Драконите на изгубената звезда

17 Сгрешена самоличност

Ако Тасълхоф с носталгия си припомняше пътуването в компанията на Джерард, едва ли можеше да се твърди, че самият Джерард точно в този момент мислеше с привързаност за кендера. Всъщност, въобще не мислеше за него. Рицарят самоуверено реши, че вече никога и при никакви обстоятелства няма да има каквото и да било общо, с който и да е кендер и напълно изключи Тасълхоф от ума си. В този момент го мъчеха други и далеч по-належащи тревоги.

Джерард отчаяно искаше да се върне обратно в Квалинести, за да помогне на наместник Медан и Гилтас при подготовката на града за посрещането на войските на Берил. В сърцето си той вече беше някъде там, с елфите. В действителност обаче, се намираше на гърба на син дракон на име Бръснач и летеше на север — в обратната посока, — право към Солантъс.

Летяха над северните части на Абанасиния и Джерард гледаше към огромните бляскави простори на Новото море, когато Бръснач започна да се спуска. Драконът спокойно осведоми рицаря, че се нуждае от храна и почивка. Полетът над Новото море щеше да бъде дълъг и веднъж щом поемеха над него, нямаше да има къде да спре, докато не достигнат земите от другата му страна.

Макар да не му се искаше да губят никакво време, Джерард на драго сърце се съгласи с дракона, че създанието трябва да си отпочине добре преди дългия полет. Бръснач разпери криле, за да забави спускането и започна да кръжи над земята, като се снижаваше все по-ниско към голямо пясъчно петно на брега под тях. Морето изглеждаше зашеметяващо от тази височина. Слънчевите лъчи отскачаха от набраздената му повърхност и го превръщаха в океан от пламъци. До този момент рицарят не си даваше сметка колко бързо летяха, додето не започнаха да приближават земята, или по-скоро, щом земята изведнъж налетя право срещу тях.

Никога дотогава Джерард не бе изпитвал такъв ужас. Наложи се да стисне здраво зъби и да запуши устата си, за да не изкрещи на създанието да намали. Още няколко ярда, земята нарасна от хоризонт до хоризонт, драконът се гмурна уверено, а рицарят вече беше напълно сигурен, че с тях е свършено. Смяташе се за толкова храбър, колкото и всеки друг, но несъзнателно затвори очи и зачака смъртта, ала в същия момент усети леко разтърсване, което го люшна напред в седлото. Драконът размърда за последно мускулестото си тяло, прибра криле и тръсна глава с удоволствие.

Джерард отвори очи и прекара няколко секунди в благословен покой, колкото да се възстанови от преживяния страх, след което сковано се смъкна от седлото. През целия полет дотук бе изпитвал невероятен страх, че ако помръдне, може да падне през глава, тъй че сега едва-едва успяваше да движи краката си от преумора. Закуца наоколо, колкото да се раздвижи малко, като пъшкаше и клякаше. Бръснач го наблюдаваше снизходително, но и с уважение, примесено със слабо учудване.

Драконът тежко се помести, за да намери нещо за ядене. В сравнение с грациозните си движения във въздуха, на земята създанието изглеждаше доста тромаво. Джерард се уви в одеялото си и легна на пясъка с надеждата, че Бръснач ще поеме първата стража. Искаше просто да затвори очи за няколко минути…

Събуди се доста по-късно, без изобщо да е имал намерение да спи, за да открие, че драконът мързеливо се излежава под слънчевите лъчи и се взира към морската шир. В началото Джерард си помисли, че е дремнал едва за няколко часа, но щом огледа по-добре небето, установи, че слънцето е на съвсем различно място.

— Колко съм спал? — попита, като с мъка се изправи на крака и започна да отърсва пясъка от кожените си дрехи.

— През цялата нощ и малко от сутринта — отвърна драконът.

Като проклинаше глупостта си, задето е изгубил толкова много време в сън и на всичко отгоре е забравил да разпрегне седлото, което в този момент стоеше леко изкривено на гърба на създанието, рицарят започна да се извинява, но Бръснач му даде знак, че всичко е наред.

Драконът изглеждаше смутен, сякаш нещо тревожеше мислите му. Поглеждаше към Джерард начесто и като че се канеше да заговори по въпроса, ала сетне изглежда променяше решението си.

Прекара няколко мъчителни минути, докато дърпаше и наместваше с мъка седлото обратно на мястото му и пристягаше сбруята в правилно положение, като през цялото време до болка съзнаваше, че губи още безценни минути. Най-сетне успя да постигне задоволителен резултат, или поне се надяваше да е така. В мислите му продължаваше да се разиграва кошмарната сцена, при която седлото се преобръщаше наопаки по средата на пътя и запращаше Джерард към неминуема и безславна смърт.

Все пак Бръснач го увери, че според него всичко е наред и рицарят беше принуден да се довери на опита му, понеже така или иначе не разполагаше с такъв. Двамата се издигнаха в небето точно когато вечерната здрачина започваше да се спуска над морето. Джерард продължаваше да изпитва съмнения относно предстоящия нощен полет, ала драконът практично подхвърли, че в тези времена е далеч по-безопасно да пътуваш под прикритието на тъмнината, отколкото на дневна светлина.

Здрачът връхлиташе, носейки със себе си странен дим, закривайки последните червеникави лъчи на слънцето, което тъкмо в този момент се скриваше зад неясната линия на далечния хоризонт. Носът на рицаря се сбърчи от мириса на изгоряло. Димът стана по-гъст и той се зачуди дали някъде не се е разразил горски пожар. Надникна надолу, с надеждата да забележи нещо, но не се виждаше каквото и да било. Мрачните облаци се сгъстиха, посегнаха към звездите и луната и ги погълнаха, така че сега се носеха през задушлива и непрогледна мъгла.

— Можеш ли да следваш пътя, Бръснач? — извика той.

— Странно, но да, сър — отвърна драконът. Двамата отново потънаха в неловко мълчание, след което създанието рязко допълни: — Чувствам се длъжен да призная нещо, сър. Струва ми се, че не изпълних задълженията си по най-добрия начин.

— А? Какво? — извика Джерард. Чуваше само една дума на всеки три. — Задължения? Какви задължения?

— Вчера по обяд, докато ви очаквах да се събудите, чух нечий призив, сър. Звучеше като тръба, зовяща ме за война. Никога не бях чувал нещо подобно, сър, дори и в старите времена. Аз… Едва не я последвах, сър. Почти бях готов да забравя за всичко друго и да ви изоставя в нужда. Веднага щом се върнем, ще докладвам за случилото се, за да си понеса наказанието.

Ако разговаряше с човек, Джерард тутакси би го успокоил, че навярно просто е сънувал. Не можеше обаче да разговаря по този начин със създание, което бе със стотици години по-възрастно от него, така че просто му отвърна, че е останал и това е по-важното. Най-малкото сега поне беше наясно защо Бръснач му се струваше така смутен.

Отново замълчаха. Рицарят не виждаше абсолютно нищо и можеше единствено да се надява, че няма да се разделят с живота си, блъскайки се във върха на някоя планина. Налагаше се да се довери изцяло на Бръснач. Драконът очевидно изпитваше непоклатима увереност в себе си, понеже летеше бързо и решително. Най-накрая Джерард успя да се отпусне достатъчно, за да издърпа вкочанените си пръсти от предната част на седлото.

Въобще не усещаше как минава времето. Струваше му се, че летят от часове. По някое време дори задряма, но само за да се събуди стреснат и облян в студена пот от кошмар, в който падаше стремглаво надолу. Забеляза, че слънцето отново изгрява.

— Сър — обади се Бръснач. — Виждам Солантъс.

Джерард се загледа и също забеляза как кулите на града тъкмо изникват зад хоризонта. Той нареди на дракона да се приземи някъде в близост до града и да намери подходящо място, където да го изчака, не само в безопасност от соламнийците, но и далеч от очите на Ские, или Келендрос, великият син дракон, който някак бе успял да се опълчи и да оцелее във войната срещу драконесите Берил и Малистрикс.

Бръснач намери подходяща местност и започна да се снижава под прикритието на един голям облак, като описваше широки, помитащи кръгове, додето най-сетне кацна на обширно затревено поле недалеч от гъста гора.

Веднага щом докоснаха земята, мощните крака на създанието заработиха, за да го спрат, изпомачкаха тревата и изровиха големи чимове. Опашката му разсичащо подкоси близката растителност. Който и да минеше оттук, моментално щеше да си даде сметка, че наоколо се е разхождало нещо наистина голямо, но за щастие мястото беше доста отдалечено. Виждаха се само няколко навлезли в гората ферми. На няколко мили от тях един-единствен път се извиваше през високата трева като огромна змия.

От високото Джерард бе забелязал недалечен поток и нямаше търпение да поплува в прохладните му води. Вече не можеше да понася миризмата си, а и цялото тяло го сърбеше от полепналия пясък и засъхнала пот. Възнамеряваше да се изкъпе и да си смени дрехите — или най-малкото да се отърве от кожените дрехи, заради които биха могли да го вземат за мрачен рицар. Налагаше се да влезе в Солантъс, предрешен като земеделски работник, само по риза и обикновени панталони. Нямаше как да докаже принадлежността си към Соламнийски орден, но не изпитваше притеснения. Баща му разполагаше с доста приятели по върховете и беше почти сигурен, че бързо ще намери някой, който да е чувал за него.

Колкото до Бръснач, ако драконът го попиташе защо са тук, Джерард си бе подготвил обяснението, че Медан го е изпратил да шпионира соламнийците в полза на мрачните рицари.

Но драконът не зададе какъвто и да е въпрос. В този момент много повече го интересуваше това, къде да се скрие и да си отпочине. Намираха се в земите на могъщия Ские. Чудовищният син дракон бе открил, че може да придобие дори още по-голяма сила и власт, ако се храни с драконите от собствения си вид, заради което си бе спечелил непоклатимата ненавист на своите братя.

Джерард също се тревожеше за Бръснач. Във въздуха драконът беше грациозна и величествена гледка. Крилата му едва-едва потрепваха, колкото да уловят подходящите топли въздушни потоци. На земята обаче, работата бе съвсем друга. Краката му мачкаха и ровеха, опашката му помиташе ниски дървета и храсти, карайки животни и птици да бягат ужасено, накъдето им видят очите. Бръснач бързо улови един случайно пребягал наблизо елен, пречупи гръбнака му с мощните си челюсти и го отнесе настрани, за да му се наслади на спокойствие.

Последното направи разговора помежду им доста по-труден, но все пак създанието отговаряше на въпросите на рицаря за Ские с кимания и сумтене. За великия син дракон, формалният властелин на Палантас и околностите му, се носеха странни слухове. Мълвата нашепваше, че драконът е изчезнал, че е предал контрола над владенията си на своите подчинени. Бръснач също беше чувал тези приказки, но очевидно не им вярваше особено.

Докато разглеждаше една вдлъбнатина в скалите, за да прецени дали е подходяща за временно леговище, драконът пусна трупа на елена на брега на потока.

— Смятам, че Ские играе сложна игра, която в края на краищата ще доведе до собственото му падение — каза той на Джерард. — Това ще бъде и наказанието му, задето се обърна срещу собствения си вид. Ако въобще може да се каже, че имаме нещо общо с него — допълни след секунда размисъл.

— Той е син дракон, нали? — попита рицарят, гледайки потока с копнеж. Надяваше се Бръснач по-скоро да намери онова, което търси.

— Да, сър — отговори създанието. — Но е израснал далеч повече от всеки друг от сините, които някога са летели над Крин. По-голям е дори от червените, с изключение на Малистрикс. Огромно, разплуто чудовище. Братята ми и аз често сме говорили на тази тема.

— И все пак се е сражавал във Войната на Копието — каза Джерард. — Мястото ми се струва добро. И бездруго не вярвам наоколо да има някакви пещери.

— Вярно е, сър. Винаги е бил верен слуга на нашата царица. Но по темата винаги може да се поспори.

Тъй като очевидно не можеше да намери достатъчно голяма пещера, където да се скрие, Бръснач най-сетне обяви, че и вдлъбнатината ще свърши работа, стига да я поразшири малко. Джерард се отдалечи на безопасно разстояние и загледа как синият дракон запраща мълнии, които откъртваха огромни канари от солидната скала. Скалните отломъци се стоварваха във водата долу и разтърсваха земята под краката му.

Рицарят беше напълно убеден, че звукът от разцепването на скалата и шумните експлозии се чуват чак в Солантъс, но най-вече се боеше да не би някой случайно минаващ патрул да полюбопитства какво става и да ги разкрие.

— Ако в Солантъс чуят нещо, сър — каза драконът по време на една от кратките си почивки, — най-много да си помислят, че приближава буря.

Щом най-сетне издълба пещера с подходящи размери, прахта се слегна, а неизброимите лавини от натрошен камънак престанаха да се стичат по склона на скалите, Бръснач доволно взе плячката си и влезе вътре, за да похапне.

Джерард свали седлото от гърба му — процедура, която се оказа по-сложна, отколкото очакваше, понеже не беше запознат с устройството на сложната амуниция. За щастие, драконът предложи помощта си. След като свършиха тази работа и рицарят с мъка извлече седлото в единия ъгъл на пещерата, Джерард го остави на спокойствие и излезе на вън.

Наложи се да се спусне доста надолу по потока, докато открие достатъчно плитък вир, където да се изкъпе. Съблече кожените дрехи и бельото си и нагази съвсем гол в ромолящия поток.

Водата беше дълбока и студена. Войнът си пое разтреперано дъх и като стисна зъби, се хвърли с главата напред. Не беше особено добър плувец, така че предпочиташе да се държи далеч от по-дълбоките части на потока, където течението беше най-силно. Слънцето грееше топло, а хладната вода приятно и ободряващо съживяваше кожата. Започна да пляска и да се гмурка, първо, понеже искаше да се сгрее и второ, защото му достави неочаквано удоволствие.

В този момент беше свободен от всички тревоги и опасения, от отговорности и от нуждата да се подчинява на когото и да било. В този миг можеше да си позволи отново да си спомни какво е да бъдеш дете.

Опита се да хване риба с голи ръце. Плува кучешката под надвисналите клони на върбите. После се отпусна по гръб, за да се наслади на топлите лъчи на слънцето и да почувства приятната разлика в студените води на потока. Изтри полепналата по себе си мръсотия и спечена кръв със стиска трева, като през цялото време си мечтаеше да има поне парче от домашно приготвения сапун на майка си.

Веднага щом се изми, можеше да пристъпи към разглеждане на раните си. Повечето горяха, но все още не се бяха инфектирали, понеже предвидливо ги бе намазал с мехлема, даден му от Кралицата майка, така че вече зарастваха добре. Вгледа се в отражението си във водата и се намръщи. Прокара ръка през тъмнокафявата набола брада — в пълен контраст със сламенорусата му коса. Лицето му беше достатъчно грозно и надупчено и без тази брада — растяща като някакъв зловреден лишей по челюстта му.

Замисли се за времето от младините си, когато напразно бе опитал да си пусне свободно падащи мустаци, отличителна черта и гордост за всеки соламнийски рицар. Мустаците му се оказаха груби и наежени, стърчащи във всяка възможна посока, подобно на непокорната му коса. Баща му, чиито мустаци бяха повече от великолепни и доста гъсти, бе приел провала на сина си като лична обида, отдавайки го на вътрешната съпротива, която усещаше в Джерард и която ясно се изразяваше чрез косата му.

Той изгази обратно до мястото, където беше оставил кожените си дрехи и раницата, възнамерявайки да вземе ножа си и да избръсне наболата четина. Отблясъкът от метал едва не го заслепи. Вдигна поглед към брега и видя, че там стои един соламнийски рицар.

Рицарят носеше подплатена кожена ризница и дълга до коленете туника, пристегната в кръста с колан. Отблясъкът идваше от полушлема без наличник на главата му. От върха на шлема се вееше червена панделка, а подплатената ризница бе декорирана с червена роза. Големият лък на рамото му и трупът на елен, метнат през дисагите на товарното му муле, свидетелстваха, че рицарят се връща от лов. Конят му пасеше недалеч.

Джерард мълчаливо се прокле, задето се бе оставил да го сварят неподготвен. Трябваше да внимава повече, вместо да лудува наоколо като някое десетгодишно хлапе. Тогава може би щеше да чуе тропота на копита и да забележи навреме появата на рицаря.

Кракът на непознатия бе стъпил здраво върху колана и меча на Джерард. В едната си ръка рицарят държеше дълъг меч, а в другата — навито въже.

Лицето му не се виждаше заради сенките на дърветата, но Джерард нямаше никакво съмнение, че в този момент изражението на соламниеца може да се опише като мрачно и неумолимо.

Стоеше в средата на потока и усещаше как водата започва да става все по-студена. Замисли се над чудната човешка природа, която ни кара да мислим, че когато сме го ли, сме далеч по-уязвими, отколкото облечени. Ризата и панталоните не могат да спрат стрела или меч, и все пак, ако беше облечен, Джерард би могъл да се изправи пред рицаря с по-голяма увереност. Сега обаче просто стоеше като закован във водата и зяпаше соламниеца с интелигентност в погледа, която можеше да се сравни единствено с тази на стрелкащите се между босите му крака риби.

— Ти си мой пленник — каза рицарят на Общия език. — Приближи се бавно и с вдигнати ръце, така че да мога да ги виждам.

Смущението на Джерард беше пълно. Гласът на соламниеца беше богат и сладък и без всякакво съмнение принадлежеше на жена. В този момент тя обърна глава, за да се огледа предпазливо. Видя, че изпод шлема се спускат две дебели, синьо-черни и лъскави плитки.

Джерард почувства кожата му да пламва с такава сила, че беше цяло чудо как водата край него не е започнала да ври.

— Лейди рицар — произнесе той, когато най-сетне си възвърна способността да говори. — Признавам с готовност, че поне докато не получа възможност да обясня защо съм тук, съм ваш пленник. Освен това съм готов да се подчиня на заповедите ви, но… както сама виждате… не нося дрехи.

— Дрехите ти са на брега при мен, така че в това няма нищо необичайно — отвърна тя. — Веднага излез от водата.

Джерард набързо обмисли възможността да побегне към отсрещния бряг, ала течението на това място беше доста силно, а той не беше чак толкова добър плувец. Съмняваше се, че ще успее. Представи си как бухва във водата и започва да се дави и да крещи за помощ, доунищожавайки и последните остатъци от нараненото си честолюбие.

— Предполагам, лейди, че едва ли ще извърнете глава, за да ми позволите да се облека? — попита.

— И да те оставя да ми забиеш нож в гърба? — Тя се наведе през смях: — Знаеш ли, Рицарю на Нерака, намирам за страшно забавен факта, че човек като теб, поддръжник на злото, който без съмнение е избил мнозина невинни, изгарял е села, ограбвал е мъртвите, плячкосвал е и е изнасилвал, може да прилича на срамежлива лилия.

Шегата очевидно й се нравеше. Емблемата на Мрачните рицари, върху която почиваше кракът й, се състоеше от череп и лилия.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — продължи жената-рицар, — служа в Ордена си от почти дванайсет години и съм участвала в не една битка и много турнири. Виждала съм мъжкото тяло не само разсъблечено, но и изкормено. Точно както ще изглежда и твоето, ако не се подчиняваш на заповедите ми — издигна меча си тя. — Или излизай оттам, или ще ме накараш да дойда аз.

Джерард запляска през водата към брега. Сега вече беше наистина ядосан от подигравателния й тон и гневът му поне отчасти взимаше връх над срама. Искаше час по-скоро да се добере до раницата си и да извади писмото от Гилтас, което да докаже на любителката на шегите, че е истински Рицар на Соламния, натоварен с важна мисия и че вероятно дори има по-висок чин от нея.

Тя търпеливо го проследи, като лицето й изразяваше все по-голямо веселие при вида на голотата му — нищо изненадващо при положение, че кожата му вече се беше набръчкала като сушена слива и започваше да посинява от студа. Щом се добра до брега, той я изгледа побесняло и посегна към дрехите си. Жената-рицар продължаваше да стои, стъпила върху колана му, с издигнат меч в ръка.

Джерард бързо се облече, нахлузвайки кожените панталони, които беше взел със себе си. Смяташе да остави туниката, надявайки се, че не е забелязала емблемата, избродирана на гърдите на дрехата. Жената я вдигна с върха на меча си и му я подхвърли.

— Не искам да изгориш от слънцето — каза тя. — Сложи си я. Добре ли мина полетът?

Сърцето на рицаря се сви от тревога, но все пак направи един последен отчаян опит:

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Ходих до…

— Откажи се, Нерака — произнесе твърдо тя. — Видях синия дракон. Видях как се приземи. Открих дирите му, проследих ги и те открих. — Тя го загледа с повишен интерес, без да отмества върха на меча си от гърдите му, като през цялото време подхвърляше въжето. — Е, какво смяташе да правиш, Нерака? Може би да ни шпионираш? Да се престориш на недодялан момък, дошъл да си прекара добре в града? Признавам, че ролята ти приляга, но…

— Не съм никакъв шпионин — отвърна той през стиснати зъби, за да не зъзне. — Зная, че няма да ми повярваш, но не съм Мрачен рицар на Нерака. Аз съм Соламниец, също като теб…

— Е, това вече си го бива! Син соламниец язди син дракон. — Жената-рицар се разсмя от сърце, сетне ръката й помръдна, а клупът на въжето се прехвърли през главата на Джерард. — Не се тревожи, Нерака, няма да те обеся тук. Първо ще те отведа в Солантъс. Там ще можеш да разкажеш историята си пред далеч по-очарователна публика. Инквизиторът в последно време е малко потиснат. Веднага ще го развеселиш, сигурна съм. — Тя дръпна рязко въжето и се усмихна широко и доволно, щом видя, че Джерард го улови с ръце, за да се предпази от удушаване. — Но това, дали ще пристигнеш там жив, полужив или полузадушен, зависи изцяло от теб.

— Ще ти дам доказателство — произнесе рицарят. — Нека отворя раницата си.

Той погледна към земята. Раницата не беше там.

Обезумяло зашари с очи по протежение на речния бряг. Нямаше раница. Чак тогава си спомни. Беше я оставил заедно с писмото, закачена на драконовото седло. И раницата, и седлото бяха останали в пещерата.

Той сведе мократа си глава, прекалено отпаднал духом, дори за да прокълне късмета си. Думите бяха някъде там, ала огромната буца в гърлото му не им позволяваше да стигнат до езика. Той вдигна поглед и се взря в жената-рицар. Забеляза, че очите й са тъмнозелени.

— Кълна се, кълна се в честта си на истински Рицар, че съм Соламниец. Името ми е Джерард ут Мондар. Разквартируван съм в Утеха, където изпълнявам длъжността на почетен страж пред Гробницата на Последните герои. В момента не разполагам с никакво доказателство, но баща ми е широко известен в средите на Ордена. Сигурен съм, че в Солантъс има рицари, които ще ме познаят. Изпратиха ме, за да донеса спешни новини за Съвета на Рицарите в Солантъс. В раницата си нося писмо от Гилтас, краля на елфите…

— А, да — рече тя, — а пък в моята раница има писмо от Дългоруната Мълбери, кралицата на всички кендери. И къде е тази твоя раница, с нейното чудно писмо?

Джерард измърмори нещо.

— Не те чух, Нерака? — приведе се по-близо тя.

— Закачена е на седлото на… синия дракон — рече начумерено той. — Мога да отида да я донеса. Давам ти честната си дума, че ще се върна и ще се предам.

Тя се намръщи леко:

— Да не би случайно от косата ми да стърчат сламки?

Джерард я изгледа свирепо.

— Помислих си, че може и да е така — продължи жената. — Понеже очевидно смяташ, че току-що съм паднала от някоя каруца със сено. Да, сладки Нерака, ще приема честната ти дума на ездач на сини дракони, и да, ще ти позволя да изтичаш да донесеш раницата си и да доведеш синия си дракон. А после ще махам на двама ви с кърпичката си, докато отпътувате към красивия залез.

Тя го ръгна в стомаха с меча си.

— Качвай се на коня.

— Изслушай ме — настоя той с нарастващ гняв и чувство на безсилие. — Зная, че не изглежда никак добре, но ако само използваш мозъка под тенджерата на главата си и помислиш малко, ще разбереш, че казвам истината! Ако бях драконов ездач от Нерака, да не смяташ, че просто щях да си стоя тук и да ти позволявам да ме мушкаш в стомаха с този твой меч? Досега вече да се беше превърнала в закуска за дракона ми. Натоварен съм с важна мисия. Животът на хиляди зависи от мен… Престани, проклета да си!

Жената-рицар го беше ръгала с върха на оръжието си при всяка втора дума, принуждавайки го да отстъпва, докато най-сетне не опря гръб в коня й. Войнът побесняло отблъсна острието с ръка и успя да пореже дланта си.

— Наистина ми харесва да те слушам как говориш, Нерака — рече тя. — Мога да те слушам и цял ден, ако трябва, но за нещастие, след няколко часа трябва да застъпя на пост. Така че хайде на седлото и да потегляме.

В този момент Джерард беше толкова ядосан, че сериозно се замисляше дали наистина да не призове дракона. Бръснач бързо щеше да се разправи с тази досадна жена, която очевидно се бе родила с парче стомана вместо сърце. Успя да овладее гнева си и се качи на коня. Знаеше много добре какво следва, тъй че сложи ръце зад гърба си и кръстоса китки.

Жената прибра меча в ножницата, без да изпуска въжето около врата му, след което използва същото въже, за да пристегне китките му по такъв начин, че ако помръдне с ръце, бързо да прекъсне притока на въздух през гърлото си и да се задуши. През цялото време не спираше да подхвърля духовитости, наричайки го Нерака, Сладък Нерака и Нерака на Моето Сърце, както и множество други гальовни имена, от които направо му причерняваше.

Когато най-сетне приключи с овръзването на рицаря, тя пое юздите на коня и бързо го поведе през гората.

— Няма ли да ми запушиш устата? — попита Джерард.

Тя му хвърли поглед през рамо.

— Думите ти са музика за ушите ми, Нерака. Говори, разкажи ми още за краля на елфите. Облича ли се в зелени ефирни дрехи, растат ли крила от гърба му?

— Все още мога да призова дракона — изтъкна младият войн. — Не го правя единствено, понеже не искам да пострадаш. И това, ако се замислиш за миг, само потвърждава думите ми.

— Възможно е — призна тя. — Като нищо можеш да казваш и истината. Но като нищо можеш и да лъжеш. Вероятно не си го призовал, защото и децата знаят, че на зверовете не може да се има доверие и са страшно непредсказуеми. И може да изпече както мен, така и теб. Нали, Нерака?

Джерард започваше да схваща защо не му е запушила устата. Не се сещаше за нищо, което в крайна сметка да не влоши още повече положението му. А и доводът й за синия дракон беше нещо, за което би могъл да се сети и сам, само дето вече беше опознал Бръснач твърде добре и беше сигурен, че ако го извика, създанието ще я превърне в купчина пепел, без да му навреди ни най-малко. Ала, макар да не би се замислил и за миг пред избора с кой от двамата да пътува — с досадната жена-рицар или със страховития, но достоен син дракон, — все пак не можеше да живее с мисълта, че е станал причина за смъртта на някой от собствения си орден.

— Когато стигнем в Солантъс, ще изпратя отряд, който да се разправи с дракона — продължи тя. — Едва ли е много далеч. Съдейки по експлозиите, които чух, лесно ще влезем в дирите му.

Джерард имаше причини да вярва, че Бръснач може да се погрижи за безопасността си, а това го навеждаше на мисълта, че трябва да се тревожи за живота на соламнийците. Реши, че е най-добре да изчака, докато го изправят пред съвета. Щом това станеше, щеше да им разясни същината на мисията си. Нямаше никакви съмнения, че рицарите от съвета ще му повярват, въпреки липсата на акредитивни писма. Със сигурност поне някой от тях щеше да е чувал за него или би познавал баща му. Ако всичко минеше добре, щеше да се върне при дракона и двамата, заедно с една военна част от рицари, щяха да отлетят обратно към Квалинести. Разбира се, след като тази противна жена му поднесеше коленопреклонните си извинения.

Напуснаха гористия район на брега и поеха през тревната равнина, недалеч от мястото, където се беше приземил Бръснач. В далечината се виждаше и пътят, водещ към Солантъс. Над тревата вече се подаваха върховете на градските кули.

— Ето го и Солантъс, Нерака — посочи тя. — Онази висока сграда вляво е…

— Името ми не е Нерака. Името ми е Джерард ут Мондар. Как те наричат теб? — попита той и измърмори под нос: — Като изключим „отвратителна досадница“?

— Чух това! — припя в отговор жената-рицар. Тя го погледна през рамо. — Името ми е Одила Уиндлес.

— Уиндлес. Това не беше ли някакъв механизъм по корабите?

— Да — отвърна тя. — В семейството ми има много моряци.

— Пирати, без съмнение — вметна язвително той.

— Умът ти е също толкова мъничък и сбръчкан, колкото и някои други части от тялото ти, Нерака — отговори жената и се усмихна широко при вида на пламналото му лице.

Вече бяха достигнали пътя и сега ускориха крачка. Джерард получи чудесна възможност да я огледа по-добре, докато тя крачеше редом с коня, водейки след себе си товарното муле. Беше висока, значително по-висока от него самия, с добре оформено, мускулесто тяло. Нямаше типичния тъмен цвят на кожата, както повечето мореплаватели от Ергот. Тенът й по-скоро беше с оттенъка на полиран махагон, което подсказваше за преливане на расите някъде в миналото.

Дългата й коса, пристегната в две плитки, се спускаше чак до кръста. Никога не беше виждал толкова черна коса — синьо-черна, като гарваново крило. Веждите й бяха гъсти, а лицето й имаше силни черти. Устните бяха най-хубавото нещо в нея: пълни, сърцевидни, алени и винаги готови да се засмеят, както неведнъж вече му беше доказала.

Джерард обаче никога не би признал на всеослушание, че вижда нещо хубаво в нея. Рядко си имаше вземане-даване с жени и ги смяташе за шушукащи, подли и користолюбиви. А кои от тях харесваше най-малко? Почти веднага реши, че на първо място в списъка му са тъмнокосите, мургави жени-рицари, които ти се присмиват при всяка своя втора дума.

Одила продължаваше да говори, като му показваше забележителностите на града, изтъквайки, че едва ли ще има време да ги разгледа от килията си в занданите. Джерард не й обръщаше внимание. Вече мълчаливо прехвърляше в ума си онова, което да каже пред Съвета на рицарите и мислено се питаше как най-добре да обясни несъмнено зловещите обстоятелства около залавянето си. Вече дори репетираше красноречива реч, с която да ги убеди в тежкото положение на обсадените елфи. Против всякаква логика се надяваше, че някой ще го познае. Нямаше как да отрече, че ако беше на мястото на ужасната жена до себе си, и сам не би си повярвал. Бе постъпил глупаво, оставяйки раницата в пещерата.

Отново се замисли за бедата, в която бяха изпаднали елфите и се запита какво ли правят в този момент. Започна да си припомня разговорите, водени с наместник Медан, Лорана и Гилтас и съвсем скоро напълно забрави за себе си и собствените си неприятности в най-искрена загриженост за онези, които се бяха превърнали в негови приятели. Толкова беше погълнат, че когато вдигна очи, изумено осъзна, че докато са пътували, нощта се е спуснала и те вече приближават външните стени на Солантъс.

Джерард бе чувал, че Солантъс е най-добре укрепеният град в цял Ансалон, дори в сравнение с господарския град Палантас. Ето че сега, докато се взираше към чудовищните стени — тъмни сенки на фона на звездното небе — стени, които оформяха само външния пръстен на отбраната, можеше с ръка на сърцето да каже, че най-сетне е повярвал.

Външните каменни стени обгръщаха града напълно. Състояха се от няколко слоя, уплътнени с пясък, забъркан с кал и натрошени камъни. От другата страна на преградните стени имаше ров. За да преодолееш загражденията, трябваше първо да влезеш през някоя от портите на външните стени и да преминеш по подвижните мостове на рова. Следваше втора стена, покрита с амбразури и тесни отвори, подобни на цепнатини, откъдето стрелците да покриват с огъня си мостовете. На равни интервали по бойниците бяха подредени големи котли за врящо масло. Но дори това препятствие да се окажеше недостатъчно, зад втората стена бяха засадени дървета и храсти, които да попречат на нападателите да проникнат безпрепятствено в града. Чак тогава идваха улиците и градските къщи, болшинството от които също бяха построени от камък.

Дори и в този късен час на портите стояха хора и чакаха да ги пропуснат. Пазачите разпитваха всеки поотделно. Очевидно лейди Одила им беше добре позната, така че не се наложи да чакат. Вместо това я пуснаха да мине веднага, като подхвърляха шеги за нейния „улов“ и успешно преминалия й ден.

Джерард понесе насмешливите подмятания и недодяланите шеги с мълчаливо достойнство. Жената-рицар запази веселото си настроение през цялото време, додето при един от последните постове, някакъв пазач не извика:

— Виждам, че се е наложило да завържете като прасе този мъж, за да не ви избяга, лейди Одила.

Усмивката й мигом се стопи. Тъмнозелените очи проблеснаха в опасно смарагдово. Тя се обърна и го изгледа толкова особено, че пазачът пламна и бързо се оттегли в къщичката си.

— Дръвник — измърмори жената и тръсна плитки, преструвайки се на развеселена, ала рицарят забеляза, че словесната стрела беше поразила нещо жизненоважно в нея и силно я бе наранила.

Одила поведе коня сред градската тълпа. Хората се взираха любопитно в Джерард. Щом обаче забележеха символа на гърдите му, започваха да подсвиркват и да подхвърлят забележки за окървавената брадва на палача.

Започваха да го измъчват съмнения. За момент изпита смущение и неосъзната паника. Ами ако не успееше да ги убеди в истината? Ако никой не му повярваше? Представи си как го водят към дръвника, докато упорито продължава да протестира, че е невинен. После нахлузваха черната торба на главата му, нечия тежка ръка го притискаше надолу и идваха последните ужасяващи секунди на очакване, преди тежката брадва да се спусне и да извърши кървавото си дело.

Той потръпна. Образът в съзнанието му беше толкова ясен, че без да иска се обля в студена пот. Смъмри се остро за излишната проява на въображение и си наложи да се концентрира върху настоящето.

По някаква причина беше допуснал, че лейди Одила ще го отведе пред Рицарския съвет още щом пристигнат. Вместо това, жената поведе коня по някаква тясна и смрачена уличка, водеща до огромна каменна сграда.

— Къде сме? — попита той.

— При затвора — отговори лейди Одила.

Джерард беше поразен. Мисълта, че ще го отведат направо при Съвета на рицарите го бе обсебила напълно. Въобще не му беше хрумвало, че съществува и друга възможност.

— Но защо ме водиш тук? — поиска да узнае той.

— Имаш право на два опита да познаеш, Нерака. Първо, бързаме да стигнем за последния танц на местната забава. Двамата ще се понесем във вихрено забавление, ще пием искрящо вино, а след това ще правим любов през цялата нощ. Или това — тя му се усмихна мило, — или се каня да те заключа в някоя килия.

Лейди Одила накара коня да спре. По стените горяха факли. От един зарешетен, правоъгълен прозорец бликаше ярка, жълта светлина. Чули шума от пристигането им, към тях тутакси се спуснаха пазачи, за да я освободят от затворника. Появи се и главният надзирател. Мъжът избърса уста с опакото на ръката си. Явно бяха прекъснали вечерята му.

— Щом имам избор — отвърна злъчно Джерард, — предпочитам второто.

— Радвам се — каза Одила, като го потупа привързано по крака. — Щеше да ми бъде страшно неприятно, ако те бях разочаровала. Сега, уви, трябва да те напусна, Сладки Нерака. Дългът ме зове. Не скърби за мен.

— Моля те, лейди Одила — изрече Джерард, — престани поне за миг с шегите и бъди по-сериозна. Наоколо трябва да има все някой, който да е чувал името ут Мондар. Разпитай за мен. Ще го направиш ли?

Жената го погледа внимателно.

— Може пък да се окаже забавно.

Тя се обърна и заговори нещо с надзирателя. Рицарят имаше чувството, че й е направил впечатление, но дали беше добро или лошо, дали щеше да направи онова, за което я бе помолил — нямаше как да разбере.

Преди да си тръгне, лейди Одила набързо описа всички престъпления на Джерард. Как го е видяла да пристига на синия си дракон, как е кацнал извън града и как драконът му положил всички усилия да прикрие присъствието си. Главният надзирател се взря унищожително в рицаря и заяви, че в подземието има килия тъкмо за него и че направо била създадена за ездачи на сини дракони.

С една последна насмешлива усмивка и махване на ръката, лейди Одила се метна на коня си, пое юздите на мулето и излезе от двора на затвора в лек галоп, изоставяйки го на милостта на надзирателя и пазачите.

Пазачите го изблъскаха през преддверието, където надзирателят разполагаше със стая, а тъмничарят на смяна — със стол и маса. На стената, подредени в идеално прави редици, бяха окачени железните ключове за килиите. Джерард успя да ги зърне само за миг, преди отново да го засилят грубо по някаква тясна стълба, водеща към подземията. Отведоха го до килията, като за целта запалиха две факли — очевидно беше единственият затворник на това ниво — и го хвърлиха вътре. Дадоха му да разбере, че разполага с кофа за нечистотиите си и сламена постеля, където да спи.

Щеше да се храни два пъти на ден — сутрин и вечер. Масивната дъбова врата с малка желязна решетка за наблюдение започна да се затваря. Всичко се случваше толкова бързо, че Джерард все още не можеше да го осъзнае напълно.

Надзирателят стоеше отвън в коридора, за да се увери, че всичко с новия затворник е наред.

Джерард се хвърли към него и успя да провре част от тялото си между вратата и стената.

— Сър! — каза умолително той. — Трябва да говоря пред Съвета на рицарите! Кажете им, че се казвам Джерард ут Мондар! Нося важни новини! Сведенията ми…

— Ще обясняваш на инквизитора — отвърна студено надзирателят.

Пазачите изблъскаха жестоко Джерард назад. Той се търколи на кълбо сред звъна от веригите си. Вратата се затръшна. Чу шум от отдалечаващи се стъпки нагоре по стълбите. Светлината от факлите намаля и изчезна напълно. Затръшна се още една врата.

Джерард остана сам и потопен в тъй дълбока тъмнина и толкова завършена тишина, все едно го бяха изхвърлили от самия свят, за да се рее безкрай в празнотата и нищото, които някога, както разправяха, бяха предшествали появата на боговете.