Доктор Паскал

XIII

Клотилд получи телеграмата от Паскал едва след обеда, към един часа. Този ден брат й Максим, който бе започнал все по-сурово да я тормози със своите капризи и гневни изблици на болник, й се сърдеше. Въобще тя нямаше голям успех с него; не го забавляваше, струваше му се прекалено проста и прекалено сериозна. Сега той се затваряше с Роз, русото девойче с невинен вид. То го забавляваше. Откакто болестта го бе сковала и му отнемаше силите, благоразумието му на себичен сладострастник, старото му недоверие към жената изедница намаляваха. Затова, когато сестра му пожела да му каже, че чичо им я вика да се върне и че тя заминава, доста трудно успя да влезе при него, защото Роз го разтриваше. Максим веднага одобри намерението й и наистина я помоли да се върне час по-скоро, веднага щом си свърши работата, но без да настоява, просто за да прояви любезност.

Целия следобед Клотилд си прибира багажа. Чувствуваше се трескава, замаяна от тъй бързото решение, не разсъждаваше, изцяло се отдаваше на голямата радост, че ще се върне. Но след припряната вечеря, след сбогуването с Максим и безкрайното пътуване с файтон от Булонския лес до Лиоиската гара, след като се настани в едно купе само за жени и влакът потегли в седем часа през ледената дъждовна ноемврийска нощ, когато вече бяха излезли от Париж, се успокои, неусетно потъна в размисли и накрая почувствува, че я обзема глуха тревога. Защо беше тази толкова бърза и кратка телеграма: „Чакам те. Тръгни довечера“. Несъмнено бе в отговор на нейното писмо, с което му съобщаваше за бременността си. Но нали знаеше колко Паскал държи тя да седи в Париж, понеже си въобразяваше, че там ще бъде щастлива? Затова беше странно, че я вика веднага. Тя не бе очаквала телеграма, а писмо, уреждане на различни въпроси, завръщане след няколко седмици. Дали нямаше нещо друго, може би се чувствуваше неразположен и искаше, имаше нужда да я види веднага? Този страх проникна в нея със силата на предчувствие, нарасна, скоро я завладя.

През цялата нощ проливен дъжд шибаше прозорците на влака из равнините на Бургундия. Пороят спря едва в Макон. След Лион започна да се зазорява. Клотилд носеше у себе си писмата на Паскал. Нетърпеливо изчака утрото, за да ги прегледа отново и да потърси някакво обяснение в тях. И преди почеркът му й се бе сторил променен. Ледена тръпка сви сърцето й: наистина установи колебливост в почерка, а думите сякаш бяха пропукани. Паскал беше болен, много болен: сега това подозрение се превръщаше в увереност, налагаше й се като истинско прозрение, в което разсъдъкът имаше по-малък дял от проницателното инстинктивно чувство. Пътуването вече й се струваше ужасно дълго, защото тревогата и нарастваше с всеки изминал миг. Най-лошото беше, че от Марсилия, където слезе още в дванадесет и половина, можеше да вземе влак за Пласан едва в три и двадесет. Три часа безкрайно чакане. Отиде да обядва в бюфета на гарата, яде трескаво, сякаш я бе страх, че ще изпусне този влак. После започна да обикаля из прашната градина, местеше се от пейка на пейка под бледото, още топличко слънце, сред гъмжило от омнибуси и файтони. Най-после потегли отново, всеки четвърт час влакът спираше по малките гари. Тя си подаваше главата през прозореца, струваше й се, че е заминала преди повече от двадесет години и че всичко трябва да се е променило. Когато влакът тръгваше от Сент Март, Клотилд преживя силно вълнение: както гледаше през прозореца, зърна много далеч на хоризонта Сулейад с двата стогодишни кипариса на терасата, които се виждаха от три левги.

Беше пет часът, вече падаше здрач. Обръщателният кръг изчатка, после Клотилд слезе. Но още като видя, че Паскал не я чака на перона, нещо я прободе, усети силна болка. От Лион си бе повтаряла: „Ако не го видя веднага щом стигна, значи е болен.“ Все пак той може би беше в чакалнята или се бе забавил вън, докато наеме файтон. Клотилд бързо излезе, но намери само каруцаря Дюрийо, когото докторът наемаше обикновено. Веднага го заразпитва. Старецът, мълчалив провансалец, не бързаше да отговаря. Каруцата му била тук; поиска разписката за багажа, искаше най-напред да вземе сандъците. С разтреперан глас тя повтори въпроса си:

— Всички ли са добре, чичо Дюрийо?

— Ами да, госпожице.

И Клотилд трябваше да настои, за да узнае, че миналия ден към шест часа Мартин му заръчала да чака с колата пристигането на влака. От два месеца той не бил виждал, никой не бил виждал доктора. Щом не бил там, можело и да е на легло, защото в града се носел слух, че не бил много добре със здравето.

— Почакайте да взема багажа, госпожице. Има място за вас на капрата.

— Не, чичо Дюрийо, ще се забавя. Ще вървя пеша.

И тя изкачи с големи крачки стръмнината. Сърцето й бе толкова стегнато, че се задушаваше. Слънцето се бе скрило зад възвишенията на Сент Март, от сивото небе с първите тръпки на ноември се сипеше скрежец. Като пое по пътя за Фьонуйер и видя Сулейад, Клотилд се смрази: от унилата фасада в здрача, от затворените капаци печално лъхаше на изоставеност и скръб.

Но Клотилд остана най-жестоко поразена, когато разпозна Рамон, застанал на прага на входната врата: очевидно я чакаше. Той наистина я бе следил и бе слязъл от желание да смекчи първия удар от ужасната катастрофа. Тя беше запъхтяна, за да съкрати пътя, бе минала край яворите до чешмата; и като гледаше младия мъж вместо Паскал, когото още се надяваше да види, изведнъж усети, че нещо се срива, че се е случило непоправимо нещастие. Рамон беше много блед, разстроен въпреки усилието, което правеше да се сдържа. Не каза нито дума, чакаше нейните въпроси. А тя се задушаваше, мълчеше. Влязоха. Той я заведе в трапезарията, където отново постояха няколко мига един срещу друг, без да говорят, обзети от същата смъртна тревога.

— Болен е, нали? — най-после промълви тя.

Той само повтори:

— Да, болен е.

— Разбрах, като ви видях — каза тя. — Щом не е тук, трябва да е болен. — После добави по-настойчиво: — Много болен, нали?

Той вече не отговаряше, пребледняваше все повече. Тя го погледна. В този миг по вида му отгатна смъртта: по още разтрепераните му ръце, които се бяха грижили за умиращия, по отчаяното му лице, по помътнелите му очи, в които се бе запазило отражението на агонията, по обезверението му на лекар, който от дванадесет часа бе стоял тук, безпомощен да се бори.

Тогава тя изкрещя:

— Но той е умрял!

Политна като покосена и падна в прегръдките на Рамон, който я притисна братски с ридание. Така прегърнати, двамата плачеха.

После, след като я сложи да седне на един стол и вече можеше да говори, Рамон разказа:

— Вчера подадох към десет и половина телеграмата, която сте получили. Той беше толкова щастлив, така изпълнен с надежди! Мечтаеше за бъдещето, да поживее още една-две години… А тази сутрин в четири часа получил първата криза и пратил да ме повикат. Веднага бе разбрал, че е загубен. Но се надяваше да издържи до шест, да успее да ви види… Всичко се разви извънредно бързо. До последния си дъх ми обясняваше етапите на болестта минута по минута, като професор, който прави дирещия пред студенти. Умря с вашето име на устата, спокоен и отчаян, като герой.

Клотилд искаше да изтича, с един скок да се изкачи в стаята, а стоеше като закована, нямаше сили да стане от стола. Слушаше, с очи, плувнали в едри сълзи, които течаха безспир. Всяко изречение от разказа за стоическата смърт на Паскал отекваше и се запечатваше дълбоко в сърцето и. Тя възстановяваше в съзнанието си този ужасен ден. Щеше да го изживява отново и отново до края на живота си.

Но отчаянието й наистина преля, когато Мартин влезе, постоя един миг, после каза сурово:

— Ха, права е госпожицата, дето плаче, защото господарят умря от нея.

Старата прислужница стоеше правя, настрана, при вратата за кухнята, измъчена, ожесточена, че са й отнели господаря и са го убили; дори не се опитваше да намери една дума за поздрав, една дума за утеха на това дете, което беше отгледала. Без да мисли за въздействието на своята невъздържаност, за болката или радостта, които можеше да причини, тя говореше, за да й олекне, разправяше всичко, което знаеше:

— Така е, господарят умря, защото госпожицата замина.

От дълбочината на своето отчаяние Клотилд възрази:

— Но нали той ми се разсърди, нали той ме застави да замина!

— Не сте искали, не сте видели… През нощта, преди да заминете, аз заварих господаря полузадушен, толкова му беше мъчно. Казах му, че ще ви предупредя, той ми забрани… После, след като си отидохте, всяка нощ все същото: насила се спираше да не ви пише да ви повика… И накрая умря. Това си е чистата истина.

В съзнанието на Клотилд всичко се изясняваше, тя се чувствуваше и много щастлива, и измъчена. Господи! Значи беше истина това, което за миг бе подозряла? После раздразнената настойчивост на Паскал я бе накарала да повярва, че той не лъже, че между нея и работата искрено е избрал работата като човек на науката, у когото любовта към делото му е по-силна от любовта към жената. А той бе лъгал, в предаността си, в себеотрицанието си бе стигнал дотам, че се бе пожертвувал в името на това, което си е мислил, че е нейното щастие. И най-тъжното бе, че се бе измамил, че всъщност бе станал причина за нещастието на всички им.

Клотилд отново възрази отчаяно:

— Но аз откъде можех да зная?… Аз се покорих, вложих цялата си любов в това покорство.

— Ах! — отново извика Мартин. — Мисля, че аз да бях, щях да разбера!

Рамон се намеси, заговори. Отново улови ръцете на своята приятелка и й обясни, че мъката може да е ускорила фаталния край, но за нещастие учителят бил обречен отпреди. Сърдечното заболяване, от което страдал, навярно било започнало отдавна: крайна преумора, положително отчасти и наследственост, накрая тази последна, голяма страст, и клетото сърце не бе издържало.

— Да се качим — каза Клотилд. — Искам да го видя.

Горе в стаята капаците бяха затворени, дори печалният здрач не проникваше. На малка маса при долния край на леглото горяха две свещи. Те хвърляха бледа жълта светлина върху Паскал, който бе положен с прибрани крака и полускръстени на гърдите ръце. Благочестиво му бяха склопили очите. Още синкаво, но вече успокоено, лицето изглеждаше като заспало сред пръснатите бели коси и бяла брада. Бе умрял едва преди час и половина. Започваше безкрайното спокойствие, вечният мир.

Като го гледаше така, като си каза, че отново е при него, но той вече не я чува, не я вижда, че тя остава сама, че за последен път ще го целуне, после ще го загуби завинаги, Клотилд се спусна с мъчителен копнеж към леглото, без да намери други думи освен един зов на обич:

— Учителю! О, учителю, учителю, учителю…

Притисна устни до челото на мъртвия и понеже той почти не бе изстинал и сякаш още бе топъл от живот, за миг й се стори, повярва, че той усеща тази последна, тъй дълго чакана ласка. Не беше ли се усмихнал в неподвижността си, най-после щастлив, спокоен, че може да умре наистина сега, когато ги чувствуваше и двамата до себе си: тя и детето, което носеше? После, смазана от страшната действителност, тя отново се разрида отчаяно.

Мартин влезе, донесе лампа и я сложи по-настрана, върху единия ъгъл на камината. Чу как Рамон, който наблюдаваше Клотилд и се безпокоеше, че при нейното положение така се вълнува, каза:

— Ако нямате сили да издържите, ще ви отведа. Мислете, че не сте сама, мислете за милото малко същество, за което той ми говореше вече с толкова радост и обич.

През деня прислужницата се бе чудила на някои случайно доловени думи. Сега изведнъж разбра и както се готвеше да излезе от стаята, спря и продължи да слуша.

Рамон говореше още по-тихо:

— Ключът на шкафа е под възглавницата. Той няколко пъти настоя да ви кажа това… Знаете какво трябва да направите, нали?

Клотилд се помъчи да си припомни и да отговори:

— Какво трябва да направя? За книжата, нали?… Да, да, спомням си: трябва да задържа досиетата и да ви предам останалите ръкописи… Не се тревожете, аз съм в пълно съзнание, ще бъда много разумна. Но не искам да го оставя, тук ще прекарам нощта, ще бъда спокойна, обещавам ви.

Тя беше толкова скръбна, изглеждаше толкова твърдо решена да остане при него, с него, докато го отнесат, че лекарят отстъпи.

— Добре тогава, аз си отивам, вкъщи навярно ме чакат. Освен това има различни формалности — да се съобщи за смъртта, да се уреди погребението, — грижата за които искам да ви спестя. Вие не се занимавайте с нищо. Утре сутрин, когато дойда, всичко ще бъде уредено.

Той още веднъж я целуна и си отиде. Едва след това Мартин излезе, заключи пътната врата и се спусна да тича във вече черната нощ.

Сега Клотилд беше сама в стаята. И сред голямата тишина чувствуваше празната къща наоколо, долу. Клотилд беше сама с мъртвия Паскал. Бе приближила един стол до главата му и седеше неподвижна, сама. Когато бе пристигнала, бе свалила шапката си; после забеляза, че си е оставила ръкавиците и също ги махна. Но беше със същата рокля, прашна, измачкана от двадесетте часа, прекарани във влака. Чичо Дюрийо навярно отдавна бе докарал багажа й. Но тя не се сещаше, нито имаше сили да стане да се измие, да се преоблече. Откакто се бе отпуснала на този стол, седеше съсипана. Изпълваше я едно-единствено съжаление, едно огромно угризение. Защо се беше подчинила? Пламенно вярваше, че ако бе останала, той нямаше да умре. Щеше толкова да го обича, толкова да го гали, че да го излекува. Щеше Всяка вечер да го взема в прегръдките си и да го приспива, щеше да го стопля с цялата си младост, щеше с целувки да му вдъхва от своя живот. Когато не искате смъртта да ви отнеме скъпото същество, стоите при него, за да му давате кръвта си, да гоните смъртта. Нейна беше вината, че го бе загубила, че вече не можеше с една прегръдка да го пробуди от вечния сън. И си мислеше колко е била глупава, че не е разбрала, колко подла, че не му се е посветила изцяло, колко виновна и наказана завинаги, че си бе отишла, когато най-простият здрав разум, дори да не го бе обичала толкова, е трябвало да я прикове тук, към задачата й на покорна и нежна поданица да бди над своя крал.

Тишината ставаше толкова пълна, толкова широка, че Клотилд за миг откъсна очи от лицето на Паскал и огледа стаята. Видя само смътни сенки: лампата осветяваше косо голямото огледало и сега то приличаше на плоча от матово сребро, а под високия таван двете свещи бяха само две ръждиви петна. В този миг Клотилд отново се сети за писмата, които той й бе писал: бяха толкова кратки, толкова хладни; сега разбираше как се е мъчил да потиска любовта си. Каква сила му е била необходима, за да изпълни своя план да й осигури щастие, възвишен и гибелен план, който той бе измислил за нейно добро. Стремил се е да изчезне, за да я спаси от старостта и бедността си; мечтаел е тя да бъде богата, свободно да се радва на своите двадесет и шест години, далеч от него: това беше пълно себеотрицание, самопогубване от любов. И тя почувствува дълбока признателност, дълбока нежност с примес на раздразнение и горчивина против злата съдба. После изведнъж в, съзнанието й изникнаха щастливите години, нейното детство, нейното юношество край толкова добрия, толкова веселия Паскал. Как постепенно я бе спечелил със своята страст, как след онези нейни бунтове, които временно ги бяха разделили, тя се бе почувствувала негова и с какъв радостен устрем му се бе отдала, за да бъде още повече, изцяло негова, щом той я желаеше! Тази стая, в която той сега се вкочаняваше, още й се струваше топла и трепетна от техните нощи на нежност.

Часовникът биеше седем и Клотилд се сепна от лекия му звън сред голямата тишина. Кой говореше? Тя се опомни и погледна часовника, който бе отмервал толкова радостни часове. Старинният часовник имаше треперлив глас като на много възрастен приятел; колко ги бе забавлявал, когато лежаха будни, прегърнати в мрака. И от всички мебели започнаха да излизат спомени. Струваше й се, че техните два образа отново изникват от сребристото бледо дъно на голямото огледало: пристъпваха неуверено, почти слети, с колеблива усмивка, както в онези чудни дни, когато той я довеждаше пред огледалото, за да я окичи с някоя нова скъпоценност, която с това негово безумство да дарява от сутринта бе крил. Ето и масичката с двете свещи, масичката, на която бяха яли сиромашката си вечеря в деня, когато нямаха хляб, а после тя му бе поднесла царско пиршество. Колко трохички от тяхната любов откриваше в скрина с бял мраморен плот, обрамчен с меден бордюр! Как хубаво се бяха смели, седнали на шезлонга с прави крачета, докато тя си обуваше чорапите, а той я закачаше! Дори от тапетите, старите избелели басмени тапети, придобили цвят на зора, до нея долитаха като шепот всички свежи и нежни думи, които си бяха говорили, безкрайните детинщини на тяхната страст и даже уханието на косата й, мирис на виолетки, който той обожаваше. След като часовникът изби треперливите седем удара, които бяха отеквали толкова дълго в сърцето й, тя отново обърна очи към неподвижното лице на Паскал и се потопи в скръб.

Клотилд от няколко минути се намираше в това състояние на нарастваща отпадналост, когато чу внезапно шум и ридания. Някой бе влязъл стремително в стаята. Тя позна баба си Фелисите. Но беше така вцепенена от скръб, че не се помръдна, не проговори. Изпреварвайки нареждането, което положително щяха да й дадат, Мартин бе изтичала у старата госпожа Ругон, за да й съобщи ужасната новина. Тя отначало остана смаяна от толкова ненадейната злополука, после се разстрои и сега пристигна, преливаща от шумна скръб.

Разхлипа се пред сина си, целуна Клотилд, която също я целуна като насън. От този миг нататък, без да излезе от унинието, което я ограждаше от външния свят, младата жена ясно почувствува, че вече не е сама по приглушената и непрестанна суетня, чиито дребни шумове проникваха в стаята: Фелисите плачеше, влизаше, излизаше на пръсти, подреждаше, тършуваше, шепнеше, отпускаше се на някой стол, после веднага ставаше. Към девет часа реши непременно да накара внучката си да хапне нещо. Вече два пъти я бе гълчала тихо. Отново влезе да й прошепне на ухото:

— Клотилд, миличка, уверявам те, не си права… Трябва да се подкрепиш, иначе няма да издържиш.

Но младата жена упорито отказа, като поклати глава.

— Слушай, обядвала си в Марсилия, в бюфета, нали? И оттогава нищо не си яла… Това разумно ли е? Не искам и ти да се разболееш… Мартин имаше готов бульон. Поръчах й да направи от него лека супа и да опече пиле… Слез да хапнеш нещо, поне мъничко, аз ще остана тук.

Клотилд отново поклати печално глава — продължаваше да отказва. Накрая прошепна:

— Остави ме, бабо, моля ти се… Няма да мога, ще ми заседне на гърлото.

И повече не проговори. Но не спеше, широко отворените й очи бяха вперени упорито в лицето на Паскал. Още дълги часове не направи никакво движение, седеше изправена, вцепенена, сякаш отсъствуваше, сякаш бе някъде много далеч заедно с мъртвия. В десет часа чу шум: Мартин вдигаше фитила на лампата. Към единадесет Фелисите, която будуваше в едно кресло, видиш се разтревожи, излезе от стаята, после се върна. Тогава започна някакво нетърпеливо раздвижване, стъпки забродиха нагоре-надолу около младата жена, която беше все така будна, с широко отворени втренчени ечи. Удари полунощ, една-единствена упорита мисъл бе останала като гвоздей в главата й и не й даваше да заспи: защо се бе покорила? Ако беше останала, щеше да го сгрее с цялата си младост, той нямаше да умре! И едва малко преди един часа усети, че и тази мисъл се замъглява и се губи в някакъв кошмар. Изтощена от скръб и умора, тя потъна в тежък сън.

Когато Мартин съобщи на старата госпожа Ругон за ненадейната смърт на нейния син, в смайването й веднага към скръбта се примеси един пръв изблик на гняв. Какво! Умирайки, той не бе пожелал да я види, накарал бе прислужницата да му се закълне, че няма да я предупреди! Това я засегна до кръв, сякаш борбата, траяла цял живот между нея и него, трябваше да продължи и отвъд смъртта. После, след като се облече набързо и пристигна в Сулейад, мисълта за страшните досиета, натъпкани в шкафа, я изпълни с приятна възбуда. Сега, когато чичо Макар и леля Дид бяха мъртви, тя вече не се боеше от онова, което наричаше „ужасите в Тюлет“; а и бедният малък Шарл, издъхвайки, бе отнесъл едно от най-унизителните за рода петна. Само досиетата, отвратителните досиета още заплашваха тържеството на легендата за Ругонови, на чието създаване тя бе посветила целия си живот, която беше едничката грижа на старините й, делото, на чието тържество упорито посвещаваше последните усилия на дейния си хитър мозък. От дълги години дебнеше тези досиета неуморно, отново започваше борбата, когато смятаха, че е вече победена, вечно беше нащрек и настървена. Ах! Да можеше най-после да ги вземе, да ги унищожи! Така грозното минало щеше да се заличи, извоюваната с толкова мъки слава на рода щеше да се отърве от всяка заплаха, най-после свободно да засияе и да наложи на историята своята лъжа! И тя си представяше как ще прекосява трите квартала на Пласан и всички ще я поздравяват, а тя ще се държи като кралица, която носи благородно траура за падналия режим. Затова, когато Мартин й съобщи, че Клотилд се е завърнала, наближавайки Сулейад, страхът, че може да стигне късно, я накара да ускори крачките си.

Но щом се настани в къщата, Фелисите веднага се окопити. Нямаше защо да бърза, щеше да има на разположение цялата нощ. Все пак реши незабавно да привлече Мартин на своя страна. Много добре знаеше как да въздействува на простата женица, потънала в суеверията на една тесногръда набожност. Така че първата й работа беше, още като слезе, да види как върви печенето на пилето, пред кухненския безпорядък да си придаде дълбоко отчаян вид от мисълта, че синът й е умрял, преди да се помири с църквата. Тя започна да разпитва прислужницата, пожела да узнае всичко най-подробно. Но Мартин клатеше глава отчаяно: не! Никакъв свещеник не бил дошъл, господарят дори не се прекръстил. Само тя коленичила, за да прочете попътните молитви, което, естествено, не можело да бъде достатъчно за спасението на душата му. Но колко горещо се била молила на бога господарят й да отиде право в рая!

Както беше застанала пред големия светъл огън, вперила поглед в пилето, което се въртеше, Фелисите продължи угрижено с по-тих глас:

— Ах, Мартин, това, което главно му пречи на нещастника да отиде в рая, са ония отвратителни книжа, които е оставил горе в шкафа. Не мога да разбера как още не е паднал върху тях небесен гръм да ги запали. Ако ги оставим да излязат оттук, това ще бъде чума, безчестие, вечен ад!

Мартин я слушаше пребледняла.

— Та значи според вас, госпожа, ще бъде добро дело, ако се унищожат, ще се осигури покоят на душата на господаря?

— Ах, господи боже! Как да не смятам!… Та ако тези ужасни хартии ни бяха в ръцете, още сега щях да ги хвърля в ей тоя огън. Ах, нямаше да ви трябват повече лозови пръчки, само с тия ръкописи, дето са горе, щяхте да изпечете три пилета като това.

Прислужницата бе взела една дълга лъжица да полива пилето. Сега и тя, изглежда, се замисли:

— Само че не са ни в ръцете… Даже чух един разговор за тях, дето мога да ви го кажа… Беше, когато госпожица Клотилд се качи в стаята. Доктор Рамон я попита дали помни какво й е заръчал господарят, сигурно преди тя да замине, и тя каза, че помни, че трябвало да задържи досиетата, а на него да му даде всички други ръкописи.

Фелисите трепна, не можа да сдържи тревогата си. Вече си представяше как книжата й се изплъзват от ръцете; а тя искаше не само досиетата, искаше всеки изписан лист, цялото това непознато, съмнително, подло дело, от което според нейния тъп и страстен ум на горделива стара буржоазна можеше да произлезе скандал.

— Трябва да действуваме! — извика тя. — Още тази нощ! Утре може да бъде късно.

— Аз зная къде е ключът на шкафа — полугласно се обади Мартин. — Доктор Рамон каза на госпожицата.

Фелисите веднага наостри уши.

— Ключът? Къде е?

— Под възглавницата, под главата на господаря.

Въпреки ярките пламъци на огъня от лозови пръчки двете стари жени усетиха хладен повей, млъкнаха. Чуваше се само цвърченето на сока, който капеше от пилето в съдинката под него.

Но след като се навечеря набързо сама, госпожа Ругон се качи горе заедно с Мартин. От този момент, без повече да говорят по въпроса, те се бяха разбрали: решено бе, че ще вземат книжата, преди да съмне, с всички възможни средства. Най-простото бе все пак да измъкнат ключа изпод възглавницата. Клотилд положително по някое време щеше да заспи: изглеждаше извънредно изтощена, умората щеше да й надвие. Трябваше просто да се изчака. Така че те започнаха да я наблюдават, кръстосваха между всекидневната и спалнята, гледаха дали големите разширени, втренчени очи на младата жена най-после няма да се затворят. Обикновено едната отиваше да види, докато другата чакаше нетърпеливо във всекидневната, където мъждукаше една лампа. Така от четвърт час на четвърт час изкараха почти до полунощ. Бездънните, изпълнени с мрак и огромно отчаяние ечи оставаха широко отворени. Малко преди полунощ Фелисите отново се настани в едно кресло при долния край на леглото, решена да не става от това място, докато внучката й не заспи. Вече не сваляше поглед от нея, дразнеше се, че в безутешното си вцепенение тя почти не мига, не се поддава на съня. После усети, че при това дебнене самата нея започва да я оборва дрямка. Ядоса се, не можа да седи повече. И отново отиде при Мартин.

— Няма смисъл, тя няма да заспи! — каза Фелисите с приглушен разтреперен глас. — Трябва да се измисли нещо друго.

И преди й бе минавало през ума да разбие шкафа. Но старите дъбови врати не се и поклащаха, старите панти се оказаха яки. С какво да счупи ключалката? Освен това щеше да се вдигне ужасен шум и този шум неизбежно щеше да се чуе в съседната стая.

Все пак, както стоеше пред плътните врати, тя ги заопипва с пръсти, търсеше по-слаби места.

— Да имах някакъв инструмент…

Мартин, която беше по-хладнокръвна, я прекъсна, възпротиви се:

— О, не, недейте, госпожа!… Ще ни хванат!… Чакайте, госпожицата може да е заспала.

Отиде на пръсти в стаята и веднага се върна.

— Ами да, спи!… Очите й са затворени, не помръдва.

Тогава двете заедно отидоха да видят, като си сдържаха дъха и стъпваха с извънредна предпазливост, за да не скръцне подът. Клотилд наистина бе току-що заспала и явно спеше толкова дълбоко, че двете старици се окуражиха. Само ги беше страх да не би да я докоснат и да я събудят, защото столът й беше до самото легло. Освен това щеше да бъде светотатствена, страшна постъпка така да пъхнат ръка под възглавницата на мъртвия, за да го ограбят. Тази мисъл ги стресна. Нямаше ли да нарушат покоя му? Нямаше ли той да се раздвижи при изваждането на ключа? Усещаха как пребледняват.

Фелисите, която дори вече бе пристъпила с протегната ръка, се спря.

— Аз съм ниска — измърмори тя. — Вие се опитайте, Мартин.

Прислужницата на свой ред се приближи до леглото, но така се разтрепери, че беше принудена също да се дръпне, за да не падне.

— Не, не, не мога! Струва ми се, че господарят ще си отвори очите.

И изтръпнали от ужас, те постояха още миг в притихналата стая, изпълнена с величието на смъртта, пред навеки неподвижния Паскал и смазаната от вдовишката си мъка Клотилд. И те може би съзряха благородството на един възвишен живот, посветен на труда, в тази няма глава, която с цялата си тежест пазеше своето дело. Свещите горяха с много блед пламък. Почувствуваха свещен ужас, който ги прогони.

Фелисите, която навремето беше толкова смела, че не се спираше пред нищо, дори пред кръв, побягна, сякаш я преследваха.

— Елате, елате, Мартин. Ще измислим нещо друго, ще намерим някакъв инструмент.

Едва във всекидневната си поеха дъх. Тогава прислужницата се сети, че ключът от малкото бюро трябва да е на нощната масичка в стаята на господаря. Беше го видяла предишния ден, при кризата на Паскал. Отидоха да проверят. Майката отвори малкото бюро без никакви угризения. Но намери само петте хиляди франка и ги остави в чекмеджето: парите не я интересуваха. Напразно търси родословното дърво — знаеше, че обикновено седи там. На драго сърце би започнала разрушителното си дело с него! То бе останало на работната маса на доктора във всекидневната, но Фелисите въобще нямаше да го види сред трескавата настървеност, която я караше да прерови всички затворени мебели, без да й остави достатъчно яснота и спокойствие на ума, за да търси методично навсякъде.

Същата настървеност я накара да се върне във всекидневната. Тя застана пред шкафа, заизмерва го от всички страни с пламнал завоевателски поглед. Въпреки ниския си ръст, въпреки повече от осемдесетте си години стоеше изправена, готова да действува, да изразходва необикновено количество сили.

— Ех, да имах инструмент! — повтаряше тя.

И отново затърси слабо място в този колос, пролука, в която да пъхне пръстите си и да го разцепи. Измисляше планове за нападение, мечтаеше за насилие, после се връщаше към хитростта — да намери някакъв потаен начин да отвори вратите само като ги духне.

Погледът й внезапно светна: бе открила.

— Слушайте, Мартин, има ли кука, която да държи първата врата?

— Да, госпожа, и се хваща за едно железце над средния рафт… Ей там е, горе-долу на височината на този ръб.

Фелисите кимна, вече уверена в победата.

— Сигурно имате свредел, голям свредел?… Дайте ми свредел!

Мартин бързо слезе в кухнята и донесе искания инструмент.

— Разбирате ли, така няма да вдигаме шум — обясни старата дама, като се залавяше за работа.

С необичайна енергия, каквато човек не би подозрял, че притежават малките й съсухрени от възрастта ръце, тя заби свредела и направи една първа дупка на височината, която прислужницата бе посочила. Но се оказа ниско, тя усети, че върхът попада в дъската на рафта. При втората дупка пък уцели прекалено точно, натъкна се право на желязната кука. И взе да провърта дупки отляво и отдясно, докато най-после с помощта на свредела успя да избута куката и да я откачи от железцето. Езичето на ключалката се плъзна и двете врати се разтвориха.

— Най-после! — извика вън от себе си Фелисите.

После замря тревожно, ослушвайки се по посока на стаята: страх я беше, че е разбудила Клотилд. Но цялата къща спеше сред голямата черна тишина. В спалнята цареше все същото величаво спокойствие на смъртта и Фелисите чу само ясния звън на часовника, който изби веднъж — един часа. А шкафът зееше широко разтворен и на трите му рафта се виждаха преливащи купища хартия. Тогава тя се втурна и сред свещения мрак, сред безбрежния покой на скръбното бдение разрушителното дело започна.

— Най-после! — съвсем тихо повтори тя. — Аз тридесет години искам това и го чакам!… Хайде, бързо, Мартин, помогнете ми!

Мигом донесе високия стол, който стоеше пред масата на Клотилд, и с един скок се качи на него, за да вземе най-напред книжата от горната полица, защото си спомняше, че досиетата се намираха там. Но се изненада, като не видя меките сини папки, а само дебели ръкописи: завършени, но още неотпечатани трудове на доктора, неоценими приноси, всички негови изследвания, всички негови открития, паметникът на неговата бъдеща слава, за който бе завещал на Рамон да се погрижи. Вероятно няколко дена преди да умре, смятайки, че само досиетата са застрашени и че никой не би посмял да унищожи останалите му трудове, той бе извадил и прередил всичко по нов начин, така че досиетата да не бъдат намерени при едно първо претърсване.

— Е, сега какво? — прошепна Фелисите. — Толкова са много! Трябва да започнем от кой да е край, та да успеем… И докато съм горе, да очистим тези… Ето, дръжте, Мартин.

И тя изпразни рафта, като хвърляше един по един ръкописите в ръцете на прислужницата, която ги слагаше на масата колкото се може по-безшумно. Скоро цялата купчина бе пренесена и Фелисите скочи от стола.

— В огъня, в огъня!… Все ще сложим ръка и на другите, онези, които търся… В огъня, в огъня! Най-напред тези! Всичко! Дори парченцата колкото нокът, дори нечетливите бележки. В огъня, в огъня! Ако искаме да сме сигурни, че ще убием заразата от тази чума!

И фанатизирана, освирепяла от омраза към истината, от неистово желание да унищожи свидетелствата на науката, тя лично откъсна първия лист на един ръкопис, запали го от лампата и го хвърли като факел в голямата камина, която не бе палена може би от двадесет години; и започна да къса части от ръкописа и да ги хвърля в огъня, за да го подхранва. Непоколебима като нея, Мартин отиде да й помага, взе да дере един по един листа от друга дебела тетрадка. От този миг огънят не спря да гори, високата камина се изпълни с пламъци, с ярък пожарен сноп, който от време на време намаляваше, но веднага му подхвърляха нова храна и той се извисяваше с нараснала сила. Постепенно се образуваше жар, издигаше се куп ситна пепел, дебел пласт почернели листове, по които пробягваха милиони искри. Но това бе дълга, безкрайна работа; защото, когато хвърляха повече хартия наведнъж, тя не гореше и трябваше да я разравят, да я обръщат с машата; най-добре беше листовете да се смачкват и да се изчаква хубаво да пламнат, преди да се добавят нови. Но те ставаха все по-сръчни, работата напредваше.

Бързайки да вземе нов наръч книжа, Фелисите се блъсна в едно кресло.

— О, госпожа, внимавайте! — каза Мартин. — Ако дойде някой!

— Че кой ще дойде? Клотилд ли? Горкото момиче, то толкова хубаво си спи!… Пък и да дойде, след като сме свършили, пет пари не давам! Бъдете спокойна, аз няма да се крия, ще оставя шкафа празен и разтворен, ще кажа високо, че съм пречистила къщата… Да не остане нито един написан ред, ей богу, нищо друго не ме интересува!

Камината вече гореше близо два часа. Жените пак ходиха до шкафа, изпразниха и другите две полици, оставаше само дъската на дъното, която изглеждаше натъпкана с безредно струпани бележки. Опиянени от топлината на своя увеселителен огън, задъхани, изпотени, те се бяха поддали на някаква дива разрушителна треска. Клякаха, чернеха си ръцете, като бутаха в пламъците недогорели листове, движенията им бяха толкова буйни, че по раздърпаните им дрехи висяха сиви кичури коса. Беше като препускане на вещици, подклаждащи сатанински огън за някакво гнусно дело: изтезание на светец, публично изгаряне на книжовната мисъл, унищожаване на цяла вселена от истина и надежда. И от силната светлина в някои мигове пламъкът на лампата бледнееше, цялата голяма стая се озаряваше, а по тавана заиграваха техните две огромни сенки.

Но когато взеха да изпразват долната дъска на шкафа и вече бяха хвърлили в огъня с шепи безредно натрупаните на нея бележки, Фелисите извика тържествуващо със задавен глас:

— Ах, ето ги!… В огъня, в огъня!

Най-после бе намерила досиетата. Докторът бе прибрал меките сини папки зад цяла крепостна стена от бележки. И тогава я обзе лудост, бяс да опустошава. Тя грабваше колкото можеше досиета и ги запокитваше в пламъците, които изпълваха камината с боботене на пожар.

— Горят, горят!… Е, най-после горят!… Мартин, и тези, и тези… Ах, какъв огън, какъв голям огън!

Но прислужницата се разтревожи:

— Внимавайте, госпожа, ще запалите къщата… Не чувате ли как бучи?

— Ах, какво от това? Ако ще всичко да изгори!… Те горят, горят, колко е хубаво!… Още три, още две, ето и последната гори!

Тя се смееше доволно, беше вън от себе си, страшна. Но започнаха да падат едри запалени сажди. Боботенето ставаше ужасно. Подпалил се бе коминът, който никога не бе чистен. Това сякаш още повече я възбуди. Прислужницата обаче полудя от страх, взе да крещи, да тича покрай стените.

Клотилд спеше до мъртвия Паскал в потъналата във величаво спокойствие стая, което никакъв друг шум не бе нарушил, освен лекият звън на часовника, когато изби три часът. Свещите горяха с високи неподвижни пламъци, въздухът не трепваше. Все пак от дъното на тежкия си сън без сънища тя чу нещо като глъчка, някакво засилващо се кошмарно препускане. Като отвори очи, в първия миг нищо не разбра. Къде беше? Защо такава тежест притискаше сърцето й? Осъзна действителността с ужас: видя Паскал, чу виковете на Мартин от съседната стая и разтревожена, се спусна нататък.

Но още от прага цялата дива сцена й стана ясна: широко разтвореният празен шкаф, обезумялата от страх от огъня Мартин, сияещата баба Фелисите, която буташе с крак в пламъците последните останки от досиетата.

Дим, летящи сажди изпълваха стаята, тътенът на пожара звучеше като хъркане на човек, когото убиват. Това е било опустошителното препускане, което бе чула в дълбокия си сън.

И от устните й се изтръгна същият вик, който Паскал бе надал през онази бурна нощ, когато я бе заварил, че краде книжата му:

— Крадли! Убийци!

Веднага се спусна към камината и въпреки страхотното боботене, въпреки едрите нажежени сажди, които се сипеха, с риск да си запали косите и да си изгори ръцете започна да вади с шепи недогорели листове и да ги гаси, притискайки ги безстрашно до себе си. Но това бяха нищожни останки, късчета, нито една цяла страница, не бяха дори трохи от колосалния труд, от огромното търпеливо дело на цял един живот, което огънят бе унищожил за два часа. И гневът й растеше. В порив на яростно възмущение извика:

— Вие сте крадли, убийци!… Извършили сте отвратително убийство! Осквернили сте смъртта, убили сте мисълта, убили сте гений!

Старата госпожа Ругон не отстъпваше. Напротив, приближи се без угризения, с високо вдигната глава, за да защити издадената и изпълнена от нея смъртна присъда.

— Ти на мен ли говориш? На баба си?… Извърших каквото бях длъжна да извърша, каквото и ти по-рано искаше да извършиш заедно с нас.

— Тогава вие ме бяхте подлудили. Но аз живях, обичах, разбрах… Освен това книжата му бяха свято наследство, той разчиташе на моята смелост, те бяха последната мисъл на един покойник, това, което оставаше от един голям ум и което аз трябваше да наложа на всички… Да, ти си ми баба! Но ти все едно, че изгори собствения си син!

— Изгорила съм Паскал, защото изгорих книжата му ли? — извика Фелисите. — Та аз бих изгорила целия град, за да спася славата на нашия род!

Тя продължи да се приближава войнствено, тържествуващо и Клотилд, която беше оставила на масата спасените почернели късове хартия, се уплаши, че баба й отново ще ги хвърли в огъня, и ги закри с тялото си. Но Фелисите не им обърна внимание, не се тревожеше дори от пожара в камината, който за щастие стихваше от само себе си, докато Мартин гасеше с лопата саждите и последните живи искри в нажежената пепел.

— Ти много добре знаеш — продължи дребната старица, която сякаш бе увеличила ръста си, — че аз цял живот съм имала само една амбиция, една страст: преуспяването и властта на нашия род. Цял живот съм се борила, бдяла съм и доживях до тези години само за да залича всички онези грозни истории и да оставя една славна легенда за нас… Да! И никога не съм се отчайвала, никога не съм слагала оръжие, готова съм била да използувам и най-дребните обстоятелства… И всичко, което съм искала, съм го постигала, защото аз умея да чакам.

С широко движение посочи празния шкаф и камината, в която гаснеха последните искри.

— Сега е свършено, славата ни е спасена, тези отвратителни книжа вече няма да ни обвиняват, след себе си няма да оставя нищо, което да ни застрашава… Ругонови ще тържествуват.

Клотилд беше потресена. Вдигна ръка, сякаш за да я изгони. Но тя сама излезе, за да отиде в кухнята да измие почернелите си ръце и да прибере косите си. Прислужницата тръгна подир нея, но се обърна за миг, видя движението на младата си господарка и се спря.

— О, госпожице, аз ще си вървя вдругиден, щом господарят отиде на гробището.

След кратко мълчание Клотилд каза:

— Но аз не ви гоня, Мартин, знам, че вие не сте най-виновна… От тридесет години живеете в тази къща. Останете, останете при мен.

Старата мома поклати сивата си, бледа, като овехтяла глава.

— Не, аз слугувах на господаря, след него на никого вече няма да слугувам.

— А на мен?!…

Мартин вдигна очи, погледна право в лицето младата жена, обичното й момиченце, което бе израснало край нея.

— На вас, не!

Тогава Клотилд се позамисли, искаше й се да каже за детето, което носеше, детето на нейния господар, заради него може би щеше да се съгласи да остане. Но Мартин си припомни разговора, който бе подслушала, и разбра. Погледна корема й на плодовита жена, който още не издаваше бременността й. За миг сякаш се поколеба. После каза ясно:

— Детето, нали?… Не!

И веднага заговори делово, уреждаше нещата като практична жена, която знае цената на парите:

— Понеже имам нещо скътано, ще отида някъде да си ям рентата… Вас мога да ви оставя, госпожице, защото не сте бедна. Господин Рамон утре ще ви обясни как бяха спасени четири хиляди франка рента от нотариуса. Засега на ви ключа от малкото бюро; там ще намерите петте хиляди франка, които господарят остави за вас… Знам, че между нас няма да има разправии. Господарят не ми е платил за три месеца, имам разписки. Освен това напоследък съм дала към двеста франка от джоба си, той не знаеше откъде са тия пари. Всичко е записано. Знам, че няма да ме ощетите нито с един сантим… Вдругиден, когато господарят вече няма да бъде тук, ще замина.

После и тя слезе в кухнята и въпреки че от сляпа набожност старата мома бе станала съучастница в едно престъпление, Клотилд се почувствува ужасно самотна и изоставена. Но като се залови да прибере останките от досиетата, преди да се върне в стаята си, има една радостна изненада: изведнъж зърна на писалището родословното дърво. Спокойно си седеше разгънато; двете жени просто не го бяха забелязали. Това бе единственият запазен документ, една свята реликва. Тя го взе, отнесе го в спалнята и го заключи в скрина заедно с полуизгорелите листове.

Но когато се озова отново в тържествената стая, я обзе дълбоко вълнение. Каква величава тишина, какъв безсмъртен покой, докато отвъд разрушителната диващина бе изпълнила всичко с дим и пепел! Мракът излъчваше свято спокойствие, двете свещи горяха с чист неподвижен пламък, без да трепват. И тогава видя, че сред разпилените бели коси и брада лицето на Паскал е станало съвсем бяло. Той спеше в светъл ореол, царствено красив. Тя се наведе, отново го целуна и устните й усетиха студенината на това мраморно лице със затворени клепачи, сънуващо своя сън за вечност. И болката й, че не бе успяла да спаси делото, което той й бе завещал да пази, беше толкова силна, че падна на колене и се разрида. Геният бе осквернен и й се струваше, че с това свирепо унищожение на труда на цял един живот светът ще рухне.