Диктаторите

ВЕСПАСИАН

Откакто „свободната държава“, „respublica“-та била ликвидирана и законите престанали да действуват, и тъй като абсолютната императорска власт не била наследствена, та да има някакъв ред в предаването й, най-енергичните военачалници заемали със сила престола.

И, естествено, насилниците не се спирали пред нищо, за да постигнат целта си, не се съобразявали с никакви пречки — нравствени или от друг вид. Престъплението било най-обикновеното средство. Но престъплението само по себе си не било достатъчно. Защото целта била не само да се качиш на трона, но и да се закрепиш на него. И затова подкрепата на преторианците, а така също и на легионите в провинциите, била абсолютно необходима. Самата войска убивала предишния император и поставяла на трона новия. Срещу възнаграждение. И го крепяла на трона пак срещу възнаграждение.

Въоръжените сили на страната качвали и сваляли императорите. Разбира се, без да пострадат самите те. Извършвали предателство спрямо стария си господар, след като престъпвали клетвата си за вярност, която били положили пред него, а сетне го и убивали. Предателство с пискюл отгоре.

Така че можем да кажем — римските императори заемали трона чрез предателството на войската.

За да поддържа „любовта“ на войската, императорът трябвало непрекъснато да й дава пари, при това винаги повече от предшественика си. Ала трябвало да раздава пари и на народа, та хората да го обичат, сиреч да го искат и да го акламират. Всеки римски управник, от претора до императора, за да бъдел популярен, трябвало да бъде щедър.

И затова всички раздавали на народа жито, месо, вино, пари, устройвали празненства и угощения. Ако някой не давал достатъчно, тогава го убивали и поставяли друг, който давал повече. Плутарх отбелязва, че войската и народът изоставили Нерон, за да получат повече; убили Галба, защото не получили от него обещаното!

И така всъщност войската управлявала империята — така че цялата империя е работела, за да храни войската. Абсолютно всички — Рим, Италия, провинциите, сънародници и чужди народи, всички работели за войската. Историята на римските императори е история на цял низ от военни преврати, каквато е, така да се каже, и историята на всички държави, навлезли в периода на своя упадък. Политическият живот е бил пренесен от Сената във военните лагери. А тронът се е намирал в нещо като постоянен търг.

Но що за войска е била тази политиканска и търгашеска армия? Сбирщина от небоеспособни безделници и рентиери. Войска без дисциплина, без идеали, без вяра. Войска от пияници, развратници, крадци и насилници, която избирала един човек, за да й плаща и да не й търси отговорност за престъпленията й.

Но колко на брой са били тези преторианци, които водели пазарлъците и продавали трона? При Тиберий те били около десетина хиляди, а при Вителий — шестнадесет хиляди! Не всички обаче били в двореца или в Рим. Имало преториански корпуси и в други важни градове в Италия. Във всеки случай възнаграждението им било голямо, а алчността и недисциплинираността им — още по-големи!

Не трябва да мислим обаче, че цялото „добро“ общество в Рим — сенатори, конници, банкери и предприемачи — било жертва на войската и императорите. Онези, които заставали на страната на господаря си — кога „модерните“, кога „старите“, и почти винаги тълпата, — имали подкрепата на императора. И се отплащали на господаря си за тази му подкрепа. Ето как се увековечавала системата на беззаконието!

Но войската не била покварена само от императорите. Покварили я и я разложили много преди това различните военачалници от времето на гражданските войни. Покварили я и продължавали да я покваряват и управителите на провинциите, които използували войската, за да ограбват населението.

Покваряването на войската започва най-вече след края на републиката, когато била отменена задължителната военна служба и била установена системата на наемничеството. Военачалниците разрешавали на наемниците си да грабят и да вършат насилия, сиреч сами да си изкарват надницата, вместо да им я плащат от кесията си.

От всички наемници най-високо възнаграждение получавали преторианците и затова те били най-жестоките войници.

В биографията на Галба Плутарх разсъждава въобще за войската: „Атинянинът Ификрат искал наемният войник да е сладострастник и да обича парите, защото, стремейки се да задоволи желанията си, той се бие по-храбро! Още Платон е казвал, че няма полза, ако военачалникът е добър, а войската му проявява неразумност и сред нея цари несъгласие.“

И Плутарх продължава разсъжденията си: „Събитията след Нероновата смърт свидетелствуват, че няма нищо по-страшно от една военна сила, водена от безразсъдни и низки стремежи… Неуспехите на Римската империя се дължат не толкова на властолюбието на императорите, колкото на сребролюбието и развратността на войската, която прогонвала един военачалник посредством друг, както клин клин избива…“

Досега видяхме как народите в древността са били измъчвани и ограбвани все от потомци на богове: властолюбиви патриции и авантюристи. С Веспасиан почва една поредица от императори, които не са благородници със синя кръв, а „рожби на народа“.

Тит Флавий Веспасиан, който заел мястото на Вителий, бил първият „селянин“ император. Родом бил от село Реата в Сабиния; дедите му слизали всяка пролет от планината в Рим, за да работят като надничари по нивите и градините на богатите земевладелци. Самият основоположник на династията на Флавиевци носел прякора Мулетаря, защото някога се занимавал с търговия на мулета, коне и роби.

Водачите на аристокрацията, които видяхме на върха на властта, ни дават представа за достойнствата на двете най-висши обществени съсловия — сенаторите и конниците. Представителите на народа ще ни покажат достойнствата на голямото и безименно множество на градското съсловие — и разликата между аристократите и гражданите ще бъде по-малка от приликата им.

Веспасиан бил, както се казва, стара кримка — необразован, недодялан, със среден интелект, но бил човек много практичен, закален, невзискателен в облекло и храна, и пестелив. Ако е бил само просто пестелив, бихме приели това като качество. Но той бил маниакално сребролюбив.

На трона се възкачил почти шестдесетгодишен. Имал голям жизнен опит, познавал добре хората и бил непоправим реалист. Народ, войска и аристократи го приели с готовност за монарх, защото им било дошло до гуша от скотщината на тримата последни императори, от анархията и от междуособиците. Впрочем той влязъл в Рим с ореола на победител на юдеите.

Всички си мислели, че ако не се прояви като добър монарх, ще могат лесно да се отърват от него с един бунт на преторианците. Но тук се измамили. Защото Веспасиан е вторият след Август римски император, умрял на трона от естествена смърт. И дори успял да установи своя династия, на Флавиевци, както Август — на Юлиевци. Впрочем той дори предупредил римляните за това свое решение. Един ден извикал гръмко в Сената:

— Ще ме наследят или децата ми, или никой!

Но как станал император? Съвсем случайно. Никога не бил и помислил за такова нещо. Не искал да стане дори „сержант“ във войската. Но с кавги и бой майка му най-сетне го принудила да влезе във войската. И за да дразни честолюбието му, наричала го „ликтор на брат си“, тъй като брат му бил почнал да получава политически постове.

И така при Клавдий Веспасиан станал хилядник, ковчежник, висш военачалник и консул. При това бил добър пълководец. В похода срещу Британия три пъти победил „враговете“. И навсякъде проявил заедно със способностите си на стратег и големи качества на администратор.

Когато след смъртта на Клавдий император станал Нерон, в своето „културно турне“ из Гърция той взел в свитата си и Веспасиан. Ала Веспасиан бил голям невежа. Не можел да разбере и оцени… дарбите на маестрото император. Така че, когато Нерон показвал талантите си на музикант и поет, недодяланият Веспасиан или си тръгвал посред представлението, или се изтягал на пейката и му удрял един сън!

Затова изпаднал в немилост пред господаря си. „Водачът на музите Аполон“ го изгонил от свитата си. Веспасиан се върнал разтревожен в Рим и се оттеглил в едно село, докато разгневеният му господар го позабрави, та случаят да няма лоши „последици“. Ала една сутрин пратеници на Нерон почукали на вратата му.

— Свърши се, загубен съм! — промърморил Веспасиан.

— Императорът ти възлага командуването на войските срещу юдеите!

От този миг нататък пътят на Веспасиан към трона бил открит.

Юдеите били въстанали и победили няколко пъти римския пълководец Гай Галба. Трябвало, значи, да бъде заменен с друг, опитен военачалник, и то с по-многобройна войска.

В Юдея Нерон искал да изпрати не само повече войска и способен военачалник, но и такъв военачалник, който да не вдъхва опасения на двореца. И действително, Веспасиан бил най-добрият пълководец на своето време, но същевременно бил безопасен. Защото не произхождал нито от някое голямо семейство, нито пък бил популярен сред народа.

Но всички се излъгали.

Докато Веспасиан воювал в Юдея, в Рим се случили събитията, които вече разказахме. В подножието на трона на цезарите се повалили един след друг само за няколко месеца трима императори — Нерон, Галба и Отон. Мизийските легиони, които, както отбелязахме, идвали на помощ на Отон, когато узнали, че Отон се самоубил, решили да провъзгласят за император един от своите, та да им простял всичките грабежи, насилия и убийства, извършени от тях в селищата, през които минавали на път за Италия.

В Апулия Илирийска провъзгласили за император най-добрия военачалник на онова време — Веспасиан. Но това му избиране останало без последствие. Защото скоро мизийските легиони се разпаднали и така Веспасиан си останал само с титлата.

Истинското му провъзгласяване станало долу, в Юдея. Първи го провъзгласил за император Александър Тиберий, управител на Египет, а след това и войската в Юдея. По този начин се сбъднало, както ни казва Светоний, едно пророчество, твърде разпространено сред народните слоеве в Близкия изток.

И това пророчество гласяло, че господарят на света ще излезе от Юдея. И това пророчество се изпълнило с възкачването на Веспасиан, както ни обяснява Светоний; ала юдеите го тълкували другояче, а именно — че Юдейският народ ще стане господар на света. Една от психологическите причини за въстанието на юдеите била и вярата им в това пророчество.

Азиатските легиони също застанали на страната на Веспасиан и се обявили против Вителий, защото се говорело, че Вителий възнамерявал да прехвърли легионите от Азия в Италия и да ги замени с германски легиони. По този начин личните намерения на Веспасиан се покривали с всеобщите интереси на войските в Азия. А тъкмо това искал и старият военачалник.

И ето как още веднъж тронът бил зает с помощта на войската.

Веспасиан изпратил по-голямата част от войските си в Италия срещу Вителий, а сам той отишъл в Египет, за да го подготви за отбрана. Там обаче научил, че легионите му разбили Вителий при Кремона и го убили. И тогава забързал за Италия да не би някой друг военачалник да го изпревари и да заеме трона. И влязъл в Рим с ореола на победител на евреите!

Но, както казахме, макар че бил необразован, Веспасиан имал много практичен ум и вършел работите си като добър стопанин. И така първата му грижа била да възстанови дисциплината във войската и да сложи ред в икономиката на страната. А също така — и в обществените нрави, както направил това Август.

Както пише Светоний, войската била преминала всякаква граница на разврат и наглост. Дори самите негови войници били станали твърде дръзки, тъй като били победители в Юдея и Италия, докато останалите войници (тези на Вителий) били огорчени и ядосани, понеже загубили „играта“ и печалбата. Веспасиан разпуснал тези части и изпратил войниците по домовете им. А след това стегнал юздите и на своите войници и почнал да им плаща със зор заплатата.

Макар и „елинофил“, никак не се затруднил да отмени „свободата“ на гърците, подарена им преди четири години от Нерон — през 66 година. Издал закони против разкоша и забранил на лихварите да дават заеми на богаташките синове, тъй като законът нямало да признава вече тези заеми.

Веднъж назначил на хубава служба някакъв млад човек от аристокрацията. Младият мъж пожелал да се представи пред императора, за да му изрази благодарността си. Но решил, че трябва да се наконти и да се напарфюмира. И така, когато се явил пред Веспасиан, императорът го помирисал и ядосано му казал:

— Бих предпочел да миришеш на… чесън!

И му отнел длъжността.

Най-любопитното е, че Веспасиан никога не скривал народния си произход, и то в една епоха, когато „родът“ представлявал най-важното нещо за един гражданин. Напротив, гордеел се с народния си произход. Веднъж един се опитал да го поласкае:

— Основоположникът на твоя род е бил един от другарите на Херакъл…

— Хайде, зарежи ги тия, нещастнико! — отвърнал му Веспасиан.

Като човек от народа, Веспасиан имал голямо чувство за хумор и не бил злобен по душа. „Нито един невинен човек не пострадал през годините на неговото царуване“ — отбелязва Светоний. Но бил много сребролюбив — какво да се прави, работата му била такава! Удвоил и утроил данъците в провинциите. И поради голямото си сребролюбие често пъти престъпвал дълга си. „Продавал държавните длъжности на тези, които давали най-висока цена, срещу пари откупували оправдаването си и дадените под съд.“ С присъщата си селска хитрост Веспасиан измислил един невиждан дотогава способ за вадене на пари. Назначавал на най-важните и отговорни постове хора алчни и грабливи. И когато те натъпквали догоре касите си с пари, пипвал ги като издути от кръв пиявици, обвинявал ги, осъждал ги и конфискувал състоянието им, сиреч ограбените от държавата суми. Един вид, дето е речено, турял други да крадат вместо него, а пък той… докопвал всичко… законно.

Този вид крадци той сам наричал „гъбите ми“! След като набъбвали прекомерно, изстисквал ги и им вземал сока!

Някои съвременни на Веспасиан историци се мъчат да оправдаят неговото сребролюбие. От доста години вече поради разхищенията на Нерон и опустошенията от непрекъснатите граждански войни държавната хазна била празна. А за да се справи с административните нужди, на държавата й били необходими много милиарди сестерции. Ето защо Веспасиан бил принуден да наложи тежки данъци на провинциите и да използува незаконни начини… за да си набави законни средства.

Вършел работи, които не подобавали на достойнството и положението му. Например между другото бил и вехтошар. Продавал стари художествени предмети. Облагал с данък дори обществените писоари. И именно оттогава им останало названието „веспасианки“. И когато неговият син Тит му обърнал внимание, че народът счита това за много просташко нещо, старият му баща тикнал под носа му цяла шепа с пари и му казал:

— Е, смърдят ли?

— Не!

— И все пак са пари от „там“!

Веднъж пък според раболепния обичай в ония времена при него дошли пратеници от някакъв град да му съобщят, че съгражданите им са решили да му издигнат огромна статуя.

А Веспасиан със своя народен хумор им казал усмихнато:

— Ето тук я издигнете!

И им посочил шепата си. С други думи, казвал им със заобикалки, че предпочитал да му дадат на ръка парите, които ще похарчат за статуята.

Така царувал цели десет години този народен и грубоват човек на казармата, Мулетаря. И въпреки недостатъците си царувал по-добре и по-честно от всичките свои предшественици императори потомци на богове, по-покварени от които историята не познава.

И макар че не бил образован, разбирал цената на литературата и изкуството. Подпомогнал писателите, поетите, хората на изкуството и отпуснал пенсии за най-добрите от тях.

Също така определил да се дават по сто хиляди сестерции годишно на учителите по гръцки и латински език.

Когато почувствувал, че е настъпил последният му час, пожелал да го вдигнат от леглото и да го изправят на крака.

— Императорите трябва да умират прави!

И така починал прав на 24 юни 79 година! Ала народът както в Италия, така и в провинциите бил съсипан от данъците и не можал да се съвземе.

Наследил го синът му Тит.