Диамантът, голям колкото „Риц“

I

Джон Т. Ънгър произхождаше от семейство, което от няколко поколения беше добре известно в Хадес1 — малко градче на река Мисисипи. Баща му неведнъж бе излизал победител в разгорещените любителски мачове по голф; мисис Ънгър пък с безкрайните си политически обръщения си бе спечелила сред своите съграждани прозвището „неизтощимата“, а младият Джон Т. Ънгър, който тъкмо бе навършил шестнайсет, умееше да танцува всички най-модерни танци, пренесени от Ню Йорк, още преди да беше обул дълги панталони. И сега му предстоеше да прекара известно време далеч от дома си. Преклонението пред образователните заведения на Нова Англия — това всеобщо зло за провинциалните градове, което всяка година откъсваше от тях най-обещаващите млади хора — беше завладяло и неговите родители и тяхното единствено желание бе той да продължи обучението си не другаде, а само в училището „Св. Мидас“2, близо до Бостън. Градчето Хадес беше твърде малко за техния любим и даровит син.

Сега обаче в Хадес не е така — ако сте били там, сигурно сте го разбрали, — имената на тези най-модни училища и колежи не правят вече същото впечатление. Въпреки претенцията на жителите му, че са осведомени за всичко и че са в крак с най-новото и в облеклото, и в маниерите, и в литературата, те тъй отдавна живеят откъснати от големия свят, че тяхната осведоменост не почива на нищо друго освен на случайно дочути неща. Например онова светско „парти“, което в Хадес минава за най-изискано, в очите на една чикагска месарска принцеса несъмнено би изглеждало „доста селяшко“.

И тъй Джон Т. Ънгър беше в навечерието на своето заминаване. Мисис Ънгър с типична майчинска грижовност пълнеше куфарите му с излишни катове бельо и електрически вентилатори, а мистър Ънгър подари на сина си един азбестов портфейл, солидно натъпкан с пари.

— Помни, че всякога си добре дошъл тук — каза той. — Можеш да бъдеш сигурен, момчето ми, че ще намериш дома ни винаги отворен.

— Зная — отвърна Джон с пресипнал от вълнение глас.

— Не забравяй никога кой си и откъде произхождаш — продължи гордо баща му, — и това ще те предпази от беди. Ти си член на фамилията Ънгър — от Хадес.

Баща и син си стиснаха ръцете и Джон тръгна с плувнали в сълзи очи. Десет минути по-късно той беше вече извън пределите на града и се спря, за да хвърли един последен поглед назад. Старомодният викториански девиз над градските порти събуди у него някакво особено умиление. Баща му неведнъж бе предлагал да се смени с нещо, което би изразявало по-голям размах и широта като например: „Хадес — вашата благоприятна възможност“ или просто едно „Добре дошли“, изписано над две крепко стиснати ръце, очертани с електрически крушки. Мистър Ънгър намираше, че старият девиз е малко тягостен, но и досега…

Джон дълго гледа назад, после рязко се обърна и решително пое пътя си. Светлините на Хадес, които озаряваха небето, грееха в този миг с някаква особена топлота и прелест.

Пътят от Бостън до училището „Св. Мидас“ се изминава с ролс-пиърс само за половин час. Какво е действителното разстояние обаче никой не знае, тъй като с изключение на Джон Т. Ънгър никой не е отивал дотам другояче освен с ролс-пиърс, а навярно и в бъдеше няма да отиде. „Св. Мидас“ е най-скъпото и най-прочутото частно училище за момчета в света.

Първите две години от учението минаха приятно за Джон. Бащите на съучениците му бяха все финансови магнати и летните си ваканции Джон прекарваше по разни модни курорти. Момчетата, на които гостуваше, много му харесваха, но бащите им му се струваха все от един тип и с присъщата за възрастта си наивност той често се питаше защо ли всички тъй много си приличат. Когато им кажеше откъде е, те се провикваха весело: „Доста е топличко там, нали?“ Джон се усмихваше пресилено и отговаряше: „Да, наистина.“ Сигурно не би им отговарял така сдържано, ако те до един не повтаряха тази шега — в най-добрия случай разнообразена с: „Не ви ли е доста топличко там?“ — което му беше не по-малко неприятно.

По средата на втората година в класа на Джон постъпи едно кротко, хубаво момче на име Пърси Уошингтън. Новодошлият имаше вежливи обноски и беше тъй добра облечен, че правете впечатление дори и в „Св. Мидас“. По някаква неизвестна причина обаче той се държеше настрана от другите момчета. Дружеше единствено с Джон Т. Ънгър, но дори и пред него не споменаваше нито дума за дома и семейството си. Че беше богат, това се разбираше от само себе си, но като се изключеха още няколко подобни догадки, Джон всъщност не знаеше нищо за приятеля си. Затова, когато Пърси го покани да прекара лятото в техния дом „на Запад“, той прие поканата без колебание, зарадван, че най-после му се удава великолепна възможност да задоволи любопитството си.

Едва когато се качиха на влака, Пърси стана за първи път по-словоохотлив. Веднъж, като обядваха във вагон-ресторанта и обсъждаха недостатъците в характера на някои от съучениците си, Пърси внезапно смени темата с една крайно неочаквана забележка.

— Баща ми — каза той — е най-богатият човек на света.

— О! — възкликна учтиво Джон. Той просто не намери друг отговор на това откровение. В първия миг си помисли да каже: „Това е чудесно“, но реши, че ще прозвучи престорено; ако кажеше: „Наистина ли?“, то пък щеше да означава, че се съмнява в твърдението на Пърси, а такова смайващо твърдение едва ли подлежеше на съмнение.

— Най-богатият — повтори Пърси.

— Четох в „Световен статистически алманах“ — поде Джон, — че в Америка имало един човек с годишен доход от над пет милиона и четирима — с по над три милиона, а…

— О, това е дреболия. — Пърси сви презрително устни. — Някакви си гешефтари, дребни банкери, търговци и лихвари. Баща ми може да ги купи, без дори да усети, че го е сторил.

— Но защо той…

— Защо не са посочили в алманаха подоходния му данък ли? Защото той изобщо не плаща такъв данък. Впрочем плаща някаква незначителна сума, но върху действителното си имущество не плаща нищо.

— В такъв случай трябва наистина да е много богат — заключи непринудено Джон. — Много се радвам. Възхищавам се от богатите хора. Колкото е по-богат един човек, толкова повече му се възхищавам. — Мургавото му лице открито изразяваше неподправения му възторг. — Миналия Великден гостувах на нашия съученик Шницлер-Мърфи. Вивиан Шницлер-Мърфи притежава рубини, големи колкото кокоши яйца, а сапфирите й бяха като електрически крушки.

— И аз обичам скъпоценните камъни — възкликна въодушевен Пърси. — Разбира се, не бих искал никой в училище да знае за това, но аз самият притежавам една доста голяма сбирчица. Колекционирах ги вместо пощенски марки.

— А диамантите — продължи Джон разпалено, — диамантите им са с големината на орехи…

— И това е дреболия. — Пърси се наведе напред и сниши гласа си до шепот. — Жалка дреболия. Баща ми притежава диамант, по-голям от хотел „Риц-Карлтън“.