Дим Мак

18 глава

Следобедното слънце сипеше лъчи върху върволица от войници, служители и слуги, която се точеше по широкия път вън от крепостта Едо и стигаше до самите порти. Преди да пуснат всеки един от тях, стражите проверяваха личния му документ, който се състоеше от свитък с името, поста и печат с подписа на шогуна. Обискираха минаващия и проверяваха вещите му за скрити съобщения или бомби. В стражницата над масивните порти с железен обков други пазачи, въоръжени с пушки, наблюдаваха от обезопасени с решетки прозорци, следейки зорко уличното движение. В покритите проходи върху каменните зидове, които ограждаха постройките в крепостта и се виеха нагоре по склоновете до двореца, часовои оглеждаха града през бинокли. Владетелят Мацудайра, подтикван от страха си от нападение, бе увеличил обичайните мерки за сигурност и бе превърнал крепостта Едо в най-безопасното място в Япония.

Съпровождан от детективите си, Сано се отправи яздейки към челото на опашката. Мъжете там, притиснати от множеството, се поклониха и вежливо му сториха път. Той чу някой да го вика по име, обърна се и видя Хирата, който препускаше към него заедно с Иноуе и Арай. Сано даде знак на хората си да изчакат. Хирата и детективите ги настигнаха.

— Имаме новини — съобщи той.

Стражите при портите разпознаха Сано и придружителите му и им махнаха да влизат, без да проверяват документите им. Групата подмина войниците, които обискираха влизащите и ровеха в дисаги и сандъци в стражницата, и пое нагоре по хълма през закритите проходи.

— Проследихме стъпките на всички жертви, с изключение на финансовия министър Мориваки — докладва Хирата. — Поради навика му да се измъква тайно и да броди сам това бе невъзможно. Колкото до съдебния надзорник Оно, васалите, които са го съпровождали извън крепостта, не са забелязали някой да го докосва, нито са регистрирали присъствие на непознат със странно поведение.

— А какво е положението с пълномощника по междуградските пътища Сасамура и с началника Еджима?

— С тях имахме късмет — отвърна Хирата. — Два дни преди смъртта си Еджима е посетил дюкян за тамян. Един от телохранителите му каза, че някакъв странстващ свещеник се блъснал в Еджима в тълпата и съборил пакета с тамяна от ръцете му. Еджима се навел да го вдигне. Възможно е тогава свещеникът да го е докоснал.

— Но телохранителите не са го видели?

— Множеството по улицата го е скрило от погледа им.

— Получихте ли описание на свещеника? — попита Сано.

— Носел е шафранова роба и сламена шапка и е стискал в ръце купичка за милостиня — Хирата поклати глава със съжаление. — Както всеки друг свещеник в Япония. В един момент е бил там, а в следващия се е стопил в тълпата.

— И пълномощникът по пътищата ли е имал случайна среща със странстващ свещеник преди смъртта си?

— Не, но се е видял с другиго в някакъв лихварски дюкян. Един от стражите е бил охрана пред магазина и е видял някакъв водопродавец да се навърта наоколо, докато Сасамура е бил вътре. Това само по себе си не би било необичайно, само дето пазачът е забелязал, че ведрата му за вода са били празни. Предположил е, че непознатият е предрешен бандит, който е дебнел да ограби някой от взелите заем клиенти. И го е прогонил.

— Не е изключено това да е бил убиецът, маскиран като водопродавец и свещеник, и да е следял Еджима и Сасамура, за да избере най-подходящия момент да ги премахне — каза Сано замислено. — Което означава, че тези „случайни“ срещи всъщност са били преднамерени.

— Мисля, че са били с цел нападение — обади се Хирата. — За жалост пазачът не можа да ни опише водопродавеца, само каза, че по нищо не се различавал от всички други като него.

— Искам да знам къде е бил капитан Накай, когато Еджима е отишъл в дюкяна за тамян, а Сасамура е посетил онзи лихвар — каза Сано. — Между другото разполагаме с евентуална нова следа — и той разказа на Хирата за свещеник Озуно.

По каменната настилка зад тях се разнесе бърз тропот на конски копита и нечий глас извика:

— Почитаеми дворцов управителю!

Сано и съпровождащите спряха и се обърнаха. Видяха, че към тях се приближават двама конници. Единият беше от стражите на крепостта Едо, а другият — юноша самурай, облечен в черно атлазено кимоно на зелени върбови клонки и сребристи вълни, все едно пременен за някакъв празник. Двамата спряха конете си и се поклониха на Сано. Стражът каза:

— Моля да ни извините за намесата, но това е Дайкичи — паж на полковник Ибе от армията. Той ви носи важно съобщение.

Пажът изрече припряно на един дъх:

— Идвам във връзка със заповедта ви при случай на каквато и да било внезапна смърт да ви докладваме лично.

— Нима има следваща? — попита Сано и двамата с Хирата си размениха тревожни погледи.

— Да — гласът на момчето трепна и ясните му младежки очи плувнаха в сълзи. — Господарят ми умря току-що.

Сано изтръпна.

— Къде?

— В Йошивара.

Прословутият квартал на удоволствията се намираше в северните покрайнини на града. Много мъже, тръгнали към Йошивара — единственото място в Едо, където проституцията бе официално разрешена, пътуваха дотам с ферибот по река Сумида, но Сано, Хирата и детективите поеха на коне, избирайки по-краткия път по сушата. Отвъд Дигата на Япония — дългия, вървящ върху насипа път, по който яздеха, се простираха залетите с вода оризови ниви, потънали в тучна зеленина. В тях газеха селяни, скубеха плевели и ловяха с мрежи змиорки. В обраслия с върби канал Саня, където в придошлите от пролетните дъждове води важно стърчаха чапли, цъфтяха перуники и лилии. В прозрачното тюркоазно небе с присмехулен грак се рееха чайки. Но Сано мислено отбеляза, че дори тази пасторална картина носеше отпечатъка на непримиримите политически борби.

Отряди въоръжени войници съпровождаха яздещите самураи държавни служители. Пътуващите в паланкини търговци бяха охранявани от наети за целта ронин. Докато минаваше покрай чайните, разположени от двете страни на пътя към портите на Йошивара, Сано забеляза около тях да се навъртат войници с герба на владетеля Мацудайра, наблюдавайки за избягали бунтовници. Йошивара бе център на изискана мода, разточителни забавления и великолепие, но Сано знаеше, че мястото не е застраховано и срещу прояви на насилие. Преди две зими той бе разследвал там убийство; преди шест години бе предотвратил опит за покушение. Сега кварталът се оказваше сцена на нова насилствена смърт.

Той и другарите му оставиха конете си в една конюшня до рова около Йошивара и прекосиха моста. Цивилна охрана ги въведе през червената порта с керемиден покрив във високия зид, издигнат срещу евентуални бягства на куртизанките. Вътре поеха покрай заведенията за развлечение, разположени от двете страни на главната улица „Наканочо“. От изпълнените с мъже чайни току се разнасяше гръмък смях; въздухът трептеше, наситен с мелодичните звуци на шамисен. Наоколо се разхождаха клиенти и оглеждаха жените, които седяха на показ зад препречените с решетки прозорци на всеки публичен дом, с изключение на един — „Мицуба“. Той бе разположен в най-отдалечения край на улицата, който не се ползваше с добро име, и обслужваше клиенти, търсещи жени на по-ниска цена или за по-груби забавления от тези, които се предлагаха в останалите заведения. Тук според пажа бе умрял полковник Ибе. Прозорците бяха покрити с бамбукови щори. Постройката бе обгърната от погребална пустота.

Детектив Маруме повдигна завесата на входа и извика:

— Има ли някой вътре?

На прага се появи самурай. Беше сивокос мъж с тънки правилни черти, но впечатлението от благородното му излъчване се разваляше от цвета на страните му — червендалеста от прекомерно пиене. Той вежливо поздрави Сано и каза:

— Аз съм лейтенант Ода, главен помощник на полковник Ибе. Вероятно сте получили съобщението.

— Да — отвърна Сано. — Благодаря, че ме уведомихте тъй бързо. Къде е полковник Ибе?

— Ще ви заведа.

Той и другарите му влязоха във вестибюла, където седеше пазачът. Откъм вътрешността на постройката се долавяха приглушени гласове. Лейтенант Ода пое начело към дъното на коридора. Вляво имаше две стаи. В едната седяха неколцина самураи, а в другата — група жени, пременени в ярки кимона и гримирани с руж и оризово белило, свити до няколко мъже и възрастни жени. Вероятно това бяха собственикът на бордея и слугините. Сано различи върху нечии лица примирение или нетърпение, върху други — страх.

— Задържах всички, които са били в заведението, когато полковник Ибе е умрял, и забраних достъп на други клиенти — поясни лейтенант Ода.

— Благодарен съм ви за съдействието — каза Сано.

Ода плъзна една врата встрани в отсрещната стена на коридора. Сано влезе в неголям салон. На пода бяха разхвърляни възглавници, музикални инструменти, кани за саке и чаши. Полирани подноси стояха отрупани с чинии с недоядена храна, което предполагаше, че пиршеството е било прекъснато. Полковник Ибе бе на колене, сам и неподвижен, а горната част на тялото му се бе захлупила върху един поднос. Сано, Хирата и детективите се втренчиха в трупа. Полковник Ибе бе прехвърлил петдесетте и в събраните му на кок коси се забелязваха сиви нишки. Сано се бе запознал с него преди няколко месеца на едно съвещание, но сега той му се стори почти неузнаваем. Вратът му бе извит настрани. Очите му бяха отворени, но със стъклен поглед. Лицето му, кръгло като месечина, бе замръзнало в изненада. В устата му се виждаше не погълната храна. Як и набит, той бе по халат на червени и златни райета, който бе пристегнат в кръста, но бе смъкнат от раменете, оголвайки горната част на тялото му.

— Веселбата сигурно е била доста разюздана.

Детектив Маруме вдигна от пода мъжка препаска и бяла женска долна роба. Наоколо бяха разхвърляни и други дрехи.

— За наш късмет — каза Сано, давайки си сметка, че Ода слухти при вратата, но доволен, че няма да им се налага да измислят как да огледат трупа, без да нарушават закона. — Ето там се вижда следата от дим мак.

Той посочи гърба на полковника — бледа синина с форма на пръстов отпечатък между два прешлена. Обзет от тревога, лейтенант Ода дойде при тях и се взря в петното.

— Значи е бил убит също както началникът на мецуке? — попита той.

— За съжаление да — отвърна Сано.

— Значи е истина. Има някой, който владее силата да убива само с едно докосване — удивен, лейтенант Ода се озърна, сякаш се страхуваше за собствената си безопасност. — Кой може да е?

— Точно това трябва да установя — каза Сано.

След пет поредни убийства мисията му ставаш по-неотложна от всякога. Още един човек бе мъртъв, защото той все още не бе заловил убиеца. Потиснат от съзнанието за неизпълнено задължение, Сано прикри емоциите си зад непроницаемо изражение. Дъхът на смъртта се бе смесил с мириса на вино и застояла храна. Сано почувства присъствието на зла сила, макар че убиецът бе някъде далеч във времето и в пространството. Той отиде до външната врата и я отвори рязко, за да пусне вътре свеж въздух от градината, след което се обърна към Ода:

— Имам нужда от помощта ви.

— Разбира се.

Лейтенантът изглеждаше потресен; лицето му бе останало без цвят.

— Дайте ми имената на всички, които са имали някакъв контакт с полковник Ибе през последните два дни.

— Знам някои, но не всички… не съм го придружавал навсякъде — каза Ода, — но телохранителите му го следваха неотклонно. Те са в стаята от другата страна на коридора. Да ги доведа ли?

Сано прие предложението и Ода въведе в салона двама млади самураи. Те изброиха дълъг списък от имена на роднини, колеги и подчинени, чиито пътища се бяха пресекли с тези на полковника през критичния период. Когато свършиха, Сано впери поглед в Хирата и двамата поклатиха глава — доколкото си спомняха, нито един от споменатите не съвпадаше с хората, които се бяха срещали с останалите четири жертви. Сано се обърна към телохранителите:

— Имаше ли време, в което да сте загубвали полковник Ибе от поглед?

Мъжете се спогледаха, явно засрамени, тъй като бдителността им се бе оказала недостатъчна и допуснатата грешка вероятно бе довела до смъртта на господаря им. Единият изтърси:

— Беше само за миг.

— Снощи, на Санджа Мацури — поясни другият. — Загубихме го в тълпата.

Сано благодари на телохранителите и на лейтенант Ода за информацията, позволи им да отнесат тялото на господаря си в дома му и им нареди да уведомят собственика на публичния дом, че може отново да посреща клиенти. Той, Хирата и детективите се отправиха надолу по улицата към портата.

— Този празник превръща храма „Асакуса“ в арена на разюздано сборище — каза Хирата. — Идеалното място за убиеца да издебне полковник Ибе и да го умъртви с докосването на смъртта.

— И то без никой да го е видял до момента — подчерта Сано.

Спря при портата, обърна се и погледна надолу по „Наканочо“. Телохранителите точно изнасяха на носилка увитото тяло на полковник Ибе. Наоколо взеха да се събират хора. Сано долови жуженето на възбудени разговори и видя как множеството на улицата се скупчва на групи, разпространявайки новината. Куртизанки притискаха лица до решетките на прозорците си, гуляйджии се изсипваха от чайните, нетърпеливи да научат причината за разразилия се наоколо смут.

— Смятате ли, че е бил капитан Накай? — попита Хирата.

— Трябва да установим къде е бил снощи — каза Сано. — И по-добре да се връщаме в крепостта Едо и да докладваме за това последно убийство на владетеля Мацудайра.

Тръпки го побиха само като си представи реакцията му.