Доктор Паскал

VI

Дните се нижеха. Отначало октомври беше великолепен — пламтяща есен, топла нега сред обширна лятна зрялост, безоблачно небе. После времето се развали, задухаха страшни ветрове, последната буря свлече склоновете. И в унилата къща на Сулейад приближаването на зимата сякаш внесе безкрайна печал.

Започна нов ад. Между Паскал и Клотилд вече нямаше бурни кавги. Врати не се тряскаха, гневни викове не караха Мартин да се качва час по час. Сега те едва си говореха; нито дума не споменаваха за нощната сцена. От необясними скрупули, от някаква необичайна за него стеснителност, която не осъзнаваше, Паскал не искаше да поднови техния разговор, да настои за отговора, който чакаше — една дума на вяра в него и на покорство. А след големия нравствен удар, който цяла я бе преобразил, Клотилд още мислеше, колебаеше се, бореше се, отлагаше решението, инстинктивно се бунтуваше, не искаше да се предаде. И недоразумението се задълбочаваше сред голямото отчаяно мълчание на печалната къща, където вече нямаше щастие.

За Паскал това бе тежко време: страдаше ужасно, без да се оплаква. Привидното затишие не го успокояваше, напротив, бе изпаднал в гнетящо недоверие, въобразяваше си, че засадите продължават и че ако наглед го оставят на мира, то е само за да кроят в мрака най-черни заговори. Безпокойството му дори бе нараснало, той всеки ден очакваше катастрофа, представяше си как документите му пропадат във внезапно зейнала бездна, как цялата къща бива пометена, отнесена, разпиляна на прах. Такова прикрито преследване на неговата мисъл, на неговия духовен и интелектуален живот изпъваше нервите му толкова непоносимо, че вечер си лягаше с треска. Често се сепваше, бързо се обръщаше, струваше му се, че ще види зад гърба си враг, който върши предателство, но в мрака нямаше никой, само собственият му страх. Друг път, обзет от подозрение, стоеше да дебне с часове, скрит зад капаците на прозорците си или притаен в дъното на някой коридор; но нищо не помръдваше, той чуваше само силното туптене в слепоочията си. Всичко това дълбоко го разстройваше: вече не си лягаше, преди да огледа всички стаи, почти не спеше, при най-лек шум се събуждаше задъхан, готов да се защищава.

И това, което засилваше страданието на Паскал, бе постоянната и все по-натрапчива мисъл, че такава рана му нанася едничкото същество на света, което обичаше, неговата любимка Клотилд! Та той от двадесет години я гледаше как расте, как става все по-красива, по-пленителна, как разцъфтява и животът му се изпълваше с нейното ухание. Господи! Та нали сърцето му преливаше от нежност към нея, нежност, която той дотогава не бе анализирал! Тя бе станала негова радост, негово насърчение, негова надежда, цяла една нова младост, чрез която той се чувствуваше обновен. Само като минеше край него с това нежно закръглено, свежо вратле и той се ободряваше, обливаше го чувство на здраве и радост като при завръщането на пролетта. Впрочем самият му живот обясняваше как го бе завладяло и покорило това дете; то бе влязло в сърцето му още от малко, после, докато бе расло, постепенно бе заело цялото място в него. Откакто окончателно се бе пренесъл в Пласан, Паскал живееше като бенедиктински монах, затворен сред книгите си, откъснат от жените. Знаеше се само, че е бил страстно влюбен в една жена, която бе умряла и на която той никога не бе целунал дори пръстите. Вярно, че понякога ходеше в Марсилия и преспиваше там, но това бяха просто авантюри без последствия с първата срещната жена. Той не бе живял и бе съхранил цял запас от мъжественост, чиито вълни сега бушуваха пред заплахата от наближаващата старост. Той бе в състояние да се привърже от душа и към животно, към бездомно куче, което би му близнало ръката. И ето че сега тази Клотилд, която бе обикнал, това момиченце, станало изведнъж привлекателна жена, го държеше и го мъчеше, превръщайки се в негова противница.

И толкова веселият, толкова добрият Паскал стана мрачен, непоносимо суров. От най-малката дума кипваше, скастряше Мартин, която изненадано вдигаше към него покорни очи като бито животно. От сутрин до вечер се въртеше из покрусената къща, измъчен, с такова зло лице, че не смееха да му заговорят. Вече не водеше Клотилд със себе си при болните, ходеше сам. Един следобед се върна разстроен: на съвестта му на лекар пионер тежеше смъртта на един човек. Бе отишъл да сложи инжекция на кръчмаря Лафуас, чието състояние внезапно се бе влошило дотолкова, че Паскал го смяташе за загубен. Но все пак упорствуваше да се бори, продължаваше лечението; и ето че този ден по нещастно стечение на обстоятелствата малката спринцовка бе всмукала от дъното на шишенцето една непречистена частица, случайно минала през филтъра. Бе се появила малко кръв; като връх на нещастието иглата бе проникнала във вена. Паскал се разтревожи, щом видя, че кръчмарят пребледнява, задушава се, че по лицето му избиват едри капки студена пот. Смъртта последва светкавично. По посинелите устни, по почернялото лице Паскал разбра: това беше емболия; можеше да вини само некачественото приготвяне на лекарството, цялата си още варварска метода. Вярно, че Лафуас и без това бе загубен, щеше да живее най-много още шест месеца, и то сред страшни мъки, но потресаващият факт все пак си оставаше: тази ужасна смърт. Какво отчаяние, какво разколебаване на вярата му, какъв гняв против безсилната наука убийца! Прибра се блед като платно, отиде в стаята си, без да каже нито дума, хвърли се, както беше облечен, на леглото и се появи едва на другия ден, след като бе стоял затворен шестнадесет часа.

Този следобед Клотилд, която бе седнала с ръкоделието си до него във всекидневната, се опита да наруши тягостното мълчание. Бе вдигнала очи и го гледаше как нервно прелиства една книга, за да търси някакво сведение, което не успяваше да намери.

— Да не си болен, учителю?… Защо не ми кажеш? Ще те полекувам.

Той продължаваше да гледа в книгата, само промълви с глух глас:

— И да съм болен, теб какво те интересува? Нямам нужда от никого.

Тя продължи примирително:

— Ако нещо те измъчва и можеш да ми го кажеш, кажи, може да ти олекне… Вчера се върна толкова тъжен! Недей така да се отчайваш. Много се разтревожих. През нощта три пъти идвах до вратата ти да те чуя. Измъчвах се при мисълта, че страдаш.

Колкото и кротко да бе казала това, сякаш го шибна с камшик. Болезнено отслабнал, Паскал бе разтърсен от внезапен гняв, блъсна книгата и стана разтреперан.

— А, така значи! Шпионираш ме, дори в стаята си не мога да седя, без да идвате да подслушвате край стените ми… Да, подслушвате дори биенето на сърцето ми, дебнете ме да умра, та всичко да опустошите, да изгорите…

Гласът му се повишаваше и цялата му незаслужена мъка се изля в оплаквания и закани.

— Забранявам ти да се занимаваш с мен… Имаш ли да ми казваш нещо друго? Размисли ли? Можеш ли да ми подадеш ръка честно и да ми кажеш, че си съгласна с мен?

Но тя не отговори, само продължаваше да го гледа с големите си ясни очи. С цялата си искреност още не искаше да се предаде. Но това нейно поведение го раздразни дотам, че той изгуби всяко чувство за мярка. С едно движение й посочи вратата и заеквайки, извика:

— Върви, върви си!… Не те искам вече при мен! Не искам врагове при мен! Не искам да ме подлудявате!

Тя стана. Беше много бледа. Тръгна изправена, без да се обърне, отнасяйки ръкоделието си.

През следващия месец Паскал се опита да намери опора в напрегнат всекичасен труд. По цели дни упорито седеше сам във всекидневната, там прекарваше и нощите, преглеждаше стари документи, преработваше всичко, което бе писал върху наследствеността. Като обзет от бяс, търсеше да се убеди в основателността на своите надежди, да застави науката да потвърди, че човечеството може да бъде преобразено, най-после да стане здраво, издигнато. Вече не излизаше, бе изоставил болните, живееше сред книжата си, без въздух, без движение. И след месец такава преумора, която го съсипваше, без да успокоява домашните, му тревоги, той стигна до такова нервно изтощение, че дебнещата го от известно време болест се прояви с обезпокоителна сила.

Сега, като станеше сутрин, Паскал се чувствуваше пребит от умора, по-натежал и по-слаб, отколкото вечер, преди да си легне. Беше някаква непрекъсната обща отпадналост: краката му се подкосяваха, ако походеше пет минути, най-малкото усилие го съсипваше, не можеше да направи едно движение, без в края му да усети страх от болка. Понякога му се струваше, че земята под него внезапно се разклаща. Непрестанно бучене в ушите го замайваше, проблясващи светлини го караха да си затваря очите, сякаш за да не се изсипе в тях град от искри. Виното му бе опротивяло, почти нищо не ядеше, страдаше от лошо храносмилане. И сред тази апатия, сред тази растяща вялост избухваха внезапни пристъпи на гняв и на безсмислена деятелност. Равновесието му бе нарушено, станал раздразнителен от слабост, той безпричинно се мяташе от една крайност на друга. При най-леко вълнение се просълзяваше. Накрая съвсем се затвори, изпадна в такова отчаяние, че с часове плачеше гласно, без някаква непосредствена причина, смазан просто от огромната печал на живота.

Но състоянието му особено се влоши след едно пътуване до Марсилия, просто похождение на стар ерген, каквито понякога си позволяваше. Може би се бе надявал, че развратът, едно бурно развлечение ще го облекчи. Стоя само два дена и се върна като поразен от гръм, сякаш бе преживял падение, със стреснатия израз на мъж, загубил своята мъжественост. Това бе неизразим срам: опасение, което упорството в опитите бе превърнало в увереност и тази увереност увеличаваше плахостта му на стеснителен любовник. Той никога не бе придавал значение на тези неща. Сега те обсебваха мисълта му, беше смазан, обезумял от мъка дотам, че помисли да се самоубие. Колкото и да си казваше, че това вероятно е временно, че причината трябва да е някакво болезнено състояние, чувството, че е импотентен, все пак го потискаше и пред жените започна да се държи като съвсем младо момче, което пелтечи от желание.

Към първата седмица на декември Паскал получи непоносими невралгични пристъпи. Черепните му кости пукаха, сякаш главата му щеше да се пръсне. Като научи за това, старата госпожа Ругон един ден реши да отиде да види сина си. Но побърза да влезе в кухнята, понеже искаше да поговори най-напред с Мартин. Разстроена и отчаяна, прислужницата й каза, че господарят сигурно полудява, осведоми я за странното му поведение: непрекъснато ходел из стаята си, заключвал всички чекмеджета, в два часа през нощта обикалял къщата от горе до долу. Беше просълзена, накрая се осмели да изрази мнението си: може в тялото на господаря да се е вселил дявол и нямало да бъде зле да се поговори със свещеника на „Сен Сатюрнен“.

— Такъв добър човек — повтаряше тя, — просто да се оставиш жив да те нарежат на парчета за него! И да не можем да го заведем на черква, а сигурно от това веднага ще му мине!

Но Клотилд бе чула гласа на баба си и влезе. Тя също обикаляше из празните стаи, седеше най-вече в изоставения салон на долния етаж. Впрочем сега не промълви нито дума, ограничи се да слуша с израз на размисъл и очакване.

— А, ти ли си, миличко! Добър ден!… Мартин ми разправя, че у Паскал се бил вселил дявол. И аз съм на същото мнение; само че този дявол се нарича гордост. Чичо ти е убеден, че знае всичко, сякаш е едновременно папа и император, и естествено се дразни, като му се противоречи.

Сви рамене, беше изпълнена с безкрайно презрение.

— Щях да се смея, ако не беше толкова тъжно… Та точно това момче не знае нищо, ама нищо, не е живяло, от глупост се затвори с книгите си. Да го сложиш в салон, прилича на новородено. А пък жените въобще не ги познава…

И забравяйки, че говори пред прислужницата и девойката, тя продължи по-тихо, поверително:

— Господи, човек си плаща за такава прекалена добродетелност! Нито съпруга, нито любовница, нищо! Ето кое накрая го е побъркало.

Клотилд не помръдваше. Само клепачите й бавно се сведоха над големите замислени очи; после ги вдигна, без да промени държането си на затворено в себе си същество, не можеше да каже какво става в нея.

— Горе е, нали? — попита Фелисите. — Дойдох да го видя, защото всичко това трябва да свърши, толкова е глупаво!

И тя се качи, Мартин отново се залови с тенджерите, а Клотилд тръгна да обикаля из празната къща.

Горе във всекидневната Паскал седеше тъпо над една разтворена книга. Вече не можеше да чете, думите бягаха, разливаха се, нямаха никакъв смисъл. Но той упорствуваше, страдаше непоносимо при мисълта, че загубва дори толкова голямата си дотогава работоспособност. Майка му веднага му се скара, грабна книгата и я хвърли на другата маса, развика се, че когато човек е болен, трябва да се лекува. Паскал се бе изправил разгневен, готов да я изгони, както бе изгонил Клотилд. После с последно усилие на волята си възвърна почтителността.

— Мамо, нали знаете, че не желая да споря с вас… Моля ви се, оставете ме на мира.

Тя не отстъпи, взе да го кори за вечното му недоверие. Сам си вредял на здравето, като все си мислел, че някакви врагове му устройват засади, че го дебнат, за да го ограбят. Можело ли един разумен човек да си въобрази, че така го преследват? От друга страна, го обвини, че съвсем се е самозабравил с това свое изобретение, прословутата течност, която била лекувала всички болести. Никак не било полезно човек да си мисли, че е Господ бог. Толкова повече, че тогава разочарованията били жестоки. И тя намекна за Лафуас, когото бил убил: тя естествено разбирала, че навярно не му е станало приятно, и наистина човек можел да се поболее от такова нещо.

Паскал, който все още се сдържаше и гледаше в земята, се задоволи само да повтори:

— Мамо, моля ви, оставете ме.

— А не! Не искам да те оставя — извика тя с разпаленост, която й бе обичайна въпреки възрастта. — Тъкмо затова съм дошла, да те стресна малко, та да те извадя от това състояние, дето те гризе… Не, така повече не може да продължава, не желая заради твоите истории целият град отново да започне да ни одумва… Искам да се лекуваш.

Той сви рамене, каза тихо, като на себе си, сякаш установяваше с тревога:

— Аз не съм болен.

— Как да не си болен! — подскочи Фелисите вън от себе си. — Как да не си болен!… Наистина само един лекар може да не види… Ех, горкото ми момче, всички, които те срещат, са поразени: ти полудяваш от гордост и от страх!

Този път Паскал вдигна бързо глава и я загледа право в очите, но тя продължи:

— Това исках да ти кажа, щом никой друг не се наема да ти го каже. Та нали си на възраст, когато човек знае какво трябва да прави… Трябва да реагира, да си мисли за нещо друго, а не да се оставя така да го завладеят натрапчиви мисли, особено ако е от семейство като нашето… Известно ти е… Внимавай, лекувай се.

Той бе пребледнял, гледаше я все така втренчено, сякаш искаше да я изследва, да разбере какво е наследил от нея. Задоволи се да отговори:

— Права сте, мамо… Благодаря ви.

Като остана сам, Паскал отново седна до масата. Искаше да продължи четенето. Но както и преди не успяваше да се съсредоточи, за да разбере смисъла на думите, чиито букви се замъгляваха пред очите му. А изречените от майка му думи бръмчаха в ушите му, страхът, който от известно време се надигаше у него, нарастваше, затвърдяваше се и сега се натрапваше като заплаха от непосредствена, ясно определена опасност. Нима той, който допреди два месеца се хвалеше и ликуваше, че не е от рода, щеше да бъде тъй ужасно опроверган? Нима щеше да преживее болката да види как в собственото му тяло се проявява родовият недъг? Ще се срине ли в бездната на ужаса, когато усети, че е в ноктите на наследственото чудовище? Нали и майка му бе казала: той полудяваше от гордост и страх. Възвишената мисъл, въодушевяващата увереност, че ще премахне страданието, ще укрепи волята на хората, ще създаде едно здраво и по-издигнато човечество, всичко това е било вероятно начало на мания за величие. А в този страх от клопки, в това чувство, че е заобиколен от врагове, които са се настървили да го погубят, и че той трябва да ги дебне, лесно различаваше симптомите на манията за преследване. Всички злополуки в рода водеха до същия страшен край: бързо развиваща се лудост, после обща парализа и смърт.

От този ден Паскал обезумя. Състоянието на нервно изтощение, до което го бяха довели преумората и скръбта, не му позволяваше да отклони съзнанието си от тази натрапчива мисъл, че ще полудее и ще умре. Всички болестни усещания, които изпитваше — огромната отпадналост на ставане от сън, бученето в ушите, искрите пред очите, дори лошото храносмилане и кризите на нервен плач, — се превръщаха в сигурни доказателства за близко умопомрачение, от което смяташе, че е застрашен. В своя случай той напълно бе загубил способността си на проницателен диагностик, присъща на наблюдателните лекари; и ако все още продължаваше да разсъждава, объркваше и преиначаваше всичко поради душевната и физическа депресия, в която бе изпаднал. Вече нямаше власт над себе си, беше като луд от непрекъснато самоубеждаване, че ще полудее.

През този унил декември той ден след ден влошаваше състоянието си. Всяка сутрин решаваше да избяга от своята фиксидея, но пак отиваше във всекидневната, затваряше се и се залавяше с оплетеното повесмо на мислите си. Продължителното проучване на наследствеността, значителните му изследвания, трудове допълнително го тровеха, даваха му непрекъснато все нови и нови доводи за тревога. На вечния въпрос, който си задаваше за своя наследствен случай, досиетата му отговаряха с всички възможни комбинации. А те бяха толкова много, че Паскал се объркваше. Ако се бе заблуждавал, ако не можеше да се постави извън тях като забележителен случай на вроденост, трябваше ли да се класифицира във възвратната наследственост, която прескача едно, две, дори три поколения? Неговият случай не беше ли просто проява на скрита наследственост, което би било едно ново доказателство в подкрепа на теорията му за семенната плазма? Или пък в него трябваше да се вижда само странността на наследствените прилики, внезапното изявяване в залеза на живота му на някой неизвестен прародител? Той вече не можеше да намери покой. Залови се да изясни своя случай, ровеше в бележките си, препрочиташе книгите си. Анализираше се, следеше най-дребните си усещания, за да извлече от тях факти, въз основа на които да може да се прецени. В дните, когато умът му бе по-ленив, когато му се струваше, че изпитва някакви особени зрителни смущения, бе склонен да приеме, че заболяването му се дължи главно на вродено нервно увреждане; когато пък му се струваше, че краката му се схващат, а ходилата му натежават и го болят, си въобразяваше, че става въпрос за наследственост по влияние, получена от някакъв външен фактор. И всичко се объркваше, Паскал стигаше дотам, че вече не можеше да се познае сред всички тези въображаеми страдания, които разтърсваха разстроения му организъм. И всяка вечер заключението му беше все същото, все същата камбана биеше на смърт в мозъка му: наследствеността, ужасната наследственост, страхът, че ще полудее.

През първите дни на януари Клотилд стана неволно свидетелка на една сцена, от която й се сви сърцето. Беше седнала при един прозорец във всекидневната и четеше; прикриваше я високият гръб на креслото. Изведнъж Паскал, който от предишния ден не се бе появявал — седеше непрекъснато в стаята си, — влезе. С две ръце държеше разтворен пред очите си голям пожълтял лист хартия, който тя позна: беше родословното дърво. Той беше толкова съсредоточен, очите му бяха толкова втренчени, че Клотилд и да се покажеше, нямаше да я забележи. Просна Дървото на масата и продължи да го гледа с ужасен въпросителен израз, който постепенно стана съкрушен и по страните на Паскал потекоха сълзи. Господи, защо Дървото не желаеше да му отговори, да му каже на кого от дедите си прилича, за да впише своя случай на определеното за него листо при другите? Ако трябваше да полудее, защо Дървото не му кажеше ясно?

Това щеше да го успокои, защото си мислеше, че страданието му се дължи само на неизвестността. Сълзите замъгляваха погледа му, но той продължаваше да гледа, обсебен от нуждата да знае, от която накрая разумът му рухваше. Клотилд внезапно бе принудена да се скрие, защото го видя, че се отправя към шкафа и разтваря двете му врати. Той свали папките, хвърли ги на масата и започна трескаво да ги прелиства. Повтаряше се сцената от бурната нощ, когато, призовани, всички онези призраци бяха наизлезли от купищата книжа и препускаха в кошмарна върволица. Едно след друго той отправи към всеки от тях въпрос, гореща молба, настояваше да му кажат произхода на болестта му, надяваше се да чуе една думичка, шепот, които да му дадат някаква увереност. Отначало той само мърмореше неясно, после започнаха да се долавят думи, откъслечни фрази:

— Ти ли?… Ти ли?… Ти ли? О, старице, майко на всички ни, ти ли трябва да ми предадеш лудостта си?… Или ти, чичо, алкохоликът, старият разбойник, за твоето непоправимо пиянство ли трябва да плащам?… Ти ли, парализиращ се племеннико, или ти, мистичният ми племенник, или ти, слабоумна племеннице, вие ли ми носите истината, като ми показвате някоя от формите на увреждането, от което съм засегнат? Или пък ти, племеннико, който се обеси, или ти, племеннико, който уби, или ти, племеннице, която умря скапана, ми предвещавате трагичния край, който и мен ще ме постигне в усмирителна риза или сред отвратително разложение на цялото ми същество?

И върволицата продължаваше да препуска. Всеки се възправяше и отминаваше като вихър. Досиетата оживяваха, придобиваха плът, блъскаха се с тропот на страдащо човечество.

— Ах, кой ще ми каже? Кой ще ми каже? Кой ще ми каже?… Този ли, който умря луд? Тази ли, която си отиде от туберкулоза? Този ли, когото парализата задуши? Тази ли, която физическото изтощение уби съвсем млада?… У кого е отровата, от която ще умра? И каква е тя — истерия, алкохолизъм, туберкулоза, живеница? И в какво ще ме превърне — в епилептик, в атаксик, в луд?… Луд! Кой каза луд? Всички го казват — луд, луд, луд!

Ридания задушиха Паскал. Той отпусна помътената си глава между папките и плака дълго, разтърсван от тръпки. А Клотилд бе обзета от благоговеен ужас — усещаше да минава фатумът, който се разпорежда с родовете. Тихо стана и излезе, като сдържаше дъха си, защото й бе ясно, че той дълбоко ще се засрами, ако заподозре, че е била там.

Последва дълъг период на потиснатост. Януари се случи много студен. Но небето си оставаше възхитително чисто, в прозрачната синева вечно грееше слънце. Във всекидневната, чиито прозорци гледаха на юг, беше приятно топло като в парник. Дори не палеха камината, слънцето не напускаше стаята, заливаше я с бледо злато, сред което бавно летяха мухи, пощадени от зимата. Не се чуваше друг шум, освен трептенето на крилата им. Цареше някаква уютна, закътана дрямка, сякаш старата къща бе запазила кътче пролет.

Тук Паскал един ден на свой ред чу края на един разговор, който влоши състоянието му. Той вече почти не излизаше от стаята си, преди да стане обед, и Клотилд беше във всекидневната с доктор Рамон, който току-що бе дошъл. Двамата седяха един до друг и тихо си приказваха на ясното слънце.

Рамон идваше за трети път тази седмица. Някои лични съображения, главно необходимостта да затвърди положението си в Пласан, го заставяха да не отлага повече женитбата си; и искаше да получи от Клотилд окончателен отговор. Вече няколко пъти трети лица, които бе заварвал тук, му бяха попречили да говори. Тъй като желаеше да има нейното лична съгласие, бе решил да се обясни направо с нея в откровен разговор. Тяхната дружба, техните трезви и честни характери му позволяваха да предприеме подобна стъпка. И той усмихнато завърши, гледайки я в очите:

— Клотилд, уверявам ви, че това е най-разумната развръзка… Знаете, че отдавна ви обичам. Към вас изпитвам голяма нежност и дълбоко уважение… Това може би ви се струва недостатъчно, но ние чудесно се разбираме и съм уверен, че ще бъдем много щастливи заедно.

Клотилд не бе свела очи, тя също го гледаше открито, с приятелска усмивка. Беше наистина много красив, в силата на младостта си.

— Защо не се ожените за дъщерята на адвоката Левек? — запита Клотилд. — Тя е по-хубава, по-богата от мен и знам, че би била толкова щастлива, ако… Приятелю, боя се, че правите глупост, като избирате мен.

Той не се раздразни, изглеждаше все така убеден в разумността на своето решение.

— Но аз не обичам госпожица Левек, а вас… Впрочем всичко вече съм обмислил, повтарям ви, че знам прекрасно какво правя. Приемете. И вие нямате по-добър избор.

Тогава тя стана сериозна и по лицето й мина сянка, сянката на размислите, на почти неосъзнатите й вътрешни борби, които от дълги дни я караха да се затваря в мълчание.

— Добре, приятелю, щом е напълно сериозно, позволете ми да не ви отговоря днес, оставете ми още няколко седмици… Учителят е наистина много зле, самата аз съм разстроена; а вие не бихте искали да ви дам съгласието си необмислено… Аз също ви уверявам, че изпитвам много хубаво чувство към вас. Но не бива да вземам решение сега. Вкъщи сме много нещастни… Съгласен сте, нали? Няма да ви карам да чакате дълго. — И за да смени разговора, добави: — Да, учителят ме тревожи. Исках да ви видя, да ви кажа… Преди няколко дни случайно го зърнах разплакан като дете. Уверена съм, че се страхува да не полудее… Онзи ден, когато говорехте с него, забелязах, че го наблюдавате. Кажете ми съвсем откровено, какво мислите за неговото състояние? Опасно ли е?

Доктор Рамон възрази:

— Съвсем не! Той е просто преуморен, разстроен!… Как може човек от неговата величина, който толкова се е занимавал с нервните заболявания, така да се заблуждава? Би било наистина отчайващо, ако най-ясните, най-силните умове се поддават на подобни паники… При неговия случай ще бъде най-добре да приложи своето изобретение. Защо не си прави тези подкожни инжекции?

И понеже девойката каза отчаяно, че той вече не я слуша, дори не иска да говори с нея, добави:

— Добре, тогава аз ще поговоря с него.

Тъкмо в този момент Паскал излезе от стаята си, привлечен от шума на гласовете им. Но като ги видя седнали толкова близо един до друг, толкова оживени, толкова млади и красиви, сгрени от слънце, сякаш облечени в светлина, се спря на прага. И очите му се разшириха, а бледото му лице се сгърчи.

Рамон бе уловил ръката на Клотилд, за да я задържи още миг.

— Обещавате, нали? Искам сватбата да стане това лято… Знаете колко ви обичам. Ще чакам вашия отговор.

— Разбира се — отговори тя. — До един месец ви обещавам…

Паскал почувствува, че му се завива свят, политна. Ето че сега този момък, негов приятел, негов ученик, се вмъкваше в дома му, за да го краде. Трябваше да очаква тази развръзка, но внезапната новина за една възможна женитба го изненадваше, смазваше го като непредвидена злополука, която окончателно проваляше живота му. Това същество, което той бе създал, което считаше за свое, значи щеше да си отиде без съжаление, щеше да го остави да агонизира сам в тази дупка. А предишната вечер Клотилд така го бе измъчила, че се бе запитал дали да не се раздели с нея за спокойствието и на двама им. И ето че сега, като я гледаше с този мъж, като я чуваше как обещава да му отговори, като помислеше, че тя ще се омъжи, че скоро ще го напусне, сякаш нож се забиваше в сърцето му.

Той пристъпи тежко, двамата млади се обърнаха, леко смутени.

— Ах, вие ли сте, учителю, тъкмо говорехме за вас — весело каза след миг Рамон. — Да, съзаклятничехме, щом трябва да признаем… Кажете, защо не се лекувате? Нямате нищо сериозно, за две седмици ще се съвземете.

Паскал, който се бе отпуснал на един стол, продължаваше да ги гледа. Има силата да се овладее, лицето му с нищо не издаде болката от нанесената му рана. Положително щеше да умре от нея и никой нямаше да подозре от какво загива. Но за него бе облекчение, че може да се разгневи, остро да откаже дори чаша билков чай.

— Да се лекувам! Има ли смисъл?… С моето старо тяло е свършено, нали така?

Рамон настоя с усмивка на улегнал човек.

— Вие сте по-як от всички нас. Това е просто случайно заболяване и много добре знаете, че имате лекарство против него… Направете си вашите инжекции…

Не успя да продължи. Чашата бе преляла. Паскал се ядоса, попита дали не искат той да се убие, както бил убил Лафуас. Неговите инжекции! Хубаво изобретение, няма що, можел да се гордее с него! Отрече медицината, закле се, че повече няма да докосне болен. След като човек станел негоден за нищо, по-добре било да умре, това щяло да бъде най-добре за всички. И дори щял да побърза…

— Е, недейте така! — каза накрая Рамон, като реши да се сбогува, за да не го дразни повече. — Оставям ви на Клотилд и съм спокоен… Клотилд всичко ще уреди.

Но случилото се тази сутрин бе за Паскал последният удар. Още привечер си легна и до другата вечер не отвори вратата на стаята си. Накрая Клотилд се разтревожи, но напразно му чука с юмрук; никакъв звук не й отговори. Дойде и Мартин, взе да моли господаря през ключалката поне да й каже дали няма нужда от нещо. Цареше мъртво мълчание, сякаш стаята бе празна. Сутринта на следващия ден девойката случайно натисна дръжката на вратата и тя се отвори — може да бе отключена от часове. И Клотилд успя да влезе свободно в тази стая, където не бе стъпвала, голяма, студена стая със северно изложение; видя само тясно желязно легло без завеси, в един ъгъл — приспособление за душ, дълга маса от черно дърво, столове, а на масата, на полици покрай стените — цяла алхимическа лаборатория: хаванчета, спиртници, апарати, инструменти. Паскал бе станал и се бе облякъл; седеше на леглото, което с голяма мъка бе оправил сам.

— Значи не искаш да те лекувам? — развълнувано и плахо попита тя, без да се реши да пристъпи по-навътре в стаята.

Той унило махна с ръка.

— О, можеш да влезеш, няма да те набия, вече нямам сили.

И от този ден той започна да търпи нейното присъствие, разреши й да се грижи за него. Но му се случваше да капризничи, от болезнена стеснителност не искаше тя да влиза, ако не беше станал, и тогава я караше да му праща Мартин. Впрочем той рядко се излежаваше. Местеше се от стол на стол, не можеше да върши никаква работа. Състоянието му още повече се бе влошило, напълно се бе отчаял, съсипваха го мигрени и стомашни смущения, нямал сили, както казваше, да направи и крачка, всяка сутрин си мислеше, че следващата нощ ще спи в Тюлет при лудите. Слабееше, лицето му бе измъчено, с някаква трагична красота под гъстите бели коси, които продължаваше да сресва с някакъв остатък от суетност. Приемаше да се грижат за него, но грубо отказваше всяко лекарство, бе загубил вяра в медицината. Клотилд изцяло му се посвети. Откъсна се от всичко друго. Отначало ходеше на утринна, после въобще вече не стъпваше в черква. Нетърпеливият й стремеж към сигурност и щастие сякаш бе започнал да намира удовлетворение в това всекиминутно занимание около един човек, който й беше скъп и когото искаше отново да види добър и весел. Цяла се посвети на тези грижи, забравяше себе си в желанието си да постигне щастие чрез щастието на другиго; и го правеше несъзнателно, само под импулса на женското си сърце, не си даваше сметка, че преживява криза, която дълбоко я променя. Продължаваше да мълчи по спора, който ги бе разделил, още не й идваше наум да се хвърли на врата му и да му извика, че е негова, че той може да се възвърне към живота, след като тя се предава. В нейното съзнание тя беше просто една любеща дъщеря, която го гледа, както би го гледала всяка роднина. И всичко това беше много чисто, много целомъдрено — нежни грижи, непрестанно внимание, такава пълна всеотдайност, че сега дните й течаха бързо, лишени от мъчителната мисъл за отвъдното, изцяло погълнати от старанието да го излекува.

Наложи се да води истинска борба, за да го накара да си слага инжекции. Отначало той се гневеше, отричаше стойността на откритието си, казваше, че е глупак. Клотилд също започваше да вика. Сега тя бе тази, която вярваше в науката, негодуваше, че той се съмнява в способностите си. Паскал дълго упорствува, после отстъпи от умора пред надмощието, което девойката бе взела, искаше просто да си спести нежните кавги, които тя започваше всяка сутрин. Още от първите инжекции, макар да не признаваше, Паскал почувствува голямо облекчение. Главата му се освобождаваше, силите му малко по малко се възвръщаха. Тя тържествуваше, обзе я горд възторг от него, хвалеше метода му, възмущаваше се, че той не се възхищава от себе си като от пример за чудесата, които може да прави. Паскал се усмихваше, започваше да разбира своя случай. Рамон бе казал истината: ставаше въпрос за нервно изтощение, все пак може би щеше да се оправи.

— Ех, само ти си ми лекарството, момиченце — казваше той; не искаше да издаде надеждата си. — Знаеш ли, доколко ще подействуват лекарствата, зависи от ръката, която ги дава.

Но възстановяването му се проточи до края на февруари. Времето беше все така ясно и студено, нито ден слънцето не преставаше да залива стаята със своите бледи лъчи и да я топли. Но от време на време Паскал отново изпадаше в черна меланхолия, страховете му се възвръщаха и тогава отчаяната му болногледачка трябваше да седи на другия край на стаята, за да не го дразни допълнително. В такива часове той губеше вяра, че ще оздравее, говореше горчиво, с нападателна ирония.

В един от тези лоши дни Паскал се приближи до прозореца и зърна съседа господин Беломбр. Пенсионираният учител оглеждаше своите дървета, за да провери дали имат много цветни пъпки. При вида на толкова коректния и изправен старец, който сякаш не знаеше какво е болест, на неговото егоистично спокойствие, Паскал изведнъж се ядоса.

— Ах — измърмори той, — ето тоя например никога няма да се преумори, никога няма да седне да се тормози, та да рискува живота си!

И като започна оттам, направи цяла иронична възхвала на егоизма. Да си сам на света, да нямаш нито приятел, нито жена, нито дете, какво блаженство! Нима този суров скъперник, на когото четиридесет години се е налагало да удря шамари само на хорските деца, който се е оградил от всичко, няма дори куче, държи само един глухоням градинар, по-възрастен и от него, не олицетворявал най-големия възможен сбор от щастие на тази земя? Никаква обвързаност, никакъв дълг, никаква грижа освен за собственото си скъпоценно здраве! Ето това било мъдрец, щял да живее до сто години.

— Ах, страхът от живота! Честна дума, няма по-изгодна подлост… И като си помисля, че аз понякога съжалявам, дето нямам край себе си собствено дете! Имаме ли право да раждаме нещастници? Трябва да се убива лошата наследственост, да се убие животът… Единственият порядъчен човек е ей този подлец!

Господин Беломбр продължаваше да обикаля между крушите си под мартенското слънце. Не си позволяваше нито едно по-бързо движение, пестеше свежата си старост. Посред алеята видя камък, отстрани го с бастуна, после мина бавно.

— Я го виж!… Гледай колко е запазен, колко е красив, как цялата небесна благодат се е изсипала върху особата му! Не знам по-щастлив човек.

Клотилд мълчаливо страдаше от тази ирония на Паскал, отгатваше каква болка крие. Обикновено тя защищаваше господин Беломбр, а сега усещаше как в нея се надига възмущение. Очите й се насълзиха и тя отговори простичко с тих глас:

— Да, но него никой не го обича.

Това веднага прекрати мъчителната сцена. Сепнат като от удар, Паскал се обърна, погледна я. Внезапна нежност овлажни и неговите очи. Отдалечи се, за да не заплаче.

Така още дни и дни се редуваха, ту добри, ту лоши. Много бавно възвръщаше силите си; отчайваше го главно това, че щом се заловеше за работа, започваше обилно да се поти и му се струваше, че ако продължи, положително ще припадне. А ясно чувствуваше, че оздравяването му ще се протака, докато не започне да работи. Междувременно интересът му към неговите обичайни изследвания отново се бе пробудил, той препрочиташе последните страници, които бе написал; и заедно с това пробуждане на учения в него се връщаха и предишните му тревоги. По едно време изпадна в такава депресия, че сякаш цялата къща бе изчезнала: можеха да го ограбят, всичко да вземат, всичко да унищожат, той дори нямаше да осъзнае бедата. После обаче започна отново зорко да внимава, опипваше джобовете си, за да се увери, че ключът на шкафа е там.

Но една сутрин, когато бе останал по-дълго в леглото и излезе от стаята си едва към единадесет, видя във всекидневната Клотилд, която спокойно рисуваше много точно с пастели цъфнало бадемово клонче. Тя вдигна усмихнато глава, взе ключа, сложен до нея на стойката, и му го подаде.

— Прибери го, учителю.

Изненадан, той не разбра и загледа предмета, който тя му подаваше.

— Какво?

— Ключа от шкафа, вчера трябва да е паднал от джоба ти. Тази сутрин го намерих на пода.

Паскал го взе необикновено развълнуван. Погледна го. Погледна Клотилд. Значи бе свършено? Тя няма повече да го преследва, минал й е бесът всичко да открадне, всичко да изгори! И като видя, че и тя е много развълнувана, в сърцето му нахлу огромна радост.

Хвана я, разцелува я.

— Ах, момиченце, да можехме да не бъдем толкова нещастни!

После отиде при работната си маса, отвори едно чекмедже и хвърли в него ключа, както правеше преди.

Оттогава силите му се възвърнаха, оздравяването му се ускори. Още бяха възможни влошавания на състоянието му, защото здравето му бе много разклатено, но той вече успяваше да пише, дните не се влачеха толкова тягостно. А и слънцето грееше по-силно, във всекидневната вече ставаше толкова горещо, че понякога трябваше да притварят капаците. Паскал отказваше да приема гости, едва понасяше присъствието на Мартин, а когато идваше майка му да го види, поръчваше да й казват, че спи. И бе доволен само в тази прелестна самота, ограден от грижите на своята до вчера разбунтувана, враждебна, днес покорна ученичка. Понякога дълго мълчаха, без да се притесняват. Мислеха, мечтаеха, обзети от безкрайна нежност.

Един ден обаче Паскал седеше много съсредоточен. Вече се бе убедил, че болестта му е била случайна и че наследствеността не е имала никакъв дял в нея. Но все пак се чувствуваше изпълнен със смирение.

— Господи — прошепна той, — колко дребно нещо сме ние! А аз смятах, че съм толкова як, толкова се гордеех със силния си ум! Но ето че от малко мъка, от малко умора едва не полудях!

Той замълча, отново се замисли. Очите му се проясниха: окончателно се бе овладял. После мъдро и смело си наложи да продължи:

— Главно заради теб съм доволен, че съм по-добре.

Клотилд вдигна глава, не бе разбрала.

— Защо заради мен?

— Ами да, за сватбата ти… Сега вече ще можем да определим деня.

Тя го гледаше все така удивено.

— Ах, вярно, моята сватба!

— Искаш ли още сега да решим за втората седмица на юни?

— Да, втората седмица на юни, добре.

Повече не говориха. Тя наведе очи към ръкоделието си, докато, загледан надалеч, той седеше неподвижен, с умислено лице.