Джийвс и феодалният дух

11

Наполовина в и наполовина извън ризата си, аз се вкамених като онези симпатяги от старите приказки, на които съвсем не навреме им скимвало да си побъбрят с магьосниците и заради това ги поразявали разните им магии. Ушите ми щръкнаха като на териер с остра козина. Не смеех да повярвам, че бяха чули добре казаното.

— Господин Чи… господин Чи…? — запелтечих. — Какво каза, Джийвс?

— Сър?

— Не те разбрах. Да не би да твърдиш… опитваш се да ми обясниш… всъщност абсолютно ли си убеден, че Стилтън Чийзрайт е в имението?

— Да, сър. Пристигна не много отдавна с колата си. Сварих го да ви чака тук. Той изяви желание да се срещне с вас и прояви дълбоко разочарование заради продължителното ви отсъствие. Най-накрая, тъй като всеки момент щеше да настъпи часът за вечеря, той се оттегли. Доколкото подразбрах от забележките му, се надява да установи контакт с вас в края на храненето.

Напълно изгубил дар слово, аз се намъкнах в ризата си и започнах да завързвам вратовръзката си. Тресях се от глава до пети. Отчасти това се дължеше на тревожните ми опасения, но също и на оправданото ми възмущение. Държа да посоча, че съм запознат с грубиянската му природа. Той е от ония дръвници, които, както рече Пърси, биха хвърлили един поглед на залеза и биха го оприличили единствено на резен полусурово говеждо на скара. Но все пак човек е в правото си да очаква дори и дървеняците с грубиянска природа да притежават известно количество деликатност и чувство за мяра. Прекратяването на годежа му с Флорънс и безочливото натрапване непосредствено след това на присъствието си в компанията й, ме извади от равновесие. То би извадило от равновесие всеки друг човек с изтънчени разбирания, тъй като само по себе си това поведение заплашително доближаваше последната маркировка над пропастта на неблагоприличието.

— Но това е чудовищно, Джийвс! — изкрещях. — На тоя злодей с тиквообразна глава толкова ли не му достига чувство за порядъчност? Не се ли намира у него поне грамче такт и усет? Известно ли ти е, че същата тази вечер, посредством телеграма, за която имам силно основание да подозирам, че прелива от оскърбления, той е прекъснал отношенията си с лейди Флорънс?

— Не, сър, това не ми бе съобщено. Господин Чийзрайт не счете за необходимо да сподели тайните си с мен.

— Трябва да е спрял по средата на пътуването си за насам, за да изпрати посланието си, тъй като то не го изпревари много във времето. Представи си само — първо обнародва развоя на сърдечните си дела чрез телеграма и ощастливява някакъв окаян пощенски чиновник с най-забавната случка в живота му. А веднага след това безмозъчно действие проявява невероятната наглост да нахлуе тук! Това, Джийвс, вече прекрачва всякакви допустими граници! Не желая да се показвам твърде суров съдник, но само една дума може да представи адекватно Д’Арси Чийзрайт — думата „недодялан“. Какво си ме зяпнал? — попитах го, забелязвайки, че погледът му се бе заковал върху мен с особена многозначителност.

Той проговори с тиха строгост:

— Вратовръзката ви, сър. Опасявам се, че не отговаря на изискванията.

— Смяташ ли, че точно сега е най-подходящият момент да разискваме вратовръзките?

— Да, сър. Трябва да се стремите да получите формата на пеперуда, а вие не сте успели. С ваше позволение, аз ще я приведа в изправност.

Това и стори и следва да призная, че се справи страхотно, но аз продължих да нервнича.

— Ти не осъзнаваш ли, Джийвс, че животът ми виси на косъм? — попитах го с треперлив глас.

— Нима, сър?

— Уверявам те, че е така. Оная гигантска пушена наденица… загатвам за Д’Арси Чийзрайт… официално е направил изявление за намерението си да прекърши гръбнака ми на пет места.

— Нима, сър? И каква е подбудата му за това?

Изложих му фактите. Според изразеното от него мнение, състоянието на нещата било обезпокоително.

Стрелнах го с един от погледите си.

— Нима ще засвидетелстваш подобно разточителство към словото, Джийвс?

— Да, сър. Крайно обезпокоително.

— Хей! — възкликнах, заемайки дума от арсенала на Стилтън. Тъкмо се канех да му кажа, че ако не е способен да намери по-уместни слова за описанието на вероятно най-пагубната катастрофа, която бе на път да сполети представител на човечеството в хилядолетната му история, с удоволствие щях да се бръкна в собствения си джоб и да му предоставя Пълният тълковен речник на Роджър. Точно тогава, обаче, гонгът напомни за себе си и се наложи да се отправя към вечерните нощви.

В спомените ми тази първа вечеря в Бринкли Корт не се откроява след най-приятните светски забави, на които съм присъствал. По ирония на съдбата, имайки предвид стеклите се обстоятелства, Анатол, този вълшебник на черпака и тигана, блесна с едно от най-бележитите си постижения. Ако не ме лъже паметта, той нагости събралите се със следното меню:

Le черен хайвер Frais

Le Consomme aux Pommes d’Amour

Les Sylphides a la creme d’Ecrevisses

Les пържени корюшки15

Le Птица от някакъв сорт с тънко нарязани картофи

Le Сладолед

и, естествено, les плодове и le кафе, но ако отчетем въздействието на угощението върху Устъровото чувство за наслада, то можеше спокойно да се състои от яхния от зоб и говеждо. Няма да си кривя душата и да ви мамя, че бутах гозбите недокоснати, както леля Далия ми бе разправила, че практикува Пърси с ежедневната си дажба. Всеки следващ специалитет имаше вкус на талаш в устата ми. Видът на Стилтън през масата ми пресичаше апетита.

Сигурно бе плод на развихреното ми въображение, но ми се струваше, че откакто се бяхме видели за последен път, той бе увеличил размерите си както на дължина, тъй и на ширина. Изражението върху лицето му с окраска на сьомга пределно красноречиво ми подсказваше мислите, които изпълваха съзнанието му, ако сте склонни да приемете, че организмът му бе снабден с такъв атрибут. Докато траеше вечерята, той ме стрелна с няколко стръвнишки погледа от десета степен по десетостепенната скала на стръвниците, но освен една забележка в самото начало със съдържание, че се надявал да разменим по-късно няколко думи насаме, не се обърна към мен пряко.

Ако трябва да представя абсолютно достоверно случая, той не се обърна пряко към никого. Цялото му държане съперничеше с това на глухо муле с отявлени наклонности към убийства. Женската самка от Тротърови, която седеше от дясната му страна, се постара да го забавлява със сага за съмнителното поведение на госпожа Алдермън Бленкинсъп по време на проведената наскоро благотворителна разпродажба на религиозното дружество. Той обаче реши да ограничи своя принос в разговора до няколко измучавания и продължи методично да забучва приборите си в храната.

Аз седях до Флорънс. Тя говореше малко. Задоволяваше се да излъчва недостъпност и горделивост, както и да свива топчета от хляба. Затова имах предостатъчната свобода за размишление по време на пиршеството, и когато в по-късния момент поднесоха кафето, вече бях начертал плановете и усъвършенствал стратегията на действията си. Щом най-накрая леля Далия наду свирката — знак, че нежният пол следва да изчезне яко дим и да остави мъжете с портвайна им, се възползвах от напускането им, за да се изсуля тихомълком през френските прозорци в градината. Изскочих сред необятните простори още преди първите от процесията да са успели да прекосят прага. Не бих се наел да твърдя категорично, че мъдрият ми ход е изтръгнал сипкав вик от гърдите на Стилтън, но май ми се чу звук, наподобяващ воя на стенен вълк, ударил малкото си пръстче на някоя крайпътна скала. Без да се правя на вежлив и да го попитам дали е казал нещо, аз се гмурнах още по-навътре в лоното на ширналите се ливади.

Ако ситуацията бе по-различна от сегашната, можеше и да изпитам немалка наслада от тази разходка след вечеря. Въздухът бе наситен с летни ухания и палав ветрец гъделичкаше небесата, които буквално бяха обсипани със звезди. Но за да се оцени както подобава една огряна от звездните сияния градина, на човек му е нужно освободено от земните грижи съзнание, а моето бе на светлинни години разстояние от подобно лелеяно спокойствие.

„Какво да предприема?“ — питах се аз. Преценявайки трезво обстановката, единствената разумна постъпка, ако държах да съхраня неприкосновен ценния си гръбнак, бе да се кача в двуместната си бричка утре още преди да пропеят първи петли и да се понеса сред природата към метрополията. Беше ясно, че оставането ми в статукво, щеше да е свързано с доста интензивно движение от моя страна, понеже само чрез пределна подвижност имах шанс да избегна Стилтън и да осуетя пъклените му намерения. Осъзнах, че щях да съм принуден да прекарам значителна част от времето си в препускане като младо еленче или кошута през хълмовете, където в утринната роса се къпят полските цветя, както помня, че Джийвс се изрази веднъж. А Устърови силно се противят на всякакви инсинуации, приравняващи ги с кошути и еленчета, независимо дали са в първа младост или са понатрупали годинките. Ние си тачим гордостта повече от всичко.

Тъкмо бях взел решението още утре да се разтопя като снежеца по планинските урви и да отпраша я към Америка, я към Австралия, Островите Фиджи или където ми видят очите за известно време, когато усетих как сред летните ухания се вплете ароматът на силна пура и съзрях смътните очертания на приближаващ силует. След свръхнапрегнат промеждутък, в който предположих, че това е Стилтън и се подготвих за достойна имитация на кошутски и еленски бяг, успях да го разпозная. Беше само чичо Том, освежавайки се с редовното си нощно сновене.

Чичо Том е голям любител на сноването из градината. Умира си да се вре из шубраците и цветните насаждения в ранни зори и късни доби. Особено в късните доби, понеже страда малко от инсомния16 и местният знахар му препоръчал преди да се тръшне в непробуден сън да се разведри с глътка свеж въздух. Щял да му подейства страшно благотворно.

Щом ме зърна, той се закова на място, за да ме идентифицира.

— Бърти, ти ли си, момчето ми?

Отговорих утвърдително и той мигом се озова до мен, пафкайки недотам ароматната си пура.

— Защо ни напусна? — попита ме, намеквайки за мълниеносното ми измъкване от трапезарията.

— О, просто ми се прииска да изляза навън — скромно излъгах.

— Е, не че си изпуснал кой знае какво. Каква сбирщина само! Направо ми призлява от оня мухльо Тротър!

— Така ли? — направих се на изненадан аз.

— И от заварения му син Пърси ми призлява.

— Тъй ли? — продължих все в същия дух.

— И от оня скапаняк Чийзрайт ми призлява! От всичките ми призлява! — изля си го чичо Том.

Трябва да знаете, че той не спада към ония домакини, които правят теманета на гостите си. На поне деветдесет и четири процента от гостите в очертанията на владенията си той гледа със зле прикрита неприязън и прекарва по-голямата част от времето си в опити да ги избягва.

— Кой е поканил Чийзрайт тук? Сигурно Далия. Макар че никога няма да проумея защо. Не съм имал нещастието да общувам с по-зловреден израстък, сътворен от проклятието. Но нейният коронен номер е да забърква такива поразии. Помня, че е канила даже и сестра си Агата, Като стана дума за Далия, Бърти, момчето ми, тревожа се за нея.

— Тревожиш се? — подскочих аз.

— Силно се тревожа. Струва ми се, че я разяжда някаква болест. Откак си пристигнал, държането й не ти ли се вижда малко странно?

След скока потънах в размишления.

— Не, не мисля — рекох. — Видя ми се точно както обикновено. А ти какво имаш предвид под „странно“?

Той размаха притеснено пурата си. Двамата със застаряващата ми родственица са едно истинско сплотено семейство.

— Случи се точно преди малко, когато надникнах в стаята й, за да я попитам дали не иска да се поразходим заедно. Тя заяви, че не иска, защото когато излизала нощем навън, винаги се нагълтвала с молци, мушици, комари и т.н. Накратко не считала, че ще й се отрази добре след обилната вечеря. И докато си бърборехме безгрижно за това-онова, изведнъж май сериозно й прилоша.

— Искаш да кажеш, че припадна?

— Не, не бих казал, че всъщност припадна. Запази перпендикулярното си положение спрямо земята. Но се олюля и притисна с ръка горната част на главата си. Беше пребледняла като платно.

— Странно.

— Много странно. Разтревожих се. Доста се безпокоя за нея, момчето ми.

Премислих наново случилото се.

— Да не би да си й казал нещо, което да я е разстроило?

— Невъзможно. Разправих й за тоя смотаняк Сидкъп. Той ще се дотътри утре, за да види сребърната ми колекция. Не си го срещал досега, нали?

— Не — отвърнах и напълних гърди с чистия нощен въздух.

— Той е рядко просто говедо — заяви чичо Том, който намира болшинството от познатите си за прости говеда, — но явно е добър познавач на старо сребро, скъпоценности и неща от този род. Както и да е, слава на Бога, че ще остане само за вечеря — допълни той с неговия си гостоприемен дух. — Но нали ти разправях за леля ти. Та както вече ти казах, тя се олюля и пребледня като смъртник. Според мен тя се преуморява. Сигурно е заради онази нейна брошура — „Нощницата на Мадам“ или как се викаше там. Ами че заради нея тя сън не спи и направо се топи пред очите ми. А брошурата е пълна идиотщина! За какво въобще й е притрябвало седмично списание? Ще благодаря стократно на Господа, ако го продаде на тоя кокошкар Тротър и се отърве от проклетата дивотия, защото освен, че й изпива силиците, ми коства цяло състояние. Все пари, пари, та пари, пари до безкрай!

След това той ораторства със завидна страст относно данъка за общия доход и добавъчните налози, и след мъглявата уговорка да се срещнем на скорошна дата на опашката за социални помощи за безработни, се изпари и потъна в нощта. Поради напредването на нощта реших, че вече е безопасно да се прибера в стаята си и спокойно се упътих натам.

Докато се преобличах в по-свободно одеяние, продължавах да размишлявам над доверената ми от чичо Том сводка за здравето на леля Далия. Установих, че тъна в недоумение. Вярно, че на вечерята не бях на себе си и присъствах само тялом, но дори и така, според мен, щях да забележа ако я топеше неизлечима болест или друга угроза. А доколкото си спомнях, тя даваше вид на жена, която опустошава разнообразните ястия с обичайните си хъс и настървеност. И въпреки това чичо Том твърдеше за нея, че изглеждала бледа като платно, а за това бяха нужни немалко усилия с румено лице като нейното.

Странно, да не кажа мистериозно.

Все още си блъсках главата с това и се чудех как би го разнищил Озбърн Крос, копоят от „Мистерията на розовия рак“, когато превъртането на дръжката на вратата ме изтръгна от медитацията ми. То бе последвано от силен тропот по дървената плоскост. Тогава осъзнах какво благоразумие съм проявил, превъртайки ключа преди да се заема с нощния си тоалет. Защото гласът, който изгърмя, принадлежеше на Стилтън Чийзрайт.

— Устър!

Изправих се на крака и оставих настрана „Ракът“, в чиято мистерия възнамерявах да се впусна. Долепих устните си до ключалката.

— Устър! — повтори Стилтън.

— Спокойно, скъпи ми друже! — студено го прекъснах. — Чух те още първия път. Какво искаш?

— Да разменя няколко приказки с теб.

— Да, но няма да ти се усмихне щастието. Остави ме на мира, Чийзрайт. Искам да съм сам. Имам леко главоболие.

— Ако ми паднеш в ръчичките, хич няма да ти е леко — прогърмя отново гадният му глас.

— Охо, обаче няма как да ти падна в ръчичките — елегантно му запуших устата и се върнах към стола си, за да се заема отново с литературното си занимание. Сгряваше ме приятното усещане, че го разгромих в словесната ни престрелка. Той ме назова с няколко обидни епитета, тропа, дрънча и увива дръжката, докато му писна. Най-накрая се омете, несъмнено сипещ адски проклятия под носа си.

Пет минути по-късно последва ново тропане по вратата. То, обаче, бе толкова тихо и дискретно, че не съзрях никакви трудности при идентификацията му.

— Ти ли си, Джийвс?

— Да, сър.

— Почакай за момент.

Докато прекосявах стаята, за да му отворя, с удивление установих, че долните ми крайници тежаха като олово. Явно словесният двубой с последния ми гост ме бе разтърсил повече, отколкото бях допускал.

— Тъкмо имах посещение от Стилтън Чийзрайт, Джийвс.

— Нима, сър? Надявам се, че изходът му е бил благоприятен.

— Да, направо шашнах бедната душица. Той си въобразявал, че може безпрепятствено да проникне в светилището ми без пропуск дори. Колко ли се е покрусил, щом е открил, че вратата е заключена. Но епизодът ме поизтощи, затова с удоволствие бих приел ободрително във формата на уиски и сода, ако ми го изкопаеш отнякъде.

— Веднага, сър.

— Настоявам да го приготвиш точно както си му е реда. Кой беше онзи твой приятел, за когото ми разказваше преди време и дето имал сила за десетина?

— Джентълмен на име Галахад17, сър. Но сте изпаднали в заблуждение, ако предполагате, че ми е личен приятел. Той е герой на поема от лорд Алфред Тенисън18.

— Това е маловажно, Джийвс. Единственото, което целях да ти внуша, бе че искам питието ми също да притежава мощта на десетина такива. Затова не се скъпи, докато наливаш.

— Много добре, сър.

Той се завтече да изпълнява животоспасителната си мисия, а аз от своя страна за сетен път подхванах „Ракът“. Но едва бях започнал събирането на улики и имена на заподозряни, когато отново ме прекъснаха. Свит юмрук бе треснал по дверите, които откликнаха със заплашително бумтящ ек. Допускайки възможността посетителят ми пак да е Стилтън, понечих да стана и да го смъмря през ключалката, както бях постъпил преди малко. В този момент обаче от другата страна долетяха такива сочни и амбициозни ругатни, които можеха да излязат от устата само на човек, усвоил тънкостта им сред хрътките и лисиците.

— Лельо Далия?

— Отвори тази проклета врата!

Подчиних се и тя нахълта вътре.

— Къде е Джийвс? — запита ме тя.

От пръв поглед се виждаше каква силна възбуда я бе обсебила. Съзерцавах я със значителна уплаха. След всичките приказки на чичо Том за олюляването й, това трескаво вълнение съвсем не ми се нравеше.

— Случило ли се е нещо? — попитах.

— Случи се и още как! Бърти — изклокочи старата ми родственица, потъвайки в гънките на шезлонга. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да почне да изпуска мехурчета. — Нагазих в тинята и само Джийвс е в състояние да помогне, за да съхраня репутацията си в този дом чиста и неопетнена. Изкарай наяве гениалния уникат и нека той напъне прехваления си мозък както никога досега.