Домът на надеждата

Глава четвърта

За Деня на влюбените от смъртта на Джак бяха изминали седем седмици и децата започваха да се чувстват по-добре. Лиз бе разговаряла с училищния психолог на момичетата и бе посрещнала със смесени чувства успокоителната новина, че след период от шест до осем седмици децата ще преодолеят най-тежката криза и отново ще се почувстват щастливи. Те щяха да се приспособят, но по същото това време самата Лиз сигурно щеше да се почувства още по-зле, защото едва тогава щеше да осъзнае истинските измерения на сполетялото я нещастие.

И когато в деня на свети Валентин Лиз влезе в офиса си, тя най-сетне повярва напълно в думите на психоложката. Джак винаги бе обръщал специално внимание на празниците. За Деня на влюбените й купуваше рози, придружени от някакъв подарък. Тази година обаче всичко беше различно. Предстояха й две явявания в съда през този ден, а Лиз се улавяше, че все по-трудно преодолява себе се по отношение на работата, която вършеше. Враждебността на клиентите й към съпрузите, с които се развеждаха, й се струваше неестествено ожесточена, а жестоките номера, крито си погаждаха с нейна помощ, и изглеждаха абсолютно ненужни и лишени от здрав смисъл. Лиз започваше да мрази адвокатската си практика и все по-често се питаше защо двамата с Джак бяха решили навремето да се занимават със семейно право.

По време на последния си разговор с Виктория бе споделила с нея тези свои съмнения. Синовете на Виктория запълваха цялото й свободно време, защото все още не ходеха на училище, и двете с Лиз не можеха да се срещат често, но късно вечер водеха дълги телефонни разговори.

— И какво право би предпочела да практикуваш? — напълно логично я бе попитала Виктория. — Винаги си ми казвала, че мразиш нарушенията срещу личността, с които се занимавам. А и изобщо не мога да те възприема като адвокат по криминални дела.

— Има и други възможности. Не зная, може би нещо свързано с правата на децата. Всичките ми клиенти са така обсебени от желанието си да се прекарат един друг, че напълно забравят за децата си.

Мисълта да се превърне в защитник на деца с накърнени права и интереси винаги й бе изглеждала привлекателна, но Джак неведнъж й бе напомнял, че това не носи пари. Той не беше сребролюбец, но като практичен човек съзнаваше, че са им нужни средства, за да издържат петте си деца. Двамата печелеха добре от семейното право, което практикуваха, а това бе подробност, която изобщо не беше за пренебрегване.

В деня на свети Валентин обаче Лиз за пореден път трябваше да си припомни колко много мрази бракоразводните дела. Излезе от съда като победител, защитила някаква незначителна прищявка на своя клиентка. Беше се оставила да бъде убедена да заведе дело срещу бившия съпруг на жената без особено правно основание, а само за да му създаде допълнителни неприятности. Съдията съвсем основателно я бе скастрил за искането й, но въпреки това го бе удовлетворил. В резултат на което Лиз изобщо не се зарадва на постигнатата победа, а се почувства като пълна глупачка.

— Изгуби ли? — попита я Джийн, когато я видя да влиза в офиса.

Лиз изглеждаше уморена и ядосана. С раздразнение грабна очакващите я съобщения и влезе в кабинета си.

— Не. Спечелихме. Но съдията изтъкна, че претенциите ни са несериозни и беше напълно прав. Не мога да си обясня защо й позволих да ме придума. Единствената й цел беше да ядоса бившия си съпруг. На мое място Джак сигурно щеше да откаже.

Но Джак вече го нямаше и тя нямаше с кого да обсъжда случаите си, нямаше пред кого да се разтовари, нито пък с кого да се посмее. Той умееше да сложи всеки клиент на мястото му. Кантората им просперираше благодарение на него, а съвместната им работа й носеше удовлетворение и радост. Сега всичко се бе превърнало в тежък, изнурителен труд, а Лиз вече не бе уверена, че защитава клиентите си по възможно най-добрия начин.

— Може би майка ми имаше право, когато преди два месеца ме посъветва да затворя кантората.

— Не, не мисля така — рече й тихо Джийн. — Освен ако самата ти не искаш да го направиш. — Тя знаеше, че парите от застраховката на Джак бяха пристигнали в офиса предишната седмица и Лиз можеше да си позволи да затвори кантората за известно време, докато реши какво иска да прави оттук нататък. Джийн обаче бе убедена, че Лиз ще бъде още по-нещастна, ако си остане у дома без нищо за вършене. От години наред бе свикнала да работи, справяше се със задълженията си прекалено добре и постигаше големи успехи, поради което не можеше да се откаже просто ей така. — Изчакай още малко. Може би с времето отново ще започнеш да изпитваш удовлетворение от работата си, Лиз. А може би просто трябва да започнеш да се отнасяш по-строго с клиентите си и да, проявяваш по-голяма избирателност към случаите, които поемаш.

— Да. Може би…

Този следобед Лиз си тръгна по-рано, без да каже на никого къде отива. Искаше да направи нещо важно и знаеше, че трябва да го направи сама. На излизане от града спря и купи дузина рози. После отиде на гробището и дълго остана край гроба на Джак. Все още не бяха поставили надгробен камък, но Лиз положи розите на тревата, изправи се и остана там цял един час, разтърсвана от силни ридания.

— Обичам те — най-накрая прошепна тя и се отдалечи, пъхнала ръце в джобовете си и навела глава, за да се предпази от поривите на студения вятър.

Плака през целия път до дома, а на няколко преки от къщата си отново пропусна да спре на един стоп. Премина като сляпа край знака точно когато една млада жена слезе от тротоара и се спусна през улицата. Волвото на Лиз леко закачи лявото бедро на жената, която падна на земята с изписани на лицето изумление и уплаха. Лиз рязко натисна спирачките, спря и изскочи от колата, за да помогне на жената. По лицето й все още се стичаха сълзи. Тя помогна на младата жена да се изправи, около тях се натрупаха коли, шофьорите им се развикаха и започнаха да надуват клаксоните.

— Какво ти става, бе? Луда ли си, или пияна? Видях какво стана!

— Ти я блъсна! Видях всичко… Добре ли сте? — извика единият шофьор по посока на младата жена, която стоеше трепереща редом с Лиз пред колата й. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето на Лиз.

— Толкова съжалявам. Аз… аз не зная как се случи. Не видях знака — започна да обяснява Лиз, макар че чудесно знаеше какво точно се бе случило.

Беше отишла на гробището да посети Джак и беше толкова разстроена, че неволно бе блъснала жената, която съвсем правилно пресичаше улицата на указаното за това място. Вината за случилото се бе изцяло на Лиз и тя го знаеше.

— Добре съм… не се тревожете… Вие едва ме докоснахте — увери я младата жена.

— Но можех да ви убия — с ужас в гласа промълви Лиз и двете жени се прегърнаха, сякаш за да се подкрепят взаимно.

Ударената жена се вгледа в лицето на Лиз и осъзна, че тя не е съвсем на себе си.

— Добре ли сте?

Лиз кимна в отговор, неспособна да проговори. Изпитваше силни угризения за случилото се и с ужас си представяше какво можеше да се случи.

— Толкова съжалявам… съпругът ми почина съвсем наскоро… тъкмо се връщах от гробището… Не биваше да шофирам…

— Защо не поседнем за малко…

Двете влязоха в колата на Лиз. Тя предложи на младата жена да я откара до болницата, но жената настоя, че е добре, и увери Лиз, че искрено съжалява за смъртта на съпруга й. По всичко личеше, че Лиз е в далеч по-тежко състояние от нея самата.

— Сигурна ли сте, че не желаете да се консултирате с лекар? — отново я попита Лиз, но младата жена само се усмихна, изпълнена с благодарност, че леката катастрофа не бе имала по-сериозни последици.

— Добре съм. В най-лошия случай ще ми остане синина. И двете извадихме късмет… или поне аз.

Двете останаха заедно още известно време, размениха си имената и телефонните си номера, а когато няколко минути по-късно младата жена слезе от колата и си тръгна, Лиз, все още разтреперана, подкара към къщи. Обадите на Виктория от колата си и й разказа за инцидента, тъй като тя се занимаваше именно с такива случаи. Виктория подсвирна през зъби, когато изслуша разказа на Лиз.

— Ако тя е толкова симпатична колкото казваш, в което искрено се съмнявам, въз основа на богатия си опит мога да те уверя, че си извадила дяволски късмет. Най-добре ще е да се откажеш от шофирането за известно време, Лиз. Преди да си убила някого.

— Аз бях добре… но днес… Отидох на гробището… нали е денят на свети Валентин… — Тя се разрида и не можа да каже нищо повече.

— Зная. И съжалявам. Разбирам колко ти е тежко.

Но не разбираше. Никой не знаеше през каква агония преминава Лиз. Можеха да я разберат единствено онези, които вече са преживели такава загуба. Даде си сметка, че дори и когато бе изказвала съболезнованията си на хора, загубили свои близки, изобщо не бе могла да си представи, пък дори и само за миг, какво всъщност означава загубата за тях и какво им причинява мъката по изгубения човек.

Вечерта разказа на децата за злополуката. Те като че ли се уплашиха. Изглеждаха силно загрижени заради нея. Но когато Лиз позвъни на младата жена, за да провери състоянието й, тя отново я увери, че е добре, а на следващата заран, за огромно изумление на Лиз, й изпрати цветя в офиса. На картичката пишеше: Не се тревожи, и двете ще се оправим.

Лиз позвъни на Виктория веднага щом я прочете.

— Ти сигурно си блъснала някой ангел — невярващо възкликна Виктория. — Всичките ми клиенти досега вече да са завели дело срещу теб за емоционални поражения, мозъчни увреждания, наранявания на гръбначния стълб и аз сигурно щях да успея да ти измъкна десетина милиона долара като обезщетение.

— Слава Богу, че в момента не практикуваш. — Лиз се засмя за пръв път от инцидента насам. Напоследък не й се случваше да се смее често. Нямаше и за какво.

— Дяволски си права. Освен това си извадила невероятен късмет. Ще се откажеш ли най-после от шофирането? За известно време поне.

— Не мога. Имам твърде много задължения и отговорности.

— Е, в такъв случай трябва да внимаваш повече. Приеми случилото се като предупреждение.

— Точно така ще направя.

След този случай Лиз започна да шофира изключително предпазливо. Инцидентът малко я поотрезви, накара я да проумее, че е твърде нестабилна емоционално и прекалено затворена в собствената си мъка и страдание. През следващия месец положи огромни усилия да се поотпусне и развесели, най-вече заради децата. През уикендите започна да ги води на кино, ходеше заедно с тях на боулинг, насърчаваше ги да канят приятелчета на вечеря.

А когато дойде денят на свети Патрик, друг любим празник на Джак, те вече се чувстваха по-добре, макар и да не бяха в настроение за празнуване. Бяха изминали почти три месеца от смъртта му и поне децата изглеждаха по-щастливи. Дори и Джейми. Край масата вечер отново се чуваше смях, музиката в стаите им звучеше силно, както и преди и макар от време на време лицата им да изглеждаха твърде сериозни за възрастта им, Лиз знаеше, че най-страшното е вече зад гърба им. Нейните нощи обаче продължаваха да са все така дълги, тъмни и самотни, а дните й изпълнени с работа и неприятности в офиса.

На Великден и последвалата седмица Лиз изненада всички. Не можеше да понесе мисълта за поредния празник, прекаран в тъга и униние и изпълнен със спомени за Джак, не искаше и този път да броди печално из къщата, опитвайки се да преодолее мъката си. Ето защо заведе децата на ски на езерото Тахо и те останаха очаровани. Всички посрещнаха с облекчение решението й да се завърне обратно в света на живите, да се пързаля заедно с тях и да се смее докато се спуска след Мегън по един неравен хълм или когато се сблъсква с Джейми. Всички бяха във възторг. Ваканцията, прекарана заедно, бе точно това, от което имаха нужда.

По време на обратния път към дома обсъждаха плановете си за лятото.

— Дотогава остават още няколко месеца, мамо — оплака се Ани.

Тя си падаше по едно момче, което живееше близо до тях, и не желаеше дори и да помисли за ваканция далеч от дома. Питър вече си бе намерил работа за през лятото в една ветеринарна клиника близо до дома им, която, макар и да не отговаряше на интересите му, все пак щеше да запълва свободното му време. За Лиз оставаше да организира ваканцията на трите момичета и Джейми.

— Тази година мога да си взема само една седмица отпуск, защото работя сама и имам прекалено много ангажименти в кантората. Какво ще кажете вие трите да отидете на лагер за един месец? Джейми може да си остане вкъщи и да ходи на дневен лагер.

— Ще може ли да си нося обяд от къщи? — загрижено попита Джейми и Лиз му се усмихна в отговор.

Той никак не бе харесал храната в последния дневен лагер, който бе посещавал, но пък бе останал много доволен от общуването с децата и игрите в лагера и Лиз вярваше, че и тази година лагерът ще му се отрази добре. Но за разлика от сестрите си той не би могъл да отиде на лагер с преспиване.

— Ще можеш да си носиш обяд — обеща му Лиз, а той засия от радост.

— Тогава искам да отида.

За две от децата въпросът беше решен. Остават още три, помисли си Лиз, докато шофираше по обратния път от Тахо. Момичетата обсъждаха темата през целия път до Сакраменто и в крайна сметка решиха, че идеята за лагер не е никак лоша. Лагер през юли. А през август Лиз обеща отново да ги заведе на езерото Тахо за една седмица. След това щяха да се приберат у дома и да се забавляват край басейна заедно с приятелите си.

— Тази година ще организираме ли празненство на Четвърти юли?

За семейството това бе ежегодна традиция, поддържана ревностно от Джак. Той се занимаваше с барбекюто, обслужваше бара и се представяше като човека оркестър. Лиз изпита дълбока меланхолия само при мисълта за това.

Последва дълго мълчание, а Лиз само поклати глава. Никой не се опита да спори с нея. Лиз вдигна поглед към Джейми и видя двете сълзички, потекли по личицето му.

— Заради празненството ли се натъжи? — тихичко го попита тя, но той поклати отрицателно глава.

Имаше още нещо. Нещо много по-важно.

— Току-що се сетих. Сега няма да мога да участвам в параолимпийските състезания. — Това бе събитие, което той много обичаше и в което участваше благодарение на Джак. Той го тренираше в продължение на месеци, а Джейми обикновено завършваше на едно от последните места във всяка дисциплина, в която участваше, но пък неизменно печелеше и някаква почетна лента. Цялото семейство отиваше заедно с него на стадиона, за да го гледа.

— Защо да не можеш? — Лиз нямаше никакво намерение да отстъпва. Знаеше колко много усилия бе вложил Джак в това начинание, знаеше и колко много означават тези игри за Джейми. — Може би Питър ще може да тренира заедно с теб.

— Няма да мога, мамо — със съжаление отвърна Питър. — От осем сутринта до осем вечерта ще работя във ветеринарната клиника. Освен това може да се наложи да дежуря и през уикендите. — Щяха да му плащат обаче много добре и това бе причината, поради която бе приел работата. Няма да имам време.

Последва дълго мълчание. Сълзите продължиха да се търкалят по бузките на Джейми. Лиз го наблюдаваше, а сърцето й се късаше от болка.

— Добре, Джейми — тихо рече тя, — значи оставаме ти и аз. Ще трябва да работим двамата. Ще решим в кои дисциплини искаш да участваш и ще си скъсаме задниците от тренировки. Но тази година — Лиз едва сдържаше собствените си сълзи — възнамерявам да направим така, че да спечелиш златен медал.

Очите на Джейми се разшириха от изумление.

— Без татко? — Джейми изглеждаше малко уплашен. Извърна се и я погледна, за да се увери, че Лиз не се шегува. Тя обаче никога не би постъпила така с него.

— С мен. Какво ще кажеш? Двамата можем да постигнем много.

— Няма да можеш, мамо. Не знаеш как.

— Двамата ще се учим заедно. Ти ще ми покажеш как те е тренирал татко. И ти обещавам, че непременно ще спечелиш нещо.

На лицето на Джейми бавно изгря щастлива усмивка. Той протегна ръка и докосна нейната, без да каже нито дума. Бяха разрешили проблема. Ваканцията на децата бе внимателно планирана. Сега й оставаше само да запише момичетата за лагера, да включи Джейми в списъците за дневния лагер и параолимпийските състезания и да резервира стаи, или къща, край езерото Тахо за една седмица през август.

Не й беше лесно съвсем сама да планира всичко, да удовлетворява потребностите им, да отговаря на очакванията им и да се опитва да компенсира загубата им. Тя обаче правеше всичко по силите си и за момента се справяше добре.

Всичките деца се представяха прилично в училище, вече се усмихваха много по-често, а и всички заедно бяха прекарали чудесно зимната почивка на езерото. Лиз трябваше само да продължи по същия начин докато пораснат. Трябваше да продължи да работи двойно в кантората, да се научи как да подготви Джейми за параолимпийските състезания и как, с малко повече късмет, да спечелят някоя почетна лента. Лиз се почувства като жонгльор в цирка.

Докато пътуваха към Сан Франциско, Мегън наду радиото в колата с пълна сила. Това поне не им се случваше за пръв път. Джак сигурно веднага щеше да избухне и да накара момичето да изключи оглушителната музика. Лиз обаче не го направи. Знаеше, че това е добър знак, а в момента се нуждаеха от всеки добър знак, изпратен им от съдбата.

През последните три месеца и половина не бяха имали много поводи за радост, но нещата започваха постепенно да си идват по местата. Лиз погледна Мегън с усмивка, а когато очите им се срещнаха, тя усили радиото още малко. Мегън избухна в смях, когато я видя да го прави, а майка й я последва.

— Да, мамо… давай!

Всички започнаха да се смеят, да крещят и да припяват заедно с музиката. Тя беше оглушителна. Но очевидно имаха нужда точно от това.

Лиз изкрещя с пълно гърло, опитвайки се да надвика шума в колата.

— Обичам ви, дечица!

Те я чуха въпреки невъобразимата какофония и отвърнаха в един глас на жената, която ги превеждаше умело през коварните рифове и ги насочваше към спокойните води на живота, с който бяха свикнали. Знаеха, че Лиз ще успее. Тя също го знаеше.

— И ние те обичаме, мамо! — Когато пристигнаха у дома, ушите й продължаваха да бучат от силната музика, но децата с усмивка свалиха раниците си от колата и влязоха в къщата. Лиз вървеше след тях и също се усмихваше.

Керъл ги очакваше на входната врата.

— Как мина? — попита тя, като имаше предвид не само ски ваканцията, но и дългия път обратно към дома. Лиз се усмихна и на лицето й се изписа спокойствие, каквото Керъл не бе виждала от месеци.

— Страхотно — тихо отвърна Лиз, а след това се качи по стълбите към спалнята си.