Драконите на изгубената звезда

15 Затворниците, призраците, мъртвите и живите

Палин Маджере вече не бе затворник в Кулата на Върховното чародейство. И по-точно казано, едновременно беше и не беше. Не беше затворник, понеже не ограничаваха движението му само в едно помещение. Никой не го бе оковал и не го задържаше, в какъвто й да е смисъл. Имаше неограничената възможност да се разхожда из цялата Кула, но това бе всичко. Не можеше да я напусне. Само една врата в основата й можеше да позволи на човек да излезе навън и да се отдалечи, но пък върху й тегнеше заклинание. Беше залостена по магически начин.

Палин разполагаше със своя собствена стая с легло, но без стол или писалище. Стаята имаше врата, но нямаше прозорец, имаше огнище, но в него нямаше пламъци, така че вътре бе по-скоро усойно. В някогашното кухненско помещение на Кулата бяха оставени самуни хляб и глинени съдове, пълни със сушени плодове. Веднага му стана ясно, че никой не си е дал труда да пече този хляб, понеже беше създаден по магически начин — личеше си по това, че нямаше никакъв вкус и бе някак гъбест. Водата се съхраняваше в стомни, които неизменно оставаха пълни, но пък вкусът й бе възсолен и с неприятен дъх.

Палин нямаше никакво желание да я пие, ала след като не разполагаше с нищо друго, реши да я провери със заклинание, за да се увери, че не съдържа някаква отрова и чак тогава се реши да прокара с нея сухия хляб. Използва друго заклинание, за да запали и огън, но това също не направи обстановката по-весела отпреди.

Кулата на Върховното чародейство се обитаваше от призраци. Не призраците на мъртвите, които бяха откраднали магията му, понеже над цялата Кула имаше нещо като защитно заклинание, което ги отблъскваше, а призраците на собственото му минало. Иззад всеки завой дебнеше по някой спомен. Тук виждаше себе си, поел към смъртоносното Изпитание. Там — сянката на чичо си, предсказал велико бъдеще за своя племенник, младия Палин, или пък Ъша, каквато я помнеше от първата им среща: красива, загадъчна, нежна и любяща. До един тези призраци бяха изпълнени с печал, като отдавна забравените обещания и надежди. Призраците на любовта — мъртва или умираща.

Но най-ужасна бе сянката на магията. Шепнеше му от всякъде. От цепнатините в каменните стъпала, от разнищените килими, от потъналите в прах кадифени завеси, от умрелите още преди години лишеи, които никой не си бе направил труда да изстърже от стените.

Навярно поради присъствието на призраците обаче, Палин се чувстваше добре в Кулата. Усещаше я по-близка дори от собствения си светъл, широк и удобен дом в Утеха. Все пак мисълта не му се нравеше и се чувстваше виновен заради нея.

След дни лутане из Кулата, принуден да понася единствено собствената си компания и тази на призраците, най-сетне му стана ясно защо това смразяващо, заплашително място му се струваше като роден дом. Тук, в Кулата, той отново се чувстваше като дете — дете на магията. Тук тази магия го бе отгледала, водила, обичала, грижила се бе за него. Дори и сега отново усещаше мириса на розови листенца и си припомняше онези щастливи времена. В Кулата цареше тишина и никой нито искаше, нито очакваше нещо от него. И не можеше да разочарова, когото и да е.

Чак тогава осъзна, че трябва да си тръгне. Трябваше да се измъкне, преди да се е превърнал в един от призраците.

Подобно на сенките, осъдени да населяват Кулата, и той бе прекарал изминалите четири дни в безцелно разхождане наоколо и вече бе добре запознат с вътрешното й разположение. Имаше доста общи неща със спомените му, но съществуваха и разлики. Всеки от Господарите на Кулата променяше сградата така, че да съответства на неговите или нейните цели. Самият Рейстлин също беше постъпил така в своето време и бе живял напълно изолиран, ако се изключеха неговият ученик Даламар, неумрелите, които им служеха, и Съществата — бедните, изродени създания, прекарващи нещастния си, презрян живот дълбоко под земята в Стаята на Виденията.

След смъртта на Рейстлин Даламар бе поел нещата в свои ръце. В онези времена Кулата на Върховното чародейство се намираше в Палантас, господарския град, коронованото средище на познатия свят. Дотогава бяха считали Кулата за чиста заплаха, силуетът й беше навявал мисли за неизказан ужас. Даламар обаче, въпреки факта, че бе елф и Черна мантия (или пък тъкмо поради това) беше чародей с напредничаво мислене и искаше да изтъкне могъществото на магьосниците, а не да го скрие, така че се бе погрижил да събере ученици и да добави още помещения, където те да живеят и учат.

Като всеки елф и той бе привързан към лукса и удобствата. Съвсем скоро в Кулата се бяха появили предмети, събирани по време на множеството му пътувания; чудновати и отблъскващи, красиви и ужасяващи, простички или любопитни. Сега нямаше и следа от тези предмети, поне доколкото търсенията на Палин оставаха безрезултатни. Вероятно Даламар ги беше прибрал в собствената си стая, чиято врата също се пазеше от защитно заклинание, но Палин се съмняваше. Имаше чувството, че дори и да успее да влезе в покоите на мрачния елф, ще открие същата пустота и застиналост, както и в останалите мрачни и смълчани части от Кулата. Онези предмети отдавна се бяха превърнали в минало. Или повечето от тях се бяха повредили по време на катастрофалното изтръгване на сградата и изчезването й от Палантас, или собственикът им просто ги бе захвърлил в безсилието си да изтръгне от тях така необходимата му магия. Палин допускаше второто.

Много добре си спомняше разказите на хората от нощта, когато Даламар бе унищожил Кулата като финален акт на отчаяние пред възможността тя да попадне в лапите на великия син дракон Келендрос. Жителите на Палантас се събудили от оглушителен взрив, разтърсил къщите, напукал улиците и изпочупил прозорците им. В началото помислили, че ги атакуват драконите, ала след това не се случило абсолютно нищо.

На следващата сутрин всички били поразени и смаяни, но като цяло доста доволни да разберат, че Кулата на Върховното чародейство — считана за трън в очите и убежище на злото — е изчезнала. На мястото й имало голям вир, в който — или така се говорело — човек можел да погледне и да види отражението на Кулата от старите й славни дни. Скоро плъзнали слухове, че сградата е избухнала и потънала в земята. Палин така и не бе повярвал на тази мълва, нито на идеята — както неведнъж подчертаваше пред дългогодишната си приятелка Джена, — че Даламар е загинал, а Кулата е изчезнала безвъзвратно.

Джена беше на същото мнение. И ако някой можеше да твърди нещо със сигурност, то това бе тя, понеже в продължение на дълги години двамата с Даламар бяха имали любовна връзка, а и тя последна го беше виждала точно преди заминаването му — събитие, което вече беше останало повече от трийсет години назад в миналото.

— Дали пък все пак не го е виждала и по-късно? — измърмори сам на себе си Палин, като се взираше полудял от безсилие и едва сдържан гняв през прозореца. — Даламар знаеше точно къде да ни открие, къде да сложи ръце върху нас. Само един човек може да му е издал тези подробности. Само един: Джена.

Навярно трябваше да е доволен, че могъщият магьосник ги беше спасил. В противен случай и при далеч по-неблагоприятни обстоятелства, двамата с кендера щяха да се озоват в някоя от килиите на Берил. Понастоящем обаче от чувството за благодарност, което бе изпитал към Даламар в началото, не бе останала и следа. При други обстоятелства вероятно би стиснал ръката на мрачния елф. Сега искаше единствено да извие врата му.

Преместването на Кулата от Палантас до новото й местоположение — Палин нямаше ни най-малка представа къде може да е то — беше довело и до други промени. По стените бяха плъзнали огромни пукнатини, които доста биха разтревожили магьосника, ако не бе сигурен (или поне с всички сили се надяваше да е така), че Даламар се е погрижил да подсили разместването със заклинание. Спираловидното стълбище и преди представляваше сериозна опасност, но сега рисковете се бяха удвоили поради факта, че имаше доста изпопадали стъпала. Тасълхоф може и да се катереше по тях с ловкостта на катерица, но Палин всеки път затаяваше дъх, когато му се наложеше да ги използва.

Самият Тасълхоф — който между другото бе обходил цялата Кула надлъж и шир още през първия час от пристигането им — твърдеше, че входът към едно от минаретата е напълно препречен от масивна каменна стена и че покривът на другото липсва наполовина. Що се отнася до Дъбравата Шоикан — страховитата гора, охранявала толкова добре подстъпите към Кулата в старите дни, — тя бе останала в Палантас, където я считаха за нещо като печална забележителност. Вместо нея сега около Кулата се издигаше друга дъбрава, но от огромни кипариси.

Палин бе прекарал по-голямата част от живота си сред валеновите дървета и смяташе, че нищо не може да го впечатли, но кипарисите бяха наистина гигантски. Много от тях се издигаха доста над Кулата и я караха да изглежда като джудже в сравнение с тях. Дърветата протягаха чудовищните си, обгърнати в зеленина клони над нея, сякаш се опитваха да я защитят, като едновременно с това напълно я закриваха от погледа на бродещите дракони, особено от този на Берил, която на драго сърце би дала кучешките си зъби, ноктите и люспестата си опашка в замяна на информация за настоящото местонахождение на някогашната горда Кула от Палантас.

Надничайки през един от малкото неизчезнали прозорци по горните етажи — доста от онези, за чието съществуване си спомняше съвсем ясно, вече ги нямаше — Палин бе установил, че погледът му се простира над безкрайна равнина от вълнуващи се зелени корони на дървета, стигаща чак до хоризонта. В която и посока да погледнеше, виждаше едно и също; дънери, шумящи клони, листа и сенки. Нямаше нито път, нито дори животинска пътека; гората изглеждаше странно и зловещо тиха. Не пееха птици, не се виждаха катерички, не бухаше бухал, не се чуваше жалния зов на гълъба. Никой от живите не бе останал в тази гора. И Кулата не бе кораб, плаващ по вълните й. Вместо това затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нейните дълбини, далеч от погледите на света и хората, които го населяваха.

Сега гората бе дом на мъртвите.

Един от малкото прозорци се намираше на приземния етаж, само на няколко стъпки от масивната дъбова врата, водеща навън. Прозорецът гледаше към пространството между дърветата, където властваше вечна сянка — тъй рядко се прокрадваха слънчевите лъчи през гъстия покров от зеленина.

А в сянката блуждаеха души. Гледката не беше никак приятна, ала Палин откри, че все по-често се застоява пред прозореца, зъзнейки в студа, пъхнал ръце в ръкавите си, вперил поглед към неспокойната, вечно движеща се маса от мъртъвци.

Взираше се, додето най-сетне не можеше да издържа повече и чак тогава се отдалечаваше с разкъсвано от жалост и ужас сърце.

Явно мъртвите не можеха да влязат в Кулата. Палин вече не усещаше присъствието им близо до себе си по начина, по който го бе чувствал в цитаделата. Вече не долавяше онзи странен гъдел при произнасянето на някое заклинание, лекото докосване, което можеше да определи единствено като бягащи крачета на паяк, полепнала по лицето му паяжина, косъм, каквото и да е от стотиците други съвсем обикновени обяснения, хрумващи на човек в подобен момент. Сега обаче знаеше, че усещането се е дължало на докосването на ръцете на мъртвите, които през цялото време бяха крали магията му.

По време на четиридневното си затворничество в компанията на Тасълхоф, Палин бе стигнал до заключението, че именно Даламар е давал заповеди на мъртвите. Мрачният елф се бе опитал да узурпира цялата магия за себе си. Защо? Какво правеше с нея? Определено, усмихна се с ирония той, не я използваше, за да предекорира.

Искаше да му зададе лично този въпрос, но така и не успяваше да го открие. Тасълхоф, когото също бе натоварил с тази мисия, също не можеше да го намери. Все пак трябваше да признае, че съществуваха още много заключени по магически начин врати, които си оставаха непреодолимо препятствие както за него, така и за кендера. Особено за кендера.

Тасълхоф слухтеше до тези врати, ала дори неговият остър слух не долавяше какъвто и да е шум от другата им страна, включително и зад онази, която според спомените на Палин водеше към личните покои на Даламар.

Магьосникът лично бе почукал на нея, беше крещял и викал, но без резултат. Или мрачният елф нарочно не му обръщаше внимание, или просто не беше зад нея. В началото Палин си беше помислил, че е първото и това го бе довело почти до ярост. Сега обаче започваше да осъзнава, че съществува възможност за второто, а това го караше да изпитва безпокойство. Постепенно започваше да свиква с натрапливата идея, че двамата с Тас са доведени и изоставени в Кулата, за да изживеят остатъка от живота си като затворници и пленници на мъртвите.

— Не — поправи се той с тих глас, загледан през прозореца на приземния етаж. — Мъртвите не са наши пазачи. Те също са попаднали в плен.

Душите се тълпяха в сенките под дърветата, неспособни да открият покой и мир, бродеха безцелно, постоянно бяха в движение. Палин не можеше да ги преброи — хиляди, хиляди по хиляди и още хиляди отвъд това. Не виждаше познати лица. В началото се бе надявал да открие баща си сред тях, че Карамон би могъл да му даде поне някакви отговори на изобилието от въпроси. Съвсем скоро стигна до заключението, че търсенето на една-единствена душа сред неизброимите й посестрими граничи с неразумното желание да откриеш точно определена песъчинка сред дюните на запустял плаж. А и ако Карамон можеше да дойде при него, със сигурност би го направил.

Палин живо си спомняше видението с баща си в Цитаделата на светлината. В него Карамон си бе проправил път през стълпотворение от души, протягащи ръце към магьосника. Тогава се бе опитал да му каже нещо, но точно в този миг нечия невидима ръка го бе грабнала и отнесла надалеч.

— Мисля, че е страшно тъжно — каза Тасълхоф. Той стоеше с притиснато в прозореца чело и също се взираше към мъртвите. — Виж, ето един кендер. И още един. И друг. Здрасти! — почука по прозореца. — Ей, здравейте, вие там! Какво имате в кесиите си?

Духовете на мъртвите кендери не обърнаха внимание на обичайния за расата им поздрав и скоро се изгубиха в тълпата от други души: елфи, джуджета, човеци, минотаври, кентаври, гоблини, хобгоблини, дракониди, блатни джуджета. Раси, за които Палин само бе чел, но никога не беше виждал с очите си. Виждаха се представителите на Тийлър, мрачните джуджета, прокълнатата раса. Виждаше душите на димернестите, елфи, живеещи на дъното на морето, чието съществуване отдавна се поставяше под въпрос. Както и тези от народа Теной, странните, страховити създания, населяващи Ледена стена.

Рамо до рамо стояха приятели и врагове. Душите на гоблините невиждащо се възправяха до тези на човеците. Сенките на драконидите подминаваха призрачните образи на елфите. Минотавър и джудже крачеха редом. Душите не си обръщаха внимание. Сякаш нито се бояха една от друга, нито подозираха за съществуването си. И всяка следваше своя път в търсене на нещо — някаква безнадеждна мисия, както изглеждаше, понеже по лицата им Палин виждаше единствено безумен копнеж, отпадналост и отчаяние.

— Чудя се какво ли търсят? — обади се Тас.

— Спасение — отвърна магьосникът.

Той метна на рамо торбата, съдържаща няколко самуна омагьосан хляб и мех с вода. Решително, за да няма време да обмисли добре решението си, той тръгна към входната врата.

— Къде отиваш? — попита кендерът.

— Навън — отговори Палин.

— Ще ме вземеш ли с теб?

— Разбира се.

Тас се загледа жадно към вратата, но остана в подножието на стълбището.

— Да не би да се връщаме обратно в Цитаделата, за да потърсим Устройството за Пътуване във времето? — попита той.

— Онова, което е останало от него ли? — попита с горчивина магьосникът. — Ако изобщо някои от частите му са останали здрави, в което се съмнявам, драконидите на Берил вече са ги събрали и са й ги предали.

— Това е добре — каза Тас, като въздъхна облекчено. Зае се да подрежда кесиите си за предстоящото пътешествие, така че без да иска пропусна изпълнения със сдържана заплаха поглед на Палин. — Е, добре, ще дойда с теб. Беше ми страшно интересно да посетя Кулата. Много се радвам, че наминахме, но с времето някак си ужасно се отегчих. Къде смяташ, че е Даламар? И защо ни доведе тук, а после изчезна?

— За да ми се надсмее със способностите си — каза магьосникът и се изправи срещу вратата. — Въобразява си, че с мен е свършено. Иска да ме пречупи, да ме принуди да пълзя пред него и да умолявам да ме освободи. Е, сега ще разбере, че в мрежата му не се е уловила някаква дребна рибка, а акула. Беше време, когато смятах, че той може и да ни бъде от полза, но вече не е така. Нямам намерение да бъда проста пионка в играта му на кас. — Той се втренчи изключително строго в кендера. — Нали не носиш никакви магически предмети в себе си? Нещо, което да си намерил в Кулата?

— Не, Палин. — Тас го погледна с разширени от усилието да изглежда искрен очи. — Не съм намирал нищо. Както казах, беше ми ужасно скучно.

Магьосникът настоя:

— Нищо, което си открил и например възнамеряваш по-късно да върнеш на Даламар? Нищо, паднало в кесиите ти, докато не си внимавал? Нищо, вдигнато, за да не се препъне някой невнимателен минувач?

— Е… — Кендерът се почеса по темето. — Може би…

— Много е важно, Тас — произнесе сериозно Палин. Той отново погледна през прозореца. — Виждаш ли онези мъртви там? Ако в нас има нещо магическо, ще се опитат да ни го отнемат. Сам виждаш, махнал съм всичките си пръстени и обицата, които Джена ми даде. Оставих в стаята и торбичките си с магически съставки. Просто за да бъдем сигурни, защо и ти не последваш примера ми? Даламар ще се погрижи добре за кесиите ти — добави забързано и убедително, понеже Тас тутакси се бе уловил за кесиите си и го гледаше ужасено.

— Да си оставя кесиите? — запротестира агонизиращо Тасълхоф. Със същия успех Палин можеше да го помоли да си остави главата или завързаната на опашка коса. — Ще се върнем ли за тях?

— Да — каза магьосникът. Лъжите, изречени в присъствието на кендер, не се броят за лъжи, а по-скоро за законна самозащита.

— Ами предполагам… в такъв случай… след като е толкова важно… — Той започна да сваля една по една кесиите си, като потупваше всяка нежно и любящо, след което ги прибра в един тъмен ъгъл под стълбите. — Дано никой не ги открадне.

— Не мисля, че ще им се случи нещо. Застани ей там при стълбището, Тас, за да не ми пречиш и не ме прекъсвай. Ще направя заклинание. Извикай, ако видиш някой да идва.

— Значи ще бъда в ариергарда? — Тас беше очарован. Мисълта за кесиите напълно го беше напуснала. — Никой досега не ме е назначавал в ариергарда! Даже и Танис.

— Да, ще бъдеш в… ъъ… ариергарда. Наблюдавай внимателно и не ме тревожи при никакви обстоятелства, независимо от това какво правя.

— Добре, Палин — обеща сериозно Тасълхоф и зае позиция. Почти веднага отново се върна при магьосника: — Извинявай, Палин, но след като сме самички в Кулата, за кого трябва да се оглеждам всъщност?

Магьосникът си наложи търпеливо мълчание, преди спокойно да отговори:

— Например, ако защитното заклинание на вратата има пазители, които се появяват в случай, че някой опита да го наруши, тогава си ти.

Тас шумно си пое дъх.

— Имаш предвид нещо като скелети или привидения, или вампири? О, колко хубаво… тоест, не съвсем — добави бързо, уловил гибелния поглед на Палин. — Ще си отварям очите на четири. Обещавам.

Кендерът отново се оттегли обратно при стълбите, ала точно когато магьосникът извикваше думите на заклинанието в ума си, почувства как някой го дърпа за ръкава.

— Да, Тас? — попита той, като с огромно усилие на волята се пребори с изкушението да изхвърли кендера през прозореца. — Какво има пък сега?

— Защото се страхуваш от привиденията и вампирите ли не си опитал да избягаш досега?

— Не, Тас — каза тихо Палин. — Страхувах се от самия себе си.

Тасълхоф обмисли думите му.

— Не мисля, че мога да те пазя от теб самия, Палин.

— Не можеш, Тас — съгласи се магьосникът. — А сега се връщай на пост.

По негови сметки вълнуващата възможност да бъдеш в ариергарда щеше да отегчи Тас най-много до петнайсет секунди, след което кендерът отново щеше да започне да му вади душата. Магьосникът приближи вратата, затвори очи и протегна ръце.

Не докосна нея, а магията, която я задържаше във властта си. Изкривените му пръсти… Припомни си дните, в които пръстите му бяха дълги, деликатни и гъвкави. Потърси магията като слепец. И веднага щом долови нещо, душата му се сви от вълнение. Беше уловил тънка нишка. А сетне още една и още една, додето цялостното заклинание не се развълнува като водна повърхност под ръцете му. Тъканта на магията приличаше на гладко, прозрачно парче плат, отрязано направо от топа и окачено над вратата.

Самото заклинание определено не беше просто, но и недотам сложно. Дори някой от по-добрите студенти на Палин би могъл да го развали с лекота. Гневът му нарасна. Сега вече гордостта му бе наранена.

— Винаги си ме подценявал — измърмори на отсъстващия Даламар. После дръпна една от нишките и тъканта на магията се разпадна в ръцете му.

Вратата се отвори широко.

Подобно на животворен дъх в устните на удавник, в Кулата нахлу прохладен и свеж въздух, носещ острата миризма на кипариси. Душите в сенките под дърветата като една прекратиха безцелното си блуждаене и със стотици започнаха да обръщат мрачните си очи към постройката. Нито една не тръгна напред. Нито една не направи опит да се приближи. Стояха потрепващо в шепнещия въздух.

— Нямам намерение да използвам магия — каза им Палин. — Със себе си нося само храна и вода. Оставете ме на мира. — Той даде знак на Тасълхоф, но се оказа, че нямаше никакъв смисъл, понеже кендерът вече подскачаше нетърпеливо до него. — Дръж се близо до мен, Тас. Не му е времето да се правиш на изследовател. Не бива да се отделяме един от друг.

— Зная — отвърна развълнувано кендерът. — Все още съм в ариергарда. Накъде точно сме се запътили?

Палин погледна през вратата. Преди години погледът му щеше да премине над каменно стълбище и вътрешен двор. Сега още при първата си стъпка извън Кулата на Върховното чародейство, кракът му щеше да затъне в килим от изсъхнали иглички, който обграждаше постройката като отдавна изпразнен ров. Около кафявия ров имаше стена от кипарисови дървета, чиито надвиснали клони образуваха балдахин. А там, в сенките под дърветата, втренчени в тях, бяха душите на умрелите.

— Трябва да открием път, пътека. Каквото и да е, но да ни изведе от тази гора — каза Палин.

За да подчертае твърдението си, че няма да използва магия, той пъхна ръце в ръкавите си и тръгна право към редицата от дървета. Тас го последва, напълно забравил за ролята си на ариергард, като се опитваше едновременно да върви напред и да гледа назад, което си беше чиста проба подвиг и изискваше доста упражнения, понеже не му се удаваше много добре.

— Престани! — каза през стиснати зъби магьосникът, когато кендерът за втори път се препъна в петите му. Вече приближаваха дърветата. Палин извади едната си ръка, само за да улови Тас и да го обърне в правилната посока. — Върви с лице напред.

— Но аз съм в ариер… — запротестира кендерът, но бе принуден да се прекъсне сам: — О, разбирам. Тревожиш се от онова пред нас.

Мъртвите нямаха тела. Бяха ги изоставили назад като безполезни, ледени черупки, както пеперудите напускат своя пашкул. Някога тези пеперуди навярно бяха летели свободно към очакващата ги крайна цел, каквато и да беше тя, но сега бяха уловени в огромен буркан и бяха принудени да блуждаят в безсмислено лутане, в търсене на пътя за навън.

Толкова много души. Река от души, протичаща между дънерите на кипарисовите дървета; и всяка една беше просто пръска вода в могъщия бързей. Палин с мъка успяваше да ги отдели една от друга. Лицата им прелитаха така бързо. Всичко се сплиташе в трудно отличима маса от ръце, крака и коси, протичаща като прозрачен копринен шлейф. Лицата обаче бяха най-ужасни, понеже до едно се взираха в него с жажда, която го караше да забавя колебливо стъпки. Лекият шепнещ полъх, който погрешно бе взел за вятъра, докосна бузата му. Сред шепота се долавяха думи и това го накара да потрепери.

Магията, казваха те. Дай ни магията. Гледаха него. Не обръщаха внимание на кендера. Палин виждаше как устата на Тас се отваря и затваря, но не чуваше какво се опитва да му каже. Сякаш ушите му бяха запушени от шепота на мъртвите.

— Нямам какво да ви дам — каза на душите. Собственият му глас звучеше приглушено и далечно. — Не нося никакви магически артефакти. Пуснете ни да минем.

Вече бяха достигнали първите дървета. Шепнещите души приличаха на бяло, разпенено езеро, изпълнило пространството между високите дървета. Надяваше се, че душите ще започнат да изчезват, както ранната утринна мъгла се изпарява с първите лъчи на слънцето в долината, но мъртвите продължаваха да се изпречват на пътя му. Едва-едва виждаше какво има пред него — единствено още и още души сред смрачените кипариси. Напомняха му за ордите от просяци, които живееха из улиците на Палантас; протягащи мръсни ръце, умоляващи с пискливите си гласове.

Той се спря и хвърли поглед през рамо към Кулата на Върховното чародейство — жалка руина. Отново се обърна напред.

„Досега не са ти причинявали болка — напомни си той. — Усещането ти е познато. Неприятно е, но не е по-зле от това да крачиш през потънали в паяжини коридори. Ако се върнеш там, никога няма да си тръгнеш. Не и преди да се превърнеш в един от тях.“

Той продължи да пристъпва сред реката от мъртви.

Ледените им, бледни ръце улавяха дланите му, очите им се взираха в него, мразовитите им устни се впиваха в устата му и отнемаха последните му глътки въздух. Вече едва успяваше да помръдне, влачеха го, теглеха го някъде надолу. Не чуваше нищо друго, освен шепнещия тътен на ужасните им гласове. Обърна се в опит да открие пътя за назад, но съзря единствено очи, усти и протегнати ръце. Обърна се отново и отново, губейки посоката. Накъдето и да погледнеше, виждаше само мъртъвци.

Не можеше да диша, нито да говори или да извика. Падна на земята, като се бореше за глътка въздух. Душите налитаха като морски вълни. Докосваха го, дърпаха го, теглеха го. Усещаше как го разкъсват и претърсват фибрите на самото му същество.

Магия… Магия… дай ни магията…

Той се плъзна под отвратителната им повърхност и престана да се бори.

Тас видя как Палин закрачи под сенките на дърветата, но не го последва веднага. Вместо това се опита да привлече вниманието на неколцина мъртви кендери, които стояха недалеч и се взираха в магьосника.

— Ей, вие — каза високо той, за да надвика бръмченето на гласовете в ушите си, което вече сериозно започваше да го дразни, — случайно да сте виждали моя приятел Карамон? Той е един от вас.

Тас се канеше да им каже, че като тях, и Карамон също е мъртъв, но се въздържа, мислейки, че напомнянето само ще ги натъжи.

— Той е наистина голям човек и последния път, когато го видях, беше доста стар, но след като умря — не се обиждайте — отново е млад. Има къдрава коса и дружелюбна усмивка.

Никаква полза. Кендерите просто отказваха да му обърнат и най-малкото внимание.

— Не ми се искаше да го споменавам, но ми се струвате изключително невъзпитани — подметна той, докато ги подминаваше. Щом никой не искаше да говори с него, не му оставаше друг избор, освен да последва Палин. — Някой би си помислил, че са ви отглеждали човеци. Едва ли сте от Кендерия. Никой живял и отрасъл там не би се държал… Гледай, гледай, странна работа. Къде пък се дяна сега?

Тас зашари с очи из гората пред себе си, като се опитваше да надникне през бедните духове, които постоянно ти се пречкаха пред погледа и направо можеха да ти замаят главата.

— Палин! Къде си? Нали се предполагаше, че трябва да бъда в ариергарда, а не мога да бъде в ариергарда, ако ти не си в авангарда.

Почака малко, за да чуе дали магьосникът ще му отговори, но дори и да го беше направил, едва ли би разбрал каквото и да е заради ужасния шепот в ушите си. Имаше чувството, че вече започва да му призлява от него. Той запуши уши с два пръста и се обърна, за да провери дали Палин не е забравил нещо и е решил да се върне назад. Кулата се виждаше и изглеждаше съвсем дребничка в сравнение с кипарисите, но от Палин нямаше и следа.

— Проклятие! — Тас измъкна пръстите от ушите си и размаха ръце, за да прогони мъртвите, които вече се тълпяха с десетки край него. Истинско безобразие от тяхна страна. — Я се махайте. Нищичко не виждам. Палин!

Беше все едно да се разхождаш в гъста мъгла, само дето бе по-лошо, понеже мъглата никога не се взира в теб с умоляващи очи и не се опитва да те улови с нереалните си ръце. Продължи да крачи опипом напред. Спъна се в нещо, вероятно някой корен, и се претърколи на земята. Каквото и да беше нещото, определено бе помръднало под краката му. „Не е корен — помисли си той. — Или ако е, то със сигурност е от по-живия вид.“

Почти веднага разпозна мантията на Палин, а малко по-късно и лицето на магьосника. Тас се надвеси ужасено над приятеля си.

Лицето на Палин бе придобило невероятно бял цвят — по-бял даже от този на духовете около тях. Очите му бяха затворени и той мъчително се опитваше да си поеме дъх.

С едната ръка стискаше гърлото си, а с ноктите на другата дращеше в земята.

— Марш оттук! Да ви няма! Оставете го на мира! — изкрещя Тас, като положи напразни усилия да отблъсне мъртвите, които се трупаха около тялото на магьосника като някаква страховита паяжина. — Престанете! — кресна още веднъж, скочи и тупна с крак. Започваше да губи надежда. — Убивате го!

Шепотът стана по-висок, превърна се в нетърпимо бръмчене, сякаш в ушите му бяха влетели стършели и се канеха да си направят гнездо. Звукът беше толкова нетърпим, че кендерът не можеше да чуе собствените си мисли. Осъзна, че не се налага да ги чува. Трябваше час по-скоро да спаси Палин, преди мъртвите да го превърнат в един от тях.

Тас отново хвърли поглед назад, за да си вдъхне кураж. Все още виждаше Кулата, или поне части от нея, понеже непрестанно движещата се маса от умрели заплашваше всеки момент да я закрие напълно от очите му. Изтича до главата на Палин и го хвана за раменете. Сетне заби пети в земята, изпъшка и го потегли. Магьосникът не беше толкова висок, колкото някои други човеци — кендерът си представи как би му се наложило да тегли Карамон например, но пък без съмнение бе възрастен мъж, а и не му помагаше особено. За сметка на това Тас беше малък кендер, при това вече понатрупал години. Успя да го издърпа през покритата с иглички земя на няколко стъпки разстояние, след което се наложи да го пусне и да спре да си поеме дъх.

Мъртвите не се опитваха да го спрат, но бръмчащият шепот стана толкова силен, че кендерът заскърца със зъби. Отново вдигна Палин за раменете, хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Кулата все още се намира там, където трябваше да се намира, и затегли. Дърпаше, задъхваше се и се препъваше, но не го изпускаше. С едно последно усилие на волята, при което петите му се подхлъзнаха и избягаха изпод краката му, Тас най-сетне изтегли Палин извън очертанията на гората върху килима от кафяви иглички около Кулата.

Като хвърляше по едно око към мъртвите, които все така се трупаха в сенките на дърветата, наблюдаваха и очакваха, кендерът пропълзя на четири крака и се взря разтревожено в лицето на приятеля си.

Палин вече не се опитваше да си поеме дъх. Дишаше с благодарност. Очите му премигнаха няколко пъти и се отвориха ужасено и подивяло. Изправи се внезапно и с вик на уста, протягайки пръсти напред.

— Всичко е наред, Палин — улови го за една от търсещите ръце Тас и я стисна здраво. — В безопасност сме. Или така смятам. Явно има някаква преграда, която им пречи да ни последват.

Магьосникът се втренчи в гърчещата се тъмна маса от души. Потрепери и отмести очи към входа на Кулата. Лицето му се смрачи. Той се изправи и започна да отърсва игличките от мантията си.

— Спасих ти живота, Палин — каза кендерът. — Можеше да умреш там.

— Да, Тас, можех — отвърна магьосникът. — Благодаря ти. — Той погледна надолу към приятеля си с поомекнало изражение. Сложи ръка на рамото му. — Много ти благодаря.

Щом обаче отново се взря към Кулата, лицето му се смръщи още повече. Остана втренчен към вратата, колкото да си поеме още няколко дълбоки глътки въздух, след което тръгна към нея. Беше по-блед дори в сравнение с мига, в който го бе открил кендерът, но сега в него се долавяше някаква особена решителност. Непоклатима решителност, каквато Тас не бе виждал у никого дотогава.

— А къде отиваш сега? — попита Тасълхоф, готов за поредното приключение, въпреки че не би имал нищо против една съвсем кратка почивка.

— Да намеря Даламар.

— Но нали го търсихме и търсихме…

— Не, не сме — каза Палин. В този момент чувстваше див бяс и възнамеряваше да действа, преди да му е минало. — Даламар няма никакво право да действа така! Няма никакво право да поробва тези бедни души.

Той влетя през входната врата и започна да се катери по спираловидното стълбище. Придържаше се вдясно към стената, понеже вляво от него нямаше парапет. Една погрешна стъпка би го запратила право в зейналия мрачен кладенец в средата.

— Ще ги освободим ли? — поинтересува се Тасълхоф, като също се закатери нагоре, помагайки си и с двете ръце. — Даже след като се опитаха да те убият?

— Не го искаха наистина — каза магьосникът. — Не могат да се контролират. Нещо ги подтиква да търсят магията. Известно ми е кой стои зад тази работа и възнамерявам да го спра.

— Как ще го направим? — попита нетърпеливо Тас. Палин не го беше споменал изрично в новото приключение, но това вероятно се дължеше на просто недоглеждане. — Тоест да го спрем? Дори не знаем къде е.

— Ще го спра, дори ако се наложи да разкъсам тази Кула парче по парче — беше всичко, което успя да изкопчи от магьосника.

Дългото и опасно изкачване по спираловидното стълбище през почти пълния мрак най-накрая ги доведе до врата.

— Вече опитах тази — обяви кендерът. Той отново я изучи и пробно я натисна с рамо. — Дори не ще да помръдне.

— О, ще помръдне — увери го Палин.

Той издигна ръце и изрече една-единствена дума. По пръстите му припламнаха синкави пламъчета. Той си пое дъх и посегна към вратата. Пламъчетата загоряха по-ярко.

Внезапно и съвсем безшумно, вратата се отвори.

— Спри, Тас! — нареди му магьосникът. Кендерът вече се бе канил да скочи вътре.

— Но ти я отвори — възрази Тасълхоф.

— Не — отвърна дрезгаво Палин. Сините пламъчета бяха угаснали. — Не, не бях аз.

Той пристъпи напред, като се взираше предпазливо във вътрешността на стаята. Малкото лъчи, успели да проникнат през плътната завеса от клони на кипарисите, трябваше да се преборят с многогодишната, полепнала по прозорците мръсотия и дебелия слой прах вътре. От стаята не долиташе никакъв звук.

— Ти остани тук, Тас.

— Искаш ли отново да бъда ариергард? — попита кендерът.

— Да, Тас — отвърна тихо магьосникът. Той направи втора крачка напред. Ослушваше се напрегнато с наведена настрани глава. Влезе съвсем бавно. — Пази ми гърба. Извикай, ако чуеш нещо или някой.

— Като привидение или таласъм? Разбира се, Палин.

Тасълхоф стоеше в коридора отвън, подскачаше от крак на крак и се опитваше да види какво става вътре.

— Да бъдеш ариергард си е много важно занимание — напомни си той и отново се размърда, понеже нито успяваше да чуе, нито да види каквото и да било. — Стурм винаги ни пазеше гърба. Или Карамон. Никога не съм бил в ариергарда, главно защото Танис не позволяваше. Винаги твърдеше, че от кендерите не можеш да очакваш да ти пазят гърба, тъй като никога не стоят там, където… Не се тревожи! Идвам, Палин! — предаде се той и се втурна в стаята. — Никой не се промъква зад нас. Гърбовете ни са си съвсем наред. О!

Той се закова неподвижно. Всъщност нямаше голям избор. Ръката на Палин го стискаше доста силно за рамото.

Във вътрешността на стаята царяха сивота и мраз, които даже в най-яркия слънчев ден пак щяха си останат такива. Ледената светлина огряваше полици, препълнени с книги. Непосредствено до тях се намираше хранилището за свитъци — доста наподобяващо пчелна пита, само дето много от отделните кутийки бяха празни. Дърворезбите по пръснатите из стаята ракли се криеха под дебел слой прах. Тежките завеси затуляха прозорците. Някога красивите килими сега изглеждаха замърсени, изгнили и разнищени.

В далечния край на стаята имаше писалище. Зад писалището имаше някой и този някой бе елф с дълга, провиснала коса, в миналото гарвановочерна, а сега прошарена в сиво от рязка, сива черта, започваща от челото и спускаща се назад.

— Кой е това? — разнесе се пронизителният шепот на кендера.

Елфът седеше напълно неподвижно. Тас мислеше, че мъжът вероятно спи и затова не му се искаше да го буди.

— Даламар — отвърна Палин.

— Даламар! — повтори поразено Тасълхоф. Той изви глава, за да погледне магьосника до себе си, смятайки, че се шегуват с него. Дори и да бе така, Палин не се смееше. — Но това е невъзможно! Той не е тук. Знам го, защото чуках на вратата и виках страшно силно „Даламар“, но никой не ми отговаряше. — Даламар! — повиши глас кендерът. — Здрасти! Къде се губиш?

— Той не те чува, Тас — обясни магьосникът. — Не може нито да те чуе, нито да те види.

Мрачният елф стоеше зад бюрото със скръстени пред себе си ръце и се взираше право напред. Откакто бяха дошли, не бе помръднал. Даже пискливият глас на кендера не го бе накарал да потрепне, мигне, или отмести поглед. Пръстите му изглеждаха като направени от восък.

— Може би е мъртъв — каза Тас, усещайки странно присвиване в стомаха. — На мен определено ми изглежда умрял, не мислиш ли, Палин?

Елфът продължаваше да стои неподвижно зад писалището.

— Не — рече магьосникът. — Не е мъртъв.

— Е, тогава това е най-странната дрямка, която някога съм виждал — отбеляза кендерът. — Такъв един изправен. Дали пък да не го ощипя, за да…

— Не го докосвай! — предупреди остро Палин. — Той е в стазис.

— Знам къде е Стазис — рече търпеливо Тас. — Намира се на около петдесет мили северно от Корабно гробище. Но Даламар не е в Стазис, Палин. Той е ей там.

Невиждащите очи на елфа внезапно се затвориха. Останаха по този начин за дълго, дълго време, докато отново се възстановяваше от стазиса, от състоянието, при което духът му бе напуснал тялото, за да излети на свобода по широкия свят. Той дълбоко си пое дъх през носа, като държеше устните си здраво стиснати. Пръстите му се свиха и потрепнаха, сякаш го бе жегнала болка. Даламар ги сви отново, разпусна ги и започна да ги масажира.

— Циркулацията на кръвта спира — каза той, като отвори очи и се взря в магьосника. — Доста е болезнено.

— Сърцето ми се къса за теб — отвърна Палин.

Очите на мрачния елф се насочиха към изкривените пръсти на Палин. Не каза нищо. Продължаваше да разтрива ръцете си.

— Здрасти, Даламар! — обади се жизнерадостно Тас, доволен, че може да се включи в разговора. — Колко е хубаво да се срещнем отново. Казах ли ти колко много си се променил от времето на първото погребение на Карамон? Искаш ли да ти разкажа? Произнесох една хубава реч, но тогава започна да вали и всички се натъжиха още повече, но тогава ти направи заклинание, прекрасно заклинание, което накара дъждовните капки да засияят, а небето се изпълни с дъги…

— Не! — произнесе Даламар и направи отсечено движение с ръка.

Тасълхоф се канеше да заговори за другите случили се по време на погребението неща, защото елфът очевидно не искаше да чуе първото, което му бе хрумнало, но Даламар го изгледа особено, снижи ръка и го посочи.

„Може би и аз отивам в Стазис“ — помисли си кендерът и това бе последната му съзнателна мисъл за доста продължително време напред.