Доктор Паскал

XII

Още на другия ден Паскал се усамоти в голямата празна къща. Престана да излиза, напълно прекрати и без това вече редките си лекарски посещения, заживя със затворени врати и прозорци в пълно уединение и мълчание. На Мартин бе дал строго нареждане да не пуска никого, под никакъв предлог.

— Ами майка ви, господарю, госпожа Фелисите?

— Нея по-малко от всеки друг. Имам съображения… Ще й кажете, че работя, че имам нужда да се съсредоточа и че я моля да ме извини.

Старата госпожа Ругон идва три пъти едно след друго. Беснееше на долния етаж, той я чуваше как повишава глас, как се сърди, иска да влезе при него насила. После шумът стихваше, долавяше се само жално съзаклятническо шептене между нея и прислужницата. Паскал нито веднъж не отстъпи, не се наведе през перилото горе, за да й извика да се качи.

Един ден Мартин се осмели да му каже:

— Все пак, господарю, жестоко е така да затваряте вратата си пред собствената си майка. Още повече, че госпожа Фелисите идва за добро, защото знае колко сте притеснен и иска да ви помогне.

Той извика раздразнено:

— Не й ща парите, чувате ли!… Ще работя, все мога да си изкарам хляба, дявол да го вземе!

Но въпросът с парите вече ставаше неотложен. Паскал упорствуваше в решението си да не вземе нито сантим от прибраните в малкото бюро пет хиляди. Сега, като беше сам, той стана съвсем нехаен към материалната страна на живота, готов бе да се задоволи с хляб и вода; и всеки път, когато прислужницата му искаше пари за вино, за месо, за нещо сладко, свиваше рамене: защо, нали бил останал един крайшник от миналия ден, не било ли достатъчно? Но Мартин, която трепереше над своя господар и чувствуваше колко страда, се отчайваше от това негово скъперничество, по-жестоко и от нейното, от сиромашията, в която той затъваше заедно с целия дом. Та работниците от предградията живееха по-добре. Така един ден тя стигна до страшна вътрешна борба. По всичко личеше, че любовта й на покорно куче се бореше със страстта й към парите, които бе събирала сантим по сантим и бе скрила някъде, за да й раждали малки, както се изразяваше. Предпочиташе да си отреже късче от собственото си тяло. Докато господарят й не търпеше лишения сам, и наум не й идваше да накърни съкровището си. И тя прояви необикновен героизъм, когато на другата сутрин, като видя студената си кухня и празния бюфет, се реши, изчезна за един час и се върна с провизии и рестото от сто франка.

Паскал, който тъкмо слизаше, се изненада, попита я откъде е взела тези пари и бе готов да кипне и да изхвърли всичко на пътя, понеже си помисли, че е ходила при майка му.

— Ама не, не, господарю! — стреснато взе да обяснява Мартин. — Съвсем не е така.

И накрая му каза лъжата, която си беше приготвила:

— Представете си, у господин Грангийо сметките се уреждат, поне на мен така ми изглежда… Та тая сутрин отидох да видя и ми казаха, че сигурно и вие ще получите нещо и че мога да взема сто франка… Било достатъчно да се подпиша. Вие после ще уредите работата.

Паскал сякаш почти не се изненада. Мартин се надяваше, че той няма да отиде да проверява. И все пак се почувствува облекчена, като видя с каква безгрижна лекота приема нейната измислица.

— Е, чудесно! — извика той. — Аз нали казвах, че човек никога не бива да губи надежда. Така ще имаме време да си организираме работите.

Под „работите“ той имаше предвид продажбата на Сулейад, за която смътно мислеше. Но с каква ужасна болка щеше да напусне тази къща, където Клотилд бе израснала, където бе живял с нея близо осемнадесет години! Беше си дал срок две-три седмици, за да реши. Когато се появи надеждата да си възвърне част от парите, съвсем престана да мисли за тази продажба. Отново се отпусна, ядеше това, което Мартин му поднасяше, дори не забелязваше скромното благоденствие, което тя му създаваше с умиление, с обожание, огорчена, че накърнява своето малко съкровище, но толкова щастлива, че сега го храни, без той да подозира, че живее благодарение на нея.

Впрочем едва ли може да се каже, че Паскал й беше благодарен. След като избухнеше, му домиляваше за нея, съжаляваше. Но при състоянието на трескаво отчаяние, в което живееше, това не му пречеше отново да кипва по най-дребен повод. Една надвечер, след като пак чу майка си дълго да разговаря с Мартин в кухнята, побесня от гняв.

— Запомнете, Мартин, не желая повече да стъпва в Сулейад… Ако още веднъж я пуснете долу, ще ви изгоня!

Мартин толкова се стресна, че не помръдна. През тези тридесет и две години, откакто му слугуваше, никога не я бе заплашвал, че ще я изгони.

— Ах, господарю, ще имате ли сърце? Ами аз няма да си отида, ще легна на прага.

Той веднага се засрами от необуздаността си и заговори по-меко:

— Знаете, на мен ми е напълно ясно какво става. Тя идва да ви подучва, да ви настройва против мен, нали?… Да, книжата ми дебне, иска всичко да задигне от шкафа горе, всичко да унищожи. Познавам я: като иска нещо, иска го докрай… Така че й кажете, че аз бдя и докато съм жив, няма да я оставя дори да се приближи до шкафа. Пък и ключът е тук, в джоба ми.

И наистина, целият му страх, страх на учен, когото преследват и заплашват, се бе върнал. Откакто живееше сам, отново имаше чувството за надвиснала опасност, чувството, че непрекъснато, подмолно му се готви клопка. Обръчът се затягаше и той проявяваше такава суровост спрямо опитите на майка си да нахълта в дома му, отблъскваше атаките й, защото не се заблуждаваше относно истинските й намерения и се боеше да прояви слабост. Ако я пуснеше да влезе тук, тя щеше постепенно да му се наложи, щеше да го унищожи. Затова и изтезанията му се бяха възобновили, по цял ден беше нащрек, вечер сам заключваше вратите, често ставаше нощем да се увери, че някой не е разбил бравите. Главно се опасяваше да не би майка му да спечели прислужницата на своя страна и тя, смятайки, че осигурява спасението на душата му, да й отвори. Паскал сякаш виждаше как досиетата му горят в камината и отново, обзет от болезнена страст, от скръбна нежност към тази ледена купчина, тези хладни ръкописи, заради които бе пожертвувал любовта и които се мъчеше да обича достатъчно, за да забрави всичко останало, стоеше на стража около тях.

Откакто Клотилд не беше при него, Паскал се бе потопил в работа, опитваше се да се удави, да изчезне в нея. Седеше затворен, вече не стъпваше в градината, а един ден, когато Мартин се качи да му каже, че е дошъл доктор Рамон, дори намери сили да отговори, че не може да го приеме. И цялата тази упорита воля за усамотение имаше една-единствена цел: Паскал търсеше пълна забрава в непрестанния труд. Колко щеше да му бъде драго да прегърне бедния Рамон! Защото отгатваше прекрасното чувство, което го бе накарало да дойде да утеши стария си учител. Но защо да загуби един час? Защо да рискува да се развълнува, да се разплаче, след което волята му щеше да отслабне? Сядаше на масата си още от зори, работеше цялата сутрин и целия следобед, често продължаваше до късна нощ при светлината на лампата. Искаше да осъществи един отдавнашен замисъл: да преработи цялата си теория за наследствеността на нова основа, да използува своите семейни досиета, документи и като държи сметка за средата, да установи по какви закони в дадена човешка група животът математически се разпределя и води от един индивид към друг: огромна библия, генезис на родовете, на обществата, на цялото човечество. Надяваше се, че широтата на подобен план, усилието, необходимо за изпълнението на една толкова колосална идея, ще го погълне изцяло, ще му върне здравето, вярата, гордостта, върховната наслада от осъщественото дело. Но колкото и да се стремеше да се увлече, да се отдаде всецяло, страстно, успяваше само да преумори тялото и ума си, въпреки всичко работеше разсеяно, без сърце, всеки ден се чувствуваше все по-болен и по-отчаян. Нима това бе окончателен провал на труда? Той, който бе отдал целия си живот на труда, той, който гледаше на труда като на единствен двигател, благодетел и утешител, нима щеше да бъде принуден да стигне до заключението, че да обичаш и да бъдеш обичан стои над всичко? Понякога потъваше в обширни разсъждения, дообмисляше новата си теория за равновесието на силите, която се състоеше в това да се установи, че всичко, което човек получава чрез сетивата, трябва да го върне като движение. Какъв пълен, естествен и щастлив живот би водил човек, ако живее, действувайки като добре настроена машина, която възвръща във вид на сила изразходваното гориво, сама се поддържа здрава и красива чрез едновременното и съгласувано действие на всички свои органи! Тук Паскал виждаше еднакво количество физически и умствен труд, еднакво количество чувство и разсъдъчност, участието на сексуалната, както и на мозъчната дейност, без никаква преумора в една или в друга насока, защото преумората е просто нарушение на равновесието и болест. Да, да! Да започнем по нов начин живота и да знаем как да го живеем; да копаем земята, да изучаваме света, да обичаме жената, да постигнем човешко съвършенство, бъдещото общество на всеобщо щастие чрез правилно използуване на цялото същество — ето какво прекрасно завещание би могъл да остави един лекар философ! И тази далечна мечта, тази теория, която той съзираше, го изпълваше с огорчение при мисълта, че той вече беше само една прахосана, една погубена сила.

В основата на мъката му преобладаваше чувството, че той е свършен човек. Тъгата по Клотилд, страданието, че вече не е негова, увереността, че никога вече няма да бъде негова, всеки час все повече го завладяваха, като вълна от болка, която отнасяше всичко. Трудът бе претърпял поражение и понякога Паскал отпускаше глава върху някоя недовършена страница и плачеше с часове, без да намери сили да хване отново перото. А когато упорствуваше да работи, когато съзнателно се затъпяваше с работа, дните му завършваха с ужасни нощи, нощи на изпепеляващо безсъние, през които той хапеше чаршафите, за да не крещи името на Клотилд. Тя беше навсякъде в тази унила къща, в която Паскал се бе затворил.

Виждаше я как прекосява всяка стая, виждаше я на всеки стол, зад всяка врата. Долу в трапезарията не можеше да седне да се храни, без да си я представи седнала срещу него. Горе във всекидневната тя продължаваше да бъде негова неразделна другарка — толкова дълго бе живяла все там с него, че образът й сякаш се излъчваше от предметите: той непрекъснато я усещаше до себе си, съзираше я тъничка, изправена пред работната й стойка, наклонила изящния си профил над някой пастел. И Паскал не излизаше, за да избяга от скъпия и мъчителен спомен, който го преследваше, защото бе уверен, че ще го намери навсякъде и в градината: Клотилд, замечтана на края на терасата, Клотилд, обикаляща бавно алеите на боровата горичка, седнала под яворите, разхладена от безспирната песен на чешмата, легнала на хармана привечер със зареян поглед, очакващ звездите. Но за него съществуваше най-вече едно място, което го влечеше и го ужасяваше, едно светилище, където влизаше разтреперан: стаята, в която тя му се бе отдала, където бяха спали заедно. Държеше ключа у себе си, не бе разместил нито един предмет след печалната сутрин на заминаването й; забравена пола още бе метната на едно кресло. Там той усещаше дори нейното дихание, свежата й миризма на младост, запазена във въздуха като парфюм. Безумно разтваряше обятия, прегръщаше нейния призрак, който се носеше в нежния розов сумрак на стаята със затворени капаци на прозорците и избелели басмени тапети с цвят на зора. Паскал се разплакваше с глас пред мебелите, целуваше леглото, хлътналото място, където се очертаваше нейното божествено стройно тяло. И радостта му, че е тук, мъката му, че Клотилд не е с него, всички тези бурни вълнения до такава степен го изтощаваха, че той не смееше да идва всеки ден на това опасно място, спеше в своята студена стая, където безсъницата не му я показваше толкова близка, толкова жива.

Сред упорития си труд Паскал имаше още една голяма горчива радост: писмата на Клотилд. Тя редовно му пишеше два пъти седмично дълги писма по осем-десет страници, в които му разказваше за всекидневния си живот. Не изглеждаше да е много щастлива в Париж. Максим, който вече не ставал от инвалидното кресло, навярно я тормозеше с изискванията си на разглезено момче и на болник, защото тя говореше като затворница, заета непрекъснато с грижи около него, не можела дори да се приближи до прозореца, да погледне към булеварда, където минавал потокът светски хора, тръгнали на разходка към Булонския лес. От някои изречения се долавяше, че след като я бе викал толкова нетърпеливо, брат й, който вечно се безпокоеше, че хората го експлоатират и грабят, вече е започнал да я подозира, да изпитва недоверие и омраза към нея като към всички, които му слугуваха. Два пъти видяла баща си, бил все така весел и претоварен, станал привърженик на републиката, издигал се политически и материално. Сакар я бил повикал настрана, за да й обясни, че горкият Максим е наистина непоносим и че тя ще прояви рядка всеотдайност, ако се съгласи да стане негова жертва. И понеже Клотилд не можела да свършва цялата работа, баща й дори имал любезността да прати още на другия ден племенницата на своя бръснар, някакво осемнадесетгодишно, много русо и наглед невинно девойче, на име Роз, което сега й помагало да се грижи за болния. Впрочем Клотилд не се оплакваше, напротив, стараеше се да покаже, че е спокойна, доволна, примирена с живота. Писмата й бяха пълни с душевна сила, в тях нямаше гняв против жестоката раздяла, нито отчаяни молби Паскал да я повика при себе си. Но как я усещаше той между редовете: тръпнеща от бунт, цяла устремена към него, готова да направи безумие, за да се завърне незабавно при една негова дума!

Но тази дума Паскал не искаше да я напише. Нещата щяха да се уредят, Максим щеше да свикне със сестра си. След като бе направена, жертвата трябваше да се понесе докрай. Ако в миг на слабост й драснеше само един ред, ползата от усилието щеше да се загуби и отново щеше да настъпи мизерия. Никога дотогава Паскал не бе имал нужда от такава сила, както сега, когато отговаряше на Клотилд. През своите изпепеляващи нощи той се бореше със себе си, неистово я зовеше, ставаше да напише телеграма веднага да дойде. После, когато настъпеше денят, след като бе толкова плакал, треската му намаляваше и отговорът му винаги биваше съвсем кратък, почти хладен. Следеше всяко свое изречение, започваше отново, когато му се стореше, че се е издал. Но какво изтезание бяха тези толкова кратки, толкова студени писма, в които той вървеше против сърцето си само и само да я откъсне от себе си, да поеме цялата вина и да я накара да мисли, че и тя може да го забрави, след като той я забравяше! Свършваше писмото, облян в пот, изтощен като след страшен подвиг.

Течаха последните дни на октомври, Клотилд бе заминала преди месец, когато една сутрин Паскал внезапно усети, че се задушава. Вече няколко пъти бе имал такива леки пристъпи, които отдаваше на преумората си. Но този път симптомите бяха толкова ясни, че той не можеше да се заблуждава: остра болка в сърдечната област, която се разпространяваше в целите гърди и слизаше по лявата ръка, ужасно усещане на стягане и страх, студена пот. Това беше пристъп на гръдна жаба. Кризата едва ли трая повече от една минута и отначало Паскал беше по-скоро изненадан, отколкото уплашен. Със заслеплението, което понякога лекарите проявяват по отношение на собственото си здраве, той никога не бе подозирал, че сърцето му може да бъде засегнато.

Тъкмо се съвземаше от пристъпа, когато Мартин влезе и му каза, че доктор Рамон пак чакал долу и настоявал Паскал да го приеме. Може би отстъпвайки пред несъзнателното желание да бъде наясно, Паскал извика:

— Добре, да се качи, щом е толкова упорит. Много се радвам.

Двамата мъже се прегърнаха и единственият намек за отсъствуващата, за тази, от чието заминаване къщата бе опустяла, бе изразен в едно силно и печално ръкостискане.

— Знаете ли защо идвам? — веднага извика Рамон. — Във връзка с един паричен въпрос… Да, моят тъст, господин Левек, адвокатът, когото вие познавате, вчера още веднъж ми говори за сумите, които сте имали у нотариуса Грангийо. Той настойчиво ви съветва да направите нещо. Някои хора били успели да получат част от парите си.

— Но аз знам, че работите се уреждат — каза Паскал. — Мартин вече получи двеста франка, струва ми се.

Рамон много се изненада.

— Как така Мартин? Без вие да се намесите ли?… Но както и да е. Искате ли да упълномощите моя тъст да се заеме с вашия случай? Той ще изясни нещата, щом вие нямате време, нито желание да се занимавате с тази работа.

— Разбира се, че ще упълномощя господин Левек, и му кажете, че съм му безкрайно благодарен.

После, след като уредиха този въпрос, младият мъж, който бе забелязал бледността му, го попита как е и Паскал отговори с усмивка:

— Представете си, приятелю, току-що имах пристъп на гръдна жаба… О, не, не си въобразявам, всички симптоми бяха налице… Ето, тъкмо сте тук, прегледайте ме.

Отначало Рамон отказа, взе да се шегува: можело ли редник като него да се осмели да дава мнение на своя генерал? Но все пак го наблюдаваше. Лицето на Паскал му се стори измъчено, тревожно, а погледът — странно изплашен. Накрая го преслуша много внимателно, дълго държа ухото си на гърдите му. Изминаха доста минути в дълбоко мълчание.

— Е? — попита Паскал, след като младият лекар се изправи.

Най-напред Рамон нищо не каза. Усещаше погледа на учителя си, вперен право в него. Затова и не отвърна очи. На спокойната храброст на въпроса отговори просто:

— Да, вярно, мисля, че е склероза.

— Мило е, че не ме лъжете — продължи доктор Паскал. — За миг се побоях, че ще ме излъжете, а това щеше да ме огорчи.

Рамон отново сложи ухо на гърдите му, говорейки полугласно:

— Да, бие енергично, първият звук е глух, докато вторият, напротив, е рязък… усеща се, че върхът слиза и се измества към подмишницата… Бих казал склероза или поне е много вероятно… — И като се изправи, добави: — С такова сърце се живее двадесет години.

— Да, възможно, понякога — каза Паскал. — Освен ако човек умре веднага, на място.

Поговориха още, изразиха удивлението си по повод някакъв случай на сърдечна склероза, наблюдаван в болницата на Пласан. И на тръгване младият лекар обеща пак да дойде, щом научи нещо ново във връзка с аферата Грангийо.

Като остана сам, Паскал се почувствува загубен. Всичко се изясняваше: сърцебиенето от няколко седмици насам, виенето на свят, задушаването; и главно сърцето, неговото бедно изхабено сърце, претоварено от страст и труд; и усещането за огромна умора и за близък край — по това чувство той вече не можеше да се мами. Все пак още не изпитваше страх. Първата мисъл, която веднага му мина през ума, беше, че и той на свой ред плаща дан на наследствеността, че склерозата, това своего рода израждане, е неговият дял от физиологичната нищета на рода, неизбежното наследство от неговите страшни деди. У някои неврозата, вроденото увреждане бяха дали порок или добродетел, гениалност, престъпност, пиянство, святост; други бяха умрели туберкулозни, епилептици, парализирани. Той бе живял страстно и щеше да умре от сърце. И вече не се страхуваше, не се дразнеше от тази явна, фатална, а вероятно и необходима наследственост. Напротив, обземаше го някакво смирение, увереност, че всеки бунт против природните закони е лош. Защо ли някога бе тържествувал, ликувал при мисълта, че не е от своя род, че се чувствува различен, че няма нищо общо с него? Не можеше да съществува по-малко философско отношение. Само чудовищата поникват настрана от корена. И ей богу, това, че е като всички свои, започваше да му се струва толкова добро, толкова красиво, колкото ако беше от който и да е друг род — нима всички родове не си приличат, нима човечеството не е навсякъде едно и също със същия краен сбор от добро и лошо? Ставаше смирен пред заплахата на страданието и смъртта и стигаше дотам, че приемаше всичко, което животът носи.

Оттогава Паскал заживя с мисълта, че може всеки миг да умре. И с това постигна върховното си извисяване, издигането си до пълно забравяне на своето „аз“. Не престана да работи, но като никога досега разбираше, че наградата за усилието трябва да се търси в самото усилие, че всяко дело е преходно и винаги остава незавършено. Веднъж, докато вечеряше, Мартин му каза, че Сартьор, шапкарският работник от лудницата в Тюлет, се е обесил. Паскал цялата вечер мисли за този странен случай, за човека, когото смяташе, че със своето лечение с подкожни инжекции е спасил от лудостта да убива себеподобните си и който очевидно в момент на пристъп се бе оказал достатъчно трезв, за да се обеси, вместо да удуши някой случаен минувач. Като сега го виждаше — изглеждаше толкова разумен, докато Паскал го съветваше да се върне към трудовия си живот. Каква трябва да беше тази разрушителна сила, щом потребността да убива бе довела този човек до самоубийство, така че смъртта въпреки всичко бе осъществила своето дело? С него Паскал загуби и последната си гордост на лечител. И сега всяка сутрин, като седнеше да работи, си казваше, че е само ученик, който още срича и все търси истината, докато тя непрестанно се отдалечава и разширява.

Но при това ведро настроение все още имаше една грижа: тревожеше се за своя стар Боном; какво щеше да стане с него, ако той умре? Напълно ослепял, с парализирани крака, горкият кон не се вдигаше от сламената си постелка. Когато господарят му отиваше да го види, той все пак го чуваше, обръщаше си главата и му беше приятно Паскал да го целува по ноздрите. Всички съседи вдигаха рамене, подиграваха се на доктора, че не иска да убие този свой престарял роднина. Щеше ли да си отиде пръв с мисълта, че още на другия ден ще повикат човек от кланицата да го одере? Една сутрин, когато Паскал влезе в обора, Боном не го чу, не вдигна глава. Беше мъртъв, лежеше спокойно, сякаш му бе олекнало, че тихичко е умрял тук. Господарят му коленичи, целуна го за последен път и с обляно в едри сълзи лице, му каза сбогом.

Този ден Паскал отново се заинтересува от своя съсед господин Беломбр. Беше застанал до един прозорец горе и го зърна над градинската стена: на бледото слънце, от първите ноемврийски дни господин Беломбр правеше обичайната си разходка. И отначало видът на стария учител, който живееше напълно щастливо, го удиви. Струваше му се, че никога не бе мислил за това, че там има един седемдесетгодишен мъж без жена, без деца, без куче, който черпи цялото си егоистично щастие от радостта да живее извън живота. После си спомни как се бе гневил против този човек, как бе иронизирал страха му от живота, какви беди му бе пожелавал, как се бе надявал, че възмездието няма да го отмине, че някоя по-предприемчива слугиня, някоя нечакана роднина ще му отмъсти. Но не! Паскал го гледаше все така бодър, усещаше, че още дълго ще старее, неизменно суров, скъперник, безполезен и щастлив. И въпреки всичко вече не му беше противен, дори бе готов да го съжали — толкова смешен и жалък му се струваше поради това, че никой не го бе обичал. А той, Паскал, агонизираше, защото бе останал сам! А сърцето му щеше да се пръсне, защото бе препълнено с чувства към другите! Не, по-добре страдания, само страдания, отколкото този егоизъм, отколкото тази смърт за всичко живо и човешко в нас!

Следващата нощ Паскал получи нов пристъп на гръдна жаба. Продължи около пет минути. Струваше му се, че ще се задуши, нямаше сили дори да повика Мартин. Когато си пое дъх, вече не му се искаше да я безпокои, предпочете да не споменава за влошаването на състоянието си; но убеждението му, че с него е свършено, че може би няма да доживее и месец, се утвърди. Първата му мисъл бе за Клотилд. Защо да не й пише да дойде час по-скоро? Тъкмо миналия ден беше получил от нея писмо и тази сутрин искаше да й отговори. После веднага си спомни за своите досиета. Ако умреше внезапно, майка му щеше да остане господарка тук и да ги унищожи; и не само досиетата, но и ръкописите, всичките му книжа, тридесет години мисъл и труд. Така щеше да бъде извършено престъплението, от което той толкова се опасяваше, само страхът от което през трескавите му нощи го бе карал да става разтреперан, да се ослушва с притаен дъх дали не разбиват шкафа му. Отново го изби пот, представи си как го ограбват, поругават, как разпръсват пепелта от делото му по ветровете. И веднага мисълта му се върна към Клотилд, каза си, че е достатъчно да я повика: тя щеше да бъде тук, щеше да му затвори очите, щеше да защити паметта му. Беше вече седнал, бързаше да й пише, та писмото му да замине със сутрешната поща.

Но когато хвана перото, пред бялата страница го обзе растящо угризение, недоволство от себе си. Тази мисъл за досиетата, прекрасното му намерение да им осигури пазителка и да ги спаси, не му ли бяха подсказани от слабостта, не бяха ли предлог, който той си бе съчинил, за да вземе отново Клотилд при себе си? В дъното имаше егоизъм. Той мислеше за себе си, а не за нея. Представи си как тя се връща в този оси рома шал дом, осъдена да се грижи за един болен старец; представи си я главно измъчена, ужасена от неговата агония, как някой ден щеше да я изплаши, като се строполи до нея. Не, не! Искаше да й спести този миг, не можеше да й направи такъв печален подарък — няколко дена жестоко сбогуване, а после нищета, — без да се чувствува престъпник. Важно беше само нейното спокойствие, нейното щастие, нищо друго нямаше значение! Той щеше да умре в тая дупка, щастлив от мисълта, че тя е щастлива. А колкото до спасяването на ръкописите, щеше да види, може би щеше да намери сили да се раздели с тях, да ги предаде на Рамон. Но дори ако трябваше всичките му книжа да загинат, беше съгласен, съгласен беше да не остане нищо от тях, дори мисълта му, стига да не смути живота на скъпата жена!

Така че Паскал се залови да пише един от своите обичайни и почти хладни отговори, които му струваха толкова воля и труд. Без да се оплаква, в последното си писмо Клотилд му намекваше, че Максим е започнал да я пренебрегва, повече го забавлявала Роз, племенницата на Сакаровия бръснар, онова много русо девойче, което изглеждало толкова невинно. Тук Паскал надушваше някаква интрига на бащата, хитра клопка край креслото на недъгавия, когото с приближаването на смъртта отново са обзели пороците, проявили се толкова рано у него. Но въпреки че беше разтревожен, даваше отлични съвети на Клотилд, повтаряше й, че е неин дълг да се жертвува докрай. Когато подписваше писмото, сълзи замъгляваха погледа му. Подписваше си смъртта, смърт на самотно старо животно, смърт без целувка, без приятелска ръка. После дойдоха съмненията: имаше ли право да я остави там, в тази лоша среда, щом чувствуваше, че около нея стават отвратителни неща?

В Сулейад пощаджията донасяше всяка сутрин писмата и вестниците към девет часа; и когато пишеше на Клотилд, Паскал бе свикнал да го изчаква и чрез него да праща писмата си, за да е сигурен, че никой няма да чете кореспонденцията му. Тази сутрин, като слезе да предаде писмото, което току-що бе написал, остана изненадан, че получава ново писмо от младата жена, каквото този ден не чакаше. Все пак той изпрати своето. После се качи, отново седна до масата, разкъса плика.

И още от първите редове остана дълбоко потресен, смаян. Клотилд му пишеше, че е бременна от два месеца. Досега се била колебала да му съобщи новината, защото искала първо сама да е напълно уверена. Вече не можела да се мами, положително била забременяла през последните дни на август, в онази блажена нощ, когато му бе дала кралско пиршество на младостта, нощта след злополучната им обиколка от къща на къща. Нима не били почувствували при една прегръдка силната, божествената наслада на зачатието? След първия месец, още щом пристигнала в Париж, у нея се били появили съмнения, но си помислила, че това е просто закъснение, някакво неразположение, напълно обяснимо с вълненията и болката от скъсването им. Но след като минал и вторият месец, изчакала няколко дена и сега била уверена, че е бременна, което впрочем се потвърждавало от всички признаци. Писмото беше кратко, съобщаваше само факта и все пак бе изпълнено с пламенна радост, с порив на безкрайна нежност и желание за незабавно завръщане.

Обезумял, боейки се, че не е разбрал добре, Паскал отново зачете писмото. Дете! А как се презираше в деня на нейното заминаване, сред отчаяния вой на мистрала, че не е могъл да създаде дете! Но детето е било вече у нея, тя го е отнасяла със себе си, докато той е гледал как влакът бяга през голото поле! Ах, ето това беше истинското дело, едничкото добро, едничкото живо дело и то го изпълваше с щастие и гордост. Неговите трудове върху наследствеността, страховете му от наследствеността бяха изчезнали. Детето щеше да дойде, имаше ли значение какво ще бъде! Достатъчно бе, че то ще е продължението, потомъкът, обезсмъртеният живот, неговото друго „аз“! Беше потресен до дъното на душата си, цял трепереше от умиление. Смееше се, говореше на глас, лудо целуваше писмото.

Но шум на стъпки го накара да се поуспокои. Обърна глава и видя Мартин.

— Господин Рамон е долу.

— Ах, да се качи, да се качи!

Пристигаше ново щастие. Още от вратата Рамон извика весело:

— Победа, учителю! Нося ви парите. Е, не всичко, но една порядъчна сума!

И заразказва: неочаквано щастлив случай; тъст му, господни Левек, го изяснил. Разписките за сто и двадесет хиляди франка, които удостоверявали, че Паскал е личен заемодавец на Грангийо, не служели за нищо, тъй като Грангийо бил неплатежоспособен. Спасението се открило в едно пълномощно, което доктор Паскал бил дал по искане на нотариуса, за да вложел парите му или поне част от тях в ипотеки. Понеже името на упълномощения не било вписано, нотариусът, както понякога правел, си послужил с името на един от чиновниците си и по този начин се открили осемдесет хиляди франка, вложени в солидни ипотеки с посредничеството на един порядъчен човек, който не бил замесен в аферите на своя шеф. Ако Паскал бил действувал своевременно, ако бил отишъл в прокуратурата, щял отдавна да изясни въпроса. Така или иначе, сега отново щял да разполага с една солидна рента — четири хиляди франка годишно.

Паскал бе уловил ръцете на младия мъж и ги стискаше възторжено.

— Ах, приятелю, да знаете колко съм щастлив! Това писмо от Клотилд ми донесе такова голямо щастие. Да, исках да я повикам да се върне, но мисълта за моята сиромашия, за лишенията, които щях да й наложа, ми помрачаваха радостта от нейното завръщане… А ето че сега богатството ми е възстановено, поне ще имам средства да издържам малкото си домочадие!

В изблик на умиление той подаде писмото на Рамон, накара го да го прочете. После, докато младият мъж, трогнат от голямото му вълнение, му го връщаше с усмивка, той не можа да сдържи напиращата си нужда от нежност, широко разтвори ръце и го прегърна като другар, като брат. Двамата мъже силно се разцелуваха.

— След като щастието ви изпраща, ще ви помоля за още една услуга. Знаете, че тук аз нямам доверие на никого, дори и на моята стара прислужница. Вие лично ще предадете телеграмата ми по пощата.

Отново седна на масата и написа просто: „Чакам те, тръгни довечера.“

— Днес сме шести ноември, нали?… Часът е десет без нещо, тя ще получи телеграмата към дванадесет. Ще има напълно достатъчно време да си приготви багажа и да вземе експреса от осем часа вечерта, с който ще стигне в Марсилия утре по обед. Но понеже няма веднага влак за Пласан, ще може да тръгне утре, седми ноември, с този, който пристига в пет часа следобед. — Паскал сгъна телеграмата, стана и възкликна: — Господи, утре в пет часа!… Колко още има да чакам! Какво ще правя дотогава? — После добави угрижено, сериозно: — Рамон, мога ли да разчитам на вашето приятелство? Бъдете напълно откровен…

— За какво става въпрос, учителю?

— Да, вие ме разбирате… Онзи ден ме прегледахте. Смятате ли, че ще мога да изкарам още една година?

И той го загледа втренчено, така че младият мъж да не сведе ечи. Все пак Рамон се опита да се измъкне с шега: нима лекар задавал подобен въпрос?

— Моля ви, Рамон, нека бъдем сериозни.

Тогава Рамон му отговори съвсем искрено, че може да се надява да живее още една година. Изрази доводите си: относително слабо напредналата склероза, съвършено доброто състояние на останалите органи. Трябвало наистина да се държи сметка и за неизвестното, за онова, което те не знаели, така че някаква непредвидена злополука винаги била възможна. И двамата започнаха да обсъждат случая толкова спокойно, сякаш бяха на консилиум при леглото на болен, преценяваха аргументите „за“ и „против“, всеки привеждаше своите доводи, предварително определяха фаталния срок според най-добре обоснованите и умерени предвиждания.

Паскал си бе възвърнал хладнокръвието, нехайството към себе си и говореше, сякаш не ставаше въпрос за него.

— Да — прошепна накрая той, — прав сте, още една година живот, това е възможно… Ах, знаете ли какво бих желал, приятелю? Наистина е лудост, но две години за мен биха били цяла вечност, изпълнена с радост… — И отдавайки се на тази мечта за бъдещето, продължи: — Детето ще се роди към края на май… Толкова хубаво ще бъде да го погледам как расте, докъм осемнадесет-двадесет месеца, е, това ми стига. Колкото да се поотърси и да проходи… Не е чак толкова много, искам да го видя, че ходи, а после, о, господи, после… — И с едно движение доизказа мисълта си. Но все още в плен на мечтата си, завърши: — Но две години, това не е невъзможно. Имах един много любопитен случай, един колар от предградието, който живя четири години, като опроверга всички мои предвиждания… Две години, ще живея още две години! Трябва.

Рамон бе навел глава и вече не отговаряше. Започваше да се притеснява от мисълта, че е проявил прекален оптимизъм, и радостта на Паскал го тревожеше, действуваше му мъчително, сякаш сама по себе си тази екзалтация, която размътваше някога толкова здравия мозък, го предупреждаваше за някаква глуха, непосредствена опасност.

— Нали искате телеграмата да бъде изпратена веднага?

— Да, да, вървете бързо, Рамон, и ще ви чакам вдругиден. Тя ще бъде тук, искам веднага да дойдете да ни разцелувате.

Денят мина бавно. А през нощта, към четири часа, когато най-после бе заспал след блажена безсъница, изпълнена с надежди и мечти, Паскал се събуди внезапно от страхотен пристъп. Струваше му се, че някаква огромна тежест, цялата къща се бе стоварила върху гърдите му, че смазаният му гръден кош докосва гърба му; не можеше да диша, болката стигна до гърдите, до врата, парализира лявата ръка. Впрочем съзнанието му беше ясно, той имаше усещането, че сърцето спира, че животът му всеки миг може да угасне при това ужасно стягане като в менгеме, от което се задушаваше. Преди пристъпът да се изостри, намери сили да стане и да почука с един бастун по пода, за да повика Мартин. После отново падна на леглото, не можеше да помръдне, нито да говори, обливаше се в студена пот.

За щастие сред голямата тишина на празната къща Мартин го бе чула. Тя се облече, загърна се в шал и бързо се качи със свещ в ръката. Още беше дълбока нощ, но щеше да започне скоро да се съзорява. Като видя господаря си, у когото само очите още бяха живи и който я гледаше със стиснати челюсти, със схванат език, със сгърчено от смъртна тревога лице, старата прислужница се стресна, обърка се, можа само да се спусне към леглото, викайки:

— Божичко! Божичко! Господарю, какво ви е?… Отговорете ми, господарю! Плашите ме!

Една минута кризата продължи с нарастваща сила, Паскал не успяваше да си поеме въздух. После менгемето, което стягаше ребрата му, се поотпусна и той прошепна съвсем тихо:

— Петте хиляди франка в чекмеджето са на Клотилд… Ще й кажете, че у нотариуса е уредено, там ще намери с какво да живее…

Тогава Мартин, която го бе изслушала със зяпнала уста, се отчая, призна лъжата си: не знаеше добрата новина, донесена от Рамон.

— Господарю, трябва да ми простите, излъгах ви. Но ще бъде лошо повече да ви лъжа… Като ви видях такъв сам и нещастен, аз взех от моите пари.

— Горкичката ми Мартин, вие направихте това!

— Да, малко се надявах, че все някой ден ще ми ги върнете.

Пристъпът минаваше, Паскал можа да обърне глава и да я погледне. Беше смаян и трогнат. Какво ли бе станало в сърцето на тази стара мома скъперница, която цели тридесет години с мъка бе събирала съкровището си и никога не бе вземала от него нито един сантим за себе си или за другиго? Той още не разбираше, просто искаше да прояви към нея признателност и добрина.

— Чудесна жена сте вие, Мартин. Всичко ще ви бъде върнато… Мисля, че ще умра…

Тя не го остави да довърши, отдън душа се разбунтува, извика възмутено:

— Да умрете! Вие, господарю!… Да умрете преди мен! Не искам, всичко ще направя, ама това няма да стане!

Беше паднала на колене пред леглото, безумно бе обгърнала Паскал с ръце, опипваше го, за да разбере къде го боли, и не го пускаше, сякаш се надяваше, че няма да посмеят да й го отнемат.

— Трябва да ми кажете какво ви е — говореше тя. — Аз ще ви гледам, ще ви спася. Ако трябва, от моя живот ще ви дам, господарю… Ще стоя тук деня и нощя. Яка съм, ще й надвия на болестта, ще видите… Как така ще умрете! Това не може да бъде! Бог не може да иска такова несправедливо нещо. Цял живот толкова молитви съм му чела, че поне малко трябва да ме послуша, и сега ще изпълни молитвата ми, господарю, ще ви спаси!

Паскал я гледаше, слушаше я и внезапно му стана ясно: но тази нещастница го обичаше, винаги го бе обичала! Припомняше си нейната тридесетгодишна сляпа преданост, мълчаливото й обожание преди, когато му прислужваше благоговейно и беше млада, глухата й ревност към Клотилд по-късно, помисли си колко бе страдала несъзнателно през това време. И сега беше тук, все така на колене, пред смъртното му легло, с посивели коси, с пепелявосиви очи, с бледо като на затъпяла от безбрачие монахиня лице. И усещаше, че тя нищо не знае, не съзнава дори как го е обичала, че е обичала само него заради щастието да го обича, да бъде с него и да му слугува.

Сълзи потекоха по страните на Паскал. Бедното му почти разбито сърце преливаше от болка и съжаление, от безкрайна човешка нежност. Заговори й на „ти“:

— Горкото ми момиче, ти си най-добрата… Хайде, целуни ме, както ме обичаш, с всички сили!

Тя се разхлипа. Отпусна върху гърдите на своя господар посивялата си глава, посърналото си от дълго слугуване лице. Целуна го безумно, сякаш влагаше целия си живот в тази целувка.

— Добре, да не се разнежваме, защото, разбираш, каквото и да правим, това все пак е краят… Ако искаш да те обичам, ще ме слушаш.

Първото нещо, на което упорито настоя, беше да се махне от стаята си. Струваше му се ледена, висока, празна, тъмна. Искаше му се да умре в другата стая, стаята на Клотилд, стаята, където се бяха обичали, където той влизаше с благоговеен трепет. И трябваше Мартин с последно себеотрицание да му помогне да стане, да го подкрепя, да го води, докато той залиташе, до още топлото легло. Той бе взел ключа от шкафа, който нощем държеше под възглавницата си и го сложи под новата си възглавница, за да го пази, докато е жив. Едва бе започнало да се зазорява, прислужницата бе оставила свещта на масата.

— Сега, след като ме настани и вече дишам малко по-леко, ще ти бъда много благодарен, ако отидеш бързо у доктор Рамон… Ще го събудиш и ще го доведеш.

Тя вече тръгваше, когато го обзе нов страх:

— И главно, забранявам ти да съобщиш на майка ми!

Смутена, умоляваща, тя се върна при него:

— О, господарю! Ами госпожа Фелисите толкова настояваше да й обещая…

Но Паскал беше непреклонен. Цял живот се бе държал почтително с майка си и считаше, че си е спечелил правото да се предпази от нея в мига, когато умираше. Отказа да се види с нея. Прислужницата бе принудена да му се закълне, че ще мълчи. И едва тогава Паскал отново й се усмихна:

— Хайде, бързай… О, ще ме завариш жив, няма е веднага.

Най-после се съмна, появи се тъжната дрезгавина на бледо ноемврийско утро. Паскал бе накарал Мартин да отвори капаците на прозорците и когато остана сам, се загледа в нарастващата светлина, светлината на последния ден, който вероятно щеше да преживее. През нощта бе валяло и слънцето беше още прибулено, едва грееше. Паскал чуваше как птиците се пробуждат в съседните явори, някъде в далечината, на другия край на сънното поле, локомотив надаваше равен жален писък. А той беше сам в голямата унила къща, чиято пустота усещаше около себе си, чиято тишина слушаше. Светлината бавно се засилваше, той продължи да следи растящото побеляващо петно на прозореца. После пламъкът на свещта посърна и в цялата стая стана светло. Той очакваше този миг да му донесе облекчение и не се излъга: тапетите с цвят на зора, всеки мебел, голямото легло, в което толкова бе обичал и в което бе легнал да умре, му донесоха утеха. Във високата трепетна стая все още се усещаше чист мирис на младост, безкрайна любовна нежност, които го обгръщаха като вярна ласка и го успокояваха.

Но въпреки че острият пристъп бе минал, Паскал страдаше ужасно. Продължаваше да чувствува пронизваща болка в гърдите, а вцепенената му лява ръка висеше от рамото му, тежка като олово. Струваше му се, че вече безкрайно чака помощта, която Мартин щеше да му доведе, и цялото му съзнание се съсредоточи в тази болка, от която тялото му стенеше. И се примиряваше, не изпитваше вече бунта, който преди се надигаше у него само при вида на физическото страдание. Тогава то го озлобяваше като чудовищна и излишна жестокост. Откакто преживяваше съмнения като лекар, бе започнал да се стреми само да спестява страданията на болните. И ако днес, когато самият той бе подложен на изтезанията на болката и бе стигнал дотам, че я приемаше, означаваше ли това, че се бе издигнал с още една степен във вярата си в живота, до онзи ведър връх, от който животът изглежда цялостно добър, дори при неизбежността на страданието, което може би е негов двигател? Да! Животът трябваше да бъде живян цялостно, цялостно изживян и изстрадан, без бунт, без да си мислим, че ще го направим по-добър, като го направим безболезнен: това изпъкваше ярко пред погледа му на умиращ, това беше голямата сила и голямата мъдрост. И за да облекчи очакването, да залъже болката, Паскал започна да си мисли за своите последни теории, да мечтае за някакво средство да се използува болката, да бъде превърната в дейност, в труд. Ако с напредъка на цивилизацията човек става по-чувствителен към болката, той положително става и по-силен, по-въоръжен, по-устойчив. Като всеки орган мозъкът, който работи, се развива, укрепва, стига да не се наруши равновесието между усещанията, които получава, и работата, която връща в замяна. Тогава не може ли да се помечтае за едно човечество, при което сборът от труда така да отговаря на сбора от усещанията, че и самото страдание да бъде използуване и сякаш дори унищожено?

Слънцето вече изгряваше. В болезнена полудрямка Паскал смътно премисляше тези далечни надежди, когато усети, че в гърдите му се заражда нов пристъп. За миг го обзе страшна мъка: краят ли настъпваше? Сам ли щеше да умре? Но ето че бързи стъпки заизкачваха стълбата и Рамон влезе, следван от Мартин. И преди да започне да се задушава, болният успя да каже:

— Инжекция, веднага инжекция с чиста вода, два пъти, поне десет грама!

За нещастие лекарят трябваше да търси малка спринцовка, после да приготви всичко. Това отне няколко минути, а кризата беше ужасна. Той следеше тревожно усилването и — все по-разстроеното лице на болния, посиняващите устни. Най-после, след като направи и двете инжекции, Рамон забеляза, че състоянието известно време остана непроменено, след това започна бавно да се подобрява. И този път катастрофата бе избягната.

Но щом задушаването премина, Паскал погледна часовника и каза със слаб, спокоен глас:

— Приятелю, часът е седем… След дванадесет часа, довечера в седем ще бъда мъртъв.

И понеже младият мъж понечи да възрази, да спори, той го спря:

— Не, не лъжете. Вие присъствувахте на кризата, осведомен сте като мен. Сега всичко ще се развие математически; мога да ви опиша час по час фазите на болестта… — За миг млъкна, пое си с мъка дъх, после добави: — Впрочем всичко е наред, аз съм доволен… Клотилд ще пристигне в пет часа, искам само да я видя и да умра в ръцете й.

Скоро почувствува значително подобрение. Действието на инжекцията бе наистина чудотворно и Паскал можа да седне в леглото, подпрян на възглавници. Гласът му отново излизаше леко, никога мозъкът му сякаш не бе работил с по-голяма яснота.

— Знаете, учителю — каза Рамон, — аз няма да си отида. Предупредих жена си, ще прекараме деня заедно и каквото и да разправяте, аз наистина се надявам, че това няма да ни бъде за последно… Нали ще ми разрешите да се настаня тук като у дома си?

Паскал се усмихваше. Нареди на Мартин да приготви обед за Рамон. Ако имали нужда от нея, щели да я повикат. И двамата мъже останаха сами на сърдечен разговор: единият, белобрад, излегнат, излагаше мислите си като мъдрец, другият, седнал до леглото му, слушаше с почтителността на ученик.

— Действието на тези инжекции е наистина необикновено… — прошепна Паскал, сякаш на себе си. После заговори по-високо, почти весело: — Приятелю Рамон, може да не е голям подарък, но ви оставям ръкописите си. Да, наредил съм на Клотилд, когато мен вече няма да ме има, да ви ги предаде… Ще се поровите в тях, може би ще намерите нелоши неща. Ако извлечете някоя добра идея, ще бъде от полза за всички.

И като тръгна от това, Паскал направи своето научно завещание. Ясно съзнаваше, че е бил просто един самотен търсач, предвестник, че само е нахвърлил теории, прилагал ги е опипом, провалял се е поради все още варварските си методи. Припомни си своя възторг, когато му се бе сторило, че с инжекциите от нервно вещество е намерил истинската панацея, после унизителните си поражения, отчаянието си: внезапната смърт на Ласруас, умрелият все пак от туберкулоза Валантен, победилата лудост на Сартьор, която отново го бе хванала и го бе обесила. Така че си отиваше изпълнен със съмнения, изгубил тъй необходимата на лекаря лечител вяра и толкова влюбен в живота, че сега възлагаше на него единствената си надежда, убеден, че животът черпи само от себе си здравето и силата си. Но той не желаеше да ограничи бъдещето, напротив, беше щастлив да предаде хипотезата си на младите. Теориите се сменяли всеки двадесет години, непоклатими оставали само установените истини, върху които науката продължавала да гради. Дори да нямал друга заслуга освен тази, че бил внесъл в нея една временна хипотеза, трудът му нямало да бъде загубен, защото напредъкът идвал положително от усилието, от постоянната дейност на ума. Освен това, кой можел да знае? Макар че умирал уморен и разколебан в надеждите, които възлагал на своите инжекции, може би щели да дойдат други труженици — млади, пламенни, убедени — и да подемат неговия замисъл, да го изяснят, да го разширят. И оттам можело да започне един нов век, цял нов свят.

— Ах, мили мой Рамон — продължи той, — ако човек можеше да живее втори живот!… Да, бих започнал отново, бих се заел отново с тази идея, защото напоследък ми правеше впечатление един странен резултат: инжекциите с чиста вода са почти също толкова ефикасни… Следователно има малко значение каква течност се вкарва и следователно става въпрос за чисто механично въздействие… През последния месец писах много по този въпрос. Ще намерите бележки, интересни наблюдения… С една дума, аз като че ли вече вярвам само в труда, смятам здравето за резултат от уравновесеното функциониране на всички органи, нещо като динамична терапия, ако смея да употребя тази дума.

Той постепенно се увличаше, забравяше близката смърт и мислеше само за пламенния си интерес към живота. И нахвърли в общи черти последната си теория. Човекът е потопен в една среда — природата, — която непрекъснато дразни чувствителните окончания на нервите. Чрез тях тя въздействува не само на сетивата, но и на всички повърхности на тялото — и външни, и вътрешни. И тъкмо тези усещания, отразявайки се в главния мозък, в гръбначния мозък, в нервните центрове, там се превръщат в тонус, в движения, в мисли. И той беше убеден, че здравето се състои в нормалното протичане на този процес: да получаваме усещания, да ги връщаме във вид на мисли и движения, да поддържаме човешката машина чрез правилното функциониране на органите. Така трудът ставал големият закон, регулаторът на живата вселена. Следователно било необходимо, ако равновесието се наруши, ако външните дразнения престанат да бъдат достатъчни, лечението да създава изкуствени дразнения, така че да възстанови тонуса, който осигурява съвършено здраве. И той мечтаеше за изцяло нов вид лекуване: внушението, всемогъщият авторитет на лекаря — за сетивата; електричеството, фрикциите, масажът — за кожата и сухожилията; хранителните режими — за стомаха; въздухът по високите плата — за дробовете; най-сетне преливанията, инжекциите с дестилирана вода за кръвоносната система. Тъкмо неоспоримото и чисто механично въздействие на инжекциите го било насочило по този път, сега само разширявал хипотезата, подтикван от стремежа на своя ум да обобщава, и отново смятал, че хората могат да бъдат спасени при такова съвършено равновесие: количество работа, съответствуващо на получените усещания; и че при този непрестанен труд човечеството отново ще се устреми напред.

После Паскал чистосърдечно се разсмя:

— Ето че пак се увлякох!… А аз всъщност вярвам, че единствената мъдрост е човек да не се намесва, да остави природата да действува! Ах, какъв непоправим стар безумец съм аз!

Рамон улови ръцете му с обич и възхищение.

— Учителю, учителю! Тъкмо такава страст и такава лудост създават гения!… Не се безпокойте, изслушах ви, ще се опитам да бъда достоен за вашето наследство; на мен също ми се струва, че то може би съдържа изцяло Великото утре.

В стихналата разнежена стая Паскал отново заговори с мъжественото спокойствие на умиращ философ, който изнася последния си урок. Сега изложи личните си наблюдения, обясни, че често сам се е лекувал чрез труд, редовен, методичен труд без преумора. Изби единадесет часът. Той настоя Рамон да се нахрани и докато Мартин прислужваше, продължи да говори за много далечни, възвишени неща. Слънцето, което най-после бе пробило сивите облаци на утрото, все още бе прибулено, меко, златистата му светлина започваше да затопля широката стая. Паскал изпи няколко глътки мляко и изведнъж млъкна.

В това време младият лекар, който ядеше една круша, запита:

— По-зле ли се чувствувате?

— Не, не, нахранете се.

Но не успя да го заблуди. Беше пристъп, и то ужасен. Задушаването настъпи светкавично, повали го на възглавницата с посиняло лице. С две ръце бе сграбчил чаршафа и го стискаше, сякаш за да намери опора, та да повдигне огромната тежест, която притискаше гърдите му. Смазан, мъртвоблед, той държеше очите си широко отворени, вперени в часовника със страшен израз на отчаяние и болка. В продължение на десет дълги минути сякаш всеки миг щеше да умре.

Рамон веднага му сложи инжекция. Облекчението се забави, действието й този път се оказа по-слабо.

Едри сълзи се появиха в очите на Паскал, щом се съживи. Още не говореше, плачеше. После, все така загледан в часовника с помътени очи, каза:

— Приятелю, аз ще умра в четири, няма да я видя.

И понеже, за да го успокои, Рамон твърдеше против всяка очевидност, че краят не е толкова близък, Паскал отново бе обзет от страстта на учен и пожела да даде на младия си събрат един последен урок, почерпан от прякото наблюдение. Бе лекувал доста случаи, подобни на неговия, и главно си спомняше за дисекцията на засегнатото от склероза сърце на един стар бедняк, която бе правил в болницата.

— Сякаш си виждам сърцето… Има цвят на мъртво листо, влакната му са чупливи, изглежда стопено, макар че обемът му е леко увеличен. Възпалителният процес навярно го е втвърдил, трудно би се рязало.

Продължи по-тихо. Преди малко наистина усетил, че сърцето му отмалява, а съкращенията стават поотпуснати и по-бавни. Вместо нормалната струя кръв от аортата излизала само розова пяна. Отзад вените били задръстени с черна кръв, задушаването нараствало, колкото повече се забавяла всмукващата и изтласкваща помпа, която регулирала целия апарат. След инжекцията, въпреки болката, проследил как органът се съвзема, било нещо като удар с камшик, който възстановил действието му, като изтласкал черната венозна кръв и му придал нови сили с червената артериална кръв. Но кризата щяла да се поднови, щом се прекрати механичното въздействие на инжекцията. Можел да предскаже кога ще настъпи с точност до няколко минути. Благодарение на инжекциите щял да издържи още три пристъпа. Третият щял да го покоен. Щял да умре в четири часа.

После с все по-слаб глас за последен път заговори с възхищение за устойчивостта на сърцето, този упорит труженик на живота, който работи непрекъснато, всеки миг, дори когато спим и всичка останали органи се отпускат и си почиват.

— Ах, храбро сърце! Колко геройски се бориш!… Каква вяра, какво благородство има в тази твоя неуморимост!… Ти толкова много си обичало, толкова много си туптяло и това те е съсипало, храбро сърце, а ти не искаш да умреш и се насилваш да затуптиш отново!

Но първата предсказана криза настъпи. След нея Паскал остана задъхан, зашеметен, със свистящ, мъчителен говор. Въпреки цялата си мъжественост стенеше глухо: господи, нямаше ли да свърши тази мъка? И все пак пламенно желаеше само едно: агонията му да продължи, за да успее да целуне за последен път Клотилд. Ами ако се мамеше, както Рамон не преставаше да му повтаря! Ако доживееше до пет часа! Очите му отново се обърнаха към часовника, не откъсваше поглед от стрелките, на минутите придаваше значение на вечност. Преди те често се бяха шегували по повод на този часовник в стил ампир, нещо като крайпътен камък от позлатен бронз, облегнат на който един усмихнат Амур съзерцаваше заспалото Време. Сега часовникът показваше три часа. После стана три и половина. Още два часа живот, само два часа, господи! Слънцето клонеше към хоризонта, бледото зимно небе излъчваше голямо спокойствие, от време на време Паскал чуваше как далечни локомотиви пищят в голото поле. Ето този беше влакът, който минава през Тюлет. Никога ли нямаше да пристигне другият, който идваше от Марсилия!

В четири без двадесет Паскал направи знак на Рамон да се приближи. Вече не можеше да говори достатъчно високо, за да го чува приятелят му.

— Няма да доживея до шест часа, пулсът е прекалено слаб. Още се надявах, но е свършено…

И прошепна името на Клотилд. Това беше покъртително, с мъка изречено сбогуване, израз на ужасната скръб, която изпитваше, че вече няма да я види.

После отново се сети с тревога за ръкописите си.

— Не ме оставяйте… Ключът е под възглавницата. Ще кажете на Клотилд да го вземе, наредил съм й какво да прави.

Новата инжекция в четири без десет не подействува. Малко преди четири кризата се повтори. След задушаването изведнъж цял се надигна от леглото, искаше да стане, да тръгне, да върви, сякаш някакви сили се бяха пробудили. Нужда от простор, от светлина, от въздух на открито го тласкаше напред, отвъд. После чу в себе си неудържимия зов на живота, на целия си живот, който го викаше да отиде в съседната стая. И се устреми нататък, залитайки, задъхан, наведен наляво, подпирайки се на мебелите.

Доктор Рамон веднага се спусна да го задържи.

— Учителю, учителю, легнете си, моля ви!

Но Паскал глухо упорствуваше да свърши прав. Стремежът да пребъде, героичната представа за труда бяха още живи в него и го влачеха като товар. Той хъркаше, повтаряше с мъка:

— Не, не… там, там…

И се наложи приятелят му да го улови и да го подкрепя, докато той вървеше така, препъвайки се, като обезумял, и щом стигна до другия край на всекидневната, се строполи на стола пред масата си, върху която сред безпорядъка от ръкописи и книги бе останала една недовършена страница.

Тук за миг си пое дъх, клепачите му се затвориха. Скоро той отново ги отвори, ръцете му опипом търсеха работа. Сред многото пръснати бележки попаднаха на родословното дърво. По-предишния ден Паскал бе поправил някои дати. И той позна Дървото, придърпа го към себе си, разгъна го.

— Учителю, учителю, вие се убивате! — повтаряше разтреперан Рамон, потресен от жалост и възхищение.

Паскал не слушаше, не чуваше. Бе усетил под пръстите си един молив. Улови го, наведе се над Дървото, сякаш полуизгасналите му очи едва виждаха. И за последен път огледа листата му. Името на Максим го спря и той написа: „Умира от атаксия през 1873 г.“ — беше уверен, че племенникът му няма да изкара годината. Съседното име сякаш го порази: Клотилд; и също допълни бележката към него: „През 1874 г. ражда син от чичо си Паскал.“ Но изнемогващ, още търсеше объркано — своето име. Най-после го намери и с укрепнала ръка написа с висок решителен почерк: „Умира от сърце на 7 ноември 1873 г.“ Това беше върховното усилие. Хриптенето ставаше все по-мъчително, той се задушаваше; в това време зърна празното място над Клотилд. Пръстите му вече не можеха да стискат молива. И все пак със залитащи букви, в които се изливаше клетото му сърце, добави още: „Неизвестното дете, което ще се роди през 1874 г. Какво ще бъде?“ И се свлече. Мартин и Рамон с голямо усилие го пренесоха на леглото.

Получи трета криза в четири и четвърт. При този последен пристъп на задушаване лицето на Паскал изрази страшно страдание. Той трябваше да понесе докрай мъченичеството си на човек и на учен. По мътнелите му очи сякаш потърсиха часовника. Рамон го видя, че раздвижва устни, наведе се, доближи ухото си до тях. Паскал наистина шепнеше думи, но толкова тихо, че звучаха като въздишка:

— Четири часът… Сърцето замира, няма червена кръв в аортата… Клапата се отпуска и спира…

Страшно хъркане го разтърси, шепотът ставаше много далечен:

— Прекалено бързо… Не ме оставяйте… Ключът е под възглавницата… Клотилд, Клотилд…

Мартин бе коленичила при долния край на леглото и се задушаваше от плач. Виждаше, че господарят й умира. Въпреки цялото си желание не бе посмяла да изтича да доведе свещеник; и сега сама четеше попътните молитви, молеше се горещо бог да прости господаря й и той да отиде веднага в рая.

Паскал умря. Лицето му бе посиняло. Няколко мига лежа неподвижно, после се опита да вдъхне, издаде устни, отвори жалко уста като пиленце, което се опитва за последен път да поеме с човката си въздух. И това беше смъртта. Съвсем просто.