Детективска агенция Private

120.

Безработният актьор Паркър Далтън почука на вратата на апартамент 34 в хотел „Шато Мармонт“.

Хвана сгъваемото легло за дръжката с едната си ръка, оправи фуражката си с другата и зачака на тъмните шарки на килима господин Къшмън да му отвори за обичайния си всекидневен масаж.

Далтън всъщност обичаше работата си. В „Шато“ винаги бяха отсядали знаменитости, а някои от тях дори оставаха да живеят по няколко месеца в хотела. Срещите с Дрю Баримор, Камерън Диас, Матю Пери и други актьори осигуряваха фантастичен материал за блога на Далтън и му вдъхваха надежда за собствената му кариера.

Господин Къшмън не беше кинозвезда, но си беше знаменитост — все пак жена му беше жестоко убита, а убиецът все още беше на свобода. Далтън беше пускал съобщения в „Туитър“ за срещите си с господин Къшмън и неговите приятели, и безбройните приятели на приятелите му умоляваха за нови съобщения, повече подробности и саркастични коментари.

Господин Къшмън не дойде да отвори вратата и Далтън позвъни на директната линия в стаята му. Чу телефона да звъни в апартамента, но господин Къшмън не вдигна и той се замисли.

Дали да си тръгне, или да се обади на рецепцията?

Нерядко се случваше господин Къшмън да е полупиян, когато Далтън пристигне в стаята му. Но този път може би се беше случило нещо неприятно. Може би беше паднал в банята.

Най-сетне Далтън се обади на рецепцията и след няколко минути при него се качи дневният управител — висок блондин със страхотно телосложение и табелка на жилетката, на която пишеше името му: „Г-н Строс“. Строс накратко разпита Далтън, а после отвори вратата на апартамента на Къшмън.

Далтън застана на прага и подвикна:

— Господин Къшмън?

Когато никой не отговори, той последва Строс в големия апартамент. Оскъдната мебелировка в стила на трийсетте години беше непокътната. Масите бяха отрупани с бутилки и чаши, от кофите се изсипваше боклук, а над неоправеното легло се вееха белите завеси.

— Никъде не виждам господин Къшмън — отбеляза Далтън.

— Нима? — каза Строс.

Далтън видя как Строс отвори вратата на гардероба и веднага съзря възможността да извърши шпионаж. Какво носеше господин Къшмън, когато не беше гол или по пижама? Но гардеробът се оказа празен, както и чекмеджетата на шкафа.

В банята с красиви антични черно-бели плочки цареше хаос: шкафчето над умивалника беше отворено, вътре имаше само използвана самобръсначка и шишенце аспирин, а навсякъде по пода бяха разхвърляни хавлиени кърпи.

— Човече, явно е напуснал хотела, без да ми каже — отбеляза Паркър Далтън.

— Божичко — каза управителят и започна да клати глава. — Той не е напуснал хотела. Той е избягал.

— Да се обадим ли в полицията?

— Дръж се сериозно. Това е хотел „Шато Мармонт“.

Паркър Далтън вече пускаше съобщения в „Туитър“ още преди да излезе от легендарния и, както казваха някои, населен от призраци хотел. Каква история, човече. До края на деня двайсет хиляди любопитни хора вече щяха да знаят, че Анди Къшмън беше прецакал хотела и се беше изнесъл, без да плати.

121.

Беше късен следобед, когато Дел Рио зави към Лобо Кениън и паркира сивия си ленд роувър встрани от шосе „Лобо Виста Роуд“.

Небето беше сиво като колата и като дрехите му, но той нямаше нужда от такъв камуфлаж, защото мястото беше съвсем пусто.

Дел Рио мислеше за Джак, когато извади от багажника на колата своята пушка „Ремингтън 700“, оборудвана с оптически мерник с десетократно увеличение.

Пое встрани от пътя, по една пътека за дивеч нагоре по склона през храсталаците.

Склонът стана по-стръмен и когато пътеката се отклони надясно, Дел Рио започна сам да проправя пътека през храстите, като се хващаше за тревата и бурените и се изтегляше с ръце на местата, където обувките му се хлъзгаха по склона.

Когато стигна до платото, той огледа фермерската къща на седемдесет и пет метра под себе си — пристройките бяха избелели от слънцето, а земята наоколо приличаше на измачкан, прашен килим, който някой е хвърлил сред хълмовете.

Дел Рио залегна по корем, така че дулото на пушката му да стърчи над ръба на скалата.

Бавно изминаха четирийсет минути, преди задната врата на фермата да се отвори и навън да излезе мъжът, когото чакаше, придружаван от кучето си, красив родезийски риджбек.

Мъжът се поклащаше небрежно, докато вървеше, и беше облечен с карирана риза, джинси и кафява шапка с периферия. Той завърза кучето за колоната на верандата, потупа го по главата и взе юзда и седло от една кука, преди да се отправи към конюшнята. Там оседла една червеникавокафява кобила, яхна я и се отправи към пътека, която водеше към хълмовете — право натам, където го очакваха неприятностите.

Дел Рио се прицели в едно място, където се пресичаха две от линиите на карирания плат, и натисна спусъка.

Кобилата изправи уши и Дел Рио видя как в ризата на мъжа се появи дупка в момента, в който конят вземаше един завой.

Дел Рио се изправи и видя, че ездачът е останал прав на седлото, но после, сякаш на забавен кадър, той се свлече наляво и падна на земята. Кобилата излезе от пътеката, като влачеше ездача си за единия ботуш, докато той не се откачи. После конят спря и започна да пасе сухата трева.

Дел Рио прибра гилзата, сложи я в джоба на ризата си и пое надолу по склона, перпендикулярно на пътеката.

Когато стигна до трупа на наемния убиец, той се наведе да провери пулса му. Нямаше пулс.

После го ритна няколко пъти в ребрата, за да се увери, че е мъртъв, и каза:

— Е, Бо Монтгомъри, какво да се прави, боклук такъв. И Шелби не го е очаквала.

Дел Рио избърса пушката си с края на ризата и хвърли оръжието над скалата, където видя как отскочи и потъна в безбройните километри пустош, покрити с храсталаци.

После излъска и гилзата и я хвърли след пушката, където тя също изчезна.

Един изстрел. Един труп.

Работата беше свършена. Много професионално. Точно в стила, в който Private правеше бизнес.

„Но и много лично“, помисли си Дел Рио.

Защото Джак беше обичал Шелби, а той обичаше Джак.

122.

Всичките ни големи случаи вече бяха приключени. Поне в офиса на Private в Лос Анджелис.

В Лондон, Франкфурт, Чикаго и Ню Йорк бяха заети, а в офиса на Прести в Рим се водеше истинска война — което беше добре за печалбите на компанията, колкото и да не ме интересуваха.

Сутрешното ни съвещание в конферентната зала се беше превърнало в импровизирано триумфално парти, на което имаше само места за правостоящи. Мо извади отнякъде чийзкейк, Сай допълни чашите ни с кафе от една бутилка „Бейлис“, голяма колкото бъчва, а Круз застана толкова близо до Карън, лабораторната асистентка на Сай, че можеше да погледне през деколтето й чак в обувките.

Когато я притиснаха да каже няколко думи, Джъстин се изправи и каза само:

— Хванахме ги.

Всички избухнаха в шумни аплодисменти.

Точно в този момент вратата се отвори и новият ми асистент, Коди Доус, се вмъкна в залата и си проправи път към мен.

— Появи се някаква Жанет Колтън, която няма уговорена среща, Джак. Чака на рецепцията. Какво да правя?

— Ще я заведа в кабинета си — отговорих аз. — Влизай, Коди. Запознай се с хората. Това е най-важната част от работата ти тук.

— А телефоните ви?

— Точно затова имаме гласова поща.

Излязох от конферентната зала и открих Жанет Колтън, която седеше отстрани до рецепцията. Последния път, когато я бях видял, тя беше с безупречна прическа и поведение, докато ми разказваше как с нейния съпруг, звездата на тениса, искат да разменят брачните си партньори със съседите си.

Бях ги изпратил при моя стар приятел Хейуд Прентис, като си мислех колко е жалко, че не можем да поемем този случай.

Но докато се приближавах до нея, забелязах нещо ново: Жанет Колтън имаше някакъв ужасен проблем. На лявата й буза имаше пресен отпечатък от удар с ръка, а очите й бяха подути и бяха започнали да посиняват.

Ръката й се заби като кука в моята, когато я стисна за поздрав. И не ме пусна.

— Джак, трябва да говоря с теб. Съжалявам, че идвам направо така.

— Господи, какво е станало, по дяволите? Хайде да се качим в кабинета ми.

Лицето й се изкриви и тя се разплака. Изведнъж заприлича на малко момиченце.

— Направих нещо ужасно — каза на пресекулки Жанет Колтън, когато се качихме в асансьора. — Прегазих Ларс с неговия ролс-ройс.

— Какво си направила?

— Прегазих го с колата, а после върнах назад и го прегазих още веднъж.

— Уби ли го?

Тя поклати глава отрицателно.

— Не, той продължаваше да ме ругае, когато потеглих. Извиках линейка, но не изчаках да пристигне. Имам нужда от помощта ти, Джак. Имам нужда от най-доброто.

Излязохме от асансьора и по най-бързия начин се отправихме към моя кабинет. Онова за всичките ни големи случаи, които бяха затворени, вече не важеше.

— Ще ти помогна с всичко, на което съм способен — казах аз.

Отворих вратата на кабинета си и направих път на Жанет да влезе пред мен.

Но и двамата спряхме на прага. Защото на моя стол седеше моят брат близнак, качил мокасините си на моето бюро, ухилен до ушите.

Но какво правеше тук?

Какви нови боклуци се канеше да изсипе в живота ми?

— Как върви геройският бизнес? — попита Томи. — Недей да плачеш, красива дама в беда. Джак ще оправи всичко.

123.

— Трябва ми само една минута, брат ми — каза Томи. — После ти се махам от главата.

Помолих Жанет Колтън да седне до бюрото на Коди и обещах да се върна веднага. След трийсет секунди. После затворих вратата зад гърба си.

— Говори — казах аз.

— По-скоро трябва да ти разкажа по картинка — отговори Томи, като ми подаде един лист от някаква синя папка.

— Махни се от бюрото ми — наредих аз.

Томи се изсмя, изправи се и седна на стола за посетители, докато аз седнах зад бюрото си и разтворих официалния документ. Видях името на Томи и името на баща ми.

Погледнах към брат ми и казах:

— Говори направо, става ли, младши? Клиентката ми има сериозни неприятности.

— Нищо й няма. Сигурен съм. Но нямам нищо против да ти предложа съкратената версия, братче. Изкарах рехабилитацията с отличие и споменах за това на адвоката на татко. И имам големи новини. Ама наистина много големи.

— Татко не е бил истинският ни баща? Какво облекчение.

Томи се засмя.

— О, беше истинският ни баща и още как. И тъй като успешно завърших лечението си, аз съм наследник на много пари. Петнайсет милиона, Джак. Толкова, колкото и ти.

Овладях изражението си, но бях шокиран. Доколкото познавах баща ни, той сигурно беше решил да продължи състезанието между двамата си синове и след смъртта си. Старецът беше коварен дори в гроба. Защо иначе не ми беше казал, че е оставил пари и на Томи?

— Знаеш ли какво ще направя с наследството си, Джак? Ще разширя охранителната агенция Private. Ще отворим офиси по целия свят. Аз нося името на татко и смятам, че той би искал да те бия. Моята Private ще стане по-голяма и по-добра от твоята детективска агенция Private. Можеш да разчиташ на това.

— Браво на теб, Томи. Пожелавам много успехи на теб и на бизнеса ти.

Изправих се и му показах вратата, без да направя и една крачка.

— Благодаря ти, че намина. Внимавай вратата да не те блъсне по задника, докато излизаш.

Но Томи не беше свършил. Усмивката му стана още по-голяма.

— Имам и още нещо за теб — каза той.

После извади едно листче от джоба на ризата си и ми го подаде.

Беше чек за 600 хиляди долара, написан на мое име.

— Вече сме квит, Джак — каза ми той.

После се изправи и се престори, че ме застрелва с пръст.

— Мъртъв си, Джак.

Произнесе го със злокобно провлачен глас и аз разбрах, че имитираше звука от гласа си през електронното приспособление, което беше използвал всички онези пъти. Изражението на лицето му, докато произнасяше „Мъртъв си“, беше още по-смразяващо от механичния глас по телефона. Беше много по-истинско.

Това беше собственият ми брат. Моят брат близнак.

Който ме мразеше толкова силно, че тайно ме беше измъчвал с години.

Дори не помръднах, макар че ме заболя. Вместо това казах:

— Значи наистина си бил ти, младши. Попитах те дали си звънял, но ти ме излъга. И като всеки друг път, когато те приемах за невинен, до доказване на противното, ти се обърна срещу мен. Повече никога няма да ти се доверя. Никога. И, между другото, брат ми — не съм мъртъв. Няма начин. Все още не съм.

Томи не отговори. Усмивката му беше като дървена, когато излезе от кабинета ми. Моят брат по утроба, моят заклет враг, моят всекидневен мъчител се спусна по витото стълбище и изчезна от поглед. Надявах се никога повече да не го видя и да не чуя гласа му.

Но нямаше никакъв смисъл да се надявам на това.

Излязох да поканя Жанет Колтън. Тя ме погледна въпросително и аз обясних:

— Това беше моят зъл брат близнак.

124.

На следващата сутрин се събудих от собствения си биологичен часовник.

За разнообразие не бях изтръгнат от кошмар. Телефонът не беше звънял. През отворените прозорци се чуваха само океанските вълни, които се разбиваха в брега зад къщата ми. Беше приятно.

А още по-приятното беше, че Джъстин лежеше до мен.

Обърнах се да погледна прекрасното й лице и видях, че ме гледа и се усмихва. Почувствах се изпълнен с любов към тази жена.

Тя ме прегърна и ме притисна към себе си.

— Музиката на вълните — каза тя. — Винаги съм обичала тази къща.

— И тази къща винаги те е обичала.

Лежахме настрани и се гледахме. Дръпнах бедрото й над хълбока си и двамата се отдадохме на дълбока целувка, а шумът от дишането ни заглуши океанския прибой.

Не мисля, че бях в състояние да отлагам дори миг повече, но точно в този момент на масичката започна да звъни проклетият телефон.

Томи. Протегнах се, като възнамерявах да го пратя по дяволите. Но прочетох на дисплея кой се обаждаше. Не беше Томи. Но въпреки това трябваше да вдигна.

— Джак Морган — казах аз, малко задъхан.

Кармайн Ночия заговори спокойно, но думите му бяха сериозни и съдбоносни.

— Съжалявам, Джак, но трябва да ти съобщя една лоша новина. Анди Къшмън е катастрофирал с колата си нагоре по крайбрежието. Не успял да вземе един завой недалеч от Мейрин и излетял от пътя. Колата е изгоряла до основи. По асфалта няма следи от гуми. Мисля, че може би спирачките му са отказали.

— Сигурен ли си, че е бил Анди?

Беше ми малко трудно да говоря, както и да дишам.

— О, да. Той е бил. Един от моите хора го е видял с очите си. Ние го наглеждахме, нали разбираш. И така. Приятен уикенд.

Затворих телефона, но го задържах още малко в ръката си. Мислех си за новия си таен партньор, Кармайн Ночия. Нямаше по-добър приятел. Нямаше по-страшен враг.

И мислех за това, как се бяха променили чувствата ми към Анди, след като бях разбрал, че е поръчал да убият Шелби.

Преди Анди беше най-добрият ми приятел. Бях стоял до него на сватбата му. Бях очаквал да стана кръстник на децата му или поне да продължавам да се виждам с него, когато остареем заедно и обикаляме игрищата за голф с частните си самолети, като си разказваме спомени и се смеем до полуда.

А сега Анди беше мъртъв. Знаех, че по-късно ще почувствам нещо, но точно в момента не изпитвах нищо към него.

Абсолютно нищо.

Станах от леглото и отворих капаците. После замахнах и запратих телефона навън с всичка сила. Колкото можех по-далеч. Когато падна сред вълните, аз затворих прозорците и се върнах при Джъстин.

Дали можеше да прочете какво става по лицето ми? Разбира се.

Дали можеше да прочете мислите ми? Вероятно.

— Кой беше? — попита тя.

— Няма значение.

Тя прокара ръцете си по гърба ми.

— Добре ли си, Джак?

— Нищо ми няма — отговорих и отместих дългата й тъмна коса от лицето й. — Време ми е за нов телефон и нов телефонен номер.

— Изненадай ме някой път, става ли? Можеш ли да го направиш? Да ми кажеш какво мислиш наистина?

— Мисля за това, че бяхме стигнали до средата на нещо много приятно — отговорих аз.

— Да, спомням си.

Придърпах Джъстин към себе си и отново повдигнах крака й на хълбока си. Отново я целунах и потънах в прелестите й. Беше хубаво. Бях точно там, където исках да бъда в момента. Можех да й кажа всичко. Така че го направих.

— Анди е мъртъв — прошепнах аз на ухото на Джъстин.