Шестнадесет

Лангтън крачеше през валящия сняг, от едната му страна вървеше Форбс Патерсън, а от другата — Макбрайд. По петите ги следваха трима от детективите на Патерсън. Всички бяха увити срещу студа в дебели палта, с ръкавици и шалове, вдигнати почти до перифериите на шапките, като така по нищо не се отличаваха от останалите минувачи, забързани в падащата вечер по Хъскисън Стрийт. Никой от групата не обелваше дума. Пред тях се ширна Фокнър Скуеър.

Форбс Патерсън беше заръчал на кабриолетите да ги оставят на Катрин Стрийт — на около километър от мястото на атаката. Отначало Лангтън си помисли, че това е престараване, но после се сети колко пъти досега дѐлваджиите им се бяха изплъзвали от ръцете. Сега, когато хвърли поглед към Патерсън, видя, че раменете на колегата му са изопнати от напрежение, а в очите му свети желанието за победа.

На кръстовището с Бедфорд Стрийт от сенките при близките входове се отделиха още двама цивилни полицаи и се присъединиха към групата без никакъв коментар. Лангтън се зачуди дали доʞтор Стъклен няма разположени наоколо постове, които лесно биха забелязали осмина яки мъже да крачат енергично през площада. Но тук снегът им се притече на помощ — поривите и вихрите му ги скриваха и караха пешеходците, с които се разминаваха, да сведат ниско глави, съсредоточени единствено върху мисълта да се приберат по домовете си.

После през снажната пелена изникна табела: Бек Сандън Стрийт. Почти бяха стигнали.

Форбс Патерсън вдигна ръка, за да спре групата. Напред беше само Сандън Стрийт и после площада с красивите четириетажни къщи. На отсрещния тротоар на Сандън група дрипави скитници бяха протегнали ръце над нажежен мангал. Алени въглени и черен пушек на фона на белия сняг. Един от мъжете край мангала стана, размина се ловко с няколко каруци и кабриолети по Сандън Стрийт и бавно приближи полицаите. Почти ги беше подминал, когато рязко свърна и се скри в един вход, последван от Форбс Патерсън.

— Никой не е влизал или излизал през последния час, сър — докладва скитникът. Дъхна върху напуканите си ръце да ги стопли и запристъпва от крак на крак, треперейки в тънката си куртка. — Един кабриолет пристигна преди около половин час, един дребосък в наметка с качулка слезе от него, влезе в къщата, но не е излизал повече.

— Други посетители?

Цивилният агент поклати отрицателно глава.

— Вътре обаче има много хора, сър. Повечето лампи светят, на приземния етаж свири музика.

— Спипахме ги — Форбс Патерсън се усмихна на Лангтън, после се обърна пак към треперещия си колега. — Прибирай се у дома да се сгрееш, Дженкинс.

— Благодаря ви, сър, но бих искал да остана до края.

— Браво на теб — Патерсън плъзна поглед по хората от екипа си, после се взря в отсрещната страна на Фокнър Скуеър.

Лангтън се зачуди колко ли хора имаха да връщат услуги на Форбс Патерсън.

— Самата къща наблюдава ли се?

— Да, през последните два часа Дженкис е бил тук отпред, на задния вход е Симпсън — Форбс се поспря, за да пусне каруцата на един търговец на въглища да мине пред него по улицата, и пак забърза. — Към момента още петима ду̀ши трябва да ни чакат на главния вход и край градината. Доʞтор Стъклен ни е в ръчичките като плъх в капан. Няма къде да мърда.

— Откъде сме сигурни, че той е вътре?

— Дребосъкът с качулката — отвърна Форбс. — Мисля, че това е нашият човек. Този път го сгащихме.

Лангтън се надяваше това да се окаже вярно.

Пред тях се ширна Фокнър Скуеър. Сред поривите на снежната фъртуна неясно се мяркаха удивителните знаци на железните пръти около градините и клоните на голите, подобни на скелети дървета. Прозорците на високите къщи грееха в жълто и бяло. Лангтън забърза след Форбс Патерсън, който спря пред стълбището на грамадно градско имение с елегантна фасада от червени тухли. Всичките прозорци на имението светеха. От долните стаи долиташе приглушено пиано. Черната входна врата изглеждаше тежка и стабилна.

Форбс Патерсън се дръпна да направи място на двама от детективите си. Първият от тях измъкна от джоба си грамадно длето и го опря в ключалката. Пред смаяния поглед на Лангтън вторият извади чук от гънките на широкия си шинел. Двамата заеха неподвижно позиция и зачакаха.

Патерсън си погледна часовника, допря полицейската свирка до устните си и три къси остри сигнала пронизаха студения въздух.

С първия удар на чука длетото разби ключалката на парчета. Вторият удар направо извади вратата от пантите. Детективите нахлуха в антрето с револвери в ръце.

— Полиция!

Лангтън се втурна към стълбите, търсейки входа към мазето. Край него врати се разтваряха с трясък, ботуши трополяха по паркета. Сърцето му препускаше. Револверът в дланта му беше лек като перце.

Няколко стъпала надолу, врата, боядисана в бяло. Инспекторът завъртя бравата. Усети някого зад гърба си, обърна се рязко, видя Макбрайд и му кимна. Двамата поеха по коридора зад вратата. От тавана им светеше гола електрическа крушка. Зад още врати мернаха кухня, помещение за миене на съдовете, перално, килери с храна. Никъде нямаше жива душа.

След още три крачки стигнаха студен коридор с неизмазани стени. Замириса на мокра пръст. В дъното — масивна дъбова врата, опасана със стоманени ленти. Заключвалите я катинари обаче висяха отворени на халките си. Вдигнал револвера, Лангтън посегна полека и хвана желязната дръжка. Напрегна всички сили, за да издърпа вратата към себе си под скърцането на съпротивляващите се панти. Не можа да я удържи и инерцията я блъсна в стената на коридора.

Мрак. Мирис на влага и ухание на бели цветя. Притиснат до стената, инспекторът посегна навътре в тъмнината на мазето. Ръката му опипом затърси ключа на електричеството. Намери го и бяла светлина обля помещението.

Празно. Празни прашни рафтове, по които бяха останали единствено кръглите отпечатъци от току-що изнесените делви. Бели плочки, чисти стени, бял таван. И множество кални отпечатъци по плочките на пода.

— Знаели са — промълви Лангтън. — Някой е предупредил доʞтор Стъклен, че идваме. Точно както беше предупреден и Редфърс.

Макбрайд не отвърна. Само се дръпна, за да направи път на Форбс Патерсън, който се втурна в мазето, направи крачка вътре и замръзна на място като марионетка, чиито конци са дръпнати рязко назад.

Лангтън пъхна револвера в джоба си и попита:

— Къщата е напълно празна, нали?

Патерсън кимна.

— Напълно.

Лангтън последва Патерсън по всички етажи, из пустите стаи и кънтящите коридори. На печката в кухнята още къкреше яхния, нарязани зеленчуци лежаха на чамовата маса, ножовете — пръснати край тях. Във вестибюла на първия етаж грамофон свиреше отново и отново една и съща мелодия на Шопен. Музиката се лееше над празните столове, над недопитите чаши с уиски и още димящите угарки от пури по пепелниците.

Набързо организирано бягство — доказателствата за него лежаха навсякъде: полуизмъкнати и зарязани дрехи висяха от гардеробите, извадени наполовина или преобърнати и разсипани по подовете на спалните чекмеджета; запалени лампи по стаите, под чиито тавани се кълбеше непроветрен цигарен дим. Всяка стая изглеждаше така, сякаш обитателите ѝ са излезли само за момент и след малко ще се върнат.

— Как? — питаше Патерсън. — Как са избягали? Моите хора се кълнат, че никой не е излизал от тук.

Лангтън вдигна очи.

— През тавана? Може би има покрита тераса към някоя от съседните къщи?

Патерсън изхвърча в коридора и хукна нагоре по стълбите.

Безразлично, сякаш на забавен каданс, Лангтън огледа горните етажи. Доʞтор Стъклен беше похарчил много пари за тази къща. Мебели от махагон и дъб. Скъпи копринени и кадифени дамаски. Персийски килими, гоблени, удобни легла. До всяко легло — малки масички, върху чиито дървени плотове личаха отпечатъци от поставян там голям предмет с кръгло дъно. Отпечатъци, които можеха да бъдат оставени само от изчезналите вече делви от мазето.

Инспекторът ясно си представяше сцената: „клиентът“, легнал в мекото легло. Избраната делва е поставена на масичката до него. Мъжът посяга с мръсните си тлъсти лапи и докосва проводника на капака…

Дланите на Лангтън се свиха в юмруци. Нещо лумна и него, плъзна из цялото му тяло и огненият му рев заглуши всичко останало. Той се опита да го овладее, но самата къща сякаш го предизвикваше от всички страни: всяко отворено чекмедже, всяка зееща врата беше зинала за смях уста, всяка празна стая — знак за това колко близо е бил до доʞтор Стъклен. И колко страшен е провалът му.

Действително ли беше очаквал, че ще намери тук Сара? Възможно ли е да е бил толкова наивен? Или толкова отчаян?

Инспекторът риташе яростно камарите дрехи, дърпаше чекмеджетата и изсипваше съдържанието им по разхвърляните легла и подове. Жалкият акт на дребно разрушение го караше да се чувства по-добре, но не му бе достатъчен. Искаше му се да срине цялата къща, тухла по тухла, докато от нея не остане нищо, освен голия скелет на гредите.

Макбрайд мълчаливо наблюдаваше задълбочаващия се хаос.

— Сър, може би трябва…

— Ще го намеря, сержант. Тук някъде има улики! Нещо, което да посочи недвусмислено самоличността му — Лангтън дърпаше и разхвърляше цели наръчи мъжки дрехи, претърсваше джобовете и ги захвърляше настрани.

Макбрайд полека отстъпи към вратата.

— Дали да не доведа инспектор Патерсън…

Лангтън насила отвори едно заключено чекмедже и извади отвътре куп хартии, които просто захвърли на пода.

— Лангтън — на вратата застана Форбс Патерсън, а Макбрайд надничаше иззад рамото му. — Лангтън, моля те. Не е това начинът.

Лангтън се обърна, отровил уста да спори. Пое дълбоко дъх и го задържа, докато ревът и тласъците на гнева дълбоко в него затихнаха.

— Не са избягали през тавана — продължи Форбс. — Там няма врати — нито тайни, нито явни. Снегът по керемидите е недокоснат, така че не са минали и по покрива.

Изтощен, Лангтън се насили да се съсредоточи. Възможностите да се избяга незабелязано от тази къща едва ли бяха кой знае колко много. Спомни си мириса на долните етажи.

— Мазето.

Спусна се пръв надолу по стълбите и проследи с поглед как детективите се заеха да претърсват старателно изоставения сутерен. Лангтън спря пред вратата на мазето, където ярката светлина продължаваше да осветява безмилостно празните рафтове.

— Вижте! Кални стъпки по пода.

— Е, и?

— Значи, доʞтор Стъклен и хората му са пренесли делвите от тук някъде другаде, на някой неизвестен за нас адрес или в някой склад.

— Моите хора не си видели никой да изнася нищо.

— Именно — запристъпва внимателно из мазето, мъчейки се да проследи логически посоката на отпечатъците. Те се местеха от рафт към рафт, после — до поцинкованата маса в средата, след това — към стените. Интересното беше, че дори не се приближаваха до вратата, която водеше нагоре към къщата. — Отговорът се крие някъде в това помещение.

И тримата детективи се заеха да проверяват стените за тайни врати. Търсеха цепнатини — тесни пролуки между вратата и ръбовете на стената, опасващи касата ѝ. Не откриха нищо.

— Не разбирам — каза Лангтън. — Трябва да е някъде тук. Няма друг начин да са избягали.

Усети как гневът се завръща, представи си как изтръгва рафтовете от стените, дори пристъпи напред и стисна една от лавиците. Плочките на пода прокънтяха под ботушите му. Лангтън сведе очи.

— Сержант, донесете ми оня чук.

Лангтън коленичи и започна да почуква по плочките с дръжката на револвера. Покриваше методично целия под, вслушваше се, а зад него мълчаливо стоеше Форбс Патерсън. Звукът навсякъде беше еднакъв. Тук. И тук. Но точно до най-отдалечената от вратата стена подът отекна глухо и дълбоко.

Лангтън погледна Патерсън и грабна чука от Макбрайд. Вдигна го, а Форбс се обади:

— Чакай. Ако има врата в пода, значи има и механизъм, който да я отваря. Някакъв ключ.

— Ти виждаш ли ключ? Претърсихме навсякъде.

— Ами отвън в коридора, сър? — продума Макбрайд. — Или в кухнята?

Лангтън се поколеба. Знаеше, че гори от желание да се нахвърли с чук върху къщата, че иска да види как плочките се трошат и парчетата се разхвърчават навсякъде. Знаеше, че иска да руши. Но Патерсън и Макбрайд бяха прави. Инспекторът остави чука.

Намериха ключа сред тухлите на неизмазания коридор — беше просто малък лост. Лангтън и Макбрайд с извадени револвери застанаха над тайната врата, а Форбс Патерсън бръкна в цепнатината с лоста. На отлично смазани безшумни панти част от пода се повдигна и откри отдолу квадратна тъмна шахта. От нея задуха влажен въздух, напоен с мирис на мокра пръст, тухли и разложение. Отдолу не долиташе друг звук, освен шума от течаща някъде далече вода.

Лангтън надникна иззад ръба на шахтата и видя първото стъпало на стълба. Преди Патерсън да успее да го спре, той се прехвърли в ямата и увисна на ръждясалите, набити в стената метални халки. Ръката му все така стискаше револвера, но всяка цел бездруго оставаше скрита в мрака.

Случайно ръкавът му закачи бакелитовия ключ за осветлението току до стълбата. Покрити с мрежа крушки примигнаха и осветиха цилиндричен тухлен тунел, простиращ се и вляво, и вдясно. По влажния му под плъхове се разбягаха във всички посоки, стреснати от внезапната светлина.

— Какво виждаш? — извика надолу Патерсън. Главата му стърчеше над ръба на квадратната шахта.

— Тунел за бягство — отвърна Лангтън. — Както гледам, минава под целия площад.

Наляво тунелът се губеше в далечината. Крушките, закачени на всеки десет метра, осветяваха ронещата се тухлена зидария на лигавите от влага стени. Шумът от течаща вода долиташе именно от тази посока. Вдясно тунелът правеше рязък завой и се скриваше от погледа.

— Трябваше да се досетя — ботушите на Форбс Патерсън разплискаха водата по пода, когато той скочи до Лангтън. — Доʞтор Стъклен не би се оставил без план за бягство.

— Човек не може да предвиди всичко — отвърна Лангтън. Зачуди се обаче дали Джордж Сапьора знае за тези тунели. Наистина, само ако се беше сетил по-рано…

Винеше единствено себе си. Доʞтор Стъклен винаги беше на една крачка пред тях. Най-малко на една.

— Накъде води тунелът, сър? — попита Макбрайд.

Патерсън вдигна очи, после се огледа добре наоколо, мъчейки се да се ориентира.

— На югозапад, доколкото мога да преценя. Към Токстет.

— Хайде — Лангтън повлече Патерсън и Макбрайд по студения тунел надясно. Отпред не долиташе никакъв звук, никакво течение не носеше към тях миризми. Когато завиха зад ъгъла, Лангтън разбра защо — тухленият тунел се беше срутил, път напред нямаше.

Не, не се е срутил сам. Сред руините Лангтън видя да стърчат дебели подпорни дървени греди, подобни на онези, с които се укрепваха минните галерии. Омотаните около тях въжета показваха, че хората на доʞтор Стъклен са ги изтеглили и са оставили ерозиралия от времето или умишлено подкопан таван на тунела да се срине и да затрупа прохода.

Както и да беше станало, напред не можеше да се продължи.

— Ще пратя хората си тук с кирки и лопати — рече Форбс Патерсън. — Скоро ще отворим ходника.

Лангтън не отвърна нищо. Пъхна револвера в джоба си и се върна при ръждивата стълба. Калните му подметки оставиха пресни отпечатъци по белите плочки на пода на мазето. С наведена глава и отпуснати рамене, той разбута заетите с претърсване детективи и се отпусна в едно от кожените кресла във вестибюла, загледан втренчено право пред себе си.

Доʞтор Стъклен беше победил. Отново. Както обикновено, беше надхитрил полицията, навярно с помощта на информатори в самото управление. Откъде иначе би могъл да знае за акцията?

Лангтън отпусна глава назад върху облегалката. Адреналиновата вълна беше отшумяла, оставяйки след себе си изтощение и усещане за пълно безсилие. Какъв беше смисълът? Защо просто не признаеше, че е изправен пред враг, който е просто твърде интелигентен, твърде лукав, твърде гъвкав. Все едно се опитваше да улови мъглата с мрежа.

Без да се съсредоточава върху нищо, Лангтън остави погледа си да се рее из вестибюла. Еклектична смес от мебели и украса: по стените — маслени пейзажи и скици от Италия, Франция, Средиземноморието. Индийски статуетки вдигаха безбройни ръце към небето. Електрическият грамофон, вече замлъкнал, стоеше до масичка с наредени отгоре ѝ кутии за пури и стъклени гарафи за вино. В другия ъгъл — механично пиано, от което перфолентата със записаната мелодия висеше навън, подобно на нагръдник на пияница. А до пианото — елегантна дървена статуя. Висока не повече от метър и двадесет, а сините и златните ѝ бои бяха все така ярки, както са били в деня, в който египетските майстори са я изрисували. Очертани с въглен очи и загадъчна усмивка.

И тогава Лангтън си спомни къде беше виждал точно копие на същата статуя. В дома на професор Колдуел Чивърс.

Професорът. Човекът, показал при гостуването си такъв остър интерес към дома на самия Лангтън, човекът, така изненадан от факта, че в такава „голяма и уютна къща“ има само една прислужничка.

От апатията му не остана и следа. Лангтън скочи от креслото, втурна се в коридора и насмалко не събори Макбрайд.

— Сър? Къде…

— Защити Елси — изрече Лангтън. — Тя е в опасност.

— Сър, какво правите…

Гласът на сержант заглъхна, Лангтън вече се спускаше тичешком по стъпалата пред входната врата. Затича през Фокнър Скуеър, после надолу по Сандън Стрийт и по Ъпър Парламънт Стрийт с оживеното ѝ движение. Снежната вихрушка го душеше, хвърляше сняг в устата му, в носа, в очите. Ботушите му се хлъзгаха, той се разминаваше на косъм с останалите забързани пешеходци. Докато тичешком пресичаше платното, краката му се хлъзнаха. Падна и удари бедрото си в твърдия лед, болката се стрелна нагоре по гръбнака му. Инспекторът се претърколи настрани, без да обръща внимание на виковете на каруцарите и се запрепъва отново към имението на професора.

Представяше си тунела под краката си, под платното на улицата. Директна връзка между професора и клиентите му. Колко удобно! Инспекторът се замисли за всички делви, изнесени от къщата на Фокнър Скуеър и сега подредени в някоя от стаите у професора. Доказателства, напълно достатъчни, за да го свържат с търговията с душѝ.

Една част от Лангтън знаеше, че не е възможно просто да нахлуе в дома на Чивърс без съдебна заповед. Но яростта беше заличила всяка логика. И точно яростта го накара да заблъска по входната врата на имението с дръжката на револвера си. Вратата едва се открехна и инспекторът нахълта, изблъсквайки иконома встрани.

— Къде е той?

— Сър, не може така да… — после икономът видя пистолета. — Ще се обадя в полицията.

— Аз съм полицията — Лангтън не усещаше дали крещи, гневът бучеше в главата му като водопад, падащ с рев от скали.

Втурна се по коридора, през салона, мъчейки се да си спомни как се стига до египетската зала. Уплашени, прислужничките отскачаха от пътя му. Един лакей изтича на среща му, но при вида на пистолета отстъпи. Ревът в главата на Лангтън ставаше все по-силен.

Ето. Спомни си коридорите. Затича по леко спускащия се надолу приземен етаж и с ритник отвори познатата врата. Лъчи светлина играеха по бляскавите предмети, отразени от златото и абаноса, от черното и сребърното. Изрисуваните лица на саркофазите го гледаха безстрастно. Подредените по рафтовете канопи си стояха по местата.

— Колдуел Чивърс!

Лангтън намери друга врата, спусна се по спираловидното стълбище зад нея. Долу, тесен стенен панел между два подпрени на стената капака на саркофази зееше, открехнат с пет сантиметра.

Без да спре и да се замисли защо ли тайната врата е оставена отворена, Лангтън я блъсна рязко, в носа го удари познатата миризма на мокра пръст. Покрити с мрежи крушки светеха в бяло. Още надолу водеха каменни стъпала. Лангтън заслиза, насочил револвера напред. Знаеше, че е близо. Развръзката наближаваше.

Слезе от последното стъпало и почувства зад гърба си някакво движение. От мрака изникна ръка и му запуши устата. Друга ръка грабна револвера. Гигантски, подобни на лопати ръце, мъртвешки бледи в тъмнината.

Вместо да се бори, Лангтън отстъпи рязко назад и блъсна нападателя с цялата си тежест. Сякаш блъсна тухлена стена. Заби лакътя на свободната си лява ръка в ребрата на непознатия, после отново и отново. Никаква реакция. Нищо.

Ръката, покрила устата му, го стисна за гърлото. Влажни, лепкави, сякаш стоманени пръсти потънаха в плътта на инспектора. Той се замъчи да си поеме въздух, да вдиша, въпреки натиска. В паниката си неволно натисна спусъка на револвера. Два изстрела рикошираха от стените на тунела. После нападателят изтръгна оръжието и го захвърли в сенките, след това стисна гърлото на Лангтън с две ръце.

Хватката се затягаше все повече, а инспекторът се помъчи да се обърне. Риташе и удряше, блъскаше и дереше. Но нападателят, невидим отвъд кръга светлина, хвърляна от крушките, не реагираше изобщо. Пръстите му се сключваха все по-здраво около шията на Лангтън като челюстите на капан около лапата на уловена лисица.

Очите на инспектора изскочиха от орбитите си. Подутият език висна от устата му. От гърлото му се надигна противно влажно гъргорене. Звукът долетя до слуха му сякаш от много далеч.

Когато блъскането на кръвта в главата му постепенно удави всички други усещания и тялото му се отпусна в хватката на убиеца, инспекторът изведнъж ясно осъзна и прегърна собствената си смърт. Представи си Сара и се опита да се съсредоточи върху лицето ѝ, за да бъде то последната му мисъл. После му причерня, но тогава нападателят му пристъпи напред, излезе на светло и Лангтън видя кой е.

Писъкът се надигна и заглъхна само в съзнанието на инспектора. После той потъна в безсъзнанието, отнасяйки в мрака студената тъпа физиономия на Мичман Джейк.

Загрузка...