Детективска агенция Private

25.

Светлината на утрото блестеше по хълмовете от боклуци с красиво розово сияние, а чайките пищяха като за последно, докато се спускаха над бунището в Съншайн Кениън. Закуската беше сервирана.

Джъстин спря своя ягуар до пътя и се загледа пред себе си. Аз завъртях копчето на полицейската й радиостанция, докато не хванах чист сигнал. Тя отвори термоса си и ми го подаде. Отпих глътка кафе. Беше черно, без захар. Джъстин обича почти всичко да бъде така: чисто, без глупости.

Не се бяхме докосвали повече от две години, но докато седях до нея в тясното пространство на колата, ми беше трудно да не се протегна и да хвана ръката й. Това винаги ме объркваше, дори когато още бяхме заедно.

— Как върви при теб? — попита ме тя.

Полицаите претърсваха бунището от другата страна на пътя. Чувахме ги как си говорят с управлението на полицейските честоти.

— Анди Къшмън има около двайсет разгневени бивши клиенти, всеки един от които разполага със средствата, възможността и особено с мотива да го убие. Тогава защо са убили Шелби вместо него? Доникъде не съм стигнал.

— Съжалявам да го чуя, Джак. Но всъщност имах предвид, как върви при теб в личен план?

Това, което имаше предвид в действителност, беше как върви при мен и Колийн, а аз не исках да обсъждам това с нея. Вместо това казах:

— Имам и нов случай. Много труден и личен. Нали си спомняш, че съм ти разказвал за моя чичо Фред?

— Онзи, който се занимава с футбол.

— Аха. Той се притеснява, че някои от мачовете са нагласени. А това може да предизвика огромен скандал — най-големият след скандала с „Блек Сокс“ в бейзбола.

— Еха — каза Джъстин.

— Освен това пак сънувам — добавих аз.

Джъстин повдигна вежди.

Бях искал да поговорим, но сега наистина щеше да се наложи да поговорим. Когато кажеш на някой психоаналитик, че сънуваш, все едно провесваш кълбо прежда пред котенце.

— Какво сънуваш? — попита тя. — Същото, както преди?

Така че й разказах всичко. Описах ярките експлозии и как тичах, като носех на рамо някого, когото обичах, но никога не успявах да избягам.

— Предполагам, че може да е чувство за вина, защото си оцелял. Ти какво ще кажеш, Джак?

— Ще кажа, че ми се иска да спра да сънувам.

— Все още те бива — отбеляза тя. — С остроумните отговори.

Отворих папката, която бях пъхнал под облегалката за ръката. Вътре беше снимката, която Боби Петино беше изпратил по електронната поща на Джъстин тази сутрин. Беше училищна портретна снимка на хубаво шестнайсетгодишно момиче, което се казваше Серена Моузес. Снощи я бяха обявили за изчезнала. Серена живееше в Еко Парк — едно предградие в източната част на Лос Анджелис, която Джъстин наричаше „червената зона“, защото там беше полето на действие на убиеца на ученички.

Два часа след като родителите на Серена се бяха обадили в полицията, беше получено анонимно и непроследимо обаждане, което съобщаваше, че тялото на Серена се намира на това бунище.

В този момент по полицейската радиостанция се разнесоха гласове, един от които беше много по-рязък и силен от останалите.

— Намерих нещо. Може да е от човек. О, Господи…

— Да тръгваме — казах аз и отворих вратата на колата.

— Не, Джак. Трябва да отида сама. Ако дойдеш с мен, репутацията ми ще пострада. Стой в колата.

Съгласих се. После проследих с поглед Джъстин, която прекоси пустата улица и се отправи към мястото, където полицията вече ограждаше част от вонящия терен.

26.

Джъстин махна на лейтенант Нора Кронин, която й хвърли обичайния злобен поглед, преди отново да се обърне към дебелия черен найлонов чувал, проснат в краката й като спукан балон. Гърдите на Джъстин се стегнаха, когато си спомни за другата ученичка, захвърлена тук преди една година в подобен найлонов чувал. Момичето се казваше Лора Лий Бранко и беше пронизано с нож в сърцето.

Кронин сряза връзките с джобното си ножче и чувалът се отвори.

Навън се показа една ръка — почти на забавен каданс, с протегнати пръсти. Сърцето на Джъстин спря за миг, докато осъзнае какво вижда.

— Какво, по дяволите…? — каза Кронин.

Когато дръпна краищата на чувала, всички видяха един манекен от магазин за конфекция. Двама от другите полицаи извадиха манекена от чувала. Кронин обърна женската фигура, за да я огледа. На манекена не беше написано нищо, а в чувала нямаше бележка.

— И какво иска да ни каже с това? — попита Кронин, без да се обръща. — Нали си психоаналитичка?

— Средството е самото съобщение — отговори Джъстин. — Това е манекен без мозък, нали разбираш? Посланието гласи, че са ни направили на глупаци.

— Е, благодаря ти, Джъстин — каза Кронин. — Много проницателно. Но освен това е шибана загуба на време. И определено не е Серена Моузес.

Джъстин изпита огромно облекчение, което незабавно беше последвано от тъга. Все пак Серена Моузес все още беше изчезнала, нали? Нито знаеха къде е, нито дали е жива или мъртва.

Тя ядосано се обърна към Кронин.

— Тогава къде е Серена, лейтенант? Явно трябва да продължавате да я търсите. Надявам се наистина да сте толкова добри в това, колкото си мислите.

27.

Джъстин благодари на директор Барбара Хетфийлд за представянето и застана на подиума.

В наскоро обновената гимназия „Ройбал“ учеха пет хиляди ученици, но на нейната лекция този следобед бяха допуснати само момичетата от горните класове. Директорката беше казала на Джъстин, че лекцията й ще бъде прекалено детайлна и страшна за по-малките момичета.

Джъстин я разбираше донякъде, но да изплаши момичетата беше необходим страничен ефект от задачата да ги информира. А повечето от убитите момичета бяха от по-долните гласове. Въпреки това директорката не отстъпи.

— Аз съм психолог — каза Джъстин на учениците, събрани в залата. — Но освен това разследвам убийствата на ученичките, за които всички сте чели в интернет и сте гледали по телевизията.

Някой от първите редове кихна. Последва нервен смях и Джъстин изчака да утихне, преди да продължи.

— На първо място, искам да ви кажа, че Серена Моузес е в безопасност. Тя е била блъсната от кола и е откарана в болницата. Когато тази сутрин е дошла в съзнание, е казала името си на лекарите. Серена е със счупена ръка, но е добре и скоро ще се върне на училище.

Децата избухнаха в аплодисменти. Джъстин се усмихна. Но откриването на Серена беше повдигнало един нов въпрос: как беше възможно убиецът да е написал фалшиво съобщение по електронната поща за нея? Дали той беше наблюдавал момичето? Дали те я бяха наблюдавали?

— Това е голямо облекчение — каза тя и усети как очите й се навлажняват. — Но се налага да поговорим за момичетата от този квартал, които не са имали такъв късмет.

Джъстин кимна на помощник-учителката, която трябваше да се погрижи за нейната презентация.

Светлините в залата угаснаха и на екрана се появи миловидното усмихнато лице на едно момиче.

— Това е Кейла Брукс от гимназия „Джон Маршъл“. Искаше да стане лекар, но още преди да завърши гимназията, беше простреляна четири пъти без никаква причина. Животът, бъдещето й, децата, които можеше да има, и лекарят, който можеше да стане — всичко това вече не съществува.

Снимките на тялото на Кейла се появиха на екрана и Джъстин беше разтърсена от ужасените викове на момичетата в залата. Но трябваше да продължи. Следващата снимка беше на Бетъни, след това беше Джени, която беше учила в това училище, а после бяха всички останали имена и истории, включително и тази на Кони Ю, която беше загинала едва преди пет дни.

— Знаем, че който и да е убиецът на тези момичета, той е разполагал с лична информация за тях, така че да спечели доверието им.

Джъстин им разказа за мобилния телефон на Кони, който бяха намерили, и за текстовото съобщение от анонимен номер.

— Момичета, приятелката на Кони всъщност не е изпращала никакво съобщение. Това е бил фалшив есемес. Номер. И номерът е свършил работа. Как можете да разберете, ако някой се опитва да ви измами по този начин? На първо място, ако някой — който и да е — ви помоли да отидете някъде сами, не отивайте. Кажете и на момичетата от долните класове да не ходят никъде сами. Разбрахте ли?

Чу се приглушен хор от момичешки гласове, които отговориха утвърдително.

— Искам всички да станат — продължи Джъстин. — И искам да повторите нещо след мен.

Разнесе се шум от хиляда деца, които се изправиха на крака, сгъваемите седалки на столовете им се удариха в облегалките, а учебниците им изтрополиха на пода.

Гласовете им отекнаха в нестроен хор, като повтаряха думите на Джъстин:

„Обещавам… да не ходя никъде… сама“.

Джъстин се надяваше, че е успяла да ги впечатли. Но продължаваше да се страхува. Страхуваше се как някое от тези момичета си мисли, че е различно от другите, че знае по-добре от Джъстин, и че точно то никога няма да умре.

28.

Джъстин излезе от гимназията в западната част на Втора улица. Току-що беше отворила телефона си, когато до бордюра спря една черна кола. Прозорецът се отвори с жужене.

— Да ви закарам ли, госпожице?

— Боби. Какво правиш тук?

— Просто се грижа за моето момиче. Качвай се, Джъстин. Ще те закарам до офиса.

— Точно се обаждах за такси. Пристигна в най-подходящия момент. Благодаря.

Тя заобиколи до мястото на пътника в неговото беемве и се качи. После се наведе към него, за да я целуне.

— Как мина с децата? — попита той, като се включи в движението.

— Доста добре, мисля. Ако изобщо слушат някого над трийсет години.

— Ти не изглеждаш над трийсет, скъпа. Нито с един ден, нито с една минута.

— Какво искаш, Боби? Имам предвид, какво друго искаш?

— Аха. Всъщност има нещо. Хм, Джъстин, просто исках да ти го кажа, преди да се разчуе. Мисля да се кандидатирам за губернатор. Потърсиха ме от националния комитет на Демократическата партия. Ще ми осигурят финансиране, ако поискам. Ще бъде трудна кампания, но си струва да спечеля. Силните на деня смятат, че имам добър шанс. Обади ми се дори Бил Клинтън.

— Не е ли малко внезапно?

— Всъщност от известно време мисля за това. Не исках да казвам нищо, преди да съм взел решение да подходя сериозно.

Джъстин не го показа, но в действителност остана зашеметена от тази новина. Каза на Боби, че от него ще излезе страхотен губернатор, и наистина го вярваше — но сърцето й се сви. Изпитваше сериозни чувства към Боби. Той беше първият мъж, на когото имаше доверие, след като бяха скъсали с Джак. Ако Боби спечелеше изборите за губернатор, щеше да се премести да живее в Сакраменто. И какво щеше да стане тогава? Какво щеше да стане с нея?

— Ще бъде страхотно, ако открием този боклук, който убива ученичките — каза Боби. — Всъщност задължително трябва да го открием. Точно в този момент много ще ми помогне една обвинителна присъда.

— Разбира се — отговори Джъстин.

От климатика сякаш духаше твърде студен въздух и тя се протегна, за да го намали. Боби й казваше нещо, в което имаше много подтекст.

Какво искаше да й каже в действителност? Ако станеше губернатор, дали искаше тя да отиде с него в Сакраменто? И ако да, както гласеше прочутата реплика на Даян Кийтън към Уорън Бийти в „Червените“: „Като каква?“.

Джъстин си спомни, че Боби беше подложен на сериозен натиск от полицейския комисар, когато беше наел Private да работи по случая с ученичките. Тогава тя дори не се беше усъмнила в мотивите му. Дори си беше помислила, че Боби се е обърнал към Private, защото случаят беше толкова важен за нея самата. Но сега й се струваше, че беше толкова замесен в този случай, защото беше важен за него.

Боби спря на един светофар и отбеляза:

— Много си мълчалива, Джъстин.

— Представям си какъв ще бъдеш като губернатор Петино. Ще бъдеш добър. Това е.

Боби се протегна към нея и я целуна.

— Ти си прекрасна, нали знаеш? Ти си прекрасна жена, а аз съм един щастлив мъж.

— Така си е — отговори Джъстин.

29.

Двамата с Колийн работехме до късно, за да проучим документите и финансовите отчети на Анди Къшмън, много от които бяха отделени за по-нататъшно разследване.

Колийн беше със син копринен елек, дантелена риза и панталони с мъжка кройка. Черната й коса се люшна покрай лицето, когато се наведе да остави поредната купчина документи на масичката за кафе.

— Защо не се прибираш? — попитах аз. — Вече е почти девет. Аз ще се оправя с това.

— По-добре да го свършим, Джак. Да не оставяме днешната работа за утре.

— Седни — казах аз и потупах възглавницата до мен на канапето.

Тя се отпусна, облегна се и се прозя.

— Би трябвало да свършим до час.

Прегърнах я, за да я притегля към себе си.

— Не се разсейвай, Джак. Най-напред да шием, след това да пием.

— Какво означава това, по дяволите?

— Първо работата, после забавлението.

Колийн се опитваше да ме спре, но не изглеждаше много убедена. Накрая отпусна глава на гърдите ми. Ухаеше на розова вода, любимият й аромат. Погалих я по косата и тя вдигна лице. Целунах я и тя отвърна на целувката ми.

— Добре, Джак. Прави каквото искаш с мен. Моля те.

— Задръж — казах аз.

Отидох да заключа вратата на кабинета, загасих лампите на тавана и се върнах на канапето. После казах:

— Изправи се, Молой. Ако обичаш.

— Готово.

Разкопчах елека й, свалих ципа на панталоните и когато остана по бельо, я върнах на канапето и се съблякох на свой ред.

Тя ме гледаше, докато си свалям дрехите, после закри лицето си с ръка, когато започнах да я галя и я накарах да простене. След това започна да крещи, докато правехме любов… и накрая се разплака със сълзи, когато свършихме.

Прегърнах я, за да не й стане студено.

— Какво има, скъпа? Какво не е наред?

— Вече съм на двайсет и пет — прошепна тя.

— Искаш да кажеш… днес?

Тя кимна и изтананика:

— Честит рожден ден на мен!

— Защо не ми каза, че имаш рожден ден?

— Казах ти — отговори тя.

— О, не. Забравил съм.

— Няма значение, наистина. Аз не си падам чак толкова по рождените дни.

— Не, има значение — казах аз и я хванах за брадичката. — Има. Ще се реванширам.

Тя сви рамене, бутна ме, преметна голите си крака през облегалката на канапето и събра дрехите си от пода.

— Не бива да го казвам, Джак. Така че няма да го кажа.

Вече знаех какво иска да каже. Нямаше подарък за рождения ден, нито цветя, нито вечеря. Само секс на канапето в офиса.

— Давай, кажи го — казах аз. — Ти заслужаваш повече от това.

— Всеки заслужава повече от това — отговори Колийн.

30.

Когато пристигнах в офиса на следващата сутрин, на рецепцията ме чакаха не една, а цели две двойки знаменитости. Техният финансов мениджър се беше обадил, за да предупреди, че ще пристигнат.

Звездата с най-впечатляващата външност беше Джейн Хоук, иконата на рок музиката, която беше с пиърсинг, татуировки и дрехи в пет различни нюанса на виолетовото. От дясната й страна седеше нейният съпруг, екшън звездата Итън Тау. Беше облечен с каубойски дрехи — включително скъпи кожени ботуши „Лучезе“.

Срещу тях бяха седнали звездите на тениса, Жанет Колтън и Ларс Лундстрьом: руси, почернели и атлетични в най-добрите традиции на натурализираните европейци в Лос Анджелис.

Когато се настаних, Колийн покани двойките в кабинета ми и ги попита дали искат кафе или чай. После ми се усмихна вяло и попита:

— Има ли нещо друго, Джак?

— Не, всичко е наред — отговорих аз.

Но дали наистина беше така?

Тя затвори вратата след себе си с почти недоловимо щракване.

— С какво мога да ви помогна? — попитах аз и се облегнах назад, за да ги изслушам.

Жанет Колтън заговори първа:

— Темата е малко неприятна.

Солидният й наглед съпруг, шампионът по тенис от Швеция, сплете пръсти в скута си.

Джейн Хоук си сложи захар в кафето и каза:

— Хайде, Жанет. От всички нас само ти можеш да разкажеш всичко, както трябва, от първия път.

По лицето на Жанет Колтън пробяга болезнена сянка. Не можех да предположа какво ще ми каже, дори от това да зависеше животът ми. Какво правеха те четиримата в Private?

— Двамата с Итън сме влюбени един в друг — каза тя, като говореше за съпруга на Джейн Хоук.

Погледнах рок звездата, която пиеше кафе. Ръцете й не трепереха. Опитвах се да избягвам случаите с разводи. Имаше много частни детективи, които си падаха по тях и бяха много по-добри в шпионирането от мен.

Думата взе Ларс Лундстрьом:

— Това не е всичко, господин Морган. Ето кое е интересното. Двамата с Джейн също искаме да бъдем заедно.

Говореше със силен акцент, но аз изобщо не се съмнявах, че е казал точно това, което искаше да каже.

Очите на Джейн Хоук проблеснаха под виолетовия грим.

— От години живеем като съседи. Сега искаме да се разменим.

Итън Тау все още не беше казал нищо. Той широко се усмихна и подхвърли:

— Не се шокирате лесно, господин Морган. Това ми харесва.

— Не ми се случва често.

Тау продължи:

— Всички сме съгласни да разменим партньорите си. Джейн ще отиде да живее с Ларс, а Жанет ще дойде да живее с мен. Но ние не сме толкова глупави, колкото може би ви звучи. Искаме да разследвате и четиримата. Не искаме нищо да остане скрито. Да няма никакви изненади. Все пак са замесени и децата.

— Разбирам — отговорих аз. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но имаме толкова много случаи, че няма да можем да ви помогнем поне до няколко седмици, ако изобщо успеем и тогава. Наистина съжалявам.

И наистина съжалявах. С удоволствие щях да поема такъв сладък случай: без кръв, черва или престрелки, само проверки и наблюдение. Много наблюдение. По този случай денонощно трябваше да работят четирима оперативни агенти.

Дадох на интересната четворка номера на Хейуд Прентис и им обясних, че не просто съм работил за него, но и той ме е научил на всичко, което знам. После ги изпратих.

Имах друга среща, за която не исках да закъснявам.

31.

Отидох пеша на шест пресечки от офиса, на един адрес в центъра на Лос Анджелис, който ми беше дал чичо Фред. Сградата беше на три етажа, от мазилката й се лющеше розова боя, а зеленият навес над входа беше избелял от слънцето.

От лявата страна на сградата имаше магазин за мотори, а от дясната — за алкохол. Стълбището, което водеше към втория етаж, беше заключено с метална решетка. Позвъних на интеркома и казах името си, един код и това, че ме изпращаше Фред Кройцер. Един глас ми отговори да го почакам, защото ще слезе веднага. Минута по-късно един жилав мъж с тъмна кожа и лице на невестулка ми отвори решетката и се представи:

— Барни Сапок. Радвам се да се запознаем, господин Морган.

Последвах Сапок нагоре по стълбището до третия етаж, където той отвори една наскоро боядисана врата и ме въведе на етажа, в който имаше около двайсет кабинки, а във всяка имаше по един мъж или една жена с телефонна слушалка, бележник и компютър.

Приемаха залози.

Помещението приличаше на полицейски команден център или офис на агенция за телемаркетинг, но в действителност беше място за залагания, което печелеше десетки милиони долари годишно. При това само от този клон.

Залагането на спортни състезания не е законно в нито един щат, с изключение на Невада. В резултат на това, то се е превърнало в златна кокошка за организираната престъпност. Барни Сапок или беше сътрудник на мафията, или непрекъснато й превеждаше сериозни суми под формата на рекет, които беше приел като част от разходите по този бизнес.

Кабинетът на Сапок беше в един ъгъл и гледаше към улицата.

— Господин Кройцер ми каза, че мога да ти имам доверие — започна той. — Каза ми да ти покажа някои неща. Но нищо не може да излезе от този офис.

— Разбирам — отговорих аз.

Той отвори едно чекмедже, извади таблица от една папка и я сложи на бюрото си.

— Събрах тези данни от кодираната мрежа. Играчите имат кодови имена и номера, така че снощи прекарах цяла вечер, за да ги разкодирам за теб.

— Сигурен съм, че това ще свърши добра работа, Барни. Благодаря ти.

Придърпах си един стол до бюрото и се заех да преглеждам списъка. Веднага ми направиха впечатление много познати имена — играчи от десетки различни футболни отбори.

— Това са техните залагания през последната година — каза Сапок и посочи към колонките от числа под всяко име. — Нещо прави ли ти впечатление?

— Виждам, че някои са залагали по петдесет хиляди долара на един мач.

— А нещо друго?

— Нито един от играчите не залага на мачове, в които участва собственият му отбор.

Сапок кимна.

— Ако играчите са организирали някаква измама, аз не знам нищо за това.

Той пусна таблицата в една кофа с вода, която държеше до бюрото си.

Таблицата и всички останали документи в офиса за залагания бяха разпечатани на оризова хартия. Видях как страниците и мастилото по тях се разтварят във водата.

— Значи господин Кройцер ти е чичо, така ли? — попита Сапок.

Кимнах:

— По-скоро ми е като баща.

— Той смяташе, че трябва да видиш и още нещо. Имаме един клиент, който ни дължи над шестстотин хиляди долара. Ще има сериозни неприятности. Може би с фатален изход.

— Някой футболист? — попитах аз.

Сапок написа името с главни букви в един бележник и го обърна към мен, за да го прочета, а после откъсна най-горната страница от бележника и я хвърли в кофата с вода.

Беше написал името на брат ми.

Том Морган-младши.

Томи дължеше 600 хиляди долара на мафията.

32.

Благодарих на Барни Сапок и бързо излязох от офиса му. Не бях ядосан на него. Сапок се опитваше да ми помогне, като ми казваше за дълга на Томи в размер на 600 хиляди долара. Чичо Фред явно искаше да ми съобщи, че Томи е загазил, а самият той не може да му помогне.

Фред и Томи не си говореха от десетина години. Така и не разбрах за какво се бяха скарали, но Томи беше злопаметен и явно имаше зъб на чичо Фред. Предполагах, че Фред се е опитал да попречи на Том да се забърка в нещо подобно на това, в което беше забъркан в момента, и моят брат, естествено, го беше намразил заради това.

Бях ядосан на Томи и отвратен от него. И не знаех какво да направя.

Покрай Томи вече познавах цикъла на болестта. Комарджиите залагат заради тръпката. Тя бързо се превръща от страст в пристрастяване. Когато спечелят, веднага залагат отново. Когато загубят, което е далеч по-вероятно, въодушевлението им се превръща в депресия и те залагат отново, за да покрият загубата. И в двата случая никога не спират да залагат.

Малките загуби се натрупват на сметката на агента, при когото залагат. Ако не си платят дълга, понякога се намесват биячите на мафията. Лихвата по заема, която се нарича вигориш, е безсрамно висока и трябва да се плаща всяка седмица. Твърде често комарджията не може да събере достатъчно пари, за да върне главницата, а когато закъснява с лихвите, първо се започва със заплахи, а след това с побой. Следващият ход на мафията е да конфискува целия му бизнес.

Томи имаше собствен бизнес. И печелеше добре. Но ако трябваше да плаща седмична лихва от 20 процента върху заем от 600 хиляди долара, това бяха 12 хиляди долара на седмица още преди да започне да връща главницата.

Дали беше ипотекирал къщата си? Или бизнеса? Дали висеше над пропастта на върха на пръстите си, или вече беше паднал в бездънната яма? Сапок беше казал, че изходът може да бъде фатален.

Изтичах нагоре по витото стълбище в офиса и казах на Колийн да не ме прекъсват.

После прекарах няколко часа в разговори по телефона. И накрая се обадих в офиса на Томи.

— Не ме лъжи, Катрин — казах на секретарката му. — Свържи ме с него.

По линията се чу гласът на Томи. Звучеше неохотно и раздразнително, но се съгласи да обядваме заедно в един часа.

33.

Томи, който винаги е бил маниак на тема контрол, държеше да избере ресторанта, в който да се срещнем. „Крустейшън“ е популярно място за морска храна — виетнамска кухня, което се намира на булевард „Санта Моника“, на няколко входа от неговия офис.

Казах му, че ще бъда там след двайсет минути, и точно двайсет минути по-късно влязох в ресторанта.

Казах името си на управителката, която ме преведе по стъкления под. Отдолу се виждаше поточе, пълно с жива риба. Настани ме в „сепарето на господин Томи“ до фонтана и ми даде меню.

Разгледах го и когато отново вдигнах очи, брат ми вече се приближаваше на зигзаг през ресторанта, като спираше да се ръкува с разни хора по масите, все едно участваше в предизборна кампания.

Ако в Бевърли Хилс изобщо има нещо важно, това е да изглеждаш добре. И Томи се справяше чудесно с тази задача.

— Брат ми — каза той, когато стигна до нашата маса.

Изправих се. Прегърнахме се леко враждебно. Той ме потупа по гърба.

— Как върви? — попитах аз.

— Фантастично — отговори Томи, като се настани в сепарето. — Нямам много време. Аз ще поръчам.

Сервитьорката пристигна, зае предизвикателна поза, отбеляза как двамата сме близнаци и започна да флиртува с Томи. После взе поръчката ни от „тайното меню“. През цялото време мислите ми препускаха, докато се опитвах да измисля как да подходя към Томи с това, което знам.

— Чух, че твоят приятел Къшмън няма да го отнесе за убийството на жена си — каза той.

— Той не го е извършил.

— На колко искаш да се обзаложим? — попита брат ми.

Бизнесът на Томи, охранителна агенция Private, предлагаше телохранители на звезди и бизнесмени, които търсеха защита, обществен статус или и двете едновременно. Томи се беше възползвал от контактите на татко много повече от мен. Той се огледа и подхвърли:

— Колкото и голям боклук да беше татко, щеше да ни отнеме много повече време да стигнем дотук, ако не беше той.

— Значи наистина си добре, Томи? Радвам се да го чуя.

— Естествено. Половината от хората тук са ми клиенти, за Бога.

Томи се облегна назад и ме изгледа подозрително, докато сервитьорката ни поднесе порции задушени омари с чеснови спагети и ни попита дали имаме нужда от нещо друго.

— Добре сме, сладурче — каза брат ми на сервитьорката, после се обърна към мен. — За какво искаше да говорим?

— Разбрах, че още залагаш — казах му аз.

— Кой ти каза? Ани, онази малка…

— Не съм говорил с нея.

— … кучка — завърши той, като имаше предвид своята прекалено търпелива и всеопрощаваща съпруга и майката на сина му. — Защо й се обади, Джак?

— Не съм говорил с Ани от Коледа.

— Тя трябва да е благодарна за живота, който й осигурих — каза Томи, като счупи един омар на две с ръце. — Дрехи. Коли. Където и да отиде, хората се отнасят с нея като с принцеса. Ще се наложи пак да й обясня защо не трябва да си отваря устата.

— А тя знае ли, че дължиш на мафията шестстотин хиляди долара, Томи? Защото съм готов да се обзаложим, че не си й казал за това.

— Това не е нейна работа, юнако. Нито пък твоя. Ако съм се забъркал в нещо, сам ще се оправя. Не се съмнявай в това.

— Иска ми се да можех да ти повярвам.

— Върви по дяволите. Не ме търси повече, става ли? Една картичка за Коледа е достатъчна. А още по-добре ще бъде, ако няма дори картичка за Коледа.

Томи хвърли салфетката си на масата и изхвърча навън.

34.

Оставих двеста долара за сметката и последвах Томи на булевард „Санта Моника“ — оживена градска магистрала, която прорязва каньон от офисни сгради на големи компании и други бизнеси, които обслужват работещите в тях: аптека, магазин за телефони на „AT&T“, различни модерни кафенета и елитни банки.

— Томи! Том! — извиках след него. — Да поговорим, става ли? Просто да поговорим. Том!

Той спря и се обърна намръщен, стиснал ръце в юмруци до тялото си. И преди бях влизал в конфликт с брат си, но този път ми се струваше по-сериозно.

— Не ми се бъркай в работата, Джак. Казах ти, че ще се оправя. Познавам тези хора.

— Имаш ли пари, за да си платиш дълга? Защото аз чух, че от мафията се канят да трошат кости — твоите кости, Том. А след това ще ти взривят колата и ще ти вземат бизнеса.

— Ако ме убият, няма кой да им плати, нали така? — ухили се Томи. — Не се бъркай, Джак. Не ме карай да повтарям.

— Колкото и да ми е забавно всичко това, налага се да се намеся заради риска, който поемат Ани и Нед.

— Да, вече виждам ореола над главата ти. Това не се ли изтърка малко?

— Значи вместо да ме оставиш да ти помогна, предпочиташ да бъдеш егоистичен, побъркан кучи син с невероятна мания за самоубийство и да унищожиш семейството си. Правилно ли те разбирам?

Томи се усмихна кисело.

— И какво предлагаш? Да покриеш моя заем, ако се откажа от залаганията? Ти си луд.

Той ми обърна гръб, но аз го настигнах и сложих ръка на рамото му.

С Томи се бяхме били толкова много пъти, че видях откъде ще дойде крошето, още преди да замахне към мен. Приведох се, забих рамо в корема му и го съборих. Двамата паднахме един върху друг, но моето падане беше смекчено от пухкавото тяло на добре охранения ми брат близнак.

Той измъкна ръката си и се опита да ме хване за врата, но аз го обърнах по корем и извих дясната му ръка зад гърба. После издърпах китката му между лопатките.

— Ох! Слушай, глупако — изръмжа той. — Ако някой от моите хора те види, ще ти смачкат главата на пюре. И аз няма да ги спра.

— Трябва да те заведа някъде — казах му аз. — А ти ще дойдеш с мен и ще се държиш прилично.

— Ти си луд. Ох!

— Аз съм най-добрият ти шанс, задник такъв. Винаги е било така.

— Копеле — изръмжа той. — Защо не пукнеш?

Изведнъж осъзнах какво ми казва. Как не се бях сетил по-рано — или просто бях отказал да приема очевидното?

— Ти ми звъниш, нали, Томи? По всяко време на денонощието ми звъниш и ми казваш, че ще умра.

— Какво? Ох, по дяволите! Никога. Никога не ти се обаждам, лайно такова!

После яростта изведнъж го напусна и той се разплака.

— Мръсниците убиха кучето ми.

— Кой? Кой го е направил? Кучето ти? Кучето на Нед?

— Мутри от мафията.

— Добре — казах аз. — Съжалявам, Том. Сега ще те пусна. Недей да се биеш с мен, става ли?

— А какво искаш, да ти благодаря? Ще има да почакаш.

— Искам да дойдеш с мен — и да се държиш прилично.

— Добре. Както кажеш.

Но аз все още не го пусках.

— Заклеваш ли се с пръстче? — попитах и закачих лявото му кутре с моето.

Той се поколеба няколко секунди, но после стисна кутрето ми със своето, както когато бяхме деца.

— Заклевам се с шибаното пръстче — отговори брат ми.

35.

Маргарита Есперанса каза на баба си, че ще се върне след няколко минути. После затръшна вратата зад гърба си, когато излезе от малката къща с кафява мазилка и червени керемиди на покрива на улица „Сейнт Джордж“, на пет минути от видеотеката, където беше ходила сто хиляди пъти.

Когато зави по булевард „Роуена“, беше сложила слушалките на своя „iPod“ в ушите си. Булевардът беше с четири платна и ярко осветени витрини: „Пица Хът“, „Блокбъстър“, „Суши-2-Го“. Беше оживена, съвсем безопасна улица. Никакви проблеми на хоризонта. Освен това Маргарита можеше да се справи с всеки проблем. Много ясно.

Тя махна на няколко познати деца и продължи към табелата на „Бест Бай“, която мигаше в края на следващата пресечка. Телефонът й избръмча за получено текстово съобщение.

Номерът й беше непознат, но само един човек на света я наричаше „Тигърмац“. И това беше Ламар Риндъл. Ламар беше суперготино момче от горните класове, от баскетболния отбор, който беше флиртувал с нея както лично, така и по телефона. Беше излизала с него и няколко други хлапета след училище, но се надяваше на нещо повече.

Маргарита се подпря на една пощенска кутия, за да прецени вариантите. Изборът беше между баба й и Ламар, така че нямаше какво да избира. Освен това „Пица Хът“ беше само на една пресечка. И все още дори не беше тъмно.

Тя написа на Ламар ново съобщение: „ок. ще се видим там“. После се обади вкъщи и каза:

— Ще отида да изям една пица. Пицарията се вижда от прозореца на кухнята. След това ще накарам Ламар да ме изпрати до дома, окей?

Маргарита се зае да репетира как ще се държи — искаше да запомни всичко, което щяха да си кажат с Ламар, за да може след това да разкаже всяка дума на най-добрата си приятелка Тоня. Усмихна се само когато си помисли за това. Но първо да отиде да си вземе филма с вампири.

Тя закрачи към видеотеката, а после неволно се затича от радост.

36.

Един черен микробус „Хюндай“ с лого на кабелна телевизия кръстосваше улиците на Лос Фелис.

— Твоето гълъбче е в клетката — каза Злокобния на мъжа, който седеше до него отзад. — Току-що излезе от къщата си. Ще захапе стръвта. Край с нея.

— Готов съм — отвърна Джейсън Пилзър, влязъл в ролята на Сцила — ужасното древногръцко чудовище с шест глави. — Нека аз да го направя. Тя е само за мен, нали?

Злокобния подаде клавиатурата на Сцила, който гледаше иконката, обозначаваща Маргарита Есперанса, докато се движеше по координатната система на GPS устройството.

Сцила се зае с клавишите, за да изпрати на Маргарита текстово съобщение от името на момчето Ламар, който й пишеше от няколко седмици.

И Маргарита отговори.

След като си размениха няколко реплики, Маргарита си промени решението и каза „да“. Щеше да се срещне с Ламар в „Пица Хът“.

Сцила усети потта по челото си. Потупа се по джоба на якето и извади новите си ръкавици.

След като чу разговора на Маргарита с баба й по телефона, Чистача паркира микробуса на булевард „Роуена“. На около двайсет метра от пицарията. Не по-далеч.

Сцила проследи как GPS иконката на Маргарита се приближава към иконката, която обозначаваше микробуса. Той погледна през тъмното стъкло в момента, в който момичето се приближи по тротоара покрай една книжарница за канцеларски стоки.

— Готина е — каза той.

— И е само за теб, Сцила. Готина мацка за теб. Смяташ ли, че ще се справиш с нея?

В продължение на няколко секунди Маргарита щеше да бъде между магазина за химическо чистене и паркирания микробус — като в лунно затъмнение.

— Сцила, ти си — каза Злокобния. — Веднага!

Сцила отвори вратата на микробуса и за пръв път видя мишената си както трябва. Момичето беше по-едро, отколкото си мислеше.

Беше висока поне метър и осемдесет и имаше спортна фигура. Разполагаше само с няколко секунди да вземе решение, така че Сцила скочи на тротоара, приближи се в гръб на момичето, хвърли чувала върху главата й и стегна възела. Тя изпищя невероятно силно и започна да се бори.

Сцила затисна устата й с ръка. Адреналинът беше толкова висок, че почти не усети как двамата със Злокобния вдигнаха момичето от тротоара и го хвърлиха в микробуса.

Злокобния затръшна вратите и удари по преградата към шофьорското място, за да накара Чистача да потегля, веднага. После двамата със Сцила се хвърлиха върху момичето, което не спираше да се съпротивлява.

— Хванах те — каза Сцила. — Бъди добро момиче.

Злокобния изкрещя:

— Ако си затваряш устата, ще ти дадем възможност да спечелиш!

Устата на Сцила беше пресъхнала. Беше напрегнат като пружина. Дори да искаше да се откаже, вече не можеше да го направи.

— Какво? — попита тя. — Какво мога да спечеля?

37.

Разнесе се свистене на спирачки, когато микробусът се закова на място. Вратите се отвориха и Сцила, и Злокобния изкараха момичето навън, като я държаха за дългите й ръце и крака. Бързо я отнесоха надолу по улицата и я хвърлиха на земята.

С едно внезапно и стряскащо бързо движение тя свали качулката от главата си и скочи на крака. После замахна, за да разчисти мястото около себе си, и се обърна към Сцила, който беше приклекнал в бойна готовност на по-малко от две крачки от нея.

Той се ухили под ски маската, която покриваше по-голямата част от лицето му. Това момиче изобщо не приличаше на противниците, срещу които се беше изправял в „Смъртоносните командоси“. Фактът, че беше толкова истинска, беше стряскащ и вълнуващ, но най-вече беше предизвикателство за него.

— Ей, Тигърмац — каза той на момичето. — Маци-маци.

— Кой си ти? — изкрещя му в отговор Маргарита.

— Аз съм този, който ще те пробва — отговори Сцила. — Играем един срещу друг, Маргарита.

Момичето се огледа и Сцила забеляза как тя преценяваше обстановката. Бяха на булевард „Роуена“, далеч от търговските центрове и магазините, на самия бряг на изкуственото езеро — мястото беше пусто колкото тъмната страна на луната. Колите профучаваха зад оградата, която отделяше езерото от булеварда.

Злокобния и Чистача танцуваха около Маргарита и изпълняваха финтови движения, които и самият Сцила беше използвал безброй пъти във военните игри. Така целта не само се разсейваше, но и нямаше накъде да избяга.

Но в ситуация, в която някои момичета щяха да се молят за милост и да плачат, това момиче се хвърли на бой. Ръката й се стрелна напред и основата на дланта й с пукот се заби точно в носа на Сцила.

Той падна назад с болезнен вой, като се държеше с две ръце за лицето. После видя как момичето се обърна и се опита да побегне, като се стрелкаше между другите двама, сякаш търсеше пространство за стрелба между защитниците в игра на баскетбол.

Чистача протегна дългата си ръка, сграбчи момичето за косата и я събори на земята. После я пусна и отстъпи крачка назад. Не беше неговият ред.

Сцила знаеше какво трябва да направи сега. Той се хвърли право към момичето, като си представяше как ще я събори на земята и ще я стисне за гърлото — но тя се оказа много по-бърза от него.

Тя се завъртя, удари го с някакво движение от джудо и последва удара с ритник в слабините му. Той видя ритника и успя да го отклони, така че да го посрещне с бедрото си, но въпреки това адски го заболя. Следващият й удар попадна в ръката му. Дали не му беше пукнала костта?

Той избягна още няколко удара, а когато все пак успяваше да го удари, не отстъпваше. Болката вече беше започнала да го захранва с енергия — истинска болка в истинска игра на живот и смърт. Болка, която разпалваше яростта му, докато обикаляше около нея. Злокобния и Чистача я дразнеха, притискаха я и размахваха ръце.

— Ще ви запомня! — извика им тя, като истински воин и яростен противник. — Теб. И теб. И особено теб, копеле!

Сцила видя как Маргарита се завъртя да го удари, но не улучи. Той не пропусна своя шанс и я удари по тила с дланта си. После я изрита в краката.

Тя падна на земята. Вече плачеше. „Защо… защо?“ Но после отново скочи на крака. Хвърли се към Сцила и заби крака си в гърлото му. Той се свлече — и момичето видя пробойната, през която можеше да избяга от тях.

Чистача извика на Злокобния:

— Тя е твърде силна за него. — После се разсмя.

Но момичето се измъкваше. Извади пистолета от колана си и я застреля в гърдите. Тялото й отхвърча назад и падна върху Сцила. Чистача се изправи над нея.

— Беше страхотна — каза й той. — После я застреля в лицето. Два изстрела, за по-сигурно.

Злокобния пристъпи до него над убитото момиче.

— Това беше готино. А тя наистина беше страхотна.

38.

На Джейсън Пилзър — Сцила, му идваше да вдигне глава към небето и да започне да вие. Болката тръгваше от носа му, протягаше се по всеки нерв на тялото му, пулсираше в лявото му бедро и дясната ръка, която сигурно беше счупена. Ако болката можеше да се вижда, щеше да свети като шибан фойерверк.

Но освен болката имаше и справедливост. Кучката беше мъртва. Сега беше негов ред да нагласи тялото така, както щяха да го намерят. Той залепи единия край на кабела за ръката й със скоч и вдигна ръката над главата; после омота другия край около шията й, все едно се беше обесила сама. Игра на бесилка — това беше първоначалната му идея за черен хумор, преди да се наложи Чистача да я застреля.

И ако не го болеше толкова, наистина щеше да бъде адски смешно. Той свали маратонките на кучката и ги метна в микробуса. Това щеше да бъде неговият трофей. Маратонките бяха толкова голям номер, че сигурно можеше да ги носи той самият. Това щеше да бъде адски забавно, нали?

Вече се канеше да го каже, когато вдигна поглед към Злокобния и Чистача. Обективно погледнато, те бяха диваци. Беше сигурен, че убиват по същата причина като него. Заради тръпката, която не можеше да се сравни с нищо друго. Беше като наркотик. Но освен това бяха достатъчно интелигентни и дисциплинирани, за да го правят в населени райони и да им се разминава.

Мамка му. Току-що бяха убили жена до оградата, от другата страна на която непрекъснато минаваха коли.

Най-сетне Чистача заговори:

— Сцила, това беше ужасно представяне, човече.

Изражението на Чистача никак не се хареса на Джейсън. Беше се изложил, като се беше оставил да бъде ранен. Дявол да го вземе, тя дори го беше съборила на земята.

— Шегуваш ли се? — възрази Джейсън. — Тя беше някакъв майстор по джудо.

— Момчета, качвайте се в микробуса — нареди Чистача. — Сцила, ще имаш друга възможност. Кой знае, следващия път може дори да победиш.

39.

Дел Рио и Круз оставиха служебния мерцедес на паркинга на хотел „Бевърли Хилс“ и поеха през фоайето към ресторант „Поло Лаундж“. Управителят им каза, че госпожица Ролинс е в градината. Круз нави ръкавите на якето си и последва Дел Рио навън, под яркото слънце.

Круз реши, че Шери Ролинс изглежда на около трийсет години, макар че в този град вече беше доста трудно да се определи възрастта на жените. Носеше лятна шапка с широка периферия и тясна черна рокля с бели шевове. Приличаше на млада продуцентка от някое филмово студио.

Представиха се и блондинката премести кучето си от един стол, за да ги покани да седнат.

— Гладни ли сте? — попита тя. — Салатата с омар е доста добра.

— Може би нещо за пиене — каза Дел Рио.

Сервитьорката пристигна да вземе поръчката им: бира за Дел Рио и чай с лед за Круз. После Круз взе думата.

— Госпожице Ролинс…

— Шери — каза тя.

— Шери — повтори той. — Разследваме убийството на Шелби Къшмън. Не се съмнявам, че сте чули за това.

— Беше обир, нали? Крадецът е влязъл с взлом в къщата и я е застрелял.

— Всъщност не е станало така — каза Дел Рио. — Всичко показва, че Шелби Къшмън е убита с предварителен умисъл. Нищо не е взето от къщата. Абсолютно нищо.

— Това е лудост — каза жената. — Сигурна съм, че чух за обир. Иначе защо някой ще иска да убие Шелби?

— Близки ли бяхте? — попита Круз.

— Познаваме се от няколко години — отговори тя.

— Но тя работеше за вас, нали? Била е една от вашите компаньонки.

Шери Ролинс дори не трепна.

— Не и след като се омъжи. През последните няколко месеца е работила за някого другиго. Поне така чух. Съжалявам. Това е голям шок за мен.

— Ще е от полза, ако ни разкажете всичко — настоя Круз.

— Не знам повече от това, което ви казах.

— Знаеш, Шери — каза Дел Рио, като вече говореше съвсем делово. — Знаеш много повече. И ще ти кажа какво. Ако ни помогнеш, няма да отидем в полицията. И няма да им кажем защо те смятаме за заподозряна в убийството на Шелби Къшмън.

— Заподозряна? Това е абсурдно. Защо да искам да убия Шелби?

— Не знам защо, но полицията може да поиска да те разпита по този въпрос. И по редица други въпроси.

Жената с лятната шапка го погледна ледено, но той я беше притиснал до стената и тя го разбираше.

Понякога Дел Рио много обичаше работата си.

Поне засега, този работен ден получаваше най-високата възможна оценка от пет звезди.

40.

Малко след четири следобед слънцето беше мътен бял диск, който блестеше в оловносивото небе. Водата в изкуственото езеро беше покрита с водорасли, а дърветата около него бяха масивни и покрити с дебел мъх като мамути с дълга козина, така че цялата сцена изглеждаше като от праисторическата епоха. Ако човек примижи, можеше дори да не види Лос Анджелис. Можеше да се престори, че шумът от движението по булевард „Роуена“ е просто от вятъра.

Токчетата на Джъстин Смит потъваха в земята, когато се спусна по склона към лентата, опъната между дърветата, с която беше оградено местопрестъплението — яркожълта линия сред смога и тягостния полумрак.

Лейтенант Нора Кронин повдигна лентата, за да мине Джъстин, но вместо да се заяде с нея, само я поздрави. Нещо се беше променило и Джъстин подозираше какво е то. Кронин вече беше толкова отчаяна от този случай, че беше готова да приеме помощ отвсякъде.

Дори от Private. Дори от Джъстин.

— Полицейският началник Фескоу те търсеше — каза Кронин. — Той е тук. Лично.

Джъстин кимна и продължи към полицаите, скупчени около трупа. Мики Фескоу, който беше висок сто и деветдесет сантиметра, стърчеше малко над останалите. Рядко се случваше началникът на полицията лично да пристигне на местопрестъплението, но Джъстин предполагаше, че и Фескоу е подложен на натиск отгоре.

За малко повече от две години бяха загинали тринайсет момичета. Фескоу беше повишен по средата на тази поредица от убийства, но сега лошите новини го бяха настигнали и заплашваха да погълнат кариерата му. Родителите на убитите момичета бяха сформирали комитет и всяка вечер се показваха в новините по телевизията. Хората бяха изплашени и разгневени.

Джъстин отпусна ръка на лакътя на полицейския началник.

Фескоу се обърна и каза:

— Джъстин. Радвам се, че си тук. Погледни.

Той й подаде чифт латексови ръкавици.

— Нещата ескалират и стават все по-неприятни.

Джъстин се наведе над трупа на Маргарита Есперанса. Един кабел беше вързан на примка и стегнат на шията на седемнайсетгодишното момиче.

Другият край на кабела беше залепен със скоч за лявата й ръка, която беше вдигната под необичаен ъгъл над главата й. А най-странното беше, че момичето беше застреляно поне два пъти — веднъж в гърдите и веднъж в лицето.

Сцената беше нагласена така, все едно момичето се беше обесило само. Какво трябваше да означава това, по дяволите? Все едно за пореден път имаха работа с различен убиец.

— Има ли някакви свидетели? — попита Джъстин. — Нещо? Каквото и да е?

— Изглежда е била убита точно тук — каза й Фрескоу. — Земята е изровена, все едно е имало някаква борба. Намерихме кръв по една купчина листа. Нейната или на убиеца. Може би е успяла да го одраска с нокти. Поне така се надяваме. Добрите също имат право на своя шанс.

— А чантата й? Намерена ли е?

— Не, няма я, както и обувките й. Това е познатият ти подпис. Тялото е открито от някакви хлапета, които са се обадили в полицията. Казаха, че тук не е имало никого, когато са пристигнали преди почти час.

Джъстин докосна студеното лице на момичето. Маргарита беше хубава, а освен това изглеждаше силна. По ръцете и лицето й имаше синини. Беше пребита жестоко, преди да се предаде.

— Позата на тялото очевидно е театрална — каза Джъстин на Фескоу. — Методът на убийството е различен от останалите случаи, което, за съжаление, е най-характерното за тази поредица от убийства. Но се питам защо е убита толкова скоро след Кони Ю? И защо първо е застреляна, а после е нагласена така, все едно е обесена?

41.

Луксозният апартамент на Сцила беше на булевард „Бъртън Уей“. Беше в едната от четири луксозни жилищни сгради, всяка от които висока около шест етажа. Сградите бяха подредени една след друга.

Апартаментът на Джейсън беше на последния етаж, с панорамна тераса от всички страни, която гледаше към хълмовете. Той никога не беше имал истински приятели, но апартаментът му помагаше да си намира повърхностни заместители и дори жени, с които да се среща.

Джейсън застана на терасата и се загледа в светлините на града, които гладко преливаха в небето и цялата вселена. Гледката беше убийствена, но този път красотата й не успяваше да го впечатли.

Той влезе обратно вътре, пусна телевизора и погледа как „Лейкърс“, баскетболният отбор от Лос Анджелис, размазва „Бостън Селтикс“. Изобщо не го интересуваше кой ще победи в тъпата игра, обожавана от хора без никакво въображение или блясък в монотонния си живот.

Джейсън имаше много неща, за които да мисли, но беше толкова натъпкан с болкоуспокоителни, че се съмняваше в способността си да разсъждава трезво. Щеше да се наложи да обясни на колегите си защо има лепенка на носа, очите му са насинени, а ръката му е превързана. Чудеше се какво да им каже и как да извърти нещата.

Междувременно Злокобния трябваше да дойде при него, за да поговорят за втория му шанс. Бяха си разменили няколко текстови съобщения, в които Злокобния обясняваше на Сцила колко се срамува от него, защото все пак той го беше вербувал.

Долавяше се неопределена заплаха, но и ясно предложение да изкупи вината си. Злокобния беше направил услуга на Сцила, като беше убедил Чистача да организират едно извънредно излизане, така че Сцила да може да изтрие петното от името си.

Злокобния му беше казал, че вече са избрали едно хубаво малко гълъбче и Сцила трябваше да се погрижи за нея още тази вечер.

— Толкова скоро? — попита Джейсън.

— Това проблем ли ти е? — попита Злокобния.

— Не. Тази вечер е добре.

На вратата се позвъни и Джейсън стана от дивана. Прекоси фоайето, като накуцваше, и натисна копчето на домофона.

— Аз съм — каза Злокобния. — С Чистача.

— Качвайте се.

Щеше да убие още едно момиче — но този път играта не му се струваше толкова забавна.

42.

Сцила отвори вратата на апартамента и Чистача влезе, следван плътно от Злокобния. Изглеждаха решителни и сериозни и Джейсън остана с усещането, че двамата са стари приятели, може би дори извън играта. Всъщност беше доста хубаво от тяхна страна, че изобщо го допускаха в нея.

— Как ти е носът? — попита Злокобния.

Той избра един фотьойл с кожена тапицерия и се отпусна в него, докато Чистача разглеждаше библиотеката.

— Добре е. Искате ли по една бира, момчета? — попита Джейсън.

— За мен не, благодаря — отговори Чистача. — Хубаво жилище, Сцила. Гледката оттук е страхотна. Той се приближи до плъзгащата врата, която водеше към терасата.

— Чакай да ти отворя — каза Джейсън, като с накуцване забърза да го настигне, вдигна резето на вратата и я дръпна, за да се отвори. — Гледката е убийствена — вижда се на петдесет километра разстояние.

Чистача подсвирна.

— Ей, Злокобен. Трябва да видиш това. Ела навън, човече. Все едно си на кино. Направо е кинематографично.

Джейсън избута настрани металните сгъваеми столове, така че тримата да могат да се подредят един до друг до парапета и да се насладят на Лос Анджелис.

— Виждаш ли това? — каза Чистача на Джейсън.

Той посочи към микробуса с логото на кабелна телевизия „Комкаст“, паркиран от другата страна на булеварда.

— Това е твоят шанс за изкупление, колега. Колата за тази вечер. Вярваш ли, че ще получиш втори шанс?

— Естествено, че вярвам — отговори Сцила.

— Ами няма, копеле. Тази вечер ти си гълъбчето.

Чистача бързо се наведе и сграбчи Сцила за коленете. В същото време Злокобния го блъсна по раменете, така че Джейсън се просна върху парапета, а главата и гърдите му увиснаха от ръба. Под него имаше двайсет метра празно пространство.

— Недейте! — извика Джейсън. — Пуснете ме, моля ви. Моля ви!

— Недей да хленчиш, нещастник дребен. Разпери криле и полети.

Коремът на Джейсън изстърга по бетона, когато го избутаха още няколко сантиметра навън. На булеварда под него фучаха коли. Кръвта се втурна в мозъка му и мислите му се завъртяха шеметно. Какво можеше да каже? Това ли беше най-невероятната игра в живота му?

Пред очите му се стрелнаха несвързани образи. Ръката на баща му, стиснала писалка. Свещеникът, който му даде първо причастие. Изражението на лицето на Маргарита Есперанса, докато се бореше за живота си. Собственият му глас отекна в главата му.

Не бива да умирам по този начин.

Не бива да умирам изобщо.

Беше прекалено изплашен, за да извика, когато го прехвърлиха през парапета, но ясно чу как Чистача изкрещя:

— Гълъбче!

43.

Ако трябва да бъда честен, моят сън понякога беше по-истински от действителността. По-фокусиран, с висока разделителна способност и ярки цветове.

Тичах по изровената земя към черната рампа на товарния хеликоптер „СН-46“. Мощната машина всъщност беше най-лесната мишена за афганците — ракетите им с топлинно насочване го откриваха по-сигурно, отколкото слънцето. Наоколо бяха хората ми, които крещяха от болка, а ушите ми пищяха от избухващите снаряди на минохвъргачките. Застанах на ръба на рампата и се изпълних с ужас, когато погледнах вътре и видях…

Господи, точно в този момент едно силно жужене ме изтръгна от съня и от най-важното откритие.

Очите ми рязко се отвориха и аз видях мобилния си телефон, който вибрираше на половин метър от лицето ми.

Сграбчих го и се загледах в него, а сърцето ми все още биеше силно. Часът беше 9:35. Обаждаше се Дел Рио.

Притиснах телефона към ухото си.

— Рик. Успах се. Никога не ми се случва.

— Няма проблеми. Трябва да ти кажа нещо, приятелю. Но няма да ти хареса.

Седнах на ръба на леглото. Коленете ми трепереха, все едно наистина бях тичал по камъни и чакъл. В устата си усещах вкуса на барут.

— Давай. Слушам те.

— Става дума за Шелби — продължи Рик. — Тя не е била точно такава, каквато си мислиш.

Изведнъж се събудих съвсем, мамка му.

— Какво точно означава това? Какво си открил? Казвай, Рик.

— Тя е била проститутка — изтърси Дел Рио. — По-точно казано, луксозна компаньонка. Същата работа. Има и още, Джак — тя се е върнала на работа, след като се е омъжила за Къшмън.

— Това е налудничаво. Кой е казал подобно нещо за Шелби?

— Джак. Джак, успокой се. Никога няма да те излъжа. Двамата с Круз говорихме с надеждни източници. Обличай се. Ще бъда пред вас след петнайсет минути. Трябва да разпитаме един свидетел.

Десет минути по-късно хвърлих куфарчето си на задната седалка на една от служебните коли — мерцедес S класа. Рик беше зад волана. Той ми подаде термочаша с кафе.

— Шелби не е била проститутка — казах аз. — Сигурен съм. Това са глупости.

— Мислиш, че лъжа? Защо да те лъжа, Джак?

— Не съм казал това.

— Сложи си колана — каза той. — Ще стигнем до дъното на цялата история. Ще разберем кой е убиецът и защо го е направил.

Дел Рио подкара колата все по-високо в хълмовете в утрото, което изглеждаше сиво от смога. Докато се изкачвахме, жилищата наоколо ставаха все по-луксозни. Виждаха се имения на стойност милиони долари, разположени сред ярка зеленина, със зашеметяващи гледки. Накрая Дел Рио намали скоростта и спря пред високите порти от ковано желязо на една от най-известните къщи в Бевърли Хилс.

От началото на 40-те години това имение на шосе „Бенедикт Кениън“ беше собственост последователно на един прословут журналист от жълтата преса, на един режисьор с награда „Оскар“ и на един саудитски принц. Сега просторната вила в средиземноморски стил се представяше като „Бенедикт Спа“.

Но и аз, както и служителите от полицейското управление на Лос Анджелис и многобройни заможни мъже от целия свят знаехме, че имението на скалите всъщност е луксозен публичен дом, понастоящем обитаван от Гленда Трийт — сводницата на звездите и на хората, които ги правеха звезди. А собственикът на имота беше не друг, а самият Рей Ночия.

— Нали не ми казваш, че Шелби е работила тук? — попитах невярващо.

Рик кимна веднъж.

— Мис Трийт не ни очаква — каза той. — Но трябва да я попитаме за Шелби, за да разберем истината от първоизточника. Предлагам ти да пуснеш така известния си чар.

— Тази сутрин не се чувствам много очарователен.

— Постарай се — каза Дел Рио.

44.

На двайсет метра по-надолу от главния вход на така наречения спа център имаше портал, който не беше заключен. Отворих го и започнах да си проправям път към басейна в задния двор на къщата на Гленда Трийт, като отмествах клоните на дърветата. Дел Рио ме следваше плътно.

Накрая спрях в края на една тераса, застлана с плочник, така че Рик да ме настигне, а аз да се огледам.

На небесносини шезлонги, обърнати към един кръгъл плувен басейн, седяха голям брой изключително хубави и стройни млади жени. В комбинация с басейна приличаха на сервирани ордьоври. Крехки мръвки със сос.

— Това е тя — каза Дел Рио и кимна към нея.

Жената беше на четирийсет и няколко години, с платиненоруса коса, вързана на конска опашка. Носеше козирка, с която приличаше на крупие от Лас Вегас.

В момента, в който погледът ми се спря на Гленда Трийт, тя вдигна очи и ни забеляза.

Мис Трийт изглеждаше почти по същия начин, както преди няколко години, когато беше влязла в новините с прозвището „сводницата на мафията“. След като я бяха арестували за склоняване към проституция, тя беше заплашила да отвори малкия си черен бележник пред медиите: дълъг списък с имена на нейни клиенти от шоубизнеса, финансите и политиката. В крайна сметка тя се беше отдръпнала от жълтата преса и мълчаливо беше излежала присъдата си от пет години. Говореше се, че в деня, в който излязла от затвора, Рей Ночия й е подарил ключовете от това имение, като награда за дискретността й.

Опитах се да си представя Шелби заедно с Рей Ночия и Гленда Трийт, но това продължаваше да ми се струва абсурдно. Шелби не беше нито корава, нито мръсница — поне онази Шелби, която познавах аз. Онази Шелби, която познавах, беше готова да се пошегува във всяка ситуация и да ти даде и ризата от гърба си. Може би точно това беше проблемът.

Гленда Трийт грациозно се изправи от шезлонга си и се приближи към мен и Рик, като ни оглеждаше преценяващо — както правех и аз в същото време. Очевидно си падаше по пластичната хирургия: около зелените й очи нямаше нито бръчица, беше слаба по холивудски маниер и с бюст като възглавница. Почудих се дали наистина можеше да плува в басейна, или тези изкуствени надуваеми приспособления я задържаха на повърхността на водата.

Тя ни удостои с легендарната си очарователна усмивка, която винаги ми се беше струвала малко измъчена. Естествено, беше ни помислила за клиенти. Представих Рик и себе си, после й подадох визитната си картичка.

— Не си нося очилата — каза ми тя.

Казах й, че съм от Private. Тя беше чувала за агенцията. Всички бяха чували за агенцията. Дори беше чувала лично за мен.

— Е, какво мога да направя за вас, господа? — попита Гленда.

Усмивката й беше изгубила малко от блясъка си.

— Маникюр? Козметична маска с водорасли?

— Трябва ми информация за Шелби Къшмън.

И последните останки от очарователната й усмивка се стопиха в небитието.

— Разбрах, че е мъртва — каза тя. — Извинете ме.

Тя ми показа гърба си и дългото си бедро, когато се наведе, за да прошепне нещо на ухото на една брюнетка на двайсет и няколко години, която седеше до басейна. Брюнетката взе един мобилен телефон и се отдалечи, за да се обади.

Гленда отново се обърна към нас и каза:

— Ще се наложи да ви помоля да напуснете. Това е частен имот.

— Само една минута, може ли? — казах аз. — За мен това е съвсем лично. Работя за съпруга на Шелби. Самата тя ми беше приятелка.

— Господин Морган, Шелби беше чудесна масажистка. Беше в състояние да направи четири или пет масажа на ден, като всеки от клиентите й да се почувства специален. Започна работа тук, след като се омъжи. Спомням си как ми каза, че се отегчава да стои сама вкъщи по цял ден. Колкото до това, което се е случило с нея, не знам нищо повече от онова, което пишеше в „Лос Анджелис Таймс“. А всички знаем какъв парцал е този вестник, разбира се.

— Дали е имало някой, който да е искал да навреди на Шелби? — попитах аз. — Някой, който да е отправял заплахи срещу нея?

— Тя беше много популярна — отговори Гленда. — Истинска душичка. Всички я харесваха, а тя си мислеше, че са й приятели.

Последните й думи бяха отправени над дясното ми рамо. Обърнах се и видях трима мъже, които излизаха на двора през стъклените врати на къщата.

Бяха облечени спортно, а под мишниците им се издуваше нещо. Познах двама от тях — бяха с Рей Ночия, когато се запознахме онази вечер на алеята пред къщата ми.

Единият от тях, който беше най-отпред, беше с черна риза, черни панталони и черно сако, без вратовръзка. Очите му срещнаха моите и аз видях, че той също ме позна.

— Какво правиш тук, Морган? Да не би да имаш час за масаж?

Вдигнах ръце, за да им покажа, че не търся неприятности. Но това нямаше значение. Неприятностите сами ме бяха намерили.

— Приличам ли на човек, който има нужда да плаща, за да го масажират? — казах аз.

45.

Мъжът в черно не беше повече от сянка на алеята пред къщата ми, докато стоеше зад Рей Ночия. Беше телохранител и сега можех да го разгледам по-добре: към края на трийсетте години, привлекателен за жените, които си падат по неговия тип, с напомпани мускули и тежковъоръжен.

Гленда се усмихна към него:

— Познавате ли Франсис Москони, господин Морган? Вие сте нещо като колеги.

— Срещали сме се — отговорих аз и му кимнах. — Франсис.

Освен това познах и мъжа, който стоеше точно зад Москони. Беше шофьорът на Ночия — господинът на петдесет и няколко години, който ми беше дал вероятно мъдрия съвет да не отказвам разговор с шефа му. Вече знаех кой е. Казваше се Джоузеф Ричи и май беше братовчед на капото.

След Ричи и Москони на двора излезе още един мъж. Беше млад, рус, със слънчев загар и приличаше на спасител на плажа, облечен с жълта риза с къси ръкави и светлокафяви спортни панталони.

Москони ме претърси за оръжие. На няколко метра от нас Спасителят направи същото с Дел Рио, който блъсна ръцете му и каза:

— Дръпни се и не ме пипай. Веднага.

Спасителят не му обърна внимание, а го завъртя и го блъсна към стената. Според мен това не беше добър ход.

Беше по-млад и вероятно в по-добра форма от Дел Рио, но това нямаше никакво значение. Дел Рио го удари точно по носа с един прав, последван от ужасяващ ъперкът. Русото момче се просна. Искаше ми се да изръкопляскам. Но после Ричи се хвърли към Рик и го сграбчи изотзад, като притисна ръцете му към тялото, а в същото време Москони насочи един деветмилиметров пистолет „Берета“ в слепоочието му.

— Спрете! — извиках аз. — Свършихме.

Вдигнах ръце. Продължих да ги държа вдигнати, така че Москони да ги вижда, докато ме доближаваше. Той замахна и силно ме удари с пистолета си. Явно не бяхме свършили.

Паднах на земята. И тогава вече наистина свършихме.

46.

Няколко секунди по-късно Москони застана над мен, като засенчи слабото слънце.

Усетих горчив вкус в устата си. В същото време си спомних как никой не знаеше, че сме тук. Противниците ни бяха по-многобройни и по-добре въоръжени от нас. Ако трябваше да заложа на изхода от тази битка, щеше да е по-умно да заложа на тях.

Москони заговори тихо, дори меко.

— Това беше заради начина, по който говореше на господин Ночия — каза той. — По дяволите, Морган, ставай.

С усилие се изправих на крака и в същия момент Москони ми удари силно дясно кроше в брадичката. Политнах назад и отново паднах, като смачках един шезлонг и строших една масичка. Пред очите ми танцуваха петна.

— А това беше, защото си влязъл без разрешение в чужда собственост — каза Москони. — И ме нарече Франсис.

Почувствах допира на студен метал, когато притисна пистолета си в ухото ми. Другите двама се занимаваха с Рик, като ругаеха и крещяха, докато го биеха.

— Трябва да се научиш на малко уважение, Морган. И ти, и твоят приятел.

— Разбрах — отговорих аз. — Наистина. Извинявам се. Ще ми помогнеш ли да стана?

Москони се засмя. После ми протегна ръка, аз я сграбчих и му извих китката, докато не изкрещя от болка и не се свлече на земята. Пистолетът му изтрака на плочника. Сграбчих го и притиснах дулото в слепоочието на Москони. Каквото повикало, такова се обадило.

— Хвърлете пистолетите на земята! — извиках на Ричи и Спасителя. — Пистолетите на земята и крачка назад.

Джо Ричи веднага остави пистолета си на земята. Спасителя го последва.

— Морган — каза Москони и се ухили злобно. — Стига толкова. Този път печелиш.

— Не стига — възразих аз.

Не исках да тръгнат след нас, нито да ни застрелят в гърба, затова им наредих да влязат в басейна.

Рик си свали обувките и часовника и слезе по стъпалата в плиткия край на басейна, като истински джентълмен. Москони си свали сакото и скочи във водата. Дел Рио блъсна Спасителя от ръба, за да падне в басейна.

— Да не забравите и тези — подвикнах след тях и хвърлих пистолетите им във водата.

Компаньонките се приближиха. Една от тях се подпря на коленете си и с отвращение се загледа в Москони. Беше миньонче с блестящи очи.

— А сега ние как ще плуваме вътре? — попита го тя.

— Размахвайте ръце и крака — посъветва я Дел Рио.

Гленда Трийт ни гледаше от един прозорец, обрамчен с лозница, докато двамата с Дел Рио си тръгнахме от имението. Махнах й за довиждане и тя съвсем очаквано ми показа среден пръст. За съжаление, това беше всичко, което получих от посещението си в „Бенедикт Спа“.

47.

— Смятай, че сме наравно — каза Дел Рио.

Той притискаше една шепа салфетки към разкървавения си нос, докато аз шофирах обратно към офиса.

— Какво значи това?

— Ти ми спаси живота. Отдавна чакам този ден.

— Нищо подобно. Те само искаха да ни стреснат малко. Нещо халюцинираш.

— Мамка му — измърмори Дел Рио.

— Защо Шелби е работила за Гленда Трийт? — попитах го аз.

— Тя беше твоя приятелка, Джак. Аз почти не я познавах.

От куфарчето ми на задната седалка се разнесе приглушен звън. Помолих Дел Рио да ми подаде телефона. Отворих го и видях, че имам десетина пропуснати обаждания. Казах „ало“ и чух гласа на Колийн.

— Къде си, Джак? Непрекъснато ти звъня.

— Видях. Бях на спа. Какво става?

Челюстта ми пулсираше, усещах главата си като кълбо от болка, а самочувствието ми беше понесло тежък удар.

— Джъстин иска да говори с теб.

— Свържи ме.

— Ще я предупредя, че си малко кисел.

— Свържи ме с Джъстин, Колийн. Настроението ми е страхотно.

Джъстин заговори бързо и развълнувано.

— Кметът е получил съобщение по електронната поща от онзи кучи син — каза ми тя. — Пише, че е оставил маратонките на Маргарита Есперанса в една пощенска кутия на „Ла Бреа“. В лабораторията проверяват маратонките. По дяволите, Джак, къде си?

— Задръж малко — отговорих аз.

Приближавахме се до една бензиностанция на ъгъла на „Сънсет“ и „Феърфакс“. Отбих и влязох в нея.

— Резервоарът е почти пълен — отбеляза Дел Рио.

— Влез в тоалетната. Измий си кръвта от лицето. Джъстин? Там ли си още?

— Кръв? Какво е станало с Рик? Какво става? Защо не си в офиса? Какво означава това, че си бил на спа?

Излязох от колата и отидох до отдалечения ъгъл на асфалтирания паркинг на бензиностанция „Шеврон“. Разказах на Джъстин за купона край басейна в „спа центъра“ и как Гленда Трийт беше потвърдила, че Шелби е работила там, но не беше отговорила защо.

— Ти си психоаналитик, обясни ми го — казах аз. — Защо е работила като проститутка?

— Не мисля, че мога да отговоря на този въпрос, без да я познавам.

— Представи си, че трябва да й направиш профил. Започни отначало.

Настъпи кратко мълчание. После тя каза:

— Шелби имаше добро чувство за хумор, нали?

— Много добро.

— Добре. Когато събереш равни части любов и омраза към самия себе си, понякога се получава добър комик. А понякога — проститутка.

Сигурно съм изръмжал в отговор.

— Грубо ли се изразих, Джак? — попита ме Джъстин.

— Шелби сигурно е разбрала нещо, което не е трябвало да знае. Може би за фамилията Ночия.

— Съжалявам.

— Това не е краят.

— Знам. Джак?

— Аха?

— Ще идваш ли в офиса? Двамата със Сай имаме съвсем различни версии за случая с ученичките. Имам нужда от трето мнение.

— Явно напредваме — отбелязах аз. — Идвам веднага.

48.

Когато двамата с Дел Рио влязохме в заседателната зала, четири чифта очи ни погледнаха със смайване, а може би дори шокирано.

— Няма човешки жертви — казах аз.

— Защото щеше да има прекалено много свидетели — добави Дел Рио.

Колийн влезе в залата, за да събере поръчките ни за обяд, докато аз очертавах теорията си за връзката между Шелби Къшмън и фамилията Ночия. Тя ме погледна и зениците й се разшириха. Челюстта ми беше доста сериозно натъртена. Скулата ми беше чудесно сцепена. И това бяха само контузиите, които се виждаха на пръв поглед.

— Бяха повече от нас — обясних аз.

— Както обикновено? — попита ме тя.

— С допълнително пържени картофи — отговорих аз. — И допълнително лед.

Когато Колийн излезе, дадох думата на доктор Сай.

— Джак, с Мо вече обсъдихме това и сме съгласни. Ако убиецът на ученички примамва жертвите си с фалшиви есемеси, той трябва да разполага с безжичен достъп до мобилните им телефони, в реално време.

Мо-бот се обади на свой ред. Беше с тениска без ръкави, която разкриваше преплетени цветни татуировки. Беше трудно да си я представя в Харвард, където беше защитила докторската си степен. Тя свали бифокалните си очила и каза:

— Сай има предвид, че според нас мръсникът ги причаква на определено място, вероятно в превозно средство, което не бие на очи. Да кажем, микробус. Убиецът улавя сигнала във въздуха, получава достъп до мобилното устройство на жертвата и практически го клонира. Точно така успява да изпрати собствените си съобщения, като използва името на някой от приятелите на жертвата, както е записано в нейния телефонен указател.

— А след като може да прави това — продължи Сай, — значи може да блокира и всички други входящи и изходящи съобщения. Доколкото знаем, не съществува програма, която да може да изтегли съдържание от мобилен телефон по безжичен път.

— Но можем да си представим какво би представлявала — отвърна Мо-бот. — А след като можем да си я представим, значи може да се направи.

49.

— Задръж тази мисъл. Джъстин?

Под очите на Джъстин имаше тъмни кръгове, но въпреки това тя изглеждаше добре. От друга страна, не можех да си спомня кога за последен път съм я виждал да се усмихва. Този случай я беше обсебил и не искаше да я пусне.

— От няколко дни ме тормозеше нещо и тази сутрин най-сетне ми се избистри какво е то — каза тя. — Преди пет години, в същата уличка, където беше намерена Кони Ю, е било изоставено друго убито момиче. Проверих в архива на „Лос Анджелис Таймс“ и намерих статията. Момичето се казвало Уенди Борман. На седемнайсет години. Точно както Кони Ю тя излязла от дома си, за да се разходи до авеню „Хайпириън“, и не се върнала. На следващата сутрин открили тялото й.

— Случаят с Уенди Борман не е разкрит, така ли?

Джъстин кимна и продължи:

— Жертвата е удушена. Зад ухото има синина от силен удар с тежък предмет. Няма свидетели, следи от сексуално насилие и изобщо каквито и да било следи от извършителя. Не ви ли звучи познато? Има и още. Липсват дамската й чанта и мобилният й телефон. И огърлицата — ръчно изработена златна звезда на верижка. Не са я намерили. А майка й казва, че винаги я е носела.

— Значи очевидно са взети, за да се фалшифицира убийство с цел грабеж.

— Питам се кога всъщност са започнали убийствата на ученички. Колко момичета е убил вече този мръсник? По колко различни начини? Дали не е имало някоя жертва още преди Борман?

Докато обядвахме, прегледахме задачите и работния график на всеки от нас. Всички в тази зала бяха от най-скъпите служители на фирмата, но това не ме интересуваше особено. Както очевидно и Джъстин.

— Добре, значи практически замразяваме всичко, освен Къшмън, националната футболна лига и случая на Джъстин — реших аз. — Няма да се занимаваме с нищо друго, докато не разрешим тези три случая. А ние ще ги разрешим.

С накуцване се изкачих по стълбите до кабинета си и Колийн ме последва до бюрото.

— Тази сутрин имаше обаждане — каза ми тя. — Може би е шега, но звучи зловещо, Джак. Трябва да го чуеш. Сериозно. — Вдигна слушалката, влезе в гласовата ми поща и включи високоговорителя на телефона.

Изпитах съжаление, че Колийн е трябвало да чуе призрачния електронен глас, който се разнесе от него.

— Мъртъв си — каза гласът.

Колийн изглеждаше шокирана. Гласът изобщо не звучеше като на шега. Прегърнах я и я притиснах към себе си. Тя измърка като котка и се разсмя. Какво да правя с тази чудесна, невероятна жена?

— Все още не, Колийн — казах й аз. — Все още не съм мъртъв.