Домът на надеждата

Глава първа

Джак и Лиз Съдърланд се срещнаха с Аманда Паркър в десет часа сутринта в деня преди Коледа. Над Марин Каунти, северно от Сан Франциско, грееше ясно слънце. Аманда обаче изглеждаше нервна и уплашена. Тя беше дребничка и крехка блондинка, а пръстите и трепереха почти незабележимо докато разкъсваха на безброй дребни парченца хартиената кърпичка, която стискаше в ръка. От една година насам Джак и Лиз се занимаваха с развода й. Те двамата работеха като екип от момента, в който, непосредствено след женитбата си преди осемнадесет години, основаха юридическата си кантора.

Двамата обичаха да работят заедно и през годините бяха постигнали пълно сътрудничество и разбирателство. Харесваха професията си и си разбираха от работата. Допълваха се един друг, макар че маниерите им на работа бяха съвършено различни. Тактиката на доброто и лошото ченге, която Лиз и Джак прилагаха непреднамерено, а понякога дори и подсъзнателно, даваше добри резултати както за тях, така и за клиентите им. Джак неизменно приемаше ролята на агресивен и винаги готов за конфронтация адвокат, който се бори като лъв за по-изгодни условия и по-големи обезщетения за клиентите си, безжалостно притиска опонентите си в ъгъла и не им дава да мръднат оттам, докато не получи за клиента си онова, което си е поставил за цел. Лиз, от друга страна, проявяваше по-голяма загриженост и доброта, подхождаше творчески към тънкостите и детайлите във всяко едно дело, държеше клиентите за ръчичка и им вдъхваше увереност, когато това бе необходимо, и се бореше за правата на децата им. На моменти различията в подхода им към дадено дело ставаха причина за разногласия и спорове. Точно такъв бе и случаят на Аманда. Въпреки множеството злобни и отмъстителни номера на съпруга й, въпреки заплахите му, постоянните словесни атаки, че и физическа саморазправа от време на време, Лиз смяташе, че Джак възнамерява да постъпи с него твърде сурово.

— Ти да не си се побъркала? — направо я попита Джак преди пристигането на Аманда. — Спомни си само какво й е причинил този тип. В момента издържа финансово трите си любовници, мами съпругата си от десет години насам, укрива от нея всичките си доходи, не дава пукната пара за децата си и иска да се отърве от този брак, без да плати нито цент. И какво предлагаш да направим? Да му открием попечителски фонд и да му се извиним за изгубеното време и причинените неприятности?

Ирландската борбеност на Джак отново бе взела връх. А Лиз, която благодарение на искрящата си червена коса и яркозелени очи създаваше впечатление за огнен и кипящ темперамент, в действителност бе много по-умерена от съпруга си. Джак имаше тъмни очи, които в момента блестяха заплашително, а косата му бе побеляла напълно още когато бе тридесетгодишен. Хората, които ги познаваха добре, ги дразнеха от време на време и твърдяха през смях, че двамата приличат на Кетрин Хепбърн и Спенсър Трейси. И въпреки епизодичните им разгорещени спорове всички техни колеги и приятели знаеха, че Джак й Лиз са луди един за друг. Любовта помежду им бе все още жива и пламенна, а бракът им бе солиден. Имаха семейство, за което всички им завиждаха, и пет деца, които обожаваха. Четири от тях бяха наследили червената коса на майка си и само най-малкото момче бе взело черната на баща си.

— Не твърдя, че Филип Паркър не заслужава да бъде разпнат — спокойно обясни Лиз. — Опитвам се само да ти кажа, че, ако го притиснеш твърде силно, той ще си го изкара на нея.

— Аз пък ти казвам, че той има нужда точно от това. В противен случай ще продължи да я разиграва до безкрайност. Трябва да го ударим там, където ще го заболи най-силно. А в случая това е портфейлът му. Не можем да му позволим да се измъкне след всичко, което й е причинил, Лиз, и ти го знаеш.

— Обаче ти възнамеряваш да измъкнеш килимчето изпод краката му и да парализираш целия му бизнес…

В думите й имаше смисъл, но неотстъпчивата тактика на Джак неведнъж бе давала добри резултати и той бе постигал за клиентите си обезщетения и издръжки, каквито малко други адвокати можеха да извоюват. Славеше се като адвокат, който е не само непреклонен борец, но и брилянтен стратег, умеещ да печели купища пари за клиентите си. И в момента искаше да постигне точно това за Аманда. Независимо че Филип Паркър бе натрупал няколко милиона долара благодарение на печелившия си компютърен бизнес, Аманда и трите им деца живееха на ръба на мизерията. След раздялата им той й отпускаше минимална парична сума, с която тя едва успяваше да ги нахрани и облече. Положението изглеждаше още по-скандално предвид сумите, които Паркър прахосваше по любовниците си и чисто новото порше, което си купил наскоро. В същото време Аманда не можа да си позволи да купи скейтборд на сина си за Коледа.

— Довери ми се, Лиз. Този тип е тиранин и грубиян, но ще заквичи като малко прасенце, когато го приковем в съда. Зная какво правя, вярвай ми.

— Джак, той ще я нарани, ако го притиснеш твърде силно.

Лиз изпитваше опасения и страхове, породени от разказа на Аманда за психическия тормоз, продължил цели десет години, и за двата жестоки побоя, които щеше да помни докато е жива. След първия случай Аманда си тръгнала, но с обещания, емоционален рекет, заплахи и подаръци той я подмамил да се върне. Лиз вече знаеше със сигурност, че Аманда се страхува до смърт от съпруга си и смяташе, че страховете й са напълно основателни.

— Ако се наложи, ще го шамаросаме и с една ограничителна заповед — успокои съпругата си Джак само миг преди Аманда да влезе в офиса.

Той се зае да й обясни какво предстои в съда тази сутрин. Целта им бе да издействат замразяване на всичките авоари на съпруга й, за да парализират бизнеса му, принуждавайки го по този начин да предостави допълнителната финансова информация, която искаха от него. Единственият пункт, по който тримата постигнаха единодушно съгласие, бе, че този ход на Джак няма никак да се хареса на Филип Паркър. Аманда изглеждаше ужасена.

— Не съм сигурна, че трябва да го правим — тихичко възрази тя и се обърна към Лиз за подкрепа.

Джак винаги я бе плашил малко, но Лиз й се усмихна окуражително, макар самата тя да не бе напълно убедена, че Джак наистина знае какво прави. По принцип тя безусловно се доверяваше на преценките му, но този път твърдоглавата му неотстъпчивост я притесняваше. Джак Съдърланд обаче изпитваше опиянение от всяка битка и победа, особено пък от името на онеправданите. А в този случай искаше да извоюва убедителна победа заради клиентката си. Смяташе, че Аманда го заслужава, и Лиз бе напълно съгласна с него. Възраженията й касаеха единствено начина, по който той възнамерява да постигне тази победа. Познавайки Филип Паркър, Лиз смяташе, че е опасно да го притискат прекалено силно.

Джак продължи да разяснява стратегията си пред Аманда още половин час, след което в единадесет преди обяд тримата влязоха в съдебната зала.

Филип Паркър и адвокатът му вече бяха там. Той вдигна очи и погледна Аманда с привидно безразличие. Само миг по-късно обаче, решил, че никой не го наблюдава, Лиз го забеляза да я гледа по толкова красноречив и ужасяващ начин, че по гърба й пробяга хлад. Цялото държание на Филип Паркър целеше да припомни на Аманда, че той е човекът, който контролира живота й. А погледът, който й хвърли, трябваше да я сплаши и унижи. В следващия миг, сякаш за да я обърка напълно, той й се усмихна топло и сърдечно. Всичко бе хитро измислено и, макар посланието му да продължи само миг, то оказа желания ефект върху Аманда. Тя видимо се притесни, наведе се към Лиз и прошепна нервно в ухото й:

— Той ще ме убие, ако съдията замрази бизнеса му.

— Буквално ли говориш? — също шепнешком попита Лиз.

— Не… не… Не мисля… но той ще полудее от ярост. Утре трябва да дойде да вземе децата и аз просто не зная какво да му кажа.

— Не можеш да разговаряш с него при това положение — отсече твърдо Лиз. — Не може ли някой друг да заведе децата при него?

Аманда мълчаливо поклати глава и, почувствала нейната безпомощност, Лиз се наведе да прошепне нещо на съпруга си.

— Карай по-спокойно — предупреди го тя, а той кимна с глава, засуети се с нещо пред себе си, след което вдигна очи, усмихна се едва-едва и погледна първо Лиз, а след това и Аманда.

Усмивката целеше да внуши на двете жени, че той знае какво прави. Приличаше на воин, готов всеки момент да се хвърли в битка, която нямаше никакво намерение да изгуби. И както обикновено, наистина спечели.

След като научи за номерата на Филип Паркър и юридическите му съветници, съдията се съгласи да замразен авоарите му и да постави под наблюдение компаниите му за период от тридесет дни, през което време той се задължаваше да предостави информацията, от която адвокатите на съпругата му се нуждаеха, за да установят размера на обезщетението, което щяха да поискат. Адвокатът на Паркър се опита яростно да оспори съдийското решение, но съдията отказа да изслуша протестите му, нареди му да седне на мястото си и няколко минути по-късно удари силно с чукчето и прекрати изслушването.

Паркър изхвърча като побеснял от съдебната зала, но преди това хвърли заплашителен, изпълнен със злоба, поглед към съпругата си. Джак го изпроводи със сияйна усмивка, след което прибра документите в куфарчето си и изгледа победоносно съпругата си.

— Добра работа — спокойно заяви Лиз, но само един поглед към Аманда й бе достатъчен да разбере, че жената е паникьосана. Тя напусна съдебната зала след адвокатите си, без да им каже нито думичка.

Лиз я изгледа съчувствено.

— Всичко ще се подреди както трябва, Аманда. Джак има право. Това е единственият начин, по който можехме да привлечем вниманието му. — Лиз вярваше, че това бе най-доброто решение от гледна точка на стратегията им в съда, но като човек се безпокоеше за клиентката си и полагаше усилия, за да я успокои и да й вдъхне увереност. — Не можеш ли да помолиш някой да дойде у вас по времето, когато той ще дойде за децата? Така няма да се налага да оставаш насаме с него.

— Сестра ми ще дойде с децата си утре сутринта.

— Той е грубиян, Аманда, но няма да посмее да ти каже нищо, ако наблизо има и други хора — увери я и Джак.

Ако се съдеше по поведението му в миналото, това беше вярно. Но този път върху него бе оказан прекалено силен натиск. Аманда дълго бе отказвала да се съгласи с това предложение на адвокатите си, но от няколко месеца насам се бе подложила на психотерапия и се опитваше да проявява по-голяма смелост в отношенията си с Филип, за да не му позволи да я малтретира с думи, с юмруци или пък с финансовите ограничения, които й налагаше. Днешното съдебно решение представляваше огромна стъпка за нея и тя се надяваше, че, веднъж освободила се от страховете си, ще започне да се гордее с куража и решимостта си. И макар Джак да продължаваше да я плаши на моменти, тя му вярваше безусловно и спазваше стриктно всичките му инструкции. Дори и в този случай. Аманда бе изненадана от разбирането и съчувствието, проявено от съдията, и, както изтъкна Джак, докато вървяха обратно към офиса им, това само по себе си би трябвало да й подскаже, че искането им е напълно основателно. Съдията искаше да й помогне и да я защити, като замрази авоарите на Филип и го принуди да им предостави информацията, за която го молеха от месеци.

— Зная, че имате право — с въздишка продума тя и им се усмихна. — Само че аз не смея да се държа толкова неотстъпчиво с него. Зная, че трябва, но той се превръща в истински демон, когато се ядоса.

— Аз също — с усмивка я увери Джак, а съпругата му се разсмя. След това се сбогуваха с Аманда и й пожелаха весело прекарване на коледните празници.

— Следващата Коледа ще бъде много приятна и щастлива за теб — обеща й Лиз, надявайки се искрено, че ще удържи обещанието си.

Двамата с Джак искаха да получат за Аманда такава издръжка, която да й позволи да живее спокойно и да издържа децата си. Искаха да й осигурят комфорта, в който живееха любовниците на Филип, ширещи се в закупените им от него луксозни мезонети. Той дори бе стигнал дотам, че бе купил на едната от тях дървена виличка в алпийски стил в Аспен, а съпругата му едва успяваше да заведе децата им на кино. Джак ненавиждаше подобни типове, особено пък когато се налагаше децата да плащат твърде висока цена за безотговорното поведение на бащите си.

— Имаш телефонния ни номер, нали! — попита я Лиз и Аманда кимна утвърдително. По вида й личеше, че започва да се успокоява. За момента поне най-лошото бе вече зад гърба й. Освен това все още бе впечатлена от съдийското решение. — Обади се, ако имаш нужда от нас. Ако, по някаква причина, той се появи в дома ти довечера, или пък се обади по телефона и започне да те заплашва, позвъни първо на 911, а след това се обади на мен — инструктира я Лиз. Съзнаваше, че загрижеността й е прекалена, но държеше да й напомни как се постъпва в подобни случаи.

Миг по-късно Аманда с благодарност напусна офиса им. Джак свали сакото и вратовръзката си и се усмихна на съпругата си, опитвайки се да се отърси от напрежението.

— Победата над това копеле ми достави огромно удоволствие. Но той ще си получи заслуженото едва когато го цапардосаме с размера на обезщетението и си даде сметка, че не може да направи нищо, за да оспори претенциите ни.

— Освен да я уплаши до смърт — напомни му сериозно Лиз.

— Е, поне ще сме сигурни, че, макар и уплашена, Аманда живее охолно и разчита на солиден доход. Ако не друго, то децата напълно го заслужават. Между другото, не смяташ ли, че прекали с това предупреждение, че трябва да позвъни на 9111? Хайде, Лиз, онзи тип не е лунатик, за Бога! Той е само един долен мръсник.

— Точно това казвам и аз. Той наистина е мръсник и е напълно в негов стил да се появи на прага й и да й изкара акъла от страх с надеждата, че така ще я принуди да поиска от нас да отменим съдийското решение.

— За това не може да става и дума, любов моя. Няма да й позволя да го направи. А ти само я плашиш с всичките тези глупости за 911.

— Исках само да й напомня, че не е сама и че може да разчита на помощ. Тя е малтретирана жена, Джак. Не е някоя разсъдлива и смела дама, решена да не позволи на бившия си съпруг да я плаши и разиграва. Тя е една ходеща жертва и ти чудесно знаеш това.

— А ти си много милостива и преизпълнена със състрадание. И аз те обичам за това — заяви той, пристъпи към нея и я прегърна.

Наближаваше един часа след обяд и те възнамеряваха да затворят кантората за периода от Коледа до Нова година. Вкъщи ги очакваха пет деца и никой от двамата не се съмняваше, че са изключително заети през тези дни. Лиз обаче с по-голяма готовност напускаше офиса и тръгваше за вкъщи от Джак. Когато беше с децата си у дома, тя мислеше единствено за тях и Джак я обичаше още повече заради тази й всеотдайност.

— Обичам те, Джак Съдърланд — с усмивка изрече тя и той я целуна.

Той обикновено сдържаше чувствата си в кантората, но на следващия ден беше Коледа, а и бяха успели да привършат с всичките си служебни ангажименти преди празниците и дори бяха спечелили победа по делото на Аманда Паркър.

Лиз остави папките си в офиса, но Джак натъпка в куфарчето си документацията по пет-шест нови случая. Половин час по-късно двамата си тръгнаха всеки в своята кола. Лиз пое към къщи, за да се подготви за Бъдни вечер, а Джак отиде в центъра. Той винаги пазаруваше за Коледа в последния момент, за разлика от Лиз, която още през ноември бе купила подаръците за Джак и за децата. Тя беше невероятно организирана и никога не пропускаше нищо, благодарение на което успяваше така успешно да се грижи за многолюдното си семейство и едновременно с това да гради успешна кариера. Освен това от четиринадесет години насам имаше прекрасна икономка, Керъл, която бе напълно отдадена на децата им. Лиз изобщо не се съмняваше, че без нейната помощ щеше да е загубена. Керъл беше млада мормонка, която бе започнала работа при тях на двадесет и три годишна възраст и която обичаше децата Съдърланд почти толкова, колкото ги обичаха и родителите им. Особено най-малкия, Джейми, който беше на девет годинки.

На тръгване Джак обеща, че ще се прибере у дома в пет или в пет и половина. Все още не бе сглобил новия велосипед на Джейми, а Лиз знаеше, че някъде към полунощ щеше да започне да опакова нейния подарък в кабинета си в дома им. Бъдни вечер в техния дом беше истински празник. И двамата уважаваха и почитаха традициите, а през годините на семеен живот бяха съумели да ги осмислят и вплетат в един прекрасен семеен празник, който децата им обожаваха.

Лиз измина краткото разстояние до дома им в Тибърън и се усмихна, когато спря на алеята пред къщата им на улица Хоуп2. Трите й дъщери току-що се бяха върнали от пазар с Керъл и изваждаха пакетите от колата. Мегън беше слабичко и високо четиринадесетгодишно момиче. На тринадесет Ани беше по-набита от сестра си и поразително приличаше на Лиз. Рейчъл беше на единадесет години и макар да бе наследила червената коса на майка си, приличаше силно на Джак. Момичетата се разбираха изненадващо добре. В момента бяха в превъзходно настроение и шеговито се препираха нещо с Керъл. Трите се усмихнаха щастливо, когато видяха майка им да се приближава към тях.

— Какво правихте днес? — Лиз обгърна раменната на Ани и Рейчъл и присви очи, когато погледна към Мегън. — Това, с което си облечена, не е ли любимия ми черен пуловер, Мег? Или изобщо няма смисъл да питам? Ти си по-едра от мен и ще го разшириш.

— Не съм виновна, че си плоска като дъска, мамо — отвърна Мегън и се усмихна виновно. Те непрекъснато заемаха дрехи една от друга и от майка си и в повечето случаи това ставаше без позволението и одобрението на собственицата на въпросния пуловер или блуза, или каквото е там. Това бе единственият повод за спорове и разногласия между момичетата и той едва ли можеше да се нарече проблем. Докато ги наблюдаваше, Лиз се почувства истинска късметлийка. Двамата с Джак имаха страхотни деца и винаги с удоволствие прекарваха с тях всяка свободна минута.

— Къде са момчетата? — попита Лиз и докато вървеше след тях към къщата, забеляза, че Ани е обула любимите й обувки. Положението беше безнадеждно. Каквито и дрехи да им купуваше, те очевидно щяха да продължат да използват и нейния гардероб на комунални начала.

— Питър излезе с Джесика, а Джейми е на гости на едно приятелче — отвърна Керъл. Джесика беше последната приятелка на Питър. Тя живееше наблизо в Белведере и той прекарваше там повече време, отколкото в собствения си дом. — След половин час трябва да прибера Джейми — додаде Керъл. — Освен ако не искаш ти да го вземеш.

На двадесет и три години Керъл беше хубавичка блондинка и макар да бе наедряла през годините, сега, на тридесет и седем, тя все още бе симпатична жена, която проявяваше силна привързаност и обич към децата. През изминалите четиринадесет години се бе превърнала в част от семейството им.

— Имах намерение да изпека малко сладки — отвърна Лиз, остави чантата си и съблече палтото си.

Хвърли един поглед на пощата, струпана върху кухненската маса, но не откри нищо важно. Вдигна очи и погледна през кухненския прозорец. От другата страна на залива се виждаше Сан Франциско. Домът им беше удобен и уютен, а от прозорците му се разкриваше прекрасна гледка. Семейството бе твърде многолюдно и къщата им бе малко тесничка, но те всички много я обичаха.

— Иска ли някой да ми помогне в печенето? — попита Лиз, но като се огледа, видя, че говори на себе си.

Трите момичета вече се бяха изпокрили в стаите си и сега най-вероятно говореха по телефона. Четирите големи деца постоянно се препираха за двата телефона в къщата.

Лиз вече бе замесила тестото и бе извадила коледните формички за сладки, когато, половин час по-късно, Керъл слезе по стълбите и отиде да прибере Джейми. Лиз имаше още много работа и предполагаше, че Джейми веднага ще изяви желание да й помогне. Той много обичаше да работи с нея в кухнята.

Десет минути по-късно, когато Керъл се върна заедно с него, той изпищя от радост, като видя какво прави майка му, взе си малко сурово тесто и се усмихна с удоволствие щом го опита.

— Може ли да помагам? — Джейми беше красиво дете с гъста тъмна коса и топли кафяви очи. А усмивката му винаги успяваше да разтопи сърцето на майка му. Той й беше особено скъп, на нея и на всички останали, и завинаги щеше да си остане тяхното малко бебче.

— Разбира се. Но първо си измий ръцете. Къде беше?

— У Тими — отвърна той и се върна с мокри ръце от мивката. Майка му му посочи една кърпа, за да се избърше.

— Как е той?

— В тяхната къща. Нали е Бъдни вечер — сериозно отбеляза Джейми, докато й помагаше да разточи останалото тесто.

— Зная — отвърна с усмивка Лиз. — Те са евреи.

— Обаче имат свещи. И получават подаръци през цялата седмица. Защо не може и ние да сме евреи?

— Такъв ни бил късметът, предполагам. Но и ти не можеш да се оплачеш от подаръците, които получаваш за Коледа. — Тя се усмихна на най-малкото си дете.

— Тази година помолих Дядо Коледа за велосипед — с надежда рече той. — Писах му, че Питър обеща да ме научи да го карам.

— Зная, скъпи. — Беше му помогнала да напише писмото. На дъното на едно чекмедже пазеше всичките писма на децата до Дядо Коледа. Всичките бяха прекрасни, особено онези на Джейми. Той я погледна и й се усмихна топло. Очите им се срещнаха и двамата останаха така дълго време.

Джейми беше специално дете. Скъп дар, получен късно в живота й. Роди се два месеца преждевременно и бе увреден както от самото раждане, така и от кислорода, който се наложи да му подадат. Макар че според прогнозите се очакваше детето да ослепее напълно, това не се случи. Джейми обаче беше със забавено развитие, което, макар и не в особено остра форма, бе достатъчно изразено, за да го направи по-различен и значително по-бавен от децата на неговата възраст. Въпреки това Джейми се справяше добре — посещаваше специално училище, имаше силно развито чувство за отговорност, беше изключително жизнено и любвеобилно дете. Никога обаче нямаше да стане като по-големия си брат и сестрите си.

Всички в семейството отдавна бяха приели този факт. Непосредствено след раждането му всички бяха силно шокирани и смазани от случилото се. Особено Лиз, която в началото се чувстваше отговорна за състоянието на детето. Беше работила твърде много, явила се бе на три дълги и уморителни процеса, живяла бе под постоянен стрес. Предишните й бременности бяха леки, без каквито и да било проблеми. С Джейми обаче всичко бе по-различно. Бременността протичаше тежко. От първия до последния ден Лиз се чувстваше изтощена и постоянно й се гадеше, след което, без всякакво предупреждение, два месеца и половина преди термина, родилните болки започнаха и лекарите се оказаха безсилни да спрат раждането.

Бебето се роди десет минути след като Лиз пристигна в болницата. Раждането беше лесно за нея, но не и за Джейми. В началото всички се опасяваха, че пораженията може да се окажат по-сериозни. През първите няколко седмици не бяха сигурни дали детето изобщо се оживее. Когато най-сетне си го прибраха у дома, след като бе прекарал шест седмици в кувьоз, той им се стори като малко чудо. И до ден-днешен цялото семейство го възприемаше по този начин. Джейми беше невероятно обичлив и мъдър по свой собствен начин. Беше най-доброто от всичките пет деца и въпреки ограничените си възможности, притежаваше прекрасно чувство за хумор. Родителите му, както и по-големите деца в семейството, отдавна вече се бяха научили да се радват и възхищават на постиженията му и да не скърбят за онова, което не беше и никога нямаше да бъде. Джейми беше толкова красиво дете, че хората не можеха да отделят поглед от него, но когато заговореше, непознатите неизменно оставаха шокирани от неговата директност и начина му на изказ. Понякога им бе нужно известно време, за да осъзнаят, че е по-различен. Състраданието, което веднага се появяваше по лицата им, дразнеше и ядосваше родителите и по-големите му брат и сестри. Когато хората изразяваха съжалението си с думи, Лиз неизменно отговаряше:

— Недейте. Той е страхотно хлапе. Сърчицето му е препълнено с доброта и любов към хората и ние много го обичаме.

Освен това Джейми бе винаги щастлив, а това бе огромна утеха за майка му.

— Забрави да сложиш шоколадови пръчици — подсети я Джейми. Сладките с шоколадови пръчици бяха любимият му сладкиш и Лиз често му ги приготвяше.

— Помислих си, че понеже е Коледа, е по-добре курабийките да са без шоколад. Вместо това ще ги напръскаме с червена и зелена боя. Какво ще кажеш?

Той са замисли за миг, а след това кимна одобрително.

— Сигурно ще станат много красиви. Може ли аз да ги напръскам?

— Разбира се. — Лиз сложи пред него тава с наредени в нея курабийки с формата, на коледни елхички. След това му подаде и шприца, в който бе сложила червена боя.

Джейми се залови с усърдие за работа, а когато свърши, Лиз му подаде следващата тавичка. Продължиха да работят в екип докато украсят всички сладки, след което Лиз ги сложи във фурната да се пекат. Забеляза обаче, че Джейми изглежда угрижен.

— Какво има? — очевидно беше, че детето е притеснено от нещо. А в такива случаи бе много трудно да се прогони неприятната мисъл, зародила се в малката му главичка.

— Ами ако не ми го донесе?

— Кой? — Двамата разговаряха помежду си с къси изречения — отдавна бяха свикнали да общуват по този начин и не срещаха никакви затруднения.

— Дядо Коледа — отвърна Джейми и погледна тъжно майка си.

— Колелото? — Той кимна. — И защо да не ти го донесе? Ти беше много послушно дете през изминалата година, миличък. Обзалагам се, че ще ти го донесе. — Не й се искаше да го лиши от изненадата, но едновременно с това се стараеше да го успокои и да му вдъхне малко увереност.

— Може да си помисли, че не мога да го карам още.

— Дядо Коледа е много умен. Знае, че можеш да се научиш. Освен това ти му писа, че Питър е обещал да ти помогне.

— Мислиш ли, че ми е повярвал?

— Сигурна съм. Защо не отидеш да си поиграеш малко или пък да провериш какво прави Керъл. Ще те повикам, когато сладките станат готови. Ти ще ги опиташ пръв.

Той се усмихна при мисълта за вкусните курабийки и, забравил за Дядо Коледа, тръгна да потърси Керъл. Джейми, който все още не можеше да чете, много обичаше часовете, през които Керъл му четеше на глас.

Лиз се приближи до един шкаф, откъдето измъкна няколко грижливо скрити подаръка и ги сложи под елхата. Когато курабийките се опекоха, тя извика на Джейми. Той обаче бе толкова погълнат от заниманията с Керъл, че отказа да слезе в кухнята. Лиз подреди сладките в подноси и ги остави на кухненската маса. След това се качи горе, за да опакова книгата на Чосър, която бе купила за Джак. Другите му подаръци бяха опаковани от седмици, но рядката книга с елегантна кожена подвързия бе намерила съвсем наскоро в една книжарничка.

Остатъкът от следобеда измина неусетно. Питър се прибра малко преди Джак. Изглеждаше щастлив и развълнуван. Погълна цяла шепа курабийки, а след това попита дали може да отиде у Джесика веднага след вечеря.

— Защо този път не дойде тя? — недоволно попита Лиз. Вече почти не го виждаха — той беше или на тренировка, или на училище, или пък у приятелката си. Откакто взе шофьорската си книжка, като че ли се прибираше само за да преспи в дома си.

— Родителите й не й позволяват. Нали е Бъдни вечер.

— У дома също е Бъдни вечер — напомни му Лиз.

В този момент Джейми се появи в кухнята, взе си една сладка и изгледа с обожание по-големия си брат. Питър беше героят на Джейми.

— В дома на Тими не е Бъдни вечер. Той е евреин — съобщи той и Питър разроши с обич косата му. След това грабна още една шепа сладки. — Аз ги правих — похвали се Джейми и посочи курабийките, който бързо изчезнаха в устата на брат му.

— Вкусни са — с пълни уста рече брат му, а след това отново се обърна към майка си. — Тя не може да излезе тази вечер, мамо. Защо не може аз да отида при нея. Тук е скучно.

— Благодаря ти. И все пак трябва да останеш, защото имаш задължения в този дом — отвърна твърдо Лиз.

— Трябва да ми помогнеш да оставя сладки и моркови за Дядо Коледа и елените — сериозно го подсети Джейми.

Двете момчета изпълняваха този ритуал заедно всяка година. Джейми би бил много разочарован, ако Питър го изоставеше самичък, и той го знаеше.

— Не може ли да изляза, след като Джейми си легне? — попита Питър и Лиз установи, че й е трудно да му откаже. Той беше добро дете и отличен ученик и тя съзнаваше, че не би могла да не го възнагради за старанията му.

— Добре — отстъпи с нежелание. — Но трябва да се прибереш рано.

— Най-късно в единадесет. Обещавам.

В този момент в кухнята влезе Джак. Изглеждаше уморен, но доволен. Беше приключил с коледното пазаруване, убеден, че е намерил съвършения подарък за съпругата си.

— Здравейте! Весела Коледа! — поздрави той, грабна Джейми, вдигна го във въздуха и го притисна в мечешките си прегръдки. Момчето се разсмя от удоволствие. — Как прекара деня, млади момко? Готово ли е всичко за Дядо Коледа?

— Двамата с мама му направихме сладки.

— Аха! — Джак си взе една курабийка, изяде я, а след това се приближи и целуна Лиз. — Какво ще вечеряме?

— Шунка. — Керъл бе сложила месото във фурната, а Лиз се канеше да приготви любимите им сладки картофи с подправки и грах.

В самия коледен ден неизменно печаха пуйка, а Джак приготвяше своята специална плънка.

Лиз му сипа чаша вино и го последва във всекидневната. Джейми вървеше по петите им. Питър отиде да телефонира на Джесика, за да й каже, че ще отиде у тях след вечеря. Докато седяха във всекидневната, Лиз и Джак чуха писъците на Мегън, когато Питър измъкна телефона от ръцете й и прекъсна разговора й с един от многото й обожатели.

— Я по-тихо, вие двамата! — провикна се Джак, след което се отпусна на дивана до съпруга си, за да се наслади на празничната обстановка в дома им.

Коледната елха искреше, осветена от безброй лампички, в стаята звучаха коледни песни. Джейми се настани щастливо до майка си и докато двамата възрастни си бъбреха, той тихичко си тананикаше нещо. След няколко минути се отегчи и излезе, за да потърси Питър или Керъл.

— Той се тревожи за колелото — прошепна Лиз и Джак се усмихна. И двамата знаеха колко щастлив ще е синът им, когато види велосипеда. От години си мечтаеше за колело и те най-после бяха решили, че е готов за него. — Цял следобед говори за това колело и се притеснява, че Дядо Коледа няма да му го донесе.

— Ще го сглобим, след като заспи — прошепна Джак, наведе се към Лиз и я целуна. — Казвал ли съм ти колко си красива, адвокате?

— Не и в последните няколко дни — ухили му се в отговор тя.

Въпреки дългогодишния им брак и децата, които неизменно бяха край тях, в отношенията между двамата все още имаше романтика. Джак беше особено добър в това отношение — от време на време организираше романтични вечери само за тях двамата, водеше я в изискани ресторанти, а понякога си позволяваха да заминат заедно за уикенда. Имаше случаи, в които дори й изпращаше цветя без никакъв специален повод. Тъй като двамата работеха заедно и имаха предостатъчно поводи за разногласия, умението му да прогони отегчението и скуката и да запази романтиката в отношенията им наистина бе цяло изкуство. Двамата никога не си омръзваха и Лиз бе особено благодарна на Джак за усилията, които полагаше, за да разнообрази живота им.

— Днес следобед, докато двамата с Джейми правехме курабийките, си мислех за Аманда Паркър. Надявам се, че онзи негодник няма да я тормози след днешното дело. Нямам му никакво доверие.

— Трябва да се научиш да оставяш работата си в кантората — сгълча я той, а след това си сипа още една чаша вино. Джак винаги бе твърдял, че по-добре от нея умее да се абстрахира от служебните си ангажименти, когато си у дома.

— Не видях ли в антрето едно куфарче, претъпкано с документи? — подразни го тя и Джак се засмя.

— Аз просто си го разнасям насам-натам. Но не мисля за него. Така е по-добре.

— Да, обзалагам се. — Лиз го познаваше достатъчно добре, за да знае, че нещата не стоят точно така.

Побъбриха още малко, а след това тя отиде да приготвя вечерята. Тази вечер останаха по-дълго около масата — разговаряха с децата, посмяха се на шегите им. Припомниха си глупави случки от минали години. Джейми се намеси в разговора, за да им припомни за случая, в който дядо им, гостувал им за Коледа, бе настоял да отидат на среднощната литургия и бе заспал в църквата, а те едва бяха успели да сподавят смеха си, предизвикан от силното му хъркане. Думите му подсетиха Лиз за майка й и тя изпита благодарност за решението й тази Коледа да прекара празниците в дома на брат й. Посещенията на майка й обикновено я изнервяха — тя непрекъснато даваше съвети и казваше на хората какво да правят и как да го правят. Имаше си своите странности и предубеждения, а отношението й към Джейми бе особено мъчително за Лиз. Майка й посрещна раждането му с неподправен ужас, нарече случилото се трагедия и дори и сега продължаваше да използва тази дума всеки път, когато е сигурна, че Джейми не е наблизо. Тя смяташе, че детето трябва да бъде изпратено в специално училище, за да не се натоварват останалите деца от семейството. Лиз побесняваше всеки път, когато я чуеше да твърди това. Джак я съветваше да не обръща внимание на думите на майка си. Нейното мнение нямаше никакво значение за тях, защото Джейми беше важна част от семейството им и за нищо не света не биха се съгласили да го изпратят далеч от къщи. Пък и другите деца не биха го понесли. Въпреки това Лиз изпадаше в ярост всеки път, когато чуеше майка й да говори за него по този начин.

Питър помогна на Джейми да изнесат мляко и курабийки за Дядо Коледа и чинийка с моркови и купичка сол за елените. Оставиха и една бележка, продиктувана от Джейми, в която той напомняше на Дядо Коледа за колелото и го молеше да донесе наистина хубави подаръци за Питър и сестрите му.

— Благодаря ти, Дядо Коледа — завърши диктовката Джейми и кимна със задоволство, когато Питър му прочете какво е написал. — Да му пиша ли, че няма да се разсърдя, ако не получа колелото? — угрижено попита Джейми. — Не искам да се почувства неудобно, ако случайно ми донесе нещо друго.

— Не, аз мисля, че това е достатъчно. Освен това ти си толкова добро дете, че той няма как да не ти донесе колело. — Всички останали знаеха, че Джейми ще получи така желания велосипед, и с нетърпение очакваха да видят радостта му на следващата сутрин.

По-късно вечерта Лиз най-после сложи Джейми да спи. Мегън, както обикновено, говореше по телефона, а Рейчъл и Ани се смееха в стаята си докато пробваха новите си дрехи. Питър помогна на Джак да сглобят велосипеда на Джейми, а малко след това тръгна за дома на Джесика. Лиз почисти кухнята и се зае да подготви нещата за утрешния ден. Керъл бе излязла, за да навести приятели, и Лиз й бе казала, че тя ще почисти след вечеря.

Всички прекараха една спокойна и щастлива вечер, пропита от духа на Рождество. Лиз и Джак с удоволствие очакваха утрешния празник и дългия уикенд след това. Двамата работеха много, но изпитваха истинска радост при всяка възможност да прекарат повече време с децата си.

Двамата тъкмо се качваха бавно по стълбите към втория етаж, когато им позвъни Аманда Паркър. Мегън отговори на обаждането и повика Лиз. В момента, в който взе слушалката, тя разбра, че Аманда плаче. Младата жена едва говореше, задушавана от ридания.

— Много се извинявам, че ви звъня на Бъдни вечер… Фил се обади преди малко и… — Тя се разхълца неудържимо.

Лиз се опита да я успокои.

— И какво каза?

— Заплаши ме, че ако не ви накарам да размразите финансите му, ще ме убие. Каза още, че няма да ми даде и десет цента издръжка и че хич не го интересува, че децата и аз ще умрем от глад.

— Това няма да се случи и ти го знаеш. Той е длъжен да ви издържа. В момента просто се опитва да те сплаши.

И успяваше. С голям успех при това. Лиз мразеше подобни случаи, в които неин клиент е подложен на системен тормоз. Някои от историите, разказани й от Аманда, я бяха накарали да настръхне от ужас. Жената бе толкова наплашена от постоянните заплахи и нечовешкия тормоз от страна на съпруга й, че бе чакала години, преди да се реши да го напусне. И сега трябваше да продължи да слуша заплахите му, докато адвокатите успеят да го осъдят да плати издръжката, която Аманда заслужаваше. Лиз знаеше, че не й е лесно. Аманда бе класически пример за жертва.

— Не вдигай повече телефона тази вечер — посъветва я тихо Лиз. — Заключи всички врати, стой вътре с децата и ако чуеш нещо подозрително, обади се на полицията. Разбра ли, Аманда? Той само се опитва да те сплаши. Той е грубиян и негодник, запомни това. Но ще отстъпи, ако ти проявиш нужната твърдост.

Аманда не изглеждаше твърде убедена в това.

— Каза, че ще ме убие…

— Ако те заплаши отново, през следващата седмица ще поискаме ограничителна заповед. И ако само посмее да се доближи до теб, ще го арестуваме.

— Благодаря — прошумоля жената. В гласа й се прокрадна известно успокоение. — Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих на Бъдни вечер.

— Не ни безпокоиш. Това ни е работата. Обади се отново, ако имаш нужда от помощ.

— Ще се оправя. Вече се чувствам по-добре. Разговорът с теб много ми помогна — с благодарност изрече тя и Лиз се преизпълни със съчувствие към нея заради ужасния начин, по който й се налагаше да прекара празниците.

— Толкова ми е мъчно за нея — рече Лиз, когато малко по-късно влезе в спалнята при Джак. — Тя изобщо не е в състояние да се справи с онова копеле.

— Точно за това се налага ние да я защитим. — Той бе събул обувките си и се разхождаше по чорапи из спалнята им, преизпълнен със задоволство заради подаръка, който й бе купил. Когато обаче вдигна очи и я погледна, забеляза, че тя изглежда искрено загрижена.

— Смяташ ли, че той би се осмелил да я нарани по някакъв начин? — попита Лиз. Филип Паркър неведнъж бе наранявал съпругата си преди, но от известно време двамата живееха разделени.

— Не, не смятам. Мисля, че само се опитва да я сплаши. И какво иска този път? Да отменим днешното решение на съда? — Лиз кимна. Джак бе очаквал това да се случи и никой от двамата не бе особено изненадан. — Каквото и да каже или направи, ние няма да отменим решението и той го знае.

— Бедничката Аманда… Толкова й е трудно…

— Тя трябва просто да стисне зъби и да доведе започнатото докрай. Ние ще й осигурим добра издръжка, а той ще трябва да се примири с решението на съда. Онзи тип разполага с предостатъчно средства, за да изплаща прилична издръжка на нея и децата. Ако се наложи, ще намали малко разходите по някоя от любовниците си.

— Може би точно тази перспектива го изпълва със страх — усмихна се Лиз и погледна съпруга си с възхищение. Той тъкмо събличаше ризата си и, както винаги, й се стори необикновено красив. На четиридесет и четири години Джак все още имаше силно и атлетично тяло и въпреки побелялата коса, изглеждаше млад за възрастта си.

— Защо се усмихваш? — подразни я той и свали панталона си.

— Мислех си колко си привлекателен. Струва ми се, че сега изглеждаш по-добре и по-секси, отколкото на млади години, когато се оженихме.

— Ти май недовиждаш добре, любов моя, но съм благодарен за това. Ти също не изглеждаш зле. — Лиз беше на четиридесет и една години и никой не би могъл да предположи, че е родила пет деца.

Той прекоси стаята и я целуна. Двамата веднага забравиха за Аманда Паркър и проблемите й. Колкото й да я харесваха и да й съчувстваха, тя беше само част от служебните им ангажименти, а те трябваше да се постараят да я забравят, ако искаха да се насладят на празника заедно с децата си.

Двамата се настаниха в леглото и погледаха малко телевизия. Момичетата влязоха да им пожелаят лека нощ, преди да си легнат, а Питър се прибра точно в единадесет. Той винаги спазваше безпрекословно наложения му вечерен час.

След като изгледаха новините, Джак загаси осветлението и двамата се плъзнаха в леглото, притиснати един в друг. Лиз обичаше да се гуши в прегръдките му и когато Джак й прошепна нещо, тя се засмя, стана, прекоси на пръсти стаята и заключи вратата. Никога не можеха да са сигурни по кое време някое дете ще влезе при тях. Най-често се появяваше Джейми, който често се будеше нощем и идваше при нея, за да я помоли за чаша вода или да поиска да го придружи до стаята му, за да го завие. Но когато вратата бе заключена, спалнята им принадлежеше напълно.

Джак съблече нощницата й, целуна я нежно, а тя простена тихичко, когато телата им се намериха. Най-съвършеният завършек на празничната нощ.