Доктор Паскал

IX

Така доктор Паскал продължи да посещава болните си в града и близките села. И почти винаги ходеше под ръка с Клотилд, която влизаше с него у бедняците.

Но както тихичко й бе признал една нощ, сега вече той ги навестяваше, за да ги облекчава и успокоява. Още навремето започна да практикува с неохота, когато почувствува безсмислието на терапевтиката. Импиризмът го отчайваше. След като медицината не беше експериментална наука, а изкуство, той изпитваше тревога пред безкрайното усложняване на болестта и на лечението според болния. Предписанията се променяха заедно с хипотезите: колко ли хора бяха убили изоставените днес методи! Усетът на лекаря беше всичко, лечителят се превръщаше в даровит гадател, действуваше опипом, налучкваше лечението, доколкото имаше талант. И това обясняваше защо след дванадесетина години практика той почти бе изоставил клиентелата си и се бе заловил с чиста наука. После неговите големи изследвания върху наследствеността временно му бяха възвърнали надеждата да помага, да лекува със своите подкожни инжекции и лекарската практика отново го увлече до деня, когато вярата му в живота, която го насърчаваше да подпомага неговото действие, като укрепва жизнените сили, още повече се разшири и той стигна до едно по-висше убеждение — че животът сам се грижи за себе си и е единствен източник на здраве и сила. И ведро усмихнат, продължи посещенията си вече само при болни, които на всяка цена искаха той да ги лекува и се чувствуваха облекчени като по чудо дори когато им слагаше инжекции с чиста вода.

Сега Клотилд понякога си позволяваше да се шегува с това негово лечение. Дълбоко в душата си тя си беше все така увлечена по тайнственото и казваше весело, че щом той прави чудеса, значи има у себе си някаква сила, истински Господ Бог! Но тогава той се закачаше с нея, отговаряше й, че посещенията на двама им имали целебно свойство, разправяше, че вече никого не може да излекува, като я няма, всъщност тя носела полъха на отвъдното, непознатата необходима сила. Затова богатите хора, охолните граждани, у които тя не си позволявала да влиза, продължавали да стенат и той с нищо не можел да ги облекчи. Тази нежна препирня ги забавляваше и те всеки ден потегляха сякаш към нови открития, а у болните си разменяха съучастнически погледи, пълни с добрина. И колко бяха щастливи, когато смятаха, че са победили това мръсно страдание, което ги бунтуваше, против което единствено още щяха да се борят! Чувствуваха се божествено възнаградени, когато виждаха студената пот да пресъхва, стоновете да стихват, мъртвешките лица да се оживяват. Вярно беше: тяхната любов, която навсякъде носеха със себе си, успокояваше една частица от страдащото човечество.

— Да умре човек, не е нищо — често казваше Паскал. — Но да страда!… Защо? Това е отвратително и нелепо!

Един следобед докторът и Клотилд трябваше да посетят един болен в селцето Сент Март и за да не морят Боном, решиха да вземат влака, който идваше от Тюлет. Сент Март беше първата спирка в противоположна посока, към Марсилия. На гарата имаха една странна среща. Когато влакът пристигна, те се спуснаха, отвориха вратата на едно купе, понеже помислиха, че е празно. От него слезе старата госпожа Ругон, която вече не им говореше. Скочи леко от влака въпреки възрастта си и си тръгна скована, много достойна.

— Днес е първи юли — каза Клотилд, когато влакът потегли. — Баба се връща от Тюлет, била е при леля Дид… Видя ли как ме погледна?

Паскал всъщност беше доволен, че майка му им се сърди, защото това го освобождаваше от нейните посещения, които винаги го разстройваха.

— Нищо — просто каза той, — когато хората не се разбират, по-добре да не се срещат.

Но Клотилд изглеждаше огорчена и замислена. След малко каза полугласно:

— Стори ми се променена, бледа…, И забеляза ли? Тя обикновено толкова се грижи за външността си, а сега беше само с една ръкавица, на дясната ръка, зелена ръкавица… Не знам защо, но ми се сви сърцето.

Това смути и Паскал. Той махна неопределено с ръка. Естествено, и майка му щеше да остарее като всички хора. Още прекалено буйствуваше, прекалено се увличаше. И той разказа, че имала намерение да завещае имуществото си на Пласан, за да се построи приют на името на Ругонови. Двамата бяха започнали отново да се усмихват, когато Паскал извика:

— Ама и ние ще ходим в Тюлет утре при нашите болни. И нали обещах да заведа Шарл у чичо Макар.

Този ден Фелисите действително се връщаше от Тюлет, където ходеше редовно всеки месец на първи, да се осведомява за състоянието на леля Дид. От години страстно се интересуваше от здравето на лудата, беше потресена, че още живее, ядосваше се, че упорствува да живее като изключение от общото правило, като истинско чудо на дълголетието. Как щеше да си отдъхне Фелисите, след като някое прекрасно утро погребеше тази неудобна свидетелка на миналото, този призрак на очакваното изкупление, който възкресяваше всички ужаси на рода! Толкова хора си бяха отишли, а тя, безумната, запазила само искрица живот в очите си, изглеждаше забравена от смъртта. Фелисите и този ден я бе заварила в креслото й, суха, изправена, неизменна. Както казваше болногледачката й, вече нямало никаква причина да умре. Беше на сто и пет години.

Фелисите излезе от лудницата възмутена. Сети се за чичо Макар. И той й пречеше, продължаваше да живее с непоносимо упорство! Въпреки че беше на осемдесет и четири години, само три години по-възрастен от нея, струваше й се, че е смешно стар, че надхвърля всички допустими граници. И то човек, който живееше в разврат и от шестдесет години всяка вечер се напиваше до смърт! Благоразумните, въздържаните си отиваха, а той цъфтеше и добруваше, пращеше от здраве и жизнерадост. Навремето, когато се бе настанил в Тюлет, тя взе да му праща вино, ликьори, ракии с тайната надежда да отърве рода от един наистина мръсен безобразник, от когото можеха да очакват само неприятности и срам. Но скоро забеляза, че всичкият този алкохол не само не го убива, ами сякаш го държи здрав и бодър, червендалест, насмешлив. И прекрати подаръците: той дори дебелееше от отровата, на която бе възлагала надежди. Оттогава й остана страшно озлобление към него и бе готова да го убие всеки път, когато го видеше, но не й достигаше смелост. Стъпил все по-здраво на пиянските си крака, Макар й се хилеше право в лицето, понеже знаеше, че тя го чака да умре, и ликуваше, че не й доставя удоволствието да погребе заедно с него мръсните дела, кръвта и калта от двете завоевания на Пласан.

— Както виждате, Фелисите — често казваше той със зловещия си подигравателен смях, — стоя тук, за да пазя нашата майка, и в деня, когато решим и двамата да умрем, то ще бъде само от любезност към вас, да, просто за да ви спестим труда да идвате да ни навестявате всеки месец от чиста добросърдечност.

Обикновено, за да си спести още едно разочарование, тя дори не се отбиваше у чичото, за него я осведомяваха в лудницата. Но този път, като научи, че той необикновено се е запил, от половин месец не изтрезнява и вероятно е толкова пиян, че не излиза от къщи, бе обзета от любопитство сама да види до какво състояние се е докарал. И на път за гарата се отби у чичото.

Беше чуден летен ден, горещ, сияен. Отляво и отдясно на тесния път, по който вървеше, Фелисите гледаше нивите, цялата тази тлъста земя, която Макар навремето ги бе принудил да му подарят, за да си осигурят на тази цена неговото мълчание и прилично поведение. Огряна от слънце, къщата с розови керемиди и яркожълти стени й се стори приветлива, засмяна. На терасата се поспря с удоволствие на хлад под старите черници, да се наслади на великолепната гледка. Колко достойнство и мъдрост излъчваше това кътче, какво щастливо убежище за възрастен човек, решил да завърши тук, сред това спокойствие, дългия си, изпълнен с добрина и задължения живот!

Но тя не го виждаше, не го чуваше. Цареше дълбока тишина. Само пчелите жужаха край големите ружи. А на терасата едно жълто кученце, шубе, както ги наричат в Прованс, лежеше на сянка върху голата земя. Отначало бе вдигнало глава, ръмжейки, готово да се разлае, но позна гостенката, успокои се и вече не помръдна.

Тогава сред това усамотение, сред тази слънчева радост Фелисите бе обзета от странна тръпка. Извика:

— Макар!… Макар!…

Вратата на къщата под черниците бе широко отворена. Но тя не смееше да влезе: тази зейнала празна къща я тревожеше. И пак извика:

— Макар!… Макар!…

Никакъв шум, никакъв глас. Тежката тишина отново се спусна, само пчелите жужаха още по-силно около големите ружи.

Накрая Фелисите се засрами от малодушието си и влезе смело. Във вестибюла вратата вляво, която водеше за кухнята, където чичото седеше обикновено, беше затворена. Тя я бутна: отначало нищо не различи, защото той навярно бе дръпнал капаците заради горещината. Първото й впечатление беше само, че се задушава от остра миризма на алкохол, която изпълваше помещението: сякаш всеки мебел излъчваше тази миризма, тя се беше просмукала в цялата къща. После очите й свикнаха с полумрака и Фелисите зърна чичото. Седеше до масата, на която имаше чаша и празна до дъното бутилка скоросмъртница. Свит на стола, той спеше дълбоко, мъртвопиян. Тази гледка й възвърна гнева и презрението.

— Слушайте, Макар, как може човек да се докарва до такова състояние!… Това е неразумно и гнусно! Срамота! Събудете се!

Но Макар спеше толкова дълбоко, че дори дишането му не се чуваше. Тя напразно повиши глас, плесна силно с ръце.

— Макар! Макар! Макар!… Хайде, събудете се!… Отвратителен сте, драги!

И го остави. Вече не се стесняваше, свободно шареше из кухнята, блъскаше предметите. По прашния път от лудницата дотук беше страшно ожадняла. Ръкавиците й пречеха, тя ги свали и ги остави на края на масата. После за щастие намери стомната, изми си чаша и я напълни догоре с вода. И тъкмо се готвеше да пие, когато една необикновена гледка я потресе дотам, че остави пълната чаша до ръкавиците.

Виждаше все по-ясно в кухнята, осветена от тесни ивици слънце, проникващи през процепите на старите разсъхнати капаци. Стоеше, втренчена в чичото: той беше все така спретнато облечен в син сукнен костюм, с вечния си кожен каскет на главата, който носеше и зиме, и лете. От пет-шест години бе много напълнял и сега представляваше същинска грамада, преливаща от гънки тлъстини. Фелисите реши, че навярно е заспал, пушейки, защото лулата, къса черна лула, бе паднала на коленете му. После замръзна от смайване: запаленият тютюн се бе изтърсил, сукното на панталона се бе подпалило и през дупката в плата, голяма вече като петфранкова монета, се виждаше голото бедро, червено бедро, от което излизаше синьо пламъче.

Отначало Фелисите помисли, че горят долните му дрехи — гащите, ризата. Но нямаше място за съмнение, тя ясно виждаше голата плът и синьото пламъче излизаше от нея — мъничко, танцуващо като от повърхността на съд със запален алкохол. То все още бе не по-високо от пламъче на кандило, тихо, кротко, толкова неустойчиво, че и най-лекото потрепване на въздуха го местеше. Но бързо растеше, разширяваше се и кожата се пропукваше, а мазнината започваше да се топи.

Неволен вик излезе от гърлото на Фелисите:

— Макар!… Макар!…

Той все така не помръдваше. Безчувствеността му трябва да беше пълна, пиянството го бе довело до нещо като кома, до истинска парализа на сетивата; а беше жив, виждаше се как бавно, равномерно дишане повдига гърдите му.

— Макар!… Макар!…

Сега мазнината се процеждаше през пропуканата кожа, засилваше пламъка, който вече се издигаше до корема. И Фелисите разбра, че чичото гори като гъба, напоена със спирт. Той се бе спиртосвал от години с най-силния, най-запалителния алкохол. Навярно след малко щеше целият да пламне от петите до главата.

Тогава й се отщя да го буди: добре си спеше човекът. Една дълга минута има смелостта още да го погледа. Отначало не знаеше какво да прави, но постепенно се реши. Ръцете й обаче бяха започнали да се тресат от ситни тръпки, които не можеше да овладее. Задъхваше се. Взе чашата с две ръце и я изпи наведнъж. И тъкмо излизаше на пръсти, когато се сети за ръкавиците си. Върна се и ги взе от масата с тревожно движение, пипнешком; мислеше, че и двете ги е взела. Най-после излезе, затвори вратата внимателно, тихичко, сякаш се боеше да не обезпокои някого.

Когато се озова на терасата, на веселото слънце, на чист въздух, срещу огромния хоризонт, окъпан в синева, въздъхна облекчено. Полето беше пусто, положително никой не я бе видял да влиза, нито да излиза. Само жълтото куче лежеше проснато, но то дори не благоволи да вдигне глава. И Фелисите си тръгна с бързи ситни крачки, леко кършейки момичешкото си кръстче. Като измина стотина крачки, някаква неудържима сила, колкото и тя да се опитваше да й противостои, я накара да се обърне и да погледне за последен път къщата: беше толкова спокойна и весела къща насред склона в светлината на отиващия си прекрасен ден. Едва във влака, когато взе да си слага ръкавиците, откри, че едната я няма. Но Фелисите бе уверена, че я е изпуснала на гарата, когато се е качвала във вагона. Мислеше си, че е много спокойна, и все пак не забеляза, че е с една ръкавица, което можеше да й се случи само под въздействието на силен смут.

На другия ден Паскал и Клотилд тръгнаха с влака от три часа за Тюлет. Майката на Шарл им бе предала момчето, понеже се бяха съгласили да го заведат при чичото, у когото то трябваше да остане цяла седмица. В семейството отново имало кавги: сарачът решително отказвал да държи у дома си това чуждо дете, този мързелив и глупав царски син. И наистина, тъй като го обличаше баба му Ругон, момчето и този ден беше в черен кадифен костюм, обшит със златни галони като млад благородник, като старовремски паж, който отива в двореца. И през петнадесетте минути пътуване, докато седяха в купето, където бяха сами, Клотилд му свали баретата и си игра с великолепните му руси, царствени коси на дълги букли, които стигаха до раменете му. Но тя носеше пръстен и като прокара ръка по тила му, остана потресена, понеже забеляза, че милувката й оставя кървава следа. Щом го пипнеха, по кожата му избиваше червена роса: това се дължеше на отпускане на тъканите, до такава степен влошено от израждане, че и най-лекото докосване предизвикваше кръвоизлив. Докторът Бедната се разтревожи, попита го дали все така често му тече кръв от носа. Шарл едва можа да отговори; отначало каза „не“, после си спомни, че преди няколко дена му текло много кръв. И наистина изглеждаше заслабнал, сякаш с годините се връщаше към детството, умът му въобще не се беше разбудил и все повече се замъгляваше. Това голямо петнадесетгодишно момче изглеждаше на десет, приличаше на красиво момиченце, бледо като цвете, поникнало на сянка. Много разнежена, с натежало сърце, Клотилд го взе на коленете си, но го сложи на седалката, когато забеляза, че подтикван от преждевременен инстинкт на порочно животинче, Шарл се опитва да пъхне ръка в деколтето й.

Като стигнаха в Тюлет, Паскал реши най-напред да заведат момчето у Макар. И се заизкачваха по доста стръмния път. Отдалеч на яркото слънце малката къща с розовите си керемиди, жълти стени и зелени черничеви дървета, които протягаха разкривените си клони и образуваха плътен покрив от листа над терасата, беше засмяна като предишния ден. Прелестно спокойствие къпеше това усамотено кътче, това убежище за мъдрец, където се чуваше само жуженето на пчелите около големите ружи.

— Ах, как го облажавам тоя стар мошеник! — прошепна усмихнато Паскал.

Но бе изненадан, че Макар още не е застанал на края на терасата. И понеже Шарл се затича, дърпайки Клотилд, да видят зайците, докторът продължи да се изкачва сам. Като стигна горе, се учуди, че няма никого. Капаците бяха затворени, вратата на вестибюла зееше. Само жълтото кученце стоеше на прага с изпънати крака, настръхнало и скимтеше тихо, проточено. Като видя госта, когото вероятно позна, поотстрани се, после отново заскимтя все така тихо.

Паскал се изплаши и неволно закрещя от тревога:

— Макар!… Макар!…

Никой не отговори. С широко отворената си единствена външна врата, която се открояваше като черна дупка, къщата пазеше гробно мълчание. Кучето продължаваше да вие.

Раздразнен, Паскал извика още по-високо:

— Макар!… Макар!…

Нищо не помръдна. Пчелите жужаха, огромната небесна синева обгръщаше самотното кътче. И Паскал се реши да влезе. Чичото може би спеше. Но щом бутна вратата вляво, от кухнята го лъхна отвратителна миризма на кости и месо, паднали в жарава. Вътре едва можеше да се диша, задушаваше го някаква плътна пара, застоял облак воня. Тесните светли ивици, които проникваха през процепите, не му даваха възможност да вижда ясно. Все пак той се спусна към огнището, но изостави първоначалната си мисъл за пожар, защото в огнището не бе пален огън, а мебелите наоколо бяха непокътнати. Нищо не разбираше, усещаше, че му призлява в този отровен въздух, изтича и рязко блъсна капаците. Светлината нахлу като порой.

Тогава онова, което докторът най-после установи, го изпълни с удивление. Всички предмети се намираха по местата си; чашата и празната бутилка от скоросмъртница бяха на масата; само по стола, на който чичото вероятно бе седял, личаха следи от пожар: предните крака бяха почернели, сламата — обгорена. Какво бе станало с чичото? Къде можеше да се е дянал? На плочите пред стола личеше петно от мазна локва и в него купчинка пепел, до която лежеше лула, черната лула, която дори не се бе счупила при падането. Целият чичо Макар беше тук, в тази шепа ситна пепел, в червеникавия облак, който излизаше през отворения прозорец, и в слоя сажди, който покриваше цялата кухня, отвратителни лоени сажди от тляла плът, мазки и гадни на пипане, които бяха полепнали по всичко.

Това бе най-типичният случай на самозапалване, установен от лекар. Паскал бе чел за подобни удивителни случаи в някои научни съобщения, между другото за една алкохоличка, жена на обущар, която била заспала над мангала и от нея намерили само един крак и една ръка. Лично той досега почти не вярваше, не можеше да допусне, че както твърдят древните, тяло, пропито със спирт, излъчвало някакъв непознат газ, който бил в състояние да се самозапали и да изпепели плътта и костите. Но вече не отричаше; впрочем, възстановявайки фактите, всичко си обясняваше: кома вследствие на пиянство, пълна безчувственост, лулата пада върху дрехите, които пламват, спиртосаната плът започва да гори и да се напуква, мазнината се стапя, като част от нея изтича на пода, а другата поддържа горенето и накрая цялото тяло се възпламенява и всичко — мускули, органи, кости — изгаря. Целият чичо Макар, със синия си сукнен костюм, с кожения си каскет, който носеше и зиме, и лете, беше тук. Вероятно щом бе започнал да гори като бенгалски огън, той се бе килнал напред, което обясняваше съвсем лекото почерняване на стола; а от самия него нищо не бе останало, нито кост, нито зъб, нито нокът, нищо освен тази купчинка сив прах, който течението от вратата заплашваше да помете.

Междувременно Клотилд влезе; заинтригуван от скимтенето на кучето, Шарл бе останал вън.

— Господи, как мирише! — каза тя. — Какво има?

И когато Паскал й обясни необичайната злополука, тя потрепери. Взе бутилката да я огледа, но ужасена я остави, като я усети влажна и лепкава от плътта на чичото. Нищо не мижеше да се пипне, и най-дребните неща бяха като омазани с тези жълтеникави лоени сажди, които се лепяха по ръцете.

Клотилд потръпна от ужас и отвращение и каза през сълзи:

— Каква тъжна смърт! Каква ужасна смърт!

Паскал се бе съвзел от първото сепване и почти се усмихна:

— Защо ужасна?… Той беше на осемдесет и четири години и не е усетил болка… Аз намирам, че това е прекрасна смърт за такъв стар разбойник като нашия чичо, който живя, господи, сега вече можем да го кажем, недотам праведно… Не си ли спомняш досието му? На съвестта му тежаха наистина страшни, гнусни неща, което не му попречи по-късно да се подреди и да преживее старостта си приятно, като порядъчен стар шегаджия, възнаграден за големи добродетели, каквито не притежаваше… И ето че умря великолепно, като същински цар на пияниците, от само себе си пламна и се изпепели на кладата, образувана от собственото му тяло!

И докторът възхитено разпери ръце, сякаш за да разшири картината:

— Представяш ли си?… Да си пиян дотам, че да не усетиш, че гориш, да пламнеш като огън на Еньовден, да се превърнеш в дим до последната си кост!… Кажи, не си ли представяш как чичото тръгва да витае из простора? Отначало се разтваря, пръска се във въздуха, разпространява се в цялата кухня, залива всички предмети, които са му принадлежали, после, щом отворих прозореца, излита като облак ситни частици, издига се високо в небето, изпълва целия хоризонт… Но това е чудна смърт! Да изчезнеш, нищо да не оставиш от себе си, само купчинка пепел и до нея лула!

И той взе лулата, за да имал, както добави, една реликва от чичото. А Клотилд, на която се бе сторило, че долавя горчив присмех във възторжената му лирична възхвала, отново изрази с едно потреперване своя ужас и отвращение.

И в този миг зърна под масата нещо, което може би беше останка от Макар.

— Виж този парцал!

Той се наведе и вдигна с изненада една женска ръкавица, зелена ръкавица.

— Ха! — извика тя. — Това е бабината ръкавица, нали си спомняш, ръкавицата, която вчера й липсваше.

Двамата се спогледаха; едно и също обяснение им идваше на устата: Фелисите положително се бе отбила предишния ден; и едно внезапно убеждение се оформи в ума на доктора — че майка му е видяла как Макар се запалва и не го е изгасила. За него това заключение произтичаше от няколко указания: напълно изстиналата кухня, необходимите за изгарянето часове. Той видя, че същата мисъл се поражда и в изплашените очи на другарката му. Но тъй като изглеждаше невъзможно истината някога да се узнае, изрази на глас най-простото обяснение:

— Баба ти вероятно се е отбила да види чичо, като се е връщала от лудницата, и той после се е напил.

— Да си вървим! Хайде да си вървим! — извика Клотилд. — Задушавам се, не мога да стоя повече тук.

Впрочем Паскал искаше веднага да съобщи за смъртта на Макар. Излезе след нея, заключи вратата и сложи ключа в джоба си. И вън отново чуха жълтото кученце, което не бе престанало да вие тихо. Беше се завряло в краката на Шарл, а момчето нищо не разбираше, подритваше го и се забавляваше, като го слушаше как скимти.

Докторът отиде направо при нотариуса господин Морен, който бе едновременно и кмет на Тюлет. Той бе овдовял преди десетина години, живееше с бездетната си дъщеря, също вдовица, поддържаше добри отношения със стария Макар, който бе негов съсед, и понякога вземаше у дома си малкия Шарл за цял ден, тъй като дъщеря му проявяваше интерес и съжаление към толкова красивото момче. Господин Морен се слиса, пожела веднага да се качи с доктора да констатират злополуката, обеща да състави редовен смъртен акт. Що се отнася до религиозната церемония, до погребване, работата се оказа доста трудна. Когато влязоха в кухнята, вятърът нахлу през вратата и издуха пепелта, а като се опитаха благоговейно да я съберат, от плочите успяха да изстържат само мръсотия, стара мръсотия, в която навярно имаше много малко от чичото. В такъв случай какво да погребат? По-добре беше да се откажат. И се отказаха. Впрочем чичото не беше черковник и родът се задоволи по-късно да прави панихиди за успокоение на душата му.

Нотариусът обаче веднага бе възкликнал, че у него има депозирано завещание. Той незабавно покани доктора за по-следващия ден, да му го прочете официално, защото смятал, че отсега имал право да му каже, че чичото го бил избрал за изпълнител на завещанието. И понеже беше мил човек, накрая предложи да му оставят дотогава Шарл, разбирал, че момчето е нежелано в дома на майка си, а при тях само ще пречи сред цялата тази бъркотия. Шарл изглеждаше доволен и остана в Тюлет.

Паскал и Клотилд много закъсняха, успяха да се върнат в Пласан едва с влака в седем часа, след като докторът най-после посети двамата болни, заради които бе дошъл в Тюлет. Но на другия ден, когато отидоха заедно на срещата, у господин Морен ги чакаше една неприятна изненада: старата госпожа Ругон вече се бе настанила там. Тя, естествено, бе научила за смъртта на Макар и бе довтасала възбудена, преливаща от шумна скръб. Прочитането на завещанието, което впрочем бе съвсем просто, мина без инциденти; волята на Макар бе всичко, което бе успял да задели от скромното си състояние, да се изразходва за построяването на неговата гробница: великолепна гробница от мрамор с два монументални плачещи ангела с прибрани криле. Той лично я бе измислил по спомена за подобна гробница, която навярно бе видял като войник в чужбина, може би в Германия. И натоварваше своя племенник Паскал да следи за изпълнението на паметника, защото само той имал вкус в рода.

По време на четенето Клотилд седя в градината на нотариуса на една сенчеста скамейка под старите кестени. Когато Паскал и Фелисите излязоха, за миг всички се почувствуваха крайно неловко, защото от месеци не си говореха. Впрочем старата дама се опитваше да се държи съвсем естествено, без никакви намеци за новото положение, като с това искаше да покаже, че пред хората могат да се срещат и да изглеждат сговорни, без да са се обяснили, нито да се смята поради това, че са се придобрили. Но тя направи грешка, като прекалено наблягаше на голямата мъка, която й била причинила смъртта на Макар. Паскал, който си представяше как е подскочила от радост, какво безкрайно задоволство е почувствувала при мисълта, че със смъртта на чичото една отвратителна язва на рода най-после ще заздравее, отстъпи пред досадата, пред бунта, които се надигаха у него. Очите му неволно се впериха в ръкавиците на майка му, които сега бяха черни.

Тя тъкмо казваше печално със смекчен глас:

— И беше ли разумно на неговата възраст това инатене да живее сам като вълк! Да имаше поне слугиня вкъщи!

Тогава докторът заговори, почти несъзнателно, подтикван от някаква непреодолима потребност, и сам се стресна, като се чу да казва:

— Но нали вие, мамо, сте били там, защо не го изгасихте?

Старата госпожа Ругон страшно пребледня. Откъде можеше синът й да знае? За миг го погледна зяпнала, а в това време Клотилд бледнееше като нея от увереността в нейното престъпление, което сега ставаше очевидно. Признанието беше това ужасено мълчание, което бе настъпило между майката, сина и внучката, това трепетно мълчание, с което роднините обикновено погребват своите семенни трагедии. Двете жени не намираха какво да кажат. Докторът беше отчаян, че той, който досега толкова внимателно бе избягвал неприятните и безполезни обяснения, е проговорил, и тъкмо се чудеше как да върне думите си назад, когато една нова беда ги извади от това страшно неудобно положение.

Фелисите бе решила да вземе Шарл, понеже не желаеше да злоупотребява с добрината и гостоприемството на господин Морен, но нотариусът бе пратил следобеда момчето в лудницата, за да прекара някой час с леля Дид, така че се наложи слугинята веднага да отиде да го доведе. И тъкмо в този момент слугинята, която те чакаха в градината, се върна запотена, задъхана, разстроена и още отдалеч се развика:

— Боже! Боже! Елате бързо… Господин Шарл е целият в кръв…

Тримата се изплашиха и тръгнаха към лудницата.

Този ден леля Дид беше добре, седеше много спокойна, много кротка в креслото, в което от двадесет и две години прекарваше дългите си дни, втренчена в празното пространство. Изглеждаше още по-измършавяла, сякаш мускулите й се бяха стопили и ръцете и краката й бяха кости, покрити с пергаментова кожа, така че болногледачката, едрата руса мома, трябваше да я пренася на ръце, да я храни, държеше се с нея като с предмет, който не може сам да се помести. Висока, възлеста, страшна, родоначалничката, забравената, си оставаше неподвижна, живи бяха в нея само очите, бистрите й като изворна вода очи в тясното съсухрено лице. Но тази сутрин по страните й внезапно бяха бликнали сълзи, после тя бе започнала да мърмори несвързани думи, което сякаш доказваше, че въпреки старческото изтощение и неизлечимото затъпяване вследствие на психическото разстройство, бавното склерозиране още не бе обхванало целия мозък: оставаха натрупани спомени, проблясъци на разум бяха все още възможни. После си бе възвърнала мълчаливия израз. Безразлична към хората и вещите, тя понякога се смееше на някое нещастие, просто ако някой паднеше, но най-често не виждаше, не чуваше нищо, унесена в безкрайно съзерцание на празното пространство.

Когато доведоха Шарл при нея, болногледачката веднага го настани да седне до малката маса срещу прапрабаба му. Държеше за него куп картинки — войници, капитани, царе, облечени в пурпур и злато — и му ги даваше заедно с ножиците си.

— Ето, забавлявайте се спокойно, стойте мирно. Виждате колко добричка е баба ви днес. И вие трябва да бъдете добър.

Момчето вдигна очи към лудата и двамата се загледаха. В този миг необикновената прилика между тях беше поразителна. Особено очите им, техните празни, бистри очи, които сякаш потъваха едни в други, бяха съвършено еднакви. Еднакви бяха и лицата им, изхабените черти на столетницата бяха прескочили три поколения, за да се предадат на това нежно детско лице, което сякаш вече също бе изхабено, състарено и изтощено вследствие на израждане. Не се бяха усмихнали един на друг, гледаха се вглъбено, със съсредоточено тъп израз.

— Е, това е — продължи болногледачката, която бе придобила навика да си говори на глас, за да се забавлява със своята луда, — не могат да се отрекат от родството си. Който е направил единия, е направил и другия. Одрало й е кожата… Е, хайде, посмейте се, позабавлявайте се, нали ви е хубаво, като сте заедно.

Но всяко малко по-продължително внимание уморяваше Шарл и той пръв наведе глава, привидно заинтересуван от картинките; а леля Дид, която имаше удивителна способност да не помръдва, продължи да го гледа, без да премигва.

Болногледачката още малко се повъртя из слънчевата стаичка с весели светли тапети на сини цветчета, оправи леглото, оставено да се проветря, подреди бельо на рафтовете в шкафа. Обикновено използуваше присъствието на момчето, за да се поразвлече, и макар че й бе забранено да се отлъчва, постепенно свикна, когато то беше при баба си, да му я поверява.

— Вижте какво — отново заговори тя, — аз трябва да изляза. Ако баба ви се размърда, ако има нужда от мен, ще позвъните веднага да ме повикате… Нали разбрахте? Вече сте голямо момче, ще можете да ме повикате.

Шарл бе вдигнал глава, кимна, че е разбрал и ще я повика. И като остана сам с леля Дид, отново се зае кротко с картинките. Това трая четвърт час сред дълбоката тишина на лудницата, чуваха се само откъслечни шумове като в затвор, бегли стъпки, дрънкане на връзка ключове, понякога силен, веднага заглушен вик. Но жегата в този душен ден навярно бе уморила момчето; налегна го дрямка, скоро бялото му като лилия лице се наведе, сякаш притиснато от тежестта на пищната му царствена коса, то положи полекичка глава сред картинките и заспа върху златните и пурпурни крале. Миглите на затворените му клепачи хвърляха сянка, животът слабо туптеше в сините венички на нежната му кожа. Беше красиво като ангел, чертите на кроткото му лице издаваха неизразимата развала на цял един род. Леля Дид го гледаше с празния си поглед, в който нямаше нито удоволствие, нито мъка, поглед на вечността към света.

След няколко минути обаче в светлите й очи сякаш се пробуди интерес. Нещо се бе случило: една червена капка се стичаше по лявата ноздра на момчето. Капката падна, после се образува друга и също се търкули. Беше кръв, кървава роса избиваше без никакво нараняване, този път дори без никакво докосване, от само себе си изтичаше поради изтощеност и израждане. Капките се превърнаха в тънка струя, която зашуртя по златото на картинките. Цяла локвичка ги заля и си проправи път към единия ъгъл на масата и по плочите на пода. Закапаха тежки, гъсти капки. Момчето продължаваше да спи с божествено спокойния си израз на херувим, без дори да подозира, че животът го напуска; а лудата все така го гледаше с растящ интерес, но без страх, по-скоро й беше забавно, тъй като очите й се занимаваха с нещо, както често следеше с часове летенето на големите мухи.

Изминаха още минути, струйката кръв се разшири, закапа по-бързо с лек монотонен, упорит звук при падането на земята. Шарл се раздвижи за миг, отвори очи, видя, че е целият в кръв. Но не се стресна, свикнал бе с кървавото поточе, което започваше да извира от него и при най-лек удар. Само въздъхна с досада. След малко обаче инстинктът вероятно го предупреди, той се изплаши, застена, извика шепнешком:

— Мамо! Мамо!

Но вече навярно беше много изтощен, защото отново го обори непреодолима сънливост и той отпусна глава. Очите му се затвориха и той сякаш заспа, но продължи да охка, да стене все по-тихо, по-тъничко, по-чезнещо:

— Мамо! Мамо!

Картинките бяха потънали в кръв, черното кадифе на дрехата и панталонките му със златни галони бе станало на дълги червени дамги; а тънката струя от лявата ноздра течеше упорито, непрестанно, прекосяваше алената локва на масата и се изливаше на пода, където започваше да се образува малко езеро. Достатъчно щеше да е лудата да изкрещи от ужас, да повика за помощ. Но тя не издаваше ни крясък, ни вик; неподвижна, втренчена, родоначалничката гледаше как се изпълнява делото на съдбата, сякаш на място бе изсъхнала, вързана, с оковани от своите сто години ръце, крака, език, с вкостенен от безумието мозък, неспособна да желае, нито да действува. И все пак видът на червеното поточе будеше у нея някакво вълнение. Трепет мина по мъртвото й лице, топлина се изкачи в лицето й. Едно последно стенание: „Мамо! Мамо!“, цялата я съживи.

Тогава у леля Дид започна видима и ужасна борба. Тя притисна с костеливите си ръце слепоочията си, сякаш чувствуваше, че главата й ще се пръсне. Отвори широко уста, но не можа да издаде никакъв звук: страшната буря, която се надигаше у нея, сковаваше езика й. Насилваше се да стане, да изтича, но вече нямаше мускули и седеше като закована. Цялото й бедно тяло трепереше от свръхчовешкото усилие, което тя правеше, за да повика за помощ, без да може да разбие стените на затвора си, издигнати от сенилността и лудостта. С разбудена памет и разстроено лице трябваше да изгледа всичко докрай.

Беше бавна, много кротка агония, трая още дълги минути. Шарл бе замлъкнал и сякаш спеше, вените му губеха последната си кръв, изпразваха се безспирно с лек шум. Лилиевата му кожа ставаше все по-бяла, придобиваше мъртвешка бледност. Устните му се обезцветяваха до смътнорозово, после побеляха. И преди да издъхне, отвори големите си очи и ги спря на прапрабаба си, която можа да проследи угасването на последната искрица в тях. Цялото му восъчно лице вече бе мъртво, само очите още живееха. Бяха бистри, светли. Със смъртта на очите настъпи краят. Шарл умря, без да трепне, изчерпан като извор, чиято вода е изтекла. Животът престана да тупти във вените по нежната му кожа, на бялото му лице бяха останали само сенките на миглите. Но той беше все така божествено красив, с лице, положено в кръвта, с разпиляна царствена руса коса, приличаше на малките анемични престолонаследници, които не могат да понесат отвратителната наследственост на своя род и още на петнадесет години заспиват от старост и слабоумие.

Момчето току-що бе издало последния си тих стон, когато влезе доктор Паскал, следван от Фелисите и Клотилд. И щом видя локвата кръв на плочите, извика:

— Ах, господи! Аз от това се опасявах! Горкото дете! И никого не е имало. Свършено е!

Но и тримата занемяха от ужас пред необикновената гледка, която се представи пред очите им. Леля Дид сякаш бе пораснала, почти бе успяла да се надигне, а в очите й, втренчени в малкия много бял и кротък мъртвец, полегнал в локвата червена кръв, която се съсирваше, проблясваше мисъл след двадесет и две годишен сън. Вероятно дълбокото увреждане на мозъка, безвъзвратният мрак в съзнанието й вследствие на слабоумието не бяха дотам пълни, че да не може изведнъж, от страшния удар, който й бе нанесен, да се пробуди един далечен, скрит някъде спомен. И забравената отново оживяваше, излизаше от бездната права и опустошена като призрак на ужаса и скръбта.

За миг стоя задъхана. После се разтрепери и успя да изговори с мъка само една дума:

— Стражарят! Стражарят!

И Паскал, и Фелисите, и Клотилд разбраха. Неволно се спогледаха, изтръпнали. Възкръсваше цялата трагична история на старицата, майка на всички тях, жестоката страст на младостта й, дългите страдания на зрялата й възраст. Два удара вече я бяха страшно разтърсили: първият — посред живота й на пламенна жена, когато един стражар бе застрелял като куче нейния любовник, контрабандиста Макар; вторият, доста години след това, когато пак един стражар бе пръснал с пистолетен изстрел главата на нейния внук Силвер, бунтовника, станал жертва на кървавите омрази и борби в рода. Кръв, все кръв я бе опръсквала. И трети удар я довършваше, опръскваше я с кръв, с изтощената кръв на потомството и, която тя току-що бе видяла тъй дълго да тече и да капе на земята, докато царственото бяло дете спеше с изпразнени вени и сърце.

И като си припомняше целия си живот, червения си от страст и мъки живот, над който господствуваше образът на възмездителния закон, тя промълви:

— Стражарят! Стражарят! Стражарят!

И рухна в креслото. Помислиха, че е мъртва, поносена на място.

Но болногледачката най-после се върна: беше сигурна, че ще я изгонят, и започна да се оправдава. Докато й помагаше да пренесат леля Дид на леглото, Паскал установи, че тя е още жива. Умря едва на следния ден, на сто и пет години, три месеца и седем дена от възпаление на мозъка, причинено от последния удар, който й бе нанесен.

Паскал веднага каза на майка си:

— Няма да изкара двадесет и четири часа, до утре ще умре… Чичо, а сега тя и това бедно дете един след друг… Колко нещастия и скръб! — Млъкна за миг, после добави по-тихо: — Семейството започна да оредява, старите дървета рухват, младите умират прави.

Фелисите навярно помисли, че това е пак намек. Тя искрено бе разстроена от трагичната смърт на малкия Шарл. Но въпреки всичко сред покрусата й у нея се надигаше чувство на огромно облекчение. След една седмица ще престанат да плачат и какво успокоение ще бъде да си кажат, че целият ужас в Тюлет вече не съществува и легендата за славата на рода най-после може да се извиси и да засияе!

Тогава тя се сети, че у нотариуса не бе отговорила на обвинението, което синът й неволно й бе отправил, и предизвикателно заговори отново за Макар:

— Както виждаш, слугините не ги бива за нищо. Тая тук не успя нищо да предотврати. И да имаше някого при чичо ти, сега пак щеше да е станал на пепел.

Паскал се поклони с обичайната си почтителност:

— Права сте, мамо.

Клотилд беше коленичила. В тази стая, белязана с кръв, с лудост и смърт, вярата й на ревностна католичка се бе пробудила. Скръстила ръце, с плувнали в сълзи очи, тя горещо се молеше за скъпите същества, които си бяха отишли. Господи! Дано страданията им да са се свършили, греховете им да са опростени, да бъдат възкресени само за вечно блаженство! И тя се застъпваше за тях, мислейки с ужас за някакъв ад, който след окаяния им живот би увековечил техните мъки.

След този печален ден Паскал и Клотилд започнаха да посещават болните още по-свързани, още по-съчувствуващи. Може би у него бе укрепнало убеждението, че лекарят е безсилен пред неизбежното. Единствената мъдрост беше да се остави природата да действува, да отстранява опасните елементи, да работи само за крайната си цел: здрави и силни същества. Но близките, които губим, близките, които страдат и умират, изпълват сърцата ни с озлобление към болестта, с непреодолимо желание да се борим и да я победим. И никога докторът не бе изпитвал такава голяма радост, както сега, когато успяваше с една инжекция да облекчи криза и гледаше как стенещият болен се успокоява и заспива. В такива случаи на връщане Клотилд биваше изпълнена с обожание, чувствуваше се много горда, сякаш тяхната любов беше целителното причастие, което те носеха на нещастниците.