33 Налис Арен

На много мили далеч от Квалиност, Гилтас и антуражът му се разделиха с Тарн Гръмогранит, танът на джуджетата, и поеха на юг. Пътуваха с възможно най-голяма бързина, непрестанно подканяни от Лъвицата, която се боеше, че Берил ще раздели силите си и ще изпрати войски подире им. Независимо от широката си крачка обаче, напредваха бавно, понеже нещо в сърцата им тежеше и сякаш непрестанно ги теглеше обратно. Винаги щом преваляха билото на някое възвишение, Гилтас се обръщаше в седлото и гледаше към хоризонта, в напразна надежда да забележи поне нещо.

— Вече сме твърде далеч — напомни съпругата му. — Дърветата пречат. Но оставих бързоходци, които ще ни настигнат веднага, щом се случи нещо положително. Всичко ще бъде наред. Трябва да продължаваме напред, любов моя. Не бива да се бавим.

Бяха спрели за кратка почивка и за да напоят конете, когато почувстваха как земята потрепери под краката им, а откъм далечината се разнесе дълбок тътнеж, като при приближаваща буря. Трусът беше съвсем слаб, ала накара ръката на Гилтас да потрепери и да изпусне водния мех, който тъкмо пълнеше. Той се изправи и погледна на север.

— Какво беше това? Усетихте ли нещо? — попита настоятелно той.

— Да — приближи се Лъвицата до него. Погледите им се срещнаха. Изглеждаше разтревожена. — Но не зная какво беше.

— Понякога в планината има земетресения, Ваше величество — предположи Планшет.

— Не беше същото. Никога не съм усещал нещо подобно. Имам чувството, че се е случило най-лошото.

— Все още не знаем дали е така със сигурност — обади се Лъвицата. — Може пък Планшет да е прав и да е било най-обикновено земетресение. Трябва да тръгваме…

— Не — възпротиви се Гилтас. — Ще остана, за да изчакам бързоходците. Не тръгвам никъде, преди да разбера какво е станало.

Той се отдалечи от тях по посока на едно скалисто възвишение. Лъвицата и Планшет се спогледаха.

— Отиди с него — каза тихо тя.

Прислужникът кимна и забърза подир краля. Лъвицата даде нареждане на войните си да издигнат временен лагер. През цялото време поглеждаше на север и неизменно изпускаше тежка въздишка и поклащаше глава.

Гилтас се катереше трескаво; Планшет го следваше с мъка. Когато най-сетне достигна върха, младият крал остана загледан на север в продължение на дълги мигове.

— Дали това е дим, как мислиш, Планшет? — попита нетърпеливо.

— Облак, Ваше величество — отвърна прислужникът.

Гилтас продължи да се взира, докато най-сетне не се принуди да сведе взор и да потърка очи.

— Слънцето… — промърмори той. — Твърде ярко е.

— Да, Ваше величество — отговори тихо Планшет и извърна глава. Вероятно понеже си въобрази, че може да отгатне мислите на краля, той добави: — Решението ви да тръгнете беше най-правилното…

— Зная, Планшет — прекъсна го Гилтас. — Разбирам добре дълга си и ще сторя всичко, за да го изпълня. Но не това мислех. — Той отново се вторачи на север. — Народът ни беше принуден да напусне родните земи. Просто се питах какво ще стане с нас, ако не успеем да се върнем.

— Това едва ли ще се случи, Ваше величество — каза твърдо прислужникът.

— Защо не? — Младият крал се обърна и го погледна право в очите, любопитен да научи отговора.

Планшет се обърка. Беше съвсем просто, направо елементарно.

— Земите на Квалинести са наши, Ваше величество. Принадлежат на елфите. Принадлежат им по право.

Гилтас се усмихна натъжено.

— Някои биха отвърнали, че единствената земя, която се пада по право на нас, смъртните, е онази, в която ще ни положат, когато умрем. Погледни там долу. Скъпата ми съпруга крачи напред-назад, подобно на голямата котка, откъдето идва и прякорът й. Изглежда нервна и разтревожена. Не й се иска да спираме. Според нея трябва да продължаваме. Защо ли? Защото враговете ни следват по петите. Враговете ни са тръгнали на лов… в собствената ни страна.

— Все някога ще си върнем земите…

— Мислиш ли? — попита тихо кралят. — Чудя се, наистина. — Той отново се обърна на север. — Сега сме изгнаници. Няма къде да отидем. — Обърна леко глава. — Чух докладите от Силванести, Планшет.

— Слухове, Ваше величество — отвърна разтревожено и объркано прислужникът. — Не успяхме да ги потвърдим. Канехме се да ви съобщим, но Лъвицата изтъкна, че не желае да ви безпокоим. Не и преди да сме научили нещо със сигурност…

— Сигурност — повтори Гилтас и поклати глава. С върха на ботуша си той начерта в прахта пред тях един правоъгълник, дълъг шест и широк три стъпки. — Ето кое ни очаква със сигурност, приятелю.

— Ваше величество… — започна разтревожено прислужникът.

Гилтас отново се загледа на север.

— Дали това е дим, как мислиш?

— Да, Ваше величество — отговори Планшет. — Това е дим.



Бързоходецът ги настигна едва през нощта. Навикнали на чести нощни преходи, Лъвицата и нейните елфи-бунтовници, подобно на своите предци кагонести, оставяха едва забележими знаци по пътя си. Цветни листенца, греещи в мрака, светещи червеи в бутилка върху купчина камъни, намазана с фосфор кора на дърво — следи, които указваха на бързоходеца посоката, в която вървяха или разклонението на пътя, по което бяха поели, още повече, че така можеше да ги следва даже слез залез-слънце.

Не бяха запалили огньове. Лъвицата го бе забранила строго. Стояха смълчани в мрака и никой нито разказваше приказки, нито пееше песен за звездната нощ, както вероятно биха правили в едни отминали и далеч по-щастливи времена.

Гилтас стоеше встрани от останалите, отдаден на размисли за детството си. Откакто се бе разделил с Лорана, често му се случваше да изпада в такива настроения. Тъкмо си припомняше майка си и баща си, любовта им и грижите, с които го обгръщаха, когато забеляза, че пазачите са скочили на крака и тичат към него, за да го обградят, поставили ръце върху дръжките на мечовете.

Гилтас не бе чул нищо подозрително, но това не беше необичайно. Както често се подиграваше с него Лъвицата, кралят имаше „уши на човек“. След малко се приближи и Планшет, също с извадено оръжие. Лъвицата остана в центъра на поляната, като се взираше внимателно в заобикалящия я мрак. Тя изсвири няколко ноти от песента на славея.

Отговорът не закъсня. Лъвицата отново изсвири. Елфите си отдъхнаха, макар да запазиха бдителността си. Не след дълго бързоходецът влезе в лагера. Щом забеляза Лъвицата, той се насочи към нея и започна да й говори тихо на езика на елфите скитници.

Гилтас разбираше малко кагонести, но успяваше да улови само фрагменти от разговора им, понеже двамата гледаха да не повишават тон, а бързоходецът говореше изключително бързо, като само от време на време правеше пауза, за да си поеме дъх. Нищо не пречеше на краля да отиде и да се присъедини към тях, но усети, че внезапно го връхлита странна слабост. Само от интонацията на бързоходеца можеше да се заключи, че новините, които носи, не са никак добри.

Сетне Гилтас видя как жена му стори нещо, което никога дотогава не бе правила. Лъвицата се отпусна на колене и сведе глава. Златистата грива падна пред лицето й подобно на скръбен воал. Елфидата вдигна ръце към очите си и младежът видя, че тя плаче.

Планшет сложи ръка на рамото му. Кралят я отърси и приближи към нея, без да чувства краката си, нито земята под тях. Преди да я достигне, се препъна на няколко пъти, но някак успя да запази равновесие. Доловила присъствието му, Лъвицата положи усилие да се овладее. Сетне стана и се завтече към него. Ръцете им се сплетоха. Пръстите й бяха студени като смъртта. Гилтас потръпна.

— Какво има? — поиска да узнае с глас, който му беше непознат. — Кажи ми! Майка ми… — Не успя да довърши.

— Майка ти е мъртва — отговори тихо и одрезгавяло от сълзите Лъвицата.

Гилтас изпусна една дълбока въздишка. Ала скръбта му трябваше да остане само негова. Той беше крал. Трябваше да мисли преди всичко за народа си.

— Ами драконесата? — попита несигурно. — Какво е станало с Берил?

— Берил е мъртва — каза жена му. — Има и друго — прибави бързо, забелязала, че младежът се кани да заговори. — Трусът, който усетихме… — Гласът й изневери. Тя навлажни устни и продължи: — Нещо се е объркало. Майка ти се е сражавала сама. Никой не знае защо или как се е случило. Берил е дошла, а… майка ти се е сражавала с нея сама.

Гилтас наведе глава, неспособен да се справи с острата болка.

— Лорана е успяла да прониже драконесата с копието, но не я е убила. Създанието разрушило кулата в яростта си. Майка ти не е имала никакъв шанс…

Лъвицата замълча за миг и заговори отново, но някак замаяно, като че не можеше да повярва на думите, които бе принудена да произнесе:

— Планът да увлечем дракона в капан е проработил и в крайна сметка са я принудили да слезе на земята. Нападението на майка ти е попречило на Берил да издиша отровния си дъх. После всички си мислели, че драконесата е мъртва. Но е било преструвка. Когато Берил се надигнала и понечила да ги атакува, земята под нея поддала и пропаднала.

Гилтас се втренчи ужасено в нея, без да може да проговори.

— Тунелите — каза Лъвицата, а по бузите й се стичаха сълзи. — Тунелите рухнали под тежестта й. Драконесата се провалила, а върху й… се изсипал целият град.

Планшет нададе нисък вик. Пазачите, които незабелязано се бяха приближили възкликнаха и заговориха един през друг.

Кралят просто стоеше и не можеше да произнесе и дума.

— Разкажи му ти — нареди Лъвицата на бързоходеца и извърна лице. — Аз не мога.

Бързоходецът се поклони. Лицето му беше пребледняло като чаршаф. Очите му се бяха разширили. Едва сега успяваше да дойде на себе си от лудешкия бяг за насам.

— Ваше величество — започна, говорейки на езика на Квалинести. — С прискърбие трябва да ви предам, че град Квалиност вече не съществува. Нищо не остана от него.

— Има ли оцелели? — попита беззвучно Гилтас.

— Едва ли, Ваше величество — отговори елфът. — Сега на мястото на Квалиност има езеро. Налис Арен. Езеро от смърт.

Кралят притисна Лъвицата в прегръдките си. Тя също обгърна ръце около него, мърморейки несвързани утешителни думи, които не носеха утеха. Планшет плачеше открито, както и пазачите край тях, които вече шепнеха молитви за духовете на мъртвите.

Изумен, надмогнат от силата на чувствата, неспособен да обхване чудовищните размери на катастрофата, Гилтас се притискаше в жена си и се взираше невиждащо към тъмнината, която като някакво езеро на смъртта се носеше към него и го поглъщаше в черните си вълни.

Загрузка...