Домът на надеждата

Глава осма

Празненството по случай Деня на труда постигна огромен успех. Пристигнаха всичките приятелчета на децата, родителите на повечето от тях, както и някои хора, които Лиз не бе виждала след смъртта на Джак. Виктория и съпругът й доведоха със себе си трите си деца. Лиз и Питър обслужваха барбекюто. Въпреки гипсовата яка Питър се справяше чудесно със задълженията си. Ани, Рейчъл и Мегън се смесиха с гостите. Всички като че ли са забавляваха добре.

Половин час след началото на празненството пристигна и Бил Уебстър. Огледа се безпомощно сред тълпата от непознати лица и в този момент забеляза Джейми.

— Здрасти, помниш ли ме?

Облечен беше с дънки и карирана риза с дълги ръкави. Косата му бе идеално сресана. Джейми се усмихна широко, като го видя.

— Помня те. И ти като мен мразиш инжекциите — ухили му се доволно Джейми.

— Точно така. Как е Питър?

— Добре е. Само че ми крещи, когато скачам на гърба му.

— Има право. Е, не чак да крещи, но трябва да бъдеш малко по-внимателен. Вратът му е пукнат.

— Зная. Нали затова носи тази голяма огърлица.

— Предполагам, че може да се нарече и така. Къде е майка ти? — с усмивка попита Бил.

— Ей там. — Той посочи към барбекюто и Бил кимна, загледан в Лиз, която приготвяше хамбургери.

Над дънките си бе надянала кухненска престилка, а червената й коса, редом с тази на Питър, изпъкваше сред тълпата. И макар че имаше много работа по посрещането на толкова много хора, Лиз се усмихваше непрекъснато и изглеждаше много красива. Косата й бе израснала през лятото и сега падаше свободно по раменете й.

Сякаш почувствала, че Бил я наблюдава, тя вдигна очи и го видя. Махна му с голямата вилица и той тръгна бавно към нея, следван по петите от Джейми. Когато стигна до барбекюто, Бил видя, че Питър стои редом с нея. Гипсовата яка, наречена от Джейми огърлица, беше на врата му.

— Как я караш? — попита го докторът, а Питър само се ухили и, престорил се, че подава нещо на майка си, бързо й прошепна:

— Дължиш ми десет кинта, мамо.

— Той е тук заради теб — също шепнешком отвърна тя, след което се извърна, за да поздрави Бил и да му предложи чаша вино.

Той й се усмихна, отказа виното и помоли за кока-кола — обясни им, че е дежурен на повикване. Около тях цареше непринудена и празнична атмосфера.

— Много професионално действаш около скарата — отбеляза Бил, усмихна й се и отпи от колата.

— Учила съм се от истински експерт.

— Питър като че ли се справя чудесно — заключи Бил и погледна към пациента си.

Въпреки тежкия гипс около врата си, момчето очевидно се забавляваше с приятелите си и с удоволствие приготвяше хамбургерите.

— Той иска да тръгне на училище идната седмица — с тревога го информира Лиз.

— Ако смяташ, че вече е добре, позволи му. Доверявам се на твоята преценка.

— Благодаря ти.

Тя остави Керъл и Питър да се трудят около барбекюто. Помоли и една съседка да им помага, за да може тя да поговори с Бил на спокойствие. Настаниха се на два свободни стола, всеки хванал по една кола в ръка. Лиз почти не пиеше алкохол.

— Как е положението в болницата?

Струваше й се странно, че двамата отново са заедно, но тревогите за Питър вече са зад гърба й. Сега можеха да разговарят за себе си, като обикновени познати, и Лиз изведнъж изпита странно стеснение.

— Положението в болницата е много напрегнато. А през уикенда ще стане още по-лошо. Празничните дни са истински убийци. В буквалния смисъл на думата. Пътнотранспортни произшествия, огнестрелни рани, опити за самоубийства. Изумително е какво могат да си причинят хората, когато не са на работа в продължение на няколко дни. Особено пък когато са зад волана.

— Много се радвам, че намери свободно време да наминеш.

— Всъщност не съм свободен. На повикване съм. Пейджърът ми е у мене. Реших, че ще се справят и без мен за известно време. Назначих главния си специализант за мой заместник. Той е добър лекар и не би ме повикал, ако случаят не е наистина сериозен. Ами ти, Лиз? Как прекарваш празниците? Едва ли ти е много лесно…

— Този се оказа по-добър, отколкото очаквах. В началото наистина ни беше трудно. Денят на влюбените, Великден, рождените дни на децата, Четвърти юли… Денят на труда обаче е някак си неутрален. Реших, че на децата ще им бъде забавно.

Децата наистина като че ли се забавляваха добре. Изглеждаха щастливи от присъствието на приятелите си. От Коледа насам за пръв път посрещаха гости в дома си.

— Когато бях дете, и аз се радвах на празниците. С годините обаче започнах да ги възприемам просто като работни дни.

Лиз си помисли, че животът му е твърде самотен, но на него очевидно му харесваше. Докато Питър беше в болницата, тя забеляза, че Бил е постоянно там, а това я караше да цени още повече жеста, който бе направил, отбивайки се на тяхното празненство.

— А ти какво правиш в свободното си време, когато не работиш и не се грижиш за децата си? — Той я погледна с интерес, а тя се разсмя, преди да отговори.

— Свободно време? Искаш да кажеш, че животът не е само работа и грижи за децата? Не съм сигурна, че си спомням какво е това свободно време.

— Може би трябва да ти се напомни — нехайно подхвърли той. — Кога за последен път си ходила на кино?

— Хммм… — тя се замисли и поклати глава. Трудно й беше да повярва, че е минало толкова много време. Няколкократно бе карала децата до киносалона в Мил Вали, ходила бе да ги прибира след прожекцията, но тя самата не бе гледала филм от месеци. — Струва ми се, че за последно бях на кино в Деня на благодарността…

С Джак, естествено. Всяка година след официалния обяд двамата излизаха, за да отидат на кино. В тяхното семейство това бе една от дългогодишните традиции.

— Може би бихме могли да гледаме някой филм заедно — с надежда рече Бил, но в този момент пейджърът му иззвъня и той погледна към колана на панталона си.

Номерът, изписан на дисплея, му подсказа, че става дума за спешен случай. Той извади клетъчния си телефон и позвъни в болницата. Изслуша внимателно какво имаха да му кажат, инструктира ги какво да правят, а след това, с изписано на лицето разочарование, се обърна към Лиз:

— Положението наистина е критично, Лиз. Няколко хлапета пострадали при челен удар. Най-добре е да тръгвам веднага. Надявах се на един хамбургер и още малко време с теб. Ще трябва да ме извиниш.

— А защо да не ти дам един хамбургер за из път? — предложи му Лиз и го поведе към портата в задния двор.

Барбекюто бе разположено точно до нея. Тя помоли Питър да завие един хамбургер във фолио, подаде го на Бил, след което го изпрати до колата му — десетгодишен мерцедес. Бил очевидно притежаваше добър вкус, макар че човек едва ли би отгатнал това, съдейки по болничните дрехи и чехлите, с които се разкарваше през повечето време. Днес обаче бе облечен с безупречно изгладени дънки и лъснати до блясък мокасини. Косата му също бе идеално сресана.

— Благодаря за хамбургера. — Той се усмихна. — Ще ти се обадя, за да идем на кино. Може би следващата седмица?

— С удоволствие — отвърна тя и отново изпита стеснение, почувствала се изведнъж много млада. От години никой мъж не я бе канил на кино. Но какво толкова, по дяволите! Той беше приятен и почтен мъж. Освен това имаше право — тя трябваше да излиза по-често от къщи.

След като Бил си тръгна, Лиз се спря, за да поговори с Виктория, която не пропусна да отбележи кратката му поява.

— Симпатяга е — със закачлива усмивка заяви Виктория. — И те харесва.

— И Питър твърди същото. — Лиз се усмихна, но веднага след това изражението й стана сериозно. — Той е страхотен лекар.

— Покани ли те да излезете? — направо я попита приятелката й, а в гласа й се прокрадна надежда.

— Не ставай глупава, Вик! Ние сме само приятели…

Истината обаче бе, че той наистина я бе поканил да излязат, и Лиз с изненада установи, че не й се иска да го признае пред приятелката си. Тази покана не означаваше нищо. Просто едно кино. Излизане, което може да не се повтори никога повече. Лиз си каза, че не си струва да споменава за това пред Виктория, след което се отдалечи, за да побъбри и с другите гости.

Празненството продължи часове. Минаваше единадесет вечерта, когато си тръгнаха и последните гости. Бяха сервирали първокласна храна, виното бе повече от достатъчно и хората бяха останали изключително доволни. Всички се бяха забавлявали чудесно. Децата й помогнаха да почисти и внесе вътре празните чаши. Лиз си мислеше за прекарания ден и се радваше, че бе решила да организира това парти.

Тъкмо помагаше на Керъл да зареди съдомиялната машина, когато телефонът иззвъня. Лиз с изненада погледна часовника — минаваше полунощ и тя просто не можеше да си представи кой би могъл да им звъни по това време.

Вдигна телефонната слушалка, като се питаше дали някой от гостите не е забравил нещо в дома им, но се изненада, когато чу познатия му глас. Обаждаше се Бил, за да й благодари за партито.

— Реших, че сигурно още не си си легнала. Тръгнаха ли си всички?

— Преди няколко минути. Обаждаш се съвсем навреме. Какво стана с катастрофиралите деца?

Той въздъхна, преди да отговори. Не му се говореше за това. Не всички злополуки завършваха с благоприятен изход.

— Загубихме едното дете, но другото е добре. Понякога се случват и такива неща. — По гласа му обаче личеше, че всеки път преживява мъчително смъртта на негов пациент.

— Не зная как издържаш — рече тихичко Лиз.

— Такава ми е работата.

А той очевидно я обичаше. Особено когато усилията му биваха възнаградени с щастливото избавление на пациента, както ставаше в повечето случаи.

— Е, кога ще ходим на кино? — Не й остави дори време да помисли и да отговори. — Какво ще кажеш за утре вечер? Не съм дежурен, не съм и на повикване, а това се случва изключително рядко, повярвай ми. По-добре е да се възползваме от тази възможност. Дали да не съчетаем киното с пица?

— Най-доброто предложение за тази вечер… за тази година. — Лиз се усмихна. — На мен лично ми харесва.

— На мен също. Ще мина да те взема в седем.

— До утре, Бил. И ти благодаря за поканата. Дано остатъкът от дежурството ти да мине по-спокойно.

— Желая и на теб спокойна нощ — ласкаво рече той. Беше си спомнил за проблемите й със съня.

Тя затвори телефона с усмивка и в този момент Питър влезе в кухнята. Той я изгледа, а след това повдигна въпросително вежди.

— Какво беше това?

— Нищо важно — неопределено отвърна тя.

Питър обаче продължи да я наблюдава съсредоточено. Не й повярва. В следващия миг изведнъж разбра и се ухили широко.

— Беше Бил Уебстър, нали, мамо? Кажи ми истината. Той беше… нали?

— Да. Може би. — Тя го изгледа глуповато.

— Казах ти, че те харесва. Това е страхотно!

— Кое е страхотно? — попита Мегън, която тъкмо влизаше в кухнята. Керъл вече бе заредила съдомиялната машина, а по-малките деца си легнаха веднага след като гостите си тръгнаха.

— Моят лекар харесва мама — с очевидно задоволство обяви Питър. Той много харесваше Бил.

— Какъв лекар? — Мегън изглеждаше изненадана от думите на брат си.

— Онзи, който спаси живота ми, глупаче. Кой друг?

— Какво искаш да кажеш с това, че харесва мама? Какво точно означава това?

— Означава, че току-що й се обади.

— За да я покани на среща! — Мегън, искрено ужасена, местеше поглед между Питър и майка си.

— Не зная. На среща ли те покани, мамо? — Той като че ли се забавляваше, но не и Мегън.

— Нещо такова — призна Лиз, а Мегън изпадна в ярост. — Утре ще ходим на кино.

Нямаше смисъл да крие от тях. И бездруго щяха да го видят на следващия ден. Освен това нямаше нищо за криене. Той беше приятен мъж. Пък и беше лекар на Питър. Двамата бяха просто приятели и тя бе сигурна, че зад предложението му да гледат заедно един филм и да похапнат пица не се крият някакви сладострастни намерения.

— Не е кой знае какво. Просто си помислих, че може да е забавно — опита се да се оправдае тя, но Мегън продължи да я гледа с блеснали от гняв очи.

— Това е отвратително. Ами татко!

— Какво за татко? — веднага се намеси Питър. — Него вече го няма. Но мама е жива. И не може да прекара целия си живот в грижи за нас.

— И защо не? — Мегън не разбираше доводите му. А онова, което разбираше, никак не й харесваше. По нейно мнение на майка й не й трябваха срещи. — На мама не й е нужно да излиза — заяви тя, обръщайки се едновременно към Питър и Лиз. — Тя си има нас.

— Точно това казвам и аз. Тя има нужда от нещо повече в живота си. В края на краищата допреди година, освен нас тя имаше и татко.

— Това е различно — упорито заяви Мегън.

— Не, не е — настоя Питър.

Майка им стоеше и ги наблюдаваше, заинтригувана от възникналото противоречие. Мегън неотстъпчиво твърдеше, че Лиз не трябва да излиза с други мъже, а Питър настояваше, че в живота й трябва да има нещо повече от работа и грижи за децата. Мнението му се припокриваше изцяло с това на Бил, който я бе поканил да излязат, подтикван именно от убеждението си, че тя има нужда и от развлечения. За Лиз обаче бе повече от очевидно, че Мегън се чувства застрашена от перспективата в живота на майка й да се появи мъж, който не е неин баща.

— Какво си мислиш, че би казал татко, ако знаеше, че излизаш с друг мъж, мамо? — направо я попита дъщеря й.

— Аз мисля, че би казал, че е крайно време да го направи — простичко започна вместо нея Питър. — Изминаха почти девет месеца от смъртта му и тя има право да се забавлява. По дяволите, когато миналата година почина майката на Анди Мартин, баща му се ожени отново само след пет месеца. А мама дори не е поглеждала към друг мъж през цялото това време.

Думите на Питър бяха честни и справедливи, но Мегън се разстрои още повече.

— Ще се омъжиш ли за този доктор?

— Не, Мегън — тихичко отвърна Лиз. — Нямам намерение да се женя за когото и да било. Възнамерявам единствено да похапна пица и да гледам филм. Едно твърде безобидно намерение.

За нея обаче бе интересно да си даде сметка за яростния начин, по който децата й реагираха на това нейно излизане — както за, така и против. Накара я да се замисли и тя върху онова, което възнамеряваше да направи.

Вървеше бавно нагоре по стълбите към спалнята си и се чудеше дали не греши. Правилно ли беше да излезе с Бил? Не беше ли прибързано? Неуместно? Не й ли беше още рано за срещи! Но тя не отиваше на среща с Бил. Двамата щяха само да вечерят заедно и да отидат на кино. Пък и определено не възнамеряваше да се жени нито за него, нито за когото и да било друг. Не можеше да си представи, че след Джак би могла да са омъжи за друг. Той беше съвършеният съпруг и Лиз беше сигурна, че не съществува друг мъж, който да може да се мери с него в това отношение. Предстоеше й просто една вечер извън дома, а Бил беше само приятел.

Мегън обаче все още бе войнствено настроена, когато Бил пристигна, за да вземе майка й точно в седем часа на следващата вечер. Тя го изгледа яростно и след като го пусна да влезе, изтрополя нагоре по стълбите, вдигайки невъобразим шум. Изобщо не го поздрави, нито пък се представи. Наложи се Лиз да се извинява за грубостта на дъщеря си. Джейми обаче компенсира нейното отношение в мига, в който слезе от горния етаж и поздрави Бил с широка усмивка. Детето очевидно се радваше да го види.

Бил му се усмихна в отговор и веднага поведе разговор.

— Забавлява ли се на празненството снощи? — попита го Бил и погали копринено меката му косица.

— Много. — Джейми кимна доволно. — Само че изядох твърде много хамбургери и ме заболя стомахът. Преди това обаче беше много забавно.

— И на мен така ми се стори — съгласи се Бил, след което се престори на уплашен. — Ти няма да ми биеш инжекции, нали, Джейми?

Детето се разсмя на шегата. Бил го попита дали някога е пускал хвърчило във въздуха и Джейми му призна, че не е.

— Някой ден трябва да дойдеш да си поиграеш с моето — покани го Бил. — Аз имам много голямо хвърчило. Направих си го още на времето, като бях момче, но то лети наистина добре. Някой ден ще отидем заедно на плажа и ще го пуснем във въздуха.

— Много бих искал — заяви Джейми. В широко отворените му очи блестеше огромен интерес.

Рейчъл и Ани слязоха, за да го поздравят, но Мегън не се появи повече. Тя очевидно се цупеше в стаята си, ядосана на майка си. Питър беше навън с приятели и Бил помоли да го поздравят. Джейми обеща, че непременно ще предаде поздравите веднага щом Питър се върне у дома.

— Имаш страхотни деца — с възхищение рече Бил. — Не зная как го постигаш.

— Лесно. — Тя се усмихна и се настани в удобния мерцедес. — Просто много, ги обичам.

— Като те слуша човек, би си помислил, че всичко е много лесно, но в действителност не е точно така. Изобщо не мога да си се представя в подобна роля — заяви той. Говореше така, сякаш ставаше дума за трансплантация на черен дроб или пък сложна сърдечна операция. Според него семейният живот беше болезнен, труден и неизменно имаше фатален край. Винаги бе гледал на бащинството като на неразгадаема мистерия.

— В каква роля! — попита го Лиз.

Той запали колата и пое на заден ход по алеята пред къщата.

— В ролята на съпруг и баща. На теб като че ли не ти коства никакви усилия, но аз чудесно зная, че не е така. Човек трябва да е добър в тази област. То е вид изкуство. И, що се отнася до мен, намирам, че е далеч по-трудно от практикуването на медицина.

— Човек се учи с времето. Децата сами те учат как да постъпваш.

— Изобщо не е толкова просто, Лиз, и ти го знаеш. Повечето деца се държат като малолетни престъпници, взимат наркотици, напиват се. Ти си голяма късметлийка щом си могла да отгледаш пет толкова добри деца.

Бил включваше и Джейми в това число. Точно както правеше и Лиз. Той беше страхотно дете въпреки ограниченията си. Просто се нуждаеше от малко повече грижи и внимание в сравнение с другите деца. Тя трябваше постоянно да го държи под око, за да е сигурна, че няма да се нарани по невнимание, да направи нещо опасно и неразумно, или пък просто да се изгуби.

— Струва ми се, че представите ти за децата не са съвсем верни — заяви тя докато пътуваха към града. — Повечето от тях не са чак такива хулигани, каквито ги описваш.

— Не, но голяма част са точно такива, а майките им са още по-лоши — неотстъпчиво заяви той и Лиз се разсмя.

— Дали да не сляза от колата, преди още да си открил истината за мен, или ще ми гласуваш доверие и все пак ще ме заведеш на вечеря?

— Знаеш какво имам предвид — не отстъпваше Бил. — Колко семейства познаваш, които живеят щастливо? Ама наистина щастливо? — направо попита той.

Ако се съдеше по думите му, той беше абсолютен циник и заклет ерген.

— Моят брак беше щастлив — отвърна простичко тя. — Двамата бяхме много щастливи в продължение на много години.

— Е, повечето хора обаче не са и ти го знаеш — продължи Бил, опитвайки се да я убеди.

— Така е. Прав си. Повечето хора не са чак толкова щастливи, но има и такива като нас.

— Те обаче са дяволски малко — заключи той, когато стигнаха пред ресторанта. Веднага ги настаниха на масата им и Лиз го изгледа предпазливо.

— От какво са породени тези твои ужасни представи за брака, Бил? Толкова ли лошо беше докато бяхте женени?

— По-лошо. Когато всичко приключи, двамата вече се мразехме. Не съм я виждал оттогава. Нямам и желание. А ако все пак реша да й се обадя, тя сигурно ще ми затвори телефона. Толкова ужасен беше съвместният ни живот. И не смятам, че сме били някакво изключение.

Той очевидно вярваше в онова, което говореше. Лиз обаче не можеше да се съгласи с него.

— Напротив. Били сте точно изключение — спокойно възрази тя.

— Ако наистина е така, ти щеше да останеш без работа.

Тя се разсмя на забележката му, след което двамата си поръчаха пица с гъби, пеперони и маслини. Не съжалиха за избора си, защото пицата се оказа разкошна. Успяха да изядат обаче едва половината — тя беше огромна — и сервитьорката им донесе кафе.

Двамата разговаряха за много неща — за медицина и право, за специализацията на Бил в Ню Йорк и за това колко много му бе допаднал големият град, за пътуването на Лиз и Джак из Европа, за прекрасните градове, които бяха посетили, и за специалното й отношение към Венеция. Засегнаха много теми, но тя продължаваше да си мисли за отношението му към брака и семейството. Бил очевидно имаше твърдо и непоколебимо мнение по този въпрос. И Лиз изпитваше съжаление към него, защото съвсем съзнателно се бе лишил от начин на живот, който тя боготвореше. Тя самата за нищо на света не би се отказала от годините брачен живот, нито пък от децата си. Знаеше, че без тях животът й би бил ужасно празен, и подозираше, че животът на Бил е точно такъв — лишен от смисъл и съдържание. Единственото, което го интересуваше, бе работата му, хората, с които работеше, и пациентите, за които се грижеше. Не беше малко, но по нейно мнение не стигаше, за да се запълни цял един живот. Разговорът обаче не се върна повече на тази тема. Вместо това заговориха за филми.

Оказа се, че Бил има много еклектичен вкус — обичаше чуждите филми, падаше си по сериозното художествено кино, но харесваше и някои от комерсиалните американски хитове. Лиз му призна, че харесва филмите, които обикновено гледаше заедно с децата — все комерсиални филми и екшъни. Тя много обичаше да ходи на кино заедно с тях. Но сега си даде сметка, че след смъртта на Джак почти не бе излизала заедно с децата си. Винаги беше на тяхно разположение у дома, но вече рядко ги извеждаше навън. Обеща си, че съвсем скоро ще поправи този свой пропуск. От дълго време не бяха правили нищо заедно, а моментът за това вече бе настъпил.

Когато Бил я закара до дома й, Лиз го покани да пийнат по нещо. Той обаче й отказа с обяснението, че на следващия ден трябва да става много рано. Трябваше да, се яви в болницата в шест и Лиз си даде сметка, че бе закъснял заради нея. Вече минаваше единадесет часа и на сутринта сигурно щеше да се чувства уморен. Тя му се извини, но той посрещна думите й с усмивка.

— Мисля, че си струваше.

Лиз остана изненадана от думите му, но и зарадвана от отношението му. Беше прекарала приятна вечер. Благодари му, а той обеща скоро да й се обади отново.

Колата му потегли по алеята и Лиз влезе в къщата. Питър и Мегън все още не си бяха легнали и в мига, в който влезе вътре, Лиз осъзна, че ще бъде подложена на разпит.

— Целуна ли те? — обвинително попита Мегън.

В думите й се долавяше неодобрение. И отвращение.

— Разбира се, че не. Та аз почти не го познавам.

— Не би било разумно да го прави още на първата среща — мъдро заяви Питър и майка му се разсмя.

— Много съжалявам, че ще ви разочаровам, деца, но двамата с Бил сме само приятели. Смятам, че той много внимава да не се обвързва емоционално. Работата му е най-важното нещо в живота му. За мен пък вие сте най-важните. Така че няма от какво да се притесняваш, Мегън — твърдо заяви Лиз.

— Обзалагам се на десет кинта, че следващия път ще те целуне — не миряса Питър. По всичко личеше, че се забавлява.

— Този път няма да спечелиш — отвърна Лиз. — Освен това кой ти е казал, че ще има следващ път! Може пък да е скучал през цялата вечер и да не ми се обади повече.

— Съмнявам се — отбеляза мрачно Мегън. В лицето на Бил Уебстър тя виждаше поредното нещастие, което всеки момент щеше да се стовари върху главите им.

— Благодаря ти за доверието, Мег. На твое място не бих си губила времето с притеснения от подобно естество. Освен това ми предстои сериозно дело идната седмица и трябва да работя по него.

— Добре. Така ще си седиш вкъщи с нас. Нямаш нужда от мъж, мамо.

— Не и щом имам вас, така ли, Мегън?

Лиз обаче трябваше да си признае, че бе прекарала добре с Бил. Беше й приятно да разговаря със зрял човек за сериозни неща и да научи нещо повече за него. През цялото време се усещаше и взаимното им възхищение. Не искаха нищо един от друг — бяха просто двама възрастни, които харесваха компанията си. Лиз си мислеше, че дори и Бил да не й се обади никога повече, той й бе позволил да прекара с него няколко приятни часа ида се почувства отново като жена, а не само като майка. Приятно й бе да излезе с човек, крито държи тя да прекара добре и който се интересува от нея и от онова, което има да му каже.

Лиз накара Мегън и Питър да си легнат и се качи в собствената си спалня. Джейми вече се бе настанил в леглото й и я очакваше. Той все още спеше от време на време при нея и на Лиз това й харесваше.

Докато лежеше до Джейми и се опитваше да заспи, Лиз се запита дали Мегън има право и дали тя наистина няма нужда от друг мъж в живота си. Сега обаче не бе така убедена колкото преди време. Бяха изминали почти девет месеца, откакто за последно се бе любила с Джак. Струваше й се, че това е цяла вечност. И за момента поне нямаше никакво желание да променя каквото и да било в живота си. Дълбоко в душата си бе решила, че с тази част от живота й е свършено завинаги.

Бил Уебстър също си мислеше за нея, докато заспиваше. Не беше сигурен какво ще излезе от това, но изобщо не се съмняваше, че тази жена го привлича неудържимо.