Диамантът, голям колкото „Риц“

VIII

Всеки ден мистър Уошингтън и двамата младежи ходеха из гъстите гори на лов или риболов или играеха голф — развлечение, в което Джон дипломатично оставяше домакина да печели, — или пък плуваха в прохладното планинско езеро. Джон намираше мистър Уошингтън за доста самомнителен и своенравен човек, който не се интересуваше от ничии идеи и схващания освен от своите. Мисис Уошингтън през цялото време се държеше крайно сдържано. Тя очевидно не хранеше особено нежни чувства към двете си дъщери, а беше отдадена изцяло на сина си Пърси, с когото водеше безкрайно дълги разговори на бърз испански език по време на обедите и вечерите.

Жасмин, по-голямата дъщеря, външно доста приличаше на Кисмин — само краката й бяха малко криви, а ръцете и по-едри и груби, — но по характер беше съвсем различна. Обичаше да чете романи, в които млади момичета се грижат за домакинството на овдовелите си бащи. Кисмин бе разказала на Джон, че и досега сестра й не можела да се съвземе от разочарованието, което й причинил краят на Световната война — тя тъкмо се канела да замине за Европа, за да работи като инспектор във военните столове. Известно време направо била като болна и Брадок Уошингтън предприел стъпки за подпалването на нова война на Балканите. Междувременно обаче Жасмин видяла снимка на някакви ранени сръбски войници и това я накарало да загуби интерес към цялата работа. Но Пърси и Кисмин очевидно бяха наследили високомерието на баща си. От всяка тяхна дума лъхаше неосъзната самоувереност и себелюбие.

Джон беше очарован от чудесата, които криеха замъкът и долината. Навремето, както му беше разказал Пърси, Брадок Уошингтън наредил да отвлекат един градинар-декоратор, един архитект, един сценограф и един френски поет декадент, останал още от миналия век. Той им поверил целия си негърски отряд, поел задължението да ги снабдява с всякакви материали, каквито могат да се намерят по света, и ги оставил да работят върху идеите си. Един по един обаче те доказали негодността си. Поетът декадент още от самото начало взел да оплаква раздялата си с пролетните парижки булеварди, бръщолевел разни объркани приказки за маймуни, слонова кост и подправки, но не казвал нищо съществено. Сценографът пък искал да превърне долината в нещо крайно оригинално, да я обзаведе с небивали атракциони, които обаче твърде скоро щели да омръзнат на Уошингтънови. Що се отнася до архитекта и градинаря, те изобщо не можели да се освободят от традиционализма си и държали всичко да от прави точно така, както било прието.

Накрая те сами разрешили въпроса за съдбата си — една сутрин, след като цяла нощ, затворени в една стая, спорили къде да бъде построен някакъв фонтан, всички до един полудели и сега си живеели, настанени удобно в един приют за душевноболни в Уестпорт, Кънетикът.

— Но кой тогава ви проектира тези прекрасни приемни зали, салони, коридори и бани? — попита учудено Джон.

— Е, срам ме е да го кажа — отвърна Пърси, — но всичко това го направи един филмов продуцент. Оказа се, че той единствен от всички умееше да пилее пари в неограничено количество, макар че напъхваше в яката си салфетката за хранене и не знаеше нито да чете, нито да пише.

Когато наближи краят на август, Джон започна да съжалява, че скоро ще трябва да се връща в училище. Двамата с Кисмин бяха решили да избягат през идущия юни.

— Разбира се, най-добре би било да се оженим тук — призна Кисмин, — но татко никога не би ми позволил да се омъжа за теб. Освен това предпочитам да избягам с любимия. За богатите хора в Америка днес е истинска мъка да се женят — непременно трябва да дават обяви в пресата, че младоженката ще бъде облечена в не знам какъв си старинен тоалет, а всъщност имат предвид само някакви купени на вехто стари перли и някоя износена дантела, принадлежала на времето на императрица Евгения.

— Да, да, това е вярно — съгласи се разпалено Джон. — Когато гостувах у Шницлер-Мърфи, най-голямата им дъщеря, Гуендълин, тъкмо се бе омъжила за някакъв младеж, чийто баща притежавал половината Южна Вирджиния. А от писмото, което изпрати после на близките си, се разбираше колко трудно я карали с неговата заплата на банков чиновник, но накрая завършваше: „Слава богу, че все пак имам четири добри прислужнички, това малко от малко ме облекчава.“

— Ама че глупости! — забеляза Кисмин. — Помисли си за милионите и милиони хора по света, работници и разни други, които се задоволяват само с по две прислужнички.

Един следобед към края на август една случайна забележка на Кисмин изведнъж промени рязко целия облик на нещата и хвърли Джон в истински ужас.

Двамата седяха в любимата си горичка и между целувките Джон се впускаше в някакъв сантиментален брътвеж за лоши предчувствия и предзнаменования, като си въобразяваше, че това придава по-голяма романтичност на отношенията нм.

— Понякога си мисля, че ние никога няма да се оженим — рече печално той. — Ти си прекалено богата и красива, не можеш да бъдеш като другите момичета. Аз би трябвало да се оженя за дъщерята на някой заможен търговец на железария на едро от Омаха или от Сиукс Сити и да се задоволя с нейния половин милион.

— Някога познавах дъщерята на един търговец на железария на едро — забеляза Кисмин — и не смятам, че момиче като нея би могло да те задоволи. Тя беше приятелка на сестра ми и беше дошла да ни гостува.

— Значи, вие сте имали и други гости? — възкликна изненадано Джон.

Кисмин сякаш съжали за думите си.

— О, да — рече тя припряно, — идвали са неколцина.

— Но вие не се ли… Баща ти не се ли страхуваше, че като си отидат, ще се разприказват?

— Да, донякъде, до известна степен — отговори Кисмин. — Но хайде да си говорим за нещо по-приятно.

Любопитството на Джон обаче се бе събудило.

— За нещо по-приятно ли? — попита той. — Че какво неприятно има в това? Те не бяха ли добри и симпатични момичета?

За голяма негова изненада Кисмин се разплака.

— Да… там е… именно там е лошото. Аз доста се привързвах към някои от тях, а и Жасмин също, но въпреки това продължаваше да ги кани. Просто не можех да я разбера.

Мрачно подозрение се породи в душата на Джон.

— Да не искаш да кажеш, че щом са започвали да проявяват любопитство, баща ти ги е изгонвал?

— По-лошо от това — прошепна унило тя. — Татко не поемаше никакви рискове, а Жасмин все им пишеше да дойдат, но като дойдеха, прекарваха чудесно!

Изведнъж тя изпадна в пристъп на дълбока скръб.

Потресен от това ужасно откритие, Джон седеше като онемял и усещаше как всеки нерв на тялото му потръпва възбудено.

— Ето че ти разказах нещо, което не биваше да ти разказвам — обади се Кисмин, внезапно успокоена, като изтриваше сълзите от сините си очи.

— Нима искаш да кажеш, че баща ти ги е убивал, когато е наближавал денят на заминаването им?

Тя кимна.

— Обикновено през август или в началото на септември. Съвсем естествено е първо да им се порадваме и да се позабавляваме с тях, доколкото можем.

— Какъв ужас! Аз… аз като че ли ще полудея? И ти наистина приемаше…

— Да — прекъсна го Кисмин, като сви рамене. — Нима трябваше да ги затваряме в онази дупка при авиаторите, та всеки ден да изпитваме угризения на съвестта? Ние с Жасмин не го изживявахме тежко, защото татко го правеше по-рано, отколкото очаквахме. По този начин се избягваха и всякакви прощални сцени…

— Значи, вие ги убивахте, а? — изкрещя Джон.

— Да, но съвсем безболезнено. Упояваха ги, докато спяха, а после се съобщаваше на семействата им, че са умрели в Бют от скарлатина.

— Но… Не разбирам защо сте продължавали да ги каните!

— Аз не съм — избухна Кисмин, — аз не съм канила никого. Жасмин ги канеше. Пък и те винаги прекарваха чудесно. Към края тя им даваше от хубави по-хубави подаръци. Може би и на мен някога ще почнат да ми идват гости, може би ще закоравея и ще стана безчувствена. Не бива да позволяваме на такова неизбежно нещо като смъртта да ни пречи да се радваме на живота, когато можем. Помисли си само колко самотно би било тука, ако никой не идваше. Мама и татко също пожертвуваха някои от най-добрите си приятели, както и ние.

— И ти — извика Джон с укор, — и ти ме накара да се влюбя в теб, като се преструваше, че отвръщаш на чувствата ми и ми говореше за женитба, докато през цялото време отлично си знаела, че жив оттук никога няма да изляза…

— Не — възрази разпалено тя. — Отначало наистина беше така. Ти пристигна, без аз да те бях канила, и затова си помислих, че ще можем да прекараме приятно и за двама ни последните ти дни. Но после се влюбих в теб и искрено съжалявам, че ще те… че ще те погубят, макар че хиляди пъти бих предпочела да те погубят, отколкото да целуваш друго момиче.

— Би предпочела ли? — изкрещя яростно Джон.

— Разбира се. Освен това съм чувала, че за едно момиче е много интересно да се влюби в мъж, за когото знае, че няма да се омъжи. Ох, защо ли тя казах! Просто развалих приятното ни прекарване, а колко добре се забавлявахме, докато не знаеше, Сигурна бях, че такова нещо ще те угнети.

— О, тя била сигурна! — Гласът на Джон трепереше от гняв. — Сега вече всичко ми е ясно. И щом ти нямаш капка съвест и достойнство и можеш да завързваш любовна история с човек, за когото знаеш, че всъщност е един труп, аз не желая да имам с теб нищо повече.

— Но ти не си труп! — възрази ужасена тя. — Ти не си труп. Не ти позволявам да казваш, че съм целувала труп!

— Не съм казал точно това.

— Каза го! Каза, че съм целувала труп!

— Не съм!

Двамата бяха повишили глас, но шум от стъпки, идващи по пътеката към тях, ги накара внезапно да притихнат. Миг след това розовите храсти се разтвориха и сред тях се появи красивото, безстрастно лице на Брадок Уошингтън.

— Кой е целувал труп? — попита той с явно неодобрение, вперил изпитателно очи в двамата.

— Никой — побърза да отвърне Кисмин. — Просто се шегувахме.

— А какво впрочем правите тук? — попита навъсено баща й. — Кисмин, ти трябва да бъдеш… трябва да четеш или да играеш голф със сестра си. Върви да четеш! Върви да играеш голф! Да не те сваря тук на връщане.

После той кимна леко на Джон и продължи нататък но пътеката.

— Виждаш ли? — рече ядосано Кисмин, когато баща й се беше отдалечил достатъчно, за да не може да ги чуе. — Ти развали всичко. Повече няма да можем да се срещаме. Той ще ми забрани да се виждам с теб. Направо ще те отрови, ако разбере, че сме влюбени.

— Вече не сме — извика разярен Джон, — така че може да бъде спокоен. Освен това не си въобразявай, ча ще остана и ден повече тук. След шест часа ще бъда на път за Изток, отвъд онези планини, дори ако се наложи с нокти да прокопая тунел през тях.

Двамата се бяха изправили и при тези думи Кисмин се приближи до него и го хвана под ръка.

— И аз тръгвам с теб.

— Ти си полудяла…

— Разбира се, че ще тръгна — прекъсна го нетърпеливо тя.

— Няма да тръгнеш. Ти…

— Щом е така — каза тя кротко, — сега ще настигнем татко и ще обсъдим с него всичко.

Победен, Джон се усмихна пресилено.

— Добре, мила — съгласи се той с малко престорена радост в гласа. — Ще тръгнем заедно.

Любовта му към нея постепенно взе да се възвръща и да изпълва отново сърцето му. Тя беше негова, искаше да тръгне с него и да споделя неволите му. Той я прегърна и страстно я целуна. Все пак тя го обичаше и всъщност го беше спасила.

Те тръгнаха бавно към замъка, обсъждайки въпроса. Решиха, че щом Брадок Уошингтън ги беше видял заедно, иай-добре ще бъде да избягат следващата нощ. Въпреки това по време на вечерята гърлото на Джон бе така сухо, че той се задави с една лъжица супа от паун и се наложи един от лакеите да го отнесе в украсената с тюркоази и самурови кожи игрална стая и да го тупне няколко пъти по гърба, за да се съвземе. На Пърси това се стори много забавно.