Диктаторите

ТИТВЪСТАНИЕТО НА ЮДЕИТЕ

Веспасиан се възкачил на трона с ореола на победител на юдеите. А Тит се възкачил на трона със сиянието на разрушител на Ерусалим и на изтребител на племето на Израил.

Тит Флавий Сабиний Веспасиан (48–81 г. от н.е.) е бил възпитаван в двореца заедно с Нерон. Бил един от буйните другари на младия император във всичките му разюздани оргии. Затова, когато по-късно като помощник на баща си проявил невиждана жестокост в изтребването на евреите, хората си казвали, че Тит ще стане един нов Нерон.

Веспасиан, баща му, не гледал с добро око на живота, който синът му водел в двореца. Затова, когато Нерон му възложил командуването на войските срещу юдеите, първата му работа била да се възползува от изгодния случай, за да измъкне сина си от тинята на покварата. Взел го със себе си.

Когато измъкнал сина си от компанията на Нерон, Веспасиан му казал:

— Отсега нататък ще бъдеш войник!

Две години воювал Веспасиан в Юдея и през цялото това време синът му бил при него. Направил го юнак и половина. След ожесточени боеве Веспасиан бил покорил почти цялата територия на Юдея, когато войската го провъзгласила за император. Тогава бащата оставил сина си за свой заместник и заминал за Рим.

И действително Тит се показал достоен за баща си и се проявил като един от най-способните военачалници в древността. Успял да превземе последния бастион на евреите — столицата им Ерусалим. Но освен блестящи качества на стратег Тит притежавал жестокостта и свирепостта на истински римлянин от онази епоха. Имал и другите недостатъци на римските аристократи — като приятел на Нерон и син на император бил станал вече типичен патриций! Бил користолюбив и безнравствен. Впрочем всички негови предшественици императори домъкнали чак до трона тези недостатъци. Изключение правел баща му, който бил наистина невъобразимо сребролюбив, но не и жесток и безнравствен.

А Светоний нарича Тит „радостта и любовта на човешкия род.“ До такава степен този човек успял да спечели благоразположението на хората със своите способности и с военните си успехи, същият този Тит, който изклал като овце 500 000 евреи и превърнал в роби други 100 000 и имал за любовница жената на брат си!

При това сам Тит се смятал за най-добрия човек на своето време! Този човек, който изтребил шестстотин хиляди себеподобни, се оплаквал на смъртния си одър, че напразно умира толкова рано!

— Не съм сторил никакво зло на този свят! Освен едно!

И това единствено зло било прелюбодеянието му с жената на брат му.

Както виждаме, и самият Тит, и Светоний, и „човешкият род“ имали най-добро мнение за императора. Всички те нито били глупави, нито всъщност лъжели. Такава е била епохата. Избиването на 600 000 души при това от провинция и на туй отгоре и бунтовници не се смятало за престъпление. Животът на хората нямал никаква стойност. Цялото съществувание на императорския Рим се крепяло на жестоката експлоатация на народите в Европа, Азия и Африка. Избиването на хиляди хора било едно от най-ефикасните средства за поддържането властта на малцинството и робуването на мнозинството.

Тит може да е бил като предшествениците си жесток, користолюбив и безнравствен, но поне не е бил като тях луд. Бил много разумен и достатъчно лицемерен, за да разбере, че не би могъл да се задържи на трона, ако не се опира на подкрепата на народа.

Затова мръсните си работи вършел тайно. А за народа и за имотните хора се грижел открито.

Всички дотогавашни диктатори и императори, от Сула до триумвиратите на Помпей — Цезар — Крас и Антоний — Октавиан — Лепид, за да събират пари, ограбвали провинциите и избивали богатите граждани и конфискували имуществата им. Тит е първият император, който „зачитал собствеността“, както ни съобщава Светоний. И за да ни го съобщава като нещо съвършено необичайно, представете си до каква степен своеволни са били в ония времена най-висшите управници на Рим.

За да стане популярен, Тит се показвал много ласкав и приветлив към всички. Не обезкуражавал никого от тези, които идвали при него. Приемал всички. Понякога дори ги приемал в банята си, докато се къпел.

Извършил нещо, което изглежда невероятно за тогавашните нрави. Прогонил от Рим всички доносници и шпиони, които дотогава имали златна работа, като оклеветявали или издавали разни видни граждани. На някои от тях отнел свободата и ги прехвърлил в съсловието на робите.

От всичко това личи, че е бил човек умен, който знаел интереса си и умеел да се сдържа. Докато преди да стане император гуляел по цели нощи с Нерон и куп други субекти от аристокрацията, когато се възкачил на трона, променил начина си на живот. Изгонил цялата си компания от двореца. Преди това имал наемни дангалаци, с помощта на които убивал всички граждани, считани от него за опасни, но сетне, когато се закрепил на трона, престанал да убива.

Също така първоначално искал да му се плаща за всяка услуга, която правел, но по-късно почнал дори да дава от джоба си. Само в едно нещо не можал да се… поправи. Когато се завърнал победител от Юдея, довел със себе си като своя любовница Юдейската принцеса Береника, но баща му със „строгите си нрави“ го принудил да я остави. Ала след това Тит си опекъл работата със снаха си Домиция.

Когато умрял, народът искрено го оплакал. И най-вече, защото наследникът му се оказал едно от най-страшните короновани чудовища на Рим.

Но истинската история на Тит — това е превземането и разрушаването на Ерусалим, едно голямо историческо събитие, оказало голямо влияние върху съдбата на човечеството. Нито Тит, нито съвременните му историци разбрали значението на това събитие. Така че си заслужава труда да разкажем за тази война с юдеите, за опустошаването на родното им огнище и за изтреблението, на което е бил подложен един народ в продължение на цели деветнадесет века!

Тит опожарил Ерусалим и храма господен и унищожил шестстотин хиляди души през 70-а година. Но общонародното въстание на евреите продължило цели четири години. Упорството и героизмът на юдейските патриоти са толкова изключителни, че граничат с безумство. „Само безумци са могли да посрещат с такова презрение смъртта“ — отбелязва Ренан.

И действително това въстание било просто лудост — психологическите му подбуди били религиозният фанатизъм и дълбоката омраза на народа към поробителите. Това е било сблъсък между два свята, единият от които е трябвало да загине — сблъсък на живот и смърт. От една страна, реалистичната, безбожна, безмилостно егоистична и грабителска тирания на римляните, и от друга — извънмерният патриотизъм, верската нетърпимост, фанатичният мистицизъм и… небесното царство! Това са психологическите подбуди на тази война.

Но нека читателят не помисли, че евреите се биели за някакви… метафизични и отвлечени цели! Фанатичен народ са били, разбира се, но народ, който добре схващал интересите си — така че не биха могли да се бият толкова ожесточено без някакъв интерес. А какъв бил техният интерес! Националната им независимост! С други думи, желанието сами да си уреждат работите в собствения си дом и да се отърват от злоупотребите, грабежите и насилията на завоевателя.

Следователно борбата на юдеите въпреки жестокостите и крайностите си била справедлива борба!

Но нека не се доверяваме толкова много на такива механични обобщения. Под тях, под термина „юдеи“ се крият много противоположни обществени интереси и, естествено, много политически различия. Така че, когато казваме „въстанието на юдеите“, не трябва да разбираме едно единодушно и всеобщо въстание на цялата еврейска нация, а само на народа, на низшето жречество, а така също и на онези „авантюристични елементи“, на опасните смелчаци, които търсят сгоден случай за действие.

Сред юдеите биха могли да се различат три групи — не казваме „партии“, защото не представлявали единни политически организации. Това били садукеите и херодеите — остатъците на Херодовия род, — сиреч големите жречески родове на Ханан и Бит. Хора безбожници, епикурейци и сластолюбци, мразени от народа заради богатството, високомерието и неблагочестието им. Те съставлявали едно дълбоко рационално съсловие и макар че не обичали римляните — защото римляните лапали най-тлъстото! — приемали ги за господари, защото римското оръжие пазело привилегиите и богатствата им!

Второто съсловие, на фарисеите — гражданите, — било също консервативно, защото се бояло, че безнадеждният бунт на народа в края на краищата ще се провали и ще повлече след себе си унищожението на храма и на нацията.

Третото и най-многобройно съсловие бил бедният народ и бедното низше жречество, но също така и младежта на цялата нация, от всички съсловия!

Водачът на въстанието Елеазар бил син на водача на… опозицията, Анания. Юдейският народ не само искал свободата си, но бил дълбоко уверен, че ще победи. Всички пророчества и всички свещени текстове „казвали“, че храмът никога няма да бъде разрушен и че наближава „царството небесно“, сиреч царството на истинската вяра в единния бог!

В биографията на Веспасиан Светоний казва, че в Изтока била разпространена една легенда, която твърдяла, че господарят на света щял да излезе от Юдея. Веспасиан си обяснявал и свързвал това пророчество със себе си, а именно, че тръгвайки от Юдея, щял да стане римски император и владетел на света. Юдеите пък си обяснявали и свързвали пророчеството със себе си. Бъдещият господар на света щял да бъде юдей, с други думи, юдеите ще победят римляните, ще завладеят Европа и Азия и ще изградят юдейска световна империя. От своя страна християните обяснявали и свързвали предсказанието със себе си — Исус ще се възцари над целия свят и царството му ще бъде царството небесно.

Във всеки случай не само това пророчество вдъхвало смелост и упорство на бунтовниците; имало още някои други божествени знамения. През 65 година, посред нощ, храмът господен от само себе си целият блеснал от светлина, която идела вътре от него. А в деня на Петдесетница в него се разнесъл силен тропот от стъпки и предметите в олтара сами почнали да се местят.

Разбира се, всички тези неща биха могли да подготвят психологически избухването на въстанието, но не биха могли да го проведат. Във всеки случай нужна била само една капка, за да прелее чашата!

В края на 64, началото на 65 година прокуратор на Юдея станал Гесий Флор. Той бил ограничен човек и още по-лош политик. Трябва да отбележим, че Юдея не била отделна провинция на Римската империя, а представлявала част от Сирия. Имала обаче един прокуратор с войска, за да поддържа „реда“ и да събира данъците. Трябва също така да отбележим, че във всички провинции на римската държава войската била съставена в по-голямата си част от местни хора. Така че покорените, поробените от Рим народи били държани в подчинение за сметка на завоевателите от… сънародниците на робите! Чудесна, умна и удобна система, която се използува от векове от всички чудесни и умни господари на чужди народи! Много психологична и много практична система! Практична, защото не заангажирвала в чуждите страни военни части от метрополията, и психологична, защото покорените народи оставали с впечатлението, че… се самоуправляват!

Юдеите отказвали да служат в римската войска, защото смятали всички други народи за нечисти и по никакъв начин не искали да се смесват с тях, за да не се омърсят.

Но този им отказ вредял преди всичко на тях самите. Защото войската в страната им била съставена от чужденци; а чуждоземната войска била враждебно настроена към местните жители и особено към евреите, които гледали на целия свят като на враг. И затова чуждото владичество им се струвало още по-тежко. Ако войската в Юдея е била съставена от местни жители, страната, разбира се, пак не би била свободна, но поне не е щяла да чувствува така силно загубата на свободата си.

Повод за избухването на въстанието дал прокураторът на Юдея Гесий Флор, който бил много зле настроен към местните жители, а и самата войска, съставена от чужденци, също мразела юдеите.

Въстанието на юдеите не било чак толкова безсмислено, както би могъл да помисли човек, имайки предвид края му. То имало неизчерпаема нравствена дълбочина и много реалистично съдържание. През онази епоха юдеите били наводнили Изтока и господствували най-вече в големите центрове. „Няма място на света — пише Страбон, — където това племе да не се е настанило или по-скоро да не е покорило страната.“ Мала Азия, Египет, Киренайка били пълни с юдеи. Тези страни били възприели юдейските нрави и закони. В Александрия те имали цял свой квартал с вожд, който ръководел общите им дела, съдел и бдял за изпълнението на договорите и завещанията им, сякаш бил управник на независима държава.

Навсякъде еврейските колонии представлявали държава в държавата. Навсякъде имали привилегии и никъде нямали военни задължения. Именно поради тези причини останалите националности ги мразели.

Ала със сплотеността си, с икономическата си експанзия из целия Изток, със способността си да вдъхват респект и с превъзходството си във всички области евреите почнали да мислят, че ще завладеят света.

Благодарение на икономическото и националното си превъзходство в целия Изток евреите не смятали за невъзможно да победят римляните. Впрочем не им било за първи път да се сблъскват със силни завоеватели. Два и половина века преди това успели да победят и да прогонят от страната си друг един могъщ владетел, Антиох Епифан, под героичното ръководство на Макавеите и на… ангелите! Така и сега, през първите пет месеца на въстанието евреите прогонили Флор от Ерусалим. И разпрострели властта си над цяла Юдея, над Галилея и над част от Персия, превзели и всички крепости край Мъртво море. Онези от азиатските народи, които като партите мразели римляните, се възползували от сгодния случай и също въстанали. И ако всички поробени народи били сторили същото, то тогава „империум романум“ на комедианта император (Нерон) бързо би се разпаднала и в Азия, и в Северна Африка.

Но другите народи мразели евреите повече от римляните. Римляните направили това, което се прави винаги при подобни случаи. Използували безпогрешния принцип „Разделяй и владей“. Вдигнали останалите народи на Азия и Африка срещу… убийците юдеи. Впрочем това не било трудна работа, защото вождовете на покорените народи били римофили и продажни. Имали интерес от победата на тираните, защото тази победа би гарантирала привилегиите им. Така че тези „врагове“ на въстаниците били много по-опасни от римските легиони.

И успешното начало, вечното начало на антибунтовническите движения било сложено. „Лоялните“ народи сложили под нож евреите във всички големи градове в Мала Азия. В Кесария били изклани 20 000 души, в Александрия — 50 000 и още толкова в Антиохия, столицата на Сирия. Паднало голямо клане на „злодеи“, извършено от подбужданите от тираните раболепни тълпи на Изтока.

Провалила ги обаче не враждебността на съседите им, а предателството на техния цар Агрипа II. Когато народът се вдигнал срещу завоевателя, Агрипа избягал от столицата си Ерусалим заедно с целия Херодов род и отишъл при римляните и заедно с тях се борил против народа си. И дори бил в Антиохия по време на кланетата, предателят му с предател, и макар че сам не участвувал в тях, но душата му се възрадвала!

Врагове на въстанието били и ерусалимските фарисеи. Тези, които останали в града, не смеели, разбира се, да ударят открито въстаниците, но с всички възможни средства саботирали освободителната борба на своите „братя“.

Ако другите народи на Мала Азия се били притекли на помощ на юдеите и ако съсловията на богатите не предателствували, това въстание също щяло да успее, както въстанието на Макавеите. Защото героизмът, презрението към смъртта, фанатизмът и вярата им били толкова големи, че този народ без войска и без военачалници извършил чудеса от храброст, рядко срещащи се в цялата история на човечеството, и успял да разтърси Изтока на Римската империя. И наистина се изпълнило пророчеството на Енох, който видял агнетата да държат мечове и да гонят дивите зверове!

Фактът, че въпреки предателството на своите, въпреки враждебността на съседите си юдеите успели да издържат цели четири години и често пъти да побеждават консулски войски, показва, че въстанието не било безразсъдно дело и имало големи възможности за успех.

Гесий Флор станал прокуратор на Юдея през 64–65 година благодарение на подкрепата на жена си Клеопатра, която била приятелка на прочутата Попея, съпруга на Нерон.

Но Юдейският народ посрещнал и този прокуратор като предшествениците му — с омраза. Но и той, и войската му също така с омраза в сърцето влезли в Ерусалим. И веднага проличало колко по-лош бил новият прокуратор от своите предшественици. Почнал да изсмуква безмилостно пари от народа и да убива невинни хора просто за нищо. Смятал, че по този начин ще ги наплаши и ще затвърди — с подкрепата на Агрипа и фарисеите — своята власт. Същата грешка вършат всички тирани, когато вече губят играта.

Веднъж на 16 срещу 17 май 67 година, станало сблъскване между народа на Ерусалим и римската войска. Лошо начало. Съществувала опасност тези стълкновения да се разраснат. Духовете били много възбудени. И тогава, за да избегне бедата, Флор извършил нещо по-лошо. Изтеглил войската си в Кесария. И оставил само малобройна стража в крепостта Антония, на северозапад от храма. Това било голяма грешка на този зъл човек. Защото по този начин сам предал града в ръцете на въстаниците. И римската войска ще влезе в Ерусалим едва четири години по-късно, и то сред пожарища и купища трупове.

Казахме, че народите на Изтока, надъхани от водачите си и от завоевателите, подложили на клане евреите във всички големи градове. На тези кланета на евреи от „езичниците“ в Александрия, Кесария, Антиохия, Тир, Гадара и другаде евреите отвърнали по същия начин — с кланета на „езичници“ и пожарища там, където пък те били по-силни — във Филаделфия, Есебон, Гараз, Пела, Скитополис. Ограбили Декаполис и Гавлонитида, опожарили Антидона и Газа.

Така че въстанието на юдеите не запазило характера си на освободителна борба на един поробен народ срещу угнетителите му, а приело облика на изтребителна борба не между юдеи и римляни, а между юдеи и „езичници“, между юдеи и Азия, и целия човешки род. Естествено, че при това необикновено нараснало значение на въстанието на юдеите, то не би могло да има добър край.

Римската власт се разпаднала в цяла Палестина. А междувременно тази римска власт решила да се върне отново в града, който малко преди това така неразумно изоставила. Управителят на Сирия, Цестий Гал, тръгнал от столицата си, Антиохия, и се отправил към „гнездо на престъпниците“ — Ерусалим. Нека читателят обърне внимание как угнетителите характеризират онези, които се борят да ги прогонят.

Агрипа Херод, царят на юдеите, придружавал вражеската войска, която отивала да пороби родината му. Въстанието на юдеите е голям урок за това, как се извършва и как трябва да се извършва всяка национална революция за всички времена и народи. През целия път на тази „справедлива“ войска отвред се стичали да се присъединят към нея всички врагове на юдеите всички раболепни народи заставали срещу този народ! По този начин Гал лесно успял да стигне до Габаон, на десет километра разстояние от свещения град на Давид.

Въстаниците не се изплашили нито от числеността, нито от военното изкуство на тази организирана войска. Излезли извън стените на града и разбили Гал.

Но нека никой не смята, че въстаниците представлявали някаква сбирщина от религиозни фанатици, бедняци и „злосторници“. Начело на въстанието стоели истински военачалници. Имало и двама князе с царска кръв — но не от царския дом на Херодовци! — наместникът на Агрипа, Сила Бабилон, опитният военачалник Нигер от Пирея, и Симон, син на Йор.

След този първи военен успех на въстаниците цар Агрипа изпратил при тях двама души да им предложат да се предадат, тъй като в такъв случай великодушният римлянин щял да им прости всичките им… престъпления!

Мнозина искали да се приемат тези условия. Това били аристократите и богатите граждани. Може би знаели, а може би и не знаели, че когато притисне с коляното си победения, победителят не удържа думата си — както впрочем става винаги. Но какво направил тогава фанатизираният народ? За да не се повдига вече въпрос за предание, сега и за в бъдеще, народът на Ерусалим хванал двамата пратеници и ги заклал.

Тогава високомерният Гал тръгнал срещу „престъпния“ град, за да го накаже като възмездител. И разположил лагера си на един час път от стените на Ерусалим.

Цестий Гал разположил лагера си близо до стените на Ерусалим, но не посмял да го атакува. Напразно чакал цели пет месеца да му предадат града аристократите — „десните“ сред юдеите! — както му били обещали. И след като видял, че нито със заплахи, нито с подкупи и предателство може да направи нещо, вдигнал обсадата и се върнал в Габаон. Ала въстаниците не му позволили да се оттегли спокойно и лесно. Излезли извън стените и го нападнали, преследвали го и пленили обоза му и много от войниците му.

Военното бездарие на Гал прави изумително впечатление. Само по един начин може да се обясни този позор — лошото управление на Нерон разстроило цялата администрация на държавата; в провинциите се изпращали не най-добрите военачалници, а най-големите блюдолизци.

Докато Римската империя се посрамвала в Азия по такъв начин, ръководните кръгове в Ерусалим били настроени много песимистично. Смятали, че тези първи военни успехи на въстаниците рано или късно щели да бъдат последвани от поражения. Римската армия в края на краищата щяла да победи. И се стремели да бъдат готови за този край. Едни от тях избягали от Ерусалим и преминали на страната на римляните, с други думи, се обявили против родината си; а тези, които останали в града, се мъчели по всякакъв начин да наложат своите, изгодни за тях, възгледи, а именно — капитулация! Ала народът, веднъж започнал борбата, искал веднъж за винаги да се отърве и от чуждите тирани, и от местните техни сътрудници.

Целият град бил превърнат в казарма и в работилница за оръжия. Младежите се обучавали от сутрин до вечер. От всички краища на Изтока към свещения Цион се стичали родолюбци, хора от народа, за да се борят за свободата на родината си, за „правата“ вяра. Защото никой не се съмнявал, че е настъпил краят на Римската империя.

Докато Изтокът се тресял из основи, какво правел в това време императорът Нерон? Продължавал турнето си из Гърция, надбягвал се с колесница на общогръцките игри, пеел с китарата си и събирал венци от слугите на римляните и ръкопляскания от клакьорите.

Когато узнал за поражението на Гал, Нерон разбрал, че нещата са много по-сериозни, отколкото си представял. Разбрал, че тази война не би могла да бъде спечелена с провинциални войски и с такъв бездарен пълководец. Решил да изпрати многобройна войска от метрополията и умен и опитен военачалник. И пратил Тит Флавий Веспасиан.

Веспасиан се готвил почти цяла година. И през март 67 година почнал да прилага плана си — да настъпи в Палестина от всички страни, така че да принуди юдеите да се съберат до един зад стените на Ерусалим.

Предвиждал, че струпването на бежанци и бойци в града ще предизвика недостиг на храна и разхлабване на дисциплината. И тогава съпротивата на аристокрацията и богатите граждани ще надделее над войнствеността на народа. Така и станало.

Спуснал се по крайбрежието и стигнал до Птолемаида. Там се установил на лагер. И оттам нападнал Йопат в Галилея. Този малък град в последно време се бил укрепил добре. Съпротивата на населението му била изключително героична. Нито един от защитниците му не се уплашил, нито пожелал да се спаси. Когато Веспасиан ги затворил в една теснина без изход, те се избили един друг, за да не паднат живи в ръцете на врага.

Такъв всеобщ изключителен героизъм е нещо много рядко в световната история. Оттогава е останало прозвището „галилеец“, означаващо човек, който доброволно и с фанатична упоритост търси смъртта.

Но както и във всяка борба, така и в освободителната борба на юдеите имало предатели. Отбелязахме вече няколко пъти опозицията на двете най-горни обществени класи и свързването им с врага. Сега нещата приели по-решителни форми. Опозицията и предателството вече се вършели открито.

Този много интересен обрат на въстанието ще разкажем именно сега. И най-вече защото Юдейската война ни дава един почти типичен образец на противоположните „сили“ у един народ и по какъв начин враждебните сили се неутрализират.

Въстаниците били толкова убедени, че свободата на Израел е вече извоювана, че почнали да секат свои пари с изображението на храма и други техни свещени емблеми с Юдейски надписи. Нарекли тези пари „ерусалимски“ или „на опасността“, а годината на издаването им нарекли „година на свободата“

Ала Анна, водачът на умерените, за да принуди народа да капитулира, се мъчел да забавя производството на оръжие. Това било чисто и просто саботаж, предателска постъпка! Междувременно Веспасиан, заедно със сина си Тит, завзел Йопат, Тибериада, Гамала, Тахарея, здраво укрепени градове, където и двете страни пролели реки от кръв. Бреговете на Тибериадското езеро били осеяни с толкова много трупове, че смрадта им тровела въздуха. А онези от евреите, които се опитали да избягат, като преминат езерото с лодки и се прехвърлят на другия бряг, били или издавени, или заловени и изклани.

Веспасиан избрал най-яките измежду пленниците, около шест хиляди души, и ги изпратил на Нерон, който по това време се намирал в Пелопонес, за да ги използува при изкопаването на канал през Коринтския провлак. Старците, мъже и жени, които не ставали за нищо, ги изклал до един като овце!

Войната, която Веспасиан водел срещу юдеите, била всъщност пълно изтребление на един народ — в световната история не можем да намерим много такива ужасни войни. Но римляните най-вече прилагали този начин на воюване чрез унищожаването на цели народи и пълното разрушаване на градовете, както направили с Картаген, с Коринт, а сега и с Ерусалим.

От тези първи епизоди на войната защитниците на Ерусалим ясно разбрали, че не съществува никакво средно решение за тях. Трябвало или да се бият като лъвове и да победят без оглед на жертвите, или трябвало да паднат до един. И наистина се били като лъвове, без да се жалят и загинали до един!

Веспасиан и Тит презимували в Кесария и се готвели през идущата пролет да обсадят Ерусалим, бърлогата на злодеите.

В свещения град се били събрали всички останали живи защитници на градовете и крепостите в Галилея, паднал вече в ръцете на врага. Всички били решени да продължат тежката борба до последна капка кръв. Йоан от Гискала, фанатизиран въстаник и бунтар, след падането на родния му град, давал кураж на ерусалимците:

— Римските войници ще могат да преминат стените на Ерусалим само ако им израснат криле! Не сме победени!… И по-добре, че всички сме се събрали тук, вместо да разпиляваме напразно силите си из малките градове! Тук всички заедно ще браним нашата метрополия.6

И за да може въстанието да се развива свободно и опозиционните елементи да не го подкопават и да му създават пречки, борците решили да прочистят вътрешния си фронт. Най-крайните „ревнители“ на въстанието изклали всички, които считали за „съмнителни“. Осквернили дори храма. Защото току влизали и излизали от дома господен с мръсните си обуща и дори спели вътре!

Преддверието на храма било изцапано с кръв. Хората, които умирали за бога на Израел, сами потъпквали най-светите неща на този бог!

Жреците и старците викнали, че тази мерзост е била предсказана от пророк Данаил, когато казвал, че храмът ще бъде омърсен „в навечерието на последните дни“!

Но не било само това светотатство. Извършени били и други подобни. Дали най-високата и важна длъжност на върховен жрец на един прост и невежа човек, без да държат сметка и да зачетат „привилегиите“ на старите известни семейства, от които досега се избирали върховните жреци!

Читателят лесно ще разбере, че всичките тези слухове за светотатства и потъпкване на свещените привилегии били разпространявани от богатите класи, за да предизвикат униние сред народа.

Тази „нечестивост“ на въстаниците — оскверняването на най-свещените неща! — възмутила много „благочестивите“ аристократи! И решили да започнат открита съпротива срещу „ревнителите“. Разбунтували всички опозиционно настроени и „благоразумни“ елементи в града и затворили вътре в храма въстаниците.

Тогава въстаниците повикали на помощ идумеите. Идумеите били нередовни военни части, които обикаляли около Ерусалим и които отъждествявали войната с грабежа — както впрочем вършат това и всички „вражески“ войски.

Идумеите влезли в Ерусалим и съединени с въстаниците, сложили под нож предателите. Анна, водачът на опозицията, бил убит заедно с много садукеи. Цялото висше жречество, всички представители на аристокрацията станали жертви на клането. Труповете им — невиждано дотогава светотатство! — не само че не били погребани, но и били хвърлени под стените на града, за да ги разкъсат кучетата, чакалите и орлите!

Трябва да отбележим, че този Анна, водачът на опозицията, бил син на върховния жрец Анна, най-безмилостният обвинител на Исус и главният виновник за кръстната му смърт според евангелията.

В Ерусалим не останал нито един член на царското семейство. А също така и нито един член на висшето жреческо съсловие. Господар на Свещения град и на съдбата на Юдейската нация станала демократическата част на народа, „ревнителите“. Смята се, че са били изклани около дванадесет хиляди „предатели“ и „съмнителни“.

Терорът и въстаническият съд отсега нататък са господари на Ерусалим. Семейството на Исус и първите християни напуснали, разбира се, не без риск за живота си града. Защото вратите на града и пътищата били поставени под надзор и въстаниците избивали всички бегълци.

Избиването на двете най-горни обществени съсловия, на Херодовци и на садукеите, сиреч на светските и на духовните ръководители на Израел, укрепило въстанието. Защото Херодовци и садукеите били естествени съюзници на римляните и врагове на народа. И подкопавали с всички средства, тайни и явни, борбата за освобождението на родината си.

Но въстанието е било осъдено на неуспех поради две основни причини: 1) защото не било добре организирано във военно отношение, а врагът, като държава на насилието, имал много войници, разбира се, покварени и грабители, ала организирани и опитни във военното дело; 2) защото срещу юдеите воювали не само всемогъщата Римска империя, но и съседните им народи. Тези народи ги мразели, защото юдеите проявявали верска нетърпимост и се отнасяли с всички чужденци презрително, като към нечисти хора; и освен това търговският гений на евреите представлявал пречка на домогванията им за икономическо господство в Изтока.

Въстанието спомогнало за създаването на свободно юдейско национално огнище и най-вече демократичната власт представлявала голяма опасност за богатите обществени слоеве, които се крепели на чуждото оръжие и сами поддържали чуждите господари, защото осигурявали привилегиите им.

Такова било положението, когато след смъртта на Нерон (68 г. от н.е.) на трона се възкачили и паднали един след друг трима мимолетни императори — Галба, Отон и Вителий.

И тогава легионите и народите на Изтока провъзгласили за император Веспасиан. Това станало в края на пролетта на 69 година. Веспасиан и Тит се отправили пак към Ерусалим, но съвсем нямали намерение да съсипват легионите, като ги хвърлят в атака срещу стените му. Било в навечерието на нова гражданска война и войската им била нужна за постигането на техни лични политически цели.

И така Веспасиан изпратил в Италия срещу Вителий военачалника Муций, а сам отишъл в Александрия, за да изчака там развитието на събитията. Тит оставил в Юдея да продължи войната.

Как Веспасиан, а след това и синът му Тит станали императори, вече описахме. Тук трябва да дадем някои подробности за предателя цар Агрипа II.

Агрипа изоставил своя борещ се народ и избягал при римляните, откъдето заедно с привържениците си се биел против родината си. Агрипа взел със себе си и сестра си Береника, прочута в целия Изток с красотата, хитростта и разврата си. Естествено и брат й, съобразно източните обичаи от онова време — като фараоните, Птоломеите, римските императори и еврейските царе — не пропуснал възможността да й се порадва и да я направи своя любовница. Извратената сестра на извратения брат не пропуснала възможността да оплете в любовните си мрежи младия военачалник и бъдещ император Тит.

Береника била вдовица на царя на сирийска Халкида и след смъртта на мъжа си живеела незаконно с брат си. Народът на Юдея проклинал царя си за това възмутително кръвосмешение. И за да потули нещата, Агрипа омъжил Береника за царя на Киликия Полемон. Ала Береника не могла да понесе раздялата. Тъгувала и копнеела за греховната си връзка. И веднъж, ни в клин ни в ръкав, зарязала мъжа си и се върнала при брат си. И продължила противоестественото си съжителствуване с него.

Когато Юдейският народ въстанал срещу завоевателите римляни, Береника се намирала в Ерусалим. Но щом работите тръгнали зле, Береника избягала заедно с брат си в лагера на римляните, за да се борят срещу братята си.

Двамата Флавиевци, баща и син, дължат много на Береника. Защото тази демонична еврейка, благодарение на дързостта и на добре скроените си интриги, съумяла да спечели подкрепата на всички малки царчета в Сирия, които били или роднини, или съюзници на Херодовци и изповядали Юдейската вяра по времето, когато Веспасиан бил провъзгласен за император. Александър Тиберий, управителят на Египет, юдей ренегат, също подкрепил враговете на отечеството си. Той пръв признал Веспасиан за император на Рим, на Запада и на Изтока и, естествено, и на родината си, Юдея.

Чудесни времена! Неизменни времена!

И така виждаме, че династията на Флавиевци, която почти изтребила цялата юдейска нация, дължала трона си най-вече на подкрепата на юдейските „ръководни кръгове“. Имали, значи, право „ревнителите“ на Цион, като изклали тези предатели в Ерусалим и унищожили това гнездо на оси в Свещения град.

Когато станал римски император, Веспасиан възложил воденето на войната срещу „престъпниците“ евреи на сина си Тит, който бил същински звяр по жестокост и упоритост. След като опожарил и разрушил Свещения град, Тит се върнал като победител и триумфатор в Рим, той отнесъл със себе си, заедно със седмораменния светилник и други свещени за юдеите драгоценности, и най-сладката плячка на сърцето си, ослепително красивата царица и жена на трима царе — Береника. В Рим я настанил в дома си и заживял с нея. И дори се готвел да се ожени за нея. Ала римският народ, който, като всеки народ, можел да изяде вола, но да му се отще на опашката, не искал Береника. „Престолонаследникът“ — такава титла не съществувала, но ще си позволим да използуваме, този термин в същността му! — да се ожени за друговерка, за жена от по-долна раса и при това с такова… минало! Не искали да признаят, че Береника и брат й направили такава голяма услуга на римляните, каквато и самите римляни не били сторили на себе си!

Веспасиан, който също бил човек от народа, разбрал, че синът му ще да направи голяма грешка, ако се ожени за тази еврейка и по-късно я постави на трона като „Августа“ — и затова се опрял. И дори принудил замаяния от любов свой син да прогони веднага чародейката не само от дома си, но и от Рим.

Заедно с Агрипа и другите „видни“ политически и духовни ръководители на еврейския народ, против родината си, се борил и известният историк Йосиф Флавий, който написал историята на тази война на гръцки език, както впрочем и всичките си останали книги.

Йосиф Флавий носел едно латинско име Флавий и едно погърчено еврейско име (Йосифос). В началото на въстанието Йосиф Флавий бил на страната на „ревнителите“ и дори бил назначен управител на Галилея. Но когато Веспасиан превзел Йопат, Йосиф Флавий бил пленен. Тези, които го заловили, го отвели като видна личност при римския военачалник. Тогава Йосиф направил една хитрина и спасил живота си. Казал на Веспасиан:

— Един ден ти ще станеш император!

Веспасиан, който си бил наумил тази работа, останал много доволен. Отнесъл се милостиво с пленника и го задържал при себе си. И когато по-късно, след разрушаването на Ерусалим, Тит се завърнал в Рим, отвел със себе си освен възлюбената си Береника и историка си Йосиф Флавий.

Там в Рим Йосиф, юдеят историк, написал историята на „Юдейската война“. Той ни дава много ценни сведения за това събитие, но достоверността му все пак е съмнителна. Защото така или иначе е бил оръдие на римляните, на враговете на родината му, и най-вече оръдие на онези ръководни кръгове, които изтръгнали евреите от родните им огнища и превърнали еврейската нация в бежанец във всички страни и времена.

Но обърнете внимание на следната подробност. Преди да бъде публикувана, историята на Йосиф Флавий била прегледана — разбирай цензурирана! — лично от Тит и Агрипа II, сиреч както казахме, от най-големите виновници за изтреблението на сънародниците на историка!

Поетият от юдейския народ път започнал да се приближава към страшния си край.

Гражданските войни между римските военачалници за императорския трон и внезапното заминаване на Тит за Александрия поотслабили военните действия и вдъхнали нова надежда на фанатизираните въстаници. Само няколко дни преди разрушаването на Ерусалим и изтреблението на еврейската нация „ревнителите“ вярвали непоколебимо, че Римската империя ще се разпадне и градът на Давид ще стане столица на света.

Римската империя не се разпаднала. Но Ерусалим станал духовна столица на героизма.

През март 70 година Тит напуснал Александрия и дошъл в Кесария, за да довърши войната срещу юдеите. Управител на Ерусалим бил Симон, син на Йор. Йоан от Гискал държал храма. Тези двама ръководители на Свещения град били същевременно водачи на две различни партии. Но възникнала още една партия — партията на Елеазар, син на Симон. Тези три партии враждували безмилостно помежду си. Стъпвали едни други по труповете си.

Нямали време да погребват убитите или умрелите.

В настървението на тези междуособици изгорели складовете с жито. А това жито можело да изхрани бойците още много години и да им даде възможност да издържат на дългогодишна обсада.

Обстоятелството, че въстаниците се ядели помежду си — много правилно отбелязва това и Ренан в своя „Антихрист“, — не е доказателство, че въстанието се самопроваляло. Напротив, това свидетелствува, че то имало в себе си още много устремност и жизнеспособност. Това впрочем проличало в най-опасния час.

Когато Тит се отправил от Кесария срещу Ерусалим начело на четири легиона — около 40 000 души — и с още много спомагателни войски от араби и сирийци, които го следвали в очакване на плячка, трите партии се обединили, за да отблъснат заедно надвисналата опасност. Тит бил придружаван, отново подчертаваме това, от предателя цар Агрипа II, от ренегата управител на Египет Александър Тиберий и от продалия се историк Йосиф Флавий. Изглежда, че Береника не била с него. Останала в Кесария, където с туптящо сърце очаквала развитието на събитията — поражението на своя народ!

Тит бил тогава на тридесет години. Пълен, кръглолик, с дебел врат. Той бил отличен военачалник и превъзходен политически ум! От своя баща император Тит получил категоричната заповед да прояви крайна суровост спрямо тези „смутители на реда“ и „престъпници“, които се радвали на гражданските войни между римляните и подтикнали вековните врагове на римската държава, партите, да нападнат империята.

Било в навечерието на Пасха, когато Тит стигнал на около миля и половина от стените на Ерусалим. Градът бил пълен с верующи, дошли от всички краища на Азия, защото навред ги считали за врагове и ги преследвали и избивали. И така в Ерусалим била събрана цялата еврейска нация, за да бъде изтребена до крак!

Колко били на брой тези хора? Йосиф Флавий ни дава само за избитите невероятната цифра от един милион и сто хиляди души!

Свещеният град бил един от най-добре укрепените градове в древността. Стените му били изградени от масивни каменни блокове. А зад външната стена имало и други, вътрешни стени като тази на храма на Горния град и така нататък. Броят на защитниците бил голям, а храбростта им още по-голяма. В първите схватки Тит претърпял поражение и дори сам бил ранен…

Затова римският военачалник започнал да води военните действия с голямо благоразумие и предпазливост. И с голяма вещина. Знаел, че въстаниците били решени на всичко, фанатизирани и непоколебими. Към края на април стенобойните машини на римляните успели да разрушат част от северната стена и да превземат един квартал на града. А след пет дни римската войска завладяла и крепостта Акра на югоизточния край на Ерусалим.

След тези си успехи Тит направил много благоприятни за защитниците предложения за прекратяване на военните действия. На тези предложения на римския военачалник защитниците отговорили с подигравки. И изгорили обсадните машини на римляните.

Обсадителите почнали да губят и кураж, и търпение. И мнозина от тях повярвали, че юдеите имат право, като считат столицата си за непревземаема. Във войската на Тит започнали да се отбелязват дезертьорства. Самият Тит загубил надежда, че ще може да превземе с пристъп града. И тогава решил да затегне още повече обсадата, така че никой да не може нито да влезе, нито да излезе от Ерусалим.

Построил други стени срещу стените на Ерусалим и издигнал цял низ от кули около града. И по този начин го откъснал напълно от външния свят.

Дотогава жителите на Ерусалим си набавяли зеленчуци и други храни от околностите на града. Но сега всичко това изчезнало. Настанал голям глад сред цялото население — бойци, жени, старци и деца. Стигнали дотам, че си изтръгвали един друг от устата залъците. И ако някой изглеждал добре във външния си вид, решавали, че има скрити храни и си хапва както трябва. Тогава изгладнелите го хващали и почвали да го измъчват, за да разкрие къде ги е укрил.

Ерусалим се превърнал в истински ад, особено за жените и децата. И сякаш всичко това не било достатъчно, та Тит, за да пречупи упорството и нервите на обсадените, разпъвал всеки ден под стените на града, пред очите на храбрите защитници, по 500 евреи пленници. Разпъвал ги след най-ужасни изтезания, та сънародниците им да гледат отсреща това, да губят смелост и да живеят със страха, че и тях ще ги сполети същото!

Петстотин разпънати на ден — направете сметка колко правят за десет дни! Не достигали греди за кръстовете! А и нямало място за издигането на други кръстове! Труповете се разлагали на кръстовете, гарвани грачели около тях, и страшна смрад тровела въздуха и живите!

Римската империя — една от многото империи на този свят! — показвала с тези свои зверства равнището на силата и културата си!

Пред това ужасно зрелище и на хилядите им разпнати братя под стените на Свещения град — едно зрелище, което би могло да скъса нервите на всеки нормален човек! — „безумните разбойници“ се настървявали още повече, и фанатизмът, упоритостта и волята им за победа достигнали крайните предели на човешките възможности.

Казахме вече, че в душите им нито за миг не се разколебала увереността им, че Свещеният град и храмът господен били непревзимаеми. Закрилял ги вечният бог!

Пророчествата предсказвали помощ от небето. Вярата им в чудото на небесното спасение била толкова силна, че мнозина, които можели да избягат от този ад на глада и смъртта, предпочели да останат, за да видят чудото! И всеки, който дръзвал да предложи капитулация, бивал убит. Така бил убит върховният жрец Матия и трите му деца. Събранията, трудът и плачът… били забранени.

А в това време римският военачалник почнал да се безпокои. Искал да свърши най-сетне с тези безумци и да се прибере в Рим, където баща му царувал, та да си разбере и той като принц от живота.

Но не искал да завладее Ерусалим чрез глад. Такава една слава не би могла да придаде ослепителен блясък на „дебюта“ на новата династия на Флавиевци и да я закрепи в сърцето на народа. Искал, значи, да завладее юнашки Свещения град! С меча си! С пристъп!

За тази цел заповядал да се изградят още четири укрепления, откъдето възнамерявал да започне последната си атака. Изсякъл всички дървета по градините и нивите около Ерусалим — не останало дърво на четири мили от стените му. На 1 юли юдеите направили излаз извън стените на града, за да изгорят дървените кули на римляните, както опожарили обсадните им машини на 27 и 29 май.

Но този път претърпели неуспех. Този ден решил съдбата на Свещения град. На 5 юли Тит завладял крепостта Антония. А на 12 същия месец започнал атаката си срещу храма.

Ерусалимският храм бил една от най-страшните крепости през онази епоха, казва ни Тацит. Отстоял едва на 60 метра от крепостта Антония. От бойниците на крепостта Антония предателят историк Йосиф Флавий викал на еврейски език, за да го разберат сънародниците му, че съпротивата им е безнадеждна.

— Прекратете кръвопролитието и Тит ще позволи на Йоан от Гискала да излезе от Ерусалим с цялата си войска и ще даде възможност на всички юдеи да изповядат необезпокоявани вярата си в единния бог!

Но Йоан не искал и да чуе за това.

Някои отвръщали:

— Решени сме да умрем тук!

Тогава Тит заповядал атака срещу храма. Било 8 август, когато най-сетне римляните успели да подпалят вратите на храма. Изумлението на юдеите било безгранично. Как така Йехова, богът на Израел, е позволил такова светотатство?!

На 10 август един войник, „без някой да му е заповядал това“, хвърлил в храма през един от прозорците му запалена насмолена главня. В дома господен бързо се издигнали високи пламъци. Йосиф Флавий се мъчи да ни убеди, че уж богобоязливият Тит не искал да опожари храма и че войникът по свой почин хвърлил горящата главня в него. Не искал да опожари храма на… своята Береника! И дори сам се спуснал да гаси огъня!

И все пак! Сред различните предмети, които украсявали триумфа на Тит в Рим, имало и една картина, която представяла опожаряването на храма. Навярно Тит е считал станалото за… голям свой подвиг!

Във всеки случай Йосиф Флавий ни повече, ни по-малко иска да ни убеди, че юдеите сами извършили това невиждано и нечувано светотатство, юдеите „ревнители“, тези религиозни фанатици! Ето как ни предава той това: „Огънят се прехвърлил от съседните къщи, които били в пламъци.“

Йосиф Флавий е предшественик на всички по-нови „историци“ от този тип — от тези, които предават нацията си и стоварват върху съотечествениците си злодеянията на враговете им.

Колкото повече Тит ги нападал и притискал, толкова повече нараствали фанатизмът и настървението на защитниците на Ерусалим. Започнало безмилостно клане на юдеите в двора, в преддверието и в олтара на храма. Кръв се леела като река. Чували се само виковете на бойците и предсмъртното хъркане на съсечените, които молели бога да им помогне.

Мнозина можели да се спасят в Горния град. Но предпочели да умрат в подножието на олтара. Защото считали тази смърт за висока чест. Едни се хвърляли сами сред пламъците на храма, за да изгорят заедно с него, а други — върху мечовете на римските войници, за да загинат.

Трети пък се убивали едни други, за да ускорят края си.

След опожаряването на храма останал само Горния град. Там се оттеглили Йоан от Гискала и Симон, синът на Йор — водачите на въстанието. И двамата се укрепили в двореца на Херодовци в западната част на Ерусалим.

Междувременно Тит опожарил целия град и издигнал укрепления срещу двореца на царете на Израил.

На 7 септември Горния град бил завладян. Римляните избили наред всички, които открили там — влизали по къщите и колели. Улиците и къщите се изпълнили с трупове. Йоан и Симон заедно с последните си привърженици избягали през разни подземни ходове и се укрили.

Римските войници избивали без разлика млади, стари, болни, жени. Почти никой от юдейските бойци не се спасил. Тит събрал всички мъже над седемнайсет години и изпратил част от тях в Александрия на принудителен труд, а другите ги раздал на разни „националистически“ настроени градове в Азия, за да ги използуват по арените било за гладиатори, било за храна на дивите зверове.

Тези, които нямали още седемнайсет години, били продадени като роби. Подборът и разпределянето на пленниците продължили много дни. В това време много от тях умрели от глад, тъй като римляните не им давали нищо за ядене, а мнозина умрели, защото сами отказвали да ядат.

И така Тит изклал близо 500 000 юдеи и продал в робство други 100 000. И след като взел от храма всички по-скъпоценни свещени неща, за да украси с тях триумфа си, съборил из основи това, което все още не било срутено. И затова от 70 до 122 година, когато Адриан построил на мястото на стария град новия град Елия Капитолина, Ерусалим представлявал едно безбрежно гробище.

Културата на римския империализъм възтържествувала! Показала си мутрата, но и дълбоката си поквареност! Показала кои са „спасителите“ на човечеството и кои „престъпниците“! Това е голям урок за малките народи!

Оттогава еврейската нация е живяла около деветнадесет столетия пръсната из целия свят. И е била постоянно преследвана. Защото римляните не унищожили само средището на една голяма национална култура, но и славата на един героичен народ. Римляните предали в наследство на човечеството цялата онази несправедлива ненавист към този народ, дал на света голямата си литература и монотеизма.