Доктор Стъклен

Осем

Докато крачеше към управлението по Чърч Стрийт, Лангтън отново запрехвърля в съзнанието си намерените в дома на Редфърс доказателства. Потокът от блъскащи се служители, забързани към работните си места, го носеше напред. В далечината фабричните сирени обявяваха началото на смяната. Студеното утринно слънце позлатяваше мърлявите сгради в центъра, но пред очите на инспектора все стояха сумрачният кабинет на Редфърс и мазето с празните рафтове.

Сляпата му ярост се беше стопила до тъпа, неспираща болка, подобна на заровени живи въглени, готови всеки момент да подпалят нов пожар. Беше вярвал на Редфърс, както и семейството на Сара му беше вярвало — той беше техен семеен лекар почти три десетилетия. А след това ги беше предал с участието си в незаконната търговия с душѝ. Вината му едва ли подлежеше на съмнение — странният електрически уред, отпечатъците от набързо изнесени от мазето делви, големите суми, среднощните гости. А още по-лошото беше, че доказателствата потвърждаваха съществуването на дѐлваджиите. Лангтън осъзна, че повече не може да се съпротивлява на тази мисъл — дѐлваджиите бяха истина.

За момент инспекторът се замисли дали Редфърс и доʞтор Стъклен не са едно и също лице. Но подозрението бързо се разсея. Вместо това Лангтън видя ръката на Стъклен в убийствата и на бура, и на доктора — Стъклен ги беше наредил, беше ги организирал, за да обслужи някакви свои дели. При това имаше и помощници — за това говореше най-малкото фактът, че изнасянето и преместването на преброените по отпечатъците в прахта сто четиридесет и две делви би изисквало час или повече. Лангтън беше поръчал на Макбрайд да разпита съседите — все някой трябваше да е видял как хората на Стъклен изнасят съдовете.

Докато наближаваше управлението, Лангтън мислеше как ли да разкрие вестта за двуличието на Редфърс пред родителите на Сара. В кариерата си беше разпитвал убийци и изнасилвани, анархисти, крадци и подпалвачи. Разговорите с подобни хора обаче щяха да са нищо пред болката да съобщи на мистър и мисис Кавъл, че вероятно Сара е страдала повече, отколкото са предполагали. И че може би продължава да страда.

Лангтън спря пред външните стълби на управлението, затвори очи за момент и си пое дълбоко дъх. Трябваше на направи онова, което се налагаше. Нямаше друг избор.

В управлението веднага го повика дежурният сержант.

— Макбрайд ни поръча да се оглеждаме за един ваш заподозрян, сър. Дърам.

— Заловихте ли го?

— Видели са го, сър. Май.

— Къде? И кога?

Подобно на счетоводител, сержантът се консултира с грамадния журнал пред себе си.

— Снощи, сър. Към десет часа вечерта, в лагера. Един колега хукнал след него, но онзи се скрил в тълпата край портите.

Десет часа снощи. В момента Дърам можеше да е навсякъде. Ако мъжът, когото са видели, изобщо е бил Дърам. Все пак студена следа е по-добра от никаква.

— Благодаря, сержант. Лично ще се отбия в лагера.

— Аз не бих отишъл там сам, сър.

Лангтън се извърна отново към високото бюро.

— Защо?

— Лагерът е място без закони, сър. Хората там не обичат нито полицията, нито служителите от Компанията на Свода. Особено сега, когато откриването на моста предстои. Може би е добре да вземете със себе си водач.

— Водач? — усмихна се Лангтън. — В Ливърпул сме, не в Африка.

Сержантът се изчерви леко.

— Въпреки това, сър, бих ви препоръчал водач. Пия си питието с един тип от Корпорацията, който познава лагера като петте си пръста. Хората там нямат нищо против него, сър, защото Корпорацията им помага с храна и осигурява подслон за бездомните.

Лангтън се поколеба.

— Може ли приятелят ви да ме заведе там още тази сутрин?

— Ще пратя някого да го попита, сър — отвърна дежурният и вдигна ръка към прозяващите се момчета за всичко във фоайето.

Горе в кабинета си Лангтън не спираше да мисли за лагера. Доколкото му беше известно, той беше възникнал от няколкото палатки и груби бараки, където били настанени семействата на работниците на Свода — мъже, които отсъствали със седмици, докато гигантският мост се протягал над Атлантика. Сводът растял и с него и лагерът. Как така изведнъж се беше превърнал в проблем за Компанията, в място, където и полицаите се бояха да патрулират? Може би човекът от Корпорацията — Градският съвет на Ливърпул — щеше да знае отговора.

Инспекторът тъкмо дописваше подробностите около убийството на Редфърс в досието на случая, когато на вратата му колебливо се почука.

— Влез.

В кабинета се вмъкна един полицай, стиснал шлема си под мишница. Застана мирно и впери поглед покрай Лангтън, право към движението вън по Виктория Стрийт.

— Господин инспектор.

Лангтън се напрегна да си припомни къде е виждал този си колега. През последните дни се беше сблъскал с толкова нови хора…

— Вие сте…

— Полицай Иймс, сър. Бях на Хамлет Стрийт. Случаят с убития крадец.

— Спомних си. Как е мисис Гриздейл?

Иймс цял пламна.

— Трябва дави съобщя, сър… Тоест, трябва да ви кажа, че…

— Говорете, човече.

— Ами, вие заръчахте да се грижа за двете жени, сър, за тази мисис Гриздейл и за прислужницата ѝ.

Сърцето на Лангтън подскочи.

— И какво стана?

— Извиках кабриолет, сър, качихме се тримата заедно. Прислужницата каза на кочияша да кара към Токстет, на Ъпър Парламънт Стрийт. Седях до нея и я забелязах, че все се извръщаше да поглежда назад през прозорчето. После, тъкмо стигнахме до Канинг Плейс, тя ме стисна за лакътя и се закле, че някой ни следи. Аз рекох на кочияша да спре, слязох да проверя и…

— И кабриолетът замина без вас.

Полицай Иймс заби поглед в пода.

— Точно така стана, сър.

Лангтън се усмихна облекчено. Беше очаквал да чуе много по-лоши вести.

— Предполагам, не сте записали номера на кабриолета?

— Съжалявам, сър. При цялото това вълнение, убийството и прочие… Помня обаче от коя компания беше колата — „Тейт и Сампсън“.

Най-голямата компания за кабриолети таксита в града.

— Оставете всичко на мен, Иймс.

— Съжалявам, че ви разочаровах, сър.

— Постъпихте добре, като ми казахте всичко.

Отново сам, инспекторът се облегна назад и разтърка очи. Беше се прибрал вкъщи към четири часа сутринта.

След три часа неспокойна дрямка се бе събудил още по-изтощен, отколкото беше преди да си легне. Докато се бръснеше, беше плъзнал поглед по лекарствата на Сара в шкафчето в банята: морфин, опиати, тинктури, смеси. И едно малко кафяво шишенце с бели хапчета. Бензедрин. Сара го вземаше, когато нямаше сили за нищо.

Изкушен да глътне едно от хапчетата, инспекторът беше отворил шишенцето. Боеше се обаче, че ако веднъж почне да ги взема, вече няма да може да спре. Кафето му се беше сторило по-безвреден вариант. Бензедрина беше пъхнал в джоба си за всеки случай.

Сега, след като прати Хари за кафе, се зае да впише и разказаното от Иймс в досието по случая. Не се боеше за мисис Гриздейл и Мийра. Прислужничката беше надхитрила успешно полицай Иймс, защото очевидно нямаше доверие на никого. Може би това беше най-мъдрата позиция спрямо нещата.

Сръбвайки от кафето, Лангтън се опита да си припомни какво точно беше казала прислужницата предната вечер. Май, че има намерение да заведе мисис Гриздейл при семейството си. Къде ли беше това? Дано някъде, където онзи, който беше пратил убиеца в дома на медиума, да не може да ги открие. Дали поръчителят беше отново доʞтор Стъклен?

Ново почукване на вратата. Този път в кабинета влезе дребен жилав мъж в избелял кафяв костюм и с бомбе на главата.

— Инспектор Лангтън? Казвам се Даудън, сър, Хърбърт Даудън от Корпорацията. Тед рече, че ви трябвал човек, дето да ви разведе из лагера.

Тед сигурно беше дежурният сержант. Лангтън стисна ръката на мъжа.

— Благодаря ви, че дойдохте, мистър Даудън. Надявам се, че не съм прекъснал работата ви.

— Радвам се всеки път, когато мога да се измъкна от офиса, сър, и да поизляза на чист въздух. Ще вървим ли?

Лангтън грабна палтото си и заключи досието по случая в картотеката. Във вътрешния джоб на горната му дреха тежеше ъгловатата форма на военния му револвер, който сутринта не беше забравил да вземе от нощното си шкафче. Докато двамата с Даудън вървяха по Виктория Стрийт и Дейл Стрийт в посока Пиър Хед, инспекторът каза:

— Изненадах се, като разбрах, че ми трябва водач за лагера, мистър Даудън.

— О, много разумно решение от ваша страна, сър. Те там твърдо враждуват с полицията, както и с всички служители от Компанията на Свода.

— Кои точно са тези „те“?

Даудън изчака, докато един дрънчащ трамвай ги отмине сред съсък и искри.

— Ами в момента в лагера живеят най-различни хора, сър. В началото са били само няколко семейства, жените и децата на строителите на моста. Изкопчии, зидари, шлосери, сондьори, дърводелци… Компанията имала нужда от тях и от мнозина още.

Дейл Стрийт премина в Уотър Стрийт, сред сградите напред изплува Сводът, подобно на планина, внезапно изникнала иззад хълмовете. Изгряващото слънце беше позлатило кулите и стоманените въжета.

Даудън продължи:

— Една гладна ламя, това е то Сводът. Много от хората, работили по него, така и не се завърнали у дома. Осиротелите им семейства се оказали изоставени на произвола — не получили обезщетения от Компанията, нито помощ от правителството. Но не си заминали от лагера. И така той растял и растял.

Двамата мъже стигнаха края на Уотър Стрийт и инспекторът видя мястото, към което се бяха запътили. Пред очите му, отвъд четирите платна с натоварено движение, зад стълбовете и подпорните греди, поддържащи издигнатия на второ ниво релсов път на метрото — наречен от докерите „чадъра“ — се разкриха покрайнините на лагера. Палатки, много от тях ушити от пясъчния на цвят брезент, ползван от военните в Африка, скупчени около димящи огньове. Груба ограда от ненужен дървен материал, железа и зидария бележеше границата между временните убежища в лагера и приличните домове на уважаваното общество отвън.

— Ако нямате нищо против, инспекторе, ще влезем през главния вход, нагоре по Пиър Хед — каза Даудън, търсейки пролука в трафика, за да пресекат. — Тези палатки тук са на най-новите жители на лагера, новопристигналите. Старите райони са най-важните. Там се вземат решенията.

Даудън говореше така, сякаш лагерът беше самостоятелно селище със собствени закони, град в града. Колкото повече двамата с инспектора приближаваха Пиър Хед, толкова по-солидни и стабилни ставаха постройките зад оградата, както и самата ограда: палатките отстъпиха място на дървени бараки, хижи от бракуван или уловен в реката дървен материал, покрити с разноцветни парчета промазани с катран листове, на места основите на импровизираните сгради бяха дори тухлени или от дялани късове пясъчник.

От вътрешната страна на оградата патрулираха плещести мъже с дървени палки на коланите. Наблюдаваха. Дебнеха.

Лагерът остана вдясно на Лангтън. Вляво се намираше недовършеният строеж на сградата на „Ливър Гаранти“ — редакция, клон на един чикагски вестник, далеч от размерите на оригиналния небостъргач на ежедневника в Америка, но все пак забележителна постройка. Парни кранове вдигаха гранит, тухли и стомана на десетки метри във въздуха към работниците, очакващи ги на тази рискована височина.

— Казват, че половината материали за сградата на „Ливър“ са се оказали в лагера под формата на стени и покриви — обади се Даудън. — Тоя небостъргач трябваше да е приключен преди месеци.

Лангтън никога досега не си беше давал ясна сметка за размера на „временния“ лагер. На север той започваше от Принсис Док, обхващаше бреговете на Мърси чак до Пиър Хед и продължаваше още на юг, по дължината на Джордже Парейд и Честър Бейсин почти до административната сграда на КТС. На запад се блъсваше подобно на приливна вълна в могъщите основи на първата кула на Свода. Запълваше плътно цялата смрадлива пустееща земя между маркерите за най-високото измерено ниво на водите на Мърси и натоварените градски улици. Край оградата му бяха последните спирки на градския транспорт, край които въртяха трамваи и парни автобуси.

Точно срещу елегантните сгради на Митницата, Управата на доковете и Пристанищната администрация оградата се извиваше навътре и оформяше груб главен вход с порта. Подредени в сложни фигури бетонени блокчета и преносими железни ограждения, използвани като падащи бариери, принуждаваха каруците и пешеходците да влизат в лагера бавно, под внимателния взор на пазачите.

Тук колосалният пътен надлез, водещ до рампата вход към Свода, хвърляше сянка върху портата към лагера и върху половината от бараките в него. Лангтън вдигна поглед към бетона и стоманата на платформата на моста, надвиснала на почти тридесет метра над главата му. Изглеждаше твърде солидна, твърде масивна, за да може да се задържи там горе. Логиката изискваше гравитацията да я придърпа обратно на земята. Но инженерите бяха победили и гравитацията, и очите на инспектора — елегантната арка на надлеза се извиваше от площада пред административната сграда на Компанията и се сливаше със самия Свод при първата каменна кула. Гълъби и чайки се виеха под нея: дрезгаво-шумни капчици сиво и бяло на фона на гранита и стоманата.

А временният лагер беше изникнал точно под това чудо на инженерното дело.

— Защо КТС просто не се отърве от живущите тук?

Даудън спря до една от будките за бърза закуска при най-близката трамвайна спирка.

— Хубаво въпрос, инспекторе. Първо, земята, на която са се заселили, е или пустееща, или общинска собственост, или терени, за които никой не е съвсем сигурен точно чии са. Второ, много от семействата тук имат близки, загинали при строежа на Свода — за имиджа на Компанията не е добре да ги гони. Това би хвърлило петно върху блясъка на Деветото чудо на индустриалния свят.

Спомнил си срещата с лорд Салисбъри, Лангтън отлично разбра думите на Даудън. Компанията не можеше да допусне лоша реклама, не желаеше да тревожи нито инвеститорите си, нито обществото като цяло. Най-малкото не и преди Сводът да заработи.

— А какво ще стане след откриването?

Даудън плъзна поглед по лагерните постройки.

— Давам на горките хорица две, най-много три седмици. После Компанията ще пусне тежката артилерия. Елате тогава пак и ще заварите тук само руини и кръв.

Това накара Лангтън да си спомни Трансваал — място, където се прилагаше точно това — тактиката на изпепелената земя. Села и ферми ставаха на пепел. Основи стърчаха от черната земя като изпочупени зъби. Дим, руини и кръв.

— Да не ви прилоша, инспекторе?

— Не, мистър Даудън, само съм малко уморен.

Даудън го поведе към входа на лагера — до бетонените блокчета на бариерата стърчеше груба дървена барачка. Набит мъж с рижа брада се отдели от групата пазачи, патрулиращи на пропуска.

— Мистър Даудън.

— Мистър Лойд. Добре сте, надявам се.

— Доколкото е възможно — Лойд измери Лангтън от главата до петите. — Не съм и допускал, че дружите с ченгета, мистър Даудън. Разочарован съм. Дълбоко разочарован.

— Това е инспектор Лангтън — отвърна Даудън. — Търси един мъж, издирван за убийство. Чухте ли за оня, дето го извадиха от реката без лице?

— Чухме — изражението на Лойд не се промени и на косъм — все същите строги, неподвижни черти под погледите на другите пазачи, наблюдаващи разговора.

— Не се интересувам от нищо, което се случва в лагера, мистър Лойд — обади се Лангтън. — Преследвам само един-единствен човек и никого другиго. Ако самият него го няма в лагера, може някой от вашите хора да си го спомни.

— Не обичаме да разговаряме с полицията. Почти толкова лоши сте, колкото и копелдаците от Компанията.

— Имам нужда от помощта ви, господин Лойд. Трима ду̀ши са мъртви. Не искам повече смърт да ми тежи на съвестта.

Лойд помисли за момент. Погледна Даудън, после колегите си, след това пак инспектора.

— Почакайте тук.

Мъжът изчезна зад портата, а Лангтън се замисли каква ли стратегия очакваха от него Пърсел и майор Фелоус. Може би да нахлуе в лагера с конен ескадрон. Да разбие няколко глави, да изпочупи малко ребра. И нищичко да не узнае. Насилието често е първо в списъка със средства за постигане на дадена цел, но рядко е правилното решение.

Разнесе се гръм, рампата над главите им се разтърси и ехото от взрива отекна наоколо като далечна гръмотевица.

— Авария с някоя от електричките — отбеляза Даудън. — Представете си какво ще бъде, когато след откриването по една ще тръгва нагоре на всеки петнадесет минути, при това не празна, а претъпкана с хора.

Лойд отново се появи на бариерата.

— Поговорих си с комитета, можете да влезете, след като господин Даудън гарантира за вас. Но аз ще ви следвам по петите. Съгласен ли сте?

— Съгласен съм, мистър Лойд — Лангтън последва Даудън и Лойд по лъкатушния път между бетонените и железните ограждения.

Когато минаваха край групата пазачи на портата, един от тях се изплю и храчката се лепна на сантиметри от ботушите на инспектора. Лангтън не реагира на предизвикателството и продължи напред, оглеждайки внимателно лицето на всеки срещнат.

Входът извеждаше към централна главна улица, пресичаща лагера от север на юг. Край нея се редяха тухлени къщи с гредоред, спретнати и уютни със стъклените си прозорци и димящи комини. Парцаливи деца тичаха и джапаха из калта, ледената корица по ръбовете на локвите се трошеше под босите им нозе. Увити в шалове жени заничаха от праговете на домовете си или от прозорците. Мъже без работа се подпираха по укрепените с кръстосани греди стени.

Лагерът напомни на Лангтън за старите гета в Бутъл и Уейвъртрий — цели семейства, натъпкани в невъзможно тесни стаички, въздух, натежал от миризмите на готвено, на пране и на пушек от горящите в печките въглища. Но докато гетата представляваха лабиринт от тесни улички, вонящи пасажи и опасно наклонени къщи, лагерът беше равен и открит, а и донякъде по-чист. Човек би помислил, че е строен по план, а не безразборно.

— Та, мъжът, когото преследвате — обади се Лойд.

Лангтън му описа накратко Дърам. Лойд повика неколцина от охраняващите лагера мъже и им даде инструкции. Докато те се отдалечаваха в различни посоки, Лойд се обърна отново към инспектора:

— Ще поразпитат, ще разберат дали някой го е виждал. Ако обаче има приятели в лагера, те едва ли ще го издадат.

— Разбирам — отвърна Лангтън, вече се чудеше дали не си е изгубил времето. — Дърам е работил като охрана в Компанията на Свода — това означава, че няма да е добре дошъл тук, нали?

Лойд не отговори, но се обади Даудън:

— Хората тука трябва някак си да оцеляват, инспекторе. Дори най-малките претърсват бреговете на Мърси за изхвърлени вещи, всичките дечица тука са едни малки клошари. Възрастните завързват разни връзки, всеки познава приятели на приятелите на някого си и понякога части от редовните товари инцидентно падат от доковете във водата, без никой да забележи.

Лангтън отлично разбираше. Някои от пазачите на пристанището, и те лошо платени, точно като докерите, охотно си затваряха очите, а често и сами пренасяха разни „незабелязано паднали във водата“ стоки.

— Корпорацията прави всичко възможно да помага — продължи Даудън. — Доставяме редовно храна, опитваме се да осигурим улични кранове за питейна вода, дори септични ями. Но повече не можем да направим.

— Кажи му защо — намеси се Лойд, после сам побърза да обясни: — Компанията на Свода пречи на всеки, който се опита да ни помогне. Дори на благотворителните дружества. Ако зависеше от Компанията, нямаше да имаме нито вода, нито въглища, нито храна, нищо. Щяхме да клечим тука и да гнием в собствената си мръсотия.

Лангтън разбираше политиката на Компанията, макар и да не беше съгласен с нея. От Свода искаха лагерът да престане да съществува. Представи си как лорд Салисбъри гледа надолу от луксозния си кабинет и в неговите очи множащото се човешко гъмжило тук навярно изглежда като мръсно леке, зацапало скъпа картина.

— Това е Бел Лейн, най-старата част на лагера — обади се Лойд и посочи наляво към друга широка улица. — Понтонните вдовици.

Зад груба, изписана с блажна боя табела, Лангтън видя спретнати дървени къщички с покриви от промазани с катран плоскости и със стъклени прозорци.

— Понтонните вдовици?

— Те дошли тук първи — продължи Даудън. — Съпрузите им работели в най-опасния етап на строителството — изграждането на основите на подпорните кули на моста.

— Представете си само — обади се Лойд, заобикаляйки голяма мръсна локва. — Хиляда двадесет и четири кули от тук до Ню Йорк. При строежа на всяка от тях са загинали най-малко по трима ду̀ши. Най-малко.

— Как?

Лойд обясни как екипите се спускали на океанското дъно в понтони — въздушни звънци от дърво и стомана, всеки по тридесет метра в диаметър. На повърхността стояли снабдителните кораби и изпомпвали непрекъснато надолу въздух под налягане, който да измества морската вода и да позволява на изкопчиите да дишат.

— Корави мъже били — продължи Лойд. — Аз не бих могъл да върша такава работа: стотици метри надолу в океана, кръвта блъска в ушите, едва си поемаш дъх. В почти пълен мрак, светели им само по няколко електрически крушки. И копаеш ли, копаеш, затънал до кръста в ледената вода. Понякога океанът нахлувал в понтоните, помпите се повреждали или пък звънецът се накланял настрани. Или пък хората се разболявали от странна болест. Чувал съм за мъже, чиито сърца експлодирали в гърдите им, докато ги изтегляли на повърхността, или кръв бликвала от очите и ушите им. Или пък им нямало нищо, но дни или седмици по-късно умирали, превити одве в гърчове и спазми.

Лойд замълча и загледа надолу по Бел Лейн.

— Компанията отричала да носи каквато и да било вина за инцидентите. Работниците не можели нищо да направят. Вдовиците не получавали и стотинка компенсация. Някои дори се налагало да плащат от собствения си джоб, за да може телата на мъртвите да бъдат докарани обратно в Ливърпул. Затова жените така и не напуснали лагера. За да напомнят на Компанията за срамните ѝ дела.

Дори и слушайки Лойд и обмисляйки чутото, Лангтън се спираше да се взира в лицата наоколо. Някои от мъжете приличаха на избягалия охранител на Свода, но по всичко личеше, че Дърам се е скрил вече някъде другаде. Следата беше изстинала.

Изневиделица рукнал дъжд накара играещите на улицата деца да се пръснат и да се изпокрият по входовете и под стрехите. Лангтън и двамата му спътници се прислониха под една наклонена тераса. От отворената врата на къщата ги наблюдаваше пъстро куче. По калната улица под дъжда премина мъж, притиснал с една ръка шапката към главата си, а с другата загърнал плътно реверите на подгизналата си куртка. Мъжът зърна Лойд, зави, приближи го и прошепна нещо в ухото му.

— Имаме ли успех? — попита инспекторът.

Лойд отпрати мъжа и отвърна:

— Все още не. Всяка седмица в лагера идват стотици нови хора. Най-вече бедни пътници.

Преди Лангтън да попита друго, се обади Даудън:

— Семейства, които чакат да емигрират в Америка. Ако не успеят да се качат на параходите, се надяват, че ще се доберат до четвъртокласни билети за влаковете по Свода.

Надежда. Лангтън осъзна, че на нея се крепи целият лагер. Понтонните вдовици и техните разбити семейства се надяват на компенсация или извинение; новодошлите искат само по-добър живот. Лангтън плъзна поглед по калната, осеяна с ями улица, взря се през завесата на дъжда и се замисли дали надеждите на когото и да било от тукашните обитатели някога ще се изпълнят.

После изведнъж един прозорец привлече вниманието му. През мръсното стъкло надничаше лице, взряно в инспектора с широко разтворени от изненада очи.

Мийра.

Лангтън направи крачка напред, после се спря.

— Какво има, инспекторе? — обади се Даудън. — Да не би да го видяхте?

Мийра се дръпна от прозореца.

— Не. Няма нищо. Ще продължаваме ли нататък?

— Ще пробваме в „Менти и въртели“ — отвърна Лойд, протегнал ръка напред, за да види дали дъждът намалява.

— Моля?

— Това е местната кръчма — обясни с усмивка Даудън. — „Менти и въртели“. Кръстили са я на Компанията.

— Щото от тях само това получаваме — обади се Лойд. — Менти и въртели.

Докато следваше Даудън и Лойд по една странична уличка, Лангтън мислеше дали Мийра е довела мисис Гриздейл и лагера. Дали и нейното семейство не е тук, чакащо да емигрира? Явно момичето е решило, че тук двете ще бъдат в безопасност. При всички положения обаче той самият нямаше намерение да им създава повече неприятности, като привлича излишно внимание към тях.

Могъщ стон, последван от дълбоко скърцане накара инспектора да спре на място и да вдигне очи. Остър вой на опънат до крайност метал, подобен на рева на агонизиращ звяр. Лангтън се взря в долната страна на входната рампа на Свода, уверен, че тя ще рухне всеки момент. Цялото му тяло се напрегна, готово за удар.

Даудън докосна леко лакътя му.

— Мостът просто се наглася върху арките, инспекторе.

— По-лошо става, когато запее — допълни Лойд.

— Да запее?

— О, да — Лойд прислони очи с ръка и се взря надолу по реката. — Когато вятърът задуха отдолу по Мърси и връхлети Свода от правилната страна, цялото чудо започва да вие и стене. Такава си е тя, безпокойна.

Лангтън се замисли защо ли хората често наричаха грамадните кораби или строежи нея. Може би това им помагаше да си въобразят, че така по-лесно могат да ги контролират.

— Виждате ли тия кабели? — продължи Лойд и посочи нагоре към вертикалните стоманени въжета, свързващи платформата на моста с извитите носещи пилони. — Приличат на струни на арфа, нали? Понякога издават и същия звук.

Странната „песен“ на Свода ги придружи до вратата на кръчмата, над която висеше табела, изписана с чудновато натруфени букви. Вътре смрадта на дим, въглищен пушек и тютюн стисна веднага Лангтън за гърлото. Зад бара увитата в червен шал съдържателка с грамадни ръце пушеше глинена лула. Пирамида от бурета беше наредена до камината, която — по всичко личеше — в началото на живота си е била корабен котел. Насядали в полукръг навъсени мъже гледаха в пламъците, също стиснали лули. Посместиха се, за да направят място на Лойд и спътниците му.

Лангтън се постопли и прие да го черпят халба греяна тъмна бира с вкус на детелина. Зачуди се откъде ли са дошли всичките тия бурета. Вероятно беше най-добре да не пита. Остави топлината да попива в тялото му и се отпусна с натежали клепачи, оставяйки Даудън и Лойд да коментират живота в лагера с останалите гости. Когато обаче долови, че мъжете заговориха за призраци, рязко се изправи.

— Просто суеверия — заяви Лойд, махайки с халбата да му налеят още бира. — Като набуташ толкова много хора в такова тясно пространство като тоя лагер, бъди сигурен, че ще тръгнат приказки и разни странни слухове. Сигурен бъди.

Даудън поклати глава.

— Не знам, мистър Лойд. Чудя се дали няма нещо вярно в тия истории.

— Кои истории? — обади се Лангтън и се приведе напред.

Лойд остави празната халба на подноса в ръцете на съдържателната и си взе от там пълна.

— Фантасмагории. Твърде много народ с твърде много свободно време и твърде много мечти.

Лангтън се обърна към Даудън, който продължи:

— Някои твърдят, че са виждали светлини около Свода. Нещо като мъгла или бавно кълбяща се пара, само че изпъстрена с жълто, златно, червено или оранжево. И уверяват, че чуват как деца пеят от стоманените въжета, пеят или плачат.

Лойд поклати глава с усмивка.

— О, мистър Даудън, мистър Даудън. Все слушате празни приказки, бабини деветини, които ги разправят хора, дето не са съвсем добре с главата или такива, дето виждат онова, което им се иска да видят. Мислят си, че светлинките са духовете на мъртвите им съпрузи, дошли да ги навестят. Всъщност работата съвсем не е такава.

— Значи светлини все пак има? — попита Лангтън.

Лойд премисли думите си.

— Вижте, има нощи, в които човек може да види отблясъци, това е сигурно. Но те са само светлина, пречупена през блатен газ или прах от доковете, където разтоварват уран.

— Не съм сигурен — намеси се Даудън. — Не искам да ви противореча, мистър Лойд, но майката на майка ми беше мъдра жена от Донегал и понякога и аз виждам малко повече неща от останалите хора. В лагера цари особена атмосфера, усещане, че нещата не са съвсем наред.

Лойд погледна Лангтън после се вторачи в Даудън така, сякаш го вижда за пръв път. Преди да успее да му отговори обаче, вратата на кръчмата се разтвори с трясък и вътре нахлу леден въздух. Влезе мършав мъж, втурна се към Лойд и дрезгаво му зашепна.

— Май намерихме вашия човек, Лангтън — рече Лойд, остави халбата си и тръгна към вратата. — Боб вика, че край копторите под кулата мернал непознат, който съвпада с вашето описание.

— Останете тук, господин Даудън — рече Лангтън и стана. — Благодаря ви за помощта, но не искам да пострадате, особено ако това наистина е мъжът, когото търсим. Той използва револвера си, без да му мигне окото.

Даудън сграбчи инспектора за ръкава. Хвърли поглед към Лойд, за да се увери, че онзи не може да го чуе и рече:

— Едно ще ви кажа, инспекторе. Всичките тия приказки за светлини около Свода и гласове в нощта не са единствените странни работи, дето стават тук.

Лангтън се поколеба, разкъсван между едновременното желание да последва Лойд и да изслуша Даудън.

— Продължете.

— Изчезват хора — рече Даудън. — Млади, стари, дори прави и здрави мъже. Някои казват, че банди идват и ги отвлича™ по тъмна доба. Повечето хора дори не говорят за това, но…

Отвън се чу гласът на Лойд:

— Лангтън!

— Искам да ми доразкажете — каза инспекторът. — По-късно, става ли?

Даудън кимна.

Лангтън го остави в кръчмата и последва Лойд надолу по уличката. Поеха на запад. По средата под краката им течеше кална вада, сякаш привлечена като магнит от реката, мяркаща се между разкривените къщурки. Повърхността на Мърси лъщеше като стопен калай. От двете страни на Лангтън се редяха все по-бедняшки къщички и бараки, наклонени под невъзможни ъгли, подпрени една на друга като някакви сковани от дъски пияници. От прозорците без стъкла надничаха изнурени лица.

Лангтън претегли успокояващата тежест на револвера в джоба си. Не искаше да го използва, не и при толкова много хора, струпани заедно. Всъщност, след завръщането си от Африка, беше дърпал спусък всичко на всичко три пъти, но бе очевидно, че Дърам не страда от скрупули в това отношение.

— Друг стар район от лагера — обади се Лойд задъхано. — Стар почти колкото къщите на Понтонните вдовици.

С наближаването на маркерите, отбелязващи най-високата точка на водата на прилива, теренът започна да се спуска все по-стръмно надолу. Оригиналният, иззидан от пясъчник вълнолом, където преди появата на лагера бяха връзвали лодките, се беше свлякъл във водата и на негово място се ширеше зловонен тинест нанос. Сега от брега напред, надвиснала над реката, се издаваше груба конструкция, сглобена от греди. Овързани заедно с всичко, което местните бяха намерили или откраднали, гредите образуваха несигурна платформа, свързваща брега с първата кула на Свода — гигантска колона, извисяваща от водите на Мърси. Всеки от каменните блокове, изградили кулата, беше с размерите на трамвай.

— Мислехме си, че Компанията няма да посмее да ни пипне, ако се лепнем за колоната — рече Лойд. — Но тук трудно се живее.

Лангтън виждаше защо — смрадта на реката се надигаше право нагоре през гредореда. Докато крачеше по нестабилната скърцаща платформа, инспекторът погледна зад гърба си: от стръмния бряг стърчаха десетина широки тръби и бълваха отходна мътилка и кървавочервени промишлени отпадни води право в реката. Вонята полепна по гърлото му и започна да го дави. Как беше възможно хора да живеят тук?

Но хора живееха. Докато следваше Лойд, инспекторът чуваше плач на бебета от колибите, построени върху и вътре в самия гредоред. Някои от тях не бяха нищо повече от отворени отвсякъде дървени кутии, заковани за гредите, други имаха врати, прозорци, комини. Копторите продължаваха чак до каменния зид на самата Сводова кула. Толкова отблизо размерът на трансатлантическия мост буквално потресе инспектора. Противно на всяка логика, Лангтън не можеше да се отърве от увереността, че Сводът всеки момент ще рухне и ще го смаже. Струваше му се, че дори чувства тежестта на колосалната маса камъни, стомана и бетон над главата си.

Отпред Боб се спря и посочи към колиба, наполовина кацнала в гредореда, наполовина надвесена над водата.

— Тука живее мисис Нейлър, шефе. Типът, дето го търсиш, дойде при нея вчера.

— Стойте назад — рече Лангтън. — Ако наистина е Дърам, става дума за опасен човек.

— Разправяйте се с него, както прецените — отвърна Лойд. — Само помнете, че…

Грубата дъсчена врата на колибата рязко се отвори. Лангтън блъсна Лойд настрани и посегна към револвера. Вместо Дърам обаче, от колибата излезе дрипава жена и лисна ведро мръсна вода в реката. Видя Лангтън чак когато се обърна да си влезе обратно. После изкрещя.

Лангтън стигна до колибата за секунда. Прикри жената с тялото си и надникна през вратата. Койки вместо легла, буквално дъски, покрити с кърпени одеяла. Печка, стъпила върху тухли. Бебе, въртящо се в кошче, направено от старо чекмедже. А до огъня — кално мъжко палто, което спокойно можеше да е и на Дърам.

Вятърът издуваше оръфаните ръбове на мръсните пердета, окачени пред дупката, която служеше за прозорец. Лангтън се поколеба, преди да надникне навън. Студената река течеше и се пенеше на петнадесет метра под него. Когато се обърна с намерение да разпита жената, инспекторът чу тропане на ботуши по гредореда. Изхвърча навън, но там бяха само Боб и Лойд. Нито следа от Дърам. Тропането обаче продължаваше, ботуши върху дърво, сякаш някой тичаше по дължината на платформата.

— Какво има под нас? — попита инспекторът.

— Ами дървените подпори на платформата — отвърна Лойд. — По цялата им дължина също са настлани дъски, ако не са ги отмъкнали да ги горят. Чакайте, човече, къде?

Лангтън вече се беше прехвърлил през ръба на платформата. Увисна за момент, впил длани в нацепеното дърво. Под краката му имаше само метри свободно падане до ледената вода долу.

Залюля цялото си тяло, докато обви нозе около най-близката подпорна греда. Пусна се от дъските на платформата горе и се вкопчи и с ръце в гредата. Сякаш мост, строен от пиян дърводелец, под цялата дължина на платформата се простираше пътека от накована по подпорните греди мозайка от разнобойни парчета дърво. Без да обръща внимание на вкоравилите се купчини гълъбови курешки, Лангтън се гмурна под платформата. Подплашените птици запискаха и запляскаха с крила.

Точно както беше казал Лойд, под дължината на цялата платформа се простираше пътека от наковани дъски. Изблъсквайки от себе си паникьосаните птици, инспекторът мерна пред себе си приведения гръб на бягащия мъж.

— Дърам! Стой!

Беглецът дори не се огледа. Лангтън затича след него, навел ниско глава, за да се предпази от подпорните греди и стърчащите във всички посоки пирони. Прескачаше от дъска на дъска, плъзгайки се върху курешките.

Дърам стигна до края на платформата и внезапно се подхлъзна — недобре закована дъска се откъсна изпод краката му и с тих плясък падна в реката, оставяйки беглеца увиснал над водата, вкопчен за една греда.

Това накара Лангтън да забави ход. Загледа в краката си, за да види дали дъските, по които стъпва, също не са разхлабени.

— Дърам, спри. Няма къде да избягаш.

Дърам не му обърна никакво внимание. Издраска нагоре, побягна отново и отново пропадна. Улови се пак в последния момент, с усилие се покатери обратно върху гредата и скочи над дупката от липсващи дъски пред себе си. Още няколко метра и щеше да се добере до брега.

Лангтън вдигна револвера си. Прицели се в Дърам и запъна ударника. Усети спусъка, студен и хлъзгав под пръста си.

— Дърам! Ще стрелям! Дърам!

Мъжът на мушката на пистолета изобщо не спря. Стигна до вертикалната, укрепена с плочи пясъчник стена на брега на реката и се закатери нагоре по нея.

Лангтън изруга и отпусна ударника. Не можеше просто да застреля човека като куче, нищо че Дърам не се беше поколебал да стреля срещу му. Вместо това инспекторът отново се впусна в преследването, прескочи дупката, оставена от падналата под беглеца дъска. Стигна до стената на брега, когато Дърам вече беше издрапал на десетина метра нагоре. Лангтън се вкопчи в покрития с лигава влага пясъчник и се закатери подире му.

Отгоре долетяха гласове — Лойд и хората му спускаха надолу въже.

Дърам погледна нагоре към тях, после надолу към инспектора. Мръсното му небръснато лице се изкриви, може би от болка, може би от гняв, може би и от двете. После продължи нагоре, подобно на катерач, лазещ по скална стена.

Лангтън искаше да извика след него, но се налагаше да съсредоточи напълно вниманието си върху всяко свое движение. Мъчеше се да намира опора за ботушите си, пукнатини или дупки за пръстите на ръцете. Беше притиснал лице о камъка, който вонеше на отходен канал. По всичко личеше, че Дърам се насочва именно към тръбите на канализацията, които излизаха от стената наблизо — беглецът се закатери настрани, докато доближи на по-малко от метър до потока изливаща се от тръбата кафява вода.

Къде ли се надяваше да отиде? Със сигурност не можеше да влезе в отходна тръба, бълваща едва ли не в пълния си дебит.

Лангтън рискува и извика, и точно в този момент Дърам изчезна. Инспекторът проследи с поглед водопада от канална вода. Дърам не беше паднал в Мърси. Къде беше отишъл?

В опита си да огледа по-добре стената над себе си, Лангтън се отпусна твърде назад. Загуби равновесие, залитна и трескаво задраска по камъка. Ботушите му се хлъзнаха и той окончателно изгуби опора. Полетя надолу. Спуснатото от брега въже се мерна пред очите му като мираж, той се вкопчи отчаяно в него и изсъска, когато под тежестта на тялото му стиснатите длани се плъзнаха надолу по грубата конопена оплетка. Кожата му пламна, после усещането се превърна в сурова, ледена болка. Кръвта му обагри въжето.

Лойд и останалите задърпаха нагоре. Въпреки болката, въпреки че тялото му се удряше в неравната повърхност на вертикалния бряг, Лангтън се протегна, за да огледа входа на отходната тръба. Под бурно течащата мръсна вода видя тунел, достатъчно широк, за да влезе в него човек. От тунела навън пъплеше колония от раздразнени, несвикнали с дневната светлина хлебарки с почти прозрачни твърди телца.

Ръбът на брега наближи. Лангтън усети как го подхващат, издърпват и оставят върху чакъла. Остана легнал в краката на Лойд, дишайки тежко. Всеки мускул по тялото му пищеше от болка. Погледна кървавите си длани, покрити с дълбоко забили се в плътта твърди конопени нишки.

— Да не ви е омръзнал животът? — викна Лойд. — Живо самоубийство!

Лангтън едва-едва си възвърна дъха и каза:

— Благодаря.

— Ами да. Има защо — Лойд махна с ръка да пропъди започналите да се трупат зяпачи. — Хайде, пръскайте се. Оставете човека на мира.

Лангтън с труд се изправи на крака и надникна от ръба.

— Дърам избяга. Влезе в един от тунелите там долу.

Лойд застана до него и се изплю в реката.

— Ами късмет му пожелавам. За нищо на света не бих се заврял там.

— Къде ли води тръбата?

— Кой знае? Целят бряг е надупчен от едновремешни и нови тунели като швейцарско сирене. Шахти вървят нагоре, надолу, настрани и навътре в сушата. Вашият човек може да излезе навсякъде. Ако оцелее.