Домът на надеждата

Глава дванадесета

Лиз влетя в спешното отделение на болницата по същия начин, по който бе нахлула в интензивното отделение на детската болница предишната вечер. Този път обаче се намираше тук не в качеството си на професионален съветник, а като разтревожена майка. А това бе доста по-различно. Когато пристигна, завари Джейми, очевидно измъчван от силна болка, да пищи всеки път, когато някоя от сестрите се опитваше да го докосне. Лиз усети, че й се гади, когато видя ъгъла, под който стърчеше ръката му. Ръката несъмнено бе счупена. Единственият въпрос, на който още нямаха отговор, бе колко лошо бе счупването.

Когато Лиз пристигна, сестрите вече почти се бяха отказали от опитите да се разберат с него и бяха заключили, че ще се наложи да го упоят, преди да го качат в операционната, за да наместят ръката му. Вече бяха повикали един хирург-ортопед, а Керъл стоеше отстрани и наблюдаваше сцената с виновно и притеснено изражение.

— Толкова съжалявам, Лиз… Изгубих го от погледа си само за пет минути…

— Няма нищо. Това можеше да се случи дори и ако аз си бях у дома.

Джейми понякога правеше такива неща. Подобно на всички останали деца. А и поради очевидни причини Джейми беше недостатъчно зрял и доста по-непохватен от момчетата на неговата възраст.

Лиз безуспешно се опита да го успокои, но той пищеше толкова пронизително, че не можеше дори да чуе думите й. Детето изпитваше силна болка и не позволяваше на никого да се доближи до него. Цялата ситуация беше много неприятна. Притеснена и разстроена, Лиз продължаваше с опитите си да го приласкае и придума, когато чу зад гърба си познат глас.

— Какво става тук?

Лиз се извърна инстинктивно и се озова лице в лице с Бил Уебстър. Той бе слязъл в спешното отделение, за да вземе един пациент за травматологията, и бе чул ужасените писъци на Джейми. След това бе забелязал познатата червена коса и, неспособен да се въздържи, бе приближил, за да види какво има.

— Какво се случило? — попита я той, без дори да я поздрави.

— Джейми паднал от една стълба и си счупил ръката — простичко отвърна Лиз.

Бил се приближи до Джейми и застана точно пред него, за да е сигурен, че детето ще го забележи. В следващия миг пронизителните писъци утихнаха, преминавайки в сърцераздирателни ридания. С тресящи се раменца Джейми вдигна главичка и погледна Бил.

— Какво се случи, шампионе? Да не би пак да си тренирал за параолимпийските игри? Още е рано за тях. Знаеш това, нали?

Той внимателно протегна ръка и макар че се отдръпна и от него, Джейми не се разпищя, не направи опит да скочи от леглото, а позволи на Бил да го докосне.

— Аз паднахххххх… оттттт еднаааа стълллллба.

— Да не би да си окачвал нещо на коледната елха? — Джейми кимна в отговор. — Знаеш ли какво ще направим сега? Сега ще гипсираме ръката ти, а ти ще ми обещаеш нещо. И знаеш ли какво?

— Ккккаквооо… обещаниеееее? — Джейми целият се тресеше след всичките тези писъци, но Бил продължаваше да му говори внимателно и да отвлича вниманието му, докато предпазливо опипваше счупената ръка. Детето изобщо не възразяваше, а майка му стоеше отстрани и наблюдаваше с интерес.

— Искам да съм първият, който ще се разпише на гипса ти. Споразумяхме ли се? Не искам да съм втори или трети… Трябва непременно да съм пръв. Съгласен?

— Съгласен — кимна в отговор Джейми.

В това време пристигна хирургът и обсъди случая с Бил. Когато свършиха, Бил потърси с поглед Лиз. Тя изглеждаше много слаба, а и в момента бе силно разстроена заради счупената ръка на Джейми. Точно тези съображения го бяха накарали да сподели с хирурга своето предложение.

— Знаеш ли какво ще направим сега? — Бил се обърна към Джейми и заговори с такъв глас, сякаш двамата с ортопеда хирург му бяха подготвили някаква страхотна изненада. — Сега ще се качим на горния етаж и ще гипсираме ръката ти. А аз ще дойда с теб, за да съм сигурен, че никой няма да ме изпревари и да се подпише на гипса преди мен. Какво ще кажеш за това предложение? Горе ще те приспим за няколко минути, а когато се събудиш, гипсът вече ще е на ръката ти и аз ще се разпиша върху него.

— Ще ми позволиш ли да вдигам и спускам леглото? — Джейми все още си спомняше за престоя на Питър в тази болница.

— Ще намерим едно легло, което да можеш да движиш, накъдето си пожелаеш, но преди това ще трябва да гипсираме тази ръка.

Погледна Лиз, за да я успокои, а тя кимна в отговор.

Тя вече се бе досетила за естеството на разговора му с хирурга — Бил очевидно бе помолил да остане в операционната с Джейми и жестът му я трогна дълбоко. Искаше да му благодари, но той вече буташе носилката с Джейми към асансьора, а хирургът вървеше непосредствено зад него.

Лиз устоя на желанието си да извика нещо окуражително на детето, защото се боеше Джейми да не пожелае и тя да тръгне с него. Вместо това се сви на един стол и, разкъсвана от тревоги и страхове, се замисли за Бил.

Срещата с него се бе оказала истински шок за нея. Двамата обаче изобщо не можаха да поговорят, което предвид обстоятелствата вероятно беше за предпочитане. Нямаше какво повече да си кажат. Не се бяха виждали вече цял месец, а за Лиз този месец се бе проточил безкрайно. Тя все още плачеше вечер, преди да заспи, обаче Бил едва ли подозираше това.

Джейми остана в операционната повече от час, а когато най-сетне го върнаха при нея, детето все още бе под наркоза. Бил не се отделяше от него. Хирургът вече бе поел друг случай и Бил, с напълно професионален тон, я увери, че всичко е протекло без усложнения. Счупването било чисто и след шест седмици гипсът може да бъде свален. Хирургът се бе постарал и бе сложил на Джейми гипсова превръзка, с която детето можеше дори да се къпе.

— Ще се събуди след малко. Горе се държа много добре. Приспахме го толкова бързо, че той така и не разбра какво става.

Лиз не можеше да не си припомни грубия тон, с който Бил бе разговарял с нея при първата им среща в тази болница, и да не си помисли, че сега проявява изключителна деликатност и загриженост по отношение на Джейми. Този мъж имаше милион превъплъщения. Мисълта, че Мегън го бе нарекла грубиян, я накара да изпита силен срам. Постъпката на дъщеря й бе непростима и Лиз съзнаваше това.

— Искаш ли да изпием по чаша кафе докато той се събуди? Може да мине известно време… вероятно още двадесетина минути.

— Имаш ли време?

Лиз не желаеше да му се натрапва. Знаеше колко е зает, а той вече бе прекарал почти два часа с Джейми.

— Имам — отвърна той и я поведе надолу по коридора към стаята, в която лекарите от спешното отделение отдъхваха между различните случаи.

Когато влязоха вътре, помещението се оказа празно. Бил й подаде чаша димящо кафе.

— Той ще се оправи, Лиз. Не се безпокои за него.

— Благодаря ти, че беше толкова мил с него. Високо ценя помощта ти. Беше уплашен до смърт от случилото се.

Бил се усмихна, кимна с глава и си сипа чаша кафе.

— Едва не подлуди болницата с писъците си. Не можех да разбера какво точно става и затова се приближих. Господин Джейми има страхотни бели дробове.

Лиз се усмихна и погледите им се срещнаха. Но никой от двамата не даде да се разбере, че мислите му са заети с нещо повече от счупената ръка на Джейми. Освен това бе повече от очевидно, че всеки се чувства неловко в компанията на другия. Бил също й се стори отслабнал. Изглеждаше блед и уморен, но това вероятно се дължеше на факта, че работата му винаги се увеличаваше по време на празниците. В болницата пристигаха безброй пияни шофьори, пациенти с всевъзможни счупвания и травми. Снощи се бе случило с Джъстин, а днес — с Джейми. Макар че Бил обикновено се занимаваше с по-сериозните случаи — като например нараняванията, които Питър бе получил при инцидента в басейна.

— Изглеждаш добре — най-сетне изрече той, а Лиз само кимна.

Не знаеше какво да каже в отговор на тази забележка. Едва ли можеше да му довери, че мислеше за него денем и нощем и вече знаеше колко много го обича. Само че беше късно за подобни признания.

— Сигурно си много зает през празниците — отбеляза тя, само и само да поддържа разговора.

Не желаеше да каже нещо, което би могло да прозвучи като оплакване или протест. Освен това никак не й се искаше да се опитва да му пробута нещо, което той не желае. Ако той я искаше в живота си, ако по някакъв начин бе променил решението си, щеше да намери начин да й се обади. Мълчанието му бе повече от красноречиво. И тя бе разбрала посланието. Ясно и точно.

— Има доста работа. Как е Питър?

И той също като нея се опитваше да ограничи разговора до неутрални теми.

— Чисто нов — усмихна се в отговор Лиз. — И лудо влюбен.

— Браво на него. Поздрави го от мен. — След това погледна часовника си и й предложи да се връщат при Джейми: — Вече трябва да е напълно буден.

Джейми наистина бе излязъл от упойката и питаше къде са Бил и майка му. Видя ги и се усмихна широко.

— Не си забравил обещанието си, нали, шампионе?

Джейми се ухили широко и поклати отрицателно глава. Бил измъкна един маркер от джоба си. Написа му едно кратко стихче, нарисува му едно куче и се подписа. Джейми изпадна във възторг.

— Ето че се подписа пръв, Бил. Както ти обещах!

— Наистина ми обеща.

Бил му се усмихна, а след това го прегърна. Лиз ги наблюдаваше отстрани, а сърцето й се късаше от болка. Ето какво бе загубила, когато след Деня на благодарността Бил бе решил, че не желае повече да бъде част от живота й. Само че вече нищо не можеше да се направи. Бил бе взел своето решение и се придържаше към него.

— Ти така и не ме заведе да си поиграя с хвърчилото ти — рече Джейми и го погледна.

Бил като че ли се изненада от забележката му, а след това май се притесни.

— Прав си. Някой ден ще се обадя на майка ти и двамата с теб ще излезем, за да си поиграем. Може би, след като ти свалят гипса. Какво ще кажеш?

— Съгласен съм.

Джейми кимна, доволен от предложението, а Бил го вдигна от носилката и внимателно го пусна на пода.

— Много те моля известно време да стоиш далеч от стълбите. Направи го заради мен.

Джейми кимна отново, а очичките му преливаха от възхищение. Бил беше неговият герой.

— И не се опитвай да се качваш на елхата.

— Мама няма да ми позволи.

— Радвам се да го чуя. Поздрави Питър и сестрите си от мен. До скоро, Джейми. Весела Коледа!

— Моят татко умря на Коледа — информира го Джейми, а сърцето на Лиз отново се сви от болка. Това бе едно напомняне, от което никой нямаше нужда в момента.

— Зная — почтително изрече Бил. — Съжалявам, Джейми.

— Аз също. Миналата година коледните празници бяха ужасни.

— Сигурен съм, че е било така. За цялото семейство. Надявам се тази година да прекарате по-добре.

— Помолих Дядо Коледа да ми донесе хвърчило като твоето, но мама ми каза да не се надявам. Тя смята, че трябва да си купим хвърчило от магазина.

— Или да си го направите сами — допълни Бил. — И какво още поиска от Дядо Коледа?

— Кученце, но мама каза, че и куче няма да имам, защото Керъл е алергична. Тя боледува от астма. Помолих още за различни игри и една пушка.

— Обзалагам се, че тях ще получиш със сигурност.

Джейми кимна, благодари му за гипса и подписа върху него, а Бил извърна очи към майка му. През цялото време бе усещал погледа й върху себе си, а в очите й напираше такава тъга, че сърцето му се свиваше от болка.

— Надявам се всички вие да прекарате добре коледните празници. Зная, че няма да ви е лесно.

— Със сигурност ще е по-лесно от миналата година.

Тя се усмихна, но само с устни. Очите й си останаха тъжни. На Бил му се прииска да отмести кичура коса, паднал на очите й, но реши, че не бива да го прави.

Малко по-късно Лиз сама махна косата от лицето си.

— Благодаря ти, че беше толкова добър с Джейми. Много съм ти задължена…

— Това ми е работата. Нищо, че съм грубиян. — Последните думи бяха произнесени с усмивка, но Лиз се смути! — Вече ми мина — побърза да я увери Бил, — макар че, трябва да призная, в началото много ме заболя. Момичетата знаят как да те наранят — заключи той и се разсмя.

После ги изпрати до вратата на спешното отделение.

— Не всички момичета — тихо възрази тя. — Пази се, Бил. Весела Коледа!

Лиз му махна с ръка и двамата с Джейми си тръгнаха. Керъл вече се бе, прибрала у дома при другите деца.

Бил ги изпрати с поглед докато двамата се качиха в колата, след което влезе обратно в отделението, навел глава и пъхнал ръце дълбоко в джобовете си.