Доктор Стъклен

Пет

Когато кабриолетът ги остави в двора на полицейското управление на Виктория Стрийт, Лангтън остави Макбрайд с дежурния сержант и закрачи през фоайето, хвърляйки погледи към закованите до стените корави дървени пейки, където бяха насядали парцаливи хорица, сгушени в студа. Не видя сред тях познати лица. Преди да се заизкачва по стълбите към кабинета си, Макбрайд го повика отново.

Дежурният сержант се приведе към инспектора над месинговата оградка на високото си бюро:

— Извинете, сър, но доктор Фрай ви търси.

Лангтън слезе в мазето и намери доктора в задръстения му кабинет.

— Поръчал си да ме пратят при тебе.

Фрай вдигна поглед от пишещата си машина, закрепена незнайно как сред неравните камари папки и хартии върху бюрото.

— Лангтън, видя ли се с Колдуел Чивърс?

Нетърпелив да се качи горе и да намери Форбс Патерсън, Лангтън отвърна:

— Професорът беше много услужлив. Определи белезите на тила на жертвата като електрически изгаряния.

— Причинени от какво?

Лангтън се поколеба, после каза:

— Спомена дѐлваджиите.

Фрай кимна и се зае да почиства пенснето си с носна кърпичка.

— Досетих се аз.

— Знаел си какво е причинило изгарянията? — Лангтън заобиколи бюрото и застана до доктора. — Защо не ми каза?

— Щеше ли да ми повярваш?

— Ами…

— Именно. А и не можех да бъда сигурен. Колдуел Чивърс има голям опит и знае много за тях. Всъщност, той е нещо като авторитет по въпроса.

Лангтън отново се зачуди откъде и защо на професора му е известно толкова много за дѐлваджиите. Но в момента изгаряше от желание да поговори с Форбс Патерсън.

— Това ли е всичко?

— Не съвсем — Фрай се зарови в чекмеджетата на бюрото си, докато най-сетне измъкна два смачкани листа жълта хартия. — Пратих запитване до Лондон относно пръстовите отпечатъци на бура и получих тези два отговора. Погледнѝ.

Лангтън понечи да каже на доктора, че вече са идентифицирали мъртвеца, но вместо това първо прочете телеграмата: Открито съвпадение. Подробностите следват.

— Е, и?

Фрай му подаде втората телеграма.

— Тази пристигна час след първата.

— Не е открито съвпадение — прочете Лангтън и вдигна очи към доктора. — Нищо не разбирам.

— Нито пък аз. Особено като погледнах кои са изпращачите.

Лангтън огледа първата телеграма и видя адреса: Министерство на вътрешните работи, Куин Ане Гейт. Втората обаче беше изпратена от Министерството на външните работи.

— Че защо Външно министерство ще се интересува от едно криминално разследване?

Фрай се усмихна.

— Надявах се ти да ми кажеш.

Лангтън се замисли за момент, после каза:

— Може ли да задържа телеграмите?

— Разбира се. А, да, освен това тъкмо довършвам доклада си върху втората жертва, която ми прати, моряка.

— Огнярят Олсен?

— Точно той — рече докторът. — Чиста работа: едно-единствено пробождане между ребрата до сърцето. Убиецът е знаел какво върши.

— А оръжието?

Фрай разви едно парче муселин върху бюрото си и откри увития в него къс изцапана с кафяви петна стомана, дълъг около двадесет сантиметра.

— Шефилдска стомана, двуостра. Използва се за отделяне на здрава или ранена тъкан от костите.

Докторът повдигна острието, хванал гравираната му дръжка през парчето муселин, вместо с ръкавица.

— Нали разбираш, хирургът прокарва този инструмент по дължината на костта — пищяла, да речем, или бедрената кост — и с него изрязва и отделя тъканите.

При тези думи Лангтън примигна.

— Значи оръжието е собственост на хирург.

— В определен момент със сигурност е било така, но само Господ може да каже как се е озовало в ръцете на убиец.

Лангтън поблагодари на Фрай и се качи в кабинета си. Имаше куп нови факти за допълване в досието на случая и много за обмисляне. Но не беше писано: Хари, момчето за всичко, докуцука при него още в коридора.

— Една дама желае да ви види, сър. Поканих я да ви почака в кабинета.

— Дамата представи ли се? — попита Лангтън, веднага сетил се за мисис Гриздейл.

— Сестра Райт, сър.

Лангтън завари сестрата, седнала в кабинета му.

— Съжалявам, че съм ви накарал да чакате, сестра. Нямах представа, че имате намерение да ме потърсите днес.

— Няма нищо, инспекторе — сестра Райт стана, когато Лангтън влезе, но сега отново се върна на мястото си, положила чантичката и ръкавиците си в скута. Беше облечена в дълга сива пола и палто от сива вълна в същия тон, носеше и простичка, по-тъмносива шапка. Дрехите по някакъв начин напомняха униформата ѝ, сякаш и сега сестрата не се беше откъснала напълно от службата си. — Знаех, че ще сте зает, просто се надявах да можете да ми отделите няколко минутки.

— Разбира се. Днес не сте ли на работа?

— Смяната ми започва в седем часа тази вечер — отвърна сестрата, — макар че аз обикновено застъпвам малко по-рано.

Колко по-рано? — помисли Лангтън. На ръката на сестрата нямаше венчална халка, а тя самата напомняше на инспектора за сестрите от полевите болници и лазаретите в Трансваал: жени, някои още момичета, съсредоточени само и единствено в работата си. Подобно на монахините, те гледаха на задълженията си по-скоро като на призвание, отколкото като на професия. Без тяхната беззаветна грижа и внимание много мъже нямаше да се завърнат след войната. В това число и самият Лангтън.

— Как мога да ви услужа? — попита инспекторът, седна бавно зад бюрото си, присвивайки очи от болката в стомаха.

— Нещо боли ли ви?

— Нищо сериозно, малък инцидент, докато преследвах заподозрян — отвърна Лангтън. — Моля, слушам ви.

Сестра Райт се поколеба, после започна:

— Първо, бих желала да ви помоля да не споменавате пред професора за днешното ми посещение тук. Разбирам, че нямам право да ви поставям в подобно неудобно положение, но професорът ненавижда хората да говорят зад гърба му дори и когато го правят за негово добро.

Заинтригуван, Лангтън отговори:

— Имате думата ми: казаното между тези четири стени ще си остане тук.

По лицето на сестра Райт се разля усмивка, която я накара да изглежда с десет години по-млада.

— Знаех си, че съм ви преценила правилно, инспекторе.

— Така че…

— Така че ето какво. Струва ми се, че снощи — или по-точно тази сутрин, в Лечебницата дните и нощите се сливат — професорът е оставил у вас грешно впечатление за себе си. Той е имал дълъг и пъстър живот, живот, посветен на облекчаване на болките и помощ за страдащите. Работила съм с много лекари, но никога не съм виждала по-самоотвержен хирург от професор Колдуел Чивърс.

Лангтън не отговори, замислен защо ли сестрата се чувства длъжна да защитава професора.

Сестра Райт продължи:

— Той се бори всеки ден, за да спасява животи и да връща хора от самия ръб на смъртта. Понякога не успяваме да се справим. Знам колко страда професорът от тези неуспехи, той не е от онези, които успяват да привикнат към смъртта. Сигурно сте срещали хора от другия тип, инспекторе, обръгнали хора. И то сте ги срещали не само при работата си.

Спомнил си Трансваал, Лангтън кимна.

Сестра Райт се наведе напред в стола си.

— Професорът искрено се вълнува за хората. Навярно понякога се вълнува твърде много. Позволява определени… идеи да го разсеят. Идеи, които на дневна светлина може би изглеждат гротескни или дори опасни.

— Идеите на дѐлваджиите?

Сестра Райт сведе очи към пода.

— Боя се, че да.

— Чувал съм за съществуването им и от други хора — отвърна Лангтън. — Изглежда мнозина вярват в тях.

Сестрата му се усмихна.

— Мнозина вярват и във феи, елфи и всякакви други духове. Спомнете си, че вярват дори във вуду, тази странна вяра в немъртвите. Понякога се чудя дали тази вяра не се корени в някаква дълбока нужда на човека или просто всеки вижда онова, което желае да види?

Лангтън не се усъмни в искреността на думите ѝ. В окопите и пустините на Трансваал пред собствените му очи уравновесени хора се бяха превръщали в развалини, отчаяно търсещи да се уловят за всяка сламка, която би могла да облекчи ежедневните им страдания. Говореха за призраци, духове, ангели, за отвъдния живот, за египтология, за религии и секти от цял свят. Онези хора изгаряха от такава нужда.

Наистина ли обаче професорът беше подложен на чак такова напрежение? Напрежение и стрес, достатъчни да го тласнат към протегнатите пръсти на различните вярвания? Инспекторът внимателно подбра следващите си думи:

— Професорът ми се стори уважаван, трудолюбив и много разумен.

— Разумът му е здрав като моя и вашия — отвърна сестра Райт. — Но той с такава ревност търси начини да помогне на пациентите си, че понякога губи ясен поглед върху нещата.

— Но вие му имате пълно доверие.

Сестра Райт отвърна с втренчен поглед.

— Бих му доверила живота си.

Лангтън отново се зачуди защо всъщност сестрата е дошла при него. Зад думите ѝ долавяше неизказани неща, факти или подозрения. Може би самата тя дори още не беше осъзнала, че подозренията вече са се загнездили в нея.

— А вие лично вярвате ли в дѐлваджиите?

Сестрата се замисли за момент.

— Разбирам защо хората вярват в тях. Разбирам причината за съществуването на такива като тях.

Това не беше същински отговор на въпроса, но Лангтън реши да не я притиска повече.

— Бихте ли могли да ми посочите някои от другите интереси на професора?

Сестра Райт сплете пръсти в скута си.

— Не съм сигурна, че трябва да го правя.

Лангтън зачака.

Младата жена хвърли поглед през прозореца към Виктория Стрийт и после кимна:

— Професорът изключително силно се интересува от египтология, от Ориента и от източните философии: будизъм, най-вече дзен будизъм, хиндуизъм, от делата на Конфуций и Сун Ятсен. Интересува се още от акупунктура, от стимулация на нервните центрове на тялото, от китайската вяра в чи или енергията вътре в нас.

— Дълъг списък.

— Това е само частичка от познанията му — отвърна сестрата. — Той е истински енциклопедист.

Лангтън видя в очите ѝ искрено уважение към професора и това го накара да преглътне следващите си въпроси. Вместо това предпазливо каза:

— Случвало ли се е интересите му да го отведат твърде далеч?

— Далеч?

— Дали някога… интересите му са се отразявали на пациентите му?

— Никога — остро отсече сестрата. — Пациентите му никога не са страдали.

Лангтън разбра, че няма да научи нищо повече. Докато сестра Райт прибираше ръкавиците и чантичката си и се канеше да си върви, инспекторът допълни:

— Благодаря ви, че ми казахте всичко това. Оценявам искреността ви.

— Просто исках да го знаете.

— Може ли да ви задам един последен въпрос, сестра? Не засяга професора.

Сестрата наклони леко глава и зачака.

Лангтън каза:

— Когато видяхте мъртвеца без лице, разпознахте татуировките му.

Сестра Райт се изправи и остави ръкавиците и чантичката на стола зад себе си. С леки и бързи движения, преди инспекторът да успее да ѝ попречи, тя разкопча малките черни копченца отстрани на роклята си. Сивата вълна се плъзна настрани и се разтвори.

Лангтън вдигна ръка да спре жената. Пулсът му затупка бързо чак в гърлото. Видът на голата ѝ кожа обаче го накара да замълчи. Между ръба на белия дантелен корсет, покрил гърдите ѝ, и нежната извивка на гърлото ѝ пълзеше мрежа от фини белези. На бледата светлина в кабинета те изглеждаха сребристи.

— Постъпих в сестринския корпус на шестнадесет години — каза сестра Райт и загърна роклята си. — Лекувахме ранените бури наравно с нашите храбри войници, не правехме разлика, помагахме еднакво. Но когато наемниците прегазиха болницата ни, това не ги спря да… да…

Младата жена се обърна и се зае да закопчава роклята си.

— Съжалявам — каза Лангтън. — Съжалявам.

Сестра Райт се обърна към него със скована усмивка.

— Оцеляваме, инспекторе. Продължаваме живота си, защото нямаме друг избор.

Образът на Сара изпълни съзнанието на Лангтън.

— Инспекторе? Трябва да вървя — сестра Райт застана до вратата на кабинета и зачака инспекторът да ѝ отвори. После му протегна ръка за сбогом. — Надявам се, че не допуснах грешка като дойдох при вас.

— Не сте допуснали грешка, имате думата ми.

С една последна усмивка сестрата си отиде. Лангтън я изпрати и видя, че Хари му хвърли особен поглед. После затвори вратата и подпря гръб на матираното стъкло.

Сестрата значително се беше издигнала в очите му. Каквато и да беше причината за днешното ѝ посещение, дали беше продиктувано от съзнателен или несъзнателен порив — всичко това в някакъв смисъл беше без значение. Младата жена беше разкрила пред него значима част от живота си, беше му позволила да зърне за миг ужасите, които я бяха оформили като личност. Инспекторът се съмняваше, че сестрата би сторила това за всекиго. Но защо го стори точно за него?

По всичко личеше, че сестра Райт е оживяла след кошмарното преживяване, при това оцеляла не само физически, но и психически. Някои от оцелелите се връщаха у дома, но и там не намираха утеха от мъките на войната, не намираха скривалище от страшните спомени. Не успявайки да подновят прекъснатия си без време предишен живот, те се пропиваха, вземаха опиум, затъваха в престъпления или просто пропадаха през тъканта на обществото и изчезваха в бездната отдолу.

Да, сестра Райт беше силна. В това Лангтън не се съмняваше.

Той досипа въглища в печката и излезе от кабинета, в който още се долавяше ароматът на сестра Райт, неуловим дъх на бели цветя. Инспекторът завари кабинета на Форбс Патерсън празен. Един детектив в общото помещение му каза, че Патерсън ще се върне следобед. Лангтън остави съобщение и реши да придружи Макбрайд при посещението му в Бутъл.

Трамваят пое от Виктория Стрийт към центъра, минавайки по дължината на Скотланд Роуд и Стаили Роуд. Лангтън седна на горната платформа сред миризми на мокри дрехи, кожа и опърлено от сипещите се от сгъващата се трамвайна лира над главата му искри. През мръсните стъкла гледаше как улиците се разгръщат пред него. Въпреки че кралската процесия щеше да мине далеч от тук, много от къщите и магазините бяха украсени с вимпели и ленти в националните цветове. Имперското знаме висеше от прозорците, редом до черно-белите портрети, отпечатани специално за случая от най-популярните вестници, така че строгият поглед на кралица Виктория наблюдаваше Лангтън от стотици места.

По-бедните улици празнуваха още по-ревностно — докато трамваят чакаше пред Стаили Хоспитъл, Лангтън плъзна поглед по улиците с имена на цветя от отсрещната страна — Холи Стрийт, Дейзи, Роуз, Айви — и видя гирлянди в червено, бяло и синьо, опънати между къщите. А когато трамваят тръгна рязко напред сред припукващия съсък на искрите, инспекторът зърна хора на стълби, които прикрепяха трицветни ленти по стълбовете на уличното осветление.

После, унесен от монотонното движение на трамвая, Лангтън притвори клепачи и задряма. В съзнанието му се надигнаха образи: мъжът без лице, професор Колдуел Чивърс, безумният скок над крилата на шлюза, сестра Райт, разкопчаваща роклята си. Сара.

Инспекторът се събуди, когато трамваят спря с внезапно тръсване. Огледа се, примига объркано и позна черквата „Света Троица“ на Мъртън Роуд. После изтрополи надолу по спираловидните стъпала до долната платформа и скочи на уличния чакъл точно в момента, в който кондукторът удари звънеца за тръгване. Все още сънен, Лангтън закрачи към черквата. Ако си спомняше добре, Глочестър и Уорчестър Роудс се падаха вляво.

Повечето пешеходци тук бяха облечени прилично, с чисти и изгладени, макар и леко овехтели дрехи. В простичките двуетажни къщи живееха работнически семейства, представляващи най-долното стъпало на йерархичната стълбица на уважаваното почтено общество.

Дядото на самия Лангтън беше живял на Уорчестър Роуд преди несломимото му трудолюбие и напредъкът му в инженерните науки да бяха извели семейството до Евертън Брау и още по-нагоре.

Лангтън намери адреса на Кеплер и Дърам на Глочестър Роуд и видя, че пред къщата вече е спрян полицейски кабриолет. Жилеста жена в синя престилка отвори вратата и посочи нагоре по стълбите, където Макбрайд и още един полицай ровеха из дрехи, нахвърляни върху едното тясно легло в стаята. Краката и на двете легла бяха потопени в малки купички с керосин, за да попречат на хлебарките да се катерят по спящите през нощта. Зловредната миризма на горивото се смесваше с миризмите на влажен гипс и тютюн.

— Някакви находки, сержант?

— Няколко, сър — Макбрайд заведе инспектора в ъгъла на стаята до дъбов скрин с чекмеджета. Отгоре на скрина лежаха два кочана с официални пощенски бланки за телеграми — повече от половината бланки на всеки кочан бяха използвани. До тях бяха пръснати отрязъци от железопътни билети за електрическата линия Ливърпул-Саутпорт и от линията Грейт Уестърн до гара Юстън в Лондон, както и броеве от Ливърпул ехо от последните четири дни и разнообразни писалки и моливи.

Лангтън взе единия кочан и пристъпи до прозореца. През прашното стъкло влизаше достатъчно светлина, че да се видят вдлъбнатите белези от писаното, останали по долните бланки.

— В управлението би трябвало да успеем да дешифрираме поне последното изпратено съобщение. Понякога обаче хората правят грешки, докато пишат телеграми, тогава просто късат сгрешената и почват наново.

Макбрайд се ухили.

— Пратих полицай Нейлър в задния двор да прерови боклука на старата хазяйка, сър. Боклукчиите ще минат чак утре, така че по-голямата част от сметта от цялата седмица е на наше разположение.

Лангтън не завидя на Нейлър за възложената му задача, но в началото на собствената му кариера и на него му се беше налагало да изпълнява подобни заръки, че и по-лоши. Инспекторът плъзна поглед из стаята и се опита да си представи мъжете, живели в нея. Две тесни чамови легла, покрити с износени юргани и с пъхнати отдолу им цукала. Масичка с порцеланова кана и купа с вода за миене, и двете покрити с фина паяжина от пукнатини. На пода дъски, потъмнели от времето и от мазания отгоре им восък, с метнат в средата разнищен жълто-червен килим. Зад вратата, окачено на забито през пожълтелия тапет месингово гвоздейче, висеше ковьорче в рамка — типична изработка на младо момиче, което тепърва се учи да бродира: Бъди благодарен на Бога.

Стаята не внушаваше чувство на благодарност към когото и да било, но мнозина живееха в условия, далеч по-лоши от тези. Далеч по-лоши.

— Какво каза хазяйката за наемателите си? — попита Лангтън.

Макбрайд сви рамене.

— Каза, че били тихи хора, сър. Затворени, не създавали проблеми. Оплака се единствено от това, че се прибирали много късно вечер.

— Така ли?

— Ами, сър, понякога си идвали в три или четири сутринта, дори при положение, че на следващия ден били дневна смяна и трябвало да стават рано. Също така миришели на бира, рече още жената, макар че никога не изглеждали пияни. Съседите се оплаквали от късното прибиране, но то съседите винаги се оплакват. Вече била решила да изгони нашите двама приятели, обаче те ѝ предложили да ѝ плащат по шилинг отгоре седмично. Така че станала малко по-толерантна.

Значи двамата мъже са постъпили на работа при Свода в един и същи ден, живели са в една и съща къща, на Свода работели на еднаква длъжност, макар и в различни смени. Единият беше убит, а другият — избягал. Без съмнение главен инспектор Пърсел на секундата щеше да стигне до заключението, че Дърам е убил Кеплер. Какъв обаче е бил мотивът му? Без съмнение и той щеше да изплува при по-нататъшното разследване.

След това Лангтън зададе един реторичен въпрос:

— Хазяйката видяла ли е двамата мъже да приемат посетители? Да пращат писма или телеграми?

— Никой не идвал при тях, рече хазяйката, сър, обаче пращали доста телеграми. Понякога по една всеки ден.

Преди Лангтън да продължи с въпросите, по стълбите затропаха тежки ботуши. В стаята надникна още един полицай, видя инспектора и отдаде чест. В ръка носеше куп мръсни хартии.

— Открих всичко това в боклука, сър.

Смачканите жълти телеграми бяха изпъстрени със съмнителни смрадливи лекета, но все още бяха четливи. Лангтън ги приглади върху скрина. Оптимистично настроен, той се беше надявал да открият някои от телеграмите, изпратени до Дърам и Кеплер. Вместо това всички, намерени в боклука, бяха явно телеграми, написани от двамата мъже. Някои думи бяха задраскани и пренаписани или преместени на други места.

Съдържанието изглеждаше банално: Леля Агнес добре. Няма треска. Надява скоро гостувате. Пита за Майка.

Или: Чичо Тоби доволен подаръка. Праща поздрави. Времето ясно, но непостоянно.

Макбрайд поклати глава.

— Просто семейни работи, сър. Скука.

Лангтън сравни отделните чернови на съобщенията. Пени на дума не беше малко, още повече за хора със скромни възможности, но който и да беше съчинявал телеграмите, беше направил и невъзможното, за да подреди думите в точно определен ред.

Инспекторът се усмихна. Ако беше бур и планираше атентат, със сигурност щеше да организира внимателно кореспонденцията си. Един класически код щеше да принуди двамата мъже да предават безсмислени съобщения, а това пък щеше да привлече вниманието на пощенските чиновници, които винаги уведомяваха полицията при наличието на съмнителни телеграми. Семейни новини никога нямаше да предизвикат подозрения или въпроси.

— Сержант, намерете най-близката пощенска станция и сверете серийните номера на телеграмите със записаното в техните журнали — очевидно става дума за последователни номера. Открийте адресите на получателите. Трябва да разберем с кого са били в контакт Дърам и Кеплер.

— Сър — вместо да вземе смачканите хартии, Макбрайд се зае да преписва серийните номера, отпечатани на гърба на всяка от тях.

Лангтън прати Нейлър да се измие, а третия полицай в стаята помоли да почака отвън. Искаше да остане сам няколко минути, да помисли, да попие обстановката и откритите нови факти. Седна на ръба на леглото до прозореца и плъзна поглед наоколо. От долния етаж се носеше миризма на готвено зеле и мокро пране и се смесваше с миризмата на керосина от капаните за хлебарки.

Имаше ли наистина бурски заговор? На Лангтън вече му беше много трудно да повярва в това. Кралица Виктория разполагаше най-добрата охрана в цялата империя, с най-добрите войници, най-добрите агенти, най-добрата мрежа от информатори. Въпреки това гаранции нямаше. Всеки можеше да се окаже слабото звено. Дърам трябваше да бъде заловен.

Тихо дращене отвлече Лангтън от мислите му. Той погледна надолу и вдигна крака във въздуха, когато изпод леглото плъпна тлъста, лъскава хлебарка. Тя заобиколи отдалеч паничките с керосин, стрелна се по износения килим — там крачетата ѝ бяха напълно безшумни, но когато се върна на голите дъски, отново затропаха. После насекомото изчезна под скрина.

Лангтън се изправи и се отправи към вратата. Когато човек видеше една от тия гадинки, значи наблизо имаше още много, те никога не бяха самички. Когато отвори вратата, чу рязко щракване на отскочила метална пружина. Инспекторът спря на място. Звукът определено идваше от истински, хубав капан, а не от някой купен от битпазара боклук.

Бавно и внимателно, Лангтън коленичи и погледна под скрина. Щом очите му привикнаха към мрака, видя стабилен стоманен капан, в който злополучното насекомо лежеше набучено и още се гърчеше. А зад капана — тъмна дупка в стената. Лангтън подпря с рамо скрина, премести го и изрита капана настрани. В основата на стената, точно над цокъла, някой беше отлепил пожълтелия тапет и беше разширил дупката в гипса под него. Квадратното парче дъска, скривало досега дупката, лежеше до капана, навярно изместено от любопитните насекоми.

Лангтън си сложи ръкавиците и взе от камината една дълга подпалка, за да бръкне в дупката. Още три хлебарки изпаднаха от нея и се загърчиха, паднали по гръб. Лангтън направи отвратена гримаса и бръкна още по-дълбоко. Дупката се оказа по-голяма, отколкото му се беше сторило отначало.

Пачка хартийки, прихванати с връвчица, изпадна и тупна до насекомите. Лангтън мерна богато украсените букви, водните знаци, детайлните офорти. С един поглед прецени, че в пачката има около двеста-триста паунда в банкноти по една, пет и десет. Инспекторът коленичи и продължи да търси. Подпалката се закачи в нещо тежко. Лангтън я дръпна малко назад и измъкна със сила предмета. Увит в памучен парцал пакет изкънтя на пода.

В парцала имаше револвер, тежък и черен, лъскав от греста. „Уебли“. Същият модел като армейското оръжие в нощното шкафче на Лангтън. Без съмнение беше и моделът, с който Дърам беше стрелял по тях двамата с Макбрайд.

Имаше нещо особено в месинговожълтите патрони, пръснали се по дъските. Лангтън взе един, пристъпи до мръсния прозорец и го вдигна към светлината. Върху главата на куршума личаха две линии, пресечени под прав ъгъл: кръстовиден нарез, който означаваше, че при контакт с целта, куршумът ще се пръсне във всички посоки. Простичка модификация, забранена от Женевската конвенция, но все още в употреба.

Въпреки че бурските партизани и наемници не бяха единствените войници, използващи куршуми дум-дум, Лангтън си спомни последното място, където беше виждал с очите си ужасяващите поражения, които те нанасяха — Трансваал.