Джентълмени и привидения

Джонсън и Емили или верният дух

Бях още съвсем малко момче, когато се запознах с Джонсън. Дойдох си вкъщи за коледната ваканция и на Бъдни вечер ми позволиха да си легна по-късно. Когато отворих вратата на своята малка спалня и исках да вляза, аз се сблъсках лице в лице с Джонсън, който тъкмо излизаше оттам. Той мина през мен и с протяжен жалостен вой изчезна през прозореца на стълбите.

В първия момент се уплаших — тъй или иначе все още бях ученик и никога преди това не бях виждал привидения — даже се побоях да си легна. Но след като поразмислих, спомних си, че духовете могат да причинят вреда само на грешниците и като се увих плътно в одеялото, заспах.

На сутринта разказах на родителя си какво съм видял.

— Да, да, това е старият Джонсън — каза той. — Ти не се плаши от него, той живее тук.

И ми разказа историята на този нещастник.

Оказа се, че Джонсън, когато още бил жив, обичал в младостта си дъщерята на предишния наемател на нашия дом, много красива девойка на име Емили, фамилията й баща ми не знаеше. Джонсън бил твърде беден, за да се ожени за нея и затова, целувайки я на прощаване, казал, че скоро ще се върне и заминал за Австралия да трупа състояние.

Но тогава Австралия не била това, което е сега. По дивите земи, обрасли с храсталаци, пътешествениците били малко, а дори и да ги срещнеш, то обикновено движимото имущество, което успяваш да намериш до трупа, едва стигало да се платят погребалните разноски. Тъй че на Джонсън му трябвали почти двайсет години, за да натрупа състояние. Но тъй или инак задачата, която си поставил била изпълнена и тогава, щастливо изплъзвайки се от полицията, той напуснал колонията и изпълнен с радост и надежда се върнал в Англия за своята годеница.

Той се добрал дотук и намерил дома изоставен и безмълвен. Всичко, което можели да му кажат съседите, се свеждало до това, че веднъж, в мъглива вечер, скоро след неговото заминаване, цялото семейство тихо и скромно изчезнало в неизвестно направление и оттогава никой нищо не знае за тях, макар домовладелецът и болшинството местни търговци неведнъж да са подавали заявление за търсене.

Бедният Джонсън, обезумял от мъка, търсил своята изчезнала възлюбена по целия свят. Но тъй и не успял да я намери и след дълги години, отдадени на безплодни усиля се върнал, за да прекара остатъка от своите дни в същия този дом, където в отдавна отминалите щастливи времена вкусил блаженството в обществото на своята обожаема Емили.

Живял там съвсем сам, дни и нощи бродил из пустите стаи, плачейки и зовейки своята Емили, а когато бедният старик умрял, духът му продължил неговото дело.

Той вече бил там, когато баща ми наел този дом и агентът даже смъкнал заради него наема с десет фунта за година.

След това аз непрекъснато срещах Джонсън по всяко време на нощта. Отначало го заобикаляхме и се отдръпвахме, за да му дадем да мине, но после, когато свикнахме с него и можехме да зарежем тия церемонии, взехме да минаваме направо през Джонсън. Не можеше да се каже, че ни е пречел особено.

Той беше добро, безобидно старо привидение и ние всички много му съчувствахме и го жалехме. А на жените по едно време беше направо любимец. Тях ги трогваше неговата вярност.

Но малко по малко той взе да ни омръзва. Прекалено печален беше. Нямаше нищо жизнерадостно и весело в него. Жал ни беше, да, но той взе да ни дразни. Случваше се с часове да стои на стълбите и да плаче. И като се събудиш нощем, ще чуеш как се тътри по коридорите и по стаите със стонове и въздишки, така че да се заспи отново съвсем не бе леко. А когато ни идваха гости, той взе да се примъква около вратите и да ридае с всичка сила. Никому не нанасяше особена вреда, но, разбира се, настроението на всички се разваляше.

— Ох, ама ми омръзна тоя стар глупак — каза родителят една вечер (татко, както знаете, може да бъде много рязък, ако го извадиш от равновесие), когато Джонсън особено ни раздосади: разстрои партията вист като се намъкна в комина и въздишаше оттам дотогава, докато всички забравиха кое е коз и с какъв цвят са тръгнали. — Ще ни се наложи да се разделим с него. Но не знам как.

— Е — каза майка ми, — можеш да не се съмняваш, че от него няма да се избавим, докато той не намери гроба на Емили. Само толкоз му е нужно. Намерете му гроба на Емили, заведете го там и там той ще си остане. Това е единственото, което бихме могли да направим, помнете ми думата.

Тази мисъл бе напълно точна, но трудното се състоеше в това, че ние знаехме за местоположението на гроба на Емили не повече, отколкото духа на Джонсън. Баща ми предлагаше да пробутаме на нещастника гроба на някоя друга Емили, но по волята на съдбата на много миля наоколо нямаше погребана никаква Емили. Аз никога не бях предполагал, че има окръзи, където съвършено отсъстват каквито и да били покойни Емили.

Като помислих малко, аз също се осмелих да направя предложение.

— А защо да не подправим нещо за стареца Джонсън, а? — казах. — Той, струва ми се, е доста наивно момче. Сигурно ще повярва. Във всеки случай защо да не опитаме?

— Ей богу, така и ще направим! — възкликна баща ми.

На следващата сутрин ние наехме работници, те натрупаха в далечния край на градината неголямо хълмче и поставиха надгробен камък с надпис:

— Това би трябвало да му хареса — замислено произнесе татко, когато работата бе свършена. — Аз много се надявам, че ще му хареса.

И надеждите му се оправдаха.

Същата вечер примамихме стария дух там и… в общи линии това бе едно от най-тъжните зрелища, които някога съм виждал: Джонсън се хвърли на гроба и се разрида. Татко и старият Скуибинс, градинарят, гледайки го, плакаха като малки деца.

Оттогава Джонсън повече нито веднъж не ни обезпокои в къщи. Всяка нощ сега той прекарва, обливайки се в сълзи над гроба и очевидно е напълно щастлив.

Как мислите, дали е там и сега? Разбира се! Ще ви отведа при него и ще ви го покажа следващия път, когато ми гостувате. Обичайното му време е от 10 вечерта до 4 сутрин, а в събота от 10 до 2.