Дим Мак

24 глава

На запусната уличка в квартал Хонджо Сано и детективите Маруме и Фукида възседнаха конете си пред една чайна. Червени фенери, окачени на стрехите й, светеха в мъгливия здрач, а отраженията им в останалите след дъжда локви сякаш ги обагряха с кръв. Сано наблюдаваше как стражите му извеждат от чайната възрастния собственик и трима пияни клиенти. Те изглеждаха уплашени и притеснени, защото той ги бе разпитал и арестувал, както бе сторил с всички, които бе открил на още пет места от списъка на генерал Исогай.

— Не вярвам, че някой от тези хора е Призрака — каза детектив Маруме.

— И аз — подкрепи го Фукида. — Не приличат на такива, които биха могли да знаят тайната на дим мак или да бъдат част от елитните части на Янагисава.

Сано бе принуден да се съгласи с тях. Глождеше го неудовлетвореност, защото бе прекарал цял ден в това издирване, а хората, които бе задържал при останалите проверки, не вдъхваха повече надежда, че някой от тях може да е убиецът. Но каза:

— Изхождаме от постановката, че Призрака пътува предрешен. Няма да рискувам да го заловя и да го оставя да ме подведе да го пусна — той се обърна към стражите: — Отведете ги в затвора на Едо и ги сложете при останалите, които арестувахме по-рано.

— Ще пробваме ли следващото място в списъка? — попита Фукида.

Сано хвърли поглед към затуленото от облаци небе, което бързо потъмняваше. С това темпо никога нямаше да залови убиеца до утре вечер. Възможно бе да умре, преди да успее да спре господството на ужас, наложено от Призрака, и да изпълни своя дълг. Нервите му бяха опънати до скъсване от постоянния натрапчив порив да проверява тялото си за синина с формата на пръстов отпечатък — предвестника на смъртта. Не можеше да си позволи да пропилява нито миг. При все това, ако му оставаше малко повече от ден живот, не искаше да го прекара в преследване на един фантом по мокрите пусти улици, когато дори не можеше да бъде сигурен, че Призрака е един от седмината оцелели воини от елитната част на Янагисава. Изпита неистова потребност да види Рейко и Масахиро. Времето до утрешния ден можеше да се окаже последната му възможност да бъде с тях.

— Първо ще спрем у дома.

Когато пристигнаха в крепостта Едо, вечерта се бе спуснала над града. Горящите факли при портите разпръскваха пушек в мъглата. Дим от запален някъде огън се стелеше над безлюдната алея за разходка. Сано и хората му яздеха през проходите, напълно опустели, ако не се смятаха стражите при пропускателните пунктове. В собственото си имение Сано остави детективите си при казармите и незабавно се отправи към личните помещения на семейството си.

Масахиро се втурна към него по коридора с разперени ръце и възторжени викове:

— Тате! Тате!

Сано вдигна сина си и го притисна до себе си. Зарови лице в меките му косици и вдъхна свежия му сладък мирис. Възможно ли бе да му е за последен път? Със свито от мъка сърце попита:

— Къде е мама?

— Мама отиде вън — отвърна Масахиро.

— Така ли?

Сано се разтревожи, че Рейко е навън по мръкнало в тези смутни времена, и изненадан, че след нападението срещу него предишната нощ все пак бе отишла да си върши работата, все едно нищо не се бе случило. Не трябваше ли да си е у дома и да го чака? Чу леки стъпки, които бързо приближаваха по прохода, и в следващия миг видя Рейко. Бе облечена в протрито наметало върху семпли дрехи. Лицето й изглеждаше уморено и унило, но тутакси засия, когато го видя заедно с Масахиро.

— Толкова се радвам, че си у дома — възкликна тя. Масахиро се пресегна към нея и тя го пое от Сано. — Опасявах се, че няма да се върнеш.

— А ти къде беше? — попита строго Сано.

Усмивката на Рейко угасна от резкия му тон.

— Ходих при баща ми да му кажа, че съм приключила с разследването.

Сано бе изненадан и засегнат — значи според нея тази задача бе тъй важна, че заради нея бе излязла от къщи. Можеше изобщо да не я види, преди да поднови издирването на убиеца. Можеше да проводи вестта по пратеник.

— И си чакала до това време?

— Е, не — Рейко се поколеба за миг и после каза предпазливо: — Ходих сутринта. Но после татко ми каза, че в близост до затвора е избухнал пожар и че Югао е избягала. Помислих си, че ще е по-добре да се опитам да я открия. Това правих цял ден.

— Чакай, да не би да искаш да кажеш, че продължаваш да се занимаваш с онези престъпница от низвергнатите? След като ми заяви, че си приключила с нея?

— Знам, че беше така. Но се почувствах длъжна да я потърся — опита да се защити Рейко. — Моя е вината, че тя избяга. Не можех просто да си седя й да бездействам.

Макар че обяснението й бе разумно, обидата му се разгоря в гняв, защото бе пренебрегнала желанието му.

— Знаеш в какво положение се намирам! — викна той. — Не мога да повярвам, че си толкова егоистична и упорита!

Очите на Рейко заискриха гневно:

— Не ми викай! Ти си егоистът и инатът. Предпочиташ да оставя на свобода една убийца, вместо да направя каквото мога, за да я заловя, само защото те е страх от полицейския началник Хошина. Къде ти е самурайската смелост? Почвам да си мисля, че си я загубил, откакто стана дворцов управител!

Думите й бяха достатъчно силни да го пронижат право в сърцето.

— Как смееш да ме обиждаш! — възкликна той, извисявайки разгневен глас. — През тези четири години непрестанно ми създаваш проблеми. Ще ми се да не се бях женил за теб!

Рейко се втренчи в него безсловесна, със застинало лице, все едно я беше зашлевил. После чертите й я се сгърчиха. По страните й потекоха сълзи. Тя гушна Масахиро, който се разплака, разстроен от свадата. Яростта на Сано премина в ужас, че бе изрекъл такива жестоки думи към нея.

— Не исках да кажа това.

Тя задруса Масахиро, за да го успокои, като в същото време непохватно избърса сълзи в ръкава си.

— И аз — прошепна тя пресекливо. — Моля те да ми простиш.

Сано я прегърна и тя се притисна до него. Той почувства как тялото й потръпва от риданията.

— Ще ти простя, ако и ти ми простиш.

— Не биваше да ти казвам такива ужасни неща — изхлипа тя. — Толкова съм уплашена, разстроена и притеснена, само че това не е извинение.

— Прекарах цял ден, търчейки от едно място на друго, в напразни опити да заловя убиеца, но и това не е извинение — каза Сано. — Хайде да кажем, че сме квит.

Ако му оставаше само един ден живот, не искаше да го пропиляват в гневни разпри. Рейко кимна. Очите й преливаха от любов, разкаяние и страх. Двамата сложиха Масахиро да спи, след което отидоха в стаята си. Сано рухна на леглото, което прислужниците бяха приготвили. Тялото и съзнанието му пулсираха болезнено от умора. Той се опита да не мисли за работата, която го очакваше цялата нощ, нито да си представи какво би било, ако смъртта го поразеше утре, и какво би станало със семейството му. Рейко коленичи до него.

— Ще престана да търся Югао. Така ще се тревожиш за един проблем по-малко.

— Не — Сано не можеше да приеме омиротворителното й предложение. — Вече мисля другояче. Смятам, че трябва да продължиш. Така е правилно.

Във всяко зло има и по нещо добро, даде си сметка той. Ако смъртта го застигнеше на следващия ден, кроежите на Хошина нямаше да му навредят.

— Сигурен ли си?

Той долови надежда в гласа на Рейко и видя неверие в очите й.

— Да. Как мина издирването днес? — попита, симулирайки интерес.

— Намерих приятелката на Югао от детските години — Тама.

Докато тя му разказваше какво бе научила от Тама за семейната история, която според нея бе тласнала Югао към убийствата, Сано се опита да слуша, но умората му го надви и той задряма.

— Тама ми спомена за едно място, където може да е отишла Югао. Една странноприемница на име „Нефритената вила“.

В паметта на Сано прозвуча тих звън. Той изведнъж се разбуди. Защо името му се струваше познато?

— Върнах се вкъщи да видя дали мога да взема някои от твоите войници, за да дойдат с мен да заловим Югао — продължи Рейко.

Сано внезапно седна в леглото, защото си спомни къде бе чул да се споменава „Нефритената вила“. Той бръкна в пояса си и извади списъка, който му бе дал генерал Исогай.

— Нещо не е наред ли? — попита Рейко озадачена.

— Какво правиш?

Прониза го вълнение, докато прокарваше пръст по хартията.

— Мисля, че убиецът е войник от елитната част на Янагисава. Седмина от тях все още не са заловени — думите „Нефритената вила“ изскочиха в съзнанието му. — Това е списък на местата, които са посещавали в миналото. Сред тях е и странноприемницата, в която смяташ, че се намира Югао.

Двамата с Рейко се втренчиха в списъка, после един в друг, удивени, че техните независими разследвания внезапно се бяха смесили. Чертите на Рейко се изостриха.

— Югао е имала любовник самурай. Двамата са се срещали в странноприемницата. Мислиш ли…

— Не. Не може той да е Призрака — сърцето на Сано заби учестено.

Възможността съпругата му да се бе натъкнала на връзка към убиеца му се струваше твърде неоснователна надежда.

— Защо не? — възкликна Рейко, а очите й заблестяха от оживление. — Тама го описа като опасен човек. Станала свидетел как за малко да убие някакъв клиент само защото другият случайно се бил блъснал в него. Не ти ли се струва, че такъв човек би могъл да се окаже с твоя убиец?

Сано мислено се възпря от порива да приеме желанието си за действителност.

— Това описание може да пасне на стотици самураи. Нямаме основание да смятаме, че двамата с Югао са свързани. Как е възможно една жена хинин да стане любовница на воин от елитната част на Янагисава? Как изобщо биха могли да се срещнат?

— Югао невинаги е била низвергната. Срещнала е своя човек в една чайна близо до Рюгоку Хирокоджи, където баща й преди време е бил съсобственик на панаир — Рейко погледна внимателно списъка. — Чайната не е спомената тук, но военните не знаят всичко. Въпреки това може да са я посещавали войници на Янагисава.

— Възможно е — каза Сано, оставяйки се Рейко да го убеди въпреки липсата на доказателства. — Какво друго си установила за този тайнствен мъж? Името му надявам се?

— Наричал себе си „Джин“. Говорел шепнешком. Звучал като съскаща котка — добави Рейко. — Югао е имала връзки с много мъже. Призракът може да е онзи, в когото според Тама Югао се е влюбила.

— Във всеки случай „Нефритената вила“ си струва да бъде проверена — Сано стана от леглото. — Може и да е следващото място, на което ще потърся Призрака.

Рейко го придружи до вратата.

— Знаех си, че има някаква причина, поради която трябва да продължа разследването — възкликна тя сияеща от вълнение. — Ако те отведе до Призрака, надявам се това да компенсира неприятностите, които съм ти създала.

— Заловя ли го в „Нефритената вила“, никога повече няма да ти преча да правиш каквото поискаш.

Той допускаше, че Рейко може да го помоли да я вземе със себе си, но тя не го стори. Вероятно си даваше сметка, че ако Призрака се окажеше там, Сано би й казал, че е твърде опасно за нея и че не бива да е наоколо, а и тя не искаше нова разправия, макар че бе открила нещо, което, изглежда, бе следа от изключителна важност.

— Нямам търпение да разбера какво става! — бяха единствените й думи.

— Ти първа ще научиш.

На сбогуване двамата се прегърнаха пламенно.

— Ако Югао е там… — подхвана Рейко.

— Ще ти я заловим — обеща Сано, докато вървеше към казармите, за да извика детективите Маруме, а Фукида и малък отряд войници. Почувства се зареден с надежда; умората му се изпари в мъглата. Дори взе да му се струва съвсем реално да оцелее и след утрешния ден.