Диамантът, голям колкото „Риц“

X

Часът беше три след полунощ, когато стигнаха до определеното място. Кротката и флегматична Жасмин веднага заспа, облегната на дънера на едно огромно дърво, а Джон и Кисмин седяха прегърнати и наблюдаваха отчаяните приливи и отливи на решителната битка сред останките на онова, което същата сутрин бе представлявало цветуща градина. Малко след четири часа последното оцеляло до момента оръдие изтрещя и излезе от строя, като изпусна един огромен език от червен дим. Макар че луната беше залязла, те видяха как аеропланите започнаха да кръжат по-близо до земята. Когато нападателите се убедяха, че обсадените не разполагат повече със защитни средства, те щяха да се приземят и жестокото и пищно царуване на Уошингтънови щеше да приключи.

След спирането на стрелбата долината утихна. Овъглените останки на двата аероплана блестяха като очите на някакъв огромен звяр, залегнал в тревата. Замъкът се издигаше, тъмен и смълчан, също тъй красив в мрака, както и на слънчевата светлина, а неумолимият грохот на Немезида на приливи и отливи огласяше въздуха. Тогава Джон забеляза, че и Кисмин бе заспала дълбоко като сестра си.

Вече наближаваше пет часът, когато той долови шум от стъпки откъм пътеката, по която те бяха вървели, и зачака с притаен дъх да отминат наблюдателния пункт, който бе заел. Появи се лек ветрец, росата беше студена и Джон знаеше, че скоро ще се зазори. Той изчака стъпките да се отдалечат на безопасно разстояние нагоре по възвишението и да заглъхнат. Тогава ги последва. Някъде по средата на пътя към стръмния връх дърветата започваха да редеят и една скална седловина покриваше масивния диамант. Малко преди да стигне това място, Джон забави крачка, предупреден от инстинкта си, че пред него има живо същество. Скри се зад един заоблен каменен блок и предпазливо надникна иззад него. Любопитството му бе задоволено; ето какво видя той:

Брадок Уошингтън беше застанал неподвижен и тъмният му силует се очертаваше на фона на сивото небе. Той не издаваше никакъв признак на живот — нито със звук, нито с движение. Когато утрото се зададе от изток, придавайки на земята студен зеленикав цвят, самотната фигура се сля с бледия светлик на новия ден.

Докато Джон наблюдаваше, Брадок Уошингтън остана още известно време неподвижен, потънал в дълбоко размишление, после даде знак на двамата негри, приклекнали до краката му, да вдигнат товара, който бе поставен между тях. Когато те с усилие се изправиха, първите златисти лъчи на слънцето пронизаха безчислените призми на един огромен и съвършено изваян диамант, който грейна тъй ослепително с бялото си сияние, сякаш бе отломка от Зорницата. В първия миг носачите се олюляха от тежестта му, после мускулите им се стегнаха под лъскавата им потна кожа и трите фигури отново застанаха неподвижно, дребни и безсилни пред величието на необятните небеса.

След малко белият човек изправи гордо глава и вдигна ръце, сякаш искаше да привлече вниманието на голяма тълпа, пред която ще говори. Тълпа обаче нямаше; дълбоката тишина, обгърнала небето и планината, се нарушаваше единствено от нежни птичи гласове, обаждащи се тук-там сред дърветата. Фигурата, застанала на седловината, заговори с дързък и изпълнен с непоколебима самоувереност глас.

— Ти там… — извика той възбудено. — Ти там… — После замълча, с все още вдигнати ръце, наклонил леко глава, сякаш очакваше да чуе някакъв отговор.

Джон напрягаше зрението си, за да види дали някой не се изкачва по планинския склон; но той беше пуст, никъде не се мяркаше жива душа. Виждаше се само небе, а вятърът свиреше като флейта сред короните на дърветата.

За миг Джон се попита: „Дали Уошингтън не се моли?“ Но тази илюзия бързо се разсея. В цялото поведение на този човек нищо не говореше за молба.

— О, ти там горе!

Гласът му беше силен и самоуверен; в него не се долавяше отчаяна жалба, а само безмерно високомерие.

— Ти там…

Той изговаряше думите тъй бързо, че те се сливаха една с друга и трудно се разбираха. Джон слушаше напрегнато и от време на време долавяше по някоя фраза, а гласът заглъхваше, извисяваше се и пак заглъхваше — ту властен и раздразнителен, ту учуден и нетърпелив. Изведнъж единственият слушател прозря истината, а когато вече се увери напълно, кръвта му бясно се заблъска в артериите — Брадок Уошингтън предлагаше подкуп на бога!

Ето какво било — и нямаше съмнение, че е така! Диамантът, който робите държаха в ръцете си, беше само първоначалната дан, обещанието за онова, което щеше да последва.

Това беше основната нишка, която Джон можа да проследи в несвързаните му изречения. Забогателият Прометей се позоваваше на забравени приношения, забравени обреди и молитви, отживели времето си още преди Христос да се роди. В безумната си реч той припомняше един или друг дар, който божеството бе благоволило да приеме от простосмъртните — големи храмове, ако спаси еди-кои си градове от чумата, дарове от смирна и злато, човешки жертвоприношения, красиви жени, пленени армии, деца, кралици, диви и питомни животни, овце и кози, цели реколти и градове, покорени земи — всичко, което е могло да се даде на драга воля или с кръв, като награда за уталожването на божествения гняв. И сега той — Брадок Уошингтън, императорът на диамантите, монархът и жрецът на златната ера, владетелят на небивал разкош и блага — предлагаше да му принесе в жертва богатство, каквото принцове преди него не биха дори сънували, и да му го принесе не като молител, а с гордост. — Ще те даря — продължи в подробности обещанието си Уошингтън — с най-големия диамант на света. Този диамант ще бъде изсечен така, че фасетите му ще са хиляди пъти повече, отколкото са листата на едно дърво, а в същото време ще бъде тъй изящно моделиран, сякаш е камъче, не по-голямо от насекомо. Много хора ще работят по него в продължение на много години. После ще го монтират в огромен, прекрасно изработен купол от ковано злато и ще му направят врати от опал и сапфир. В средата ще бъде издълбан малък параклис, пред който ще се издига олтар от дъгоцветен разрушителен радий — той ще изгаря очите на онзи богомолец, който дръзне да вдигне глава от молитва. На този олтар ще бъде принасян в жертва за забавление на божеството всеки, когото То си избере — бил той и най-великият, и най-могъщ човек на земята. В замяна на това искам само едно нещо, нещо, което за божеството е смешно лесно да изпълни — всичко да си остане такова, каквото е било вчера в този час, и никога да не се променя. Това е толкова просто нещо! Нека небесата се отворят и погълнат тези хора с техните аероплани и после отново се затворят! И нека ми се възвърнат робите живи и здрави! Никога не ми се е налагало да преговарям и да се пазаря с някого. И затова не съм сигурен дали дарът, който предлагам, е достатъчно голям. Ти естествено можеш да бъдеш подкупен, нали си създаден по образ и подобие човешко, както се твърди, но по-добре е сам да кажеш цената. Това, което предлагам, е единствено по рода си — няма по света нито катедрала, нито пирамида, каквато ще бъде моята, градена в продължение на години от десет хиляди работници.

Той замлъкна. С това се изчерпваше неговото предложение.

Всичко щяло да се изпълни подробно според обещанието и нямало нищо непристойно в това, че се изтъквала цената. Той предоставя на провидението да приеме, или не.

Към края изреченията му станаха разпокъсани, кратки и объркани, тялото му се изпъна и той явно се напрягаше да долови и най-лекия повей или движение на природата околи него. Докато говореше, косата му постепенно бе побеляла и сега, вдигнал глава високо към небето, той приличаше на пророк от древни времена — величествен в своята лудост.

Докато Джон следеше слисано всичко това, стори му се, че става нещо необикновено. Сякаш небето притъмня, сякаш в неочаквания порив на вятъра прозвуча шепот, далечен тръбен зов и въздишка, подобна на шумоленето на тежка копринена мантия. В един миг сякаш цялата природа помръкна: птиците престанаха да пеят, шепотът на дърветата стихна и някъде далеч отвъд планината затътна глуха, заплашителна гръмотевица.

И това беше всичко. Вятърът замря във високите треви на долината, утрото и настъпващият ден заеха отново местата си и изгрялото слънце започна пак да изпраща горещи вълни от златиста мараня, която образуваше светлинна пътека пред него. Листата се засмяха на слънцето и техният смях тъй разтресе дърветата, че всеки клон заприлича на девическо училище в царството на феите. Бог бе отказал да приеме подкупа.

Джон остана загледан още малко в тържественото настъпване на деня, после се обърна и видя нещо лъскаво да прелита долу край езерото, после второ, после трето, сякаш златни ангели се спускаха от облаците. Аеропланите се приземяваха.

Джон се смъкна от каменния блок и се затича към горичката, където беше оставил двете момичета; те се бяха пробудили и го чакаха. Кисмин скочи на крака и скъпоценностите в джобовете й иззвънтяха; тя отвори уста, за да зададе някакъв въпрос, но инстинктът на Джон му подсказа, че нямат време за празни думи. Трябваше да се махнат от планината, без да губят нито минута. Той хвана сестрите за ръце и тримата мълчаливо се запромъкваха между огрените от слънчева светлина и обвити в лека мараня стволове на дърветата. От долината зад тях не се чуваше никакъв друг шум освен жаловитият вик на пауните и мелодичните звуци на пробуждащото се утро.

След като изминаха около половин миля, те се измъкнаха от парка и поеха по една тясна пътека, която водеше към съседното възвишение. Когато стигнаха до върха му, те спряха, обърнаха се назад и се загледаха в хълма, който току-що бяха напуснали, с угнетяващото чувство, че над него тегне някаква гибелна заплаха.

Изрязана на фона на небето, се виждаше грохналата фигура на беловлас мъж, който бавно слизаше по стръмния склон, следван от двама огромни негри. Те носеха безучастно своя товар, който проблясваше и искреше на слънцето. По средата на пътя две други фигури се присъединиха към тях — както успя да види Джон, това бяха мисис Уошингтън и синът й, на чиято ръка тя се облягаше. Авиаторите се бяха измъкнали от аеропланите си на обширната поляна пред замъка и с пушки в ръка, наредени във верига, настъпваха към диамантената планина.

Малката група от петима души, към която беше насочено цялото внимание на наблюдателите, се спря на една скална издатина. Негрите се наведоха и издърпаха нещо, което приличаше на люк. И всички, един по един, изчезнаха в отвора — първо беловласият мъж, след него жена му и синът му, и накрая двамата негри. Слънцето за миг проблесна в украсените им със скъпоценни камъни коси, преди отворът да ги погълне.

Кисмин сграбчи ръката на Джон.

— Но къде отиват те? — извика тя разтревожено. — И какво смятат да правят?

— Навярно има някакъв подземен изход…

Двете момичета извикаха уплашено и прекъснаха изречението му.

— Не знаеш ли? — изхлипа истерично Кисмин. — Планината е минирана!

Докато Кисмин още говореше, Джон вдигна ръце, за да защити очите си. Цялата повърхност на хълма изведнъж бе грейнала от ослепително жълто сияние, което прозираше през тревната покривка, тъй както светлината прозира обикновено през човешката длан. Този непоносимо ярък блясък трая само миг и после — както става, когато изгори жичката на електрическа крушка — изчезна, разкривайки едно пепелище, от което бавно се издигаше синкав дим, носещ със себе си останки от растителност и човешка плът. От авиаторите не бе останала и следа — те също бяха загинали, както и петимата, които бяха влезли в отвора.

В същия миг земята силно се разтърси и замъкът буквално полетя във въздуха, разпръсна се на горящи отломки, които устремно се понесоха надолу и цялата димяща грамада потъна наполовина в езерото. Пламъци нямаше, димът бързо се разнесе, смесвайки се със слънчевата светлина, и след няколко минути само ситен мраморен прах все още се виеше над огромния безформен куп, който доскоро бе олицетворение на красота и богатство. Не се чуваше никакъв звук. В долината бяха останали само те тримата.