Джийвс и феодалният дух

10

Ако не бяха бакенбардите му, не вярвам че щях да го разпозная. Бяха изминали не повече от десетина минути откак бе подал мутричката си през вратата на леговището на любимата ми прародителка. Но в краткия промеждутък цялото му излъчване бе претърпяло коренна промяна. Нямаше го вече мрачното пате посред гръмотевичната буря, с което се бях разделил наскоро. На негово място сияеше закачливо и весело създание. Духът му бе жизнерадостен, а усмивката слънчева. В цялото му поведение напираше усещането, че пред вас стои човек, който всеки момент може да се впусне във вихъра на някой лудешки танц. Държеше се така, сякаш е бил подложен на продължителна терапия с номера на Фреди Уиджън с двете коркови тапи и канапената връв.

— Здравейте, Устър — радостно се провикна той. От тона на бойния вик с пълно право можехте да заключите, че срещата с Бъртрам по средата на деня едва ли не е събитието на деня. — Разходка ли си правите?

Отвърнах му, че не греши и това си бе самата истина. След моя отговор той грейна, сякаш бе убеден, че не бих могъл да предприема по-мъдро и похвално действие. „Ей, какъв умник е тоя Устър — все едно си казваше на ум. — Та той си прави разходки.“

Тук последва кратка пауза, която той запълни с облажаващи погледи по мой адрес и уплете нозете си тъй, сякаш щеше аха… и да ги заувива в танцови стъпки. Сетне сподели, че вечерта била приказна и аз потвърдих впечатлението му.

— Какъв залез само! — възхити се той и го посочи.

— Зашеметяващ е — съгласих се, понеже целият хоризонт пламтеше.

— Като го гледам — рече, — си спомням за едно стихче, което съчиних оня ден за „Парнас“. Просто няколко реда, които драснах набързо. Сигурно ще пожелаете да го чуете.

— О, разбира се.

— Озаглавено е „Калибан14 по заник слънце“.

— Какво по заник слънце? — не разбрах аз.

— Калибан — потвърди той.

Тук прочисти гърлото си и поде:

Той отвори очите си, които бе затворил, за да придаде по-силен ефект на изпълнението си.

— Естествено, от него струи горчивина и озлобеност — обясни ми Пърси какво е искал да каже авторът, но дори и това не ми помогна да разбера поетичния му напън.

— О, невероятна озлобеност — съгласих се, за да не ме вземе за резен говеждо.

— Но пък и аз се чувствах озлобен, когато го писах. Струва ми се, че познавате човека на име Чийзрайт. Точно него имах предвид. Всъщност, ние никога не сме стояли да се любуваме заедно на залеза, но някак инстинктивно усетих, че тъкмо такава глупост би изтърсил, ако бе наблюдавал залеза. Мисля, че ме разбирате правилно?

— Абсолютно сте прав — съгласих се този път от сърце.

— Той е безчувствен дръвник, не смятате ли?

— Бездушен до дъното на душата си, определено.

— И не притежава възвишени чувства?

— Никакви.

— Ще сгреша ли, ако го оприлича на прост дебелак с тиквена глава?

Как ги нижеше тези определения само. Все едно че устата му сама се отваряше и думите се отронваха — правдиви и красиви.

— Никак даже — съгласих се веднага.

— Да — рече той, — добре стана, че й се размина.

— На кого? — не разбрах в първия момент.

— На Флорънс, разбира се!

— О, аха! И какво й се разминало? — полюбопитствах.

Той ме изгледа несигурно, докато надуваше и спускаше гърдите си в тихото си вълнение. Сякаш бе тиган с каша, която тъкмо е достигнала точка си на кипене.

Спадам към хората, на които им се удава наблюдението и анализа. За мен бе видно като бял ден, гледайки го как цвърчи, че нещо се бе случило със сърдечните му дела и го бе подпенило като очистително на прах, оставяйки му две алтернативи — (а) да се взриви, тъй както си стоеше, и (б) да излее насъбралите се вътре чувства пред първото човешко същество, което се изпречи на пътя му. Не ще и съмнение, че би предпочел това човешко същество да не е от Устъров произход, но си представях как сам себе си убеждава, че все пак човек не може да има всичко, а и той не беше в положение да избира и подбира.

Реши да се спре на алтернатива (б).

— Устър — поде Пърси и постави ръка на рамото ми, — може ли да ви задам един въпрос? Леля ви каза ли ви, че съм влюбен във Флорънс Крей?

— Да, спомена ми нещо такова.

— И аз си помислих същото. Тя не е от особено сдържаните жени, макар да обладава много други достойнства. Видях се принуден да изпадна в откровение пред нея скоро след пристигането си тук, понеже ме запита за какъв дявол съм се размотавал наоколо с вид на умъртвена риба треска.

— Или с вид на Хамлет?

— Все едно дали Хамлет или умъртвена треска. Няма голяма разлика. Признах й, че обичам Флорънс със страстна жар и съм узнал, че е сгодена за смотаняка Стилтън. Усещането е същото, обясних й, когато те фраснат яко по главата.

— Като сър Юстас Уилоуби.

— Простете, не ви разбрах?

— От „Мистерията на розовия рак“. Една нощ в библиотеката го хакнаха здравата по кратуната и според мен икономът беше автор на гнусното злодеяние. Но май ви прекъснах.

— Да, прекъснахте ме — съгласи се той.

— Съжалявам. Та значи казахте, че ви фраснали яко по главата.

— Точно. Изпаднах в неистови гърчове от шока.

— Трябва да е било кошмарно сътресение.

— Беше. Бях сащисан. Но сега… Нали си спомняте телеграмата, която леля ви ми връчи, за да я предам на Флорънс?

— А, да телеграмата.

— Беше от Чийзрайт. Прекратява годежа.

Разбира се нямаше как да узная по какъв начин точно се е гърчил неистово от шока, но дълбоко се съмнявам, че изпълнението му можеше да съперничи на моето, щом чух думите му. Залезът се олюля пред очите ми, сякаш танцуваше шими. Някаква птица наблизо, която проветряваше вечерното си червейче, ми се видя двойна, като и в двете си отражения продължаваше да вибрира.

— Какво! — изклокочих и се заклатих от основите нагоре.

— Да.

— Прекъснал е годежа им?

— Именно.

— О, боже мили! Но защо?

Той поклати глава.

— Виж, това не съм в състояние да ви кажа. Онова, което знам със сигурност е, че открих Флорънс в двора пред конюшнята да гъделичка едно котенце зад ушето. Аз я приближих и й казах „Ето телеграма за теб“, а тя ми отвърна „Така ли? Вероятно е от Д’Арси.“ Потръпнах при произнасянето на името му и още потръпвах, когато тя вече бе отворила плика. Телеграмата беше бая длъжка, но не бе прочела повече от първите няколко реда, когато нададе пронизителен вик. „Лоши новини ли?“ запитах я. Очите й засвяткаха. На лицето й се появи студено и гордо изражение. „Никак даже — отговори. — Новините са дори прекрасни. Д’Арси Чийзрайт прекратява годежа ни.“

— Леле! — изпищях аз и сами разбирате защо се завайках тъй отчаяно. — Тя не ви ли осведоми малко по-обстойно по въпроса?

— Не. Само подхвърли една-две забележки по адрес на Чийзрайт, които аз безрезервно споделям, и енергично закрачи в посока на градината до кухнята. А аз тръгнах, по-точно литнах като волна птица. Категорично не одобрявам съвременната мода да се използва жаргон, но не се срамувам да си призная, че непрекъснато си повтарях „Юпи-и-и-и!“. Ще ви помоля да ме извините, Устър, но сега ще трябва да ви напусна. Не ме свърта на едно място.

И с тези думи той препусна като неопитомен мустанг и ме остави сам срещу Съдбата.

В мен се надигна мрачното усещане за нарастваща опасност. И ако ми зададете логичния въпрос: „Но защо, Устър? Нима всичко не се нарежда точно по мед и масло? Какво значение има, ако брачната церемония на девойката с Чийзрайт отпада от дневния ред, след като Пърси Гориндж изгаря от нетърпение да поеме теглото на бледоликия?“, то аз ще ви отговоря: „Да, ама вие не сте видели Пърси Гориндж.“ Искам просто да изтъкна, че не е по силите ми да си представя Флорънс, колкото и да я е на пушило да си отмъщава, да приеме ухажванията на мъж, който доброволно носи бакенбарди и пише стихчета за залезите. Далеч по-голяма бе вероятността — оказала се с незапълнени часове за срещи, Флорънс наново да посегне към провереното и безотказно действащо средство — сиреч клетия стар Бъртрам. Точно така бе постъпвала и в миналото, а тези неща имат склонността да се превръщат в навик.

Умът ми даваше заето при всеки опит да прозре каква би могла да е причината за подобно непоследователно поведение от страна на Стилтън. Действията му просто не се съгласуваха едно с друго. Ще ви припомня, че когато го видях за последен път, той показваше всички признаци на човек, когото Любовта върти според прищевките си на малкото си пръстче. Всяка негова дума при онзи наш разговор на прощаване не оставяше и сянка от съмнение и колебливост по въпроса. В края на краищата човек не ходи да заплашва хората, че ще им натроши гръбнаците на четири места, ако ги хванел в умилкване около боготвореното от него създание, ако в сърцето му не бушува нещо по-силно от мимолетно увлечение.

Какво би могло да пререже тъй безпощадно фитила на любовния плам?

Да не би, питах се, напрежението от пускането на мустака да се е оказало твърде непосилно за него? Дали някъде към третия ден — третият ден винаги е най-критичният момент — не бе хвърлил случаен поглед в огледалото и не бе уловил образа си? Навярно е решил, че няма радост от букета на семейното блаженство, заслужаваща жертвите, които той прави? Призован да избира между жената, която обича, и обезкосмената горна устна, дали не се е поддал на изкушението и не се е предал, при това давайки огромна преднина на горната устна?

Решен да почерпя отговорите на вълнуващите ме въпроси направо от извора, затърчах към градината до кухнята. Там, ако можеше да се вярва на думите на Пърси, трябваше да е Флорънс, вероятно крачеща възбудено напред-назад с наведена глава.

Тя действително беше там с наведена глава, макар всъщност да не крачеше възбудено напред-назад. Бе се привела над храсталак цариградско грозде и поглъщаше зърната му по един доста напрегнат начин. Когато ме зърна, тя се понадигна и аз зачекнах болната тема без всякакви увъртания.

— Каква е цялата тази шумотевица, за която чух от Пърси Гориндж? — попитах.

Тя преглътна едно гроздово зърно с необуздано настървение, което красноречиво говореше за разпенената й душа. Убедих се с очите си, че е по-бясна и от измокрена до кости кокошка. Въобще от целия й вид лъхаше усещане за жена, която бе готова да се откаже от една от ежегодно предоставяните й издръжки за тоалети в замяна на привилегията да насини главата на Д’Арси Чийзрайт с чадърчето си.

Изгледах я строго и продължих:

— Той ми съобщи, че се явило обстоятелство, внасящо смут в хармонията.

— Нещо не те разбирам — отвърна тя и глътна още едно зрънце.

— Говоря за вас двамата със Стилтън. Според Пърси хармонията, която съществуваше помежду ви, безвъзвратно си е отишла. Каза ми, че Стилтън е прекратил годежа ви.

— Вярно е. Разбира се, радостта ми няма граници — допълни Флорънс и изведнъж усетих как крайниците ми започнаха да се смръзват.

— Радостта ти ли? Нима развитието на нещата ти допада?

— И още как! Кое момиче не би се радвало, ако неочаквано се намери освободена от веригите, свързващи я с мъж, който има червендалесто лице и глава, която изглежда тъй, сякаш са я надували с помпа за велосипед?

Хванах се за челото. Доста съм схватлив и веднага улових, че това съвсем не бе езикът на влюбените. Искам само да ви кажа, че и вие да бяхте чули Жулиета да ги реди такива пиперливи по адрес на Ромео, и вие щяхте да се хванете за челата, покрусени от тревога, и щяхте да се чудите дали нещата с двамата млади са наред.

— Но когато го видях за последен път, всичко изглеждаше тип-топ — не се давах аз. — Можех да заложа и ризата на гърба си, че макар и неохотно, се бе примирил с идеята, че ще си пуска мустак.

Тя се наведе и си откъсна още едно зърно от храста.

— Това тук няма нищо общо с мустаците — обяви тя, щом успя пак да се покаже на дневна светлина. — Целият проблем се корени в обстоятелството, че Д’Арси Чийзрайт е низък, подъл, влечугоподобен, лазещ, гнусен, свръхподозрителен и противен червей — разясни ми тя, докато процеждаше думите през стиснатите си зъби. — Знаеш ли какво е направил?

— Представа нямам — признах си веднага и потръпнах от мисълта за наближаващата опасност.

Тя се освежи с още едно зърно грозде и се завърна към по-горните слоеве на атмосферата, изпускайки няколко пуфтения през ноздрите си.

— Вчера се е замъкнал до оня нощен клуб и е провел разпити.

— О, божичко! — изцвилих аз.

— Да. Никой не би предположил, че има хора, способни да паднат толкова ниско, но той подкупил човек от персонала и той му дал да надзърне в дневника на управителя. Там прочел, че същата нощ на твое име била резервирана маса. Това окончателно потвърдило долните му подозрения. Разбрал е, че съм отишла там с теб. Сигурно… — започна Флорънс, но за пореден път се гмурна в гроздовия гъсталак, решена да го освободи от плодовия му товар. — Сигурно човек развива подобно мерзко и мнително съзнание заради службата си като полицай.

Да определя състоянието си като ужасено въобще няма да бъде преувеличено. Спокойно може да се каже дори, че бях потресен до дълбините на съществото си. Никога досега не бях подозирал, че мухльо с толкова подпухнала физиономия като на Стилтън е способен да развие детективска дейност в такъв неимоверен мащаб. Разбира се, физиката му винаги се е ползвала с уважението ми, но допусках, че притежаването на нужните заложби, за да покоси на място як вол повече или по-малко го изключваше от играта. Дори за секунда не бях обмислял вероятността за наличие на умствени възможности и то такива, че можеха да накарат даже и Еркюл Поаро да затаи дъх с едно стреснато „Брей, какво чудо!“. Това просто идеше да покаже, че никога не бива да се подценява човек, просто защото е решил да посвети дните си на забучването и изтеглянето на гребла в речните води.

Несъмнено, както бе отбелязала Флорънс, пялото това непредвидено коварство се дължеше на обстоятелството, че той, макар и за кратък период от време, се числеше към отрядите на полицията. Доколкото ми е известно, щом новакът се снабди с униформа и полицейски обуща, големите шефове го дърпат настрана и го обучават на някои неща, които може да му са от полза в избраната професия. Очевидно Стилтън бе усвоил великолепно урока си. Пък знаеше ли човек, току-виж излязло, че владее и изкуството да определя големината на петна от кръв и да събира пепел от пура.

Тъй или иначе, удостоих този аспект на ситуацията само с беглото си внимание. Мислите ми се съсредоточиха върху друг проблем с къде по-голяма острота за момента, както би се изразил Джийвс. Намеквам за напичащото се положение на Бъртрам Устър. Флорънс, вече утолила глада си с цариградско грозде, понечи да отлети, но аз я възпрях с пронизителен вик.

— Телеграмата — рекох.

— Нямам желание да говоря повече за нея — отвърна ми тя.

— Обаче аз имам. В нея той намесваше ли и мен?

— О, да и то доста често.

Преглътнах неколкократно и поразхлабих малко яката си. И аз самият предполагах, че ще ме споменава без да се щади.

— Той загатва ли за някакви свои планове, които има спрямо мен? — попитах отново с пресъхнало гърло.

— Пише само, че възнамерява да пречупи гръбнака ти на пет места.

— На пет места? — изквичах ужасен.

— Мисля, че пише пет. Не му се връзвай — сърдечно ме посъветва Флорънс.

Е, не ще и дума, драго ми стана, щом разбрах, че не одобрява намеренията му.

— Гръбнаци щял да ми троши! Никога досега не съм чувала за по-отвратително нещо. Би трябвало да се засрами!

И тя се запъти в посока към къщата. Походката й бе досущ като на музата на трагедията в някоя от сутрините, когато светът й е крив.

Онова, което Джийвс нерядко описва като пейзаж, мержелеещ се в сумрака, започна да се губи в тъмнината. Наближаваше часът, в който обикновено се биеха гонговете за вечеря. Но въпреки че знаех какво безразсъдство проявявам, като рискувам да закъснея за някоя от вечерите на Анатол, не бях в състояние да се насиля да се прибера и да почна да нагъвам специалитетите му. Толкова много парливи въпроси се развилняха из съзнанието ми, че не помръдвах от мястото си и си стоях в състояние на вцепенение. Крилати творения на нощта прииждаха на рояци, мятаха ми чудати погледи и сетне отново отлитаха, но аз си стоях като закован и вглъбен в мислите си. Човек, който е подгонен от главорез от рода на Д’Арси Чийзрайт, се нуждае от цялата налична мисъл, до която успее да се добере.

И тогава, съвсем внезапно, от гънките на нощта, която ме обгръщаше, ме огря лъч светлина. Той се разля и освети целия хоризонт. Успях да осъзная, че като изключим злободневните дреболии, бях в действително изгодно положение. Защото, нали разбирате, онова, което до онзи момент ми убягваше, бе фактът, че Стилтън представа нямаше, че съм в Бринкли. Приемайки, че се намирам в метрополията, той там и щеше да простре ловните си мрежи. Щеше да намине към апартамента ми, да продъни звънците от звънене, да не получи ответ и объркан да се оттегли. Щеше да дебне и обикаля Търтеите в очакване да се задам всяка минута, и най-накрая, когато се убеди, че няма да се задам, щеше да се изпари и оттам, отново объркан до немай къде. „Няма да дойде“ — ще си каже, смилайки зъбите си както винаги. Е, пък щом смята, че ще му помогне, нека си ги смели всичките без остатък.

И, разбира се, след онова, което се случи, бе изключена вероятността да посети Бринкли. Мъж, който току-що е скъсал с годеницата си, не посещава домовете, където знае, че се подвизава довчерашната му любима. Добре де, поне на мен ми се струва, че не посещава. Затова, ако съществуваше място на земята, където със сигурност нямаше да се навъртат разни противни Стилтъновци, то беше в Бринкли Корт, в селцето Бринкли-и-Снодсфийлд-на-Мочурището в Устършир.

Изпълнен с дълбоко облекчение, аз реших да се поразмърдам и се завтекох към стаята си с песен на уста. Джийвс вече ме очакваше. Не че държеше хронометър в ръка, но очевидно порицаваше доста сериозно на ум мудността на младия си господар. Щом влязох, лявата му вежда забележимо потръпна.

— Да, знам, че закъснявам, Джийвс — изпреварих го аз и се заех да свличам досегашната си тапицерия. — Бях излязъл да се поразходя.

Той снизходително прие обяснението ми.

— Напълно ви разбирам, сър. И аз самият предположих, че в такава прекрасна вечер най-вероятно бихте решили да се разведрите с разходка из имението. Затова осведомих господин Чийзрайт, че без съмнение именно тази е причината за отсъствието ви.