Джийвс и феодалният дух

13

Не зная дали случайно ви е попадало стихотворението „Щурмът на пожарната команда“ от чудака Тенисън, когото Джийвс спомена, докато разправяше за богатира със сила за десетина. Доколкото ми е известно, то е доста известно и разпространено. Самият аз на възраст седем или приблизително толкова години, бях свикнал да го рецитирам, когато ме привикваха в гостната, за да предоставя на посетителите рядката възможност да се порадват на младия Устър. „Бърти рецитира така хубаво“ — имаше навика да казва мама. Между другото, ще изтъкна, че впечатленията й бяха изопачени, защото всъщност засичах и оплитах стиховете — и след като се опитвах да побегна на свобода, но с помощта на груба сила отново ме довличаха, го изпявах на един дъх. Въобще цялата история бе крайно неприятна, както са ми споделяли и други.

Е, онова, което исках да кажа, потъвайки в съкровени спомени от отдавна отминали дни, бе, че макар бремето на годините да е изтрило по-голямата част от поемата от паметта ми, все още си спомням основния стих. Както вероятно знаете, върви така:

и това води до развръзката или финала, който гласи:

Никога няма да забравя този ред. Причината, заради която го изравям от прахоляка е, че тъй както си стоях и зяпах тази девойка с розовия будоарен шлем на главата, изцяло разбирах как трябва да са се чувствали момчетата от пожарната команда. Явно и тук някой бе оплел конците и този някой бе леля Далия. Защо ще ме уверява, че прозорецът й бил последният отляво, когато последният прозорец отляво бе всичко друго, но не и неин. Този факт ме втрещи и въпреки положените усилия, не бе по силите ми да го разгадая. Напразно търсех онова, което Стилтън Чийзрайт би нарекъл подмолна цел.

Както и да е, опитите ми да прозра механизма на действие на мисловните процеси на лелите нямаха никакъв шанс за успех, а и не това бе времето за отнесени размишления. Първото нещо, с което мъж с капка здрав разум трябва да се заеме, щом се тръшне като чувал с картофи в спалнята на една девица посред малките часове на деня, бе моментално да завърже разговор. На тази задача посветих усилията си и аз. В подобни случаи няма нищо по-лошо от неловките мълчания и тишината, пулсираща от конфузност.

— О, привет! — поздравих толкова ведро и бодро, колкото успях. — Виж, страшно съжалявам, че ти се изтърсвам по този начин в момента, когато сигурно си спяла най-сладкия си сън, но тъкмо бях излязъл да подишам малко чист въздух в градината и открих, че са ме заключили отвътре. Затова реших, че най-смислената ми постъпка ще е да не разбуждам цялата къща, а да се прибера, прескачайки през първия отворен прозорец. Нали знаеш каква бъркотия настава, като разбудиш всички. Не знам защо, но хич не им се харесва.

Щях да продължа да бръщолевя, навлизайки по-дълбоко в темата, понеже ми се струваше, че бях налучкал подходящия тон. Все пак звучеше къде по-смислено от симулирането на сомнамбулизъм. С всичките нескопосани „Къде съм?“ и такива глупости Прекалено идиотско беше… Но тогава тя изпусна един от нейните си ромолящи смехове.

— О, Бърти! — рече и то без, държа да отбележа, онази нотка на прекипяло търпение, с която обикновено се обръщат към мен момичетата. — Какъв романтик си бил!

— Ъ?

Отново смях изромоля покрай ушите ми. Разбира се все пак бе облекчение откритието, че не се гласеше да запиши за помощ и да вдига врява, но следва да посоча, че нещо здравата се затрудних с възприемането на веселието й. Вероятно и на вас се е случвало същото — ушите ви се продънват от хиеноподобния вой на заливащите се в смях, а вие стоите и недоумявате какво ги е прихванало. Някак ви поставя в неблагоприятна позиция.

Флорънс се бе втренчила в мен със странен поглед. Сякаш бях недорасло, към което, макар да отчиташе, че вместо мозък въздух пълни главата му, изпитва необяснима привързаност.

— Не е ли това типичен пример за характера ти! — разбълбука се тя. — Казах ти, че вече не съм сгодена за Д’Арси Чийзрайт и ти веднага долетя при мен. Не успя да издържиш до сутринта, нали? Сигурно си таял дълбоко в душата си съкровената мечта да ме целунеш нежно, докато спя.

В скока си към тавана се отделих май с двайсетина сантиметра от земята. Бях потресен и според мен съвсем извинимо. Все пак, дявол да го вземе, човек, който винаги се е гордял с коректност и вежливост в отношенията си с другия пол, стигащи до педантичност, не примира от радост, когато го заподозрат, че нарочно се прокрадва по подвижни стълби в един посреднощ, само и само да намляска спящите девойки.

— Господи небесни, нищо подобно! — възнегодувах и поставих обратно на мястото стола, който бях прекатурил във вълнението си. — Не съм си и помислял такова нещо. Явно преди малко, когато излагах фактите, си била доста разсеяна. Онова, което ти казах, само дето ти не ме слушаше, бе, че излязох в градината за глътка чист въздух и после открих, че са ме заключили отвътре…

Тя за пореден път изромоля. Онова изражение на лицето й, адресирано към някое миловидно идиотче, още повече се засили.

— Няма защо да се плашиш, не съм ядосана. Разбира се, че не съм. Напротив, страшно съм трогната. Целуни ме, Бърти.

Е, трябва да сме учтиви, в края на краищата. Подчиних се на нареждането. Обаче ме глождеше чувството, че подобни аморални сцени въобще не бяха влизали в плановете ми. Никак не ми се нравеше най-общото развитие на нещата, което бе започнало да придобива прекалено лигав френски привкус. Когато успях да се откопча от прегръдката й и отстъпих няколко крачки назад, видях, че изразът на лицето й се е променил. Сега пък ме изпиваше с един изучаващ поглед, ако схващате за какво намеквам, двойник на оня, който гувернантките отправят към новия си ученик.

— Майка ми определено греши — заяви тя.

— Майка ти?

— Леля ти Агата.

Това ме слиса още повече.

— И ти й викаш „майко“? Е, да де, щом ти харесва. Все пак то си е твоя работа. Та за какво грешала тя?

— За теб. Упорито настоява, че си празноглав и вятърничав мехур, който трябвало отдавна да е зад стените на някое заведение за бавноразвиващи се.

Аз се изпъчих надменно, едва обуздавайки повече или по-малко лумналия си гняв. Значи ето какви гнусотии нижела зад гърба ми проклетницата! Страшно сладка картинка! Ще ви досадя с напомнянето, че от години вече съм взел присърце възпитанието на противния Томас, отрочето на същото това женище. Тоест, случи ли се той да мине през Лондон на път за пансиона си, го настанявам радушно в дома си и не само че го гощавам с отбрани деликатеси, но и самоотвержено го влача по музеите и при мадам Тисо. Нямаше ли да се намери поне капчица благодарност в този свят?

— Тъй значи, а! — успях да изрека.

— Ужасно е забавна, когато заговори за теб, Бърти — продължи с откровенията си Флорънс.

— Забавна, а?

— Тя бе тази, на която й хрумна, че мозъкът ти бил като на женски паун.

Тук, ако бях пожелал да се възползвам, ми се представи прекрасната възможност да зачекна въпроса за пауните, за да определим точното им място в списъка на пернатите, вземайки за критерий коефициента за интелигентност. Но реших да я пропусна.

Флорънс внимателно нагласи бонето си, което вследствие на скорошната ни прегръдка се бе килнало на една страна и ми хвърли един такъв изучаващ поглед.

— Според нея си бил абсолютен нехранимайко — промълви тя.

— Какво?

— Нехранимайко.

— И защо?

— Според мен, защото те има за пълен неудачник и смята, че природата само е изхабила материал за теб. Но аз се опитах да й втълпя, че се заблуждава и че в теб се крие много повече, отколкото е видно за повечето наоколо. Осъзнах го, когато те сварих в онази книжарница, докато си купуваше „Пръски от вълни“. Спомняш ли си?

Не бях забравил преживяването. Целият инцидент представляваше просто едно злополучно недоразумение. Бях Обещал на Джийвс да му подаря произведенията на Спиноза — падал нещо философ, както подразбрах по-късно. Та тогава оня тип в книжарницата, изразявайки становището, че мислител на име Спиноза никога не се е раждал на тоя свят, ми пробута „Пръските“. Стори му се по-вероятно те да се окажат онова, което търся. Тъкмо ги отблъсквах с ръка, когато Флорънс връхлетя в книжарницата. Не й отне повече от минута да си внуши, че специално съм търсил и закупил драсканиците й. Можете ли да си представите! Флорънс дори успя да ми даде автограф с писалката си със зелено мастило.

— Още тогава усетих, че ти пипнешком се мъчиш да стигнеш просветлението и че се опитваш да се образоваш, четейки подбрана литература. Почувствах как в дълбините на съществото ти тлее душевност, която жадува за по-голяма широта. Ще е наистина вълнуващо, рекох си, да подтиквам и насочвам явните заложби на развиващия се ум. Все едно да гледам как разцъфва някое плахо и смачкано цветче.

Настръхнах доста заплашително. Плахите смачкани цветчета по-добре да си гледат работата, виках си на ума. Тъкмо понечих да я жилна с „Нима?“ или друга подобна язвителна забележка, когато тя продължи.

— Знам, че мога да те превъзпитам, Бърти. Но важното е, че сам искаш да се развиваш и това е вече наполовина извоюван успех. Какво четеш напоследък?

— Ами с толкова улисии напоследък съвсем съм занемарил четенето, но в момента се каня да изчета старателно „Мистерията на розовия рак“.

Спалното бельо повече или по-малко скриваше очертанията на елегантната й фигура, но като че ли останах с впечатлението, че тя потръпна конвулсивно.

— О, Бърти! — извиси глас тя. Този път обаче май улучи обичайната си интонация.

— Невероятно добро е — настоях твърдо. — Баронетът, сър Юстас Уилоуби, го намират в библиотеката. Главата му, обаче, е размазана…

Лицето й се сгърчи болезнено.

— Моля те! — въздъхна тя. — О, божичко! Опасявам се, че насърчаването на явните заложби на развиващия се твой ум ще се окаже ужасно изнурителна работа.

— Ако съм на твое място, щях да се откажа от нея. Послушай съвета ми и я зарежи — предложих й мигновено.

— Но мира не ми дава мисълта да те оставя да тънеш в тъмнина, да лентяйстваш, да пушиш и се наливаш в този Клуб на Търтеите.

Трябваше да изкореня погрешните й представи. Съзнанието й бе изопачило действителността.

— Но също мятам и стрелички.

— Стрелички ли!

— Да — извисих глас аз. — И не след дълго ще съм тазгодишният шампион на клуба. Лавровите венци вече ме очакват. Питай когото искаш.

— Как би могъл да пилееш тъй безобразно времето си, когато можеш да четеш Т. С. Елиът? Ще ми се да те видя…

Как й се щеше да ме види тъй и не стана ясно, въпреки че подозирах, че беше нещо противно и образователно, понеже в този момент някой похлопа на вратата.

Такъв развой на събитията не фигурираше и в най-кошмарните ми видения. Ето защо сърцето ми се преобърна като сьомга в размножителния си период и за момент се закачи и увисна на предните ми зъби. Зяпнах към вратата с израз, който Джийвс би нарекъл бясно премислящ, а потта изби на челото ми и затрополи по пода.

Забелязах, че и Флорънс се попритесни. Допуснах, че поемайки за Бринкли Корт, не бе предполагала, че спалнята й ще се превърне в толкова оживен център на светското общуване. Едно време имаше една песен, която дълго си тананиках. Припевът й започваше с думите „Нека всички идем у Мод“. Абсолютно същите въжделения явно изгаряха и гостите под покрива на леля Далия, а това немалко разстройваше клетата рожбица. Защото в един сутринта девиците все пак копнеят за мъничко усамотение. А излизаше, че ако се бе наела да върти будка за закуски на хиподрума, щеше да има повече възможност за усамотение.

— Кой е? — извика тя.

— Аз — отвърна й нисък и отекващ глас. Това накара Флорънс да лепне разперена длан на шията си. Жест, за който дотогава бях убеден, че се практикува единствено на сцената.

Защото собственикът на ломотещия глас бе говедото Стилтън Чийзрайт. Накратко, изчадието отново се натресе.

Ръката, с която Флорънс се пресегна за халата си, видимо потрепваше. Движенията, с които се освободи от омотаващите я чаршафи, издаваха силна нервна възбуда. Обикновено тя е от онези невъзмутими, спокойни и уравновесени съвременни момичета, които по правило рядко реагират другояче освен с повдигане на веждите си. Сега обаче се убедих, че приятната изненада от посещението на Стилтън в момента, когато стаята й гъмжеше от Устърово присъствие, сериозно пропука иначе здравата й броня.

— Какво искаш? — попита отново тя и в погледа й долових уплах.

— Донесох ти писмата — измуча гласът зад вратата.

— Остави ги на изтривалката — предложи Флорънс и аз спокойно въздъхнах.

— Няма да ги оставя на изтривалката. Държа да ти ги предам лично — бе категоричният отказ.

— По това време на нощта! В никакъв случай няма да позволя да влезеш!

— Дяволски се мамиш — отсечено й се сопна Стилтън. — Ще вляза и още как.

Помня как Джийвс разказваше веднъж за някакъв поет, чиито очи, щом се разфучавал, се въртели на бесни обороти отляво надясно и отдясно наляво. Точно по същия пумпалообразен начин се врътнаха и очите на Флорънс. Добре разбирах какво я тласна към това налудничаво състояние — вечният проблем, който неизбежно безпокои героите от криминалетата — а именно, как да се отърват от трупа — в конкретния случай, от Бъртрам. Ако Стилтън нахлуеше безочливо, спешно се налагаше Бъртрам да се предаде за съхранение някъде. Възникваше обаче въпросът къде.

В другия край на стаята се мъдреше един гардероб, Флорънс се втурна натам и със замах отвори вратата му.

— Бързо! — изсъска и се уверих нагледно, че напук на твърдящите обратното, е възможно да се изсъска дума, не съдържаща „с“. Тя го направи превъзходно, все едно бе детска игричка.

— Вътре! — повтори тя.

Намерих предложението й за находчиво. Скокнах вътре и тя затръшна дверите пред мен.

Е, навярно защото пръстите й са били безчувствени и схванати, всъщност не ги затвори, а ги остави леко открехнати. Това ми даде възможност да проследя последвалия диалог без всякакви затруднения, все едно ги слушах по радиото.

Поде го Стилтън.

— Ето писмата ти — сковано й рече той.

— Благодаря — сковано отговори тя.

— Няма защо — продължи все така сковано той.

— Остави ги върху тоалетката — нареди му все така сковано тя.

— Добре де! — сковано се съгласи той.

Няма друга нощ, в която да съм подслушал по-благодатен за сковаността разговор.

След краткотрайно мълчание, през което предположих, че полага кореспонденцията според указанията, Стилтън наново го засърбя езика.

— Получи ли телеграмата ми?

— Разбира се, че я получих.

— И забеляза ли, че съм си обръснал мустака?

— Забелязах.

— Това бе първото нещо, което направих, след като открих подмолните ти лъжи.

— Какво искаш да кажеш с това „подмолните ми лъжи“?

— Ако не можеш да го определиш като подмолни лъжи, безкрайно ще ми е интересно да узная как точно би го описала.

— Прекрасно знаещ, че исках да получа представа от атмосферата заради книгата си.

— Хей!

— И стига си хейкал!

— Ще си хейкам колкото ми душа иска — войнствено й се опери Стилтън. — Книга ли, тия ги разправяй на баба ми! Не вярвам, че дори съществува такава книга. Всъщност, не вярвам, че въобще някога си писала книга.

— Така ли? А какво ще кажеш за „Пръски от вълни“, които сега ще се преиздадат за пети път и скоро ще се преведат на скандинавски?

— Сигурно е дело на въшката Гориндж.

Представям си какъв огън са бълвали очите на Флорънс при тази груба обида. Гласът, с който заговори, определено го потвърждаваше.

— Господин Чийзрайт, май здраво сте си пийнал!

— Нищо подобно.

— В такъв случай сигурно сте се побъркал и ще ви помоля да бъдете така любезен и да изнесете тиквоподобната си глава оттук.

Почти съм убеден, макар и не стопроцентово, че при тази реплика Стилтън схруска няколко зъба. Действително се разнесе особен звук, сякаш някой включи кафемелачка. Гласът, който достигна до безопасното ми убежище, сипкаво потрепваше.

— Главата ми не е като тиква!

— Напротив, точно такава е.

— Няма нищо общо с тиквата. И това го потвърди авторитетната преценка на Бърти Устър. Той заяви, че приличала повече на купола на Сейнт Пол.

Последва прекъсване на репликите и се разнесоха разни пляскащи звуци. Явно се бе заблъскал по челото.

— Устър! — ревна той и издаде животинско ръмжене. — Не дойдох тук, за да разискваме главата ми. Дойдох, за да обсъдим Устър, слузестото влечуго, което пролазва зад хорските гърбове и им отмъква годениците! Устър, опустошителят на семейни огнища! Устър, усойницата в тревата, с която никоя жена не е в безопасност! Устър, съвременният Дон-Как му беше името! През цялото време си въртяла с него таен роман! И смяташе, че ме надхитряваш, нали? Смяташе, че не съм способен да прозра през жалките… жалките ти… По дяволите, коя беше думата… жалките ти… не, излетя ми.

— Настоявам да последваш превъзходния й пример.

— Увъртания! Знаех си, че ще се сетя. Да не смяташ, че не прозрях през жалките ти увъртания? И цялата тази безумна история с пускането на мустака ми. Да не мислиш, че не разбрах, че цялата патардия за мустака бе елементарна уловка, за да те улесни да скъсаш с мен и да се прехвърлиш при долната усойница Устър? „Как да се отърва по-лесно от тоя Чийзрайт?“ — си се запитала. „Ха, ето как!“ — си си отговорила. „Ще го навия да си пусне мустак.“ А той ще се възпротиви жестоко на пускането на всякакви палячовски мустаци. И сетне ще му заявя: „Хей, значи се опъваш? Добре, тогава между нас всичко е свършено. Това ще го постави на мястото му.“ Обаче сигурно те е сполетял ужасен шок, когато склоних да угодя на прищявката ти. Представям си как съм объркал плановете ти. Май не го бе предвидила, нали?

Флорънс заговори с глас, който би смръзнал и ескимос.

— Вратата е точно зад вас, господин Чийзрайт. Ако завъртите дръжката, веднага ще се отвори.

Но той отново настъпи към нея.

— Остави вратата намира. Сега говоря за теб и прокажения Устър. Предполагам, че сега ще увиснеш на врата му или каквото е останало от него, след като съм размазал физиономията му на пихтия. Прав ли съм?

— Прав сте.

— Сериозно ли възнамеряваш да се омъжиш за този гноен цирей?

— Да, сериозно.

— Хей-й-й!

Не зная как щяхте да постъпите на мое място при долавянето на тези думи. Едва сега осъзнах докъде бе посял семето на разкола злият демон. Вероятно щяхте рязко да залитнете като мен самият. Несъмнено трябваше по-рано да забележа грозящата ме участ, но може би защото се косях толкова много заради Стилтън, бях замижал пред нея. Затова внезапната обява на годежа ми с момичето, от което бягах като попарен, ме покруси толкова силно, че залитнах неудържимо.

И разбира се онова място, във вътрешността на което не е препоръчително да залитате рязко, ако държите да останете незабелязан, е гардероб в дамска спалня. От какво точно се състоеше пороят, който се изсипа върху ми, отприщен от внезапното ми движение, не бих се наел да твърдя със сигурност. Май бяха кутии за шапки. Каквото и да беше, в тишината на нощта то прозвуча като лавина от търкалящи се камъни и слухът ми долови удивено възклицание. Секунда по-късно някаква ръка кажи-речи изтръгна вратата на гардероба от пантите й и едно налято с кръв лице се озъби насреща ми, докато разчиствах кутиите за шапки, ако действително бяха кутии за шапки, от главата си.

— Хей! — измуча Стилтън, процеждайки с мъка думите, като котка със заседнала рибена кост в гърлото си. — Излазвай оттам, влечуго такова! — добави той, заклещи боздуганското си ръчище за лявото ми ухо и го затегли с все сила.

Изстрелях се навън като коркова тапа, извадена от бутилка.