Диктаторите

КРАС БОГАТАША115–55 г. пр.н.е.

Сула бил наречен Щастливия, Лукул — Ксеркс, а Крас, по-просто, но по-изразително — Богаташа. И много правилно. Той бил най-богатият човек на своето време.

Садистът Сула ограбвал провинциите, чуждите страни и свободните римляни, за да разполага в изобилие със средства, с които да поддържа политическото си господство. Лукул, епикуреецът, грабел, за да има в изобилие средства за своите физически и духовни наслади — за да задоволява чувствата и суетността си. А користолюбивият Крас извършвал многобройни доходни сделки и също така оплячкосвал чуждите земи, за да трупа богатства и да може по този начин да бъде първи в икономическо отношение в Рим, но трети в цялата държава — след Помпей и Цезар.

И Сула, и Лукул постигнали това, за което жадували. Но Крас не постигнал това, за което жадувал. Успял да стане най-богатият човек в Рим, но не успял да стане най-силният. Не бил способен да се радва на несметните си богатства, така както се радвали на своите Сула и особено Лукул. Защото бил страшен скъперник. Не харчел дори за себе си; само за политическите си интереси — и то пак, за да може да спечели хилядократно повече. Това сребролюбие му изяло главата. Понеже искал да направи несметните си богатства още по-несметни, отишъл да се бие в дълбините на Азия срещу най-войнствения народ в древността, партите. И там паднал убит безславно — загубил и живота си, и богатствата си, и първенството, към което се стремял.

Крас имал обикновен ум, средно силна воля, но бил крайно славолюбив. Съвременниците му казвали за него, че всичките му добродетели били засенчвани само от един негов порок — сребролюбието. Ала Плутарх поправя римляните и казва: „Всичките пороци на Крас били засенчвани от този най-голям негов порок.“ А всъщност истината е следната: всичките „неспособности“ на Крас били компенсирани от една голяма негова способност — предприемчивия му дух.

Егоист и користолюбив, той се кланял на един-единствен бог — на Мамона. Трупал чрез безброй измами и нечестни дела пари и само пари. И ги харчел, за да печели благосклонността и гласовете на народа. Веднъж дал обед на римския народ, „пиршество“, и за тази цел трябвало да си набави 10 000 маси! Друг път в продължение на три месеца давал даром на всеки римлянин ежедневната му дажба храна! И всичко това вършел от празна суетност. Искал да получава в изборите повече гласове от великия Помпей! А Помпей бил горд и не се стремял да бъде първи с парите си, а с меча си. И не ласкаел народа. А Крас обратното, дружал с хора от народа и се мъчел да запомни всеки и да ги поздравява по име! Такива неща, но най-вече парите, се харесват винаги на покварените народи.

Но нека проследим кариерата на Марк Крас. Тя е много показателна не толкова за неговата ловкост и умение, колкото за нравите на онази епоха и за начина, по който е бил устроен стопанският живот тогава.

Крас е асът на… спекулантите в Рим. Цялото му бащино наследство не надвишавало триста таланта. Но ги умножил толкова много, че преди да тръгне на поход срещу партите, седнал и пресметнал цялото си богатство, всичко! След като отделил една десета част от парите си, която принасял в дар на Херкулес, след като спаднал и стойността на житото, което, както казахме, давал на всеки римлянин в продължение на три месеца, открил, че му остават 7100 таланта, както ни съобщава Плутарх, или 200 милиона сестерции, както пише Плиний.

Ала как натрупал всичките тези пари?

Най-напред се отдал на политиката. Застанал на страната на Сула. Но когато Сула напуснал Рим и се намирал в Гърция, където воювал срещу Архелай и Атинион (с войската и съюзниците на Митридат), Марий се възползувал от това и се завърнал в Рим. Изплашен да не би привържениците на Марий да го убият като приятел на Сула, Крас офейкал и потърсил убежище в Иберия. Ала когато след митридатската война Сула се завърнал победител и отрупан с трофеи в Рим и станал почти абсолютен владетел на римската държава, Крас също се завърнал в столицата. Това било чудесен случай за грабеж!

Но какво ставало всъщност? Сула бил обявил проскрипциите — избиването на враговете му и конфискацията на имуществата им. И същите тези имущества Сула продавал на търг. А Крас в това отношение имал две предимства: първо, бил политически приятел на тирана, и второ, бил „пострадал“ — но преднамерено „пострадал“! — и като „пострадал“ имал привилегии при публичните търгове. И така този голям спекулант и хищник купувал за парче хляб имуществата на убитите. По този начин според закона на джунглата, който гласи: „Твоята смърт е моят живот“, Крас превръщал смъртта на съгражданите си в свой живот. А живот за него била парата!

Както лешоядите и враните следват войските, за да изядат убитите, така и Крас следял списъците на обречените на смърт, за да им изяде имуществото.

Огънят и войната били двата главни източника на богатството му. Видяхме вече как забогатял от гражданската война и ще видим как забогатял и от войната срещу партите, но как е забогатял и от огъня? Ето как:

Улиците на Рим представлявали тесни сокаци, а къщите, особено в кварталите, дето живеел простият народ, били дървени. И пожарите били често явление. Когато пламвал пожар, огънят не можел да се локализира. Изгаряли цели квартали. Плутарх нарича пожарите в Рим „ендемични бедствия“…

След пожара обгорелите останки, а и самите места за строеж, имали нищожна стойност. Също така онези, които имали къщи в съседство с огнището на пожара, искали да ги продадат на каквато и да е цена, защото не знаели какво ще ги постигне утре. Утре можели да загубят всичко.

И така Крас се явявал купувач на развалините за парче хляб. По този начин успял да стане собственик на огромна част от Рим, а след това да препродава местата едно по едно на много по-високи цени. И печелел несметни пари.

Друг важен източник на доходи за Крас били книгите. В онази епоха имало голямо търсене на ръкописи и всеки благородник, всеки политик и всеки образован човек искал да има своя библиотека.

Намирал, значи, Крас роби краснописци, купувал ги евтино и сетне им вадел душата от работа, като ги карал да правят преписи на най-известните произведения. Играел, така да се каже, ролята на „издател“ в онази епоха. Работа и достойна, и доходна.

Освен сделките с места, изкупуването на имуществата на „обречените“ и издаването на ръкописи Крас вършел още една също така много доходна работа — имал сребърни мини и много ниви, които обработвал. И като връх на цялата тази дейност, давал в заем пари с огромна лихва: играел ролята и на лихвар, и на банкер.

Банкерът давал в заем големи суми на влиятелни приятели и политици, на разни платежоспособни дружества и дори на цели градове. Когато давал пари в заем заради политическите си интереси, не вземал лихва — по-късно получавал от кредитираните от него политици или управлението на някоя провинция, или ръководството на някоя приходоносна война! Ала когато нямал нужда от длъжника си, кредиторът Крас си искал обратно всичките пари! Така, че „безлихвените заеми ставали по-лоши от лихвените“.

И така виждаме, че за епохата си Крас е притежавал много предприемчив ум и се залавял за всяка „сочна“ работа. Но вършел и нещо по-просто — грабежи! Ще възкликнете: „Грабежи ли?!“ Защо не! Каквото вършели големите римски пълководци в Италия и провинциите, същото вършели и най-големите вълци в града, които се възползували от бъркотиите. Големите военачалници грабели посредством войската си, а големите сребролюбци грабели посредством бандите си.

Докато Цина отсъствувал, Крас организирал една шайка от 1500 души, хора от кол и въже, и с тях обикалял из Италия и ограбвал градовете. Както се възползувал от положението на пострадалите от пожарите, така и сега се възползувал от анархията, която царяла по онова време.

Но такъв изгоден случай не бил единствен. Когато Сула се завърнал от Азия и станал господар на Рим, Крас се присъединил към него. И като „фактор“ в партията събрал известен брой хаймани и ограбил град Турдеция в Умбрия и задържал цялата плячка.

Но този отвратителен негодяй не бил само разбойник, а и нещо по-лошо — убиец! Когато Сула час по час публикувал своите проскрипции, Крас карал да убиват и други хора, които не били включени в списъците, но пък били богати. И всичко това, за да купи имуществото им при публичния търг.

Когато Помпей и Цезар си поделили държавата, взели за свой трети съдружник Крас. Не, разбира се, заради военните му способности или заради политическия му ум, а заради богатствата му. Това е така нареченият първи триумвират.

И когато другите двама съдружници му възложили управлението на Азия, радостта на Крас била неописуема. Ще обяви война на партите и ще оплячкоса необятната им страна. Това ще рече пара, а не това, дето има сега!

Мнозина в Рим негодували против тези опасни и безсрамни планове на Крас. Защото се готвел да се бие срещу хора, които не били извършили „никаква несправедливост и освен това имали сключени договори с римляните“! Ала и партите не били неподготвени за подобна изненада! Познавали много добре методите на римляните — „че не съблюдават договорите, които подписват“.

Партите и арменците, които Крас отивал да смаже в собствените им земи, били не само най-войнствените народи в Азия, но и най-политичните. Били въоръжени до зъби, биели се яростно за родните си огнища срещу завоевателя и използували всички средства, позволени и непозволени (измами, шпиони, засади и др.), за да подмамят глупавия римлянин в една безбрежна пустиня и да го разгромят.

В началото успял да ограби Тенодоция, голям град в Осроин, в северната част на Месопотамия, и да продаде в робство жителите му. Ала за тази си безчовечна постъпка, израз на безчовечния римски завоевателен дух, Крас заплатил твърде скъпо, заплатил за греховете на всички римски пълководци дотогава.

Партите, посредством агентите си, които лековерният и маниакално славолюбив плутократ привлякъл за свои доверени съветници, го примамили във вътрешността на страната си, в една безбрежна пустиня без вода, дървета и планини, където конницата им можела да се разгърне нашироко, и там изклали 20 000 римляни и заловили в плен други 10 000 — между тях и сина на Крас, Поплий, и дори самия Крас.

Това било най-голямото поражение дотогава в историята на Рим. И Плутарх заключава меланхолично: „Това станало пример за повечето хора за изменчивостта на щастието, а за умните — пример за необмисленост и крайно честолюбие. Защото Крас не се задоволил с това, че бил по-знатен и по-силен от милиони други хора, и все смятал, че нямал нищо, след като всички признавали, че има двама души, които стоят над него — Помпей и Цезар.“