Диктаторите

ГОНЕНИЯТА НА ХРИСТИЯНИТЕ

Жестокостта на римляните спрямо юдеите волю-неволю ни припомня и жестокостта им спрямо християните. Но за какво по-напред да си спомни човек!

Безбройни са престъпленията — грабежи и убийства, — които римската власт вършела ежедневно и в Италия, и в провинциите. Три са обаче най-големите масови злодеяния, които римският империализъм е сторил на света. Това са престъпленията против духа. Никой друг народ в древността, никой варварин, нито хуните, нито монголите не сторили толкова зло на човечеството, колкото римляните.

Те опожарили двете най-големи духовни средища в древния свят — Атина и Ерусалим. Също те в продължение на повече от два века и половина са се мъчели да удавят в кръв, чрез най-ужасни изтезания, християнството.

Това, че римляните потъпкали свободата на всички народи на тогавашния свят — Европа, Азия и Африка — и безчинствували с огън и меч, без да щадят живота, честта и имуществото на хората, е нищо пред тези три престъпления срещу духа и съвестта.

Десет на брой са най-големите гонения срещу християните от годините 64 до 313. Най-тежки са били гоненията, извършени от императорите Деций и Диоклетиан. Ние ще се занимаем с първото гонение, предприето от Нерон през 64 година, превърнало се в образец за онези, които последвали по-късно.

Названието „християнин“ било станало равнозначно с определението „престъпник“. Християните не се покланяли на римските императори като на богове и не отдавали почит на статуите им! Следователно били светотатци, осквернители, врагове и рушители на справедливата държава!

За нас не е толкова важна жестокостта на императорския Рим, а това, че превръщал смъртта на хиляди хора в… зрелище. Една от най-зловещите особености на римските нрави била именно това превръщане на мъченията в празненство и на избиванията — в обществено тържество. Никога дотогава, сиреч преди Римската империя, никой не стигнал дотам, че да прави от най-ужасните изтезания на жертвите си предмет на смях и удоволствие. Арените станали място за масови екзекуции. А съдилищата щедро снабдявали амфитеатрите с човешки материал за развлечение на тълпата! „Заедно с това трябва да отбележим и една безчовечна злоупотреба с правосъдието, тъй като и най-малката простъпка се наказвала със смърт…“ — пише Ренан. Бихме могли да добавим, че това важи за всяка подобна епоха!

И действително нямало умен или глупав римлянин, образован или невежа, управник или разбойник, който да не считал, че избиването на християните е една правилна мярка „за защита на държавата“, а мъченическата им смърт — „прекрасно зрелище“! Всички наблюдавали от трибуните с настървение и безгранично злорадство изгарянето на живи хора, гърчовете им, разкъсването им от дивите зверове, и всички крещели от възторг, когато жертвата издъхвала… красиво, и я освирквали, когато умирала… грозно, и най-вече — бързо!

Ето каква била „духовната култура“ на „империум романум“, културата на управници садисти, които покварили и самия народ и го направили „себеподобен“.

Но как у Нерон възникнала мисълта за масови гонения срещу християнския елемент в Рим? След опожаряването на Рим през пролетта на 64 година, тъй като изгоряла голяма част от кварталите на простолюдието, народът взел да разправя, че сам Нерон подпалил столицата. Така че Нерон, който може би не бил виновен, но все пак изразил открито удоволствието си от това зрелище, като го възпявал с китара в ръце, бил обвинен от пострадалите — и от много историци! — че подпалил града, за да построи още по-хубава столица. Тогава Нерон направил това, което винаги и навсякъде правят силните виновници. Хвърлил вината върху християните. Сиреч насочил народното негодувание срещу невинните християни. Чрез своите агенти разпространил слуха, че християните подпалили Рим. Така била организирана — в онези стари времена, когато нямало вестници, чрез които виновните да извращават истината! — системата на разпространението на слуховете! И Нерон почнал да залавя християни и да ги изтезава, докато си „признаят“. А след като си „признавали“, нареждал да ги убият. Гледал, значи, народът, че императорът му избива християните, и си казвал:

— Щом Законът ги убива, значи няма съмнение, че са… виновни!

Тази система на „признания“ и на „създаване на виновни“ е толкова стара, колкото е стар и светът на Неправдата и Престъплението!

Почти всички християни били хора „нисши“. Римското право разделяло поданиците на „нисши“ — humiliores, които нямали никакви политически права, и на „висши“ — honestiores, които имали всички политически права.

Когато Законът съдел тези именно „нисши“ хора за „предателство“ и „светотатство“, налагал им или наказанието смърт чрез изгаряне, или пък им отреждал да бъдат хвърлени на дивите зверове в амфитеатъра, но след безмилостен побой с бич.

А „honestiores“ за същите престъпления ги наказвали… по-човечно — отсичали им главата, както отсекли главата и на апостол Павел.

Така че тези две наказания — смърт чрез изгаряне и смърт чрез разкъсване от диви зверове — не били измислени от Нерон. Заварил ги вече установени от римската богиня Темида, от справедливата държава на римляните. Нерон само разширил твърде много обхвата на тези наказания. Не ги прилагал вече само при отделни случаи, а масово. С други думи, пръв приложил нацисткия закон за обща отговорност; по същия начин нацизмът, когато не можеше да открие извършителя на някой саботаж или на някой акт на свободолюбие, наказваше невинни хора, които залавяше наслуки.

Еднакви порядки, еднакво разбиране за право!

Римският закон просто и хладнокръвно бил установил тези два вида смъртно наказание за „нисшите“ си поданици — разпъването на кръст и разкъсването от дивите зверове. Както казахме, Нерон не е изобретателят на този закон. Заварил го е наготово от предшествениците си. Само че пръв ги приложил с такова удоволствие и с такъв висок усет за постановка — та нали бил човек на изкуството!

Неизчерпаемият източник — митологията — щедро подхранвала въображението на този коронован човек на изкуството, който задоволявал „естетическите“ нужди на една извратена тълпа. И както в драмата цялата сила на произведението се развихря накрая, така и при тези представления краят бил… най-драматичен.

Когато арената се изпълвала с тела на убити и ранени, представили различни богове и герои от митологията, появявало се едно лице с маската на Психопомп и с нажежен железен бастун докосвал натъркаляните наоколо тела… на боговете и героите, за да провери дали все още мърдат или не. И ако някое помръдвало, тогава други служители, „маскирани“ като плутоновци и хорковци — Хоркос бил богът, който наказвал клетвопрестъпниците, но същевременно това било едно от имената на Плутон, — убивали с чукове онези, които упорствували… да живеят! След това плутоновците и хорковците ги влачели за краката, за да ги замъкнат в ада, сиреч на боклука!

Римската цивилизация била много… кавалерска. Не отказвали на жените пълно равноправие с мъжете. Всички прилични „цивилизации“ изтезават и избиват жените наравно с мъжете. Изкарвали, значи, и жените на арената да представят различни сцени от митологията — да служат и те на Високото изкуство на една кръвожадна тирания. Жените обикновено представяли дирки и данаиди. Не знаем много-много как точно стояла работата с тези данаиди, петдесетте дъщери на Данай, които убили мъжете си, но след това пък сами били избити от Линкей. Но, изглежда, че жените представяли „действително“ тази касапница. Петдесетте данаиди не на лъжа, а наистина убивали мъжете си, а след това единственият спасил се от тези петдесет съпрузи, Линкей, избивал, и той наистина, а не на лъжа, петдесетте съпруги. Случаят, както виждате, не бил чак толкова интересен, ако не бил броят на убийствата. Сто убийства наведнъж! Насищала се и олигархията, и тълпата, възприела психологията на господарите си — много кръв и купища трупове! И все пак, изглежда, че епизодът с Амимона внасял „пикантност“ в цялото това еднообразие! Амимона била една от петдесетте данаиди, която един сатир гонел, за да я изнасили, но накрая я изнасилвал началникът му — Посейдон.

Твърде възможно е тази драма да е завършвала с представянето на мъченията, на които мъртвите бивали подлагани в ада. Защото за престъплението си данаидите били наказани да пълнят с вода една делва без дъно. И така ненаситния за кървави зрелища Господар на света и на неговите слуги били представяни наистина, а не на шега, изтезанията и страданията на обречените на вечни мъки. През тази златна епоха представянето на сцени от другия свят били много на мода. Тази мода била пренесена в Рим от разни фокусници и пътуващи артисти от Египет и Нубия. Такива неща искала да гледа и аристокрацията, и тълпата, такива неща му показвали парсаджиите.

Знаем по какъв жесток начин е била умъртвена Дирка. Дирка била враг на Антиопа, царица на Тива. Синовете на Антиопа, Зет и Амфион, вързали Дирка за рогата на един разярен бик, който я влачил до скалите на Китерон и накрая я направил на парчета.

Този именно мит Нерон представял на арената в действителност. Опитните служители в амфитеатъра връзвали за рогата на разярени бикове най-красивите девойки християнки, при това голи, сетне подгонвали животните с бичове и изпълнените с похот очи на благородниците и на тълпата с наслада гледали как се раздирала младата гръд на девойките и как кървавите им вътрешности се изсипвали на пясъка!

Сам Нерон много обичал тези зрелища и се стараел да не изпуска и най-малките подробности. Понеже бил късоглед, навеждал се и поставял пред едното си око изпъкнал смарагд за да вижда по-добре. Този смарагд е първият „монокъл“ на древните контета.

Със смарагдения си „монокъл“, със сините си очи, с кестенявите си накъдрени коси, с дебелите си устни, изпълнен с високомерна суетност на човек на изкуството, страшен и глуповат, Нерон подлагал на критика „представлението“, а в това време въздухът ехтял от звуците на цимбали и тръби, изпълнен с миризмата и изпаренията на още топлата кръв и с облаци от тамян и други благоуханни вещества.

Нерон не пропускал нито един случай, за да прояви познанията си. Когато наредил да убият майка му, след убийството сам дошъл в двореца, за да види с очите си трупа й. И както ни разказва Светоний, младият майцеубиец съблякъл трупа на красивата си майка, опипал го с пухкавата си ръка и като познавач оценил естетически изяществото на линиите и заобленостите на това прекрасно тяло.

Можем да си представим как се е извръщал към седналите близо до него благородници — най-висшите управници седели на столче от слонова кост! — и към весталките, които също седели около него в императорската му ложа, и прошепвал като тънък познавач колко изваяна е голотата на тази или онази дирка! На тези покварени до мозъка на костите си господари на народите правели изумително впечатление свянът и безропотната търпеливост на тези млади и неоформени още момичета, които стеснително и несръчно прикривали с нежните си ръце своята голота. Тази гледка доставяла на тези разкапани римляни невъобразима наслада!

Търпеливостта на жертвите раздразвала още по-силно кръвожадността и похотливостта на зрителите. И колкото по-силна била възбудата, толкова по-голямо било и удоволствието. Римляните смятали, че християните вършели това нарочно и че от злоба умирали така мълчаливо! И затова благородните души на организаторите и зрителите на тези празненства непрекъснато търсели все по-нови и по-жестоки мъчения, за да… изпитат още по-голяма наслада!

В това отношение Нерон имал много „щастливи“ хрумвания — нали бил човек на изкуството! Едно такова „щастливо“ и действително оригинално хрумване ни разказва Светоний, който се възхищава и на неговия инициатор, и на епохата, която го е оценила. Връзвали за забити по арената колове голи момчета и момичета. След това вратата на една от клетките се отваряла — клетките били наредени около арената и се намирали под трибуните — и оттам изскачал един звяр. Този звяр бил самият император, облечен в зверски кожи! Нахвърлял се върху младите си жертви, повалял ги и ги изнасилвал пред очите на множеството. Ала това не било нищо пред онова, което следвало. След малко на арената изскачал още един звяр, който почвал да се боричка с първия, накрая го повалял на земята и му отвръщал със същото… Този втори звяр бил освободеният роб Дорифор, любовник и „съпруг“ на императора! А победеният и мятащ се император надавал, както ни казва Светоний, писъци на „озлочестена девица“!

И висшите управници, и сенаторите, и весталките, и конниците, и целият народ били луди по своя толкова достоен император и приветствували възторжено „любимеца“ си, украшението на света!

Ще си позволим едно отклонение, за да обясним как е възникнала в императорския Рим тази потребност от кървави зрелища.

В най-старо време празниците и тържествата на римляните били празненства на един земеделски народ. Орачи, скотовъдци, лозари празнували и славели добрите божества на полята през определени дни в годината с танци, песни и вино в изобилие. И с много груби веселия. Но след военните победи на империалистическия вече Рим над картагенците народните празненства престанали да бъдат земеделски и се превърнали в граждански. Изгубили пряката си връзка с боговете и станали светски; сиреч загубили религиозното си съдържание и приели политическо съдържание. Загубили дори и името си — първоначално се наричали „feriae“, което означава религиозни празненства, а по-късно „ludi“, което ще рече народни веселия.

Но най-лошото било, че тези веселия загубили своята първична простота, естественост и спонтанност и се превърнали в непристойни и вулгарни оргии. Пример за това са Сатурналиите. През седемте дни на „карнавала“ — от 17 до 24 декември — роби и свободни се сливали в едно цяло, пиянствували заедно, играели заедно на комар, задявали се един друг и блудствували без никакви задръжки — „цял Рим сякаш загубвал разума си“, както ни уверява Сенека.

В тази глава наблягаме на римските празненства, защото гоненията на християните е техният естествен завършек. Читателят не трябва само да се удивлява на това, което му разказваме, а да прави съпоставки и съответните изводи.

Простодушният в основата си земеделец — като всички земеделци на този свят — почнал да изоставя нивите си, защото не давали достатъчно плод, и отивал в столицата да търси щастието си. Но там в столицата загубвал простодушието си и чистите си нрави. Постепенно се покварил. Но не се самопокварил, а го покварили политиците. Въпреки „равенството“ на теория между патриции и плебеи, тези политици почти винаги произхождали от патрицианската класа. Защото само патрициите имали средства, сиреч пари, за да купуват благоразположението и гласовете на народа. Съществувала, видите ли, още от първите години на републиката, следната формалност в римската политическа система — властта и хазната да не се вземат с меч и насилие, а чрез гласа на народа. На добър час! Както става винаги в страните на цивилизования свят, където все още се поддържат „демократичните форми“.

Всички „надеждни млади мъже“ от аристокрацията и плутокрацията, които искали да се отдадат на политиката, за да заемат най-вече длъжността претор или консул — тези постове били сменяеми, защото със встъпването си в длъжност консулите и преторите ставали за една година абсолютни господари на Италия и на необятните провинции! — трябвало да започнат от длъжността едил. Право да бъдат избирани на тази длъжност първоначално имали само патрициите. А най-важната работа на едила била организирането на обществените празненства. И затова трябвало да се избират богати хора, защото обикновено те плащали много неща от собствения си джоб.

Всеки нов едил се мъчел да надмине предшественика си по щедрост и великолепие. Стараел се, значи, да достави колкото се може повече удоволствия на тълпата — чрез блестящи и редки зрелища, чрез богати угощения с вино в изобилие; по този начин „задължавал“ тълпата, и в следващите избори за консули и претори си осигурявал нейните гласове. С други думи, тълпата гласувала за политиците с редки пръсти — а това проличавало още в годините на едилствуването им.

Безработната римска тълпа, която живеела само от даренията на своите политици, избирала за управници, както вече казахме, тези, които давали най-много. Те ставали нейни любимци. За тях давала гласа си при изборите. Защото очаквала, че когато върховните й управници — консули и претори — поемат или воденето на някоя война, или управлението на някоя провинция, ще се завърнат в Рим натоварени с „плячка“. И тогава ще раздадат на тълпата жито, месо, вино и суха пара! И затова трябвало да дават доста големи суми от „печалбата“ си, за да закрепят популярността си сред тълпата и по този начин да бъдат избирани за управници през целия си живот — управници плячкаджии и сребролюбци!

Колкото повече се разширявала чрез войните римската държава, толкова по-чести и по-разточителни ставали празненствата. Съкровищата на чуждите народи пълнели римската хазна, а патрициите забогатявали. По този начин и държавата имала пари, за да харчи за забавленията на тълпата, а и самите политици също имали възможност да харчат от джоба си, сиреч от ограбеното от покорените народи.

Политиците правели разходи единствено за да спечелят гласовете на народа. А когато вземали властта, изкарвали си десеторно тези разходи, като обирали народите в провинциите и победените си врагове. И отново разточителствували с изкараното, за да бъдат преизбрани за управници.

Този бил затвореният кръг на римския политически живот. Римските политици не пръскали средства само за забавления на тълпата, но й давали и суха пара.

Това зло се разраснало особено много през периода на гражданските войни. Победителите на своите „братя“ — Сула, Помпей, Крас, Цезар, Антоний, Октавиан, а по-късно почти всички императори, — щом докопвали трона, устройвали многобройни празненства с богати угощения и раздавали храни и пари на народа; уреждали също така и най-различни театрални представления и други зрелища като морски битки, гладиаторски борби и бой с диви зверове.

Така се създала тази странна психология на римския народ — да счита държавата и политическите си дейци задължени да го хранят и забавляват. И да му дават и пари за харчлък!

С течение на времето този странен манталитет на римския народ се утвърждавал все повече. Естествено, един такъв народ, когото хранят и забавляват безплатно, и комуто дават и джоб-парасъ, е бил народ покварен, без идеали, суров и опасен; народ, готов да върши същото, което вършели неговите военачалници, когато отивал да се бие с „варварите“, с „враговете“ на отечеството си — да граби, да убива, да изнасилва и да поробва!

В държавния бюджет се предвиждало отделно перо за народните празненства. Ала народът ставал все по-взискателен, настоявал за повече забавления и угощения. Искал с всяка измината година празненствата да стават все по-интересни и по-големи. Парите от специалното перо не достигали. И тогава едилът, за да задоволи тълпата, демагогски плащал от собствения си джоб, като обаче се погрижвал народът да узнае за това. Но когато едилът нямал собствени средства, вземал от приятелите си. Тези негови приятели ставали негови кредитори — с други думи, давали пари в заем на „своя човек“, за да достигне до най-висшите длъжности. И когато „техният човек“ постигал целта си, връщал им „майката“ заедно с лихвите, които били чудовищни и достигали понякога и до 80 процента!

В Рим, значи, ставало това, което става и сега във всички страни в света, където едрите банкери кредитират политическите партии. Тези кредитори хвърлят огромни суми, за да докарат „хората“ си на власт; и когато успеят, си възвръщат, при това без самите те да се явяват, хилядократно парите, които са похарчили.

Често пъти едилът принуждавал поданиците си в Италия и провинциите да внесат една „малка дан“ за… народа, сиреч за гуляите и забавленията на римската тълпа. Карал значи народа да плаща разноските по личните „работи“ на управниците!

Сенатът се опитал да сложи край на тези злоупотреби. Но указите му се оказали безсилни да възпрат тази така дълбоко вкоренена необходимост в политическия живот на римската държава. А тази необходимост се състояла в следното — патрициите да покварят народа, за да ги крепи на ръководните места в икономиката и политиката със своя глас и с меча си — сиреч да подкрепя покварителите си.

Покваряването на народа било необходимо на аристокрацията, за да може да се налага и да властвува. А политиката пък била необходима на аристокрацията, за да може да измъква пари от държавната хазна и от покорените народи. А най-сигурното средство за покоряването на народа било подкупването му чрез зрелища, храни и пари.

В своето произведение „За задълженията“ Цицерон дава един списък на най-щедрите едили, похарчили през годината на властвуването си огромни суми за устройването на празненства. От познатите ни исторически личности в него личат Крас, наречен „Богаташа“, Лукул, наречен „Ксеркс в тога“, и Юлий Цезар, наречен „omnium virorum mulier, et omnium mulierum vir“.7 Първите двама харчели от собствените си пари, но Цезар нямал пари и затова взел в заем.

Ще цитираме едно любопитно писмо на младия Целий Руф до неговия учител Цицерон. Целий станал едил през същата година, когато Цицерон бил управител на Киликия. Младият човек се тревожел за организирането на празненствата и затова писал до уважавания си учител да му намери там, в Азия, известен брой пантери и да му ги изпрати, тъй като му били нужни за борбите с диви зверове, които трябвало да устрои. „Би било срам за теб, като си помислиш, че Патиск изпрати десет пантери на Курион! Ти трябва да ми изпратиш повече!… Един управител на провинция може да върши каквото си ще!“

Целий Руф бил напълно прав! Управителите на провинциите имали такива права, каквито нямали и консулите и преторите в Рим; разпореждали се така, както те намирали за добре и издавали „укази“, независимо че понякога противоречели на онези, които били издавани в самия Рим. Така че управителите на провинциите облагали с данъци своите поданици както те намирали за целесъобразно!

Продължавайки писмото си, Целий Руф иска от учителя си Цицерон да принуди поданиците си да дадат пари за забавленията на римляните.

Не знаем какво е отвърнал Цицерон. Навярно е отказал. Отказал е не като моралист, а като политик. Ала други управители на провинции не обръщали много внимание на тези дреболии. Те услужвали на приятелите си от Рим колкото се може повече, за да им бъдат приятели и след изтичането на годината на управлението им, когато по правило враговете им щели да ги обвинят в незаконно натрупване на пари за сметка на населението в провинциите.

И тъй управителите на провинциите изпращали на приятелите си много диви зверове. Толкова голям бил броят на изпращаните зверове, че в някои провинции на Източна Азия те изчезнали напълно. Достатъчно е само да отбележим, че за 27 боя със зверове, които Август устроил, били пожертвувани 3500 диви звяра от Африка, и че само за един бой със зверове, устроен от Юлий Цезар, на арената били изкарани 500–600 лъва и 410 други африкански диви животни. А при откриването на Колизеума само за един ден били изкарани 5000 звяра!

И така достигаме и до този така важен елемент на римската цивилизация — боя със зверове. Наслаждението, което римската тълпа изпитвала при тези ужасни зрелища, показва до каква степен старият простодушен и миролюбив земеделец е бил покварен и оскотен от управляващата класа. А фактът, че този народ обожествявал смешните си властници, кланял им се и им кадял тамян, показва не колко слабо вярващ станал този народ, а колко раболепен го направили икономическите и политическите му господари.

Римските управници се надпреварвали помежду си кой ще устрои най-омайващите зрелища и кой ще раздаде повече ядене и пиене, и пари, било като едил, било като пълководец триумфатор, или като император и затова поднасяли на народа най-жестоки боеве със зверове и гладиаторски борби — искали да го развълнуват с проливането на кръв.

Но какво представлявали тези зрелища и как възникнали и пуснали корени в римския обществен живот? Съществувал един стар обичай — на празненствата на богинята Деметра да пускат на хиподрума лисици, на чиито опашки връзвали запален факел. Това зрелище забавлявало някогашните простодушни земеделци; гледали как обезумелите лисици бягали из хиподрума и… изгаряли! За онези примитивни селяни лисицата, както и вълкът, била техният „вековен“ враг!

Това зрелище било първата психологическа подготовка на народа за „възприемането“ на боя с диви зверове. Но затова спомогнал и един друг обичай, аристократически този път. На погребението и на деветте дни на „обичните“ им бащи, братя и прочие „съкрушените“ роднини устройвали гладиаторски борби и убивали диви зверове. По-късно жертвоприношението на диви животни се превърнало в бой с тях.

Първоначално народът изпитвал известно отвращение към тези варварски зрелища. И това е твърде естествено. Но полека-лека свикнал да ги понася, а след това и да им се наслаждава! И да ги желае и търси!

Цицерон ни описва впечатлението, което му направили борбите с диви зверове, устроени от Помпей, продължили цели пет дни! „Те бяха великолепни, никой не може да оспори това! Но какво удоволствие може да изпита един човек с изтънчен вкус, като гледа как един нещастник бива разкъсван от огромни зверове или как копието пронизва някое великолепно животно? Обратното, тези животни породиха съчувствие сред множеството и впечатлението, че имат нещо общо с човека…“

Плиний в своята „Естествена история“ ни уверява, че вълнението на публиката пред тези ужасни гледки било толкова голямо, че се изразило в проклятия и ругатни срещу Помпей!

Така че нямаме ли право, като твърдим, че римският народ е бил покварен, развратен и оскотен от своите икономически и политически господари?

Цицерон, Плиний и дори Сенека осъдили борбите с диви зверове, когато почнали да ги устройват. А Сенатът пък забранил внасянето на диви зверове в Рим.

Цицерон, Плиний и Сенека, които осъдили борбите със зверове и други подобни зрелища, били хора действително просветени и поклонници на гръцката култура, и затова не можели да понасят тези жестокости. Ала те не можели да въздействуват върху психологията на тълпата и да я просветят. Защото катастрофалното влияние на политиците било много по-голямо и трайно. Така че „предписанията“ на консервативния Сенат били много правилни, но такива закони не можели да виреят в една вече гнила действителност. Затова забраната за внасянето на диви зверове скоро била премахната от заинтересованите политически дейци. Когато един Помпей, един Цезар или един Октавиан искали нещо, много здраве да имат законите! Това значи диктатура!

Всички народи на този свят са преминали през един тъмен период на първобитност и варварство. У всички народи е съществувал страшният обичай на човешки жертвоприношения, първо, за да изяждат хората, и второ, за да омилостивят боговете и демоните. Ала щом излезли от мрака на варварството, открили, кой по-рано, кой по-късно, колко ужасен е този обичай на човешки жертвоприношения, чийто спомен е останал само в митовете и легендите.

Единственият народ в Средиземноморието, който никога не се отказал от човешките жертвоприношения през целия си предисторически и исторически живот, е римският. Защото жертвувани са били хора — чрез гладиаторските борби и боя с диви зверове — чак до годините на Константин Велики и Онорий.

И докато в повечето случаи у другите народи човешките жертвоприношения имали религиозен характер, у римляните те имали политически. Римляните не били много набожни и устройвали кланета на хора само за развлечение и демагогия. При това кланетата не били организирани от жреците, а от държавата и видните дейци от олигархията!

Както вече казахме, у римляните още от стари времена съществувал обичай да устройват гладиаторски борби при погребенията и деветте дни на покойниците си — ludi Novemdiales. Целта на тези човешки жертвоприношения била закланите роби да прислужват на господаря си на другия свят, а също така и за да омилостивят бога на ада. Подобен обичай имали Омировите гърци. Някои историци твърдят, че римляните възприели този обичай от етруските и че първите публични гладиаторски борби били устроени през 264 г. пр.н.е. Съмняваме се, че този обичай би могъл да се въведе и така да разцъфти в Рим, ако не е съществувал от по-рано.

Във всеки случай с течение на времето гладиаторските борби станали любимото развлечение на римския народ, „зрелище, на което се стичат всякакъв вид хора и от което тълпата изпитва голямо наслаждение“, пише Цицерон.

Именно затова различните кандидати за високите държавни постове поднасяли такива забавления на народа — и го покварили.

В старите времена народът се забавлявал с пиене, танци и песни. Но управниците му го накарали да забрави всички тези неща, направили го неспособен да създаде драмата, най-висшето духовно постижение на културата, и да „загуби мъжеството и интелигентността си“, както казва английският историк Фоулър.

Тези диви обичаи се разпространили из целия древен свят, от единия край на Запада до другия край на Изтока и покварили всички покорени народи — с изключение на гърците, които не можели да понасят такива отвратителни зрелища.

До 105 година гладиаторските борби били устройвани от частни лица. Затова и гладиаторските двойки не били многобройни. Но след това се намесила самата държава и не само уреждала тези зловещи празненства под ръководството на специални длъжностни лица, едилите, но хранела и подготвяла обречените на смърт.

Първоначално „материал“ за тези зрелища се набавял от робите, военнопленниците и осъдените на смърт. По-късно обаче, когато завоеванията на римските легиони се разширявали и римската цивилизация „растяла“, не само роби, пленници и осъдени на смърт, но и представители на най-висшите съсловия на сенаторите и конниците, и дори императори излизали на арената и се биели като гладиатори.

И полека-лека стигнахме от забраната на тези зрелища, която първоначално Сенатът искал да наложи, до другия край, до утвърждаването им със закон. Но как се оправдало това? Ще видим по-нататък.

Когато Сенатът узаконил гладиаторските борби като обществено развлечение, с други думи, когато това почитано и консервативно събрание загубило своя авторитет и изпаднало до такава степен в нравствено отношение, че почнало да угажда на различни силни военачалници и диктатори, то се опитало да оправдае това узаконяване. И знаете ли как го оправдало? Както се оправдават навред и винаги разни такива страшни неща — за благото на родината! Казали: тези зрелища насаждат в душата на народа боен дух и суровост — чисто завоевателски добродетели! — и за да се спре въвеждането на гръцките спортни игри, защото са прекалено… благородни, без проливане на кръв и ще… развалят добрите нрави и мъжеството на римляните!

Колкото повече забогатявали държавата и предприемачите — политици и лихвари, — толкова по-пищни ставали и по-често били устройвани кървавите зрелища с гладиатори, много пъти съчетани и с бой с диви зверове. Вместо някогашните малобройни гладиаторски двойки, силните на деня поднасяли на римските си гласоподаватели стотици гладиаторски двойки. Този вид борби се наричали „стадни“ (gregatum). И понеже амфитеатърът не можел да побере всички „стада“, заградили в полето край Рим едно обширно пространство и там устройвали голямата касапница.

Известно е, че Юлий Цезар е накарал да се избият помежду си 500 пехотинци, 300 конници и 20 слона; слоновете не се биели помежду си, а бойците, които били на гърба им, „укрепили се“ в малки дървени кули.

Но Цезар бил надминат от своите приемници. Тъпият чревоугодник и голям рогоносец Клавдий наредил да се възпроизведе изцяло обсадата на един британски град и затова огромни маси от хора се избили помежду си пред очите на доволната римска тълпа, та зрелището да бъде колкото се може по-достоверно исторически и по-реалистично. Траян, който бил един от така наречените „добри“ римски императори, когато се завърнал победител и триумфатор от похода си срещу даките през 105 година, устроил празненства, продължили цели три месеца, или по-точно — 123 дни! През тези дни за слава на императора и за голяма радост на поданиците му се избили помежду си в Колизеума 10 000 пленени даки. Мания за клане, мания за наслади!

И като си помисли човек, че Траян бил „добър“ император! А „най-добрият“ от цялата тази порода римски императори, Октавиан, направил нещо по… национално. За да отпразнува победата си над Антоний при Акциум, той „принесъл в жертва“, сиреч изклал като овце в храма на обожествения си пастрок Юлий Цезар 400 римски патриции — сенатори и конници — негови врагове, и следователно и врагове на отечеството!

И така в историята на римската държава, на Справедливата държава, понятията за добро и зло не се различавали много.

Да се убиват в едно оградено място нещастници, в края на краищата би се превърнало в еднообразна и скучна работа. И затова вместо да ги колят, карали ги да се избиват един друг. По този начин зрелището се поосвежило и привличало повече народ.

Но с течение на времето и това зрелище почнало да избледнява и да губи своята… привлекателност. И затова умните, способните управници се грижели по-често да обогатяват зрелището с нови „фигури“ и по този начин да го обновяват. Проява на „висока култура“ и много важно обновление на зрелището представлявало увеличението на броя на гладиаторите. Вместо две-три двойки, както било в старите времена, сега гладиаторите станали стотици.

Разнообразяване, обогатяване и обновяване на зрелището било и следното — на арената излизали да се бият не само пеши гладиатори, но и конници. А по-късно включили и гладиатори върху слонове. След това бил прибавен и друг „номер“ — така наречените „essedarii“, бойци на колесници. Прибавени били по-късно и други „номера“, между които и „ondobatas“-ите; те си играели един вид на „сляпа баба“, защото се биели слепешката, без да виждат нищо, тъй като шлемът им нямал отвори за очите.

Освен пехотинци, конници, гладиатори на слонове и колесници и „слепи баби“, имало и други „номера“ за взаимно изтребление. Имало гладиатори, наречени „dimachaeri“, които се биели с по един нож във всяка ръка; имало и „retarii“ и „mormi-llones“, сиреч рибари с мрежа и тризъбец в ръце, а срещу тях „риби“ мурени, с къс меч и щит. Рибарите се мъчели да уловят в мрежите си мурените и да ги пронижат с тризъбеца си, а мурените гледали да разкъсат мрежите им и да се отърват.

Още едно разнообразие в гладиаторските борби било въведено с времето — след всяка победоносна „справедлива“ война били залавяни голям брой пленници. Именно тези пленници били изкарвани на арената и принуждавани да се бият помежду си на „стада“ с националните си носии и въоръжение, и със свойствените им начини на бой. И така безработните и покварени тълпи в столицата и големите провинциални градове гледали как на арената се появявали в чудноватите си дрехи и със странните си оръжия и почвали да се избиват помежду си самнити, гали, траки, арменци, германци, парти, испанци, каледонци (шотландци) и маври от Африка. Тези нещастници се нахвърляли яростно едни срещу други, всеки по свой маниер, ругаели се и се проклинали всеки на своя език… И това клане на „стада“ на варварите — всеки победен е варварин! — било радост за очите и ушите на римляните!

Виждаме каква изобретателност и въображение проявявали управниците и политическите дейци, за да обновяват тези зрелища с все по-нови и по-жестоки номера, та да не станат еднообразни и да загубят… „естетическата“ си привлекателност.

Когато имало такива празненства, всички трибуни на амфитеатъра се изпълвали до краен предел. Деветдесет хиляди безделници, политически нехранимайковци и дори жени — толкова побирал Колизеумът — изпълвали с виковете си, със смрадта си и с лошия си дъх огромната „паница“ на амфитеатъра.

В императорската ложа, заобиколен от управниците си и весталките, страшният властелин давал знак за започването на… панаира. Тогава гладиаторите дефилирали около арената с извадени мечове, за да се вижда колко остро били наточени. А когато минавали край императорската ложа, гладиаторите извиквали: „Ave, Caesar, morituri te salutant“, сиреч „Здравей, Цезар! Тези, които ще умрат, те поздравяват!“ Така ги учели да викат; а пък, ако им стискало, нека посмеели да постъпят иначе! Тези нещастни хора трябвало да покажат, че са просто във възторг от съдбата си и че безумно обичат… палача си! Но дошло най-сетне време, когато гладиаторите не можели повече да понасят жалката си участ, когато стигнали до безизходица. И тогава около 120 000 такива отчаяни хора се вдигнали начело със Спартак, строшили оковите си и разтърсили из основи Римската империя и щели да я съборят, ако имали по-добра организация!

Панаирът почвал с любимия на тълпата бой между рибар и мурена. Гладиаторът, който представял рибар, имал шлем, а в ръцете си държал мрежа и дълъг тризъбец. Другият, „мурената“, носел четвъртит щит и държал извит като сърп дълъг нож. С щита си той се бранел от тризъбеца, а със сърповидния си нож се мъчел да разкъса мрежата, в случай че се омотавала около него. В тази „игра“ имало голяма бързина на движенията и разнообразие. „Мурената“ бягал из арената, а рибарят упорито го гонел да го стигне. Преследването продължавало дълго време, докато „мурената“ почвал да се уморява. И тогава рибарят го издебвал и успявал с едно бързо мятане да омотае мрежата си около рибата. Уловеният, ако успявал да разкъса мрежата си със сърповидния си нож, се отървавал поне временно. Но ако не успявал, заплитал се още повече, падал на земята и тогава рибарят се спускал и забивал тризъбеца си в гърлото му.

Когато рибарят успявал да събори на земята „мурената“ и, стъпил с крак на гърдите му, опирал тризъбеца върху гърлото му, тълпата крещяла от възторг. Но победителят не бивало да бърза. За да убие жертвата си, трябвало да изпълни една последна формалност. Жертвата вдигала лявата си ръка с изправен нагоре показалец. Това означавало, че иска милост. Но такава публика никога не се отказвала от най-хубавия миг на представлението — убиването! Зрителите имали право да вдигнат ръка с изправен нагоре палец — това означавало, че подарявали живота на победения. Но обикновено обръщали палеца надолу, а това означавало, че „всевластният“ народ не искал играта да спре по средата — победеният трябвало да бъде ликвидиран. Ами че нали затова отивали в амфитеатъра! Да видят как се лее кръв, как димят изсипани вътрешности, как се гърчат тела в предсмъртна агония. И за тази „висша“ цел държавата и политиците пилеели парите на поданиците си. Би било абсурдно римската „цивилизация“ да прояви човеколюбие към затворници, роби и пленници! Тогава биха отишли напразно всичките тези прекрасни зрелища, чието предназначение, както казахме, било да укрепват „мъжествените“ и войнствени инстинкти и канибализма на народа!

Но когато се случвало съвсем рядкото нещо, тълпата да подари живота на някой гладиатор, защото е изиграл отлично, блестящо ролята си, тя вършела това, за да може да се любува и друг път при други подобни представления… докато й омръзнел и тогава разрешавала да бъде убит.

Нещастните същества, които се колели и изтърбушвали едно друго, били длъжни не просто да умрат, а да умрат красиво! Трябвало да изиграят добре ролята си, за да задоволят изтънчената публика. И тогава се появила нужда от обучение и репетиции. За да играят добре, трябвало преди това да репетират. И затова още отрано възникнали школи за гладиатори, от които излизали… дипломирани убийци! Естествено и самите гладиатори се стремели да се покажат майстори в изкуството да се убива, защото само голямото им умение би им помогнало да убият противника си, а не обратното; а в случай че бъдат победени, надявали се, че тълпата ще им подари живота, ако изпълнят изключително добре ролята си.

Първоначално разни богати аристократи купували, според тогавашните обичаи и нужди, най-добре сложените младежи по пазарите за роби. Използували ги за своите работи — на нивите, в къщите, за телохранители по пътищата и пазара, пък и като побойници по време на избори. Използували ги също така и като гладиатори на празненствата, които устройвали за развлечение на гласоподавателите си.

Но с течение на времето на римския народ почнали все повече да му се нравят кървавите зрелища, които държавата и богатите властолюбиви аристократи устройвали безплатно. И тогава се появили разни частни предприемачи, които уреждали гладиаторски борби, често пъти съчетани и с бой с диви зверове, с вход с билети. Търговците на роби и притежателите на гладиатори имали златна работа — продавали или давали под наем за театралните представления обучени роби. И така тези кръвопролития се превърнали в паричен въпрос, сиреч поставени били на здрава основа. Освен тези обучени гладиатори на частните предприемачи имало и гладиатори — собственост на държавата. Държавата също имала обществени школи с… голям брой ученици! Тези ученици били военнопленници или осъдени на смърт хора, на които „правосъдието“ отредило да умрат като гладиатори — ad gladium damnati.

В тези „школи“… уроците се преподавали, както всеки лесно може да си представи, с невъобразима суровост и тежки изтезания. А вечерта оковавали учениците във вериги и ги заключвали, струпани на купища, във влажни и тъмни килии. На такива мъки бивали подлагани по време на обучението им, че нещастниците с нетърпение очаквали да ги изпратят да се избият помежду си, за да се отърват от този живот.

Но в тези школи имало и едно добро нещо. Хранели ги здраво и грижливо, за да станат силни, да направят мускули и се налеят с много кръв. Защото, представяте ли си, да изкормят гладиатора, а той да пусне малко кръв! Срам! И язък за парите!

Но гладиаторските борби изглеждат смешни пред боевете с диви зверове. Разправят, че те били въведени в Рим от Луций Метел, победителя на картагенците. Той докарал през 252 г. пр.н.е. от Африка много диви зверове, за да ги покаже на народа.

Добре ги докарал и ги показал на римския народ тези диви африкански зверове Луций Метел. Ами после? Не знаели какво да ги правят. Прехраната им струвала много пари. И тогава намерили най-простия изход — да ги убият. Но избиването им да не отиде напразно! И по този начин превърнали изтребването им във вълнуващо зрелище. Пуснали зверовете на арената и ги оставили да се изядат помежду си. Лъвът да разкъса слона, а слонът да тупне хиената на земята и така нататък.

Това зрелище се харесало толкова много на „чувствителната“ душа на римската тълпа, че останало незабравимо. И затова по-късно най-видните римски „тирани“, Сула, Помпей, Август, Калигула, Нерон, Веспасиан, Тит, Траян, Адриан, Антонин, Марк Аврелий, Хелиогабал и други, и най-лошите и най-добрите императори, до един без изключение, и добродетелните и развратните, и мъдрите и невежите, и храбрите и страхливите, устройвали такива зрелища за народа, в които изкарвали дивите зверове не само да се разкъсват помежду си, но да изяждат и живи хора! Сула докарал лъвове, Помпей — слонове и носорози, Август — тигри и крокодили и така нататък. Броят на дивите зверове непрекъснато се увеличавал. Арената се превръщала в страшна касапница. От петстотин броят на дивите зверове достигнал единадесет хиляди.

Това се казват, празненства!

Зверовете се разкъсвали помежду си в най-различни съчетания — лъвове с лъвове или лъвове с тигри, слонове с диви биволи и прочие, или пък бивали избивани на арената от специални бойци — на коне или на слонове.

Тези бойци като гладиаторите били обучени роби. Ала Нерон карал и патриции, и преторианци да се бият със зверовете; и както съобщава Дион Касий, веднъж само за един ден тези хора избили, като пронизали с копията си, 400 мечки и 300 лъва!

Е, как да не се смае човек от всичко това? Понякога и самите императори слизали на арената — разбира се, добре пазени! — и също избивали зверове, та плебсът да им се любува!

Но най-прелестният номер на тези зрелища бил разкъсването на живи хора от зверовете. Този начин на усмъртяване се използувал спрямо осъдените на смърт, „ad bestiam damnati“. А тези осъдени на смърт, съвсем не били малко. Защото съдилищата налагали смъртно наказание за най-незначителната дреболия, когато се касаело за роби или чужденци.

И въпреки всичко това не достигали хора за зверовете. Затова победоносните военачалници докарвали от другите страни хиляди военнопленници, които били хвърляни на арената; същата участ постигала и войниците дезертьори.

Това позорно наказание на дезертьорите било измислено от „премъдрия“ Емилий Павел, както го нарича Диодор Сицилийски. Емилий Павел, любимецът на Полибий и Плутарх, е един от най-достойните представители на старата римска добродетелност — virtutis romanae, — това е човекът, който опожарил седемдесет града и села в Епир и превърнал в роби 100 000 нещастни гърци!

След превземането на Ерусалим, както вече казахме, Тит изпратил всички пленени юдеи над седемнадесетгодишна възраст из големите градове на Изтока, за да бъдат хвърлени на зверовете. Нерон хвърлил на зверовете хиляди християни; същото сторили и много други римски императори, гонители на християнството. Пак ще повторим, че тези „damnati ad bestias“ били хора „нисши“, без никакви политически права в държавата. Но императорите проявявали подобно „благоволение“ и към патриции, и дори към сенатори, към „съвършените отци на родината“!

Такива били обществените празненства, които в продължение на векове представлявали естетичната, етичната и политическата школа на римския народ.

В демократична Гърция още преди четири века Аполоновият и Дионисиевият дух, сиреч спокойната мисъл и възторженото сърце, устройвали в Олимпия венценосните игри — за едно клонче от дива маслина! — а в Атина представяли Есхиловата „Орестия“ и „Едип в Колон“ на Софокъл.

Коментарите при съпоставянето на тези две култури са съвсем излишни — но все пак това сравнение поражда много мисли.