санта Моника. Човек можеше да застане на рецепцията и да погледне надолу по протежението на каньона, където се виждаха хора на коне, препускащи по частните алеи в залесените си задни дворове.

Не бях виждал Томи, откакто го настаних в „Сини небеса“, и вече ми се струваше крайно време да го посетя и да проверя как е.

Открих го на един шезлонг до басейна. Беше облечен с турскосини бански гащета и пухкав бял халат. Изглеждаше в добра форма, със слънчев загар. И донякъде умиротворен. Почивката му се отразяваше добре. Или поне така се надявах.

Когато сянката ми падна върху лицето му, той вдигна поглед, засенчи очите си с ръка и каза:

— Не мисли, че съм ти благодарен за това, брат ми. Тъкмо се чудех как да избягам по халат.

Седнах на шезлонга до него.

— А не искаш ли да ми благодариш за това, че отидох при Кармайн Ночия и му дадох чек за шестстотин бона?

— Напротив. Благодаря ти.

— Давам ти ги назаем, Томи. Да знаеш. И не съм казвал на Ани, че от мафията са искали да взривят колата ти. Или може би къщата ти.

— Не те ли заболява главата? Все пак постоянно носиш ореол на нея.

— Всъщност ме боли главата. Трябва някой път да ме оставиш аз да съм лошият брат близнак. Ще ми бъде приятно да сменя ролята.

— Чичо Фред дойде да ме види — каза Томи. — Каза ми, че ще има голяма поръчка за мен, ако се оправя.

— Какъв ти е проблемът с Фред? Така и не разбрах.

— Пъхаше си ръката в гащите ми, когато бях малък. Пипаше ми малката пишка.

— Да ти го начукам, Том.

— Честно. Заклевам се, Джак. Заклевам се в майка ни.

Изправих се, сграбчих Томи за реверите на халата и го ударих в челюстта толкова силно, че усетих как костите в юмрука ми се търкат една в друга. Шезлонгът се преобърна и Томи тежко се строполи на земята.

Един едър тип с бял гащеризон ни видя от другия край на басейна и се затича към нас.

Томи вдигна ръка, за да му покаже, че всичко е свършило. После се изправи, като се задавяше от смях.

— По дяволите, Джак, толкова си лесен. Човек трябва само да размаха стръвта и ти изскачаш от водата, право в лодката. Хайде, пусни ме. Ще си изцапаш ангелските крила.

— Върни си думите назад.

— Добре. Връщам си думите назад. Всъщност може би татко беше този, който ме пипаше. Или беше ти?

— Как се понасяш такъв? — попитах го аз.

— Но все пак Дебелия Фред ти каза за моя дълг, нали? Прав ли съм?

Кокалчетата на ръката ми туптяха от болка.

— Винаги се радвам да те видя, Томи. Пази се.

— Чао-чао, Джако.

Брат ми продължаваше да се смее, докато изправяше шезлонга си.

Отидох обратно на рецепцията и платих сметката на Томи за престоя в клиниката до края на месеца. Момичето зад бюрото беше много мило и ме попита как е брат ми. Не можах да й отговоря, дори с една дума. Вместо това само й подадох кредитната си карта и след като я маркира, си я взех и се изметох оттам.

Не е лесно да мразиш собствения си брат.

67.

Спрях вкъщи, за да си презаредя ангелските крила и да си оправя ореола, после отидох с колата до Бевърли Хилс.

Исках да направя нещо за себе си, затова отидох в „Мастро“ — един от най-добрите грил-ресторанти на запад от Канзас Сити.

Атмосферата в „Мастро“ беше изискано ретро — не само заради това, че някой пееше „My Way“ на Франк Синатра на пианото. Забелязах в ъгъла Джоузеф Ричи, който обсъждаше нещо с Франк Москони. Те не ме видяха.

Казах на управителя, че искам тиха маса на втория етаж и след като ме настаниха, си поръчах уиски със сода и разгледах менюто с първокласно печено говеждо, с което ресторантът с право се гордее.

Коктейлът, който също беше първокласен, започна да ме отпуска.

Бях си донесъл книга — износена от четене, с меки корици, автобиографията на Дейвид Седарис, която се казваше „Един ден ще говоря хубаво“. Беше брутално честна и ужасно смешна, а семейният живот на автора явно беше също толкова сбъркан, колкото и моят.

След малко ми се обади директорът на нашия офис в Лондон. Казах му кого предпочитам за заместник-директор и отново се върнах към книгата си.

Започнах да се чувствам като принц — един от малцината избрани в Лос Анджелис. Не вдигнах очи от книгата, докато не ми донесоха пържолата с броколи, която си бях поръчал.

Но после мислите ми бързо ме върнаха към действителността.

Мислех си за брат ми, по-голям от мен само с три минути. Толкова много приличаше на баща ни, че не го харесвах дори само заради това. Томи със сигурност беше също толкова самовлюбен, арогантен и убеден, че всичко му се полага по право.

Но според мен невинаги е бил такъв.

Двамата бяхме неразделни от детската градина до девети клас. Спомням си, че дори имахме тайни сигнали с жестове и думи. Доверявахме си абсолютно всичко, винаги се застъпвахме един за друг и спечелихме черните си колани в един и същ ден. А после баща ни започна да ни изправя един срещу друг. Накара ни да се състезаваме и всичко се промени.

Татко очевидно предпочиташе сина, който носеше неговото име и споделяше неговите цинични възгледи за света. Аз постепенно се отдалечих от тях и се сближих с чичо Фред. Том започна се държи жестоко с майка ни, точно както баща ни. А когато се опитах да я защитя, двамата с Том вече станахме истински врагове.

Сервитьорът прекъсна мислите ми, за да ме попита дали искам още едно питие, и аз му казах, че искам.

В ресторанта влязоха мъж и жена и се настаниха на съседната маса. Беше първа среща — веднага се виждаше. Двамата си размениха дълъг поглед, който показваше, че намират всичко в другия за напълно очарователно и вечерта най-вероятно ще завърши в леглото.

Пих още малко и мислите ми се насочиха към Колийн. Тук щеше да й хареса. Помислих си да я заведа у дома — в къщата, в която преди живеехме заедно с Джъстин. Никога не бях водил Колийн там. Това ми се струваше прекалено объркано. Много харесвах Колийн и не исках да я нараня, макар че понякога правех точно това.

Бях й казал, че вкъщи не е съвсем безопасно и си почивам по-добре, когато прекарвам нощта в прегръдките й в нейното сладко и уютно жилище. Тя разбираше, че нарочно я държа на разстояние, но се задоволяваше с това и се надяваше, че някой ден ще се променя. И това само умножаваше моето чувство за вина и объркване — какво ли ще се случи с нас двамата.

Телефонът беше в ръката ми.

Започнах да набирам номера на Колийн, но след това внимателно го затворих и изпих на един дъх остатъка от питието си.

Не бях честен с нея. Трябваше да прекратя тази връзка, но не можех да си представя как ще й причиня болка и освен това ще я загубя.

Така че платих сметката, оставих голям бакшиш и излязох от ресторанта, като си мислех: „Да ти го начукам, Джак“.

68.

Джъстин не можеше да спре да мисли за убийствата на ученичките, дори когато отчаяно се опитваше да го направи. Тя прекоси дългия прохладен коридор с флуоресцентни лампи и бутна вратата, на която пишеше „301“. Бюрото на сержант-детектив Шарлот Мърфи беше едното от четирите в голямата стая със следи от влага по тавана и стените, в едно скрито крило на сградата на полицейското управление. Тук живееха и умираха старите случаи.

— Шарлот — представи се детектива, като стисна ръката на Джъстин.

Шарлот Мърфи беше облечена с тъмносини панталони с мъжка кройка и риза със закопчана яка. На верижка на шията й висеше златната полицейска значка. Изражението й беше резервирано, но строгото й лице беше смекчено от изключително красиви сини очи и дружелюбна усмивка.

Мърфи представи Джъстин на колегите си, после я покани да седне.

— Разполагах с няколко часа, за да извадя нещата на Уенди Борман от архива. Искаш ли първо да погледнеш досието й? Не бързай. Аз имам много друга безнадеждна работа, с която да се занимавам.

Детектив Мърфи побутна към Джъстин дебела папка с три перфорирани отвора.

Джъстин веднага я отвори, а после започна да я разглежда бавно, за да не пропусне нищо.

Папката беше пълна с канцеларски полиетиленови джобове, в които съдържанието беше описано по каталог и подредено хронологично. В първите няколко имаше фотографии на Уенди Борман във вида, в който беше открита — убита в една задна уличка, недалеч от булевард „Хайпириън“, на броени метри от мястото, където беше намерено тялото на Кони Ю. Момичето беше напълно облечено, косата й беше подгизнала, а лявата й ръка беше скрита под купчина найлонови торби за боклук.

След снимките имаше скици на местопрестъплението и ксерокопия на седемте страници от доклада на съдебния лекар. Причината за смъртта беше удушаване с ръце.

Следваха копия от бележките по случая на детектив Бруно, захванати с телбод и пъхнати в един джоб. После стенограми от разпита на единствената свидетелка, Кристин Кастиля, на единайсет години.

И списък с откраднати вещи — съдържанието на раницата на Уенди Борман. Бяха й отнели и едно ръчно изработено бижу — златна верижка за шията със златно украшение във формата на звезда.

Към края на папката бе приложена снимка на Уенди Борман с тази огърлица, когато още е била жива, застанала между родителите си. Вече беше по-висока от тях и беше преметнала ръце през раменете им. Уенди — широко усмихнато, русо момиче със спортна фигура. Изглеждаше така, все едно никога не трябва да умре. Това беше непоносимо.

— Готова съм да видя съдържанието на кутията за веществени доказателства — каза Джъстин. — Или поне така си мисля.

Детектив Мърфи й подаде чифт латексови ръкавици от машината, после използва джобно ножче, за да разреже червеното тиксо, с което беше облепен обикновеният картонен кашон. Отвори капака, извади голям хартиен плик и го разпечата.

Джъстин усети прилив на адреналин — нетърпеливото очакване, което не можеше да контролира. Именно то я беше накарало да се заеме с криминалистиката и да стане толкова добра в работата си.

В този плик можеше да има нещо, което да хвърли светлина по случая с ученичките.

А може би дори да разкрие убиеца.

Тя бръкна в плика и извади чифт ластични джинси, двайсет и осми номер, и небесносиня трикотажна тениска с дълбоко деколте.

После отново пъхна ръце в плика и извади чифт маратонки за джогинг „Найки“ и небесносини чорапи.

Джъстин подреди дрехите на масата и разгледа местата, където от криминологичната лаборатория на полицейското управление на Лос Анджелис бяха изрязали парчета за изследване.

— Предполагам, че кръвта е от жертвата?

Мърфи кимна в знак на потвърждение.

— Трябва да взема дрехите й за малко — каза Джъстин.

— Полицейският началник Фескоу и окръжният прокурор Петино вече разрешиха това — отговори Мърфи. — Давай.

Тя побутна формуляр и химикалка към Джъстин.

— Лявата ръка на Уенди е била под някакви торби за боклук — продължи Мърфи. — Дъждът не е намокрил ръкава. Ако бях на ваше място, щях да го проверя. Сегашната технология е много по-добра. Особено при вас в Private.

— Да не губим надежда — каза Джъстин.

— Не, да хванем проклетия кучи син — поправи я детектив Мърфи.

Тя отново се усмихна, но този път усмивката й показа на Джъстин колко корава и безмилостна беше в действителност.

69.

— Помниш ли случая с убийството на Уенди Борман? — попита Джъстин.

Във въздуха се носеше миризма на пържена риба, пържен лук и пържени картофи.

Джъстин беше седнала от едната страна на малка квадратна масичка в столовата на гимназията в Белмонт, а от другата страна седеше Кристин Кастиля. Единствената свидетелка на отвличането на Уенди Борман вече беше на шестнайсет години. Дребничко момиче, обгърнало тялото си с ръце, докато гледаше Джъстин отдолу нагоре с големите си очи, наполовина скрити под гъстите кестеняви кичури на челото си.

Човек нямаше нужда да бъде психолог, за да разбере, че Кристин е изплашена. Джъстин знаеше, че трябва да действа внимателно, но и самата тя не се чувстваше особено сигурна. Отчаяно се нуждаеше това момиче да й каже нещо, което да я отведе до убиеца на ученички, преди да е убил отново.

— Бях само на единайсет години, когато се случи — отговори Кристин. — Нали знаете това?

— Да, знам.

Джъстин завъртя сламката в пластмасовата чаша с диетична кола и лед.

— И все пак, можеш ли да ми разкажеш какво видя? — настоя тя. — Трябва да го чуя от теб.

— Да не мислите, че същите момчета — те сигурно вече са мъже — са убийците на момичетата от града?

Някой изпусна леген с чинии зад умивалниците. Трясъкът беше ужасен и допълнително изопна нервите им.

Джъстин изчака хлапетата в столовата да спрат да ръкопляскат, преди да отговори:

— Възможно е. Между убийствата на Уенди Борман и Кайла Брукс има пролука от три години. Затова никой не се е сетил да ги свърже. И точно затова е толкова важно да разбера на какво си станала свидетел. Ако Уенди Борман е била първата им жертва, може да са допуснали някаква грешка.

— Беше обикновен черен микробус — каза Кристин. — Спря на една пресечка на „Хайпириън“ и когато пак погледнах към него, двама мъже бяха хванали момичето. Но всичко продължи само една секунда, нали разбираш? А тя сякаш беше получила някакъв пристъп или нещо подобно. Двамата я метнаха в микробуса, после единият се качи зад волана и те си тръгнаха. Вече разказах на полицията как изглеждаше шофьорът.

— Уенди Борман е била зашеметена с електрошоков пистолет — каза Джъстин. — Това е обяснението за пристъпа, който си видяла. А майка ти не е видяла нищо, така ли?

Кристин поклати глава.

— Дори аз не бях сигурна, че съм видяла нещо. Все едно беше рекламна пауза между мислите ми — толкова бързо се случи. Аз замръзнах и когато майка ми се обърна, за да види какво гледам, микробусът беше изчезнал. Тя не ми повярва — или не пожела да ми повярва. Но когато започнаха да говорят за това по телевизията, най-сетне реши да се обади в полицията. Майка ми повярва на телевизията, но не искаше да повярва на мен.

Покрай масата им минаха няколко хлапета и любопитно огледаха жената с делови костюм, която сериозно разговаряше с тяхната съученичка.

— Разкажи ми за момчето — онова, на което си видяла лицето.

— На скицата, която нарисуваха в полицията, малко приличаше на Кларк Кент от филма за Супермен. Но той не изглеждаше точно така. Носът му беше някак остър, разбираш ли? И ушите му май стърчаха. Искам да кажа, определено стърчаха.

— Видя ли регистрационния номер на микробуса? Дори ако си спомниш една или две цифри, ще имаме нещо, по което да работим.

Момичето замълча — ровеше в паметта си.

В този момент се разнесе силното дрънчене на училищния звънец. Хлапетата наоколо се изправиха изведнъж и няколко от тях бутнаха Джъстин по ръката, като събориха куфарчето й на пода, докато се отдалечаваха към кофите за боклук и изхода на столовата.

— На задния прозорец имаше лепенка — внезапно каза Кристин. — С надпис „Напредък“. Като името на компютърната компания. Но нямаше петна като на крава, както е на тяхното лого.

— Каза ли това на полицията?

— Мисля, че да. Майка ми беше много стресната. Нямаше търпение да ме изведе от полицейското управление.

Джъстин погледна момичето и то за момент издържа погледа й.

— Виж дали ще можеш да нарисуваш този надпис — каза Джъстин, като й подаде джобния си компютър и електронната писалка.

Момичето прехапа долната си устна, докато скицираше овал, в който с щриховани букви написа „Напредък“.

— Мисля, че беше така. Не знам защо съм го запомнила толкова добре, но го помня.

Джъстин разгледа грубата скица. Надписът приличаше на емблемата на едно частно училище в Санта Моника, което се казваше „Напредък“.

Докато работеше в общинската психиатрична клиника, често минаваше с колата си покрай него, когато имаше часове в Държавната, т.е. Калифорнийската щатска болница за лечение на психични заболявания.

Все още ясно си спомняше пациентите си — хора, които бяха запалили къщи, бяха убили братята или сестрите си, бяха застреляли родителите си или бяха взривили училища. Работата с тях беше опустошителна за психиката и абсолютно демотивираща за кариерата, но я беше научила как мислят някои от най-отвратителните човешки същества на планетата.

Тогава Джъстин често си беше мислила за контраста между Държавната болница и частното училище „Напредък“ — бяха само на километър и половина едно от друго, но сякаш в съвсем различни светове във всеки друг смисъл, освен в чисто географския. И сега се замисли за лепенката с надпис „Напредък“.

В досието на Уенди Борман не се споменаваше нищо за такава лепенка.

Лепенката беше новост.

Описанието на лицето на единия от извършителите също беше ново.

Може би този случай се развиваше? Ако изобщо бяха същите престъпници.

— Ще разпознаеш ли онова момче, ако го видиш отново?

— Никога няма да забравя лицето му.

— Благодаря ти, Кристин — каза Джъстин и подаде визитната си картичка на момичето. — Обади ми се, ако се сетиш за нещо друго. Следващия път, когато се срещнем, вече ще се познаваме.

70.

Ето това беше още една причина, заради която Private беше най-доброто място за работа на Джъстин и най-доброто място за разследване на убийство. В полицейската лаборатория щеше да мине цяла вечност, докато изследват проба от ДНК. Имаха толкова много случаи, че трябваше да се чака на безкрайна опашка. В Private това щеше да отнеме само двайсет и четири часа от началото до резултатите. Криминологичната им лаборатория беше частна собственост на Private, а разследването на убийството на Уенди Борман беше задача от първостепенна важност.

В четири сутринта подземното ниво на сградата беше залято от ярка изкуствена светлина. Екипът на Сай работеше вече двайсет часа без прекъсване, за да изследва дрехите на Уенди Борман, които бяха престояли пет години в склада за веществени доказателства на полицейското управление в Лос Анджелис.

Дрехите бяха опаковани както трябва, след като полицаите бяха открили тялото на Борман, но дъждът и боклуците вече бяха замърсили следите. И все пак, след убийството се беше появило по-чувствително оборудване, както и нова техника за откриване на следи с ДНК анализ.

Сай вярваше в щастливия край на приказките и неговият оптимизъм му помагаше да преодолява пустинята от едни и същи операции, неясни резултати и открития с отрицателен знак.

Той беше наредил да изследват дрехите на Борман под лявата мишница на трикотажната тениска и в гънката на един чорап — места, които не бяха достигнати от дъжда.

След като отдели ДНК от материала и я копира в термален циклометър, Сай пусна пробите за изследване в един инструмент, който беше с габаритите и формата на офисен ксерокс. Инструментът работеше по метода на капилярната електрофореза, при която изходният материал преминаваше по дълъг, микроскопично тесен тунел, или капиляр, в който ДНК се оцветяваше с боя в зависимост от големината на предизвикания електрически разряд. Резултатът излизаше под формата на електрофореграма, която можеше да се сравни с националната база данни за ДНК.

Образът на Кат беше на един от мониторите на бюрото на Сай. Той хвърли поглед към нея, за да й разкаже как върви работата.

— Още ли си тук, сладурче?

— Забравяш за часовата разлика, Сай — отговори тя. — Има други неща, които трябва да правя по това време.

— Например? Кажи едно.

— Каквото и да е ще бъде по-полезно, скъпи. Да пусна програма за дефрагментиране на твърдия диск. Да си подредя бележките за данъците. Да отида на приятен обяд с Хелга, която ненавиждам… Сай! Погледни интегратора си. Имаш нещо!

Сай погледна разпечатката. В графиката имаше един пик, а след това още един. Това беше истинско шибано чудо: бяха идентифицирани две проби от един и същ източник, и двете с Y-хромозоми.

Всъщност това не беше чудо, а бомба.

Сай се обърна към Кит-Кат и зяпналата му уста се изкриви в усмивка.

— Двама мъже са пипали дрехите на Уенди Борман. Можеш ли да повярваш, Кат? Имаме доказателства. Прекрасни, солидни веществени доказателства.

— Явно ти нося късмет — каза Кат.

— Бейби, ти си истински талисман.

— Добре, моля и пак заповядай, но сега ще тръгвам.

— Почакай малко, докато пусна профилите за проверка в системата.

— Търсиш игла в купа сено — каза Кат. — А освен това чак до хоризонта се виждат други купи сено. Докъдето стига погледът.

— Можем заедно да убием времето — каза Сай. — Обичам да си тук с мен.

Кат се усмихна.

— Добре. Хайде да потанцуваме, хубавецо.

71.

Всички служители в Private се занимаваха със случая с убитите ученички и всички бяха дълбоко въвлечени в него. Мо-бот беше на своето работно място в лабораторията, надолу по коридора от кабинета на Сай. Стаята й нямаше прозорци, но тя я беше променила по свой вкус с кресло, декоративни шалове върху лампите, снимки на децата си на монитора отляво, аквариум с японски шарани отдясно и ароматни пръчици, които горяха непрекъснато.

Лаптопът на Джейсън Пилзър беше отворен пред нея.

Мо работеше с една уникална програма, която сама беше разработила. Наричаше я „шперц“. Вече беше започнала да разбива паролите на Пилзър, да претърсва твърдия му диск и да рови в останките от дигиталния мозък на компютъра.

— Влязох в електронната му поща — подвикна тя на Сай. — Аз съм най-добрата. Нали така, Сай?

— Ти си майката на всички маниаци, Мо — подвикна той в отговор.

— Точно така. Гледай сега.

Джейсън Пилзър се беше държал доста първобитно по отношение на електронната си комуникация. Беше всеяден, не изтриваше нищо и използваше няколко различни прякора. Мо с лекота разби служебната му поща и прегледа бележките от и до неговите началници и колеги. Съобщенията не разкриваха нищо, не означаваха нищо и не водеха до нищо полезно, така че тя продължи.

Електронната му поща в „Смъртоносните командоси“ се водеше на друг прякор, Атикус. Мо-бот атакува паролата със своята програма и тя се предаде. После претърси файловете на заподозрения. Пилзър използваше прякора Атикус, за да влиза във форуми за геймъри и да изпраща лични съобщения до съиграчите си, докато опустошаваше нови и нови кралства и избиваше враговете си във виртуалния подземен свят на Куаразиз, някъде около 2049 година. „Този тип е бил егати загубеняка“.

Мо си отбеляза приятелите и враговете му от измисления Куаразиз, а после използва електронния си шперц, за да влезе в страницата на Пилзър в „My Book“.

Пилзър беше качвал тук свои снимки, беше блогвал ревюта за кино, беше поздравявал и се беше закачал с „приятелите“ си в „My Book“. Но на страницата му нямаше нищо по-злонамерено от неприязнени политически коментари.

Нямаше съвпадение на прякори от „Смъртоносните командоси“ и „My Book“, а Мо не откри никакви признаци за това, че Джейсън Пилзър е бил в депресия. „Макар че аз със сигурност ще си докарам депресия, ако продължавам да се ровя в живота му“.

Мо-бот затвори пощенските му кутии и прегледа една по една иконките на дисплея на Пилзър. Една от тях привлече вниманието й — беше графика на светкавица, която изскачаше от насочен пръст. Името на иконката беше „Сцила“.

Мо-бот кликна на нея и в браузъра се отвори нова интернет страница. Пилзър й беше дал името „Сцила е жив“. Това беше тайната врата към личния му дневник — и когато го видя, сърцето на Мо едва не спря.

Тя бързо се зачете, започна да проследява линковете и скоро откри моста между реалния и виртуалния му свят.

Мо-бот се отблъсна от бюрото, като се плъзна назад на стола си на колелца. Миг по-късно вече стоеше на прага на кабинета на Сай.

Сай я гледаше така, все едно не я вижда.

Какво му беше станало? Не разбираше ли? Тя беше отключила целия проклет план на убийството! Тя беше съвременна, женска версия на Шерлок Холмс!

— След по-малко от една седмица пак ще има „Изродска вечер“ — каза тя. — Чуваш ли ме, Сай? Така наричат тяхната игра на убийства. Джейсън Пилзър също щял да участва в нея, ако беше жив.

— Извинявай. Разсеян съм. Проверявам ДНК на…

— Чуй какво ти казвам — прекъсна го Мо-бот. — Те са двама. Наричат се „Уличните изроди“. Прякорите им са Злокобния и Чистача и вече са избрали следващата си мишена. Тя живее в Силвър Лейк, а прякорът й е Лейди Ди.

Сай мълчеше и я гледаше.

— Сай. Разбираш ли какво ти казвам? След пет дни те ще убият това момиче.

72.

Джак се беше обадил предварително в новия офис на Private на Източния бряг. Когато Емилио Круз кацна на международното летище в Маями, на терминала вече го очакваше един от старшите им агенти там, Диана Дикарло.

Дикарло беше обучена от ЦРУ и беше много ефективна. Тя веднага подаде на Круз едно куфарче с всичко, от което щеше да има нужда: пистолет, разузнавателно оборудване, ключове за кола под наем и телефонните номера на различни източници на Private в цяла Южна Флорида. Освен това каза на Круз къде са отседнали обектите му.

Круз се настани в хотел „Билтмор“, в стаята точно над мъжете, които трябваше да проследи. Той постави микрофоните си и започна да ги подслушва.

След това ги проследи от хотела до различни клубове и ресторанти и дори ги наблюдаваше, докато залагаха на кучешки надбягвания в Хаялия.

А сега, три дни след началото на задачата си, беше в Саут Бийч — най-лъскавият и сексапилен квартал в старата част на Маями.

Емилио Круз седеше на една коралова скала, а плажът пред него се простираше до океана. Беше облечен така, че да се слива с обстановката — разкопчана риза и потник, спортни тъмни очила и коса, вързана на тила.

Преструваше се на погълнат от вестника за залагания, но това беше само маскировка. В рамките на тъмните му очила беше монтирана камера, която не просто записваше, но и препращаше снимките и записания звук през един сателит на няколко километра над главата му, откъдето те се получаваха в офиса на агенцията в Лос Анджелис.

Точно пред него, на около десет метра разстояние, на една пейка с гръб към него и с лице към крайбрежната алея седяха трима мъже.

Мъжете разговаряха помежду си, но не откъсваха очи от татуираните, полуголи момичета, които караха ролкови кънки по нагорещения лилав тротоар.

Двамата мъже, които следеше Круз, се казваха Кени Оуен и Ланс Рихтър. И двамата бяха съдии от националната футболна лига. Оуен беше плешив, с лунички. Рихтър беше с двайсет години по-млад от него, с буйна кестенява коса, наскоро изгорял от слънцето и с безвкусно голям часовник „Ролекс“, който сигурно тежеше към половин килограм.

Преди пет минути при съдиите беше седнал Виктор Спано — един от високопоставените мафиоти от фамилията Марзуло, базирана в Чикаго.

„Да му се не види!“ — Круз едва не се беше изпуснал да го каже на глас.

73.

Спано изглеждаше така, все едно току-що е излязъл изпод душа, и носеше кобур под мишницата на светлосиньото си сако. Разказваше на съдиите за страхотната вечер, която беше прекарал снощи в хотел „Наутилус“, от другата страна на улицата. Според него в Америка нямаше по-сексапилен град от Маями, дори Лас Вегас не можеше да го измести от първото място.

— Майката беше малко по-секси от дъщерята. Но малката беше по-палава.

Рихтър сви рамене и попита:

— Господин Спано, това не беше ли, как да се изразя, кръвосмешение?

— Не бе — отговори Спано. — Това беше доведената й майка. За какъв ме смятате? За някакъв перверзник?

Тримата се засмяха. После момчето с буйната коса каза:

— Сериозно, господин Спано. Да се върнем на темата за задачата, която имаме за тази седмица. Отборът на Тенеси да падне само със седемнайсет точки загуба в Оуклънд? Да се задържи разлика от седемнайсет точки не е лесна работа, така че може да се стигне до голямо напрежение.

Спано отговори:

— Разбирам накъде биеш, Ланс, но нали знаеш какво казват? Напрежението е нещо, което човек си причинява сам. Вие сте професионалисти. Не виждам никакъв проблем.

До Круз се приближи един бездомен младеж, облечен с бански гащета „Спийдо“ и мръсна зелена тениска. По устата му се виждаха херпеси от употреба на амфетамини. Младежът му поиска дребни, за да плати за образованието си в колежа.

— Закриваш ми слънцето — каза му Круз.

Хлапето — вече бездомник — настоя:

— Точно затова им викат „дребни“, пич. Няма да фалираш.

Докато нахалният младеж се махне, Спано и съдиите вече бяха приключили със срещата си и се разделиха. Спано се върна в своя хотел в стил арт деко от другата страна на улицата, а съдиите се качиха в едно такси и поеха към центъра на града. Това нямаше значение.

Круз вече разполагаше с всички факти. Коефициентите показваха, че се очаква отборът на „Тенеси Тайтънс“ направо да разбие „Оуклънд Рейдърс“. Съдиите трябваше да предотвратят това и да запазят разликата от седемнайсет точки. Ако го направеха, някой щеше да спечели много милиони долари. Круз извади айфона си и се обади на Джак.

— Имам добри новини. Много добри новини. Записах как уговарят следващия мач. Получихте ли всичко, капитане?

— Идеално. Записахме всичко. Аудио и видео. Кой беше този със синьото сако?

— Виктор Спано. От Чикаго. Мафиотската фамилия Марзуло.

— Не е истина просто — каза Джак. — Добра работа, Емилио. Прибирай се. Имаме нужда от теб.

74.

Джъстин беше в „Бесо“ — забележителният ресторант, собственост на актрисата Ева Лонгория и прочутия готвач Тод Инглиш. Ресторантът беше в огромно помещение с висок таван и беше прочут с оригиналната си мексиканска кухня. От кръглото сепаре на Джъстин се виждаше целият ресторант, но тя не гледаше звездите. Това не беше в нейния стил. Вместо това разлистваше една малка купчина абитуриентски книги на различни випуски от частното училище „Напредък“. Сервитьорът разчисти масата и донесе сметката й.

— Хареса ли ви вечерята, доктор Смит? Вкусен ли беше морският език с лимон?

— Да, Рафаел. Направо съм пристрастена към морския език с лимон. Всичко беше идеално.

В действителност, с изключение на рибата нищо не беше идеално. Джъстин беше открила десет момчета, завършили „Напредък“ между 2004 и 2006 година, които донякъде отговаряха на описанието на Кристин Кастиля. Някои бяха с остри носове, на други им стърчаха ушите, но нито един от тях нямаше полицейско досие.

Плати сметката си и докато чакаше служителя на паркинга да й докара колата, включи телефона си, за да провери за нови съобщения. Имаше пропуснати обаждания от Боби и Пеги, майката на Кристин Кастиля. Възможно ли беше? Дали Кристин е направила някакъв пробив?

Джъстин натисна клавиша, за да върне обаждането на Пеги Кастиля, като нетърпеливо повтаряше: „Хайде, хайде…“. Най-сетне, след петото позвъняване, й отговориха.

— Оставете дъщеря ми на мира — каза майката на Кристин. — Тя е притеснително дете, а сега й се налага да се тревожи и заради вас. Не можете да се осланяте на нищо, което ви е казала, разбирате ли? Защото тя не иска да ви разочарова. Дори в момента плаче в стаята си.

Джъстин престана да забелязва движението по улицата и минувачите по тротоара. Вместо това се загледа в сините си обувки, докато отговаряше на Пеги Кастиля, че съжалява и не иска да тревожи Кристин, но просто се налага да я замеси в това.

— Налага ли се? — възрази Пеги Кастиля. — Не и за Кристин.

Главата на Джъстин започна да пулсира. Тя стисна телефона и каза:

— Пеги. Някой вече е убил тринайсет момичета — или поне за толкова знаем. Кристин е единствената ни следа до този момент. Наистина ли искате да ни попречите да заловим убиеца?

— Не мога да си позволя да се тревожа за други момичета, доктор Смит. Ако имахте дъщеря, може би щяхте да ме разберете. Просто стойте далеч от Криси. Не ме принуждавайте да се обърна към органите на реда.

— Аз съм органите на реда — каза Джъстин. — Мога да наредя да я разпитат като основен свидетел.

Гласът й беше изтънял от напрежение и вече почти не можеше да го контролира.

— Моля ви — каза тя на Пеги Кастиля. — Не ме карайте да я принуждавам насила да говори с полицията.

— Само се опитайте, доктор Смит. Ще се боря с вас до последния си дъх.

С тези думи Пеги Кастиля затвори телефона.

75.

Джъстин все още беше бясна, когато се отправи по магистралата към дома си.

Сай се беше сдобил с годна проба ДНК от дрехите на Уенди Борман, но в базата данни нямаше никакви съвпадения. А без съвпадение, тя не можеше да свърже име със следите от ДНК, оставени от убиеца на Уенди Борман.

Бяха съвсем близо — и в същото време бяха доникъде. А междувременно „Уличните изроди“ планираха следващото си убийство.

Джъстин видя позната табела за изход от магистралата и взе светкавично решение. Отклони се по отбивката и зави към къщата на Боби. Боби знаеше как да я успокои. Може би щеше да вразуми и Пеги Кастиля. А ако не, можеше поне да стартира законовата процедура, за да получат съдействие от дъщеря й.

Колата на Боби беше паркирана на тясното място за един автомобил на стръмната алея над къщата му. Джъстин паркира на наклона, мина през портала и позвъни на вратата. Боби не отвори веднага, така че тя пое по познатата каменна пътека покрай къщата, която водеше до огромната морава на задния двор с изключителната гледка към каньона.

Свали си обувките, за да усети допира на меката трева.

И после го видя.

Боби беше в джакузито, така че Джъстин подвикна:

— Боб? Връщам ти обаждането.

Той се изправи неуверено в горещата вода — и едва тогава Джъстин забеляза, че в джакузито заедно с Боби имаше и една жена.

Тя беше гола.

76.

Джъстин възприе всичко това наведнъж. Жената в джакузито изпищя, после закри малките си гърди с ръце. Лицето на Боби се изкриви от гняв и той извика:

— Джъстин! Не мърдай!

Зае се да търси очилата си на ръба на джакузито, докато дамата му, яркорозова от горещата вода, викна към него:

— Дай ми халата! Моля те, искам си халата!

Джъстин вече беше познала голата жена. Беше Мариса, жената, с която той уж се беше разделил преди повече от година, която вече не обичаше, която се беше преместила във Финикс и която всеки момент щеше да подпише документите за развода.

Вътрешностите на Джъстин сякаш се втечниха, а после замръзнаха. Беше ужасно разочарована и обидена. Искаше й се да избяга, но щеше да е по-добре да получи отговори на въпросите си.

Представяше си какво прави тук Мариса Петино, но въпреки това се налагаше да попита.

— Казвам се Джъстин Смит. Съжалявам, че ви притесних. Мислех, че Боби ще е сам.

Мариса притисна халата си към гърдите и яростно се обърна към съпруга си:

— Боби, коя е тази жена?

Джъстин отговори вместо него:

— Двамата с Боби се срещаме от… колко време, Боби? Около година?

Боби беше омотал една хавлия около кръста си. Очилата му вече бяха на носа, макар и накривени. Изглеждаше така, сякаш е загубил самообладанието си в джакузито, а Боби мразеше да се чувства така.

— Дявол да го вземе, Джъстин. Това е някаква проклета лудост, не разбираш ли? Хайде, тръгвай си. Ще те изпратя до портала.

Джъстин не му обърна внимание, а продължи да разговаря с Мариса:

— Малко търпение, моля ви. Боби каза ли ви, че ще се кандидатира за губернатор?

— Разбира се, че ми каза. Какво искате да кажете с това, че се срещате? И в момента?

Боби застана между Мариса и Джъстин, а лицето му беше силно почервеняло. Джъстин си помисли, че може да я удари.

— Ако знаех, нямаше да ти казвам — каза той. — Не биваше да идваш тук, без да се обадиш.

— Обичах те — каза Джъстин. — Вярвах ти.

— Никога не съм ти обещавал нищо. Не съм те лъгал.

Джъстин го зашлеви и видя отпечатъка от ръката си върху бузата му.

— Всичко е било лъжа — каза тя. — Не разбираш ли?

Мариса Петино стисна халата си и се обърна към своя съпруг.

— Вече разбирам, Боби. По-добре изглежда да се кандидатираш за губернатор със съпругата си, отколкото с приятелката си.

— Моля те, Мариса, да поговорим за това по-късно — каза Боби.

— Не искам да има „по-късно“. Благодаря ти, Джъстин. Оценявам това, че ми припомни каква змия всъщност е моят бъдещ бивш съпруг.

— Моля — отговори Джъстин.

— Ще ме закараш ли? — попита я Мариса. — Колата ми остана на паркинга на хотел „Бевърли Хилтън“. Ще се облека за две минути. Колкото до теб, Боби, надявам се да хванеш шибана проказа и да пукнеш.

— Колата ми е паркирана до пътя — отвърна Джъстин на Мариса. — Син ягуар. Ще те чакам вътре.

После се обърна към Боби:

— Пожелавам ти късмет в предизборната кампания за губернатор, Боб. И никога повече не ми се обаждай.