Джентълмени и привидения

Моята собствена история

Веднага щом чичо свърши своя разказ, аз, както вече ви казах, се изправих и заявих, че ще спя тази вечер в Светлосинята стая.

— За нищо на света! — възкликна чичо, скачайки от стола. — Не бива да се подлагаш на тази смъртна опасност. Освен това там леглото не е застлано.

— Пука ми за леглото — отговорих. — Свикнал съм да живея в стаи за джентълмени и ми се е случвало да спя в кревати, където бельото не е сменяно цяла година. Взех вече решение и не ми пречете. Аз съм млад и почти цял месец живея с чиста съвест. Духовете няма да ми сторят зло. А може и да им свърша някоя услуга и да ги заставя в замяна да напуснат или да се държат прилично. И накрая — би ми се искало да видя всичко с очите си.

Изричайки това, аз отново седнах. (По какъв начин мистър Кумбс се бе озовал на стола ми от другия край на стаята, където седеше цялата вечер и защо той дори не се и опита да ми поднесе своите извинения, когато седнах направо върху него и защо му трябваше на Бифълс да се прави, че уж е моя чичо и внушавайки ми тази лъжлива представа, да ме принуждава да тръскам ръката му в продължение на три минути и да го уверявам, че винаги съм се отнасял към него като към роден баща — всичко това и до ден днешен не мога да разбера.)

Те се мъчеха да ме откажат от тази, както се изразяваха, безразсъдна идея, но аз оставах непоколебим и изисквах да ми се даде възможност да се възползвам от правото си. Нали бях „гост“. А гостът на Бъдни вечер винаги нощува в стаята с призраците, това е негова привилегия.

Те казваха, че разбира се, щом поставям въпроса така, не са в състояние да ми противоречат повече; затова ми запалиха една свещ и всички заедно ме изпратиха нагоре.

Бях в извънредно приповдигнато настроение дали защото се готвех да извърша една благородна постъпка или благодарение на собствената си правота въобще — не мога да съдя сам за себе си, но тази вечер аз се изкачвах по стълбището, преизпълнен с необикновена жизнерадост. Когато стигнах площадката, едва успях да спра: имах чувството, че ми се иска да се издигна още по-нагоре, към тавана. Обаче с помощта на перилата съумях да удържа своя честолюбив стремеж, пожелах на всички лека нощ, влязох в стаята и затворих вратата зад себе си.

Неразбориите почнаха веднага. Свещта изпадна от свещника, още преди да пусна дръжката на вратата. И продължи да изпада оттам всеки път, щом я вдигнех и я пъхнех обратно. Накрая реших да мина без свещник и понесох свещта в ръка, но и в този случай тя за нищо на света не искаше да стои права. Тогава се ядосах, изхвърлих я през прозореца, съблякох се и легнах — в тъмнината.

Не заспах — никак не ми се спеше, лежах по гръб и гледах тавана, размишлявайки за различни неща. Жалко, че не мога да си припомня нито една от тези мисли, които нахлуваха в главата ми тогава, те бяха много остроумни. Аз самият тъй се смях, че креватът се тресеше.

Полежах така около половин час и съвсем забравих за привиденията, когато изведнъж, случайно оглеждайки стаята, забелязах в креслото при огъня един дух, който имаше рядко самодоволен вид и пушеше дълга глинена лула.

В първия миг и аз, като болшинството хора, изпаднали в подобни обстоятелства, помислих, че спя. Седнах в кревата и разтърках очи.

Не! Съмнения не можеше да има. Срещу мен седеше привидение. Аз виждах през него облегалката на креслото. То погледна към мен, измъкна от устата си призрака на своята лула кимна.

Най-чудното за мене в цялата тази история бе, че не изпитвах никаква тревога. Ако съм почувствал нещо, виждайки всичко това, то може би е било удоволствие. Все пак — намирах се в общество.

И аз казах:

— Добър вечер. Не намирате ли, че времето днес е малко хладно.

Той каза, че не бил забелязал, но че охотно ще ми повярва.

Няколко секунди двамата мълчахме, а после, стараейки се да бъда любезен, попитах:

— Предполагам, че имам честта да говоря с духа на джентълмена, замесен в нещастен случай с един от онези певци, които славят на Бъдни вечер Христос по улиците?

Той се усмихна и каза, че от моя страна е много мило да припомня това. Да очистиш един такъв кресльо не е кой знае каква заслуга, но все пак и това е някакъв принос.

Бях малко обезкуражен от отговора му. Очаквах да чуя стоновете на разкаянието. Духът, напротив, изглеждаше твърде доволен от себе си. И си помислих тогава, че след като той толкова спокойно се отнася към напомнянията, сигурно не би се оскърбил, ако му задам въпрос и за латернаджията. Историята на онзи нещастник ме интересуваше живо.

— Кажете, моля ви, вярно ли е — започнах, — че сте забъркан в убийството на италианския селянин, попаднал в нашия град със своята латерна, която свирела само шотландски песнички?

Той избухна.

— Забъркан, казвате? — извика с негодувание. — Кой се осмелява да твърди, че ми е помагал в тая работа? Аз умъртвих този момък собственоръчно. И никой не ми е помогнал ни най-малко. Сам го направих. Покажете ми човека, който оспорва този факт.

Успокоих го. Уверих го, че никога и в мислите ми не е съществувало съмнение, че той е единственият и истински убиец и отидох още по-нататък, питайки го какво е направил с тялото на корнетиста, след като го е убил.

Той каза:

— За кого от тях се отнася въпроса ви?

— О, значи, те са били няколко? — попитах.

Той се усмихна и кашлюкна самодоволно. Каза, че не би искал да изглежда самохвалко, но ако ги броиш заедно с тромбоните им, то излизат седем.

— Господи, боже мой! — възкликнах. — Бая сте се потрудили!

Отвърна ми, че не му прилича, разбира се, да говори така, но действително, по негово мнение, рядко се среща английско привидение от средната краса, което да има повече основания с удовлетворение да оглежда своя живот, проживян с такава полза за човечеството.

След това няколко минути седеше мълчаливо, пушейки лупата си, а аз внимателно го разглеждах. Никога по-рано, доколкото можех да си спомня, не ми се бе случвало да наблюдавам как едно привидение пуши и ми беше много интересно.

Попитах го какъв тютюн предпочита и той ми отвърна:

— Духът на сорта Кевъндиш.

Обясни ми, че духът на този тютюн, който човек пуши през живота си, остава на негово разположение и след смъртта. Каза ми още, че той лично е изпушил през живота си сума ти Кевъндиш, така че сега е достатъчно осигурен с духа на този именно тютюн.

Забелязах за себе си, че това е твърде полезен съвет и реших, докато съм жив, да пуша колкото се може повече.

Помислих, че може да се почне веднага и казах, че може би ще изпуша с него луличка за компания; той каза: „Давай, старче.“ Протегна ръка, извадих от джоба на сюртука си необходимите принадлежности и запуших.

След което завързахме дружески разговор и той ми разказа за всичките свои престъпления.

Той каза, че веднъж му се случило да живее в близост до млада лейди, която се учела да свири на китара, в същото време, когато насреща живеел джентълмен, свирещ на виолончело. И той с дяволска изобретателност запознал тези двама нищо не подозиращи млади хора и ги убедил да заминат и да се оженят въпреки волята на своите родители като вземат при това своите инструменти; те така и направили и не бил минал още докрай меденият им месец, когато тя пробила главата му с виолончелото, а той я обезобразил за цял живот, опитвайки се да запуши гърлото й с китарата.

Моят нов приятел ми разказа и за това, как примамвал при себе си вкъщи уличните търговци на кифлички и натъпквал в тях собствените им изделия дотогава, докато коремите им не се пукали и те, разбира се, умирали. Той каза, че по този начин е обезвредил десетима.

Девойките и младите хора, декламиращи по вечерите дълги и скучни стихотворения, а също хлапаците, които бродят нощем по улиците и свирят на хармоника — той обикновено ги отравял на партиди, по петнайсет наведнъж, за да му излиза по-евтино; докато уличните оратори и лектори, пледиращи относно вредата от спиртните напитки, той тях ги затварял по шестима в малка стая, поставил пред всекиго по чаша вода и чинийка за събиране на пожертвувания и им давал възможност да се надговарят един друг до самата си смърт.

Бе просто приятно да го слуша човек.

Попитах го, кога според него ще дойдат и останалите духове — духовете на уличния певец и на корнетиста, а също и на немците-оркестранти, за които разказваше чичо Джон. Той се усмихна и отговори, че никой от тях никога повече няма да се върне тук.

Аз казах:

— Как? Значи не е вярно, че те се срещат тук с вас на всяка Бъдни вечер и правят скандали?

Той отговори, че така било по-рано. На всяка Бъдни вечер в продължение на двайсет и пет години той се сражавал с тях в тази стая, но повече те няма да го безпокоят, нито него, нито обитателите на дома. Един след друг, той ги тръшнал по гръб, извадил ги от строя и ги направил абсолютно непригодни за по-нататъшното им явяване на земята. Тази същата вечер, малко преди да се кача тук, той се справил с последния немец-оркестрант и изхвърлил остатъците от него през пролуката на прозоречната рамка. Той заяви, че оттук нататък покрай него не би могло да се появи нищо такова, което може да се нарече привидение.

— Но вие самият, надявам се, ще идвате както винаги? — попитах. — Тук ще съжаляват, ако се лишат от особата ви.

— Ами не знам — отговори той. — Сега май няма и за какво да се идва. Ако разбира се — добави любезно, — вас ви няма. Аз ще дойда, но само при условие, че на следващата Бъдни вечер вие пак ще нощувате в същата стая.

— Харесахте ми — продължи той. — Вие не изчезвате с писък при вида на един обикновен призрак и не ви се изправят косите. Не можете да си представите — каза ми той — до каква степен ми омръзна да гледам как на хората им се изправят косите.

Той каза, че това го дразни. В този миг от двора дойде лек шум и той трепна и почерня като истинска смърт.

— На вас ви е лошо! — извиках и скочих от леглото, притичвайки към него. — Кажете мога да направя за вас? Искате ли да пийна малко бренди й после да ви почерпя с неговия дъх?

Той помълча минутка, вслушвайки се напрегнато, после въздъхна с облекчение и сянката отново се върна на бузите му.

— Нищо, всичко е наред — промърмори. — Аз си мислех, че е петел.

— Какво говорите! За петлите е още рано — казах. — Още е едва средата на нощта.

— О, на тези проклети птици не им пука — горестно отговори той. — С еднакво удоволствие крещят посред нощ, както и във всяко друго време. И даже с още по-голямо удоволствие, ако знаят, че с това ще развалят някому вечерта. Мисля, че го правят нарочно.

И той ми разказа как един негов приятел, призрак на човек, убил водопроводния инкасатор, имал привичката да посещава една къща на Лонг-Ейкър, в мазето на която държали курник и всеки път, когато оттам минавал полицай и светлината на фенерчето му попадал в зарешетеното прозорче на мазето, старият петел си представял, че това е слънцето и веднага почвал да кукурига като луд, в резултат на което бедиият дух бил принуден да се възнесе и имаше случаи, когато той се връщаше вкъщи преди да стане един часа през нощта, обсипвайки с ужасни проклятия петела, заради когото посещението му на земята се ограничаваше в някакви си четиридесет минути.

Съгласих се, че това е доста несправедливо.

— Абсолютна безсмислица — продължи той, — изобщо не мога да разбера за какво е мислил старецът, създавайки всичко това. Много пъти съм му казвал — определете време и нека всички да се подчиняват — да речем четири часа сутрин през лятото и шест през зимата. Тогава всичко ще ти бъде ясно.

— А какво правите, ако няма наблизо петел? — попитах. Той се приготви да ми отговори, но отново изведнъж се сепна и се ослуша. Този път аз отчетливо чух как в съседния дом, у мистър Баулс, два пъти пропя петел.

Погледнах часовника си и казах, че е три и половина.

— Ето ви на — каза той, надигайки се и протягайки ръка към шапката си. — С такива обстоятелства ни се налага да се съобразяваме. Интересно, колко ли е часът?

Погледнах часовника си и казах, че е три и половина.

— Така си и мислех — изръмжа той. — Ще й извия врата на тая дяволска птица, стига само да мога да се добера до нея.

И се приготви да си тръгва.

— Ако бихте почакали за минутка — казах, отново измъквайки се от кревата, — аз бих се разходил с вас.

— Това би било твърде любезно от ваша страна — отбеляза той нерешително. — Но не е ли жестоко да ви мъкна по улицата?

— Съвсем не — отговорих. — С удоволствие ще се разходя. — И се облякох набързо и взех чадър, а той ме хвана под ръка и ние заедно излязохме на улицата.

До самата врата срещнахме Джонс, тукашния констебъл.

— Добър вечер, Джонс — казах (на Бъдни вечер винаги съм настроен приветливо).

— Добър вечер, сър — отговори ми той, както ми се стори малко нелюбезно. — Ще се осмеля да ви попитам какво правите тук?

— Ами нищо — обясних аз, очертавайки във въздуха дъга с чадъра, — просто излязох да поизпратя малко своя приятел.

— Какъв приятел?

— Ах, да, разбира се — разсмях се аз, — забравих. За вас той е невидим. Това е призракът на джентълмена, който уби уличния певец. Ще се разходя с него до ъгъла.

— Хм, аз на ваше място не бих правил това, сър — каза Джонс сурово. — Съветвам ви да се разделите с вашия приятел тук и да се върнете вкъщи. Може би вие не си давате съвсем сметка, че сте излезли на улицата в облекло, което се състои само по пижама, чехли и нощна шапчица? Къде са ви панталоните, например?

Не ми хареса тонът, с който ми говореше. И казах:

— Джонс! Не би ми се искало да правя това, но се боя, че ще ми се наложи да съобщя там, където трябва за вашето поведение: струва ми че сте си пийнали повечко. Панталоните ми се намират там, където трябва да бъдат — на мен. Отчетливо помня, че ги обух.

— Не. Сега във всеки случай те не са на вас — заяви той.

— Моля за извинение, но настоявам, че са на мене — отвърнах. — Мисля, че най-добре би било да знам.

— И аз мисля така — каза той. — Но мисля още, че вие все пак не знаете. А сега нека влезем в дома и да прекратим всичко това.

В същото време на вратата се появи чичо Джон, очевидно събуден от нашата разправия, а на прозореца се показа и леля Мария по нощна шапчица.

Аз им обясних грешката на констебъла, стараейки се по възможност да не водя разговора в сериозен план, за да не причинявам неприятности на полицая. И се обърнах към привидението, за да потвърди и то моите думи.

То бе изчезнало! То ме изостави, без да обели дума — даже без да се сбогува!

Да изчезне по такъв начин — то бе толкова лошо от негова страна, че аз от потресение се разплаках… Тогава чичо Джон се приближи към мен, взе ме под ръка и ме въведе в дома си.

Като се добрах до своята стая открих, че Джонс е бил прав. Аз действително съм бил без панталони. Те, както и преди, висяха, преметнати на таблата на кревата. Вероятно в бързината, стараейки се да не задържам духа, съвсем съм забравил за тях.

Такива са реалните факти, които, както би могъл да забележи всеки нормален благожелателен човек, не дават ни най-малкото основание за възникване на клеветнически слухове.

И все пак подобни слухове се разпространяват. Някои личности не искат да разберат изложените тук прости обстоятелства по друг начин, освен в някаква едновременно и лъжлива, и оскърбителна светлина. Мои роднини — плът от плътта и кръв от кръвта ми — ме хулят и ме поливат с клевети.

Но аз към никого не изпитвам лоши чувства. Както вече казах, просто излагам събитията с цел да изчистя репутацията си от недостойни подозрения.