Домът на надеждата

Глава десета

За Деня на вси светии и двамата вече бяха наясно, че нещата са сериозни. Те все още не можеха да приемат този факт и не бяха в състояние да преценят какво им готви бъдещето, но Бил очевидно бе влюбен в нея, а тя, макар да отказваше да му го признае, знаеше, че също го обича. Лиз бе изправена пред сериозна дилема. Не знаеше как да продължи оттук нататък, не можеше да реши какво точно да каже на децата си. Вече на няколко пъти бе разговаряла с Виктория по този въпрос, която неизменно й даваше един и същ съвет — да не прибързва и да остави нещата да си дойдат по местата от само себе си. Съветът изглеждаше разумен и напълно съответстваше на онова, което Лиз бе готова да направи по въпроса. Тя прекрасно знаеше, че с времето и двамата ще могат да си изяснят какво точно изпитват един към друг и да решат как да постъпят.

Бил пристигна в дома й и двамата заедно заведоха Рейчъл и Джейми на посещение у съседите. Ани и Мегън заявиха, че са твърде стари, за да участват в подобни забавления, и си останаха у дома да помагат на Керъл, която стоеше на входната врата и раздаваше сладкиши на децата. Питър беше на гости на новата си приятелка и й помагаше да се справи с децата, дошли за почерпка в дома й.

Късно вечерта, след като децата си легнаха, Бил я погледна напрегнато и я попита дали е съгласна да заминат заедно за уикенда. Лиз се поколеба твърде дълго и Бил бе обхванат от внезапен страх, че е развалил всичко с прибързаното си предложение. Двамата обаче излизаха вече два месеца и с всеки изминал ден им ставаше все по-трудно да контролират страстта си. Бил знаеше, че не е изтълкувал погрешно онова, което Лиз изпитваше към него. А неговите собствени чувства бяха ясни и недвусмислени. Поне за него. А когато тя най-сетне тихичко отвърна, че е съгласна да отиде в Напа Вали с него през следващия уикенд, той отново се почувства като хлапе.

Споразумяха се да не казват на децата, а Бил пое ангажимента да се погрижи за резервациите. Искаше да я заведе в Auberge du Soleil, защото това бе най-романтичното място, което можеше да си представи за първия им съвместен уикенд.

Бил дойде да я вземе късно в петък след обяд. Идваше направо от болницата, където бе изкарал две последователни дежурства, но беше толкова щастлив и развълнуван, че не чувстваше умора. Лиз се бе постарала да измисли достатъчно забавления за децата през този уикенд, за да не скучаят по време на отсъствието й. Каза им, че отива на гости на приятелка от юридическия факултет, и настоя Бил да мине да я вземе по време, в което децата не си бяха у дома. Само Керъл знаеше къде всъщност отива Лиз.

Бил бе леко развеселен от цялата тази срамежлива дискретност, но в същото време не можеше да не си даде сметка, че това решение на въпроса значително улеснява и двамата. Не беше необходимо да разстройват децата. Макар че Питър и Джейми вероятно щяха да останат доволни от решението им да заминат заедно, момичетата щяха категорично да се обявят против. Подтиквани от Мегън, те все още оказваха доста силна съпротива. Тя вече се държеше по-учтиво с Бил, но отношенията им спираха дотук и при тази липса на напредък бе излишно да я настройват допълнително против него.

Пътят им минаваше през красиви места. Листата на дърветата бяха придобили медночервени отблясъци, а тревата все още зеленееше, макар че зимата вече бе настъпила. В този част от страната Изтокът и Западът се преплитаха по странен и особен начин — есенните цветове на Ню Ингланд се смесваха с вечнозелената растителност на Калифорния.

Двамата не спряха да говорят през целия път до Света Елена. Лиз се умълчаваше от време на време, но Бил не смееше да я попита за какво мисли. Даваше си сметка, че решението й да замине с него й бе коствало немалко усилия. Освен това тя неведнъж бе споделяла, че все още има моменти, в които изпитва чувството, че изменя на Джак. Бил съзнаваше, че в определен смисъл този уикенд няма да е много лесен за нея. А Лиз от време на време поглеждаше към сватбената халка, която продължаваше да носи на пръста си.

Малко преди вечеря се настаниха в стаята си и Лиз остана приятно изненадата от елегантната обстановка. Бил се бе постарал да направи всичко, което зависи от него, за да я поглези и да я накара да се чувства щастлива. А изгледът към долината, простряла се чак до хоризонта, я остави без дъх.

Бил наля по чаша вино, след което Лиз влезе в банята, за да се преоблече, и се появи с новата черна рокля, която си бе купила специално за случая.

Вечеряха в ресторанта на хотела, след което се преместиха пред камината в бара, където една жена свиреше на пиано. А когато бавно поеха към стаята си, и двамата се чувстваха спокойни и отпочинали.

Веднага щом вратата на стаята се затвори зад тях, Бил се наведе и я целуна. Тази целувка й каза всичко, което този мъж изпитва към нея.

Само след няколко минути и двамата бяха напълно завладени от силната страст, която изгаряше душите им. В камината гореше огън, осветлението беше приглушено. Бил запали свещите, оставени върху масичката за кафе, и двамата седнаха прегърнати на канапето. Бил започна бавно и нежно да сваля черната й рокля, а Лиз разкопча ризата му. Беше прекрасно, че най-после са сами и свободни да правят онова, което желаят.

Бил нежно я изправи и я поведе към леглото. Разсъблече я с бавна и чувствена наслада. Пъхнаха се между чистите и свежи чаршафи и в продължение на една дълга минута останаха неподвижно притиснати един в друг.

— Толкова много те обичам, Лиз…

— Аз също те обичам… — прошепна в отговор тя.

За пръв път произнасяше тези думи на глас, но този път те излязоха от устата й с лекотата, с която се целуваха и с която най-накрая се отдадоха на страстта си.

Лиз бе напълно покорена от мъжа до себе си и от силния си копнеж по него. Изведнъж всичките й скърби, тревоги и страхове избледняха и тя се отърси от тях като от пашкул, от който вече няма нужда. Не желаеше да се крие от Бил, готова бе да разголи пред него цялата си душа и да му се отдаде цялата.

А след това, докато лежаха задъхани и преситени, тя му се усмихна, но в очите й се прокраднаха горчивина и носталгия и той разбра, че миналото и спомените все още държат една част от сърцето й в плен. Другото би било невъзможно и те и двамата чудесно съзнаваха това.

— Добре ли си? — ласкаво я попита Бил, угрижен за нея заради тъгата, която се четеше в очите й.

Но независимо от това какво казваха очите й, на устните й грееше широка усмивка.

— Добре съм… чувствам се прекрасно… ти ме правиш толкова щастлива.

И това беше почти вярно. Толкова, колкото можеше да е вярно в този момент.

Бил забеляза сълзите, които проблеснаха в очите й. Трудно й беше да не мисли за Джак в момент като този, докато се отдаваше на друг мъж. Беше направила още една важна стъпка в отдалечаването си от него — стъпка, която бе отлагала дълго време. Сега обаче искаше да я направи. Имаше чувството, че върви по мост, свързващ едната част от живота й с другата. С Бил се чувстваше в безопасност и знаеше, че с него може да сподели абсолютно всичко. Той не беше наранен и разстроен от признанието й, че не й е никак лесно да направи тази стъпка и да прекоси моста между минало й бъдеще.

Дълго време останаха в леглото, отпуснали се спокойно един до друг. Разговаряха за най-различни неща и той й призна, че никога не бе обичал друга жена толкова силно, колкото обича нея в момента. А тя лежеше до него, отдала се напълно на удоволствието от близостта му, и се опитваше да си наложи да не мисли за Джак. Което не беше толкова лесно.

С времето Лиз все по-рядко се сещаше за Джак. Цялото й същество бе погълнато от Бил и от щастието, което споделяха. Двамата излизаха на дълги разходки и разговаряха за всевъзможни неща — за професиите си, за децата й, за мечтите им. Избягваха да споменават миналото, доколкото това бе възможно, така че в неделя сутринта на този само техен уикенд, седнали на терасата на стаята и зареяли погледи над ширналата се в краката им долина, те неизбежно заговориха за бъдещето.

Бил беше облечен с пуловер и дънки, а тя се бе загърнала в удобна вълнена роба, за да се предпази от хладния повей на ноемврийското утро. Денят обаче не бе студен и те се наслаждаваха на възможността да помързелуват на терасата и да прочетат неделния вестник, окъпани от лъчите на слънцето.

Лиз му подаде спортните страници на вестника, а той й се усмихна широко.

— На какво се радвате толкова, доктор Уебстър? — попита Лиз и отвърна на усмивката му.

— На теб. На това. — Той посочи долината.

През целия уикенд и двамата имаха усещането, че са на меден месец, и това донякъде отговаряше на истината. Джак бавно избледняваше в мъглата от спомени. И макар че част от нея все още искаше да го запази близо до себе си, Лиз вече бе убедена, че трябва да продължи напред. А Бил беше точно човекът, с когото би искала да сподели живота си.

— И какво ще правим занапред? — внимателно я попита той.

— Какво означава това? — Лиз изпита внезапна тревога от думите му. Все още не бе готова за това и Бил го знаеше, но не можа да се въздържи. Искаше му се да й зададе този въпрос още в деня на първата им среща. — Не е нужно да правим каквото и да било — нервно додаде тя.

— Но пък би било много приятно. Рано ли е още да говорим за това, Лиз?

Предишния ден се бяха любили отново, по-късно вечерта пред камината отново преплетоха тела, а рано тази сутрин за пореден път дадоха воля на страстта си. Установиха, че се чувстват удивително добре заедно и им бе трудно да повярват, че никога преди не се бяха любили. Сетивата и телата им се сливаха съвършено, за да задоволят потребностите и утолят желанията им. А това беше подробност, която трудно можеше да бъде пренебрегната.

— Никога не съм подозирал, че някога ще изрека тези думи — продължи Бил, почувствал се изведнъж млад и непохватен, но той я обичаше прекалено силно и не можеше да допусне да я изгуби. — Мисля обаче, че все пак трябва да се оженим.

Тя посрещна изявлението му с огромно изумление.

Изобщо не бе предполагала, че Бил би могъл да изрече нещо подобно. Това предложение противоречеше на всичко, което й бе разказал за себе си до момента.

— Мислех, че не вярваш в брака…

Тя като че ли искаше да сложи край на този разговор и Бил си даде сметка, че думите му я бяха изплашили.

— Така е, но това беше, преди да те срещна. Предполагам, че отношението ми към брака е било породено от съкровената вяра, скътана дълбоко в сърцето ми, че днешният ден все някога ще настъпи, а преди това не си струва човек да пилее чувствата си за някого, с когото не би могъл да живее щастливо. Както стана с първата ми съпруга. Та ние почти се унищожихме взаимно.

Връзката му с Лиз обаче беше съвършена. Поне според него. Лиз също си даваше сметка, че би могла да живее щастливо с него, може би дори до края на живота си, но все още не бе готова да му го каже. За нея бе твърде скоро, а спомените за Джак все още бяха съвсем живи в паметта й. Не бе изминала и година от смъртта му, макар че Коледа наближаваше.

— Лиз, не бих искал да съсипя всичко с преждевременни и прибързани разговори на тази тема, но исках да знаеш как аз виждам съвместното ни бъдеще.

Лиз не беше жена, с която би могъл да се отнесе несериозно и безотговорно. Освен това трябваше да мисли и за децата й. Беше им посветил много размисъл и бе сигурен, че би могъл да ги обича като свои. Той вече обичаше Джейми и изпитваше силна привързаност към Питър. Смяташе, че с времето и момичетата ще се привържат към него. Никога не бе имал проблем в общуването с жени и деца, на които държеше. А на тези специално държеше както никога преди.

— Не зная какво да кажа.

Имаше приятелки, които години наред излизаха с мъже, които отказваха да ги приемат насериозно и да им предложат брак. А ето че тя бе прекарала един-единствен уикенд с Бил и той вече говореше за бъдещето.

— От смъртта на Джак са изминали едва единадесет месеца. Нужно ми е време, за да се адаптирам и да стъпя отново на краката си. Децата също имат нужда от повече време.

— Зная. И не бързам за никъде. Зная колко важна е тази годишнина за теб.

Тя често говореше на тази тема. За нея и децата й годишнината от смъртта на Джак очевидно бе важна дата, бележеща определен период от живота им, и той трябваше да се съобрази с това.

— Мислех си, че ще можем отново да поговорим за това през януари, след празниците. Надявах се дори, че за Деня на влюбените…

Сърцето й се сви от болка, а гласът му бавно заглъхна. Денят на влюбените винаги бе означавал много за нея и Джак. Но пък много други важни неща вече си бяха отишли завинаги. Останали й бяха единствено децата.

— Но дотогава остават едва три месеца — възкликна тя, обхваната от паника. Едновременно с това бе дълбоко развълнувана от желанието му да свърже живота си с нея.

— А познанството ни ще навърши шест месеца. Не особено дълъг, но все пак приличен период. Познавам много хора, оженили се и след по-кратко запознанство, които, независимо от всичко, имат здрави и стабилни бракове.

Лиз знаеше, че думите му отговарят на истината, но двамата с Джак се бяха срещали много по-дълго, преди да се оженят. Освен това тя изобщо не бе подготвена за онова, което й говореше Бил. Не беше категорично против, но имаше нужда от още време, за да обмисли всичко.

Бил я погледна. В очите му напираше огромната любов, която изпитваше към нея.

— Ще се съобразя с твоите желания, Лиз. Исках само да знаеш колко много те обичам.

— Аз също те обичам и в момента се чувствам като най-щастливата жена на света. Има хора, на които късметът не се усмихва дори веднъж, а аз съм благословена да изпитам подобно щастие два пъти. Въпреки това имам нужда от още време, за да осмисля случилото се.

— Съзнавам го. И не искам да те препирам. Бих искал обаче да зная дали и ти след време ще поискаш за нас същото бъдеще, към което съм се устремил.

— Така смятам — свенливо се усмихна тя. После си пое дълбоко дъх и се остави за миг в плен на обзелите я чувства. — Просто имам нужда от време. Нека поговорим отново след Коледа.

Лиз държеше да изчака годишнината от смъртта на Джак. Заради него самия, заради децата и заради самата себе си.

— Това е всичко, което исках да зная — ласкаво промълви той и хвана ръката й. — Обичам те. И няма да ходя никъде. Разполагаме с всичкото време на света, за да изпълним желанията си. Щом и двамата искаме едно и също, няма защо да бързаме.

Бил беше разумен, човечен и всеотдаен и Лиз не би могла да иска нищо повече от него. Запита се дали Джак на негово място би проявил подобно разбиране. Приживе той беше далеч по-нетърпелив и инатлив и много по-малко склонен да се съобразява с предпочитанията й. През целия им съвместен живот Джак бе този, който определяше не само общите им цели, но и начините за постигането им. В този смисъл взаимоотношенията й с Бил бяха поставени на много по-равноправна основа и това й допадаше.

По-късно след обяд двамата поеха обратно към Тибърн. Когато пристигнаха, всички деца си бяха у дома. Мегън повдигна въпросително вежди, когато я видя да слиза от колата на Бил, но не каза нищо. Повдигна въпроса късно вечерта, когато по-малките деца вече спяха, а Питър се бе затворил в стаята си, за да се подготви за училище.

— Защо се върна с колата на Бил? — най-накрая я попита Мегън. — С него ли прекара уикенда?

Лиз се поколеба за момент, след което кимна. Ако наистина възнамеряваше да се омъжи за него след време — а след всичко казано през уикенда отношенията им като че ли се развиваха именно в тази посока — тя трябваше да бъде напълно откровена с дъщеря си.

— Да. Бяхме заедно в Напа Вали.

— Мамо! — възмутено възкликна Мегън. — Това е отвратително!

— Защо? Той ме обича. А и аз много държа на него. В това няма нищо лошо, Мег. С нашата връзка не нараняваме никого. Двамата просто се обичаме.

Това обаче се оказа мъчителен удар за дъщеря й, която се оказа неподготвена да го преглътне.

— Ами татко! — В очите й се появиха сълзи.

— Татко ти го няма, Мег. Обичах го с цялата си душа и винаги ще го нося в сърцето си. Връзката ми с Бил не е същата. По-различна е. Както за мен, така и за всички нас. Но аз не мога да живея сама до края на живота си. Имам право да обвържа живота си с друг мъж.

Лиз говореше с ласкав и изпълнен с разбиране глас. Знаеше, че наранява момичето, но това бяха неща, които трябваше да бъдат изречени на глас.

— Но това е гадно! — кресна гневно Мегън, вбесена от думите на майка си. — Не е изминала и година от смъртта на татко. Изобщо не съм предполагала, че си толкова пропаднала, мамо…

Очите й искряха сърдито. Лиз рязко се изправи, ядосана от думите на дъщеря си. Никога не бе удряла децата си и нямаше намерение да започне точно в този момент, но пък и по никакъв начин не би позволила на дъщеря си да се държи по този начин.

— Не смей да ми говориш по този начин! Прибери се в стаята си веднага и не излизай оттам докато не си припомниш добрите маниери. Нямам нищо против да разговарям с теб, но няма да допусна да се отнасяш към мен с такова неуважение.

— Не виждам как бих могла да те уважавам! — надуто заяви Мегън, застанала на безопасно разстояние от майка си, след което затръшна вратата на спалнята, изтича в стаята на Питър и му разказа за случилото се.

Но той, вместо да й съчувства, я нарече кучка и й нареди да отиде и да се извини на майка им.

— На чия страна си ти все пак?

— На нейната — направо заяви той. — Тя обичаше татко не по-малко от нас, а след смъртта му направи всичко възможно, за да се почувстваме по-добре. Тя обаче е съвсем самичка. Няма кой да й помогне в грижите за нас. Претрепва се от работа. Бъхти се като куче заради нас и заради кантората, която поддържа най-вече заради паметта на татко. Освен това Бил е свестен мъж и аз го харесвам. Положението можеше да е много по-лошо. Така че, щом искаш да знаеш на чия страна съм, аз веднага отговарям — на нейна. И не търси от мен съчувствие, щом си позволяваш да се държиш с мама по този начин, Мег.

— Ти си задник! — гневно изкрещя Мегън, а очите й отново се напълниха със сълзи. — Мама изобщо не е сама. Тя си има нас и не й е нужен някакъв мъж, за да спи с него.

— Значи може да си спи с Джейми до края на живота си, така ли? И какво ще стане, когато ние заминем да учим в колеж? Аз заминавам следващата година. Две години по-късно ще ме последваш и ти. И тогава? Нима очакваш от нея да си стои тук съвсем самичка и да чака някой от нас да се прибере от училище, за да заживее отново? Откакто татко е починал, тя няма никакъв личен живот, Мег. Погледни я. Та тя ходи само на работа, а в останалото време ни разкарва насам-натам с колата. Мама заслужава много повече и ти го знаеш.

— Не още — заяви Мегън, седна на леглото му и се разплака, потисната от тирадата му. — Много е рано за това. И аз още не съм готова.

Питър седна до нея и я прегърна. През изминалата година той бе много възмъжал и помъдрял. Инцидентът в плувния басейн също бе помогнал за съзряването му.

— Татко много ми липсва — проплака тя и в този момент му заприлича на Джейми.

— На мен също — отвърна Питър, опитвайки се да се пребори със собствените си сълзи. Вярно, че беше много възмъжал и поумнял, но още усещаше болезнено липсата на баща си. — Появата на Бил обаче с нищо не променя нещата. Ние трябва просто да приемем случилото се и да се примирим.

— Не искам — проплака тя и омаза с грим предницата на тениската му. — Искам татко да се върне.

Не би могъл да каже нищо в отговор на подобно желание. Той само притисна към себе си разплаканото момиче и двамата потънаха в мисли за баща си.

Най-накрая, след като се успокои достатъчно, Мегън се върна в стаята на майка си и се извини. Отвори вратата, без да чука, и застана смутено на прага.

— Продължавам да не го харесвам, но те моля да ме извиниш за нещата, които ти наговорих.

Очевидно не бе готова да отстъпи повече и майка й прие извинението й със сериозно изражение.

— Съжалявам, че се чувстваш толкова нещастна, Мег. Зная, че не ти е лесно.

— Не би могла да знаеш какво изпитваме ние, защото вече си имаш него — обвинително заяви момичето.

Лиз въздъхна и я погледна внимателно.

— Това, че съм с Бил, не означава, че татко ти не ми липсва. Точно обратното — понякога самото му присъствие ми напомня още по-болезнено какво изгубихме след смъртта на баща ти. На никого от нас не му е лесно. А аз наистина разбирам колко ви е трудно на вас без баща.

Раните им постепенно заздравяваха, но процесът беше много бавен и мъчителен.

— Наистина ли го обичаш, мамо?

Мегън все още изглеждаше ужасена от думите на майка си. Искаше й се никога да не я бе чувала да изрича това.

— Да, мисля, че го обичам — искрено отвърна Лиз. — Но имам нужда от още време, за да си изясня напълно онова, което изпитвам към него. Той е добър човек. Това е всичко, което зная със сигурност в момента. Все още има много неща, свързани с татко ти, които не ми дават мира.

— На мен ми се струва, че искаш час по-скоро да го забравиш — тъжно заключи Мегън.

— Никога не бих могла да го забравя, Мег. Каквото и да правя, където и да отида… обичах го през половината от съзнателния си живот, родих му всички вас… Но нещата просто се случват, Мег. Не беше честно да го загубим. Сега обаче трябва да се справим с положението по възможно най-добрия начин и да продължим живота си така, както той би искал, ако беше жив.

— Говориш така за собствено успокоение…

— Не, говоря така, защото вярвам във всяка своя дума.

Мегън само поклати глава и се върна в собствената си стая. Думите на майка й я накараха да се замисли дълбоко. Не беше готова да сподели мислите и съмненията със сестрите си. След като Мегън излезе, Лиз се приближи тихичко до кутията за бижута, която държеше в дрешника, и свали сватбената халка, която Джак бе поставил на пръста й. Сърцето й се сви от неописуема болка. Тя обаче съзнаваше, че няма защо да отлага повече.

На следващата сутрин Питър забеляза, че халката вече не е на ръката й. Не каза нищо по въпроса нито пред майка си, нито пред сестрите си, макар че изпита дълбока тъга и печал.

През следващите две седмици обаче Мегън започна да се държи малко по-почтително с Бил. Не разговаряше много с него, но и не го нагрубяваше и Лиз й бе благодарна за усилията. За момента не би могла да се надява на нещо повече. Сред петте й деца Джейми и Питър продължаваха да бъдат най-горещите поддръжници на Бил.

Лиз прекарваше все повече време с Бил. Понякога, когато той не беше зает в болницата, двамата ходеха в апартамента му и се любеха. Случваше се, когато е на повикване, да го потърсят по спешност от отделението. В такива моменти Бил скачаше от леглото и грабваше телефона, но Лиз нямаше нищо против. Тя изпитваше дълбоко уважение към работата му, ценеше я много повече от нейната собствена. Вече на няколко пъти бе споделяла с Бил, че работата й като адвокат по семейно право я потиска все повече и повече. От много време насам не изпитваше никакво удовлетворение от онова, което вършеше. Докато Джак беше жив, работата им й носеше удоволствие, но сега всичко бе коренно различно. Проблемите, с които се сблъскваше, й се струваха безсмислени, несериозни и глупави. Чувстваше се истински пълноценна само в случаите, в които се налагаше да осигури добро попечителство за някое от децата на разведените си клиенти.

— Може би започвам да губя призванието си — призна му Лиз при една от срещите им в болничното кафене.

Тя току-що се бе върнала от съда и се тресеше от гняв заради един свой клиент, който се бе държал като истински грубиян със съпругата си, и то в присъствието на съдията. Лиз едва бе устояла на импулса си да стане и да напусне съдебната зала.

— Дори и явяванията пред съда вече не ми носят удовлетворение…

— Може би имаш нужда от почивка.

През изминалата година бе ползвала само един двуседмичен отпуск. Работеше вечер и през почивните дни, твърдо решена да се справи с многобройните си задължения.

— Може би трябва да се запиша на курс за фризьорки и да започна работа в някой фризьорски салон. Там може и да съм по-полезна.

— Не бъди несправедлива към себе си. — Бил се усмихна, но Лиз очевидно се чувстваше неудовлетворена и нещастна.

— Джак обичаше семейното право. Предпочиташе го пред останалите области от адвокатската практика. Но не и аз. Бях добра в онова, което вършехме, само защото работех съвместно с него. Но сега не зная…

Лиз беше един от най-добрите адвокати по бракоразводни дела в областта и по нищо не личеше, че работата не й допада. Клиентите й сигурно биха останали изумени, ако можеха да я чуят в момента. При срещите си с тях тя неизменно кипеше от енергия, преливаше от свежи идеи и творчески предложения. Напоследък обаче все по-често се чувстваше като електронна играчка с изтощени батерии. Работата вече не й носеше удовлетворение и тя се чувстваше нещастна. Въпреки това вярваше, че заради паметта на Джак е длъжна да продължи да работи в кантората.

Лиз попита Бил за плановете му за Деня на благодарността. Повдигаше този въпрос за втори път, но при предишния им разговор Бил все още не знаеше дали ще е дежурен в болницата. Той току-що бе научил, че ще е свободен на празника — няма дори да бъде дежурен на повикване. Можеше да прави каквото си пожелае, макар че все още нямаше никакви планове.

— Защо не прекараш празника заедно с нас? — непринудено предложи Лиз. Децата вече бяха свикнали с присъствието му и Лиз реши, че празникът може да се окаже удобен повод за по-нататъшното им сближаване. Всички в семейството обичаха Деня на благодарността — или поне го обичаха, когато баща им все още беше жив. Лиз знаеше, че тази година ще бъде по-различно — както за децата, така и за нея. И, опитвайки се да намали напрежението до минимум, бе отклонила предложението на майка си да им гостува за празника.

Лиз обаче не бе подготвена за начина, по който децата реагираха на съобщението й, че Бил ще им гостува за празника. Мегън, както и можеше да се очаква, изпадна в ярост. Рейчъл и Ани заявиха, че той не е част от семейството и мястото му не е сред тях. Дори и Джейми изглеждаше малко смутен. Лиз обсъди с Питър намерението си да помоли Бил да не идва, но той изтъкна, че това не би било честно спрямо него, и подчерта, че лично би предпочел Бил да е с тях на празника.

В края на краищата Лиз изобщо не спомена пред него за отношението на децата. Надяваше се, че те ще се успокоят и ще се държат възпитано. В Деня на благодарността обаче си даде сметката, че оптимизмът й е бил абсолютно неоснователен. И трите момичета посрещнаха с гняв иззвъняването на входния звънец, оповестил пристигането на Бил.

Бил беше облечен със сако от туид, сив панталон и червена вратовръзка. Лиз носеше костюм с панталон от кафяво кадифе. Децата също бяха облечени официално, а Питър бе сложил костюма, който бе носил на погребението на баща си. Джейми бе облечен със сив панталон и блейзер. Всички изглеждаха изключително добре и докато наливаше чаша вино за Бил, Лиз внезапно почувства радост, породена от присъствието му. Изведнъж си даде сметка колко безнадеждно самотна щеше да изглежда масата без баща им, седнал начело. Без Бил и този празник щеше да се превърне в поредния траурен помен. Сега обаче щяха да бъдат принудени да спазват приличието и да разговарят не само с него, но и помежду си.

В пет часа, спазвайки дългогодишната семейна традиция, всички седнаха край масата и сведоха глави за молитва. Лиз благодари на Бог за даровете, които всички те споделяха. Благодари му от тяхно име и от името на онези, които не бяха между тях. Най-вече от името на Джак. Думите й бяха последвани от дълго мълчание. Мегън вдигна очи и хвърли красноречив поглед към Бил. Най-накрая Лиз произнесе амин, стана от масата и, придружена от Питър, отиде до кухнята, за да донесе пуйката.

Този път Питър седеше начело на масата, напомняйки им за пореден път, че този празник е по-различен от предишните. Толкова различен, че до майка им вече седеше друг мъж.

Самата пуйка бе приготвена превъзходно от Лиз. Керъл бе заминала за уикенда и момичетата бяха помогнали на майка си да направи плънката. Рейчъл много обичаше да се занимава в кухнята. Джейми също им бе помогнал. Питър обаче се оказа безнадеждно непохватен и не успя да разреже пуйката. Самата Лиз никога не се бе научила да го прави.

Бил пристъпи към тях и се усмихна.

— Позволи ми да ти помогна, синко — приятелски рече той.

Изпитваше истинско удоволствие да наблюдава цялото семейство, събрано около масата. От години не бе празнувал истински в Деня на благодарността, защото все бе дежурен в болницата. Думите му обаче пронизаха сърцето на Мегън като нож и тя реагира веднага. Забележката й бе произнесена с не особено висок глас, но Бил беше наблизо и я чу.

— Той не е твой син — злобно процеди тя.

Бил изглеждаше изненадан. Хвърли един поглед на Лиз, а след това се обърна към Мегън.

— Извинявай, Мегън. Не исках да обидя никого.

В стаята се възцари абсолютна тишина. Бил майсторски разряза пуйката. Лиз се зае да раздаде на децата препълнените им чинии, като бъбреше оживено, опитвайки се да заглади неловкото положение. Бил седна на мястото си.

Ситуацията изглеждаше овладяна.

Тази година настроението не беше особено празнично. Това беше първият Ден на благодарността без Джак и всички около масата си даваха сметка, че Коледа приближава, а с нея и агонията, съпътстваща спомена за сполетялата ги трагедия.

Бил ги попита дали вече са приключили с коледното пазаруване — въпрос, който извика мрачни изражения на лицата им. Разговорът около масата не вървеше, настроението бе мрачно. Най-накрая Джейми успя все пак да ги разсмее с някаква негова забележка, а Ани им припомни за случая, в който баща им, режейки пуйката, я бе изпуснал на кухненския под. Тогава никой не бе споменал за инцидента пред Лиз и тя така и не бе разбрала, че пуйката се бе търкаляла по пода, преди да бъде сервирана в чиниите им.

Бил се смя на разказа заедно с тях. Лиз му сипа още една чаша вино и отиде да занесе мръсните чинии в кухнята и да донесе десерта. В този момент Рейчъл отбеляза, че Бил пие твърде много. Постара се да го каже достатъчно високо, за да може той да я чуе.

— Всичко е наред, Рейчъл. Днес не съм на работа — с топла усмивка я увери той, но тя не каза нищо в отговор и продължи демонстративно да говори нещо на Джейми.

Бил определено не беше пиян, но вече бе изпил три чаши вино и се чувстваше спокойно отпуснат и щастлив. Обърна се към Джейми и заговори за футбол.

— Татко мразеше футбола. — Мегън искаше не само да го нарани, но и да го обиди. Момичето се опитваше да го предизвика и всички около масата съзнаваха това.

— Съжалявам да го чуя, Мег. Според мен футболът е велик спорт. Когато бях в колежа, участвах в отбора.

— Татко казваше, че само слабоумници и грубияни играят футбол — продължи момичето, прекрачвайки всякакви граници.

Майка й веднага се намеси.

— Мегън, достатъчно!

— Точно така, мамо. Достатъчно!

Тя хвърли салфетката си на масата и се изправи. Очите й плуваха в сълзи.

— Защо той трябва да е сред нас днес? Той не ни е баща. Той е само твой приятел.

Другите деца изглеждаха стъписани, а Лиз, цялата разтреперана, побърза да отговори.

— Бил е наш приятел, а днес е Ден на благодарността. Точно в това е смисълът на този празник — приятелите се събират около масата и благодарят на Бог за даровете и милостта, подават си ръка в този ден и празнуват заедно.

— Това ли правите вие двамата? Подавате си ръце! Обзалагам се, че правите много повече от това и съм сигурна, че татко те мрази заради онова, което ни причиняваш — кресна Мегън, а след това изтича нагоре по стълбите и затръшна вратата след себе си.

Питър се наведе към Бил и се извини заради поведението на сестра си. Рейчъл и Ани обаче също напуснаха масата една след друга, а Джейми използва намалението, че никой не го наблюдава, и си взе парче ябълков пай. Сладкишът беше чудесен, макар на никого около масата да не му беше до ядене.

— Дотук със семейния празник — мрачно отбеляза Бил, а Лиз го погледна, признавайки поражението си.

Вече си даваше сметка, че бе прибързала с тази покана. Съзнаваше още, че интеграцията му в семейството им нямаше да протече толкова леко, колкото се надяваха. Всъщност Лиз вече разбираше, че това ще се окаже истински кошмар.

— Ще отида да поговоря с нея — рече Питър, който се чувстваше изключително неловко заради всички тях. След това се обърна към Бил: — Съжалявам за поведението на сестрите си.

— Не се притеснявай. Разбирам ги.

Истината обаче бе, че изобщо не ги разбираше. Беше напрегнат и ядосан. Мрачно погледна Лиз, която попиваше очи с една салфетка.

— Предполагам, че на момичетата им е много по-трудно, отколкото предполагах.

— И на мен не ми е особено приятно, Лиз — рязко възрази той. — Боя се, че ролята на натрапник не ми приляга особено. Те се държат така сякаш съм престъпник. Сякаш аз собственоръчно съм убил баща им.

Егото му беше наранено, чувствата му бяха засегнати и той нямаше на кого друг да си го изкара, освен на нея. Ето че вече всички й бяха ядосани. Бил и три от децата й. Само Джейми продължаваше спокойно да си похапва. Той бе единственият, който все още седеше край масата.

— Трябва да разбереш, че на тях им е изключително трудно. Това е първият Ден на благодарността, който отбелязват без баща си.

— Зная това, Лиз. Но вината за смъртта му не е моя. — Той повиши глас докато говореше и Джейми го погледна уплашено.

— Никой не твърди, че вината е твоя. Но ти си тук, а него го няма. За всичко съм виновна аз. Вероятно не трябваше да те каня — през сълзи изрече Лиз.

Джейми продължи да ги наблюдава мълчаливо.

— Ами догодина? Още отсега ще се постарая да си уредя едно седемдесет и два часово дежурство за Деня на благодарността. Очевидно е, че в този дом няма да съм добре дошъл — поне не и докато децата ти са тук.

Бил бе изцяло погълнат от собствения си гняв и разочарование.

— Ще дойдеш ли за Деня на благодарността и догодина? — с явен интерес попита Джейми.

— Така смятах, но сега не съм толкова сигурен — рязко му отговори Бил и веднага се намрази заради грубостта си. Присегна се, докосна ръката на Джейми и сниши глас, за да не го изплаши. — Съжалявам… Просто съм много разстроен.

— Мегън се държа грубо с мама — констатира Джейми. — А също и Ани. Те не те ли харесват?

Детето изглеждаше тъжно заради своя по-голям приятел. Лиз забеляза как Бил сърдито стисна зъби, преди да отговори.

— Предполагам, че не. И точно в това е проблемът, нали?

Въпросът му бе насочен към Лиз, която отчаяно се опитваше да го успокои и да му вдъхне малко увереност.

— Предполагам, че съм persona non grata в този дом и е много наивно от моя страна да вярвам, че това положение все някога ще се промени. Мегън съвсем ясно и точно охарактеризира нещата в началото на обяда — аз не съм техен баща и никога няма да бъда.

— Никой не очаква това от теб — възможно най-спокойно го увери Лиз. — Достатъчно е само да им бъдеш приятел. Никой не иска от теб да запълниш мястото на Джак — тихичко довърши Лиз, опитвайки се да се пребори със собствените си сълзи.

Бил я изгледа сърдито.

— А може би аз искам точно това, Лиз. И може би точно тук се крие проблемът. Защото аз наивно се заблуждавах, че мога да се превърна във важен за семейството ви човек и няма да бъда вечно възприеман като натрапник, като някакъв негов второкласен заместник. Но Мегън вече даде отговор и на този въпрос. За нея аз съм… как точно го каза? Слабоумник и грубиян.

— Тя просто се опитваше да те предизвика…

Лиз се стараеше да бъде справедлива по отношение на децата си, но не можеше да пренебрегне и лоялността си към него. В резултат на възникналия скандал се бе озовала в много трудно положение.

— Е, мисля, че се справи чудесно. Всъщност — Бил се изправи и остави салфетката си на масата — май трябва вече да си дадем малко почивка. И ти, и аз. Мисля, че е време да се връщам на работа.

— Мислех, че днес почиваш — отбеляза Лиз.

Изглеждаше разстроена и объркана. Нали той лично й бе казал, че е свободен за празника. И тя го бе поканила да празнува с тях.

— Така е, но въпреки това ще отида на работа. Там поне зная какво се очаква от мен. По всичко личи, че семейните сбирки, особено пък в празнични дни, не са най-силната ми страст.

В действителност той се бе справил чудесно, но положението бе такова, че просто нямаше никакъв шанс да успее. И Бил си даваше сметка за тава. Още в самото начало бе станало ясно, че не би могъл да излезе като победител от тази ситуация.

Погледна към Лиз, но никой от двамата не се помръдна. Тя обаче съзнаваше, че с тях става нещо ужасно, макар и двамата да се страхуваха да го изрекат на глас.

— Благодаря за вечерята, Лиз. Ще ти се обадя. — Без да изрече и дума повече, той излезе през входната врата и я затръшна с все сила след себе си.

Джейми, който вече бе изял своето парче пай, вдигна поглед към майка си и отбеляза:

— Той забрави да ми каже довиждане. Сърдит ли ми е?

— Не, миличък. Сърдит е на мен. Сестрите ти се държаха много грубо с него.

— Ще ги напляскаш ли?

Лиз се усмихна на въпроса. Никога не бе удряла децата си и нямаше намерение да го стори и сега, макар че предложението на Джейми определено й допадаше.

— Не, но някой май трябва да го стори.

— Дядо Коледа ще напълни чорапите им с въглища — сериозно заяви Джейми, но Лиз само се усмихна печално.

Потреперваше при мисълта, че Коледа наближава. Тогава се навършваше една година от смъртта на Джак. А Лиз вече знаеше със сигурност, че при никакви обстоятелства не би могла да включи Бил в плановете им за празника. Бе се поучила от болезнената сцена, на която бе станала свидетел преди малко.

Двамата с Джейми почистиха масата, след което Лиз се качи на горния етаж, за да поговори с дъщерите си. Питър бе при тях, а Мегън очевидно бе плакала.

— Мразя го! — злобно заяви тя, но Лиз все пак успя да запази спокойствие. Дъщеря й бе предизвикала истинска катастрофа, но тя прекрасно знаеше какви са истинските причини за гнева й.

— Не смятам, че това е така, Мег. И защо да го мразиш? Той е добър човек. Нищо, че е играл футбол в колежа. Всъщност ти не мразиш него, а факта, че баща ти вече го няма. И с мен е така. Но никой не би могъл да промени това. Пък и вината за смъртта му изобщо не е на Бил. Сега разбирам, че не трябваше да го каня да отпразнува с нас Деня на благодарността. Съжалявам, че го направих.

Питър докосна ръката й и я дари със сърдечна усмивка. Винаги се бе възхищавал от майка си. Тя бе напълно откровена с тях и той знаеше, че ги обича повече от всичко на света. След инцидента в плувния басейн тя бе стояла неотлъчно до него, подкрепяла го бе по всеки възможен начин. Питър искрено съжаляваше за проваления празник и за това, че именно към Бил бяха насочени злобата и гневът на Мегън. Но и той, също като Лиз, разбираше прекрасно защо се бе стигнало до това. Бил обаче очевидно не бе схванал нещата в дълбочина. Според Питър той бе реагирал твърде емоционално. Сподели това свое схващане с майка си, докато я изпращаше до стаята й.

— Не съм сигурна, че мога да го виня. Децата го нараниха твърде болезнено, а той не е свикнал с това. Бил няма деца, а и от доста години вече не е женен. Мисля, че те сериозно засегнаха чувствата му. Остана с убеждението, че според тях той е втора категория човек, който по никакъв начин не би могъл да се сравнява с баща ви.

— Нужно ни е още време. — Питър се усмихна. — С времето момичетата ще свикнат с него — додаде с надежда той.

— И аз се надявам на същото.

Лиз събу обувките си и, без да сваля костюма от кафяво кадифе, се излетна в тъмната стая, замислена за Джак, Бил и децата си. Озовала се бе в сложна и заплетена ситуация, в която, освен с всичко останало, трябваше да се пребори и със собствените си скърби и страхове. Напоследък все не й оставаше време да се задълбочи в чувствата си — постоянно бе заета с проблемите на останалите.

Лиз се замисли за съпруга си и заплака. Той бе оставил след себе си огромна празнина и понякога й се струваше, че по никакъв начин не би могла да я запълни. Тя обичаше Бил, но не по начина, по който бе обичала Джак. Или поне за момента беше така, макар Лиз да се надяваше, че с времето чувствата й ще стават все по-дълбоки. Връзката им обаче неминуемо щеше да бъде по-различна, защото тя не бе същата, а и Бил бе коренно различен от Джак.

Телефонът иззвъня докато Лиз лежеше в мрака. Тя се присегна и вдигна слушалката, без да пали лампите. Обаждаше се Бил и по гласа му личеше, че е много напрегнат. Изобщо не се бе успокоил, след като си бе тръгнал от дома й. Всъщност стори й се, че е още по-гневен и разстроен. Заяви й, че трябва да й каже нещо.

— И какво е то? — попита тя със затворени очи. Все още болезнено усещаше отсъствието на Джак и се чувстваше ужасно заради случилото се преди малко. Не можеше да се избави от усещането, че й предстои да изкачи Еверест. Нищо, че вече единадесет месеца само това правеше.

— Съжалявам, Лиз. Не мога да го направя. Много мислих за това… и не разбирам какво се случи с мен. По всяка вероятност просто си бях изгубил ума за известно време. Срещнах те и се влюбих в теб… семейството ти ми изглеждаше толкова здраво и сплотено, а ти беше толкова уязвима, че аз веднага паднах в капана. Само че това не ми е присъщо и сега вече знам, че не искам повече да живея в този капан.

Тя рязко отвори очи и се втренчи в мрака.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Но вече знаеше. Бил съвсем ясно бе заявил намеренията си. Нищо, че на нея не й се искаше да ги чуе.

— Онова, което казвам, е, че направих грешка. И че всичко свърши. Обичам те и децата ти са страхотни. Но аз просто не мога да го направя. Мегън днес ни направи огромна услуга. На всички нас. Иначе можеше да ни отнеме месеци, дори години, за да стигнем до това прозрение. След като си тръгнах от вас, нещата изведнъж си застанаха по местата. Отидох да потичам и видях случилото се в истинската му светлина. За известно време си бях изгубил ума, но аз не съм… Лиз… съжалявам… но всичко свърши.

Лиз не можеше да намери думи, за да му отговори. Продължаваше да лежи неподвижно в мрака. Имаше чувството, че някой току-що я бе ударил с все сила в гърдите и я бе оставил без дъх. Загубила бе дар слово. В момента изпитваше същите онези вълни на силна паника, които я заливаха непосредствено след смъртта на Джак. А ето че сега щеше да изгуби и Бил. Едва бе започнала да свиква с него, да го допуска в сърцето си, а той вече искаше да си иде.

Всичко свърши. Беше го изгубила само в един миг. Благодаря ти, Мегън…

— Защо не го обмислиш още малко? — Лиз се опита да разговаря разумно — както би направила с всяко едно от децата си. — В момента си изплашен и наскърбен. Но те ще свикнат с теб и ти знаеш това. Нужно е само още време.

— Няма смисъл, Лиз. Аз не го искам. Сега виждам положението съвсем ясно. И двамата би трябвало да сме благодарни заради това, което се случи днес. — Тя обаче не изпитваше благодарност. Напротив, чувстваше се опустошена. — Ще ти се обадя след ден-два, за да видя как се чувстваш. Съжалявам, наистина съжалявам, но явно така ни е било писано. Зная го.

И откъде би могъл да знае? И какво точно знаеше? Две от дъщерите й бяха проявили грубост към него, но те бяха само две момичета, които болезнено чувстваха отсъствието на баща си.

— Защо не поговорим за това, след като се успокоиш?

— Няма за какво да говорим. — В гласа му се долавяше паника. — Аз се отказвам, Лиз. Казах ти вече, всичко свърши. Трябва да го разбереш.

Защо? Защо всички очакваха от нея да разбере и прости лошото им държание? Защо трябваше все тя да се извинява? Ту заради децата си, ту заради него… Защо всеки път все тя се оказваше губещата! Вярно, че и те не бяха спечелили нищо от възникналия конфликт, но тя бе изгубила най-много от всички.

— Обичам те — ясно изрече тя преди сълзите да я задавят.

— Ще го преодолееш. Аз също. Нямам нужда от още един развод, а и ти нямаш нужда от допълнителни неприятности. И без мен си имаш достатъчно проблеми. Само кажи на децата да се успокоят — слабоумникът вече няма да се натрапва в живота им. Сега вече могат да празнуват. — Думите му бяха пропити от гняв и горчилка; държеше се като капризно хлапе, а Лиз просто не можеше да достигне до него.

— Джейми те обича, а също и Питър. Какво да кажа на тях двамата?

— Че сме допуснали грешка, но сме успели да си дадем сметка за това, преди да е станало прекалено късно. Някой ден и те, и ние ще сме доволни от взетото решение. Сега мисля да затварям, Лиз. Нямам какво повече да ти кажа. Дочуване.

Последните му думи бяха произнесени с толкова категоричен тон, че Лиз остана без дъх, когато ги чу.

Бил затвори, преди тя да успее да отговори каквото и да било.

Лиз стисна слушалката в тъмнината, а после, разплакана, я върна върху вилката. Не можеше да повярва в случилото се. Връзката й с Бил беше приключила. Просто ей така. Той постигнал прозрете по въпроса и бе сложил край на всичко. Прозрете като че ли беше ключовата дума. А на нея й се искаше да го разтърси с все сила и да го накара да разбере какво е сторил. Лиз дори не му се сърдеше. Беше само опустошена от мъка.

Тази нощ тя отново плака докато заспа — но сега плачеше за Бил, а не за покойния си съпруг.