Дим Мак

16 глава

Изгревът завари Сано на писалището му да преглежда книжа на светлината на фенер, който бе горял цяла нощ. Щом удари печата с подписа си на поредния документ, изведнъж установи, че щурците бяха престанали да цвъртят в градината и тя вече се огласяше от птича песен. Чу тракане и суетене откъм прислугата, тъй като имението отново се събуждаше за живот. Детективите Маруме и Фукида влязоха в кабинета му, следвани от Хирата и детективите Иноуе и Арай.

— Снощи май сте забравили да си легнете? — попита Маруме.

Сано се прозя, протегна схванатите си мускули и разтърка замъглените си очи.

— Натрупа ми се доста работа и трябваше да наваксвам.

Бе успял да прегледа само една нищожна част от кореспонденцията и докладите, затрупали кабинета му по време на отсъствието му, макар че главният помощник Козава бе свършил немалко. А предишната нощ, когато бе уведомил владетеля Мацудайра за хода на разследването си, той му бе заповядал да продължава, определяйки издирването като задача от първостепенна важност. Сано изпита искрено съжаление, че нямаше как да удвои или поне да увеличи броя на часовете в денонощието.

Появи се Козава и той му даде нареждания, между които и това да отложи всички съвещания. Освободи го с указания да се грижи за маловажните въпроси. После разясни на Хирата и на детективите плана си за предстоящите им действия.

— Ще насочим усилията си към установяване самоличността на хората, които са се срещнали с жертвите, но не фигурират сред познатите им, както и към издирването на майстори по бойни изкуства, които биха могли да владеят дим мак — Сано прегледа записките, които си бяха водили той, Хирата и детективите. — Установихме, че в двата дни преди смъртта си всички жертви са прекарали някакво време извън крепостта и административния район. Хирата сан, искам ти и хората ти да посетите всички места, на които са били, и да разберете кой, освен приятелите, семействата и колегите им са ги приближавали достатъчно, за да могат да осъществят допир.

Сано имаше тревожното предчувствие, че ако не действат бързо, убиецът ще нанесе нов удар.

— Маруме, Фукида и аз ще се заемем с издирването на майстори по бойни изкуства. Знам едно място, което е добро начало.

Сано и детективите минаха през портите, без да слизат от конете, и навлязоха в една махала на границата на търговския район Нихонбаши. Пазачът ги поздрави по име. Районът бе населен със семейства със самурайско потекло, но загубили своето положение в обществото поради война или други нещастия, те бяха станали част от простолюдието и се бяха захванали с някаква търговия. Сано вървеше начело, следвайки познатия път по един мост над канал, чиито брегове бяха обрасли с кичести върби. Всеки път, когато дойдеше тук, му се струваше, че е пропътувал огромно разстояние. По улицата със скромни дюкяни, къщи и сергии за храна хората се усмихваха и му се покланяха. Подобни почести на това място го караха да се чувства като измамник. Някои от възрастните хора тук навремето го бяха гълчали за бели. Той подмина група малки момчета, които играеха и се заливаха от смях. Наистина ли бяха минали трийсет години, откакто бе един от тях?

Той слезе от коня на тясна странична уличка. Задните дворове на дюкяните и жилищата на собствениците бяха разделени от дървени огради. Близката порта се отвори и от нея излязоха две жени с кошове в ръце. Едната бе прехвърлила петдесетте, сивокоса и облечена в семпло пепеляво кимоно; другата бе възрастна, с вече побелели коси. Сано се отправи към тях, а хората му останаха да го чакат по-надолу по улицата.

— Здравей, майко — каза той.

Сивокосата жена вдигна поглед изненадана.

— Ичиро! — възкликна тя и набразденото й от бръчки лице се озари от ласкава усмивка.

Сано поздрави прислужницата на майка си и нейна приятелка, която работеше за семейството му още отпреди раждането му.

— Здравей, Хана сан.

Двете току-що бяха излезли от дома, в който Сано бе живял като дете. Баща му бе станал ронин, когато преди четирийсет години третият шогун от клана Токугава бе конфискувал земите на неговия господар владетеля Ки, принуждавайки клана Сано и останалите васали да се грижат сами за прехраната си. Преди смъртта си шест години по-рано баща му се бе обърнал към близък на семейството, бе поискал услуга и бе успял да осигури за своя единствен син поста полицейски командир. Впоследствие поредица от изключителни събития бяха издигнали Сано до настоящото му положение.

— Радвам се да те видя — каза майка му. — Не си идвал у дома повече от два месеца.

— Знам — отвърна Сано с чувство за вина, тъй като бе пренебрегнал дълга си към нея.

Когато бе станал сосакан сама на шогуна след кратка служба в полицията, се бе преместил в крепостта Едо и бе взел майка си със себе си. Но промяната я бе разстроила до такава степен, че той се бе оказал принуден да я върне в къщата, където бе прекарала почти целия си живот. Сега тя си живееше тук доволна с щедрата издръжка, която той й осигуряваше.

— Как са моят внук и почитаемата ми снаха?

Майка му обожаваше Масахиро, а Рейко изпитваше към нея страхопочитание и това я притесняваше. След като Сано й отвърна, че са добре, тя каза:

— Двете с Хана тъкмо отивахме на пазара, но можем да го сторим и по-късно. Влез да хапнеш нещо.

— Благодаря ти, но не мога да остана.

Тя забеляза хората му, които го чакаха на конете си малко по-надолу.

— А-а, зает си. Не бива да те задържам.

Те се разделиха и Сано се отправи към ъгъла. Там се намираше семейната школа по бойни изкуства, която се помещаваше в дълга ниска дървена постройка с кафяв керемиден покрив и обезопасени с решетки прозорци. Също както много други ронин бащата на Сано бе останал на улицата без занаят и единствените умения, които владееше, бяха по бойни изкуства. Той бе основал школата и бе успял да осигури оскъдна прехрана за себе си и за семейството си. Докато Сано бе малък, школата нямаше нужния престиж и привличаше само самураи с ниско обществено положение. Но днес той виждаше да се стичат към портите й момчета и млади мъже, носещи гербовете на Токугава и едни от най-великите кланове на даймио. Неговото име, високият му пост и фактът, че бе усвоил собствените си, вече признати умения именно тук, бяха издигнали чувствително репутацията на школата. Сега тя бе една от най-добрите в Едо.

Сано влезе в школата. В помещението за тренировки облечени в широки памучни панталони и къси кимона ученици играеха спаринг един срещу друг. Насред шумотевицата от тракащи дървени мечове, тропащи нозе и бойни викове инструктори даваха отривисти наставления. Сенсей15 Аоки Коемон избърза към Сано да го посрещне.

— Поздрави — рече той със сърдечна усмивка.

Набит симпатичен самурай, Коемон бе връстник на Сано, горе-долу на неговите трийсет и шест години. Двамата бяха израснали заедно и Коемон бе бивш помощник на бащата на Сано, който бе оставил школата на него. Сано понякога завиждаше на своя приятел и другар от игрите в детството за обикновения живот, който щеше да бъде негов, ако не бяха амбициите на баща му за собственото му издигане в обществото. Коемон взе два дървени меча от един рафт на стената.

— Отдавна не си идвал на тренировка. Да не си дошъл сега да наваксваш?

— Всъщност дойдох, защото търся един човек.

В школата практикуващите бойни изкуства постоянно си обменяха новини и това я правеше ценен източник на информация, до който Сано прибягваше често. Но когато Коемон му хвърли единия дървен меч, той го хвана. Двамата застанаха един срещу друг, вдигнали оръжия. Сано не се беше сражавал повече от месец и мечът в ръцете му го изпълни с приятно чувство.

— Кой е той? — попита Коемон, докато се обикаляха, а групата край тях продължаваше тренировката си.

— Боец, владеещ докосването на смъртта.

Коемон пристъпи рязко напред, очертавайки с меча си рязка дъга. Сано отстъпи и едва успя да избегне удар в бедрото.

— При цялото ми уважение рефлексите ти чувствително са забавени — отбеляза Коемон. — Не познавам човек, който да практикува дим мак.

Те възобновиха въртенето в кръг.

— Е, има такъв — Сано нанесе серия от камшични удари, които Коемон парира с лекота, като същевременно му разказа за убийствата. — И се намира в Едо.

— Странно — Коемон атакува Сано с бърза и отривиста игра на меча, която го изтласка до стената.

Останал без дъх от изтощение, Сано контраатакува, извоюва си пространство за маневра и рязко заобиколи Коемон. Когато отново застанаха с лице един срещу друг, от челото му струеше пот. Сега мечът тежеше в ръцете му, особено там, където по дланите му вече бяха избили пришки.

— Да си чувал за някакви майстори по бойни изкуства, наскоро пристигнали в града?

Може би убиецът бе сред онези ронин, които скитаха из Япония, сражаваха се в дуели, преподаваха и събираха ученици. Такива имаше с хиляди след битката при Секигахара16 преди деветдесет и четири години, по време на която Йеясу — първият шогун от клана Токугава — бе сразил вражеските владетели, чиито армии бяха разбити и разпилени, но през годините броят им все повече намаляваше.

— Не и напоследък — отвърна Коемон.

— От друга страна, това би могъл да бъде и някой от постоянно пребиваващите в града — Сано имаше предпочитание към тази теория. — Възможно е убиецът да е враг на жертвите… или на владетеля Мацудайра… който досега е пазел в тайна умението си да прилага дим мак.

Сано атакува и нанесе рязък удар. Докато Коемон отскачаше, острието на Сано бръсна ръкава му.

— Добре, почваш да загряваш — отбеляза Коемон.

Внезапна мисъл промени изражението му.

— Току-що си спомних нещо. Познаваш ли свещеника Озуно?

— Името не ми звучи познато — отвърна Сано, докато двамата се атакуваха и парираха ударите си.

— Кой е той?

— Самурай от едно време. Когато загубва господаря си, става монах и влиза в манастира към храма „Енриаку“ на връх Хией17.

Хией бе свещен връх близо до имперската столица. Храмът „Енриаку“ бе представлявал могъща будистка крепост на войнстващи свещеници допреди неколкостотин години, когато неговото политическо влияние и бойна мощ се превръщат в сериозна заплаха за военачалника Ода Нобунага и той го срива със земята. Впоследствие храмът е възстановен, но традициите постепенно отмират.

— Свещениците обучават Озуно на техните древни тайни — мечът на Коемон се стовари върху Сано. — Когато слиза от планината, той вече е майстор по мистичните бойни изкуства и много търсен като учител.

— Тази история се разказва от разни самураи, които се опитват да си повдигнат реномето или да привлекат повече ученици — отбеляза Сано. — Ако е истина, тогава защо Озуно не се е прочул?

— Той е самотник, който мрази известността. Освен това много внимателно подбира кого да обучава. Взема само по един ученик и го тренира с години. Изисква от всичките си възпитаници да положат клетва, че няма да разкриват наученото или да издават техниките, които са усвоили от него.

Този ореол на тайнственост бе в съответствие с онова, което Сано знаеше за дим мак и за онези, които го владееха. Изтощен от усилието да се брани, той се приведе и острието на Коемон изсвистя над главата му.

— Къде мога да намеря Озуно?

— Когато е в града, живее ту в един храм, ту в друг. Чувам, че имал приятели, които му подсигурявали подслон. Не знам дали още преподава. Трябва да е към деветдесетгодишен, но казват, че и досега, щом го обхване желанието за странстване, продължава да броди из страната.

Сано се замисли над тази надеждна следа и вниманието му се отклони от сражението. Острието на Коемон го уцели в корема и той се преви на две, стреснат от удара и засрамен от внезапното поражение.

— Моите извинения — каза Коемон с разкаяние.

— Няма защо. Ти спечели честна победа.

Те се поклониха един на друг, оставиха дървените мечове на рафта и отпиха вода от една керамична кана. Сано благодари на Коемон за информацията и за тренировъчната битка.

— Пак заповядай — рече приятелят му. — Ще спомена, че търсиш Озуно, и ако науча нещо, ще ти пратя вест.

Щом излезе от шкодата, Сано намери детективите на една сергия за хранене. Бяха спрели там, пиеха чай и ядяха юфка. Той отиде при тях и докато обядваше, им разказа за тайнствения свещеник. Заинтригуван, но и обзет от съмнения, Маруме слушаше и тъпчеше уста, сръчно боравейки с пръчиците.

— Дори ако този приятел е в достатъчно добра форма, за да убие и на деветдесетгодишна възраст, трудно мога да повярвам, че по някакъв начин е свързан с началника Еджима и с останалите.

— Или пък с владетеля Мацудайра — добави Фукида.

— Но някой от тайните му ученици може да е. Във всеки случай мисля, че си заслужава да поговоря с него — Сано приключи с обяда си и остави настрана празната купичка. — Връщаме се в крепостта Едо и започваме да издирваме Озуно. Може вече да има новини от Хирата и детектив Тачибана.