Диамантът, голям колкото „Риц“

VI

Джон стоеше срещу мистър Брадок Уошингтън и го наблюдаваше на ярката слънчева светлина. Той беше снажен човек на около четирийсет години, с високомерен и суров израз на лицето и с остър, проницателен поглед. Сутрин обикновено миришеше на коне — на породисти коне. Носеше прост бастун от сива бреза, който имаше за дръжка един огромен опал. Брадок Уошингтън и Пърси развеждаха Джон из владението си.

— Това са помещенията на робите. — Бастуна на Брадок Уошингтън посочи от лявата им страна една мрачна галерия със сводове в изящен стил, която се простираше покрай склона на планината. — На младини изживях един период на наивен идеализъм, за известно време се бях откъснал от действителността. Тогава те живееха в разкош. Бях обзавел например жилището на всеки един с вана, облицована с емайлирани плочки.

— Предполагам — позволи си да забележи с любезна усмивка Джон, — че те са използували ваните, за да държат въглища в тях. Мистър Шницлер-Мърфи ми разправяше, че веднъж той…

— Да си призная, мнението на мистър Шницлер-Мърфи твърде малко ме интересува — прекъсна го хладно Брадок Уошингтън. — Моите роби не държаха въглища във ваните си. Беше им наредено да се къпят всеки ден и те се къпеха. Ако не го правеха, можех да им наредя да се поизмият с шампоан от сярна киселина. Преустанових къпането по съвсем други причини. Неколцина от тях се простудиха и умряха. За някои раси водата не е полезна за друго освен за пиене.

Джон се разсмя, но сетне стана сериозен и реши да кимне с глава в знак на съгласие. Брадок Уошингтън го караше да се чувствува неловко.

— Всички тези негри са потомци на робите, които баща ми довел със себе си на Север. Сега са около двеста и петдесетина на брой. И тъй дълго са живели откъснато от света, че родният им език, както си забелязал навярно, се е превърнал в някакъв неразбираем местен диалект. Караме някои от тях да изучават английски — например моя секретар и двама-трима от домашните прислужници.

— А това е игрището за голф — продължи той, докато се разхождаха бавно по мекия тревен килим. — Цялото е покрито с трева, от край до край, както виждаш; няма дупки, няма грапавини, няма препятствия.

Той се усмихна дружелюбно на Джон.

— Има ли много хора в клетката, татко? — неочаквано попита Пърси.

Брадок Уошингтън се препъна и от устата му неволно се изтръгна ругатня.

— С един по-малко, отколкото би трябвало да бъдат — отвърна мрачно той, а след миг добави: — Имахме неприятности.

— Зная, мама ми каза — обясни възбудено Пърси. — За оня учител по италиански…

— Допуснахме ужасна грешка — рече ядосано Брадок Уошингтън. — Но, разбира се, има голяма вероятност да го пипнем. Не е изключено да се е заблудил някъде из горите или да се е подхлъзнал от някоя скала. Но дори и да успее да се измъкне, никой няма да повярва на разказа му. Въпреки това изпратих около две дузини здрави мъжаги да го търсят из всички околни градове.

— Някакъв резултат?

— Нищо определено. Четиринайсет от тях докладвали на моя агент, че са убили човек, отговарящ на неговото описание, но както предполагам, само за да се домогнат до обещаната парична…

Тук той замълча. Бяха стигнали до огромна яма, с обиколката на панаирджийска въртележка, покрита отгоре с дебела желязна решетка. Брадок Уошингтън кимна на Джон и провря върха на бастуна си в решетката. Джон се приближи до ръба и погледна надолу. В същия миг до ушите му достигна силна врява, идваща от дъното.

— Хайде, слез тука в ада!

— Здравей, хлапенце, как е въздухът горе?

— Хей, хвърли ни едно въже!

— Да ти се намират случайно някоя поничка или един-два отлежали сандвича, приятелче?

— Слушай, момче, ако бутнеш долу тоя, дето е с тебе, ще ти покажем как най-бързо се изчезва от този свят.

— Врътни му един от мое име, моля ти се!

Ямата беше съвсем тъмна, така че вътре не се виждаше нищо, но по дръзкия оптимизъм на забележките и по грубоватите, енергични гласове Джон разбра, че това са американци от средната класа, и то с най-смел и авантюристичен дух. В следващия миг мистър Уошиигтън издърпа бастуна си от решетката, докосна с него някакъв бутон в тревата и цялата сцена долу се обля в светлина.

— Това са неколцина смели въздухоплаватели, които са имали нещастието да открият Елдорадо — забеляза той.

Пред тях се бе открила огромна кухина в земята, оформена като купа. Стените й бяха стръмни и направени очевидно от полирано стъкло, а на леко вдлъбнатото й дъно стояха около две дузини мъже, облечени в останки от авиаторски униформи. Обърнатите им нагоре лица, по които се четеше гняв, злоба, отчаяние и цинична насмешка, бяха обрасли с дълги и гъсти бради. Само неколцина обаче имаха болнав и мършав вид, останалите изглеждаха охранени и в много добро здраве.

Брадок Уопшнгтън придърпа един градински стол до ръба на ямата и седна.

— Е, как сте, момчета? — попита весело той.

Хор от ругатни — към които не се присъединиха само двама-трима, дотолкова обезсърчени, че дори глас не можеха да издадат — се понесе нагоре към огрялата от слънцето поляна, но Брадок Уошингтън го изслуша с невъзмутимо спокойствие. Когато заглъхна и последното ехо, той заговори отново:

— Измислихте ли начин да се измъкнете от затруднението си?

Дочуха се отделни забележки:

— Решихме да останем тук завинаги!

— Изведи ни горе и ние ще намерим начин!

Брадок Уошингтън отново изчака всички да замълчат и каза:

— Обяснил съм ви положението. Не сте ми нужни ни най-малко. По-добре да не бях ви виждал никога. Отлично знаете, че вашето собствено любопитство ви доведе тук и въпреки това, щом намерите средство за спасението си, с радост съм готов да приема всеки ваш план, стига той да не застрашава моите интереси. Но докато хвърляте всичките си сили за прокопаване на тунели — да, знам за новия, който сте започнали, — няма да стигнете далече. И това, че хленчите непрекъснато за любимите си у дома, е само преструвка, не ви е чак толкова мъчно за тях. Ако ви беше чак толкова грижа за тях, никога нямаше да се заловите с авиация.

Един висок мъж излезе крачка пред другите и вдигна ръка, за да привлече вниманието на поробителя си към онова, което искаше да каже.

— Позволи ми да ти задам няколко въпроса — провикна се той. — Ти претендираш, че си справедлив човек, нали?

— Що за глупост! Как може човек в моето положение да бъде справедлив към вас! Справедлив ли е матадорът към бика?

При тази груба забележка лицата на „биковете“ помрачняха, но високият продължи.

— Добре — викна той. — Спорили сме по това и преди. Не си състрадателен, не си справедлив, но си човек — поне така казваш, — а в такъв случай би трябвало да се поставиш на наше място за известно време, за да разбереш колко… колко… колко…

— Какво „колко“? — попита спокойно Уошингтън.

— … колко безполезно…

— Но не и за мен.

— Е, добре… колко жестоко…

— Обсъждали сме и това. Щом става въпрос за самосъхранение, всяка жестокост е оправдана. Били сте войници и знаете. Кажи някой друг довод.

— Добре тогава… колко безсмислено.

— Ето, с това вече съм съгласен — каза Уошингтън. — Помъчете се обаче да намерите разрешение. Предложих ви да ви екзекутирам безболезнено — или всички, или само тия, които желаят. Предложих ви да отвлека съпругите ви, любимите ви, децата и майките ви и да ги доведа тука. Ще разширя сегашното ви жилище и ще ви храня и обличам до края на живота ви. Ако имаше някакъв начин да се предизвика постоянна амнезия, щях да наредя да ви оперират и да ви пусна веднага на свобода някъде извън моите владения. Но нищо повече от това не мога да предложа.

— А защо не ни повярваш, че няма да те издадем? — подвикна някой.

— Хайде, хайде, шегите настрана — отвърна през смях Уошингтън. — Аз изведох един от вас да преподава на дъщеря ми италиански и той избяга миналата седмица.

Див ликуващ вик се изтръгна едновременно от две дузини гърла и подземната яма се превърна в същинско гнездо на демони. Затворниците взеха да тропат с крака, да крещят, да се борят един с друг, изпаднали в някакъв внезапен пристъп на животинска радост. Те дори се затичваха, докъдето могат по отвесните стъклени стени на своя затвор, а после тупваха на дъното върху меките си части. Високият мъж поде песен, към която се присъединиха всички:

Брадок Уошингтън седеше странно спокоен, докато свърши песента.

— Както виждате — забеляза той, след като успя да привлече вниманието им, — нямам лошо чувство към вас. Обичам да ви гледам как се веселите и затова не ви разказах веднага цялата история. Човекът — как му беше името? — струва ми се, Критчичело, е бил прострелян от моите хора на четиринайсет различни места.

Затворниците не подозряха, че тези четиринайсет места са всъщност четиринайсет различни града и радостната врява в миг секна.

— Така или иначе — повиши ядовито глас Уошингтън, — той се опита да избяга. Нима очаквате, че ще рискувам същото да се повтори и с някой друг от вас?

Отново полетяха възгласи:

— Дъщеря ти не желае ли да учи и китайски?

— Хей, аз също говоря италиански. Майка ми беше италианка.

— Ако става въпрос за онази малката с големите сини очи, аз мога да я науча на много други неща, далеч по-интересни от италианския.

— Аз пък знам няколко ирландски песни, а някога свирех и на духов инструмент.

Мистър Уошингтън неочаквано протегна напред бастуна си и натисна бутона в тревата. Картината в миг изчезна и остана да зее само огромният тъмен отвор, покрит с черните зъбци на решетката.

— Хей — провикна се някой от тъмнината долу, — нима ще си отидеш, без да ни дадеш благословията си?

Но мистър Уошингтън, следван от двамата младежи, вече се разхождаше бавно към деветата дупка на игрището за голф, сякаш ямата и нейните обитатели не бяха нищо повече от едно препятствие, което той бе отстранил с един решителен замах на стика си.