Детективска агенция Private

77.

На бравата на входната врата на апартамента на Анди на третия етаж в прословутия хотел „Шато Мармон“ на булевард „Сънсет“ висеше табелка с надпис „Не безпокойте“. Наближаваше единайсет часа сутринта. Заудрях по масивната дървена врата.

— Анди! Джак е. Отвори ми.

— Махай се — каза Анди от другата страна на вратата. — Не знам какво продаваш, но не искам да го купя.

— Хайде бе, клоун. Вече казах на управителя на хотела, че има опасност да се самоубиеш. Ако не ми отвориш вратата, той ще ми отключи.

Най-сетне вратата се отвори. Анди беше облечен с измачкана пижама и стискаше за гърлото бутилка шотландско уиски „Чивъс“, пълна до половината. Косата му стърчеше, все едно от известно време не я беше сресвал или мил.

— Нали те уволних?

— Да, задник такъв. Вече не те таксувам за нищо. Но дойдох, защото съм най-добрият ти приятел.

Анди ме пусна да вляза в дневната. В стаята беше тъмно, защото завесите бяха плътно спуснати. По телевизията даваха стар филм с Харисън Форд, „Свидетелят“. Апартаментът приличаше на декор от трийсетте или на жилище от Уест Сайд в Ню Йорк, с изключение на отворената кутия от пица, оставена на един стол до свръхголемия телевизор. Занесох кутията с остатъци от пица в кухненския бокс и я изсипах в кофата за боклук. После се върнах в дневната и седнах.

— Как си? — попитах.

— Идеално, мамка му. Не си ли личи?

— Съжалявам — казах аз.

Анди надигна бутилката, после попита:

— Какво е този път, Джак? Последния път каза, че жена ми е била курва. Какво друго искаш да ми съобщиш?

— Била е наркоманка.

— Какво? Какво каза?

— Била е пристрастена към крек. А може би и хероин.

— Да ти го начукам, Джак! О, Господи. И без това, на кого му пука? Тя е мъртва, Джак. Мъртва. И виж какво ми остави. По цял ден и по цяла нощ ме тормозят ченгетата. Приятелите ми избягаха — сигурно са прави. А тази шибана стая ми струва цяло състояние. И всичко това е заради жена ми — курвата и наркоманката.

— Анди, работата е там, че пристрастяването към наркотиците може би обяснява някои други неща за Шелби. Защо е водила таен живот например. Защо е имала нужда от пари. А може би и това, защо не ти е казала истината.

Докато говорех, Анди взе дистанционното на телевизора и започна да сменя каналите. Погледът му беше празен. Душата му вече беше изгубена.

— Освен това имам и нещо като следа — продължих аз. — Вече имаме връзка с дилъра й. А както ти казах, ако разберем кой е убил Шелби, ти вече няма да бъдеш заподозрян.

Анди най-сетне вдигна очи към мен.

— Ела тук, Джак. Искам да те разцелувам.

Изправих се и му взех дистанционното, за да изключа телевизора.

— Аз не съм виновен за това, което се случи с теб. Опитвам се да ти помогна.

— Аха.

— Както ти ми помагаше в училище. Когато се оказа, че онова момиче, с което излизах, върти любов с Арти Девил зад гърба ми.

— Лоръл… някоя си.

— Точно така. Ти ми помогна да преодолея Лоръл Уелки и ми попречи да убия онзи тип. Да го убия, Анди. Ами онзи път, когато блъснах с колата телефонната будка в центъра на Провидънс? Ти успя да умиротвориш и директора, и моя старец.

Анди се засмя.

— Ха-ха. Твоят старец.

Смехът му беше слаб, но беше някакъв смях. И аз поне донякъде разпознах стария си приятел Анди в него.

— Ще закова този тип, Анди.

— Знам. Ти си добър, Джак. Private е добра агенция — по-добра, отколкото някога е била по времето на баща ти.

— Днес ще те заведа на вечеря — казах му аз. — В един добър ресторант. На север по крайбрежието.

— Благодаря ти — каза той и очите му се навлажниха.

На прага се прегърнахме и няколко пъти се потупахме по гърба.

— Жал ми е за нея, мамка му — каза той и се разплака. — Тя е била в ада, а не е можела да ми каже. Защо не е можела да ми каже? Аз бях мъжът й. Аз бях мъжът й, Джак.

78.

Според нейния клиент, а може би и любовник кинозвезда, дилърът на Шелби беше лежал в затвора и се казваше Орландо Перез.

Бях прочел досието му. Негодник със склонност към насилие, който беше арестуван многократно за различни побои, докато най-сетне не се беше озовал за три години в затвора в Чино за притежание на наркотици. Откакто бе излязъл от тази адска дупка през 2008 година, беше проявил достатъчно разум или достатъчно късмет да не се върне зад решетките.

Перез живееше със съпругата и децата си в къща в класически стил за два милиона долара на „Удроу Уилсън Драйв“. На алеята му имаше две коли: последен модел БМВ и огромен черен джип „Кадилак Ескалейд“ със златни джанти.

Дел Рио следеше Перез от четирийсет и осем часа, като подслушваше разговорите му с параболична чиния, голяма колкото половин грейпфрут, и свръхчувствителен микрофон „Сенхайзър MKE2“.

Разходите на Private по този случай не ме интересуваха. Според Дел Рио Перез използваше предплатени карти, за да урежда импровизираните си сделки за наркотици на различни паркинги и предварително уговорени места по магистралата. Клиентите му бяха мениджъри от средния ешелон, моделки и начинаещи актриси, които най-вероятно получаваха отстъпка срещу услугите, осигурявани от самите тях на предната седалка на джипа на Перез.

Входната врата на къщата се отвори и навън излезе красива брюнетка, прегърнала бебе с едната ръка, която водеше за ръчичка друго дете. Качи се в беемвето и мина точно покрай нас.

— Женичката — каза Дел Рио и се ухили.

После сложи слушалките и каза, че Перез е останал сам вкъщи. Говорел по телефона с една недоволна клиентка и точно в момента й казвал да диша дълбоко. Щял да отиде при нея съвсем скоро, да й донесе това, от което има нужда.

— Ще се срещне с нея на паркинга на хотел „Холидей Ин“ на булевард „Кахуенга“ след двайсет минути — каза Рик.

— Не, няма. Хайде.

Двамата слязохме от служебната кола и се приближихме до входната врата на къщата. Аз натиснах звънеца. После го натиснах втори път. Накрая извиках:

— Отваряй вратата, Перез. Току-що спечели десет милиона долара от лотарията на абонаментната компания!

Бях казал на Дел Рио да се върне при джипа, но в този момент Перез отвори вратата. Беше бос. Платиненорусата му коса до раменете контрастираше със слънчевия му загар и тъмните мустаци като на злия герой от комиксите Фу Манчу. Мустаците му бяха прорязани от белег, който подсилваше посланието „да си го начукаме“, излъчвано от цялото му лице.

Това ли беше последното лице, което беше видяла Шелби Къшмън? Изобщо нямаше да се учудя, ако беше така. Дали този кучи син я беше убил, защото беше закъсняла с плащането?

Показах значката си на Перез, боклукът ни помисли за ченгета и се поколеба.

— Трябва ви шибана съдебна заповед, глупаци — каза Орландо Перез.

Лицето му се сви като юмрук, а белегът му побеля.

Дел Рио здраво блъсна вратата с рамо и двамата влязохме в къщата.

— Видя ли, че не ни трябва никаква съдебна заповед — подхвърли Рик.

79.

Орландо Перез повиши тон, за да надвика успокояващата електронна музика:

— Изчезвайте от къщата ми! Вън!

Дел Рио извади пистолета си от колана и каза:

— Джак, забравих си книгата в колата ти. Онази книга за изкуството на преговорите, която се казва „Как да стигнем до Да“. Ще ми я донесеш ли?

— Хайде да пробваме без книгата — отговорих аз.

— Аха — съгласи се Дел Рио. — Разбира се. Ще пробваме така. Да видим какво сме запомнили.

Зениците на Перез бяха разширени и му беше трудно да ни фокусира.

— Ей! — извика той към Дел Рио и пистолета му. — Казах ви да се махате!

Издърпах щепсела на уредбата от контакта на стената.

— Ние не сме ченгета — каза Дел Рио. — Но след като си поговорим, можеш да им се обадиш, няма проблеми.

Дилърът сграбчи един пистолет, оставен на фотьойла, и успя да го хване добре. Вече насочваше дулото на полуавтоматичното оръжие, когато го ударих в коленете и го съборих на пода.

Оръжието изстреля един откос. Куршумите профучаха покрай ухото ми и натрошиха картината с тореадор, която висеше над камината.

Дел Рио изрита пистолета от ръката на Перез, а аз претърколих дилъра по корем и забих коляното си в гърба му. После завързах ръцете му.

Когато се изправих, Дел Рио ми подаде пистолета му. След това хвана Перез с две ръце за бялата му коса и колана на джинсите му и започна да го влачи по пода от излъскан мрамор, покрай вътрешния басейн с форма на наргиле и във високотехнологичната кухня, обзаведена с неръждаема стомана, която всъщност беше доста приятна.

— Ей, ей, ей! Какво правиш, бе? Престани вече, а?

Дел Рио изправи дилъра на крака и го блъсна по лице върху печката, на сантиметри от газовия котлон.

— Защо уби Шелби Къшмън? — извика Рик в ухото му.

— Не познавам никаква Шелби.

Дел Рио завъртя шайбата на котлона. От него подскочиха синкави пламъчета.

— Не знаеш с какъв кучи син си имаш работа, господинчо — каза му Перез.

— Ти също — отговори Дел Рио и увеличи котлона.

Бялата коса на дилъра започна да съска и да гори, въздухът се изпълни с остра миризма.

— Ей! Спри го, човече. Моля те, спри го!

Дел Рио сграбчи Перез за яката и вдигна главата му от котлона. После пак попита:

— Защо уби Шелби?

— Не съм я убил! Тя ми дължеше няколко бона. Четири. Но щеше да плати. Тя беше добро момиче. Шелби ми беше симпатична — както и на всички.

— Нека да ти кажа как се играе тази игра — каза Дел Рио. — Ако продължаваш да ме лъжеш, ще притисна лицето ти към котлона. Разбра ли?

Перез започна да рита и да се бори, но не можеше да се измъкне от хватката на Дел Рио. Рик усили котлона. Пламъците облизаха мустаците на Перез и определено го накараха да се съсредоточи. Оставаше ми само секунда, преди да отскубна Рик от Перез, когато дилърът изведнъж изпищя:

— Чуйте ме! Не съм я убил аз! Но може би знам кой го е направил!

Дел Рио рязко го изправи, завъртя го и каза:

— Да не лъжеш. Иначе те връщам на котлона.

— Чух нещо на улицата. Бил е наемен убиец. Поръчан от мафията.

— Как се казва?

— Не знам.

Дел Рио сграбчи няколко кичура от бялата му коса и отново притисна лицето му към котлона.

— Казва се Мънки. Или Монти! Нещо такова.

Дел Рио ми беше разказвал кои са известните мутри на мафията — Бо Монтгомъри, по прякор Монти, беше от Лос Анджелис, което веднага го издигаше на първо място в списъка.

— Монтгомъри — казах аз.

— Точно така! — извика Перез. — Той е! Сега спри котлона, човече.

Дел Рио дръпна Перез настрана. После му каза:

— Дано да е истина. Иначе пак ще ти дойда на гости. Обещавам, господинчо.

80.

Вече разполагахме с нещо истинско. И двамата с Рик го усещахме с пълна сила. Трябваха ни двайсет и пет минути, за да стигнем с колата от палата за два милиона долара на Перез до фермата за коне на наемния убиец, която беше в Агура Хилс, на север от Малибу. До фермата се стигаше по прашен черен път, който минаваше през висока кафеникава трева и дървета с табелки „Влизането забранено“.

Пътят завиваше покрай една височина и продължаваше направо към старата фермерска къща с каменни керемиди, посивели до сребристо от стихиите. Зад къщата имаше нов обор и конюшня, където под едно дърво стояха муле и три тъмнокафяви мустанга и гонеха мухите с опашките си.

Дел Рио натисна спирачките и аз вдигнах поглед, защото забелязах с периферното си зрение отблясък по стъклото. Под стрехите на къщата беше монтирана шестнайсетмегапикселова охранителна камера „Авильон“. Мислех да си взема същата за вкъщи. Камерата снимаше цветно видео с висока резолюция, във видимия и инфрачервения спектър.

Чу се скърцане на панти и от къщата излезе мъж с автомат „Калашников“, а до него застана доста едро куче.

Мъжът беше жилав и невзрачен, което вероятно му помагаше в работата му. Кучето, с глава с размерите на едър пъпеш, се стегна и започна да ръмжи, когато слязохме от колата.

Не откъсвах едното си око от кучето, докато представих Дел Рио и себе си на Монти с престорена небрежност. Този мъж беше убивал много, много пъти. Освен това държеше оръжие, с което можеше да направи човек на решето за броени секунди. По горната ми устна изби пот.

— Какво искате? — попита Монти.

Гласът му беше писклив, почти момчешки.

— Казвам се Джак Морган, от детективска агенция Private. Мъжът на Шелби Къшмън ми е клиент — казах аз. — Нямаме проблем с теб. Просто трябва да разбера кой е поръчал убийството на Шелби.

— Чувал съм за теб, Морган. Но не познавам никакви хора на име Къшмън.

Аз продължих:

— Ако убийството на Шелби е било с личен мотив, за да изпрати съобщение на нашия клиент, искаме да разберем какво е то.

Тънките устни на Монти едва се раздвижиха:

— Пак ти казвам, че не познавам никакви Къшмън. Но дори да знаех, че Шелби винаги отива да си подремне в четири следобед, аз не изпращам съобщения. А сега си тръгнете бавно, за да не подплашите конете.

— Благодаря, Монти, ти си истински професионалист — казах аз.

Двамата с Дел Рио се отдалечихме и се качихме в колата. Хванах волана. Бавно дадох на заден, за да обърна, а след това поех обратно по черния път. Зад нас се издигаше облак прах.

81.

Бях работил до късно по случая с убитите ученички — и заради момичетата, и заради Джъстин — и най-сетне бях успял да заспя. Жуженето на телефона ме изтръгна от съня. Сърцето ми биеше толкова силно, че сякаш всеки момент щеше да се спука някоя клапа. Вдигнах телефона и дори не оставих човека от другата страна да каже нещо.

— Все още не! — изкрещях и затръшнах телефона.

Копеле мръсно. Бях съвсем близо до истината. Съвсем близо до откритието. Съвсем близо. Какво не можех да си спомня за Афганистан и експлодиращия хеликоптер?

Отпуснах глава обратно на възглавницата. Сънят все още беше жив в главата ми и се виждаше като филм, прожектиран на белия екран на тавана.

Сънят съвпадаше с това, което си спомнях от онзи ден. Стоях до рампата на товарния хеликоптер. Чувах бумтенето на патроните, които избухваха в пълнителите на петдесетмилиметровите картечници, докато хеликоптерът гореше. Чувах крясъците на мъжете около мен.

Дани Йънг беше по гръб в тъмното. Пилотският му гащеризон беше подгизнал от кръв — толкова много кръв, че не можех да видя къде е ранен.

Извиках го по име.

А после всичко спря. Ушите ми се изпълниха с някакъв шум, като пращене на статично електричество, и зрението ми се замъгли.

Напрягах се, но не можех да видя нищо. Не можех да разбера какво се беше случило току-що. Но знаех, че ми се губят последните няколко секунди.

После всичко започна отново.

В реалния живот, както и в съня ми, аз бях издърпал Дани от хеликоптера, бях го преметнал през рамото си и се бях затичал с него през горящото бойно поле.

Бях го оставил на безопасно място, а после… какво?

Лежах проснат по гръб, а Дани лежеше безжизнен на няколко крачки от мен. Бях умрял и се бях върнал от смъртта. С помощта на Дел Рио.

Притиснах възглавницата към лицето си и в паметта ми се върнаха още картини с Дани.

Дани, както и баща му, и дядо му, беше отглеждал млекодайни крави в едно малко градче в Тексас. Беше се записал в морската пехота, защото го смяташе за свой дълг. И освен това беше искал да се махне по-далеч от фермата. Аз бях направил същото — бях избягал от баща си.

В това хлапе имаше нещо толкова открито, някакво толкова искрено въодушевление от всичко, че нямаше как да не ми хареса. Освен това в него нямаше никакво лукавство. И макар че беше почти наивен, той много добре разбираше значението на думите и емоциите.

Бях служил заедно с него в продължение на шест месеца, преди да умре, но през тези шест месеца той беше единственият, освен Дел Рио, от целия ескадрон, с когото можех да си говоря спокойно. Единственият, който не ме смяташе за привилегирован, а ме възприемаше такъв, какъвто бях.

Спомних си и един ден по-късно, когато се бях върнал в Щатите и се запознах с Шийла, съпругата на Дани. Имаше червеникаворуса коса и сиви очи. Спомних си как седях в една малка тъмна дневна в къщата им. На огледалото беше опънат черен плат. Маломерните мебели бяха неудобни и изглеждаха неизползвани.

Разказах на Шийла, че съм бил с Дани, когато е загинал. Казах й как е бил в безсъзнание. Как не е изпитвал болка. Как е бил смел мъж. Как всички сме го обичали. Всяка дума от това беше истина.

Шийла беше сплела ръцете си на издутия си корем. Не плачеше, но сълзите се стичаха по лицето й.

— Ще имаме още едно момиченце — каза ми тя.

Пращенето отново изпълни съзнанието ми.

Беше на онова празно място в паметта, където нещо липсваше. Беше се случило и още нещо. Но какво беше то? Какво беше онова, което не знаех?

Проклетият телефон отново започна да звъни.

82.

Телефонът вибрираше в юмрука ми. На дисплея се виждаше колко е часът: 7:04. Както и кой се обаждаше: Т. Морган.

Вдигнах телефона и казах на брат си:

— Ти ли ми звъня преди една минута?

— Звънях ти снощи. Не получи ли съобщението ми? Психоаналитикът ми иска да ни види заедно. Тази сутрин в девет.

— Днес? Шегуваш ли се? Аз имам бизнес, не знаеше ли?

— Естествено. Беше бизнесът на Томи-старши — каза той. — Важно е, но както искаш.

Затова сега седях на рецепцията в рехабилитационна клиника „Сини небеса“ — бледосиня зала без прозорци, облицована с керамични плочки с изображение на птици в полет, и дискретни елегантни скандинавски мебели.

Не ми беше приятно, че ме бяха извикали същата сутрин, когато беше срещата, но проклет да съм, ако дам на Томи някакво извинение да се провали с възстановяването си. Ако имах късмет, щях да пристигна в офиса до 10:30. Случаят с ученичките не търпеше отлагане — както и случаят с националната футболна лига.

Докато чаках, участвах в конферентна връзка по телефона с един от нашите клиенти в лондонския офис, но после затворих, защото една от вратите по коридора се отвори. Един мъж излезе и се приближи към мен. Беше висок и слаб, с посивяла коса, облечен с жълта жилетка и широки панталони с ръб, а на верижка от врата му висяха очила за четене. Освен това се усмихваше. Изправих се да му стисна ръката, но в този момент той залитна и буквално се хвърли на пода.

Изведнъж всичко полетя настрани. Протегнах ръка да сграбча стола си и тежко се тръшнах в него.

Какво, по дяволите…?

Лампите се залюляха на тавана и по бледия килим пробягаха сенки. Чу се рев, сякаш от вятър — но нямаше вятър. Подът се разлюля като водата в развълнувана река.

Стиснах облегалките на стола, който подскочи, все едно беше оживял и се опитваше да ме хвърли от себе си.

Мъжът с жълтата жилетка беше закрил главата си с ръце. Стенописът се напука през средата, а от една ваза като ракети изхвърчаха червени цветя. Пръсна се стъкло, а после токът спря.

През рецепцията безредно се втурнаха множество хора, като крещяха и се блъскаха в тъмното.

Останах на стола. Все едно бях парализиран, но ужасът се мяташе в мен като откъснат проводник с високо напрежение по време на буря. Помещението се завъртя и аз отново се върнах там. Хеликоптерът се въртеше в смъртоносна спирала, докато падаше от небето. А аз не можех да направя нищо, за да предотвратя катастрофата и смъртта на всички.

83.

Знаех, че гигантското куче, което разтърсваше цялата сграда, все едно беше някакъв парцал, е земетресение. Нямаше какво друго да е. Но в тъмното, докато столът подскачаше под мен, а подът се люлееше на вълни под краката ми, аз бях изтръгнат от настоящето и запратен седем години назад в миналото.

Отново се озовах в пилотската кабина на хеликоптер „СН-46“ в момента, в който ракетата земя–въздух разкъса пода на товарния отсек и взриви задната трансмисия. В кабината отекна вой, сякаш идваше краят на света.

Докато хеликоптерът се въртеше надолу, аз бях притиснат към лявата страна на седалката си. Спрях двигателите, за да намаля бясното въртене по посока на часовниковата стрелка, но нямаше как да спра гравитацията.

Продължих да стискам щурвала, като се опитвах да задържа хеликоптера в хоризонтално положение, но раменете ми едва не бяха изтръгнати от тялото.

В главата ми имаше само една мисъл — да приземя този хеликоптер, без да се разбие, но машината се съпротивляваше. Стисках щурвала и гледах през двойния тунел на очилата за нощно виждане, докато абстрактните форми на земната повърхност се завъртяха и се стрелнаха нагоре, за да ни посрещнат.

От удара при приземяването колесникът проби корпуса на хеликоптера до краката ми. Сблъсъкът беше зашеметяващо, отвратително силен и ме разтърси до кости.

Но хеликоптерът не се разби. Откачих колана, протегнах се и разтърсих рамото на Рик.

Той се извърна, сграбчи ме за ръката и каза:

— Кофти кацане, Джак. Доста кофти шибано кацане.

Стрелецът и механикът изскочиха от хеликоптера от вратата зад мен. Рик се промуши между двете пилотски седалки и ги последва навън в нощта по стъпенките.

Аз можех да изляза през прозореца, но явно съм се върнал в товарния отсек, защото следващият ми спомен е как гледам съсипаната кабина, половината от която беше откъсната от ракетата. Останалото беше заляно с мъртви морски пехотинци.

Беше като филм на ужасите, но беше съвсем на истина.

Четиринайсет мъже, които се шегуваха и подвикваха, когато излетяхме преди двайсет минути, сега бяха смачкани и нахвърлени в лявата страна на кабината.

Дани Йънг беше проснат настрани от останалите и беше подгизнал от кръв. Проверих пулса му, но ръцете ми бяха толкова изтръпнали и трепереха толкова силно, че не можех да усетя нищо.

Извиках Дани по име, но той не ми отговори. Дали клепачите му не се размърдаха? Не можех да бъда сигурен в това.

Поех през хеликоптера сантиметър по сантиметър, като теглех Дани след себе си. Вече го бях преметнал през рамото си, когато чух някой да ме вика по име. Обърнах се и видях ефрейтор Джефри Албърт, който лежеше в дъното на кабината, притиснат под телата на убитите.

Той крещеше от болка.

Кабината се беше запалила. Докато светлината от пламъците се усилваше, постепенно спрях да виждам през очилата за нощно виждане.

Джеф Албърт изви глава, за да ме погледне. Бързо направих оценка на състоянието му. Джеф не само беше притиснат под останалите, но и краката му бяха строшени при катастрофата и костите му стърчаха през разкъсания пилотски костюм. Не можех да го извадя сам.

— Извади ме оттук, капитане! — изкрещя той. — Не ме оставяй да изгоря!

— Ще се върна! — извиках на Албърт. — Ще се върна на помощ. Веднага се връщам.

— Той е мъртъв, капитане — изпищя Албърт. — Дани е мъртъв. Помогни на мен, моля те.

84.

Светлините на рецепцията на рехабилитационната клиника примигнаха и светнаха отново, а белият им блясък направо ме заслепи.

Огледах се и видях, че стените са се напукали като яйчени черупки, а килимът е посипан с мазилка и натрошено стъкло. Сякаш бях едновременно в „Сини небеса“ и в Афганистан, а в главата ми продължаваха да се изливат спомени — като бензин, който изтича по твърдата спечена земя на пустинята.

Към мен тичаха мъже — фосфоресциращи зелени силуети на фона на черната нощ. Оставих Дани Йънг на земята, а после…

В паметта ми се отвори бездънната яма.

В единия момент бях там.

В следващия вече ме нямаше.

Бях умрял — и се бях върнал към живота. Но нямах представа как и защо.

Усетих силен, болезнен натиск върху гръдния си кош, а пред очите ми беше Рик дел Рио.

— Джак, копеле мръсно…

Той не знаеше, че съм оставил Джеф Албърт да умре.

Той не знаеше това. И аз не го знаех. Бях изгубил съзнание и халюцинирах, че съм в някакъв бар. Бях ударил Рик в лицето. И сега, като пропадах в ямата на собствената си памет, право към изгарящия ужас, си го спомнях за пръв път.

Всичко, което вярвах за себе си, се стопяваше пред лицето на тази ужасяваща истина.

Бях изоставил един от другарите си. Бях му обещал, че ще се върна да го взема, но го бях изоставил.

Искаше ми се Рик да не ме беше върнал към живота.

Искаше ми се да бях останал мъртъв…

Един глас ми извика:

— Джак! Джак, добре ли си?

Рик? Къде съм, по дяволите?

Вторачих се в мъжа с посивяла коса, който се беше надвесил над мен.

Кой беше той? Откъде знаеше как се казвам?

— Аз съм Брендън Макгинти, терапевтът на Томи. Ти стенеше от болка. Ранен ли си?

— Аз съм… добре. Просто…

Опитах се да се изправя и доктор Макгинти протегна ръка, за да ми помогне. Стиснах ръката му и се издърпах на крака. Покрай нас бързаха хора, по двойки и на малки групички.

Макгинти ми заговори с успокоителен глас:

— Всичко ще бъде наред. Ще повикам доктор да те прегледа, Джак.

— Не, нищо ми няма. Наистина нищо ми няма.

— Томи, трябва да отложим нашата среща — каза Макгинти. — Ще се уговорим нещо за друг път.

Вдигнах поглед и видях, че брат ми стоеше само на няколко крачки от нас.

— Няма нужда, дявол да го вземе — каза той. — Нищо няма да отлагаме. Джак е минавал през огнени бури на тъмната страна на луната. Едно малко земетресение няма да го изплаши. Нали така, Джако?

Искаше ми се да се кача в ламборгинито и да натисна педала на газта до края.

Искаше ми се да карам, докато не заспя на волана.

Искаше ми се да направя всичко по силите си, за да избягам от чувството за вина и непоносимата болка на откритието, което бях направил току-що.

Бях изнесъл от един горящ хеликоптер приятеля си, който беше мъртъв, а бях изоставил в него друг, жив човек.

— Нали си добре, брат ми? — попита ме Томи. — Какво толкова? И без това си дошъл. Ти си зает човек, нали така?

Бях толкова зашеметен, че почти не можех да говоря, но успях да кажа няколко думи.

— Добре, да го направим — казах аз.

85.

Светът извън главата ми се струваше несъществен, все едно настоящето беше сън, а спомените ми бяха много по-солидни и живи.

Звуците нямаха значение; сирените, които виеха на магистралата навън, оглушителният глас по озвучителната система, Томи и доктор Макгинти, които продължаваха да разговарят помежду си, докато крачеха по коридора, а аз се влачех след тях.

Приведох глава, когато прекрачихме прага на кабинета на доктор Макгинти.

Стаята беше малка, а земетресението беше съборило картините и книгите по паркета на пода. Макгинти изправи една лампа и я включи.

— Джак — каза той — можем да го направим и друг път.

— Нищо ми няма — казах аз. — Наистина. Предпочитам да поговорим сега.

Разчистихме центъра на стаята и сложихме две еднакви дървени кресла срещу фотьойла на Макгинти. Усещах присъствието на Джеф Албърт, който сякаш ме наблюдаваше от един ъгъл на стаята, докато двамата с Томи седнахме в креслата, а Макгинти се настани удобно на своето място. Мисълта за това беше доста налудничава, но все пак се почудих — дали точно Джеф Албърт не ми се беше обаждал всеки ден, за да ми каже, че съм мъртъв?

— Мисля, че щатът Калифорния поне не се откъсна от континента — подхвърли Томи.

Бяхме облечени еднакво. С бели ризи, сини сака и джинси. Аз бях с половинки, Томи носеше мокасини. Със самодоволната усмивка на небръснатото си лице малко приличаше на главния герой от телевизионния сериал „Момчетата от Медисън авеню“. Тази арогантност беше напълно незаслужена. Позата на надменност и неуязвимост беше усвоена от баща ми. Томи беше здраво стъпил на самозаблудите на Томи-старши.

Макгинти ни попита дали имаме нужда от нещо, а после каза:

— Добре, да започваме. Джак, надявахме се да ни разкажеш нещо повече за личността на вашия баща.

„Говорим за вълка…“

— Как би го описал?

Баща ми беше мъртъв вече повече от пет години, но за мен никога нямаше да умре наистина.

— Беше жесток човек — казах аз. — И това беше най-добрата му черта.

Доктор Макгинти се усмихна и попита:

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече, Джак?

— О, колкото искаш! През цялото време тормозеше майка ми. Настройваше двама ни с Томи един срещу друг, за да се забавлява. Не се спираше, докато някой не пострада до кръв или не се разплаче. Никога не допускаше, че може да греши за нещо — спорт, хората, времето. В собствената си представа за себе си беше съвършено, божествено същество.

Психоаналитикът кимна.

— На научен език това се нарича „истински кучи син“.

Той се обърна към брат ми:

— Томи, а ти какво мислиш за баща си?

— Само Джак вижда нещата по този начин. Джак също никога не допуска, че греши. Татко просто се опитваше да ни подготви за трудностите в живота.

Самодоволната му усмивка беше изчезнала. Бях атакувал нещо, което той беше защитавал през целия си живот.

— Той не искаше да допусне светът да се възползва от нас.

Почти не слушах брат си, докато оправдаваше бруталността на нашия баща. Той продължи:

— Джак никога не признава заслугите му. Татко искаше да успеем. Насърчаваше Джак да играе футбол и да стане добър играч. И двамата с Джак взехме черни колани още преди да навършим тринайсет години. А когато Джак влезе в морската пехота? Татко светваше всеки път, когато заговори за своя син, героя от войната. Беше истински горд с него.

Гледах над главата на доктор Макгинти и сякаш виждах лицето на Джеф Албърт през очилата си за нощно виждане. Виждах ужаса и агонията по него, както и натрошените кости, които стърчаха от крачолите на панталоните му. Той крещеше: „Не ме оставяй да изгоря!“.

— За какво мислиш точно в този момент? — попита ме Макгинти.

Образите се възпламеняваха в главата ми като патрони петдесети калибър. Бях потискал истината, за да се предпазя. А сега нямах къде да се скрия от нея. Не бях този човек, за когото се смятах.

— Това беше грешка — казах аз. — Нямам място тук. Трябва да тръгвам.

86.

Станах от стола и се отправих към вратата. Ръката ми вече беше на бравата, когато Томи подвикна:

— Ей, Джак. Не знам какво ти става, но по-добре да останеш. Вземи моя час, братле. Става ли, доктор Макгинти?

— Разбира се. Моля те, Джак. Седни.

Не исках да пусна демона на свобода. Беше прекалено голям и все още беше твърде силен.

Как можех да разкажа на един непознат онова, което бях крил дори от себе си през всичките тези години?

Как можех да разкажа на Томи?

— Това е безопасно място — каза Макгинти.

Но Макгинти грешеше. Това не беше безопасно място. Искаше се нещо повече от кураж, за да отпусна гарда си пред Томи. Това беше залог с голям риск, лоши шансове за печалба и вероятност за невъзвратима загуба. В същото време обаче напрежението да говоря за това се превръщаше в неконтролируема нужда да си призная какво бях сторил.

— Изпълнявах транспортна мисия от Гардез до базата в Кандахар — започнах задавено аз. — В товарния отсек на хеликоптера имаше четиринайсет морски пехотинци. Човек може да чуе и шум от изпусната отвертка в товарния отсек на хеликоптер „СН-46“, така че когато ракетата проби пода… шумът… от разкъсването на хеликоптера…

Представих си мъртвите пехотинци, струпани в левия край на кабината.

Наложих си да продължа. Описах катастрофата и събитията непосредствено след нея: как бях погледнал в кабината през очилата си за нощно виждане, как бях видял мъртвите войници и своя приятел, подгизнал в кръв.

— Преметнах Дани на рамо — в пожарникарска хватка — и тогава се свести ефрейтор Албърт. Започна да ме моли да не го оставям да изгори. Но аз вече носех Дани. Трябваше да го отнеса на безопасно място. А Албърт беше наполовина заровен под жертвите. Краката му бяха натрошени. Щеше да ми трябва помощ, за да го изкарам оттам. Обещах му, че ще се върна.

Говоренето вече ми пречеше да дишам.

— Добре ли си, Джак?

— Джеф Албърт ми каза, че Дани Йънг е мъртъв.

— А според теб така ли беше наистина? Как е било възможно Албърт изобщо да знае това?

— Не знам. Беше през нощта… Дани не говореше… а аз не усетих пулс, защото ръцете ми… бяха изтръпнали.

Така ни инструктират преди всеки полет… да изнесем един човек със себе си. Първо се изнасят най-тежко ранените, които все още са живи. Ако вече са мъртви, няма нужда да се спасяват — всички разбират това.

Ако Дани е бил мъртъв, аз съм спасил един мъртвец, а съм оставил жив човек да изгори. Щях да се върна за него…

Настъпи дълго мълчание, докато най-сетне Макгинти не се обади отново:

— Защо не го направи?

— Защото умрях — казах аз.

87.

Не бях плакал, откакто бях малко момче, може би на четири или пет години. Не плаках, когато умря баща ми — изобщо. Но мъката ми от това, че бях изоставил Джеф Албърт, точно в момента изглеждаше неудържима. Отпуснах глава в ръцете си и болката просто се изля.

Чувах как Томи обясняваше на доктор Макгинти, че в бронежилетката ми се забил един шрапнел и сърцето ми спряло. Наложило се да ми направят сърдечен масаж, за да го накарат да започне да бие отново.

Докато Томи разказваше, аз видях лицето на Рик дел Рио толкова ясно, все едно беше в стаята. Чух го как се смееше и казваше: „Джак, копеле мръсно, ти се върна“. Чух как се взриви хеликоптерът и усетих изгарящата жега от пламъците над бойното поле.

Психоаналитикът каза:

— Ти си бил мъртъв, Джак. Кажи ми какво си можел да направиш, за да спасиш този човек.

Устата ми се отвори, но от нея не излязоха думи. Изправих се и Томи се изправи заедно с мен. Той разпери ръце и ме прегърна — за пръв път, откакто бяхме на десет години. Разплаках се на рамото му и той се зае да ме успокоява.

Това беше родният ми брат. Живеехме в една стая от деня, в който са ни донесли от родилното отделение. Познавах го толкова добре, колкото познавах самия себе си. Може би дори по-добре. Трябваше да приема, че под цялата враждебност двамата с Томи все още се обичахме. Това беше уникален момент за нас двамата.

Понечих да му кажа колко е хубаво, че най-сетне съм успял да му разкажа какво се е случило с мен, но той ме изпревари.

— Страхотна история, нали? А татко си мислеше, че ти си съвършен. Явно не е бил прав, братко Джак. Явно изобщо не си толкова съвършен.

Томи ме беше измамил. И сега въртеше острието в раната.

Гневът ме обхвана незабавно и напълно. Блъснах го с всичка сила, той се удари в една етажерка и се свлече на пода.

— Какво друго да ви кажа, доктор Макгинти? — попитах аз. — Мисля, че вече чухме достатъчно.

После си тръгнах.

88.

Чувствах се доста гадна. Чувствах се предаден от брат си. Качих се на магистралата и потеглих на север, като едва забелязвах табелите, които профучаваха покрай мен. Скоростта ми даваше усещане за бягство, но мислите ми продължаваха да кръжат като ястреб на амфетамини.

Можех да бягам, но не можех да се скрия от ужасното чувство за вина за Джеф Албърт. Знаех, че не е логично да се обвинявам за смъртта му, но това изобщо не ми помагаше.

Слязох от магистралата на улица „Карильо“ в Санта Барбара и отново се върнах на магистрала 101, но този път в южна посока, обратно към Лос Анджелис.

Сложих телефона си на поставката и се обадих на Джъстин. Когато чух гласа й от колоните в колата, очите ми се насълзиха.

— Джак. Идваш ли към офиса? Искам да ти кажа какво се случи.

— Имаш ли време да пием кафе? — попитах я аз. — Трябва да поговоря с теб за нещо.

— Ами, добре — отговори тя. — Да се срещнем в „Роуз“. Само не ми казвай, че си готов да споделиш нещо за себе си, Джак?

— Е, човек никога не знае. И по-странни неща са се случвали.

— Не е така — отвърна тя. — Не и с теб.

Никога не ми се беше случвало нищо лошо, докато съм пил кафе с Джъстин. Освен това не можех да си спомня случай, в който да не ми е помогнала.

Кафене „Роуз“ беше в сграда, която някога беше служила за диспечерски офис на една газова компания. Имаше много прозорци и открити носещи греди на тавана. Кафенето разполагаше със собствена пекарна и маси, големи колкото една пица, като всичките бяха пълни. Вътре ухаеше на палачинки с канела и сладко от ябълки.

Когато пристигнах, Джъстин ме чакаше на любимата си маса в дъното. Беше облечена с тесни черни панталони и перленосива блуза с дантела на яката. Косата й беше хваната на конска опашка с розов ластик, който отиваше на червилото й.

Тя ми се усмихна и премести дамската си чанта на пода, за да ми освободи столчето. Седнах и Джъстин ме попита:

— И какво, къде беше, когато земята кихна?

Когато влязох в „Роуз“, си спомних как идвахме заедно тук едно време. Бяхме в това кафене всяка неделя сутрин, четяхме вестници и оценявахме културистите, които минаваха след тренировката си в зала „Голдс“. Често бях виждал тук Арнолд, както и Оливър Стоун, защото студиото му беше на няколко пресечки разстояние.

Казах на Джъстин, че съм бил в „Сини небеса“ и не е имало сериозни щети. Това беше технически вярно, но не беше цялата истина. Искаше ми се да й разкажа останалото. Искаше ми се да ми помогне да се събера. Надявах се да забележи болката в очите ми.

— Аз бях на булевард „Феърфакс“ — каза ми тя. — Отбих на паркинга на онзи мол до „Олимпик“. Страшна работа. Наистина ми се стори, че тази минута и половина беше дълга цяла вечност.

Джъстин дори не спря да си поеме дъх. Вдигна куфарчето си на масата, извади от него няколко дневници на различни випуски от гимназията и се зае да ми показва списък с имена и телефонни номера.

— Моля се интуицията да не ме лъже, Джак. Може би едно от тези хлапета е нашият убиец. След това отивам да се срещна с Кристин Кастиля. Тя е ключът към този случай, заклевам се.

Джъстин ми показа снимки на няколко гимназисти, които отговаряха на описанието на Кристин Кастиля за вероятния похитител на Уенди Борман. Опитах се да се съсредоточа, но мислите ми непрекъснато се връщаха към Афганистан. Виждах Дани, а кръвта му изглеждаше искрящо зелена през очилата ми за нощно виждане. Джеф Албърт продължаваше да крещи в съзнанието ми: „Дани е мъртъв!“.

— Добре ли си? — попита ме най-сетне Джъстин. — Томи добре ли е? Нещо е станало, нали?

— Той е добре. Но аз…

Лицето ми почервеня.

— Изведнъж си спомних нещо от войната. Искам да ти разкажа.

Джъстин затвори дневника и погледна часовника си.

— Дявол да го вземе, Джак. Трябва да тръгвам. Имам среща с Кристин на „Мелроуз“ след двайсет минути. Ако не съм там, тя ще си тръгне веднага. Ще ти предложа нещо. Ела с мен. Можем да говорим в колата, докато пътуваме натам.

— Не, ти върви — казах аз. — Това може да почака. Честно. Томи е добре. И аз съм добре.

Джъстин рязко затвори куфарчето и си взе дамската чанта. После се изправи и отпусна ръка на рамото ми.

Очите ни се срещнаха. Тя се усмихна и аз за миг си помислих, че ще се наведе да ме целуне. Но тя не го направи. Вместо това каза:

— Пожелай ми късмет. С това момиче ще ми трябва.

— Късмет — казах аз.

Тя отговори, че ще се видим по-късно. А после не ми оставаше нищо друго, освен да проследя през прозорците с многобройни стъкла как Джъстин излиза от кафенето, отива до колата си и ме оставя съвсем сам.

„Точно това заслужаваш, Джак“, казах си аз.

89.

През последните няколко дни Джъстин не спираше да се мята между безсмислен оптимизъм и безнадеждно отчаяние. Ако можеше да се вярва на съобщенията по електронната поща, които Сай и Мо-бот бяха открили на компютъра на Джейсън Пилзър, „Уличните изроди“ се канеха да извършат следващото си убийство само след броени дни. И трябваше някак си да ги спрат.

Джъстин си представяше мишената им съвсем ясно: някоя тийнейджърка, която беше или твърде самоуверена, или твърде наивна, но във всеки случай можеше да бъде измамена да дойде на опасна среща, на която да намери смъртта си. Джъстин получаваше главоболие, когато си помислеше за това. Усещаше, че вече е съвсем близо до убиеца, но въпреки това все още можеше да се провали.

От друга страна, Кристин Кастиля беше тласък в правилната посока. Имаше причина да се надява, че тя можеше да помогне на Private да изпреварят убийците преди понеделник, когато трябваше да загине още едно момиче.

Джъстин паркира колата си на оживената пресечка на „Мелроуз“, където се беше уговорила да се срещне с Кристин. Беше пристигнала с десет минути по-рано. По улицата имаше много коли и въздухът беше мръсен. Джъстин усили климатика, после извади блекбърито от дамската си чанта и го остави на таблото. Огледа улицата и забеляза хлапетата, които се движеха на групички по тротоара. Но нито едно от тях не беше Кристин.

Когато мина дванайсет на обяд, в главата на Джъстин се загнезди неприятна мисъл, която започна да набира сила. Кристин се беше опълчила на майка си, като се беше съгласила да се срещнат. Това беше проява на смелост от нейна страна. Но дали момичето не си беше променило решението? Или може би с Кристин се беше случило нещо?

Към дванайсет и петнайсет Джъстин вече не се съмняваше. В дванайсет и трийсет тя се обади в Private и провери съобщенията си. Кристин не се беше обаждала.

Джъстин хвърли телефона обратно на таблото. Главоболието протягаше пипала навътре и в двете й мозъчни полукълба. Много й се искаше да поговори с Джак. Но беше опасно да се срещат извън офиса. Кафето с него в „Роуз“ рязко беше събудило старите й чувства и я беше накарало да си спомни с носталгия за живота им преди.

И двамата бяха постъпили толкова глупаво в миналото. Беше си помислила, че ще успее да го накара да се отвори и да й признае чувствата си. Но Джак очевидно не беше способен на такава интимност, а Джъстин не можеше без нея.

Беше му купила порцеланова чаша за кафе с усмихнато лице и надпис: „Аз съм добре. Честно. А ти как си?“. Джак се беше засмял и беше използвал чашата, но продължаваше да държи голяма част от себе си заключена и далеч от нея. Така и не разбираше защо беше добре да говори за това, което чувстваше. Сякаш нямаше нужда да го прави.

Джак беше страхотен и го знаеше. Жените го ласкаеха, оправяха си косата, като го видеха, докосваха го уж неволно и му даваха телефонните си номера. Джак винаги се беше отнасял скромно към външността си, вероятно защото можеше да си го позволи.

Двамата се бяха скарали, бяха се сдобрили по впечатляващ начин, бяха се скарали отново и когато се бяха разделили за трети или за четвърти път, Джак беше преспал с една актриса. Поради тази причина Джъстин и Боби Петино на свой ред бяха прекарали една забележителна нощ, посветена на чисто сексуалното привличане между тях — и Джак беше разбрал за това. Естествено, че беше разбрал — Джак знаеше тайните на всички.

Джъстин и Джак отново се бяха сдобрили, но и двамата вече си бяха причинили толкова болка в тази връзка, че отношенията им бяха обречени. Бяха се разделили за последен път преди една година и сега всяка мисъл за евентуално събиране носеше със себе си увереността как ще завърши всичко…

Тя се стресна, когато някой почука на прозореца.

Кристин Кастиля, която изглеждаше бледа в черното си горнище с качулка, притеснено се огледа нагоре и надолу по улицата, после отвори вратата на колата и се качи.

— Доктор Смит, хрумна ми една идея — каза несигурно Кристин. — Може би трябва да отидем в онова кафене, където тогава видях онези момчета?

Джъстин се усмихна на Кристин. Надеждата разпери величествените си широки криле и полетя.

— Това е отлична идея — каза Джъстин.

90.

Точно тук беше започнало всичко, нали? Всички убийства досега.

„Беки“ беше миниатюрно кафене на булевард „Хайпириън“. Вътре беше сумрачно и миришеше на кафе и на дезинфектанта, с който едно момче почистваше пода. На стената над касата имаше електрически часовник. Той шумно изщракваше всеки път, когато се премести стрелката за минутите.

Джъстин се чудеше какво ли правят убийците на ученички точно сега, в този миг.

— Ето там седяхме — каза Кристин и посочи едно сепаре със седалки от червен винил и маса, издраскана от десетилетия поръчки от дневното меню.

До сепарето имаше панорамен прозорец, от който се виждаше оживеното движение по булевард „Хайпириън“ в обедната почивка. Един мотоциклет с бръмчене мина на жълто и дебелият задник на мъжа, който го караше бавно, се отдалечи по булеварда.

— Аз седях тук — продължи Кристин. — Мама — ей там. Сякаш все още го виждам.

Сервитьорката имаше буйна посивяла коса, престилка върху синята си кадифена рокля и значка, на която пишеше „Беки“. Изглеждаше така, все едно беше прекарала последните петдесет години в едноименната сладкарница.

Джъстин си поръча кафе, черно. Кристин помоли за салата с риба тон, после каза:

— Ако трябва да съм честна, доктор Смит… Не искам да причинявам неприятности на някого, ако не съм сигурна.

— Не се тревожи за това, Кристин. Твоята дума сама по себе си не може да навреди на никого. Дори тогава ще имаме нужда от доказателства. Да осъдиш някого за убийство, не е лесна работа.

— Микробусът спря по средата на улицата — каза Кристин и посочи към пресечката. — Аз погледнах настрани, а когато отново погледнах натам, онези двама мъже бутаха русото момиче в микробуса.

— Искаш ли да погледнеш няколко снимки?

— Разбира се. Ако това може да помогне.

Джъстин извади трите дебели дневника на випуските от куфарчето си и ги побутна през масата към момичето.

После се зае да отпива от кафето си, като наблюдаваше как Кристин разглежда снимките по страниците. Момичето спираше да огледа подробно не само портретите на отделните ученици, но и груповите снимки, както и тези, на които учениците не подозираха, че са ги снимали. В продължение на няколко дълги секунди тя не откъсна поглед от една черно-бяла фотография на група ученици, която беше надписана „Нашият екип“.

— Какво видя? — попита най-сетне Джъстин.

Кристин заби пръст в снимката, като посочи едно момче, подредено заедно с девет или десет други хлапета. После възкликна:

— Това е той.

Джъстин завъртя дневника и го придърпа към себе си.

Надписът под снимката изреждаше имената на екипа от ученици, който беше съставил дневника, и техните випуски. Тя сравни надписа с лицата им, после прелисти до портретните снимки на випуск 2006 година.

Момчето, което Кристин беше посочила с изгризания нокът на пръста си, беше с тъмна коса, носът му наистина можеше да бъде определен като остър, а ушите му наистина стърчаха.

Джъстин изведнъж се изпълни с такава възбуда, че сякаш можеше да захранва цялата източна част на Лос Анджелис с електричество само от настроението си.

Дали паметта на Кристин наистина беше толкова добра? Или просто се опитваше да угоди на Джъстин, както беше казала майка й?

— Кристин? — каза Джъстин. — Било е през нощта, нали? Микробусът е спрял само за минута, а момчетата са били в движение. Сигурна ли си, че това е момчето, което си видяла?

Кристин беше интелигентно момиче и веднага разбра какъв е потенциалният проблем.

— Нали сама се притеснявах, че няма да мога да го позная? Но го познах. Както ви казах още първия път, доктор Смит, никога няма да забравя лицето му.

— Добре, Кристин. Страхотна работа. Това лице вече си има име. Това е Рудолф Кокър.

91.

В началото Джъстин се беше съпротивлявала срещу предложението на Сай да инсталират високотехнологичен компютър на таблото на нейния ягуар. Това щеше да развали вида на колата й, а освен това щеше да й гарантира, че никога няма да може да се откъсне от работата си.

Сай беше победил в спора с помощта на неоспоримата си логика и сега Джъстин мълчаливо му благодари за това. Малката кутия със седемнайсет инчов екран, чувствителен на допир, беше свързана с международната мрежа и криминологичните бази данни на Private. Освен това правеше диагностика на двигателя, имаше система за предупреждение за препятствия зад автомобила и дори можеше да пуска дискове. Хитроумно приспособление.

Джъстин набра името на Рудолф Крокър в една търсачка.

Докато компактният електронен мозък претърсваше интернет, екранът се изпълни със списък на хора. Имаше мъже, които се казваха Рудолф Крокър, в различни щати и с най-различни професии: доктори, адвокати, пожарникари, един общ работник, един чистач на басейни и един модел на бельо от Чикаго. Нито един Рудолф Крокър нямаше криминално досие, но трима от тях живееха в Лос Анджелис и околностите му.

Първият беше роден в Сън Вали през 1956 година и беше работил като учител в Санта Круз до ранното си пенсиониране през 2007 година. Вторият Крокър от списъка беше финансов анализатор в компания, която се казваше „Уилшър Пасифик Партнърс“.

Джъстин затрака по клавиатурата и на екрана се показа интернет страницата на компанията. Имаше поле с надпис „Кои сме ние“, така че Джъстин го натисна, а след това прегледа списъка на персонала на компанията, в който имаше кратки биографии и малки снимки. Рудолф Крокър беше седмият от горе на долу.

Тя се вторачи в малката снимка. Трябваше да провери със сигурност дали този лъскав делови портрет наистина беше на същия човек от гимназиалния дневник — но за нея това беше безспорно. Никой не можеше да го отрече. Това беше същият Крокър, който беше завършил частно училище „Напредък“ през 2006 година.

Джъстин се обади в офиса. Потърси поред Джак, Сай и Мо-бот, но телефоните и на тримата бяха включени на гласова поща. Знаеше, че всички работят на границите на възможностите си. Сай и Мо бяха затънали в компютърната страна на случая с ученичките. Джак, Круз и Дел Рио работеха по уредените мачове в националната футболна лига и убийството на Шелби Къшмън.

Връзката с убийството на Уенди Борман беше рожба на мисълта на Джъстин и явно тя лично трябваше да я доведе докрай.

Сай беше изолирал две отделни ДНК проби на мъже от дрехите на Уенди Борман. Пробите не съвпадаха с нито един мъж, който имаше досие — жив или мъртъв, — така че щеше да й се наложи да вземе ДНК проба от Крокър, за да ги сравни.

И щеше да й се наложи да го направи лично.

Или пък не?

В главата й се появи една идея.

По една случайност познаваше някой, който беше напълно запознат със случая и беше също толкова мотивиран да залови убиеца на ученичките, колкото беше и тя самата. За съжаление, въпросният човек, освен това я мразеше в червата.

92.

Джъстин от години следеше кариерата на лейтенант Нора Кронин. Кронин беше изкарала пет години в отдел „Убийства“ и имаше репутация на честно ченге. Щеше да я очаква блестящо бъдеще, ако кариерата й не беше възпрепятствана от навика й да се опълчва на началниците си. Освен това сигурно не й помагаше и проблемът с наднорменото тегло, особено тук, в Лос Анджелис.

Въпреки това Боби Петино смяташе, че Кронин наистина има талант и потенциал за успех. Затова я беше похвалил на полицейския началник Фескоу, който й беше възложил да работи по случая с ученичките и да докладва директно на него. Джъстин знаеше, че Кронин работеше с всички сили по този случай вече две години, откакто беше удушена Кайла Брукс, и сигурно беше още по-раздразнена от нея самата. Освен това Кронин беше заложила повече. Случаят с ученичките беше основната й задача.

След като паркира колата си на „Мартел“, една тясна улица в западната част на Холивуд, Джъстин продължи пеша още десетина крачки, докато не стигна до Нора Кронин, която лежеше по корем и надничаше под една древна трошка „Форд“, паркирана до бордюра.

— Здравей, Нора, аз съм — каза Джъстин.

— О, славен ден — измърмори Кронин.

Тя изпълзя изпод колата, като стискаше нож в ръкавицата си. Подаде го на един униформен полицай и му каза:

— Едисън, сложи това в найлонов плик, надпиши го и го занеси в лабораторията.

— Да, госпожо, Нора, госпожо. Незабавно.

Кронин свали латексовите си ръкавици и се намръщи на Джъстин:

— И какво те води насам, Джъстин? Чух, че двамата с Боби сте скъсали, а ти дори не ми спомена за това. Налага се да се запитам: продължаваш ли да работиш изобщо по случая с ученичките?

— Private има сключен договор с кметството. Работим безплатно. Не получаваме нищо.

Джъстин зачака следващата атака на Кронин, но такава не последва. Вместо това Кронин се подпря с ръка на хълбока си и попита:

— Работи ли ти климатикът?

Двете седнаха в нейния ягуар и включиха климатика, докато Джъстин разказваше на Кронин за Кристин Кастиля.

— През 2006 година Кастиля е видяла как две момчета пъхат в микробус едно момиче, което приличало на Уенди Борман. Преди един час тя разпозна единия от тях. Мисля, че Уенди Борман може да е била първата убита ученичка от серията.

— Знам за тази Кастиля. Тогава момичето е било на единайсет години, нали така? Майка й построила крепостна стена, за да не допуска полицията до нея. Значи ми казваш, че след пет години можеш да й се довериш да идентифицира някого?

— Не напълно, не. Но извадих дрехите на Борман от склада и ги дадох за проучване в нашата лаборатория. Извадихме проби от ДНК. Двама различни мъже. Но в базата данни нямаше съвпадение за нито един от тях.

— Тогава какво искаш от мен? Малко се обърках.

— Имаме причина да вярваме, че след два дни ще има още едно убийство.

— О, наистина ли? Но не можеш да ми кажеш откъде го знаете, нали? Така че, да повторя: какво искаш от мен?

— Кристин Кастиля е видяла лепенка на частно училище „Напредък“ на микробуса на похитителите — каза Джъстин.

Тя натисна няколко клавиша на компютъра в колата и на екрана се показа снимката на Рудолф Крокър.

— Това е човекът, когото разпозна Кристин Кастиля. Казва се Рудолф Крокър. Завършил е „Напредък“ през 2006 година. Сега е костюмар, работи във финансова къща. Кристин е сигурна, че е видяла точно него.

— Аха. И сега какво, Джъстин?

— Ами, имам един заподозрян ето тук — каза Джъстин и вдигна едната си ръка.

— И имам една проба от ДНК ето тук — каза тя и вдигна другата. — Ако успеем да съберем тази ръка с другата, може да изкараме един проклет психопат от играта.

— Да речем, че се съглася. Трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш — каза Кронин. — Не искам да чувам повече такива глупости като „Имаме причина да вярваме“. Ако укриваш информация от мен, ще се откажа.

— Разбира се.

— И не отговарям пред теб.

— Не. Но не можеш да замесваш никого от полицейското управление, без да го съгласуваш с мен. Става ли?

— Аха — потвърди Нора.

Кронин вече се усмихваше. Това сигурно беше първият път, когато Джъстин я виждаше да се усмихва.

— Ще ме спукат от майтап, че работя с теб. След като съм те обиждала толкова много.

Джъстин кимна.

— Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Двете жени плеснаха дланите си една в друга в мразовития въздух от климатика.

— От нас ще излезе страхотен екип — каза Джъстин.

— Нека да не избързваме — отговори Нора Кронин. — Аз все още не те харесвам особено.

Джъстин най-сетне се усмихна на свой ред.

— О, ще ме харесаш.

93.

Пътувах към офиса и бях заседнал в блатото на задръстването по „Пико“, когато ми се обади Мо-бот от офиса.

— Преди пет минути нашите приятели от хотел „Мариот“ на международното летище в Лос Анджелис се обадиха на едно бутилиращо предприятие в Рино и поискаха дарение за фонда на вдовиците на щатските шерифи — каза ми развълнувано тя. — Собственик на фабриката е не друг, а Антъни Марзуло. Доволен ли си, Джак?

— Добър улов, Мо. Това е страхотно. Но знаеш какво искам наистина.

— Да чуеш звън на монети, които сменят собствениците си? — Мо се засмя. — След обаждането до Невада Виктор Спано се обади на Кени Оуен на мобилния му телефон. Днес следобед имат среща в хотел „Бевърли Хилс“, във вила четири.

Мо беше започнала да подслушва телефоните на Кени Оуен и Ланс Рихтър от момента, в който бяха пристигнали в Лос Анджелис преди утрешния мач. Вече знаехме, че професионалните специалисти по залагания очакват „Тайтънс“ да смаже „Рейдърс“ с три тъчдауна. Освен това знаехме, че ако двамата съдии успеят да осуетят играта и да задържат разликата в крайния резултат на не повече от седемнайсет точки, десетки милиони долари под формата на нелегални залози щяха да преминат в сметките на фамилията Марзуло.

Но чичо Фред и неговите партньори щяха да имат нужда от нещо повече, а не само празни приказки и подозрения. Щяха да имат нужда от доказателства.

Обадих се на Дел Рио, срещнахме се в гаража и аз смених колата си с една от нашите служебни хонди. Автомобилът беше масивен, черен, с тъмни стъкла и оборудван с безжична електроника по последна дума на техниката.

Стигнах до булевард „Сънсет“, спрях пред покритата арка на входа на хотел „Бевърли Хилс“ и оставих Дел Рио.

Той дръпна козирката на бейзболната си шапка над очите и оправи чантата с камерите си, докато влизаше в хотела. След като влезе, аз се завъртях по „Сънсет“ и паркирах на „Кресънт Драйв“, на сто метра и една стена разстояние от красивата бяла вила сред буйната зеленина на градината около хотела, в която трябваше да се проведе срещата.

Дел Рио ме държеше в течение на ситуацията по микрофона на ревера си, докато разполагаше миниатюрните си камери — една на входната врата на вилата, още една на двора и още три на прозорците, които гледаха навътре към стаите на вилата.

Дванайсет дълги минути по-късно Дел Рио се върна в колата, а миниатюрните камери вече предаваха картина в реално време на лаптопите ни.

Единственото, което помръдваше във вилата, бяха прашинките в стълбовете от слънчеви лъчи.

Въпреки буйния си характер Дел Рио беше в състояние да чака в засада по десет часа, без дори да му се налага да ходи по малка нужда. Аз обаче все още страдах от закъснелия шок от земетресението и фаталния спомен, който беше пробудило в паметта ми. След като гледах слънчевите лъчи и прашинките в продължение на половин час, просто се налагаше да кажа нещо, за да не експлодирам.

— Рик, ти видя ли Дани Йънг, когато го изнесох от хеликоптера?

— А? Аха. Защо?

Гласът ми беше равен, когато му разказах какво ми се беше случило тази сутрин. Говорех като мъртвец, но предадох най-важното. Нямаше нужда от колоритни описания. Дел Рио беше присъствал лично.

— Чакай да видя дали съм те разбрал правилно — каза Дел Рио, когато свърших. — Измъчваш се за това, че си оставил Джеф Албърт в хеликоптера и си се опитал да спасиш Дани Йънг? Ами останалите момчета? Удари ни ракета, Джак. А ти успя да приземиш проклетия хеликоптер.

— Помниш ли Албърт?

— Естествено. Беше добро момче. Те всички бяха добри момчета. Джак, ти също беше просто едно момче.

— Мисля, че Дани Йънг е бил мъртъв, когато съм го изнесъл.

Дел Рио ме изгледа в продължение на няколко секунди, преди да каже:

— Кръвта на Дани все още бликаше от гърдите му, когато дойдох при вас. Той умря на земята. А хеликоптерът се взриви, Джак. Ако се беше върнал, щяхте да умрете всички: Дани Йънг, Джеф Албърт и ти самият. И тогава никой нямаше да може да те върне.

Дел Рио беше прав. Кръвта на Дани се беше плискала по ботушите ми. Значи е бил жив. Значи е бил жив, когато съм го изнесъл оттам.

Самият аз се почувствах почти жив, когато си помислих за това.

Никой от двама ни не каза нищо повече, докато към вилата не се приближиха двама мъже.

Единият беше Виктор Спано. Другият беше нисък мъж с хубав костюм. Мъжът с костюма пъхна магнитната си карта в процепа и отвори вратата на вила номер четири.

Вдигнах двете си ръце като футболен съдия:

— Тъчдаун!

94.

Имах да съобщавам голяма, но не непременно добра новина. Вече беше тъмно, когато пристигнах в огромната къща в италиански стил на чичо ми в Оуклънд. Паркирах на кръговата алея и закрачих нагоре към входа.

Отвори ми Лоис, втората съпруга на Фред, а към нея се присъедини и буйният ми единайсетгодишен братовчед Браян, който атакува бедрата ми като първокласен футболен защитник от отбора на Калифорнийския университет — беше сигурен, че един ден ще стане такъв.

Аз се претърколих и престорено заръмжах от болка, докато Браян подвикваше триумфално и изпълняваше специалния си танц във фоайето. Малката ми братовчедка Джаки се наведе и ме потупа по главата, все едно бях голдън ретривър.

— Браян е голям нахалник, Джак. Лошо ли се удари?

Намигнах й, че съм добре, и тя ме дръпна за носа.

— Вечерял ли си, Джак? — попита ме чичо Фред, като ми подаде ръка да се изправя и ме прегърна през раменете.

— Не бих отказал кафе — отговорих аз.

— А какво ще кажеш за кафе и парче торта с бананов крем?

— Продадено.

Настаних се на един стол в трапезарията и децата ме засипаха с въпроси — за земетресението, дали в последно време бях хващал лоши и колко най-бързо бях карал колата си. В момента, в който отговорех на някой въпрос, те презареждаха и стреляха отново.

При обичайни обстоятелства щях да хвана по едно хлапе под всяка мишница, да ги занеса в мултимедийната стая и да гледам с тях някой филм за Спайдърмен или Батман, но тази вечер се тревожех за времето — и по-точно колко малко от него оставаше преди мачовете тази неделя, и то преди един определен мач.

Улових погледа на чичо и се потупах по джоба на гърдите. Той кимна и каза на Лоис:

— Ще открадна Джак за няколко минути.

Последвах Фред в кабинета му — прекрасна стая с ламперия от махагон. Две от стените бяха покрити с футболни трофеи, а над камината висеше сто и петдесет сантиметров плосък екран, който също приличаше на трофей.

— Мисля да пийна нещо — заяви Фред.

— Налей ми от същото.

Фред наля шотландско уиски „J&B“ с лед, а аз пъхнах флашпаметта във видеото му. Оставих му стола на бюрото, за да гледа по-удобно. Фред Кройцер беше интересна личност. Не можех дори да предположа как ще реагира на неприятния филм, който се канех да му прожектирам.

Екранът му беше първокласен, с висока резолюция, така че идеално подхождаше на записа от нашите видеокамери, достойни за националната космическа агенция.

Започнахме да гледаме картината, записана от прозорците на вилата в хотел „Бевърли Хилс“.

На един телефон просветна червена лампичка.

Един мъж с костюм, обърнат с гръб към камерата, вдигна слушалката, набра няколко цифри и прослуша записаното съобщение.

Зад него се виждаше Виктор Спано, който извади една бира „Хайнекен“ от хладилника и включи телевизора.

Взех дистанционното от бюрото на Фред и превъртях напред, после отново пуснах записа с нормална скорост в момента, в който мъжът с костюма се обърна към камерата за близък план.

Беше Антъни Марзуло, капо трето поколение на клона на мафията в Чикаго, който носеше неговото фамилно име.

Той се обърна към Спано:

— Отвори вратата.

Спано отвори и във вилата влязоха още двама души: Кени Оуен, съдия и организатор с двайсет и пет години опит на футболното игрище, и Ланс Рихтър — амбициозен млад страничен съдия, който очевидно смяташе, че финансовото му бъдеще е свързано с опорочаването на играта, а не със защитаването на правилата.

Чичо ми Фред рязко си пое дъх, после изстреля дълга поредица ругатни.

На екрана се видя как мъжете си стиснаха ръцете, а после съдиите се настаниха срещу човека, който се беше наел с досега немислимата задача да корумпира съвременния професионален футбол.

— Няма място за грешки — каза Марзуло.

Когато се усмихваше, горната половина от лицето му оставаше неподвижна.

— Както обикновено, това е двайсет процента аванс. Останалото ще получите утре вечер. Не повече от седемнайсет точки. Нали разбирате? Ако се наложи да прекъснете играта, защото слънцето ви свети в очите, ще го направите. Ще направите каквото трябва, за да задържите разликата.

— Разбираме и знаем какво е заложено на изхода от този мач — каза Рихтър.

Той се протегна да вземе една тлъста купчина пачки от банкноти по сто долара.

— Наистина ли? — настоя Марзуло и отпусна ръката си върху ръката на Рихтър.

— Да, сър. Ще стане точно така, както искате. Няма да има проблеми. Ще направим каквото трябва.

Оуен плесна пачките си в бедрото, преди да ги прибере в джоба си.

Спрях записа и се обърнах към чичо Фред.

Горкият човек изглеждаше така, все едно са го ударили с гюле в корема. Спомнях си това изражение от съдебния процес срещу баща ми — смесица от ужасен срам и тъга.

— Доста дръзко — отбелязах аз. — Не става дума само за един амбициозен мафиот и двама корумпирани съдии. Случаят е много по-мащабен. Фамилия Марзуло се настанява в територията на фамилия Ночия.

— Никога не съм вярвал, че Кени Оуен ще вземе и един цент, който не е негов — каза Фред. — Познавам и жена му, и децата му. Синът му играе колежански футбол в Охайо.

— Записът е качествен — казах аз. — Ще издържи в съда.

— Трябва да поговоря по телефона — каза Фред. — Ще ти се обадя сутринта, за да ти кажа какво ще правим. Свърши добра работа, Джак.

— Ами, да, съжалявам, чичо Фред. Ужасно съжалявам.

— Да — каза той. — Утре ще бъде още по-зле.

95.

Вече минаваше полунощ, когато най-сетне пристигнах в къщата на Колийн. Бях изтощен и имах нужда Колийн да сложи хладната си ръка на челото ми. Исках да послушам мелодичния й ирландски глас и да заспя, прегърнал тялото й.

Тя дойде да ми отвори по къса нощница и миниатюрни бикини. Косата й беше хлабаво хваната на тила. Ухаеше великолепно — като роза, поръсена със захар.

— Съжалявам, но странноприемницата е затворена — каза ми тя. — Малко по-надолу има мотел „Дейс Ин“.

— Трябваше да се обадя предварително, Колийн.

— Влизай, Джак.

Тя се надигна на пръсти, за да ме целуне. После пристъпи към мен и притисна хълбоците си в тялото ми за няколко секунди — колкото ми трябваше, за да получа ерекция. Колийн ме погали отпред по панталона, после ме хвана за ръка и ме заведе в спалнята си. През завесите се процеждаше лунна светлина, когато тя обу чифт обувки с високи токчета.

— Искаш ли да погледаме телевизия? — попита ме тя. — Или нещо друго?

— Какво дават? — казах аз и се ухилих.

Колийн също.

96.

Отпуснах ръце на презрамките на нощницата й, после ги смъкнах до раменете. Не повече. Само за разпалване на апетита. Колийн продължаваше да се усмихва, когато разкопча колана ми и ме съблече. После ме сложи да седна, свали ми обувките и чорапите и ме бутна назад върху леглото си.

— Господи, колко обичам това тяло — каза тя. — Наистина. Бог да ми е на помощ.

Не очаквах точно това, когато позвъних на вратата й, но ето на: бях гол на чаршафите й, щамповани на цветя, и гледах как Колийн измъква фибите от косата си. Тази завеса от уханна черна коприна падна на раменете й, като първо скри, а после откри гърдите й.

Тя се наведе над мен и косата й ме погъделичка по лицето, после ме целуна силно и продължително. Беше великолепно. Колийн се плъзна в леглото и започна да се извива по тялото ми, а хладната й кожа се плъзгаше върху моята, като първо се отдръпваше, а после се притискаше в мен.

Обхванах тесните й хълбоци — усетих убождане от високи токчета под гърба си — и проникнах в нея.

Умът ми се изчисти, а мислите за сън изчезнаха без следа. Сърцето ми се изпълни с любов, любов и благодарност, и екстаз, а после, след около десет минути, с освобождение — и за двамата. Отдръпнах се от тялото на Колийн и потънах в леглото.

Потта започна да съхне по тялото ми и в този момент, колкото и да не ми се вярваше, Колийн се разплака.

В съзнанието ми проблясна разкаяние. Не бях способен на повече разкаяние през този ден, нито капка повече, но това чувство се разтвори, заменено първо от срам, а после от съчувствие към Колийн.

Прегърнах я, докато тя тихо хлипаше на гърдите ми.

— Какво има, Колийн?

Тя отрицателно поклати глава.

— Сладурче, кажи ми какво става. Искам да разбера. Ето ме, слушам те.

Колийн се изтръгна от прегръдките ми. Обувките й изхвърчаха настрани и се удариха в ъгъла. Вратата на банята се отвори и чух шум от вода. Няколко минути по-късно Колийн излезе с дълга нощница и си легна.

— Как се изложих — каза тя.

— Кажи ми. Моля те.

Колийн легна по гръб и се загледа в тавана, а аз отпуснах ръка на корема й.

— Трудно ми е, Джак. Понякога ми става толкова тъжно. Виждам те само в полунощ, при това не всяка вечер. Работя с теб в офиса. А междувременно?

— Съжалявам.

Не можех да й кажа, че нещата ще се променят. Бяхме притиснати до стената и аз нямах друг избор, освен да кажа истината.

— Само това мога да ти дам, Колийн. Не мога да продължа. Не мога да се оженя за теб. Трябва да спрем с това.

— Значи не ме обичаш, нали, Джак?

Въздъхнах. Колийн ме прегърна, докато я галех по косата.

— Обичам те. Но не по този начин, по който имаш нужда.

Стана ми толкова мъчно, колкото и на нея, и трябваше да се измъкна от прегръдките й.

— Остани, Джак. Вече съм добре. Вече е неделя сутрин. Чисто нов ден.

— Трябва да се прибера и да поспя. Днес ще работя… Всеки момент ще гръмне историята с националната футболна лига. Чичо ми разчита на мен. Обещах му.

— Разбирам.

Събрах си дрехите от пода и се облякох на тъмно. Колийн вторачено гледаше в тавана, когато я целунах за довиждане.

— Ти не си лош човек, Джак. Винаги си бил честен с мен. Никога не ме лъжеш. Желая ти хубав ден.

97.

Все още мислех за Колийн, когато двамата с Дел Рио се срещнахме с Фред на паркинга на стадиона по обяд.

Клаксоните виеха безмилостно. Мотоциклетите кашляха и ревяха, докато влизаха през портала. Коли и пикапи се носеха по асфалта. Фенове на всякаква възраст, облечени с тениски на „Рейдърс“ — някои и с лица, боядисани в сребърно и черно, а неколцина дори с костюми на „Дарт Рейдър“, — се забавляваха на импровизирани купони на капаците на автомобилите си, приготвяха бургери и пържоли и се наливаха.

Все пак имаха домакински мач, така че феновете никога не спираха да се надяват, че по някакво чудо славните дни на отбора им ще се завърнат и „Рейдърс“ ще триумфират — ако ли пък не, това пак си беше добър повод за купон.

Хвърлих поглед към запазените места за собствениците и видях как Фред заключва колата си и се отправя към входа. Беше облечен с любимото си яке марка „Докърс“ и носеше ортопедични обувки. Оредяващата му коса беше внимателно сресана. Помислих си, че изглеждаше по-възрастен, отколкото преди една седмица, сякаш беше претърпял голяма загуба. И сигурно си беше точно така.

Извиках Фред по име, той вдигна очи и зави към нас.

Стисна ръката на Дел Рио, потупа ме по рамото и ни поведе през тълпата към един страничен вход на стадиона.

— Благодаря ви, че дойдохте, Джак и Рик. Оценявам го.

Той показа картата си на един от пазачите, каза му, че сме с него, и вратата се отвори към един тунел, който изглеждаше готов за римейк на класическата футболна реклама на „Кока-Кола“ с Джо Грийн.

За един ярък зелен миг аз видях игрището и трибуните от всички страни, които се изпълваха с хора, после завихме наляво и продължихме под стадиона.

По протежение на подземния тунел се отваряха и затваряха врати. Хората от персонала на стадиона подвикваха на Фред и той приемаше поздравите им, като махваше с ръка и се усмихваше. Стомахът ми се свиваше при мисълта за това, което щеше да се случи през следващите няколко минути.

— Хайде да приключваме с това — каза Фред. — Ще бъде трудно, Джак, ще бъде наистина много неприятно.

Той пъхна ключа си в една ключалка и отстъпи назад, за да пропусне мен и Дел Рио да влезем преди него в кабинета му.

Изненадах се, когато видях Евън Нюман и Дейвид Дикс до бюрото му. На една кушетка в дъното на кабинета седяха двама мъже, които не познавах. Бяха облечени с униформи на черни и бели райета. Лицата им бяха мрачни.

Фред ги представи — Скип Стеферо и Марти Матлага — и продължи:

— Джак, носиш ли записа? Двамата с Рик елате с мен. Всички останали, ще се върнем след няколко минути. Ако не се върнем, влезте с взлом.

Двамата с Рик последвахме Фред до една врата, на която пишеше „Съдии“.

Фред почука два пъти и без да чака отговор, завъртя бравата и бутна вратата.

Ехото на разговорите и трясъкът на гардеробчета, които се отваряха и затваряха в съблекалните, рязко утихнаха, когато тримата влязохме вътре.

98.

Съдиите все още не бяха облечени и всички ни погледнаха. Фред спокойно каза:

— Кени, Ланс, трябва да се видим за малко.

Кени Оуен закопчаваше ризата си на черни и бели райета. Той вдигна крак на една пейка и се зае да връзва маратонката си.

— Навън — продължи Фред. — Веднага.

Лицето на Ланс Рихтър пребледня под слънчевия му загар, но той и Кени Оуен излязоха и Фред затвори вратата зад гърба им. Петимата образувахме малка групичка на десетина метра от съблекалнята на съдиите. Фред започна:

— Няма лесен начин да направим това. Има само труден и още по-труден начин.

— За какво говориш, Фред? — попита Оуен, като се преструваше на глупак и се справяше доста добре.

— Имаме цялото ви отвратително уреждане на мача на запис, жалки задници такива. Джак, покажи им снимките от „Бевърли Хилс“.

Бях разпечатал отделни кадри от видеозаписа на срещата на Оуен и Рихтър с Антъни Марзуло и ги носех в един плик. Извадих снимките, подредих ги и сложих най-важния кадър отгоре.

Рихтър видя снимката, на която двамата с Оуен държаха пачки пари и седяха на една масичка за кафе срещу капото на мафията от Чикаго. Усетих миризма на урина и забелязах, че панталоните на Рихтър са мокри отпред.

— Нямах друг избор — промълви той. — Трябваше да подкрепя Кени или да изгубя работата си.

— Бъзльо — изръмжа Оуен.

— Не си губи времето да ми говориш глупости, Рихтър — продължи Фред. — И без това не ми пука защо си го направил.

— Това беше първият път — каза Оуен. — Имай сърце, Фред. В тази професия не се изкарват пари.

— Кен. Не чу ли, когато ти казах, че имаме всичко на запис? Марзуло казва: „Както обикновено, това е двайсет процента аванс“. А сега слушайте. Нюман и Дикс са в кабинета ми. Дикс иска да ви закара в пустинята и да ви застреля и двамата. И е в състояние да го направи. Нюман иска да се кандидатира за конгресмен. Той пък иска да ви арестува незабавно, което донякъде ще спаси репутацията на националната футболна лига — но ще съсипе играта. Аз виждам нещата по друг начин, а моите колеги се доверяват на инстинктите ми. Затова, ако изобщо ви е останал някакъв мозък, ето с какви възможности разполагате. Слушайте ме внимателно.

Двамата съдии не откъсваха поглед от него и дори не мигваха, докато Фред продължи.

— План А. Връщате се в съблекалнята и казвате, че сте били на вечеря с някои от играчите, но не можете да кажете кои. Това е нарушение на правилника на лигата и наказанието е отнемане на съдийските ви права. А ето и План Б. Аз занасям нашия запис, на който се вижда как приемате подкуп от Марзуло, на председателя на комисията. Почтеността на професионалния футбол започва да се гледа под лупа. Проверяват се всички мачове, които сте свирили в жалкия си живот. Ще бъдете арестувани и обвинени в престъпно сдружаване, а историята за това ще влезе в националните новини още тази вечер и ще се върти с години. Фамилията Марзуло ще бъде обвинена в рекет, а вашият живот няма да струва и пукната пара — нито в затвора, нито навън. Честно казано, и в момента не бих заложил пукната пара на живота ви. Имате най-много три часа, за да изчезнете. Когато от фамилията Марзуло не ви видят на терена, веднага ще се разчуе. А когато мачът не тръгне натам, накъдето очакват те, вие сте довиждане. Не вярвам дори да открият телата ви.

Очите на Кени Оуен бяха широко отворени и влажни. Той преразказа това, което Фред му беше подал:

— Вечеряхме с няколко играчи, но не можем да кажем кои, защото те не са виновни. Беше глупаво от наша страна. Нарушихме правилата за една безплатна пържола. Моля ви, приемете оставките ни.

Фред им каза:

— Съберете си нещата от гардеробчетата и изчезвайте оттук, по дяволите. На бегом.

Десет минути по-късно Фред, Нюман и Дикс заведоха новите съдии в съблекалнята. Както предвиждаха специалистите, отборът на „Тайтънс“ смаза „Рейдърс“ с 52 на 21, с 14 точки повече от предварително уговорената разлика.

Занесох видеозаписа в офиса на Private и го заключих в сейфа, където държахме и много други тайни. Ако Фред някога имаше нужда от него, щях да му го дам.

Но оставих снимките на Спано, Марзуло и съдиите в джоба си. Беше ми хрумнала една хитра идея. Но все още не можех да я споделя с никого.

99.

Беше три часа и петдесет минути, в същата неделя следобед. Джъстин и Нора Кронин бяха паркирали пред дома на Рудолф Крокър — триетажен жилищен блок на „Виа Марина“ — още от осем сутринта. Двете жени все още не бяха точно приятелки, но не се беше стигнало и до размяна на удари. Джъстин беше монтирала една малка параболична чиния на прозореца на колата. Двете с Нора бяха изслушали шумовете от сутрешния тоалет на Крокър, а след това и прегледа на печата по телевизията, придружаван от непрекъснатия, несвързан коментар на Крокър.

В два без нещо Крокър беше излязъл от сградата по шорти и тениска, така че Нора и Джъстин за пръв път бяха видели на живо двайсет и три годишния младеж, който вероятно беше убил повече от десет момичета.

— Не е кой знае какво — изръмжа Нора.

— Не, не е. Той е просто боклук, Нора.

Крокър беше излязъл на джогинг по „Адмирълти Уей“, така че Джъстин и Нора го последваха на безопасно разстояние в една от стандартните служебни коли на Private — сив форд, модел „Краун Виктория“.

Когато се прибра, Крокър взе душ, като пееше „Unbreak My Heart“ на Тони Бракстън — фалшиво, но с много чувство. После гледа предаването „Вашите пари“ по CNN, а след това в апартамента му с изглед към улицата настъпи тишина. Джъстин предположи, че работи на компютъра си. Или пак беше заспал.

— Да не би да смята да си остане вкъщи тази вечер, да му го начукам? — изнерви се Нора. — Мислех си, че този тип има нужда от силни усещания.

— Облегни се. Затвори очи — каза Джъстин. — Ако той няма да излиза, и ние няма да мърдаме.

— Не мога да спя в кола. Ти можеш ли?

— А как обичаш кафето? На ъгъла има магазин. Аз черпя.

Малко след пет Крокър отново излезе от блока си, като този път беше облечен с елегантно синьо сако, розова риза, сиви панталони и половинки, които изглеждаха скъпи. Той отиде до един нов модел син микробус сиена, паркиран в края на „Бора Бора“, и се качи. После плавно излезе на заден ход и зави по „Виа Марина“.

Джъстин беше истински професионалист в проследяването. Тя потегли след микробуса на Крокър, като поддържаше дистанция от две-три коли между тях. Едва не го загуби на един светофар, но форсира двигателя и мина на жълто.

— Кучи син — измърмори Кронин. — Да не би да ни е забелязал?

— Не знам — отговори Джъстин. — Скоро ще разберем.

Влязоха в Уестуд по булевард „Уестуд“ и продължиха по „Хилгард“. Видяха как Крокър отби по една алея, остави ключовете и микробуса на един служител на паркинга и се изкачи по стълбите във фоайето на хотел „W“.

Барът на хотела, разположен в ъгъла на сградата, се виждаше през панорамните прозорци от двете страни.

— Отива в „Уиски Блу“ — отбеляза Джъстин. — Популярно място за свалки на богати необвързани мъже и жени. Всъщност е идеално за нашите цели.

Предварително уговорената им задача беше много тясно и прецизно очертана. Не биваше да атакуват Рудолф Крокър. Не биваше да го арестуват. Дори не искаха да му се мяркат пред очите, макар че Джъстин нямаше нищо против да му ги издере с ноктите си.

Трябваше им само малко слюнка, микроскопично количество кожни клетки, един косъм или една люспичка пърхот. Това щеше да им бъде достатъчно.

Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Как изглеждам? — обърна се Нора към Джъстин.

— Очарователно. Ето, вземи това.

Джъстин извади червило от чантата си и го подаде на Нора, докато наблюдаваше вратата, през която току-що беше влязъл Рудолф Крокър. Все още беше вътре.

— Пусни си косата — каза Нора. — Бухни я малко. Разкопчай няколко копчета.

Джъстин го направи и когато беше готова, каза:

— Хайде. Да вървим да се запознаем с дявола.

Нора затръшна вратата на колата, показа значката си на служителя на паркинга и каза:

— Колата ни остава тук, до бордюра. Полицейска задача.

Джъстин даде десет долара на момчето и последва Нора нагоре по стълбите.

— А, ясно — каза момчето. — Добро ченге и лошо ченге.

Нора се обърна към него и се разсмя с глас.

— Не, ние сме дебело ченге и кльощаво ченге!

100.

Когато двете влязоха в бара, Джъстин подхвърли:

— Смехът винаги помага.

Откакто беше идвала за последен път в „Уиски Блу“, барът беше ремонтиран и обновен. Салонът беше обзаведен с неутрални земни цветове, имаше ъгловати ниски мебели с цвят на шоколад и глина, а осветлението над бара беше меко. От колоните се носеше техномузика, на фона на която изобщо не можеше да се проведе истински разговор.

Барът беше претъпкан с млади мениджъри и начинаещи финансисти, които се наслаждаваха на остатъка от уикенда. Все още имаха шанс да забият нещо. Момичета със страхотно направена коса, тесни дрехи и бюстове, повдигнати чак до ключиците, се смееха очарователно на млади мъже, които очевидно се изкачваха в кариерата си. Всеки втори от тях беше с тъмна коса и много бели зъби, повечето бяха с тъмни очила.

Джъстин изпита тревожното усещане, че нямаше никакво време. Това беше последният й шанс. Крокър трябваше да се окаже човекът, когото търсеха, и той беше тук.

Беше работила прекалено дълго по този случай, все едно убитите момичета бяха собствените й дъщери. Бяха изминали цели месеци на раздразнение и мъка, в които тъжните гласове на родителите им се бяха запечатали в съзнанието й като на старомодна грамофонна плоча от винил.

Двете с Нора си бяха поставили трудна, но съдбоносна задача. Ако успееха да се справят с нея, щяха да спрат един отвратителен шибан убиец — но имаше твърде много начини, по които можеха да се провалят.

101.

Джъстин направи знак с очи на Нора и двете започнаха да се промъкват през тълпата. Когато стигнаха до бара, Джъстин спря до един едър, напомпан, двайсет и няколко годишен младеж с червено лице и риза, която съответстваше на цвета на физиономията му.

— Може ли да се мушна тук и да си поръчам нещо за пиене? — попита го тя.

— Какво ще пиеш? — попита я той, като я оглеждаше от шията надолу.

— Аз съм с приятелката си.

Едрият младеж погледна към Нора и очите му подскочиха обратно към Джъстин. Направи гримаса, но им освободи място. Джъстин зае едно столче, хвана Нора за лакътя и я придърпа към себе си. После се наведе към нея и прошепна:

— Виждаш ли го?

— Аха. Крокър иска ново питие. Барманът току-що му взе чашата, за да я напълни.

Барманът беше в началото на трийсетте, с пясъчно руса коса, която оредяваше на челото. Беше напомпан и изглеждаше отегчен, а на ризата му имаше значка с името „Бъди“.

— Какво ще обичате, дами?

— Пино гриджо — каза Джъстин.

— Минерална вода „Перие“ — каза Нора.

Някой се раздвижи зад гърба на Джъстин и я блъсна.

— Какво, по…

— Не се обръщай. Крокър вече си има компания — каза Нора. — Кльощав тип, с пусната коса. Прилича на компютърен маниак.

— Не чувам какво си говорят — каза Джъстин.

— Няма значение — отговори Кронин. — Стига да ги виждаме, всичко е наред.

Барманът им донесе питиетата. Джъстин му подаде двайсетачка и му каза да задържи рестото. Барманът прибра банкнотата, измъкна една купичка ядки изпод бара и ги сложи пред нея. Джъстин вдигна поглед и видя отражението на Крокър в огледалото зад бара. Беше със стърчащи уши и характерен нос. Но останалото беше просто невероятно: как беше възможно толкова обикновен човек да се състезава с легендарни психопати за едно от най-високите места в класацията на серийните убийци?

Сервитьорът донесе чисти чаши на бара, а барманът прие и изпълни няколко поръчки. Приятелят на Крокър си беше поръчал наливна бира и двамата разговаряха, без да се оглеждат.

Джъстин сведе поглед, когато Крокър направи знак на сервитьора за сметката. Тя го проследи как я плати с кредитната си карта и подписа разписката, после двамата мъже се изправиха от местата си и излязоха от бара. Бъди пристъпи напред да им прибере чашите и в същия миг Нора плесна значката си на бара пред него.

— Не пипай чашите — нареди му тя. — Ще ги взема. Веществено доказателство.

— Доказателство за какво? — попита барманът.

— Струва ми се, че онова симпатично момиче ей там иска да си поръча нещо — каза Джъстин на Бъди. — Защо не отидеш да й налееш?

Нора и Джъстин хванаха чашите с по една хартиена салфетка: чашата на Крокър и чашата на неговия приятел. Едва когато излязоха от бара и отново седнаха заедно в служебния форд, те си позволиха да се усмихнат. Джъстин извади телефона си и набра няколко цифри.

— Сай. Ще ни чакаш ли в лабораторията след двайсет минути? Мисля, че свършихме добра работа.

102.

Както би казал Йоги Бера1, „беше дежа вю за втори път“. Рик седеше до мен в малкия самолет „Чесна“. Кацнахме на летището в Лас Вегас по здрач и взехме кола под наем. След това подкарахме покрай песъчливите празни парцели на мъртвородените строителни проекти, които бяха фалирали през 2008 година. Накрая стигнахме до една сива стена, която закриваше изгледа към затворения жилищен комплекс от улицата.

Спряхме пред портала на Кармайн Ночия.

Рик натисна бутона, отговори му един глас и някой ни пусна да влезем. Прекосихме моста над изкуствената река със затворен цикъл, която можеше да съществува само в Лас Вегас или може би в Орландо. Продължихме покрай ярко осветените конюшни и стигнахме до парадния двор с островчето от палми пред масивната дъбова врата.

Човек можеше да си помисли, че се намира в Барселона, или в Мароко.

Мутрата на Ночия, който предишния път беше с червена риза, сега беше облечен с тесен черен пуловер и джинси от имитация на кожа.

Той ни отвори вратата, прибра пистолета на Рик и моя пистолет и ги остави върху двойния сейф за оръжия във фоайето, маскиран като шкаф в мавритански стил.

После мутрата ни поведе напред, както и преди: през стаята за билярд, изпълнена с тракането на цветните керамични топки, до голямата зала, където Кармайн Ночия седеше в кожения си фотьойл.

Този път Ночия не четеше книга. Вместо това гледаше гигантския екран над камината, на който вървеше повторение на унищожителната победа на „Тайтънс“ срещу „Рейдърс“ отпреди няколко часа. Изключи телевизора и ни покани да седнем, без да ни стисне ръцете, както и предишния път.

Главата ми се въртеше. От една страна, вече бяхме получили предупреждение от Кармайн Ночия и неговата „фамилия“ и те имаха сериозни причини да не ни харесват особено. Аз бях изгонил адвокатите му, бяхме пребили хората му в бардака на Гленда Трийт, а освен това се бях отнесъл неуважително към бащата на Кармайн, капото на мафията.

А сега отново се бях появил с Дел Рио, моя избухлив телохранител и боен другар, за да предложа сделка на Ночия. За това се искаше доста кураж. Бях помолил Рик да си държи устата затворена, очите отворени и задника залепен на дивана. Той беше отговорил с едно „Добре, шефе“, така че ми оставаше само да се надявам, че е угасил фитила си.

Басейнът от другата страна на стъклените врати хвърляше танцуващи отблясъци по лицето на Ночия, така че изражението му беше непроницаемо.

Дали щеше да ми каже онова, което исках да разбера? Със сигурност се надявах на това.

— Какво има, Морган?

— Гледа ли мача?

— Ти на това мач ли му викаш? Приличаше по-скоро на клане.

— Нося нещо, което искам да ти покажа.

Извадих снимките от джоба си и ги подадох на Кармайн Ночия. Той ги взе с хладната си ръка с идеално поддържан маникюр и ги разгледа. Веждите му едва забележимо се повдигнаха, когато разпозна хората на снимките и осъзна какво правят и какво означава това за неговия бизнес.

— Как се сдоби с тези снимки? Ако нямаш нищо против да те попитам.

— Направих ги собственоръчно. Но ето какво е по-важно. Мачът беше уговорен предварително и това се прави от известно време насам. Ако не се бяхме намесили, от букмейкърите щяха да продължат да изтичат пари, докато не изгубиш всичко.

Вместо това фамилията Марзуло получи един ритник в зъбите. Би трябвало да се свият малко. И да се откажат от бизнеса с незаконни залагания на национално равнище. Така си мисля аз. Ти как мислиш?

Кармайн остави снимките на масата между нас. После се облегна назад и се загледа в мен. Аз отвърнах на погледа му.

Опитах се да си представя какво си мисли. Дали ми вярваше, че наистина съм направил нещо толкова важно, от което в действителност може да спечели? Или вече планираше предстоящата война срещу фамилия Марзуло? Или просто мислеше как точно да съобщи на баща си, че се бяха разминали съвсем за малко с потенциална катастрофа, която щеше да съсипе съществена част от семейния им бизнес?

Мълчанието продължи дълго.

Времето се простираше отвъд шлифованите стъкла на прозорците в залата, през изкуствения рай навън и още по-далеч, в пустинята.

Както вече споменах, Дел Рио може да бъде търпелив човек, когато поиска. Нямаше нужда да се тревожа за него, защото в момента той показваше това, което много пъти беше доказвал като мой помощник-пилот в Афганистан. Седеше неподвижно, наблюдаваше и чакаше.

Най-сетне Кармайн Ночия примигна.

— Кажи ми какво искаш — каза ми той.

103.

Кармайн Ночия ме беше попитал какво искам. Почувствах се като в приказка, в която вълшебният дух е готов да изпълни едно желание на героя — само трябваше да внимавам какво си пожелавам, за да не се окаже, че съм разменил кон за кокошка.

— Аз демонстрирах добра воля — отговорих. — Изчистих един проблем, който вие дори не знаехте, че имате. Искам баща ти да разбере какво съм направил. Нека да обясня какво имам предвид. Нито вие ще изчезнете изведнъж, нито ние. Нека да приемем това.

— Искаш договор за ненападение. Примирие между твоята и моята организация. Да не си пречим взаимно.

— Общо взето. Но освен това искам да разбера кой е поръчал убийството на Шелби Къшмън.

Ночия се усмихна. Беше съвсем лека усмивка, но изглеждаше истинска.

— Няма по-добър приятел — каза той. — Няма по-лош враг.

Очаквах да каже всичко друго, но не и това. Думите на Ночия бяха един от девизите на морските пехотинци. „Няма по-добър приятел. Няма по-лош враг“. Също като Дел Рио и мен самия, Кармайн Ночия беше служил в морската пехота.

— Искате ли нещо за пиене, момчета? — попита ни той. — Или може би да останете за вечеря? Можем да поговорим, докато вечеряме.

— Много благодаря, но става късно. Освен това ще трябва да пилотирам.

Ночия кимна, изправи се и ни помоли да го последваме в стаята за билярд. Когато влязохме, той се обърна към мъжете около масата:

— Разходете се, момчета.

Стаята опустя. Над билярдната маса имаше брояч за резултата, но Ночия го подмина и спря до черната дъска, окачена на стената. На нея беше записана дълга поредица от победи.

Ночия взе една гъба от дъската и изтри няколко телефонни номера, които бяха написани в ъгъла.

Беше обърнат с гръб към мен, когато заговори отново:

— Имаме партньор в редица строителни проекти: хотел в Невада, няколко търговски центъра в Лос Анджелис и Сан Диего. Той дойде при нас с една молба. Нямахме друг избор, освен да се съобразим с нея.

Гледах като омагьосан, когато той започна да изписва името с парче креда за билярдните щеки.

Отначало помислих, че ще нарисува стрелка от името на партньора към човека, който беше дал поръчката за убийството. Но той не го направи.

Вместо това Кармайн Ночия написа името на дъската и каза:

— Това е човекът, който поръча убийството на твоята приятелка Шелби Къшмън.

Когато се увери, че съм прочел написаното, той се изплю на гъбата и изтри името от дъската. После ни изпрати до вратата, пожела ни приятна вечер.

И ми стисна ръката.

104.

Когато се върнах в Лос Анджелис, отново минаваше полунощ. Казах на Дел Рио, че ще се видим на следващата сутрин, а той ме погледна като някой баща, който за пръв път е качил малкия си син на училищния автобус.

— Ще се оправя — казах му аз.

Но дали наистина щях да се оправя?

Рик продължаваше да ме гледа, когато се качих в моето ламборгини и си сложих колана. Поех по магистрала 10, а после хванах изхода за булевард „Сънсет“. Щях да карам по-бързо, ако имах фолксваген. Това беше един от недостатъците да притежаваш бърза спортна кола. Автомобилът ми привличаше вниманието на всички полицаи в щата и на всеки добросъвестен гражданин с мобилен телефон.

Умът ми препускаше пред колата, но аз продължавах да спазвам ограниченията за скоростта, като най-сетне забавих ход и спрях пред входа на хотел „Шато Мармонт“.

Качих се на асансьора от паркинга, без да срещна никого, и натиснах бутона за етажа на Анди. Застанах пред вратата му и извадих мобилния си телефон, за да му се обадя.

Телефонът започна да звъни. Най-сетне той вдигна.

— Джак? Някакъв проблем ли има? Часът е един през нощта.

— Да, има проблем. Аз съм точно пред вратата ти. Отвори ми.

Анди носеше същата пижама, с която беше последния път. Измачкана коприна и широки кафяви ивици, които се редуваха с тънки черни райета. В стаята миришеше на газове и на чесновия хляб, зарязан на масичката за кафе.

— Не изглеждаш много добре — отбеляза Анди.

— Току-що пристигнах със самолета от Лас Вегас — казах му аз. — А после карах дотук.

— Седни, Джак.

Останах прав.

— Прекарах интересна вечер с Кармайн Ночия — продължих аз. — Бях на гости у тях.

Анди ме погледна в очите. В неговите не се четеше страх. Как можеше да си помисли, че няма да разбера? Дали беше подценил реакцията ми? Или беше много по-коварен, отколкото някога бях подозирал за него? Не бях свикнал да мисля по този начин за моя съквартирант от общежитието и най-добър приятел от детството насам.

В гласа ми отекваше възмущение, когато продължих:

— Кармайн ми разказа за твоята молба. За това, че ти си го помолил да организира убийството на Шелби. Как можа да го направиш? Кажи ми нещо, на което да мога да повярвам.

Лицето на Анди помръкна и коленете му омекнаха. Видях как се свлече на пода, но грубо го хванах за раменете в желязна хватка и го запратих в едно кресло, което едва не се преобърна.

Беше започнал да хлипа, но аз вече бях виждал тази неловка и жалка преструвка.

— Престани, Анди. Няма смисъл да се преструваш, задник такъв.

— Тя беше курва, Джак. Ти сам ми го каза, но аз вече го знаех. Беше готова на всякакви перверзии с всеки боклук, който има пари. И аз трябваше да го науча от някакъв долен мошеник, който не знаеше или не му пукаше, че Шелби ми е жена.

— Има нещо, което се нарича развод — казах аз.

Но всъщност си мислех за Шелби, виждах лицето й, спомнях си гръмогласния смях в ситуационната комедия, където играеше, и как беше като пристан за мен след войната, а може би дори ми беше спасила живота, след като се върнах.

Измъчвах се, че беше потънала в наркоманския ад, който я беше накарал да падне толкова ниско. А после си спомних и как лично аз я бях запознал с човека, който беше платил да я убият. Ако не ги бях запознал, Шелби все още щеше да е жива. Аз я бях обичал, а тя му беше вярвала. И ужасно ми липсваше.

Как беше възможно Анди да направи това с Шелби? Как беше възможно който и да е да поиска да я убие? Тя беше нежна и добра, и толкова забавна — щом успяваше да разсмее дори мен.

Вбесявах се, когато гледах как плаче Анди. Последния път, когато си беше изливал сърцето по този начин, бях съчувствал на мъката му. Но сега вече нямаше как да го скрия от себе си: бях перфектно изигран. При това от своя най-добър приятел.

Вече не познавах Анди Къшмън.

— Като за счетоводител, ти си адски добър актьор — отбелязах аз. — Но може би точно в момента малко преиграваш.

Хлипането спря и Анди се стегна.

— Моля те, Джак. Ти не разбираш какво ми беше да живея под един покрив с нея. И да знам какво е правила: наркотиците, мъжете. Трябваше да го направя, но не можех да го направя сам. Аз наистина я обичах, Джак. Честно. Моля те. Не казвай на полицията.

— Не се тревожи. Няма да се обадя в полицията. Все пак си ми клиент, лайно такова.

— И приятел?

Умолителният му поглед ме вбеси още повече.

Вместо да му отговоря, аз го ударих в лицето. Столът му се преобърна и когато падна на земята, аз го дръпнах за косата и започнах да го ритам навсякъде: в краката, в бъбреците, в ребрата. После излях на главата му една бутилка скоч за триста долара. Но не можах да измисля какво повече да кажа или да направя, без наистина да го убия.

Анди Къшмън, моят бивш клиент и моят бивш приятел, продължаваше да плаче, когато излязох от хотелския му апартамент.

105.

Доктор Сай пристигна на бегом в кабинета на Джъстин, заби длани в касата на вратата и увисна на нея, все едно беше знаме на силен вятър. Беше десет и десет сутринта и той беше работил цяла нощ в лабораторията си, за да изследва двете чаши от бара, които Джъстин му донесе.

Джъстин се подпря с две ръце на бюрото си и внимателно се взря в момчешкото лице на Сай. Той беше истински учен, така че можеше да бъде щастлив, дори когато новините бяха лоши: щастлив, защото е разрешил задачата.

— Кажи ми нещо хубаво — каза Джъстин. — Накарай ме да се усмихна, вундеркиндче.

— Имам една добра и една лоша новина — отговори Сай.

Джъстин закри лицето си с ръце.

— Кажи ми първо лошата.

— Добрата новина е, че изолирах ДНК от непознатия мъж от бара. И тя съвпада с ДНК, която открихме по дрехите на Уенди Борман.

— Това ли е добрата новина? — възрази Джъстин. — Имаме само криминологично съвпадение за тази проба от ДНК.

— Да, мъжът все още е непознат. Но ти си го видяла. Той е жив и здрав и живее в Лос Анджелис.

— Слушай, Сай, добра новина щеше да бъде това, че си установил съвпадение с Рудолф Крокър. Аз стоях точно до него в бара. Загърнах чашата му като малко пиленце. Не може да няма негова ДНК по нея.

Сай пусна касата на вратата, влезе в кабинета и седна срещу Джъстин. После подпря обутите си с джапанки крака на бюрото й. Жълтите щампи на хавайската му риза подчертаваха русите кичури в косата му. Изглеждаше така, сякаш току-що е пристигнал от някой сърф клуб във Венис Бийч.

— Проблемът не е в това, че ДНК-то на Рудолф Крокър не е върху чашата. Проблемът е в това, че по нея има цяла супа от алели2. И макар че не мога да го изключа от пробата, не мога със сигурност да сравня неговата ДНК с онази, която намерихме по дрехите на Уенди Борман. Съжалявам, Джъстин. Пробата не става.

— Чакай малко. Чакай малко. Можеш ли да повториш изследването и някак да се опиташ да изолираш неговата ДНК…

Сай гледаше как Джъстин се опитваше да изстиска някаква надежда от резултатите, които й беше поднесъл. Ако можеше да го направи заради нея, щеше да го направи.

— … или не можеш?

— Не — каза Сай. — Ако трябва да предположа какво е станало, на бармана са му свършили чистите чаши. Той е изплакнал една от мръсните в мивката и я е дал на Крокър. След това са му донесли чисти чаши и барманът е дал една от тях на непознатия мъж. Звучи ли ти логично?

— Не мога да взема друга проба от Крокър — каза Джъстин. — Нямаме време.

— Ако не можеш да намериш на улицата това, което ти трябва, влез в къщата му и си го вземи — каза Сай.

— Нали не искаш да кажеш, че трябва да вляза с взлом… О, ти имаш предвид да взема съдебна заповед.

— Ако няма друг начин.

„Мамка му“, помисли си Джъстин. После набра номера на Боби. Знаеше го наизуст, естествено.

106.

Джъстин въздъхна и завъртя стола си към прозореца, с гръб към Сай. После наведе глава и напрегнато заговори на Петино.

— Боби, Сай казва, че не можем да изключим ДНК на Рудолф Крокър от пробата. Това означава, че може би е бил един от психопатите, които са отвлекли Уенди Борман.

— Да, Боб — продължи Джъстин по телефона. — Пробата е замърсена, но Крокър е включен като една от множество възможности…

— Да, точно така. Крокър е един от множество вероятни извършители, така че ми трябва съдебна заповед за обиск…

— Сериозно ли говориш? Трябва само да вляза в апартамента му за една секунда и да му взема четката за зъби…

— Благодаря ти за отделеното време, Боб. Благодаря ти, за това, че не направи нищо! Каквото и да стане, ти си виновен.

Джъстин тресна слушалката, завъртя се и каза на Сай:

— Казва, че дори да извие ръката на някой съдия, доказателствата няма да бъдат приети от съда. Но в момента аз не се тревожа за процеса. Не, аз искам да спра този изрод, преди да убие още някого тази вечер.

Телефонът на Сай звънна.

Той му хвърли един поглед и каза на Джъстин:

— Ще бъда долу, ако ти потрябвам.

Сай се спусна по стълбите до лабораторията в подземието. Откри Мо-бот в нейния кабинет, който приличаше на друидска пещера. Ароматните пръчици не спираха да горят. На Сай му миришеха на парфюмирани боклуци.

Мо не вдигна очи от компютъра си, но каза:

— Злокобния е откраднал прякор и е изпратил есемес до мишената.

Сай издърпа стол до бюрото на Мо и се вторачи в екрана. Шпионската програма, която бяха написали, беше ужасно добра. Беше в състояние безжично да прониква във всички обаждания, след като изходящият номер е заразен с нея, но освен това записваше и текстовите съобщения.

— Подчертай Злокобния и Лейди Ди — каза Сай. — Ще ни бъде по-лесно да ги следим.

Той свали мобилния си телефон от колана и се обади на Джак.

— Злокобния си бъбри с мишената — съобщи му той. — Копеленцето използва прякора „Лулу218“. Текстовото съобщение до мишената гласи: „ще се видим след училище“. Не пише къде.

Сай се обърна към Мо:

— Можеш ли да определиш по-точно местоположението на Злокобния?… Джак, той е в западната част на Холивуд. В момента не мога да ти кажа повече от това. Ще продължим да следим сигнала, докато го локализираме по-прецизно.

— Не можете ли да го проследите? — попита Джак.

— Не — отвърна Сай. — Не можем да прихванем обаждането, а горкото момиче ще умре, преди ченгетата да се сдобият със съдебна заповед.

— Работя по въпроса! — почти изкрещя Джак.

— Добре — каза Сай. — Продължаваме да действаме.

Той прекъсна връзката и отново се обърна към Мо:

— Изпрати есемес на Лейди Ди.

— Опитах. Блокирани сме. Горкото агънце внимава. Момичето знае, че някъде навън броди убиец, така че пуска да влезе вълка, маскиран с прякора на приятелката й, но не пуска нас.

107.

Лейтенант Нора Кронин ускори по булевард „Фигероа“, навъртя волана надясно и паркира неправилно на втора линия пред незабележимата бяла сграда на пет етажа, която приютяваше агенция Private и многобройните й тайни. Джъстин излезе от стъкления вход с енергична крачка, качи се в патрулката и си сложи колана.

— Бясна съм — заяви тя.

— Слушай, Джъстин, макар че Боби е абсолютен задник, в този случай трябва да му признаеш, че има право. Нямаме мотив.

— Крокър и неговото приятелче тази вечер ще убият още някого, още едно момиче. Това е моят мотив, по дяволите.

Полицейската радиостанция в колата изпращя: някой се беше ударил с колата си на кръстовището на „Кахуенга“ и „Санта Моника“ и беше избягал след това.

Нора намали звука и каза:

— Аз предлагам да атакуваме офиса на Рудолф Крокър, без да се обаждаме предварително. Ти ще се държиш така, както си се държиш. Имам предвид като следовател, който е станал със задника нагоре. Аз ще покажа значката си на Крокър и вежливо ще го помоля да дойде в управлението. Това не е арест, имаме нужда от помощта му за един случай, по който работим. Добросъвестен гражданин и прочие. Ще му кажем например че може да е станал свидетел на престъпление.

— Добре — каза Джъстин. — Значи той идва. Затваряме го в стаята за разпити. И ти му казваш, че е идентифициран като свидетел, който е минал покрай улицата, където преди пет години е отвлечена Уенди Борман.

— Много ясно. Това може да свърши работата. Може да се притесни и да каже нещо, с което сам да се закопае. Или пък да остави проба от ДНК на кутийката от „Кока-Кола“, с която ще го почерпим — каза Нора. — Може би ще се притесни, че сме го викнали в управлението. Така ще отмени убийството за тази вечер, а в такъв случай поне ще спечелим малко време, партньорке.

Джъстин кимна.

— Офисът му е на булевард „Уилшър“, до „Феърфакс“. Би трябвало да е там в единайсет без двайсет сутринта.

Нора натисна газта и в продължение на петнайсет минути кара нагоре по „Уилшър“, докато не намери адреса. Спря и паркира. После двете с Джъстин влязоха в хладната офис сграда. Във фоайето имаше ярка творба на скулптора Франк Стела, голяма колкото хамбар.

Нора показа значката си на секретарката, тънка като вейка зад дългото бюро от зелен мрамор на втория етаж. Помоли да се срещне с Рудолф Крокър.

Секретарката отговори:

— Господин Крокър не е в офиса. Взел си е почивен ден.

— Мамка му! — каза Нора и удари с юмрук по бюрото.

Когато се върнаха в патрулката, Нора подкара към блока на Крокър.

— Ако не си е вкъщи, можем да го изчакаме, както последния път — каза тя на Джъстин.

— А защо не пуснеш проклетия му микробус за издирване на полицейските честоти?

— Чудесно — каза Нора. — Добра идея, Джъстин.

Нора се обади на диспечерите в полицейското управление, каза името на Крокър и обясни, че кара нов модел син микробус тойота „Сиена“.

— Искам да намерите този микробус — каза тя. — Трябва ми във връзка с разследването на убийствата на ученичките.

После се обърна към Джъстин:

— Гледай внимателно. Би трябвало да е паркиран точно пред апартамента му.

Но синият микробус не се виждаше никъде, а портиерът им каза, че Крокър е излязъл от сградата рано сутринта, около седем часа, и не, той нямаше никаква представа кога ще се върне.

Нора и Джъстин се настаниха в патрулката, паркирана срещу блока на Крокър. Нора продължаваше с монолога си, изпъстрен с „шибано това“ и „шибано онова“. Бяха минали повече от четири часа, когато й се обадиха диспечерите.

— Лейтенант, този син микробус „Сиена“ е в Силвър Лейк. За последен път са го забелязали да се отправя на север по „Алварадо“. Нашата кола е карала на юг и са го загубили на кръговото.

— Кажете на всички коли да търсят този микробус, сержант — излая Нора. — Искам да спрат шофьора, независимо за какво, и да го задържат, докато не пристигна. Заподозреният може би е въоръжен и опасен. Това е основният ни заподозрян за серия от убийства.

108.

— Джак — каза Мо-бот с необичайно кротък глас. — Искам само да те предупредя, че не знаем истинските имена на нито един от тези хора.

Беше почти четири и половина в понеделник следобед. Аз карах една от служебните ни коли, а Круз седеше до мен, докато говорех с Мо-бот, която се обаждаше от офиса. Включих Мо на колоните, така че и Емилио да слуша.

— Злокобния изпраща текстови съобщения на непозната мишена, „Лейди Ди“, като използва прякор, който е откраднал от нейния телефон. Прякорът е на нейна приятелка.

— Ясно.

— И така, Злокобния току-що изпрати следното: „Трябва да ти кажа нещо важно. Да се видим в Сломо?“

— Какво е това „Сломо“? — попитах аз.

— Аз го знам — обади се Круз. — Магазин за вестници и списания, на „Върмонт“.

Мо отново се намеси:

— Лейди Ди му отговори. „Не мога, маце. Тази вечер ще готвя. Отивам до магазина.“ Злокобния й писа: „Много е важно. Трябва да се видим в магазина“.

— Кой магазин? — попитах аз.

— Джак, не знам нищо повече от теб. Опа. Мишената му написа: „OK. ще се видим след 15“. Това е всичко.

— Имаш ли адрес, Мо? За някого от двамата?

— Злокобния е на „Монтроуз“ и приближава „Глендейл“. Не мога да ти кажа по-точно от това. Чакай, сигналът на Злокобния се движи. Кара на север… Джак, той спря на „Глендейл“. Или е на светофар, или… не, скоростта му е такава, че явно ходи пеша.

Круз не спираше да пука кокалчетата на ръцете си.

— На „Глендейл“ има супермаркет „Ралфс“ — каза той. — Какво търсим?

— Джъстин каза, че е бял, кльощав. В началото на двайсетте.

— Тръгваме — казах на Мо-бот.

Чувствах се така, сякаш отново участвам в бойни действия и ми е даден втори шанс всичко да стане както трябва.

109.

Иймън Фицхю, по прякор Злокобния, забеляза Грасиела Гомес пред супермаркет „Ралфс“.

Красивото момиче беше облечено с много къси шорти от деним и едно от онези кукленски потничета, розово на цвят. Той се приближи към нея през паркинга, пъхнал ръце в джобовете на джинсите си, с наведена глава, така че косата му беше паднала в очите, в които определено се четеше страстно желание към малката кукличка.

„Лейди Ди“ не вдигна поглед към него. И защо да го прави? Тя чакаше приятелката си Лулу Фернандес, която трябваше да й съобщи нещо много важно.

Злокобния забеляза, че Грасиела поглежда часовника на ръката си, приближи се право към нея и я повика с името, с което я наричаха приятелите й. В този момент беше нужен добър актьор и той беше точно такъв. И затова той осъществяваше първия контакт.

— Грейси?

— Да?

Малко срамежливо.

— Аз съм приятел на Лулу. Казвам се Фиц.

— Така ли? Не ми е споменавала, че познава някакъв Фиц.

— Това беше нашата тайна, поне досега. Няма значение. Лулу ме изпрати при теб, защото тя трябва да отиде в болницата. Има проблеми.

— Какво? Не може да бъде. Какво се е случило с нея?

— Добре. Виж, тя е бременна от мен. Каза ми да ти кажа, че има здравословен проблем и може да загуби бебето.

Очите на Фицхю се насълзиха.

— Ти решаваш, но тя наистина има нужда от теб.

— Знаеш ли какво? Ти ме лъжеш, човече. Лулу щеше да ми каже, че се е забила с бяло момче, особено с такъв дъртак като теб.

— Не разбираш ли английски? Казах ти, че тя има нужда от теб.

Лицето на момичето се изкриви от гняв. Тя изкрещя:

— Лъжец! Махни се!

Момичето се отдръпна към една колона от подредени колички за пазаруване и се препъна в тях, но се изправи и се опита да побегне.

Фицхю лесно я настигна. Сграбчи я за ръката, задържа я и не й позволи да избяга.

— Грейси, престани, идиотка такава. Престани. Не те лъжа, не разбираш ли? Ето, виж — ще те пусна.

Момичето почти му беше повярвало. Канеше се да продължи с това, че Лулу я чака в микробуса, но не успя да каже нито дума повече.

В ребрата му се стовари зашеметяващ удар. Той падна на земята и вдигна поглед към изтупания мексиканец, който го беше повалил, а сега извиваше ръцете му зад гърба и вече почти беше извадил дясната му ръка от рамото. Фицхю изкрещя.

— Какво се опитваш да направиш с това момиче, копеленце? Как се казваш? — каза Круз. — На теб говоря!

Круз се наведе, измъкна портфейла на момчето от задния джоб на джинсите му и го подаде на Джак. После отново се обърна към момчето на земята:

— Къде е Рудолф Крокър?

— Не познавам никакъв Рудолф Крокър. Пусни ме или ще извикам полицията.

— Не се хаби, господин Фицхю. Полицията вече идва насам. Аз ги извиках вместо теб.

110.

Джъстин здраво стисна облегалката с дясната си ръка, а телефона — с лявата, и изкрещя на Джак, за да надвика полицейските сирени:

— Аз съм с Нора Кронин! Намерихме микробуса на Крокър на една пресечка от супермаркет „Ралфс“! Микробусът е блокиран от патрулки… Джак, ще ти се обадя по-късно. Всичко може да свърши сега!

Нора натисна спирачките направо на улицата и двете с Джъстин изскочиха от патрулката. Към Нора се приближи единият от пет-шест униформени полицаи, събрани около микробуса.

— Ето какво стана, лейтенант. Той вече беше паркирал, когато го открихме. Веднага щом се приближихме към него, той вдигна ръце на главата си. Вратите са заключени и отказва да излезе.

— Отказва да излезе от микробуса?

— Точно така. Кой прави така? Сигурно е заключил нещо вътре. Може би наркотици. Или открадната електроника. Или оръжие. Във всеки случай никъде не може да мръдне.

Джъстин погледна през предното стъкло на микробуса и видя млад бял мъж с очила с телени рамки. Той отвърна на погледа й с необяснимо спокойствие.

Мъжът определено беше Крокър, жестокият кучи син и психопат. Джъстин позна лицето му от дневника на випуска, както и от посещението си в бар „Уиски Блу“. През последните две години на всеки няколко месеца той беше примамвал и убивал млади жени, които се бяха хващали на измислиците на неговия партньор и на него самия.

Джъстин знаеше както имената на всичките му тринайсет жертви, така и подробности от техния обещаващ, насила прекъснат и твърде кратък живот.

Тя ненавиждаше Крокър. Но освен това се страхуваше. Защото нито тя, нито полицейското управление на Лос Анджелис разполагаха с нещо по-съществено срещу него, с изключение на идентификация отпреди пет години, направена от непълнолетна, която може би дори нямаше да се съгласи да свидетелства пред съда.

Джъстин внимателно пристъпи напред, докато не се приближи достатъчно до Крокър, за да види, че ноздрите му бяха пребледнели, веждите му бяха повдигнати, а на лицето му имаше усмивка. Изглеждаше така, сякаш беше развълнуван и просто предизвикваше някой да го застреля.

Какво беше това? Опит за самоубийство, като използва някой полицай? Нямаше да стане така.

Изобщо нямаше да стане така!

Джъстин се върна в колата на Нора и взе полицейската й палка от таблото. После се върна до мястото, където Нора държеше пистолета си с две ръце, насочен към Крокър, през затворения прозорец на шофьорското място.

— Излез от колата! — извика отново Нора на Крокър. — За последен път ти казвам! Излез! Дръж ръцете си така, че да ги виждам!

— Не съм въоръжен! — извика в отговор Крокър. — Наистина не мога да повярвам, че ще ме застреляш!

Джъстин осъзнаваше, че се е оставила на гнева, но не й пукаше. Тя рязко замахна с палката надолу и настрани от тялото си — шумът беше като от зареждане на пушка-помпа. Тежката метална пръчка с дължина петнайсет сантиметра се превърна в палка, дълга четирийсет сантиметра.

— Отдръпни се, Нора — каза Джъстин.

После замахна с палката, все едно беше бейзболна бухалка, и я стовари в прозореца на микробуса. Крокър се наведе, но беше късно. Стъклото се строши.

Джъстин замахна за втори път и отново удари стъклото. Нора я изгледа с отворена уста, после пъхна ръката си през счупения прозорец и отключи вратата отвътре. Прибра пистолета си в кобура, измъкна Крокър навън и го блъсна на асфалта.

Когато кльощавият млад мъж падна на земята, всички наоколо извадиха пистолетите си.

— Легни по корем, ръцете на главата! — излая Нора.

По лицето на Крокър се стичаше кръв.

Джъстин усети внезапен страх. Ако беше сгрешила за Крокър, щеше да има съдебни процеси, при това от най-големите. Крокър щеше да съди полицията за погрешен арест, полицейско насилие, атака срещу него самия и движимата му собственост. В същото време щеше да съди и лично нея, а тъй като тя не беше богата, щеше да съди Private.

Но точно в този момент това нямаше никакво значение. Нищо друго нямаше значение, освен факта, че хладнокръвният убиец беше проснат на асфалта.

— Рудолф Крокър, арестуван си за възпрепятстване на полицията — каза Нора.

— Нищо не съм възпрепятствал. Аз си седях в колата и си гледах работата.

— Остави това за съдията — каза Нора.

— Леле, как ще се изложите — каза Крокър.

111.

Двамата с Круз пристигнахме при Джъстин броени минути, след като ни се обади. Булевардът с четири платна беше задръстен чак до тротоарите. Полицаите отклоняваха движението в пиковия час, а двете платна в южна посока бяха затворени от патрулни коли. Оставихме колата и продължихме пеша през полицейския кордон. Преброих осем патрулки, двайсет униформени полицаи и много цивилни ченгета около Нора Кронин, която беше стъпила на врата на един мъж, проснат по очи на земята. Кронин му четеше правата.

Джъстин стоеше на няколко крачки от тях с изражение, което мога да опиша само като запленено. Тя едва погледна към Круз и мен, после отново се загледа в Кронин, докато лейтенантката сграбчи мъжа, вдигна го от земята и го изправи на крака.

— Искам да се обадя на адвоката си — каза мъжът с очилата.

— Обади се на всичките си адвокати, задник такъв — отговори Нора.

Около него се струпаха четирима полицаи, събориха го на капака на една патрулка и закопчаха ръцете му с белезници зад гърба. Мъжът изглеждаше кротък и съвсем спокоен.

— Това ли е Крокър? — попитах Джъстин.

Тя вдигна очи към мен и отговори:

— Да, това е той. Но дали е убил някого? Не знам. Може би някой най-сетне ще ни даде съдебна заповед, за да вземем проба от шибаната му ДНК.

Над главите ни сякаш от нищото се появиха новинарските хеликоптери. По улицата се приближиха едно беемве, един форд и един микробус с подвижна телевизионна станция.

От форда слезе полицейският началник Майкъл Фескоу. Не можех да повярвам, че е пристигнал толкова бързо.

От беемвето излезе окръжният прокурор Боби Петино.

Двамата се приближиха един до друг, проведоха кратък разговор и дойдоха при нас тримата.

— Какво е станало? — обърна се Боби към Джъстин.

Тя проследи погледа му и забеляза кръвта, която се стичаше от лакътя към китката й.

— Не е моя — отговори тя. — На Крокър е.

Лицето й почервеня — но защо?

Джъстин се извърна от Боби, докато Фескоу се обърна към мен:

— Мъжът, когото е нападнал Круз… Иймън Фицхю? Какво стана с него?

— Накратко казано, ние разбрахме, че тази вечер двамата с Крокър ще извършат убийство. Но не можехме да го потвърдим. Затова проследихме Фицхю и го хванахме, докато правеше нещо съмнително с едно петнайсетгодишно момиче на паркинга на супермаркет „Ралфс“.

— Той е в болницата, с извадено рамо и кръвонасядания, и крещи нещо за полицейско насилие — каза Фескоу.

— Той щеше да убие онова момиче… — започна Круз.

— Според теб — прекъсна го Фескоу.

— Според мен — каза Круз. — А аз само го съборих на земята малко по-силно. Какво съм виновен, че е категория петел?

Очите на Фескоу бяха изпълнени с гняв, когато отново се обърна към мен:

— Джак, това са глупости. Анонимни източници. Хора в болницата. Безпричинни арести. Искам те в кабинета ми след половин час. Доведи Круз и Смит. Ако не ми дадете задоволително обяснение за тази катастрофа, ще ти отнема разрешителното.

Докато се отдалечаваше, аз се обърнах към Джъстин:

— Значи тази кръв е на Крокър, така ли?

— Аха — кимна тя.

По цялата седалка на микробуса имаше натрошено стъкло. Преди униформеното ченге да ме спре, аз си сложих една латексова ръкавица, взех няколко парчета стъкло с кръв по тях и ги увих с друга ръкавица. После подадох импровизирания плик за веществени доказателства на Джъстин, заедно с ключовете от колата си.

— Закарай това в лабораторията по най-бързия начин. Ще те чакам в кабинета на Фескоу. Сигурно ще е забавно.

Джъстин не успя да се усмихне, но изражението й омекна.

— Благодаря ти, Джак.

112.

В кабинета на полицейския началник Фескоу миришеше на обяда от предишния ден.

Щорите на вътрешните стъклени стени бяха отворени наполовина, така че Фескоу да вижда залата на управлението. Зацапаните прозорци гледаха към улица „Лос Анджелис“, където колите профучаваха като призраци в тъмното.

В стаята се долавяше напрежение, при това не приятно или позитивно. Никой от присъстващите не можеше да заяви с нужната увереност, че в резултат от днешната операция той или тя няма да бъде съден, уволнен или арестуван — или и трите едновременно.

Като едноличен собственик на Private аз щях да бъда първият изправен на разстрел. Аз бях подизпълнител. В първия рунд Private щеше да бъде обвинена за всичко. Бяхме виновни за това, че бяхме използвали електронно оборудване, което щеше да бъде незаконно, ако изобщо бяха написани закони срещу използването на толкова напреднала технология за безжично подслушване.

Информирана и насърчена от нас, лейтенант Нора Кронин беше арестувала един човек, който беше пострадал по време на ареста от един от нашите служители, а доказателствата ни срещу Рудолф Крокър се заключаваха в спомен отпреди пет години на едно непълнолетно момиче, което може би нямаше да се съгласи да свидетелства пред съда.

Да, Фицхю беше оставил своята ДНК по дрехите на жертвата на убийството отпреди пет години, но присъствието на ДНК върху един чорап не представляваше доказателство, че той е убиецът. Ако не успеехме да докажем връзката между Крокър и Фицхю и убийствата на която и да е от ученичките, от Борман до Есперанса, адвокатите им щяха да ги измъкнат.

И Петино, и Фескоу бяха заложили много на този случай, но топките на полицейския началник бяха особено застрашени от менгемето. Все пак беше замесена една от неговите полицайки.

Докато Фескоу отваряше термоса си с кафе, Петино кръстосваше в дъното на стаята. Заради връзката си с Джъстин той беше свързал Private с Фескоу и беше гарантирал за всички нас. В случай на провал Боби Петино никога повече нямаше дори да може да стъпи в ресторант в този град — да не говорим за това, да се кандидатира за губернатор на щата.

Всички се настаниха по местата си. Нора Кронин седна между Фескоу и Джъстин. Джъстин беше от дясната ми страна, а Круз — от лявата.

— Искам да преговорим всичко — каза Фескоу. — Но по най-бързия начин. Джъстин, ти започни първа. По същество, без никакви глупости — поне в този кабинет.

Джъстин заговори с най-професионалния си тон, но аз я познавах достатъчно добре, за да видя и чуя всичките й опасения. Тя се стегна и разказа на Фескоу за Кристин Кастиля, свидетелката на отвличането на Уенди Борман, и как нейните твърдения бяха потвърдени в нашата лаборатория.

— От дрехите на Уенди бяха взети две отделни проби ДНК — каза тя. — Едната от тези проби абсолютно съвпада с ДНК-то на Иймън Фицхю. Другата проба все още не съвпада с нищо. Но според свидетелското описание на Кастиля Рудолф Крокър е бил второто момче, което е отвлякло Уенди Борман в онзи микробус.

Фескоу попита как е свързан случаят на Уенди Борман с убийствата на ученичките.

Тук вече положението стана рисковано. В крайна сметка аз се намесих и обясних, че начинът на действие на убийците е сходен, ако не и идентичен.

— Според нас Уенди Борман е била първата им жертва.

— Ако не първата, то поне една от най-ранните — уточни Джъстин.

Обясних, че Крокър и Фицхю не бяха допуснали никакви съществени грешки — до момента, в който Фицхю беше привлякъл и Джейсън Пилзър, вероятно за да вдигне залога в играта.

— Прихванахме електронните следи на Пилзър. Копелето се хвалеше на виртуалните си приятели за някакъв клуб на име „Уличните изроди“, в който са го приели. И за това, че „Уличните изроди“ извършват убийства в реалния живот.

— Нещо не схващам — обади се Фескоу.

— Нали искаше да караме по същество, Мики? Важното е това, че прихванахме съобщения от Крокър до Пилзър, а после и от Крокър до Фицхю, в които се описваше техният план да убият още едно момиче тази вечер. Момичето, споменато в тях, беше същото момиче, с което говореше Фицхю, когато Круз го залови.

— Виждам точки навсякъде, но нито една чертичка между тях — каза Фескоу. В очите му се събираха буреносни облаци. — Всичко, което ми разказахте дотук, е или косвено доказателство, или не може да се представи в съда, или е прекалено сложно, за да убеди простите съдебни заседатели. Искам оръжието, с което е извършено убийството. Искам веществени доказателства. Искам свидетели, които не са били на единайсет години или не са скочили и не са били хвърлени от балконите си. Разбирате ли какво ви казвам? Адвокатът на Крокър е Бери Хънт. Ако не си вържем гащите, обвинението дори няма да стигне до съда.

— Трябва да разделите Крокър и Фицхю — казах аз. — Имаме нужда от малко време, за да сравним ДНК-то на Крокър с пробата от дрехите на Уенди Борман.

Обърнах се към Боби Петино, който продължаваше да дълбае коловоз в килима на Фескоу зад гърба ми.

— Трябват ни съдебни заповеди за обиск на домовете и офисите на Крокър и Фицхю, Боби. Мислиш ли, че можеш да ни помогнеш? Не ги оставяй да се измъкнат.

113.

Нора се промъкна в апартамента на Крокър с изваден пистолет, светна лампите, удари съдебната заповед за обиск на масата в хола и се зае да провери двустайното жилище.

В голямата стая не се виждаше компютър. Прозорците бяха затворени. Климатикът беше включен. Явно вкъщи нямаше никого.

— Не се извинявай, Джъстин — подвикна Нора през рамо в отговор на извинението, получено в асансьора. — Не съм аз тази, която ще изгори. Не мога да говоря за теб, но на мен ми изглежда, че малката Нора е чак в края на колоната. Аз съм такова, как се казваше. Пешка. Чисто!

Джъстин я последва в апартамента и двете заедно огледаха кухненския бокс, спалнята и банята. Нора провери всички стаи и врати, после прибра пистолета си.

— Няма никого, освен нас, двете патки. Ти поеми спалнята и банята. Ако намериш нещо, викай.

Джъстин застана на вратата на спалнята и я огледа. Стаята определено говореше за активен човек. Беше боядисана в тъмносиньо, дървените мебели бяха в различни неонови цветове — розово, зелено и жълто, — а паркетът беше оранжев. Имаше легло с голям матрак за младия убиец.

Книгите му покриваха пълния спектър на човешкото познание — от изкуство и наука до политика и екология. На нощното му шкафче имаше фенерче, неразпечатана кутия презервативи, балсам за устни, дистанционното на телевизора и батерии.

В спалнята имаше бюро и Джъстин се приближи до него. Нямаше компютър. Чекмеджето беше заключено.

Тя взе една ножица от чашата за моливи и отвори ключалката бързо като майстор на влизането с взлом. Това вероятно беше незаконно, но какво толкова, по дяволите? Вече беше разбила прозореца на колата му, което със сигурност беше по-лошо.

Чекмеджето на бюрото на Крокър обаче се оказа разочарование. Имаше шест южноафрикански златни монети кругерранд в празна кутия от кламери. Найлоново пликче с малко трева и хартийки за свиване. Останалото бяха канцеларски материали. Нямаше дори снимки.

Джъстин затвори чекмеджето, отиде до шкафа и отвори всички чекмеджета.

Търсеше следи за ужасни престъпления или поне някакви сувенири от тях: изрезки от вестниците, тетрадка с бележки на ръка, каквото и да е.

Крокър прибираше сувенири от жертвите си, но за разлика от много ловци на трофеи той ги беше скривал, а после беше изпращал нахални, обидно самоуверени съобщения по електронната поща до кмета, които водеха към самите артефакти, но те бяха идеално почистени и не доказваха нищо.

И въпреки това, с цялата си прекомерна гордост, Крокър трябваше да е запазил поне едно нещо. Или просто беше прекалено умен, по дяволите!

Нора също влезе в спалнята и двете с Джъстин обърнаха матрака на леглото, но видяха само чисти пружини и никакви тайни джобове от долната му страна.

— Не познавам толкова чист и подреден мъж — отбеляза Нора.

Джъстин отиде до килера, протегна ръка и светна лампата вътре, като дръпна въженцето.

Крокър притежаваше шест тъмни костюма, шест спортни сака и няколко сини ризи, като всичките висяха на закачалки. Обувките му бяха спретнато подредени под дрехите. Тя провери джобовете и вътрешността на обувките. Но колкото по-дълго търсеше, толкова по-силно усещаше ледения дъх на поражението.

Дали Кристин не беше сбъркала за Крокър? Беше ли възможно това?

Дали Джъстин не беше принудила момичето да си измисли фалшиви спомени? Тя протегна ръка към въженцето, за да изключи лампата, и в този момент видя последното парче от мозайката.

Този глупак Крокър. Не беше очаквал някой да търси точно това. Защо да го очаква? Все пак се беше случило преди цели пет години.

Джъстин извика Нора и тя се появи почти незабавно.

Сърцето на Джъстин подскачаше от радост, а кръвта й пулсираше толкова силно в ушите, че едва чуваше собствения си глас, когато каза:

— Нора. Кажи ми, че не халюцинирам. Кажи ми, че не си измислям.

114.

Джъстин се облегна на стената на стаята за разпити, докато гледаше как Нора Кронин безстрашно и уверено провежда разпита на Рудолф Крокър.

Младият мъж седеше срещу нея. По лицето му имаше няколко шева, но с изключение на това изглеждаше едва ли не щастлив, сякаш адски се наслаждаваше да бъде център на вниманието.

Когато поглеждаше към Джъстин, той се усмихваше широко, все едно искаше да каже: „Загазила си, госпожичке. Виж кой е на моя страна: Бери Хънт, адвокатът на звездите“.

Бери Хънт изглеждаше по същия начин на живо, както по телевизията: в началото на четирийсетте, с къса тъмна коса и кожа, бяла като порцелан. Сивият й костюм беше от фина вълна, а на шията си носеше огърлица от сиви тихоокеански перли.

Хънт вече беше казала на Нора и на началниците й нагоре по веригата, че да, можеше да им се размине за това, че бяха задържали Крокър за възпрепятстване на органите на реда. Но веднага след като беше обвинен в тази дребна простъпка, щяха да определят гаранция и клиентът й щеше да бъде освободен.

Междувременно тя подготвяше дела срещу всички, замесени в арестуването му, които щяха да сложат край на кариерите им. Когато го каза, тя се усмихваше мило.

— Господин Крокър, отново се извинявам за щетите, които понесохте, но трябва да разберете, че според нас вие държахте пистолет на предната седалка на микробуса.

— Да, добре. Но аз не държах пистолет там, така че ще ви съдим за незаконно нападение срещу мен, нали така, Бери? И ще спечелим милиони.

— Руди, остави лейтенантката да се изкаже. Нека просто да чуем какво иска да ни каже.

— Прякорът ми е Руд — каза Крокър. — Като „груб“.

— Господин Крокър, освен това се надяваме, че разбирате и още нещо — продължи Нора, все едно „Руд“ изобщо не се беше обадил. — Когато влязохме в микробуса, ние открихме доста заплашителна сцена.

— Нищо от този микробус не може да бъде използвано пред съда — каза адвокатката. — Клиентът ми не е бил въоръжен. Така че вие не сте имали основание да претърсвате превозното му средство. Какво друго имате?

— Нека да поговорим за микробуса, госпожице Хънт, става ли? Стените му бяха облепени с дебел черен найлон, а вътре открихме кутия за инструменти с електроди и клампи. Така че се налага да зададем въпроса, за какво са били подготвени тези инструменти. Всеки разумен човек, особено след като е видял труповете на тринайсет убити момичета и начина, по който са били умъртвени, може да си помисли, че микробусът е бил облепен с найлон, така че да не се изцапа от телесните течности, докато вашият клиент измъчва и убива поредното младо момиче.

— Просто предпочитам да поддържам микробуса в идеално състояние, за да мога да го препродам — каза Крокър, но усмивката му се беше стопила, поне временно.

— Не казвай нищо — предупреди го Хънт. — Детектив Кронин стреля в тъмното, с халосни патрони.

— Да, но вече имам и истински бойни патрони — каза Нора. — А тук става все по-светло и приятно.

Тя отвори папката пред себе си и обърна най-горния лист, така че Хънт и Крокър да могат да видят доклада от лабораторията на Private.

Хънт си сложи очилата.

— Това е анализ на ДНК — каза тя.

— Точно така — потвърди Нора Кронин. — Няма нужда да отговаряте на никакви въпроси, господин Крокър, защото аз не ви задавам въпрос. Просто уведомявам адвоката ви с какво разполагаме, така че да може да ви защитава срещу обвиненията, които ще отправим срещу вас. Този доклад с положителност идентифицира вашата ДНК с пробата от ДНК, открита по тениската на Уенди Борман.

— Извинявам се — каза Хънт. — Коя е Уенди Борман?

— Разкажете й, господин Крокър. Впрочем няма нужда. Аз ще й разкажа. През 2006 година едно седемнайсетгодишно момиче на име Уенди Борман е зашеметено с електрошоков пистолет на улицата. След това господин Крокър я е хванал под мишниците, а неговият приятел господин Фицхю — за глезените, и двамата са я хвърлили в един микробус.

— Един ден по-късно Уенди Борман е открита мъртва. Дрехите й са съхранени правилно от полицията и пробите от ДНК, открити по чорапите и тениската й, съвпадат напълно с ДНК-то на господин Фицхю и на вашия отвратителен клиент.

— Отвличането на Уенди Борман е извършено пред свидетел — продължи Нора. — Свидетелката може да идентифицира вашия клиент без никакво съмнение и е готова да даде показания пред съда.

Адвокатката възрази:

— Имате ли доказателства, че моят клиент има нещо общо със смъртта на това момиче, лейтенант? Докосването и убийството са две съвсем различни неща.

Нора се обърна към Джъстин и каза:

— Доктор Смит. Ще разкажете ли на госпожица Хънт?

115.

Джъстин седна на масата до Нора, срещу Крокър и неговата прочута адвокатка. Пулсът й сякаш беше над сто удара в минута, но изражението й беше непроницаемо. С нетърпение беше очаквала този момент.

Тя отвори папката и извади великолепната снимка, на която Уенди Борман беше застанала между родителите си, по-висока и от двамата, с ръце на раменете им.

Уенди не беше просто красива. Изглеждаше така, все едно беше твърдо решена да успее в живота. Бижуто, което висеше на шията й, беше оградено на снимката с маркер и Джъстин извади друга снимка, на която се виждаше увеличено.

Беше златна звезда с необичайна форма, която приличаше на морска звезда с вълнообразни лъчи. Изглеждаше уникат, изработен по поръчка, и наистина беше такъв. Бижутерът от Санта Моника все още не се беше пенсионирал и можеше да идентифицира бижуто, изработено от него.

Адвокатката разгледа снимката и вдигна очи с въпросително изражение.

Джъстин бръкна в джоба на сакото си и извади малък плик от оризова хартия, в който беше верижката с украшението на Уенди Борман.

— Вашият клиент използваше тази верижка за лампата в килера си, госпожице Хънт — каза тя. — По нея има пръстови отпечатъци от господин Крокър, както и кръв от госпожица Борман. На обратната страна на украшението е гравиран надпис: „На Уенди с любов, М и Т“. Аз снимах украшението, докато висеше в килера на господин Крокър. Лейтенант Кронин ми беше свидетел, когато го открих. Това ни е повече от достатъчно, за да задържим вашия клиент по подозрение в убийство, докато преговаряме с господин Фицхю.

— Искам да говоря насаме с клиента си — каза Хънт.

— Страхотно. Направете го — каза Нора. — Но трябва да знаете още няколко неща. Сдобихме се със съдебно разрешение за обиск на служебния компютър на господин Крокър и в момента го проверяваме до основи. Вече открихме уличаващи съобщения по електронната поща, разменени между господин Крокър и господин Фицхю, в които се посочва къде и кога са убити всичките тринайсет момичета.

Джъстин не откъсваше поглед от Руд, докато пред очите й той се превръщаше в безпомощно момче, готово да се изпусне в гащите.

— Има и още нещо, което трябва да знаете — продължи Нора. — Господин Фицхю се намира в болницата под полицейско наблюдение. Все още не се е срещнал с адвокат, но ние вече му разказахме това, което току-що обяснихме на господин Крокър. Госпожице Хънт, вие знаете какво ще стане. Можете да си пробвате късмета със съдебните заседатели. Или… Разполагате със съвсем малко време, за да изпреварите господин Фицхю, преди да предаде вашия клиент и да започне да преговаря за по-лека присъда.

— Тази сутрин се срещнах с господин Фицхю в болницата — намеси се Джъстин. — Той разбира, че отвличането на петнайсетгодишно момиче с намерение за убийство няма да изглежда добре в очите на съдебните заседатели. Според професионалното ми мнение господин Фицхю не е подготвен да очаква изпълнението на смъртната си присъда. Той е разумен човек и разсъждава много логично. А логично погледнато, това е повод за ужасно напрежение за него. Честно казано, той е на ръба да се пречупи. Ако вече не го е направил.

Джъстин усещаше леко замайване от радост, но това нямаше значение, така че тя продължи:

— Окръжният прокурор иска да изправи и двама ви пред съда. Но Майкъл Фескоу, началникът на полицията и мой добър приятел, не иска да усложнява нещата. Първото самопризнание печели наградата.

Тя се облегна на масата и сплете пръсти:

— Така че вие решавате. Кой ще получи доживотна присъда? И кой ще получи смъртна присъда? Точно в момента това зависи от теб, Руд.

116.

Джъстин беше изпълнена с радостна възбуда, почти надрусана от щастие, докато излизаше от кабинета си за срещата в кметството. Тя оправи червилото си, слезе с асансьора до партера и се качи на задната седалка на служебната кола.

Джак беше зад волана, а до него седеше Круз.

— Добре ли си, Джъстин? — попита я Круз.

— Да. Защо питаш? Защото кметът иска да ни види веднага, но не ни каза защо? Или защото мозъкът ми е с необратими увреждания от разследването на сериен убиец?

— Разкажи му, Джъстин — обади се Джак с широка усмивка. — Аз не успях, нямаше кога.

Круз се извърна към нея и се ухили:

— Да, Джъстин, разкажи ми всичко.

— Добре тогава. След като Крокър уволни адвокатката си, той ни разказа за убийството на Уенди Борман с типичния си грандомански, леко подигравателен тон. Нека ти цитирам нещо, което каза, Емилио: „Това беше игра, а аз исках да спечеля. Защо иначе да се занимавам с цялото планиране и изпълнение?“.

Круз подсвирна.

— Шегуваш се. Наистина ли каза това?

— Опитвал се е да стигне до върха — каза Джак. — Или до дъното — зависи откъде го погледнеш.

— Точно така. Този Руд искаше да влезе в историята на Лос Анджелис като най-жестокия сериен убиец „на своето време“ — обясни Джъстин. — Но независимо дали му харесва, ще се наложи да сподели тази чест с Фицхю. Колкото до четиринайсетте жертви, за които знаем, Крокър намекна, че може би е имало и други. Може би дори разполагал с някаква информация за така нареченото самоубийство на Джейсън Пилзър. А след това поиска да говори с окръжния прокурор.

Джак продължи разказа оттам. Джъстин облегна главата си назад и затвори очи, докато Джак обясни на Круз, че Боби Петино беше сключил сделка с Крокър: доживотен затвор вместо смъртна присъда в замяна на пълни самопризнания за останалите убийства, колкото и да са те.

След това Боби съвсем невъзмутимо си беше тръгнал от стаята за разпити. Него изобщо не го интересуваше защо младежът беше психопат и убиец.

Но Джъстин трябваше да разбере защо тези богати хлапета се бяха превърнали в чудовища. Крокър и Фицхю й напомняха на Нейтън Лиополд и Ричард Лоуб — други двама блестящи младежи, които бяха убили един свой съученик в началото на двайсети век, за да видят дали ще им се размине. Колкото и да се бяха смятали за умни обаче, те бяха допуснали елементарна грешка и бяха получили доживотни присъди. По-късно се беше разбрало, че двете момчета са изпитвали непризната хомосексуална привързаност.

Крокър и Фицхю бяха измъчвали жертвите си, които до една бяха от женски пол, но нито едно от момичетата не беше подложено на сексуално насилие. Дали Крокър и Фицхю не бяха повторение на случая с Лиополд и Лоуб?

За природата на психозите им имаше повече въпроси, отколкото отговори, а отговорите можеха да бъдат избирани от най-различни области: генетична предразположеност, травма, мозъчна физиология и дори вечният фаворит: „Откъде да знаем, по дяволите — нали всички хора са различни?“.

Тъй като беше потенциален свидетел в делото срещу него, Джъстин не можеше да остане по-дълго с Крокър, колкото и да й се искаше. Това влечуго беше готово да й разкаже всичко, което я интересуваше — стига да беше свързано с него.

Джак влезе в гаража зад кметството, отвори вратата на Джъстин и протегна ръка към нея.

Джъстин се изправи, свали тъмните си очила и каза:

— Само да те предупредя за нещо, Джак. Ако кметът се опита да ни се кара, че сме се отнесли грубо с онези копелета, и аз ще се карам с него.

117.

Томас Хеферън, кметът на Лос Анджелис, беше жилав мъж с гъста сива коса, а лявата му ръка беше осакатена по време на „Пустинна буря“. Полицейският началник Фескоу, мускулест и висок метър и деветдесет, изглеждаше като телохранител до него, но Хеферън можеше да се справя и съвсем сам.

Хеферън направи знак на всички — на Джъстин, Круз, Фескоу, Петино, Кронин и на мен самия — да седнем заедно с него на стъклената маса за съвещания. Кабинетът му имаше изглед към покривите на града.

— Радвам се, че всички успяхте да пристигнете толкова бързо — каза той. — Полицейският началник Фескоу има да ни съобщи нещо.

Фескоу сплете пръсти на масата.

— Иймън Фицхю сключи сделка с Боби и направи самопризнания за убийството на Уенди Борман. Компютърът му вече е в лабораторията на полицията. Оказва се, че този кучи син е страдал от мания за подреждане. Запазил е всичките си файлове и текстови съобщения още от 2006 година насам. Ще ни отнеме седмици да разберем как работи програмата за подслушване, с която е примамвал жертвите си. Казаха ми, че този изрод е някакъв гений.

— Това е доста интересно, Мики — каза Джъстин. — Крокър смята, че той е геният. Нарича Фицхю просто инструмент.

— И двамата са просто инструменти — каза Кронин. — Значи това е всичко, така ли? Мога да си получа живота обратно след цели две години? Май вече съм забравила какво да правя с него.

След като смехът затихна, Хеферън каза:

— Всички свършихте страхотна работа. Началник, доста смело от твоя страна да привлечеш Private в разследването. Джак, надявам се да се срещнем отново. Джъстин, Нора — всички тези часове и години явно са си заслужавали. Както и твоите, Емилио. Разбрах, че си изкарал ангелите на Фицхю. В крайна сметка, Лос Анджелис е едно по-сигурно място в резултат на вашите усилия. Благодаря ви.

И тази благодарност беше страхотна, по дяволите. Не знам какви химически съединения се отделиха в мозъка ми, но цялото ми тяло се изпълни с щастие. Никакви пари не могат да се сравнят с удовлетворението от това, да изхвърлиш боклука и да затръшнеш капака на кофата, като знаеш, че завинаги ще остане вътре. Отворихме шампанско и започнахме да се смеем помежду си, докато ни снимаха с кмета, когато телефонът ми се обади от вътрешния джоб на сакото.

Беше съобщение по гласовата поща от служебния ми номер, прехвърлено с бележка „спешно“. Обаждаше се Майкъл Донахю. Името ми беше познато, но не можех да се сетя откъде, докато изведнъж не ме удари като юмрук в лицето. Донахю беше собственикът на ирландския пъб, в който постоянно ходеше Колийн.

Натиснах бутона и изслушах съобщението на Донахю, записано със сериозен глас и силен ирландски акцент. После го пуснах още веднъж, за да съм сигурен, че наистина е казал точно това.

„Джак, проблемът е сериозен. Колийн е в болница «Глендейл Мемориъл». Стая четиристотин и единайсет. Трябва да дойдеш веднага“.

118.

Летях по магистралата на север към болницата.

Опитвах се да се свържа с Донахю, но обажданията ми отиваха направо на гласова поща. Бях изплашен, разтревожен и изходът от магистралата ме изненада.

Рязко завъртях волана и изгубих контрол върху колата. Тя поднесе, спря, двигателят се задави и угасна на десетина сантиметра от бетонната мантинела.

Чуха се клаксони, докато колите по магистралата профучаваха покрай мен със сто и десет километра в час. Ръцете ми трепереха, когато отново запалих двигателя и най-сетне се спуснах както трябва по изхода. Господи, едва не бях разбил колата си, а може би и сложил край на живота си.

Двайсет и пет минути след като бях чул съобщението на Донахю, аз си пробих път през фоайето на болницата „Глендейл Мемориъл“ и забих пръст в бутона за повикване на асансьора. Вратите се отвориха и се затвориха зад гърба ми.

По силата на някакъв сляп животински инстинкт веднага открих стаята на Колийн.

Блъснах вратата и влязох. Донахю се изправи от стола до леглото, приближи се до мен и ми стисна ръката.

— По-леко с нея, Джак. Не е добре.

— Какво е станало?

— Ще ви оставя сами.

Страните на Колийн бяха поруменели. Косата й беше влажна на слепоочията. Беше покрита до брадичката с бели памучни чаршафи.

Изглеждаше много мъничка на леглото, като трескаво дете.

Седнах на стола, освободен от Майк, наведох се към нея и я докоснах по рамото. Беше ме страх за нея. Никога не беше боледувала, откакто се бяхме запознали. Нито един ден.

— Колийн. Аз съм, Джак.

Тя отвори сините си очи и кимна, когато ме видя.

— Добре ли си? — попитах аз. — Какво стана?

Колийн отговори бавно, упоена от лекарствата.

— Прибирам се у дома.

— Какво? В Дъблин?

Изведнъж ми хрумна една ужасна мисъл — като удар с юмрук в стомаха.

— Забременяла ли си? Изгубила си бебето?

Колийн ме погледна неразбиращо, после се усмихна. Започна да се смее, но я обхвана истеричен пристъп, който се превърна в хлипане. Тя вдигна ръце към лицето си и аз видях шокиращите бели превръзки от марля и бинт, с които бяха омотани китките й.

По тях беше избила яркочервена кръв.

Какво беше направила със себе си?

— Казах на Майк да не ти се обажда. Адски ме беше страх да не ме видиш така… но ще се оправя. Моля те, Джак, тръгвай си. Вече нищо ми няма.

— Защо го направи, Колийн?

Припомних си изминалите седмици и месеци. Не бях забелязал, че Колийн е в депресия. Как можах да го пропусна? Какво не беше наред с мен понякога, по дяволите?

— Беше абсолютна глупост — каза тя. — Просто ми беше много мъчно. Но няма нужда да ми го казваш пак. Вече знам, че свърши.

— Колийн — прошепнах аз. — О, Колийн.

Тя затвори очи и срамът ме заля. Вина и срам. Аз изпитвах някакви чувства към Колийн, но нейните бяха по-силни. Беше егоистично от моя страна да остана толкова дълго с нея, след като бях разбрал, че няма да стигнем по-далеч. Бях наранил тази жена и тя беше направила това със себе си. Ужасно.

Не знам колко дълго продължи мълчанието между нас. Може и да беше само минута, но ми беше достатъчно да се замисля за това, което представляваше Колийн за мен, и да се опитам да си представя едно общо бъдеще за нас двамата. Беше ми мъчно, но просто не можех да го направя.

— Поне няма да ти се налага да слушаш странния ми акцент — каза тя.

— Не знаеш ли, че обожавам да слушам гласа ти?

— Ти беше добър с мен, Джак. Винаги. Няма да го забравя.

— Дявол да го вземе, Молой. Аз искам да бъдеш щастлива.

Тя кимна, а по лицето й се стичаха сълзи.

— И аз — каза тя. — И аз искам да бъдеш щастлив.

Никой от двама ни не каза нищо повече.

Целунах я за довиждане и излязох от стаята с ясната мисъл, че никога повече няма да видя Колийн и само аз бях виновен за това.

Бях оставил още една добра жена да си тръгне. Какъв ми беше проблемът, по дяволите?

119.

Бях планирал да организирам купон в ресторант „Пасифик“, за да благодаря на момчетата и момичетата от лабораторията и основните участници в случая с ученичките за изключителната им работа. Но след като видях Колийн, вече не бях в състояние да празнувам и не можех да се преструвам. Затова се обадих на Сай да му кажа, че имам проблем в семейството и да го помоля да ме замества като домакин на купона. А после направих нещо немислимо. Изключих си телефона.

Отидох с колата до „Форест Лоун“ — едно старо огромно гробище, където почиваха десетки знаменитости. Милата ми майка също беше заровена там. Беше поразена от сърдечно заболяване, за което все още не знаехме по време на напрегнатия и неприятен съдебен процес срещу баща ми. Животът й свърши преждевременно, рязко и неочаквано. Може би именно лошите отношения между майка ми и баща ми бяха причината да страня от брака.

Свалих си сакото и седнах на тревата до обикновения надгробен камък, на който имаше изображение на ръце, сплетени за молитва, и надпис: „Сандра Кройцер Морган е с Бога“.

В далечината бръмчеше косачка, а отнякъде просветна слънчев отблясък по балони, които сигурно се рееха над гроба на някое нещастно дете наблизо.

Не казах нищо на костите или на духа на майка ми. Дори не се помолих, чак докато не си тръгнах.

Но си спомних за хубавите ни моменти заедно: редките пикници, няколко импровизирани купони на капака на колата след футболни мачове, старите филми с Питър Селърс, които бяхме гледали заедно късно вечерта по телевизията. Тя сигурно беше гледала „Розовата пантера“ поне сто пъти. Както и аз. Както и Томи.

Усмихнах се, когато си спомних за това, навих сакото си като възглавница и легнах. Бавното поклащане на дъбовите листа в клоните над главата ми ме хипнотизираше.

А после за известно време изчезнах от лицето на земята. Сигурно съм спал дълго и дълбоко, защото се събудих едва когато един пазач започна да ме разтърсва за рамото и да повтаря:

— Затваряме, господине. Трябва да си тръгвате, господине.

Докоснах надгробния камък на мама, намерих колата си и като кон, който знае накъде да тегли каруцата, колата ми сякаш сама стигна до един красив пристан в подножието на хълмовете на Бевърли Хилс, който познавах много добре.

Паркирах на „Уедърли“, една спретната пресечка с жилищни домове, и известно време просто седях в колата и гледах малката красива къща на Джъстин. После отново включих телефона си и набрах нейния номер.

Джъстин вдигна на първото позвъняване.

— Джак. Какъв беше този семеен проблем? Изпусна купона.

— Колийн се връща в Дъблин — отговорих аз. — Двамата говорихме за това. А после отидох до „Форест Лоун“. Имах нужда от малко време, за да помисля.

— Добре ли си?

— Естествено.

— „Естествено“, каза той — подкачи ме Джъстин. — Е, аз също трябваше да подредя нещо в главата си. Защото, хм, Боби ме заряза, за да се върне при жена си. Но жалко за него: тя вече не го искаше.

Искаше ми се да утеша Джъстин, но в същото време се зарадвах да чуя тази новина. Джъстин беше прекалено добра за Боби Петино или за калта и вонята на политиката в Калифорния.

Почудих се къде беше Джъстин в момента. Представих си я в креслото в кабинета си или на леглото в спалнята пред телевизора с чаша вино в ръка. Емоционалната ми привързаност към нея се усещаше почти физически.

— Какво правиш в момента? — попитах аз.

— Защо?

— Мога да дойда — казах аз. — Поне за малко.

Настъпи продължителна тишина, която запълних с надежда.

— Джак, и двамата знаем, че това е лоша идея — каза накрая Джъстин. — Защо просто не се наспиш и ще се видим утре.

Името й беше на устните ми, когато тя затвори. Видях как светлините в къщата й угаснаха една по една.

А после се прибрах сам вкъщи.