Доктор Стъклен

Девет

Колкото и да се стягаше Лангтън, колкото и да мислеше, че знае какво го чака, болката се впи в дланите му като нажежено до бяло острие. Ръцете му се свиха инстинктивно в юмруци, той примигна и в последния момент преглътна ругатнята, увиснала на езика му.

— Предупредих ви — каза сестра Милн. — Хайде сега, дайте да ви видя ръцете.

Неохотно, като малко дете, Лангтън разтвори длани. По ожулената плът, одрана до кръв от конопеното въже, се редяха тъмнокафяви ивици йод. Инспекторът отвърна поглед, когато сестрата приближи отново напоения с лютива течност тампон. Тя се приведе напред и се зае да почиства раните с внимателни движения. Този път не болеше толкова, но въпреки това всеки нерв на ръцете на инспектора буквално виеше.

Сестра Милн затвори шишето с кафявата течност и хвърли мръсния тампон.

— Готово. Сега да ги почакаме да позасъхнат.

— Благодаря ви.

Лангтън седеше на стар, домъкнат отнейде училищен чин, положил ръцете си с дланите нагоре върху протритата от употреба горна дъска. Острото ухание на дезинфектанта витаеше из стаята и се смесваше с мириса на самата сестра Милн — карболова болнична миризма и пот.

Мистър Лойд беше довел инспектора в малкия лазарет на лагера — просто стаичка в една от преките на бедняшката главна улица. С изправената до стената брезентова носилка, с вехтите кушетка и маса и смрадта на кал и химикали лазаретът напомни на Лангтън за превързочните пунктове в Трансваал. И там на сестрите се налагаше да помагат на ранените не с истински превръзки, а с каквото им попаднеше под ръка.

Видът на сестра Милн пък напомни на инспектора за сестра Райт. Жената срещу него носеше същата униформа като сестрите в Лечебницата: тъмносиня туника, бяла престилка с бели презрамки, опасали накръст широкия ѝ гръб. На гърдите ѝ висеше същото обърнато наопаки часовниче, окачено до забодена в плата скромна сребърна брошка.

Лангтън се помъчи да се сети къде преди е виждал същата брошка.

— Сестра, вие в Лечебницата ли работите?

Сестрата, заета да мие ръцете си в порцеланов леген, се обърна да го погледне през рамо.

— Да, точно там.

— Но идвате и тук в лагера?

— О, това е доброволен труд. Много от нас дежурят по няколко часа седмично тук.

Лангтън видя как сестрата прикри една прозявка и отбеляза:

— Идвате, след като свърши редовната ви смяна?

— Идваме, когато можем — сестра Милн погледна часовничето на гърдите си. — Ако е рекъл Бог, аз скоро ще се прибера да си легна.

На светлината на маслената лампа брошката на гърдите ѝ отново проблесна. Знакът върху нея, по-малък от една стотинка, приличаше на усукана буква А.

— Може ли да ви попитам какво означава брошката ви?

— Брошката? О, това е знакът на Гилдията — отвърна сестра Милн, докосна брошката си и се изчерви.

— Гилдията ли?

— Гилдията на асклепиадите. Влязох там още докато се учех за сестра. Ние се стараем да даряваме част от свободното си време и опита си на нуждаещите се, на хора, които не могат да си позволят лекари или болници. Някои от тях дори се боят да идват в Лечебницата. Така че ние правим каквото е по силите ни.

Лангтън разбра. Гилдията явно беше една от многото благотворителни организации, основани и подкрепяни от отделни филантропи или от религиозни групи. В треската на индустриалния прогрес и разширяването на търговията и на самата империя, за бедните почти никой не мислеше. Този пропуск донякъде се запълваше от организации като тази Гилдия, напук на протестите на преподобния Малтус4, който твърдеше, че бедността, болестите и смъртта са част от Божия план.

В този момент Лангтън си спомни къде беше виждал брошка като тази.

— Кажете ми, сестра Райт работи ли също в лагера?

— Тя е една от най-редовните тук — отвърна с усмивка сестра Милн. — Идва три-четири пъти седмично. Нямам идея как се справя, особено като знам колко усърдно се труди в Лечебницата. Хората в лагера я обожават, буквално се кълнат в нея.

Лангтън се поколеба, но после реши да играе ва банк.

— Предполагам, че самите лекари в Лечебницата са твърде заети, за да ви помагат… Искам да кажа, ето, хора като професор Колдуел Чивърс например едва ли биха могли да се ангажират с благотворителност в лагера, нали?

— Вие така си мислите — усмивката на сестра Милн стана още по-широка и тя хвърли поглед зад гърба си, сякаш се боеше, че някой ги подслушва. — Не бива да ви казвам това — от Настоятелството на Лечебницата не одобряват — но се знае, че професорът е поемал случай-два от лагера. При това забележете, само най-сериозни случаи. Мисля, че го нрави като услуга към сестра Райт.

При тези думи тя улови ръцете на Лангтън и ги огледа на светлината.

— Засъхнали са вече. Скоро ще ви пусна да си вървите.

Докато жената увиваше дланите му с чисти превръзки, Лангтън мислеше по какъв ли начин наученото от нея се вписваше в досега известните му факти. Така значи, сестра Райт и професорът помагали в лагера… Е, това не беше престъпление. Тъкмо напротив.

— Ето, инспекторе. Готово — усмивката на сестра Милн осея с бръчици уморените черти на бледото ѝ лице. Тя прибра непокорно кичурче руса коса под касинката си, после посегна с палеца си подръпна бузата на Лангтън точно под окото. — Трябва да се храните по-добре, инспекторе. И да спите повече. Хората в лагера изглеждат по-здрави от вас.

— Напоследък бях малко… зает.

— Това не е извинение — отвърна сестрата, но без да спира да се усмихва. — Трябва да се грижите за себе си. Това е дълг на всеки от нас пред Бога.

Какво ли можеше да ѝ отговори Лангтън? Че в неговите очи собственият му живот не струва и пукната пара? Че с всеки изминал ден ежедневната борба му се струва все по-тежка? Вместо това инспекторът също отвърна с усмивка.

— Благодаря ви. Оценявам съвета.

Вече до вратата, Лангтън изведнъж се обърна и попита:

— Виждали ли сте в лагера пациент, който има зад ушите си малки изгаряния с четвъртита форма?

Сестра Милн се замисли за момент.

— Не мога да се сетя точно кога, но със сигурност съм виждала такива белези. Малки квадратни изгаряния, приблизително с такъв размер?

— Да. Можете си да си спомните какво се беше случило с тези хора? Вие ли ги лекувахте?

— Не, нямаше какво повече да направя за тях. Бяха младо момиче и момче, но когато ме повикаха, вече беше твърде късно.

Вън на улицата Лангтън завари Лойд, подпрян под една стреха, да пуши глинена лула с дълъг мундщук.

— Сестрата позакърпили ви?

— Да — инспекторът повдигна превързаните си ръце за потвърждение.

Лойд кимна.

— Добро момиче е тя. Елате, ще ви изпратя до портата.

— Къде е мистър Даудън?

— Трябваше да се върне в Корпорацията.

Рехава завеса от дъждовни капки криеше калната улица, макар че сивите облаци бяха започнали да се разкъсват и между дрипавите им краища се показваше синева. Стъпките на инспектора хрущяха по чакъла. Той пъхна щипещите под превръзките длани дълбоко в джобовете си и каза:

— Бих искал да ви помоля за услуга, мистър Лойд. Ще поръчате ли на вашите хора да си отварят очите за Дърам?

— Онзи в тунела? Не знам — Лойд се изхрачи и се изплю на студената земя. — Убийствата не ми допадат, но не обичам и да помагам на ченгета. Нищо лично, има и по-лоши от вас.

Лангтън се усмихна.

Когато стигнаха пред портата на входа, инспекторът каза:

— Не знам дали Дърам е убил Кеплер и е обезобразил лицето му, но ако не е, то положително знае кой е виновникът. Сигурен съм. Точно както съм сигурен, че смъртните случаи, с които се занимавам, са нещо повече от съвпадение.

Лойд загледа мъжете, които пазеха входа на лагера.

— Ще се изненадам, ако вашият Дърам излезе жив от тунелите. Страшно място са — никой не знае докъде водят. Сигурно вече лежи мъртъв в някоя шахта или отходна тръба. Или на дъното на реката.

— Възможно е. Но ако Дърам е убил човек — може би и повече от един — то хората в лагера са в опасност.

Лойд кимна.

— Ще си отваряме очите.

Лангтън му протегна ръка. След миг колебание, Лойд я стисна. Докато крачеше обратно към входа на Пиър Хед край незавършената сграда на „Ливър“, инспекторът мислеше дали точно в този момент, точно под краката му Дърам не се бореше за живота си нейде из тунелите. Мрак, студ, слузеста влага, дом на плъхове и хлебарки. Лангтън потрепери.

Може би не трябваше да съчувства чак толкова на беглеца. Ако Дърам нямаше нищо общо с убийството на Кеплер, защо беше побягнал така? Лангтън не обичаше поговорката Няма дим без огън, но навярно зад постоянните бягства на Дърам все пак се криеше някаква вина.

А може би бягствата бяха продиктувани от друг мотив — страх. Страх да не го сполети участта на Кеплер от ръката на Кеплеровия убиец.

Тежкият тътен на електрическия влак накара инспектора да погледне нагоре към арката, отвеждаща железницата към Свода, и скрила докерите отдолу от дъжда. От мястото си, близо до една будка за тютюн и цигари, сякаш израсла от близката подпорна колона, инспекторът ясно виждаше великия мост. Колко далеч беше стигнала инженерната мисъл, колко бързо се беше променил животът. После влакът отмина и някъде далеч от юг долетяха звуците на военен оркестър.

— Сигурно са гвардейците от Почетната рота, свирят при офисите на Компанията. Сутринта ги видях да маршируват натам.

Лангтън се извърна и видя собственичката на будката, надвесена през прозорчето, образувано от натрупани кутии с пури, цигари, лули и стъклени буркани с тъмен тютюн.

Възрастната жена придърпа по-плътно шала на раменете си и продължи:

— Чудна гледка ще са гвардейците, спор няма, всичките с хубавите униформи и с конете с лъснатата сбруя. Последните дни от мене пазаруваха повече войници и офицери, отколкото през цялата минала година. Голям мерак им е тютюнът, ей! Ама и Нейно величество ще се зарадва като ги види, такива хубавци са.

— Така е — усмихна се в отговор Лангтън и се обърна да си върви. В следващия миг замръзна на място.

— Нещо да ви предложа, сър?

Точно пред инспектора, на стената на будката висеше огледална реклама на силните цигари „Капстън“. Соленият въздух беше изял част от металното фолио на гърба на стъклото, но достатъчно от него беше останало, за да отрази всичко зад рамото на Лангтън и да му го покаже ясно. Дали инспекторът беше виждал този мъж преди? Едър, набит, с черна работническа куртка и ниско нахлупен платнен каскет. Стоеше до железните стълби, водещи; нагоре към будката за билети за железницата, на пръв поглед задълбочен в четене на окаченото там разписание.

— Сър?

— Пакет… „Капстън“, моля.

— „Капстън“, сър, веднага. Шилинг и шест пенса.

Лангтън бръкна в джоба си за дребни и пусна монетите на плота пред жената. Тя зърна превързаните му ръце и вдигна поглед към лицето му, но каза само:

— И шест пенса ресто, сър.

Инспекторът плъзна ненужния пакет цигари в джоба си и пресече Уотър Стрийт. Бореше се с порива да се обърне и да погледне зад гърба си. Уотър Стрийт го изведе на оживената Дейл Стрийт, където витрините на магазините предлагаха накъсано отражение на случващото се назад, връщайки към инспектора начупените образи на минувачите. Лангтън разбутваше вълната от пешеходци и не сваляше очи от витрините.

Ето, в извитата витрина на една сладкарница се мерна отражението на мъж в черна куртка и сив каскет. Лангтън спря и заразглежда изложените торти и сладкиши; мъжът зад гърба му забави крачка, после се сля с тълпата, чакаща на трамвайната спирка. Изчезна, подобно на гущер, плъзнал се сред камъните под горещото трансваалско слънце.

Пред Лангтън беше кръстовището на Дейл Стрийт със Сър Томас Стрийт, а след това — и с Виктория Стрийт. Инспекторът свърна зад ъгъла и веднага хлътна в един страничен вход. Зачака, положил длан върху дръжката на револвера. Загледа потока от преминаващи пешеходци. Дали не преиграваше? Мнозина наоколо носеха дрехи, същите като на предполагаемия преследвач — това си беше нещо като работническа униформа — но инспекторът беше уверен, че е виждал и преди мъжа, застанал сега на трамвайната спирка.

Петте минути чакане станаха десет. После петнадесет. Лангтън се измъкна от входа. Докато се качваше по стълбите към управлението, мислеше кой ли би поръчал да го следят? Лойд? Доʞтор Стъклен? Или умората му най-сетне се беше превърнала в параноя?

— Бърт свърши ли ви работа, сър?

Лангтън вдигна поглед през фоайето и вида дежурния сержант да наднича над раменете на полицаите, наобиколили бюрото му.

— Бърт? А, имате предвид мистър Даудън. Да, беше ми от голяма помощ, благодаря.

Лангтън пое към стълбите, когато се сети за разговора си с Даудън точно преди да напусне „Менти и въртели“. Мъжът беше говорил за изчезнали хора, за банди, които идвали в нощта и ги отвличали.

— Сержант, когато видите отново мистър Даудън, бихте ли му казали, че желая още веднъж да разговарям с него?

В кабинета си инспекторът се измъкна с труд от палтото си и се отпусна на стола. Дланите му пулсираха от болка. Опита се да добави събитията от тази сутрин към досието на случая Кеплер, но превръзките му пречеха. Отказа се и се отпусна отново назад, загледан в тавана. Очите му се затвориха.

Събуди се рязко от почукване на вратата.

— Влез.

Хари, момчето за всичко, хвърли поглед върху превързаните ръце на инспектора и каза:

— Началникът иска да ви види, сър. Търсеше ви.

Лангтън намокри чиста кърпа в порцелановия леген в ъгъла и я притисна към лицето си. Отново му мина мисълта за бензедриновите таблетки.

— Хари, би ли ми донесъл кана кафе, ако обичаш.

— А нещо за хапване, сър?

Лангтън понечи да откаже, но се сети за съвета на сестра Милн.

— Само нещо леко, Хари.

На горния етаж секретарката направо махна на Лангтън да влиза в кабинета на главния инспектор. Вътре Пърсел се беше настанил зад широкото си бюро. До прозореца се беше изправил майор Фелоус, взрян надолу към движението на Виктория Стрийт. От пурата му се виеха ленти синкав дим, които се издигаха към тавана и се присъединяваха към увисналия там вечен тютюнев облак.

— Трябват ни сведения, Лангтън. Времето ни притиска, а всеки път, когато ви потърся, вие не сте на работното си място.

Лангтън с труд преглътна хапливия коментар, който му дойде на езика. Вместо това той резюмира накратко събитията от последните часове, от убийството на Редфърс до мъртвия предполагаем крадец в дома на мисис Гриздейл. Когато стана дума за бягството на Дърам, Фелоус се извърна от прозореца.

— Оставили сте го втори път да ви се измъкне? — попита.

— Стечение на обстоятелствата, майоре.

— Това упорито бягство вече със сигурност доказва, че Дърам е убил този Кеплер — обади се Пърсел.

Лангтън се поколеба.

— Навярно е така, сър.

— Ами той бяга всеки път, когато се опитате да го задържите. Какво повече ви е нужно, за да спрете да се съмнявате?

Доказателство, каза си на ум Лангтън. А на глас рече:

— Притеснява ме мотивът. Не виждам защо му е трябвало на Дърам да убива партньора си, да обезобразява тялото и така да гарантира публичност на разследването, а след това преспокойно да се върне на работа на доковете. Освен това и общата им квартира намерихме пари, както и множество телеграми, които двамата са изпращали. Комбината им е пила част от нещо значително по-сериозно.

Лицето на Пърсел се покри с ярка руменина.

— Бурски заговор?

Преди Лангтън да отговори, се намеси Фелоус:

— Чудя се дали инспектор Лангтън не допуска някои странични факти да отвличат вниманието му?

Лангтън зачака продължението на този коментар. Копнееше да почеше ранените си длани през превръзките.

Фелоус заговори:

— Като взема предвид онова, което прочетох в документацията на случая, разбирам, че всъщност вие се занимавате с два отделни смъртни случая: Кеплер и огнярят Олсен, а сега се прибавя и трети — този на доктор Редфърс. Къде тук се вписва мъртвият крадец, нахлул в къщата в Евертън, е съвсем отделен въпрос, при това вероятно несъществен.

— Не смятам, че нещата са толкова прости, майоре — каза Лангтън. — Мисля, че всички случаи са свързани.

— Как? — обади се Пърсел.

— Наблюдават се известни общи черти — Лангтън наистина не желаеше да описва връзката такава, каквато я виждаше.

Фелоус обаче стори това вместо него:

— Имате предвид дѐлваджиите, нали, Лангтън?

Пърсел цял се изправи в креслото си.

— Те пък какво общо имат?

На Лангтън не му остана друго, освен да обясни:

— По телата на Кеплер и Редфърс бяха открити характерни белези. Експертното мнение твърди, че те са нанесени при процедура с електричество, извършена върху жертвите непосредствено преди смъртта.

— Както разказвате, звучи направо научно — отвърна Фелоус. — Всъщност това е просто суеверие, на което се ловят отчаяни семейства.

Как можеше Лангтън да оспори това? Беше видял с очите си всички подробности в кабинета на Редфърс, трансмитера, помещението, в което доскоро са били съхранявани делвите, беше говорил с Форбс Патерсън, с мисис Гриздейл, с професор Колдуел Чивърс и с доктор Фрай.

— Суеверие или не, майоре, вярвам, че връзка има. Затова бих искал да изпратя екип, който да претърси тунелите и да открие Дърам.

Пърсел направо го зяпна.

— Давате ли си сметка за какво молите? Само цената на подобно начинание би ме накарала добре да си помисля, преди да се съглася, а и в случая не мога да отделя дори един човек, всички са необходими за организацията на посещението на Нейно величество, така че изобщо няма начин…

— Организирайте търсенето, главен инспектор — прекъсна го Фелоус. Когато и Пърсел, и Лангтън се вторачиха в него, той продължи: — Този Дърам навярно представлява опасност за Нейно величество. Наложително е го намерим.

— Но… подобно търсене е скъпо, майоре — отвърна Пърсел.

Фелоус само махна с ръка.

— Можете ли да поставите цена на живота на Нейно величество? Именно. Колкото до реалната човешка сила, можете да използвате един от няколкото екипа за подземна работа, предоставени на мое разположение. Тази задача е по-важна от проверките на основите на Свода.

Пърсел изгледа първо Фелоус, после Лангтън.

— Много добре тогава. Ще се заема лично с организацията. Помнете ми думата, Лангтън: няма да позволя повече да губите и една минута ценно полицейско време.

Когато началникът продължи, лицето му вече беше възвърнало нормалния си цвят:

— Лично кралицата пристига след три дни и няма да допусна да се занимавате с преследване на призраци, сякаш сте някакъв безпросветен селяк, дето не знае откъде изгрява слънцето. Ще се концентрирате върху Кеплер и Дърам, ясен ли съм? Никакви духове и необясними явления повече. Случаят няма нищо общо със свръхестественото. Нищо, Лангтън. Запомнете го.

Докато Лангтън пристъпваше към вратата на кабинета, готов да излезе, Пърсел добави:

— Мислех, че вече сте готов да се върнете на служба. Нека не се оказва, че съм сгрешил, защото просто ще назнача друг инспектор по случая. Но последствията за вас няма да свършат с това.

Лангтън излезе, подмина секретарката, спря на стълбищната площадка и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Стиснатите му юмруци бавно се отпуснаха. Насили се да погледне на случая през очите на Пърсел. Идеята за намеса на дѐлваджиите наистина звучеше нелепо. Суеверие. Бабини деветини. Не можеше да вини началника за скептицизма му, макар че демонстративният му гняв си беше пресилен. Освен това визитата на кралицата даваше на Пърсел невероятна възможност да напредне в кариерата. Едновременно с това обаче един евентуален провал заплашваше със срам до живот.

— Инспекторе.

Лангтън вдигна очи нагоре и видя Фелоус да слиза по стълбите.

— Инспекторе, исках само да ви кажа… — майорът изчака, докато двама чиновници ги отминат. — Научих за загубата ви и дълбоко съжалявам. Не, не ме разбирайте криво: когато говорех за суеверие…

— Знам, майоре — Лангтън вдигна превързаната си ръка.

Няма нужда от обяснения. Съгласен съм. Всичко в моята история прилича на суеверие. Или на лудост. А може би аз наистина позволявам смъртта на Сара… Позволявам онова, което ме сполетя, да влияе на преценката ми. Може би Пърсел наистина трябва да ме замени с другиго.

Фелоус поклати отрицателно глава.

— Познавам досието ви, при това не само що се отнася до службата ви в полицията. Съмнявам се, че Пърсел има на разположение по-отдаден на работата офицер. Посещението на Нейно величество обаче трябва да стане абсолютен приоритет. Ще ви бъде трудно, но, моля ви, съсредоточете се върху намирането на Дърам — колкото по-скоро този човек бъде заловен, толкова по-добре. Дали ще го арестуват вашите хора, или моите е без значение.

— Вашите хора?

— Доведох със себе си от Лондон неколцина свободни агенти — отвърна Фелоус. — Те са ангажирани само и единствено с височайшата визита. Възложил съм на няколко от тях преследването на Дърам. Затова искам да ме информирате незабавно за всички евентуални развития по случая.

Свободни агенти значи. Инспекторът отново се замисли за мъжа, който го следеше днес на улицата или — най-малкото — така се беше сторило на Лангтън.

— Майоре, а как ние ще знаем кои точно са вашите агенти?

— Не е нужно да знаете. Те няма да пречат на разследването ви. Всъщност съм убеден, че ще бъдат от помощ.

Лангтън продължи сам към кабинета си. Защо Фелоус не го беше осведомил досега за своите агенти? И защо беше толкова нетърпелив да намери Дърам? На Лангтън му стана ясно, че майорът навярно се е оказал в много деликатна позиция между интересите на кралицата, тези на ливърпулската полиция, на Компанията на Свода и на собствените си началници. Къде обаче се криеше същинският му интерес?

Лангтън мерна Хари да излиза от съседен кабинет и го повика:

— Кафето, Хари?

— На бюрото ви е, сър, заедно с малко сандвичи със сирене. Ако сержант Макбрайд не ги е довършил, де.

Лангтън се усмихна и продължи напред, но после подвикна:

— Хари, кой съхранява реквизитите на различните правителствени отдели? Телефонни номера и прочие.

— Мис Мартин, телефонистката, сър. Да ви ги донеса ли?

— Всякаква информация за Вътрешно министерство — с каквото разполагаме.

Петите на момчето затропаха надолу по стълбището, а Лангтън бутна вратата на кабинета си. Макбрайд със сандвич в ръка се надигна от един стол.

Лангтън махна с ръка.

— Седнете. Какво открихте?

Макбрайд досдъвка хапката, преглътна и каза:

— Доста работи, сър, но не знам дали нещо въобще ще ни бъде от полза.

Лангтън си наля кафе и си взе сандвич от купчината. Повдигна ъгълчето на горната филийка, зърна резена оранжево сирене с остър аромат и остави сандвича обратно.

— Разправяйте.

Макбрайд си изтри ръцете и измъкна бележника си.

— Първо, сър, мисис Дън, рецепционистката на доктора. Дошла тази сутрин на работа както обикновено. Стори ми се доста изненадана от убийството на доктора, но не и разстроена. Студенокръвна една такава. Както и да е, явно предната вечер доктор Редфърс я пуснал да си ходи рано-рано. Чакалнята била пълна с пациенти, ама и тях отпратил. Можете да си представите колко се зарадвали. Половината се бяха върнали тази сутрин за преглед, а когато си тръгвах, още се въртяха край вратата на къщата. Полицаят на пост много трудно се справи с тях.

Лангтън си наля още кафе и попита:

— Доктор Редфърс казал ли е на мисис Дън защо я отпраща така рано?

— Не, сър, но няколко минути по-рано някой му се обадил по телефона. Чула го да звъни.

— Трябва да разберем кой е бил.

— Имам мой човек при операторите — отвърна Макбрайд. — Ще го накарам да провери разговорите към адреса.

— Добре. Друго?

— Съседите, сър. Онези, дето са врата до врата с доктора, както и тези от отсрещната страна на улицата, видели към шест часа вчера пред къщата му да спира кола. Не ѝ обърнали кой знае какво внимание. Рекоха, че докторът и без това често получавал доставки по никое време.

— Какво са му доставяли?

Макбрайд сви рамене.

— Не знаят, сър. А и не им пука. Улицата е една от ония, където всички си гледат само свойта работа или поне така твърдят. Една от съседските прислужнички обаче миела чиниите и май видяла едри мъже да изнасят от мазето на доктора буркани или големи бутилки.

Сърцето на Лангтън подскочи.

— Бутилки? Или делви?

— Може и делви да са били. Погледнах от нейното място над мивката и през прозореца се мярка част от градината пред къщата на доктора, както и най-горното от стъпалата към мазето. Дори и посред бял ден не се вижда кой знае колко добре, но момичето твърди, че чула как единият от мъжете изпсувал, щото изпуснал един от бурканите.

Лангтън също се напсува вътрешно. Трябваше да провери стълбите пред мазето. После сърцето му стисна една мисъл: в изпуснатата делва може да е била душата на Сара. Може би тя вече беше свободна. Видя как Макбрайд посегна към една платнена торба, оставена под закачалката.

— Претърсихте ли района около къщата?

— Тъй вярно, сър — Макбрайд отмести настрани кафето и сандвичите и изсипа на бюрото съдържанието на торбата. — Не прилича на кой знае какво, а?

Извити отломъци от дебела кафява глина. Глазирана и от двете страни. По гладкия ръб на гърлото — ивица зелен восък.

Обзет едва ли не от страх пред отломъците, Лангтън посегна и взе едно парче. От остатъците от дъното предположи, че делвата е била широка поне тридесет сантиметра. Диаметър, еднакъв с този на отпечатъците, останали по празните рафтове в мазето на доктора.

— Как смятате, сър, с какво ли се е занимавал Редфърс? — попита Макбрайд. — Лекарства, наркотици или търговия с алкохол? Във всеки случай, следи от алкохол не сме открили още.

Вместо да отговори, Лангтън претегли в дланта си едно от най-големите глинени парчета. Нищо. В съзнанието му не се появиха никакви странни видения. Никакво ехо от спомените на мъртви или умиращи. Никакъв отглас от Сара.

Наистина ли очакваше да почувства нещо? В края на краищата, какви бяха шансовете счупената делва по съвпадение да е тази със Са̀рината душа? В ръката си държеше просто бездушна глина, мъртъв отломък, с отчупени ръбове, достатъчно остри да го порежат до кръв. Инспекторът попи червената капка от наранения си пръст.

— Нещо друго от дома на Редфърс?

— Прислужничката Агнес се е изнесла и се е върнала при семейството си в Честър. Попита ме дали може да напусне къщата и аз не видях причина да ѝ отказвам.

Все още разглеждащ глинените отломъци, Лангтън кимна в знак на съгласие. Пред очите му беше все мазето на доктора, редиците прашни рафтове, стените, покрити с бели плочки, подобно на болнично отделение или операционна зала. Клинична атмосфера.

— Чух, че сте се натъкнали на Дърам, сър — рече Макбрайд, загледан в ръцете на Лангтън.

— Пак го изпуснах, сержант. Изобретателен е, не може да му се отрече.

— Не разбирам, сър.

Лангтън вдигна очи.

— Защо Дърам продължава да се навърта наоколо? — продължи сержантът. — Искам да кажа, ето му ги доковете, пълни са с кораби, готови да отплават за четирите краища на света. Може да се глави на работа на всеки един от тях, никой няма да го попита нищичко. Защо е останал в Ливърпул?

Лангтън трябваше да се съгласи, че въпросът е повече от резонен.

— Нещо го задържа тук. Някаква връзка или дълг.

— Жена?

Лангтън си спомни лагера.

— Жената, която го беше приютила, призна, че се познават отпреди, но помежду им няма никакви изпепеляващи чувства, макар че тя очевидно го харесваше и е възможно и да ни е излъгала. Каза, че никой не е идвал при Дърам, но той явно чакал нещо. Или някого.

Двамата мъже замълчаха. От Виктория Стрийт се носеше шумът на натовареното движение: конски копита, парни автомобили, съсъкът и острият писък на трамваите.

— Може пък наистина да има някакъв бурски заговор, сър — обади се Макбрайд. — Може би Дърам е чакал именно пристигането на кралицата. Той и Кеплер може да са били замислили нещо.

Лангтън се надяваше това да не е вярно, но към какво друго би се стремил Дърам?

— Отмъщение.

— Сър?

— Да допуснем, че Дърам не е убил Кеплер — в такъв случай, той би могъл да чака да му се отвори възможност да отмъсти на истинския убиец. Това предполага, че Дърам знае кой е той, но и че не е в състояние да се добере до него или пък му трябва време, докато го открие — неочаквано, в съзнанието на Лангтън изплува името на доʞтор Стъклен.

Макбрайд обмисли предположението.

— Възможно е, сър.

То обаче все така не даваше отговор на въпроса защо Кеплер и Дърам са се наели на работа на Свода и какви са били първоначалните им намерения.

На вратата се почука и без покана влезе Хари, понесъл дебел, подвързан в синьо журнал с връзки на кориците, и един вестник.

— Указателят с информация за Вътрешно министерство, сър. Мис Мартин си го иска обратно, веднага щом приключите с него.

Лангтън подаде журнала на Макбрайд с думите:

— Потърсете майор Фелоус.

После се обърна към Хари:

— Вестникът също ли е за мен?

— Дежурният сержант реши, че ще искате да го погледнете, сър — момчето остави на бюрото един от местните таблоиди и отстъпи назад, сякаш очакваше страниците всеки миг да лумнат в пламъци.

На първа страница — огромни заглавия: Случаят с безликия труп: още убийства. С подзаглавие: Полицията объркана.

Статията продължаваше с вести за смъртта на огняря Олсен и доктор Редфърс, цитирайки напоително „поверителен източник“, който твърдеше, че тези две убийства са част от заговор на бурите срещу „Нейно величество, нашата прославена кралица, и инженерното чудо на Трансатлантическия свод“. Журналистът знаеше за обезобразяването на Кеплер и за татуировките му, както и за парите в тайните сметки на Редфърс. Последното изречение мъмреше полицията, задето не са разбили заговора и са позволили на съучастника на Кеплер Дърам да се укрие.

Лангтън усети, че и Макбрайд, и Хари го гледат напрегнато, очевидно в очакване на реакцията му. С умишлено равен глас инспекторът се обърна към сержанта:

— Отидете в редакцията на вестника на Олд Хол Стрийт и ги попитайте как са се добрали до всички тези подробности. Трябва да разполагат с информатор в управлението. Само неколцина ду̀ши знаем за татуировките и парите.

Макбрайд се отправи към вратата.

— А какво ще кажат главният инспектор и майор Фелоус, когато прочетат материала?

— Аз ще се оправям с тях — отвърна Лангтън и сгъна вестника много внимателно. Въпреки привидната си увереност, нямаше ни най-малка представа как ще обясни това на Пърсел и Фелоус. Вече си представяше реакцията им, когато откриеха изтичането на информация.

Хари също се изправи до вратата:

— Имате ли нужда от още нещо, сър?

— Купи ми следващия брой на вестника. Вземи ми вечерното издание, веднага щом излезе.

Инспекторът пъхна вестника в чекмеджето на бюрото си и обърна към себе си указателя с контактите на служащите във Вътрешно министерство, който Макбрайд беше оставил отворен. Подредени от една страна по азбучен ред, а от друга — по отдели, в журнала фигурираха всички, работещи в министерството, до последния човек. Лангтън прелисти страниците.

В списъка нямаше никакъв майор Фелоус. Нищо на буквата „Ф“ нищо в секцията за разпределението на служителите по отдели. Толкова по въпроса за разгадаването за кого точно работи майорът. В този момент Лангтън попадна на едно познато име: Питър Дорън. Помнеше го — едър, безцеремонен ирландец, преминал по всички стъпала на йерархията в ливърпулската полиция, за да достигне в крайна сметка поста на официална свръзка между цивилната администрация, отговаряща за полицията в министерството, и самите полицаи. Последното му повишение от миналата година го беше отвело в Лондон.

Лангтън надраска телеграма и затърси из коридора Хари, който грабна съобщението и хукна надолу по стълбите към пощата. В бързината момчето се сблъска с някого, който точно в този момент се качваше нагоре.

— Полека, Хари!

— Извинявайте, инспекторе.

Хари затропа надолу по стъпалата, а Форбс Патерсън поклати глава след него.

— Много е навито това твое момче.

Лангтън се усмихна.

— Мечтае сам да разреши някой случай.

— То всички сме така — Патерсън пристъпи към Лангтън и каза: — Трябва да поговорим.

Лангтън го покани в кабинета си, затвори вратата и зачака.

Форбс Патерсън не седна, цяла минута крачи напред-назад пред бюрото, после погледна Лангтън.

— Още ли търсиш дѐлваджиите? И доʞтор Стъклен?

Предупреждението на Пърсел беше ясно в паметта му, но Лангтън отвърна:

— Да.

— Тогава имам предложение за теб — Форбс Патерсън си мое дълбоко дъх, преди да продължи.

— Ти смяташе, че можем да им заложим капан. Хубаво, но всеки капан има нужда от стръв. Е, струва ми се, че добрият Господ ни изпрати именно стръвта.