Дим Мак

17 глава

Рейко крачеше из стаята в имението на баща си, където бе разпитвала Югао два дни по-рано. Пристигайки тази сутрин, бе помолила съдия Уеда да й позволи да проведе втори разговор с Югао и бе пратила хора до затвора да я доведат. Беше почти пладне, когато вратата се отвори. Двама стражи въведоха Югао. Ръцете й бяха във вериги; тя носеше същата мръсна роба. Видя Рейко и на лицето й се изписаха изненада и недоволство.

— Пак ли ти! — възкликна тя. — Какво искаш?

Стражите я бутнаха да коленичи пред Рейко и после си тръгнаха, затваряйки вратата след себе си.

— Искам да поговорим отново — каза Рейко.

Югао поклати глава упорито.

— Казах всичко, което имах да казвам.

След поредната нощ в затвора Едо тя изглеждаше още по-зле. Вратът й бе осеян с точки от ухапвания на бълхи, очите й бяха гуреливи, червени и подути. Рейко изпита към нея неприязън и едновременно с това съжаление.

— Трябва да обсъдим някои нови неща.

Югао вдигна ръце, за да почеше нахапаните от бълхите места, и зачака в изпълнено с подозрение мълчание.

— Вчера посетих дома ти — съобщи Рейко.

Стеклите очи на Югао примигаха в изненада.

— Ходила си в селището на хинин? — както седеше, изпъна рамене и се втренчи в Рейко. — Защо?

— Ти не искаше да ми кажеш какво се е случило в нощта, когато семейството ти е било убито — каза Рейко, — затова реших да проуча сама. Разговарях с отговорника и със съседите ти.

Югао поклати глава, видимо озадачена. Взе да потърква нервно ръце, а коленете й конвулсивно се притиснаха едно в друго. Рейко си помисли, че може би усилията й са убедили Югао в искреното й желание за помощ. Може би тя вече не изпитваше такава неприязън към нея и сега щеше най-накрая да й се довери и да проговори.

— Отговорникът ми каза защо баща ти е бил понижен в хинин — пробва напосоки Рейко.

Внезапно лицето на Югао погрозня от избликналата ярост.

— Вряла си носа си в моите работи! Вие самураите вършите каквото си искате, без да се интересувате, че другите също имат право на личен живот. Мразя ви до един!

Този неочакван изблик смути Райко, която бе огорчена, че разговорът не се развива в желаната посока. Но въпреки това продължи:

— Когато един мъж извърши кръвосмешение със своята дъщеря, това е не само просто престъпление, но и предателство по отношение на любовта й към него. Баща ти причини ли ти го и през онази нощ?

— Няма да говоря за баща ми! — отсече Югао с яростно негодувание.

— Тогава да поговорим за майка ти и сестра ти. Може би са сторили нещо, което те е наранило? — в главата на Рейко изникна нова теория. — Или са се държали жестоко с теб, защото са смятали, че са принудени да живеят като низвергнати по твоя вина?

— И за тях няма да говоря! — заяви Югао.

Докато се опитваше да овладее раздразнението си, Рейко изведнъж съзря друга вероятна причина за отказа на Югао да говори. Може би до такава степен се срамуваше от мерзкия си живот, че предпочиташе по-скоро да умре, отколкото да го разкрие пред чужди хора. Може би смяташе, че вината за това е нейна, и искаше да бъде наказана, въпреки че не тя бе убила семейството си. Щом законът заклеймяваше като виновни роднините и приятелите на престъпника, беше логично те да смятат, че това наистина е така.

— Помисли си пак — посъветва я Рейко. — Ако си намушкала баща си, докато те е насилвал, това е различно от убийство. Ако майка ти и сестра ти са се нахвърлили върху теб, защото си се бранила, ти си имала правото да им отвърнеш. Извършеното при самозащита убийство не се смята за престъпление. И няма да бъдеш наказана. Съдията ще те освободи.

Всеки друг обвинен в престъпление, когото Рейко някога бе виждала, с радост би се вкопчил в това обяснение като възможност да спаси живота си. Но Югао извърна лице и отсече със студен, изпълнен с непокорство глас:

— Нищо подобно не се е случило.

— Тогава ми кажи какво стана — подкани я Рейко.

— Ръгах баща ми с ножа, докато издъхна. После намушках майка ми и сестра ми. Аз ги убих. И не съм длъжна да казвам защо.

Мислено Рейко възстанови картината на убийствата, която бе изникнала в съзнанието й, докато беше в коптора. Представи си как Югао замахва с ножа, чу писъците, усети мириса на кръвта. Но за съжаление нямаше никакви доказателства, че изградената във въображението й версия, провокирана от самопризнанието на Югао, отговаря на истината.

— Чуй ме, Югао — каза Рейко. — Баща ми заобиколи закона, отлагайки присъдата ти на делото. Заради теб аз значително превиших правата си. Това те задължава да ми кажеш истината.

Югао изкриви устни в презрително пренебрежение.

— Не съм молила нито теб, нито съдията да ме спасявате. Готова съм да понеса наказанието си. За това се махай, преди да съм те наплюла отново.

Рейко закрачи нервно из стаята в опит да се овладее. Започна да оценява ползата от изтезания. Малко изсипана върху Югао разтопена мед със сигурност щеше да поправи обноските й, както и да преодолее мълчанието й.

— Няма да си тръгна, докато не ме убедиш, че си виновна — заяви Рейко, обикаляйки около Югао. — И ако наистина целта ти е такава, ще трябва да се постараеш повече, особено след онова, което научих вчера.

— Сега пък какви ги плещиш?

Тонът на Югао бе нагъл, но Рейко долови в него с прикрит страх.

— Ти и семейството ти не сте били единствените хора в къщата в нощта на убийството. Приятелят на сестра ти Ихей призна, че също е бил там и е спял с нея в пристройката. А момчето, дежурило на противопожарната кула, го е видяло да бяга след убийствата.

Югао изсумтя презрително.

— Ихей е сакат слабак. Ако се опита да наръга някого, по-скоро ще нарани себе си.

— А надзирателят от затвора Едо? — попита Рейко. — По-рано същата вечер и той е бил у вас. С баща ти са се скарали. Него никой не би го нарекъл слабак.

— Ама ти наистина ли си мислиш, че някой от тях двамата го е сторил? — попита рязко Югао. — Да не би да са ги арестували? — тя прочете отговора върху лицето на Рейко и се изсмя. — Нямаш с какво друго да ги оплескаш, освен с това, което вече каза, нали? Ако баща ти изправи пред съда и трима ни, ще трябва да осъди мен преди тях. Аз бях задържана в къщата с нож в ръка.

Нищо от опита на Рейко с престъпници и престъпления не й даваше ключ към поведението на жена, която бе тъй твърдо решена да умре заради извършените убийства. Тя пробва друга стратегия:

— Нека се разберем. Аз ще кажа на баща ми, че ти си виновна, ако ти ми кажеш защо уби близките си.

В отговор на това странно предложение Югао само прихна отново.

— Аз пък си мислех, че вече си нагласила всичко — баща ми е извършил кръвосмешение с мен, а майка ми и сестра ми са ме нападнали.

— Това е само предположение — каза Рейко. — Вече се съмнявам, че е имало кръвосмешение. Всъщност питам се сега дали баща ти не е бил осъден и понижен в хинин несправедливо.

Югао се навъси, заподозряла някаква уловка.

— Ходих в „Театър сто дни“ и се срещнах там с бившия съдружник на баща ти. Знаеш ли, че Мицутани е бил човекът, който е докладвал за кръвосмешение между теб и баща ти? — Рейко чакаше Югао да каже нещо, но тя остана безмълвна, а изражението й не подсказваше никакъв отговор. — Може би цялата тази история е негова измислица. Нищо чудно да е наел някого да убие баща ти, за да му попречи да се върне в увеселителния парк и да изиска дела си, както и останалите от семейството ти, защото са станали очевидци на престъплението.

— Не! — отсече Югао.

— Искаш да кажеш, че обвинението му към баща ти не е фалшиво? Че баща ти действително е извършил кръвосмешение?

Югао заяви с гневна омраза:

— Искам да кажа, че можеш да си вземеш уговорката и да си я тикнеш в сладкото си задниче! Писна ми от теб! А колкото до мен, аз приключих с разговора.

И тя тръсна ръце в скута си, стисна уста и се втренчи в стената. В отчаянието си Рейко изрече единствената друга теория, която й се струваше смислена:

— Значи поемаш вината заради друг? И се опитваш да защитиш този човек, който и да е той?

Югао остана безмълвна, упорито стиснала устни. Рейко чакаше. Времето минаваше. Ъгълът и яркостта на слънчевите лъчи, струящи през прозореца, се промениха, по коридорите отвън идваха и си отиваха хора. Но Югао изглеждаше готова да чака, докато и двете умрат от старост и скелетите им се разпаднат на прах. Накрая Рейко въздъхна.

— Печелиш — рече тя. — Но аз ще науча истината, искаш или не, ако не от теб, от някой друг.

Югао посрещна думите й с презрително изражение, все едно Рейко се опитваше да я измами.

— Вече може ли да се върна в затвора?

— Засега, докато издиря старата ти приятелка Тама.

— Тама ли? — повтори троснато Югао, но в гласа й се прокрадна тревога.

Тя обърна глава към Рейко. Щом погледите им се срещнаха, Рейко видя как предизвикателството в позата на Югао се стапя.

— Да. Помниш Тама, нали? Какво мислиш, че може да ми каже за теб?

И бездруго бледа от престоя си в затвора, Югао пребледня още повече, когато изсъска през зъби:

— Стой далеч от Тама!

— Защо не искаш да говоря с нея?

— Просто я остави на мира! — кресна Югао.

— Страх ли те е от онова, което може да ми каже?

— Престани да ме тормозиш!

Югао се изправи на крака с усилие и се запрепъва през стаята. Стигна до вратата и заблъска по нея с окованите си ръце:

— Пуснете ме! — след което се разкрещя и избълва грозни ругатни.

Вратата се отвори. На прага стоеше съдия Уеда, съпроводен от двама пазачи. Изражението му бе сурово и неодобрително.

— Осъди ме на смърт! — изрече умолително Югао. — Накарай я да ме остави на мира!

Без да й обръща внимание, съдия Уеда каза на пазачите:

— Пазете я, докато поговоря с дъщеря си.

Той даде знак с поглед на Рейко да го последва. Двамата излязоха в малък двор, ограден от складове, чиито дебели хоросанови стени и метални покриви и врати предпазваха от пожар ценна документация. Стените и настилката бяха изсветлели от слънцето. Рейко чуваше писъците на Югао в постройката.

— Да смятам ли, че днес Югао не е по-сговорчива от предишния път? — попита съдия Уеда.

— Да — отвърна Рейко.

— Ти реши ли дали е виновна?

Рейко се замисли, опирайки се на цялото си скрито познание, после каза:

— Понякога правилният отговор е и най-очевидният. Смятам, че Югао наистина е убила семейството си.

— Щом мислиш така, това стига — каза съдия Уеда. — Имам доверие в преценката ти, а и тя потвърждава моята собствена. Освен това се постарахме най-съвестно да открием истината за Югао.

— Но все още не разбирам защо го е сторила.

— Може да е невменяема.

Рейко поклати глава.

— Тя определено се държи като такава, но мисля, че си е съвсем нормална. Смятам, че има някакви скрити основания за поведението си. Само ако можех да разбера какви са!

— Законът не изисква мотивът за едно престъпление да е изяснен, преди обвиненият да бъде осъден — напомни й съдия Уеда.

— Зная — каза Рейко, — но може би вече съм на път да открия какво е тласнало Югао към подобно крайно действие. Тя много се разстрои, когато й споменах Тама — приятелката й от детството. Интересно ми е да науча какво знае Тама, което Югао не иска да стигне до мен. Подозирам, че има някаква връзка с убийствата.

— Ти още ли не си говорила с тази Тама? — когато Рейко му описа безплодните си усилия да открие приятелката на Югао, съдия Уеда доби тревожно изражение. — Не мога повече да забавям присъдата. Трима души са заклани по най-брутален начин, а Югао изглежда безспорният извършител. Докато не я осъдя на смърт, аз пренебрегвам дълга си да въздавам справедливост и с право заслужавам порицание. Бих добавил, че не е честно при наличие на хиляда престъпници да се прави изключение за един, особено при положение, че тя дори не го оценява.

Рейко кимна — не можеше да оспорва гледната точка на баща си. Но някакво вътрешно чувство за незавършеност не й даваше мира. Не искаше да прекратява разследването си, дори и да заявеше категоричната си убеденост във вината на Югао. Търсеше аргументи, с които да подкрепи необходимостта да продължат.

— Смятам, че причината, поради която Югао е убила семейството си, надминава по важност факта, че тя е извършителят. Мисля, че ако не я установим, Югао ще представлява по-голяма заплаха за законността, реда и благоденствието на обществото, отколкото ако я пуснеш на свобода.

— На какво се основава това твое убеждение?

— На интуицията ми.

Съдия Уеда отправи поглед към небето. Рейко си спомни колко пъти в детството си бе твърдяла упорито, че нещо е истина, само защото някакво вътрешно чувство й бе подсказвало, че е така. Преди той да може да възрази, както някога, че емоциите не са факти и че жените са непостоянни и нелогични същества, тя добави:

— Досега интуицията ми неведнъж се е оказвала правилна.

— Хм — върху лицето на баща й се изписа неохотно съгласие.

При разследването на едно убийство в храма „Черният лотос“ на пръв поглед лишеното от основания подозрение на Рейко се бе оказало истина. Сега тя каза:

— Смятам, че каквото и да крие Югао, то е прекалено опасно, за да й позволим да го отнесе в гроба си, а ако го стори, по-късно ще съжаляваме. Моля те, дай ми още малко време да открия Тама. Изчакай поне да чуя какво има да ми каже, преди да осъдиш Югао.

Баща й се усмихна с обич и в същото време с раздразнение.

— Никога не ми е било леко да ти кажа „не“, дъще. Разполагаш с още един ден за разследване. Утре по това време ще възобновя делото. Ако не можеш да представиш доказателства, оневиняващи Югао… или оправдаващи необходимостта от продължаване на разследването… съм длъжен да пратя Югао на терена за екзекуции.

Един ден не изглеждаше достатъчно време за разгадаването на мистерията, в която на везните бяха поставени справедливостта и животът на една млада жена. Но Рейко си даваше сметка, че бе оказала натиск върху баща си да превиши правомощията си и че Сано щеше да бъде още по-недоволен от първия път, когато бе научил за нейното разследване.

— Благодаря, татко. До утре ще се сдобия с отговорите, които са ти нужни.